meta
stringlengths 97
612
| red_pajama_subset
stringclasses 4
values | prompt
stringlengths 1
200
| answer
stringlengths 0
518k
|
|---|---|---|---|
{'title': 'Ямбол', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BC%D0%B1%D0%BE%D0%BB', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Я̀мбол е град в Югоизточна България. Той е административен център на област Ямбол, както и център и единствено населено място на община Ямбол. Според данните на ГРАО към 15 септември 2022 г. население
|
то на града е 70 588 души.
Име
През многогодишната си история град Ямбол е назоваван с различни имена: Дамполис, Дямполис, Дианполис, Хиамполис, Динибули, Дъбилин, Дубилин, Диамболи, Янболу, Ямболъ, Янболи и настоящото му име – Ямбол. В западните исторически извори е споменат с името Гренбоел.
География
Град Ямбол се намира в Югоизточна България и е разположен на двата бряга на река Тунджа. Намира се на 77 km от Черно море и южно от магистрала Тракия. Разстоянието до столицата на страната София е 297 km, до Пловдив е 168 km, до Варна е 216 km, а разстоянието до Бургас е 92 km.
В землището на града се намира защитената местност „Ормана“, в която има редки видове местни растения и местен дребен дивеч, както и стопанство за развъждане при изкуствени условия на колхидски фазан. Лонгозната гора „Ормана“ притежава редки видове местни растения и местен дребен дивеч, разнообразна флора и фауна – блатно кокиче, мразовец и колхидски фазан. Местността е любимо място за отдих на ямболци в техните почивни дни.
Хълмът Боровец е място за отдих, разположено в североизточната част на града. Известен е с чистия си въздух, панорамния поглед над град Ямбол, телевизионната кула. Лесопарк „Боровец“ е с обща площ 276 дка и с надморска височина 150 – 230 m. Горският фонд на площ 89,7 ха, е обявен със Заповед № 3, 7 от 10 февруари 1976 г. Съществуващата растителност е създадена по изкуствен път със следните видове – акация, гледичия, черен бор, биота, мъждрян, мекиш, явор, ясен, липа, бадем, люляк. Северният склон на парк „Боровец“ е обезлесен. През 2005 г. на парк „Боровец“ се реализира Националната програма „От социални помощи към осигуряване на заетост“. Осигурената сума от община Ямбол по програмата е 33 960 лева, която покрива дейности по изкореняване на стари дънери, засаждане на 1600 широколистни дръвчета и на 3024 бр. цветни храсти.
Ямбол е разделен на следните квартали:
Географската ширина и надморската височина, на която е разположен градът, определят неголямата разлика в топлинно отношение между основните сезони – зима и лято. За района са характерни сравнително меката зима – средномесечните януарски температури са 0,2 °C, и топлото лято, със средномесечна температура за юли 23,2 °C. Средната годишна максимална температура е 17,9 °C, а средната годишна минимална – 6,4 °C. Средногодишната месечна температура е 12 °C.
История
Древност и античност
Плодородните земи по долината на р. Тунджа са били заселени още от най-дълбока древност. Свидетелство за това са откритите повече от 30 селищни могили в района, сред които добре проучени са тази в с. Веселиново, Рачева и Марчева могили, датирани от периода на неолита (6000 – 4000 г. пр.н.е.), енеолита (4000 – 2700 г. пр.н.е.) и бронзовата епоха (2700 – 900 г. пр.н.е.).
В селището Ясъ тепе са установени 26 вида диви и домашни животни (от късножелязната епоха (отпреди 3000 – 2000 години)), сред които и изчезналите повсеместно тур/диво говедо (Bos primigenius), тарпан (Equus ferus ferus), както и изчезналите от пределите на страната бобър (Castor fiber), сив жерав (Grus grus) и голяма дропла (Otis tarda).
Средновековие
Историята на град Ямбол започва още преди създаването на българската държава. През 293 г. император Диоклециан предприема пътуване по тези земи. В началото на месец май той бил в Адрианопол, откъдето тръгнал за Августа Траяна, Филипопол и Сердика. Пътят на императора минавал точно през мястото, където сега се намира Ямбол и където вероятно е имало някакво малко селище. Императорът бил удивен от плодородните земи, от красивата природа, от добрите условия за живот и решил, че на това място трябва да има град. И то не какъв да е, а голям и хубав град с божественото име Диосполис – град на Зевс.
Ямбол става за първи път част от България по времето на хан Тервел, през 705 г., и оттогава е неразаделна част от България.
Сред костните останки от средновековния некропол в града от 9 – 12 в. от палеоорнитолога проф. Златозар Боев са установени и такива на домашни кокошки (Gallus gallus f. domestica).
Градът е един от първите на Балканите, който оказва силна съпротива на турците и бива превзет през 1373 г. след продължителна обсада. Част от впечатляващите крепостни стени и кули на средновековния Ямбол са съхранени и до днес. От периода на османското владичество в града са запазени два архитектурни паметника: Безистенът и Ески джамия.
В навечерието на Освобождението
Разположен върху двата бряга на река Тунджа, градът е имал две части – Каргона или Новия Ямбол, и Ески или Стария Ямбол, свързани помежду си с мост. В края на 1877 г. броят на жителите на града е бил около 8000 души, от които 4500 българи, 2000 турци, 1000 евреи и 500 от други народности. Налични били следните обществени постройки: Безистен (покрит пазар), часовникова кула, 21 чешми, конак (околийско управление), телеграфопощенска станция, 3 моста, 17 джамии, 2 църкви, 2 бани и др.
През 1877 г. е построена железопътна линия между Цариград и Пловдив. От Харманли има връзка към Ямбол.
Турските войски били изтикани от стратегическите си позиции в старопланинските проходи. За турското командване било ясно, че не може да има успех срещу русите в полетата на Тракия и затова побързало да прибере остатъците от своята разбита армия към столицата.
Градът силно пострадал от огъня. При изтеглянето на редовните части на 12 – 13 януари Керим паша заповядал освен станцията да се запалят и оцелелите къщи в горящия град. В резултат почти всички български и еврейски къщи са съборени. Запазени са само Ески джамия, Безистенът и градският часовник. В продължение на повече от седмица преди това черкезки шайки, заедно с дезертирали турски войници и други башибозушки банди се впуснали по дюкяните и по къщите, извършили масови погроми над останалото българското население в града и околните села – грабеж и изтезания за пари, зверства и издевателства. Голяма част от населението избягало на Зайчи връх до с. Кабиле, за да запази поне честта и живота си. На 13 януари турците запалили училището, на 14 януари пламнала църквата „Свети Георги“. На 15 януари турското население от града почнало да бяга към Одрин. Чаршията и махала Каргона били напълно обрани. Всяко едно турско семейство натоварило по 2 – 3 коли с крадена стока и покъщнина. На 17 януари сутринта в града нахлули отново голям отряд черкези, тогава са убити свещениците Георги Снегов, Иван Михалакиев и Тоте Драгиев и още много невинни граждани. По-късно през деня, 17 януари 1878 г., казаците на 23-ти Донски казашки полк с командир полковник Николай Бакланов първи влезли в димящия и опустошен град. За превземането на града не са водени боеве. На следващия ден – Богоявление, оцелелите ямболци тържествено празнували своето освобождение.
След Освобождението
Ямбол става известен с това, че след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. областта поражда най-масовите (т.е. основните) изселнически вълни в посока към Бесарабия и Добруджа. Те са предизвикани от желанието на местното население, оставащо все още под османска власт, да съхрани отвоюваната си (чрез съдействие на християнската войска) мимолетна независимост и след оттеглянето на руската армия. Този процес на обезлюдяване, характерен за Югоизточна България, впоследствие частично бива компенсиран от друг процес – почти век по-късно много български бежанци от Одринска и Беломорска Тракия се заселват в ямболския край.
В първата половина на 20 в. Ямбол е известен с минералната си вода и минералната баня, с уникалния релсов трамвай, теглен от коне, с реномираната си фазанария, с огромния хангар за цепелини от 1917 г. и други забележителности.
По време на Първата световна война най-южната военна база за дирижабли на Централните сили – Ямбол – се оказва отправна точка за една специална мисия – полетът на бойния дирижабъл „LZ 104“ (с тактическо обозначение „L.59“). „Das Afrika-Schiff“ – транспортен въздушен кораб на немските Имперски военноморски сили, пристига от Фридрихсхафен на 4 ноември 1917 г. Задачата му била да осигури неотложни доставки (боеприпаси, медицински принадлежности и др.) за силите на генерал-майор Паул фон Летов-Форбек в Германска Източна Африка, в рамките на еднопосочен полет без междинно зареждане. След два неуспешни опита да се насочи към целта си, на 21 ноември 1917 г. „Das Afrika-Schiff“ успява да поеме по планирания маршрут на юг – Одрин, Мраморно море, крайбрежието на Мала Азия и о. Крит. Мисията била преждевременно прекратена на 23 ноември поради влошаване на положението на немската колониална власт в Източна Африка, което поставило под въпрос крайния успех на това начинание. Цепелинът се завърнал в Ямбол на 25 ноември, след 95-часов непрекъснат полет (рекордно за времето си постижение) и 6800 km изминат път.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етнически състав
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.
Религия
Основната религия е православното християнство. В града има и общност на Евангелската методистка епископална църква.
Управление
Колективен орган на самоуправление е общинският съвет, кметът на града е орган на изпълнителната власт. Общинското управление се осъществява от шест дирекции, които включват „административно-правно и информационно обслужване“, „финансово-стопански дейности и управление на собствеността“, „териториално устройство и развитие“, „финанси и икономическа политика“, „общинска собственост“ и „социално развитие“.
Кмет
Валентин Цветанов Ревански
Общински съвет
Председател на Общински съвет – Антон Русков Шиков
Международни отношения
Ямбол е побратимен град с:
Бердянск, Украйна
Вилжуиф, Франция
Ижевск, Русия
Одрин, Турция
Търгу Жиу, Румъния
Шерадз, Полша
Андижан, Узбекистан
Хале, Германия
Икономика
Промишленост
Промишлеността е най-важният сектор в икономиката на Ямбол. Структурата ѝ обхваща следните подотрасли: хранително-вкусова промишленост; химическа промишленост; машиностроене и металообработване; текстилна и трикотажна промишленост; шивашка промишленост и др. В Ямбол се развиват нови индустриални отрасли като производството на автомобилно електрооборудване и рециклирането на отпадни пластмасови продукти. Сред големите индустриални предприятия, определящи облика на промишлеността в града, се нареждат: „Темпо М“, „Синтер М“, „Хидравлични елементи и системи“, „Екопласт Файбър“, „Язаки България“, „Миролио“, „Белла България“, „Тунджа“, „Палфингер България“, „Вакуум Ел Систем“ „Калибровани Стомани“, „Хидросистем“ „Папас олио“, „Карил“, „Винпром Ямбол“ и др.
Важно значение за областната икономика има развитието на дейността на малките и средни предприятия. Основна цел пред развитието на промишлеността на Ямболска област е на базата на наличния промишлен потенциал, с привличането на местни и чуждестранни инвестиции, да се осигури нарастване на производството, обновяване на крайната продукция и повишаване на нейната конкурентоспособност на вътрешния и международните пазари.
Селско стопанство
Регионът е утвърден като един от най-големите производители на селскостопанска продукция в страната. Произвеждат се: хлебна и фуражна пшеница; ечемик; царевица; маслодаен слънчоглед; качествено червено и бяло грозде от винени сортове; плодове и зеленчуци; технически култури – памук, слънчоглед, кориандър.
На Ямболска област принадлежат 6,1% от обработваемата земя на страната. Общият размер на земеделските земи в Ямболска област е 2 580 392 дка към 31 декември 1999 г., като към тях на 273 000 дка са изградени поливни и на 79 000 дка отводнителни системи.
Основни селскостопански култури, които се произвеждат, са:
Пшеница
Ечемик
Слънчоглед
Червено и бяло грозде
Технически култури
Животновъдството е с ориентация към производство на месо (свинско и говеждо) и мляко (краве и овче). Добре развити са овцевъдството, свиневъдството, рибовъдството и фазановъдството. Перспективите за бъдещо развитие на селското стопанство са в увеличаване на лозовите насаждения, на пивоварния ечемик; развитие на млечното говедовъдство; обвързване на инвестициите в хранително-вкусовата промишленост с преки инвестиции в селското стопанство, своевременно възстановяване, разширяване и модернизация на системи; изграждане на съвременна фуражна база и др.
Горско стопанство
Горският фонд заема 15% от територията на Ямболска област. Условията са подходящи за организиран ловен туризъм на благороден елен, елен лопатар, фазани, дива свиня, тракийски кеклик. Има осем ловностопански комплекси. Основните тенденции в развитието на горското стопанство са в създаването на дивечова станция и на тази основа развитие на ловния туризъм, призната и оторизирана да издава и заверява различни документи, обслужващи външнотърговската дейност на фирмите и тяхното представяне пред света. За осъществяване на тези функции Палатата поддържа Единен търговски регистър.
Търговия
Инфраструктура
Образование и наука
Училища
Факултет „Техника и технологии“ на Тракийския университет, Стара Загора
Професионална гимназия по икономика „Георги Стойков Раковски“
Езикова гимназия „Васил Карагьозов“
Природо-математическа гимназия „Атанас Радев“
Профилирана гимназия „Васил Левски“
Гимназия по строителство и архитектура, графика и дизайн „Кольо Фичето“
Професионална гимназия по земеделие и животновъдство „Христо Ботев“
Професионална гимназия по подемна, строителна и транспортна техника „Никола Йонков Вапцаров“
Професионална гимназия по хранителни технологии и туризъм
Професионална техническа гимназия „Иван Райнов“
Спортно училище „Пиер дьо Кубертен“
Средно училище „Св. Климент Охридски“
Основно училище „Любен Каравелов“
Основно училище „Николай Петрини“
Основно училище „Христо Смирненски“
Основно училище „Димчо Дебелянов“
Основно училище „Петко Рачов Славейков“
Начално училище „Св. св. Кирил и Методий“
Обсерватория и планетариум
Идеята за изграждане на Националната астрономическа обсерватория и планетариум (НАОП) Ямбол възниква в период, когато се извършват епохални събития в науката – изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята, полетът на първия космонавт, стъпването на човек на Луната.
Година преди откриването на НАОП започва подготовката за нейното създаване, оборудване и обзавеждане. Използва се опитът на изградените до този момент обсерватории и планетариуми в Стара Загора, Димитровград и Варна.
През месец март 1970 година е проектиран и изработен купол за телескопа, а през април е доставен първият телескоп – 150/2250, тип „Касегрен“. От Пловдивския панаир през месец септември са доставени телескоп и планетариум ZKP – 1 „Kleine Palnetarium“, производство на заводите „Carl Zeiss“, Германия. Активна помощ за монтирането на апаратурата оказват покойният Бончо Бонев от обсерваторията в Стара Загора и Николай Петров от НАОП – Варна. Успоредно с това започват и първите извънкласни форми по астрономия. Като завеждащ НАОП е назначен Господин Момчев. Така на 21 март 1971 г. акад. Бонев открива третия до този момент планетариум в България – Ямбол.
Планетариумът в Ямбол е единствен в югоизточна България и ежегодно през звездната зала преминават хиляди ученици и граждани, като за 30 години техният брой надхвърля 500 000 души. Предлаганите 74 лекции-сеанси подпомагат усвояването на знания по роден край, природознание, география, физика, астрономия, биология и философия от първи до единайсти клас.
Астрономическата обсерватория и планетариум са утвърдени като единственото място в региона, в което се извършва масова работа по обучение и популяризиране на астрономията и космонавтиката сред всички възрастови групи ученици и граждани. За това помагат дискусиите, семинарите, лекториите, срещите с изтъкнати учени от страната и чужбина. Многобройни са музикалните вечери, промоциите на книги, изложбите на детско изобразително и приложно изкуство, гостувания на музеи и други.
С активното участие на Географското дружество в град Ямбол, съдействието на музея „Земята и хората“ и БАН, към НАОП през 1996 г. се създава географски комплекс под надслов „Човекът – земята – небето“, който включва сбирка от минерали, скали и учебна метеорологична площадка. От 2000 г. съществува експозиция от слънчеви часовници.
В курсовете и кръжоците на НАОП са преминали стотици ученици. От тях 150 успешно са защитили знанията си и притежават свидетелство за „Астроном любител“. Днес те са членове на астроклуб „Орион“ и подпомагат дейността на НАОП като сътрудници.
Паралелно с учебната и популяризаторската работа, в НАОП – Ямбол се извършва и изследователска дейност. През изминалите 30 години физиците и астрономите имат участия и публикации в национални и международни прояви – конференции, семинари, дискусии. Полезни за специалистите и учениците са контактите и съвместната работа със сродни астрономически звена в България и в чужбина – Русия, Словакия, Белгия, Гърция, Англия и Германия.
През 1996 г. Общински съвет – Ямбол награждава с почетен знак „Златен герб“ НАОП – Ямбол по случай 25-годишния юбилей.
Здравеопазване
МБАЛ „Свети Пантелеймон“
На 11 март 1879 г. e тържествено открита. При откриването тя се помещава в къщата на Афуз ага. По-късно, описвайки състоянието на болниците в Източна Румелия, княз Шаховски споменава, че в сравнително най-добро състояние се намира градската болница в Ямбол, но средствата, с които разполага местното ръководство, не успяват да покрият разходите.
Първите приходи за издръжка и обзавеждане са се набирали от дарение на разни дружества и частни лица. През този период започнало организирането на благотворителното дружество „Св. Пантелеймон“, което имало за задача да осигури допълнителни средства.
От 1912 г. започва застрояването на болничната сграда, завършило през 1914 г. (на мястото, където сега се намира болницата). Сградата е била двуетажна.
През 1986 г. в Окръжна болница – Ямбол се разкрива първата в страната лазерна лаборатория.
През 1998 г., след проведен търг, се закупуват медицинска техника и оборудване: компютърен томограф, лапароскопски апарат за микроинвазивна хирургия, съдов доплер, монитори, холотанов изпарител, компресор. С новото оборудване болницата отговаря на новите изисквания при акредитирането и защитава интересите на своите пациенти.
През 1999 г. в деветте павилиона на болницата, като интегрален технологичен медицински комплекс, има 827 легла. Във връзка с новите социално-икономически условия в страната и района, промяната на числеността на населението и възрастовата му структура, Ямболската болница извършва преструктуриране и намаляване на легловия фонд на 596 легла.
През месец март 1999 г. болницата чества своята 120-годишна история.
През месец юли 2000 г. на Медицински съвет е взето решение болницата да се преименува на МБАЛ „Св. Пантелеймон“ АД. От 1 октомври 2000 г. по закона за лечебните заведения болницата е преобразувана в търговско дружество – АД – с 51% държавно участие. Болницата връща своето първо име, носила го през 1882 г.
МБАЛ „Свети Йоан Рилски“
МБАЛ „Св. Йоан Рилски“ ООД е създадена през 2008 г. като частна инициатива в гр. Ямбол. Първоначално функционира като специализирана хирургична болница за активно лечение, а от януари 2012 г. – като многопрофилна болница за активно лечение (с откриването на нови отделения). В болницата и медицинският център към нея работят местни и външни специалисти. Болницата оказва медицинска помощ при лечението на остри и хронични заболявания, травми и състояния, изискващи оперативно лечение. Извършват се хирургични интервенции върху стомашно-чревния тракт, жлъчно-чернодробната област, перианалното пространство, апендицит, херния, доброкачествени образувания на млечната жлеза и др.
СБАЛ по кардиология
Болницата разполага с леглова база от 30 легла с електронен контрол на положението в единични или двойни стаи. Разполага и със собствени реанимобили, които могат да транспортират тежко болните пациенти в режим 24/7. Интензивното отделение към болницата има 24-часово електронно и персонално мониториране на необходимите показатели и разполага с 6 легла. Отделението също така е оборудвано със съвременна модерна техника нужна за лечението на пациентите в критично състояние.
Транспорт
Транспортът в границите на самия град бива таксиметров и автобусен. Придвижването извън града се извършва с железопътен и автобусен транспорт.
Градът се обслужва от софийската фирма „Юнион Ивкони“. Тя обслужва линиите 2, 5, 16, 18, 7, 11, 1, 20, 25, 23, 13.
Градът е разположен на 8-а главна жп линия – Пловдив–Чирпан–Стара Загора–Нова Загора–Ямбол–Карнобат–Бургас. Това предоставя отлична възможност за връзка с областните градове на линията. Движат се бързи, пътнически, ускорени бързи и товарни влакове. Линията бе основно подменена в периода 2012 – 2014 г. Самата жп гара в Ямбол е на сравнително неудобно местоположение, тъй като се намира в индустриалната зона.
Радио
В Ямбол ефирно се приемат следните радиостанции:
Телевизия
В Ямбол ефирно се приемат следните цифрови телевизионни програми:
Кабелните оператори в Ямбол са Диана Кабел ТВ и ТВ ЕРА.
Култура
В града има православни църкви (храм „Св. Николай“, храм „Св. Георги“, храм „Св. Троица“), католическа и протестантски църкви (Мормонска църква, Адвентна църква, Апостолска реформирана църква, евангелска църква, евангелска баптистка църква), както и джамия („Ески джамия“). Бившата синагога понастоящем се ползва като картинна галерия и се намира в центъра, зад профсъюзния дом. Има и малък събор на Свидетелите на Йехова.
Регионален исторически музей
Регионалният исторически музей в Ямбол разполага с комплексна експозиция, проследяваща историята на града и региона от неолита до наши дни. В музейните зали се намира и уникалната експозиция „Драма“ с фрагменти от микенска керамика и глинен печат с т.нар. „линеарно писмо В“.
Дължи създаването си на безкористната, събирателна и проучвателна дейност на местни интелектуалци положили основите на историческите проучвания за региона. Още през 1886 г. в трикласното мъжко училище в Ямбол, по инициатива на проф. Петър Нойков, е уредена първата музейна сбирка. Археологическото ученическо дружество „Диана“ (основано в 1925 г.) през 1926 г. подрежда музейна сбирка. По това време известни местни интелектуалци основават гражданско археологическо дружество „Диамполис“, което развива активна дейност в областта на археологията и етнографията. Събраните от тези дружества експонати се съхраняват до 1936 г. в сградата на ямболската педагогическа гимназия, а по-късно са предадени на читалището. През 1948 г. отдел „Музеи и галерии“ при Комитета за наука, изкуство и култура с писмо предлага на ГНС – Ямбол да предвиди в бюджета си за 1949 г. службата „Асистент по старините“ и помещение за музей.
На 26 януари 1952 г. Венета Дачева е назначена на длъжност референт за музей и картинна галерия. С този акт се полага началото на музея като институция. Официално музеят е открит на 2 юни 1953 г. като музей на революционното движение. До 1955 г. В. Дачева е единственият уредник в него. Първоначално в музея има 3 отдела: исторически (включващ историческото развитие на Ямбол и региона от праисторията до 1944 г.); социалистическо строителство (отразяващ събитията след 1944 г.) и отдел природонаучен. Първите му експонати са част от музейната сбирка на археологическите дружества. Постепенно музейната дейност се разраства и броят на специалистите, работещи в него се увеличава.
Понастоящем музеят разполага със специалисти, разпределени в 4 основни отдела: „Археология“ (включва фондовете „Праистория“, „Античност“, „Средновековие“ и „Нумизматика“), „Българските земи XV-XIX в.“ (включва фондовете „Възраждане“ и „Етнография“), „Нова и най-нова история“ и „Връзки с обществеността“. Към музея функционира и ателие за реставрация и консервация.
Фондовете на музея (основен и спомагателен) като цяло включват около 90 000 експоната от родната история, някои от които с неоценима научна стойност, разпределени в съответните отдели.
Съвместно с организацията JOCV (Японски доброволци за сътрудничество в чужбина) музеят осъществи пилотен проект по компютризация на музейното дело. В резултат на това бе разработена програма за компютърна обработка на музейните експонати и беше създадена база данни за съществуващите музейни фондове. В музея е изградена вътрешна компютърна мрежа. Благодарение на богатите си фондове и добрите специалисти през изминалите години Ямболският музей е организирал над 30 мащабни изложби, свързани с историята на Ямбол и региона. Музеят има десетки издания с научни и популярни публикации по различни регионални исторически проблеми. През 1995 г. музейните специалисти издават в. „Вести на Ямболския музей“ и списание. Фондовете на музея продължават да се попълват ежегодно както от събирателна дейност и дарения, така и от продължаващите вече десетилетия разкопки на античния град Кабиле и праисторическа селищна могила край с. Драма. Резултат от тези проучвания са три международни симпозиума „Поселищен живот в Тракия“ и множество научни публикации.
Всички музейни специалисти участват активно в провежданите национални и регионални конференции, в които чрез своите проучвания популяризират и разпространяват историята на Ямбол и региона, неотменима част от българската история.
Театри
Драматичен театър „Невена Коканова“ – Ямбол, ул. „Г. С. Раковски“ 20
Куклен театър – Ямбол, ул. „Жорж Папазов“ 1
Кино
Кино „Елит“
Редовни събития
Конкурс за млади художници и литератори „Душата на един извор“. Регламент: конкурсът е в 2 категории: изобразително изкуство и литература. Техники и жанрове* в категория „Изобразително изкуство“ – акварел, пастел, темпера, графика, масло, а в категория „Литература“ – приказка, кратък разказ, есе. Тема – свободна. Конкурсът се провежда от 2002 г.
Маскараден фестивал – Ямбол. Периодичност: провежда се всяка година през февруари. Организатори: Министерство на културата, Община Ямбол – дирекция „Хуманитарни дейности и евроинтеграция“ (ул. „Георги Раковски“ 7); Община Тунджа (пл. „Освобождение“ 1). Телефони за контакт: община Ямбол – 046 681 305.
Театрални празници „Невена Коканова“. Дата: 4 – 8 юни 2007 г. Място: театрални зали в града. Периодичност: всяка календарна година. Организатори: Министерство на културата; Община Ямбол – дирекция „Хуманитарни дейности и евроинтеграция“ (ул. „Георги Раковски“ 7); Драматичен театър (ул. „Георги Раковски“ 20).
Национален куклено-театрален фестивал „Михаил Лъкатник“ с международно участие. Място: Куклен театър Ямбол. Периодичност: провежда се всяка година – последна седмица на април. Организатори: Министерство на културата; Община Ямбол – дирекция „Хуманитарни дейности и евроинтеграция“ (ул. „Георги Раковски“ 7); Община Тунджа, Съюз на артистите в България, Куклен театър – Ямбол (ул. „Жорж Папазов“ 1). Телефони за контакт: община Ямбол – 046 681 308.
Ежегоден фестивал Музикални празници „Златната Диана“, в седмицата около празника на града.
Всяка година се провежда национален мотосъбор в местността „Бакаджика“.
Спорт
Спортна зала „Диана“
Баскетболния отбор на Ямбол е шампион на страната в сезон 2002 г. под ръководството на Иван Чолаков.
ФК Тунджа е български футболен отбор от град Ямбол, един от основателите на „Б“ група като „Партизан“, на 38 място във Вечната ранглиста на „А“ група. Създаден е през 1915 г. Наследник на Ботев, Георги Дражев, Николай Лъсков, Партизан, Спартак, ДНА, Червено знаме, Победа и Слава. През 50-те години отборът се бори за утвърждаване в „Б“ група. През 60-те години, вече като утвърден участник, ямболии почти всеки сезон участват в борбата за титлата на втория ешелон на българския футбол и успяват да станат шампиони през сезон 1969/1970. Следват сезони в „А“ група и изпадане пред 70-те години. Отборът се затвърждава като средняк. През 80-те отборът се бори за оцеляването си като дори и изпада, но успява да се завърне сред професионалистите.
През 90-те години отборът отново изпада и започва своя окончателен упадък. Двукратен полуфиналист в Държавното първенство – през 1933 и през 1936 г. Най-големия си успех в „А“ РФГ постига през 1970/71 (13 място), три последователни сезона е в „А“ група 1970/71, 1971/72 и 1972/73 г.). Отбора е в Югоизточната „В“ АФГ. Играе срещите си на стадион „Тунджа“ (бивш „Николай Лъсков“), с капацитет 18 000 зрители. Основния екип на отбора синьо-бели фланелки и сини шорти. Резервните екипи са бели фланелки с бели шорти. През 1994 година отборът изпада от „Б“ във „В“ футболна група. През сезон 2000 – 2001 отборът изпада в „А“ окръжна група. През сезон 2005 – 2006 губи баража за влизане във „В“ футболна група, но все пак през сезон 2006 – 2007 влиза във „В“ футболна група.
През сезон 2008 – 2009 Тунджа Ямбол завършва на 18 място от възможни 19 отбора в Югоизточна „В“ група с 28 точки. През сезон 2010 – 2011 Тунджа Ямбол завършва на 18 място в група от 20 отбора (Югоизточна „В“ група) с актив от 30 точки. През сезон 2011 – 2012 Тунджа завършва на 2-ро място, след като губи битката за промоция в пред последния кръг на Югоизточна „В“ група.
СКВ Тунджа – волейболен отбор на град Ямбол
Забележителности
Античният град Кабиле край Ямбол е сред 100-те национални туристически обекта.
Римската баня
Средновековната крепост на Ямбол
Безистенът – построен е през 1509 г. по образец на други подобни османски сгради в европейската част на империята. Специалисти твърдят, че залата му притежава най-добрата акустика в България и би могла да се използва за различни концерти. Освен „Безистена“, който всъщност е покрита чаршия, само „Ески джамия“ е единствената друга османска постройка, запазена в почти цялостен вид. С известна уговорка, защото през 1972 г. „Безистена“ е бил полуразрушен и построен наново. Точно това време е вододелът, разделящ стария Ямбол от това, което представлява градът днес. В началото на 70-те години комунистическата власт решава да поразшири центъра, да отвори пространство, да построи нови по-големи сгради. Много от старите ямболии обаче с умиление още си спомнят тесните улички и схлупените къщурки из центъра, с белия паваж и брезичките. През 2015 г. е извършен ремонт на Безистена чрез средства от ЕС.
бившата синагога – днес е една от най-големите художествени галерии с над 3500 картини и скулптури
„Боровец“ – парк, разположен на едноименния хълм в източната част на града. Един от двата големи парка на Ямбол. В „Боровец“ се намира телевизионната кула на Ямбол, както и хотел-ресторант.
Храмове
Добре запазени са историческите църкви „Св. Георги“ и „Св. Троица“, които са пазили българските традиции по време на петвековното османско владичество.
Ямбол е освободен през януари 1878 г. от руските войски. По този случай на връх Бакаджик край Ямбол е построен и осветен храмът „Св. Александър Невски“ – първият паметник на българо-руската дружба в България.
В църквата „Св. Георги“ се намира уникален дървен иконостас, дело на Дебърската школа.
През февруари 2016 г. е открит един от най-големите и красиви в страната източноправославни храмове – църквата „Св. Успение Богородично“, намираща се в квартал Аврен.
Католическите храмове „Свети Кирил и Методи“ и „Пресвето сърце Исусово“ са изградени в един общ архитектурен комплекс през 1925 г.
Археология
Най-ранните останки от селищен живот са открити в десетките праисторически селищни могили. Дори на територията на съвременния град Ямбол се намират останки от така наречените Рашева и Марчева могили, които датират от неолита, енеолита и бронзовата епохи. Някои от находките, открити в тях, сега се съхраняват в парижкия Лувър и Археологическия музей София. Огромна част от тези ценни експонати обаче са притежание на Историческия музей в Ямбол.
В праисторическата могила до с. Драма (30 km от гр. Ямбол), за първи път в България са открити фрагменти от микенска керамика и глинен печат с т.нар. „линеарно писмо В“. В чертите на съвременния град е съществувало антично селище, като се предполага, че през 293 г. император Диоклетиан, му е дал името Диосполис (град на Зевс). Част от впечатляващите крепостни стени и кули на средновековния Ямбол са съхранени и до днес.
Известни личности
Сред известните ямболии са:
Алек. Петров, български революционер от ВМОРО, четник на Лука Джеров
Дионисий Витлеемски (? – 1857) витлеемски митрополит на Йерусалимската патриаршия
Желю войвода (1828 – 1893), войвода и национален герой
Атанас Кожухаров (1831 – ?), народен учител и общественик
Ради Колесов (1831 – 1862), български просветител, книжовник, поет, преводач и националреволюционер
Георги Дражев (1848 – 1876), революционер, един от ръководителите на Априлското въстание от 1876 г. в ямболския край
Георги Иванов (1858 – 1932), офицер, генерал-майор
Стилиян Ковачев (1860 – 1939), български генерал от пехотата
Петър Чолаков (1879 – 1935), български революционер
Илия Белев (1884 – 1903), български революционер от ВМОРО
Петър Лесев (1891 – ?), български революционер от ВМОРО
Жорж Папазов (1894 – 1972), български и френски художник
Борис Карадимчев (1933 – 2014), български композитор на филмова и поп музика
Митко Щерев (р. 1946), български композитор, аранжор и пианист
Инокентий Крупнишки (р. 1963), български духовник
Иван Кръстев, бронзов медалист от олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г.
Кара Георги, революционер от ВМОРО, четник при Коце Алексиев
Георги Иванов Аладжов (1884 – 1913), революционер от ВМОРО, четник при Александър Георгиев, загинал през Междусъюзническа война
Иван Константинов, български революционер от ВМОРО, четник на Богдан Баров
Иванов, български революционер от ВМОРО, четник на Лука Джеров
Иван Костадинов Бояджиев, български революционер от ВМОРО, четник на Кръстьо Българията
Илия Ив. Шекеров, български революционер от ВМОРО, четник на Михаил Чаков
Литература
Книги за града:
Кабиле, том I, 1982 – на български (резюме на френски)
Кабиле, том II, 1991 – на български (резюме на френски)
Сборник статии от I Международен симпозиум за поселищен живот в древна Тракия, Ямбол, 1982 година
Сборник статии от II Международен симпозиум за поселищен живот в древна Тракия, Terra Antiqua Balcanica, V, 1990
Сборник статии от III Международен симпозиум за поселищен живот в древна Тракия, Ямбол, 1994 година (на английски, френски, немски)
Д. Драганов. Монетосеченето в Кабиле, София 1993 година – на български (резюме на английски)
Библиография „Кабиле“, Ямбол 1993 година
125 години Ямболска околия, Ямбол 1995 година
Историята на Ямболските банки, Ямбол 1997 година
Посещенията на короновани особи в Ямбол и ямболския регион, 1998 година
Исторически календар на Ямбол и Ямболския регион, Ямбол 1996 година
Археологически обекти в Ямболски регион, София, 1978 година – на български (резюме на английски)
Кратка история на Ямбол през средновековието (за деца), Ямбол 1997 година
Брошура „Кабиле“ (на български и немски)
Брошура „Мемориален паметник Александър Невски“ (на български и немски)
„Брошура „Пафти от Ямболски регион“
Външни препратки
Община Ямбол – официален сайт
Новини от Ямбол
Бележки
|
{'title': 'Атом', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%BE%D0%BC', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Атомът ( – „неделим“) е основната градивна частица на веществото и се състои от плътно централно ядро с положителен електричен заряд, заобиколено от облак отрицателно заредени електрони. Атомното ядро
|
на свой ред е изградено от положително заредени протони и електрически неутрални неутрони. Електроните в атома са свързани с ядрото чрез електромагнитна сила.
Атомите могат да съществуват в свободно състояние или да се свързват помежду си в молекули чрез химични връзки, също основаващи се на електромагнитните сили. Атом с равен брой протони и електрони е електрически неутрален, в противен случай той има положителен или отрицателен електрически заряд и се нарича йон. Различните атоми се класифицират според броя на протоните и неутроните в ядрото: броят на протоните определя химичния елемент, а броят на неутроните определя различните изотопи на съответния елемент.
Концепцията за атома като неделима съставна част на материята е предложена за първи път от античните философи на Индия и Древна Гърция. През 18 и 19 век химиците дават физическа основа на тази идея като показват, че някои вещества не могат да бъдат разделени чрез химически реакции и прилагат старото философско понятие атом, за да обозначат тази химическа неделимост. Атомите и молекулите се възприемат като най-малките градивни частици на материята. В края на 19 и началото на 20 век физиците откриват субатомни частици и установяват структура вътре в атома, като по този начин опровергават неделимостта му и считат името за неподходящо. То обаче остава. Съвременното разбиране за атома се основава на принципите на квантовата теория.
Атомите са миниатюрни обекти с диаметри от няколко десети от нанометъра и съответстваща на размера им маса. Те могат да се наблюдават само със специални инструменти, като сканиращ тунелен микроскоп. Над 99,94% от масата на атома е съсредоточена в ядрото като протоните и неутроните имат приблизително еднаква маса. Всеки елемент има поне по един изотоп с нестабилно ядро, което може да претърпи ядрен разпад. Електроните, свързани в атома, притежават стабилни енергийни нива (т.е. намират се на определени атомни орбитали), като могат да извършват квантов скок към друго енергетично ниво чрез поглъщане или изпускане на фотон с енергия, равна на разликата в енергиите на съответните енергетични нива. Електроните определят химичните свойства на химичния елемент и влияят върху магнитните свойства на атома.
История на изследванията
Атомизъм
Идеята, че материята е съставена от отделни неделими частици, датира от хилядолетия, но в древността тя е по-скоро предмет на абстрактни размишления от страна на философите, отколкото обект на експерименти и емпирични наблюдения. Представите за атом във философията варират значително според историческото време, културата и философската школа и често съдържат и духовен елемент. Въпреки това, хиляди години след нейната поява, в Новото време основната идея за атома е възприета от учените, защото добре обяснява новите открития в химията и физиката.
Идеята за атома се споменава още в Древна Индия и Древна Гърция. В Индия атомистичните теории на джайнизма и школите Адживика и Чарвака се появяват вероятно през 6 век пр.н.е. По-късно школите Няя и Вайшешика развиват свои теории за начина, по който атомите се съчетават в по-сложни обекти. В Европа атомите се споменават за пръв път от древногръцкия философ Левкип и неговия ученик Демокрит, който систематизира възгледите му и често е сочен за основоположник на атомизма. Приблизително през 450 г. пр.н.е. Демокрит за пръв път употребява термина átomos (), което означава „неделим“. Макар и индийската и гръцката концепции да са чисто философски, а в съвременното разбиране атомите са делими, модерната наука запазва древното гръцко име.
През 13 век алхимикът Псевдо-Гебер излага постулата за „корпускуларизма“, според който всички тела притежават външен и вътрешен слой от миниатюрни частици – „корпускули“. Корпускуларизмът е подобен на теорията за атома, макар че докато атомите са приемани за неделими, корпускулите по принцип не са такива. Така например алхимиците смятат, че живакът може да прониква в металите и да променя тяхната вътрешна структура. Корпускуларизмът остава доминираща теория в алхимията през следващите няколко столетия.
През 1661 г. натурфилософът Робърт Бойл публикува труда си „Скептичният химик“ („The Sceptical Chymist“), в който твърди, че веществото е съставено от различни комбинации на корпускули или атоми, а не от класическите елементи въздух, земя, огън и вода. Малко по-късно Исак Нютон също използва понятието „корпускули“ при създаването на своята корпускулярна теория на светлината.
Формиране на научна теория на атома
Развитието на възгледа за атомите получава нов тласък с напредъка на химията. През 1789 г. французинът Антоан Лавоазие формулира закона за запазване на масата и дефинира химичния елемент като основна субстанция, която не може да се разделя по химичен път. Малко по-късно, през 1799 г., Жозеф Пруст извежда и закона за постоянния състав на химичните съединения. Тези два закона са основата за откритията на англичанина Джон Далтон, които изиграват решаваща роля за развитието на понятието за атом.
През 1805 г. Далтон използва идеята за атомите, за да обясни защо елементите винаги реагират в съотношения, равни на малки цели числа (закон за кратните отношения), и защо някои газове се разтварят по-добре във вода от други. Според него всеки химичен елемент е съставен от атоми от различен специфичен вид и тези атоми могат да се съчетават и да образуват по-сложни химични съединения. Тъй като той стига до това заключение чрез експерименти и анализ на резултатите, това поставя началото на истинската научна теория на атома.
Далтон оценява атомните тегла на елементите според пропорциите на съответните маси, с които те се съединяват един с друг, като за единица приема водорода. Той допуска известни неточности при съставянето на своите таблици, но те са коригирани през 1811 г. от Амедео Авогадро. Авогадро предлага хипотезата (наречена по-късно закон на Авогадро), че един мол от произволен газ при еднаква температура и налягане заема един и същ обем и съдържа еднакъв брой молекули. Атомната хипотеза на Далтон не определя размера на атомите, въпреки че те очевидно би трябвало да са много малки. Едва през 1865 г. Йохан Йозеф Лошмит измерва размера на молекулите на въздуха, с което дава представа за абсолютните размери на атомите.
През 1869 г., обобщавайки направените дотогава открития, руснакът Дмитрий Менделеев създава първата Периодична система на елементите. Самата таблица е визуализация на периодичния закон, според който свойствата на химичните елементи се повтарят периодично, когато те бъдат подредени по атомен номер.
Теорията на атома получава допълнителна подкрепа през 1827 г. от откритието на шотландския ботаник Робърт Браун, че частици прах върху водна повърхност, наблюдавани под микроскоп, се движат хаотично – явление, станало известно като Брауново движение. През следващите десетилетия се правят опити то да се обясни с топлинното движение на водните молекули, като през 1905 г. германецът Алберт Айнщайн прави първия математически анализ на явлението. През 1908 г. французинът Жан Батист Перен въз основа на заключенията на Айнщайн определя масата и размерите на някои атоми, с което окончателно потвърждава Далтоновата теория на атома.
Изследвания на вътрешното устройство
През 1897 г. английският физик Джоузеф Джон Томсън открива съществуването на електрони чрез експериментите си с наричаните тогава катодни лъчи и стига до извода, че те са съставна част на всички атоми. С това той отхвърля представата, че атомите са крайната неделима частица на материята. Според Томсън леките и отрицателно заредени електрони са разпределени в целия обем на атома или може би се въртят по кръгови орбити, като електрическият им заряд се уравновесява от наличието на облак от положителен заряд, разпределен в пространството. По-късно този модел е наречен „пудинг със стафиди“.
Моделът на Томсън е отхвърлен през 1909 г., когато новозеландецът Ърнест Ръдърфорд и неговите студенти Ханс Гайгер и Ърнест Марсдън откриват експериментално атомното ядро. Експериментът се състои в бомбардирането на златно фолио с алфа-частици, за които се знае, че са положително заредени хелиеви атоми. Установено е, че малка част от преминалите частици претърпяват отклонения, далеч по-големи от очакваните при модела на Томсън. Ръдърфорд приема, че почти цялата маса и положителният заряд на тежките златни атоми са концентрирани в една много малка част от неговия обем, която нарича ядро. Тази представа получава името модел на Ръдърфорд.
През 1913 г. при експерименти с продуктите на радиоактивен разпад английският радиохимик Фредерик Соди установява, че във всяка позиция на Периодичната система изглежда има по повече от един химичен елемент и въвежда понятието изотоп. Непосредствено след това, въз основа на своите изследвания на йонизираните газове, Томсън предлага метод за отделяне на различните видове атоми, което по-късно довежда до откриването на стабилните изотопи.
През същата 1913 г. датският физик Нилс Бор предлага нов модел на атома, който взема за основа модела на Ръдърфорд, но с една съществена разлика: електроните обикалят около ядрото само по точно определени кръгови орбити с дискретни (квантувани) стойности на характеризиращите ги момент на импулса и енергия. Те могат да прескачат от една орбита на друга, но не и да се движат свободно в междинните нива. Тъй като радиусът на орбитата е пропорционален на енергията на електрона, при тези преходи между две нива с различна енергия електронът излъчва или поглъща определени количества енергия във вид на фотони, чиято честота е пропорционална на промяната в енергията на електрона. По този начин моделът на Бор обяснява дискретните и постоянни за даден материал спектрални линии, наблюдавани при спектрален анализ на излъчваната при нагряване светлина.
По-късно през същата година английският физик Хенри Моузли дава допълнителни експериментални потвърждения за теорията на Нилс Бор. Неговите резултати прецизират моделите на Ърнест Ръдърфорд и холандеца Антониус ван ден Брук, като според Моузли в ядрото на атома има положителни заряди, по брой равни на атомния номер на елемента в периодичната система. Преди експериментите на Моузли не е известно атомният номер да е свързан с някакви физични или емпирични свойства. По този начин опитите на Моузли показват, че местата на елементите в периодичната система не са избрани само въз основа на химичните им свойства, а имат солидна физическа основа.
Чрез атомната теория намира своето обяснение и химичната връзка между атомите – това прави американецът Гилбърт Люис през 1916 г., като я свързва с електронно взаимодействие между атомите. Тъй като е известно, че химичните свойства на елементите се повтарят според периодичния закон, през 1919 г. американецът Ървинг Лангмюр обяснява това с теорията, че електроните в атома са свързани един с друг или групирани по някакъв начин. Приема се, че групите от електрони образуват набор от електронни обвивки около ядрото.
Следващо доказателство за квантовия характер на атомите се получава от експеримента на Щерн-Герлах от 1922 г. При него сноп от сребърни атоми се пропуска през нехомогенно магнитно поле и се регистрира следата му. Оказва се, че снопът се разцепва на две – открито е наличието на спин (момент на импулса на атома), който има само две стойности и е ориентиран само в две посоки – нагоре или надолу. Ако големината и посоката на спина бяха произволни, разпределението на преминалите атоми щеше да е непрекъснато (всички стойности са еднакво вероятни) и регистрираните следи от тях щяха да образуват непрекъсната права линия.
През 1924 г. французинът Луи дьо Бройл изказва предположение, че всички частици в някаква степен имат поведение и на вълни – корпускулярно-вълнов дуализъм. През 1926 г. австриецът Ервин Шрьодингер развива математически тази идея и представя електроните не като точкови частици, а като триизмерни вълнови функции. Едно от следствията на това математическо представяне е, че математически е невъзможно да се определят едновременно положението и импулсът на частицата. Този принцип на неопределеност е формулиран през 1927 г. от германеца Вернер Хайзенберг – според него при определяне на положението на частицата с дадена точност може да се получи само множество от вероятни стойности на импулса и обратното. Този принцип прави невалиден модела на Бор с неговите точно определени кръгови орбити, но успява да обясни някои особености в поведението на атомите, по-тежки от този на водорода. По тази причина планетарният модел на Бор е заменен с модела на атомните орбитали, който описва позицията на електроните спрямо ядрото само като вероятности.
Развитието на масспектрометрията позволява да се измерят точно атомните маси. Масспектрометърът е устройство, в което сноп йони на изследвания елемент се пропускат през магнитно поле и се измерва тяхното отклонение на изхода, като така се получава съотношението на атомната маса към електрическия заряд на атомите. Английският химик Франсис Уилям Астън използва този уред, за да демонстрира, че изотопите имат различна маса, която при това се изменя със стойности, кратни на масата на водородния атом. Разликата в атомните маси на изотопите намира своето обяснение през 1932 г. с откриването на неутрона, частица без електричен заряд и с маса, подобна на тази на протона, от англичанина Джеймс Чадуик. Така изотопите са дефинирани като химични елементи с еднакъв брой протони, но с различен брой неутрони в атомното ядро.
Ядрена физика и физика на частиците
През 1938 г. немският учен Ото Хан, ученик на Ръдърфорд, бомбардира уран с неутрони, опитвайки се да получи трансуранови елементи. Вместо това в резултат получава химичния елемент барий. Година по-късно Лиза Майтнер и Ото Фриш потвърждават, че опитът на Хан е първото експериментално ядрено делене. През 1944 година, Хан получава Нобелова награда за химия, но въпреки неговите усилия, Майтнер и Фриш не получават същото признание.
По-нататъшният напредък на атомната физика се дължи основно на създаването през 50-те години на подобрени ускорители и детектори на частици, които позволяват на учените да изследват взаимодействията между атоми при високи енергии. Установява се, че неутроните и протоните са всъщност адрони и са съставени от още по-малки частици – кварки. Разработена е теорията, наречена Стандартен модел, която успешно обяснява не само свойствата на ядрото, но и електромагнитното, слабото и силното взаимодействие между всички елементарни частици.
Строеж
Субатомни частици
Макар че първоначално терминът „атом“ означава частица, която не може да бъде разделена на по-малки части, в съвременната наука атомът се разглежда като съставен от различни субатомни частици. Обикновено атомите се състоят от електрони, протони и неутрони, но атомът на водород-1 не съдържа неутрони, а само протон и електрон, а водородният йон не съдържа и електрони.
Електронът е най-леката от тези субатомни частици с маса 9,11 × 10−31 kg, отрицателен електрически заряд и размер, прекалено малък, за да бъде измерен с известните днес техники. Протоните имат положителен заряд и свободна маса, 1836 пъти по-голяма от тази на електроните (1,6726 × 10−27 kg). Неутроните нямат електричен заряд, а свободната им маса е 1839 пъти по-голяма от тази на електроните (1,6929 × 10−27 kg). Неутроните и протоните имат сравними размери, около 2,5 × 10−15 m, макар че тези частици нямат строго определена външна повърхност.
В Стандартния модел се приема, че електронът е истинска елементарна частица без вътрешна структура. Протоните и неутроните обаче са съставени от елементарни частици, наречени кварки. В атомите присъстват два вида кварки, като всеки от тях има различен дробен електричен заряд: +2/3 (горен кварк) или −1/3 (долен кварк). Протоните се състоят от два горни кварка и един долен кварк, а неутронът се състои от един горен кварк и два долни кварка. На това различие се дължат различните маса и заряд на двете частици.
Кварките са свързани помежду си от силното ядрено взаимодействие, чиито носители са глуоните. Глуонът е член на групата калибровъчни бозони – елементарни частици, които служат за преносители на фундаменталните физични сили. Протоните и неутроните от своя страна са свързани в ядрото от ядрената сила, действаща между адроните, която е остатъчен ефект от силното ядрено взаимодействие и има малко по-различен обхват на действие от него.
Ядро
Всички протони и неутрони в атома образуват компактно атомно ядро, в което е съсредоточена 99% от масата на атома, и се наричат нуклеони. Радиусът на дадено ядро е приблизително равен на
,
където с A е означен общият брой нуклеони. Тази стойност е много по-малка от радиуса на атома, който е от порядъка на 105 fm. Нуклеоните са свързани с помежду си с ядрени сили, които действат само на късо разстояние. При разстояния, по-малки от 2,5 fm, те са по-големи от електростатичната сила, която кара положително заредените протони да се отблъскват един от друг.
Атомите на един и същ химичен елемент имат винаги еднакъв брой протони, наречен атомен номер. За даден елемент броят на неутроните може да варира, като различният брой определя различни изотопи на елемента. Общият брой на протоните и неутроните определя нуклида на атома. Отношението на броя на неутроните към броя на протоните определя стабилността на ядрото – изотопите с повече неутрони са по-неустойчиви, като някои от тях могат да претърпяват радиоактивен разпад.
Неутронът и протонът са различни видове фермиони. Принципът на Паули е ефект на квантовата механика, който не позволява еднакви фермиони, например няколко протона, да имат едно и също квантово физично състояние по едно и също време. Така всеки протон или неутрон в ядрото трябва да има различно квантово състояние с различно енергийно ниво от всеки друг протон или неутрон, но е възможно протон и неутрон да имат еднакво квантово състояние.
При атоми с малък атомен номер ядро с по-малко протони, отколкото неутрони, има възможност да слезе в по-нискоенергийно състояние чрез радиоактивен разпад, така че броят на протоните и неутроните да се сближи. В резултат на това атомите с приблизително равен брой протони и неутрони са по-устойчиви на радиоактивен разпад.
С нарастването на атомния номер взаимното отблъскване на протоните изисква все по-голям относителен брой неутрони да стабилизират ядрото. По тази причина при елементите с атомен номер, по-голям от 20 (калций), не съществуват стабилни ядра с равен брой протони и неутрони. С по-нататъшното нарастване на атомния номер отношението на неутроните към протоните, необходимо за достигане на стабилност, се увеличава до около 1,5.
Броят на протоните и неутроните в ядрото може да се променя, но това изисква много голямо количество енергия, поради силните ядрени сили. Процесът на увеличение на броя (ядрен синтез) протича, когато атомни частици се обединяват, образувайки по-тежко ядро, например при силен сблъсък на две ядра. Така при процесите в ядрото на Слънцето на протоните са необходими енергии от 3 – 10 keV, за да преодолеят взаимното си отблъскване и да се обединят в общо ядро. Противоположният процес се нарича ядрено делене – ядрото се разцепва на по-малки ядра, обикновено чрез радиоактивен разпад. Ядрото може да се променя и чрез бомбардирането му с фотони или субатомни частици с висока енергия. Ако при това броят на протоните в ядрото се променя, се получава друг химичен елемент.
Ако масата на ядрото, образувано чрез ядрен синтез, е по-малка от сбора на масите на отделните частици, разликата може да бъде излъчена във вид на енергия (като например гама лъчи или като кинетична енергия на бета частица), според формулата на Алберт Айнщайн за равенство на маса и енергия E = mc2, където m е разликата в масите и c е скоростта на светлината. Тази разлика в масите е част от енергията на свързване на новото ядро и именно това, че не подлежи на възстановяване по естествен начин, е причина съединилите се частици да останат заедно.
Сливането на две ядра, при което се образува ядро на елементи с атомен номер, по-малък от този на желязо и никел (с общ брой нуклеони около 60), обикновено е екзотермична реакция, която освобождава повече енергия, отколкото е необходима за сливането им. Именно този процес на освобождаване на енергия прави процеса на термоядрен синтез в звездите самоподдържаща се реакция. При по-тежките ядра енергията на свързване на нуклеоните в ядрото започва да намалява с увеличаване на атомния номер. Това означава, че процесите на сливане, при които продуктите имат атомен номер над 26 и атомна маса над 60 е ендотермичен процес и се нуждае от външен източник на енергия. Тези по-масивни ядра не биха могли да осъществяват самоподдържащ се процес на ядрен синтез при хидростатичното равновесие във вътрешността на звездите.
Електронен облак
Електроните в атома се привличат към протоните в ядрото от електромагнитна сила. Тя държи електроните в електростатична потенциална яма около ядрото, поради което за тяхното отделяне от него е необходим външен източник на енергия. Колкото по-близо до ядрото е разположен електронът, толкова по-голяма е привличащата го сила, а оттам и енергията, необходима за отделяне.
Електроните, както и другите частици, имат едновременно свойства на частица и вълна. Електронният облак е област от потенциалната яма, в която всеки електрон образува своеобразна триизмерна стояща вълна – вълнова форма, неподвижна спрямо ядрото. Това поведение се определя от атомната орбитала, математична функция, характеризираща вероятността електронът да се окаже на дадено място при измерване на положението му. Около ядрото съществува само дискретно (квантувано) множество от такива орбитали, тъй като останалите възможни вълнови форми са много нестабилни. Орбиталите може да имат структура и се различават една от друга по размер, форма и ориентация.
Всяка атомна орбитала съответства на определено енергийно ниво на електрона. Електронът може да премине към по-високо енергийно ниво, поглъщайки фотон с достатъчна енергия, за да го премести в ново квантово състояние. По подобен начин, при спонтанно излъчване на фотон електронът може да се премести на по-ниско енергийно ниво. Тези специфични енергийни стойности, съответстващи на енергиите на квантовите състояния, са причината за атомните спектрални линии.
Количеството енергия, необходимо за отделяне или добавяне на електрон – енергията на свързване, е много по-малко от съответното количество енергия за нуклеоните. Например, отделянето на електрон от водороден атом изисква само 13,6 eV, докато за разделянето на ядро на деутерий са нужни 2,23 × 106 eV.
Атомите нямат електричен заряд, когато съдържат еднакъв брой протони и електрони. Атоми, които имат недостиг или излишък на електрони се наричат йони. Електроните, най-отдалечени от ядрото, могат да преминават към други близко разположени атоми или да се споделят между повече от един атом. По този начин атомите могат да се свързват в молекули и други химични съединения, като например кристали.
Свойства
Ядрени свойства
По дефиниция всеки два атома с еднакъв брой протони принадлежат на един и същ химичен елемент. Атоми с еднакъв брой протони, но с различен брой неутрони и съответно различни масови числа, се наричат изотопи на този химичен елемент. Например всички водородни атоми имат по един протон, но съществуват изотопи без неутрон (водород-1 или протий – най-често срещаният изотоп), с един неутрон (деутерий), с два неутрона (тритий), както и изотопи с повече неутрони. Известните химични елементи образуват поредица от атомни номера, съответстващи на от един при водорода до 118 протона при елемента унуноктий. Всички известни изотопи на елементите с атомни номера над 82 са радиоактивни.
В естествен вид на Земята се срещат около 339 нуклида, сред които при 254 (около 75%) не е наблюдаван разпад, поради което се наричат „стабилни изотопи“. От тях обаче само 90 са истински стабилни, докато останалите теоретично могат да се разпаднат. Други 34 радиоактивни нуклида имат период на полуразпад над 80 милиона години, т.е. те са достатъчно устойчиви, за да съществуват от времето на образуване на Слънчевата система. Тази набор от 288 сравнително устойчиви нуклида е известен като „първични нуклиди“. Останалите 51 нуклида с по-къс живот се срещат в природата като продукти на разпад на първичните нуклиди (например, радий образуван при разпада на уран) или като продукти от естествени процеси като бомбардирането на Земята с космически лъчи (например, въглерод-14).
За 80 от химичните елементи съществува поне един стабилен изотоп. Като правило общият брой стабилни изотопи за всеки елемент не е голям (средно 3,2). Двадесет и шест елемента имат само по един стабилен изотоп, докато най-голям брой стабилни изотопи за един елемент има калаят – общо 10. Елементите технеций с номер 43, прометий с номер 61 и всички елементи с номер по-голям или равен на 83 (бисмут) не притежават стабилни изотопи.
Маса
Масата на атома е съсредоточена в протоните и неутроните и общият им брой в даден атом се нарича негово масово число. Действителната масата на атома в покой често се изразява в единици за атомна маса (u), наричана също далтон (Da). Тази единица се дефинира като една дванадесета от масата на свободен неутрален атом на въглерод-12 (12С), която е приблизително 1,66×10-27 kg. Атомът на най-лекия изотоп на водорода протий (1H), който е и атомът с най-малка маса, има атомно тегло 1,007825 u. Всеки атом има маса, приблизително равна на произведението на масовото му число и единицата за атомна маса. Най-тежкият стабилен атом е този на олово-208, с маса около 207,9766521 u.
Тъй като и най-тежките атоми са с много малка маса, за практически цели химиците използват единицата за количество вещество мол. По дефиниция един мол атоми съдържа винаги един и същ брой атоми, независимо от химичния елемент – 6,023×1023. Този брой е избран така, че ако един елемент има атомна маса от 1 u, то един мол атоми от този елемент ще тежи приблизително един грам. Така от дефиницията на единица за атомна маса пряко следва, че въглерод-12 има атомна маса точно 12 u, а мол въглеродни атоми тежи точно 12 грама.
Размер и форма
Макар че атомите нямат рязко очертана външна граница, обикновено размерът им се оценява с величина, наричана атомен радиус. Той е мярка за разстоянието от ядрото, до което може да се разпростре електронният облак. Това понятие обаче предполага сферична форма на атома, което е валидно само за атоми във вакуум или в напълно свободно пространство. Атомният радиус може да се оцени чрез разстоянието между ядрата на два атома, свързани чрез химична връзка. Това разстояние варира според атомния номер, вида на химичната връзка, броя на съседните атоми (координационно число) и квантовомеханичното свойство спин. В Периодичната система атомният радиус обикновено нараства в посока надолу по колоните, но в един и същи ред намалява от ляво надясно. Следователно, най-малкият атом е хелий с радиус от 32 pm, докато един от най-големите е цезий с 225 pm.
В присъствие на външни полета, като електрично поле, формата на атома може да се отклонява от сферичната. Деформираността зависи от силата на полето и вида на външната електронна обвивка и може да се определи с математическия апарат на теория на групите. Отклонения от сферичната форма се наблюдават например при кристалите, при които в зоните на ниска симетрия на кристалната решетка могат да възникнат интензивни електрични полета. Значителни деформации във вид на елипсоиди са наблюдавани при йони на сярата в съединения от типа на пирит.
В сравнение с дължината на вълната на светлината във видимия спектър (400 – 700 nm) атомите са много малки и затова не могат да бъдат наблюдавани директно с оптичен микроскоп. Отделни атоми могат обаче да се наблюдават със сканиращ тунелен микроскоп. За да се онагледи малкият размер на атома, може да се използва сравнението с човешки косъм: той е дебел около 1 милион въглеродни атома. Капка вода съдържа около 2 х1021 атома кислород и два пъти повече атоми водород. Един карат диамант с маса от 2х10-4kg съдържа около 1022 атома въглерод. Ако си представим една ябълка с размера на Земята, тогава атомите на ябълката биха били приблизително с размера на истинска ябълка.
Радиоактивен разпад
Всеки химичен елемент има поне един изотоп с нестабилно ядро, претърпяващо радиоактивен разпад, при което продуктите на разпада са частици или електромагнитно излъчване. Такава радиоактивност се наблюдава, когато радиусът на ядрото е по-голям от силата на силно ядрено взаимодействие, която действа на разстояния от порядъка на 1 fm.
Най-често срещаните разновидности на радиоактивен разпад са:
Алфа-разпад – спонтанно разпадане на атомното ядро, вследствие на което се получават дъщерно ядро и α-частица (ядро на 4He, съставено от два протона и два неутрона). Алфа разпадът е характерен за тежките ядра, с масово число А≥140, а резултатът от него е нов елемент с по-нисък атомен номер.
Бета-разпад – подчинява се на силите на слабо ядрено взаимодействие и при него настъпва превръщане на неутрон в протон или обратно. В първия случай се отделя електрон (с отрицателен заряд) и антинеутрино, а във втория – позитрон (с положителен заряд) и неутрино. Отделяните електрони или позитрони се наричат β-частици и имат по-голяма проникваща способност. Отделянето на бета частица води до промяна на атомния номер на химичния елемент с единица.
Гама-разпад – промяна на енергийното състояние на ядрото чрез изпускане на гама-лъчи, която съпътствува алфа и бета разпада.
Други по-редки видове радиоактивен разпад са изхвърлянето от ядрото на неутрони, протони, групи нуклеони или повече от една β-частица и формирането на високоенергийни електрони, които не са β-лъчи, или високоенергийни протони, които не са γ-лъчи.
Всеки радиоактивен изотоп се характеризира със скоростта на разпад, измервана чрез периода на полуразпад – времето, необходимо за разпад на половината (50%) от разглеждания образец. Процесът е експоненциален и скоростта му намалява като след един период на полуразпад остават 50% от изходните атоми, след два периода на полуразпад остават 25% и т.н.
Магнитен момент
Елементарните частици притежават вътрешна квантова характеристика, нямаща еквивалент в класическата механика – спин. Тя е аналогична на момента на импулса на тяло, въртящо се около своя център на масите, макар че строго погледнато тези частици се разглеждат като точки и не могат да се въртят. Спинът се измерва в единици редуцирана константа на Планк (ħ), като електроните, протоните и неутроните имат полуцял спин ½ ħ. В атома движещите се около ядрото електрони освен спин притежават и орбитален „момент на импулса“, измерван с орбиталното квантово число, докато самото ядро също притежава спин.
Атомът притежава свое магнитно поле, наричано магнитен момент, което е получено от тези различни видове спин, точно както едно класическо електрически заредено тяло при въртене произвежда магнитно поле. Поради това, че електроните се подчиняват на принципа на Паули, според който два електрона не могат да се намират в едно и също квантово състояние, в една атомна орбитала може да има най-много два електрона, но с противоположни спинове. Така тези спинове се неутрализират и общият диполен магнитен момент в някои атоми с четен брой електрони става нула..
В някои атоми с нечетен брой електрони (например на феромагниттните елементи като желязо) се съдържат несдвоени електрони и поне един некомпенсиран спинов магнитен диполен момент. Орбиталите на съседно разположени атоми се припокриват и състоянието с най-ниска енергия е онова, при което спиновете на несдвоените електрони успоредни. Този ефект се нарича обменно взаимодействие. При това подреждане на магнитните моменти на атомите се получава измеримо по големина собствено магнитно поле. Парамагнитните материали имат атоми със собствен магнитен момент, който под действието на външно поле се ориентира по посока на полето и така създават резултантно поле, превишаващо външното. В отсъствието на външно магнитно поле обаче собствените магнитни моменти на атомите са ориентирани напълно хаотично поради топлинното движение.
Ядрото на атома също има спин различен от нула. При нормални условия тези ядра са ориентирани хаотично, но някои изотопи с нечетен брой протони (например, ксенон-129) притежават спин, който при определени условия може да бъде ориентиран в една посока. Това свойство намира важно практическо приложение в магнитно-резонансната томография.
Енергетични нива
Когато електронът е в свързано състояние в атома, неговата потенциална енергия е обратно пропорционална на разстоянието му до ядрото. Експериментално тя се измерва като енергията, необходимо за откъсване на електрона от атома, най-често изразена в единици електронволт (eV). В квантовомеханичния модел свързаният електрон може да заема само определен набор от състояния около ядрото и всяко състояние съответства на определено енергийно ниво. Състоянието на свързания електрон с най-ниска енергия се нарича основно състояние, а всяко състояние с по-висока енергия се нарича възбудено състояние.
Преминаването на електрон от едно в друго състояние става с излъчване или поглъщане на фотон с енергия, равна на разликата в енергиите на двете състояния. Тъй като енергията на излъчения (погълнатия) фотон е пропорционална на неговата честота, тези разлики в енергията се регистрират като специфични линии в електромагнитния спектър. Всеки химичен елемент има характерен спектър, който зависи от множество фактори: заряд на атомното ядро, степен на запълване на електронните подслоеве, наличие на електромагнитни взаимодействия между електроните и други фактори.
При преминаването на електромагнитна вълна с непрекъснат спектър на енергията през газ или плазма, някои от фотоните се поглъщат от атомите, изменят енергийните нива на някои електрони и ги възбуждат. Тези възбудени електрони остават свързани в атома, но започват спонтанно да излъчват светлина, за да се върнат на по-ниско енергийно ниво. Процесът се нарича спонтанна емисия. Спектърът на излъчената светлина (т.е. ако е възможно да се изолира само емисионният спектър от възбудените атоми) и по-точно дължината на вълната, яркостта и ширината на тези спектрални линии позволяват да се получи информация за състава и физическите свойства на газа или плазмата (метод на емисионната спектроскопия). Ако се наблюдава спектърът на преминалата вълна, той вече не е непрекъснат, а в него се забелязват поредици от тъмни (абсорбционни) линии, защото така възбудените електрони поглъщат определени честоти и действат като филтър на енергия. Това е принципът на действие на абсорбционната спектроскопия
При по-близко изучаване някои емисионни спектрални линии се оказват съставени от отделни компоненти. Това се дължи на спин-орбиталното взаимодействие между спина и движението на най-външния електрон. Когато атомът е поставен в магнитно поле, спектралните линии се разделят на три или повече компонента. Това явление, известно като ефект на Зееман, се дължи на взаимодействието между приложеното външно магнитно поле и магнитния момент на атома и неговите електрони. Някои атоми могат да имат повече от една електронна конфигурация с едно и също енергийно ниво, които образуват обща спектрална линия. Външното магнитно поле измества електронните конфигурации в леко различаващи се енергийни нива, разделяйки по този начин спектралната линия на няколко компоненти. Присъствието на външно електрично поле също може да доведе до подобно разцепване и леко изместване на спектралните линии – този ефект се нарича ефект на Щарк.
Ако свързан електрон се намира във възбудено състояние и погълне фотон с подходяща енергия, може да настъпи и стимулирана емисия на фотон със същата енергия. За тази цел енергията на падащия фотон трябва да е точно равна на разликата между възбуденото и по-ниското енергийно състояние на електрона. При прехода електронът излъчва фотон със същата фаза, честота, поляризация и посока като погълнатия фотон. Това свойство се използва за направата на лазери, които произвеждат монохроматична, кохерентна, насочена светлина.
Валентност и химична връзка
Най-външният електронен слой на атома в несвързано състояние е известен като валентен слой и електроните в него се наричат валентни електрони. Техният брой определя характера на химичната връзка, защото при химична реакция атомите се стремят да запълват валентния слой. Например при съединението натриев хлорид (и други йонни соли) химичната връзка се осъществява чрез обмен на електрон между атом с един електрон във валентния слой (Na) и атом с един недостигащ електрон във валентния слой (Cl). Много от химичните елементи обаче имат няколко валентности или участват с различен брой електрони в различни химични съединения. В тези случаи химичната връзка е с много по-сложен механизъм на споделяне на електроните. Пример за такива сложни връзки е участието на въглерода в органичните съединения.
В Периодичната система химичните елементи с една и съща валентност образуват една група на периодичната система, която се изобразява като една колона в таблицата. Хоризонталните редове се наричат периоди и отразяват постепенното запълване на валентния слой с електрони. Елементите, които са най-вдясно на таблицата, имат запълнен валентен слой и това се отразява на химичните им свойства – те са известни като инертни газове.
Състояния
Групи от много атоми могат да съществуват в различни агрегатни състояния в зависимост от физическите условия като температура и налягане. При промяна на условията, веществата могат да преминават от едно агрегатно състояние в друго: твърдо тяло, течност, газ и плазма. В рамките на едно агрегатно състояние е възможно даден материал да съществува в няколко алотропни форми, например въглеродът може да се срещне като графит или диамант.
При температури близки до абсолютната нула атомите могат да образуват Бозе-Айнщайнова кондензация, при което в макроскопичен мащаб започват да се проявяват квантовомеханичните ефекти, които иначе се наблюдават само в микроскопичен мащаб. При това явление целият свръхохладен ансамбъл от атоми започва да се държи като един „свръхатом“, което позволява да се правят наблюдения на квантовомеханичното му поведение.
Образуване и съвременно състояние
Атомите образуват около 4% от общата енергийна плътност на наблюдаемата Вселена при средна плътност около 0,25 атома на кубичен метър. Вътре в галактиките, например в нашия Млечен път, атомите имат много по-голяма концентрация – между 105 и 109 атома на кубичен метър в междузвездната среда. Смята се, че Слънцето е разположено в Местния мехур, област от силно йонизиран газ, поради което плътността на атомите около него е едва 103 атома на кубичен метър. Звездите се образуват от плътни облаци в междузвездната среда и тяхната еволюция води до постоянно обогатяване на междузвездната среда с атоми, по-масивни от тези на водорода и хелия. До 95% от атомите в Млечния път са концентрирани във вътрешността на звездите. Общата маса на атомите формира около 10% от масата на галактиката, а остатъкът е съставен от т.нар. тъмна материя.
Нуклеосинтез
Смята се, че първите устойчиви протони и електрони възникват около една секунда след Големия взрив. През следващите три минути нуклеосинтезът създава по-голямата част от ядрата на хелия, лития и деутерия във Вселената, а може би и част от ядрата на берилия и бора. Първите атоми със свързани електрони теоретично възникват 380 хиляди години след Големия взрив, по време на епохата на рекомбинация, когато разширяващата се Вселена се охлажда достатъчно, за да позволи прикрепването на електроните към ядрата.
След Големия взрив, при който не се формира въглерод, атомните ядра продължават да се съчетават в звездите при процесите на ядрен синтез и по този начин се образува още хелий, а чрез тройната хелиева реакция и поредицата елементи от въглерод до желязо. Изотопи като литий-6, както и известни количества берилий и бор, се образуват и в космоса под действието на космическите лъчи. Това става, когато високоенергиен протон се сблъска с атомно ядро, предизвиквайки изхвърлянето на голям брой нуклеони.
Елементите, по-тежки от желязото, се образуват в свръхновите чрез r-процес и в звездите от асимптотичния клон на гигантите чрез s-процес – и двата начина включват поглъщането на неутрони от атомното ядро. Някои елементи, като оловото, се образуват главно чрез радиоактивен разпад на по-тежки елементи.
На Земята
Основната част от атомите, които съставляват Земята и нейните обитатели, са съществували в сегашната си форма в мъглявината, колабирала от молекулярен облак, за да образува Слънчевата система. Останалите са резултат от радиоактивен разпад и тяхното относително съотношение може да се използва, за да се определи възрастта на Земята чрез радиоактивно датиране. По-голямата част от хелия в земната кора (около 99% от хелия от газодобивни кладенци) е резултат от алфа разпад, което личи от по-малката концентрация на изотопа хелий-3.
На Земята се срещат и малки количества атоми, които не са присъствали при формирането на планетата и не са резултат от радиоактивен разпад. Космическите лъчи постоянно създават въглерод-14 в атмосферата. Някои атоми на Земята са изкуствено създадени, умишлено или като страничен продукт от работата на ядрени реактори или от ядрени експлозии. Сред трансурановите елементи, тези с атомен номер по-голям от 92, само плутоният и нептуният се срещат на Земята в природата. Трансурановите елементи имат период на радиоактивен полуразпад, много по-малък от възрастта на Земята, поради което евентуални разпознаваеми количества от тях отдавна са се разпаднали, с изключение на следи от плутоний-244, които може би са отложени с паднал на планетата космически прах. Естествените залежи от плутоний и нептуний са образувани чрез поглъщане на неутрони в уранови руди.
Земята съдържа приблизително 1,33×1050 атома. В атмосферата на планетата присъстват малък брой самостоятелни атоми на благородни газове, като аргон и неон. Останалите 99% от атомите в атмосферата са свързани под формата на молекули, като въглероден диоксид и двуатомен кислород и азот. На земната повърхност атомите се съчетават в различни съединения, като вода, сол, силикати и оксиди. Атомите могат да се съчетават и в материали, които не се състоят от обособени молекули, например в кристали и течни или твърди метали. Тази атомна материя формира мрежови структури, при които липсва свързваната с молекулярната материя дребномащабна прекъснатост.
Редки и теоретични форми
Като цяло елементите с атомен номер, по-голям от този на оловото (82), са радиоактивни, но съществува хипотеза за съществуването на своеобразен „остров на стабилност“, съставен от някои елементи с атомен номер над 103. Тези свръхтежки елементи може би имат ядро, относително устойчиво на радиоактивен разпад. Най-вероятният кандидат за устойчив свръхтежък атом, този на елемента унбихексий, се очаква да има 126 протона и 184 неутрона.
Всяка частица материя има съответстваща частица антиматерия, която има противоположен електрически заряд. Така позитронът е положително зареден антиелектрон, а антипротонът е отрицателно зареден еквивалент на протона. При взаимодействие на материя и съответната ѝ антиматерия те се анихилират. По тази причина, както и заради неравновесието между материални и антиматериални частици, последните са редки във Вселената. В резултат на това не е известно наличието в природата на антиматериални атоми. Въпреки това през 1996 година в лабораторията на CERN в Женева успешно е синтезиран антиводород, антиматериален еквивалент на водорода.
Други необичайни атоми са синтезирани чрез замяната на един от протоните, неутроните или електроните с други частици, които имат същия електрически заряд. Например, отделен електрон може да бъде заменен с по-масивния мюон, образувайки мюонен атом. Такива атоми могат да бъдат използвани за проверка на фундаменталните предвиждания на физиката.
Бележки
Източници
Използвана литература
Атомна физика
|
{'title': 'Протон', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Протон във физиката (от гръцки – „първи, основен“) е частица с положителен електричен заряд, равен на 1,6 • 10–19 кулона и маса 938 MeV/c2 (1,6726231 • 10–27 kg, или около 1836 пъти по-голяма маса от
|
тази на електрона. Протонът се разглежда като стабилен (с долна граница на период на полуразпад около 1035 години), макар някои теории да предсказват възможен пълен разпад на тази частица. Протонът има плътност около 2,31 × 1017 kg/m3
Ядрото на най-разпространения изотоп на водородния атом е един протон. Ядрата на атомите са съставени от протони и неутрони, свързани заедно чрез силни ядрени взаимодействия. Броят на протоните в ядрото на атома определя химичните характеристики на атома и кой химичен елемент е това.
Протоните се класифицират като бариони и са съставени от 2 горни кварка и от един долен кварк, които се придържат от силните ядрени енергии, опосредствани чрез глуони. Протоновият антиматериен еквивалент е антипротонът.
В химията и биохимията терминът протон се отнася до водородния катион (H+). В този контекст, донорът на протони е киселина, а протонният акцептор е основа (виж водороден показател).
История
Протонът е открит през 1918 г. от Ърнест Ръдърфорд. Той забелязва, че при изстрелване на алфа-частици в газообразен азот сцинтилационните детектори отчитат, че вследствие на това облъчване се отделя водород. Ръдърфорд решава, че единственото място, от което може да е дошъл този водород, е азотът, което ще означава, че азотът съдържа водородни ядра. Поради това той предполага, че водородното ядро, за което и преди се е знаело, че има атомен номер 1, трябва да е елементарна частица. Ръдърфорд нарича тази частица протон, от „πρώτος“ („протос“), която е гръцката дума за „първи, основен“. Отбелязва се и с
Вижте също
Антипротон
Атомен номер
Бариони
Квантова механика
|
{'title': 'Неутрон', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D1%83%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Неутро̀н е термин от физиката, означаващ елементарна частица с нулев електрически заряд, маса в покой 940 MeV (малко над тази на протона) и спин ½.
Ядрата на повечето атоми се състоят от протони и не
|
утрони (с изключение на най-често срещания изотоп на водорода, който притежава само един протон). Извън ядрото неутронът е нестабилен и има период на полуразпад около 15 минути в покой (при движение с релативистични скорости това време се увеличава). При разпад отделя електрон и антинеутрино и се превръща в протон. Същият вид разпад се наблюдава и в някои ядра. Частиците в атомното ядро (протоните и неутроните) се превръщат една в друга чрез отделянето или приемането на пион. Неутронът се класифицира като барион и се състои от два долни и един горен кварк.
Реакции
Тъй като неутронът няма електрически заряд, той не йонизира веществата, през които преминава, и не губи енергия в електрически и магнитни полета.
При ядрените реакции, за да взаимодействат електрически заредени частици (ядра на атоми), те могат да се доближат само при много високи температури (скорости), тъй като трябва да преодолеят кулоновата сила на отблъскване.
Неутронът достига ядрата свободно и поради това реакциите между неутрон и ядро протичат при всякаква температура и имат важно практическо значение.
При сблъсък с ядро неутронът може да бъде отразен еластично, може да се слее с ядрото или в резултат на сблъсъка може да се получат няколко нови ядра или частици.
Практически реакции
Най-използваната реакция с неутрони е верижната реакция на делене на ядрено гориво. В ядрените реактори и атомните бомби тя е основният източник за получаване на енергия.
Друга важна реакция е сливането на неутрон с ядро. Така се получават изотопи на химическите елементи, някои от които са радиоактивни (разпадат се поради неустойчивостта си).
Бариони
Квантова механика
|
{'title': 'Министър-председател на България', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Министър-председател на Република България, наричан от 1879 г. до 1991 г. председател на Министерския съвет (неофициално: премиер-министър или само премиер), е най-високата длъжност в изпълнителната в
|
ласт на България от 1878 г.
В България министър-председателят се избира и освобождава непосредствено от Народното събрание. След 1991 г., съгласно Конституцията на страната, при определени обстоятелства, посочени в нея, президентът назначава служебно правителство, което се ръководи от служебен министър-председател.
В списъка датите за назначаването и освобождаването на министър-председателите са изписани по нов стил, възприет през 1916 г. при приемането на григорианския календар в България. В скоби са дадени датите по стар стил така, както са изписвани в държавните документи до 1916 г. Това се налага, за да няма различия с данните, показвани тук и в друга литература по този въпрос, ползвана също като източник за правителствените кабинети на България.
Княжество България (1878 – 1908)
(Княжество България съществува от 1878 г. (според Санстефанския и Берлинския договори, България е автономно трибутарно княжество с държавен глава княз) до обявяване на независимостта на България през 1908 г. (Относно названието между 1908 и 1911 г.: изменение на Търновската конституция се извършва през 1911 г.)
Царство България (1908 – 1946)
Царство България възниква непосредствено след обявената независимост на Княжество България през 1908 г.
Народна република България (1946 – 1990)
България е народна република от 15 септември 1946 до 15 ноември 1990 г.
Конституционна история
На 21 ноември 1946 г. на заседание на IV велико народно събрание министър-председателят Кимон Георгиев обявява, че правителството смята да подаде оставка. В речта му пред депутатите се посочва:
Същия ден министър-председателят депозира в Председателството на народната република оставката на кабинета си, която е уважена, а Георги Димитров – лидерът на победилата в изборите БРП (к.) – е натоварен да състави следващия кабинет, като му е даден неограничен мандат. На 22 ноември Димитров представя пред Председателството състава на кабинета си, който е утвърден. На 28 ноември министър-председателят чете пред депутатите програмата на своето правителство, която е одобрена единодушно.
На 3 юли 1949 г. в санаториума „Барвиха“, край съветската столица Москва, след продължително и тежко боледуване умира Георги Димитров. В медицинското заключение за смъртта му се посочва, че министър-председателят е имал диабет и проблеми с черния дроб. На 6 юли тялото на Димитров пристига в София и е положено в специално издигнат за него мавзолей. На 19 юли е открита извънредна сесия на Великото народно събрание, на която председателят на Бюрото на ВНС Райко Дамянов прави официално съобщение за смъртта на Димитров, съгласно чл. 39 и чл. 40 от Конституцията, и предлага в дневния ред да бъде включено избиране на министър-председател, което е одобрено. На 20 юли депутатът от БКП Минчо Минчев предлага за поста Васил Коларов, чиято кандидатура е одобрена единодушно, с явно гласуване, одобрени са и промени в правителството.
На 17 януари 1950 г. е открита първата редовна сесия на I народно събрание, на която председателят Фердинанд Козовски чете писмо от министър-председателя Коларов, в което се посочва:
„Предвид на това, че на 18 декември миналата година бе избрано първото Народно събрание след гласуването по новата конституция и за да бъде дадена пълна свобода и възможност на Народното събрание да създаде такова правителство, което по негово разбиране ще може най-успешно при днешните условия да ръководи управлението на страната, слагам пред Народното събрание оставката на председателстваното от мене правителство.“
На 18 януари Ф. Козовски прочита пред депутатите предложение, подписано от депутатите от БКП Иван Пашов и Власи Власовски, и от БЗНС – Николай Георгиев и Стоян Тончев, Народното събрание да възложи отново на Васил Коларов съставянето на правителство. Предложението е одобрено единодушно и на 19 януари, след като министър-председателят представя министрите, те са гласувани без възражения. Коларов умира 5 дни по-късно – на 23 януари 1950 г. В медицинското заключение за смъртта му се посочва, че причина за кончината му е „сърдечна слабост“, след като в началото на месеца той е прекарал инфаркт.
На 1 февруари 1950 г. е открита втората редовна сесия на Народното събрание. Председателят на Президиума на НС Минчо Нейчев прави предложение от името на парламентарните групи на БКП и БЗНС за министър-председател да бъде избран Вълко Червенков. Кандидатурата му е гласувана единодушно. На 16 април 1956 г. е открита петата извънредна сесия на народното събрание. На следващия ден (17 април) председателстващият заседанието Георги Атанасов (подпредседател на бюрото на народното събрание) съобщава, че в бюрото е постъпило писмо от Вълко Червенков, в което той моли да бъде освободен от поста председател на Министерския съвет. В писмото се посочва:
„Поради допуснати от мен неправилни методи на работа като председател на Министерския съвет, които нанесоха известни вреди на държавната работа, моля Народното събрание да ме освободи от длъжността председател на Министерския съвет на Народна република България.“
Предложението на бюрото на НС за освобождаването на Червенков е прието единодушно от депутатите, след което от името на ЦК на БКП и постоянното бюро на националния съвет на ОФ, и на парламентарните групи на БКП и БЗНС, народният представител Тодор Живков предлага за нов председател на Министерския съвет да бъде избран Антон Югов. Предложението му е одобрено единодушно, гласувани са и промени в правителството.
На 19 ноември 1962 г. е открита втората редовна сесия на IV народно събрание, на която председателят на Президиума на НС Димитър Ганев прочита предложение от името на парламентарните групи на БКП и БЗНС за освобождаването на Югов от поста му, начело на правителство. В предложението са посочени следните мотиви за това:
„Парламентарните групи на БКП и БЗНС изразяват пълно съгласие с оценките и изводите на Осмия конгрес на БКП за дейността на Антон Югов като председател на Министерския съвет и намират, че той не оправда високото доверие на Народното събрание.
Антон Югов като министър на вътрешните работи и заместник-председател на Министерския съвет има тежка вина за арестуването и репресирането на видни партийни и държавни дейци, които не са извършили никакво престъпление.
Като председател на Министерския съвет Антон Югов със своето антипартийно поведение и бюрократични методи на работа е спъвал осъществяването на политиката на партията след Априлския пленум за довеждане докрай борбата против култа към личността, за укрепване единството на партията, за ускоряване икономическото развитие на страната, за реорганизирането на държавното и стопанско ръководство, за засилване на материалната заинтересованост в стопанската дейност и прочее.
Той принизи ролята на Народното събрание, обезличаваше работата му, създаваше големи трудности за своевременното и правилно решаване на назрелите въпроси. Като председател на Министерския съвет Антон Югов не прояви инициатива да отчете цялостно пред Народното събрание дейността на Министерския съвет, въпреки съществуващото за това задължение по чл. 40 от Конституцията на Народна република България и правилника за вътрешния ред на Народното събрание.
По изложените съображения парламентарните групи на БКП и БЗНС смятат, че Антон Югов трябва да бъде освободен като председател на Министерския съвет.“
Предложението е прието единодушно, след което Димитър Ганев прочита от името на парламентарните групи на БКП и БЗНС предложение за избирането на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков за председател на Министерския съвет. Той е избран единодушно. На 27 ноември продължава работа втората редовна сесия на IV народно събрание, на която е одобрено новото правителство, а неговият председател прочита програмата.
Република България (след 1990)
Възниква след обявяването на Република България (15 ноември 1990 г.).
Време за управление
Обща продължителност на управлението над 3 г. за всички мандати към г.
Живи бивши министър-председатели
Най-скорошната смърт на бивш министър-председател е тази на Георги Атанасов (1986 – 1990) – починал на 31 март 2022 г., на 88-годишна възраст.
Времева линия
Вижте също
Държавно устройство на България
Правителства на България
Павел Бобеков – председател на Привременното революционно (военно) правителство – Априлско въстание с център гр. Панагюрище -1876 г.
Председатели на Постоянния комитет на Източна Румелия
Президент на България
Министър-председатели на България по продължителност на управление
Заместник министър-председател на България
Бележки
Външни препратки
Официален сайт на Министерския съвет на Република България
|
{'title': 'Списък на страните по площ', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%BF%D0%BE%20%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Това е списък на страните в света, подредени по площ. Площта е изразена в квадратни километри. За подреждането се използва главната държава (където е нужно), като се дават и площите на зависимите от н
|
ея територии, както и общата площ.
Териториите включват вътрешни за страната водни площи (езера, водоеми и реки).
Бележка: Площта на Земята е 510 065 284 km² – 70,8% (361 126 221 km²) от земната площ е вода, а 29,2% (148 939 063 km²) е суша.
Списък на площите на страните заедно със зависимите територии, дадени със самата страна
Забележка
Дадените 193 държави са 191–те членове на ООН, заедно с Тайван и Ватикана.
Списъкът също съдържа и 11 държави, които притежават общо 66 зависими територии, от които 23 са предимно необитаеми и заради това не са включени в списъка. Общата бройка е 259 страни и зависими територии.
Списък на страните и зависимите територии, подредени по площ
Списъкът включва сушата и океаните (номера 1, 2, 3, 4, 5, 7), Антарктика (номер 8), островите Спартли (за който претендират различни страни; номер 256) и 259 страни и зависими територии, които са изброени също и по-горе.
Източници
Списъци на страни
|
{'title': 'Словенски език', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Словенският език (slovenščina) принадлежи към групата на южнославянските езици.
За неговата фонетика са характерни рефлексите č < *tj (koča < kątĭa) и j < *dj (meja < medĭa), а за морфологията му – з
|
апазеното двойствено число. Той е официален език в Република Словения. На него говорят още и словенските малцинства в Североизточна Италия, Югоизточна Австрия и Унгария. Словенският език, по броя на хората, които говорят на него, е сред най-малките славянски езици – използват го едва около 2 млн. души. Обаче, по отношение на диалектите, той е може би по-интересен и от големите славянски езици: в него има повече от 40 наречия и говори, разделени в седем основни диалектни групи: корошка, приморска, ровтарска, горенска, доленска, щаерска (щирийска) и панонска. Това деление е резултат на хилядолетното историческо развитие, насочвано и определяно от много вътрешни и външни фактори, за много от които можем само да предполагаме. Един от тях е самото заселване на словенците от две посоки, и, вероятно, от две различни славянски племена – от север през Карпатите, и от югоизток по Сава и Драва нагоре.
През цялото средновековие словенският е силно застрашен от германизация и романизация, като неговата езикова територия постоянно се стеснява. Поради неблагоприятните исторически условия словенският език до средата на 16 век е почти изключително език на устното общуване на народа. Неговите обществени функции дотогава са ограничени в църковната и отчасти в юридическата сфера.
Развой на словенския език
Първи период
Историята на словенския език започва преди повече от 1300 години, когато предците на днешните словенци – обикновено наричани алпийски славяни – пристигайки от праславянската родина отвъд Карпатите, се заселват в днешните и някога много по-големи територии в Алпите, Крас и югозападната част на Панонската низина. Те донасят със себе си един от диалектите на праславянския език, който тогава все още е общ за всички славяни. През този период вокалната система обхваща 11 гласни: четири кратки: е, о, ь, ъ и седем дълги – пет орални (i, y, u, ě, a) и две назални (ę, ą). Освен в групите tert, (t)ort, telt, (t)olt, всички срички в думите са отворени, т.е. завършват на гласна. Съществуват 6 типа ударения: две дълги възходящи, две дълги низходящи, кратко възходящо и кратко низходящо ударение. Три от тях възникват след т.нар. славянска метатония и в бъдещия развой на словенския език претърпяват промени, различни от старите наследени ударения, като в крайна сметка се уеднаквяват помежду си, така че сега например, между старото и новото дълго възходящо ударение няма никаква разлика. През този период мястото на ударението в думите все още е праславянското и съществено се различава от това в съвременния словенски език, което е плод на множество по-късни премествания. Подобно на вокалната, консонантната система в алпийския славянски също е все още като праславянската, състои се от преградни: p, b, t, d, k, g, преградно-проходни: s, z, x и сонорни: ĭ, ŭ, m, n, l, r, като в зависимост от това, дали съгласните са пред палатални или непалатални гласни, биват или твърди, или меки, включително и палаталните съгласни: ĺ, ń, ŕ, ť, ď, č’, ž’, š’, ć, ź, ś. През този период все още не съществуват лабиодентално v, както и f и j.
Доказателство за горното са историческите езикови контакти между алпийските славяни и коренното романско население и романизирани келти и илири, от които алпийските славяни заемат много имена, особено топоними, имена на реки, области и т.н. Начинът на заемане на такива имена и фонемната субституция на неславянски звукове със славянски, ни дава представа за фонетичното и акцентуалното състояние на тогавашния език на алпийските славяни. По-късно към тези езикови контакти се присъединяват и контактите между алпийските славяни с германските баварци. При това последните твърде често заемат по свой начин и записват алпийскославянски имена, от които можем да направим заключение за фонетичното състояние в алпийския славянски.
За морфологията на алпийския славянски през този период няма писмени свидетелства и за нея можем да съдим от Брижинските паметници (Фрайзингенските откъси) от 10-11 век.
Втори период
150 – 200 години, ако не и повече, след заселването на алпийските славяни в днешните словенски земи започва втори период в развитието на езика на алпийските славяни. Започват да се извършват някои промени, които са израз на живите развойни тенденции, започнали още в праславянския език. Освен това, влияние има и коренното население, асимилирано от алпийските славяни, но внесло в техния език някои особености от своите неславянски езици.
Сред новите явления, решително оказали влияние върху по-нататъшния развой на езика на алпийските славяни, е депалатализацията на вокалната и консонантната система, изиграла важна роля изобщо на цялата територия на южнославянските племена. Последиците от тази промяна са драстични – премахва се съществената разлика в изговора на съгласните пред предни и задни гласни (t’i: ta > ti/ta). Друга съществена промяна е съкращаване на праславянското дълго акутно ударение.
Около 8 век настъпват още две важни фонетични промени. Първата е метатезата на ликвидните съгласни tert, (t)ort, telt, (t)olt в trět, (t)rat, tlět, (t)lat. Другата е промяната на d’ в ĭ > j, характерна освен за алпийския славянски, също и за кайкавските и някои чакавски диалекти.
Малко по-късно настъпва още една промяна в алпийския славянски: първоначалното общославянско разпадане на ь и ъ на слаби и силни води до изчезване на слабите ерове през 9 век, като силните в алпийския славянски преминава в полугласния ə (=ъ). С този процес в алпийския славянски, както и в останалите славянски диалекти, започва да се появяват затворени срички и нови консонантни съчетания, които често са трудни или невъзможни за изговор. Поради това настъпват редица нови промени, особено за адаптация на консонантите чрез асимилация, редукция или чрез поява на секундарни полугласни, подобни на тези в съвременния словенски.
Твърде важна промяна от този период е изпадането на междувокалното праславянско ĭ, поради което се стига до контракция на вокали: aĭa > aa > ā, oĭe > oe > ě. Във връзка с вече споменатата депалатализация е сливането на y (=ы) и i в словенското i. Всички тези промени са характерни за езика на Брижинските паметници. По време на възникването им вокалната система на алпийския славянски включва вместо 11 само 9 гласни, между които и ə. На този етап в морфологията на алпийския славянски има по-малко промени, отколкото във фонетиката. Може би най-важна е генерализирането на мекото окончание ę във флексията на различни именни склонения, като замества и старото y (=ы). Други промени са: преходът на местоименното окончание -go в -ga под влияние на именната флексия; възникване на ново родително-винително окончание в единствено число мъжки род при имената, които означават живо същество; изгубване на окончание -tь в 3 лице единствено и множествено число в сегашно време на глаголите и др. В общи линии, обаче, морфологията през този период по своята основна характеристика е твърде подобна на праславянската.
Трети период
Третият период в историята на словенския език обхваща времето между 11 и 13 век включително. В този период алпийският славянски се отделя толкова много от праславянското състояние, като вече се обособява в отделен език – словенския.
Особено важна за неговото развитие е тясната връзка между квантитет и оцветеност на вокалите, която се поражда в началото на този период и към края му се изразява в съвсем ново и рядко за славянските езици фонетично явление: дългите вокали, поради това че са дълги, се стесняват, като по-късно се дифтонгизират, а кратките, обратно, стават жертва на този развой на дългите и затова започват да отслабват артикулационно, както и да се съкращават квантитативно. До 11 век в алпийския славянски вече са настъпили и редица квантитативни промени във вокалната система, изключително важни за словенския език: съкращаване на всички неударени гласни (с изключение на сричките, непосредствено пред ударението) и удължаване на всички низходящи кратки вокали. По такъв начин, в началото на този период възникват две паралелни вокални системи, всяка от които включва 9 гласни звука, различаващи се помежду си само по отношение на квантитета – в едната група са дългите (ударени), а в другата – кратките (ударени или неударени) вокали.
Освен квантитативните промени във вокалната система на алпийския славянски, в началото на 11 век настъпват и две важни промени на местата на ударенията в думите: всички стари низходящи (дълги и кратки) ударения се преместват с една сричка към края на думата: zlâto > zlatô; òko > ôko > okô; от друга страна, ударението от кратките възходящи крайни срички се прехвърля на предходната дълга гласна: dūšà > dúša. И двете премествания на ударенията са много стари (на около 1000 години) и обхващат цялата словенска езикова територия.
През 12-13 век в словенския се извършват няколко промени, които довеждат до неговото диалектно разделяне. Първата е деназализацията на носовите гласни на част от словенската езикова територия (източна, южна и югозападна), най-вероятно под влияние на диалекти на юг от алпийските, като постепенно този процес се разширява, но не е завършил и до наши дни. Друго явление от този период, което чувствително нарушава единството на словенския език, е дифтонгизацията на дългия ě (ят) и на удълженото низходящо o: в северните и западните части на словенската езикова територия тези гласни преминават в ie, uo (lies, buos); в южните и източните части на словенската езикова територия – в eĭ, oŭ (leĭs, boŭs).
Вероятно от този период (ако не и от по-ранен) е и диференциацията в развоя на праславянското u, което в източната, южната и югозападната част на словенската езикова територия променя мястото си на артикулация и преминава през предноезично u към ü, а по-късно, в неударена позиция, дори в i. Тази промяна още повече задълбочава диалектната диференциация на словенския език.
Според сегашното състояние в словенските диалекти, се предполага че през този период на част от словенската езикова територия се лабиализира дългото a, което по-късно понякога преминава в широко или тясно o.
До 13 век алпийският славянски се оформя като обособен славянски език – словенския, с отделна фонетична структура и развойни тенденции, като едновременно се разпада поне на два основни словенски диалекта.
Към този период спадат и съществените промени в морфологията. Формират се 4 именни флексии, при което старите i- и u- корени на съществителните от мъжки род, както и консонантните корени на съществителните от мъжки и среден род, се включват според рода си в по-многобройното o- склонение за мъжки и среден род. При глаголите се формира и нова форма за сегашно време, като за 1 л. ед. ч. се генерализира основата за повечето други форми. Същевременно тематичните глаголи приемат окончание -m от атематичните (nes-o, nese-š → nese-m, nese-š). Формите от типа neso за 1 л. ед. ч. се запазват по-късно само при някои по-често използвани глаголи. Обратно, старата форма за 3 л. мн. ч. neso, vide и т.н. се запазва много по-дълго, като в много диалекти се използва и до днес.
През този период, поради контракцията на гласните и някои други промени, започва да замира именната флексия на прилагателните и за двете форми на прилагателните – определена и неопределена – да надделява съставното склонение, което се развива по специфичен словенски начин (dobrěga, dobrěmu и т.н.), където особено характерен е вторичния ят, развил се като характерна черта на новата флексия.
До този период словенският език вече е заел в своята лексика множество думи от съседни неславянски народи с по-развита култура, особено термини за нови предмети и понятия, като ги приспособява към своите фонетични възможности.
Четвърти период
През периода от 14 до 16 век словенският език претърпява още дълбоки промени и се раздробява още повече в диалектно отношение. Всичко това е във връзка с тогавашната феодална и църковна раздробеност на словенските земи, която пречи за по-интензивни взаимоотношения между хората. По тази причина, езиковите явления, породени през този период, често не обхващат по-широки територии, освен онези явления, които все още са латентно общославянски. Особено характерни през този период са първите по-изразителни явления в развитието на кратките гласни, за които е характерна тенденцията към редукция. Така например краткият ě в част от словенската езикова територия преминава в i (sněga > sniga, krěpak > kripak), подобно се случва и с краткото i, което пред сонорни преминава в ə (hodił > hodeł = hodəł). Изгласното (краесловно) кратко -o преминава в -u (žito > žitu). От този период е познато и явлението вокална хармония, изразяващо се в това, че кратката гласна става много зависима от характера на дългата и ударената гласна. В този период неудареното a след мека съгласна понякога се асимилира в e (hiše), както и краткото ü < u се делабиализира в i.
През този период настъпват важни промени и в системата на дългите вокали. Дългият словенски полугласен, появил се около 11 век, едновременно с удължаването на всички кратки низходящи вокали, започва да се развива към пълен вокал и към 13 – 14 век се превръща в такъв. Обаче вокализацията не е еднаква по цялата словенска територия, а е разделена на две от диалектите: в цялата южна и западна част се променя в a, а в цялата северна и източна част – в e (məh > mâh: mêh). Малко по-късно същото се случва с удължения новоударен (акутен) полугласен, освен в крайните източни части на словенската езикова територия, където остава кратък и също се вокализира в e.
Към дотогавашните дълги ударени гласни се присъединява и групата на краткоакцентуираните вокали (стари и нови кратки акути), които приблизително от 14 век започват да се удължават в средата на думите, на по-голяма част от словенската езикова територия: br`ěza > brě´za, nèsəł > nésəł. Освен това, дифтонгите eĭ и oŭ още през 14 век се монофтонгизират на част от словенската езикова територия: eĭ > e и oŭ > o/u, а на останалата част продължават да съществуват като дифтонги, но по-късно се диференцират в aĭ и aŭ.
Вокалното ł от периода на алпийския славянски по това време вече се развива в дългите срички през əł в oł, докато в кратките срички остава. Малко по-късно, в края на 16 век, паралелно с прехода ł > ŭ, oł преминава в oŭ, а краткото вокално ł в u. Този процес, обаче се извършва постепенно, по различно време в различните части на словенската езикова територия. През същия период в няколко области на словенската езикова територия настъпват още промени в ударението на думите: краткото низходящо ударение се прехвърля от крайната сричка на предходната кратка гласна (ženà > žéna, nogà > nóga). Сегашното състояние в словенските диалекти показва, че това преместване е било дълготраен процес, който на някои места завършва по-рано, на други – по-късно, като в някои словенски диалекти старото праславянско акцентно състояние се запазва и до днес.
През 16 век словенският език става книжовен език. Негов създател е гениалният доленец, протестантският духовник Примож Трубар. Той приема за основа на словенския книжовен език родния си доленски диалект, който познава най-добре и говори от дете. Понеже знае от собствен опит, че това е само един от многото словенски диалекти, който по някои особености се различава много от също така разпространения горенски диалект, който без съмнение също познавал, направил някои отстъпки, за да стане неговият книжовен език по-приемлив за по-широк кръг словенци. Едновременно с това, книжовният език на Трубар показва и някои изразени и ясни особености, които изобщо не се срещат в говоримата реч дотогава, а са плод на негови лингвистични спекулации, особено избягването на всички дифтонги, чиято втора част е ĭ: aĭ, eĭ, uĭ. Явно е бил убеден, че всички тези дифтонги (напр. eĭ < ě) са преди всичко особеност на доленския диалект и трябва в интерес на общата приемливост на езика да бъдат избягвани.
Пети период
През периода 17-20 век словенският език се развива вече до степента, позната по днешните живи диалекти. През този период се появяват много нови диалекти и говори. За тяхното формиране способстват промените във всички сфери на езика: фонетика, акцентология, морфология, синтаксис и лексикология. Тяхното развитие може би ускоряват най-вече бързото развитие, отслабването, редукцията и изгубването на кратките гласни, които се променят в много различни насоки, като темпът и обхватът на тези промени е много различен в различните области. Точно това и увеличава разликите между диалектите (и говорите) още повече. Вероятно през този период възникват т. нар. „акане“, „укане“ и „икане“, преходът на кратките i и u в ə и още много други явления в системата на словенските кратки гласни. Разбира се, в развоя си не изостава и системата на дългите вокали. Появяват се нови дифтонги, например вместо някогашните носовки: ę > ie/eĭ, ą > uo/oŭ, както и за удължените старо- и новоакутни вокали.
Също така, вокали, върху които ударението преминава още през предишни периоди, и които в праславянски са в предударена позиция, многократно се развиват в дифтонги: e > ĭe, o > ŭo и т.н. В някои райони такива дифтонги евентуално се диференцират: ĭe > ĭa, ŭo > ŭa, или отново се монофтонгизират: ŭo > o. Нещо подобно се случва и с oŭ < oł, който някъде се запазва, другаде се диференцира в aŭ, а на много места се монофтонгизира или в o или в u.
През този период настъпват големи промени и в консонантната система. От 17 век са: т. нар. „шуапане“ (ła > ŭa), диалектната палатализация на веларите, много разпространено явление в словенски и същевременно дълготраен процес, чийто развойни фази са запазени в днешните словенски диалекти.
Кога се извършва диалектната промяна ŭ > w > v е трудно да се каже, понеже и тази промяна е постепенен и дълготраен процес, подобен на ĭ > j в позиция пред гласна. Без съмнение, обаче, през този период тази промяна е завършена. Твърде стара е и т. нар. спирантизация: g > γ на част от словенската езикова територия. Обаче по-нататъшният развой γ > h > ø спада към този последен период, като продължава и до днес.
През този период се извършват и някои нови диалектни промени на мястото на ударението в думите, като например преместването на ударението от крайната сричка върху предударения полугласен (məglà > m`əgla), преместването на дългия циркумфлекс от последната на предходната сричка (okô > òko) което започва в различни части на словенската езикова територия и решително допринася за формиране на нови диалекти и говори.
От този период произтичат множество промени в морфологията, например маскулинизация и феминизация на среден род, пълно или частично изгубване на двойствено число в някои диалекти, унификация на именната флексия в множествено число, при което в склонението на чужди заемки се генерализират o-, a- и i-склоненията. На част от словенската езикова територия се запазва различието между имена в мъжки и среден род, от една страна, и женски род, от друга, което е характерно като цяло за архаичния в морфологично отношение словенски език.
През този период окончателно започва да надделява образуването на бъдеще време с помощния глагол bom + причастие на ł, докато през 16 век възможностите за това са повече.
За словенския език от този последен период е характерно голямото изобилие от диалекти и говори, а като книжовна форма едновременно са използвани четири негови форми: централна (горенско-доленска), корошка, щаерска и презмурска. Едва в средата на 19 век по-голямата част от словенците (с изключение на презмурците, включили се едва след I световна война, резийците и венецианците) се сдобиват със свой общ книжовен език, който такъв, какъвто е, представлява необходим компромис между множество хетерогенни съставки и всеки словенец трябва да го учи, за да може единният словенски книжовен език да обединява и съхранява културната и национална общност на словенците, въпреки силната диалектна разчлененост на словенската езикова територия.
История на словенския книжовен език
Брижинските паметници (от края на 10 или началото на 11 век) отразяват първите промени в праславянския диалект на алпийските славяни, които по-късно го превръщат в самостоятелен славянски език, а именно d’ > ĭ > j, окончания за родителен падеж ед. ч. мъжки и среден род -ga, вместо -go, контрахирани притежателни прилагателни и т.н.
По-късните паметници, които датират чак от втората половина на 14 век отразяват основната диалектна диференциация на словенския език.
Целовският (Ратешкият) ръкопис (1362 – 1390) съдържа фонетични черти главно от горенската диалектна група: ě > e, ō > o, именителен падеж среден род на -o > -u и т.н. Ръкописът дава ссведения за редица архаични морфологични форми: 1 л. ед. ч. сегашно време на -o, наличие на аорист и т.н., но и за редица иновации: лично местоимение за 1 л. ед. ч. jast, предлог v > u и. т.н. Налице е немско влияние в лексиката и синтаксиса.
Стишкият ръкопис (1428 – 1440) отразява фонетичните особености на доленската диалектна група: ō > u (buga), ě > eĭ (deilam). Морфологията показва повече нови черти (липса на аорист и т.н.). Има немско и чешко езиково влияние.
От втората половина на 15 век са запазени кратки текстове с юридическо съдържание (съдебни клетви). Оттогава е Старогорският ръкопис с духовно съдържание, чийто език съдържа елементи от различни диалекти, като преобладава горенският. Чедадският ръкопис (Венецианско-словенският ръкопис) (1497) с административно-църковен текст на терски диалект има известно влияние от хърватския чакавски.
През втората половина на 16 век разпространението на протестантството дава стимул за издигането на словенския до ранг на книжовен език. Появяват се първите печатни книги. Въпреки отдалечаването на книжовния език от говоримия поради нови процеси на фонетични промени в диалектите особено през 17 и 18 век, в произведенията на словенските книжовници все пак намира отражение развоят на звуковата, граматичната и лексикалната система на езика.
Основателят на словенския книжовен език, епископ Примож Трубар, развива своята преводаческа и издателска дейност в Тюбинген (Германия). Трубар издава Catechismus (1550), Abecedarium и Calendarium (1551), превод на Новия завет (1557 – 1560), псалтир (1566) и други религиозни книги – проповеди, Cerkovna ordninga (1563) и др. В основата на неговия език ляга говорът на Любляна и околностите ѝ, които се намират между доленския (роден на Трубар) и горенския. Езикът на Трубар е силно повлиян от немския език.
Последовател на Трубар е Юрий Далматин (1546 – 1589), който пише на по-чист словенски и усъвършенства правописа и издава първия пълен превод на словенски на Библията (1584).
В трудовете на Трубар и Далматин, както и на техните съратници Себастиян Крел, Адам Бохорич, Юрий Юричич и др. за по-малко от 50 години словенският книжовен език получава своите фонетични, морфологични, синтактични и словообразувателни особености и до голяма степен развива лексиката си. А. Бохорич му дава първото граматическо описание (1584), базирано на доста богат сравнителен славянски материал. Словното богатство на словенския намира отражение в речника на Хиеронимус Мегисер Dictionarium quatuor linguarum (1592), в регистъра към Библията на Далматин и в граматиката на Бохорич.
Католическата реакция слага край на този бурен разцвет на протестантската литература и на словенския книжовен език. През 17 век книжовната продукция е бедна, протестантската литература – преследвана, в употреба е само Библията на Далматин. Поради напредъка на новата вокална редукция в диалектите и поради отслабването на връзките между книжовниците, се разрушава относителното единство на езика и правописа, постигнато през 16 век. През 17 век в книжовна употреба са доленският, горенският, щаерският, презмурският и пърлешкият диалект. Разединението нараства през 18 век – създават се истински регионални книжовни езици: Янез Светокрижки следва протестантската традиция, Йерней Басар пише на горенски и т.н. Все повече се пренебрегват и правописните традиции, дори и в централните области. Книжовната дейност на Томаж Хрен, Матия Кастелец, Марко Похлин и др. има почти изключително религиозен характер. Излизат и някои граматични трудове – на Похлин, Ожбалт Гутсман, Юрий Зеленко, изработват се речници – Кастелец, Похлин, отец Хиполит (1684 – 1722) и др., повечето от които остават в ръкопис.
През втората половина на 18 век се заражда тенденция към ново единство и към очистване на книжовния език, за което спомага обръщането към традициите на 16 век. В областта на вокализма все повече надделяват горенските диалектни черти. Най-големи заслуги за постигането на общонароден славянски характер на езика имат Валентин Водник, Йожеф Шкринар и Антон Томаж Линхарт, а на графиката и правописа – Юрий Япель и Гутсман. В това отношение изиграва значителна роля и създаването на периодичен печат с издаването на Люблянске новице от Валентин Водник. Поставя се началотона някои литературни жанрове като драма (А. Линхарт) и поезия (В. Водник, кръжокът на М. Похлин). На границата между 18 и 19 век книнжовният език в централните области вече е установен в морфологично, лексикално и графично отношение. Той бива кодифициран от граматиките на Бартоломей (Йерней) Копитар (1808) и на В. Водник (1812). Очистването му от чуждоезични елементи в синтаксиса и лексиката се издига на нова степен от реформатора на словенската проза Матеуж Равникар през второто десетилетие на 19 век. Този език бива приет и в Приморието.
Развитието към единство обаче не е праволинейно. Източнощтаерският тип книжовен език намира теоретичен израз в граматиката на Петер Дайнко. Станко Враз се бори за възприемане на щаерско-корошки черти в централния книжовен език, а по-късно – за заместване на книжовния словенски език с илирийски (хърватски). Граматиката и азбуката на Петер Метелко предизвикват разцепление между книжовниците. През 30-те години на 19 век се води истинска борба около графичната система и илиризма, който претърпява неуспех. Въпреки това, към средата на века бива възприета илирийската графична система, т. нар. „гайчица“ (съвременната словенска азбука). Някои писатели продължават опитите си да сближат книжовния език с хърватския. От друга страна, редица книжовници успяват да наложат замяна на някои традиционни форми с по-архаични, които сближават словенския език с другите славянски езици: de с da; per с pri; lepe mesta с lepa mesta; lepiga, lepimu, lepim с lepega, lepemu, lepem; bratam, bratama с bratom, bratoma и т.н.
Особено големи заслуги за правилното развитие, очистване и обогатяване на словенския книжовен език, както и в борбата против прекомерните усилия за славянизиране имат Фран Левстик, Йосип Стритар, Франц Миклошич, Станислав Шкрабец, а също и Янез Блайвайс с редактираното от него списание „Novice“ (новини). Словенският книжовен език достига значително единство в края на 70-те години на 19 век. Правоговорът му става обект на специална студия на С. Шкрабец (1870). Неговите възгледи се реализират в капиталния Словенско-немски речник (1883 – 1895) на Макс Плетершник и в граматиките на Антон Брезник. През втората половина на 19 век словенският постепенно се издига на висотата на всички функции, които трябва да изпълнява един на пълно развит книжовен език.
Вижте също
Словенска граматика
Официални езици на Европейския съюз
Поименен списък на официалните езици на Европейския съюз
Европейски ден на езиците
Прекомурски език
Външни препратки
Словенският език на Ethnologue
Slovenski jezik – Slovene Linguistic Studies
|
{'title': 'Април', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Април е името на четвъртия месец според Григорианския календар и има 30 дни.
Етимология
Думата идва от латинското Aprilis (aprio означава отварям – пролетта се „отваря“). Старото славянско име на то
|
зи месец е билo т.е. брезов, понеже през този месец се разлистват брезите.
В ирландския календар този месец се казва Aibreán и е третият и последен пролетен месец.
Прабългарите наричали този месец Твирем.
Празници
Вторият вторник на април всяка година - Европейски ден на равноправното заплащане, обявен от BPW (Business and Professional Women) Европа
Любопитно
Април е първият месец с 30 дни.
Денят на хумора и шегата е на 1 април.
Великден се пада в неделя между 4 април и 8 май включително.
Април започва на същия ден от седмицата, на който започва и месец юли, както и на същия ден, на който започва януари през високосна година.
Вижте също
Исторически годишнини
Календар на православните църковни празници за месец април
Външни препратки
Българският фолклор и месец април
Месеци
|
{'title': 'Енио Мориконе', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BD%D0%B8%D0%BE%20%D0%9C%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Енио Мориконе () е италиански композитор, който е известен със своята филмова музика. Той е написал музиката към повече от 570 филма, само 30 от които уестърни. Въпреки това, той е известен най-вече
|
с тях, като една от най-известните му творби е музиката, която е написал за превърналия се в класика филм на Серджо Леоне „Добрият, лошият и злият“.
Биография
Мориконе е роден в Рим и изучава тромпет, композиция и хорова музика и хорово дирижиране в Консерваторията на Национална академия „Санта Чечилия“. Той започва да пише музика към филми през 1955 г., но продължава да композира класическа музика. През 1956 г. се жени за Мария Травия. През 1964 г. започва прочутото му сътрудничество с режисьора Серджо Леоне, както и с Бернардо Бертолучи. През 1965 г. пише музиката към „За шепа долари“ на Серджо Леоне, а по-късно и към други спагети-уестърни. До 1968 г. той намалява работата си извън филмовото изкуство, като през тази година написва музика за 20 филма.
Енио Мориконе пише музиката за култовата поредица „Октопод“ – La Piovra.
Отличия
Той получава първия си Сребърна лента през 1970 г. за музиката към „Представи си, че една вечер на вечеря“ (Metti, una Sera a Cena), а втората идва само след година, за „Сако и Ванцети“. През 1979 г. е номиниран за Оскар за пръв път за музиката към „Райски дни“, през 1986 г. за „Мисията“, 1987 г. – „Недосегаемите“, и през 2001 г. за „Малена“. През 2007 г. получава Оскар за цялостно творчество. През март 2008 г. чилийският президент Мишел Башле му връчва Ордена „Пабло Неруда“ за заслуги към изкуството и културата.
Удостоен с титлата Почетен доктор на Нов български университет (11 декември 2013 г.).
Творчество
Често филмовата музика на Мориконе се записва от други музиканти: Уго Монтенегро имал хит от версия на темата от „Добрият, лошият и злият“ в САЩ и в Обединеното кралство, и след това записал албум с музика на Мориконе през 1968 г. Джон Зорн записал албума „The Big Gundown“ с музика на Енио Мориконе в средата на 1980-те.
Избрана филмография
Източници
Външни препратки
Енио Мориконе Официална уебстраница
Приветствено слово на маестро Енио Мориконе при получаването на титлата Почетен доктор на Нов български университет, сайт на НБУ, 9 март 2015
Le vent, le cri
Италиански композитори
Филмови композитори
Композитори на 20 век
Италиански диригенти
Италиански пианисти
Носители на „Оскар“
Носители на Златен глобус
Носители на награда BAFTA
Европейски филмови награди
Носители на Грами
Носители на „Оскар“ за най-добра музика
Носители на ордена на Почетния легион
Доктор хонорис кауза на НБУ
Родени в Рим
Починали в Рим
|
{'title': 'Акустика', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Акустиката е дял от физиката, наука за звука и трептенията (колебанията) на твърдите, течни и газообразни вещества, а електроакустиката изучава методите и техническите средства за превръщане на тези т
|
рептения в електрически сигнали и обратно – превръщането на електрическите трептения в механични и от тях – в звукови вълни.
История
Акустиката е възникнала още в зората на човешката история вследствие на интереса на хората към музиката. Първоначалните познания в тази област са имали чисто емпиричен, а често дори и мистичен характер. Например, китайският философ Фохи, живял около 3000 г. преди новата ера, се е опитвал да намери връзка между височината на тона и петте елемента – земя, вода, въздух, огън и вятър.
В общ план, понятията на древните източни народи като китайци, индуси и араби в областта на музиката и акустиката значително са се отличавали от съвременните – индусите в своите музикално-теоретични трудове „Морето на звуците“ и „Огледало на музиката“ разделят октавата на 22 тонални промеждутъка, а арабите разделят октавата на 17 тона.
За първи път в музикалните теории на древните гърци се появяват много елементи, приближаващи се до съвременните теории. Питагор Самоски, повече познат като математик, допълнил тоналната скала на орфеевата лира, която съдържала само до-фа-сол-до, до пълната диатонична гама до-ре-ми-фа-сол-ла-си-до. Пак той е открил връзката между дължината на струната или тръбата на музикалния инструмент и височината на тона, а Квинталион доказал с помощта на сламка наличието на резонанс на струната.
Първите сведения за физическата природа на звука се отнасят към 5 век. Учените Архелой и Зенон, които принадлежат към различни философски школи, са смятали, че звукът е процес на свиване и разреждане на въздуха. Най-точна формулировка намираме във втората книга на „Физика“ на Хрисип: „Чуването става, защото въздухът между слушателите и звучащия предмет трепти кръгообразно, а след това се разпространява като вълни и достига ухото подобно на водата във водоема, която се раздвижва във вид на кръгови вълни около хвърления камък.“ Витрувий също е привеждал използвания и до днес пример с водните кръгове за нагледна илюстрация на разпространението на звука, като при това е изтъквал, че за разлика от повърхностните вълни във водата, при звука това разпространение става във вид на пространствени, т.е. сферични вълни.
Древните гърци са познавали в общи черти и законите за разпространение и отражение на звука. За това може да се съди от архитектурата на античните театри.
Античните артисти са използвали рупора за усилване на говора, а според описанията Александър Македонски е използвал за събиране на войската си рог, който се е чувал на 18 километра.
Развитието на акустиката, както впрочем и на всички естествени науки, е било задържано от Аристотел, който смятал, че експериментът е недостойно занимание за един учен.
Развитието на акустиката като физическа наука може да се раздели на три периода:
Първи период
Първият период обхваща годините от началото на седемнадесети до началото на 18 век. Той се характеризира с изследване на системата от музикални тонове и техните източници – струни и тръби. Тогава станала известна връзката между височината на тона и броя трептения за единица време, което се споменава едновременно в „Диалозите“ на Галилей и в „Книга за хармонията“ на Мърсен. Последният освен това за пръв път определил скоростта на звука по броя удари на пулса между блясъка на изстрела и възприемането на звука, като въпреки примитивните средства е получил твърде точни резултати. Пак той определил, че скоростта на звука не зависи от височината на тона, като измервал скоростта на звука от изстрел с пушка и оръдие. През 1678 г. Робърт Хук формирал своя знаменит закон за пропорционалността между силата и деформацията, с което създал основата за развитие на учението за звука, а Кристиан Хюйгенс формулирал принципите на вълновото движение.
През седемнадесети век се очертава един стремеж на хората към развлеченията и увлечение по необичайното и вълшебното. Забележителната работа на Кирхер „Фонургия – новото изкуство на отгласите и звуците“ се занимава почти изключително с явленията ехо и шепнещи сводове. В същата книга авторът убедително препоръчва сериозната музика като средство за лечение на ухапване от тарантул. Впрочем, някои хора по това време наистина са смятали, че в затворена кутия вследствие на големия път при многократно ехо, звукът може да се запази дълго време.
Втори период
Вторият период, започващ от началото на осемнадесети век, се характеризира с това, че акустиката се развива като дял от механиката. Тогава се създава общата теория на механичните трептения, излъчването и разпространението на звуковите вълни. Разработват се методи за измерване на характеристиките на звука. Изяснява се физическата същност на тембъра.
Учените Леонард Ойлер, Даниел Бернули, Жан Д'Аламбер и Лагранж разработват теорията на трептението на струни, прътове и пластини и обясняват произхода на обертоновете.
За основател на експерименталната акустика може да се смята немският учен Ернст Хладни (1756 – 1827), чието знаменито ръководство „Акустика“ се появява през 1802 г. В него се изследва експериментално характерът на трептенията на различни звучащи тела – мембрана, пластина и камбана. Това е ставало с помощта на така наречените „пясъчни фигури на Хладни“ – при посипването на вибрираща повърхност със сух ситен пясък той се изтласква от зоните, където амплитудата на вибрациите е максимална, и се натрупва в зоните с минимална амплитуда на вибрациите, като по този начин те стават „видими“.
Англичанинът Томас Юнг и французинът Френел развиват представата на Хюйгенс за разпространението на вълните и създават теорията на интерференцията и дифракцията. Австриецът Кристиан Доплер открива закона за изменение на честотата на звука при взаимно движение на излъчвателя и приемника.
През този период Шарл Фурие създава математическия метод за разлагане на периодичните процеси на синусоидални хармоници. На базата на това Херман фон Хелмхолц експериментално анализира звука с помощта на резонатори. Използвайки камертони и резонатори, Хелмхолц успява да възпроизведе различни гласни. Пак той е създал първата физическа теория на ухото като слухов апарат.
Свой принос в акустиката са дали Вилхелм Вебер, Готфрид Лайбниц, Симон, Георг Ом, а Лорд Релей обобщава целия този етап в своя класически труд „Теория на звука“.
На границата между 19-и и 20 век американският учен У. Себин положил основите на архитектурната акустика. Той открил закона, свързващ времето на реверберация (послезвучене) в помещението със звукопоглъщането, и затова единицата мярка за звукопоглъщане носи неговото име.
Трети период
През месец юли 1861 г. във Франкфуртското физическо общество Филип Рейс осъществява за пръв път предаване на говор по първообраза на телефона, като по този начин поставя началото на третия етап в развитието на акустиката – етапа на електроакустиката. Предложените от него микрофон и слушалка след това били усъвършенствани от Бел (слушалката) и Юз, който предложил въгленовия микрофон, използван и в повечето телефонни апарати. През 1917 г. Венте изобретява кондензаторния микрофон, а през 1924 г. се появява разработеният от Валтер Шотки и Валтер Герлах лентов микрофон. Широко използваният динамичен микрофон е предложен от Венте и Терас през 1931 г.
Електродинамичният високоговорител във вида, в който се използва днес, е предложен от Гейс и Келог от фирмата Дженерал Електрик.
Развитието на електроакустиката продължава и в наши дни, като все още се очакват новите открития, които биха извели електроакустичните преобразуватели и главно излъчвателите на нивото на качествените показатели на съвременната звукозаписна и усилвателна апаратура.
Основни понятия
Сила на звука
Сила на звука се нарича интензивността на звуковата вълна. Измерва се в W/m2. Тя се изменя обратнопропорционално на квадрата от разстоянието, на което се намира точковият източник. Диапазонът, в който човек възприема звуковите трептения, е от 10-12 W/m2 до 1 W/m2. Понякога долната граница се нарича праг на чуване, а горната – праг на болката.
Ултразвукови вълни с висока интензивност (от порядъка на 106 W/m2) се използват за механична обработка на материали (рязане, шлифоване), за получаване на хомогенни емулсии и др.
Ниво и гръмкост
Специфична особеност на човешкото ухо е, че ако интензивността на звука нараства в геометрична прогресия, интензивността на възприемане на звука се увеличава в аритметична прогресия, т.е. интензивността на звука, възприеман от ухото, е пропорционална на логаритъма на физичната интензивност (закон на Вебер-Фехнер).
За сравняване интензивността на звукови вълни се дефинира величината ниво на звука
където I0 e интензивност за сравнение, равна на 10-12 W/m2, т.е приема се прагът на чуване при честота 1000 Hz. Единицата за ниво на звука е децибел (dB).
Освен това се оказва, че чувствителността на човешкото ухо към интензивността на звука за различни честоти е различна. Затова се въвежда величината гръмкост на звука. Тя се дефинира като величина, чиято числена стойност при 1000 Hz съвпада с нивото на звуковата интензивност, изразено в децибели. За да се прави разлика, гръмкостта се измерва с единицата фон (phon). Гръмкостта на звука е 1 phon при ниво на звука 1 dB и честота 1000 Hz. При други честоти гръмкостта се определя, като се сравнява със звук с честота 1000 Hz. Зависимостта на чувствителността на човешкото ухо от честотата се изразява с кривите на еднаква гръмкост. Те се получават по експериментален път като средни стойности от измервания, проведени с голям брой лица с нормален слух.
Височина и тембър
Височината на звука се определя от честотата му. Но музикални звуци с еднаква височина и гръмкост, изпълнени на различни музикални инструменти, се възприемат различно или както се казва, имат различен тембър. Звукът от музикален инструмент с дадена височина е сложно периодично трептене, което може да се представи като наслагване (суперпозиция) на прости синусоидални трептения с различни честоти и амплитуди. Честотите на простите (хармоничните) трептения са целочислено кратни на честотата на основното трептене и се наричат хармоници на основната честота, или обертонове. Съвкупността от всички хармоници (всеки със своята амплитуда) се нарича спектър на сложното трептене. Тембърът на звука се определя от неговия спектър.
Основни направления
Приложната акустика изследва акустичните явления от гледна точка на практическото им приложение и има много области, често твърде отдалечени една от друга.
Физиологичната акустика се занимава с проблемите и устройството на слуха и звуко-говорния апарат на хората и животните.
Архитектурната акустика се занимава проблемите на звукоизолацията и предаването и възприемането на звук в помещения, зали, театри (с нея се срещаме най-често).
Музикалната акустика изучава и оптимизира музикалните инструменти. Чрез нея и с помощта на компютри се създават неразличими по звучене и тембър двойници на инструментите, правени от старите майстори.
Електроакустиката разработва микрофони, високоговорители и устройства за звукозапис, звуковъзпроизвеждане и радиоразпространение.
Хидроакустиката изследва разпространението на звука във водна среда (по-специално в океаните и моретата). Постиженията ѝ са в основната на подводната звукова връзка, предсказването на морски бури и земетресения, търсенето на рибни пасажи и потънали кораби.
Бележки
|
{'title': 'Изкуствен интелект', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%20%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%82', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Изкуственият интелект (ИИ; ) е интелектът, демонстриран от компютри, за разлика от естествения интелект, демонстриран от животни и хора. Това е науката за концепциите, които правят възможно компютрите
|
да извършват задачи, които могат да бъдат разглеждани като интелигентни. Изкуственият интелект при поставяне на задача има способност да анализира обкръжаващата го среда и да предприема действия, които увеличават възможността за постигане на определени цели. Изучаването на възможностите за създаване на такива програми или устройства, наричани интелигенти агенти, е предмет на обособен дял от информатиката.
По друг начин казано, изкуственият интелект е наука за концепциите, методите и средствата за създаване на интелигентни компютърни програми, измерване и изследване на естествения интелект чрез компютърни системи с цел тяхното подобряване.
ИИ приложенията включват усъвършенствани уеб търсачки (например Google), препоръчителни системи (ползвани от Ютюб, Амазон, Нетфликс), разбиращи човешки говор (например Siri, Alexa Internet), самоуправляващи се коли например Тесла (компания)) и т.н.
Теорията на изкуствения интелект се основава на хипотезата, че основно човешко качество като интелигентността, може да бъде описано с достоверна точност, така че да бъде симулирано от машина. Теориите, свързани с въпросите за изкуствения интелект и природата на разума могат да бъдат открити в митологията, художествената литература и философията още от Античността до днес. През XX век, а дори и сега, ИИ е обект на оптимистични, или в някои случаи критични спекулации, но за съвременните програми изкуственият интелект е важен елемент на информационните технологии, използван за разрешаване на някои от най-трудните задачи в областта на информатиката.
Изследванията в областта на изкуствения интелект са силно специализирани и обособени в няколко подобласти, които според някои критици в много случаи не успяват да взаимодействат ефективно. Тези направления възникват около определени институции, работата на отделни изследователи и решаването на конкретни задачи. Често има подразделения и различия в подхода към изграждането на изкуствен интелект, както и използването на напълно различни технически средства. Общи за повечето подобласти на изследванията на изкуствения интелект са задачи като възможността за разсъждение, обучение и подобряване на ИИ чрез обучение, възприемане, планиране, общуване, способността за движение и управление на движението на обекти с ИИ, като коли и други.
Дефиниции и критерии
Обикновено при създаването, обучението и реализацията на „интелигентни“ системи, се подхожда по модела на работа с човешкия интелект. По този начин се обособяват няколко основни направления:
Логическо
Парадигматично
Символно (семиотично, низходящо) на основата на моделирани „високи“ мисловни процеси у човека.
Психологично и невро-кибернетично (невронно, възходящо) на основата на моделирани структури от човешкия мозък, неврони.
Изследването на аналоговите и възвратимите изчисления могат да спомогнат за голям напредък в построяването на изкуствен интелект. Все още не е определено теоретично кои условия покриват изискването за интелигентност (съществуват обаче доста хипотези, например хипотезата Нюел-Саймън.)
През 1950 г., Алън Тюринг формулира критерий за изкуствен интелект, известен като тест на Тюринг. В него човек трябва да общува с обект, без да знае, Дали е друг човек или компютър. Ако остане с впечатлението, че е общувал с човек, но всъщност това е бил компютър, то тогава компютърът проявява изкуствен интелект. Андреас Каплън и Майкъл Хенлейн дефинират изкуствения интелект като „способността на дадена система да интерпретира правилно външните данни, да се учи от тях и да използва тези знания за постигане на специфични цели и задачи чрез гъвкава адаптация“.
Изкуственият интелект е функция на нехомогенна динамична система способна да събира, обработва, съхранява и интерпретира информация. На база елементарни информационни единици, изкуственият интелект може да компилира относителни и динамични отговори, които почти всеки път се различават по формулировка, но не и по достоверност.
При създаване на изкуствен интелект трябва:
Да се вгради интерес към придобиване, обработка и запазване на нови данни – любопитство
Да се вгради начално обучение за това къде, кога и как се записват, и как се извличат знания от базата данни
Да се предостави възможност за натрупване на знания под формата на картина, звук и допир
Всяка получена информация се оценява съобразно всяка свързана натрупана информация с последвало оценяване на достоверност
Всяка информация, която получава, да се определя със стойност на достоверност T-(0<T<100) [%] (коефициентът се определя съобразно свързана неидентична информация)
Школи
Може да се обособят две основни школи с различен подход към изкуствения интелект.
Конвенционален изкуствен интелект
Основно се използват методи за самообучение на машината, основани на формализъм и статистически анализ. Методи на конвенционалния изкуствен интелект:
Експертни системи: програми, които работят по определени правила, обработват голямо количество информация и в резултат извеждат заключение по нея.
Разсъждение на основата на аналогични случаи (анг. Case-based reasoning).
Бейсова мрежа.
Дърво на решенията
Поведенчески подход: модулен метод за изкуствен интелект, при който системата се разделя на няколко сравнително автономни програмни поведения, които се задействат в зависимост от измененията във външната среда.
Изчислителен изкуствен интелект
Използва интерактивни разработки и обучение. Самообучение, основано на емпирични данни и асоциирани с тях „гъвкави“ изчисления и несимволен изкуствен интелект. Основни методи:
Невронна мрежа: Система с отлични способности за разпознаване.
Размита система: методи за разсъждение в условия на неопределеност.
Еволюционни и Генетични алгоритми: тук се използват понятия, свързани основно с биологията, като популация, мутация и естествен отбор за усъвършенстване на решенията в задачите. Тези изчисления се делят на еволюционни алгоритми, генетични алгоритми и методи на интелигентност в рояк (swarm intelligence) (например, алгоритъм за оптимизация по метода на мравките).
Обучение с утвърждение: Група от методи за автоматично обучение, отличаващи се със способността си да функционират без необходимост от примерни решения на поставения проблем.
История
Мислещите машини и изкуствените същества се появяват още в древногръцките митове, например механичнияТ слуга, изработен от ковача Хефест, Галатея на Пигмалион, Талос от Крит. Още в древността хората създават същества по свое подобие и вярват, че притежават интелект: в Египет и Древна Гърция издигат в култ образи на животни, а Ян Ши, Херон Александрийски и Ал Джазари създават хуманоидни роботи. Смята се, че изкуствени същества създават и Джабир ибн Хайян, Юда Льов и Парацелз. През XIX и XX век излизат много художествени произведения, в които се разказва за изкуствено създадени същества. Примери за това са Франкенщайн на Мери Шели и R.U.R. на Карел Чапек. Според Памела МакКордук, тези произведения са пример на древния подтик на човека „да създава идоли“. В историите на тези същества се разказва за надеждите, страховете и етичните съображения, които касаят и темата за изкуствения интелект.
Механичната или „формална“ логика се развива още от античността от философи и математици. В началото на XVII век, Рене Декарт излага механистическата теория. През 1623 г. Вилхелм Шикард (Wilhelm Schickard) създава първата механическа цифрова изчислителна машина, след което се появяват машините на Блез Паскал (1643) и Готфрид Лайбниц (1671). Лайбниц създава и двоичната система за изчисление. През XIX век, Чарлз Бабидж и Ада Лъвлейс разработват програмируема изчислителна машина.
Според теорията за изчислимост на Алън Тюринг, една машина може да симулира достигане до математическо заключение, променяйки единствено два прости символа като 0 и 1. Това, заедно с последващите открития в областта на неврологията, теорията на информацията и кибернетиката, вдъхновило малка група учени от различни области (математика, психология, машиностроене, икономика и политически науки) и започнали да обсъждат сериозно възможността за създаване на електронен мозък.
Терминът „изкуствен интелект“ се създава от Джон Маккарти през лятото на 1956 на една научна конференция в Колеж Дартмут, посветена на тази тема, след което той се превръща в академична дисциплина. Част от присъстващите на конференцията, сред които Джон Маккарти, Марвин Мински, Алън Нюел, Артър Самюел и Хърбърт Саймън ръководят изследванията в областта на изкуствения интелект в продължение на няколко десетилетия. Заедно със своите студенти създават програми, които предизвикват всеобщо удивление: компютрите побеждавали хората на шахмат, решавали текстови алгебрични задачи, доказвали логически теореми и говорели английски. Основателите на изкуствения интелект били оптимисти за бъдещето на новосъздадената научна област. Хърбърт Саймън предсказал, че „до двадесет години машините ще бъдат способни да извършват същите действия, като тези, които и човек може“, а Марвин Мински го допълва, пишейки, че „в рамките на едно поколение проблемът със създаването на изкуствен интелект ще бъде разрешен в значителна степен“.
ИИ е създаден като академична дисциплина през 1956, и в годините след това преминава през няколко вълни на оптимизъм, но бива последван от разочарование и загуба на субсидии, известен като период на Зима на Изкуствения интелект, което обаче е последвано от нови подходи, успехи и възобновено финансиране.
В края на 60-те години на XX век Дъглас Енгелбарт изобретява първата компютърна мишка.
През 70-те години на ХХ век се създава MYCIN – една от първите експертни системи, която може да диагностицира някои заболявания, при това толкова точно, колкото и лекар. Джак Майерс и Хари Поупъл (от университета в Питсбърг), разработват програмата за медицинска диагностика Internist, която се базира на познанията на д-р Майерс по клинична медицина.
През 1988 г., Робин Бургенер създава играта 20q („20 въпроса“). Принципът е, че играчът трябва да си намисли нещо, а изкуственият интелект на 20q задава поредица от въпроси, преди да отгатне това, за което си е помислил играчът. Програмата събира информация и се ,,научава“ вследствие на взаимодействието си с играчите, въпросите ѝ не са програмирани.
През 90-те години на XX век в областта на изкуствения интелект се постигат най-много успехи. Изкуствен интелект се използва в много сфери: логистика, извличане на данни, медицинска диагностика, машинно обучение, интелигентно преподаване, ситуационни разсъждения, планиране, разбиране на естествените езици и превод, спектрометрия, виртуална реалност. Успехът се дължи на няколко фактора: увеличаващата се изчислителна мощ на компютрите (Закон на Мур), полагането на усилия при разрешаване на специфични подзадачи, създаване на нови връзки между областта на изкуствения интелект и други области при работата върху специфични проблеми, както и ориентирането на учените към солидни математически методи и строги научни стандарти.
Системата Deep Blue побеждава световния шампион по шах, Гари Каспаров, през май 1997. През същата година мисията на НАСА, свързана с изпращането на сондата Марс Патфайндър прави успешно спускане на повърхността на Марс на първата роботизирана автономна система Соуджърнър. През 90-те години на ХХ век в интернет пространството навлизат и се използват масово програми за извличане на информация, използващи изкуствен интелект и т.нар. уеб кроулъри. В края на 90-те години на ХХ век се създава програмата за гласово разпознаване ViaVoice. В една от последните си версии може да трансферира текста в текстообработваща програма.
В началото на XXI век на пазара се пускат първите интерактивни роботизирани домашни любимци.
Синтия Брезил от Масачузетския технологичен институт публикува дисертация на тема Социални машини, описвайки робота Kismet, който има лице, изразяващо емоции. Роботът Nomad изследва отдалечени региони на Антарктика в търсене на останки от метеорити.
Изследване
Цели
Цялостният проблем на създаване (или симулиране) на изкуствен интелект е разделен на отделни тематични части, всяка от които има собствена специфика. Те се определят от това какви конкретни възможности и характеристики създателите и изследователите очакват една интелигентна програма или система да прояви.
Логика, дедукция и решаване на задачи
Ранните изследвания в областта на изкуствения интелект довеждат до създаването и развитието на алгоритми, които имитират в определена степен последователността на операците, които извършва човешкото съзнание по време на мисловния процес, протичащ при решаването на различни задачи или правенето на логически дедукции. В края на 80-те и началото на 90-те години на XX век, изследванията в сферата на изкуствения интелект водят до множество успешни методи, които могат да се прилагат в практиката, дори когато се налага да се борави с непълна или несигурна информация, заимствайки идеи от теорията на вероятностите, кибернетиката и икономиката.
За по-сложните задачи, повечето от гореспоменатите области прилагат алгоритми, които често изискват огромни изчислителни ресурси, а ако една задача не бъде прогностично разпределена върху време/ресурси, се стига до „комбинаторна експлозия“: изчислителното време, което е нужно, достига до астрономически величини. Затова и търсенето на по-ефикасни алгоритми за решаване на задачи е с най-висок приоритет в изследванията, касаещи изкуствения интелект.
Хората решават повечето от поставените пред тях задачи, използвайки бързи и интуитивни съждения, не толкова напълно съзнателния процес на логическа дедукция, стъпка по стъпка, моделиран от ранните изследвания в областта на изкуствения интелект. ИИ е постигнал известен напредък в имитирането на това „суб-символично“ решаване на задачи: подходите, свързани с т.нар. „въплътени агенти“ наблягат повече на сензомоторните умения спрямо по-висшето мислене; изследванията в областта на невронни мрежи целят да наподобят структурите в мозъка, които правят това умение възможно. Статистическите подходи към изкуствения интелект мимикрират вероятностния характер на умението на човек да отгатва.
Представяне на познанието
Онтологията представя знанието като набор от идеи в конкретна област и изследва връзките между тези идеи.
,,Представянето на знанието'' и ,,инженеринг на знанието'' са централни понятия в изследванията, свързани с изкуствения интелект. Много от задачите, които машините трябва да решат са свързани с наличието на обширни познания за заобикалящия ни свят, обектите и хората в него. Сред нещата, които изкуственият интелект трябва да съумее и да представи, са: обекти, техните свойства, категории и отношения между обектите; ситуативни задачи, събития, състояния и протичащо време при локално или ареално ситуативната събитийност; прогностика (често, макар не винаги, машините ползват собствена, но не и на човека, с който работят, т.е. некомуникативност при прогностика); знание за познанието (какво знаем за това какво другите хора знаят); и много други области. Репрезентацията на това „какво съществува“ е онтология: наборът от обекти, зависимости, идеи и т.н., за чието съществуване машината знае. Най-общите от тези се наричат горни онтологии, с което се цели да се предостави основа за всяко друго познание.
Сред най-предизвикателните проблеми в представянето на знанието са:
Начално съждение и проблемът с квалификациите
Много от нещата, които хората знаят, под формата на приложна наука, функционират като „работни догадки“. Например, ако в разговор се спомене птица, хората най-често си представят нещо, което е с размера 10 – 50 см, може да пее и да лети. Но тези качества не са представителни за всички видове птици. Джон Маккарти идентифицира този проблем през 1969, наричайки го проблемът с квалификациите: към всяко общоизвестно правило, което разработчиците на изкуствения интелект се опитват да изразят, съществуват огромен брой изключения. Почти нищо не е просто true or false, по начинът по който изисква абстрактната логика. Изследванията в изкуствения интелект са опитали различни подходи за решаването на този проблем.
Обхват на общоизвестното знание
Броят отделни факти, известни на един средностатистически човек е огромен. Изследователските проекти, целящи да изградят цялостна информационна база от общоизвестни знания (напр. проекта Cyc), изискват големи вложения на труд от гледна точка на онтологичното инженерство – идеите трябва да бъдат изграждани ръчно, една по една. Основна цел е компютърът да успее да се научи да разбира достатъчно идеи, за да може да почне да се самообучава чрез четене от източници като интернет и така да може сам да добавя към собствената си онтология.
Суб-символичната форма на част от общоизвестното знание
Повечето от това, което хората знаят, не е представено като „факти“ или „твърдения“, които те биха могли да изразят словесно. Например, един гросмайстор може да предпочете да избегне дадена позиция на дъската, наричайки я „прекалено оголена“, или някой арт критик може с един поглед да разбере, че дадена статуя е фалшификат. Това са интуитивни догадки или тенденции, които са представени в мозъкъка, несъзнателно и на подсимволично ниво. Подобно интуитивно знание действа по информативен начин, подкрепяйки и давайки основа за формирането на символичното съзнателно знание. Както при проблема със субсимволичното мислене, надеждите тук са, че ситуационният изкуствен интелект, компутационният интелект или статистическият изкуствен интелект ще успеят да представят начини за репрезентацията на този тип знание.
Йерархични системи. Планиране на устройството и създаването на ИИ
Йерархичната контролна система е форма на система за контрол, в която набор от устройства и техният управляващ софтуер са подредени йерархично. В тази йерархична система участва и човекът, като потребител, системен администратор на програми с изкуствен интелект, инженер по разработката на такъв софтуер, изследователи и създатели на ИИ, а в някои футуристични филми, Господ на ИИ, който е негов създател, архитект (Матрицата).
В тази йерархия от машини, хора, хуманоиди и роботи, хората имат нивото по програмно обезпечение, създаване, инженеринг и новаторство, политическото и административно равнище.
Интелигентните актьори трябва да могат да поставят цели и да ги постигат. Нужен им е начин да визуализират бъдещето (трябва да имат представа за състоянието на средата и да могат да правят предположения за това как действията им биха могли да ѝ повлияят) и да могат да взимат решения, които максимизират полезността (или ценността), според възможните избори.
В класическите задачи, свързани с планирането, се предполага актьорът (участникът) да е единственият фактор, въздействащ на средата и последствията от неговите действия са известни. Но в случаите, когато участниците са повече от един, нужно е актьорът периодично да прави проверки на моментното състояние на средата и да прави корекции към плановете си, в случаите, когато това е необходимо. Т.е. нужно е актьорът да може да извършва разсъждения при наличието на известна степен на несигурност.
Мултиучастниковото планиране използва принципите на кооперация и състезание между множество актьори за постигането на дадена цел. Произтичащото поведение, може да бъде използвано за еволюционни алгоритми и да намери приложение в интелекта на рояка.
Обучение
Машинното обучение е изследването на компютърни алгоритми, които се подобряват автоматично посредством натрупването на опит и винаги е била централна част от изследването на изкуствения интелект.
Обучението без надзор е умението да се откриват модели и структури в поток информация. Надзорното обучение включва както класификацията, така и числова регресия. Класификацията се използва, за да се установи към коя категория принадлежи даден обект, след показването на даден брой примерни обекти принадлежащи към различни категории. Регресията е опитът да се произведе функция, която да описва връзката между инпут и аутпут, както и да може да се направи предположение как оутпута би се променил при определена промяна в инпута. В обучението с утвърждение актьорът е възнаграден за добрите отговори и съответно бива наказван за лошите. Актьорът използва тази поредица от награди и наказания, за да оформи стратегия за опериране в пространството, дефинирано от задачата. Тези три разновидности на ученето могат да бъдат анализирани от гледна точка на теорията на избора, използвайки понятия като полезност. Математическият анализ на машинно-обучителните алгоритми и тяхното представяне е клон на теоретичната компютърна наука, известен като компутационна обучителна теория.
В рамките на еволюционната роботика се използват еволюционно-обучителни подходи с цел успешното натрупване на репертоар от нови умения през целия живот на даден робот, чрез автономно изследване от страна на машината, комбинирано със социално взаимодействие с човешки учители, и ползването на механизми, като активно учене, зреене, синергия на движението и имитация.
Обработка на естествен език (комуникация)
Парсовото дърво представя синтактичната структура на едно изречение според граматичните норми.
Обработката на естествен език дава на машините възможността да разчитат и разбират езиците, които хората използват. Достатъчно силна система за обработка на естествен език би позволила съществуването на потребителски интерфейс на естествен език и придобиването на знания директно от написани ресурси. Някои по директни приложения на обработката на естествен език включват извличането на информация (или „текстов майнинг“), отговаряне на въпроси и машинна транслация.
Обичаен способ за обработка и извличане на значение от естествен език е чрез семантичното индексиране. Увеличението в скоростта на обработка и намалението на разходваното пространство за съхранение на информацията прави индексирането на големи по обем абстракции на потребителския инпут много по-ефикасно.
Възприятие
Машинното възприятие е умението да се използва инпут от сензори (такива като камери, микрофони, сензори за допир, сонарни, и други по екзотични) с цел установяването на различни аспекти от околната среда. Компютърното зрение е умението на машината да анализира визуалната входяща информация. Някои от избраните подпроблеми включват разпознаване на реч, разпознаване на лица и разпознаване на обекти.
Движение и манипулация на обекти
Полето на роботиката е тясно свързано с изкуствения интелект. Изисква се някакво ниво на интелект от страна на роботите, за да могат да извършват такива действия, като манипулация на обекти и навигиране, с подпроблеми като локализация (знанието за това къде се намираш или къде се намират други обекти), картографиране (научаване на това какво се намира покрай теб, изграждането на нещо като карта на средата) и планиране на движението (откриване на начин как да се стигне до дадено място) или планиране на маршрут (движението от една точка в пространството до друга точка, което може да е съпътствано от придружаващо движение, при което роботът се движи, докато в същото време поддържа физически контакт с даден обект).
Дългосрочни цели
Сред дългосрочните цели, спадащи към областта на изкуствения интелект, спадат социална интелигентност, изобретателност и обща интелигентност.
Социална интелигентност
Емоционалното компутиране е изследването и развитието на системи и устройства, които могат да разпознаят, разтълкуват и симулират човешките емоции. Това е междудисциплинно поле, обхващащо компютърните науки, психологията и когнитивните науки. Най-ранните прояви в това направление може да бъдат открити още в зората на философските дебати относно какво представлява емоцията. По-съвременният клон на компютърните науки води своето начало с научната разработка на Розалинд Пикард от 1995, касаещ емоционалното компутиране. Цел на изследването е умението да се симулира емпатия. Машината трябва да е способна да интерпретира емоционалното състояние на човек и да нагоди поведението си спрямо него, т.е. да успее да реагира адекватно на представените емоции.
Емоциите и социалните умения играят две важни роли за формирането на поведението на интелигентния актьор. Първо, той трябва да може да предвиди действията на другите, чрез разбирането на техните мотиви и емоционални състояния (това включва елементи от теорията на игрите, теорията за избора, както и умението да се моделират човешките емоции и умението за възприятието им). Също така при осъществяването на интеракция между човек и компютър, една интелигентна машина може да пожелае да изрази емоции сама – дори и да не ги чувства – с цел да се покаже разбиране за емоционалната динамика на човешките взаимодействия.
Изобретателност
Една част от изследванията в областта на изкуствения интелект адресира изобретателността; както теоретично (във философски и психологически аспект), така и практично (чрез имплементация на системи, които генерират оутпут който може да се разглежда като креативен, или системи, които идентифицират и оценяват креативността). Сходни области са изкуствена интуиция и изкуствено мислене.
Обща интелигентност
Много изследователи смятат, че тяхната работа евентуално ще бъде вградена в машина, която притежава обща интелигентност (позната още като силен изкуствен интелект), комбинираща всичките гореспоменати умения, и способна да ги прилага по-добре от хората. Някои мислят, че антропоморфни черти, като изкуствено съзнание или изкуствен мозък, може да бъдат нужни за подобен проект.
Много от проблемите, описани по-горе, се нуждаят от обща интелигентност, за да бъдат разрешени. Например дори и сравнително простата специфична задача като машинната транслация, изисква от машината да може да чете и пише и на двата езика (NLP), да следва логиката на автора, да знае за какво става въпрос (знание) и съвестно да пресъздаде замисъла на автора (социален интелект). Проблем като машинната транслация се счита за завършен изкуствен интелект – за да бъде конкретно разрешен той, е нужно да се разрешат всичките проблеми.
Подходи
Няма установена или унифицирана теория или парадигма, която насочва изследването на изкуствения интелект. Изследователите имат разногласия по много въпроси. Някои от най-дълго неотговаряните въпроси са: Трябва ли изкуственият интелект да наподобява естествения интелект, посредством заимстване от сферите на психологията и неврологията? Или човешката биология има толкова значение за полето на изследване, колкото тази на птиците, що се касае до авиационното инженерство? Може ли интелигентното поведение да бъде описано
чрез прости и елегантни принципи (такива като логика или оптимизация)? Или дали е непременно нужно да се решат голям брой напълно несвързани проблеми? Може ли интелектът да бъде създаден посредством символика от високо ниво, като думи и идеи? Или се нуждае от „субсимволична“ обработка? Джон Хаугленд, който въвежда термина GOFAI (Good Old-Fashioned Artificial Intelligence), също предлага изкуственият интелект да бъде наричан синтетичен интелект – термин, който впоследствие бива приет от някои изследователи извън GOFAI.
Кибернетика и мозъчна симулация
През 40-те и 50-те години на ХХ век учени изследват връзката между неврологията, информационната теория и кибернетиката. Някои от тях построяват машини, които използват електронни мрежи като средство за проява на примитивен интелект, като Костенурките на У. Грей Уолтър или Звярът на Джон Хопкинс. Много от тези изследователи се събират на срещи в Телеологичния клуб в Принстън и в Рейшио клъб в Англия. През 60-те години на ХХ век обаче този подход е до голяма степен изоставен, въпреки че някои части от него се подновяват през 1980-те.
Символика
Когато достъпът до дигитални компютри става възможен през средата на 50-те години на ХХ век, изследователите на изкуствения интелект започват да изследват възможността човешкият интелект да бъде обобщен посредством символика. Изследването се извършва в три институции: Карнеги Мелън Юнивърсити, Станфорд и Масачусетският технологичен институт, като всяка от тях възприема свой подход. Джон Хаугленд нарича тези подходи към изкуствения интелект „добрия старомоден изкуствен интелект“ или GOFAI. През 1960-те символичните подходи съумяват да добият голям успех в симулирането на мислене на високо ниво в някои кратки демонстрации. Подходите, базирани на кибернетиката или невронни мрежи, биват или изоставяни, или изтиквани на заден план. Изследователите през 60-те и 70-те години на ХХ век са убедени, че подходите, базирани на символика, евентуално ще успеят да доведат до създаването на машина с общ изкуствен интелект, като поставят това като своя крайна цел.
Симулация на когнитивните умения
Икономистите Хърбърт Саймън и Алън Нюъл изучават уменията на човек да се справя със задачи и се опитват да ги формализират, като техният труд полага основите на полето на изкуствения интелект, както и когнитивната наука, изследванията на операции и науката на управлението. Техният изследователски екип използва резултатите от психологически опити, за да създадат програми, които симулират техниките, ползвани от хората в процеса на решаването на различни задачи. Този подход, ползван в Карнеги Мелън Юнивърсити, евентуално води до създаването на архитектурата Soar в средата на 1980-те.
Базирана на логиката
За разлика от Нюъл и Саймън, Джон Маккарти смята, че не е нужно машините да могат да симулират човешкия поток на мисълта и че по-скоро трябва да се открие същността на абстрактното мислене и решаването на задачи, независимо дали тя е различни от алгоритмите, които хората по принцип ползват. Неговата лаборатория в Станфорд се фокусира върху ползването на формална логика за разрешаването на задачи от най-различно естество, като представяне на познанието, планиране и научаване. Ударение върху логиката също се поставя както в Единбургския университет, така и на други места в Европа, което довежда до развитието на програмния език Пролог и науката логическо програмиране.
„Нелогични“ или „мърляви“
Изследователите в Масачусетския технологичен институт (като Марвин Мински и Сиймур Паперт) откриват, че разрешаването на сложни задачи в зрителната сфера и в обработката на естествен език изискват предварително зададени решения – те казват, че не съществува прост и универсален принцип (като логиката), който да е способен да обхване всички аспекти на интелигентното поведение. Роджър Шенк описва техните „нелогични“ подходи като „мърляви“ (в контраст със „спретнатите“ парадигми в Карнеги Мелън Юнивърсити и Станфорд).
Базирани на знание
Когато компютрите с голяма памет стават достъпни около 1970-те, изследователите от трите школи започват да вграждат знание в приложения с изкуствен интелект. Тази „революция на знанието“ довежда до развитието и приложението на експертни системи (въведени от Едуард Файгенбаум), първите наистина успешни форми на софтуер с изкуствен интелект. Революцията на знанието също се подклажда от осъзнаването на това какво огромно количество знание ще бъде необходимо дори за простите приложения с изкуствен интелект.
Субсимволика
През 80-те години на ХХ век напредъкът в развитието на символично базиран изкуствен интелект започва да се забавя осезаемо и много хора почват да вярват, че подобни системи никога няма да съумеят да наподобяват всички аспекти на човешкия разум, особено възприятието, роботиката, научаването и откриването на зависимости. Затова и редица учени се насочват към подходи на „субсимволично“ ниво за решаване на някои проблеми с изкуствения интелект.
Поведенчески ориентиран и новаторски изкуствен интелект
Учените от полетата, сходни на роботиката, какъвто е Родни Бруукс, отхвърлят символично изградения изкуствен интелект и се фокусират върху основни инженерни проблеми, които биха позволили на роботите да се движат и оцеляват. Тяхната работа възражда несимволичната гледна точка от периода на ранните изследвания в кибернетиката от 50-те години на ХХ век и повторно въвежда в употреба теорията на контрола в изкуствения интелект. Това съвпада с развитието на въплътеното познание в областта на когнитивната наука; идеята че различни аспекти на физиологията (като движение, възприятие, и визуализация) са необходими за съществуването на по-висш интелект.
Изчислителен интелект и меки изчисления
Интересът към невронни мрежи и „конекционизма“ бива подновен от Дейвид Румелхарт и други през средата на 1980-те. Невронни мрежи са пример за меки изчисления – те са решения на проблеми, които не могат да бъдат решени с пълна логическа сигурност, тоест често се стига до приблизително решение. Други меки изчислителни подходи в областта на изкуствения интелект са неясните системи, еволюционната компутация и различни статистически инструменти. Прилагането на меките изчисления към изкуствения интелект се изследва от нововъзникващата дисциплина на изчислителния интелект.
Статистически
През 90-те години на ХХ век, изследователите в областта на изкуствения интелект развиват задълбочени математически инструменти за решаването на конкретни подчинени проблеми (подпроблеми). Тези инструменти са наистина научни, в смисъл че резултатите им са едновременно измерими и могат да бъдат удостоверени, и до голяма степен са отговорни за някои от следващите пробиви в изкуствения интелект. Споделеният математически език също позволява високо ниво на колаборация с някои по-добре установени сфери на науката (като математика, икономика или изследване на операциите). Стюарт Ръсел и Питър Норвиг описват това движение като нищо по-малко от „революция“ и „победата на спретнатите“. Критиците спорят, че тези похвати (с някои изключения) са твърде фокусирани върху прекалено конкретни проблеми и не се справят с отговорите на по-дългосрочните проблеми пред изкуствения интелект. Съществува текущ дебат относно релевантноста и валидността на статистическите подходи в изкуствения интелект, който привлече повече внимание върху себе си посредством размяна на забележки между Питър Норвиг и Ноам Чомски.
Интеграция на подходите
Парадигмата за интелигентния актьор
Интелигентен актьор е система, която възприема околната си среда и предприема действия, които имат за цел да максимизират шансовете ѝ за успех. Най-простите интелигентни актьори са програми, които решават конкретни задачи. По-сложните актьори включват човешки същества и организации, съставени от човешки същества (например компании). Парадигмата дава на изследователите шанса да изучават изолирани проблеми и да откриват решения, които едновременно са достоверни и от полза, без да се налага да постигат съгласие по това кой конкретен метод трябва да се прилага. Един актьор, решаващ конкретна задача, може да избере който и да е подход, стига да работи – някои актьори са символично базирани и логични, други са на подсимволично ниво от невронни мрежи, трети учени може да предпочитат различен подход. Парадигмата също дава на изследователите един общ език, с който могат да комуникират с другите полета на науката (като теорията за избора и икономиката), които също използват тези идеи за абстрактни актьори (агенти). Парадигмата за интелигентния актьор бива широко възприета едва през 90-те години на ХХ век.
Архитектура на участника и когнитивни архитектури
Учените проектират системи, които имат за цел да построят на свой ред интелигентни системи от взаимодействащи си интелигентни актьори в мултиучастникова система. Система с едновременно симовлични и субсимволични компоненти е хибридна интелигентна система, и изучаването на такива системи се нарича интеграция на системите за изкуствен интелект. Йерархична система за контрол осигурява връзка между субсимволичният изкуствен интелект в най-ниските нива и традиционния символичен изкуствен интелект на по-висшите нива, където отпуснатите ограничения във времето позволяват планиране и моделиране на околната среда. Родни Бруукс предлага подобна йерархична система в една от по-ранните си книги.
Приложения
Все повече банки въвеждат системи за изкуствен интелект при „игрите“ на борсата и управление на собствеността. Невронни мрежи се използват широко при разпознаване на текст и глас, медицинска диагностика, както и в националната сигурност.
Автоматизиран онлайн асистент, осигуряващ обслужване на клиенти на уеб страница, е едно от най-примитивните приложения на изкуствения интелект.
Техниките на изкуствения интелект са твърде общи и твърде много, за да бъдат изброени. Когато дадена техника достигне до масово потребление, тя вече не спада към изкуствения интелект; този феномен се описва като Al ефект. Една от сферите, в които изкуственият интелект има огромен принос, е в развитието на сензорите на охранителните системи.
Съществуват редица състезания и награди, които насърчават изследователската дейност в сферата на изкуствения интелект. Главните теми, които се насърчават са: обща машинна интелигентност, комуникативно поведение, извличане на данни, роботизирани коли, роботизиран футбол и други игри.
Платформи
Платформата се дефинира като „някакъв тип хардуерна архитектура или софтуерна рамка (включително приложни рамки), които позволяват на софтуера да работи“. Както Родни Брукс е забелязал преди много години, софтуерът за изкуствен интелект не е единственото нещо, което дефинира ИИ функциите на платформата. Всъщност самата платформа влияе върху ИИ. Съответно трябва да се работи над ИИ проблемите в real-life платформите, а не да се държат в изолация. Широк набор от платформи са позволили на различните аспекти на ИИ да се развиват, вариращи от експертни системи, които макар и компютърно базирани, представляват цяла „real world“ система, до различни роботизирани платформи като широко достъпната Roomba, която има отворен интерфейс. Играчката AIBO, първият роботизиран домашен любимец, излиза от компютърната лаборатория на Sony (CSL). Известният инженер Toshitada Doi е признат за прародител на AIBO: през 1994 той започва работа по роботи с изкуствен интелект заедно с експерта Masahiro Fujita в CSL. Приятел на Doi, художникът Hajime Sorayama е нает да създаде първоначалния дизайн на тялото на AIBO. Дизайните, създанени от него, вече са част от постоянните изложби на Музея на модерното изкуство и Смитсоновия институт, а по-късните версии на AIBO са използвани за изследователски цели в университета Carnegie Mellon. През 2006 AIBO е добавен в „Залата на славата на роботите“ в същия университет.
Философия и етика
Съществуват три важни философски въпроса свързани с Изкуствения интелект (ИИ):
Постижимо ли е създаването на Изкуствения интелект според основните дефиниции за ИИ? Възможно ли е една машина да реши всеки проблем, който ѝ е зададен и с който човешко същество може да се справи, или съществуват твърди граници на възможностите ѝ?
Могат ли интелигентните машини да бъдат опасн? Как можем да подсигурим тяхното етично поведение и експлоатация в практиката?
Може ли една машина да притежава идентични на човека съзнание или разумност? Машините заслужават ли да имат права, ако могат съзнателно да навредят на някого?
Ограничения на изкуствения интелект
Може ли една машина да е дейдтвително интелигентна? Може ли да „мисли“ като човека?
Конвенция на Тюринг: Не се нуждаем от убеждението, че една машина може да „мисли“; имаме нужда единствено да решим дали тя демонстрира равен на човешкия интелект. Този начин на мислене е в основата на теста на Тюринг.
Хипотеза от Дартмут: Всеки аспект на самообучението или който и да е друг признак на интелигентността може да се опише достатъчно подробно, че да бъде симулиран повторно от машина. Тази хипотеза е била публикувана за Дартмутската конференция през 1956 г.
Формалната система на Нюел и Саймън: Физическата символна система е единствено изискване за интелигентни действия. Според Нюел и Саймън, интелектът представлява „формални“ операции върху символи (символен ред). Хюбърт Драйфус оспорва тяхното твърдение с аргументацията, че човешките интелектуални способности зависят от несъзнателен инстинкт.
Аргументите на Гьодел: Курт Гьодел, Джон Лукас и Роджър Пенруоз споделят мнението, че хората не могат да бъдат сведени все пак до машина на Тюринг, тоест човешкото устройство е по-сложно. През 1931 г. Гьодел публикува своята първа теорема за незавършеността, в която изразява мнението, че е възможно да се създаде твърдение, което една формална система не може да докаже. Човекът от друга страна може да види истината в тях.
Аргументът за изкуствения мозък: Мозъкът може да бъде симулиран от машини и понеже мозъците са интелигентни, от това следва, че симулираните мозъци също би трябвало да са интелигентни. Рей Курцвай, Ханс Моравеч и други са вярвали, че е технологически възможно мозъкът да се копира директно в хардуер и софтуер, и че такава симулация би била идентична на оригинала.
Ефектът на изкуствения интелект: Машините са интелигентни, но външните наблюдатели не го осъзнават. Когато Deep Blue бие Гари Каспаров в игра на шах, машината се е държала интелигентно. Въпреки това външните наблюдатели често подценяват изкуствения интелект, спорейки, че това той не е „истински“; следователно „истинският“ интелект е това, което различава хората от машините. „Изкуственият интелект е всичко, което не е постигнато досега“.
Интелигентно поведение и етика на машините
Минимумът за класифициране на една система като изкуствен интелект е възпроизвеждането на аспекти от човешкия разум. Това повдига въпросът колко етично трябва да е държанието на една машина към хората и други ИИ. Уендел Уалах адресира този въпрос в своята книга „Морални машини“, в която представя концепцията за изкуствени морални агенти (ИМА). Според Уалах, ИМА са се превърнали в част от научните изследвания върху изкуствения интелект вследствие от два главни въпроса, които той формулира като „Човечеството иска ли компютрите да взимат морални решения?“ и „Могат ли роботите наистина да бъдат морални?“. Според него проблемът не е в това дали машините могат да демонстрират еквивалент на моралното поведение, а ограниченията, които обществото би могло да постави върху развитието на ИМА.
Етика на роботите
Областта на ИИ на етика на роботите се занимава с разработването и предоставянето на етични принципи и процедури за намирането на решения на етични задачи или дилеми, поставени пред тях, и така позволявайки на машините да функционират по етично отговорен начин.
Приятелски настроен, доброжелателен и недоброжелателен изкуствен интелект
Политологът Чарлс Т. Рубин вярва, че изкуственият интелект не може да бъде създаден така, че да се гарантира неговата доброжелателност. Според него „достатъчно развитата добронамереност не се различава от злонамереността“. Човешкият род не бива да приема със сигурност, че роботите биха се държали добре с нас – няма априори причина да се вярва, че те биха били отзивчиви към нашите виждания за морал. Физикът Стивън Хокинг, основателят на Майкрософт Бил Гейтс и основателят на SpaceX Илон Мъск споделят опасенията за възможността изкуственият интелект да еволюира до степен, която хората не биха могли да контролират. Едно от предложенията за решаване на този проблем е да се подсигури, че първият ИИ ще бъде „доброжелателен“ и би могъл да контролира разработените впоследствие други роботи. Един от водещите ИИ изследователи, Родни Брукс, изразява мнение: „Смятам, че е грешка да се тревожите дали няма да разработим злонамерен ИИ в следващите няколкостотин години. Мисля, че тревогата произтича от фундаментална грешка – не се прави разлика между реални скорошни постижения в сферата на ИИ и сложността в изграждането на съзнателен, волев интелект“.
Принизяване на човечеството
Джоузеф Уайзенбаум твърди, че ИИ приложенията не могат, по дефиниция, успешно да симулират истинска човешка съпричастност и че използването на ИИ технологии, в области като обслужването на клиенти и психотерапията, е дълбоко погрешно. Уайзенбаум също така се тревожи от това, че ИИ изследователите (и някои философи) са склонни да опростят човешкия мозък до компютърна програма. Според него тези аргументи предполагат принизяване на човешкия живот.
Спад в търсенето на човешка работна ръка
Мартин Форд, автор на „Светлините в тунела: автоматизация, ускоряване на технологиите и икономика на бъдещето“, както и други, твърдят че тясно специализираните изкуствен интелект, роботи и автоматизация ще доведат до високи нива на безработицата, тъй като машините все повече надвишават човешките способности да изпълняват рутинни и повтарящи се действия.
Съзнание, самоосъзнаване и разум на машините
Ако една ИИ система репликира всички ключови аспекти на човешкия интелект, то тази система съзнателна ли е? Този въпрос е тясно свързан с философския проблем за естеството на човешкото съзнание.
Съзнание
Не съществуват обективни критерии за това дали един изкуствен интелект е съзнателен. Тази липса на твърди критерии е известна като „твърд проблем“ в теорията на съзнанието.
Изчислителната теория на ума
Продукти от обработката на информация ли са човешките интелект, съзнание и разум? Дали мозъкът в основата си е един компютър?
Изчислителната теория на ума поддържа идеята, че „човешкият ум или човешкият мозък (или и двете) са система за обработка на информация; мисленето е форма на изчисляване“. Изкуственият интелект е основан върху твърдението, че „човешкият интелект може да бъде достатъчно точно описан, за да е възможно създаването на машина, която да го симулира“. Дългосрочна цел на ИИ изследователите е осигуряването на машините с дълбоко разбиране на многобройните възможности на човека и репликирането на неговия интелект, дори надминаването му. За много хора е тревожеща мисълта за изгубването на контрола върху толкова мощна машина. Главна пречка за изследователите е времето – не е възможно да се създаде база данни с „общи познания“, тъй като роботът трябва да достигне до тях по онтологически път. За да преодолеят този проблем, учените предават само знанията, които са нужни на машината, за да се самообучава.
Хипотезата за могъщия изкуствен интелект
В хипотезата за могъщия изкуствен интелект на Джон Сърл се посочва, че „Ако подходящо програмираме един компютър, така че при подаване на правилните входящи данни, изходящите съответстват на изискваното, то тази машина ще притежава еквивалентен на човешкия интелект, в общия смисъл.“
Правата на роботите
Франкенщайн, герой на писателката Мери Шели, повдига въпроса за етичността на изкуствения интелект: ако може да се създаде интелигентна машина, възможно ли е тя да притежава и чувства? Ако може да чувства, притежава ли същите права като човешките същества? Идеята се появява и в модерната научна фантастика, като например филма „Изкуствен интелект“, в който хуманоидни машини притежават чувства. Този проблем, също така известен и като „правата на роботите“, се разглежда в Калифорнийския институт за бъдещето, въпреки че много критици смятат, че дискусията е твърде преждевременна. Темата е дълбоко обсъдена и в документалния филм Plug&Pray от 2010 г.
Свръхразум
Съществуват ли ограничения върху това колко интелигентни биха могли да бъдат машините? Свръхразумът е хипотетичен робот, който би притежавал интелект далеч превъзхождащ този на най-талантливите човешки мозъци.
Изкуственият интелект в литературата
Във фантастиката и киното, изкуственият интелект все повече се изобразява като сила, стремяща се да свали властта на човека (HAL 9000, Skynet, Colossus и Матрицата) или във формата на обслужващ прибор хуманоид (C-3PO, Data, KITT и KARR, Двестагодишният човек).
Конкурси и награди в областта на изкуствения интелект
Разговорно поведение
The Loebner е ежегодно състезание, което определя най-добрите състезатели в теста на Тюринг. Победителят е компютърната система, която според съдиите е най-близка до разговорното поведение на човека.
Автоматичен контрол
The International Aerial Robotics
Конкурс, който се провежда още от далечната 1991 г. Участниците в конкурса са ограничени само до университетски отбори (макар индустриалното и правителственото спонсорство на отбора е позволено). Идеята на това събитие е създаването на летящи роботи, които трябва да изпълняват сложни задачи без никаква човешка намеса. Допуснатите участници имат възможността да представят своята интерпретация на роботи, които взимат решения в реално време, основани на директива на високо равнище
(например „намери определена цел в определена сграда с определени характеристики, която е сред група от сгради на три километра въздушно от първоначалната точка на робота“). През 2000 г. награда на стойност от 30 000 долара е връчена по време на третата мисия (търсене и спасяване), а през 2008 г. 80 000 долара от наградния фонд бе връчена в края на четвъртата мисия (градско разузнаване).
Автономни коли
The DARPA Grand Challenge е поредица от конкурси за насърчаване на безпилотната автомобилна технология, насочена към Конгреса, като посочва, че до 2015 г. една трета от оперативните бойни превозни средства на въоръжените сили на САЩ трябва да са безпилотни. Докато в първото състезание няма победител, второто има награден фонд от 2 милиона долара за автономно ориентиране на сто мили пътека, използвайки GPS, компютри и сложна гама от сензори. През ноември 2007 г. DARPA представи DARPA Urban Challenge, състезание върху шестдесет мили градска зона, което изисква моторни превозни средства да навигират през трафик.
Извличане на информация и прогнози
Netflix състезанието е конкурс за най-добрия филтриращ алгоритъм, който прогнозира потребителски оценки за филми, базирани на предишни оценки. Състезанието се провежда от Netflix. Наградата е 1 млн. долара.
The Face Recognition Grand Challenge е състезание, което има за цел да насърчава промотирането и развитието на технологиите за лицево разпознаване.
Състезанието на Американското метеорологично сдружение по изкуствен интелект включва изучаването на класифицирани характеристики, базирани на метеорологични анализи на условията на околната среда и поляриметрични радарни данни.
Сътрудничество и координация
Роботизиран футбол
The Robocup и FIRA са ежегодни международни конкурси по футбол с роботи. Предизвикателството на международната федерация Robocup е до 2050 г. „отбор от напълно автономни хуманоидни роботи футболисти да спечелят футболен мач, по официалните правила на ФИФА, срещу победителя от последното световно първенство“.
Логика, обосновка и репрезентация на знанията
Herbrand е награда, връчвана от CADE Inc., за да отличи лица или групи за значителен принос в сферата на автоматизирана дедукция. Наградата е в размер на 1000 долара.
The CADE ATP System Competition (CASC) е ежегоден конкурс на напълно автоматизирани теоретици в сферата на класическия първичен логически ред, асоцииран с CADE и IJCAR конференциите. Конкурсът е бил част от Alan Turing Centenary Конференцията през 2012, с общ награден фонд от 9000 паунда, предоставени от Google.
Cyc TPTP е състезание за разработка на разсъжденски методи за цялостна онтология на Cyc и база данни от общочовешки знания. Наградата е 100 евро за „всеки победител от две свързани предизвикателства“.
Eternity е състезание, което е много подобно на играта Tetravex – целта е да се положат 256 плочки на решетка 16х16, като трябва да се удовлетвори ограничението на ходове. Проблемът е познат като „NP-complete“. Наградата е била 2 млн. долара. Състезанието приключва през декември 2010 г.
SUMO e ежегодна награда за най-доброто „open source“ онтологично разширение на Upper Merged Ontology (SUMO), формална теория от термини и логическия дефиниции, описващи света. Наградният фонд е 3000 долара.
Наградата Hutter за Lossless Compression of Human Knowledge е парична награда, която възнаграждава подобрения на компресията на специфични 100 MB текстови файлове на английски. Наградата дава по 500 евро за всеки процент компресия, като възнаграждението стига 50 000 евро. Организаторите вярват, че текстовата компресия и ИИ са еквиваленти проблеми и 3 награди от приблизително 2000 евро са били раздадени.
Основни области на използване
Разпознаване на образи
Оптическо разпознаване на символи
Разпознаване на реч
Разпознаване на лица
Превод
Нелинейни управления и роботика
Машинно зрение, виртуална реалност и обработка на изображения
Стратегическо планиране
Диагностика
Изкуствен интелект в игрите и Ботове в компютърните игри
Изкуствено творчество
Литература
Joseph Kizza, Ethical and Secure Computing: A Concise Module, Springer, 2019
Joachim Von Braun, Lorenzo Infantino, Margaret Scotford Archer, Robotics, AI, and Humanity: Science, Ethics, and Polics, Springer, 2020
Бележки
Източници
Вижте също
|
{'title': 'Фотография', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Фотография или светопис ( – светлина и – пиша, писец, четка, сиреч светопис – техника на рисуване със светлина) се нарича процесът на създаване на изображения на реални обекти с помощта на светлината
|
върху фоточувствителни материали (филм) или електронно. За целта се използват фотоапарати. Фотографията е едновременно теория, техника и метод за съхраняването на видими образи и клон от графичните изкуства, използващ тези техники като средство. Продуктът на фотографията се нарича фотографска снимка или просто снимка.
В по-общия смисъл на думата фотографията е изкуство за получаване на фотоснимки, където основният творчески процес се заключава в търсене и намиране на композиция, подходящо осветление и момент. Всичко това се определя от опита и уменията на фотографа, а също и от неговите предпочитания и вкус. Фотографията има многобройни приложения в изкуството, науката, бизнеса и развлеченията.
История на фотографията
Стенопеичен фотоапарат и камера обскура
Възникването на фотографията през 19 век е резултат от няколко важни технически открития. Първото е оптическо.
Дълго преди първите снимки да бъдат направени, китайският философ Мо Ди и гръцките математици Аристотел и Евклид описват стенопеичен фотоапарат в V – IV век пр.н.е. През 6 век, византийският математик Антимий от Трал използва тип камера обскура в експериментите си, Ибн ал-Хайтам (965 – 1040 г.) изучава камера обскура и стенопеичен фотоапарат и прави първото им описание и точен анализ, Албертус Магнус (1193 – 1280 г.) открива сребърния нитрат, и Жорж Фабрисиус (1516 – 71 г.) открива сребърния хлорид. Даниеле Барбаро описва диафрагмата през 1568 г., а Вилхелм Хомберг описва как светлината прави някои химични вещества да потъмнеят (фотохимичен ефект) през 1694 г.
Много важно откритие за фотографията е камера обскура. По това време тя е в употреба от поне 400 години. Една рисунка на Леонардо да Винчи от 1519 година показва камера обскура; приблизително по същото време употребата ѝ като помощно средство при рисуване е насърчавана. Този ранен оптичен прибор не съхранява получения образ, а просто проектира това, което се намира пред малкия отвор в стената на затъмнена стая върху отсрещната стена и фактически цялата стая представлявала един огромен фотоапарат без обектив. Самата фраза „камера обскура“ означава буквално „затъмнена стая“. Тя е използвана и за наблюдение на слънчеви затъмнения.
Второто важно откритие е химическо. То също има основи в дълбока древност. Стотици години преди изобретяването на фотографията, хората знаят, че някои цветове избеляват на слънцето, кожата на човека потъмнява на слънцето, а скъпоценните камъни искрят, но не успяват да направят съществена разлика между топлина, въздух и светлина. Йохан Хайнрих Шулц (1687 – 1744 г.), физик и професор в Галския университет, Германия, установява през 1724 година, че под влияние на светлината солите на желязото променят цвета си. През 1725 г. той се опитва да направи светещо вещество и случайно смесва тебешир с азотна киселина, която съдържа неголямо количество разтворено сребро. Шулц установява, че когато слънчевата светлина огрее бялата смес, тя става тъмна, докато ако сместа се защити от слънцето, цветът ѝ не се променя. След тези наблюдения той провежда няколко експеримента с букви и цифри, които изрязва от хартия, поставя върху бутилката с приготвения разтвор и след като го осветява, получава фотографски отпечатъци. Професор Шулц публикува данните през 1727 година, но не прави опити да направи изображенията постоянни. Този експеримент обаче предизвика серия от наблюдения, открития и изобретения в областта на химията, които след малко повече от век довеждат до изобретяването на фотографията.
Първите снимки
Смята се, че първата успешна фотографска снимка е направена през 1822 година, но не се е запазила. Първата, достигнала до нас е от 1826 година и е дело на френския изобретател Жозеф Нисефор Ниепс. За фотографска плака той използва полирана калаено-оловна плочка (пютър), покрита с нефтен дериват, наречен юдейска смола, който се втвърдява под въздействието на светлината. Ниепс поставя плаката в камера обскура и я експонира 8 часа със силна слънчева светлина. Този процес обаче се оказва задънена улица и Ниепс започнва да експериментира със сребърни съединения въз основа на откритието на Йохан Хайнрих Шулц, че сребърно-варовиковата смес потъмнява под влиянието на светлината.
Въпреки известни първоначални резерви, на 4 януари 1829 година Нисефор Ниепс подписва договор за сътрудничество с художника Луи Дагер. Само 4 години по-късно, през 1833 г., Ниепс умира неочаквано от инсулт, но Дагер продължава опитите. Макар и без научно образование, Дагер прави две изключително важни открития. Той открива, че обработването на среброто с йодни пари преди експониране позволява формиране на латентен образ, който след това се проявява с живачни изпарения. По този начин става възможно намаляването на времето за експонация от 8 часа на около 30 минути. Дагер открива също, че така полученият образ може да бъде фиксиран чрез потапяне на плаката в солен разтвор. Резултатът, който получава е деликатно, сребристо, монохроматично (черно-бяло) и уникално (без възможност за размножаване или дублиране) изображение.
През 1839 година Дагер официално обявява, че е изобретил фотографски процес, използващ посребрена медна плочка, наречен дагеротипия. Френското правителство купува патента и незабавно го прави публично достояние.
Междувременно, Еркюл Флоранс, френско-бразилски изобретател и художник, вече е създал подобен процес през 1832 г. в Бразилия и го нарича фотография. Малко по-рано, от другата страна на Ламанша, английският изобретател Уилям Фокс Талбот вече е открил друг начин за фиксиране на образа, получен чрез сребърния процес, но го пази в тайна. След като научава за изобретението на Дагер, Талбот усъвършенства своята технология, така че да бъде достатъчно бърза и да може да се използва за фотографиране на хора, също като тази на Дагер. Към 1840 година той е готов с техниката, която сам нарича калотипия. Тя се състои в нанасяне на сребърен хлорид върху хартиен лист с цел получаване на негативен образ като междинен етап. За разлика от дагеротипа, който създава уникални, еднократни образи, калотипният негатив може да се използва за създаване на неограничен брой позитивни снимки.
Фокс Талбот патентова своя процес, което до голяма степен ограничава неговото разпространение. Той прекарва остатъка от живота си в съдебни дела в защита на изобретението си, докато накрая напълно се отказва от фотографията. По-късно неговият процес е доусъвършенстван от Джон Хершел и днес е в основата на технологията, използвана в познатия на всички химически фотографски филм. Той пръв използва термините негатив и позитив.
През март 1851 г. Фредерик Скот Арчър публикува своите открития в „The Chemist“ за процеса с мокра плака и колодий. Това става най-широко използваният процес между 1852 и края на 1860 г., когато е въведена суха плака.
Разпространение
В първите години дагеротипията се оказва по-популярна, тъй като удовлетворява внезапно възникналото търсене на портретни услуги сред новопоявилата се средна класа в резултат на индустриалната революция. Това търсене, което не може да бъде задоволено нито със средствата на живописта, нито като обем, нито като цена може би се оказва натиска, довел до развитието на фотографията.
Много хора смятат, че дагеротипията е била най-популярният фотографски метод до края на 19 век. В действителност, този процес е в обща употреба само за около едно десетилетие. Дагеротипиите, макар и хубави, са крехки и трудни за копиране. Единична снимка, направена във фотографско студио, струва $1000 сегашни (2006 г.). Поради тези причини дагеротипията скоро е изместена от други процеси:
Амбротипията, изобретена през 1854 г. от Арчър – позитив върху стъкло със зачернен гръб;
Тинтипията (феротипия)– образ върху покрита с асфалт желязна плака;
Белтъчен отпечатък (или хартия напоена със сол) – хартиена фотография, получена с помощта на големи стъклени негативи, най-употребявания процес при документирането на Американската гражданска война.
Стремежът за усъвършенстване на фотографския процес в посока откриване на евтин начин за правене на голям брой фотографски копия връща изобретателите отново към процеса на Талбот. След серия подобрения през първите 20 години се ражда съвременния фотографски процес.
Голям напредък в стъклените фотографски плаки и печат настъпва през 19 век. През 1884 г. Джордж Истман от Рочестър, Ню Йорк разработва технологията на филма която заменя фотографските плаки, което води до технология, използвана от филмовите камери и фотоапарати днес. Той изобретява сухия светочуствителен гел, който се нанася върху хартия или филм. Това нововъведение бързо измества другите процеси, тъй като фотографът вече не трябва да носи със себе си сандъци с фотографски плаки и токсични химикали. През юли 1888 г. първият фотоапарат марка Кодак, дело на Джордж Истман, излиза на пазара под мотото „Вие натискате бутона, ние вършим останалото“. Така вече всеки може да прави снимки. Фотографията навлиза широко на потребителския пазар през 1901 г. с представянето на фотоапарата Кодак Брауни.
През 1908 г. Габриел Липман печели Нобелова награда за физика за своя метод за възпроизвеждане на цветове, който се основава на явлението интерференция, известен също като процес на Липман.
Видове фотография и отделни стилове
Черно-бяла фотография
Фотографията първоначално е черно-бяла или още монохромна. Дори и след като цветният филм става лесно достъпен, черно-бялата фотография продължава да доминира в продължение на десетилетия, което се дължи на по-ниската ѝ цена и „класическия“ изглед. Важно е да се отбележи, че монохромните снимки не винаги са само черни и бели, но съдържат и други нюанси, в зависимост от процеса. Например процесът, използван за първи път преди повече от 150 години и основан на белтъчен отпечатък, произвежда кафяви тонове.
Много фотографи продължават да произвеждат монохромни изображения. Някои пълноцветни цифрови изображения се обработват с помощта на различни техники за създаване на черно-бели изображения, а някои производители произвеждат цифрови фотоапарати, с които да се правят изключително монохромни снимки. Монохромните изображения не предават пряко и реалистично обекта, а са по-скоро абстракции на реалността, представляващи цветове в различни нюанси на сивото.
Цветна фотография
Цветната фотография е изследвана в средата на 19 век. Ранните експерименти в цвят изискват изключително дълго експониране (часове или дни за изображения от фотоапарат) и не могат да предотвратят избледняването на цветовете, когато са изложени на бяла светлина.
Първата трайна цветна снимка е заснета през 1861 г. и използва принципа на трицветно разделяне, публикуван за първи път от физика Джеймс Кларк Максуел през 1855 г. Идеята на Максуел е да се вземат три отделни черно-бели фотографии и червени, зелени и сини филтри. Това осигурява на фотографа трите основни цветови канала, които се изискват, за да се пресъздаде цветно изображение. Прозрачни отпечатъци на изображенията може да се прожектират през подобни цветни филтри и насложат върху прожекционен екран. Цветен печат на хартия може да бъде произведен чрез наслагване на въглеродните отпечатъци на трите снимки, направени в техните допълнителни цветове. Руският фотограф Сергей Михайлович Прокудин-Горски използва широко тази техника за разделяне на цветовете със специална камера, която последователно излага филтрираните трицветни изображения върху различни части на продълговата плака. Понеже неговите експонирания не са били едновременни, снимките имат различни дефекти.
Развитието на цветната фотография се задържа от ограничената чувствителност на ранните фотографски материали, които са най-чувствителни към синьото, само малко по-чувствителни към зеленото и почти нечувствителни към червеното. Откриването на сенсибилизатор за бои от Херман Фогел през 1873 г. прави възможна добавката на чувствителност към зелено, жълто и дори червено. Подобряване на чувствителността към цветовете и текущите подобрения в общата чувствителност на емулсиите постоянно намалява времето на експонирането.
Първият комерсиален успех на цветния процес е въведен от братята Люмиер през 1907 година.
Любителска фотография
Любителската фотография не е стил във фотографията, а по-скоро дейност на фотографи, които не се занимават професионално с тази дейност. Създателите на такова фотоизкуство се наричат обикновено фотолюбители и това са хора, които притежават някаква фотографска техника и голямо желание да запечатват събития и картини от тяхното ежедневие. Създаването на цифровите фотоапарати и големите възможности на компютърната техника са стимул за развиване на този род фотография – експериментиране, създаване и съхранение на албуми с фотоснимки в много големи размери, които не са на хартиен носител, както и значителното поевтиняване на фото-любителската дейност. С тази нова технология отпада необходимостта от проекционни устройства за преглед на диапозитиви или албуми за подреждане и съхранение на фотографските снимки, изработени по традиционните методи с филмова лента.
Професионална фотография
Фотодокументалистика и репортажна фотография
В класическата фотография това е основния дял, включващ всички похвати, които се използват в акцентните фотографски приложни области, свързани с конвенционално заснемане (т.е. в неекстремна, или специфична среда, каквато е подводната /аква/ или въздушната /аеро/ фотография)
Фотодокументалната фотография включва както художествено заснети моменти от екстремни събития, така и детайлни и/или отчетливи моменти от статични или динамични обекти и лица.
След появата на цифровата фотография, все повече за целта се използват кадри от видеорепортажи и видеохроники, които почти винаги са допълнително редактирани, с цел придаване на 'коректна визия', подходяща за публикуване. В класическата фотодокументалистика, цялата фотографска сцена е автентична и отряазява реалистично както отразяваното събитие, така и уменията на фотографа.
Фотодокументалистика е синоним на 'документална фотография', но се използва по-често, за да не се бърка с един чисто приложен дял на научно-техническата фотография свързан с преснимане на документи, страници от книги, вестници, списания и др., с цел съставяне на архиви или подготвяне на фототипни набори за предпечат, който се наричан документна и предпечатна (на жаргон – печатарска) фотография.
Репортажна фотография е похват на снимане, който е най-познат от фотодокументалистиката, но се използва и в други фотографски области, като модната фотография, обредна фотография (свързана със заснемане на обредни тържества – събори, годишни чествания, семейни събития и др.).
Модна фотография
Модната фотография може да бъде репортажна фотография или фотосесии. Репортажната фотография обикновено дава информация за модни ревюта и други събития, свързани с модата. За целта са необходими както необходимата техника и осветление, така и опитен професионален фотограф. Тези събития изискват висока организация и ангажираност и на тях обикновено присъстват много фотографи, представители на най-различни реномирани вестници и списания. Те имат специален пропуск, което им осигурява достъп до места, където обикновените зрители не се допускат.
Портретна фотография
Портретната фотография има за цел заснемането на портрет на даден човек или малка група от хора. Фотографският портрет се съсредоточава обикновено върху лицето и неговото изражение, отразяващо вътрешното настроение. Този тип фотография се извършва най-често в специални студия, но може да се проведе и навън. За целта е необходим професионален фотограф. {Br}
Портретната фотография всъщност съществува откакто е изобретен фотоапаратът. Тя е много по-евтина и по-достъпна технология от портретната живопис. Популярността на дагеротипа в средата на 19 век до голяма степен се дължи на голямото търсене на евтини портрети.
Художествена фотография
Една фотографска снимка може да бъде истинско художествено произведение на изкуството ако могат да се предават настроения, чувства и да се подчертават характери или изобразят картини от природата със силен заряд, доставящи естетическа наслада на зрителя. Възприемането е много индивидуално, защото всеки има изградени критерии за художественост, определени от възпитанието, образованието и различни обществени и социални позиции. Въпреки това естетическите качества на един фотопродукт, неговото възпитаващо въздействие и познавателна стойност е огромно, а когато това е направено с вкус и със спазване на основните правила за композиция и пропорция, фотографията е изкуство с висока художествена стойност.
Актова фотография
Актовата фотография е стил в художествената фотография и е свързана с изобразяване на голото човешко тяло с добре изразени форми и пропорции, показващо красотата и съвършенството. Фотогеничността на заснемания обект е от изключително значение за една фототворба. Макар при актовите снимки основният обект да е човешкото тяло, от много важно значение за композицията е фона и обстановката, в която се създава художествената фотокартина. Актовите снимки изцяло са дело на фотограф-художника. Те специално се подготвят и режисират, както по отношение на поведението на фотомодела, така и като фон, осветление и последваща обработка на фотоматериалите.
Спортна фотография
Спортната фотография пресъздава интересни моменти от динамичния, вълнуващ и състезателен свят на спорта. Тя е една от формите на художествената фотография, като ползва принципите и художествените ѝ средства за постигане на висок художествен ефект. Спортната фотография има много общи допирни точки с репортажната фотография, но не винаги високите изисквания към изобразителните качества на тази фотография са необходими за една добра спортна снимка с висока художествена стойност.
Сватбена фотография
Сватбената фотография обхваща няколко етапа и има за цел да запечата всички събития около сватбата, както и да предаде емоционалната наситеност на сватбения ден. Събития, които влизат в сферата на сватбената фотография са годеж, подготовка на булката и/или младоженеца, граждански и/или църковни ритуали, сватбено празненство (в ресторант или на открито), сватбена фотосесия (която може да бъде в същия или друг предварително уговорен ден) в студио или сред природата и спонтанни уловени моменти. За целта е необходим професионален фотограф с опит в този вид фотография, за да пресъздаде успешно атмосферата и чувствата.
Аерофотография
Аерофотографията е фотографска дейност, при която се заснима земната повърхност от висока въздушна позиция. Извършва се със специално конструирана аерофотоапаратура и посредством летателни апарати – самолети, хеликоптери, аеростати, дирижабли, делтаплани, хвърчила или безпилотни летателни апарати. Като продукт се създават аерофотоснимки, предназначени за нуждите на военното разузнаване, топографията и картографията, археологията, средствата за рекламата, киното, климатологията и други.
Продуктова фотография
Или още известна като продуктова заснемане. Това е един от последните видове фотография. С налагането на онлайн търговията и желанието за по-доброто показване на всеки един продукт този нов тип фотография се налага с бурни темпове. Ползва се богат диапазон на апаратура според зависи какъв е продуктът, какъв е желаният ефект от заснемането и как най-добре ще се върже с визията на сайтът.
Композиция
В превод от латински композиция означава съчинение, съставяне, съединение, връзка, т.е. построяване на изображение, установяване на съотношението между отделните му части, които образуват в крайна сметка едно цяло – завършено и истинско по обща геометрия на кадъра, по линейно, светлинно и тонално построяване на фото-изображението. Понятието композиция се отнася за целия изобразителен строеж на снимката, като отчита смисловото натоварване, разположението на фигурите и предметите върху повърхността на картината, посоката на изобразеното движение в кадъра, ходът и ритъма на основните линии на рисунъка, разпределението на светлинните петна, перспективата на фото изображението.
Композицията на кадъра зависи от:
Избраната точка на фотографиране
Разстоянието между обекта и фотоапарата
Посоката на оптичната ос на обектива
Смислов център
Разглеждайки една снимка, ние забелязваме, че тя е съставена от много най-различни елементи – хора, предмети от заобикалящата ги среда, светли места, тъмни пространства, едни са на фокус, други са разфокусирани. Майсторството във фотографията е така да организираме пространството на кадъра, че успеем да влезем в диалог със зрителите и да им внушим своята идея.
Уедряване. При този подход представяме изображението на сюжетно важния елемент в уедрен мащаб. В този случай се фотографира от близко разстояние, а рамката на кадъра очертава сравнително малко пространство
Поставяне на главния обект в кадъра на преден план. Този похват се различава от казаното в предишната точка. Рамката на кадъра може да обхваща и широки пространства – снимката да бъде в общ план, а само главният обект да бъде близко до фотоапарата и да се изобразява в кадъра едро върху фона на широките простори на пейзажа, общият вид на интериора и т.н.
Тонално различие между обекта и фона. Контрастът на тоновете подпомага изявяването на главния обект на изображението: светлият обект отчетливо се очертава върху тъмния фон, също както и тъмният обект върху светъл фон или жълтият обект на син фон и червеният обект на зелен фон.
Светлинен акцент. При него най-високите яркости се образуват върху главния елемент на композицията. Може да се постигне в студио, като насочим най-силния светлинен сноп върху главния елемент или при естествени услови, като поставим важния елемент да се огрява от лъчите на слънцето на тъмен фон.
Фокусиране върху главния обект и загуба на рязкост във фона и второстепенните по значение елементи на композицията.
Създаване на контрастен тонален рисунък на главното и мека градация на второстепенните елементи на фона.
Фотографски техники
За постигане на изразност на фотографната снимка и да се предаде замисъла и внушението на автора, се използват различни фотографски техники при заснемането, копирането и лабораторната обработка на снимковия материал:
Нисък ключ
Висок ключ
Соларизация
Фотобарелеф
Тониране на фотоснимки
Контражур
Боке
Технически термини и оборудване
Фотографски уреди
Фотоапарат
Цифров фотоапарат
Фотографски филм
Обектив – обективите могат условно да се разделят в три основни групи: широкоъгълни, нормални и дългофокусни
Фотосветкавица
Фотографски прожектори за осветление
Диапроектор
Светломер
Статив
Други технически термини
Диафрагма
Затвор
Визьор
Негатив
Диапозитив
Фотографски проявител
Фиксаж
Дълбочина на рязкост
Относителна апертура
Цветна температура
Експонация
Светлосила
Светлочувствителност
Фотографски процес
Фотокопиране
Относителна апертура
Дълбочина на рязкост
Фотографията в България
Първата съхранена фотографска снимка на българи е от 1842 – 1843 година. На портрета са фотографирани във Виена възрожденецът Тодор Минков с майка си. Фотографията вероятно е направена от българина Анастас Йованович. Пионерите фотографи поставили началото и популяризирали фотографското изкуство в България са:
Анастас Йованович (1817 – 1899) е роден във Враца. Останал сирак, заминава при вуйчо си в Белград, където работи в откритата сръбска държавна печатница. Изпратен е да учи в художествената гимназия във Виена. Изучава литография, гравиране върху мед и стомана, а от 1839 година е един от първите във Виена запознат с фотографията дагеротипия и талботипия. През 1854 г. създава първите стереоскопски снимки. Съхранени са около 800 негови снимки.
Анастас Карастоянов (1822 – 1880). Фотограф и художник, зограф и гравьор. Син на първия български печатар Никола Карастоянов. Проявява се като добър график, отпечатва щампи, илюстратор и художествен оформител на книги. През 1863 г. усвоява фотографията и е един от най-известните възрожденски фотографи. Негово дело са запазените до днес образи на Васил Левски и Стефан Караджа.
Тома Хитров (1840 – 1906) е роден в Ловеч. Участва в Белградската легия. Помощник войвода в четата на Филип Тотю. Опълченец и участник в боевете при Шипка, Шейново и Стара Загора. Дейността му на фотограф започва в Румъния. За поколенията чрез фотографиите му са съхранени образите на Христо Ботев, Захари Стоянов, Никола Славков, Панайот Хитов, Никола Странджата.
Георги Данчов (1846 – 1908) е роден в Чирпан. Фотограф, художник, зограф, литограф. Член е на Чирпанския революционен комитет и близък съратник на Васил Левски. Заточен за революционна дейност в Диарбекир, избягва и участва с руските войски в освободителната Руско-турска война. Установява се в Пловдив и е активен участник в Съединението. Създава литографията „Свободна България“ както и литографските портрети на Левски и Ботев, останали и до днес като образец художествено майсторство.
Георги Ст. Георгиев (1881 – 1956). Изтъкнат фотодеятел и теоретик на фотоизкуството. Летец-наблюдател и аерофотограф във войните от началото на ХХ век. Преподавател по аерофотография 1914 – 1917 г. Член на първото фотографско дружество в България (1897 г.) и основател на българския фотоклуб през 1920 г. Главен инструктор по художествена фотография към ДП „Българска фотография“, лектор по въпросите на това изкуство, преподавател в курсове по фотография, автор на трудове и публикации по фотоизкуство.
Източници
Библиография
Кемилев, Асен, Изкуството да фотографираме. С., Наука и изкуство, 1962.
Боев, Петър, Разговор за фотографията. С., Отечество, 1990.
Ролан Барт. Camera Lucida. Записка за фотографията. С., Агата-А, 2001.
Павел Милков. Към въпроса за композицията на фотоизображението. Благоевград, УИ „Неофит Рилски“, 2005.
Петер Гаймер. Теории на фотографията. С., Изток-Запад, 2011.
Джон Истърби. Как да подобрим фотографските си умения. С., Книгомания, 2012.
Изобретения от 19-ти век
Добри статии
|
{'title': 'Уошингтън Ървинг', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%BE%D1%88%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D1%82%D1%8A%D0%BD%20%D0%AA%D1%80%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B3', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Уошингтън Ървинг () е сред ранните американски писатели, наричан е Баща на американския разказ (1783 – 1859).
Сред най-известните му произведения са „Легенда за Сънната долина“, в която героят се сре
|
ща с мистериозен Конник без глава, и „Рип ван Уинкъл“, където героят заспива и се събужда след 20 години.
Биография
Уошингтън Ървинг е роден в Ню Йорк на 3 април 1783, в годината на подписване на мирния договор между току-що извоювалите независимостта си американски колонии и Великобритания. Той е 11-о дете в семейство на търговец и внучка на свещеник. Според легендите, първият американски президент Джордж Уошингтън, се среща с малкия Ървинг, кръстен на него, и го благославя. В края на живота си Ървинг написва биографичната книга „Животът на Джордж Уошингтън“ (1855–59).
Като малък Ървинг с увлечение чете всякакви истории за пътешествия и приключения, измежду които „Робинзон Крузо“ и „Синбад мореплавателя“. Получава добро образование, завършва право, но практикува съвсем за кратко. Кариерата му на писател започва с публикации в списания и вестници. Твърдо решен да изкарва прехраната си с писане, Ървинг активно се включва в социалния живот и се радва на внимание като интелигентен и чаровен събеседник. Но успехите му в обществото и литературата са помрачени от лична трагедия. Годеницата му умира през 1809 г. едва седемнадесет-годишна. Ървинг цял живот тъжи за нея и остава неженен.
През същата 1809 година се появява хумористичната „История на Ню Йорк“, в която се разказва за времето, когато градът още е бил холандско владение. „Историята“ е написана под псевдоним, Дитрих Никърбокър, уж американски учен от холандски произход. Името Никърбокър по-късно става название на първата школа американски писатели, начело с нюйоркчанина Уошингтън Ървинг, а историите, разказани в книжката се превръщат в нещо като местен фолклор. В крайна сметка „никърбокър“ става нарицателно за жител на Ню Йорк от холандски произход. През 1820 г. излиза „Бележки на Джефри Крейън“ – сборник с весели и поучителни истории, донесли такава популярност на Ървинг, че той започва да се издържа само с писане и фактически става първият професионален американски писател. Разказите на Ървинг всъщност не са оригинални. Те са взети от старогерманския фолклор, но писателят майсторски пренася действието на американска земя и добавя детайли, интересни за жителите от Новия свят. Написаното от него толкова се харесва, че Ървинг се принуждава да напише и продължение на „Бележките“.
След смъртта на майка си, Ървинг заминава за Европа и остава там доста години (1815 – 1832). Живее в Дрезден, Лондон и Париж. Завързва романтично приятелство с Мери Шели, авторката на „Франкенщайн“. Накрая се установява в Испания, където работи като служител в Американското посолство в Мадрид (1826–29). По време на престоя си в Испания написва „Колумб“, „Завоюването на Гранада“ и др., като всичко написано е базирано на задълбочени исторически изследвания. Ървинг проявява голям интерес към историята на Испания между 8-и и 14 век. През 1832 г. излиза книгата му „Алхамбра“, която е увлекателна смес от исторически и легендарни събития в Испания под властта на маврите.
По това време Ървинг вече е добил международна слава като писател. Той се завръща в родината, обикаля Щатите и пише пътеписи както за градовете на Източното крайбрежие, така и за най-отдалечените и диви по онова време места на Западната граница.
Когато старият му приятел Чарлз Дикенс идва на посещение в Америка, двамата се срещат и Дикенс държи реч: „В този град има един джентълмен, който, при излизането на една от моите книги – добре си спомням, че това беше „Антикварен магазин“ – ми изпрати писмо до Англия – толкова великодушно, възторжено и мъжествено, че ако бях написал книгата в състояние на разочарование и обезсърченост, вместо обратното, пак щях да намеря при получаването на това писмо най-добра и щастлива утеха. Отговорих му и той ми отговори и по такъв начин ние си стиснахме ръцете чрез писма, сякаш нямаше цял океан помежду ни. Дойдох тук с нетърпение да го видя и ето, той е седнал тук!“
През 1842–45 Ървинг е посланик на Америка в Испания. Вече 62-годишен, все още в чужбина, той пише до свои приятели в родината: „Слухът ми жадува за дома; може би преживявам последните си години и ми се свиди всяка една, прекарана далеч от моя дом и моите близки...“ Ървинг прекарва последните си години в Америка. Сред късните му произведения са „Мохамед и неговите последователи“ (1850) – внимателно представяне на живота, вярата и характера на Мохамед, и „Животът на Джордж Уошингтън“. Умира на 28 ноември 1859 г. Вечерта преди да почине, като се оттегля за лягане, казва: „Ех, да вървя да си подреждам възглавниците за още една уморителна нощ. Няма ли да има край?“. Вероятно е имал сърдечна недостатъчност със задух и е спял на високо.
През 1860–61 г. са публикувани събраните му произведения в 21 тома.
Произведения
Сборници
The Sketch Book (1820) – издадена и като „Geoffrey Crayon“
Tales of a Traveller (1824)
The Alhambra (1832)
The Crayon Miscellany: A Tour On the Praries (1835)
Astoria: Or Enterprise Beyond the Rocky Mountains (1836)
Chronicles of Wolfert's Roost: And Other Papers (1855)
Legend of Sleepy Hollow, and the Spectre Bridegroom (1875)
Washington Irving: History, Tales, and Sketches (1962)
Легенда за Сънната долина, The Legend of Sleepy Hollow: And Other Stories (1964)
The Complete Tales of Washington Irving (1975)
Разкази
The Adventure of the Mason
The Angler
The Broken Heart
The Chronicles of the Reign of William the Testy
The Conquest By the Moon
The Crole Village
The Devil and Tom Walker
The Field of Waterloo
The Governor and the Notary
The Grand Prairie-A Buffalo Hunt
The Pride of the Village
The Stout Gentleman: a Stage Coach Romance
Traits of Indian Character
The Voyage
The Wife
The Legend of Sleepy Hollow [short story] (1819)
Rip Van Winkle (1820)
The Spectre Bridegroom (1820)
The Bold Dragoon (1824)
The Adventure of the German Student (1825)
Governor Manco and the Soldier (1832)
The Legend of Don Munio Sancho De Hinojosa (1832)
Legend of the Two Discreet Statues (1832)
Guests from Gibbet Island (1855)
Документалистика
The Adventures of Captain Bonneville (1837)
Life and Voyages of Christopher Columbus (1839)
The Life of George Washington (1856)
Bracebridge Hall (1865) – издадена и като „The Humorists“
Източници
Биография и библиография във „Fantasticfiction“
Американски адвокати
Американски дипломати
Американски автори на разкази
Американски драматурзи
Американски пътеписци
Американски сатирици
Американски биографи
Романтизъм
Родени в Ню Йорк
|
{'title': 'География на Великобритания', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия е държава в Западна Европа. То се дели на 4 историко-географски области: Англия, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия и заема площ от 244 920 km².
|
Географско положение, граници, големина, брегова линия
Страната е разположена на остров Великобритания, североизточната част на остров Ирландия и над 5 хил. малки острова (Оркнейски, Шетлъндски, Хебридски и др. Има сухоземна граница единствено с Ирландия с дължина 412 km. Морските граници на страната са 5640 km. Великобритания попада в приатлантическия сектор на умерения пояс на Европа. Огромно влияние на природата на страната оказва Атлантическия океан. Най-отдалечените пунктове отстоят от него на 40 – 60 km, а в южната част – на 100 – 120 km. Бреговата линия е силно разчленена. В Англия, Уелс и Северна Ирландия бреговете са от абразионен и абразионно-акумулативен тип, редуващи се на места с риасов и ватов тип. Някои от големите заливи представляват естуари на реки (Темза, Севърн). Най-големите заливи на запад са Фърт ъф Лорн, Фърт ъф Клайд, Солуей Фърт, Кардиган, Бристълски, на юг – Лайм, на изток – Уош, Фърт ъф Форт, Мори Фърт. На Хебридските, Оркнейските и Шетлъндските острови и в Шотландия голяма част от бреговете са от фиордов тип.
Територията на Великобритания, заедно с Хебридските, Оркнейските, Шетлъндските и Нормандските острови се простира между 49°10′ и 60°52′ с.ш. и между 8°11′ з.д и 1°46′ и.д. Крайните точки на страната са следните:
крайна северна точка – (), северния бряг на остров Аут Стайк от Шетлъндските острови.
крайна южна точка – (), южния брят на остров Джърси от Нормандските острови.
крайна западна точка – (), в Северна Ирландия, на границата с Ирландия.
крайна източна точка – (), нос Нес, на брега на Северно море, при град Лоустофт.
Релеф
В Шотландия, Северна Ирландия, Уелс и Северна Англия преобладават средновисоките планини и възвишения със заравнена билна повърхност и дълбоко врязани речни долини. За формирането на релефа значителна роля са изиграли вертикалните тектонски движения, ерозията и плейстоценското заледяване. Най-силно разчленен релеф има Шотландия, където се извисяват Северошотландската планинска земя и Южношотландските възвишения разделени от Средношотландската низина. Над платообразната повърхност на Северошотландската планинска земя се издигат хребети с върхове от алпийски тип с височина до 1343 m – връх Бен Невис в Грампианските планини – най-високата точка на Великобритания. В района на разпространението на базалтите, както и в платото Антрим в Северна Ирландия са развити стълбчати форми на релефа („Мостът на гигантите“ и др.). Южношотландските възвишения (връх Мерик 842 m) представляват обширна платообразна повърхност. Сходен с Южна Шотландия е релефът на Северна Ирландия. На юг от Шотландия са разположени Пенинските планини (връх Кросфел 893 m), „гръбнакът“ на Северна Англия, а също куполообразните Къмбърландски планини (връх Скофел 978 m) с ледникови форми на релефа, наричани още „Английска Швейцария“. Територията на Уелс е заета от Камбрийските планини (връх Сноудън 1085 m) с отделно извисяващи се карови гребени. На полуостров Корнуол са разположени редица остатъчни възвишения с височина до 500 – 600 m, разделени от хълмисти низини. В Югоизточна Англия плоските низини, съставени от рохкави материали, се редуват с ниски куестови плата и ридове, изградени от варовици и креди (Котсуолд, Чилтърн Хилс, Норт Даунс, Саут Даунс), низините Мидлънд, Лондонски басейн, Фен и др. Интерес представлява и т.н. Езерна област (на английски: Лейк Дистрикт). На остров Стафъ, който е част от Хебридските острови, се намира известната Фингълова пещера (Фингъл).
Геоложки строеж, полезни изкопаеми
Британските острови почти цялостно са разположени в зоната на каледонската нагъвателна система. Само южно от линията Бристъл – Лондон са развити гънки от херцинската нагъвателна система. От началото на палеозоя територията на Великобритания е принадлежала към каледонската геосинклинала, разделена на редица дълбоки морски падини и гребеновидни възвишения. В падините са се натрупали наслаги с голяма мощност. В края на силурския период тези наслаги били смачкани и нагънати и от геосинклиналата са се издигнали планините на Шотландия и Уелс. В депресиите между хребетите протичало наслоение на континентални девонски, карбонски и пермски наслаги. След девонския период цялата територия на Великобритания (с изключение на Корнуол) се е превърнала в платформа. В Корнуол геосинклиналната подвижност на земната кора се е съхранила до карбонския период включително. През мезозоя се е оформил Лондонския басейн. През кайнозоя целия остров се е издигнал и са се образували множество разломи, особено в Шотландия, като с тях е свързан древния вулканизъм.
Полезните изкопаеми на Великобритания са привързани към карбонската система – каменните въглища, като общите им запаси в шест големи и редица по-малки басейни се изчисляват на 170 млрд. т. Към юрската система са привързани находищата на желязна руда в областта Източен Мидлънд, като техните запаси възлизат на 2,9 млрд. т (при съдържание на желязо 25 – 30%). Към Корнуолския нагънат масив принадлежат находищата на оловно-цинкови и медни руди. Каолин има на полуостров Корнуол, каменна сол в графствата Честър и Даръм, калиеви соли в графство Йоркшир. След Втората световна война край бреговете на страната в Северно море са открити големи находища на природен газ (запаси над 1400 млрд. m³) и нефт (над 2,6 млрд. т.).
Климат
Климатът е влажен и мек, с малки температурни амплитуди. На тази географска ширина той би трябвало да е студен и суров, но морското обкръжение и особено благотворното влияние на топлото течение Гълфстрийм (Гълфщром) правят зимата мека, влажна, мъглива и почти безснежна. Водната маса на топлото течение се равнява на водната маса на 450 реки като Мисисипи. Снегът се задържа повече в Шотландия. През лятото, както и през преходните сезони, падат много дъждове, които са причината Обединеното кралство да е толкова влажна страна. Средната януарска температура е от 7°С на полуостров Корнуол до 3,5°С в Източна Англия. В страната се случват и студове до -18°С. В Лондон годишно има до 100 дни с температура под 0°С. Средната юлска температура варира от 16 – 17°С в Лондон до 11 – 13°С в Шотландия. Валежите са разпределени равномерно целогодишно, с незначителен максимум през есента и зимата, а на юг – през лятото и есента. Най-обилни са валежите в Шотландия, Северна Ирландия, планинските райони на Англия и Уелс – около 1000 – 1500 mm, на места до 3000 mm годишно. Най-малко е тяхното количество в Югоизточна Англия (600 – 750 mm). Характерна особеност за климата на страната са многото облачни дни и честите мъгли. Гъстите мъгли влияят отрицателно върху натоварването на пътищата, причинявайки големи катастрофи. Тук за пръв път са въведени масово жълтите фарове на автомобилите и оранжевото осветление по магистралите. Мъглите, наситени със сажди и вредни газове, създават условия за известния смог. От него в Лондон на 9 декември 1952 г. умират 4700 души астматици и белодробно болни.
Води
Реките в страната, макар и къси, са пълноводни и плавателни, а във фуниеобразните си устия – естуари, са достъпни за морски кораби. Най-известната река е Темза. По нея може да се плава с кораб от море до море, защото е свързана с канали. Големите приливи правят реките достъпни и за океански кораби. Приливната вълна на р. Темза е 6 m, на р. Мърси – 8,5 m, на пристанището в Кардиф – 10 m, а на пристанището в Бристол – 12 m. На естуарите на Темза, Северн, Мърси, Клайд, Хъмбър и Тайн са възникнали големи речно-морски пристанища като Лондон, Ливърпул, Хъл, Нюкасъл, Глазгоу. На шотландските реки, които имат голям пад, са построени водни електроцентрали. Подхранването на реките е предимно дъждовно, като пълноводиено им е през есента и зимата. Югоизточна Англия е била подлагана на големи морски наводнения през 1926, 1938 и особено през 1953 г. Най-големите езера са Лох Ней, Лох Ломенд и Лох Нес, като последното е свързано с легендарното чудовище Неси – предполагаем реликт от по-стари геоложки времена.
Почви и растителност
В Северна Шотландия преобладават планинските подзолисти почви, в съчетание с торфено-блатни, а по най-високите части – планинско-тундрови. В източните крайбрежни части на Шотландия върху моренни наслаги са развити торфено-подзолисти почви. В Южна Шотландия и Северна Ирландия преобладават горските кисели неоподзолени почви, сменящи се във височина с планински подзолисти почви. За Северна Англия и Уелс са характерни торфено-подзолисто-глееви и псевдоподзолисти почви, а за Централна и Южна Англия – горско-кафяво-глееви и ненаситени почви, които в районите с разпространение на карбонатна основа (предимно в ниските ридове и възвишения) се сменят с торфено-карбонатни почви, т.н. рендзини. Около залива Уош и в някои други приморски низини са развити алувиално-маршевите почви.
За северните части на страната са характерни иглолистните и смесените гори с господство на бор, дъб и бреза, а на юг – широколистните гори (дъбови, дъбово-габърови и дъбово-ясенови), сменящи се във височина с дъбово-брезови. Районите заети от варовиковите и кредните ридове и възвишения са покрити с дъбово-букови гори. Британските географи Стамп и Бивър отбелязват, че от пръв поглед Великобритания прави впечатление на гориста страна, но това е само илюзия, тъй като в действителност горите заемат едва 6% от площта ѝ. Техните основни масиви са в източните и южните райони. Широко разпространение имат горските и парковите изкуствени насажзения. Повсеместно са разпространени влажни ливади, пасища и торфища.
Още през 1935 г. са определени бездимни зони и се поставя началото на организирана екологическа политика. Благодарение на строгите санкции срещу димното замърсяване лондонският смог е вече отживелица, подобно на смога в Токио.
В Обединеното кралство има над 300 национални природни резервата.
Източници
|
{'title': 'Яп де Хоп Схефер', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BF%20%D0%B4%D0%B5%20%D0%A5%D0%BE%D0%BF%20%D0%A1%D1%85%D0%B5%D1%84%D0%B5%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Яп де Хоп Схефер () е нидерландски политик (партиен лидер, депутат), дипломат, министър на външните работи на Нидерландия (2002 – 2003), 11-и генерален секретар на НАТО.
Биография
Роден е в Амстерда
|
м на 3 април 1948 г. Завършва Юридическия факултет на Лайденския университет (1974), след което отбива редовната си военна служба в Нидерландските въоръжени сили като пилот на военни товарни самолети.
Постъпва като стажант (1975) и работи в Министерството на външните работи от 1976 до 1986 г. През първите 2 г. е в нидерландското посолство в Гана. След това е в постоянното представителство на Нидерландия при НАТО в Брюксел до 1980 г. Личен секретар на външния министър (1980 – 1986).
От 1986 до 2002 г. е депутат в парламента от партията Християнско-демократически призив (Christen Democratisch Appèl), като оглавява парламентарната комисия по международни работи през 1992 – 1997 и 2001 – 2002 г. В партийната йерархия се издига до заместник-лидер (1995 – 1997) и лидер на ХДП (1997 – 2001).
Министър на външните работи на Нидерландия от 22 юли 2002 до 3 декември 2003 г., по съвместителство е председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (2003).
Става 11-ия генерален секретар на НАТО на 5 януари 2004 г., след като наследява Джордж Робъртсън, заемал тази длъжност от 1999 до 2003 г.
Яп де Хоп Схефер владее родния си нидерландски, както и английски, немски и френски език. Доктор хонорис кауза на Бургаския свободен университет (с протокол от 14.03.2008).
Женен е, има 2 дъщери. В свободното си време бяга и играе тенис и скуош. Обича да пее, да чете нидерландска, френска и английска литература, както и да гледа френски филми.
Бележки
Нидерландски политици
Министри на външните работи на Нидерландия
Генерални секретари на НАТО
Председатели на ОССЕ
Носители на орден „Стара планина“
Доктор хонорис кауза на Бургаския свободен университет
Родени в Амстердам
|
{'title': 'Джеймс Фенимор Купър', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%B5%D0%B9%D0%BC%D1%81%20%D0%A4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%80%20%D0%9A%D1%83%D0%BF%D1%8A%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Джеймс Фенимор Купър (1789 – 1851) е първият голям американски писател, наричан „американският Уолтър Скот“, чиито приключенски романи са филмирани многократно, създател на архетипа американски герой
|
– смелият бял мъж от пограничните територии, добре познаващ индианската култура, водещ независим, свободен живот близо до природата, чужд на „цивилизацията“, която носят заселниците. Купър е автор на повече от 30 романа, най-известни сред които са „Последният мохикан“, „Прерията“, „Следотърсача“ и др.
Биография и творчество
Джеймс Фенимор Купър е роден в Бърлингтън, Ню Джърси, в семейство на квакери. Баща му, Уилям Купър, е бил видна обществена личност. Град Купърстаун, Ню Йорк, е основан от него и наречен на негово име. Малкият Джеймс прекарва детство, изпълнено с игри в девствени многовековни гори и отрано развива чувство на любов и уважение към природата, която присъства във всичките му книги.
Получава добро образование и постъпва в Йейл, но е изключен от университета за устройване на непочтителни шеги, една от които била да учи магаре да сяда на професорски стол. Тогава Купър става моряк и пътува по море няколко години.
След смъртта на баща му (1809) финансовата му независимост е осигурена, той се отказва от моряшкия живот и през 1811 г. се жени за Сюзън де Ланси, сред чиито прадеди е имало губернатори на колонията Ню Йорк. След женитбата Купър заживява спокоен уседнал живот в собствената си ферма. Ежедневието на младото семейство е почти идилично. Един ден, когато довършва четенето на роман от английската писателка Джейн Остин, Купър възкликва: „Аз бих могъл да напиша по-хубав роман!“ – и с тези думи започва писателската кариера на един от най-продуктивните американски писатели.
Първият роман на Купър, „Предпазливост“ (1820), е имитация на Джейн Остин и не се радва на голям успех.
Вторият му обаче, „Шпионинът“ (1821), макар пак имитация, този път на Уолтър Скот, пожънва заслужена слава. В него се разказва за американската война за независимост – тема, изключително интересна за американската публика. Скот вдъхновява Купър добре да рисува противоположни портрети – или истински герои, или истински злодеи. По подобен прост модел са изградени и женските му образи – руси и невинни или тъмни и страстни. През 1823 се появява „Пионери“. С него започва серията романи, писани в продължени на 20 години, известни под общото заглавието „Истории за Кожения чорап“ (Leatherstocking Tales), тъй като във всички тях участва един главен герой – Нати Бъмпо Коженият чорап. Нати е бял, който живее сред индианци. Индианското му име е Ястребово око. Цялата поредица романи за Нати включва още „Ловецът на елени“, „Последният мохикан“, „Следотърсача“ и „Прерията“. Характерът на Нати не е напълно измислен. В него са вплетени черти на реално съществувала личност – Дениъл Бун, един от първите пионери в заселването на Дивия запад. Бун е поддържал приятелски връзки с индиански племена, познавал е тайни пътеки и планински проходи, което му помогнало да преведе белите заселници към западните, индиански територии.
Между 1826 и 1833 г. Купър живее в Европа. Запознава се с Уолтър Скот, но му е неприятно да го представят като „американския Уолтър Скот“. От всички европейски страни най-много харесва Италия, а литературните среди в Лондон му се струват отегчителни. През 1833 г. се завръща в Америка. Славата му носи и неприятности. Няколко пъти завежда дела срещу клевети в печата, като спечелва почти всички. Марк Твен написва остро критично есе срещу неговите стереотипни образи и изхабени похвати. С годините Купър става все по-жлъчен и недоволен. Започва да губи приятели поради нетактичност и липса на благоразумие.
Умира на 14 септември 1851 г. Съпругата му умира четири месеца след него.
Библиография
Романи
Precaution, A Novel. A. T. Goodrich & Co., New York 1820.
The Spy: a Tale of the Neutral Ground. Wiley and Halstead, New York 1821.
The Pioneers; or, The Sources of the Susquehanna: A Descriptive Tale. Charles Wiley, New York 1823.
The Pilot: A Tale of the Sea. Charles Wiley, New York 1824.
Lionel Lincoln; or, The Leaguer of Boston. Charles Wiley, New York 1825.
The Last of the Mohicans. A Narrative of 1757 (Последният мохикан). Carey, Lea and Carey, Philadelphia 1826.
The Prairie: A Tale. Carey, Lea and Carey, Philadelphia 1827.
The Red Rover: A Tale. Carey, Lea and Carey, Philadelphia 1827.
The Wept of Wish-ton-Wish: A Tale. Carey, Lea and Carey, Philadelphia 1829.
The Water-Witch; or, The Skimmer of the Seas: A Tale. Carey and Lea, Philadelphia 1830.
The Bravo: A Tale. Carey and Lea, Philadelphia 1831.
The Heidenmauer; or, The Benedictines: A Legend of the Rhine. Carey, Lea and Blanchard, Philadelphia 1832.
The Headsman; or, The Abbayye des Vignerons: A Tale. Carey, Lea and Blanchard, Philadelphia 1833.
The Monikins. Carey, Lea and Blanchard, Philadelphia 1835.
Homeward Bound; or, The Chase: A Tale of the Sea. Carey, Lea and Blanchard, Philadelphia 1838.
Home as Found. Lea and Blanchard, Philadelphia 1838.
The Pathfinder; or, The Inland Sea. Lea and Blanchard, Philadelphia 1840.
The Deerslayer; or, The First War-Path: A Tale. Lea and Blanchard, Philadelphia 1841.
The Two Admirals: A Tale. Lea and Blanchard, Philadelphia 1842.
The Wing-and-Wing: or Le Feu-Follet: A Tale. Lea and Blanchard, Philadelphia 1842.
Wyandotté; or, The Hutted Knoll: A Tale. Lea and Blanchard, Philadelphia 1843.
Afloat and Ashore; or, The Adventures of Miles Wallingford. Philadelphia: 1844.
Afloat and Ashore, 2. Teil, Burgess, Stringer, New York 1844.
Satanstoe; or, The Littlepage Manuscripts: A Tale of the Colony. Burgess, Stringer, New York 1845.
The Chainbearer; or, The Littlepage Manuscripts. Burgess, Stringer, New York 1845.
The Redskins; or, Indian and Injin: Being the Conclusion of the Littlepage Manuscripts. Burgess, Stringer, New York 1846.
The Crater; or, Vulcan's Peak: A Tale of the Pacific. Burgess, Stringer, New York 1847.
Jack Tier; or The Florida Reef. Burgess, Stringer, New York 1848.
The Oak Openings; or, The Bee-Hunter. Burgess, Stringer, New York 1848.
The Sea Lions; or, The Lost Sealers. Stringer, Townsend, New York 1849.
The Ways of the Hour: A Tale. G. P. Putnam, New York 1850.
Други произведения
Tales for Fifteen; or, Imagination and Heart. Charles Wiley, New York 1823.
Notions of the Americans: Picked Up by a Travelling Bachelor. Carey, Lea and Carey, Philadelphia 1828.
A Letter to His Countymen. John Wiley: New York, 1834.
Sketches of Switzerland 2 Bände. Carey, Lea and Blanchard, Philadelphia 1836 – 1837.
Gleanings in Europe: (France). Carey, Lea and Blanchard, Philadelphia 1837.
Gleanings in Europe: England. Carey, Lea and Blanchard, Philadelphia 1838.
The American Democrat: or, Hints on the Social and Civic Relations of the United States of America. H. & E. Phinney, Cooperstown NY, 1838.
The Chronicles of Cooperstown. H. & E. Phinney, Cooperstown NY, 1838.
The History of the Navy of the United States of America. Lea and Blanchard, Philadelphia 1839.
Le Mouchoir: An Autobiographical Romance. Wilson & Co., Brother Jonathan Press, New York 1843.
Ned Myers; or, A Life before the Mast. Lea and Blanchard, Philadelphia 1843.
The Battle of Lake Erie. H. & E. Phinney, Cooperstown NY, 1843.
The Cruise of the Somers. J. Winchester, New York 1844.
Lives of Distinguished American Naval Officers. Carey and Hart, Philadelphia 1846.
За него
Franklin, Wayne, James Fenimore Cooper: The Early Years. Yale University Press, 2007.
Long, Robert Emmet, James Fenimore Cooper. New York: Continuum, 1990.
Wallace, James D., Early Cooper and His Audience. Columbia University Press, 1986.
Railton, Stephen, Fenimore Cooper: A Study of his Life and Imagination. Princeton University Press, 1978.
Grossman, James, James Fenimore Cooper: A Biographical and Critical Study. Stanford University Press, 1949 (reissued 1967).
Clavel, Marcel, Fenimore Cooper: Sa Vie et son Oeuvre: La Jeunesse (1789 – 1826). Aix-en-Provence: Imprimerie Universitaire de Provence, 1938.
Boynton, Henry Walcott, James Fenimore Cooper. New York: The Century Co., 1931. A warm account, stressing Cooper's personal life and character
Outland, Ethel P., The „Effingham“ Libels on Cooper: A Documentary History of the Libel Suits of James Fenimore Cooper, Centering Around the Three Mile Point Controversy and the Novel HOME AS FOUND, 1837 – 1845. Madison (WI): University of Wisconsin, 1929.
Phillips, Mary E., James Fenimore Cooper. New York: John Lane, 1913.
Clymer, W.B. Shubrick, James Fenimore Cooper. Boston: Small, Maynard & Co., 1908 (copyright 1900).
Lounsbury, Thomas R., James Fenimore Cooper. Boston: Houghton Mifflin, 1883 (reprinted, New York: Chelsea House, 1981).
Cooper, Susan Fenimore [daughter]. Pages and Pictures from the Writings of James Fenimore Cooper [excerpts, with long biographical introductions]. New York: W.A. Townsend, 1861 (and several reprints). Also introductions to selected volumes of the so-called Household Edition of Cooper [often expanded biographical information] Also „Small Family Memories“ in Vol. I, pp. 7 – 72, in James Fenimore Cooper [grandson] Correspondence of James Fenimore Cooper. (New Haven: Yale University Press, 1922)
Greene, George Washington, Cooper and Personal Recollections of Cooper, in Biographical Sketches, pp. 9 – 73. New York: G.P. Putnam, 1860.
Memorial of Cooper. New York: G.P. Putnam, 1852.
Външни препратки
James Fenimore Cooper Society Homepage
Произведения на Джеймс Фенимор Купър в Project Gutenberg
Американски писатели
Американски автори на исторически романи
Американски автори на приключенски романи
Американски биографи
Американски мемоаристи
Романтизъм
Американски военни дейци
Американски историци
Хора от Ню Джърси
Починали в щата Ню Йорк
|
{'title': 'Сергей Станишев', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D1%80%D0%B3%D0%B5%D0%B9%20%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%88%D0%B5%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Сергей Дмитриевич Станишев е български политик, 49-и министър-председател на България в правителството му, между 17 август 2005 г. и 27 юли 2009 г. и председател на Висшия съвет на Българската социали
|
стическа партия. На 24 ноември 2011 г. Станишев става временен председател на Партията на европейските социалисти (ПЕС), а на 29 септември 2012 г. е избран за неин президент.
Биография
Произход, образование и ранни години
Сергей Станишев е роден на 5 май 1966 г. в град Херсон, Украинска ССР, СССР. Син е на Димитър Станишев – по произход българин от Грамадна, Кукушко, впоследствие секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия, отговарящ за международните връзки на БКП, и на Дина Станишева, по-късно професор от Факултета по славянски филологии на Софийския университет. Има по-голям брат, роден през 1952 г. – архитект Георгий Станишев. Станишев () е гражданин на Съветския съюз по рождение. През 1996 г. той придобива българско гражданство, като се отказва от руското, което е придобил след разпадането на СССР.
Средното си образование завършва в 35 СОУ „Добри Войников“ в София. През 1989 г. завършва с отличие Историческия факултет на Московския държавен университет. През 1994 г. в същия университет защитава дисертация за научна степен кандидат на науките на тема „Система на служебното повишение на висшите граждански чинове в Русия и нейната еволюция във втората половина на XIX век“. През 1998 г. специализира политически науки в Московската школа за политически изследвания, а в периода 1999 – 2000 г. – по международни отношения в Лондонското училище по икономика и политически науки, където защитава научно изследване на тема „Съвременната външна политика на Русия“.
През 1994 – 1995 г. работи като журналист на свободна практика. Той е автор на над 50 публикации на външнополитическа тематика в български и чуждестранни издания. Автор на „Защото сме социалисти“.
През 1995 г. е назначен за главен експерт в отдел „Външна политика и международна дейност“ на Висшия съвет (ВС) на Българската социалистическа партия. От 1996 до 2001 г. е завеждащ отдела.
Професионална и политическа кариера
Председател на БСП (2005 – 2014)
През май 2000 г. е избран за член на ВС на БСП, през юни 2001 г. – за народен представител от 19-и Русенски многомандатен избирателен район (МИР), а през декември 2001 г. – за председател на ВС на БСП и на парламентарната група (ПГ) на „Коалиция за България“ (КБ). Избран е за депутат от 2-ри Бургаски МИР през юни 2005 г. Председател на ПГ на КБ в XL НС до избирането му за премиер.
Председател на ПГ на КБ в XLI и XLII НС.
През юли 2014 г. обявява, че ще напусне лидерския пост, след като го е заемал в продължение на 13 години.
Председател на БСП до 27 юли 2014, когато на този пост е избран Михаил Миков.
Министър-председател на България
Избран за министър-председател на Република България в правителството на Коалиция за България, НДСВ и ДПС на 16 август 2005 г. с гласовете на 168 народни представители, 67 са „против“, а нито един депутат не гласува „въздържал се“. Официално встъпва в длъжност на 17 август 2005 г.
На 1 януари 2007 г., по време на неговия мандат, Европейският съюз приема България за свой член, след като няколко предишни правителства подготвят членството на страната в тази структура. Забелязва се и значителен ръст в стандарта на живот, с почти двойно покачване на средната работна заплата в България от 354 лева (2006) до около 600 лева (2009). За същия период минималната пенсия скача от 85 на 136 лева. Тройната коалиция също така въвежда най-ниския плосък данък в ЕС – 10%, с което се стимулира бизнес-активността. Правителството на Станишев също съумява да поддържа разходите за образование около 4,3% от БВП, като нарастването им за периода 2004 – 2007 г. е от 1,65 до 2,2 милиарда лева. Науката е подпомогната чрез закупуването на суперкомпютър, който към ноември 2009 г. е 377-ият най-мощен в света и се използва за медицински изследвания, сеизмологични и строителни изчисления.
На 23 юли 2008 г., Европейската комисия спира междинните плащания по фонд „Пътища“ заради подозрения в конфликт на интереси и неспособност на властите за борба с корупцията. Опозицията начело с ДСБ, СДС и ГЕРБ стартира подписка за оставка на правителството, на която са събрани над 1 милион подписа, ала подписката е приета несериозно от министър-председателя Станишев с думите: „Здравейте, циркаджии“. Според Станишев подписката е фалшифицирана, тъй като се повтарят имена и подписи.
В края на 2008 г. и началото на 2009 страната е обхваната от масови протести, и вълнения на гражданите! На протест, излизат и учителите. Пред парламента, и в други градове на страната, се стигат до сблъсъци м-у граждани и полиция, въпреки продължаващите с месеци протести, и блокада на парламента кабинета Станишев така и не подава оставка
Непоследователното управление на кабинета на Станишев и изтичащата информация за корупция във властта водят до тежка загуба за БСП на парламентарните избори през 2009 г. и тя минава в опозиция. Министри от следващия кабинет на Бойко Борисов предават на прокуратурата редица данни за злоупотреба с държавни и европейски средства на министри от кабинета на Станишев. Част от сигналите стигат до дела в съда, но така и не са намерени достатъчно доказателства за осъдителни присъди. Въпреки тежката загуба на изборите и последвалите партийни скандали Станишев отказва да подаде оставка и остава начело на БСП.
Депутат в българския и Европейския парламент
След изборите през 2009 г. Станишев става депутат в XLI народно събрание.
На изборите за Европейски парламент през 2014 е избран за евродепутат и през юни 2014 напуска като депутат Народното събрание, за да заеме място в Европарламента.
Президент на ПЕС
Между 2002 и 2009 е член на председателството на Партията на европейските социалисти (ПЕС). След като предишният лидер Паул Нюруп Расмусен се оттегля по здравословни причини през ноември 2011, е избран за временен председател. На 29 септември 2012 г. Станишев е избран за президент на ПЕС и е преизбран на поста през 2015 г.
Други позиции и политики
След атентата на летище Сарафово, Бургас през 2012 г. и направеното по-късно обосновано предположение от правителството за връзка на терористите с организацията Хизбула се изказва против публичното обявяване на съпричастността на групировката с атентата до безспорното установяване на случая. В същия дух се изказват и всички опозиционни сили, представени в парламента. Впоследствие становището на опозицията е отразено на сайта на организацията, като е изтъкната специално позицията на Станишев като председател на ПЕС. След цитирането му на сайта е потърсен от британската медия БиБиСи за коментар, при което той заявява, че за него е важно на първо място националната сигурност, както и „балансирана политика“ с арабския свят. Неговата и на БСП позиция, че не поддържат прибързаните изводи до окончателното приключване на разследването, е посочена за тревожна и като поддържаща и подкрепяща Хизбула от председателя на ЕНП Жозеф Дол.
В спора за или против Истанбулската конвенция (Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие) през 2018 г. Станишев е един от политиците с най-активна кампания в подкрепа на документа.
Скандали
Неговото име, както и на приятелката му Моника Йосифова, е замесено в скандал с лобиста Хохегер в Австрия заради пари, получени за PR кампания за България при управлението на правителството на тройната коалиция (2005 – 2009). По-късно Хохегер е осъден на две години и половина затвор от районния съд във Виена.
Семейство
На 19 май 2013 г. сключва брак с Моника Йосифова. Имат две деца.
Източници
Външни препратки
Биография, новини и изказвания на страницата на Министерски съвет
Родени в Херсон
Български политици след 1989
Български политици от Македония
Членове на БСП
Министър-председатели на България
Български евродепутати
|
{'title': 'Национален химн', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD%20%D1%85%D0%B8%D0%BC%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Националният химн е патриотично музикално произведение, прието официално от правителството на една държава за официална национална песен.
През 19 и 20 век, заедно с развитието на националните държави
|
, повечето държави си избират национален химн, който съжителства и с други патриотични песни, типични за нацията.
Бележки
!
Музикална терминология
Списъци
|
{'title': 'Хотница', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Хотница е село в Северна България. То се намира в община Велико Търново, област Велико Търново. Там е намерено съкровище от халколитната епоха.
История
Землището на Хотница представлява археологичес
|
ки феномен – открити са 49 селища, обитавани в различни периоди от ранния неолит през античността до късното средновековие. Документирани са 29 селища от неолита, няколко от античността и късното средновековие, както и многослойна селищна могила, формирана от обитаването на това място в продължение на хилядолетия. Находките изясняват, че раннонеолитните жилища, полувкопани в земята, след опустошително наводнение от река Бохот са били заменени с издигнати над терена постройки от колове с оплетени пръти, обмазани с глина. Има следи от укрепителна система – ров и ограда от побити колове, подсилени с камъни.
Обитаването на селището е прекратено през IV хил. пр.н.е. Следите от опожаряване на постройките и овъглените костни останки дават ясна представа за съдбата на общността. Може да се твърди, че въоръжените нашествия на номадски племена от север, означавани днес като прототракийски, са причина за гибелта на постоянните обитатели на селищната могила. Материални находки от заселници на по-примитивно културно равнище потвърждават тази теория. Следва 800-годишен период на развитие на преходна култура, характеризираща конвергенцията на предходното население с новите заселници. Именно тя дава начало на високоразвитата тракийска цивилизация.
Енеолит
Археологическите находки, изследвани в процеса на системното проучване на обектите около Хотница, датират разцвета на местната култура към енеолита (V-IV хил. пр.н.е.). Доказана е принадлежността им към най-ранната цивилизация в Европа. Населението, което ги е създало, е водело уседнал начин на живот, с основен поминък земеделие и скотовъдство, допълван с лов и събирателство на плодове. В намиращото се в близост праисторическо селище от късноенеолитната епоха от палеоорнитолога проф. Златозар Боев са открити костни останки от 8 вида птици – ням лебед (Cygnus olor), тетрев (Tetrao tetrix), брадат лешояд (Gypaetus barbatus), тръстиков блатар (Circus aeruginosus), голяма дропла (Otis tarda), гривяк (Columba palumbus), сврака (Pica pica) и домашна кокошка (Gallus gallus f. domestica). Останките от домашна кокошка доказват наличието на напреднало птицевъдство през енеолита в нашите земи.
Изработката на откритата керамика с графитна орнаментация и предметите с битово предназначение са типични за високоразвитата цивилизация по нашите земи в този период и имат сходство с находките от халколитния Варненски некропол. Има и уникални образци, като малки съдове с дръжки, тип „аскус“, известен на археологията от период 700-800 години по-късно. Предполага се, че са служили за съхраняване на лечебни вещества. Високото качество на изпълнение, уеднаквените форми, повтаряемите детайли и характерните елементи и материали за украса, присъщи на тази култура, доказват обособяването на прослойка с професионални занаятчийски умения, както и обществено разслояване по имотен и властови признак. За високото равнище на професионализация в това общество свидетелстват накити от седефена мида — материал, изключително труден за обработка, както и останки от вертикален тъкачен стан — рядка находка от тази епоха. Отделни образци доказват продължителни връзки с Черноморието, Средиземноморието и земите отвъд Дунав. Нивото на познания също е забележително – открити са доказателства за успешни черепни операции.
Уникална находка представлява мраморната статуетка на богинята майка с отвор в средата, доказателство за упражняването на култа към плодородието.
Специално внимание заслужава известното златно съкровище от Хотница, състоящо се от 44 елемента с тегло 310 грама. Накитите, изработени от 24-каратово природно злато, съдържат огърлица, гривна, спирали и пластини. Изработени са чрез изтегляне – техника, характерна за най-старото обработено злато в Европа от културата „Варна“. Една от пластините, обаче, предхожда по древност всички известни находки, като се съди по изработката чрез изчукване.
Античност
В землището на Хотница са открити находки от античния период, съдържащи тракийско въоръжение - върхове на копия, а също така и две римски пещи, център за производство на керамика и каменоломна.
Средновековие
В близост се намира и средновековно селище, обитавано от XII до XIV век.
Кредитна кооперация „Съгласие“ е създадена през 1906, през 1947 година кооперацията е преобразувана на потребителска.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етнически състав
Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Религия
Православен храм „Света мъченица Ирина“
Обществени институции
Народно читалище „Светлина“
Културни и природни забележителности
Най-красивата местност край село Хотница е Водопадът.
Преди около година беше направена екопътека, която позволява на посетителите да се насладят изцяло на водопада.
Редовни събития
Най-почитаният празник е Бабинден /21 януари/.
Личности
Родени в Хотница
Асен Попов (23 януари 1886-1971), пилот, изучава авиационно дело в Женева. Участва в Първата световна война като наблюдател. Автор на много трудове посветени на авиацията, сред които е най-значим е книгата „История на авиацията“.
Лазар Парашкеванов (1890-1977), архитект, изучава архитектура в Прага. Проектирал Софийската народна опера, стадион „Герена", първите жилищни кооперации в София и други.
Мария Антонова Антонова (Тодорова) (2 февруари 1930 – 29 юли 1992), учителка, съпруга и помощничка на създателя и директора на първото и най-голямо в страната Логопедично училище (1962-2002)
Красимир Балъков, роден на 29 март 1966 г., футболист №1 на България за 1995 г. и 1997 г.
Галерия
Други
В последно време се наблюдава голям интерес на английски граждани към закупуването на имоти в селото. Възможно е скоро „пришълците“ да са повече от коренното население. Хубавото обаче е, че има разбирателство между двете нации, и вече зародени приятелства.
Източници
Външни препратки
Съкровището от Хотница
Села в област Велико Търново
Населени места в община Велико Търново
|
{'title': 'Система', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Система в математиката се нарича пространство с участващите в него геометрични елементи, например координатна система.
В социологията това е обществената система или устройство на обществото, в поли
|
тологията това е обществен строй.
В градоустройството това е пътна система, или система от свързани пътища.
В по общ план, съвкупността от различни транспортни средства като коли, обществен транспорт и дори самолети се нарича транспортна система.
Двете заедно образуват пътно-транспортна система.
В логиката и математическата логика се нарича множество от (логически) обекти и връзките между тях, които се разглеждат заедно, като едно цяло в рамките на една система (виж теория на графите). Една връзка може да свързва два или повече обекта. Тя може да бъде информационна, материална или енергийна. Съвкупността и вида на логическите връзки определя структурата на системата.
Компютърни системи
В кибернетиката компютърна система е съвкупността от устройства и тяхното мрежово свързване, както и тяхната работа заедно. Операционна система е основният компютърен софтуер, чрез който работи дадено устройство.
Операционните системи биват два вида: неграфични (терминал) и графични, които имат и графична среда.
Управлението например на една произволна система се изучава в кибернетиката по два подхода:
класически йерархичен подход
първо изучаване на елементите на системата
как те функционират, самостоятелно или заедно
спецификите на тяхните функционалности, като налични
възможности на техните функционалности
възможностите им за придобиване на нови функционалности (инженерно умравление на компютърни системи)
инженерно въвеждане на нови функционалности
въвеждане на нови елементи в системата или дори нови подсистеми на базата на желани функционални резултати
други типове подобряване на системата
модерен социализъм (Китай) и неосоциализъм
Китай е пример за развита съвременна икономика и икономическа система, особено с производството на електроника, включително и специфични за китайските MI телефони операционни системи, която е от планов социалистически тип с комунустическо държавно управление.
При някои погрешни разбирания на неосоциализма има ясно разграничение (което е от математическа и логическа гледна точка по-лесно) на "добри" (управляващи социалисти) и "лоши" (които са управлявани и попадат в "черна кутия", тоест това е "самолетен запис" след катастрофа, при която често има загинали. Докато предходния модел предполага грижата за всички или поне работещите елементи на системата, както и тези, които ги подкрепят информационно, и които имат друга важност за интегритета на системата, при неосоциализма има друг подход (или това може да се каже, че е валидно иначе само за управление на кризи при самолетни катастрофи:
(самолетна) черна кутия – разглежда се поведението на системата без значение на структурата ѝ
изучава се структурата на системата от гледна точка на процеса на нейното управление.
Повечето системи (на едно равнище) имат някои общи характеристики, които включват:
Системите притежават специфична структура (която може да е проста или сложна), и която е определена от техните елементи, части, както и тяхното устройство;
Системите притежават инженерно възложено поведение, тоест обичайно те не са "хаотично" работещи
Работата със системите на базово, хардуерно ниво включва вход (хардуерно включване на външни устройства като клавиатура, мишка), обработка (процесинг) на информация и изход (например на екрана), това е така и при производствените процеси, при които има вход, обработка и изход на материали, енергия, а също и в производството на електроника и компютри това можв да включва освен хардуерното ниво, и ниво на операционните системи и предварителмо инсталирани приложвния, и помощни файлове, тоест и на продуктова информация и данни;
Системите, особено компютърните и дигиталните притежават характеристики като взаимосвързаност, а различните части на системата са свързани както функционално, така и структурно помежду си;
Системите притежават самостойни функции, а при по-сложно устроените системи няколко или дори повече групи от функции;
Други типове системи
В биологията и екологията:
Отворена система е такава, която лесно може да придобива нови членове, например мигриращи птици
Отворената система, например в социологията, понякога се възприема като по-чувствителна и повлияваща се от външни фактори (фактори извън определената за системата граница).
Затворена система е тази, при която трудно могат да се нововъждат членове като зоологическите градини, които рядко имат нови чопълнения.
Спред социологията, това е система която не може да се влияе от външни фактори.
Различават се още икономическа система, политическа система и социоикономическа система. Политическа система и държавен строй са подобни, ноне винги еднозначни понятия.
В икономиката, една динамична система е система, която притежава характеристиките на полезна икономическа динамика и развитие. Тоест полезно развитие на обществото и неговата икономика. Една икономическа система може да съдържа части и техните връзки и свързаност, и особено по отношение на нейните подсистеми, които икономически са част от тази система и които да променят системата или отделни нейни елементи от отворена в затворена в различни интервали, и обратното, от зятворена в отворена през цялото време.
Друго разделение е на математически, физични, както и понятийни и идейни системи. Физичните системи са интегрални системи от постоянна или варираща, плавно пространствено съотнесена или определена от изграждащите елементи енергия, както и материя. Идейните системи се състоят от философски или инженерни, научни идеи. Научните и особено инженерните идейни системи са предназначени основно за осъществяване на специфични иновации и иновативни цели или за да могат да се използват като модел при работата на физични системи.
Източници
Външни препратки
Дефиниции на системи и модели
Коротаев А. В., Малков А. С., Халтурина Д. А. Законы истории. Математическое моделирование исторических макропроцессов. Демография, экономика, войны . М.: УРСС, 2005
|
{'title': 'Джак Изкормвача', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%B0%D0%BA%20%D0%98%D0%B7%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B2%D0%B0%D1%87%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Джак Изкормвача () е псевдоним на сериен убиец с неустановена самоличност, действал в района на Уайтчапъл и други близки на него бедни райони на Лондон през втората половина на 1888 г. Името Джак Изко
|
рмвача (Jack the Ripper) идва от писмо, известно като „Скъпи шефе“ (Dear Boss), изпратено в Централната новинарска агенция и твърдящо, че е от самия убиец, подписано „Джак Изкормвача“. След като писмото е публикувано, името добива популярност. Повечето експерти считат, че писмото е фалшификация и написано от журналисти, за да поддържат интереса към тези случаи. Полицията всъщност получава още много писма след това, като едно от тях, кръстено „От ада“ (From Hell) е придружено от половин бъбрек, взет от Мери Кели и подписано „хвани ме когато можеш“. Други псевдоними, с които е известен, са „Убиецът от Уайтчапъл“ и „Кожената престилка“. Макар да не е първият сериен убиец, той е първият, който получава такава медийна популярност.
Въпреки че има много различни теории (над 100) за самоличността на този сериен убиец, никой не знае със сигурност кой е бил Джак Изкормвача. Неговите жертви са проститутки, повечето на средна възраст, гърлото им е прерязано и вътрешностите извадени, като много често има и мутулация на половите органи. Броят на жертвите също е спорен. Първите пет се считат класически. Има и теории, които твърдят, че става въпрос за 2 или 3 различни убийци. Тъй като тези убийства остават неразгадани, се ражда легендата за Джак Изкормвача и колкото повече време минава, толкова по-голяма става вероятността те да останат загадка завинаги. Легендата за убиеца от Уайтчапъл става постепенно сложна смесица от исторически разследвания и народни предания.
Историческа обстановка
В средата на 19 век Англия преживява наплив на ирландски имигранти, които увеличават населението на големите градове, включително източния край на Лондон. От 1882 година еврейски бежанци от Източна Европа и царска Русия се местят в същата географска област. Енорията на Уайтчапъл в Източен Лондон става все по-пренаселена. В резултат работните и битовите условия се влошават значително и се появява нова икономически нискостояща подкласа, описвана като „сладострастни и мързеливи, без работа, без образование и без бъдеще“.
Грабежите, насилието и алкохолизмът стават често срещани явления, а ендемичната бедност тласка много жени към проституция като крайна мярка за оцеляване. През октомври 1888 г. столичната полиция на Лондон изчислява, че Уайтчапъл има 1200 проститутки и около 62 публични домове. Упадъкът на икономиката и битовите проблеми са придружени от постоянно нарастване на социалното напрежение. Това води до различни промени и тенденции. Между 1886 и 1889 година честите демонстрации, като например тази от 13 ноември 1887 г. (известна исторически като Кървавата неделя) довеждат до намесата на полицията и по-нататъшни засилени обществени вълнения в общия климат на недоволство. Расизмът, престъпността, социалните вълнения и истинската мизерия дават повод за обществена нагласа, че Уайтчапъл е всеизвестен вертеп на неморалността. През 1888 г. тези нагласи и възприятия са укрепени, когато поредица от гротескни, извратени и жестоки убийства, приписвани на Джак Изкормвача, получават безпрецедентно дотогава покриване в медиите.
Хронология на убийствата
Общият брой и имената на всички жертви на Джак Изкормвача са много спорни и предмет на дебати, като варират между 4 и 15. Единадесет отделни убийства в периода от 3 април 1888 г. до 13 февруари 1891 г. са включени в разследването на Лондонската полиция и описани като „Убийствата в Уайтчапъл“. Мненията варират в зависимост от това дали тези убийства трябва да бъдат свързани с един и същ виновник, но пет от тях се считат канонични, а именно тези на Мери Ан Никълс, Ани Чапман, Елизабет Страйд, Катрин Едоус и Мери Джейн Кели. Всички те са извършени през 1888 г. в Източен Лондон. Сведенията са взети от записките на сър Мелвил Макматън от 1894 година, които излизат на показ едва през 1959 г.
Повечето експерти сочат дълбоките прорезни рани на гърлото, осакатяванията в коремната област и гениталната зона, премахването на вътрешните органи и прогресивните лицеви осакатявания като отличителните черти на работата на Джак Изкормвача. Първите два случая, тези на Ема Елизабет Смит и Марта Тейбрам, не са включени в петте канонични убийства.
Смит е ограбена и сексуално насилена на улица Озбърн, в Уайтчапъл, на 3 април 1888 г. Тъп предмет е поставен във вагината, който разкъсва перитонеума. Тя развива перитонит и умира на следващия ден в лондонска болница. Тя казва, че е нападната от двама или трима мъже, единият от които тийнейджър. Нападението е свързано с по-късните убийства от пресата, но повечето автори заключават, че това е организирана престъпност, несвързана с Изкормвача.
Тейбрам е убита на 7 август 1888 г. като претърпява 39 прободни рани. Жестокостта на убийството, липсата на очевиден мотив, както и близостта на местоположението (Джордж Ярд, Уайтчапъл) и датата на по-късните убийства на Изкормвача кара полицията да ги свърже. Въпреки това, нападението се различава от каноничните убийства по това, че Тейбрам е намушкана, а няма прорезна рана в гърлото и корема. Много експерти днес не го свързват с по-късните убийства поради тези разлики.
Петте канонични убийства
Каноничните пет жертви на Изкормвача са Мери Ан Никълс, Ани Чапман, Елизабет Страйд, Екатерина Едоус и Мери Джейн Кели. Тялото на Никълс е открито около 3:40 ч., в петък на 31 август 1888 г. в Уайтчапъл. Гърлото е прерязано дълбоко с две рани, и долната част на корема е частично разпорен от дълбока, назъбена рана. Няколко други разрези на корема са причинени от същия нож.
Тялото на Чапман е открито в 6:00 часа сутринта, в събота на 8 септември 1888 г. в близост до врата в задния двор на улица Хенбъри 29, Спайтълфийлдс. Както и в случая с Мери Ан Никълс, гърлото е прерязано два пъти. Kоремната кухина е напълно отворена и по-късно е установено, че липсва матката. По време на следствието един свидетел описва среща на Чапман около 05:30 ч. с тъмнокос мъж с вид на „изтъркан буржоа“.
Страйд и Едоус са убити в ранните сутрешни часове, в неделя, на 30 септември 1888 година. Тялото на Страйд е открито около 1 часа сутринта в Уайтчапъл. Причината за смъртта е ясно обособен разрез, който прекъсва главната артерия от лявата страна на шията. Несигурността дали това убийство е дело на Изкормвача или не, или дали той е бил прекъснат по време на нападението, произтича от липсата на осакатявания на корема. Свидетелите, които смятат, че са видели Страйд с човек по-рано тази нощ дават различни описания: някои казват, че нейният спътник е светлокос, други че е тъмнокос; някои казват, че е зле облечен, докато други твърдят, че е добре облечен. Тялото на Едоус е открито 45 минути след това на Страйд. Гърлото е прерязано, а коремът е разпран с дълга, дълбока назъбена рана. Левият бъбрек и основната част на матката са премахнати. Местен жител преминава през площада с двама приятели, малко преди убийството и той описва русокос мъж с опърпан вид с жена, която може би е Едоус. Приятелите му обаче не са в състояние да потвърдят това описание. Убийствата на Едоус и Страйд са наречени по-късно „двойно събитие“.
Обезобразено и осакатено, тялото на Кели е открито да лежи в легло в единична стая, където тя е живяла в Спайтълфийлдс в 10:45 ч., в петък на 9 ноември 1888 г. Гърлото е прерязано до гръбначния стълб и корема почти изпразнен от неговите органи. Сърцето е в неизвестност.
Петте канонични убийства са извършени през нощта, по време на или много близко до уикенд и в края на месец или седмица. Осакатяванията стават все по-тежки с всяко следващо убийство, с изключение на това на Страйд, защото се счита, че убиецът е бил прекъснат, било му е попречено. При Никълс не липсват органи; при Чапман е взета матката; при Едоус матката и един бъбрек се отстранени и лицето осакатено; Кели е напълно изкормена и лицето обезобразено, като сърцето липсва от местопрестъплението.
Разследване
Писмата
По време на разследването на убийствата на Изкормвача, вестници, полицията и представители на други организации получават хиляди писма, които по един или друг начин имат отношение по делото. Понякога те съдържат добре обмислен начин за залавяне на убиеца, но повечето от тях са неприложими.
От гледна точка на разследването, много по-интересни са стотиците писма, които, както те самите твърдят, са написани от убиеца. Полицията счита, че те са измислица и оригинални писма от Джак Изкормвача не съществуват, но въпреки това интерес представляват три от тях въз основа на своята уникалност:
„Скъпи шефе“ (Dear Boss), от 25 септември, щамповано 27 септември 1888 г. и получено в Централната телеграфна агенция, доставен на Скотланд Ярд на 29 септември. Първоначално то е признато за фалшиво, но когато три дни от датата на пощенското клеймо Едоус е намерена с частично отрязано ухо, това привлича вниманието на полицията поради съдържащото се в писмото обещание да отреже ушите на жена. Полицията публикува писмото на 1 октомври с надеждата, че някой ще бъде в състояние да разпознае почерка, но това не води до никакви резултати. Името „Джак Изкормвача“ се споменава за първи път в това писмо и след публикуването му се прочува в целия свят с него, много следващи писма от „Джак Изкормвача“ копират на стила на това писмо. След убийствата полицията заявява, че писмото е измислица на местен журналист.
Пощенска картичка „Дръзкият Джаки“ (Saucy Jacky), с печат 1 октомври 1888 г. изпратена до Централната телеграфна агенция. Написана е от ръката, която написва писмото „Скъпи шефе“ тъй като почерците са идентични. В нея се споменава, че са убити две жертви – Страйд и Едоус – една след друга: „двойно събитие“ (). Това доказва, че картичката е изпратена преди убийствата да станат известни на някого, т.е. някой, който наистина е знаел за тях (въпреки че пощенското клеймо на плика е един ден след престъплението). Полицията по-късно заявява, че самоличността на журналиста, който е написал пощенската картичка и писмото „Скъпи шефе“ е установена.
„От ада“ (From Hell) е щамповано 15 октомври, получено от Джордж Лъск от комитета за бдителност в Уайтчапъл на 16 октомври 1888 година. След като отваря малка кутия, Лъск намира половин човешки бъбрек (според по-късно заключение на медицински експерт съхраняван в етанол). Един бъбрек е взет от убиеца на Едоус. В писмото се отбелязва, че втората половина на бъбрека изпържва и изяжда.
„Опъншау“ (Openshaw) – писмо, изпратено до доктор Томас Опъншау, който изследва намерения бъбрек на Едоус.
Въпреки това, по отношение на бъбреците, има несъгласие между експертите, някои твърдят, че принадлежи на Едоус, докато други твърдят, че това е „една мрачна шега и нищо повече..
Анализ на ДНК може да даде резултати, които да хвърлят светлина върху обстоятелствата по делото. Австралийският професор по молекулярна биология Иян Финли след проучване на останките от ДНК, идва до заключението, че авторът на писмото, най-вероятно, е бил жена. Заслужава да се отбележи, че в края на XIX век сред кандидатите за ролята на Джак Изкормвача е била сочена Мери Пирси (Mary Pearcey), обесена за убийството на жената на любовника си в 1890 г.
Заподозрени
Концентрацията на убийствата през уикенда и в рамките на няколко близки улици се сочи от мнозина като доказателство за това, че Изкормвача работи по време на седмицата и живее в този квартал. Други са на мнение, че убиецът е образован мъж от висока класа, вероятно лекар или аристократ, който избира Уайтчапъл за място на своите престъпления, защото вижда повече възможности. Такива теории са базирани по-скоро на културни възприятия, като например страх от медицинската професия, недоверие към съвременната наука и експлоатацията на бедните от богатите.
Някои заподозрени са предложени години след убийствата. Те включват буквално всички, дори и най-незначително свързаните със случая, както и много известни имена, които никога не са били включени в полицейското разследване. Тъй като всички живи по онова време сега са мъртви, съвременните автори имат свободата да обвиняват когото намерят за добре, без да представят каквито и да са исторически доказателства. При някои заподозрени има само косвени доказателства.
Въпреки многобройните и разнообразни теории за идентичността и професията на Джак Изкормвача, властите нямат единно мнение и решение по въпроса, а броят на заподозрените достига до над сто. Легендите около Изкормвача са комбинация от исторически изследвания, конспиративни теории и фолклор. Липсата на достатъчно информация за самоличността на убиеца позволява на писатели, историци и аматьори детективи да обвинят много хора в действията на Джак Изкормвача.
Един пример на такава конспирация е легендата, че Джак Изкормвача е внукът на кралица Виктория – принц Албърт Виктор Кристиан Едуард, племенник на принц Албърт Сакс-Кобург-Готски, трети братовчед на българския цар Борис III., който в деня на третото и четвърто убийство в действителност е в Шотландия, а по време на други убийства е извън Лондон.
Много съвременни учени са склонни да вярват, че под името на Джак Изкормвача се крие душевноболният евреин Арън Козмински, но други са на мнение, че той е само подражател и имитатор на Изкормвача.
Има изследователи, които смятат, че Джак Изкормвача е Карл Файгенбаум – германец, екзекутиран на електрическия стол за убийство.
През 2012 година излиза становището, че убиецът е могъл да бъде жена, което се потвърждава от ДНК анализа на писмата. Една от заподозрените е Елизабет Уилямс, бездетна жена на кралски лекар, който има връзка с една от жертвите. Друга вероятност е Мери Пирси, обесена за убийството на жената на любовника си в 1890 г.
Източници
Външни препратки
Най-накрая е идентифициран Джак Изкормвача, твърдят криминалисти
Британски серийни убийци
|
{'title': 'Македонска литературна норма', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%20%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B0%20%D0%BD%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Македонската литературна норма, често наричана македонски език, е официалният език на Република Северна Македония, принадлежащ към южнославянската езикова група, като част от нейната източна подгрупа.
|
Ползва се от около 2 милиона души, от които около милион и 300 хиляди македонци, около 500 хиляди албанци, както и различен брой турци, цигани, сърби, бошняци, власи и други.
Съществуването на самостоятелен „македонски език“ е предмет на езиковедски и политически спорове, често повлиявани от геополитическата конюнктура, която може да отдава предпочитания на едни или други гледни точки през различни периоди. Това е една от причините официалният език на Република Северна Македония да бъде известен под различни имена. Освен вече споменатите, в това число влизат македонска езикова норма, македонска книжовна норма, северномакедонска литературна норма, северномакедонска езикова норма, северномакедонска книжовна норма, македонски литературен език и македонски книжовен език.
Съвременното виждане в българското езикознание е, че „официалният език на Република Северна Македония по своя произход и структурно-типологични характеристики представлява югозападна писмено-регионална норма на българския език“. Тази единна национална научна позиция е представена и аргументирана в 2020 година в труда „За официалния език на Република Северна Македония“ от учени от Института за български език, Кирило-Методиевския научен център, Института за изследване на населението, Института за исторически изследвания и научния архив към Българската академия на науките, факултетите по история и славянски филологии към Софийски университет, историческия факултет на Великотърновски университет и филологическия факултет на Югозападен университет.
В политически план, последната изразена позиция на българското правителство – във връзка с обсъждането на начало на преговори за присъединяване на Северна Македония към Европейския съюз в края на 2020 година – е, че „България ще признае македонския език и македонската идентичност, ако Северна Македония признае, че исторически те произтичат от български основи.“
История
Основите на т.нар. македонски език, без да е кодифициран, са положени на 2 август 1944 година по време на българско управление във Вардарска Македония (1941 – 1944), когато Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония, което тогава заседава нелегално в анексираната от Царство България зона от Вардарската бановина на бившото Кралство Югославия, взема решение „за въвеждане на македонския език като официален език на македонската държава“. Член № 1 на решението гласи: „В македонската държава като служебен език се въвежда народния македонски език“. В оригиналните документи е използвана фразата „народниот македонски йазик“, тъй като още не са въведени допълнителните букви на съвременната македонска азбука.
През ноември 1944 г. президиумът на АСНОМ създава комисия за език и правопис, която трябва да направи предложение за азбука и правопис новата писмена норма. Езиковата комисия заседава от 27 ноември до 4 декември 1944 година, като предлага за основата на „македонския език“ да се вземат българските диалекти от линията Велес, Прилеп и Битоля, които те наричат „централно наречие“. Комисията прави и конкретно предложение за азбука. Предложението за азбуката е отхвърлено и нелегитимно е свикана втора комисия, която цели да въведе вуковата сръбска азбука. След отхвърлянето на предложението на втората комисия, АСНОМ създава трета такава. Азбуката за новосъздадената писмена норма, плод на третата комисия е приета на 3 май 1945 г., а месец по-късно, на 7 юни е утвърден и правописът.
През следващите две десетилетия основната задача на македонските лингвисти е внимателно следене на динамичното развитие на езика и проучването му. Това налага създаване на база за по-организирана научна дейност в това число и формиране на институции за организиране на научната работа и създаване на кадри за да осъществяване и развой на лингвистична дейност. През 1946 г. в Скопие е формиран философски факултет със специален семинар по македонски език. В работа на семинара по македонски език през 1949 г. се включват и първите специалисти по македонска филология, завършили Философския факултет. Седем години по-късно, през март 1953 г. е създаден и Института за македонски език „Кръсте Мисирков“. Броят на кадрите всяка година се увеличава.
С нарастването на специалистите се разгръща и научното изследване на езика. През 1950 г. катедрата и семинарът за македонски език започват издаването на месечното списание „Македонски јазик“. От 1954 г. списанието се издава от Института за македонски език „Кръсте Мисирков“, като става негов орган и започва да излиза веднъж в годината. Това се определя като важен момент в развитието на македонската лингвистика, а редакцията на списанието успява да привлече около него всички специалисти в областта. То има заслуга за развитието на езика и неговото приемане и утвърждаване. Семинарът предприема и други инициативи, свързани с издателска дейност, като още през 1950 г. започва да издава студентски дипломни работи. Институтът за македонски език също започва своята издателска дейност с издаването на стари текстове, специални издания и народни умотворения.
През 1954 г. се основава Дружеството за македонски език и литература и започва да излиза от печат неговият орган „Литературна дума“ (), който се създава с цел оказване на влияние върху езиковата практика и разпространение на книжовния език. Освен в изданията „Македонски јазик“ и „Литературен збор“, статии на езиковедски теми се публикуват и в Годишния сборник на Философския факултет, Историко-филоложкия отдел, както и в литературно-историческите списания „Нов ден“, „Съвременност“, „Прегледи“ и други.
Различни гледни точки по въпроса за македонския език
Един често повдиган въпрос във връзка с македонския език е това, дали той е вариант на българския език или не. Въпросът има две страни – от една страна това е политически въпрос, т.е. въпрос за международното признаване на македонския език, а от друга – лингвистичен въпрос, който отразява езиковедската гледна точка.
Политическа полемика за македонския език
Няма ясна и всеобщо призната процедура по международно политическо признаване на даден език. Политическият спор по този въпрос още се нарича езиков спор между България и Северна Македония. От друга страна, това е чисто лингвистичен въпрос, който по силата на обективни критерии се опитва да установи съществуват ли безспорни аргументи, които могат да отговорят еднозначно – македонският и българският различни езици ли са, или са варианти на един и същи език.
Пример за разминаване на лингвистичните и политическите дефиниции за езици са трите езика, които възникнаха след разпада на Югославия – сръбски, хърватски и босненски. Преди 1990 г. тези три езика не бяха различавани от славистите по цял свят, които говореха за и изучаваха един общ сърбохърватски език. Въпреки политическото съществуване на три отделни езика, славистите предпочитат да говорят за един език, който означават със съкращението БХС, на английски BCS , SCB или дори SBC.
По т. нар. езиков спор между официалните власти на Република България и Република Северна Македония от северномакедонска страна се прибягва до политически аргументи и в този смисъл спорът няма развитие (виж аусбау-парадигма).
Терминът „македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония“ е използван в заключителните изречения на съвместната декларация от 22 февруари 1999 г. на министър-председателите на Република България и тогавашната Република Македония и в Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете страни от 14 февруари 2018 г. Изрично изразената позиция на българските държавни органи е, че тези документи „не може да се разглеждат като признание от българска страна за съществуването на т.нар. македонски език“ и „че езиковата норма, обявена за конституционен език в Република Северна Македония, е свързана с промените на езика, наложени в някогашната югославска република“.
В края на 2020 година, по повод обсъждането на начало на преговори за присъединяване на Северна Македония към Европейския съюз, българското правителство изрази позиция, че „България ще признае македонския език и македонската идентичност, ако Северна Македония признае, че исторически те произтичат от български основи.“
Езиковедска полемика за македонския език
В лингвистиката не съществува универсален критерий, по който да се решава дали два диалекта принадлежат на един език или не. Обикновено се приема, че два диалекта принадлежат на един език, ако хората, които ги употребяват, могат да се разбират взаимно.
Македонистиката се занимава с изучаването на историята, развитието, правописа и структурните характеристики на тази езикова норма.
В началните класове в Люксембург децата изучават език, наричан понякога люксембургски език. Мнозинството от швейцарците считат швейцарския вариант на немския език за различен език спрямо стандартния немски.
Този критерий изглежда прост и ясен, но той далеч не винаги може да се приложи. Понякога употребата на термините език и диалект е политически мотивирана. Така например причините, поради които норвежкият и датският език се считат за два отделни езика, а не за варианти на един и същ език, имат политически, а не лингвистичен характер. Според лингвиста Макс Вайнрайх езикът е диалект с армия и флот.
Поради тази причина учените по света нямат единно мнение относно това дали има "македонски език", съществуващ отделно и независимо от българския език, или става въпрос за два варианта на един и същ език. Трябва да бъде отбелязано обаче, че родството между "македонския" и българския език (също както и родството между норвежкия и датския) не се оспорва от никого.
Македонският език е признат за отделен от Енциклопедия Британика и Езиковата енциклопедия на Кембридж, както и учени от международната общност. В същото време френската „Голяма енциклопедия на езиците“ не разглежда македонския като отделен език.
Кодифицираната норма на македонските диалекти, утвърдена през периода 1945 – 1950 г., или така нареченият македонски литературен език, се разглежда от повечето български езиковеди като трета книжовна норма на българския език, успоредна на българския книжовен език и на банатската писмена норма. Като основа за създаването на нова писмена норма е взет югозападният български а-говор.
Почти единодушно мнение сред българските учени е, че т.нар. македонски език не бива да се счита за език, отделен от българския. Във втората половина на XIX век, когато става формирането на съвременния книжовен български език, в този процес се включват активно и книжовници от Вардарска Македония и въобще от цяла Македония. Благодарение на техните усилия например съвременният книжовен български език притежава деепричастие (ходейки, пишейки, говорейки и т.н.), макар че на територията на България (включително Благоевградска област) почти няма диалекти, които да притежават деепричастие. С цел да се подчертае, че македонският език не е език, отделен от българския, често в България вместо за македонски език се говори за писмено-регионална норма на българския език в Северна Македония. В официалната българска граматика, издадена от Българската академия на науките, пише: „Писмено-регионалната норма в Северна Македония възниква по силата на политически декрет (приет в манастира „Прохор Пчински“ на 2 август 1944 г.). Тя има за основа западнобългарския а-говор, разпространен както извън границите на България, така и дълбоко в нейните предели. По своя характер тя е писмено-регионална норма на българския език, защото се изгражда на основата на български говори“. Италианският езиковед Виторе Пизани дава следното становище за новообразувания от АСНОМ македонски „език“ и писменост след влизането на тези земи в рамките на СФР Югославия:
В продължение на десетилетия контактите и културният обмен между България и Северна Македония са били ограничени. Днес обаче контактите от всякакъв характер между населението на двете страни стават все по-активни. Въпросът как тези усилени контакти ще се отразят на бъдещото развитие на северномакедонската езикова норма не е бил подлаган на сериозен научен анализ. Обаче е имало редица случаи българи, посетили Северна Македония, да бъдат бъркани с македонци от местните жители заради говорения от тях език.
Битува и противоположно мнение. Според поета Румен Леонидов съдбата на българи и македонци „вече е различна“. „Белетристиката и особено поезията на македонските писатели е в значителна степен непонятна.“ „Изкуствено създаден или неизкуствено, македонският език живее, расте и се обогатява отделно от нашия книжовен език.“ Необходимо е „да се преодолеят емоциите и да се приемат фактите спокойно“. Езиковедът Благой Шклифов твърди, че създаването на македонската книжовна норма е било улеснено от кодификацията на новобългарския език след Освобождението, изцяло на основата на източнобългарските говори. Той предлага като решение в книжовния език да бъдат възприети част от изразите, използвани в македонската норма – равноправно като в случая с думата за крак – „нога“, или в замяна – за замяна на чуждици. Историкът Коста Църнушанов от своя страна посочва силната роля, която са изиграли включените в македонската норма сърбизми в различни сфери с цел максималното ѝ отдалечаване от книжовния български и максималното ѝ приближаване – с перспектива за поглъщане към сръбския – и вижда като основно решение десърбизацията на първата.
Засилващите се политически и икономически връзки между Република България и Република Северна Македония налагат все по-честа размяна на документи. Комуникациите обаче са затруднени по следните причини: от 1912 г. в училищата във Вардарска Македония (с изключение на периодите 1915 – 1918 и 1941 – 1944) не се изучава български език: до 1941 г. преподаването е на сръбски, а от 1945 г. – на македонска литературна норма; терминологията в научно-техническата, икономическата и юридическата област е до голяма степен различна в македонски и български, поради което сложните текстове се налага да се адаптират и Северна Македония е единствената съседна на България държава, където не може да се изучава книжовен български в университетите или на частни курсове. Не съществуват обаче пълни българо-македонски и македонско-български речници.
Според един от създателите му, Блаже Конески, македонският книжовен език е изграден на народна основа. В своята „Граматика на македонския книжовен език“ (1952, 1954, 1967) той посочва, че в основата му са залегнали централните македонски говори – в районите на Прилеп, Тиквеш и Велес. В същата книга Конески разглежда историческото развитие на македонския език, като търси корените му още в езика на Кирил и Методий с твърдението, че той бил изграден на базата на солунския македонски диалект, без да посочва основните му черти (вижте: старобългарски език). За преписите на Кирило-методиевите преводи, правени в Македония, Конески в своя труд твърди, че са на македонски, като се позовава на известни имена в славистиката: Степан Кулбакин, Ватрослав Ягич, Андре Вайан и др., които говорят за стари македонски диалекти и книжовни паметници. Той се позовава преди всичко на една класификация на Кулбакин от 1923 г., в която „той отделя македонските текстове преди всичко по замяната ъ>о (сон)“.
За книжовните паметници от Северна Македония от XIV век Конески признава, че „се засилва влиянието на сръбската редакция на старобългарския език. Причината за това била преди всичко присъединяването на македонските краища към тогавашната сръбска държава (има се предвид т.нар. „рашки правопис“ по времето на Стефан Милутин, Стефан Дечански, Стефан Душан и Стефан Урош, но и за него е спорно доколко е „сръбски“).“ Този факт е показателен и за цялото бъдещо развитие на писмеността и езика в Северна Македония, преминало според редица филолози под знака и на сръбското езиково влияние. Сръбската редакция, пише Конески „надделява у нас чак до 18 век и служи като езикова основа“ на редица книжовни паметници. Той обаче твърди, че „същевременно се наблюдават и видими следи от особеностите на македонската писменост от Средновековието. Нерядко се среща употреба на ъ (освен ь)... характерни за по-ранната славянска писменост у нас“ (!)
Появата на съвременния македонски език Блаже Конески търси в периода XVIII-XIX век, като в увода си към „Граматиката“ дава примери от редица документи, писани на македонски диалекти. Конески обаче не посочва никъде как е наричан тогава езикът, който за него е македонски, в редицата запазени речници от този период, напр., заглавието на цитираната от него „Книга за научение трих язиков славяноболгарский и греческия и карамалицкой“ (1841) от Теодосий Синаитски е дадено само в първата си част (Книга за научение трих язиков) и славяноболгарский не се споменава.
Конески обосновава неизбежността на появата на македонския книжовен език по следния начин: „Нашите хора, изхождайки съвсем ясно от известния опит, който имат, се боят от налагането на българските търговци на македонските пазари“ („Граматика...“, „Увод“, „Македонският езиков въпрос през 19 век“).
Преди Втората световна война книга, написана на македонски диалект, издава през 1938 г. Венко Марковски; няколко години по-късно книги на македонски диалект публикуват и Васил Ильоски, Ристо Кърле, Кочо Рацин, Коле Неделковски и др.
Характерни особености
В графичната система се налага вариант на кирилска азбука, който е много близък до сръбската азбука, най-вече с буквите за меките съгласни љ и њ и буквите ј и џ. Освен това, по аналогия на сръбските букви ђ и ћ се въвеждат ѓ и ќ. За звука дз също се въвежда отделна буква (ѕ). Обаче, за звука ъ се използва само апостроф.
Правописната система е умерено фонетична, а не морфологична, по образец на сръбския правопис.
Фонетичната система е изградена на базата на централните македонски говори, в които редукция е много по-рядко явление, отколкото в по-източни говори, ъ преминава в о (бочва, вошка), голямата носовка (Ѫ) преминава в а (пат, заб, маж), а ят (Ѣ) преминава в е (леб, млеко), ударението е пропарокситона (на третата сричка от края на думата), включително и в рамките на именните групи: целó-лето, голéм-празник и т.н.
Морфологичната система има елементи, които са общи за македонските и родопските, както и за част от торлашките говори – при членните форми освен общата определеност съществува и „пространствен нюанс“, т.е. близки и отдалечени предмети: книгата (изобщо), но и книгава (тази книга тук) и книгана (онази книга там); сложни глаголни форми със спомагателен глагол имам: имам земено, имам видено и т.н.
Лексиката на македонския книжовен език е изградена, като са използвани няколко различни подхода:
запазени са редица думи, общи за диалектите в България и Северна Македония;
от диалектите се налагат специфични думи, различни от български (а и от сръбски): настан (събитие, ср. догађај), бран (вълнá, талаз; ср. талас), бара (търси, ср. тражи, захтева) и т.н.;
правят се калки (преводи) на сръбски думи: барање (ср. захтев), побарувачка (ср. потражња), „печатач“ (ср. „штампач“) и т.н.;
голяма част от терминологията в различни сфери е директно заета от сръбски: одбор (комитет), реченица (изречение), производ (изделие, продукт), допис (писмо), безбедност (безопасност, сигурност) и мн. др.
Съвременно състояние
След разпадането на Югославия и установяването на Северна Македония като независима държава, върху македонския книжовен език започват да оказват влияние различни фактори:
Широко използване на латински думи за заместване на сръбски: афирмира, дефинитивно, дестинација и т.н. Но въпреки това често филми и телевизионни сериали, закупени от трети страни, се наричат в Северна Македония със сръбското им име: примерно сериалът Узурпаторката е излъчен под наложеното му в Сърбия име „Злобница“, Пепел от Рози-„Изгубена чест“, Любов под наем-"Вљубениот ерген" (превод на сръбското име „Заљубљени нежења“) и други.
Оспорват се заслугите на Блаже Конески като кодификатор на македонския книжовен език (Стоян Киселиновски, „Кодификација на македонскиот литературен јазик “).
Все по-интензивно общуване на говорещите северномакедонската книжовна норма с говорещите книжовен български, което води до колебание при употребата и на двете езикови норми. (Като пример за колебание на българската книжовна норма може да се даде преводът на романа „Подковица на смъртта и надеждата“ на Миле Неделковски. Като пример за колебание на северномакедонската книжовна форма може да се даде скандалът с Киро Глигоров за правилната употреба на фразата „разбира се“ – „се разбира“.)
Редица езиковеди в Северна Македония отбелязват с тревога факта, че в ежедневието си жителите на страната използват предимно местните диалекти, а не книжовната норма. Типичен пример за това е популярното северномакедонско комедийно предаване К-15, като на критиките режисьорът Бранко Огняновски отговаря, че книжовен език се говори само в северномакедонския парламент.
Източници
Институт за български език. (1978). Единството на българския език в миналото и днес. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.
Стоянов, Р. (2008). Борба за език. София: ИК Огледало. ISBN 978-954-8041-39-3
Тилков, Д., и др. (1993). Граматика на съвременния български книжовен език. Том 1. София: Българска академия на науките, ISBN 954-430-180-1
Danforth, L.M. (1995). The Macedonian Conflict: Ethnic Nationalism in a Transnational World. Princeton, NJ: Princeton University Press, ISBN 0-691-04356-6
Friedman, V.A. (2006). Macedonian. В: Brown, K., & Ogilvie, S. (Eds.). (2009). Concise Encyclopedia of Languages of The World. Oxford: Elsevier Ltd. ISBN 978-0-08-087774-7
Shea, J. (2008). Macedonia and Greece: The Struggle to Define a New Balkan Nation. Jefferson, NC: McFarland & Company, Inc. ISBN 0-7864-3767-7
Външни препратки
Граматика
Провопис на македонскиот јазик – 2017
Македонски правопис со правописен речник, Блаже Конески и Крум Тошев – 1950
Македонска граматика, Круме Кепески – 1946
Македонски правопис 1945
Други
За историята на писмената норма в СР Македония – Официална позиция на БАН
Румен Леонидов Да заровим езиковия проблем
Природата на македонския стандартен език, Младен Сърбиновски
Ревизия на езика и историята в Македония, Кристиан Фос
James F. Clarke, Macedonia from S. S. Cyril and Methodius to Horace Lunt and Blazhe Koneski: Language and Nationality
Ив. Кочев и Ив. Александров, Документи за съчиняването на македонския книжовен език
И. И. Калиганов, "Размышления о македонском „срезе“ палеоболгаристики"
За македонцките работи – Няколко думи за македонския литературен език – Мисирков – 1903
Откога има български език? Македонският език ли е или диалект
Вижте също
Егейска македонска литературна норма
Бележки
Български книжовен език
|
{'title': 'Население на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%9E%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE%20%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%20%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%20%D0%B8%20%D0%A1%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%20%D0%98%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Населението на Обединеното кралство наброява близо 64,1 млн. души според оценка от юли 2013 г. Англичаните произлизат от смесването на дошлите от континента германски племена – англи, сакси, юти, какт
|
о и датчани и нормани, със заварените местни келти. Така са се обособили четирите главни групи: англичани (около 80%), шотландци, ирландци и валийци (уелсци) върху келтско-саксонска и норманска основа. Уелсците се смятат за най-преки потомци на келтите. Те са запазили старинния си език. Шотландците представляват интерес със своите гайди и поли на карета, показващи принадлежност към различни кланове (родове).
Голям брой хора – европейци, азиатци и африканци (главно от бившите британски владения) – идват във Великобритания, за да учат и работят.
Средната гъстота на населението в страната е 241 души на кв. км, но в отделните области този показател е различен – в Англия – 350, в Уелс – 130, в Шотландия и в Северна Ирландия – 107 души. Близо 80% от населението живее в градовете. 1/3 от населението на страната живее в селищни съзвездия с население над 1 млн. души – агломерациите Голям Лондон, Голям Манчестър, Голям Бирмингам, Западен Йорк с център Лийдс, Клайдсайд с център Глазгоу, Мърсисайд с център Ливърпул, Южен Йорк с център Шефилд и Тайнсайд с център Нюкасъл.
Векове наред милиони англичани, ирландци, шотландци и уелсци са се изселвали в задморските владения от Британска Колумбия до Индия и Австралия.
Господстващата религия в страната е реформистката англиканска църква, но има католици, индуисти и мохамедани.
Численост
Численост според преброяванията на населението:
Съставни части
Численост на населението в съставните части на Обединеното кралство, според преброяванията на населението през годините:
Коефициент на плодовитост
2001 – 1.63
2008 – 1.96
Англия -1.94
Уелс – 1.96
Шотландия -1.8
Северна Ирландия -2.1
Възрастова структура
0 – 14 години: 19% (мъже 5 816 313; жени 5 519 479)
15 – 64 години: 65% (мъже 19 622 152; жени 19 228 938)
65 години и нагоре: 16% (мъже 3 864 612; жени 5 459 970)
Данните са основани върху изследване от 2000 г.
(2009)
Естествен прираст
По данни от 2000 г., естественият прираст е 0,25%. В сравнение със страни като Германия, България и Русия, демографските показатели са по-благоприятни.
Великобритания общо
Северна Ирландия
Шотландия
Раждаемост и смъртност
Раждаемостта показва тенденция към намаляване.
Докато през 1900 г. е била 26‰, през 2000 г. е само 11,76‰. Смъртността е 10,38‰. Детската смъртност е ниска: 10,38‰.
Средно, на една жена се падат по 1,96 родени деца.
Етнически групи
англичани: 81,5%
шотландци: 9,6%
ирландци: 2,4%
уелсци: 1,9%
ълстърци: 1,8%
западноиндийци, индийци, пакистанци и други: 2,8%
Вероятна продължителност на живот
средно за населението: 77,66 години
мъже: 74,97 години
жени: 80,49 години
Данните се основават на проучвания от 2000 г.
Полово съотношение
След проучвания от 2000 г., данните за съотношението мъже/жени са следните:
при раждане: 1,05 мъже/жени
под 15 години: 1,05 мъже/жени
15 – 64 години: 1,02 мъже/жени
65 години и нагоре: 0,71 мъже/жени
средно за населението: 0,97 мъже/жени
Грамотност
Поданиците на Обединеното кралство на възраст 15 години и нагоре трябва да са покрили пет или повече годишно образование. През 1978 г. 99% са отговаряли на това изискване.
Езици
английски
уелски (20% от населението на Уелс го говори – около 600 000 души)
шотландската форма на келтски (около 60 000 души го говорят в Шотландия)
ирландската форма на келтски (около 110 000 души го говорят в Северна Ирландия)
Религия
Англикани: 27 милиона
Римокатолици: 9 милиона
Мюсюлмани: 1,5 милиона
Презвитерианци: 800 000
Методисти: 760 000
Сикхи: 400 000
Джедаи: 390 000 (по данни от 2001 г.)
Индуисти: 350 000
Евреи: 300 000 (по данни от 1991 г.)
Източници
|
{'title': 'Хуманизъм', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%83%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Хуманизмът е система на образование и метод за изследване, зародил се в северна Италия през XIII и XIV век и разпространил се из континентална Европа и Англия. В най-общ смисъл е проява на любов към ч
|
овека, човеколюбие, човечност и т.н. и се прилага към разнообразни идеи, методи и философски теории, които ги поставят в своя център. Известен още като Ренесансов хуманизъм, той оказва исторически толкова силно влияние, че става една от основните причини Ренесансът да се разглежда като отделен исторически период. Макар самата дума Ренесанс да е по-скорошна, фундаменталната идея за периода за обновление и възраждане е по същество хуманистична. Въпреки това хуманизмът търси своите философски корени в по-ранни исторически епохи, а и продължава да оказва влияние дълго след края на Ренесанса. Според друго определение това е културно-историческо понятие, с което се обозначават определени периоди или епохи в културната история на Европа – в такъв смисъл се говори за античен хуманизъм, ренесансов хуманизъм, неохуманизъм.
От понятието произхождат понятия като хуманитаристика, хуманни науки, хуманност.
Като философско понятие, хуманизмът понякога има различен и даже противоположен смисъл според различните автори и течения.
Произход на термина
Думата „хуманизъм“ намира място в речника на науката в началото на XIX век. Тя произхожда от латинската дума humanitas, която означава хуманност, човечност.
Философско течение
Хуманизмът е философско тълкувание на действителността, която е открила, че човешкото същество в своята същност е нещо, имащо огромна важност. За хуманистична се смята всяка позиция или практична дейност, която се основава на този факт.
Хуманизмът учи, че създанието на едно човешко същество би било недостатъчно, ако не се смятат за важни следните съображения:
Всеки човек е невероятно творение.
Човешкото същество е толкова природа, колкото и създание.
Човечеството е като един голям свръх-организъм и ние сме част от него.
За най-доброто функциониране и благополучие на човешкото същество е необходима пълноценна връзка и сътрудничество.
Главната отправна точка на хуманистичните възгледи е идеята, че схващането за добро и зло трябва да лежи на индивидуалното и общественото благо, без да се изхожда от метафизични и трансцендентни аргументи.
Съвременният хуманизъм има оптимистичен възглед върху човешките възможности. Въпреки това не се предполага, че човешката природа е изначално съвършено добра или че животът на всеки човек успява да оправдае хуманистичните идеали без външна подкрепа. Признава се, че осъществяването на пълния човешки потенциал е тежко начинание, което изисква помощта на другия.
Крайните цели са процъфтяване на индивида; постигането на по-добър живот за всички хора; формирането на загриженост у човека, бидейки той най-съзнателният сред видовете, за останалите същества на планетата като част от единен, общ организъм. Най-същественото е правенето на добро и хармоничното живеене в настоящето, както и постоянното доизграждане на света, който да се оставя във все по-усъвършенстван ред за всяко следващо поколение.
Списък на хуманисти
Предшественици
Конфуций
Платон
Протагор
Сократ
Хипократ
Цицерон
Ренесансови хуманисти
Данте Алигиери
Джовани Бокачо
Поджо Брачолини
Еразъм Ротердамски
Лоренцо де Медичи
Пико дела Мирандола
Томас Мор
Петрарка
Франсоа Рабле
Бъртран Ръсел
Хуманисти на Новото време
Волтер
Йохан Волфганг Гьоте
Томас Джеферсън
Чарлз Дикенс
Мартин Лутер
Карл Маркс
Мишел дьо Монтен
Луи Пастьор
Марк Твен
Бенджамин Франклин
Фридрих Шилер
Съвременни хуманисти
Айзък Азимов
Алберт Айнщайн
Дитрих Бонхофер
Лех Валенса
Кърт Вонегът
Ханс-Георг Гадамер
Махатма Ганди
Бил Гейтс
Джон Дюи
Александър Дубчек
Йоан Павел II
Джими Картър
Мартин Лутър Кинг
Майка Тереза
Нелсън Мандела
Ейбрахам Маслоу
Джордж Оруел
Карл Попър
Карл Сейгън
Жан-Пол Сартр
Едуард Саид
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Александър Солженицин
Джон Стайнбек
Александър Флеминг
Ерих Фром
Херман Хесе
Стефан Цвайг
Ернст Борис Чейн
Алберт Швайцер
Оскар Шиндлер
Карл Роджърс
Форми и/или течения на/в хуманизма
Религиозен хуманизъм
Хуманистичен юдаизъм
Християнски хуманизъм
Ренесансов хуманизъм
Нов хуманизъм (неохуманизъм)
Марксистки хуманизъм
Трансхуманизъм
Постхуманизъм
Форми на опозиция
Антихуманизъм, нихилизъм
Фашизъм, нацизъм, ционизъм
Организации
Position Papers, Center for Inquiry (Амхърст, САЩ)
What is humanism?, Humanists International (Великобритания)
Institute for Humanist Studies
Are You Humanist?, American Humanist Association
What is humanism?, British Humanist Association
Източници
|
{'title': 'Ралф Нейдър', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%BB%D1%84%20%D0%9D%D0%B5%D0%B9%D0%B4%D1%8A%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ралф Нейдър (на англ.: Ralph Nader) е американски адвокат от ливански произход, завършил Харвард с отличие, посветил живота си на последователна борба за разкриване на злоупотреби с политическата влас
|
т и властта на мощните корпорации. През 2000 г. Ралф Нейдър е издигнат за кандидат за президент на Зелената партия. Нейдър обаче не се задоволява само с разкрития и публикации. Неговият уникален принос е в това, че след като е изнесъл неприятните факти, не спира да води борба, докато не бъдат въведени закони за пресичане на злоупотребите и ограничаване правомощията на властимащите. Без да е заемал никога управленчески пост, Нейдър използва знанията си на юрист и способностите си на организатор, активист, и памфлетист, за да раздвижи общественото мнение и да прокара десетки реформи в широк кръг сфери от обществен интерес.
Нейдър е основател на множество организации и групи за защита на обществените интереси, като например Център за автомобилна безопасност, Граждани общественици, Група за изследване на обществените интереси, Проект за чиста вода, Център за права на инвалидите, Център за права на пенсионерите, Група за отговорност на корпорациите, Обществени действия в авиацията, Център за изследване на застраховането, Група за изследване на данъчното облагане, Основна информация за граждани, Наблюдатели на глобалната търговия, сп. „Многонационален монитор“ и мн. др.
Ралф Нейдър е наричан „най-успешният социален критик на Америка“. Наричан е още как ли не – от „ровещ се в калта“ до „обществен защитник“ и „рицар в потребителското общество“. Той самият се нарича „обществен гражданин“. Неговата добре обоснована и документирана критика на правителството и индустриалните корпорации има широк отзвук сред американското обществото и спомага за осъзнаване на възможностите на самите граждани да ограничават бюрократичната власт. Той е „най-упоритият гражданин на САЩ“, според сп. „Тайм“. Примерът му вдъхновява множество други защитници на гражданите, граждани активисти и адвокати в обществен интерес, които на свой ред създават свои организации из цялата страна.
Кариера
Адвокатът кръстоносец за пръв път се появява в заглавията на вестниците през 1965, когато издава първата си книга – „Опасни при всяка скорост“ – остра критика на автомобилната индустрия заради производството на необезопасени автомобили и дефектни автомобилни двигатели. Книгата става повод за дебати в Конгреса, в резултат на които през 1966 г. се издават серия закони за безопасност на автомобилите, изваждат се от употреба милиони дефектни двигатели и се спасяват много човешки живота.
Сред заслугите на Нейдър са най-малко осем големи федерални закона за защита на потребителите, като например: Закон за безопасност на автомобилите, Закон за чистотата на питейната вода, Закон за достъп до информация (1974), Закон за защита на разобличителите (1989) и др., създаването на контролни агенции по Безопасност на труда и Трудова медицина, Защита на околната среда, Защита на потребителя и др. Нейдър е автор на редица книги по въпроси от обществен интерес, като например опасностите от газопроводите, вредните излъчвания от телевизорите, радиоактивното излъчване, рисковите условия на труд в мините, вредностите в месопреработвателната и други промишлености и т.н.
През 1968 г. Нейдър и група студенти по право разследват Федералната комисия за търговия – агенция, натоварена от правителството със задачата да защитава интересите на потребителите от некачествени стоки, мошенически бизнес практики и измамни реклами. Екипът на Нейдър разкрива, че комисията „бъка от шуробаджанащина, манипулирана е от комерсиалните хищници и е непроницаема за граждански мониторинг“. Докладът на Нейдър, публикуван през 1968, води до правителствено разследване и основна реорганизация в комисията за търговия, а Нейдър печели нови привърженици сред гражданите и вдъхновява нови прояви на будна гражданска съвест.
Въодушевен от този успех, Нейдър наема няколко десетки студенти през лятото на 1969 за разследване на правителствени и корпоративни злоупотреби в Междущатската търговска комисия (сега вече несъществуваща) – некадърност и корупция, рискове за здравето от замърсяването на въздуха, липса на контрол от страна на Администрацията по храните и лекарствата и др. Представа за мащаба на Нейдър дава акцията му от 1970 г. – повече от 30 000 студенти, една трета от юридическия факултет на Харвард – кандидатстват през лятото за 200 работни места, които Нейдър създава с постъпленията си от публикации и платени лекции. Журналистът Уилям Грайдър, по онова време репортер в „Уошингтън Пост“, нарича напористите студенти „Рейдърите на Нейдър“.
През следващите лета са организирани нови рейдове срещу замърсяването на водата, конфиденциалността на правителството, конфликта на интересите и концентрацията на власт в Първа Национална Сити Банка (сега Ситибанк), злоупотребите в домове за стари и болни хора, опасностите от пестицидите в земеделието и разхищението на земя в Калифорния от строители и борсови посредници. До 1972 г. Нейдър вече е публикувал 17 книги. Амбициите му са да даде тласък на гражданския потенциал в модерното общество, доминирано от институционални гиганти – многонационални корпорации, тежка правителствена бюрокрация, професионални съюзи, университети.
Нейдър счита, че Томас Джеферсън не е можел да предвиди как паричните интереси, прекалената конфиденциалност на властимащите, усложнените административни и съдебни процедури и самият огромен размер на населението в САЩ към средата на 20 век ще подронят основите на правителствената отчетност. Нито че Джеймс Медисън – авторът на прочутото есе „Федералист No. 10“, е можел да си представи, че резултатът от сблъсъците между конкуриращи се фракции с противоположни интереси няма да бъде в интерес на обществото. В този смисъл, създаването от Нейдър на свободни граждански организации за представителство на народа като цяло – „обществения интерес“ – е смело и новаторско начинание в американския политически живот. Демонстрирайки че и отделната личност може действително да осъществи важни реформи, когато е въоръжена с факти, сила на духа и творческо вдъхновение, Нейдър доказва значението на гражданина в модерното масово общество.
Постигнатото от Нейдър за над 30 години дейност е забележително – множество законодателни промени, десетки нови правителствени програми са защита на гражданите, подобряване условията на труд в редица промишлени отрасли и извоюване на свободен достъп до информация. Нейдър не само създава мрежа от организации на активистите в САЩ, но и влиза в контакт с активисти от други държави. Нейдър гордо нарича себе си „гражданин на пълно работно време“ и смята, че всеки човек би трябвало да отделя поне малко от времето си за работа в полза на обществения интерес.
Цитат
„Живеем в система на корпоративен социализъм“, заявява Ралф Нейдър, „където корпорациите капитализират печалбите си, а социализират загубите си.... Облагат ни с данъци заради собствената си некадърност, грешки и безполезност“.
Библиография
Unsafe at Any Speed. Grossman Publishers, 1965.
Action for a Change (with Donald Ross, Brett English, and Joseph Highland). Penguin (Non-Classics); Rev. edition, 1973.
Whistle-Blowing (with Peter J. Petkas and Kate Blackwell). Bantam Press, 1972.
Ralph Nader, Joel Seligman, and Mark Green. Taming the Giant Corporation. Paperback ed. Norton, W. W. & Co., Inc., 1977.
Nader, Ralph, and John Abbotts. Menace of Atomic Energy. Paperback ed. Norton, W.W. & Co., Inc., 1979.
You and Your Pension (with Kate Blackwell)
The Consumer and Corporate Accountability
In Pursuit of Justice
Corporate Power in America (with Mark Green) Penguin Books, 1977.
Ralph Nader Congress Project
Ralph Nader Presents: A Citizen's Guide to Lobbying
Verdicts on Lawyers
Who's Poisoning America (with Ronald Brownstein and John Richard)
The Big Boys (with William Taylor)
Nader, Ralph, and Wesley J. Smith. Winning the Insurance Game: the Complete Consumer's Guide to Saving Money. Hardcover ed. Knightsbridge Pub., 1990.
Nader, Ralph, and Clarence Ditlow. Lemon Book: Auto Rights. 3rd ed. Asphodel Pr., 1990.
Nader, Ralph, and Wesley J. Smith. Collision Course: the Truth About Airline Safety. 1st ed. McGraw-Hill Co., 1993.
"Children First! A Parent's Guide to Fighting Corporate Predators" (with Linda Coco) Corporate Accountability Research Group, 1996.
Nader, Ralph, and Wesley J. Smith. No Contest: Corporate Lawyers and the Perversion of Justice in America. Hardcover ed. Random House Pub. Group, 1996.
Canada Firsts (with Nadia Milleron and Duff Conacher)
The Frugal Shopper (with Wesley J. Smith.)
Getting the Best from Your Doctor (with Wesley J. Smith.)
Nader on Australia
Nader, Ralph. Cutting Corporate Welfare. Paperback ed. Open Media, 2000.
The Ralph Nader Reader. Seven Stories Press, 2000.
Crashing the Party, 2002.
Civic Arousal Paperback ed. Harper Publishing, 2004.
"It Happened in the Kitchen: Recipes for Food and Thought"
"Why Women Pay More" (with Frances Cerra Whittelsley)
Nader, Ralph. The Good Fight: Declare Your Independence and Close the Democracy Gap. Paperback ed. Harper Collins Pub., 2004.
"The Seventeen Traditions" Regan Books, 2007.
Citizen Power: A Mandate for Change by Mike Gravel, 2008. Foreword by Ralph Nader.
Only the Super-Rich Can Save Us! Seven Stories Press, 2009.
Getting Steamed to Overcome Corporatism Common Courage Press, 2011.
The Seventeen Solutions: Bold Ideas for Our American Future HarperCollins, 2012.
Told You So: The Big Book of Weekly Columns. Seven Stories Press, 2013.
Unstoppable: The Emerging Left–Right Alliance to Dismantle the Corporate State]]. Nation Books, 2014.
Return to Sender: Unanswered Letters to the President, 2001–2015. Seven Stories Press, 2015.
Breaking Through Power: It's Easier Than We Think. City Lights Open Media, 2016.
За него
Jurgen Vsych, What Was Ralph Nader Thinking?, Wroughten Books, 2008 ISBN 978-0-9749879-2-7
Dan Burt, Abuse of Trust: A Report on Ralph Nader's Network, 1982 ISBN 978-0-89526-661-3
Charles McCarry, Citizen Nader, Saturday Review Press, 1972 ISBN 0-8415-0163-7
Thomas Whiteside, The Investigation of Ralph Nader, 1972
Източници
Външни препратки
Официален сайт на Ралф Нейдър
Възпитаници на Харвардския университет
Американски общественици
Американски колумнисти
Американски политици
Американски юристи
Ливанци в САЩ
Кънектикътци
|
{'title': 'Сръбски език', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%80%D1%8A%D0%B1%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Сръбският език () се говори от около 8,5 милиона души главно в Сърбия, Босна и Херцеговина и Черна гора и е официален език в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. На него говорят и сръбските малци
|
нства в Хърватия, Северна Македония, Словения, Унгария и Румъния. Трудно е да се определи броят на сърбите – изселници в Европа, Северна и Южна Америка и Австралия.
Сръбският език спада към западната група южнославянски езици. В основата му са по-младите новощокавски говори на щокавския диалект, наречени източни херцеговски говори (за йекавския изговор) и най-младите новощокавски говори (за екавския изговор). Според някои сръбски езиковеди друг основен диалект е т.нар торлашки говор.
Характерни особености на сръбския език
В морфологично отношение сръбският език е запазил падежната система при имената, макар и доста опростена (особено в множествено число – в дателен, творителен и местен падеж има общо окончание -ма при съществителните и -им при прилагателните); при глаголите са запазени архаичните времена аорист и имперфект (минало свършено и несвършено време), но се срещат само в произведения на стари писатели, докато в съвременни текстове не се откриват изобщо; все повече намалява използването на инфинитива, който се замества от да- конструкция.
Най-характерна фонетична черта на сръбския език е неговата сложна акцентна система, която дава основание на някои изследователи да го определят като маргинално тонален. Върху стара праславянска основа той е създал система от четири ударения, които се различават както по дължина: къси: ` и ``; дълги: ´ и ˆ; така и по интонация: възходящи: ` и ´; низходящи: `` и ˆ. Сръбското ударение е свободно, подвижно и музикално. То може да стои на всички срички, с изключение на последната. Освен това, то може да променя мястото си, дължината си и интонацията си в различни форми на една и съща дума (јỳнāк, јунáка, јÿначе). Дълга сричка в книжовния език може да се появи не само под ударение, но и след ударение.
Исторически преглед
Най-старият книжовен език у сърбите
На територията на средновековните сръбски държави се е използвала сръбска редакция на старобългарския език (църковнославянски език). В административните и юридическите текстове обаче се използвал предимно народен език. Затова многобройните грамоти (повели) са богат източник за изучаване развитието на щокавския диалект до края на 15 век. През XV век българските книжовници Григорий Цамблак и Константин Костенечки, които бягат от турското нашествие, се опитват да реформират сръбския църковнославянски език. Нахлуването на турците и падането на сръбската държава силно затруднява всяка книжовна дейност в Сърбия, така че националната идентичност на сърбите и народният сръбски език се запазват до голяма степен благодарение на устното народно творчество, особено на епичните народни песни.
Според Павел Шафарик през XVI в. книги на сръбски език се печатат в Османската империя в Шкодра, Белград и Грачанишкия манастир на Косово поле. При научното дирене на Константин Иречек в края на XVIII век тези издания вече са библиографска рядкост.
Славяносръбски книжовен език
С голямото преселение на сърбите на територията на Унгария и Източна Славония в края на 17. век и началото на 18. век под предводителството на патриарх Арсений III Черноевич сръбското население в рамките на Хабсбургската монархия се развива и създава свой книжовен език, смесица между руския църковнославянски и народните сръбски говори. Този книжовен език, наречен славяносръбски (или граждански), се използва от средата на 18 до трийсетте години на 19. век.
Реформа на книжовния език и правопис
В края на 18 век сръбският писател Доситей Обрадович обявява, че ще пише на простонароден език, който да бъде разбиран не само от образовани хора, но и от необразованите селяни и пастири. Въпреки това, езикът на Обрадович представлява славяносръбска смесица, но не и народен език.
Дейността на Вук Караджич
Вдъхновен от идеите на Доситей Обрадович, през 1813 г. Вук Караджич, подпомогнат от словенеца Йерней Копитар, започва във Виена работа по реформата на сръбския език и писменост. През 1814 г. Вук Караджич издава своята „Граматика на сръбския език“ (Писменица сербскога іезика). Тя е написана с опростена азбука, предложена от Сава Мъркал. „Граматиката“ на Вук Караджич представлява основа за създаване на стандартен книжовен език на базата на източнохерцеговския новощокавски иекавски диалект.
От самото начало на своята книжовна дейност Вук Караджич прилага правописния принцип „пиши както говориш“ (пиши као што говориш), т.е., използва фонологичен правопис, като постепенно реформира и сръбската кирилица.
След издаването на „Граматиката“, Вук Караджич събира и издава народни песни, като успоредно с това събира и думи за капиталния си труд – „Сръбски речник“ (Српски рјечник), който излиза през 1818 г. и съдържа 27000 сръбски народни думи и изрази. В своя „Речник“ той използва окончателно реформираната сръбска кирилска азбука, използвана и до днес.
Въпреки че Вук Караджич става широко популярен, става член на няколко научни дружества в Русия, Германия и Полша, получава докторат по философия в Йена, противниците му в Сърбия не допускат въвеждането на сръбския народен език и фонетичния правопис. Те оспорват възможностите на народния език да служи за изразяване на сложни мисли. Вук Караджич успява да разбие всички съмнения в богатството и съвършенството на народния език, след като издава четири големи тома с народни песни (1823, 1824, 1833).
Съпротивата срещу езика и правописа на Караджич е толкова силна, че концепцията му за книжовен език бива приета официално едва през 1868 г.
Дейността на Джуро Даничич
Към края на 40-те години на 19 век в Сърбия идва ново поколение книжовни и научни дейци, което приема реформата на Вук Караджич. Сред тях най-силно се изявяват поетът Бранко Радичевич и близкият сътрудник на Вук, Джуро Даничич, който помага изключително много при второто издание на „Сръбския речник“ през 1852 г.
Джуро Даничич изиграва ключова роля в стандартизацията на сръбския книжовен език, която завършва през последните десетилетия на 19 век. През 1850 г. излиза „Малка сръбска граматика“ (Мала српска граматика) от Джуро Даничич, която е първата научно разработена граматика на сръбския език и служи като солидна основа на всички по-късни сръбски граматики.
Съвременният сръбски книжовен език
Въпреки че Вук Караджич се застъпва за иекавската норма в стандарта на сръбския език, налага се екавския изговор, базиран на най-младите новощокавски говори (шумадийско-войводинския диалект). През югославския период от 1918 до 1990 г. се налага латиницата като графична система, за да бъде по-лесно налагането на донякъде изкуствено създадения сърбохърватски език. След разпадането на Югославия сръбският език отново става самостоятелен и естественият му развой се възстановява. Обаче в научно-техническата лексика остават много хърватизми като наследство от общия период. Освен това, латиницата все още продължава да се използва масово от сърбите, почти наравно с кирилицата.
Официална сръбска писменост е кирилицата, която се състои от 30 букви, но се допуска и използване на латиница, особено в общините, където освен сръбския, официален език е език на някоя национална или етническа общност, а също така и на територията на цялата Автономна област Войводина, където равноправно се използват (според числеността на населението) сръбски, унгарски, ромски, хърватски, словашки, румънски и русински език.
Съвременният сръбски език е отразен най-пълно в „Граматиката“ на Михайло Стеванович, както и в речника на Милош Московлевич.
Изборът на азбука е актуална тема и през XXI век.
Азбука на книжовния сръбски език
Граматика на книжовния сръбски език
Съществителните имена, прилагателните имена и местоименията се скланят по род и число в седем падежа: именителен, родителен, дателен, винителен, звателен, творителен и местен. Родовете са три, както в българския: мъжки, женски и среден. Числата: единствено и множествено.
Прилагателните имена могат да предхождат съществителните, но и да бъдат поставяни след тях, като изискването е винаги да са съгласувани по род, число и падеж.
Съществителните имена от среден род могат да окончават на -о, -е или да нямат окончание. От окончаващите на -о, онези, които имат две съгласни преди -о, прибавят едно а между въпросните съгласни в множественото число в родителен падеж. По-долу са дадени примерни склонения с отбелязани изключения в бележките.
Бележки
Външни препратки
Институт за сръбски език
Сърбохърватският език на Ethnologue
И.Е. Иванова Сербский язык для начинающих (сръбски език за начинаещи): учебник и разговорник.
Радионица за српски језик и културу Научете сръбски
Сръбско-български речник
Funky Serbian – Безплатни материали по сръбски (с аудио записи)
|
{'title': 'Държавно устройство на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%BE%20%D1%83%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%9E%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE%20%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%20%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%20%D0%B8%20%D0%A1%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%20%D0%98%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Обединеното кралство е държава в Западна Европа. То се дели на 5 историко-географски области: Англия, Уелс, Корнуол, Шотландия и Северна Ирландия.
Обединеното кралство е парламентарна монархия, първа
|
та държава с такъв тип управление. Престолът се наследява от първородния принц (или принцеса при липса на мъжки наследници). От 1952 до 2022 г. на трона е кралица Елизабет II, наследена след смъртта ѝ на 8 септември 2022 г. от първородния ѝ син Чарлз. Официалната титла на кралицата е: „Елизабет II по божия милост кралица на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и всички други кралства и територии, глава на британската общност, защитник на Вярата.“
Парламентът се състои от две камари – Камара на лордовете и Камара на общините. Главна фигура в изпълнителната власт е министър-председателят.
Монархия
Британският монарх е държавен глава. Макар че не участва директно в управлението, Короната е източник на изпълнителната власт под формата на тъй наречените кралски прерогативи (), които засягат множество въпроси като издаването и отнемането на паспорти, освобождаването на премиера или обявяването на война. Тези прерогативи са осъществявани от изпълнителната власт от името на монарха. Пълномощията се предоставят лично от монарха, в името на Короната на различни министри или други кралски служители и могат целенасочено да заобикалят съгласието на Парламента. Това е възможно, поради обстоятелството, че министрите от Кабинета (правителството, официалните им постове са на „държавни секретари“ – Secretary of State) са едновременно с това и членове („тайни съветници“) на Държавния съвет на Обединеното кралство (His Majesty's Privy Council).
Главата на правителството – Премиерът – се среща ежеседмично с монарха, който може да изразява мнението си, да предупреждава и съветва премиера в неговата работа.
Според неписаната конституция монархът има определени пълномощия във вътрешната и външната политика на държавата:
Парламент
Британският парламент, който води началото си от средата на 13 век, е сред най-старите в света. Още от 14 век парламентарното управление на страната се осъществява от двукамарна палата. Камарата на лордовете (горната) и Камарата на общините (долната) заседават отделно и са конституирани на напълно различни принципи. Камарата на лордовете се състои от 500 пожизнени, 92 наследствени перове и 26 висши духовници. Камарата на общините има 659 места.
Членовете на долната камара се избират на избори и имат 5-годишен мандат. Избират се на мажоритарен принцип в едномандатни избирателни райони. Когато се говори за Парламента като за законодателен орган, се имат предвид както 2-те му камари, така и монархът, защото само тяхното единство образува в правов смисъл парламента. Правителството се отчита само пред Камарата на общините, която осъществява и парламентарния контрол над държавните финанси.
Особеността на британския парламент е, че функционира в уникалните условия на липсата на писана конституция. Някои от правилата от организирането и функционирането му се съдържат в „обичайните“ закони на страната (те са много малко), други – в неписаните норми (актове) на конституцията, конвенционалните съглашения. Държавните секретари (министрите) и министрите (заместник-министрите) от Правителството на Негово Величество (His Majesty's Government) са едновременно с това и народни представители (Members of Parliament (MP)) в Камарата на общините. Това е характерна особеност на Уестминстърския модел на държавно управление – границата между законодателната и изпълнителната власт не е така ясно фиксирана, както в континенталния модел, характерен за парламентарните държави в Европа.
Водещата роля на Парламента в определянето на държавната политика мотивира знаменитото определение на Монтескьо в своето произведение „За духа на законите“, че "[Британия] е нация, която оправдано би могла да бъде наречена република, маскирана като монархия."
Партии
Реалното функциониране на целия британски парламент се основава на партийния плурализъм в Кралството. Той определя цялата организация на изборния процес – от издигането на кандидатите и делението на страната на избирателни окръзи до начина на пресмятане на гласовете на избирателите. В Обединеното кралство господства двупартийна политическа система – доминират две големи партии: Консервативна и Лейбъристка. Това не означава, че липсват други политически партии, а че наложената мажоритарна избирателна система (в която мандатът отива при кандидат, събрал просто мнозинство в своя едномандатен избирателен район) способства за господстващата позиция на основната лява (Лейбъристката) и основната дясна (Консервативната) партии в политическия живот на страната. В Кралството съществуват и други партии на национално ниво (покриващи територията на Англия, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия), регионални клонове на националните партии (например Уелската лейбъристка партия), както и такива, формирани изцяло на регионално ниво (Шотландската национална партия в Шотландия и Шин Фейн в Северна Ирландия).
Изпълнителна власт
Изпълнителната власт се упражнява от Правителството на Негово Величество (), формирано от парламентарно представени партии, от името на суверена крал Чарлз III. Официалното наименование на страната е Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, което създава (погрешното) впечатление, че това е федерална държава. В действителност тя е унитарна, което означава, че цялата държавна власт е концентрирана на национално ниво. За утвърждаване на демократичните принципи и отчитайки културно-правните традиции на народите, съставляващи населението на Кралството централната власт (в лицето на Парламента и Кабинета) делегира част от правомощията си на регионални парламенти и правителства чрез процес, носещ правното определение „деволюция“ („devolution“). При него централната власт си запазва правото да възстанови осъществяването на прерогативите, които е делегирала на регионалните власти. На принципа на деволюцията са формирани самостоятелни национални власти: шотландското правителство (), уелското правителство и кабинетът на Северна Ирландия ().
Правителство
Монархът назначава министър-председателя като ръководител на правителството, воден от стриктното правило, че той трябва да е членът на Камарата на общините, който е най-вероятно да получи подкрепа за съставяне на правителство. На практика това означава, че за премиер се посочва лидерът на политическата партия, имаща мнозинство в Камарата на общините. Ако няма абсолютно мнозинство, той е принуден да формира коалиционно правителство. При постигането на достатъчна подкрепа от депутати за гласуване на Кабинета в Камарата на общините, номинираният за министър-председателят избира министри измежду членовете на камарата на общините, които формират Кабинета и са политически ръководители на различните министерства (). Кабинетът е съставен от около двадесет държавни секретари (министри), а като цяло, заедно със заместник министрите и началниците на самостоятелни агенции правителството е съставено от приблизително 100 члена. Политическата традиция повелява всички министри и заместник-министри да са членове на Камарата на общините. Причината за това е в основния принцип на британската демокрация държавната политика да се осъществява от политици, получили одобрението на избирателите. В случая на Камарата на общините това става чрез спечелване на мандат на парламентарни избори. Тъй като монархът може да присъжда пожизнена благородническа титла (която дава правото на място в Камарата на лордовете) този принцип би бил нарушен, ако за министър или заместник-министър бъде назначен пожизнен лорд, а не избран от народа кандидат за народен представител.
В британската политическа практика има йерархия между членовете на кабинета, която се разпростира далеч отвъд обичайното за други държави разграничение между министър-председател и всички останали министри. Освен това наред с наименованията на фактическите си ресори, министрите носят и традиционни за тези постове титли, останали от минали епохи. Най-високо в йерархията на кабинета на Нейно (или Негово) Величество стои Министър-председателят (или Премиерът, ). Непосредствено под него в йерархията е Канцлерът на хазната. Това е финансовият министър, който заема длъжност Пръв държавен секретар (, пост, съответстващ на вицепремиер в правителствата на други държави). Под тях има редица от държавни секретари (), които оглавяват министерствата. В британската политическа практика постът държавен секретар () съответства на министър. Едно стъпало по-долу в йерархията са министрите, които съответстват на заместник-министри. . В Кабинетите на Обединеното кралство и Северна Ирландия министрите заемат или постове на заместник-министри, или оглавяват самостоятелни държавни агенции, пряко подчинени на премиера, но нямат ранг на министерства. Още едно стъпало по-ниско в йерархията са президентите на съвещателни комисии, формирани към правителството не със закон на парламента, а с административна заповед на премиера. Те са с временен характер и макар съществуването им да може да продължи през целия мандат на кабинета, тяхното съществуване престава с приключването на мандата и при нужда следващият премиер трябва да издаде нова заповед за формирането им.
Както и в други парламентарни системи (по-специално основаните на Уестминстърската система), Ръководителите на изпълнителната власт (наричани „правителство“) се назначават от и носят отговорност пред Парламента и ако на правителството се гласува вот на недоверие, то губи властта. В случай, че в рамките на този Парламент не може да се събере нужното мнозинство от депутати, което да гласува ново правителство, Парламентът гласува дата за провеждане на нови парламентарни избори и се саморазпуска. В практическата си дейност членовете на Парламента, избрани от редиците на политически партии са подчинени на строга партийна дисциплина, осъществявана от секретарите на парламентарните групи (). По същество по отношение на парламентарните групи на лейбъристите и на консерваторите, в съответствие с това кой e на власт формален председател на парламентарната група на управляващата партия е Премиерът, а на основната опозиционна партия – Лидерът на опозицията. Тъй като те са заети основно с провеждането на държавната, респективно на партийната политика, парламентарната дейност на техните партии се води основно от техните chief whips, които са техни подчинени, но се ползват с голяма автономност в действията си.
Премиер и кабинет
Премиерът е най-старшият член на кабинета. Той председателства заседанията на кабинета, избира министрите и другите членове на правителството и формулира правителствените политики. В исторически план, изпълнителната власт, изцяло прерогатив на монарха по време на Хановерската династия, постепенно преминава към правителството, предвождано от премиер. С времето ежедневната оперативна работа на изпълнителната власт се превръща в основна задача на британското правителство, а не на монарха.
На теория премиерът е пръв между равни , но всички решения се вземат колективно. Кабинетът се състои от него, държавните секретари на ключовите министерства, лорд-канцлера, лорд-пазителя на малкия печат, председателя на правителствената комисия по търговията, канцлерът на херцогство Ланкастър и министри без портфейл. Обикновено заседанията са веднъж седмично, по времето, когато Парламентът е в сесия. Друга характерна особеност на британската система на държавно управление е, че министрите от Кабинета освен министри от една страна, членове на Парламента от друга, са едновременно с това и тайни съветници на монарха (членове на Тайния съвет – Her Majesty's Privy Council, от което произтича и официалното обръщение към тях „Многоуважаемият“ – The Right Honourable). Това дава на министрите допълнителен инструмент за провеждането на държавни политики. От една страна могат да изготвят закони, подлежащи на приемане от Парламента. От друга могат да изготвят кралски укази, подписвани от монарха.
Ако правителството, респ. министър-председателят, прецени, че съществува благоприятна обстановка за спечелване на предсрочни парламентарни избори, отправя до държавния глава искане за разпускане на парламента.
Правителствени агенции и администрация
Правителството включва учреждения, известни предимно като департаменти (министерства), оглавявани от политическа фигура – министър (официалното наименование е „държавен секретар“ – Secretary of State), който е член на Kабинета. Той има заместник-министри (официалното наименование е „министър“ – Minister или Minister of State). Няколко от департаментите на практика касаят само Англия, защото отделни звена се грижат за същата дейност в Шотландия, Уелс и Северна Ирландия – например здравното министерство () или министерството на образованието (). В британската политическа практика множество институции носят традиционни названия от отминали времена, което допълнително обърква външните наблюдатели. Така например Съкровищницата на Негово Величество (His Majesty's Treasury, т.е. министерството на финансите), Външният и общностният офис (Foreign and Commonwealth Office, министерството на външните работи или Форин офис), Министерството на отбраната (Ministry of Defence) и Департаментът по здравето (Department of Health, министерството на здравеопазването) са министерства с равен ранг в Правителството, но с различни специфични означения.
Изпълнението на министерските решения е поверено на постоянно действаща политически неутрална професионална организация, известна като Администрация на държавните служби (). Нейната конституционна роля е да подпомага текущото правителство без оглед на политическата му принадлежност. За разлика от други демокрации старшите държавни служители остават на поста си при смяна на правителството. Държавните служители на всяко министерство (департамент) са оглавявани от висш професионален ръководител, известен най-често като постоянен секретар (). Мнозинството от държавните служители на практика работят в изпълнителни агенции, които са отделни разпоредителни организации, подчинени на министерствата.
Често за обозначаване на Правителството като цяло се използва думата „Уайтхол“, тъй като повечето министерства са разположени на едноименната улица в близост до някогашния дворец Уайтхол, докато нарицателното за действията на Премиера е „Даунинг Стрийт“, където са неговата резиденция и тази на финансовия министър (Вицепремиера).
Национални правителства
От края на 1990-те в Обединеното кралство протича процес на постепенна децентрализация на властта или деволюция. Шотландия, Уелс и Северна Ирландия получават собствени парламенти със съответната законодателна власт и собствени администрации, които носят отговорност за въпросите на вътрешната политика, например здравеопазване, образование, култура, околна среда и транспорт. Външната, отбранителната и монетарната политика остават неотменим прерогатив на централната власт.
Шотландско правителство
Шотландското правителство отговаря за всички въпроси, които не са запазен прерогатив на парламента на Обединеното кралство според Закона за Шотландия от 1998 (. Това са например здравеопазването, образованието, правосъдието, селските въпроси и транспортът. Правителството управлява годишен бюджет от над 25 милиарда паунда
Правителството се оглавява от Първи министър на Шотландия и е съставено от министри с определени ресори. Първият министър се номинира от Парламента на Шотландия, но се назначава от монарха. След това той назначава министрите (наричани секретари () и заместник-министрите, всички подлежащи на одобрение от Парламента. Първият министър, министрите, и двама висши юристи ( и ) съставят шотландската изпълнителна власт и се наричат колективно „шотландски министри“.
Уелско правителство
Националната асамблея на Уелс (National Assembly for Wales, ).) има правомощия, дадени от правителството на Великобритания през 1998 г., които са препотвърдени през 2006 г. Уелското правителство и Националната асамблея на Уелс първоначално имат по-ограничени права от тези в Шотландия, но от 2006 г. насам те се приближават до тези на Шотландия и Северна Ирландия. Асамблеята избира Първи министър на Уелс, който сформира правителството на Уелс.
Кабинет на Северна Ирландия
В Северна Ирландия законодателният орган след деволюцията се нарича Асамблея на Северна Ирландия, а правителството е Кабинет на министрите. Той отговаря пред Асамблеята и е установен според условията на закон за Северна Ирландия от 1998 г. (Northern Ireland Act 1998), приет след споразумението от Белфаст (известно и като Good Friday Agreement). Изпълнителната власт се нарича също Изпълнителен комитет на Асамблеята и е пример за управление във формата на диархия, при което Първият министър и заместник първи министър Арлен Фостър от Демократичната юнионистка партия и Първият министър и заместник първи министър Мартин Макгинес от Шин Фейн имат равни права.
Източници
Бележки
Великобритания
|
{'title': 'Стопанство на Обединеното кралство', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%9E%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE%20%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Обединеното кралство е държава в Западна Европа. То се дели на 4 историко-географски области: Англия, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия.
Английската буржоазна революция (1642 – 1649 г.) допринася за
|
ранното развитие на капитализма. Обединеното кралство е родина на капиталистическия строй и дълго време е най-голямата колониална, търговска, морска, финансова, индустриална и военна сила в света.
Днес Обединеното кралство е между седемте най-развити капиталистически страни в света. Докато през 1970 г. е давала 7,1% от промишленото производство на капиталистическия свят, през 1998 г. този дял е спаднал под 6%. През периода 1966 – 1970 г. промишленото производство на Обединеното кралство нараства едва с 9%. В застой са много от отраслите – стоманолеярната, корабостроителната, текстилната, автомобилната промишленост. Съкратени са 25% от работниците. Безработните са над 3 млн. души (13% от трудоспособното население).
Във Обединеното кралство е налице концентрация на капитала. Едва 1% от собствениците владеят 43% от богатствата на страната, 8% от населението прислугва на богатите, около 100 компании произвеждат 50% от промишлената продукция и само 1% от притежателите получават 50% от доходите.
Брутният национален продукт на страната през 1996 г. възлиза на 1097 млн. долара (по 18 700 на глава), като така се нарежда на четвърто място в Европейския съюз след Германия, Франция и Италия.
Промишленост
Между старите промишлени отрасли са каменовъглената, корабостроителната промишленост, металургията, машиностроенето и металообработването. Нови отрасли са автомобилната промишленост, самолетостроенето, електрониката, електротехниката.
Енергетика
Дълго време въглищата са главен енергетичен и топлинен източник в страната. До 1910 г. Обединеното кралство господства на световния пазар с износ на въглища. През 1913 г. са изкопани 292 млн. т, а през 1937 г. – 244 млн. т, от които 41 млн. т са изнесени в чужбина. През 1989 г. производството е намаляло до 100 млн. т, а през 1996 г. – 49 млн. т. Делът на въглищата в енергопотреблението е 35%. Най-голямо значение имат Йоркшърският басейн (60%), Нортъмбърланд-Дърамският (13%), Южно-Уелският (8%), Ланкшърският и други.
Докато през 1972 г. Обединеното кралство е внесло и преработило в страната 85 млн. т суров нефт главно от Близкия изток, през 1996 г. в шелфа на Северно море са добити 131 млн. т нефт и 90 млрд. куб. м газ. Така Обединеното кралство става втора страна в Европа след Русия по количество на добивите на нефт и газ и не само че задоволява своите нужди, но се очертава като износител на течни горива.
Над 60% от електроенергията се произвежда в ТЕЦ, разположени във въгледобивните и потребителските райони. Делът на ВЕЦ е ограничен. Изградени са 30 атомни енергоблока, произвеждащи над 15% от електроенергията на страната. АЕЦ „Уилф“ е една от най-големите в света. През 1996 г. са произведени 330 млрд. кВтч електроенергия.
Черна металургия
Черната металургия е традиционен отрасъл на промишлеността в страната. Обединеното кралство дълго време е било най-големият световен производител на чугун и стомана. Налице е спад на производството: докато през 1971 г. получените количества чугун и стомана са съответно 15 млн. т и 25 млн. т, през 1996 г. те са 13 и 18 млн. т. Отрасълът е развит в централните части (Шефилд) и по крайбрежието – Порт Толбът в Южен Уелс, Тиссайд, Рейвънсгрейк в Шотландия и други.
Цветна металургия
Разчита се на вносен руден концентрат и затова повечето от предприятията са по морското крайбрежие и особено в естуарите на реките Темза, Клайд, Тайн и в Южен Уелс. Алуминиеви заводи има в град Хоулихед на остров Ангълси и Линмът в Североизточна Англия. Нов район за производство на цветни метали се образува в Северна Шотландия, където се използва евтина електроенергия, получавана от ВЕЦ. Основни центрове са Фойърс, Форт-Уилям, Кинлохливън и други.
Машиностроене
Между старите отрасли е и корабоплаването, което изживява голяма криза. През 1812 г. в корабостроителниците на река Клайд в Глазгоу е построен първият параход в света. По-късно се строят пътнически гиганти като „Куийн Елизабет“ (83 000 брт). През 1970 г. тонажът на новопостроените кораби е бил 123 000 брт, а половината от тях са построени в Глазгоу. Други центрове са Чатам, Портсмът, Лондон. През 1996 г. са построени само 323 000 брт кораби.
Сравнително по-нов отрасъл е автомобилостроенето. През 1937 г., когато са произведени 500 000 автомобила, Обединеното кралство е заемало второ място в света. През 1964 г. са произведени 2 310 000 броя автомобили. След това производството непрекъснато спада.
През 1996 г. са произведени 1,7 млн. коли, от които 238 000 товарни. Така от второ място Обединеното кралство се озовава на 8-о място след САЩ, Япония, Германия, Франция, Южна Корея, Испания и Канада. В отрасъла властват „Бритиш мотор корпорейшън“ (65% от производството), „Воксхол“, „Форд“, „Рутс“, „Лейлънд мотор корпорейшън“. В „Дъгнъм форд“ се произвеждат марките „Зефир“, „Зодиак“, „Англия“ и „Консул“. Фирмата „Ролс-Ройс“, основана от Хенри Ройс през 1906 г., се слави с производството на специални скъпи автомобили за короновани глави, президенти и милионери. Първата автомобилна фабрика е открита в Оксфорд. Големи автомобилни центрове са Ковънтри, Бирмингам, Бристол, Лутън, Лондон, Кардиф, Ливърпул, Саутхемптън, Донкастър.
Важно значение има един от новите подотрасли – самолетостроенето. Строят се различни видове самолети – пътнически, товарни, военни, спортни. Фирмата „Дека“ има световна известност в изработването на радарни навигационни съоръжения.
През 90-те години на 20 век бързо развитие получават електрониката и електротехниката.
Химическа промишленост
Химическата промишленост се отличава с разнообразна структура. Произвеждат се сярна киселина, сода, хлор. Содата се произвежда на основата на залежите на каменна сол в графствата Чешър и Дърам. Получават се изкуствени торове, пластмаси. Силно е нараснал делът на нефтохимията. В крайбрежните район са изградени големи нефторафинерийни комбинати, които в миналото са работили с вносен, а сега със собствен нефт.
След като английският учен Александър Флеминг получава пеницилина, в Обединеното кралство се изграждат много предприятия на фармацевтичната промишленост за производство на антибиотици и други лекарства.
През 1824 г. в Портланд е построена първата фабрика за цимент (тип „портлънд“). През 1996 г. са произведени 12 млн. т цимент.
В Страфърдшър се изработват качествени порцеланови изделия.
Текстилна и обувна промишленост
Традициите на страната в текстилната промишленост са големи. За реномето на английския памучен, вълнен и ютен текстил са допринесли най-висококачествените вносни суровини в света – памук от Индия и Египет, вълна от Австралия и Нова Зеландия, юта от Бенгалия (Индия). Манчестър е световен център на памучния текстил. Произвеждат се годишно 270 млн. m² памучни тъкани и 90 млн. m² вълнени тъкани. Икономистът Шейрс казва по този повод: „Тази промишленост е цветът, силата, доходът и кръвта на Англия“. Брадфорд и Лийдс са центрове на вълнената индустрия. На тази база е силно развита конфекционната, трикотажната и пасмантерийната промишленост.
Лестър и Норич са центрове на производството на обувки и ръкавици.
Хранително-вкусова промишленост
На базата на силно развития риболов, в който участват над 50 000 риболовци, се развива силна рибо-консервна промишленост. По улов на риба (1 млн. т) страната е между двадесетте страни с най-голям улов. Лови се и се обработва много селда, треска, камбала и скумрия.
Застъпени са всички производства на различни хранителни продукти, цигари и спиртни напитки, главно уиски, джин, ром. Само в Шотландия има над 100 фабрики за уиски. Големи количества от т.нар. „златна вода“ се изнасят в САЩ и редица други страни. Най-известни са марките „Джони Уокър“, „Балантайнс“, „Блек Хорс“, „Уайт Лейбъл“.
Селско стопанство
По време на Втората световна война, когато Обединеното кралство е блокирано от немските подводници и трябва да се самозадоволява с продоволствие, започва да се обръща по-голямо внимание на селското стопанство, макар че Дания и Нидерландия продължават да бъдат „селските ферми на островното кралство“.
Селското стопанство, в което е заето 1,6% от трудоспособното население, осигурява 3/4 от потребностите на страната от селскостопанска продукция.
Главен подотрасъл е животновъдството, на което се падат 70% от обема на селскостопанското производство. За неговото развитие съществуват много благоприятни условия – естествени пасища и ливади, фуражни култури и пр. През 1996 г. страната разполага с 12 млн. глави едър рогат добитък, 29 млн. овце, 8 млн. свине, 130 млн. птици. Образувани са зони с ярко изразена животновъдна специализация: млечна – Югозападна, Чеширско-Ланкаширска низина, югозападната част на Средношотландската низина, Западно-Мидлъндска и др., специализация за месо – Източно-Мидлъндска, Североизточна Шотландия и други.
По степен на развитие на растениевъдството Обединеното кралство може да се сравнява с Дания и Нидерландия. Основни култури са зърнените, заемащи близо 60% от обработваемите площи на страната. От тях 35% са засети с ечемик, 20% с пшеница и само 2% с овес. През 1996 г. е получен добив на зърнени храни 24 млн. т, от които 16 млн. т пшеница и 8 млн. т ечемик. Житницата е Източна и Югоизточна Англия. Отглеждат се много картофи, плодове, зеленчуци. По оранжерийно производство на домати (18 хил. т) Обединеното кралство е на второ място в света след Нидерландия.
Транспорт
Обединеното кралство е родината на първите железници, на първия локомотив „Рокет“ на Джордж Стивънсън. Първата жп линия между Стоктън на Тийс и Дарлингтън е открита през 1825 г., а втората, Ливърпул – Манчестър, през 1829 г. Само през 1961 – 1962 г. са закрити като излишни 8155 км жп линии. Дължината на действащите линии е 16 хил. км, от които 4 хил. км са електрифицирани.
Голямо развитие през 20 век получи автомобилният транспорт. Страната разполага с автопарк от 24 млн. леки коли. Пътната мрежа има дължина 350 000 км. Дължината на главните пътища е 15 000 км.
Дълго време Обединеното кралство е на първо място в света по морски флот. Негово притежание са били морските параходни колоси „Титаник“, „Куин Мери“, „Куин Елизабет“. Лондон е седалище на Lloyd's Register – световна регистрационна и застрахователна фирма. Флотът на страната непрекъснато намалява. През 1980 г. той е възлизал на 27 млн. т, през 1985 г. – на 13 млн. т, през 1989 г. – на 10 млн. т, а през 1996 г. – 9 млн. т. Обединеното кралство разполага със значителен речен флот, който използва плавателните реки и канали.
Многобройните вътрешни и задгранични авиолинии се поддържат от голямата авиокомпания „Бритиш еъруейс“
Външноикономически връзки
В структурата на износа на страната преобладават готовите изделия – машини и оборудване (автомобили, стомана, химически изделия, нефтопродукти, медикаменти), а във вноса – предимно суровини (памук, вълна, руди и други). Главни търговски партньори на Обединеното кралство са страните от Европейския съюз, САЩ, Япония, както и страните от Британската общност. Разширява се търговският обмен с източноевропейските страни. Търговският баланс на страната е отрицателен. Дефицитът със страните от ЕС достигна 17 млрд. долара, с Япония – 3 млрд. долара. Със САЩ балансът е положителен и възлиза на 3 млрд. долара.
През декември 2021 г. Обединеното кралство сключва с Австралия първото си споразумение за свободна търговия след напускането на Европейския съюз. По силата му компании от Обединеното кралство ще могат да участват в търгове за доставка на различни стоки или услуги в публичния сектор на Австралия. Граждани на Обединеното кралство на възраст между 18 и 35 години, които идват в Австралия по работа или за пътуване, ще могат да останат в страната за период от 3 години без виза.
Икономически райони
Обединеното кралство се дели на следните 7 икономически района:
Югоизточна Англия
Югозападна Англия
Централна Англия
Уелс
Северна Англия
Шотландия
Северна Ирландия (Ълстър)
Източници
|
{'title': 'Административно деление на Обединеното кралство', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B4%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%20%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%9E%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE%20%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Административно-териториалното деление на Обединеното кралство е сложно и разнородно, което се дължи на продължителната му еволюция в продължение на векове. През последните десетилетия значението на т
|
радиционно най-важните единици, графствата и енориите, намалява за сметка на градовете, окръзите и регионите.
Обединеното кралство се състои от 4 историко-географски области: Англия, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия. Те обикновено се наричат нации (nations) или страни (countries), като всяка от тях има различно административно деление. В определен контекст Англия и Уелс се разглеждат като обща единица, най-вече заради общата им правна система.
Англия
Първото ниво на административно деление в Англия са 9-те региона, създадени сравнително скоро във връзка с административните и статистически процедури на Европейския съюз.
На следващото ниво са административните графства (administrative counties). Те не трябва да се бъркат с историческите графства (historic counties) и церемониалните (географски) графства (ceremonial/geographic counties), които понякога имат същите имена, но са с различни граници и в наши дни нямат административни функции. Повечето административните графства се подразделят на окръзи (districts), но има и два вида изключения:
Унитарни администрации (unitary authorities), всяка от които се състои от един окръг (графството и окръгът имат обща администрация)
Общински графства (metropolitan counties), които нямат собствена администрация, а нейните функции се изпълняват от администрациите на съставляващите графството общински райони (metropolitan boroughs).
Системата на административните графства не включва Голям Лондон, който има собствена администрация и административно деление.
Шотландия
Шотландия се състои от 32 съветни области (council areas), подобни на английските единни администрации. Шотландия също е разделена на 31 исторически графства, които в наши дни не се използват за правителствени административни цели.
Уелс
Уелс се състои от 22 единни власти, оформени като 10 графства-райони (county boroughs), 9 графства (counties) и 3 града (cities). Уелс е също така разделен на 13 исторически графства, въпреки че те вече не се използват за правителствени административни цели.
Северна Ирландия
Северна Ирландия се състои от 6 графства и 26 района (districts).
|
{'title': 'История на Обединеното кралство', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%9E%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE%20%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия днес е държава в Западна Европа. Тя се дели на 4 историко-географски области: Англия, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия. Преди постепенно да се
|
обединят в една държава, всяка от тези области има своя история – съответно през 1707 г. Англия, Уелс и Шотландия съставят Кралство Великобритания, а през 1800 г. към тях се присъединява Ирландия и кралството става Обединено кралство Великобритания и Ирландия. След отделянето на Република Ирландия през 1922 г. името на държавата от 1927 г. насам е Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и заедно с република Ирландия и така наречените Коронни владения това са всички държави, разположени на Британските острови.
История до обединението
Преди обединението всяко от съставните кралства има своя собствена история.
Кралство Великобритания
През 1707 г. Англия и Шотландия са обединени в кралство Великобритания, политически съюз между Кралство Шотландия и Кралство Англия (което включва и Уелс). Договорът за съюза от 1706 (ратифициран с Акт за уния през 1707 г.), постановява единно, обединено кралство, обхващащо целия остров Великобритания и заобикалящите го малки острови. Той не включва Ирландия, която остава извън съюза, но е подчинена на новосъздадената британска корона. Новото кралство се подчинява на един парламент и едно правителство, разположени в Уестминстър. Съставните кралства преди това вече са имали един и същ монарх (лична уния) - Джеймс I, който през 1603 г. след смъртта на кралица Елизабет I, става едновременно крал на Шотландия и Англия.
По времето на кралица Анна се заражда двупартийната система в управлението: тори (консерватори) и виги. Двете партии се борят за мнозинство в парламента. След смъртта на Анна на английския трон като първи монарх от династията Хановер се възкачва Джордж I. По това време Великобритания започва своя преход към кабинетна система на управление, начело с премиер-министър (министър-председател). Като първи премиер-министър на Великобритания служи Робърт Уолпоул, към края на управлението на Джордж I.
Джорджианската епоха обхваща периода от 1714 до 1830 и е време на огромни социални промени, предизвикани от Индустриалната революция, довела до основаването на първите фабрики, масово използване на машини и промяна на цялата структура на обществото. В селските райони също се извършва революция - аграрна (British Agricultural Revolution) - чрез подобряване на методите на обработка на земята и въвеждане на нови сортове. Фермерите съумяват да произвеждат повече с по-малко работници, като прибягват към постиженията на химията и техниката. От Новия свят са внесени нови селскостопански култури. Така се рещава проблема с изхранването на населението. Хората се придвижват от малките села към по-големите и градовете, появява се транспортна система, състояща се от развити пътна и канална мрежа, започва строежът на железопътни линии. В същото време расте емиграцията към Канада, Тринадесетте колонии (които през 1776 г. стават САЩ) и други части на империята.
В самия край на 18 век избухва Френската революция, която разтърсва не само Франция, но има огромни последици и за европейската история.
Обединено кралство
През 1801 г. Кралство Ирландия също влиза в състава на съюза, като парламентите на двете държави приемат Закон за съюз 1800 г. и държавата става Обединено кралство Великобритания и Ирландия.
Началото на века преминава под знака на противопоставянето с Франция по време на Революционните войни. Поради войните британската армия претърпява коренни промени – от малочислена зле командвана сила от около 40 000 души в началото им (1793) към 1813 г. редовната английска армия наброява вече 250 000 войници. Британската пехота е единствената, която не търпи сериозни поражения по време на Наполеоновите войни. Английското господство по море се затвърждава след битката при Трафалгар през октомври 1805. Британско-американската война остава в периферията на вниманието поради бурните събития в Европа. През 1815 г. Виенският конгрес и преди всичко поражението на Наполеон в битката при Ватерло слагат край на периода на войни и радикални промени.
След войните в Англия избухва икономическа криза, породена от натрупания правителствен дълг и замрялата търговия с континента поради блокадата, инициирана от Франция. Търговията и производството са в застой, безработицата расте, неблагоприятната 1816 „година без лято“ разорява фермерите. Следващите реколти обаче са добри, цената на житото пада и за да подпомогне фермерите, правителството на лорд Ливърпул приема още от т.нар. Житни закони (), които ограничават вноса на зърно, като налагат защитни мита и остават в сила до 1846. Във фабриките избухват бунтове срещу въведените с Индустриалната революция машини, които носят името лудитски. Лудитското движение е много силно в големите градове на Средна Англия през 1816 – 1818 г., а след безредици и кръвопролитие при потушаване на митинг в Манчестър през август 1819 г. са прокарани серия от закони () за опазване на гражданския мир, с които обаче се ограничава свободата на словото и на събранията.
Период на реформи
Джордж IV, отначало регент (1811 – 20), а след това крал (1820 – 30), играе значително по-малка роля в държавните дела, отколкото неговият баща Джордж III. Установява се правилото, че кралят приема като министър-председател водача на болшинството в Камарата на общините, независимо дали го харесва или не. Така заслугата за победата в Наполеоновите войни, мирните преговори и уреждането на вътрешнополитическите социални и икономически проблеми е основно заслуга на правителствата. Последвалият го на трона Уилям IV (1830 – 37) също не взема голямо участие в политиката, но подкрепя разгърналото се движение за политически реформи, породено от индустриализацията и нарастващата роля на средната класа. Поземлената аристокрация също признава необходимостта от реформи.
Предприетите реформи включват осъвременяване на законите за бедните, ограничаване на детския труд, отмяна на робството в почти цялата Британска империя (Slavery Abolition Act 1833). Най-важна остава Избирателната реформа от 1832 г. (Reform Act 1832) която модернизира британската избирателна система. Представителство в парламента получават големите градове, възникнали в хода на Индустриалната революция, за сметка на обезлюдените избирателни райони (т.нар. „гнили райони“, ). Въведен е ценз от 20 паунда за получаване на избирателни права и така броят на избирателите нараства от около 500 хиляди на 750 хиляди души. Главната заслуга на реформата е преразпределението на избирателните райони и английските историци я смятат за естествено продължение на Славната революция: тогава властта преминава от краля към поземления елит, а сега той е принуден да отстъпи част от властта на индустриалните и търговските кръгове на средната класа.
Като следствие от избирателната реформа в изборите от 1832 г. торите отстъпват повече от половината си места в парламента на вигите.
По време на управлението на правителството на лорд Мелбърн (министър-председател през 1834, 1835 – 1841 г.) е приет Закон за муниципалната реформа, касаещ местното самоуправление. Законът за таксовите марки (1836) увеличава достъпа до информация, като намалява таксата за публикуване на книга, вестник или реклама от 4 пени на 1 пени. Това оказва голямо влияние върху появата на евтини вестници и стимулира свободата на словото.
Лорд Мелбърн поема ролята на наставник на младата кралица Виктория, която се качва на трона след смъртта на Уилям през юни 1837 г.
Първите години на управлението на Виктория са съпроводени с размирици и затруднения в управлението на колониите: в Канада назряват бунтове, а в Ямайка колониалното законодателно събрание протестира срещу британската политика, като отказва да гласува закони и протестира срещу отмяната на робството. Започва да се налага принципа на даване на по-голяма свобода в империята и първо Канада получава пълно самоуправление (1846), а след това и Австралия. По-либерална политика е възприета и в Индия.
Викторианска епоха
През 1830-те се появява чартизмът – радикално работническо движение за политически и социални реформи. Чартистите искат даване на всеобщо избирателно право на всички мъже навършили 18 години; създаване на еднакви избирателни райони; тайно гласуване; премахване на имуществени ценз за кандидатите за депутати; въвеждане на унифицирана заплата за парламентаристите и редовни парламентарни избори. Постепенно от чартисткото движение се отделят трейдюнионите, които били заинтересовани повече от подобряването на положението на членовете си, отколкото от политически искания.
Викторианската епоха е дълъг период на просперитет за британския народ. Приходите от колониите на Британската империя, заедно с индустриалния прогрес, настъпил след Индустриалната революция, позволяват на образованата средна класа да се развие. Епохата често се характеризира като дълъг период на мир, а също и на икономическо, колониално и индустриално укрепване. Този период за кратко е прекъснат от Кримската война, въпреки че Британия воюва през цялото време на далечни фронтове в колониите. В самия край на епохата избухват Бурските войни. Вътре в страната расте влиянието на либералите и има тенденция към постепенни политически реформи и разширяване на избирателните права.
Важни политически фигури от 19 век са премиер-министрите Бенджамин Дизраели и Уилям Гладстон, предвождащи основните политически партии. Дизраели, любимец на кралица Виктория, е консерватор. Съперникът му Гладстон е либерал, и макар че кралицата не го обича, служи повече мандати и е в основата на законодателната дейност от периода.
Населението на кралството почти се удвоява от 16,8 милиона през 1851 г. до 30,5 милиона през 1901 г., макар че ирландското население намалява рязко: от 8,2 милиона през 1841 до по-малко от 4.5 милиона през 1901. По същото време, близо 15 милиона емигранти напускат страната и се заселват предимно в САЩ, Канада и Австралия.
Викторианската епоха е времето на апогей на Британската империя, която в края на 19 век владее една четвърт от населението на света и една пета от земната площ . Между 1890 и Първата световна война притежава една трета от корабите в света по тонаж и извършва около половината от световната морска търговия, а в края на 19 в – 60% от телеграфните кабели, което е много важно за имперското управление.
ХХ и ХХІ век
1900 – 1945
Кралица Виктория, която е на трона от 1837, умира през 1901 г. и е наследена от сина си, Едуард VII, който на свой ред е последван от Джордж V през 1910.
През 1914 г. Великобритания участва в Първата световна война след като обявява война на Германия. Във войната загиват близо един милион британци преди Германия да сложи оръжие на 11 ноември 1918.
След Първата световна война Великобритания прекратява съюза си с Япония, под натиск от САЩ. По силата на Вашингтонското морско споразумение Великобритания има право на пет бойни кораба от най-висок клас.
След войната Великобритания дължи на Съединените американски щати четири млрд. щатски долара. Същевременно Русия дължи 7 млрд. щатски долара на Великобритания. На 1 август 1922 г. Великобритания предлага всички дългове, породени от войната, да бъдат опростени. В резултат САЩ намалява лихвите по плащанията на Великобритания от 5% на 3,5%. Крайната сума, която Великобритания трябва да плаща на САЩ е 35 млн. стерлинга годишно за период от 62 години. САЩ получава три пълни годишни плащания от Великобритания, които Великобритания получава от Германия.
Въпросът за автономия на Ирландия, който е основен политически въпрос още от края на 19 век и решаването му е допълнително забавено от войната, най-накрая намира своето разрешение през 1922 с формирането на Ирландската свободна държава. В състава на Обединеното кралство остават шест графства, образуващи Северна Ирландия, където са съсредоточени протестантите. Северна Ирландия има свой собствен парламент в Белфаст. Така днес държавата е Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия или за по-кратко Обединеното кралство.
В политическо отношение начело на страната в началото на 20 век е Либералната партия с министър-председатели последователно Кемпбъл-Банерман, Аскуит и Лойд Джордж, но от 1922 г. тя бива изместена от новосформираната Лейбъристка партия, чийто водач Рамзи Макдоналд води две правителства и бързо се превръща в основна опозиция на Консервативната партия и най-голямата лява партия в Обединеното кралство.
Изборите през май 1929 г. са спечелени от социалистите, които имат малка преднина пред консерваторите, като либералите, разполагащи с 60 места в парламента, играят ролята на балансьор. Под ръководството на Лойд Джордж либералите са негативно настроени спрямо консерваторите. Правителството на Болдуин подава оставка и на 7 юни Рамзи Макдоналд става министър-председател на Обединеното кралство с правителство на малцинството, зависещо от либералите.
Вследствие на Голямата депресия броят на безработните във Великобритания нараства от един на три милиона души. Правителството на Макдоналд не успява да се справи с икономическите проблеми и да изготви балансиран бюджет. Вследствие на това либералната партия се разцепва, което води до национална коалиция от социалистите и консерваторите и нови избори. Новото правителство отменя златния стандарт, преустановява плащанията на дълга към САЩ от 1923 г., но възстановява доверието на кредиторите.
През януари 1936 крал Едуард VIII наследява баща си Джордж V на трона, но връзката му с американката Уолис Симпсън става причина да абдикира само след 11 месеца в полза на брат си Джордж VI, който е коронясан през декември 1936 г.
В стремежа си да избегне разгарянето на нова война Невил Чембърлейн води политика на омиротворяване на агресора – Хитлеристка Германия. През 1938 г. Чембърлейн подписва Мюнхенското споразумение с Хитлер, Мусолини и премиера на Франция Едуар Даладие. При завръщането си в Лондон Чембърлейн показва пред посрещачите подписаното споразумение с думите: „Аз ви донесох мир“. Още на следващата година става ясно обаче, че това не носи мир в Европа. Възползвайки се от дипломатическия си комфорт Хитлер започва Втората световна война. През септември 1939 г. Обединеното кралство влиза във войната, не след дълго Чембърлейн се разболява тежко и на 10 май 1940 г. той предава поста премиер на Уинстън Чърчил – привърженик на безкомпромисната борба с Хитлер и Мусолини. Под неговото водачество британците излизат от войната през 1945 г. като победители.
1945 – 1997
Въпреки победата във войната, следващите избори през 1945 са спечелени от Лейбъристката партия. Правителството оглавява Клемент Атли, който поставя началото на т.нар. Welfare State във Великобритания, предоставяйки безплатно здравеопазване чрез Националната служба по здравеопазване (). През 1951 г. обаче консерваторите начело с Чърчил се връщат и остават на власт през следващите 13 години.
Крал Джордж VI умира през 1952 и на трона се възкачва дъщеря му Елизабет II.
През 1955 г. начело на правителството застава Антъни Идън, чието управление е доминирано от разразилата се през 1956 г. Суецка криза, в която Великобритания, Франция и Израел планират агресия срещу Египет, след като президентът Гамал Абдел Насър национализира с декрет Суецкия канал. Заелият поста на Идън Харолд Макмилън разцепва консерваторите по отношение на въпроса на присъединяването на Великобритания към Европейската икономическа общност, но френският президент Шарл де Гол налага вето срещу присъединяването.
Лейбъристите се връщат на власт през 1964 г. начело с Харолд Уилсън, който провежда редица социални реформи, сред които легализиране на абортите, отмяна на смъртното наказание и декриминализиране на хомосексуалността. Уилсън е заменен от Едуард Хийт през 1970, завръща се отново през 1974, но реномето на лейбъристите силно страда през зимата на 1978 – 79 (зимата на недоволството) през която навсякъде има стачки, организирани от профсъюзите срещу опитите за замразяване на заплатите от страна на Джеймс Калахан и през 1979 г. Консервативната партия отново печели изборите, а начело на правителството за първи път застава жена – Маргарет Тачър.
Макар предприетите от Тачър икономически реформи да не са много популярни, нейното решение да защити през 1982 г. Фолкландските острови, довело до война, променя отношението към нея и на вълната на патриотизма консерваторите печелят убедителна победа през 1983. Тачър извоюва и трети последователен мандат през 1987, но популярността ѝ започва да спада и през 1990 г. министър-председател на нейно място става Джон Мейджър.
Напрежението между протестанти и католици в Северна Ирландия се изостря в края на 60-те, когато Ирландската републиканска армия започва кампания на въоръжена борба и тероризъм, продължила няколко десетилетия до края на 1990-те.
През 1981 г. принц Чарлз, първороден син на кралицата и принц на Уелс се жени за Даяна Спенсър; раждат им се двама сина – Уилям и Хари, но през 1992 г. двойката се развежда. През същата година семейни проблеми преследват и принц Андрю и принцеса Ан, което кара кралицата да нарече годината 'annus horribilis'. През 1997, принцеса Даяна загива в автомобилна катастрофа в Париж и погребението ѝ има широк отзвук в Обединеното кралство и по света.
На международната сцена втората половина от 20 век е доминирана от студената война – противопоставяне, започнало след Втората световна война между Съединените американски щати и техните съюзници, от една страна, и Съветския съюз и неговите съюзници, от друга. Обединеното кралство става член на НАТО през 1949 г. и взема участие в редица конфликти. За разлика от Обединеното кралство република Ирландия остава неутрална и не участва във военни конфликти.
1997 – 2016
През 1997 г. министър-председател става Тони Блеър след внушителната изборна победа на така наречените „нови лейбъристи“, по-центристко течение в Лейбъристката партия. Блеър е преизбран още два пъти през 2001 и 2005 г., но през 2007 предава поста на канцлера на хазната Гордън Браун. През 2010 г. Консервативната партия формира коалиционно правителство с либерал-демократите и министър-председател става лидерът на консерваторите Дейвид Камерън.
В началото на 21 век страната става един от най-силните поддръжници на САЩ в обявената от тях „Война срещу тероризма“ и вземат участие във войната в Афганистан и войната в Ирак. Обединеното кралство играе главна роля и във военната интервенция в Либия през 2011 г.
През юни 2016 като част от предизборните обещания на Консервативната партия е проведен референдум относно членството в ЕС, чийто резултат е в полза на напускането на ЕС от Обединеното кралство (съкратено наричано Брекзит).
Вижте също
История на Англия
История на Шотландия
Бележки
Източници
Литература
Chandler, David; Beckett, Ian; (2003) The Oxford History of the British Army, UK: Oxford University Press, ISBN 0-19-280311-5
|
{'title': 'Африкаанс', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%84%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%B0%D0%BD%D1%81', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Африкаанс (по-рано известен като бурски език) спада към долногерманската група езици, като до началото на 20-и век е бил смятан за диалект на нидерландския език. Смята се, че около 85% от думите в афр
|
икаанс и нидерландския език съвпадат. Разпространен е основно сред бялото и цветнокожото население в страните в Южна Африка (предимно в Република Южна Африка и Намибия).
История
Вероятно езикът води своето начало от 17 век, още в Капската колония. През първата половина на 18 век африкаанс се използва като устно-разговорен език.
Разпространение
Африкаанс е разпространен основно в РЮА (5 983 000), Намибия (146 000), Великобритания (100 000), Канада (60 000), Нова Зеландия (21 000), Ботсвана (20 000), Австралия (13 000) и други страни.
Република Южна Африка
Най-голям брой говорещи африкаанс има в РЮА – 5 983 000 души (13,3%), като той е 3-тият най-употребяван и сред 11-те официални езика в страната. Най-голям дял заема в провинциите Северен Кейп (56,6%) и Западен Кейп (55,3%).
Намибия
В Намибия африкаанс е говорим за 11% от населението, или 146 000 души. Най-голям дял заема в регионите Хардап (44%), Карас (40%), Кхомас (24%), Еронго (22%) и Омахеке.
Диалекти
Смята се, че африкаанс има 3 основни диалектни разновидности: източен, капски и оранжеворечен.
Източници
Външни препратки
Африкаанс-руски онлайн речник
|
{'title': 'Великият Гетсби', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82%20%D0%93%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%B1%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Великият Гетсби () е роман от американския писател Ф. Скот Фицджералд, издаден за първи път на 10 април 1925 г. Действието в него се развива в Лонг Айлънд, щата Ню Йорк през 20-те години на XX век. Ро
|
мановата история е смятана от мнозина за олицетворение на срива на американската мечта, за неин коректив в ера на хедонизъм и материални търсения по време на т. нар. от самия автор „Ера на джаза“. Това е най-четеният роман, написан от американец, през ХХ век.
Сюжет
Джей Гетсби е млад милионер със съмнително минало – някои казват, че е направил състояние от контрабанда на алкохол по време на сухия режим. Други говорят, че е убил важна клечка, а трети казват, че е бил немски шпионин и братовчед на кайзер Вилхелм II. Въпреки пировете, които устройва, въпреки неканените гости, които идват на забавите, Гетсби е самотен мъж, копнеещ за любовта на Дейзи. Той само иска да „повтори миналото“ – да се събере отново с Дейзи. Тя обаче е омъжена за расиста-милионер Том Бюканън и има малка дъщеря. Гетсби не счита това за препятствие пред любовта му и в действителност Дейзи е поласкана от нестихващия интерес на Гетсби.
Разказвачът в първо лице е Ник Карауей, млад брокер, който се мести в старата, занемарена къща, която е в съседство с имението на Гетсби. Карауей коментира действията на главните действащи лица. Той скоро осъзнава, че Том и Дейзи са „небрежни хора“. Когато Гетсби позволява на Дейзи да кара новата му кола, тя предизвиква катастрофа, в която Мъртъл Уилсън, любовницата на Том, е убита. Гетсби е толкова влюбен в Дейзи, че поема отговорността за инцидента и впоследствие е застрелян от отчаяния вдовец на Мъртъл, който е собственик на гараж. Освен бедния баща на Гетсби, Ник Карауей и човекът с очила, като очи на бухал, почти никой друг не идва на погребението.
Освен че илюстрира бурния живот от 1920-те, романът обсъжда въпроса за расизма посредством образа на Том Бюканън, който е привърженик на расовата теория на Хюстън Чембърлейн за превъзходството на бялата раса.
Екранизация
Великият Гетсби е филмиран общо пет пъти:
през 1926 г., режисиран от Хърбърт Бренън – ням филм от който, според IMDb, не са останали копия
през 1949 г., режисиран от Елиът Нюджънт
„Великият Гетсби“ (1974), режисиран от Джак Клейтън, често определян като най-добрият филм, направен по този роман. Във филма участват Робърт Редфорд в ролята на Джей Гетсби, Миа Фароу – Дейзи Бюканън, а сценарист е Франсис Форд Копола.
през 2000 г., режисиран от Робърт Марковиц, с участието на Тоби Стивънс и Мира Сорвино
„Великият Гетсби“ (2013), режисиран от Баз Лурман, с участието на Леонардо ди Каприо и Кери Мълиган
Вижте също
100-те книги на 20 век според Монд
Външни препратки
Книги
The Great Gatsby
Видял е един нов свят, веществен, без да е реален: значимостта на „Великият Гетсби“, от Росен Велчев
Филми
„Великият Гетсби“ – История за Американската мечта в Под Моста
Романи на Франсис Скот Фицджералд
Книги от 1925 година
|
{'title': 'Телевизия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Телевизията ( – „далече“, и – „гледка“) (ТВ) е телекомуникационна технология за приемане и предаване от разстояние на движеща се картина, черно-бяла или цветна (видео), обикновено придружавана от син
|
хронизиран звук. От гледна точка на разпространението на информация телевизията е едно от средствата за масова информация (масмедия). В разговорния език „телевизия“ (обикновено и като част от наименованието на компанията) може да се отнася и за предприятие, изготвящо и разпространяващо телевизионни програми (телевизионен оператор)).
Основни термини и понятия
За разпространението на телевизионния сигнал се използва терминът „телевизионно разпръскване“, понякога припокриващ се с „радиоразпръскване“ (различават се по разрешените за използване честотни ленти от спектъра).
За телевизионното разпръскване е необходимо да се осъществят три процеса: заснемане (преобразуване на светлината, изпускана или отразявана от обекта, в електрически сигнали; предаване на електрическите сигнали по преносната среда; приемане и обратно преобразуване на електрическите сигнали в светлинни импулси, пресъздаващи оптичното изображение на обекта.
Макар че има и форми на телевизия с по-тесен обхват на излъчването (напр. системи за видеонаблюдение, , системи за контрол на промишлени процеси или за безопасност на движението), най-популярното приложение на телевизията е предназначено за предаване на телевизионни програми на далечни разстояния (). Тази система на разпространение на телевизионни сигнали се нарича ефирна или наземна телевизия. Тя следва модела на историческите системи за радиоразпръскване, датиращи от 20-те години на 20 век, и използва мощни радиочестотни предаватели за пренасяне на телевизионния сигнал до множество индивидуални ТВ приемници, намиращи се в неговия обхват (точка към много точки). Предаванията обикновено се осъществяват по специално заделени с международни съглашения честотни ленти на електромагнитния спектър в интервала 54 – 890 MHz. В края на 20 век започват да се използват и други среди на разпространение, например чрез използване на изкуствени спътници – (сателитна телевизия) или специално прекарани кабелни мрежи до абонатите (кабелна телевизия). От началото на 21 век много доставчици на телевизионни услуги започват да преминават от използване на аналогов сигнал към цифров (цифрова телевизия).
Устройствата за приемане на телевизионни програми се наричат телевизори. Те обикновено се състоят от множество електронни схеми, включително предназначени за приемане и декодиране на сигнала, и екран, на който се възпроизвежда декодираното изображение. Когато не е налице устройство за възпроизвеждане на звука, устройствата за приемане на изображението се наричат видеомонитори.
Започнали да навлизат в масова употреба в края на 30-те години на 20 век, през следващите десетилетия телевизорите се превръщат в обичаен елемент от обзавеждането на домове и обществени места и в един от най-масово използваните източници на информация и забавление. От 70-те години, когато се появява домашното видео с видеокасети, последвани от технологии като Laserdisc, DVD и Blu-ray, те се използват за възпроизвеждане не само на телевизионни предавания, но и на записани видеоматериали.
Видове телевизия
Според статута
Обществена телевизия – изпълнява обществена функция и се финансира до голяма степен с публични средства
Търговска (частна) телевизия – търговско предприятие с бизнес модел
Според начина на разпространение
ефирна или наземна телевизия – предавателите са поставени на телевизионни кули (в България официалното название на тези обекти е Радиорелейна и телевизионна станция – РРТС). Телевизионните кули обикновено са разположени на високи точки с добра видимост в няколко посоки, което се обуславя от характера на радиовълните, чрез които се разпространява телевизионният сигнал. За приемането на ефирна телевизия е необходим обикновен телевизионен приемник и проста антена.
Спътникова (сателитна) телевизия – сигналът от телевизионното студио се предава чрез наземна космическа станция до телекомуникационен спътник, разположен на геостационарна орбита около земята. Спътникът от своя страна препраща телевизионния сигнал обратно към Земята. Около Земята работят стотици такива спътници и всеки от тях пренася стотици радио- и телевизионни програми, телефонни разговори и пакети от данни. За да се приемат телевизионни програми от спътник, е необходим сателитен приемник и параболична приемателна антена.
Кабелна телевизия – излъчването се осъществява по кабелна мрежа. Кабелните оператори приемат телевизионните сигнали ефирно, от спътник или директно от студио и ги препредават в мрежата си. Чрез кабелните мрежи могат да се излъчват едновременно стотици телевизионни програми, радиостанции, кабелен Интернет.
Интернет телевизия – съвременна телевизионна услуга, разпространявана по Интернет.
IP телевизия – конвергентна услуга за предоставяне на мултимедийно съдържание на крайни потребители чрез платформа, базирана на Интернет протокол (IP) с гарантирано качество.
3D телевизия – технологична иновация, която дава на телевизионното изображение дълбочина и обемност на образа.
Според типа на излъчвания сигнал
Аналогова телевизия – това е масово разпространеният, традиционен тип. Програмата от телевизионното студио достига до зрителя, като сигналът се пренася чрез аналогов метод и се приема с антена.
Цифрова (дигитална) телевизия – цифровият начин на разпространение на сигнала предоставя възможност за пренос на много повече програми и съответно за по-голям избор от страна на зрителя, както и допълнителни възможности. В България цифровата телевизия започна да се предлага като услуга от по-големите кабелни оператори, а от 01.09.2013 г. става задължителна и за всички ефирно излъчвани програми. В рамките на ЕС преходът от аналогова към цифрова ефирна телевизия завърши към края на 2013 г. Целта е намаляване на мощността на предавателите, повишаване на качеството на сигнала и освобождаване на ефира (по един канал може да се предава пакет от няколко (до 8) цифрови телевизионни програми). След въвеждането в експлоатация на ефирното цифрово телевизионно разпространение, аналоговото излъчване е прекратено.
Според разделителната способност (наричана понякога резолюция)
Със стандартна разделителна способност
С висока разделителна способност (HDTV)
Според обхвата на телевизионно разпръскване
С национален обхват
С регионален обхват
С локален обхват
Според преобладаващата тематика на предаванията
Политематични
Специализирани
История
Началото на предаването на изображения чрез електричество е поставено още в края на 19 век, когато са създадени ранните факс устройства, като пантелеграфа. Идеята за електрическо предаване на подвижни изображения възниква в края на века, когато, малко след изобретяването на телефона, в научнофантастичната литература се появяват видеофонни устройства. Писатели (като Албер Робида) си представят, че някой ден светлината ще може да се предава по кабел, както това става със звука.
Идеята за използване на сканиране, т.е. превръщане на визуален образ в поток от електрически импулси (растеризация), за предаване на изображения е практически реализирана през 1881 г. с пантелеграфа, чрез използването на сканиращ механизъм с махало. Оттогава насам се използват различни форми на сканиране при всяка технология за предаване на изображения, включително и в телевизията.
През 1884 г. германецът Паул Нипков, по това време двадесет и три годишен студент, патентова първата електромеханична телевизионна система, която използва при растеризацията сканиращ диск, въртяща се плоча с разположени по спирала отвори. Отворите са разположени на равни ъглови разстояния, така че за едно завъртане на диска светлината преминава през всеки от тях и попада върху светлочувствителен селенов сензор, който генерира електрически импулси. Всеки отвор заснема хоризонтална ивица от общото изображение.
Устройството на Нипков не намира практическо приложение до усъвършенстването на усилвателните електронни лампи. То може да се използва само за предаване по телеграфна или телефонна линия на неподвижни полутонови изображения, съставени от равномерно отдалечени една от друга точки с различен размер. По-късни варианти използват сканиране с въртящ се огледален барабан и дисплей с електронно-лъчева тръба, но предаването на подвижни изображения все още е невъзможно, заради слабата чувствителност на селеновите сензори. За пръв път такова устройство е използвано от руснака Борис Розинг.
Шотландецът Джон Логи Беърд пръв демонстрира предаване на движещи се силуети през 1925 г. и на движещи се монохромни изображения година по-късно. Неговият сканиращ диск генерира изображение с резолюция от 30 реда, достатъчна за разпознаването на човешко лице, чрез двойна спирала от лещи. Демонстрацията на Беърд обикновено се приема за първото същинско телевизионно предаване, въпреки че в наши дни механичната телевизионна технология вече не се използва.
През 1927 г. Беърд изобретява и първата система за видеозапис – модулирайки изходния сигнал на своята камера до звукови честоти, той успява да запише механично сигнала на десет инчова грамофонна плоча, използвайки обичайната техника за аудиозапис. Няколко от тези записи са запазени и през 1990-те години са декодирани в изображения с помощта на съвременна цифрова техника.
През 1926 г. унгарецът Калман Тихани създава телевизионна система, използваща изцяло електронни елементи за сканиране и показване на изображението, и базирана на принципа на съхранение на заряда в сканиращата тръба. Малко по-късно подобна система създава и американецът Фило Фарнсуърт, който я демонстрира пред публика през 1928 г.
През 1927 г. американецът Хърбър Юджин Айвс осъществява първото далечно предаване на подвижно изображение по кабел между градовете Вашингтон и Ню Йорк, както и чрез радиовълни от градчето Уипани.
Началото на широкото практическо приложение на телевизията е поставено в Германия. Там редовните предавания започват през 1929 г., а Берлинската олимпиада от 1936 г. е предавана на живо и е показвана пред публика в Берлин и Лайпциг. Постепенно започва излъчването на предавания, подредени в програмна схема: във Франция – 1935 г., Великобритания – 1936 г., Германия – 1935 г., САЩ – 1939 г.
Началото на модерната телевизионна технология е поставено през 1930-те години от американския откривател от руски произход Владимир Зворикин, който изобретява кинескопа. Идеята за плазмен телевизор се ражда през 1936 г., когато Калман Тихани описва принципа на действие на уред с плосък екран.
Телевизията с висока разделителна способност (HDTV) се използва първо за военни цели. През 1940 г. в Берлин е конструирана система с 1029 хоризонтални реда (почти HDTV качество) за шпионаж от самолети.
В България
Първото телевизионно предаване в България е прякото излъчване на седмо ноемврийската манифестация от площад „9 септември“ (днес „Александър Батенберг“) през 1959 г. Технологията е аналогова ефирна телевизия на много ниско ниво, но задоволително за времето си.
Българската телевизия започва да излъчва на 1 ноември 1959 г., като използва предавател на телевизионната кула в София. Първият програмен ден на Българската телевизия е на 26 декември 1959 г. и е посветен на официалното ѝ откриване. Съставен е от три основни блока. В първия блок с продължителност един час е произнесено слово и са връчени награди на челници строители, работили по строежа на телевизионната кула. Излъчени са също и поздравления от телевизиите на социалистическите страни до БТ. Вторият блок е имал времетраене два часа – празничен концерт. От 21:00 ч. до 22:30 ч. е излъчен българо-съветският игрален филм „В навечерието“.
Дълги години Българската телевизия е единствен телевизионен оператор в страната. До 24 май 1975 г. се излъчва само една програма (Първа програма), а на 9 септември 1975 г. започват редовните излъчвания и на Втора програма (впоследствие Ефир 2). През следващата година програмата се излъчва само три пъти седмично в определени часове – от 18:00 до 22:30 ч. Първата новинарска емисия „По света и у нас“ е излъчена на 20 юли 1960 г. в 20:00 ч. Земното кълбо – запазената марка на „По света и у нас“, тогава е неподвижен декор, разположен зад говорителите. Първият говорител, и останал 32 години говорител на „По света и у нас“, е Никола Филипов. От 1961 г. „По света и у нас“ започва с въртящо се земно кълбо, което е и една от първите „шапки“ на Българската телевизия.
През 1960 г. е монтиран телевизионен предавател на връх Ботев, чиято мощност от 20 kW осигурява около 17 – 21% покритие на страната. По това време в България има около 10 хиляди телевизора. През 1961 г. са построени предаватели и в Перник, Пловдив, Русе. До 1965 г. около 40% от територията на страната е покрита с телевизионен сигнал, а към 1966 г. покритието е около 60%.
От юни 1965 г. всеки петък първа програма на Централната съветска телевизия се предава пряко на руски език сутрин от 10:00 ч. до 12:30 ч. и вечер от 17:00 ч. до 23:00 ч. От 1973 г. „съветският петък“ в програмата на телевизията включва специално програмирани за България предавания, като единствено централната информационна емисия „Время“ се излъчва директно.
През март 1971 г. в Пловдив е създаден първият извънстоличен телевизионен център в България. Първоначално центърът работи само като телевизионно студио, което произвежда новини за „По света и у нас“, а през януари следващата година се появява и първото предаване на Регионален телевизионен център Пловдив, посветено на регионални проблеми.
До 1972 г. се излъчва черно-бял образ. Деветосептемврийската манифестация през 1972 г. е първото редовно предаване на цветната телевизия в България. Предаването е осъществено чрез първия цветен ПТС (подвижна телевизионна станция), оборудван изцяло със съоръжения на немската фирма Bosch.
През 1985 г. е пусната в действие телевизионната кула „Копитото“ над София, излъчваща Първа, Втора и Трета телевизионна програма, като на предназначената за трета програма честота се ретранслира пряко програмата на Централната съветска телевизия от Москва. През 1987 г. Българската телевизия вече има спътникова връзка чрез наземната космическа станция край село Плана.
От 1 юни 1992 г. Първа програма е преименувана на Канал 1, Втора програма е наречена Ефир 2, а името Българската телевизия е променено на Българска национална телевизия (БНТ). През 1999 г. стартира сателитната програма на БНТ – „ТВ България“, предназначена основно за българите, живеещи в чужбина, която от средата на 2005 г. излъчва целодневна програма.
След 1993 г. в редица градове започват излъчване частни ефирни телевизии – например „ТОП Телевизия“ в Шумен, която в следващите няколко години се превръща в първата частна телевизионна мрежа. В самия край на 1990-те настава бум на кабелните телевизии в България, които разпространяват ефирния сигнал директно до домовете по кабел, като така отпада нуждата от индивидуална телевизионна антена. Стартират множество регионални и национални кабелни канали, наричани „кабеларки“. Примери за такива канали са Демо ТВ, Телевизия „Агарта“, „Канал 2001“.
Телевизионни канали
За наземно (ефирно) радиоразпръскване на телевизионни сигнали с честотна модулация УКВ-ЧМ са отделени честотните ленти 49 – 100 MHz (Метров обхват-1), 174 – 230 MHz (Метров обхват-2) и 470 – 862 MHz (Дециметров обхват). В България и в други страни от Източна Европа е приет стандарт, според който този спектър се разпределя на канали: 12 телевизионни канала в метровия обхват, с офсет на честотите за изображение и звука от 6.5 MHz и канали от 21 до 69 в дециметровия обхват с офсет от 5.5 MHz..
Разпределението на честотите и телевизионната дейност подлежат на регулация, различна в различните страни (в България честотата се дава с лицензия от Комисия за регулиране на съобщенията, а съдържанието на програмите се наблюдава от Съвета за електронни медии). Едно предприятие може да притежава един или повече телевизионни канали. В България редът за осъществяване на телевизионна дейност се определя от Закона за радиото и телевизията.
Предприятията, развиващи телевизионен бизнес, изготвят свои програми, които подготвят за излъчване. Телевизионната програма представлява съвкупност от телевизионни предавания и другите аудиовизуални съобщения и материали (например реклами, телетекст и др.), предназначени за разпространение по определен ред (програмна схема). Всеки телевизионен оператор разполага с определени му от регулаторния орган канали, различни за различните региони, на които може да излъчва програмите си.
Телевизионни предавания
Телевизионните предавания се изработват в различни жанрове и биват информационни, новинарски, приключенски, спортни, научни, детски и т.н. Те най-често са изготвени специално за целите на телевизионната програма. Телевизионните канали често излъчват и спортни срещи, концерти (на запис или на живо), игрални и документални филми, които не са изготвени специално за телевизия. За разлика от тях специално изработените предавания често имат телевизионен водещ.
Телевизионните предавания се създават от телевизионните оператори, за да отговорят на разнообразните предпочитания на зрителите. С тази цел създателите им се стремят да привлекат вниманието, а следователно и да увеличат рейтинга на гледаемост на съответния канал. На свой ред това привлича рекламодателите и осигурява финансовия успех на канала.
Телевизионни жанрове
Телевизионните жанрове отразяват целите на телевизията да информира, забавлява и образова. Жанровете с най-скъпо производство са игралните филми и сериали.
Информационните жанрове включват новини, спорт, икономически предавания.
Популярните забавни жанрове включват комедии, включително ситуационни комедии, полицейски, криминални и детективски сериали, сапунени опери, научно-фантастични и анимационни филми.
Най-евтини за производство са игрите, токшоу (разговори с известни събеседници), музикалните и вариететните предавания, риалити телевизията.
Финансиране
Финансирането на телевизионния бизнес по света става по няколко модела: от правителствата, от та̀кси или абонамент, от реклама или смесица от изброеното. В повечето страни има поне един обществен телевизионен оператор (обществена телевизия). Обикновено обществените телевизии се финансират от правителствата, било чрез събиране на такси за телевизия или чрез отпускане на правителствена субсидия.
Частните телевизионни оператори (частни телевизии) са търговски предприятия и всяко от тях следва определен бизнес модел. Телевизионните канали, разпространявани срещу абонамент (платени), обикновено се криптират и само техните абонати имат техническите средства за декриптиране на сигнала. Некриптираните канали са известни като свободни ().
Социални аспекти и въздействие върху зрителя
Без съмнение, телевизията е най-мощната и влиятелна медия на 20 век. Тя е дълбоко засегнала нашата култура, както и начина, по който ние представяме и обработваме информацията. Макар и да не е решено дали цялостното влияние на телевизията върху обществото е положително или отрицателно, не може да има никакъв спор, че тя излага всички на голямо количество информация, голяма част от което се задържа и абсорбира.
Позитивно въздействие
Негативно въздействие
В днешно време голям процент от хората вместо да четат книги, ходят на разходки, разговарят с партньора или занимават с децата си, предпочитат да запълват свободното си време с гледане на телевизия. Също така много родители предпочитат да оставят своето дете пред телевизора с часове, само защото по този начин то кротува, а те могат да си починат. Повечето вярват, че малкият екран не вреди на здравето, а напротив – от него се черпи доста полезна информация, също така има интересни и забавни предавания. Много хора го пускат за фон, понеже им е скучно или по навик. В действителност те са психически зависими от наркотичното въздействие на телевизията, но като всеки зависим човек повечето не го осъзнават и не искат да си го признаят.
Има много семейства, в които всеки член на домакинството има по един телевизор, и вечерно време всеки пуска своя телевизор и гледа това, което желае. Точно в такива семейства, в които липсва нормалната човешка комуникация и проблемите не се дискутират, а се премълчават, децата израстват буйни и невъзпитани.
По време на гледане на телевизия се получава точно обратното – зрителите се чувстват спокойни и отпуснати. Различни лабораторни изследвания показват по-слабо умствено стимулиране и поява на сънливост, даже и след като телевизорът е бил вече изключен.
Хората, които продължително се взират в малкия екран, често страдат от изкривявания на гръбнака и крайниците. Гледането на телевизия донякъде натоварва и мобилизира зрението, но останалите части, които вземат участие в координацията на тялото ни, като вестибуларният апарат, мускули, стави, кожа и кости, постепенно закърняват.
Основната част от новините, които се представят на зрителя, са свързани с нещо трагично или представляват ненужна за него информация. Много малък процент са новините, които могат да ни зарадват или заинтригуват. Доказано е, че за разлика от добрите, лошите новини привличат много по-лесно вниманието на зрителите. По този начин мозъкът се претоварва с отрицателни емоции, което влияе негативно на психиката, а впоследствие и на здравето. Голям процент от излъчваните реклами имат доста съмнително съдържание и много често са погрешни или заблуждават зрителя, но тъй като тези твърдения засядат директно в неговото подсъзнание, той не може да го осъзнае.
Оказването на подобен контрол се използва много често в политиката и бизнеса за манипулиране на зрителите. По подобен начин чрез телевизията във Великобритания оказват въздействие върху затворниците.
Въздействие върху децата
Учени от университета във Вашингтон са доказали, че прекомерното гледане на телевизия, както и компютърните игри не учат децата на нищо, даже напротив – те са пагубни за детското развитие и убиват тяхното въображение. Много бързата смяна на сцените и музиката ги претоварват, а по-малките, които не разполагат с необходимите знания, за да разбират напълно действието, не могат да направят разлика между сцените във филмчето и тези от реалността. Такива деца имат проблеми със съня, заспиват трудно или сънуват кошмари.
Допреди да навърши пълнолетие, едно средностатистическо дете става свидетел на около 200 000 телевизионни сцени с насилие. Впоследствие детето може да стане по-агресивно, по-безчувствено или да извърши насилие в реалния живот.
Според няколко психологически изследвания на Американската психологическа асоциация от 1982 г., при гледане на насилие по телевизията се наблюдават три основни вида въздействие:
Децата могат да станат по-малко чувствителни към болката и страданието на другите.
Децата могат да станат по-страхливи в реалния живот.
Децата могат да станат по-агресивни към другите.
През 1997 г. около 700 японски деца са приети в болницата, за да бъдат лекувани от епилептични припадъци. Тези пристъпи по-късно бяха приписани на програмата Покемон, която имаше мигащи ярки светлини.
Децата, които прекарват повече време пред телевизора, са по-склонни да страдат от наднормено тегло поради неактивност и възможност да се хранят по-често. В същото време те биват бомбардирани с реклами, които ги поощряват да ядат нездравословни и некачествени храни, като пържени храни, полуфабрикати, сладкиши, газирани напитки, пакетирани храни – чипсове, шоколади, бисквити, вафли и пр. Средно за около година едно дете гледа 40 000 реклами, а повечето от тях все още не могат да осъзнаят, че основната цел на рекламите е да продават определен продукт.
Пропаганда
Световен ден на телевизията
Световният ден на телевизията се празнува за първи път на 21 ноември 1996 г. в чест на първия Световен телевизионен форум в Ню Йорк, САЩ.
При честването на този ден е предложено на държавите да обменят телевизионни програми, посветени на проблемите на мира, сигурността, икономическото и социалното развитие и разширяване на културния обмен.
Вижте също
Източници
Външни препратки
Списък на телевизионните програми в България
Механична телевизия
Медийни формати
|
{'title': 'Internet Protocol', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/Internet%20Protocol', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Internet Protocol (IP) е протокол за комуникация, който стои в основата на интернет.
Предназначението на протокола е да позволи адресация на информацията, която се изпраща по мрежата. На всеки хост в
|
мрежата се дава уникален адрес (наречен IP адрес). Когато се изпраща информация през мрежата, тя се разделя на малки пакети, наречени IP пакети. Към всеки пакет се прикрепя т. нар. хедър, който съдържа IP адреса на подателя и получателя и други служебни данни. С помощта на тези адреси компютрите, през които минава пакетът, решават какво да правят с него.
Протоколът не гарантира сигурното пристигане на информацията и няма корекция на грешки. IP се използва от транспортни протоколи като TCP и UDP.
История
Разработен от д-р Винт Сърф и д-р Робърт Кан като част от проект на Министерството на отбраната на САЩ, IP се използва за пръв път през 1969 г. в ARPANET.
Структура на IP пакет
Всеки IP пакет съдържа:
номер на версия – 4 бита
информация дали пакетът е част от по-голямо количество данни, съответно:
DF (Don't fragment) – 1 бит
MF (More fragments) – 1 бит
Fragment-Offset – 13 бита
TTL – Time To Live или през колко хоста може да премине даден пакет, преди да се счита за загубен (всеки хост, през който преминава пакетът намалява стойността на това поле с 1) – 8 бита
идентификатор на ползващия транспортен протокол – 8 бита
IP адрес на подателя
IP адрес на получателя
IPv4
През 2010 г. широко се използва версия 4 на протокола, при която IP адресите са 32-битови цели числа. За удобство един такъв IP адрес се записва като 4 осембитови десетични числа, разделени с точка. Решението IP адресите да се представят с десетични числа идва от факта, че повечето хора се чувстват по-комфортно, като използват десетични числа.
Например IPv4 адресът на Wikipedia се записва така:
208.80.152.2
Основният недостатък на протокола е, че броят на адресите, които могат да се запишат с 32 бита е недостатъчен. За справяне с този проблем са създадени редица механизми (например NAT), но те решават проблема само частично и временно.
През последните години тази версия на протокола започва да бъде измествана от по-новата версия 6.
Специални адреси
Някои IP адреси имат по-специално предназначение – за осъществяване на мрежова връзка с текущия компютър или с други компютри в локалната мрежа. Специалните адреси са:
10.0.0.0 ~ 10.255.255.255 – Предназначени за големи локални мрежи
127.0.0.0 ~ 127.255.255.255 – Предназначени за свързване с текущия компютър
172.16.0.0 ~ 172.31.255.255 – Предназначени за средноголеми локални мрежи
192.168.0.0 ~ 192.168.255.255 – Предназначени за малки локални мрежи
IPv6
През последните години тази версия на протокола започва да влиза в масова употреба. IP адресите от IPv6 са 128-битови числа. Тези IP адреси се представят като осем 16-битови цели числа, разделени с двоеточие. Допустимо е да се пропуснат нулите в старшите битове на всяко от числата. IPv6 може да се представи и по класическия начин, познат от IPv4.
Един примерен IPv6 адрес изглежда така:
2001:0db8:0000:0000:0000:8a2e:0370:7334
Но може да се запише съкратено и така:
2001:db8::8a2e:370:7334
Външни препратки
RFC 791 – Internet Protocol (1981)
RFC 2460 – Internet Protocol, версия 6 (1998) (остаряла версия – RFC 1883)
|
{'title': 'Музика', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D1%83%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Музика (, „изкуство на музите“) е вид изкуство, в което средството за изразяване е звукът. Основни елементи на музиката са тонът (който определя мелодията и хармонията), ритъмът (и свързаните с него т
|
емпо, размер и артикулация), динамиката, тембърът и текстурата.
Създаването, изпълнението, значимостта и дори определението за музика варира в различните култури, както и в зависимост от социалния контекст. Музиката обхваща както строго организирани композиции (и тяхното представяне пред публика), така и импровизационната музика и дори различни алеаторни форми. Тя може да се раздели на жанрове и поджанрове, но често разграничението и връзките между различните жанрове са трудноопределими, а понякога и спорни.
История
Не е известно кога точно извличането на звуци започва да бъде определяно като изкуство. Още от най-старите паметници на литературата, архитектурата, скулптурата и други се срещат свидетелства за съществуването на музикалното изкуство.
Теория
Музикалната теория е основата, чрез която се създава (композира) и възпроизвежда музиката. Целта ѝ е систематизиране на отделните музикални елементи, осигурявайки връзката между композиторите и музикалните изпълнители.
Солфеж
Солфежът е част от музикалната теория, свързан с развитието на музикалния слух при хората. Това се осъществява посредством практически упражнения по:
интонация
нотиране по нотен ключ
музикална диктовка
слухов анализ и др.
Музикални елементи
Музикалните елементи са различните части и параметри, по които се диференцират музикалните произведения, например:
музикален тон
музикален интервал и октава
тоналност и лад
темперация
акорд
ритъм
хармония
мелодия
музикална форма
тембър
темпо
арматура и алтерация
динамика
Създаване и изпълнение
Композиция
Създаването на музика се нарича композиция и тя играе фундаментална роля за създаването на музика. Музикалното съчинение се композира от композитор. По-конкретното значение на композиция обхваща различните правила, техники и методи, чрез които дадена музикална идея (конкретна мелодия или форма), се въплъщава в музикално произведение. Понятието е обобщаващо – то включва в себе си правилата, обозначени от различните теоретични музикални дисциплини – като хармония и полифония.
Музикални жанрове и форми
Музикалният стил е начинът, по който се изпълнява мелодията, ритъмът, тембърът, динамиката, хармонията, строежът и формата. Географският произход също понякога определя музикалния стил, макар че някои географски категории съвсем естествено включват голямо разнообразие от подстилове. Много от музикалните стилове не са чисти като произход, а са смесени, също така в един музикален стил, може да има елементи на друг или само в някои произведения от този стил да има подобни елементи, това понякога затруднява категоризирането на стиловете.
Музикалният жанр характеризира родовете и видовете музикално творчество според произхода, условията на изпълнение и възприятието. Понятието музикален жанр отразява взаимната връзка между творческите фактори извън музиката и чисто музикалните характеристики.
Музикалната форма е схемата, по които се разработва дадено произведение. Тази схема включва определянето на отделните части по темпо, мащабност и начин на разработка. Има съществена разлика между музикална форма, музикален жанр, музикално произведение и начина, по който се нарича самото музикално произведение. От гледище на музикалната форма, например, не всяко произведение, наричано „соната“, съответства на сонатната музикална форма. Самата сонатна форма е схемата, върху която се изгражда например първата част от класическата симфония. Друга често срещана заблуда е произведения, като кантата, оратория и т.н. да бъдат отъждествявани със съответна музикална форма. Всъщност споменатите оратория и кантата са само жанрови произведения, които могат да следват една или друга музикална форма.
Въпреки че не съществува единна класификация на музикалните форми, те могат да бъдат групирани основно в два раздела – чисто музикален, т.е. формата зависи от строго музикалния характер на произведението, и тематични – когато водеща роля има смисловото съдържание на произведението.
Музикални инструменти
Музикалните инструменти са едни от първите устройства, създадени от човека. Те са съпътствали религиозните ритуали и светските веселия, а майсторското изпълнение на тях се е ценяло високо. Сведения за древни музикални инструменти има в староегипетската, старокитайската, древноегипетската, древногръцката, библейската литература и др. За повечето от описваните там музикални инструменти има предимно писмени, но понякога и визуални източници. Много от древните инструменти обаче са съхранени във видоизменен вид благодарение на народното предание – гайда, шофар, там-там и др.
Инструментите най-общо се класифицират в пет основни групи, според начина на звукоизвличане и начина на контрол на звука:
Струнни
Духови
Ударни
Клавишни
Електрофонни
Форми на изпълнителското изкуство
Изразяването на музиката чрез изпълнението на някакво музикално произведение (песен, пиеса) става посредством пеене или свирене на някакъв инструмент или по приложен начин, например чрез танц или хореография.
Изпълнителите, които пеят, се наричат певци или вокалисти (защото използват гласа си), а изпълнителите, които свирят на някакъв музикален инструмент – инструменталисти. За повечето музикални инструменти или група инструменти има образувана нарицателна дума с наставката „-ист“ (виолончелист, перкусионист, пианист, китарист, …) или „-ар“ (цигулар, гайдар, тъпанар, …).
Изпълнителският процес се осъществява по 3 основни начина:
солово – вокалист пее самостоятелно или инструменталист свири на някакъв инструмент;
камерно – изпълнителите са в неголяма (камерна) музикална група от двама или повече (до 12) души, като има вокални (певци), инструментални (инструменталисти) и смесени (вокално-инструментални) групи;
оркестрово/хорово – инструменталната/вокалната група е с повече от 13 изпълнителя, тя се нарича оркестър/хор.
Класификация
Музикалните произведения се класифицират според броя на изпълнителите, като със същия термин се означава и самата група изпълнили:
соло
дует или дуо
трио
квартет
квинтет
секстет
септет
октет
нонет
Жанрове
- поп
- джаз
- естрадна музика
- рок
- метал
- народна музика
- рап
Елементи на формата
Социология
Полето на музикалното познание включва много аспекти на музиката, включително и това как тя е възприемана от слушателите.
Човешките индивиди слушат и възприемат музика в най-различни социални ситуации, вариращи от самостоятелно слушане до посещаване на голям концерт. Както концертите могат да бъдат обособени в различни разновидности, така и слушателите посещаващи ги могат да имат различен подход към тях в зависимост от музикалния и личния стил. Съгласно разпространените стереотипи, те могат да бъдат официално облечени, тихо седящи на местата си и наслаждаващи се на изпълнението на класическа музика; да танцуват в дискотеката или клуба, слушайки електронна музика; или шумно да викат по време на рок концерт.
Глухите хора могат да възприемат музиката, усещайки вибрациите по своите тела. Най-известният пример за глух музикант е композиторът Лудвиг ван Бетховен, който композира много от своите произведения след като вече напълно е загубил слуха си. Бедржих Сметана, друг класически композитор, развива пълна глухота, когато е на около 50-годишна възраст. В по-ново време Ивелин Глени, нечуваща от 12-годишна, е високо уважавана перкусионистка.
Музикална индустрия
Музикалната индустрия се занимава с откриване, създаване, рекламиране, подпомагане, финансиране на музикални изпълнители, също така участие в създаването и дистрибуция на музикалните им произведения.
Участниците в музикалната индустрия са: музиканти, певци, музикални групи, композитори, текстописци, музикални компании, продуценти, мениджъри, производители на аудио-носители (дискове, касети, плочи), дистрибутори, фирми занимаващи се с организирането на концерти, организации за защита на авторските права и други.
Музикално образование
Основна статия: Музикално образование
Висше специализирано музикално образование се получава в консерваториите. В тях се преподават различни общи и частни музикални дисциплини и подобно на другите висши учебни заведения в тях има факултети и специалности. Понякога те могат да бъдат в една или друга степен специализирани в подготовката на различни видове музикални изпълнители.
Практически във всички големи световни музикални и образователни центрове има консерватории. Сред по-известните от тях са Академията „Санта Чечилия“ в Рим, Парижката, Виенската, Московската, Ленинградската, Лондонската, Берлинската, Нюйорксата, Чикагската и др. Всички те имат самостоятелни програми, по които се отличават не само помежду си, а и от останалите висши училища в съответната страна. В България НМА „Панчо Владигеров“ и Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив се причисляват също към списъка на авторитетните висши музикални училища. Академия за музикално и танцово изкуство – Пловдив е член на Асоциацията на европейските консерватории, музикални академии и висши училища по музика, включена е и като редовен член на Международната организация за фолклорно изкуство към ЮНЕСКО.
Бележки
Източници
Вижте също
Музикален стил
Музика на сферите
Външни препратки
Явор Конов, „Музика“, Университетски речник на Нов български университет
|
{'title': 'Ободрити', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ободритите, известни още като абодрити и бодрици (; ) са западнославянски народ, близък на венедите, живял по южните брегове на Балтийско море (днес Североизточна Германия и Северозападна Полша) от на
|
чалото на новата ера до около 1500 г., когато се смесил с други народи. През 9 век славянска общност със същото име присъства и в Панония, като връзката между двете общности не е изяснена.
В Прибалтика
През периода 800 – 1200 г. ободритите водили войни с датските крале, които се стремели към надмощие в балтийския район. Ободритите били християнизирани от немски мисионери.
В Панония
В началото на 9 век ободритите живеят между реките Дунав и Тиса и вероятно попадат в границите на България след разгрома на Аварския хаганат от Крум през 803 година. Повече сведения за тях има от времето след 818 година, когато заедно с тимочаните те се отделят от Българската държава и се присъединяват към Франкската империя. През 822 година ободритите се присъединяват към въстанието на хърватския княз Людевит срещу император Лудвиг Благочестиви, което претърпява поражение. Междувременно българският владетел Омуртаг се опитва да върне по дипломатически път ободритите в границите на България, като в крайна сметка това е осъществено след две военни кампании през 827 и 829 година.
Бележки
Вижте също
Славяни
Славянски народи
Западнославянски племена
|
{'title': 'Русински език', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Русинският език се говори в няколко централно- и източноевропейски държави: Украйна, Полша, Унгария, Словакия, Австрия, Румъния, Сърбия и Хърватия, както и от голям брой емигранти в Северна Америка и
|
Австралия. Във всички страни той е признат официално и има статут на малцинствен език, с изключение на Украйна, където официалната политика е непризнаване на съществуването на русинско малцинство и език. През 1991 г. бива проведен референдум в Задкарпатието, на който 78% гласуват за автономия на русините, но официалните власти в Украйна не се съобразяват с резултатите.
Поради липсата на единна държава, русинският език не е унифициран и съществува под формата на много различни варианти. В повечето от страните, където се използва от русинското малцинство, русинският език е кодифициран като книжовен, според нормите на диалекта, говорен в дадената страна. Затова различията в отделните варианти на русинския език понякога са доста големи. Те се състоят както в графичната и правописната система, така и във фонетиката, морфологията, синтаксиса и лексиката.
Русинският език е не напълно изучен. Един от трудовете, в които се говори за русинския език е: Супрун А. Е. и Калюта А. М., Введение в славянскую филологию, Минск (1981).
По произход русинският език е източнославянски. Той е най-близко сроден с украинския, защото, за разлика от руския, във всички диалекти на русинския не се наблюдава преминаване на неудареното о в а. Въпреки това, много от русините наричат себе си руснаци, а езика си – руски.
Русинският език се дели на два основни диалекта: карпато-русински и панонски русински. Панонският русински притежава много от особеностите на западно славянските езици и предизвиква спорове, дали русинският е източно славянски или западно славянски език.
Кратък исторически преглед
Известният славист Свен Густавсон прави преглед на историята и съвременното състояние на русинския език в реферата си „Русинският език в Югославия – диахрония и синхрония“, изнесен в Прешов на 6 октомври 1983 г. В него д-р Густавсон казва: „Имало е и все още има много различни мнения или теории за произхода на русините и русинския език, като се започне от това, че русините по произход са украинци и се завърши с това, че русинският език представлява словашки диалект. Има и различни преходни форми между тези мнения. Тази разнородност на теориите има своите корени в сложната езикова, етническа и политическа ситуация в прародината на русините, т.е. в Карпатска или Унгарска Рус. В тези райони не е имало ясни етнически и езикови граници. Тук се пресичат и смесват източнославянски и северни (т.е. лехитски) и южни западнославянски изоглоси… До тези райони достигат и някои южнославянски изоглоси и някои балканизми. Именно тази сложна езикова ситуация е дала повод за дискусия за езиковата основа на източнословашките диалекти“.
Дълго време русините били считани за словаци и при изучаване на източно словашките диалекти не са вземани предвид различните етноси – словаци и русини. Теорията за източно славянската, т.е. украинската основа на източно словашките диалекти бива лансирана още в началото на 20 век. Полски слависти през 30-те години на 20 век считат, че основата на източно словашкия диалект е лехитска, т.е. полска, което значи, че тези диалекти отначало са били лехитски, а след това се словакизирали. По-късно тази теория бива отхвърлена. След Втората световна война известният руски славист Сергей Бернщейн прави компромис между двете теории. Той твърди, че в основата на източно словашкия диалект лежи и източно славянски, и лехитски. Словашките диалектолози и лингвисти, разбира се твърдят, че основата на източно словашкия диалект е словашка. Обаче, именно на тяхната територия може да се открие словакизация на изконни източно славянски, т.е. русински диалекти.
Русините извън рамките на Царска Русия винаги са били в ръцете на различни политически сили и са се намирали под влиянието на различни политически течения. Поради това политическите домогвания у русините често са били противоречиви, а националното им самосъзнание – доста слабо. Това е основната причина те все още да нямат общ книжовен език.
В Русия сега е популярна тезата, че русините са всъщност задкарпатски руснаци, които говорят руски език. Будителят на русините от 19 век Александър Духнович в Русия е считан за руски просветител. Обаче самият Духнович се е считал за русин и в едно стихотворение, написано на русински, твърди: „Я русин був, есмь і буду, / Я родився русином, / Чесний свой род не забуду, / Останусь його сином.“ (Бил съм русин, съм и ще бъда, родил съм се русин, честния си род не ще забравя, ще остана негов син).
Особености на русинския език
Поради оскъдната информация за русинския език, по-долу се дават, в общи линии, особеностите на русинския език, използван на територията на Румъния и бивша Югославия (Сърбия и Хърватия).
Графична система и правопис
Русините използват кирилица в няколко различни варианта: руска кирилица, със запазен ы, украинска кирилица с и = ы, и і = и и ї = йи, є = йе, както и русинска кирилица.
Напоследък се налага опростената русинска кирилица с и = ы и ї = и или йи, є = йе. В русински се прави разлика между г = γ и ґ = g – обикновено в чужди думи и имена: Ґуставсон, Заґреб, Евґения.
Правописът в русински е умерено морфологичен, като отклоненията се правят при отразяване на стари фонетични промени: нашлїдство, а не наслїдство, чаше, а не часє и т.н. Буквата й се използва и за означаване на меко или йотувано о: у енциклопедийох (в енциклопедиите), ураховйован (причисляван).
Фонетични особености
В своята фонетика русинският език съхранява множество влияния от езиците на народите, сред които са живели русините в течение на векове. Най-характерно е полското влияние върху фонетиката на русините извън Задкарпатието, което се състои в омекотяване на с и з непосредствено пред меки гласни или в консонантни групи пред такива гласни: час (време) – у тим чаше (в това време), рижни (разни), швет (свят), нашлiдство (наследство) и т.н.
Западнославянски влияния във фонетиката на русински се срещат и:
в думи като вше (все), шицки (всички) (пол. wszyscy), където в източните и южните славянски езици на мястото на х след 2-ра и 3-та палатализация има с;
на мястото на праславянските tј‚ kt, dj се откриват ц, дз или дж: врацац (връщам), ноц (нощ), медзи (между), но и меджа (межда);
в праславянските kv gv пред ят, които са запазени: квет (цвят), гвизда (звезда);
в началното је, което е запазено: єден (един), єшень (есен), докато в източнославянски преминава в о.
Словашко или южнославянско влияние има в случаи като драга, глас, бреза, млєко, където в източнославянски има дорога, голос, береза, молоко.
Праславянското о в затворени срички или става и (като в украински) (рижни < розни), или се запазва война. Обаче в различни варианти на русинския тази промяна е непоследователна, дори и в един и същ текст: меджi двома швiтовима войнами и меджi двома швiтовима вiйнами.
Морфологични особености
При имената е запазена падежната система, като се забелязват следните особености:
в родителен падеж, при съществителните от мъжки род единствено число се среща окончание или – а, или у: язик реґионалного характера (език с регионален характер), остаток першобутного славянского народу (остатък от изконния славянски народ), на початку того вику (в началото на този век);
в дателен и местен (предложен) падеж при съществителните от мъжки род единствено число, обозначаващи хора, окончанието е – ови: при Якимови Сабадошови, по аналогия от западнославянските езици;
във винителен и творителен падеж при имената от женски род има еднакво окончание – у: жадам дац общу представу (искам да дам обща представа); кладзе знак єднакосци медзи етнїчну и язичну припадносцу (слага знак на равенство между етническа и езикова принадлежност);
в местен (предложен) падеж при съществителните от мъжки род единствено число се срещат две окончания: – е (-є) и – у (-ю): у периодзе (в периода), у тим чаше (в това време), о терминє (за термина), у єдним своїм есею, теория о карпатским язичним союзу (теорията за карпатския езиков съюз);
в родителен и местен (предложен) падеж множествено число при съществителните има типичното за русинския език окончание – ох: з даскелїх жемох (от няколко страни), у забитих крайох (в затънтени краища);
в дателен падеж множествено число при съществителните окончанието е – ом (западнославянско влияние): ураховйовани ґу восточнославянским язиком (причислявани към източнославянските езици);
в творителен падеж при прилагателните има окончание – ма, остатък от праславянското двойствено число: зоз домашнима челядами (с домашни прислужници).
При глаголите наблюдаваме следите особености:
инфинитивното окончание обикновено е – ц (в зависимост от възприетия правопис може да бъде и – ть): буц (съм), хаснуц (използвам);
в 3 лице единствено и множествено число сегашно време е отпаднало окончанието – т: хаснує (използва), хасную (използват), ма (има), маю (имат), є (е) (но и: єст), су (са), сце (иска), сцу (искат);
бъдеще време се образува или от сегашно време на глаголи от свършен вид: дам ище єден приклад (ще дам още един пример), или с помощта на спомагателния глагол мац, както в украински: ма обявйовац (ще публикува).
Лексикални особености
Лексиката на русинския език също е отражение на многовековното съжителство на русините с редица славянски и неславянски народи. Освен типичната източнославянска лексика, срещат се много заемки от полски и словашки, а също така и от сръбски и хърватски.
По-долу са дадени някои примери за заемки в русински:
Полски заемки
розпатриц < rozpatrzyć (да разгледам, да обсъдя)
барз < bardzo (много)
друковац < drukować (отпечатвам)
потримац < potrzymać (да подкрепя)
Западнославянски заемки
Това са думи, които са близки в полски и словашки, поради което е трудно да се каже от кой език са заети:
приклад (пример)
становиско (гледна точка)
Словашки заемки
похопенє < pochopenie (разбиране, схващане)
жадац < žiadať (искам, изисквам, моля)
Южнославянски заемки
Това са думи предимно от сръбски език, които са навлезли най-вече в русинския език, използван на територията на бивша Югославия:
уметнїцки < umetnički (художествен, свързан с изкуство)
поклопйованє < poklapanje (съвпадение)
спрам < spram (според)
Синтактични особености
В синтаксиса на русинския език също могат да се забележат различни влияния:
Мястото на възвратната частица ше < се се измества възможно по-напред в изречението и пред глагола (в източно славянските езици мястото ѝ е непосредствено след глагола): У югославянских жридлох на английским язику Руснаци означени як Ruthenianѕ або Rutheneѕ, але ше тиж стрета и назва Ruѕinianѕ або Ruѕynѕ. (В югославските източници на английски език русините са наречени Ruthenianѕ или Rutheneѕ, но също се среща и наименованието Ruѕinianѕ или Ruѕynѕ). Професор Штибер ше познєйше одрекол од тей теориї (По-късно професор Щибер се отказа от тази теория).
Има тенденция за изместване на творителния падеж след предлози като медзи с родителен, като предлозите стават от типа спомедзи: Спомедзи других менох мож навесц… (Между другите имена можем да посочим), …наймладши язик спомедзи славянских литературних язикох… (най-младият език между книжовните славянски езици) (вместо: наймладши язик медзи славянскима литературнима язиками)
Източници
Изследвания
Геровский Г.Ю. Язык Подкарпатской Руси (1934 – Прага (чешки език) – 1995 – Москва – руски език)
Външни препратки
Русинският език на Ethnologue
Източнославянски езици
Русини
Езици в Словакия
Езици в Сърбия
Езици в Украйна
|
{'title': 'Андрей Чикатило', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B9%20%D0%A7%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Андрей Романович Чикатило е съветски сериен убиец, роден в Украинска съветска социалистическа република, известен като „Канибала от Ростов“. Той е роден на 16 октомври 1936 г. и разстрелян на 14 февру
|
ари 1994 г. Чикатило е обвинен за убийството и изнасилването на 53 души, предимно деца, в Руската СФСР за периода от 1978 до 1990 г.
Ранни години
Чикатило е роден през 1936 г. в украинското село Яблочное с признаци за хидроцефалия. До 12-годишна възраст страда от напикаване, заради което е бит често от майка си. През 1943 г. се ражда сестра му. Детето явно е от друг баща, тъй като бащата Роман Чикатило по времето на зачатието е на фронта. 1944 г. Чикатило става ученик първи клас. През 1946 г. той не излиза от вкъщи от страх да не бъде хванат и изяден – майка му му разказва, че по време на глада по-големият му брат Степан е бил отвлечен и изяден. Има и версия на събитията, според която самите родители са изяли Степан. Впоследствие не са намерени никакви документи за раждането и смъртта на Степан. Чикатило се справял добре в училище, но се провалил на изпита за прием в Московския университет. След като завършил военна служба през 1960 г., той се преместил в Родионово-Несветаевски и работил там като телефонен инженер. През 1963 г. се жени и има син (Юрий 1969) и дъщеря (Людмила 1965). През 1971 г. получава научна степен в областта на литературата посредством задочни курсове, и става учител в Новошахтинск. Той бил беден учител, но останал на тази длъжност, местейки се от училище в училище, тъй като постоянно постъпвали оплаквания за неприлични опити за физическо насилие. През 1973 г. умира майка му.
Начало на убийствата
През 1978 г. се премества в Шахти и извършва първото си сериозно престъпление. На 22 декември 1978 г. той изнасилва и убива 9-годишното момиченце Елена Закотнова. Въпреки че доказателствата сочат връзка между Чикатило и убийството, погрешно е арестуван Александър Кравченко и по-късно даден под съд. Той е накаран да направи самопризнания чрез мъчения и е екзекутиран заради убийството. Чикатило губи своята учителска работа през 1981 г. и започва работа в местна фирма.
Той не убива отново до 1981 г., но през 1982 г. жертвите са седем. Чикатило създава свой собствен стил, като говори по автобусни спирки и жп гари с избягали от дома деца или млади скитници, примамвайки ги да дойдат с него в близката гора, където обикновено жертвите намират смъртта си. През 1983 г. Чикатило не убива до юни, но до началото на септември умъртвява 4 души.
6 тела от общо 14 били намерени и московската милиция решава да се намеси. В Ростов на Дон бил изпратен екип, воден от майор Михаил Фетисов, който трябвало да води разследването. Фетисов съсредоточил разследването в района около Шахти и назначил Виктор Бураков, съдебен лаборант химик, за главен следовател в тази област. Разследването се концентрирало върху умствено неуравновесените и известните на него сексуални престъпници, като започнало бавно и постепенно да ги залавя и изключва от списък на заподозрените. Милицията разширява периметъра на своето разследване все повече и повече. Взети са интервюта от над 150 000 души и впоследствие са съхранени в архиви, докато най-накрая милицията не се отказва от този подход. През 1984 г. жертвите наброяват 15. Решено е да се усилят мерките – да се увеличи броят на патрулите и да се разположат цивилни милиционери на много обществени транспортни спирки.
Арест и освобождаване
Чикатило е разпознат, защото се държи подозрително на една автобусна спирка в Ростов. Той е арестуван и задържан. Установено е, че той е заподозрян за други престъпления, което юридически дава право на следователите да го задържат за неопределен срок от време. Разкрито е съмнителното минало на Чикатило, но то не било достатъчно, за да го осъдят за убийствата. Все пак той е признат за виновен и осъден на една година. Освободен е през декември 1984 г., след като е прекарал три месеца в затвора.
Следващи убийства и преследване
Чикатило си намира нова работа в Новочеркаск, но стои в сянка. Той не убива скоро никого, докато през август 1985 г. не умъртвява две жени в два отделни случая. Не се знае да е убивал отново до май 1987 г., когато убива младо момче. Той убива отново в Запорожие през юли и в Ленинград през септември.
Замиращото разследване е подновено в средата на 1985 г., когато Иса Костоев е назначен да води случая. Убийствата около Ростов са проучени обстойно за втори път и отново започва поредица от разпити на сексуалните престъпници в района. През декември 1985 г. милицията отново засилва охраната по жп гарите около Ростов. Чикатило е в течение на разследването и предвидливо се въздържа от престъпната си дейност.
През 1987 г. Чикатило подновява убийствата, като обикновено ги извършва далеч от околностите на Ростов. Той убива една жена в Красний Сулин през април, като убива още 8 души през същата година, включително две жертви в Шахти. Отново има дълга пауза, докато Чикатило не възобновява своята дейност, убивайки седем момчета и две жени между януари и ноември 1990 г. Откриването на едно от телата близо до спирката в горското стопанство кара милицията да повиши бдителността си и да увеличи патрулите. На 6 ноември Чикатило убива и осакатява Света Коростик. Когато се връща от гората, той е спрян от милицията, но после е пуснат да си ходи. На 20 ноември 1990 г., след като поведението на Чикатило буди подозрение у милицията, по заповед на инспектор Иса Костоев той е арестуван. Между 30 ноември и 5 декември Чикатило се признава за виновен и описва петдесет и шест изнасилвания и убийства, извършени от него. Той признава, че е пиел от кръвта на жертвите си и е изяждал части от тях.
Процес и екзекуция
Съдебният процес срещу него се състои на 14 април 1992 г. Въпреки неговото странно и смущаващо поведение, съдът намира, че той е в състояние да издържи процеса. На процеса Чикатило казва: „Аз съм грешка на природата, един обезумял звяр!“. Процесът приключва през юли и присъдата е отложена за 15 октомври, когато той е намерен за виновен за извършването на 52 от 53-те убийства, и е осъден на смърт за всяко едно престъпление. Чикатило е разстрелян с изстрел в тила на 14 февруари 1994 г.
Грешките при разследването са поне две. Първо, случаят не е разгласен и хората не са осведомени за опасността, защото съветските органи на властта се страхували да стане ясно, че в СССР се случват подобни неща (а, най-вероятно, поради опасения от създаване на паника сред населението). Второ, липсата на комуникация между отделните милиционерски отдели довежда до некоординираност на действията. Допълнително усложнение се оказало неточното изследване през 1984 г. на кръвта на Чикатило, довело до неправилно определяне на кръвната група, оказала се по този начин различна от тази на спермата, открита в ануса на една от жертвите. Отречено е виждането, че различието било обусловено от много рядка физиологична аномалия.
Чикатило в съвременната култура
През 1995 г. излиза филмът Гражданинът Хикс, който разказва за разследването. В него участват Стивън Рий в ролята на Виктор Бураков и Доналд Съдърланд в ролята на Михаил Фетисов.
През 2004 г. излиза филмът Евиленко, отчасти базиран на историята за Чикатило, с Малкълм Макдауъл в главната роля.
През 2004 г. излиза и песента Ripper von Rostow на германската блек метъл група Eisregen, в която се описва убийството на Света Коростик.
Някои от събитията са залегнали в основата на епизода „Bloodlines“ от американския сериал От местопрестъплението, където сериен изнасилвач и убиец е освободен, защото ДНК-то от неговата кръв не съответства на това от спермата му.
През 2008 – 2009 г. американската траш метъл група Slayer записва и издава песента „Psychopathy Red“, посветена на Андрей Чикатило. Първоначално тя се появява като сингъл, а по-късно е включена в албума World Painted Blood.
През 2009 г. шведската траш/дет метъл група Impious включва в албума си „Death Domination“ песен, посветена на Чикатило, наречена „Rostov Ripper“.
През 2015 г. излиза американско-английският трилър Child 44 („Дете 44“), който интерпретира случая Чикатило. Филмът е сниман по романа „Child 44“ на английския писател Том Роб Смит публикуван през 2008 г.
През 2021 г. излиза сериалът Чекатило на режисьора Сарик Андреасян и Дмитрий Нагиев в главната роля
Руски серийни убийци
Канибали
История на Ростовска област
Ростов на Дон
Родени в Сумска област
Починали в Новочеркаск
|
{'title': 'Бургас', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бурга̀с е най-големият град в Югоизточна България и вторият по големина на българското Черноморие, а със своето землище от 253,644 km², той е вторият град по площ в България (след София). Според пребр
|
ояването към 7 септември 2021 г. населението възлиза на 189 741 души. Според данните на ГРАО към 15 декември 2022 г. населението на Бургас по настоящ адрес е 210 608 жители и така продължава да е четвъртият по население град в страната (след София, Пловдив и Варна). Бургас е най-важният културен, стопански, транспортен, управленски, туристически и просветен център в Югоизточна България и е с национално значение. Градът е административно средище на едноименната община и област, както и седалище на регионални и национални институции.
До Бургас се намират:
най-голямата в Югоизточна Европа химическа и нефтена рафинерия, която е и най-големият работодател в България;
международното и второто по натовареност българско летище;
най-голямото българско пристанище;
единственото нефтено пристанище в страната.
В Бургас е разположен Черноморският риболовен флот, част от Българския военноморски флот и бреговата охрана.
Няколкото природни резервата и защитени местности, античните и средновековните селища, Черно море, Странджа и ежегодните фестивали привличат множество туристи. Бургас е известен в България като „Градът на птиците и езерата“. Бургаската катедрала, носеща името на славянските просветители — светите братя Кирил и Методий, и защитената местност Пода са сред стоте национални туристически обекта. Манастирът „Света Анастасия“ на едноименния остров във водите на Бургаския залив е единственият запазен средновековен островен манастир в Черно море.
Име
Днешното име на града произлиза от гръцкото Пиргос (Pyrgos), което значи кула. Според местни предания името идва от римски пътен стълб, така наречен бург, който бил положен в района на днешното бургаско пристанище. Византийският поет Мануел Фил споменава Бургас като Пиргос в своите творби. В индоевропейските езици гръцкото пиргос и латинското бургос са идентични, като имат и за основа общ индоевропейски корен. Според проф. Кирил Влахов „пюргос“ е дума от тракийски произход, който също е индоевропейски. Според него „пюргос“ означава на тракийски „укрепление от дебели дървени греди“. Сходен произход има името на испанския град Бургос.
Чак до края на 19 век градът е наричан както Бургас, така и Пиргос, а в стари руски карти е срещан и като Порос и Форос. През 19 век е наричан и Ахело Бургас, за да се разграничи от Люле Бургас и други населени места със сходни имена.
Друга версия свързва името с град Буртаз във Волжка България от 13 век.
География
Географско положение
Градът е разположен в източната част на Бургаската низина, която се намира на изток от Горнотракийската низина. Разположен в най-западната точка на Черно море, Бургас дава името на едноименния залив, който е най-големият и най-вдаденият в континента на българското Черноморие. Градът е заобиколен от 3 езера: Бургаско, Атанасовско и Мандренско на запад, североизток и югозапад, и на изток от Черно море. Между Бургаското и Мандренското езеро на височина 209 m се издига връх Върли бряг. Той е и най-високата точка на Бургас.
В Бургас се намират две пясъчни коси: Кумлука, разположена между Бургаското езеро и Черно море, която е дълга около 3 km и широка около 1 km; и Атанасовска коса, разположена между Атанасовското езеро и Черно море и дълга около 1 km. В акваторията на Бургаския залив се намира черноморският остров Света Анастасия, който също е част от града. Той е отдалечен на 6,5 km от брега и е изграден от вулканични скали. В най-високата си точка е висок 12 m, а площта му е 22 дка.
Градът се намира на 360 km от столицата София, на 255 km от Пловдив и на 130 km от Варна. Разстоянието до най-големия турски град Истанбул е 332 km, а до турската столица Анкара е 782 km. Разстоянието до румънската столица Букурещ е 316 km, до гръцката столица Атина е 1076 km, до сръбската столица Белград е 784 km, а до македонската столица Скопие е 638 km.
Климат
Климатът в Бургас и региона се характеризира като влажен субтропичен с морско и континентално влияние.
Средната температура на въздуха през лятото достига 22,7 °C през месец юли, като максимални дневни температури над 20 °C се срещат и до ноември. Средният месечен брой слънчеви часове достига 328,6 през юли. През зимите континенталното влияние е видно, но те остават доста по-меки в сравнение с вътрешността на страната и са доста оскъдни откъм сняг. Средната температура на въздуха през зимата пада до 2,1 °C през януари. Средната годишна температура на въздуха е 12,3 °C.
Околна среда
През 1980-те години замърсяването на въздуха и водата причиняват сериозни проблеми. Причините са както липсата на адекватна политика в областта на околната среда, така и неспазването на екологичните стандарти от страна на изградената през социализма индустрия. Съществуващите пречиствателни съоръжения за отпадните води не се разширяват и след бързия растеж на населението по време на плановата икономика са под допълнителен натиск и постепенно се занемаряват. Промишлени отпадъчни води заедно с тези на бившите бежански лагери водят в края на 1980-те години до екологична катастрофа в Бургаското езеро. Животинският свят в най-богатото на риба езеро в България е почти напълно унищожен. Черноморското крайбрежие многократно се замърсява допълнително от малки количества суров петрол, които изтичат от петролните танкери и от отпадъчни води от нефтохимическата промишленост. През този период целият град е изложен на постоянно замърсяване на въздуха, чрез прекомерна концентрация на сероводород (H2S), прахови частици и серен диоксид (SO2), причинено главно от изхвърлените емисии от близката рафинерия и други заводи от химическата промишленост. До 1996 година в града се провеждат протести срещу екологичната обстановка.
С края на социализма се осъществяват проекти за подобряване на екологичната среда на града и непосредствената околност. През 1992 година в общинската администрация е създадена дирекция Екология, която координира и контролира проектите в тази област. От началото на 1990-те се изграждат стационарни и мобилни звена за наблюдение и контрол. Работещите в Бургас пет стационарни станции за мониторинг на въздуха са сред малкото такива в страната. Изградената система за наблюдение и контрол е единствената в България, която има възможност да разпознава отделните замърсители. Последствията и ефективните действия в резултат от това са твърде съмнителни. В периода от 1980 година до края на 1990-те години са създадени няколко защитени територии и осъществени проекти за опазване на биологичното разнообразие в района на Бургаските влажни зони. От 2005 година до днес са инвестирани повече от 220 милиона лева в проекти за изграждане и подобряване на съществуваща вече канализация, подобряване на водоснабдяването и пречистването на отпадните води. Наред с други проекти, през 2010 година е изградена допълнителна пречиствателна станция в най-големия комплекс на града – Меден рудник, а други, по-малки квартали са свързани с централната канализационна система. През 2012 година трябва да започне разширението на канализационната система в Меден рудник, изграждането на такава в квартал Горно Езерово, както и да заработи допълнителна система за наблюдение на въздуха и водата в пристанищния район.
Тези мерки, в допълнение на изменението на икономическата структура на града, инвестициите на фирмите в този сектор и преминаването на ТЕЦ-а, „Лукойл Нефтохим“, „Кроношпан“, „Хемусмарк“, „Победа“ и други производства към използване на газ през годините на прехода (намаляващо замърсяването на въздуха от съответните предприятия), водят до значителното подобряване на екологичното състояние на града и околността. Независимо от това днес, особено в кварталите Долно Езерово и Лозово, все още се измерват превишения над средните норми на концентрация във въздуха на сероводород и серен диоксид. Специализираните компетентни контролни органи, в лицето на Регионалната инспекция по околната среда и водите, Регионалната здравна инспекция и общинската администрация в Бургас не предприемат истински ефективни действия за защита на обществения интерес в тази толкова важна област. Тези високи стойности се обясняват от „експерти“, чрез конкретна метеорологична ситуация, в която вятърът пренася прахови частици във въздуха от близката рафинерия. „Лукойл Нефтохим“, „Кроношпан“ и други производители на мебели и нарастващият автомобилен трафик са днес сред най-големите източници на вредни емисии в града. Тъй като Бургас е важен транспортен възел, а след изграждането на автомагистрала Тракия се очаква и допълнително увеличаване на транзитния трафик, се планира извеждането на този трафик извън границите на града.
През 2008 година в Бургас се провежда референдум „за“ или „против“ изграждането на нефтопровода Бургас – Александруполис. 96,75% от взелите участие в референдума, или 49 552 души, се обявяват против неговото изграждане. При избирателна активност от 27,09 процента (51 225 участвали при 188 774 души, имащи право на глас) първият референдум в най-новата история на България е обявен за невалиден.
През 2010 година градската управа печели проект за интегрирано развитие на обществения транспорт, подкрепен от ЕС със 70 млн. евро. Това предоставя възможност на общинския превозвач Бургасбус да обнови автобусния си парк, да бъде разширена и обновена действащата тролейбусна мрежа, да се обособят до 20 km велосипедни алеи, с което Бургас заема водеща роля в тази област в страната и ще е част от велоалея „Несебър-Поморие-Бургас-Созопол“. През 2009 година Бургас се присъединява към така нареченото Споразумение на кметовете и през ноември 2011 година обявява намерението до 2020 година да намали енергийната консумация с 27%, да съкрати парниковите емисии с 25% и да увеличи употребата на възобновяеми източници с 26%. През същата година, благодарение на ангажиментите за опазването на околната среда, Бургас е обявен от кампанията „Зелена България“ на Министерство на околната среда и водите за „Най-зеления български град“ в категорията за градове с над 200 000 жители.
Природа
Води
На територията на Бургас текат 4 реки: Айтоска, Русокастренска, Изворска и Чарлийска. Първите две се вливат в Бургаското езеро, Изворска в Мандренското езеро, а Чарлийска в Атанасовското езеро. От трите езера, които ограждат града, Атанасовското е с най-високата соленост, последвано от Бургаското езеро. Мандренското езеро в по-голямата си част е сладководно, въпреки че е свързано с Черно море чрез канал.
Бургаско (остаряло Ваякойско) и Мандренското (остаряло Язеклийско) езеро са морски лимани. Те са образувани при покачване на морското равнище в следледниковия период, което води до наводняване на устията на реките и образуване на залив. Със спадането на морското равнище в края на късното Средновековие голяма част от най-западната част на Бургаския залив се заблатява от наносите на реките Русокастренска и Мандренска. Образуваните заблатени площи били известни под името Ваякойско и Язеклийско блато, които при най-малкото прииждане на водите на реките или при източен морски вятър са ставали непроходими. След Освобождението блатата пречат на развитието на Бургас в тази посока. Пресушаването на част от блатата и възпиране водите на реките, вливащи се в тях, започва през 1921 година. Прокопаването на околовръстния на Язеклийското блато канал продължава до 1928 година със средства по бежанския заем. Окончателното укрепване и заскаляване на брега на езерата се извършва през втората половина на 1940-те. Днес Бургаското езеро е най-голямото българско езеро и заема площ от 27,6 km², а Мандренското – 10 km². Водният обем на двете езера е 19 и 11 милиона кубически метра.
Атанасовското езеро е естествена лагуна. Езерото е разделено на две (Северно и Южно Атанасовско езеро) в посока север-юг от изкуствена дига. На дигата е построен път, който свързва централната градска част с квартал Сарафово, летище Бургас и Варна. Двете езера са свързани както помежду си, така и с Черно море, чрез множество канали. Въпреки че Северната част на езерото е обявена за поддържан резерват, носещ същото име, а Южната му част (бившата буферна зона към същия резерват) сега е защитена местност Бургаски солници, производството на сол от Черноморски солници не е забранено, а археологически находки доказват добив на сол от Античността.
Южно от Мандренското езеро се простира Странджа планина. Езерото днес е разделено на две, вследствие на укрепителните работи през 1940-те години, поради което сладководните води от по-голямата му западна част не се вливат чрез естествения отток в Черно море. Водите на езерото се използват предимно за напояване на селскостопански земи. След язовирната стена в посока изток, езерото следва естествения си отток, който образува в защитената местност Узунгерен лиман. Чрез естествения канал Пода в едноименната защитена местност, водите на езерото се вливат в черноморския залив Форос.
В непосредствена близост до кварталите Ветрен и Банево са разположени Бургаските минерални извори. Източниците на водоснабдяване на Бургас са язовирите Камчия в Стара планина и Ясна поляна в Странджа планина, както и по-малки местни подземни водоизточници.
Флора и фауна
Множеството защитени територии и природно уязвими зони, разположени в околностите на града, като защитената местност Пода, Мандренското, Бургаското и Атанасовското езеро, са обособени в така наречения проект Бургаски влажни зони. Бургаското и Атанасовското езеро и местността Пода са включени в Рамсарския списък за защита на влажни зони с международно значение и по-специално като местообитание на водолюбиви птици. В езерата край Бургас зимуват защитени видове птици като къдроглав пеликан, чапли (нощна, гривеста, малка бяла, голяма бяла и червена чапла) и корморани, голяма белочела гъска, червеногуша гъска, бял ангъч, саблеклюн и др.
Бургаският езерен комплекс е разположен на прелетния път Виа Понтика и е място с тесен фронт на миграция за прелетните реещи се птици от значителна част на Северна, Източна и Централна Европа. До 300 000 щъркела и до 60 000 грабливи птици прелитат ежегодно над езерата по време на есенната миграция. Това е мястото с най-голяма концентрация в Европа по време на прелет за розовия и къдроглавия пеликан, на тръстиковия блатар и на второ място (след Босфора) по концентрация на малкия креслив орел. По време на прелет е установяван и изключително световно застрашеният тънкоклюн свирец.
В Бургаския залив и Бургаските езера са документирани около 140 различни вида риби, част от които могат да бъдат разгледани в природонаучния музей в града. В южния край на Бургас, в защитената местност Пода е изграден център за наблюдение на птиците. Там има документирани над 255 вида птици, което представлява 67% от птичия свят на България. В природния резерват на Атанасовското езеро са документирани 317 вида птици. От тях 83 са вписани в Червената книга на България, а над 170 вида са от европейско значение. Там се среща и най-малкият бозайник в света, етруската земеровка, а от 2010 година се наблюдават популации на розово фламинго.
Защитени територии
В землището на Бургас са обявени един природен резерват и няколко други защитени територии и защитени зони. Атанасовско езеро е поддържан резерват. То е обявено през 1980 година и след няколко разширения заема площ от 1002,3 хектара. През 1997 година най-западният край на Бургаското езеро с бреговата ивица с обща площ от 379 хектара, е обявен за защитена територия от типа защитена местност.
Други защитени природни територии са: от 1989 година защитената местност Пода, с площ от 100.7 хектара; от 1995 година защитената местност Ченгене скеле, с площ от 191,19 хектара; местността Корията с площ от 11,6 хектара от 1995 година е защитена, през 2005 година е обявена за защитена местността Узунгерен, а през 2007 година местността Бургаски солници. – бившата Буферна зона на поддържан резерват Атанасовско езеро. Като място със защитен статут е обявената през 1995 година за природна забележителност, с обща площ от 73,6 хектара местност Водениците. Южно от Бургас е разположен най-голямата българска защитена територия – природен парк, парк Странджа.
Освен гореизброените защитени територии (по смисъла на Закона за защитените територии), в община Бургас се намират и няколко защитени зони от Европейската екологична мрежа Натура 2000 (обявени съгласно Закона за биологичното разнообразие): Атанасовско езеро, Бургаско езеро, Бакарлъка, залив Ченгене скеле и Мандра-Пода.
В някои от защитените територии и зони се изпълняват международни природозащитни проекти, а с влизането на България в ЕС, части от тях влизат в европейската екологична мрежа Натура 2000. Въпреки това контролът по спазването на природозащитните режими в района на Бургаските влажни зони е нищожен и далеч не е на необходимото ниво. Липсва така нужната подвижна охрана, която ефективно да противодейства на нерегламентирания лов и риболов (особено през зимните месеци).
История
Първи и тракийски селища
В землището на Бургас са разкрити няколко праисторически и антични селища от каменно-медната до късната бронзова епоха. В началото на лятото на 2008 година археолози от Бургаския музей откриват на 10 километра северно от града в местността „Солна нива“, близо до Атанасовското езеро праисторическа могила и предмети, датирани към епохата на ранния халколит. Изкопани са над 250 вещи, за най-ранните от които се предполага, че са използвани 6000 години пр. Хр. Те свидетелстват за земеделие, скотовъдство и добив на сол, като поминък на древните обитатели на местността. Открити са и ритуални съдове на царя-жрец. Счита се, че артефактите са най-старите, намирани изобщо по крайбрежието на Черно море, включително в Турция и Кавказкия регион. Това дава повод на директора на регионалния музей Цоня Дражева да определи района на днешен Бургас, между трите езера Мандренско, Бургаско и Атанасовско и Черно море като „…кръстопът на най-древните цивилизации…“.
Сред първите жители на региона са траките, които около 6 век пр.н.е. създават редица селища на територията на днешен Бургас, наред с близките градове Аполония, Месемврия, Анхиало. От 6 до 2 век пр. Хр. тракийско селище, вероятно емпорион (пазар) на Аполония съществува и в района на „Сладки кладенци“, на територията на днешния квартал Победа. Селището е разполагало с пристанище и водопровод. На хълма Шилото в квартал Меден рудник се е намирала тракийска крепост, която защитавала близките медни рудници на тракийските князе при Върли бряг. След инвазията на Филип II Македонски на нейно място се е намирало светилището на Аполон Карнесос (Пречистия Аполон), важна част от съществувала редица светилища на този бог, изградена северно от Аполония. Турсис е друго тракийско селище, което се намирало западно от Бургас и е разрушено в началото на 2 век пр. Хр. Поради активното строителство в по-късни епохи, не са запазени останките от античното селище в местността „Сладки кладенци“. Въпреки това наличието на пристанище, пазарно средище и археологически находки дават основание на историка Иван Карайотов да локализира Пристанището на тракийските царе на територията на Бургас. Археологически проучвания на по-късните минерални бани Акве Калиде също доказват тракийски селища и най-почитаното „светилище на Трите нимфи“. По времето на шах Дарий I тракийските селища в района на Бургас са под персийска власт, но след отблъскването на персийската инвазия и основаването на Одриското царство те отново са тракийски.
Наред с изброените селища Бургас е смятан най-вече за приемник на Деултум, Акве Калиде и средновековния Пиргос, а според някои автори и на Скафида и Русокастрон. Деултум възниква на западния бряг на Мандренското езеро при устието на реката Средецка, на територията между езерата Бургаско и Мандренско, а съвременните езиковеди превеждат името на града като двублатие. Между 383 и 359 година пр. Хр. селищата при Бургас са под контрола на тракийския цар Котис I. Значението на близките градове Аполония и Месамврия пречи на развитието на малките селища между тях, а до 340 година пр. Хр. регионът е превзет от Филип II.
Развитие от римско време до Средновековието
След превземането на Южното Черноморие от римския пълководец Луций през 72 пр.н.е император Веспасиан основава източно от тракийското селище Девелт или Дебелт едноименната колония Деултум (лат. Colonia Flavia Pacis Deultemsium) за ветерани на VIII Августовски легион, която се разраства до важен център на провинция Хемимонтус. Там са се срещали едно североизточно разклонение на римския път Виа Милитарис и крайбрежният Черноморски път Виа Понтика. Заедно с Деултум през римско време се развиват и минералните бани при Акве Калиде, посещавани в следващите векове от множество императори и царе. В центъра на Бургас римските следи са документирани чрез множеството намерени монети от 1 до 4 век, а южно от днешната Централна гара се намират останките на римско статио.
В края на 1 век, по времето на римския император Антонин Пий на полуостров Порос/Форос край днешния квартал Крайморие са построени двойната крепост Бургос или Порос и пътна станция (statio milliaria) с пристанище. Те са охранявали подстъпите към крепостите Деултум и Скафида, както и Виа Понтика. При археологически разкопки през 2009 година са разкрити част от крепост, останките на манастир от 13 век и древно селище в близост до тях, датиращо от късната античност (V век след Христа). Според някои автори споменатите в историческите извори Порос и Пиргос са една и съща крепост. Крепостта на п-в Форос най-вероятно е използвана като наблюдателница. Нейните останки са съществували и през XIX век, за което свидетелстват различни европейци, посещавали района през този период. Отделни автори смятат, че селището е наследник на античната пътна станция, спомената като Пудизо в Певтингеровата карта. Не се знае дали Деултум и крепостта на Форос са превзети и разрушени както Акве Калиде и целия регион по времето на готските нашествия през втората половина на 260-те години. През 376 година изворите споменават отново Деултум, край който готите разбиват елитна римска военна част.
Сред разделянето на Римската империя през 395 година, регионът на днешния Бургас влиза в пределите на Източната Римска империя (по-късно Византия), а по времето на Юстиниан I (527 – 565) около Акве Калиде са изградени крепостни стени. През 708 година кан Тервел разбива източно от Акве Калиде в Битката при Анхиало византийските войски начело с Юстиниан II, а имперските бани и Деултум влизат за първи път в границата на България. При кан Крум областта Загоре влиза трайно в пределите на България, а при неговия наследник Омуртаг от бреговете на Бургаското езеро до река Марица се изгражда граничният вал Еркесия. Според едно от преданията през 863 година кан Борис I приема тайно християнството при Деултум (виж Покръстване на България). Тази теория се подкрепя и от археологически находки от 2005 година, когато до днешното село Дебелт е открит ритуален комплекс с базилика от IX век. Борис изоставя стария си титул и приема славянската титла княз, а заедно с това получава името на кръстника си – византийския император Михаил III.
От около 970 година регионът е отново под византийска власт, като през 1093 година император Алексий I Комнин разполага в Термополис, средновековния наследник на Акве Калиде, отряд за отбрана на източните старопланински проходи. В следващото столетие Бургаският регион е оспорван от Българската и Византийската империя. През 1206 година латинците, предвождани от Хенри Фландърски, брат на Балдуин Фландърски, превземат и опожаряват Термополис. През 1270 година крепостта Порос е спомената в документ на константинополския патриарх, а през 1304 южно от нея се състои Битката при Скафида, при която цар Тодор Светослав превзема Южното Черноморие. През 1332 година Иван-Александър побеждава император Андроник III Палеолог западно от днешния Бургас в последната голяма битка между Българското царство и Византия – Битката при Русокастро. В началото на 13 век регионът е опустошен от Каталанската компания.
Под османска власт и първо писмено споменаване
Деултум, Скафида и Порос са завладени от османските турци, начело със султан Мурад I през 1367/1368 година, но превзети по-късно от Амадей VI Савойски, който ги предоставя на Византия. В началото на 1453 година, малко преди падането на Константинопол те, заедно с други градове по Южното Черноморие, са последните български територии, които падат под османско владичество. Деултум е окончателно разрушен и не може да се възстанови през следващите столетия. Термополис и Пиргос са запазени, а първият турски султан Сюлейман I (1520 – 1566) заповядва изграждането на нова баня (хамам) върху полуразрушените римски басейни. При Порос, който става част от Анхиалската кааза, султан Баязид II изгражда за нуждите на султанския двор чифлик, а за корабоплаването – фар.
Най-ранният писмен документ, споменаващ Бургас точно на мястото на днешния център, е османският регистър (дефтер) от 1603/4 година. В него се споменава за пристанището Пиргос (искеле-и Пиргос), което е част от вакъфа на Искендер паша и се намира в Айтоската кааза (околия), където е до вилаетската реформа от 1864 година. През 1639 и 1646/47 отново е споменато пристанището. Въпреки разрушаването на античната водопроводна мрежа и недостига на вода, Пиргос е използван за база на османския флот. Сладководна вода се пренасяла с каруци или на гръб от близки извори и съхранявала в големи съдове в близост до пристанището.
Едно от първите писмени сведения за града през този период оставя османският пътешественик Хаджи Калфа, посетил града в средата на 17 век и го отбелязал с името Бургас. В периода след Битката при Лепанто през 1571 година Пиргос е важен корабостроителен център. В средата на 17 век градът започва да се разраства благодарение на търговията и износа на зърно. Пътешественикът Евлия Челеби споменава през 1656 година за две пристанища в селището: едно при Порос за големите и другото при Пиргос, в района на днешното пристанище, за по-малките кораби. Както османският хронист Хаджи Али пише в своя походен дневник (Fethname-i Kamaniçe), султан Мехмед IV посещава през 1672/73 година Термополис на път за Полша (виж Полско-турска война (1672-1676)). През 1673 година една част от арменците, депортирани от района на бойните действия, се заселват в Бургас. Те са посетени две години по-късно от арменския архиепископ Мардирос Кримечи, оставил кратко описание на града.
През 1738 г. населението на Бургас, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско. Лафит-Клаве, който посещава региона през 1784 година, определя Бургас като стратегически важен, най-голям град в залива и определя първи името на залива като Бургаски, със забележката, че преди това е известен като Порос. Езерото западно от града той нарича Бургаско, а неговата река-отток Бургаска. Няколко западни дипломати, между които Венцел Едлер фон Брогнард (1786) и Шарл дьо Пейсонел (1787) описват Бургас в този период като касаба (малък град) с 1100 – 1200 къщи и като важен търговски център и място за претоварване на селскостопански продукти от източната част на Тракия. Бургас е по това време център на крайбрежието от Ахтопол до Гюзекен и разполага с Бургаското киле – собствена мерна единица за измерване на зърно.
С оттеглянето на руските войски след края на Руско-турската война от 1828 – 1829 г. по-голямата част от българското населението на Странджа и крайбрежието напуска родните си домове и, следвайки армията извън пределите на България, се заселва в Украйна, Молдова, Бесарабия и други територии на Руската империя. В следващите години се завръща част от турското население, избягало преди войната. В изоставените селища постепенно се заселват българи от вътрешността на страната, които под влиянието на гръцките учители и свещеници постепенно се погърчват.
Между 1854 и 1864 Бургас е част от Анхиалската кааза в Силистренския санджак. По време на Танзимата (1840 – 1864) се обособява самостоятелна кааза с център Бургас в Сливенския санджак. За целта към каза Пиргос се прехвърлят селищата от Ахиалската и Русокастренска кааза. Като административен център Бургас се управлява от каймакам, към който според Закона за вилаетите се създава и околийски съвет, в заседанията на който според Хатихумаюна участват и немюсюлманските общности, включително и българи. Този административен статут се запазва до Освобождението.
В резултат на новата обстановка от началото на 60-те години на XIX в. за Бургас започва период на бурно стопанско и културно развитие, който прекъсва за кратко само по време на Руско-турската война (1877 – 1878), за да продължи след това с още по-голяма динамика. През 1860 г. в Бургас се построява телеграфна станция, която обслужва района към Сливен, Варна и Цариград. Телеграфната връзка с османската столица и с двата по-големи съседни града: Сливен и Варна (първият от които е един от най-значимите в цялата империя производителен център на занаятчийски изделия и на текстил), както и пристанището (главен износен пункт на цяла Североизточна България и важен за транзитната търговия на голяма част на земите от Долния Дунав) дават нов тласък за развитието на търговията в Бургас и повишават значението на града като главно черноморско пристанище за цяла Южна България.
Основите на народната просвета в Бургас са положени през 1865, когато в Атанасово (днес комплекс Изгрев) е открито първото българско училище в града. Дотогава в града действа само едно гръцко училище. Българското училище е частно, издържано от училищни такси и дарения под всякаква форма. Обучението се извършва по програмата на старите килийни училища. Учебните предмети се преподават по църковните книги: филида, октоих, псалтир, апостол, църковно пеене, писане и четирите аритметични действия.
В края на 1867 г. в Бургас се заселва изгонения от Созопол поп Георги Стоянов Джелепов. Той дава силен тласък на борбата за независима българска църква и народното просвещение в пристанищния град. На 11 май 1868 г. поп Георги представя на първенците в Бургас въпроса за откриване на българска църква и училище. За осъществяването на тази идея е създадена от Димитър Бракалов, Яни Русалиев, Койчо Райков, Никола Камбуров и Сава Хаджидечев самостоятелна българска община, която огранизира подписка за събиране на волни пожертвования от българското население в града, а самия Джелепов дава една от стаите на своята къща за основаване на българско класно училище. Така през 1869 година в Бургас се откриват българско класно училище и църква на мястото на днешния храм „Св. св. Кирил и Методий“, въпреки силната съпротива на гръцките митрополити от Анхиало и Созопол.
Въпреки че населението на Бургас не взема участие във въоръжените борби за освобождението на България, през града минат важни канали за комуникация и пренос на оръжие на Вътрешната революционна организация, а революционерите Васил Левски и Панайот Хитов на няколко пъти посещават града.
Износ на стоки от Бургас за първите 6 месеца на 1862 г.
422 сандъка аби (сукно), почти всичко във Франция
69 бурета краве масло
1350 чувала брашно
12 сандъка овчи кожи
38 000 чувала сухари
403 кошници яйца
367 кошници с кокошки
268 сандъка свещи
81 чувала вълна
1 500 000 оки въглища (дървени въглища)
220 000 кантара дърва
300 000 килета меко жито
150 000 килета твърдо жито
89 000 килета царевица
26 000 килета ръж
24 000 килета ечемик
10 875 килета овес
Внос на стоки в Бургас за първите 6 месеца на 1862 г.
240 бурета с гвоздеи
40 бурета със спирт
56 бъчви водка
360 сандъка железарски стоки
480 чувала кафе
690 бурета със захар
380 сандъка манифактурни стоки
160 сандъка стъкло и стъкларски изделия
5 сандъка глинени изделия
17 000 оки морска сол
40 бъчви дървено масло
180 сандъка с чували за жито
Данни за корабоплаването през 1865 г.
Брой ветроходи – 4487
Общ тонаж на ветроходите – 250 693
Брой параходи – 63
Общ тонаж на параходите – 27 401
Общ брой на корабите – 4550
Общ тонаж на корабите – 278 094
По време на борбата за българска църковна и държавна независимост през 1869 година в Бургас се откриват българско училище и църква на мястото на днешния храм „Св. св. Кирил и Методий“. Въпреки че населението на Бургас не взема участие във въоръжените борби за освобождението на България, през града минават важни канали за комуникация и пренос на оръжие на Вътрешната революционна организация, а революционерите Васил Левски и Панайот Хитов на няколко пъти посещават града.
Главно пристанище на Източна Румелия и Съединението на България (1878 – 1885)
По време на Руско–турската война от 1877/78 година Бургас е използван от османската армия като логистичен център. Към края на войната през пристанището се изтегля и многобройно турско и черкезко население, сред което и това на Бургас. Последните 2000 турски войници и 4 оръдия са били натоварени на гемии в края на декември 1877 година. С подписването на Одринското примирие Бургас остава извън границите на бъдеща България, като за демаркационната линия между двете армии било определено билото на Източна Стара планина, което достига Черно море северно от Несебър. Така в началото на 1878 в Бургас и околните селища вече няма официални представители на турския султан, което води до безчинствата на башибозушките и черкезки банди. На масови кланета са подложени жителите на Карнобат и Българово. Бургас е спасен благодарение на Руфат Ефенди, османския комендант на Бургаското пристанище.
На 6 февруари 1878 година, „летящ отряд“ под командването на полк. Лермонтов, имащ за задача да осигури на руския флот достъп до бургаското пристанище като заеме позиции в Бургаския залив и спре нахлуващите от север през Дюленския проход черкези и дезертирали турски войници, освобождава Бургас. По това време в него живеят около 2950 души, основно арменци, евреи, българи, гърци и гъркомани. За първи кмет на освободения град е назначен Нико Попов. На бургаския бряг руските войски изграждат в следващите месеци военна болница, която е под ръководството на Александра Лермонтова и остават в града до средата на 1879 година.
С изпълнението на Берлинския договор от 1878 година Бургас става един от 6-те административни центрове на османската провинция Източна Румелия. По силата на договора в града се завръща и част от турското население. Решенията на Общината са обявявани на български, гръцки и османски. Въпреки липсата на вода, градът е важен търговски център и единственото голямо пристанище на Източна Румелия, а икономическото развитие привлича бежанци от Източна Тракия и Странджа планина – територии, които остават под османска власт. През 1880 година е открито читалище „Пробуда“, а на 20 юли 1885 година в Бургас излиза Бургаски вестник – първият бургаски седмичник.
Градът остава османски до септември 1885 година, когато след военен преврат Източна Румелия се съединява с Княжество България. Съединението на България е посрещнато с неодобрението на Русия и е срещу интересите ѝ да контролира Балканите. В последвалата Сръбско-българска война взимат участие и граждани от Бургас. Въпреки че Букурещки договор от 19 февруари 1886 година възстановява статуквото, руският цар Александър III не е удовлетворен и отказва да признае Александър Батенберг за владетел на Обединена България. Така в следващите месеци и години руската дипломация организира и подпомага организирането на заговори срещу България. Турското правителство от своя страна иска като предварително условие за нормализиране на отношенията, поставянето на бургаското пристанище под турска администрация, което е отхвърлено от българския княз.
В началото на май 1886 година е осуетен заговор в Бургас под ръководството на руския офицер Николай Набоков срещу Александър Батенберг, който е на посещение в града. След разкритието заговорниците успяват да се укрият в руското представителство в града и да избягат ненаказани. Въпреки че проруските политически групи в страната (цанковисти и лъжесъединисти) свалят от престола княз Александър I, с помощта на Стефан Стамболов и румелийската войска той успява да се върне отново на трона. През октомври същата година в Бургас избухва отново под ръководството на Набоков военен бунт, подкрепен от руски военен кораб. За смазването на бунта Стамболов изпраща Коста Паница, който с помощта на Айтоския отряд успява да сложи край на русофилските заговори срещу Съединението в Бургас.
Икономически възход и бежански лагер на България (1891 – 1913)
След Освобождението Бургас застава на първо място след София по относителен дял на темпове и мащаби на развитие в сравнение с други български градове. През 1887 г. населението на града е 5700 души. Бурното развитие намира израз в приетия през 1891 г. първи строителен план на Бургас. Той затвърждава изграждането на нови обществени сгради по западен образец в града, което променя неговия ориенталски облик. Още през 1881 г. е изградена градската библиотека, през 1891 г. Морската градина и през 1897 г. започва строежът на катедралата Св. св. Кирил и Методий. През 1895 година Георги Иванов отваря първата печатница в Бургас, последван от печатницата на Хр. Велчев, която е преименувана през 1900 на Печатница Братя Велчеви. На 27 май 1890 година тържествено се открива в Бургас жп линията Бургас – Пловдив. Важен етап от икономическото развитие на Бургас бележи и изграждането на морското пристанище, което е открито на 18 май 1903 година. През тези години в Бургас се създават 151 индустриални предприятия, между които Фабрика за захарни изделия и растителни масла на Аврам Чальовски, Големите български мелници на Иван Хаджипетров, сапунената фабрика Камбана, Фабрика за рибни консерви и др.
Редица красиви сгради в Бургас – хотел „Империал“, „Модерен театър“, къщите на Йови Воденичаров, Йонидис, Иван Хаджипетров, Исак Презенти, братя Калиманови, Стефан Родев и др., катедралата „Св. св. Кирил и Методи“, сградата на музея „Петя Дубарова“ са проектирани от италианския архитект Рикардо Тоскани (между 1897 и 1926 г.).
Със създаването на Българската екзархия през 1870 година Българската православна църква успява да възстанови своята независимост, но няколко градове на западния бряг на Черно море остават под управлението на Цариградската патриаршия. През 1900 година Цариградската патриаршия предава последните църкви и манастири, но това не навсякъде става мирно. През 1905 година след дълги протести манастирът „Света Анастасия“ е предаден на българската патриаршия. Преди този акт игуменът на манастира прави опит да продаде манастирското съкровище, което предизвиква брожение и протести в Бургас и само намесата на жандармерията предпазва гръцкото население от погроми.
След Съединението за десетилетия градът и окръгът се превръщат в най-големия бежански лагер на България. След Илинденско-Преображенското въстание и особено след Междусъюзническата война от 1913 година градът и регионът се напълват с бежанци от Източна Тракия. Още на 29 януари 1895 година бежанци от Македония създават в Бургас Македонско дружество, наречено Пирин планина, в което членуват и емигранти от Одринско. На 12 май 1896 година, по подобие на него и по инициатива на Капитан Петко войвода и братята Петър и Никола Драгулеви във Варна се създава Одринско преселенско дружество Странджа. През месец декември същата година се изгражда и негов клон в Бургас. На 2 септември 1902 година двете организации в Бургас се обединяват в Македоно-одринско дружество. В Бургас се основават и Македоно-одринското опълченско дружество, Македонското благотворително братство „Димитър Михайлов“, Македонското женско културно-просветно и благотворително дружество „Менча Кърничева“, Македонският младежки сговор „Пелистер“ и други организации. Като организационен център на бежанците по това време служи Минковият хан, разположен на днешната улица „Фердинандова“ № 63.
През 1906 година действията на гръцките андарти в Македония водят до безредици и погроми срещу гръцкото население в пренаселения с бежанци град и регион. В Бургас гръцката църква и училище са отчуждени, а гръцкото население емигрира през следващите години основно в Константинопол. През 1906 г. създадената година по-рано Търговска гимназия се премества в бившите помещения на гръцкото училище. По това време в града работят още по едно арменско, турско и френско частно училище.
От Балканската война до 30-те години на XX в. (1912 – 1934)
При избухването на Балканската война в Бургас от 65 доброволци е сформирана Първа рота на 12-а Лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение под ръководството на Луи Айер. На 18 октомври 1912 година градът е обстрелван от османския флот, който изгражда в Бургаския залив морска блокада. Блокадата е снета на 8 ноември през същата година.
След загубената Междусъюзническа война и след загубата на Първата световна война броят на бежанците в Бургас отново нараства, като по непълни данни на бившата Дирекция за настаняване на бежанските семейства в България, до 1931 година в Бургаски окръг са заселени най-много – 12 155 семейства, като общият им брой възлиза на над 60 хиляди души, две трети от които от Източна Тракия. Останалата част са бежанци от Егейска Македония, основно от района на Енидже Вардар. Те пристигат в периода 1923 – 25 година и са заселени в Бургас и по крайбрежните селища на север от града. На тяхно място за Гърция заминават по-голямата част от гърчеещите се жители от региона. Още преди войните, през 1912 г. бил обновен фарът на остров Света Анастасия. В северната му част била изградена железобетонна фарова кула и служебно жилище за фаропазачите. Височината на фаровата кула от терена била 9,10 м., а светилото – на 21,70 м. от морското ниво. Фаровият апарат бил демонтиран от старата кула на остров Свети Иван. Осветлението му се осъществявало с помощта на двуфитилни петролни лампи. Огънят бил запален за първи път на 13 юни 1914 г. и се виждал на разстояние от 6 морски мили. През периода 1910 – 1919 г. се планирало фарът на Света Анастасия да бъде снабден с модерни камбани. Чак през 1925 – 1926 г. такова съоръжение било поставено на входа на Пристанище Бургас.
През 1918 година Цистерцианския орден, който се грижи за бежанците в Бургас, отваря девически интернат в града. Въпреки тежкото икономическо състояние на бежанците започва икономически подем в града. През 1920 година Бургас наброява около 21 000 души и е отново главното българско пристанище за износ на зърно и български продукти, а до средата на 1930-те изпреварва Варненското и при вноса. През 1922 година швейцарското дружество AG für Handel und Industriewerte получава 25-годишна концесия за индустриален добив на сол в Атанасовското езеро. Две години по-късно, през 1924 година в Бургас е открита с Девеко (днес ХемусМарк АД) единствената фабрика за моливи в Югоизточна Европа, а година по-късно отваря врати Държавното механотехническо училище.
През зимата на 1928/29 година Бургаският залив замръзва, което позволява в края на януари и началото на февруари 1929 преминаването от Бургас до остров Света Анастасия с файтони. Няколко години по-късно, през 1934 година жителите на града наброяват 34 260 души.
Съветска окупация и управление на БКП (1944 – 1989)
Вестта за нахлуването на Червената армия на 7 септември 1944 г. в територията на Царство България идва в Бургас по телеграфа, по телефона и по радиото. На 8 септември 1944 г. в акваторията на Бургас каца съветски хидроплан. На същата дата на Бургаското летище в качеството си на радист Данаил Денев посреща първия съветски разузнавателен самолет, пилотиран от майор Серцов и сътрудника му Середин.
На 9 септември 1944 година Бургас е окупиран от съветски войски, които завземат бургаското летище и пристанище, а представители на царската власт биват екзекутирани. През периода 16-19 септември 1944 г. в гарнизона в Бургас, в резултат от отравяне с метилов алкохол са засегнати около 190 съветски войници, от които 42-ма са починали. Сред жертвите на последвалите два състава на Народния съд в Бургас се отличават представителите на всички богати и състоятелни бургаски фамилии, бургаската интелигенция и членове на Бургаската адвокатска колегия. По това време в града работят заедно с Бургаските минерални бани шест частни бани и една общинска морска баня. След края на Втората световна война еврейската организация Хагана организира корабни конвои за преживелите Холокоста, които отплават от Бургас в посока Палестина. С тези конвои се изселва и еврейското население на Бургас. В следващите години комунистическото управление на БКП национализира над 160 фабрики и частни предприятия, баните, магазините, а неспособността на комунистите да ги управляват води до недостиг на храна, дрехи, топливо и друго продоволствие. Затварят се Народният университет, синагогата, Немската и Италианската гимназия. Тоталната национализация нарушава естествения ритъм на стопанското развитие в Бургас, а политическите репресии продължават и след това. На 29 юни 1947 г. в Бургас каца първият пътнически самолет Ю-52, прелетял внушителното за онова време разстояние от София до Бургас. Това събитие, състояло се под непосредственото наблюдение на министър-председателя на Народна република България – Георги Димитров, е всъщност първият пътнически полет на Българската гражданска авиация.
През 1956 г. в града живеят 79 091 души.
През 50-те и 60-те години на 20. век са построени заводи от химическата и нефтопреработвателната индустрия, най-голям от които е Нефто-химически комбинат. Индустриализацията води до допълнителен прираст на населението и през 1960-те отново е отворена Немската гимназия. Между 1970 и 1973 година архитектурното студио ИПП Главпроект изработва нов план за развитие и разширение на града по „социалистическия модел“. През следващите години по него са изградени жилищните комплекси Изгрев, Зорница, Петко Славейков и Меден рудник, където и днес доминират сгради от този период. В комплекс Славейков през 1980 година е построен блок 55, с 23 входа и 482 м се превръща в най-дългия жилищен блок в България и е удостоен със званието „социалистическа гордост“. В този период централните общински Хали са заменени от нова двуетажна сграда и преименувани на Краснодар. Друга емблематична сграда от този период е жилищният блок 77 в квартал Лазур (тогава под името Толбухин), известен в Бургас като Краставицата.
През 1976 година към Бургас е присъединено селото Меден рудник, като в следващите години до него е построен най-големият бургаски квартал, който е отделен от останалата част на Бургас чрез Бургаското и Мандренското езеро, а бившето село става един от микрорайоните на новия комплекс. На 9 септември 1982 година Тайната армия за освобождение на Армения извършва атентат в Бургас срещу Бора Сюелкан, турски генерален консул в града, и убива неговото административно аташе.
Населението на Бургас към 4 декември 1985 година по данни на НСИ е 182 338 жители. От 1987 до 1991 година към Бургас са присъединени други пет общински села. Те са различно отдалечени от центъра на Бургас, причина за която е географското положение на Бургас, разположен между три езера на запад и Черно море на изток.
Развитие през посткомунизма
След падането на комунизма през 1989 година настъпва промяна на архитектурата и облика на града. Въпреки това архитектурата на Бургас, особено в периферията, е белязана от разширяването на града по време на комунистическата епоха, когато бившите бежански лагери са трансформирани в модерни жилищни комплекси, а в по-младите квартали все още могат да се срещнат така наречените Шаронски къщи. През зимата на 1996/97 година в Бургас, както в цялата страна се организират и провеждат протести срещу правителството на Жан Виденов и хиперинфлацията. През 1998 година пристанищният град става седалище на едно от петте административни съдилища.
На 28 февруари 2008 година бургаският Общински съвет признава геноцида над арменския народ в Османската империя в периода 1915 – 1922 година. През декември същата година пред Бургаския административен съд за първи път в България е заведено дело по електронен път.
През пролетта на 2010 година дъжд и усиленото снеготопене са причина за наводнение на кварталите Победа, Долно Езерово и Меден рудник.
През 2011 година Бургас печели приза Най-добър град за живеене в България, както и Най-зеленият български град. През 2013 година Бургас за втори път печели приза Най-добър град за живеене в България.
През 2015 г. е открит тунел (подземна улица) под площад Тройката, свързващ улиците „Генерал Гурко“ и „Княз Борис“. Дължината на съоръжението е 245 метра.
Бъдещо развитие
Бъдещото развитие на града е свързано с отваряне на Бургас към морето и езерата. В този контекст се дискутира проектът Супер Бургас. През следващите години трябва да се реализират също проекти за обществен велосипеден транспорт, за извеждането на тежкия трафик от централната част на града, за възстановяването на остров Света Анастасия и мостика, както и за рехабилитирането на историческия център. Предвидено е изграждането на два нови парка в комплекс „Меден рудник“, нови спортни игрища в квартал Долно Езерово и в Борисовата градина и нов спортен комплекс на открито в „Меден рудник“, който ще е най-големият в града.
Население
Численост на населението
Численост на населението според преброяванията през годините:
Със своите над 200 000 жители (данни по настоящ адрес) Бургас се нарежда на четвърто място по численост на населението в страната след София, Пловдив и Варна. Но според данните на НСИ към 1 януари 2009 година Бургас има 188 861 жители. Подобна разлика има и за цяла България, която по настоящ адрес има 8 042 905 жители, но реално живеещите в страната са 7 606 551 жители по данни на НСИ към 1 януари 2009 година. За една от причините може да се счита миграцията на част от населението на Бургас в чужбина или други български населени места, които обаче не са променили бургаската си регистрация. Въпреки това за периода между двете преброявания през 2001 и 2011 година Бургас е един от четирите областни градове, които имат положителен прираст на населението.
На 12 ноември 1987 година са присъединени 4 села – Горно Езерово, Лозово, Крайморие и Сарафово. През 1991 година е присъединено село Долно Езерово с население 5685 души. С решение на Министерски съвет през 2009 година се одобрява решението на Общинския съвет в Бургас за присъединяване на общинските села Банево и Ветрен (със старо име Житарово) като квартали на града. Някои от новоприсъединените квартали на Бургас като Сарафово, Крайморие, „Меден рудник“ са били в миналото бежански лагери, като са приютявали тракийски и македонски българи след Балканските войни (1912/13).
През 2015 г. дотогавашните села Рудник и Черно море стават квартали на града.
В следната таблица са посочени данните за населението на Бургас за дадената година и според съответната територия, която е заемал по това време, като данните могат да бъдат от преброявания (¹), приблизителна оценка (²) или статистически данни на съответните държавните институции (³).
Етнически състав
Според първото преброяване, проведено в България след влизането на страната в ЕС през 2011 година, за първи път запитващите имат възможност да отговорят доброволно на въпросите за етническа и религиозна принадлежност, както и за майчин език. Така в Бургас на въпроса за етническата принадлежност отговарят само 181 116 души, 171 898 от тях се определят като българи, 3800 като турци, 1330 като роми и 666 посочват, че имат друга етническа принадлежност (немска, руска или друга).
Страхувайки се от широката дискриминация спрямо ромите, те предпочитат често да посочват етническа принадлежност към мнозинството на местното население. По този начин те влияят върху броя на турците и по-малко върху този на българите в Бургас. От данните също не може да се определи действителният брой на арменците.
Религия
В Бургас се намира архиерейско наместничество на Сливенската епархия. Бургаската духовна околия е с център гр. Бургас. Архиерейски наместник в Бургас е ставрофорен иконом Борис Игнатов.
Най-голямата религиозна общност е тази на българските православни християни, следвана от мюсюлманската, като Бургас е единственият голям български град, в който тази общност няма собствен храм. Други религиозни общности в града са българските католици и православните арменци, както и конгрешанска община, част от Съюза на евангелските съборни църкви, Евангелската методистка епископална църква, както и Евангелска петдесятна църква Бургас, основана през лятото на 1920 г.
Управление
Кметове от 1990 г.
След демократичните промени през ноември 1989 година за кмет на град Бургас е назначен през декември Никола Александров. Той остава в длъжност до септември 1990 година, когато е сменен от Атанас Демирев. Демирев ръководи временната управа на Бургас до смъртта си през май 1991 година. На първите демократични избори през октомври същата година за кмет на Бургас е избран Продан Проданов от листата на Съюза на демократичните сили. Неговият мандат, който свършва през ноември 1995, се запомня с политическата конфронтация с бившите комунисти и централната власт, както и с бюджетния дефицит на Община Бургас. На местните избори през 1995 година Проданов е победен от представителя на бившите комунисти, Йоан Костадинов.
Костадинов е преизбран на местните избори през 1999 и 2003 година и е един от най-дълго управлявалите кметове на България. На изборите за местен парламент през 2007 година Костадинов е като независим кандидат, подкрепен от Съюза на тракийските дружества в България, но не успява да спечели. Изборите са спечелени от младия Димитър Николов във втори тур, където успява да победи кандидата на националистите Валери Симеонов. На местните избори на 23 октомври 2011 година Димитър Николов печели втори мандат още на първи тур със 70,86 на сто от гласовете. Втори с 11,25 на сто остава отново Валери Симеонов. На изборите от 25 октомври 2015 година Димитър Николов печели трети мандат на първи тур с 84 на сто от гласовете. Втори, с 6,17 на сто, остава кандидатът на НФСБ д-р Бойко Миразчийски. На изборите от 27 октомври 2019 година Димитър Николов печели четвърти мандат на първи тур с 65,83 на сто или 48 005 гласа. Втори, с 10,18 на сто или 7425 гласа, остава кандидатът на БСП Николай Тишев.
Общински съвет
Според „Закона за местното управление и местната администрация“ управлението на община Бургас е със структура, съставена от кмет и общински съвет от 51 съветници. Съставните населени места имат изборен кмет или кметски наместник. Общинският съвет приема основните наредби и правилници, които действат на територията на община Бургас. Общинските съветници и кметът имат право на инициатива за внасяне на предложения. Обсъждането е в постоянните комисии на Общинския съвет и неговата сесия. Изпълнението на взетите решения от общинския съвет се осъществява от общинската администрация. На всеки четири години се избира нов общински съвет и кмет, като следващите избори са предвидени за 2023 година. Разпределението на местата в Общинския съвет след последните избори от 27 октомври 2019 година, е следното:
Административно-териториално деление
Бургас се състои от централната част, жилищни комплекси, квартали, вилно и рибарско селище. Една част от тях исторически се срастват с града, други са били преди това съставни селища на община Бургас, трети стават част от града след административни реформи. Освен централната градска част (ЦГЧ), като централни се числят комплексите Братя Миладинови, Възраждане и Лазур. Другите части на града са жилищните комплекси Меден рудник, Петко Славейков, Зорница, Изгрев, както и кварталите Черно море, Рудник, Акациите, Банево, Ветрен, Горно Езерово, Долно Езерово, Лозово, Победа, Сарафово, Крайморие. Ексклави на Бургас е рибарското селище Ченгене скеле в парк Росенец, вилно селище Отманлии в местността Алатепе и остров Света Анастасия.
Бургас е разделен на шест Териториални дирекции (ТД):
ТД „Възраждане“, включваща к-с „Меден рудник“, кв. „Победа“, кв. „Акациите“, кв. „Горно Езерово“
ТД „Изгрев“ – к-с Изгрев, к-с Зорница, кв. Сарафово
ТД „Приморие“ – ЦГЧ, к-с Възраждане, кв. Крайморие, Рибарското селище в м. Ченгене скеле, Парк „Росенец“, м. Алатепе (вилно селище Отманлии)
ТД „Освобождение“ – к-с Славейков, кв. Лозово, кв. Банево, кв. Ветрен
ТД „Зора“ – к-с Лазур, к-с Братя Миладинови
ТД „Долно Езерово“ – кв. Долно Езерово
През юли 2011 година е приет нов Общ устройствен план (ОУП), според който градът трябва да се отвори към морето и езерата и включва няколко нови жилищни комплекса.
Герб и знаме
Гербът на Бургас съчетава на син щит някои исторически факти за града. Така изобразеният лъв символизира смелостта на хората, които са се заселили в това трудно за живеене място, а рибната му опашка – изобилието на риба. Лъвът държи в ръцете си кула, като символ на кулата, от която произлиза името на Бургас. Над синия щит са изобразени две каравели, които символизират Бургас като старо и едно от най-важните пристанища на Черноморското крайбрежие.
Цветовете на знамето на Бургас са синьо и бяло.
Чуждестранни консулства, членство в международни организации
В Бургас се намира генерално консулство на Турция и почетните консулства на Беларус, Грузия, Индия, Румъния, Русия, Сиера Леоне и Украйна. През 2004 година в града е открит Черноморският граничен координационен и информационен център, който осъществява сътрудничество между органите за гранична охрана на държавите от Черноморския басейн по отношение на граничния контрол.
Бургас е член в 12 международни организации, между които Конвент на кметовете, Eurocities, ICLEI и BALCINET. Градът има свое представителство и в Брюксел.
Побратимени градове
Бургас е побратимен град със следните градове:
Икономика и инфраструктура
Бургаският затвор е един от най-големите в страната и обслужва областите Бургас, Сливен и Ямбол.
Икономическа характеристика
Бургас днес е един от важните икономически и индустриални центрове на България. Градът, наред със София, е един от основните елементи в България на бъдещата опорна европейска транспортна мрежа (TEN-T) на ЕС, която включва изграждането на жп и шосейна инфраструктура и развитието на Пристанище Бургас. Пристанищен град, със собствено международно летище, както и много добре развита наземна инфраструктура, напълно завършено пристанище от индустриална гледна точка, добър достъп до суровини, както и близката рафинерия, той се отличава с високо ниво на индустриализация. Структурата на икономиката е доминирана от търговията, промишленост (хранително-вкусова, нефтопреработвателната, дървопреработвателната и машиностроене), услуги, туризъм и транспорт. Заради развитата индустрия, търговия, туризъм и промишленост, градът предлага конкурентно заплащане и възможности за професионално развитие, характерни за София, Варна и Пловдив.
Бургас е център на българската риболовна и рибопреработвателната промишленост. 80% от българския риболов се извършва от бургаски фирми. В ареала на бургаското пристанище са построени за тази цел едни от най-големите хладилни складове в България. Консервната фабрика Славянка, Черноморски риболов и Atlantic Group са от по-големите представители на рибопреработвателния бранш. Други по-големи фирми от хранително-вкусовата промишленост са производителят на захарни изделия Победа АД, производителят на ядки Торнадо Комерс, производителите на хляб и хлебни изделия Бургас хляб и Хляб и хлебни изделия, Бургаско (бира), която е в производство от 1971 г. и Феста Холдинг.
След вълната на национализация в края на 1940-те, довела до затварянето на фабрики и въвеждането на плановата икономика от средата на 1950-те, в Бургас се изграждат предимно заводи от химическата и нефтопреработвателната индустрия. От по-големите фирми в този сектор са ХемусМарк и Нефтохомическия комбинат (НХК). ХемусМарк е наследник на фабриката за моливи Девеко, създадена през 1924 година и станала от 1937 година придворен доставчик. През 2007 година ХемусМарк АД е закупена от Кох-и-ноор, бургаското дружество е поставено под управлението на софийския клон на чешката компания, а производството в Бургас преустановено. С капацитет за обработка 176 800 барела петрол на ден, построеният през 1964 година НХК (днес Лукойл Нефтохим Бургас) е най-голямата рафинерия в Югоизточна Европа. От 1999 тя принадлежи на руската компания Лукойл, която в края на януари 2012 година обяви допълнителни инвестиции до 2015 година в размер 1,5 млрд. щатски долара и създаването на 3000 нови работни места.
В Бургас е седалището на производителя на стомана, стоманени елементи и стоманени ребра Промет АД. Стоманодобивният завод има капацитет от 0,8 милиона тона годишно. По-големите компании в машиностроенето включват: Булярд – Корабостроителна индустрия, Бургаски корабостроителници, Кораборемонтен завод Бургас, производителя на товарни вагони Трансвагон, Елкабел и др. Фирми от дървообработващата промишленост са Кроношпан, Детелина и Дограма, които обработват дървесина от близките Стара планина и Странджа. Строителството не е сред основните сектори на Бургас.
Част от промишлеността е съсредоточена в следните индустриалните зони:
Промишлена зона – Север (728 хектара)
Промишлена зона – к-с Меден рудник (260 хектара)
Промишлена зона – кв. Победа (200 хектара)
Промишлена зона – Юг (371 хектара)
Промишлена зона – кв. Долно Езерово (100 хектара)
Промишлена зона – кв. Сарафово (50 хектара)
Планирано е изграждането и на няколко големи индустриални зони, в които да се привлекат международни и фирми от „зелената икономика“. Инвестиционни намерения на австрийската Voestalpine с обем до пет милиарда евро, са замразени от началото на икономическата криза през 2009 година. Като допълнение към индустриалните зони се изгражда интермодален терминал, който ще е част от интегрираната транспортна мрежа на ЕС. С изграждането на „Супер Бургас“ ще бъде изграден и първият за страната интермодален пътнически терминал.
Търговията в града е силно развита, с изградени характерните за страната търговски центрове и филиали на всички национални търговски вериги. Голяма промяна в развитието на градския пейзаж и на градската среда с дългосрочни последици за качеството на живот оказва разширението на града в източна посока и изграждането на търговски центрове от нов тип, примери са двата мола в града: Бургас Плаза и Galleria Burgas. Наред с тях в централната градска част продължават да функционират няколкоетажни търговски центрове като Трия и Безистена. Свободна безмитна зона в Бургас е единствената на българското Черноморие. През 2010 година е открит с площ от 16 дка един от най-модерните пазари на плодове и зеленчуци в България, като покритите площи са 3.5 дка и са построени според стандарти на ЕС.
В Бургаските езера се добива сол от праисторически времена. Днес той е единственият регион в България, където се добива морска сол. В близост до Бургас се намира един от най-големите винарски региони в страната, солници, мини за медна и желязна руда, за кафяви въглища и златни мини.
В последните години в Бургас се развиват културният и фестивалният туризъм и градът изпреварва като туристическа дестинация Варна. Според Euromonitor International градът е посетен през 2009 година от около 1,71 млн. а през 2010 година от около 1,54 млн. туристи.
Транспорт
Воден транспорт
Пристанище Бургас, с 19 корабни места с максимално допустимо газене от 12,3 метра, е второто по големина пристанище в България. Пристанищен район Бургас в миналото е обработвал 60% от товарите по море. но в последните години Пристанище Варна обработва над 50% от всички товари (морски и речни).
Пристанищният комплекс в Бургас е разделен на три: Пристанище Бургас, Рибно пристанище и Нефтено пристанище (или пристанище Росенец, което е разположено на юг от града в залива Ченгеле скеле). Пристанище Бургас е разделено на няколко терминала, като там са разположени също контейнерен терминал, Бургаските корабостроителници и Кораборемонтният завод. Пристанищата на последните два, както и пристанището на фирма Трансстрой, са със специален режим на работа.
Други по-малки пристанища има в кварталите Сарафово и Крайморие, както и в така нареченото Рибарско селище в местността Ченгене скеле, което е най-голямата лодкостоянка на Черноморското крайбрежие и осигурява укритие при лошо време на повече от 1000 рибарски лодки. Предвижда се изграждането на рибарско пристанище и рибна борса в квартал Сарафово.
Южно от Бургас се намира Военноморска база Бургас, в която е разположен част от Българския военноморски флот.
Въздушен
Летище Бургас е отворено за гражданската авиация през 1947 година, когато на 29 юни е открита първата редовна въздушна линия между София и Бургас. Тази дата се счита и за рождената дата на българската гражданска авиация. Полетът с номер LZUNL r е осъществен с Junkers Ju 52/3m и летателен екипаж на Дирекция Въздушни съобщения – пилоти Никола Александров и Стефан Тосунов, борден механик Тодор Гургулиев и борден радист Павел Александров. По същото направление излита с официални лица и втори самолет Ли-2п с полетен номер LZ-LIA с екипаж Никола Дюлгеров, Иван Шивачев, Методи Наков и Георги Сергиев. Между 1962 и 1963 година се изгражда стоманенобетонна писта с дължина 2600 метра, която между 1977 и 1979 година е удължена на 3200 м. Преди отдаването на концесия през 2010 година, Летище Бургас заема площ от 2600 дка. Сградите за вътрешните линии и терминал изпращащи са изградени през 1974 година, а терминал пристигащи – през 1992. През 2011 година стартира ново разширение и изграждане на нов терминал, който е завършен през 2013 година.
Летището се използва също от българските ВВС и авиацията на НАТО.
Автомобилен
Бургас разполага с добра шосейна инфраструктура, като през града преминават важни транзитни пътища. Той е начална точка на паневропейски транспортен коридор 8, който свързва Черно и Адриатическо море и на републиканския път I-6, който свързва Бургас през София с македонската граница. Градът е изходен пункт на автомагистралите Тракия и строящата се Черно море и разпределителен пункт на туристическия поток на Южното Черноморие. През града минават европейските пътища E87 и E773, както и републиканският път I-9. През 2012 година е подновен строежът на 4-лентовия път от Бургас-Сарафово до Слънчев бряг, който е част от I-9 и E87.
Обществен транспорт
Общественият транспорт в Бургас е добре развит. В града съществуват две тролейбусни (T1 и T2), 26 автобусни и 6 маршрутни линии. Общата дължина на трасето на градския транспорт е 490 km. Регионални, национални и редица международни дестинации за превоз на пътници се осъществяват от двете автобусни гари в града. Автогара Юг, която се намира в непосредствена близост до Централната жп гара, е начална спирка на междуградските връзки с всички населени места по Черноморското крайбрежие в областта, на автобусна линия 15 към Летище Бургас и на междуградските връзки с Варна. Автогара Запад обслужва пътниците от и за населените места от вътрешността на Бургаска област и страната, както и преминаващите през града автобуси, извършващи междуобластни превози. Автобусните връзки със София, както и международните дестинации като Истанбул, се извършват от двете автогари.
Общинският превозвач „БургасБус“ разполага с модерни автобуси и тролейбуси, изпълняващи превозите по градските линии на обществения транспорт. Към момента се оперират 39 соло автобуса „Соларис Урбино 12“ и 28 съчленени „Соларис Урбино 18“, доставени през 2013 година, 7 автобуса „Соларис Урбино 18 Метростайл“, доставени през 2017 г., 22 тролейбуса „Шкода Соларис“ и 8 от автобусите „Тедом“ доставени през 2008 г. В момента тече доставка и на чисто нови електрически автобуси, произведени от „Иризар“ за нуждите на обществения транспорт. Планира се тяхната бройка да достигне до 10 броя съчленени и 34 броя соло електробуси. Малка част от по-старите автобуси, обслужвали градските линии, в момента се използват за обслужване на крайградски линии.
В системата на градския пътнически транспорт основният превозвач е общинската Бургасбус. Други транспортни фирми, които обслужват вътрешноградски линии, са „Комфорт ООД“ (до 2016 г. оперират вече закритите линии 1, 2 и 2А), „Бургасволан 95“ (до 2013 г. оперират линия 17, вече закритите линии 25 и 101, и линия 7, но с изменен тогава маршрут), както и фирмите „М-Бус“ и „Ди Ес Бус“, които извършват междуградски превози. По-долу са изброени всички градски автобусни и тролейбусни линии, както и крайградските линии на общинската транспортна фирма Бургасбус.
Градски автобусни линии
Линия Б1 (бърза линия между Терминал „Изгрев“ и Терминал „Меден рудник“)
Линия Б2 (бърза линия между Терминал „Славейков“ и Терминал „Меден рудник“)
Линия Н (нощна линия)
Линия Бо (сутрин, Захари Стоянов –Одрин –Терминал Славейков ) и наобратно следобяд (Терминал Славейков-Одрин-Захари Стоянов)
Линия 15 (Автогара „Юг“ – кв. Сарафово)
Линия Б11 (Терминал „Изгрев“ – бул. „Демокрация“ – Терминал Меден рудник)
Линия Б12 (Терминал „Славейков“ – бул. „Демокрация“ – Терминал „Меден рудник“)
Линия 11 (Терминал „Славейков“ – ж.к. „Изгрев“ – ж.к. „Лазур“ – ж.к. „Възраждане“ – Автогара „Запад“ – Терминал „Славейков“)
Линия 12 (Терминал „Славейков“ – Автогара „Запад“ – ж.к. „Възраждане“ – ж.к. „Лазур“ – ж.к. „Изгрев“ – Терминал „Славейков“)
Линия 3 (Автогара „Запад“ – бул. „Демокрация“ – кв. Ветрен – кв. Банево)
Линия 6 (Автогара „Запад“ – бул. „Демокрация“ – кв. „Черно море“ – кв. „Рудник“)
Линия 7 (Автогара „Запад“ – кв. „Долно Езерово“)
Линия 7A (Автогара „Запад“ – Терминал „Славейков“ – кв. „Лозово“)
Линия 8 (Автогара „Запад“ – кв. „Победа“ – кв. „Горно Езерово“)
Линия 9 (Терминал „Славейков“ – ул. „Даме Груев“ – бул. „Христо Ботев“ – Терминал „Меден рудник“) и Линия 91 (Терминал Славейков-Даме Груев-Христо Ботев-ПГКПИ-Терминал Меден рудник)
Линия 9а (Терминал Меден рудник – м. с. Върли Бряг) и Линия 9б (Терминал Меден рудник-м. с. Върли бряг-м. с. Шилото)
Линия 81 (само сутрин, Автогара „Запад“ – КОРБСО – кв. „Горно Езерово“ – Автогара „Запад“)
Линия 82 (само следобяд, Автогара „Запад“ – кв. „Горно Езерово“ – КОРБСО – Автогара „Запад“)
Линия 17 (Автогара „Юг“ – кв. „Крайморие“)
Линия 17А (сезонна, Терминал „Меден рудник“ – кв. „Крайморие“)
Градски тролейбусни линии
Линия T1 (Терминал „Меден рудник“ – ул. „Въстаническа“ – бул. „Захари Стоянов“ – ул. „Индустриална“ – бул. „Хр. Ботев“ – ул. „Сан Стефано“ – бул. „Кн. Мария Луиза“ и обратно)
Линия T2 (Терминал „Меден рудник“ – ул. „Петрова Нива“ – ул. „Апостол Войвода“ – ул. „Индустриална“ – бул. „Демокрация“ – ул. „Хр. Ботев“ и обратно)
Крайградски линии
Линия 16 (Автогара „Запад“ – с. Черни Връх – с. Полски Извор)
Линия 18 (Автогара „Запад“-с. Маринка- с. Твърдица)
Линия 18А (Автогара „Запад“ –Меден Рудник-с. Твърдица-с. Маринка-с. Извор)
Линия 32 (Aвтогара „Запад“ – с. Изворище – с. Брястовец/с. Драганово) и Линия 32А (Автогара Запад-Черно Море-Рудник-с. Брястовец-с. Драганово)
Линия 5 (Автогара „Запад“ – Равна гора)
Линия Бургас–Ветрен-Българово
Железопътен транспорт
Железницата достига до града през 1890 година, две години след основаването на БДЖ, но първоначално влаковете, идващи от София, минават по сложен маршрут: София-Септември-Пловдив-Симеоновград-Нова Загора-Ямбол-Бургас. През 1910 г. е завършена директната линия София-Пловдив-Стара Загора-Бургас, която скъсява разстоянието и времето за път до София. През 1920-те години в Бургас се строи новата челна пътническа гара, а до нея Сточна гара, коловозни групи за обслужване на пристанището и голямо ветрилообразно локомотивно депо. През 1925 г. е построена теснопътна жп линия от Бургас до Поморие, която през 1939 е заменена с нормална. През 1980-те години пътническото движение до Поморие е преустановено и днес линията се използва за превоз на товари от близките рудници и солници. Също през 1980-те години е открита жп линия от Бургас до Средец.
Днес Бургас разполага с шест пътнически гари: Централна, Владимир Павлов, Долно Езерово, Сарафово, Солници и Товарна гара; една разпределителна и една техническа гара с 5 коловоза. Всекидневни жп линии от Бургаската централна гара до повечето големи български градове се допълват от международни линии до Москва, Прага, Будапеща и Краков. През 2011 г. започна модернизацията на жп линията Пловдив-Бургас, която трябва да е готова до 2013 година.
Медии
Наред с националните печатни медии, които имат приложения за Бургаския регион, в Бургас се печатат редица регионални вестници и списания. Между тях са всекидневниците Черноморски Фар, с над 100 годишна история, Компас и Бургас, Днес и Утре; седмичниците Десант, Фактор, Компас и Ало Бургас; и списанията Море и Вирджиния.
Сред локалните радио- и телевизионни станции се откроява телевизия СКАТ, една от най-големите в България. Други локални медии са кабелните телевизии Канал 0, PT SAT и RN-TV и радиостанциите Радио Мая, Power FM, Радио Гласът на Бургас и Радио Бургас.
Здравеопазване
Бургас е главен здравен център в Източна България. Обслужва със спешна и токсикологична помощ Южното Черноморие, както и Югоизточна България. Разполага с квалифицирани кадри от всички сфери на медицината. По-големите здравни заведения сега в града са Университетската многопрофилна болница за активно лечение (накратко УМБАЛ) със специализирани кабинети „Бургас“ (с над 680 легла); „Специализирана Болница за Активно Лечение на Пневмо-Фтизиатрични заболявания“-СБАЛПФЗ – БУРГАС (с над 80 легла), МБАЛ „Дева Мария“ (с над 130 легла); МБАЛ „Д-р Маджуров“ (с над 70 легла); МБАЛ „Лайф Хоспитал“ (с 60 легла), Военна болница, няколко поликлиники, онкодиспансер, психодиспансер, очна болница, специализирани стоматологични клиники и болници по кардиология и псиахитрични заболявания, както и други здравни звена. През 2012 година е построена МБАЛ „Черноморска“ в Зона А на ж.к. Меден рудник, впоследствие преименувана на „Бургасмед“.
Образование и наука
Университети
През 1924 година бургаското просветно и благотворително женско дружество „Самосъзнание“ открива по инициатива на Жени Божилова-Патева така наречения Народен университет. В университета са се обучавали безплатно деца на крайно нуждаещите се и на бежанци и в него са се преподавали литература, музика, философия, обществени науки, земеделие, здравеопазване, наука и техника. С идването на комунистите на власт Народният университет е затворен.
Бургас като университетски център разполага с две висши училища:
Бургаски свободен университет (БСУ) е създаден с решение на Великото народно събрание от 18 септември 1991 г. и е един от първите частни университети в страната. Университетът е акредитиран от Националната агенция за оценяване и акредитация и е носител на Международен сертификат за качество ISO 9001:2008.
БСУ е модерен, иновативен и ориентиран към студентите и тяхната професионална реализация университет със значими академични постижения и утвърден международен статус:
БСУ е член на Европейската асоциация на университетите (EUA).
Има договори за сътрудничество с 36 университета и организации в Европа, Америка, Азия и Африка
Работи по 24 договора с университети в Европа за обмен на студенти и преподаватели.
Участва в Европейската система за натрупване и трансфер на образователни кредити (ECTS).
Работи по съвместни международни проекти с повече от 100 университета и организации.
БСУ е партньор на ЮНЕСКО по програмата UNITWIN/UNESCO Chairs и е институция домакин на Катедра на ЮНЕСКО по правата на човека и култура на мира.
„Асен Златаров“ е основан през 1963 година като Висш химико-технологически институт. Днес той включва в структурата си също 3 автономни колежа: Колеж по туризъм, Технически и Медицински колеж. Колежът по туризъм е открит през 1967 година и е първото учебно заведение по туризъм в България.
Гимназии, средни и основни училища
В Бургас са представени всички видове учебни заведения. В града функционират 22 основни, девет средни общообразователни училища и гимназии, 11 професионални гимназии, шест специализирани гимназии. Наред с тях функционират няколко частни училища, които обхващат също всички видове учебни заведения.
Най-старото училище в Бургас е създаденото през 1869 година СУ с хуманитарно-естетически профил „Св. св. Кирил и Методий“. Търговската гимназия, която е открита през 1905 година, е първата гимназия в града. Тя работи заедно с австрийското Министерство на образованието и гимназията „Карл – Кюбел“ в немския град Бенсхайм по няколко екологични проекти, както и в обмен на ученици. Немската езикова гимназия „Гьоте“, създадена през 1960 г., е първата езикова гимназия в Бургас и работи със специалисти и учители от Германия. Учениците на Профилираната природоматематическата гимназия „Акад. Н. Обрешков“ (създадена през 1971 г.) редовно печелят отличия от международни олимпиади и конкурси. Други по-важни училища са: Руската езикова гимназия, официално – Профилирана гимназия за чужди езици – „Васил Левски“, или съкратено ПГЧЕ „Васил Левски“, създадена през 1963 г., която е втората езикова гимназия в града; Английската езикова гимназия „Гео Милев“, създадена през 1971 г., е третата езикова гимназия в града; Гимназията за романски езици „Г. С. Раковски“; Гимназията по строителство, архитектура и геодезия; Музикалното училище „Панчо Владигеров“; както и професионалните гимназии по механоелектротехника и електроника, по морско корабоплаване и риболов, и тази по химични технологии.
Библиотеки, читалища и архиви
Наред с университетските библиотеки в Бургас се намира създадената през 1888 година градска библиотека. Тя носи от 1978 година името на поета революционер Пейо Яворов и е една от най-старите в страната. От 2000 година е със статут на регионална. В кварталите и комплексите съществуват малки читални и над десет читалища, които също разполагат с малки библиотеки.
Читалища на територията на град Бургас:
Народно читалище „Хамалогика 2014“ – ул. „Шейново“, № 26
Народно читалище „Пробуда 1880“ – ул. „Дрин“ № 14
Народно читалище „Любен Каравелов 1940“ – ул. „Цар Калоян“ № 24
Народно читалище „Асен Златаров 1940“ – ул. „Александровска“ № 147
Народно читалище „Фар 1946“ – ул. „Странджа“ № 20
Народно читалище „Изгрев 1909“ – жк. „Изгрев“, до бл. 72
Народно читалище „Пенчо Славейков 1983“ – к-с „Славейков“, бл. 55, вх. В-Г
Народно читалище „Христо Ботев 1937“ – кв. „Победа“, ул. „Кубрат“ № 7
Народно читалище „Св. св. Кирил и Методий 1985“ – к-с „Меден рудник“, бл. 425 /партер/
Народно читалище „Паисий Хилендарски 1928“ – к-с „Меден рудник“, ул. „Въстаническа“, № 40
В Бургас е разположена Териториалната дирекция „Държавен архив“, една от регионалните дирекции на държавната агенция „Архиви“. Тя е създадена през 1952 година и разполага днес с читалня, библиотека, фотолаборатория, лаборатория за микрофилмиране, консервация и реставрация на документи. Фондовата наличност на архива към 2005 г. е: общ брой на архивните фондове – 4157 с 286 505 архивни единици, 661 – частични постъпления, 524 – спомени, над 6800 – отделни снимки и 103 529 негативи от ДП „Фотография“ – Бургас.
Култура и забавления
Музеи
Историческият музей се намира на ул. „Ген. Александър Лермонтов“ 31, срещу Първо районно управление на МВР. Музеят е създаден през 1925 година и има експозиции, свързани с новата и най-новата история на Бургас, сбирка от антични монети и иконна галерия с творби от Южна България и Северна Турция.
Етнографският музей в Бургас се намира в някогашната къща на търговеца Димитър Бракалов. Възрожденската къща, запазена в оригиналния си вид, е построена през 1873 година и се намира в близост до катедралния храм „Св. св. Кирил и Методий“. Там се помещават сбирките от български носии и накити, характерни за населението на Бургас. Голяма част от експозицията са типичните за родните краища на множеството бежанци от Гърция и Турция носии.
В Археологическия музей се намират експозиции, свързани с града, региона и морската тематика от дълбока древност, античността до падането на региона под османска власт. Тук са изложени и находките от засилените в последните години археологически разкопки в региона. Централната изложбена зала на музея се намира на ул. „Александър Богориди“ в пешеходната зона. Музеят е основан през 1912 година като археологическо дружество „Дебелт“.
Разнообразието на флората и фауната на Бургас и региона е събрано в Природонаучния музей в трите постоянни изложби „Магичният свят на камъка“, „Флора и фауна на планината Странджа“, „Птичи ресурси на Бургаските влажни зони“. Най-новият музей е Къща музей на поетесата Петя Дубарова. Той е основан през 1995 година и е организатор на ежегодния Национален литературен конкурс Петя Дубарова.
Театър, опера, галерии и културни домове
Бургас разполага с драматичен, детски и куклен театър, опера, концертна зала и много художествени галерии. Морският град е един от малкото градове в България, които разполагат с Театър за драма, опера и балет (Бургаска опера), разположен в близост до пешеходната зона в централната градска част. През 2000 година Държавната опера и филхармония на Бургас са обединени в една институция. Бургаската филхармония е създадена като държавна институция през 1947 година, но нейното начало е положено през 1910 година с основаването на Музикално дружество „Родни звуци“ в Бургас, като сред основателите е композиторът Георги Шагунов. Филхармонията използва днес както своята концертна зала „Проф. Иван Вульпе“, така и сцената на Бургаската опера. В сградата на операта е разположен и Държавният детско-куклен театър на Бургас, който е създаден през 1954 година. Драматичният театър Адриана Будевска се намира до Стария съд (днес „Агенция по вписванията“) в запазената стара градска част на града. Началото на театралното дело в Бургас е положено през 1882 година с постановката на Малакова на писателя Петко Славейков, но чак през 1914 година Общинският съвет взима решение за построяването на драматичен театър, който днес носи името на българската актриса Адриана Будевска.
Бургас е един от малкото български градове, в които функционира Младежки културен център. Той се използва и от Професионалния фолклорен ансамбъл „Странджа“. Ансамбълът, който е основан през 1965 година, се състои от хор, оркестър и танцова формация. През 2011 година старото морско казино е обновено и превърнато в културен център. Прояви от различен тип и изложби се организират и в „Културния дом на Нефтохимика“, а за изложби на военна тематика често се използва Гарнизонният военен клуб. Като малки културни домове с място за прояви и клубни дейности функционират и кварталните читалища.
Градът е известен на българската художествена сцена с множеството си галерии. Художествените колекции на града са настанени в градска художествена галерия „Петко Задгорски“. Тя се помещава в бившата синагога на града, изградена между 1905 и 1910 година по проект на австрийския архитект Фридрих Грюнангер. След завземането на властта от комунистите и изселването на еврейското население на града след Втората световна война сградата е национализирана и на 7 април 1946 година е преоткрита като градска художествена галерия. Други известни галерии в града са галерията на Дружеството на бургаските художници, галерия Неси, галерия Бургас, галерия Ети и други.
Храмове и манастири
Катедралният храм „Свети Кирил и Методий“ е най-старата българска църква в града и носи името на славянските равноапостоли Св. Св. Кирил и Методий. Тя е разположена в централната градска част на едноименния площад. Построена е в периода 1897 – 1907 година по проект на работилия в града италиански архитект Рикардо Тоскани. Тя се различава от изградените по времето на българското Възраждане църкви и отличава от тези, строени през първите години след Освобождението. Храмът е трикорабна кръстовидна църква, тип базилика и построена по оста изток-запад, типична за католическите църкви. Централната апсида с олтара и богато украсеният иконостас се намират в източната част на църквата. Наосът разделя вътрешността на катедралата на три кораба чрез пет двойки, носещи мраморни колони. Над главния кораб на църквата е изграден централният и най-голям купол; над двата странични кораба са изградени други четири по-малки куполи. Главният купол се извисява върху висок дванадесетостенен барабан с прозорци. Нартексът в западната част на храма е по-висок от централния кораб. Централният вход е от западната фасада, като други по-малки входове при северната и южната страна са отворени само при специални церемонии. При изграждането на храма взимат участие и майстор Митьо Цанев от Дряново и Кузман Димитров от Македония. Върху красивия стъклопис на главния вход на катедралата са изобразени светите братя Кирил и Методий. Катедралата е изографисана от художниците Гюдженов и Кожухаров, изографисали и софийския Храм-паметник „Свети Александър Невски“.
Православният храм „Успение на Пресвета Богородица“ (накратко Света Богородица) е най-старата православна църква в Бургас. Негов предшественик, изграден в началото на 17 век, е разрушен по време на Руско-турската война (1828 – 1829). Със завръщането на християнското население след 1840 година, в тогавашната гръцка махала е изграден сегашният храм. До църквата се построява и гръцкото училище, наследник на което е днешният Икономически техникум. Богослужението на гръцки език продължава до 1906 година, когато българското население изземва църквата в отговор на подобни събития в Гърция. Църквата впоследствие е конфискувана, поставена под управлението на Българската православна църква и преименувана от „Успение на Пресвета Богородица“ в „Преображение Господне“. В църквата се съхраняват икони, изографисани от монаси в Света гора. През 1927 – 28 година са построени двете кули на храма и в едната са поставени три камбани. След Втората световна война църквата е обявена за паметник на културата. На 16 март 1952 година църковното настоятелство връща старото име на храма, а от ноември 1957 до края на 1958 година храмът е изцяло изографисан от художника Николай Ростовцев.
Строителството на православния храм „Свети Иван Рилски“ е тясно свързано с разширяването на града след Освобождението и последвалия поток от бежанци след Балканските войни (1912 – 13). През 1913 година Александър Георгиев Коджакафалията завещава земи в района на днешния квартал Братя Миладинови на бедни и безимотни жители на града, както и средства за построяването на къщи и храм. Година по-късно започва неговият строеж. Комитетът по построяването на храма получава и големи парични помощи от Съюза на запасните подофицери, както и от други дарители и бургаски църкви. На 1 април 1934 година е тържествено открит новият храм, носещ името на Иван Рилски. През 1951 година старата дървена камбанария е заместена с нова, която днес се намира вляво от входа на храма. В камбанарията са окачени четири различни по големина камбани, тежащи 100, 60 и две по 40 килограма. Иконостасът на храма е изработен още по време на градежа. Той е висок 3 метра и дълъг 11,5 метра. За изписване на иконостасните икони е избран Николай Кожухаров, участващ със седем икони. На 1 ноември 1973 година при освещаване на храма в Светия престол се поставени части от мощите на Св. Мъченик Вакх.
През 1673 година е спомената първата арменска апостолическа църква, построена от арменската общност с подкрепата на българите в града и носила името „Сурп Степанос“. Тя е била преустройвана няколкократно, за последно през 1853 година, откогато носи и днешното си име „Сурп Хач“ (на бълг. Свети кръст). С преустройството е изградена камбанария, а фасадите са облицовани с плочи. Църквата е еднокорабна, еднопространствена и носи основните белезите на арменската църковна архитектура. Външният архитектурен образ не дава точна представа за първоначалната сграда. Църквата е призната за паметник на културата, а на западната страна на църквата през 1990 година е издигнат Паметник на жертвите от геноцида над арменския народ в Османската империя, изработен от Хари Арабян.
Други храмове в града са българските православни църкви „Св. Троица“, „Св. Атанасий“, „Свети Пимен Зографски“, римокатолическа църква „Дева Мария Богородица“ и източна католическа църква „Свето Успение Богородично“. Манастирът „Света Анастасия“ е последният оцелял средновековен островен манастир по Западното Черноморие; манастирът „Света Богородица“ е разположен между кварталите Горно Езерово и Меден рудник, а манастирът „Свети Атанас“ се намира в ж.к. Изгрев.
Редовни събития
Наред с празника на Бургас, който се празнува ежегодно на 6 декември в деня на религиозния празник на св. Николай Чудотворец, в Бургас се провеждат предимно през лятото фестивали и културни събития от различно естество. Някои от фестивалите като Spice Music Festival, София филм фест на брега, Бургас и морето (фестивал), Бургас Блус & Jazz Festival, и до 2015 г. (вкл.) Spirit of Burgas, Международен филмов фестивал Бургас, литературни дни Петя Дубарова, мотосъбора в Крайморие и традиционните празници в чест на покровителя на града се провеждат всяка година. В края на март 2012 година за първи път се проведе фестивалът за съвременно изкуство Включи града.
В края на април се провежда Фестивалът на немската и австрийска класическа музика. През май се провеждат панаирът за флористика Флора, националният литературен конкурс Петя Дубарова, международният театрален фестивал Ерата на водолея, а през третата седмица на месеца – Международната ветроходна регата Port Burgas Sailing Week. На 24 май се провеждат като в цялата страна шествия в чест на Българската азбука и първоапостолите Св. св. Кирил и Методий.
Месец юни започва с откриването на Фестивала на пясъчните фигури в парк Езерото, който трае до края на септември. Също така през юни се провеждат Летни културни празници „Бургас – лято, море“, международният турнир по спортни танци Burgas Cup и фестивалът за класическа и оперна музика Емил Чакъров. На вечерта на 30 юни хората се събират на брега на Черно море, за да се насладят на изгрева на сутринта на 1 юли. Тази реликва от времето на хипитата от 70-те години се посреща традиционно в града на централния плаж и се нарича също July Morning.
През юли се провеждат поетичните дни „Пейо Яворов“, а през последния уикенд на месеца – плувния маратон Бургас.
В началото на август са музикалните фестивали Бургас Блус & Jazz Festival и Националният конкурс за забавна песен Бургас и морето. До 2015 г. (вкл.), на втория уикенд на месеца на бургаския плаж и в южната част на Морската градина се изграждат сцените на фестивала за съвременна музика „Духът на Бургас“ (виж Spirit of Burgas). От 2019 г. се провежда SPICE Music Festival, посветен на хитовата музика от 90-те години на 20. век. Всяка година в града идват едни от най-добрите изпълнители от този период. От 19 до 20 август се отбелязва годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, като основните чествания са в местността Петрова нива, южно от Бургас. В края на месеца Бургас е домакин на Националната седмица на морето и на Международния фолклорен фестивал.
През септември се провежда международният театрален фестивал „На брега“.
През последния уикенд на ноември се провежда Фестивалът за метъл музика Haunted Shores.
На 6 декември, деня на св. Николай Чудотворец, покровител на града, на морето и моряците, се провеждат различни събития и се награждава Почетен гражданин на Бургас. Една седмица преди Коледа се обявяват носителите на наградата за литература Хеликон.
Спорт и спортни съоръжения
Бургас разполага с множество спортни съоръжения, някои от които са най-модерните в България. По-важните спортни зали, които са намират в града, са зала „Бойчо Брънзов“ (зала „Изгрев“), зала „Богориди“, баскетболна зала „Нефтохимик“ и зала „Младост“, като последната е многофункционална. През 2009 година в жилищен комплекс Меден рудник отваря врати друга многофункционална зала с площ от 2.585 m². Тя носи името на първия български олимпийски медалист, Никола Станчев. През 2010 година е открит спортен комплекс „Изгрев“, а на следващата година спортен комплекс „Славейков“, където се намира и най-голямата изкуствена стена за катерене на открито. През януари 2012 г. общинската управа обявява намерения за строителството на нова многофункционална спортна зала „Арена Бургас“. Тя трябва да е със 7000 места и с възможност за провеждане на международни спортни състезания.
В Бургас са разположени двата големи стадиона Лазур и Черноморец, колодрум и една писта за картинг.
Бургас разполага с осем действащи плувни басейни. От 2007 година са построени два нови в Морската градина и един на Минерални бани, основно са ремонтирани и пуснати в експлоатация два училищни басейна и два в детски градини, както и басейнът в Младежкия културен център.
Колоездачен Клуб Бургас е създаден през 1905 година и е един от най-силните не само в България, а и на целия Балкански полуостров. Той има успехи както в състезания на шосе, така и на писта. Едно от последното отличия, постигнато от колоездачите на клуба, е първото място на Обиколката на п-в Халкидики в Гърция през юли 2008 година. Етапи на Обиколката на България редовно преминават през Бургас.
Футбол, баскетбол, волейбол
Бургас има два футболни отбора с традиции. Това са ФК Черноморец и ФК Нефтохимик. ФК Черноморец играе в Трета лига, разполага със собствен стадион, разположен в квартал Акациите. ФК Нефтохимик, който е вицешампион на България за 1996/97 година и двукратен носител на Купата на БФС, завърши сезон 2018/19 в Трета лига на първо място и от сезон 2019/20 играе във Втора професионална лига и домакинства на Градския стадион на Созопол.
Наред с големите футболни клубове в града има и малки клубове, често с кратък живот или трудно съществуване. Проблемът с материалната база е сериозен, а терени с нормални размери има само в кварталите Долно Езерово, Ветрен и град Българово. Отборът на Банево играе във Ветрен, а заради липса на база не моге да стартира и отборът на Крайморие. Стадиончетата в Лозово, Миролюбово и кв. Сарафово бяха разрушени и приватизирани. В четвърта дивизия се състезават СФК „Свети Никола“, ФК Бургас-Спорт, Звезденбург (Бургас), мина Черно море-Рудник, а в пета са кварталните тимове ФК „Ветрен“, Банево и Българово. Прекратиха съществуването си ФК „Мастер“, ФК „Олимпик“, ФК „Спарта“, ФК „Албион Атлетик“ – развиващ само детско-юношески спорт. Други бивши футболни клубове, достигнали до В Група, са ФК „Морска фауна“, „ФК Порт“ и „ФК Космос“.
През март 2012 година Бургас е избран заедно с Пловдив за регионален център и за домакин на Европейското първенство по футбол за юноши до 17 години през 2015 година. През май същата година Българският футболен съюз решава финалът за купата на България и мачът за Суперкупата да се провеждат до 2015 година на стадион Лазур. Това обаче се оказва обещание за един сезон, защото още на следващата година корпоративни интереси разкриват, че въпросното „споразумение“ е било само прах в очите на наивниците.
През 1971 година в Бургас се провежда Младежкото първенство по баскетбол, а през следващата година градът е домакин на Европейското първенство по баскетбол за жени. Мъжкият баскетболен клуб БК Черноморец (Бургас) се състезава години наред сред елита в българския шампионат. Носител е на бронзови медали от Държавното първенство през 1981 и 1991 година, както и на Купата на България през 1965 и 1975 година. “Баскетболен клуб „Лукойл-Нефтохимик“ е сред водещите женски клубове в България.
В мъжката волейболна лига Бургас е представен от Волейболен клуб „Нефтохимик 2010“, който е петкратен шампион на България, четирикратен носител на Купата на България, както и трикратен носител на Суперкупата на България. Отборът играе домакинските си мачове в зала Младост.
Автомобилизъм
Бургас е домакин на кръг от националния шампионат на затворен маршрут, известен още като пистов шампионат. В надпреварата участват някои от най-добрите български пилоти а състезанието се провежда по традиция през есента. „Писта Бургас“ се провежда на затворен участък от пътната мрежа в града. В годините автомобилното състезание е било с различни локации: бул. Демокрация, ж.к. Меден рудник, детелината за солниците преди кв. Сарафово, зоните около стадион Черноморец (надлез Владимир Павлов), а от Сезон 2016 състезанието е изместено на новоизградения пътен възел в ж.к. Петко Славейков. През двата дни на надпреварата около трасето се стичат над 20 000 зрители, което прави Писта Бургас най-посещаваното спортно събитие в Бургас. Състезанието се организира съвместно между Община Бургас, СБА Бургас и АСК Вромос рейсинг.
Водни спортове
Ежегодно в Бургаския залив се провежда международната регата, която е организирана от Яхт клуб „Порт Бургас“ и Община Бургас. На 30 юли 2011 година, след 15-годишно прекъсване е възстановен международният плувен маратон Бургас.
От 10 до 19 септември 2011 година в акваторията на Бургас се провеждат състезания от международната RS:X-Уиндсърф регата, част от европейския шампионат в олимпийската класа и квалификации за световното първенство в Пърт, Австралия. В северната част на градския плаж се намира Уиндсърф клуб Бургас.
През 1924 година в Бургас се провежда първото състезание по гребане в България. Десет години по-късно за първи път в Бургас на състезанията по гребане участват и жени. Днес там се намират два от малкото гребни клубове в България, „Гребен клуб Бургас“ и СК „Лукойл Нефтохимик“. Тренировките на гребците от „Гребен клуб Бургас“ често могат да бъдат наблюдавани във водите на Бургаското езеро.
През 2007 година е основан спортен клуб по водна топка Черноморец. В него членуват около 80 деца, които са разделени в четири възрастови групи.
Други спортове
Бургас има дълги традиции в спорта борба, като е дал първия олимпийски шампион на България. Сред по-важните клубове за спортна борба са СКБ „Продан Гарджев“, Общински СКБ „Странджа-2001“, СК по борба свободен стил „Черноморец“, СК по борба класически стил „Черноморец“. Други спортни клубове, носили отличия, са боксовият клуб „Победа – Черноморец“ и атлетическият клуб „Бургас '98“.
Бургас е един от малкото градове, които предлагат добра термика за парапланеризъм. Морската градина е едно от местата, като стартът се намира в непосредствена близост до централния плаж. Денивелацията на склона е 22 м, а дължината му е 1,6 км. Друг старт в Бургас се намира в местността „Шилото“. Мястото за излитане там е на 220 м н.в. е и със северозападно изложение. В града се намират две мотокрос писти. Едната е разположена в комплекс Меден рудник, а втората в местността Порой, в близост до квартал Сарафово. В парк „Езеро“ се намира „Конно-развлекателен и рехабилитационен комплекс за езда“.
Ежегодно в зала Младост се провеждат международните състезания по спортни танци на IDSF за купа Бургас.
Кухня
Наред с традиционната българска кухня, Бургаската кухня е повлияна както от морските ястия, така и от ястия, които са типични за близките Странджа и Стара планина. Сред различните видове морски ястия, приготвени както от черноморски риби (цаца, паламуд, зарган), така и от „морски дарове“, се отличават Мидите по бургаски. Сред местните ястия и предястия са характерните за този край Кебап по бургаски, Пиле по бургаски и колбасите Бабек и Дядо. Сред аламинутите е така наречената Странджанка (или Страндженка), известна в другата част на страната като Принцеса с кайма, но различаваща се от нея както в дължината, така и в използването на повече подправки. Типичните алкохолни напитки за Бургас са: Бургаско (бира), в производство от 1971 г. и ракиите Бургаска мускатова и Бургас 63.
Забележителности
От края на 19 век Бургас е един от най-бързо развиващите се в икономически и духовен план български градове. 264 сгради в различни европейски архитектурни стилове и български традиции са обявени за паметници на културата. По-голяма част от паметниците на културата са разположени в близост до пешеходната зона на града. Най-старите сгради в Бургас са баните, построени от Сюлейман I (1520 – 1566), и манастирът „Света Анастасия“, който се намира на едноименния остров на 6 km навътре в морето. Като паметник на културата от национално значение, той е единственият островен и най-добре запазеният морски манастир по българското Черноморие.
Бургас в днешни дни е модерен град. Наред със съвременната архитектура могат да се намерят и запазени сгради от началото на XIX век насам. Бургас е дом на известни личности, свързани с културата и изкуството. Изпети са песни за морето, за града и прочутите му вечери, които несъмнено през лятото са прохладни и изключително приятни за разходки из града. Улиците са озеленени, а парковете са поддържани и красиви. Едни от популярните забележителности на града са Морската градина с Морското казино и Бургаският мост (кей за разходки), реконструиран през 80-те години на 20 век. За разлика от другите големи български градове, където през последните години ударното строителство на нови сгради е унищожило доста зелени площи, озеленените площи в Бургас за същия период от време са останали почти непокътнати.
Антични и средновековни
Тракийски обредни комплекси при Манастирско тепе до Банево и на връх Шилото
Останките от древния град Деултум се намират западно от Бургас, в близост до село Дебелт. Основаната по време на управлението на римския император Веспасиан колония за ветерани на VIII Августовски легион е единствената колония на свободни римски граждани на територията на България. В следващите векове колонията се превръща в един от най-богатите градове в римската провинцията Хемимонтус. Първите археологически проучвания се водят от първите професионалисти в областта на античната история като К. Иречек и братя Шкорпил, които дават първите му научни описания от края на XIX век. Първите разкопки са проведени през 1925 г., а мащабните разкопки започват през 80-те години на XX век и продължават активно. Разкрити са некрополът, термите, части на античната и средновековната крепостна стена, средновековна митническа станция, както и многобройни монети, статуи, надписи и керамика. Голяма част от находките са изложени в Бургаския археологически музей. През 1965 г. Деултум е обявен за архитектурен и исторически паметник, а през 1980 г. районът е обявен за национален археологически резерват Деултум—Дебелт. От 80-те години на XX век към основната площадка на разкопките има изграден малък музей.
На оттока на Мандренското езеро е било разположено пристанището на големия център Деултум, което е било пазено от двойната крепост Бургос. Там е локализирана и пътната станция Пудизо, отбелязана в Певтингеровата карта, а под името Поро (проток) или Порос присъстваща в старите италиански и каталунски карти от XIII и XIV век. Именно тази крепост, наричана днес Порос или Форос, и нейното пристанище се смятат от някои автори за исторически предшественик и символ на град Бургас. През 1453 г. крепостта е превзета заедно с цялото черноморско крайбрежие, като османските завоеватели оценяват защитеното пристанище Пиргос и го използват активно през следващите векове. За нуждите на корабоплаването на най-високата част на брега е построен фар, който дава името на полуостров Форос при днешния квартал Крайморие. Останките на крепостта са разположени в местността Пода и на полуострова. Дълги години територията на нос Форос е недостъпна поради наличието на военна база, затова все още не е проучена напълно. При първите археологически проучвания в района в края на 2008 г. се откриват части от югоизточната и северозападната крепостна стена. Зидарията е от IV век и с дебелина от 2,10 м до 4,20 м. В най-високата точка на района са открити останки на манастир от XIII век, които някои историци свързват с манастира „Свети Георги“ (V-XIII век), описан от византийските хронисти и чиито ктитори са членове на византийската императорска фамилия. Сред намерените артефакти, изложени в Археологическия музей на Бургас, е древногръцки надпис на римския император Гордиан III.
Останките от античната и средновековна крепост Акве Калиде – Термополис се намират в района на днешните Бургаски минерални бани в квартал Банево, в подножието на Стара планина. Под името Акве калиде, по-късно Термополис, този голям балнеологичен център процъфтява с векове. Посещаван е от Филип II Македонски, византийските императори Юстиниан I и Константин IV Погонат, българския хан Тервел. През 1206 г. латинските рицари от Четвъртия кръстоносен поход под ръководството на Хенри II Фландърски опожаряват града и го разрушават. След този пожар Термополис не успява да се възстанови повече. В следващите години баните били възстановени, но не и градът. Първите разкопки на Акве Калиде са проведени през 1910 г. под ръководството на Богдан Филов. От 2008 г. се провеждат мащабни археологически разкопки, които през 2010 г. разкриват площ от 3800 m², включително и древните терми, северната порта и част от крепостните стени с дебелина от 5 м. През юли 2011 г. античният и средновековният град и площ от 36 000 m² са обявени за археологически резерват Акве калиде – Термополис. През 2012 година започна нов етап от проект за археологически разкопки, консервация, реставрация и социализация на древния град.
Еркесията е прабългарско гранично съоръжение (вал с ров в южното му подножие). То е маркирало границата между България и Византия, установена с подписването на мирния договор между хан Омуртаг и император Лъв V Арменец през 815 или 816 година. Съоръжението е свързвало Черноморското крайбрежие с долината на река Марица. Общата дължина на съоръжението от брега на Бургаското езеро (южно от днешния квартал Горно Езерово), през Русокастрон и Деултум до левия бряг на река Сазлийка, срещу село Калугерово е 142 km. Днес е паметник на културата с национално значение, като една добре запазена част се намира между Горно Езерово и археологическия резерват Деултум.
В близост до Бургас са разположени и крепостите Скафида и Русокастрон.
В праисторическото селище от ранноенеолитната епоха в гр. Бургас по костни останки от палеоорнитолога проф. Златозар Боев са установени 3 вида диви птици, обект на лов – малка белочела гъска (Anser erythropus), недоопределена до вид гъска (Anser sp. /cf. A. anser), бял щъркел (Ciconia ciconia) и лиска (белочела водна кокошка)(Fulica atra). Последната е била представена от изчезналия през холоцена, описан и известен единствено от България подвид – понтийска (черноморска) лиска (Fulica atra pontica).
Морска градина и други паркове
В града има изградени множество паркове и зелени площи. Морската градина е белият дроб на града и паметник от национално значение. Тя е един от най-големите паркове в града и е създадена с първия план за развитие на Бургас от 1891 година. Морската градина се простира по продължението на градския плаж, дълга е около 5 km и заема площ от около 600 дка. Значителен принос за развитието на парка в центъра на Бургас има Георги Духтев, назначен през 1910 година за управител на Морската градина и бъдещ управител на Борисовата градина в София. Тя е засадена с декоративни дървета и храсти, като сред тях са разположени скулптури и бюстове на известни български и чуждестранни възрожденци, борци за свобода, писатели, актьори и личности, създадени главно по време на Летните пленери по скулптура в Бургас. От градината се открива широка гледка към Бургаския залив, както и към Поморие в северната част на залива и Созопол и северните поли на Странджа планина в южната част на залива.
В Морската градина са изградени Морското казино, 2000-местният „Летен театър“ с подвижен покрив и лятната естрада „Охлюва“. Там през лятото се провеждат събития, като например Международният фолклорен фестивал, Джаз фестивал, оперни и театрални представления, концерти на поп и рок изпълнители. Ежегодно в края на април се провежда Национална изложба за цветя с международно участие „Флора Бургас“. В близост до изложбените площи се намира монументът „Пантеон“ – паметник костница на загиналите във войните. Той е открит през 1981 година и негов автор е скулпторът Валентин Старчев, а проектант на градоустройството е архитект Владимир Милков. В парка е запазена и къщата на Георги Духтев, която е днес паметник на културата.
В централната градска част се намира и Борисовата градина, наричана още Княз Борисова градина. Тя е разположена в днешния квартал „Възраждане“ и е заключена от улиците „Уилям Гладстон“, „Александър Стамболийски“, „Княз Борис I“ и „Цар Калоян“. Паркът носи името на княз Борис I и е с правоъгълна форма, а алеите са изградени във формата на котва. В северната част на парка се намира Младежкият дом, а в южната част – тенис корт и футболно игрище. Близо до парка е къщата музей на поетесата Петя Дубарова.
Освен с Морската и Борисовата градина, Бургас разполага и с други големи паркове: парк Росенец, парк Изгрев и парк Славейков в комплекс Славейков; парк Велека в комплекс Изгрев; парк Сарафово в едноименния квартал, който е естествено продължение на Морската градина; парк Капчето (87 хектара) на източния склон на рида Върли бряг; парк Крайморие (412,6 хектара) по брега на Черно море в едноименния квартал; парк Брястовец-Драганово-Изворище (818,3 дка) в южните склонове на Стара планина; Парка на здравето при Бургаските минерални бани; парк Езерото северно от Морската градина, който също е нейно естествено продължение, между Атанасовското езеро и жилищните комплекси Изгрев и Зорница. В парк Росенец (остаряло Отманлии), разположен южно от града в северните склонове на Странджа планина и на Черноморското крайбрежие, се намират туристическата хижа Странджа, рибарското селище Ченгене скеле и вилното селище Алатепе.
Морското казино, Бургаският мост и градски плаж
Морското казино е разположено в Морската градина, а Бургаският мост източно от нея. Първият кей, или по-известен сред бургазлии като мост, е с метална конструкция и е построен през 1936 година до новите обществени морски бани. От моста и крайбрежната алея било изградено каменно стълбище, по което и до днес се стига до алеите на Морската градина и Морското казино. Казиното е построено по плановете на архитект Виктория Ангелова и открито през 1938 година, като откриването му е едно от най-важните събития на годината в Царство България.
През 1980-те години старият железен мост е сменен със стоманобетонен, като в неговия край са изградени две платформи. Официалната му височина е 22 m при гъбката, на 1-вия етаж – 6,19 m, на 2-рия етаж – 15,3 m на една от платформите. От другата платформа потеглят туристическите корабчета до острова Света Анастасия и едноименния манастир. През зимата на 2010/11 Морското казино изцяло е обновено и превърнато в културен център с изложбени и заседателни зали. Сградата на обновеното казино спечелва наградата на Камарата на българските архитекти „Сграда на годината“ за 2011 г. През 2007 година в непосредствена близост до казиното е открит „Паметник на моряка“. Паметникът представлява моряшки възел, а стълбището, водещо от него до мостика, е оформено като котва. Проектът е на скулптора Михаил Николов и на архитект Йордан Иванов.
Градският плаж на Бургас е разделен на три ивици. Централният плаж се намира в централната градска част по протежението на Морската градина. Той се разделя на северен и южен. Северната част на бургаския плаж е характерна с тъмни черни пясъци, а южната с фин бял пясък. Други плажни ивици се намират в кварталите Сарафово, Победа и Крайморие.
Други
Сградата на Регионалната митница е национален архитектурен паметник на културата в Бургас. Тя е построена през 1911 година, като една от последните административни сгради на новия пристанищен площад. Сградата е построена от архитекта Георги Фингов, но проектът е дело на известния австрийски архитект Вайнщайн. Сградата съчетава стиловете на неокласицизъм и еклектиката от началото на 20 век. През 2005 г. сградата е обновена и изцяло реставрирана. Също в стила на неокласицизма е построена през 1927 година сградата на Община Бургас. За нея е организиран конкурс, който е спечелен от екип в състав арх. Овчаров и арх. Попов. На мястото, на което е изградена Община Бургас, преди това се е помещавала сградата на Градската библиотека, която при инцидент е изгоряла до основи. Сградата и до днес е запазена в първоначалния си вид и е обявена за паметник на културата.
Със строежа на Партийния дом на Българската комунистическата партия, на Паметника на Съветската армия и на Дома на нефтохимика (НХК) започва новото оформление на централния площад „Пазарний“. Дотогава площадът се е ползвал като пазарно средище. На този площад за гражданите на Бургас е обявена независимостта на България на 22 септември 1908 година. През 1934 година в центъра на площада е издигнат висок стълб с 3 осветителни тела, който дава днешното му име – Тройката. След демократичните промени в бившия партиен дом, който разполага с няколко заседателни зали, се помещава първоначално новоучреденият Бургаски свободен университет. Университетът се премества през 2004 година в нова сграда, избрана същата година от Българската камара на архитектите за Сграда на годината и специалната награда за съвременна адаптация и реализация на сграда на университет в България, а сградата на площад Тройката е превърната в съдебна палата.
Паметникът на Съветската армия, познат още и като Альоша, е построен между 1952 и 1953 година. Той представлява съветски воин на 18-метров фундамент с вдигната лява ръка. В основата на фундамента от двете му страни са разположени бронзови релефи, посветени на борбата на Червената армия през Втората световна война. Автори на проекта са архитект Михаил Милков и скулпторите Васил Радославов и Анна Милкова. На площад Тройката е разположена и сградата на Търговско-административния център Триа, която през 2005 година спечелва наградата „Сграда на публиката“ на конкурса „Сграда на годината“ и сградата на книжарница Хеликон, която е паметник на културата.
На ул. „Дунав“ 1, до Механотехникума, е разположена радиорелейната и телевизионна станция Бургас (РРТС Бургас). Тя е изградена през 1993 година и е висока 72 метра. Архитектурният облик на радио- и телевизионната кула наподобява Айфеловата кула в Париж, поради което е наричана още Айфеловата кула на бетонови крака.
Пъпа на Бургас е произведение на скулптора Радостин Дамасков, поставено в средата на Нулевия километър на града, отбелязващ неговите точни координати. Произведението наподобява щит, на който са изобразени символите на града. Символите, изобразени на медния диск, са тризъбец (Ψ), символизиращ жезъла на Нептун; три риби като символ на Исус Христос; корабът на аргонавтите като символ на пристанището и черноморското корабоплаване; и лавровият венец като символ на богатата история на Бургас. Произведението е поставено по време на обновяването на централната градска част през 2011 година и се намира на кръстовището на улиците „Св. св. Кирил и Методий“ и „Александровска“ в централната пешеходна зона.
Личности
Бургас е родното и творческо място на много известни личности, сред които актьорите Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Вълчо Камарашев, Желчо Мандаджиев, Хиндо Касимов, Светозар Неделчев, Димитър Рачков и Тончо Токмакчиев, актрисите Славка Славова, Мария Статулова, Гергана Стоянова, Мария Бакалова, поетите Кръстьо Станишев, Костас Варналис и Никола Инджов, оперната примадона Райна Кабаиванска, композиторите Тончо Русев, Стефан Диомов, Георги Шагунов, Анестис Логотетис, Емил Чакъров и Красимир Гюлмезов. Певци като Ваня Костова, Кичка Бодурова, Пламен Ставрев, Тони Димитрова, Ирра, Коста Марков, Найден Милков, Лидия и Рафи Бохосян. Други интелектуалци, свързани с Бургас, са писателите Агоп Мелконян, Дядо Благо, Петко Росен, Антон Страшимиров, Антон Дончев, Димитър Костадинов, Недялко Йорданов; поетите Кръстьо Станишев, Стефан Тинтеров, Христо Фотев, Петя Дубарова, Реджеб Кюпчю, както и художниците Ненко Токмакчиев, Георги Баев, Дамян Заберски и Генчо Митев. Сред по-известните спортисти, които са печелили български и международни първенства, са европейската шампионка на 100 метра бягане с препятствия Светла Димитрова, борците олимпийски шампиони Никола Станчев (първият български олимпийски шампион), Продан Гарджев и Атанас Комшев, боксьорът Георги Костадинов (първа олимпийска титла по бокс за България), гимнастичката Стефани Кирякова, както и футболистите Руси Гочев, Златко Янков, Илия Груев, Радостин Кишишев, Иван Притъргов, Стойко Сакалиев, Георги Чиликов и треньорът Димитър Димитров – Херо.
Предвид кратките периоди, които заемащите длъжността кмет на Бургас са имали до 20 век, действащите такива нямат съществено влияние върху развитието на града. Видни политици, които са били активни в пристанищния град, са Иван Хаджипетров, Димитър Стефанов и евродепутатът Станимир Илчев. Други известни политици, родени в Бургас, са Румяна Желева (външен министър на България), Румен Овчаров (министър на икономиката на България) и Гиньо Ганев (първият национален омбудсман). От завещаните земи и средства на Александър Георгиев-Коджакафалията се изграждат Коджакафалийската махала (днес жилищен комплекс Братя Миладинови) и църквата „Св. Иван Рилски“.
Също така един от най-големите търговци и видна фигура на бургаското общество през XIX век е бил Аркади Димитракопулос.
Признание
Полуостров Бургас в Антарктика е наименуван на града. Кораби на предприятието Океански риболов – Бургас ловят риба във водите на Южна Джорджия, Кергелен, Южните Оркнейски острови, Южните Шетландски острови и Антарктическия полуостров от 1970 г. до началото на 1990-те.
Българските риболовци, наред с тези на Съветския съюз, Полша и Източна Германия, са пионерите на съвременния антарктически риболов.
Източници
История на Бургас, автори: Иван Карайотов, Стоян Райчевски и Митко Иванов, 2011
Литература
Иван Карайотов, Стоян Райчевски, Митко Иванов: История на Бургас. От древността до средата на ХХ век, Печат Тафпринт ООД, Пловдив, 2011, ISBN 978-954-92689-1-1
Мирослав Класников: Селищна могила Бургас. Сезон 2009 в списание Българска Археология 2009, София, 2010, стр. 10 – 11
Иванка Николова, Филип Панайотов: България. 20 век, из-во ТРУД, 1999
Стоян Райчевски: Старият Бургас., из-во Захари Стоянов, 2011, ISBN 978-954-09-0266-1.
Атанас Сиркаров: Архитектурата на Бургас 1878 – 1940., из-во Балтика, Бургас 2010, ISBN 978-954-8040-29-7
Бележки
Външни препратки
Официален сайт на Община Бургас
GoTo Burgas – Официален туристически портал на Община Бургас
Пристанищни градове в България
Пристанищни градове на Черно море
|
{'title': 'Пловдив', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Пло̀вдив е вторият по големина град в България с население от 367 214 души по настоящ адрес, към 15 юни 2022 г. Намира се в западната част на Горнотракийската низина, на двата бряга на река Марица. От
|
стои на 15 km северно от Родопите и на 50 km южно от Стара планина. Градът е застроен в подножията на шест сиенитни хълма, поради което често е наричан „Градът под тепетата“. Пловдив е управленски център на област Пловдив, община Пловдив, община Марица, община Родопи и е най-голямото стопанско ядро на Южния централен район.
Пловдив е град на над 8000 години, чието минало може да се проследи от праисторията до наши дни. Първите неолитни поселения в границите на днешния град започват от VI хилядолетие пр.н.е., а от каменно-медната епоха (IV-III хилядолетие пр.н.е.) животът в града не е прекъсвал, което го нарежда сред най-древните постоянно обитавани градове в света. Запазени и консервирани са древни паметници като античния театър, римския одеон, агората (римския форум), римския стадион, късноантична сграда „Ейрене“, епископската базилика, малката базилика и други.
Градът е най-динамично развиващият се център в Южна България. Икономиката му се крепи на добре развитата многопрофилна индустрия, на услугите, туризма и информационните технологии.
В Пловдив се провеждат и множество културни прояви: международният панаир, международният театрален фестивал „Сцена на кръстопът“, „Капана фест“, „Нощта на Пловдив“, музикалният форум Sounds of The Ages, международният фолклорен фестивал „Пловдив“ и др.
Пловдив е избран за европейска столица на културата за 2019 година съвместно с още един европейски град – Матера в Италия. През февруари 2022 година Пловдив заема четвърто място в класацията на туристическия сайт European Best Destinations като най - добра европейска дестинация, като пред него са Амиен, Марбея и Любляна, а списание Forbes USA обявява Пловдив за най-добрата дестинация за културен туризъм в Европа.
Девизът на Пловдив е „Древен и вечен“.
Име
Град Пловдив съществува без прекъсване от VI хилядолетие пр.н.е., но наименованието му до средата на IV век пр.н.е. не е изяснено. Според някои автори това име е Евмолпия – предположение, основано на сведение от Амиан Марцелин от IV век.
През 342 г. пр.н.е. градът е завладян от Филип II Македонски, който издига крепостни стени. В по-късните източници градът носи неговото име – Φιλιππόπολις, сиреч „град на Филип“. През следващите столетия градът е наричан на различни езици с варианти на това име. В Древността се използва неговата тракийска форма Pulpudeva или Pulpudava, където dava е тракйската дума за град/селище, а Pulpu е видоизмененото име на Филип – от елинските Φίλιππος в именителен падеж или Φίλιππου в родителен падеж. След широко разгърнатите строежи на Флавиевата династия в града, за известно време той е наричан Флавия Филипополис.
В старобългарски източници се използват вариантите и , а също и Пъпълдин, Пълдин и Плъдин, за всички от които се смята, че водят началото си от тракийското Pulpudeva. От старобългарските форми произлиза и съвременното име Пловдив, изписвано до 1945 г. Пловдивъ. Според Чепинския летопис името е ь, вероятно със значение на „плодоносен град“ поради плодородието на тракийската низина около долината на Марица. От гръцката форма Филипополис произлиза и турското име на града – Филибе.
В отделни периоди са използвани и други наименования на града, но те не са били трайни. Някои древноелински източници го наричат Понерополис (буквално „град на крадците/измамниците“), пренебрежително название, насочено вероятно към владеещите града македонци. През Римската епоха се използва и името Тримонциум („Трихълмие“ – заради трите хълма, на които е разположен градът през Античността).
Някои изследователи идентифицират с Пловдив античния град Одрюза, от който са запазени само отделни бронзови монети.
На името на Пловдив са наречени различни обекти:
Пловдив е името на висок 1040 m връх в планината Тангра на о-в Ливингстън, в Западна Антарктида.
Пловдив (LZFQ/IMO 8912479) е името на български кораб контейнеровоз с товароподемност 14 000 тона, построен през 1989 г., собственост на Параходство БМФ.
3860 Пловдив (1986 PM4) е името на малка планета (астероид) в Слънчевата система, открита през 1986 г. от астрономите ст.н.с. д-р Виолета Иванова и Ерик Валтер Елст.
География
Местоположение
Пловдив е разположен в западната част на Горнотракийската низина. През него преминава река Марица – най-пълноводната река в България. Така по естествен начин градът се разделя на две части – северна и южна. На север от Марица е разположен единствено район „Северен“, известен още със старото си наименование Кършияка, а на юг се намира същинската част на града, включваща останалите пет района. Отстои на 15 km северно от Родопите и на 50 km южно от Стара планина. Градът се намира на 126 km от столицата София, на 381 km от Варна и на 255 km от Бургас.
Административно устройство
Според Закона за териториалното деление на Столичната община и големите градове, територията на град Пловдив е разделена на шест района. Кметовете на градските райони се избират чрез пряко гласуване сред жителите на града. Кметът на община Пловдив заедно с шестте районни кметове представлява местната изпълнителна власт.
През 1969 г. селата Коматево и Прослав са присъединени към административните граници на града. През 1987 г. с решение на централната държавна власт са обособени общините „Марица“ и „Родопи“, чийто административен център остава град Пловдив. В последните години жителите на селата Ягодово и Крумово правят постъпки за административно присъединяване към община Пловдив.
На 1 февруари 1877 г. градът е определен за център на Пловдивската губерния. След 1879 г. Пловдив е столица на автономната провинция Източна Румелия и административен център на Пловдивския департамент. От 1885 г. е център на Пловдивското окръжие, а след 1901 г. – на Пловдивската област. От 1949 г. е седалище на Пловдивския окръг, а след 1987 г. – на Пловдивската област.
Климат
Климатът е преходно-континентален, типичен за доста централни южни части на Европа. Средната годишна температура е 12,3 °С. Средната максимална температура през юли е 30,3 °С, а абсолютният максимум е измерен на 5 юли 2000 г.: 45 °С. Средната годишна минимална температура е 6,5 °С, а абсолютният минимум е минус 31,5 °С, измерен в утрото на 24 януари 1942 г. в състояние на температурна инверсия. Средната годишна относителна влажност на въздуха е 73%, като най-висока е през декември (86%), а най-ниска през месец август (62%). Средната годишна сума на валежите е 540 mm, с максимум през май-юни (69,2 mm) и минимум през август (31 mm). Средният годишен брой дни със снежна покривка в Пловдив е 33. Средната височина на снежната покривка е между 2 и 4 cm, а максималната – между 6 и 13 cm. В „града под тепетата“ преобладават слаби ветрове (0 – 5 m/s), като ветровете със скорост до 1 m/s са до 95% в годината. Мъглите са чести през по-хладните месеци, като дните с мъгли за една година средно са 33.
Релеф
Пловдивското поле представлява алувиална низина, формирана от река Марица и нейните притоци. От север се издига Средна гора, на изток са Чирпанските възвишения. От юг полето е оградено от склона на Родопа планина, който е стръмен и висок – около 1300 м н.в., прорязан от тесните долини на реките Въча, Стара река, Яденица, Чепинска и др. В града са разположени шест сиенитни хълма (тепета). Небет тепе, Джамбаз тепе и Таксим тепе образуват Трихълмието (Стария град) в централната част на Пловдив. Другите три хълма се казват Джендем тепе, Бунарджик и Сахат тепе; техните по-нови имена са съответно Младежки хълм, Хълм на освободителите и Данов хълм. Смята се, че в миналото тепетата са били 11 на брой, но са унищожени за строителни материали. До началото на ХХ век изчезват Марково тепе и Алтъ тепе, които са разрушени за направа на павета, с които са били постлани пловдивските улици. Говори се за още едно малко тепе, което се е наричало Валели тепе. В града е имало и още едно тепе наричано Топлар тепе. Отделно, в покрайнините на Пловдив е разположено Лаут тепе, което е близо до жп гара Тракия.
Води
През град Пловдив минава река Марица. Дължината ѝ от околовръстен път „Изток“ до моста на околовръстен път „Запад“ е около 12 719 m. Широчината на речния участък в тази територия варира от 100 до 600 m. Наклонът на реката в района на града е много малък (0,13%), поради което по-голямата част от коритото ѝ е напълно облицовано по двата бряга. В определени участъци е изградена бетонова подпорна стена за предпазване от наводнения. Редовно се извършва почистване на дъното на реката от дървесна и храстовидна растителност, което предпазва града от високите води при наводнения. За участъка от реката, протичащ през територията на Пловдив, има изградено утайково стопанство. Работи се и по реконструкция на канализационната мрежа.
Реките Първенецка и Пясъчник се вливат в Марица на територията на град Пловдив.
Паркове
На територията на града са разположени няколко сравнително големи парка за обществено ползване:
Парк „Отдих и култура“ се намира в западната част на града, до Гребния канал, след река Първенецка. Там се намира и Пловдивски зоопарк.
Парк „Лаута“ се намира в югоизточната част на града, близо до жилищния район „Тракия“.
Ботаническата градина се намира в източната част на града, южно от булевард „Цариградско шосе“ и западно от квартал „Скобелева майка“.
Парк „Рибница“ се намира в северната част на града.
„Цар-Симеонова градина“ – разположена в централната част на града
Парк „Студенец“ – разположен в квартал Кючюк Париж е голям и просторен парк, обновен сравнително скоро, с играчки и пространства за игри и колоездене
Парковете имат изключително значение за екологията и здравето на град Пловдив.
История
Животът в Пловдив не е прекъсвал в продължение на почти осем хилядолетия, което прави неговата история изключително богата и интересна. Сегашният град почива върху останките на много предишни селища, което обуславя богатото му културно наследство. Множеството народи, обитавали територията на града, са оставили следи в дебелите над 12 m културни пластове и градежи на Пловдив.
Античност
Най-старите следи от обитаване на територията на днешния град Пловдив са от VI хилядолетие пр.н.е., когато възникват първите трайни поселения – няколко неолитни селища като това при Яса тепе 1 в квартал Филипово и Яса тепе 2 в квартал Лаута. Най-ранното известно селище на Трихълмието е открито на Небет тепе и датира от каменно-медната епоха (IV-III хил. пр.н.е.). То е обитавано без прекъсване оттогава до наши дни, поради което е смятано за началния етап от развитието на Пловдив. През желязната епоха селището на Небет тепе е укрепен пункт на тракийския народ беси, а през V век пр.н.е. е включено в Одриското царство.
През 342 г. пр.н.е. селището е завладяно от македонския цар Филип II, който му дава своето име – Филипополис, използвано в различни варианти и до днес. По това време градът е обграден със здрави крепостни стени, но към 320 г. пр.н.е. Одриското царство възстановява самостоятелността си. По време на македонското управление и в последвалата Елинистическа епоха Филипополис е превърнат в град и става един от важните центрове на Тракия.
III-I век пр.н.е. е период на политическа нестабилност в Тракия. Одриските царе изпадат в зависимост от Римската република, често избухват междуособици и масови въстания. През 183 г. пр.н.е. Филипопол е превзет от македонския цар Филип V, но малко по-късно одрисите си го връщат. През 72 г. пр.н.е. градът е завладян за кратко от римския пълководец Марк Теренций Варон Лукул по време на похода му срещу бесите, но траките скоро възстановяват властта си над града. В началото на I век тракийски бунтовници обсаждат във Филипопол поддържания от римляните цар Реметалк II.
Филипополис окончателно попада в пределите на Римската империя при създаването на провинция Тракия през 46 г. През Римската епоха градът се превръща във важен пункт на пътя Виа Милитарис, свързващ Сингидунум с Византион. Тук той се пресича с пътища, водещи до Ескус край дунавския лимес и през Никополис ад Нестум до другия основен път на Балканите – Виа Егнация. Като главен град (метрополия) на провинцията, в града се намира седалището на Съюза на траките (Κοινόν των Θρακων), в който членуват представители на отделните градове. Според широко разпространено мнение градът придобива статут на метрополия по времето на император Септимий Север, но според други мнения това е станало още в началото на управлението на император Траян.
От 220 г. Филипополис получава почетна неокорска титла, която дава право на града да има храм, посветен на императорския култ. Това става повод Перинт, седалище на управителя на Тракия, да подчертава своята двойна неокория. За това свидетелстват отсечени в градската монетарница медальони на император Елагабал и официални надписи от времето на Александър Север.
През Римския период във Филипопол се строят обществени сгради – театър, форум, съкровищница, храмове, бани, булевтерион (одеон), мащабен стадион. С разрастването си градът напуска очертанията на Трихълмието и се разпростира в низината, старите укрепления са построени отново, а през 172 г. император Марк Аврелий издига втора крепостна стена, за да обхване разрасналия се град. Тримонциум има мащабна водоснабдителна система, включваща каптажи, резервоари, тръбопроводи и два акведукта – единствените подобни съоръжения в днешна България. Разкопки в съвременния град разкриват само малка част от античното минало на старинния Пловдив.
През 250 г., при първото си голямо нашествие на Балканския полуостров, готите обсаждат Филипопол. Градът е защитаван от римския военачалник Приск. Опитите на император Деций Траян да помогне на обсадените са осуетени след поражението на армията му при Берое. Филипопол е превзет и изцяло опожарен, много от жителите му са избити, други са отведени в плен.
След опожаряването градът се свива в рамките на градските стени, а крайните квартали са изоставени. Едва към средата на IV век той възстановява предишните си размери. Много от унищожените обществени сгради са възстановени, често с по-големи размери от първоначалните.
При реформите на император Диоклетиан в края на III век провинция Тракия е разделена на няколко части и Филипополис става център на една от тях, обхващаща частта от Тракия на запад от Чирпанските възвишения, която запазва същото име.
Филипопол впечатлява мнозина от древните автори. Най-известното описание е на древногръцкия писател от II в. Лукиан от Самосата, който е познавал с най-големи подробности живота в града и е единственият античен писател, чието свидетелство на очевидец е запазено до наши дни.
Средновековие
След разделянето на Римската империя в края на IV век Филипопол остава в Източната Римска империя, в границите на която е през по-голямата част от следващото хилядолетие. В средата на VI век, при император Юстиниан I, са възстановени и надградени крепостните стени около Трихълмието, а в околностите на града са построени десетки спомагателни укрепления. През следващите десетилетия Тракия е многократно нападана от българи, авари и славяни, а през 584 година самият Филипопол е подложен на неуспешна обсада от аварите.
В началото на VII век около града е изградена втора крепостна стена, която обхваща кварталите на изток и на юг от Трихълмието. По това време в голяма част от Балканския полуостров масово навлизат различни славянски народи. Южно от Филипопол, чак до района на Солун, се установяват драговитите, за които по-късно е създадена Драговитийска епископия в рамките на Филипополската епархия. Няма сведения славяните да нападат града, но се предполага, че славяни се заселват в него по мирен път.
Според източници от VII век Филипополската епархия обхваща епископии със седалище в Диоклецианопол (днес Хисаря) и неидентифицираните Севастопол и Диоспол, а митрополитът е наричан „екзарх на Тракия Драговица“. През VIII век подчинени на филипополския митрополит са още епископите на Берое, Маркели, Литопросопос, Декастера и Леведос.
След създаването на Първата българска държава в края на VII век Филипопол се превръща във важен преден пост на византийското влияние на Балканите. По време на продължителните войни на Империята с България през VIII век в областта на Пловдив са заселени много колонисти от Армения и Сирия, сред които значителен брой привърженици на манихейството и павликянството.
По време на походите на българския владетел Крум през 811 – 813 година, когато той разрушава много тракийски градове и отвежда жителите им на север, населението на Филипопол изоставя града и бяга в по-безопасни области на юг. През 836 година градът е завладян от българския владетел Маламир, като изглежда се предава и смяната на властта става без особени кръвопролития. Филипопол остава в границите на България до 970 година, когато е превзет от киевския княз Светослав I, който разграбва града и набива на кол 20 хиляди негови жители. След изтласкването на киевските войски от Балканите през следващата година Филипопол отново е присъединен към Източната Римска империя.
Филипопол се възстановява бързо след руските кланета, като в града и околностите му отново са заселени павликяни и манихейци от Армения и Сирия. Той става една от основните опорни точки на император Василий II Българоубиец в продължителните му войни, довели до унищожаването на Първата българска държава. От средата на XI век градът е под заплахата на нападенията в Тракия на печенеги и кумани, както и на продължителното павликянско Въстание на Травъл, поради което около него са изградени допълнителни укрепления. Император Алексий I Комнин пребивава известно време във Филипопол, полагайки усилия за налагането на православието сред павликяните. По думите на дъщеря му Анна Комнина по това време градът и околностите му са изцяло „манихейски“, а жителите му са „най-безбожни“ и „по природа независими и непокорни“.
През Филипопол сравнително мирно преминават Първият (1096) и Вторият кръстоносен поход (1149), като в града се обособява Латински квартал със западноевропейски търговци и занаятчии. При Третия кръстоносен поход през 1089 година гарнизонът и много жители изоставят града и той е завзет и разграбен от войските на император Фридрих I Барбароса, които остават там в продължение на шест месеца.
През следващите години Филипопол е засегнат от засилващата се политическа нестабилност в региона. През 1193 година управителят на филипополската тема Константин Ангел Дука се обявява за император, но е заловен и ослепен. През 1196 година за управител на областта е назначен българският болярин Иванко, но през 1198 – 1200 година той управлява самостоятелно в съюз с България. През 1204 година Четвъртият кръстоносен поход превзема Константинопол и поставя началото на Латинската империя, а Филипопол става столица на васално на императора херцогство. През 1205 година кръстоносците са принудени да напуснат града, опожарявайки част от него, а малко по-късно той е превзет с нови разрушения от българския цар Калоян. Градът остава под български контрол до Филипополската битка през 1208 година, когато херцозите успяват отново да наложат властта си.
Филипопол вероятно е окончателно загубен от херцозите след битката при Клокотница през 1230 година, макар че херцогството продължава да съществува формално поне до края на 40-те години. През следващите 140 години градът осем пъти преминава по мирен или военен път от български под византийски контрол и обратно, като е в границите на България през 1230 – 1246, 1254 – 1256, 1257 – 1277, 1322 – 1332 и 1344 – 1371 година.
Под османска власт
Филипопол е завладян от Османската империя през 1371 година. След Черноменската битка войските на бейлербея Лала Шахин напредват към града, българският гарнизон го изоставя и жителите, водени от митрополита, се предават доброволно. Филибе е превърнат в султански хас в границите на паша-санджака на Румелийския еялет. Градът е тежко засегнат от войните през Османското междуцарствие – първоначално контролиран от Сюлейман Челеби, през 1410 година той е превзет от Муса Челеби, който разрушава крепостните стени, избива много от жителите, а други изселва от града.
С разрушени укрепления и попаднал дълбоко във вътрешността на Османската империя, Филибе губи стратегическото си значение на крепост, но в средата на XV век османците извършват мащабно преустройство на града, съпътствано със значителни обществени строежи. Западно от Трихълмието е изграден главният мюсюлмански храм Джумая джамия, построен е нов мост през Марица, северно от който се образува кварталът Кършияка. Близо до моста бейлербеят Шахбедин паша основава голям имарет, от който днес е запазена Имарет джамия. Между моста и Джумая джамия се оформя район с много нови ханове и пазари, който остава търговския център на Пловдив до края на османската епоха, но до голяма степен е унищожен през XX век.
Освен значителното мюсюлманско население, установило се в града през този период, там се запазват и значителни ромейска, българска, арменска и павликянска общности, както и по-малка, но активна в стопанския живот група дубровничани. През XVI век в Пловдив се заселват голям брой сефарадски евреи, а през XVII век пристига компактна група арменци от Галиция. През XVII век част от павликяните приемат католицизма, а останалите постепенно губят идентичността си. По това време започва и по-бързото нарастване на българското население в града.
През XVIII век Пловдив се утвърждава като водещ икономически център във вътрешността на Балканския полуостров с продължаващото разрастване на традиционното абаджийство и други текстилни производства. Градът не е пряко засегнат от безредиците на кърджалийството в края на столетието, но те довеждат до заселването на много бежанци – българи от Тракия и гърци от Епир и Тесалия.
През 1738 г. населението на Пловдив, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско. През следващите десетилетия православното население постепенно нараства и в средата на XIX век то вече надхвърля половината жители. Това става главно за сметка на миграция от околните български и гръцки (в Станимашко) села, но в града идват и някои богати гръцки, влашки и български търговски фамилии (от Македония, Епир, Копривщица).
Краят на безредиците и относителната либерализация след Гюлханския хатишериф от 1839 година дават нов тласък на стопанския живот – абаджийското производство започва да се концентрира в по-големи предприятия, създадени са търговски къщи с мащабна дейност от Манчестър до Калкута, през 1845 година Михалаки Гюмюшгердан основава първата текстилна фабрика. Водеща роля в този процес имат българската, арменската и гръцката общност. През този период много от църквите в града са реконструирани, строят се и нови, основани са първите модерни училища на различните общности – българи, гърци, арменци, католици. В Пловдив работят много представители на Брациговската, Дебърската и Самоковска школа, формира се характерният стил на пловдивската къща.
През 1850 година българската общност в Пловдив основава първото Класно училище, което през 1868 година става втората гимназия в България след Априловската гимназия в Габрово. През 50-те години градът е в центъра на българо-гръцкия църковен конфликт. Нежеланието на гръцката общност да разреши богослужението на български език в част от православните църкви в града довежда до отстраняването на прогръцкия митрополит Хрисант, физически сблъсъци между двете страни и въвеждане на богослужение на български в катедралата „Света Богородица“. След отделянето на Българската екзархия до 1906 година в Пловдив има двама православни митрополити – български и гръцки.
Според свидетелства на посетили града през 1870 година американски мисионери, той има 30 хиляди жители, като 15 хиляди от тях са турци, 9 хиляди православни българи, 2 хиляди българи католици, 2 хиляди гърци, а останалите – главно евреи и арменци. Те определят Пловдив като най-важният културен и политически център на българите след столицата на Империята Цариград.
През 1874 година Пловдив е свързан с железопътна линия до Цариград.
Българската общност в Пловдив участва и в революционната дейност в края на XIX век. През 1869 година в града е създаден комитет на Вътрешната революционна организация. В плановете за Априлското въстание през 1876 година се предвижда запалването на голям пожар в Пловдив, който да предизвиква паника – опит за това е направен, но изгарят само няколко дюкяна. Някои участници в пловдивския комитет се включват във въстанието на други места. След потушаването на въстанието много жители на разбунтувалите се селища са отведени в Пловдив, където част от тях са съдени, а мнозина са обесени по улиците на града.
По време на Руско-турската война Пловдив е завзет от руските войски в средата на януари 1878 година. Генерал Йосиф Гурко с командвания от него Западен отряд достига Кършияка на 15 януари. Самият Пловдив е превзет от един драгунски ескадрон, командван от капитан Александър Бураго, който пресича реката с разузнавателна мисия, но предизвиква паника сред османските сили и за няколко часа установява контрол над града.
След Освобождението
При Временното руско управление губернатор на Пловдив е генерал Николай Веляминов, а от май до октомври 1878 година в града е седалището на цялата руска администрация в България, начело с княз Александър Дондуков-Корсаков. През този период е възстановен изгореният през войната мост над Марица, създадена е Дондуковата градина, основано е първото българско военно училище, преместено през ноември в София. От Виена в Пловдив е преместена печатницата на Христо Г. Данов, в която започва да се печата първият български вестник след Освобождението – „Марица“.
През юли 1878 година е сключен Берлинският договор, който създава Източна Румелия – област с широка автономия, чиято столица става Пловдив. В града се установяват генерал-губернаторът, правителството, областното събрание, централните съдилища и военното командване на областта. През следващите години са създадени първата публична библиотека с музей, първият български професионален театър, девическото училище е преобразувано в гимназия, католическото – във френски колеж. През 80-те години в Пловдив работят водещите български писатели – Иван Вазов, Петко Славейков, Захарий Стоянов, Константин Величков. Според проведеното през 1884 година първо преброяване Пловдив има 33 хиляди жители, половината от които са българи, а останалите главно турци, гърци, евреи и арменци. Той е най-големият град в Княжество България и Източна Румелия, следван от Русе с 26 хиляди жители. През 80-те години започва постепенна индустриализация на града – създадени са фабрики за спирт (1882), бира (1882), сапун (1884), няколко частни и държавна печатница, механизира се традиционната преработка на тютюн.
Още със създаването на Източна Румелия въпросът за нейното обединение с останалата част от България е основен за политическия живот на областта. През 1885 година Пловдив е в центъра на събитията около Съединението – тук действа Българският таен централен революционен комитет, местният военен гарнизон отстранява правителството на областта, а новите власти обявяват присъединяването на Източна Румелия към Княжество България. Днес 6 септември, Денят на Съединението, се чества и като празник на град Пловдив.
В годините след Съединението много видни пловдивчани се преселват в София, където заемат водещи позиции в политическите, деловите и културните среди. Въпреки това градът запазва статута си на основен административен и стопански център в Южна България. През 1888 година е удължена железопътната линия, която вече свързва Пловдив със София. През 1891 година е завършен първият модерен водопровод, доставящ вода от село Сотир, а през 1896 година е утвърден първият градоустройствен план. През 1892 г. Пловдив е домакин на Първото българско изложение с чуждестранно участие, което се превръща в редовно събитие, днес Международен панаир Пловдив. През следващите години продължава индустриализацията на града – от София е пренесена нова фабрика за сапуни и други химикали (1893), създадена е първата голяма мебелна фабрика, както и предприятия за производство на парфюмерия (1895) и тухли (1897).
В началото на XX век Пловдив израства като голям промишлен и търговски център със силно развита лека и хранително-вкусова промишленост. През 1904 година голям пожар унищожава много сгради в занаятчийския квартал Капана. Продължава тенденцията на изселване на турското население от града, а през 1906 година избухват антигръцки погроми, при което са дадени жертви от двете страни. През следващите месеци гръцките църкви са присвоени от Българската екзархия, а голяма част от гърците напускат Пловдив. В навечерието на Балканските войни населението наближава 50 хиляди души, като най-бързо нараства делът на циганите (от 0,3% през 1884 до 7,3% през 1910 година).
След Балканските войни в Пловдив пристигат към 8 хиляди бежанци от Македония и Източна Тракия. Първоначално настанени в неизползвани обществени сгради, скоро те създават кварталите Кючук Париж, Борислав, Кирпич махала, Сарай кър. Процесът на самонастаняване в свободни терени продължава с новата бежанска вълна след Първата световна война и със значителната имиграция от селата в Родопите. През 1920 година населението на града вече е 64 хиляди души, а през 1926 година – 85 хиляди души.
Бързото нарастване на населението силно затруднява общината в поддържането на основни публични услуги. През 1927 година започва електрификацията на града, завършена в края на 20-те години. През 1928 година Пловдив е тежко засегнат от Чирпанското земетресение, като една трета от сградния фонд е напълно разрушена. През междувоенния период е разрушена голяма част от старата чаршия на града, включително големи сгради като Куршум хан.
В междувоенния период продължава индустриализацията на Пловдив. През 1922 година е основано металообработващото предприятие „Балкан“, което скоро става едно от водещите в града и е последвано от други фабрики в този сектор. Край завода на „Балкан“ са построени първите хладилни складове, които произвеждат и лед. Тютюневата промишленост се модернизира и продължава да играе важна роля, като във връзка с нея са създадени нови фабрики за хартия и опаковки. Построени са няколко нови големи консервни и текстилни фабрики, а с ограниченията в международната търговия през 30-те години – и някои химически производства. През 1932 година е открито летище, а през следващата година – железопътни линии до Панагюрище и Карлово.
През 1939 г. в Пловдив има над 16 000 занаятчии и над 17 000 работници във фабрики, предимно в хранителната и тютюневата промишленост. Населението на града е 106 хиляди души. В годините на Втората световна война се разширява тютюневата промишленост и търговията и износа на плодове и зеленчуци, но други сектори са тежко засегнати от срива в международната търговия. През март 1943 година Пловдив е основен център на съпротивата срещу депортирането на евреите – в града са арестувани 1500 души, но ден по-късно са освободени след намесата на митрополит Кирил и други видни общественици. В началото на 1944 година градът е бомбардиран от британската и американската авиация като на 17 април е първата голяма бомбардировка, последвана от големи пожари в града..
След Деветосептемврийския преврат през 1944 година и Пловдив е засегнат от вълната на насилие при налагането на комунистическата власт, само т.нар. Народен съд осъжда на смърт 328 души и стотици други на продължителен затвор, много граждани са изселени или изпратени в лагери. През 1946 – 1947 година са национализирани промишлените предприятия, които след това са обединени, с което е ликвидирана конкуренцията в отделните сектори. Занаятчийските дейности също започват да се обединяват в контролирани от държавата кооперации.
През 1945 година в Пловдив е създаден университет, разделен по-късно на Медицински и Аграрен. През 1948 година е приет нов градоустройствен план и е прокопан тунелът под Джендем тепе, но поради липса на финансиране той дълго остава неизползваем.
В годините на Народната република в Пловдив са построени мащабни индустриални предприятия като Комбинат за цветни метали, Текстилен комбинат, Електроапаратурен завод, Тютюнев комбинат, Консервен комбинат, Комбинат за мотокари и др. През 1954 година е открит стадион „Пловдив“, а през 1954 – 1956 година е изградена тролейбусна мрежа на градския транспорт, както и емблематичният за града хотел „Тримонциум“.
През 1960 година населението на града достига 181 хиляди души, а през 1970 година – 264 хиляди. През 60-те и 70-те години на века се извършва масирано строителство, оформят се съвременните жилищни комплекси. През 70-те и 80-те години са разкрити много от археологическите паметници в Пловдив, изцяло е реставриран Старият град.
През 1990 г. е завършен спортният комплекс „Пловдив“, включващ един от най-големите стадиони и най-голямата гребна база в България. През 1999 г. в „Града на хълмовете“ се провежда Европейският месец на културата.
Население
(Броят на населението е показан в хиляди)
Брой на населението
Според данните на НСИ към 31.12.2019 г., Пловдив е вторият по големина град в България с 347 851 жители, а община Пловдив (включваща единствено град Пловдив) е втора в България след Столична община и преди община Варна (345 369 – включваща град Варна и още 5 населени места).
Етническа структура на града в Източна Румелия и Третата българска държава:
Пловдив е третият по големина български град преди и по време на Освобождението след Русе и Варна. Според данни от 1880 г. в града живеят 24 053 души. След Съединението за няколко години става най-голям град с 33 032 жители, срещу 30 428 жители на София. Според преброяването от 1946 г. Пловдив е вторият по-големина град в България със 126 563 души, срещу 366 801 за София.
В Пловдив освен българи, живеят и турци, гърци, арменци, евреи и цигани. Етнически обособени квартали в Пловдив са „Хаджи Хасан махала“, „Шекер махала“, „Харман махала“ и „Столипиново“.
Религии
В града преобладава православието, като има население и от всякакви други клонове, самоопределящи се като християнски – западнокатолици, източнокатолици, арменско-апостолическо изповедание, протестанти (баптисти, конгрешани, петдесятници и др.), мормони, адвентисти и др. Конгрешанският Съюз на евангелските съборни църкви има в Пловдив две църкви – Евангелска съборна църква и Арменска евангелска църква.
Пловдив е седалище на Пловдивската епархия на Българска православна църква. През 2007 г. за митрополит на епархията е избран негово високопреосвещенство Николай Пловдивски.
Покровител на града е свети апостол Ерм, един от седемдесетте апостоли на Иисус Христос.
В града има мюсюлманска и еврейска общност. Има храмове на всички религии.
Храмове
Политика
Кмет на Пловдив
През 2019, на местните избори, кметския пост бе избран да бъде поет от Здравко Димитров, който на 11 ноември 2019 встъпи в длъжност.
Общински съвет
Общинският съвет, състоящ се от 51 общински съветници, е избран по пропорционалната система чрез партийни листи. Настоящият му състав е определен след местните избори, проведени през 2019 г.
Разпределение на местата в Общинския съвет
Международно сътрудничество
Чуждестранни дипломатически представителства
Побратимени градове
Забележителности
Въпреки че е разположен на територията на друга община, мемориалният комплекс „Освободители на Пловдив“ се счита за паметник на Пловдив.
Античен град
Античният театър на Филипопол, погрешно известен и като Амфитеатъра, е най-голямото постижение в областта на реставрацията на паметниците от античността в България. Построен е в края на I век, по времето на римския император Домициан. Театърът е разположен в естествената седловина между Джамбаз тепе и Таксим тепе. Театронът е разчленен на два ранга от по четиринадесет реда седалки, отделени с хоризонтална пътека (диазома). Вероятно театърът е побирал около 3500 зрители. От южната страна на полукръглата орхестра се издига триетажната сценична постройка, украсена с фризове, корнизи и статуи. Театърът е проучен археологически от ст.н.с. Лилия Ботушарова, консервиран и реставриран под ръководството на арх. Вяра Коларова в периода 1968 – 1984 г. Тук се провеждат редица културни прояви, сред които Верди фестивал и Международният фолклорен фестивал.
Римският одеон е реставриран през 2004 г. Построен е през II-V в. и е вторият (или малкият) античен театър на Филипополис със седалки за 350 зрители. В действителност сградата е строена като булевтерион – седалище на градското събрание и по-късно е била реконструирана и пригодена за нуждите на покрита театрална сграда.
Римският форум на Филипопол от времето на император Веспасиан през I в. и доизграден през II в. се намира до днешната Централна поща в град Пловдив и в непосредствена близост до Римския одеон. Заема площ от 11 ха и е бил заобиколен от магазини и обществени сгради. Тук са се фокусирали главните улици на Древния Филипопол. Форумът е бил средоточие на административния, икономическия, културния и религиозния живот на античния град. Провеждали са се събрания, дебати, празници, държавни дела. Комплексът има почти квадратен план с размери 143 X 136 m.
Римския стадион на Филипопол е най-значителният паметник на античния град. Разположен е между източния склон на Сахат тепе и западния склон на Таксим тепе, в рамките на укрепения античен град. Простира от днешния площад „Римски стадион“ до площад „Каменица“ – стълбичките със статуята на Мильо. Построен е през II в. по времето на император Адриан, по модел на Делфийския стадион. Стадионът има дължина приблизително 240 m и широчина 50 m. Дължината на пистата е един римски стадий (около 600 римски стъпки). Съоръжението е побирало до 30 000 зрители, които са наблюдавали спортни състезания – Питийски, Александрийски и Кендрисийски игри. Понастоящем се виждат северната дъга на стадиона с 14 реда седалки, засводеният северен вход (сфендона), подземна улица и част от пистата.
Археологически комплекс „Ейрене“ се намира се в южното подножие на Трихълмието, от северната страна на античната улица в подлез „Археологически“. Комплексът представлява останки от представителна сграда, строена през III – IV в. и по всяка вероятност ползвана като резиденция от виден гражданин на Филипопол. Съществуват няколко версии коя е Ейрене, изобразена на подовата мозайка в представителната зала на богатия дом: името на собственичката, името на тракийската богиня Ейрене (мир) или Ейрене – християнското име на Пенелопа, девойка от гр. Мегадон, приела християнството през II в. В представителната част на сградата помещенията са с многоцветни подови мозайки, които впечатляват със своите геометрични и фигурални изображения.
На хълма Небет тепе се намират останки от първото праисторическо селище на Трихълмието, което през XII век пр.н.е. в прераства в древнотракийския град Евмолпия, един от първите градски центрове в Югоизточна Европа. Разкритите здрави крепостни стени, ограждащи светилище и аристократичен дворец, са основните компоненти, характеризиращи селищата през тази епоха. Най-старата част на крепостта е изпълнена без каквато и да е спойка, с големи сиенитни блокове, в т.нар. циклопски градеж. Стражите са си осигурили достъп до водата на река Марица от крепостта по едва забележими врязани в лицето на стръмната скала стъпала.
Архитектурно-исторически резерват „Старинен Пловдив“
Къщи, строени през Възраждането от дървена скелетна конструкция с пълнеж от непечени тухли (кирпич) или от тънки плоски печени от глина, на два ката паянта върху каменно-хоросанови темели и приземие.
Повишените икономически възможности на населението през XVII век водят до появата на нов тип градско жилище, т.нар. „пловдивска къща“. В развитието си през XVIII и XIX век тя преминава през два основни периода – несиметричен и симетричен. Най-старите образци на пловдивската къща датират от средата и края на XVIII век и са представители на несиметричния архитектурен стил. По-забележителни паметници на несиметричния стил са Фурнаджиевата къща, къщата на ул. „д-р Стоян Чомаков“, къща „Клианти“ и др. Появата на пловдивската симетрична къща се отнася към 30-те години на XIX век. Богаташките са симетрични (овален салон с по четири стаи в ъглите) и раздвижени с еркери и клюкарници на горния етаж. . Типични симетрични сгради в Пловдив са домовете на Куюмджиоглу, на Димитър Георгиади, на Георги Мавриди, на д-р Стоян Чомаков, на д-р Димитър Бирдас и др.
Най-богатите имат в двора гивгирена (сиреч масивно засводена, огнеупорно-негорима) мааза за ценни стоки (Андреа Георгиади къща на СУБ и др.; единствената останка от Чалъковата къща, превъзхождала Куюмджиоглу по великолепие е гивгирената ѝ мааза на Янгънлъка/пожарището на Таксим тепе, северозападно над античния театър); имат гивгирена щерна (цистерна, резервоар за дъждовната вода от покрива за пране и къпане) с изваян мраморен кладенец, бакърен капак и кован чекрък; някои имат към кухненската слугинска пристройка, дори и турска баня с пералня (Хиндлиян, Хаджи Драган Калофереца).
Многоцветно изписани както отвън, още повече отвътре, някои стенописи са високохудожествени, като пейзажно изографисаните „алафранга“ ниши. Така също дърворезбените слънца на таваните, шашарма юклуците (дълбоки долапи с орнаментални врати), стълбищните парапети, мраморните чешмяни корита и плочи са всепризнати шедьоври на майсторството.
Криволичещите по стръмнините на трите тепета улички изненадващо разкриват несравними гледки; множеството църкви са солидно изградени от камък и засводени, в неделя сутрин отвсякъде ехти камбанен звън. След края на „народната власт“ градът е обезлюден от обитателите-кореняци, от бабичките с дантелите, насядали на бяло сладко в клюкарника; от старите семейства с бебетата им.
Главната улица на Пловдив
„Главната“ е основната пешеходна зона в центъра на град Пловдив с множество забележителности и е най-дългата пешеходна зона в Европа – 1750 м. Паркът „Цар-Симеонова градина“ е основан от Люсиен Шевалас през 1862 г. и е в самото начало на централния комплекс. Много пловдивчани и гости на града се радват на поддържаните зелени площи, като в самия парк се намира една от атракциите – „Пеещите фонтани“, любимо място през летните горещини. Самата улица започва от площад „Централен“ пред сградата на Централна поща и продължава с една от емблемите на града – фонтанът „Копчетата“ (кръстен на седалките около фонтана), който вечерно време се осветява и създава неповторима атмосфера. По продължение на „Главната“ от двете и страни стоят прекрасни старинни сгради от края на XIX век с множество модерни магазини. Има голям брой павирани разклонения и пешеходни зони, като например Капана и резерват „Старинен Пловдив“. Централната улица е разделена на две части от малкия площад „Римски стадион“ (Джумаята), като под него се намира едноименният реставриран старинен комплекс. В близост са Старият град със запазена възрожденска архитектура, множество археологически разкопки и уникалният Античен театър.
Квартал Капана
Капана е арт-квартал, културно и занаятчийско средище и пешеходна зона в същинския център на Пловдив. Състои се от плетеница от малки еднотипни улички, носещи имената на различните занаяти, които са се практикували в дюкяните по тях. Капана е единствения по рода си „квартал на творческите индустрии“ в България.
Пловдивските тепета
Пловдивските тепета – тепето с часовниковата кула (Сахат тепе или още Данов хълм), тепето на изворите (Бунарджик) и тепето на духовете (Джендем тепе или Младежки хълм), през 1995 г. са обявени за природно-защитени територии. Тепето на духовете има надморска височина (кота терен) 307 m. В центъра на града се намират „Цар Симеоновата градина“ и „Дондуковата градина“, които са сред първите паркове в България.
Пеещите фонтани
Едно от любимите места на хората в сърцето на Пловдив – Пеещите фонтани, са с чисто нова визия. Новият облик на Голямото езеро/Пеещите фонтани/ е такъв, че да се доближава максимално до своя някогашен първообраз, но представя и съвсем нов и модерен мултимедиен спектакъл. След падането на мрака фонтаните се осветяват, зазвучава музика и в ритъм с нея водните струи и цветовете се променят. Мелодиите са предимно класическа музика, популярни от миналото български хитове и познати танго мотиви. Част от фонтаните се намират извън големия басейн и през топлите дни са любимо място за игра на децата.
Карта
Икономика и инфраструктура
Икономическа характеристика
Пловдив е един от най-значимите икономически центрове на България. Област Пловдив произвежда около 8,0% от брутния вътрешен продукт на страната по данни от 2017 г. През 2015 г. в областта работят над 35 хил. фирми, в които се трудят 281,3 хил. души. Благоприятни фактори за това са централното географско разположение и сравнително добрата инфраструктура. Пловдив има международно летище, интермодален терминал, в близост до града минава автомагистрала „Тракия“, има добре развита система от първокласни пътища и железопътна мрежа. През 1895 г. е основана Пловдивската търговско-промишлена камара. В града действат още Стопанска асоциация – Пловдив, Пловдивска стокова борса, Свободна безмитна зона.
Традиционно развити са отраслите преработваща промишленост, търговия, транспорт, комуникации и туризъм. От гледна точка на инвестициите с най-голям дял е промишлеността, следвана от търговията. В близост до града е изградена Тракия икономическа зона, една от най-големите индустриални зони в Източна Европа. Сред големите компании в региона са EVN България (енергетика), ПИМК (транспорт), Инса Ойл (горива), Liebherr (машини и оборудване), Магна Пауъртрейн (машини и оборудване), Белла България (храни), Сокотаб (цигари), АББ България (машини и оборудване), Шнайдер Електрик (машини и оборудване), Филкаб, КЦМ (метали), ЕАЗ, Агрия (химическа промишленост), производителят на опаковки Дунапак Родина, производителят на мотокари Балканкар Рекорд, производителят на обувки Флавия, текстилното предприятие Марицатек, стъкларският завод Дружба.
Промишленост
Пловдив е един от водещите индустриални центрове в България. Областта се нарежда на първо място в страната по брой заети в преработващата промишленост (над 69 хил. през 2014 г.), което свидетелства за силната ѝ промишлена специализация. Промишлеността е с основен принос за инвестициите в пловдивския регион. Пример за това е Тракия икономическа зона, която се откроява като един от най-мащабните икономически проекти в България. Зоната обединява 6 индустриални парка около Пловдив (ИЗ Марица, ИЗ Раковски, ИЗ Куклен, Агроцентър Калояново, Високотехнологичен иновационен парк Тракия и Образователен и високотехнологичен парк Пловдив) с обща площ 10 700 000 м². Привлечени са над 114 инвеститори, който са реализирали инвестиции от над 1 млрд. лв. и са открили повече от 15 хил. работни места.
Традициите на Област Пловдив в промишлеността датират от десетилетия. Пловдивският Завод за пишещи машини е известен с производството на пишещи машини „Марица“, „Хеброс“, както и ксерографи. През 70-те и 80-те години на XX век, като част от българската компютърна индустрия, в града работят
Завод за сензори и сензорни устройства (ЗССУ), произвеждащ компютри „Пълдин“
Заводът за запаметяващи устройства (ЗЗУ) произвежда ЗУМЛ
Завод за периферни устройства (ЗПУ) – флопи-дискови устройства (ЗУГМД),
Завод „Кочо Цветаров“ – гъвкави магнитни дискове (дискети)
Заводския комплекс „Оптични технологии“ – лазерна апаратура, а неговият наследник „Оптела – Лазерни технологии“ и днес е водещ производител на мощни CO2 индустриални лазерни източници и на двуосни индустриални лазерни системи .
През 60-те години на XX век в Пловдив се произвеждат автомобили Булгаррено и Булгаралпин. От 1986 г. българо-руското съвместно предприятие „Автоелектроника“ произвежда електронни модули и микропроцесорни системи за автомобили. Авиоремонтен завод „Георги Бенковски“ е специализиран в капитални ремонти и производството на резервни части за летателни апарати и авиационни двигатели. През последните години в предприятието се реновират самолети МиГ-21, МиГ-29, вертолети Eurocopter EC725 Cougar.
Поради разположението си в най-плодородната част на Тракийската низина, пловдивският регион развива лозаро-винарството, производството на розово масло, плодове и зеленчуци, консервна промишленост. Сред най-големите компании в хранително-вкусовата индустрия са Пловдив-БТ, козметична компания Ален мак, Белла България (с марките хранителни продукти Сачи, Леки, Народен и др.), предприятие за майонеза Краси, захарен комбинат Кристал, консервен комбинат Филикон, пивоварна Каменица, Винпром Пещера (със седалище в Пловдив).
Търговия
В града действат девет традиционни пазара за селскостопански стоки, които се управляват от общинско предприятие „Общински пазари“ : Понеделник пазар, Четвъртък пазар, Събота пазар, пазари Тракия-1, Тракия-2, пазар „Чайка“, пазар „Олга Скобелева“, пазар „Панорама“ и пазар „Смирненски“.
Районните универсални магазини (РУМ) са приватизирани в началото на 90-те и днес работят като търговски центрове или супермаркети: РУМ „Дружба“, РУМ „Тракия“, РУМ „Родопи“, РУМ „Изгрев“. По подобен начин се развиват и сградите на Мебелна къща, магазин „Детски свят“, магазин „Евмолпия“, магазин „Молдавия“, а на мястото на магазин „Направи си сам“, който беше разрушен, сега има нов модерен търговски център. В града работят нови търговски центрове, филиали на всички големи търговски вериги, както и местните вериги. Функционират три търговски центрове от типа мол: Мол Пловдив, Мол Марково Тепе и мол Plovdiv Plaza.
Транспорт
Автомобилен
Пловдив е един от важните транспортни центрове на България. Още от древността Тримонциум е главен град по римския път Виа Милитарис (Виа Диагоналис) с връзка към Виа Игнация и Бяло море. Днес през града минават основни автомобилни пътища с международно значение: Автомагистрала А1 – „Тракия“, част от Европейски път Е80, Паневропейски транспортен коридор 4 и Паневропейски транспортен коридор 8 преминава на 5 km северно от Пловдив.
Най-големите транспортни съоръжения в Пловдив са пътен възел „Родопи“, Коматевски транспортен възел, надлезите на Асеновградско шосе, Карловско шосе и Цариградско шосе, „Бетонния мост“ на Кючук Париж. В центъра на града са построени два тунела. Река Марица, протичаща през Пловдив се преодолява чрез шест моста.
Железопътен
Пловдив е основен център на железопътния транспорт в Южна България. От 1874 г. през Пловдив преминава железопътната линия Любимец – Белово, разширена в началото на XX век до София и Истанбул. Пловдив е център на ЖП управление за Южна България, а оттук започват линиите за Стара Загора и Бургас, Карлово, Панагюрище, Пещера, Хисаря и Асеновград.
В района на гара Т. Каблешков, част от жп възел Пловдив, е изграден терминал за интермодални превози.
В границите на град Пловдив има 3 ЖП гари: „Централна гара“ (17 коловоза), гара „Тракия“ (8 коловоза), гара „Филипово“ (8 коловоза)
Обществен транспорт
Вътрешноградският транспорт в Пловдив се осъществява по 31 автобусни и 2 маршрутни линии. До октомври 2012 г. в града действа и тролейбусен транспорт. Автобусите в града са с номера: 1, 4, 6, 7, 9, 10, 11, 12, 15, 16, 17, 18, 20, 21, 22, 24, 25, 26, 27, 29, 36, 37, 44, 66, 93, 99, 103, 104, 113, 116 и 222, а маршрутните линии са с номера 5 и 8. В плановете на община Пловдив за периода след 2023 г. попадат изграждане на градска железница тип S-Bahn и трамвайна мрежа. За разписанието и разположение на спирките може да проверите на: http://transport.plovdiv.bg/desktop;jsessionid=72EF62B7188F1A7088B4BFB991187D75/
Автобусна линия 22 пътува до села в община Марица – село Катуница, село Ягодово и село Караджово. Маршрутна линия 5 пътува до селата Труд и Строево. Маршрутна линия 8 е с маршрут до село Рогош, село Маноле и село Скутаре. Автобусна линия 15 ходи до Войводиново в определени часове, а линия 93 ходи до Радиново делник през час.
В града има 3 автогари: автогара „Юг“, автогара „Родопи“ и автогара „Север“.
Велосипедна инфраструктура
Пловдив разполага с добре развита велосипедна мрежа, която обхваща почти всички градски райони. Общата дължина на изградените велосипедни алеи е над 60 km, като това прави града с най-много велоалеи в България. Градът разполага с 690 велостоянки.
Карта на велосипедната мрежа в град Пловдив: линк
Въздушен
Медии
На 19 март 1881 г. в Пловдив е открита градска поща за изпращане на обикновени писма и пратки в града, областта Източна Румелия и извън нея. Писмата се събират от кутии в Кършияка, при Областното събрание, Отоманската банка, църквата „Св. Петка“, Чифте баня и Гръцката митрополия.
Радио и телевизия
На 27 януари 1949 г. са направени първите пробни излъчвания на Радио Пловдив..
Пловдив се обслужва с ефирен радио и телевизионен сигнал чрез предавателните станции на връх Ботев, край хижа Здравец (РРТС Здравец), край Младежкия хълм, край село Белащица и на Сахат тепе (РРС Пловдив). С обикновена антена в града се приемат над 20 УКВ-радиостанции и 6 телевизии. Лицензираните оператори на кабелна телевизия са А1 България (бившите Евроком кабел и Кейбълтел), DCCorporation, Digital Cable Company (DCC) и Cooolbox.
Регионални радиостанции
Радио Пловдив (БНР), основано през 1955 г.
Радио KATRA FM
Регионални телевизионни канали
Пловдивска обществена телевизия (Пловдивска телевизия Тракия)
местно представителство на Телевизия Европа
Печатни издания
На 25 юли 1878 г. в Пловдив започва да излиза първият български следосвобожденски вестник „Марица“, издаван от Христо Г. Данов, редактиран от Иван Гешов, Стефан Бобчев, Михаил Маджаров, а на същата дата следващата година излиза първи брой на вестник „Народний глас“, собственост на Драган Манчов, редактиран от Стоян Михайловски, Иван Вазов и Константин Величков. На 1 април 1880 г. започва издаването на списание Законоведец, първо българско юридическо издание в Източна Румелия, а на 4 април следващата година излиза първи брой на списание „Наука“ – първо българско научно издание, редактирано от Иван Вазов, Костадин Величков, Иван Селимински. По времето на Източна Румелия в града се печатат 35 вестника и списания.
След Съединените до края на 1940-те години, местните ежедневни и периодични издания са около 500. Някои имат кратък живот, други излизат в по-дълъг период от време. Много имат своите политически, общностни или религиозни пристрастия. На 29 април 1886 г. излиза брой първи на емблематичния за град вестник „Пловдив“. Вестникът излиза до 1907 г. и се счита за неофициален орган на Народно-либералната партия. От 1890 г. до 1900 г. излиза и първитя траен всекидневник в България вестник „Балканска зора“. Дори преди и по време на Първото изложението излиза вестник „Нашето първо изложение“. Между войните излиза и пловдивският информационен седмичник „Правда“, вестникът излиза до 1944 г.
След официалните издания на Пловдивската община са „Пловдивский общински вестник“ от 1890 г. до 1894 г., който излиза два пъти в месеца. След него се издава общината издава до 1908 г. веднъж на четири месеца „Сборник на правилници, прикази и други наредби и разпореждания по управлението на Пловдивската община“. През 1910 и 1911 г. общината издава ежеседмично „Пловдивски общински вестник“. На 15 юни 1929 г. започва да излиза „Пловдивски общински вестник“. Вестникът е официалното издание на Община Пловдив в продължение на 15 години. През годините 1911 – 1915 и 1921 – 1933 излиза и „Пловдивски окръжен вестник“ като официално издание на Окръжната постоянна комисия.
През 1945 г. започва да излиза вестник „Отечествен глас“, който по-късно става официоз на местните структури на БКП. След Втората световна война в Пловдив се издават и други вестници като „Победа“, но по-късно „Отечествен глас“ остава единствения местен вестник, ако не броим младежкия вестник „Комсомолска искра“. Издава се до средата на 1990-те. След политическите промени през 1989 г. е възстановен вестник „Марица“.
Вестник „Марица“
Вестник „Акценти“
„Вахан“ (вестник на Арменската общност)
„Нов глас“
„Анонс“
„Строителство имоти“
списание „Нула32“
местни приложения на вестник Труд („Пловдивски труд“) и 24 часа
Здравеопазване
На плана на „град Пловдив и околността" от 1827 г., съставен от френския запасни офицер А. Йегершмид, е отбелязана католическа болница, на мястото на сегашния Майчин дом на улица „Д-р Рашко Петров 3“. Това е било по-скоро малка лечебница.
Католическият мисионер от доминиканския орден отец Доменико Мартилети е първият лечител с школувана медицинска подготовка в Пловдив и дава лекарска помощ на пловдивчани още през 1855 г. След това до Освобождението пловдивчани са лекувани от българите д-р Стоян Чомаков, д-р Иван Богоров, д-р Рашко Петров, д-р Кирко Киркович, д-р Георги Вълкович и няколко лекари от гръцки произход. За пръв началник на здравеопазването в Източна Румелия е назначен д-р Стоян Чомаков.
През 1879 г. в Пловдив е открита болница на червено-кръстката организация „Свети Пантелеймон“. Тя е първата голяма болница в Източна Румелия, наричана Областна. На 22 март 1883 г. по проект на архитект Пиетро Монтани започва строителството на първата сграда на болницата в подножието на Джендемтепе. По-късно е преобразувана в Държавна болница. На 12 ноември 1879 г. е основано Дружеството на Български червен кръст в Пловдив, а на 3 май 1881 г. е откривата и най-богатата и най-добра фармация (аптека) „Златний лев“ на площад „Джумаята“. Международната католическа болница „Свети Йосиф“ в Пловдив е основана през 1881 г. При откриването си тя има 36 легла и се обслужва от 6 милосърдни сестри. Също през 1880-те е основана и аптека „Марица“.
Пловдивската военна болница е основана през 1889 г. от полковник Сава Муткуров, тогавашен министър на войната. Болницата е била подчинена на бригадния лекар, а се е управлявала от лекаря на един от полковете. Разполагала е с 80 легла за редови чинове и осем легла за офицери. На 8 октомври 1906 г. е открита първата частна болница в Пловдив на д-р П. Ничков. През 1918 г. в Пловдив е създадена Областна транспортна медицинска служба под формата на мрежа от здравни кабинети на „железниците“ на територията на Южна България.
На 8 октомври 1927 г. в Пловдив отваря врати първото социално здравно заведение в България – Домът на благотворителността и народното здраве „Димитър Петров Кудоглу“. Това здравно заведение е от диспансерен тип и е създадено след консултации с най-добрите български лекари и запознаване с европейския опит в лечението на обществено опасните болести. Лечението на бедни пациенти, бременни и деца до 14 години е безплатно. Историците са изчислили, че дарените от Димитър Кудоглу средства за Дома надхвърля 39 милиона лева. Диспънсерът съществува като белодробен до 2013 г. и носи името на дарителя.
На 26 юни 1945 г. в Пловдив е учредена служба „Бърза помощ“ с нощно дежурство на лекари. През 1951 г. Военна болница (сега ВМА МБАЛ „Пловдив“) е настанена в сградата на бившата Международна католическа болница. През 80-те и 90-те години на XX век са построени нови бази на пловдивските болници МБАЛ „Пловдив“, УМБАЛ „Свети Георги“ и МTB „Пловдив“.
Днес Пловдив разполага с 12 ДКЦ-та, които са с държавно и общинско участие, пет частни болници – Медлайн Клиник, Каспела, Торакс, Пълмед и Тримонциум, 16 поликлиники (10 от които стоматологични) и 5 диспансера. На територията на града функционират и около 600 частни лекарски кабинети, над 30 държавни и над 120 частни аптеки.
Образование и наука
Сградата на гръцкото училище в Пловдив е първата сграда в града, строена специално за учебно заведение. Тя е издигната през 1780 г. на Джамбаз тепе.
Висши училища
Закрити висши училища
Пловдивски държавен университет, закрит през 1950 г.
Пловдивски учителски институт, закрит през 1971 г.
Технически колеж „Джон Атанасов“ към Технически университет София, закрит през 2010 г.
Хуманитарни гимназии
Професионални училища
Средни училища
Закрити средни училища
Френски колеж „Свети Августин“, закрит през 1948 г.
Френски колеж „Свети Йосиф“, закрит през 1948 г.
Немско училище, закрито през 1944 г.
Католическа семинария, закрита през 1914 г.
Зарифово училище
Първа девическа гимназия
Основни училища
Закрити основни и начални училища
Централно гръцко училище
Начално католическо училище „Св. Андрей“
Еврейско училище
Детски градини
На 30 ноември 1884 г. в Пловдив е осветена първата българска детска забавачница, създадена от женското благотворително дружество „Майчина грижа“. На 1 април 1926 г. е създадена първата в България забавачка за работнически деца.
Детска градина „Дъга“
Култура и забавления
По време на Първото българско изложение през 1892 г. в Пловдив се състои първата колективна картинна изложба в България. На 8 април 1909 г. е първа прожекция на кинематограф „Екзелсиор“ в салона на театър „Шести август“.
Опера, театър и културни домове
На 20 март 1881 г. в Пловдив е завършена сградата на театър „Люксембург“ на ъгъла на днешните улици „Лейди Странгфорд“ и „Цариброд“. Това е първата театрална сграда в България. Тя е проектирана от френския инженер Бусе. На 24 март е поставена пиесата „Луиза Милер“ от Шилер. На 10 декември същата година с решение на правителството на Източна Румелия в Пловдив е създаден първият в България драматичен театър. Пет години по-късно е и открит Пловдивският военен клуб.. На 18 май 1927 г. е открито първото лятно кино в Пловдив на днешната улица „Христо Г.Данов“.
Първият концерт на новосъздадената Пловдивска филхармония с диригент Влади Симеонов е проведен на 13 октомври 1945 г. Три години по-късно на 19 септември с постановката „Снежанка“ на братя Грим е открит Кукления театър в града. На 15 ноември 1953 г. с постановка на операта „Продадена невеста“ тържествено започва дейността на Пловдивската опера. На 27 септември 1962 г. е открит първият в страната Дом на младоженците. Във връзка с 6 септември през 1964 г. отваря врати и кино „Комсомол“ (след 1990 г. то носи името „Космос“)..
Държавна опера – гр. Пловдив
Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“
Градски дом на културата, известен в миналото като Дом на профсъюзите „Стефан Кираджиев“
Общински младежки дом „Спектър“ на ул. „Авксентий Велешки“
Културен център „ТракАрт“
Военен клуб – Пловдив
Летен театър
Музеи
На 15 февруари 1880 г. е положено началото на Музея за старини – библиотека и музей – към Дирекция на народното просвещение..
Археологическият музей е създаден през 1882 г. като Народен музей на Източна Румелия. Неговото узаконяване се извършва с указ на НВ Цар Борис III от 1921 г. През 1928 г. музеят е настанен в сградата на пл. „Съединение“, построена през осемдесетте години на XIX век от видния пловдивски архитект Йосиф Шнитер. Музеят представлява най-голямата съкровищница на археологическото богатство на древна Тракия. Трите отдела – „Праистория“, „Античност“ и „Средновековие“, съдържат ценни находки от старокаменната епоха (палеолит) до ранноосманския период в българската история (XV–XVI век).
Исторически музей – Пловдив е създаден през 1951 г. като научен и културен институт за събиране, опазване, научно изследване и популяризиране на историческите свидетелства за миналото на Пловдив и Пловдивския край за периода от XV до ХХ в. Експозициите на музея са разположени в три отделни сгради – паметници на културата.
Регионалният етнографски музей – Пловдив е открит през 1917 г. На 14 октомври 1943 г. новият дом на музея – Куюмджиевата къща – е открит за посещения. През 1949 г. Общинската къща музей се преименува в Народен етнографски музей, а през 1952 г. е наредена постоянна експозиция, обновена изцяло през 1962 г. Над 40-те хиляди предмети в неговите хранилища са разделени във фондовете: Селско стопанство, Занаяти, Тъкани и облекло, Мебели и интериор, Музикални инструменти и обреден реквизит, произведения на изобразителното изкуство. Оформени са фототека, научен архив и библиотека. В последните години екипът на Етнографски музей Пловдив работи по преструктурирането на експозицията с акцент върху градската културна област, в която е огромният потенциал на тази институция.
Природонаучният музей е открит през 1955 г. в старинната сграда на някогашната Пловдивска община, построена през 1880 г. Началото на музея се поставя от богатите колекции на бившия френски колеж „Св. Августин“. Днес музеят е един от най-значимите в страната, с богати сбирки в разделите Палеонтология, Минералогия, Ботаника. Няколко зали са посветени на животинския свят, а в приземието се намира най-големият сладководен аквариум в България с над 40 вида декоративни риби и някои земноводни. Особено ценна е сбирката от родопски минерали.
Музеят на авиацията е открит на 21 септември 1991 г., намира се на територията на авиобаза Крумово, на 12 km от Пловдив. Музеят притежава приблизително около 6800 експоната, 59 летателни апарата, разположени в две вътрешни и една външна експозиции, два ремонтно-възстановителни хангара и архивохранилище.
Педагогическият музей е създаден през 1894 г. в Пловдив и е бил енциклопедичен музей към френския колеж „Св. Августин“. Няколко години след закриване на колежа през 1948 г., експонатите на музея са дадени на другите музеи в Пловдив.
Изобразително изкуство и галерии
Пловдив е развит център на иконописта още от Средновековието. През Възраждането в града идват да работят майстори зографи от цялата страна, сред които са Димитър Зограф и синът му Зафир (Станислав Доспевски), Захари Зограф, Георги Данчов и др. След Освобождението, когато Пловдив е столица на Източна Румелия, тук работят големият български художник от чешки произход Иван Мърквичка и един от първите преподаватели в Държавното рисувателно училище Антон Митов. През 1912 г. е организирана изложба, на която са поканени всички художници от Южна България, с което се полага началото на Дружество на художниците с център Пловдив. В изложбата участват 16 автори, които стават и основатели на дружеството. В Дружеството участват основните фигури в българското изобразително изкуство по онова време, като Христо Станчев, Сирак Скитник, Живка Пейчева, Николай Райнов, Давид Перец, Даниел Дечев, Цанко Лавренов, Димитър Павлов, Златю Бояджиев, Владимир Рилски, Борис Ангелушев и др. През 50-те години Дружеството на пловдивските художници се включва в Съюза на българските художници.
Характерен възход е отбелязан през 60-те и 70-те години с изявите на цяло поколение творци с национално значение: Иван Кирков, Колю Витковски, Йоан Левиев, Димитър Киров, Георги Божилов – Слона, Ана Гребенарова, Енчо Пиронков, Христо Стефанов и др. Като силно начало на 90-те е дейността на едно от първите в страната младежки авангардни сдружения – група „Ръб“, а в началото на новото хилядолетие и Сдружението за съвременно изкуство „Изкуство днес“.
Още в края на XIX век в Пловдив се създава втората в страната Държавна художествена галерия след Националната в столицата. Днес фондът на Държавна художествена галерия Пловдив, наброява над 6000 оригинални художествени произведения, експонирани в 4 различни сгради: Постоянна експозиция, къща музей „Златю Бояджиев“ и Иконна сбирка на ул. „Съборна“, Постоянна експозиция на Цанко Лавренов на ул. „Княз Александър I“. През 1981 г. е открита Постоянна експозиция на мексиканското изкуство, дарение от мексиканските художници в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Пловдивската художествена галерия днес е арт музей, който съхранява, опазва и показва част от най-ценните образци на средновековното, възрожденското, следосвобожденското и съвременно изкуство на България. В галерията се пази най-старото кавалетно произведение на българското изкуство – „Портрет на Софроний Врачански“ от 1812 г., а също се съхранява и колекция от произведения на старата венецианска, френска, немска, холандска и фламандска живопис.
Градска художествена галерия Пловдив
Тел.: + 359 32 624221 Адрес: ул. Княз Александър I Батенберг 15 (на Главната улица)
ГХГ Пловдив - Иконна сбирка
Тел.: + 359 32 626086 Адрес: ул. Съборна 22
ГХГ Пловдив - Музейна експозиция „Цанко Лавренов“
Тел.: + 359 32 628745 Адрес: ул. Артин Гидиков 14А (в Стария град)
ГХГ Пловдив „Мексиканска графика“
Тел.: + 359 32 628745 Адрес: ул. Артин Гидиков 14А (в Стария град)
ГХГ Пловдив - Музейна експозиция „Енчо Пиронков“
Тел.: +359 32 638055, Адрес: ул. В. Кънчев 1 (в Стария град)
ГХГ Пловдив - Постоянна експозиция
Тел.: + 359 32 635322 Адрес: ул. Съборна 14А (в Стария град)
Постоянна експозиция „Народен художник Златю Бояджиев“
Център за съвременно изкуство – Баня „Старинна“
Галерия Дяков
Галерията е учредена на 31 май 1996 г. и е разположена във фамилната къща на известния пловдивски фабрикант и търговец на тютюн Петър Дяков. Това е една малка и уютна галерия. Тя е отворена за посетители всеки ден, освен неделя.
Тел.: + 359 32 271 068 Факс: + 359 32 271 068 Адрес: ул. Ангел Букурещлиев 17
Сдружение „Дружество на пловдивските художници“
Изложбена зала на Дружество на пловдивските художници
Адрес: ул. „Гладстон“ 32 тел: +359 886 972737
Библиотеки и читалища
Народна библиотека Иван Вазов
Читалище „Алеко Константинов“, бул. „Шести септември“ 160
Читалище „Г. Търнев“, бул. „България“ 146
Читалище „Възраждане“, ул. „Стоян Чалъков“ 1
Читалище „Захари Стоянов“, ул. „Равнища“ 4
Читалище „Иван Вазов“, ул. „П. Р. Славейков“ 33
Читалище „П. Р. Славейков“, ул. „П. Д. Петков“ 42
Читалище „Съвременник-1986“, ж.к. „Тракия“ бл. 141; тел.: 032/68 28 32 www.savremennik.com
Читалище „Христо Г. Данов“, бул. „Шести септември“ 128
Читалище „Христо Смирненски“, ул. „Копривките“ 15
Читалище „Иван Вазов“, кв. „Коматево“
Читалище „Младост“, ж.к. „Тракия“
Литература и книгоиздаване
Пловдив има сериозни основания да се гордее като родно място на българската книга, книгоиздаване, книгоразпространение и периодичен печат и като първия голям литературен център. През 1855 г. тук е създадено първото българско издателство от възрожденеца Христо Г. Данов.
Музика
Пловдивският симфоничен оркестър е първият извънстоличен държавен оркестър. Създаден е през 1945 г., а корените му са от 100-годишната оркестрова традиция в Пловдив. Пловдивската опера и балет са създадени през ноември 1953 г. През 1964 г. в Пловдив се създава Академията за музикално и танцово изкуство. Тя е второто висше учебно музикално заведение в България след Националната музикална академия в София. Пловдивското музикално училище, както и Певческото дружество са също с исторически традиции.
Международно известни са Хорът на пловдивските момчета, младежи и мъже „Стефка Благоева“, Камерен хор „Иван Спасов“, хор „Детска китка“ и хор „Евмолпея“.
Редовни събития
През 1999 г. в Пловдив се провежда „Европейски месец на културата“, част от инициативата „Европейска столица на културата“, организирана от Европейския съюз. В това събитие Пловдив е партньор на немския град Ваймар.
Спорт и спортни съоръжения
В Пловдив е построен най-големият спортен център в България – спортен комплекс „Пловдив“. Разположен в северозападната част на града, комплексът включва стадион за 55 000 зрители, най-голямата гребна база на Балканите, закрит плувен басейн, открити и закрити тенискортове и лекоатлетическа писта.
Пловдив разполага с най-голямата гребна база на Балканите, където всяко лято се провеждат състезания по гребане. Тя се намира до парк „Отдих и култура“ в северозападната част на града и представлява канал с дължина: 2200 m, широк 120 m и дълбок 3 m. През 2011 г. е извършен ремонт на стойност 1,6 млн. лева включващ обновяване на хангарите и съблекалните, както и изграждане на нова трибуна за 800 зрители. Пловдив е домакин на редица европейски и световни първенства по гребане за мъже и жени.
През август 2015 г. е открита новата мултифункционална спортна „Колодрума“. Спортното съоръжение изпълнява функцията на покрит колодрум, спортна зала, концертна зала и място за множество социални прояви и мероприятия. Изградено е на мястото на бившия открит колодрум в града под тепетата и към момента е единственият покрит колодрум в България и един от най-модерните на Балканите. Максималния капацитет на залата е 7530 зрители.
Други по-значими спортни съоръжения и атракциони в Пловдив са стадион „Христо Ботев“, стадион „Локомотив“ с картинг-писта „Лаута“, стадион „Марица“, стадион „Тодор Диев“, хандбална зала „Локомотив“, спортните зали „Дунав“, „Строител“, „Чайка“, „Академик“, „Total Sport“, Комплекс С.И.²Л.А., водния комплекс Акваленд.
Пловдив е сред най-футболните градове в България с 4 отбора в професионалния футбол – „Ботев“ (основан 1912 г.), „Марица“ (основан 1921 г.), „Локомотив“ (основан 1926 г.) и „Спартак“ (основан 1947 г.).
Международният боксов турнир „Странджа“ се провежда ежегодно в Пловдив от 1949 г. В изданието за 2007 г. в турнира взимат участие 96 боксьори от 20 страни. Край Пловдив са разположени клубове по конен спорт „Аркан“ и конно-спортна база „Хан Крум“.
В националната баскетболна лига участва най-новия баскетболен отбор БК Академик Бултекс, който играе мачовете в Зала Строител.
В българското волейболно първенство участват отборите на „Локомотив“ и „Виктория волей“ (мъже) и „Марица“ (жени). Членове на Българска федерация по баскетбол от Пловдив са клубовете: „Марица“, „Марица 1991“, „Марица Кършияка“, „Академик“ и „Академик-жени“.
Източници
Л. Ботушарова, К. Колев, Хр. Джамбов, В. Коларова: „Археологически проучвания за историята на Пловдив и Пловдивския край“, „Хр. Г. Данов“, 1966.
Е. Кесякова: Филипопол през римската епоха. С., 1999.
А. Данчева-Василева. Пловдив през Средновековието (IV-XIV в.). С., Изд. на БАН, 2009.
Пл. Павлов. Пловдив – хилядолетният град. С., „Борина“, 2012 (на бълг., англ., нем., фр., рус., исп., итал.).
Бележки
Цитирани източници
Вижте също
Пловдивчани
Външни препратки
Официален сайт на община Пловдив
Античният стадион на Филипопол – подробна информация, триизмерна възстановка и интерактивна карта на Античния стадион и други разкрити обекти в Античния град Филипопол
Информация за Капана – квартал на творческите индустрии.
|
{'title': 'Айтос', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B9%D1%82%D0%BE%D1%81', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Àйтос е град в област Бургас, Югоизточна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Айтос, намира се на 30 km разстояние от областния център Бургас. По данни на НСИ насе
|
лението на града към 15 септември 2022 г. е 17 764 жители, което го прави второ по големина населено място в областта след Бургас.
География
Животински свят
Горите на Айтоския Балкан се обитават от различни видове животни – диви свине, вълци, лисици, сърни и елени, а в близост до обработваемите площи се срещат зайци, невестулки, таралежи. Влечугите са представени предимно от змии и гущери. Все по-рядко могат да се видят и костенурки.
В миналото птиците са били много повече, но вследствие на човешката дейност техният брой е намалял значително. Айтос е един от пунктовете по източноевропейския небесен маршрут, наричан „Виа Понтика“, по който прелетните птици се отправят към Близкия изток и Африка. През пролетта горите се изпълват с пойни птици – славеи, скорци, дроздове, кукувици. От семейство Врабчови най-многобройни са домашното, испанското и полското врабче, също така овесарките (сива, жълта, черноглава). Значително присъствие имат и зърноядните птици като щиглеци, зеленушки, конопарчета и много други. Тук обитават още пъдпъдъкът, гургулицата, чучулигата, яребицата и фазанът. Орелът се среща все по-рядко. Гнездови находища на белоопашат мишелов са установени между Айтос и Лясково, а на малък креслив орел – край Айтос. Между селата Мъглен и Съдиево е наблюдаван и черен щъркел в гнездовия му период.
Климат
Климатът на Айтос е старопланински, тъй като градът се намира в подножията Източна Стара Планина.
Води
В хидрографско отношение Айтоският край се разпределя между поречието на река Луда Камчия и няколко малки рекички, които се вливат направо в Черно море. Най-голямата река, която протича през полето, е река Айтоска. Тя извира от южните склонове на Малка Айтоска планина западно от село Тополица и след като протича през Айтоското поле, се влива в Бургаско езеро. Дълга е 48 km.
Околностите на града са сравнително богати на водни източници. Подпочвени води има в местностите „Омарлията“, „Леската“ и „Герена“. Районът е богат и на минерални води. Старата слава на този край са били лековитите минерални извори на 15 km източно от града. Това са прочутите „Аква калиде“ на римляните, днешните Бургаски минерални бани. Между Айтос и село Пирне също е имало минерален извор и лековити бани. За тях Феликс Фонтон отбелязва: „Като напуснахме Айтос, ние минахме през селото Пирне, дето се намира горещ римски целебен извор. Пирне е това по гръцки, което е Теплиц по чешки. Баните са разкошно уредени, басейнът е от превъзходен гръцки бял мрамор. От кого са били построени тези бани не мога да кажа. Надписа там не намерих, обаче разправят, че имало няколко такива, доказващи, че къпалнята е била уредена от император Адриан. Той навярно от Одрин всяка година е идвал да се лекува през лятото в Пирне също така, както пруският крал в Теплиц.“
В северната част на Айтоско поле по разседна линия се намират няколко минерални извора: „Миризливата чешма“ при село Шиварово и тези при селата Череша, Ябълчево и Съединение. Минерална вода има и в района на с. Съдиево, която се бутилира за пиене. От дълбок сондаж при село Поляново блика геотермална вода с дебит 30 l/s и температура 51 °C, която изтича свободно, без да се използва.
В Айтос са извършени няколко дълбочинни сондажи за откриване на минерални води. Водата от сондажа при с. Тополица се характеризира като хидрокарбонатно-натриева с алкална реакция, а при с. Малка поляна – сулфатно-натриева с алкална реакция.
Сондажът в двора на мелницата захранва градската баня, мелницата и фирма „Краностроене“. Дебитът му е 6 l/s, а температурата на водата 44 °C. Водата се характеризира като термална, хидрокарбонатно-сулфатно-натриева с алкална реакция. Лечебни свойства на водата: при заболяване на опорно-двигателния апарат, стомашно-чревни, чернодробно-жлъчни и бъбречни заболявания.
История
Айтос е старо селище, основано още от траките. Останки около града от новокаменната епоха свидетелстват, че на това място отдавна е съществувало селище. Останките от три кули (северозападно от града) са от средновековната крепост Аетос (на гръцки – орел), издигната между 650 и 750 година, откъдето идва и днешното му име. Така е отбелязан от византийския хронист Никита Хониат и в хрониката на френския рицар Жофроа дьо Вилардуен. През 1206 г. Аетос, както много други градове в Тракия, е разрушен от кръстоносците, предвождани от Хенрих Фландърски, брат на Балдуин I Фландърски. Като укрепен град израства отново след 1488 г. По-късно, през 17 век, пътешественикът Евлия Челеби го отбелязва с името Ченгис.
През 1798 година аян на Айтос става Сейфулла Одаджиоглу, който през следващите години действа активно с групи кърджалии между града и Черно море, а през 1803 година установява контрол и над Карнобат.
През Възраждането градът е известен като Орлово или Орловец. По това време е значително селище с прочут панаир. След Одринския мир от 1829 г. много жители на града и околните села се изселват в Бесарабия, но въпреки това по време на Освобождението (1878 г.) наброява 3000 жители. Продължава провеждането на ежегодния 4-дневен селскостопанско-занаятчийски панаир. Открива се първото девическо земеделско училище в страната. През вековете градът е бил познат с няколко имена: Аетос, Астос, Ейдос, Аквилия и др.
Според древна легенда селището е основано от Аетос („орел“) – ученик и последовател на Орфей. Другата легенда е, че Аетос означава „Орлово гнездо“, името произлиза още от времето преди България да падне под византийско владичество, като Айтос е бил един от последните „паднали“ градове, чието местоположение (обграден от планини) позволявало добра защита.
Четири пъти градът е бил разрушаван и се е местил на ново място. Каменни стени ограждали града, а на площада се издигала златна статуя на Аетос с лирата на Орфей. Подземни ходове свързвали града с храма на възвишението „Хисаря“, които били отлично скривалище за жителите на града по време на вражески нашествия. През 1366 г. под стените на крепостта Аетос претърпяват поражение кръстоносците на граф Амадей VI Савойски, като е пленен дукът на Милано Антонио Висконти и няколко месеца той прекарва в плен в крепостта Аетос.
При избухването на Балканската война през 1912 г. седем души от Айтос са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
Една от многото истории за град Айтос е, че един ловец, докато ловувал, го нападнала мечка. Един орел дошъл и изкълвал очите на мечката. Докато ловецът лежал в безсъзнание, неговата дружина дошла и убила орела, защото ловците помислили, че орелът е нападнал техния събрат. Когато се събудил, видял, че неговите приятели са убили орела, и им обяснил какво е станало. Ловецът построил негов паметник, който стои гордо над града. Той не направил само това в чест на орела, който го спасил, но поръчал и да оформят града като „орел“.
Население
Етническа структура
Поради непрекъснатите военни действия, провеждани в този близък до Византия край, а също така поради извършваните грабителски походи и нашествия, често са се променяли както броят, така и съставът на населението на Айтос. В края на 13 век византийският пълководец Михаил Глава докарал колонисти от крепостта Устие, от Проват и Преслав. Градът по това време е бил обезлюден, като се има предвид, че седемдесет години преди това е бил разрушен от латинците.
При превземането на Айтос от турците отново загива част от населението му. В града се заселват малоазийски турци. Не е избегнато и помохамеданчването на някои българи. Турската махала е била на изток от банята, а българската – около църквата.
През средата на 16 век в Айтос се заселва голяма група арменци от Нахичеван, Шорт и Карб. В старите гробища на града е имало над 200 надгробни плочи с надписи на арменски език. Една част от тях са били от мрамор, а други – от обикновен камък.
В Айтос са живели и евреи. Еврейската махала е била в северната част на града, където е била построена еврейска синагога. На чешмата в този квартал, върху която е имало специален надпис, са казвали „еврейската чешма“. В старите гробища на града, в югоизточната му част, е имало еврейски надгробни плочи.
По време на Балканската война в Айтос се настанява компактна маса бежанци от Източна Тракия. В западната част на града те основават нов бежански квартал – „Хисаря“, а в източната – квартал „Странджа“.
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2009):
Религия
Жителите на града и общината са главно християни и мюсюлмани. Съществуват и представители на „Бялото братство“. В Айтос се намира и районно мюфтийство. В града има църква и джамия. Съществува и евангелска църква в Айтос – ЕПЦ „Бъдеще и надежда“
Политика
Кмет на община Айтос от 7 ноември 2011 г. е Васил Едрев.
Икономика
Водещо място в градската икономика днес заема селското стопанство. То е представено от земеделска кооперация „Единство“ и частни земеделски стопани. Развити са още консервната промишленост, винопроизводството, мелничарството, дървообработването и шивашкото производство.
В югоизточната част на града се оформила индустриална зона. Работи само хлебозаводът. Останалите предприятия са изоставени.
В Асфалтовата база край града се добива фракция и произвежда асфалтова смес и мраморно брашно. Строителни фирми изграждат жилища и търговски обекти.
Произвеждат се айтоска мускатова ракия и вино „Мускат о'тонел“.
Местна фирма произвежда газирани напитки, бутилира се и минерална вода. Мелничното производство е представено също от една фирма.
Селското стопанство е отрасъл с традиции в Айтоския край. Плодородните почви и климатичните условия благоприятстват отглеждането на различни селскотопански култури, като пшеница, ечемик, слънчоглед, царевица, люцерна. Много добре развити в района са и лозарството, овощарството и зеленчукопроизводството. Айтос е един от районите в страната с най-благоприятни природно-климатични условия за отглеждане на череши и арпаджик. Силно развито е и тютюнопроизводството. Основна част от обработваемата земя е обхваната в земеделската кооперация в града и частна фирма. От животновъдството са застъпени овцевъдството, свиневъдството и птицевъдството.
Забележителности
В Айтос може да се посети уникална музейна етнографска сбирка: къщата музей „Ченгелиеви“; къщата музей „Петър Станев“; църквата „Св. Димитър Солунски“ с ценна иконопис. В сърцето на града е разположено и читалището „Васил Левски“.
Айтоските минерални бани се намират в източната част на града. Температурата на водата е около 41 °С, дебит – 30 l/s, годна е за пиене.
В околностите на Айтос има интересни забележителности, които заслужават да бъдат посетени и видени. Градът има интересни културни и природни забележителности. B Айтоския Балкан се простират големите горски дъбови и букови масиви. Северно от града се намира чудно скално образувание от три скали – тримата вкаменени братя. С годините градът е създал прекрасно оформен градински парк „Славеева река“, наречен така поради красивите песни на славеите по тези места.
Музеи
Етнографски комплекс „Генгер“
Къщата музей „Ченгелиеви“
Къщата музей „Петър Станев“
Редовни събития
Фолклорен фестивал „Славееви нощи“.
Личности
Владимир Ненов – кинорежисьор
Кръстю Недялков – художник
Ненко Токмакчиев – художник
Панайот Панайотов – поп певец
Сава Танев – скулптор
Силвия Костова – световен шампион по акробатика
Стефка Янчева – невролог
Николай Боев – учен орнитолог, природозащитник
Лазар Неделков, български революционер от ВМОРО, четник на Петър Радев-Пашата
Филип Кутев – композитор
Христо Танев – скулптор
Иван Маразов – известен български историк, траколог
Стоян Динев – майстор на спорта по акробатика
Стефан Добрев, български революционер от ВМОРО, четник на Петър Радев
Никола Карев, деец на ВМОРО, четник на Михаил Даев
Ваня Калудова – Ивана – попфолк певица
Янаки Кавръков (1945 – 2002) – художник
Иван Ангелов – певец и финалист в Music Idol 2 (2008)
Людмил Фандъков (р. 1930), български офицер, генерал-майор, пионер на бадминтона в България
Георги Русинов – журналист
Други
В града има международно известен отбор по спортна акробатика, трети на Световното първенство в Коимбра, Португалия през юни 2006 г., след отборите на Русия и Великобритания.
Етнографски комплекс „Генгер“, кръстен на едноименното растение, включено в списъка на редките, защитени и ендемични растения с категория „рядък“.
Галерия
Източници
Външни препратки
Официален сайт на град Айтос
Сайт на храм „Св. вмчк Димитрий Солунски Чудотворец“ в град Айтос
Радио и телевизия в Айтос
|
{'title': 'Ахтопол', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%85%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ахтòпол () е град в южното черноморско крайбрежие на България, в община Царево, област Бургас.
География
Град Ахтопол се намира на около 60 km югоизточно от центъра на областния град Бургас, около 1
|
1 km югоизточно от общинския център Царево и около 15 km север-северозападно от най-южното българско населено място край Черно море – село Резово, край което минава държавната граница с Република Турция.
Градът е разположен на скалист полуостров между нос Ахтопол и нос Свети Яни, по абразионна тераса. На запад (непосредствено до града) достигат разклоненията на странджанския рид Босна с най-висок връх Папия (501,4 m). На около 4 km на юг. близо до село Синеморец, е устието на река Велека. Надморската височина в града при църквата „Свето Успение Богородично“ (срещу пристанището) е около 10 m, на югозапад нараства до около 30 – 35 m.
Климатът е континентално-средиземноморски със силно черноморско климатично влияние (мека зима – най-меката зима в България, горещо лято, ранна пролет и дълга топла есен).
Почвите в землището са предимно канеленовидни лесивирани.
През Ахтопол минава третокласният републикански път III-9901, който води на северозапад през село Варвара до връзка при град Царево с второкласния републикански път II-99 и по него – към Бургас, а на югоизток през село Синеморец води до село Резово, където свършва.
Землището на град Ахтопол граничи със землищата на: село Синеморец на юг; село Бродилово на запад; село Варвара на северозапад.
Ахтопол е морски курорт с: хотели; ваканционни селища и бунгала (предимно в местността „Коросиата“, западно от града); ресторанти; увеселителни заведения; къмпинги. Плажната ивица край местността „Коросиата“, наричана Централен плаж на Ахтопол, е със ситен пясък и дюни, широка, с дължина в землището на Ахтопол около 1400 m, а заедно с плажната ивица, продължаваща на северозапад в землището на село Варвара (морски плаж „Къмпинг Делфин“ – поземлен имот с кадастрален идентификатор 10094.36.4) – общо около 2 km. Крайбрежното морско дъно е плитководно.
Освен Централния плаж, в землището на Ахтопол има още поредица малки плажове: край града са „Фара“, „Ненаименован 1“, „Естрада“, „Бабешки плаж“, „Лазур“, „Свети Яни“, а на югоизток от града – „Айроди Север“, „Айроди“, плажове „Ахтото“, „Ахтос“, „Ненаименован 2“, „Велека устие“.
Градът е в териториалния обхват на Природен парк „Странджа“.
История
На мястото на днешния град Ахтопол са съществували селища още от новокаменната епоха, а през желязната епоха районът е населяван от тракийското племе тини. Като град Ахтопол е основан около 430 г. пр.н.е. от гръцки колонисти от Атина, като се предполага, че основаването му има връзка с действията на Перикъл в черноморските области. Градът се превръща в търговско средище, като в него се секат монети. След варварските нашествия от V – VII век градът е възстановен от византийския военачалник Агатон, който го нарича Агатопол.
През Средновековието Агатопол на няколко пъти е включван в територията на България. Надпис на хан Крум от 812 г. съобщава за завладяването му, по-късно е превзет от цар Тодор Светослав през 1304 г. Около 1389 г., двадесет години след превземането на Одрин от османците, одринската митрополия премества седалището си в Агатопол. За първи път Ахтопол пада под ударите на османските нашественици през 1396 г., когато е завладян заедно със Созопол и Мидия. През 1403 година султан Сюлейман Челеби го връща на Византия, наред с градовете от Босфора до Варна. Окончателното падане на града под османско управление става през пролетта на 1453 г., заедно със столицата Константинопол и „почти всички прелестни градове на Черноморието“. Скоро след това султан Мехмед II Завоевателя издава заповед в обезлюдената ромейска столица да се преселят жители от различни завладени градове на Балканския полуостров. В това число влиза и Ахтопол, в резултат на което той е обезлюден. Не след дълго градът се възстановява и в него са настанени малоазийски преселници. През XVII век той се споменава като седалище на епископ.
В началото на XX век гражданите на Ахтопол притежават 45 кораба, три от които са с водоизместимост между 1000 и 3000 тона. При избухването на Балканската война в 1912 година двама души от Ахтопол са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Балканските войни (1912 – 1913 г.) градът е присъединен към България. Гръцкото му население е изселено, а на негово място се заселват български бежанци от Източна Тракия. През 1918 г. Ахтопол е почти изцяло унищожен от пожар, като изгаря и старата катедрала „Успение Богородично“. Съвременният град е построен изцяло наново след пожара. През 1926 г. градът има 1095 жители.
Бежанци от Ахтопол основават село Неа Агатуполи (в превод Нов Ахтопол) в Ном Пиерия, Гърция.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 934 българи и 311 цигани.
Транспорт
Има транспорт до Велико Търново, Бургас, Резово, Синеморец, Варвара, Царево, Китен, Приморско, Созопол, Стара Загора, Пловдив и София от различни фирми.
В Ахтопол няма въздушен транспорт. Най-близкото летище е Летище Бургас, което се намира на 86 km.
Религии
Изповядва се източно православие.
Политика
Кметството се намира близо до пристанището.
Икономика
Основните поминъци на град Ахтопол са туризмът и риболовът.
Забележителности
До днес са запазени църквата „Възнесение Господне“, построена през 1776 година, останки от манастира „Свети Йоан“ („Свети Яни“) от XII век, части от крепостната стена (на места достигащи 8 m височина и 3,5 m ширина). Крепостта Агатопол е строена от траки и римляни, а по-късно и от българи. Крепостта се издигала на високия скалист полуостров, а крепостната стена, описана от много пътешественици, е опасвала цитаделата на града. Изградена е от едроломени камъни, споени с хоросан, примесен с кирпич. Каменните пояси се редуват с четвъртити тухли и са с първоначална дебелина от 1,95 – 3 м и височина до 7 – 8 м, с редуване на каменни пояси и от 3 до 5 реда четвъртити тухли. На югоизточната страна се е намирала главната порта с две бойни кули, високи до 10 – 12 м.
В близост до нея се намират останки от тракийска стена. В града има Исторически музей.
През 40-те и 50-те години градът е бил крайна гара на теснолинейката Ахтопол – Бродилово – Кости, демонтирана през 50-те години, поради неефективност.
Спорт
Единственото спортно дружество в града е Футболен клуб „Ахтопол“. Отборът е основан през 1992 година под името „Черно море“ (Ахтопол) и се състезава три години в Южната „Б“ областна група. След това има спорадични изяви, но през 2006 година отново се включва в Южната „Б“ областна група. През сезон 2008/2009 се класира на 9-о място от десет отбора.
Стадионът в Ахтопол все още не е ремонтиран и мачовете се играят в съседния град Царево.
Личности
Родени в Ахтопол
Коста Пергелов (1921 – 2007), български икономист
Източници
Външни препратки
Топографска карта, мащаб 1:50000 Картен лист: K-35-068-4. Актуалност към 1980 г. Издание 1985 г.
Странджа в територията на България. Географска карта
|
{'title': 'Балчик', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B0%D0%BB%D1%87%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Балчѝк е крайбрежен град в североизточна България, административен център на община Балчик в област Добрич. Според ГРАО към 15 юни 2022 г. Балчик има 12 357 жители, с което е петият по големина град н
|
а българското Черноморие след Варна, Бургас, Несебър и Поморие.
Разположен е в средните части на северното българско Черноморие, в близост до курортния комплекс Албена. Значими забележителности в Балчик са архитектурно-парковият комплекс „Балчишки дворец“, състоящ се от комплекс вили, изграден в периода 1924 – 1934 г. като лятна резиденция на румънската кралица Мария Единбургска в най-южната точка на новоокупираните земи и създадената през 1955 г. от академик Даки Йорданов Ботаническа градина, простираща се днес на площ от 194 дка. На 5,5 km източно от центъра на града е езерото „Балчишка солница“ с калолечебния център „Тузлата“.
География
Намира се на стръмен черноморски бряг със силно пресечен терен, което разкрива разнообразни панорами към морето. Близо са курортите Албена (12,5 km), Кранево (14 km) и Златни пясъци (22 km). Разстоянието до град Варна е 40 km, до Добрич – 37 km и до Каварна – 19 km. Релефът е преобладаващо планински и хълмист, а в северната част на града – равнинен. Геоложката основа е от бял варовик. Градът е с южно изложение, закътан в залива и няма силно морско вълнение.
Климат
Население
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2009 г.):
Напоследък тук са се заселили немалко англичани, ирландци, руснаци и други чужденци. Американец и англичанин дори са се изявявали като певци в местния градски хор, а на изборите в 2011 г. участва англичанин като кандидат за общински съветник. За цигани са се определили 12,3 %, а като турци 16,2 %, но реално в града има само няколко семейства от турски произход, а останалите са турчеещи се роми. Тук също живеят татари, гагаузи, украинци и други етноси.
Етнически състав
Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
История
Древност
Балчик е град с богата и разнообразна хилядолетна история, датираща от 5-то, 4-то и 3-то хилядолетие пр. н. е. – период, от който са открити артефакти в града. Според старогръцкия историк Херодот, този град е издигнат върху много по-древно селище, което датира отпреди 6-8 хилядолетия. В района на града са открити следи от халколитно /4-3 хилядолетие преди новата ера/ и тракийско /1 хилядолетие преди новата ера/ селище. Траките са първите заселници на земите, върху които е разположен днешният град. Открити са тракийски предмети на възраст над 2000 години (чаши, метални съдове, накити, оръжия).
Античност
По време на гръцката колонизация на Черноморието милетски колонисти основават селището Круни (от гръцки: Κρουνοί) – името означава „извори“ (или „пролет“). Според Херодот градът е основан по времето на мидийския цар Астиаг, царувал от 585 пр. н. е. до 550 пр. н. е. Следващото име, което градът носи, е Крунос. Известно време след това, в чест на тракийския бог на виното, възприет от гърците под името Дионис, селището е прекръстено от гражданите му на Дионисополис (град на бог Дионис). То е било в района на днешното рибарско пристанище. Според легенда през III-II век пр. н. е. морето изхвърлило на брега на града статуя на бог Дионис и от този момент в негова чест и заради откритата статуя градът бил преименуван от Крунос на Дионисополис. Името се оказва подходящо и заради богатството на лозя и вино в района. През 2007 година са разкрити основите на храм на Кибела от елинистичната епоха с множество статуи, фризове, фигурални композиции и украса.
След похода на Ситалк към 440 г. пр. н. е., селището става част от могъщото тракийско Одриско царство, включено в 46 г. сл. н. е. в Римската империя.
В Късната античност градът е преместен по-навътре от брега и римляните издигат нова голяма крепост. Градът се споменава като Дионисопол за последно през VI век във френски източници. Крепостта е превзета от българите още с основаването на отсамдунавска България през 680 г., които я населяват по време на Първото българско царство.
Средновековие
Прабългарско голямо селище, укрепено с валове, също има и в района на Авиобазата, където при разкопки на 23 юли 2004 г. в ранносредновековното селище са открити шест биритуални прабългарски гробове от края на VII в. Предполага се, че това е най-ранният средновековен двуобреден некропол от прабългарския период – от времето на хан Аспарух, по-стар и от некропола край Нови Пазар. Друго ранносредновековно българско селище със землено укрепление е имало на хълма „Ехото“ (Джени баир), при останките от стотина каменни строежа там. Идентифицирана е средновековната „агломерация“ Карвуна, концентрирана около българската крепост от времето на Второто Царство Карвуна и стратегическото ново селищно укрепление на най-високия хълм „Ехото“. Тя дълго е главен град на Добруджа, докато, малко след смъртта на болярина Балик в 1366 г., наследникът му Добротица не премества столицата си в Калиакра. В края на 14 век градът пада под османска власт и турците го кръщават „Балчик“ на болярина Балик. Оттогава той носи днешното си име.
Османски период
След Освобождението
В Княжество България
Балчик е освободен от османската власт през 1878 г. Няколко месеца преди това началникът на балчишката телеграфна станция Еранос Ераносян спасява Каварна от започналото там клане над българите, опожаряване и унищожение на града, заради което е убит на 22 (10) юли 1877 г. от нападналите съседния български град турци. Веднага след това 80 души доброволци от Балчик и Силистра сформират конна чета (т. нар. „Драгунерия“), оглавена първо от каварненския първенец Андрей Василев – Амира, после от Бончо Павлов – Бунала и накрая от кап. Радович, която действа срещу поробителя, разузнава пред руските войски и подпомага казашките разезди. При боя на руснаците за Добрич прекъсва телеграфа с Варна, след което се отправя към самата Варна и разрушава жп линията при гара Гебедже (днес Белослав), с което съществено подпомага освободителите. Руските войски освобождават Балчик от османската власт на 22 януари 1878 г. През 1913 г. Балчик попада под румънско владение. През Междусъюзническата война Румъния нарушава подписания от нея само няколко месеца по-рано Петербургски протокол и напада в гръб България на 28 юни 1913 г. Добруджанската ѝ армия, възползвайки се от отпора на каквито и да е български войски, окупира напълно необезспокоявана българските държавни територии до линията Тутракан – Балчик. През август 1916 г. румънците отвличат и изпращат в концлагери в Молдова 57 градски първенци и много работници и каруцари от Балчик, дори деца на 12 години.
Hа 6 септември 1916 г. българската войска прави десант и Балчик е освободен. На 13 декември 1916 г. градът е атакуван и жестоко бомбардиран от руска ескадра, водена от 1 крайцер и 2 ескадрени миноносеца. Атаката е отблъсната и корабите са прогонени в морския бой при Балчик от защитаващите града български артилеристи от бреговата батарея „Света Троица“, командвани от кап. Георги Радков и подпомогнати от 3 хидроплана и българската подводница „Подводник № 18“.
В Кралство Румъния
През 1919 г. Балчик отново е окупиран от румънците. По време на репресиите 1913 – 1940 г. румънските окупатори убиват 73-ма жители на града и над 900 от околните села, имената на които са записани на паметни плочи, поставени през 2005 г. в градината пред общината.
Според запазените писмени свидетелства към 1929 година селищата от вътрешността претърпяват чувствително стопанско развитие със завършването на железопътната линия Добрич – Черна вода. Крупните търговски центрове Балчик и Каварна губят значението си. Крайбрежието запустява, а градовете му намаляват стокооборота си наполовина, което сочи тенденция към превърщането им в летни курорти с малочислено население, разчитащо на сезонни приходи.
На 21 септември 1940 г. силите на военноморския ни флот, командвани от контраадмирал Асен Тошев, извършват десант и заемат града, Двореца, Каварна и ивицата на Добруджанското крайбрежие, които румънците не желаят да предадат на България, както е договорено от Цар Борис III в Крайовската спогодба (1940 г.), с което градът е освободен и българският суверенитет над Южна Добруджа е възстановен окончателно. В следващите месеци в Балчик и околните села са приети и се заселват хиляди българи, бежанци, депортирани от родните им български земи в Северна Добруджа.
След 1944 година
Етимология
За етимологията на името Балчик съществуват няколко предположения: първото – от името на Балик, брата на деспот Добротица, виден български феодален владетел в Добруджа, чиято столица е бил и по чието име завоевателите го назовават, подобно названията, дадени от турците на град Кюстендил, (от името на деспот Константин), на Доспат (от Деспот Алексий Слав), на самата Добруджа (от името на деспота Добротица) и т.н. Разбира се, битуват и още версии за произхода на името на града: едната – от куманската дума „баликчик“ – „градче“ (според проф. Ив. Добрев), другата – от „балчук“ – турска дума, означаваща „калищата“ (предвид стичащите се бели кални потоци след всеки дъжд), от друга турска дума „балъкчък", която е умалително име, назоваващо място с богат улов на риба и четвъртата (според унгарския тюрколог Тамаш Секереш), че името може да идва и от тюркското „bal“ – пчелен мед и да означава „Медения град“.
Следва да се вземе под внимание, че сегашното название на града възниква едва след падане на България под турска власт. Най-вероятно името на града идва от турската дума „balçıк“, което се произнася „балчък“, и в превод означава глина. Такава се намира в околностите на града, особено в западната, ерозийна част. Глина се е добивала по някои от баирите, дори в рамките на самия град.
Религии
В Балчик има 5 православни храма, 4 от които са действащи. Най-стара е църквата „Св. Николай Мирликийски“, която е построена към средата на XIX век и е първата българска църква в Балчик. В града има и една джамия, която е действаща.
Преобладаващото вероизповедание в Балчик е православното християнство. Има и няколко протестантски църкви (баптистка, адвентистка и петдесятна).
Политика
През февруари 2006 г. на посещение в Балчик идва премиерът, за да се запознае с възможностите и перспективите за развитие на черноморските градове. Официалното откриване на новата административна сграда в Балчик се извършва от президента на Република България по това време – Георги Първанов, на 24 май– празникът на града. През септември на посещение в Белия град е председателят на парламента Георги Пирински. За пръв път в историята на града се случва в една година той да бъде посетен от премиер, президент и председател на Народното събрание. През септември 2007 г. руската президентша Людмила Путина посещава града.
Икономика
Градът развива основно туристическа дейност през летния сезон. Традиционните посетители са главно от Румъния, Русия, България, по-малко – от Чехия, Полша и скандинавските страни. Хотелиерството и ресторантьорството са основният източник на доходи за местното население. Сериозна пречка пред развитието на този отрасъл е липсата на достатъчна по площ пясъчна ивица.
Риболовът е типичен отрасъл. Яхтеното пристанище дава възможност за акостиране на 60 яхти. Развит е яхтеният туризъм, който предлага разнообразни пътешествия по северното Черноморие. Организират се пикници, риболов и къпане в морето, бой с пиратски кораби, романтични нощни круизи и пр.
В околностите на гр. Балчик са изградени и две игрища за голф, едното от които е проектирано от световноизвестния играч на голф Иън Уснам.
Инфраструктура
През 2006 г. политиката на кметския екип в Белия град е насочена към развитие и изграждане на инфраструктурата на града. В края на 2006 г. се започва изграждането на пречиствателна станция, за която са осигурени 22 млн. евро по програма ИСПА. Пречиствателната станция е пусната в експлоатация през 2009 година.
На 1 юли 2009 е прерязана лентата и на брегоукрепителното съоръжение „Дамбата“, посредством което в морската си част Балчик се свързва с курорта Албена. Стойността на строителномонтажните работи е 4 200 000 евро. Освен брегоукрепително съоръжение, „Дамбата“ е и пешеходна алея, по която туристите могат да се разходят от Балчик до Албена по самия бряг или да карат велосипеди.
Планира се изграждане на парк „Ехо“.
Забележителности и култура
Балчик е богат на исторически, архитектурни и културни забележителности:
Архитектурно-парковият ансамбъл, включващ два от Стоте национални туристически обекта на БТС: № 24 – Дворцовият комплекс, построен за лятна резиденция на румънската кралица Мария по време на румънската окупация на Южна Добруджа (1919 – 1940 г.) и № 24а – Ботаническата градина, създадената тук от академик Даки Йорданов след освобождението на Южна Добруджа. Тези два обекта днес се управляват от две институции: Ботаническата градина – от Софийския университет, а сградите на Двореца – от Министерството на културата. Днес Ботнаническата градина разполага с най-богатата колекция кактуси и сукуленти на Балканите и в Източна Европа. Тя се простира на площ от 194 м² и е със статут на Защитена местност по ЗЗТ. През 2005 г. Университетската ботаническа градина отваря своята новоизградена част, предназначена специално за посещение от хора с увреждания. Тя е официално открита на 50-годишния юбилей. В парниците ѝ зреят лимони с големина на хандбална топка, както и много други екзотични плодове като банани, папая и др. В Дворцовия комплекс, с изключение на кралския апартамент, където е отворена изложбена експозиция, всеки срещу съответното заплащане има привилегията да отседне в апартаментите на принцовете и придворните и да вечеря в кралската трапезария. От тази възможност са се възползвали нееднократно Франсис Форд Копола и актьорският му екип, министри, българският президент, хора на изкуството. На 27 юли 2015 г. Ботаническата градина отбелязва 60-годишнината от своето създаване.
Възрожденската църква „Св. Николай Мирликийски“, построена през 1848 г. и килийното училище в двора ѝ, както и старата фурна отсреща са ансамблов паметник на културата от национално значение.
Храмът на Кибела, открит близо до пл. „Рибарски“ е археологически паметник на културата с наднационално значение.
Средновековните крепостни стени на града, запазени в кв. „Васил Левски“, са археологически паметник от национално значение.
Възрожденските каменни чешми, големите търговски каменни сгради и оцелелите тук-там традиционни възрожденски къщи също са забележителни произведения на българската архитектура.
Паметник на падналите в битките за обединението на България във войните от 1912 – 1913, 1915 – 1918, 1941 – 1944 г. 61 балчиклии.
Паметник на кап. Георги Радков и командваната от него лека брегова батарея, която в морския бой при Балчик на 13 декември 1916 г. побеждава и отблъсква тежката руска ескадра, бомбардираща и опитваща се да разруши напълно красивия български град по време на Първата световна война.
Паметни плочи на родените или живели в Балчик македонски войводи Андон Калчев и Михаил Даев, на опълченците: Георги Попов, Никола Иванов, Никола Минков, на дома на опълченеца Георги Попов и на летеца изтребител Симеон Михайлов.
Паметник на убитите от румънските окупатори по време на репресиите 1913 – 1940 г. 73-ма жители на града и над 900 от околните села.
Паметник на Любен Каравелов, подарък на родния град от скулптора Борис Караджов (обучаван в Румъния от меценати и известен там с името Борис Караджа)
Мемориалните чешми за възпоменание на моряците от Българския Беломорски флот и Черноморския флот, на отвоювалите от гръцките фанариоти църковните и просветни права на българите в града, на възрожденеца Кою Райчев и одесоския митрополит Йосиф българин от Сяр, издигната в градината на възрожденскшя храм „Св. Николай Мирликийски“.
Мелницата на Анонимното индустриално дружество, символ на Балчик и сериозен брегови ориентир. Построена е през 1910 г., впоследствие разрушена при корабна бомбардировка по време на Първата световна война. Понастоящем в сградата се правят преустройства за превръщането ѝ в средище за културни мероприятия.
Градът има сформирани непрофесионални театрална и танцова групи към читалище „Паисий Хилендарски“, женски и смесени хорове и групи на творците, архитектурен клуб и др. Негови гости са филмови звезди като Франсис Форд Копола (който дори снима свой филм тук), Оливър Стоун, София Лорен, Бен Крос, Сергей Астахов, експрезидента на 20th Century Fox и на Метро-Голдуин-Майер продуцент Санфорд (Санди) Либерсън, режисьорите Роман Полански, Кшищоф Зануси (който прави свой майсторски клас тук), Дейвид Флорес, селекционера на Американската филмова академия присъждаща наградата „Оскар“ Линда Олшевски и пр. Градът е домакин на международни филмови и концертни фестивали, художествени и архитектурни пленери и най-разнообразни културни събития.
Музеи
Историческият музей на Балчик разполага с интересни находки, датиращи от преди няколко века, археологически разкопки.
В Балчик има: етнографски и възрожденски комплекс, художествена галерия, взаимно училище, три църкви и една джамия, които също са обект на интерес от страна на туристи.
Художествената галерия в Балчик е с над 40-годишна история, нейна основателка е Клара Петкова. Във фонда на галерията има произведения на Владимир Димитров - Майстора, излагани са творби на Салвадор Дали и други световни майстори.
Най-значимото събитие за град Балчик е откритият храм на богинята майка Кибела в центъра на града. Археолозите са открили осем уникални статуи от бял мрамор на богинята майка и над 18 мраморни плочи с напълно запазени надписи на старогръцки.
Културни мероприятия и фестивали
Град Балчик е център за много културни мероприятия. Ежегодно се провеждат множество фестивали. С традиции е детският фестивал „Усмивките на морето“. С тенденция да се превърнат в ежегодни фестивали са „Балфест“ – международен филмов фестивал за документални филми, и международният Филм форум.
Фестивал, който е затвърдил името си и се свързва с Балчик, е международният фестивал „Процес-пространство“. В зависимост от определената тема много от произведенията на фестивала се правят на място. Дългогодишен председател (1991-2019) е Димитър Грозданов, който е направил много дарения за Градската художествена галерия в Балчик.
Градът е известен с културните празници през месец септември, свързвани обикновено с имената на Иван Гранитски, Стефан Цанев и други. По същото време се провеждат и фестивалите на научната фантастика „Булгакон“ и „Златен Кан“. През месец септември се провежда Международният студентски филмов фестивал.
В 2005 година Балчик е домакин на нов детски фестивал „Хоро от перли“. През 2007 г. в началото на месец май е поставено началото на първия фотопленер „Балчик – древен и модерен“.
24 май е определен като празник на Балчик. На този ден в града има богата културно-развлекателна програма, както и богата търговска алея.
Транспорт
В Балчик се използва автомобилен, воден и въздушен транспорт.
Автотранспорт
Бившата автогара на Балчик е на главната улица „Черно Море“ № 41 и сега работи като офис през деня. Обслужва 4 градски автобусни линии:
№ 1 и 3: Площад Рибарски – Ново гробище и обратно по различни маршрути, целогодишно.
№ 2: Балчик – Тузла – Балчик от 15.6 до 15.9.
Балчик – Двореца – Албена и обратно с лятно разписание 15.6 – 15.9 и зимно разписание 16.9 – 14.6.
Автогарата осигурява извънселищни превози до Варна, Добрич, Каварна, Шабла и обратно от преминаващи микробуси.
Воден транспорт
Пристанището е реконструирано и механизирано в сегашния си вид през 1968 – 1969 г. То обслужва Добруджа и част от област Варна. Използва се за крайбрежно пътническо корабоплаване и за товари – главно зърнени храни и животни. Изграден е вълнолом и яхтено пристанище. Неговата дейност е свързана с развитието на града и региона като курортен център на северното черноморие и обслужва яхти и малки туристически кораби.
Въздушен транспорт
Непосредствено до града се намира летище (1935 г.). През Втората световна война летището се използва за военни цели и от германската авиация срещу съветски цели, преди всичко подводници. Местоположението на летището (200 метра надморска височина и 400 метра от брега на морето) има своето особено военно-стратегическо значение. Не се използва активно, но съществуват планове за превръщането му в локално летище за туристи, предвид близостта му на само до града, но и до голф игрищата, Албена и другите околни курорти.
Литературно творчество
Съвременни автори на Балчик: Петрушка Костова – автор на три прозаични книги, Диана Трифонова – поетеса-носител на национална награда за поезия. В Балчик е живял и работил поетът Йордан Кръчмаров. Днес на негово име съществува литературен клуб „Йордан Кръчмаров“. Стефан Цанев също твори тук.
Побратимени градове
Град Балчик е подписал договор за побратимяване със словашкия град Стара Любовна, шведския Хагсфорс, а през май 2006 г. се очаква да се побратими и с полския град Чешин. Договорите, които се сключват, са за сътрудничество в областта на туризма.
На 9 октомври 2006 кметовете на Балчик и румънския град Бран подписват споразумение за побратимяване на двата града. В Бран се намира замъкът Бран (известен като „Двореца на Дракула“), зимен дворец на румънската кралица Мария, чиято лятната резиденция е в Балчик по време на румънската окупация 1913 – 1940 г.
Армуталан, Турция
Бран, Румъния
Мангалия, Румъния
Стара Любовна, Словакия
Хагсфорс, Швеция
Чешин, Полша
Известни личности
С Балчик са тясно свързани имената на драмския войвода на ВМОРО Михаил Даев, на опълченеца Георги Попов, на водача на Охрана Андон Калчев и други. При обявяването на Балканската война през 1912 година Иван Д. Саракинов, Никола Иванов и Никола Минков от Балчик се записват доброволци в Македоно-одринското опълчение и се сражават за освобождението на останалите под османска власт след 1878 г. българи. Във войните за национално обединение на България дават живота си 61 балчиклии, имената на които са записани на войнишкия паметник в центъра на града.
Родени в Балчик
Михал Атанасов, македоно-одрински опълченец, 22-годишен, четата на Коста Христов Попето, четата на Никола Лефтеров, 2 и 4 рота на 10 прилепска дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен и „За военна заслуга“
Наум Атанасов (Анастасов) (1882 – 1913), македоно-одрински опълченец, четата на Никола Лефтеров, 4 рота на 10 прилепска дружина, загинал в Междусъюзническата война на 29 юни 1913 г.
Наум Щерьов, български революционер от ВМОРО, четник на Михаил Чаков
Георги Попов (1853 – 1935), български опълченец
Никола Иванов, български опълченец
Никола Минков, български опълченец
Михаил Даев (1881 – 1907), български революционер
Симеон Михайлов, български летец изтребител, загинал в защитата на София от англо-американските бомбардировки
Борис Караджов/ Boris Caragea/ (1906 – 1982), румънски скулптор
Веселин Ранков, български актьор, доцент
Красимир Ранков, български артист
Орлин Мандов, почетен консул на Израел в България.
Живели в Балчик
Андон Калчев, български военен и македонски революционер
Дянко Марков, български офицер, народен представител
Еранос Ераносян, началник на телеграфната станция в Балчик, загинал, спасявайки от клане и опожаряване българите в Каварна, 1877 г.
Ивайло Петров, български писател, живял в Балчик от 1978 г. до 2005 година.
Иван Д. Саракинов, македоно-одрински опълченец, родом от Саракиново, Воденско, жител на Балчик, Инженерно-техническа част на МОО, 1 рота на 1 дебърска дружина, носител на кръст „За храброст“ IV степен
Константин Велчев, български икономист и финансист, предподавател в Икономическия университет – Варна
Николай Урумов, български актьор
Стефан Цанев, български писател и драматург
Починали в Балчик
Константин Кисимов (1897 – 1965), български актьор
Вижте също
Балчишка солница
Пристанище Балчик
Анонимно индустриално дружество
Морски бой при Балчик (1916)
Морски десант в Балчик през 1916 година
Военно летище Балчик
Тургут Реис джамия
Татарска махала
Галерия
Външни препратки
Балчик онлайн
Гр. Балчик – град Круни / Dionysopolis / Дионисополис. История, bulgariancastles.com. . Подробно за крепостта.
Всичко за община Балчик
Община Балчик
Литература и изследвания
Стателова Елена – Балчик в епохата на капитализма – В: Балчик, С., 1986.
Димитров М. – Балчик – древност и съвремие – С., 1990.
Георгиев П. – Името Карвуна и прабългарите – Старобългаристика, 2002, № 2, 70 – 82.
Извори за история на град Балчик (1878 – 1941 г.). Съст. Петър Тодоров и Косьо Пенчиков. Варна, 2003 (Библиотека Корени).
Димитров Б. – Балчик. Перлата на Черно море – Варна, 2004.
Damyanov M – Dionysopolis, its territory and neighbours in the pre-Roman times – In: Ancient Greek Colonies in the Black Sea. Vol. 1. Eds. D. V. Grammenos and E. K. Petropoulos. Oxford, 2001 (BAR International Series; 1675 (1 – 2)), 1 – 36.
Златкова Росица – ...Балчик. 2011 – Художествено исторически разказ съчетан с фотоалбум с архивни и съвременни фотографии.
Канавров Дарин – Морският бой при Балчик, декември 1916 – София, Военно издателство, 2009, ISBN 978-954-509-413-2.
Източници
Пристанищни градове в България
Пристанищни градове на Черно море
|
{'title': 'Банкя', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ба̀нкя (остаряло: Банки) е известен национален и международен балнеоложки курорт, град и същевременно район на София, София-град, Западна България. Разположен е в полите на Люлин планина в близост до
|
международния път Белград – Истанбул, известен в древността като Via Militaris (или Via Diagonalis).
Курортът е национален център за рехабилитация на болни от сърдечно-съдови заболявания и за профилактика на застрашените от тях. Славата му се дължи на факта, че и въздухът, и водата му притежават изключителни лечебни свойства. Той съчетава в себе си климато- и балнеолечение.
През 1969 г. село Банкя е обявено за град, а през 1979 г. е обособен, заедно с прилежащите села, като район на София. Днес Банкя се разраства с кварталите си Градоман, Вердикал, Михайлово и Изгрев и двете прилежащи села – Иваняне и Клисура.
География, климатични особености и минерална вода
Банкя се намира на около 15 km западно от столицата София. Разположен е в подножието на Люлин планина, на брега на река Банкя. Средната надморска височина е между 630 и 800 m. Със столицата го свързват две шосета – отклонението на Милево ханче по пътя за Сърбия и пътят покрай кв. Филиповци. Градът е част от националната железопътна мрежа с електрифицирана линия.
Град Банкя е съставен от централна част и кварталите Вердикал, Михайлово и Градоман и кв. Изгрев. Разположен в подножието на Люлин планина, градът е характерен с многото зеленина и слънчеви дни, умереноконтинентален климат, лек планински бриз богат на отрицателни йони и фитонциди, както и многото лековити минерални извори – това са природни дадености, които определят развитието на Банкя като престижен национален и международен курорт, и в същото време екологичен резерват на София. Климатът, лечебните свойства на минералните води, богатата санаториално-курортна база с високо квалифициран медицински персонал, стотиците излекувани от сърдечно-съдови и инсултни заболявания представляват най-добрата визия на града.
Средната годишна температура е 9,6 °C. Градът е известен с богатата зеленина и по-голям брой слънчеви дни, умереноконтинентален климат, лек планински бриз – горски вятър, който духа от Люлин планина и долинен вятър към Люлин, очистващ курорта от прахови частици. Въздухът е особено богат на озон, наситен е и с отрицателни йони, фитонциди и ароматни вещества, отделящи се от боровите гори наоколо. Всичко това образува една невидима защита над града. Ветровете са предимно западни, северозападни и югозападни.
Минерална вода
Водата на Банкя извира от около 850 m дълбочина и има дебит 24 l/s. Тя е слабоминерализирана, хомотермална, хидрокарбонатно-сулфатно-натриева. Температурата ѝ е 36,5 °C. Водата е бистра, безцветна, без миризма, мека, силициева, флуорна, хидрокарбонатна, натриева и със съдържание на радон. Препоръчва са за пиене при ендокринни заболявания, като диабет, нарушена мастна обмяна, затлъстяване, подагра, проблеми с пикочно-отделителната система, като гастрити, колити, язва, възпалителни и алергични заболявания на дихателната система. Подходяща е за бутилиране.
Шест са лечебните заведения, в които се възстановяват хора, прекарали инсулти, със сърдечно-съдови и неврологични заболявания, под грижите на висококвалифицирани специалисти, на които и до днес се крепи славата на Банкя като „здравницата“ на България и национален център по кардиорехабилитация. В нея се повлияват добре и заболявания, свързани с обмяната на веществата, стомашно-чревния тракт, опорно-двигателния апарат, ендокринологични заболявания, обща физическа и умствена умора. Въздухът, водата и природата на курорта оказват и подмладяващ ефект.
История
Първите заселници на територията на Банкя са тракийски племена от преди 2500 г. При археологически разкопки са разкрити останки от римски сгради, стени, канализация, бронзови гривни от 4 – 5 век от новата ера. Писмени документи за съществуването на Банкя като селище черпим от турски данъчен регистър от 15 век. По време на турското робство по наследство Рашид бей получава правото да владее тези земите и в чифлика му работят местните селяни-изполичари. В средата на чифлика има калище с бликаща лековита минерална вода. Само веднъж в годината на празниците Горешляци, когато се считало, че водата е най-лековита, селяните имали право да се потопят в калището. От цялата околия с коне и волски каруци населението се е стичало в Банкя за тези празници.
След Освобождението, което заварило Банкя със седемнайсет семейства, селяните изкупили земята на бея. Първият, който закупил земя в Банкя и построил хотел, а до него малка вила, бил майор Коста Паница.
Опълченецът Рашко Нешев получил правото да експлоатира минералните води в Банкя. Той разширил старата бейска баня. Изградил примитивни басейни и направил мъжко и женско отделение. Скоро се разнесла славата на минералната вода на Банкя. Доходът от банята на Рашко Нешев бил толкова голям, че когато предавал дневния приход в банката, той не броил гологаните, а ги мерел с кантар на тегло.
В началото на миналия век Банкя привлича вниманието на висши държавни среди. Извършва се каптиране на минералните извори, а през 1907 година отваря врати Малката баня. Същата година започва и строежа на великолепната за времето си и сега Голяма балнеолечебница по планове на проф. Карл Хохедер от Мюнхен. Банята, в която е имало и царски вани, се е посещавала от царското семейство и това е дало и едно друго название на Голямата балнеолечебница – Царска баня. Малко са били в Европа бани като тази. Тя е изиграла ролята и на градообразуващ фактор.
След като България изгубва Македония, хора от Югозападна Македония се преселват в Банкя. Повечето стари банчани са потомци на български македонци и живеят предимно в центъра.
При избухването на Балканската война в 1912 г. един човек от Банкя е доброволец в Македоно-одринското опълчение.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Банкя днес
В последните години са реализирани големи инфраструктурни проекти. Завършен е първият етап на водния цикъл на града. Изградени са главните канализационни колектори и са изработени проектите за изграждане на канализацията и на вътрешнокварталните улици.
Градът видимо се променя след реконструкцията на парк „Ротонда“ и изграждането на първия и втория етап на пешеходната зона. Водни ефекти впечатляват в центъра на града и часовникова кула, под която блика минерална вода от 12 чешмички. Изградени са много детски площадки за най-малките, комбинирана спортна площадка при 78 СУ „Христо Смирненски“, стрийт фитнес в парк „Кестените“. Местният художник Стоян Мирчев дарява скулптури на приказни герои в парк „Кестените“, както и голяма пластика „Полетът на сърцето“ в парк „Ротонда“. През топлите месеци стотици цветя в парковите алеи и по пешеходната зона радват очите на жителите и гостите на курорта.
Ренесансът на курорта довежда до необходимостта от изграждането на Туристически информационен център в града с две конферентни зали и уютно кафене за срещи и общуване.
Голямата балнеолечебница
Извършва се ремонтът на Голямата балнеолечебница – консервация, реставрация и социализация на емблемата на Банкя. Отвън сграда ще бъде съхранена напълно. Вътре ще бъдат запазени двата басейна, като единият ще бъде за хидромасаж. Ще се запазят царските вани. Ще бъдат изградени три нови басейна с термална вода. Ще има богат набор козметични, балнеоложки и спа процедури, солна стая, сауна и др., които ще превърнат балнеолечебницата на Банкя в най-големия и модерен балнеоложки център в България – 5200 m² разгърната застроена площ. Предвидена е и зона за релакс в богато озеленен вътрешен двор. Ще има изискана сладкарница за отдих и социални контакти, а в обновеното фоайе ще се редят изложби, ще има концерти и дори ще могат да се сключват граждански бракове. Ще има кът за деца, в който малчуганите ще се забавляват, докато родителите им ползват балнеоложките услуги.
Успоредно с ремонта на Голямата балнеолечебница на мястото на бившата лятна естрада ще се изгради хотел. Той ще разполага с лятна сцена с минимум 200 седящи места за културни и обществени събития в града. Този хотел след 35 години ще бъде притежание на общината.
Политика
Банкя е място, в което през последните десетилетия живеят и работят редица от политиците на България. Сред тях са Цар Фердинанд, който решава да създаде централната царска баня, Тодор Живков, който построява в Банкя президентска резиденция и живее в нея през последните 10-на години от управлението си.
Икономика
Градът разчита предимно на туризма и на балнеолечението. В покрайнините му се намират завод за бутилиране на „Кока Кола ХБК“, в който се бутилира и минерална вода „Банкя“. Има фабриката за разтворими напитки и хранителни продукти „Кенди“. Тук се извършва производството на наложени марки като Step, Frutti, Picantina.
Лечебните заведения са СБР „Здраве“, СБР „Ясен“, БДПЛР към ВМА, БДПЛР на МВР, Национален комплекс ЕАД, Отделение по кардиология и кардиологична рехабилитация към Национална кардиологична болница, и няколко хотела: „Дружба“, „Банкя Палас“, „Жеравна“, „Емали“, „Дарлинг“ и др. От 2018 г. работи и плажът в центъра на града „Аквабанкя“ с басейн с олимпийски размери, детски басейн и джакузи.
Транспорт
Градът се обслужва от 4 автобусни линии на Центъра за градска мобилност: 42 - който свързва квартал Михайлово и централната част на града с метростанция "Люлин", 44 - свързващ с. Иваняне и град Банкя, 47 и 49 - свързващи съответно кв. Градоман и с. Клисура с централната част на град Банкя и метростанция "Сливница". До 1.06.2022 г. през града се движеше и автобус 48, който свързваше кв. Михайлово с централната част на града и метростанция "Сливница", но той беше заменен от автобус 42, който беше удължен от автостанция "Банкя" до края на кв. Михайлово.
Обществени институции
Районна администрация на район Банкя
Районно управление на полицията
ЧСОУ „Цар Симеон“
78 СОУ „Христо Смирненски“
Професионална гимназия по туризъм „Алеко Константинов“
Частно начално училище и детска градина „Дъга“
Частно начално училище с РЧО „Фоти“
25 ДГ „Изворче“
Районна пожарна Банкя
Забележителности
Сградата на минералната баня – построена през 1907 г.
„Вазов дъб“ – любимото място за почивка на писателя Иван Вазов.
Църква „Св. мчци Кирик и Юлита“ – построена през 1932 г. Осветена от софийския митрополит Стефан.
Храм „Вси Светии“ – квартал Вердикал, счита се, че е изградена непосредствено след Боянската църква /X-XІ в./
Читалище „Отец Паисий“ – основано през 1928 г. с пръв дарител учителят Владимир Марков. Днес читалището разполага с над 20 000 тома художествена и научно-техническа литература. Най-старият културен институт в града. Активна дейност развиват младежки танцов ансамбъл, детско-юношески танцов състав, хор за стари градски и народни песни, школа за спортни танци, рок група, младежки спортен клуб.
Читалище „Светлина – 1927“, Вердикал
Къща музей „Димитър Благоев“
Дивотински манастир „Света Троица“
Клисурски манастир „Света Петка“
Пътека на здравето – известното място за разходки сред природата и лечение на дихателни проблеми.
Традиционни културни събития
Горешляци – Празникът на града е на 15 юли, когато се чества храмовият празник на храм „Свети Кирик и Юлита“ – небесни покровители на Банкя. Това е първият ден на т. нар. празници Горешляци – трите най-горещи дни в годината, свързани с вярването, че именно тогава минералните извори са най-лековити. В Банкя обаче празничната програма продължава близо десет дни, тъй като е наситена с концерти на фолклорни, поп, джаз и класически изпълнители. В последните години активно участие взимат дует Ритон, братя Аргирови, както и актьорът и бивш депутат Евгени Будинов – всички те живеят в Банкя.
Майски дни на културата – от 2016 г. в началото на пролетта районната администрация организира Майски дни на културата, които привличат много гости в курорта. Характерно за програмата е, че е интердисциплинарна и се стреми да привлече колкото се може по-широка и разнообразна публика.
Коледни празници в Коледния град – По модел на немските коледни базари Район „Банкя“ заедно с „Ротари клуб Банкя“ от зимата на 2015 г. организират Коледен град в центъра на града, на пешеходната алея на ул. „Коста Паница“. Няколко седмици се случват разнообразни концертни програми, аниматори забавляват децата, а някои от най-изявените търговци и кулинари в града се грижат за гостите с месни вкусотии, гряно вино и коледни сладкиши.
Международен детски фестивал на вокални изпълнители „Вярвай, искай, можеш“ се провежда всяка година от 2016 г. Организира се от СО район „Банкя“ и Център за изкуства „Зорница“. Връчва се ежегодната Награда на кмета на град Банкя, която е втората по тежест след най-голямата награда Гранд При.
Флоклорен фестивал – Част от Международния фолклорен фестивал „Витоша“, който се провежда на различни сцени в град София и е част от Културния календар на Столична община, ежегодно гостува и в Банкя. Фестивалният ден протича с шествие в централните части на града и по пешеходната зона и кулминира с концерт в парк „Ротонда“.
Пленер на художниците – по повод празниците на Банкя Горешляци художници рисуват Банкя и красотите ѝ, като даряват картините си на общината за бъдеща картинна галерия. От 2014 г. изложбата се представя и в централната зала на Столична община. На откриването традиционно присъства и кметът на София Йорданка Фандъкова.
БГ кино под звездите в Банкя – Едно от най-успешните премиерни за Банкя събития е инициативата „БГ кино под звездите в Банкя“, която е реализирана за първи път през август 2018 г., но се оформя като едно от потенциално традиционните събития. С над 3000 зрители, с пет прожекции на съвременни български кинопродукции и с редица партньори като Национален филмов център, Международен София Филм Фест, Продуцентска къща „Dynamic arts“, както и благодарение на звездните гостувания преди прожекциите на Николай Илиев (актьор), Любомир Ковачев, Станислав Дончев и др., инициативата добива изключително широка популярност.
Авто ретро парад, организиран от Ретро клуб „Банки“ и Български автомобилен клуб „Ретро“. От Банкя тръгва и първият международен ретро парад до Димитровград и град Пирот, Сърбия.
Конкурс за Българско овчарско куче за наградата на кмета на Банкя.
Държавно отборно първенство по тенис за жени на тенис кортовете на Банкя.
Планински бягания в околностите на Банкя: Люлин рън, Баба Марта рън, коледно бягане.
Международен фестивал на детската песен „Милион чудеса“ – провеждан всяка година от 2001 г. до 2007 г.
Личности
Родени в Банкя
Бойко Борисов, основател и лидер на ПП ГЕРБ, бивш министър-председател на Република България
Милор Михайлов (р. 1967), кмет на Банкя, впоследствие заместник-кмет на София
Петър Радев-Пашата (1875 – 25 май 1907), български офицер и революционер, войвода на ВМОРО.
Поли Паскова (р. 1966), българска фолклорна певица и бивша професионална баскетболистка
Рангел Марков, настоящ кмет на Банкя
Станислав Славов – председател на Гражданско сдружение „Банкя“
Цветан Михалков Илиев, р. 1905 г., съосновател на БЗНС в Банкя
Ценко Гигов, македоно-одрински опълченец, 2 рота на 4 битолска дружина
Известни личности, живели в Банкя преди 1944 г.
д-р Александър Георгиев, автор на книга за Банкя
д-р Асен Шишманов, лекар, политик, филантроп, основател на Български червен кръст
ген. Данаил Николаев, пехотен генерал
Дора Метева, преводач
майор Коста Паница, офицер
Лалю Метев, индустриалец
д-р Михаил Михалев, лекар
Михаил Тенев, финансист
Осман паша, османски офицер (преди 1878)
Рашид бей бимбаши, индустриалец (преди 1878)
Рашко Нешев, опълченец
Цветан Стоянов, свещеник
Известни личности, живели в Банкя между 1944 и 1989 г.
акад. Венко Марковски, писател
Георги Атанасов, държавник
акад. Георги Джагаров, поет, драматург и държавник
ген. Здравко Георгиев, офицер, член на БОК
акад. Пантелей Зарев, литературен критик, председател на СБП
майор Петър Будинов, български комунист
Петър Дюлгеров, политик от БКП
акад. Сава Гановски, философ, политик на БКП
Тодор Живков, държавен глава на България
Филимена Марковска, съпруга на Венко Марковски
Известни личности, живели/живеещи в Банкя след 1989 г.
Александър Пиндиков, литератор и политик, народен представител в XXXVIII народно събрание.
чл.-кор. проф. Венелин Живков, бивш ректор на Техническия университет в София
Бобан Здравкович, певец
Братя Аргирови, певци
Венелин Митев – журналист, поет, писател, есперантист
Георги Калоянчев, актьор
Георги Първанов, президент на Република България между 2002 г. и 2012 г.
Дует Ритон, певци
Едвин Сугарев, поет, общественик и политик, народен представител в VII велико народно събрание, XXXVI и XXXVII народно събрание
Нико Яхиел, социолог, академик и политик от БКП
Никола Анастасов, актьор
Пламен Симеонов, настоящ заместник-кмет на район „Банкя“
Тошо Тошев, журналист
Цветелина Бориславова, банкер
Други
В близост до центъра е разположен богатият на растителност парк „Кестени“.
Връх Банкя в Антарктика е наречен в чест на града.
Галерия
Външни препратки
Уеб камера от автоматична метеорологична станция Банкя
Официален сайт
Бележки
|
{'title': 'Банско', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ба̀нско е град в Югозападна България, административен център на община Банско, област Благоевград. В XIX век е център на българщината в Разлога на територия, граничеща с гръцко и турско население. Гра
|
дът е известен зимен курорт.
География
Банско се намира в подножието на Северен Пирин на 927 m надморска височина. Отдалечен е на 56 km от Благоевград, 145 km от Пловдив и 150 km от София. Близо до града започва националният парк Пирин. През Банско протича река Глазне. Климатът е планински и позволява задържане на снежната покривка от декември до април, а алпийският характер на Пирин планина обезпечава отличните условия за професионален и любителски ски спорт. Има гара на железопътната теснолинейка Септември - Добринище. Югозападно от града има минерални води.
Климат
{{Климатична таблица
|Заглавие=Климатични данни за град Банско
|Източник=
| Ян_ср=-1.9 | Ян_ср_валежи=71
| Фев_ср=0.0 | Фев_ср_валежи=59
| Мар_ср=3.4 | Мар_ср_валежи=52
| Апр_ср=8.7 | Апр_ср_валежи=56
| Май_ср=13.3 | Май_ср_валежи=65
| Юни_ср=16.8 | Юни_ср_валежи=57
| Юли_ср=18.9 | Юли_ср_валежи=42
| Авг_ср=18.7 | Авг_ср_валежи=31
| Сеп_ср=14.7 | Сеп_ср_валежи=37
| Окт_ср=9.9 | Окт_ср_валежи=65
| Ное_ср=5.2 | Ное_ср_валежи=79
| Дек_ср=0.3 | Дек_ср_валежи=80
| Годишно_ср=9.00 | Годишно_ср_валежи= 694
| Ян_ср_мин=-6.1 | Ян_ср_макс=2.2
| Фев_ср_мин=-4.4 | Фев_ср_макс=4.7
| Мар_ср_мин=-1.4 | Мар_ср_макс=8.7
| Апр_ср_мин=2.9 | Апр_ср_макс=14.8
| Май_ср_мин=7.6 | Май_ср_макс=19.7
| Юни_ср_мин=7.5 | Юни_ср_макс=23.1
| Юли_ср_мин=12.0 | Юли_ср_макс=25.5
| Авг_ср_мин=8.7 | Авг_ср_макс=22.5
| Сеп_ср_мин=9.0 | Сеп_ср_макс=22.6
| Окт_ср_мин=4.6 | Окт_ср_макс=16.5
| Ное_ср_мин=1.2 | Ное_ср_макс=10.0
| Дек_ср_мин=-3.9 | Дек_ср_макс=4.7
| Годишно_ср_мин=3.6 | Годишно_ср_макс=14.9
|-
| colspan="14" style="text-align:center;font-size:90%;"|Климатична таблица на станция Банско (НИМХ) по Климатичен справочник НРБ}}
История
На 2 километра югозападно от града, в местността „Шипотско“, са открити останки от антична и средновековна църква. Тя е построена в края на IV или началото на V век, вероятно върху по-ранен тракийски строеж, като около нея е развит некропол с над 150 гроба. Античната църква е разрушена през VI век, възстановена е след XII век и отново е разрушена от османците.
През XVIII-XIX век Банско поддържа оживени връзки с Рилския манастир. В селището функционира метох, където известно време е духовник Йосиф Строителя. Поклоннически групи от Банско даряват щедро манастира. През 1840 година от тях се получават 4310 гроша. Банските зографи Молерови се прославят със своите фрески в църквата и параклисите на манастира и иконите, които изработват за него. От Банско се доставят храни за братството – фасул, сапун, зехтин и други. През 1852 година банскалията Тодор монтира железен дарак за манастира в село Рила.
Около 1850 година е основана Банската българска православна община – организация на местното българско самоуправление, като продължение на сформирания през 1833 година общоселски обществен съвет начело с Лазар Герман за осигуряване на средства, материали и работна сила за строежа и изписването на църквата „Света Троица“, осветена през 1835 година. В ръководството на общината влизат влиятелни представители на търговско-занаятчийското съсловие. През 60-те и 70-те години на XIX век общината оглавява борбата срещу гръцките църковни власти за независимост на българската църква и за развитие на просветното дело в селото. По нейна инициатива през 1857 година се изгражда нова училищна сграда, взаимното училище се преустройва в класно, разпространяват се възрожденски вестници и книжнина. Общината организира строежа на камбанарията на църквата „Света Троица“ през 1850 година и монтирането на часовников механизъм през 1865 година.
Според свидетелства на посетили Банско през 1867 година американски мисионери, той има 4 – 5 хиляди жители българи, които ги посрещат благосклонно. През 70-те г. заедно с други общини от Разложко дава отпор на протестантската пропаганда. Банската българска община подпомага материално семействата, пострадали при потушаването на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 – 1879 и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година.
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол през 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Бранско (Bransko) е посочено като село със 798 домакинства и 2700 жители българи.
Георги Стрезов за Банско (1891):
Съгласно известната статистика на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Банско е най-голямото селище в Разложката каза. В него живеят 6500 българи християни.
При избухването на Балканската война в 1912 година 131 души от Банско са доброволци в Македоно-одринското опълчение. По време на войната общината организира събирането на храна и облекло за българската войска и за доброволческите чети на ВМОРО. Банско е освободено на 5 октомври 1912 година с помощта на чети, водени от Йонко Вапцаров, Христо Чернопеев, Георги Занков, Михаил Чаков, Пейо Яворов, Стефан Чавдаров, Лазар Колчагов и др. Два дена по-късно войводата Пейо Яворов поздравява банскалии като свободни жители на България с думите „Братя, хвърляйте фесовете, от днес сте вече свободни българи“.Празнуване na 99-годишнината Фразата е изписана на паметна плоча в двора на църквата.
За първи кмет (председател на общинската комисия) е избран Асен Ив. Тодев, а членове на комисията са Лазар Гълъбов и Марко Ковачев.
През 1914 г. село Банско официално е обявено за град.Р. Иванова: Фолклорът на малкия град – традиция и съвременно състояние – БФ, 1991, кн. 2, стр. 31 – 34.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етнически състав
Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Население по възраст
Население по възраст според преброяванията на населението през годините (в %):
Туризъм
Най-високата точка на ски-центъра е 2560 m, а най-ниската – 1000 m. В Банско има 75 km ски трасета, от които за начинаещи са 35%, 40% за напреднали и 25% за опитни скиори и сноубордисти. Оборудвани с машини за изкуствен сняг са 80% от трасетата. Ски центърът предлага и 16 km ски път, оборудван с машини за изкуствен сняг и осветление, свързващ високите части на курорта с града. Функционират още кабинкова въжена линия с капацитет на кабинка до 8 души, един 6-седалков лифт, шест 4-седалкови лифта, един 3-седалков лифт, шест ски-влека и десет детски ски-влека.
Религии
Основната изповядвана религия в Банско е християнството. Освен православни, съществува голяма конгрешанска общност от протестанти, част от Съюза на евангелските съборни църкви, която е създадена през 1868 г. Циганите в Банско отбелязват както християнски, така и мюсюлмански празници.
Църквата „Света Троица“ в града е осветена в 1835 година. Югоизточно от Банско се намират късносредновековите църкви „Свети Георги“ и „Свети Илия“.
Образование
Училища
Начално училище „Св. Паисий Хилендарски“
Средно училище „Неофит Рилски“
Професионална гимназия по електроника и енергетика (Банско)
Професионална гимназия по стопанство и туризъм „Алеко Константинов“
Професионална лесотехническа гимназия „Никола Вапцаров“
Спорт
В Банско се провежда кръг от Световната купа по ски алпийски дисциплини през 2009 г. и ежегодно от 2011 г. Организират се състезания по биатлон и канадска борба. Футболният отбор ФК Банско участва във „В“ група на българското футболно първенство.
Побратимени градове
Банско е побратимен град или партньор с:
Амфиполис, Гърция
Димотика, Гърция
Доксат (Доксато), Гърция
Забележителности
Специфична характеристика в архитектурата на града е Банската укрепена къща. В града се намират следните забележителности от Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз:
Велянова къща, 9:00 – 12:00 и 14:00 – 17:00 ч.; почивни дни събота и неделя. Печатът се намира в къща музей „Никола Вапцаров“.
Къща музей „Неофит Рилски“, работно време: 9:00 – 12:00 и 14:00 – 17:00 ч. без почивен ден. Печатът се намира в музей „Никола Вапцаров“.
Къща музей „Никола Вапцаров“, 8:00 – 12:00 и 14:00 – 18:00 ч. без почивен ден. Има печат.
Постоянна иконна изложба „Банска художествена школа“, работно време: 9:00 – 12:00 и 14:00 – 17:00 ч.; почивни дни събота и неделя. Печатът се намира в музей „Никола Вапцаров“; църква „Св. Троица“, 7:30 – 18:00 ч.; зимно време до 17:00 ч. Има печат.
Безименният град и ранно-християнска базилика – в местността Свети Никола, на 4 км източно от Банско се намира най-високата част на открит град-крепост – Безименния град. След направени археологически разкопки е открит некропол и скелети с внушителни размери – близо 2 м височина. За времето си, когато средният ръст на човек е бил доста по-нисък, това е било нещо невиждано – буквално хора гиганти. Предполага се, че там е живяло войнственото тракийското племе Даи, споменато от Омир в „Илиада“. Открити са още много артефакти: богат глинен и керамичен материал, монети, стъклени предмети /свидетелстващи, че селището е било населявано от богати хора, тъй като тогава все още стъклото е било рядък и скъп материал/, украшения, оръжия и сечива. От града са разкрити много помещения на сгради – предимно складове. При проучването на земни пластове на дълбочина 3 м са открити следи от човешка дейност, датирани до 5000 година пр. Хр., когато местността е била обитавана от предците на траките. Селището, което се е намирало тук, е било голямо за онова време, заможно, а местоположението му не е било случайно избрано. В случай на вражеско нападение, заселниците му са разчитали на добрата видимост към съседните местности /цялата днешна Разложка котловина се вижда като на длан/, а на изток и север – на защитата, осигурена от непристъпните скали. От южната му страна, която е била по-уязвима, е имало изградена крепостна стена. Наличието на ранно-християнски храм доказва, че градът е съществувал и през късната античност. Там е разположена базилика, която представлява едноапсидна и еднокорабна ранно-християнска църква. Върху стария храм днес е издигнат параклисът Свети Никола. Тъй като не са открити никакви данни за името на това селище, то е известно като Безименния град.
Коюви къщи, ансамбъл от възрожденски постройки
Музеи
Неповторимото историческо, архитектурно и художествено наследство, както и бележитите личности са представени с най-съвременни средства. Комплексът включва:
Къща музей „Никола Вапцаров“
Дом на изкуствата
Етнографска изложба-базар
Постоянна иконна изложба
Къща музей „Неофит Рилски“
Градски исторически музей
Исторически музей, с. Елешница, с богати находки от неолита (VI – IV хил. г. пр. Хр.)
Редовни събития
1 януари: „Честита Нова година“ – празничен фолклорен концерт, традиционен кукерски карнавал
януари: сноуборд за купа „Банско“ – всички възрастови групи, валидно за купа „България“ и купа „Надежди“, дисциплина Big Air
февруари: Ски алпийски дисциплини – национална купа „Капи“, купа „Пирин“ за момчета и момичета 10 – 14 г. Дисциплина 2 SL, 2 GS. Категория КН
февруари: Национален конкурс за ледени скулптури „Огън от лед“
февруари: Държавно първенство по сноуборд. Вид дисциплина HALFPIPE
февруари: BALKAN OPEN CUP – ски алпийски дисциплини. Мъже и жени. Дисциплина 2 SL, 2 GS. Категория FIS
март: Купа „Пирин“ – ски бягане. Всички възрастови групи. Категория КБ, КН
март: Държавно първенство по сноуборд. Вид дисциплина 2 SBX. Всички възрастови групи. Категория FIS, NC, КБ, КН
април: Държавно първенство по ски алпийски дисциплини. Мъже, жени, юноши, девойки. Дисциплина SL, GS, 2 GS. Категория КБ
април: Републиканско първенство по биатлон
април: Национална купа „Пирин“. Ски алпийски дисциплини. Мъже и жени. Дисциплина SL, GS. Категория КБ
18 – 24 април: прояви, посветени на Седмицата на гората
май: BANSKO OPEN 2005 – европейски турнир по канадска борба
17 – 24 май: Празници на банската традиция – ежегодно в Банско дните от 17 до 24 май се посвещават на местния бит и култура. Тогава се провежда традиционната празнична банска седмица за откриване на летния сезон. Организират се етнографски, културни и изобразителни изложби, тематични вечери и изложения (напр. „Произведено в Банско“) като по оригинален начин се представят бита, традициите, хумора и фолклора в Банско.
май: Фолклорен фестивал „Между три планини“ – едновременно с празниците на банската традиция се провежда фестивалът за автентичен фолклор „Между три планини“, където се надпяват и надиграват над 300 танцови и певчески групи. През годините фестивалът набира популярност в други страни и става международен.
01 – 4 юни: Кампания „Зелена седмица“, посветена на Световния ден на околната среда 5 юни. Провежда се в Банско, с. Добринище и в района на термалните извори
юли: футболен турнир
1 – 7 юли: Летен театрален фестивал
август: Златна Армрестлинг лига – състезание по канадска борба
8 – 13 август: Международен джаз фестивал, съществува от 1997 г., на открита сцена в центъра на града, безплатен за публиката. През годините в Банско са гостували Скот Хамилтън, Игор Бутман, Шарл Папазов, Аксел Цвингербергер, Милчо Левиев, Марио Станчев, Йълдъз Ибрахимова, Теодосий Спасов, Антони Дончев и още мн. др. големи имена от световната и българска джаз-сцена.
септември: Детски фестивал – празник за децата на града, подарен от Манфред Дийл, собственик на хотел „Танне“
септември: Пирин фолк България – Банско. Международен фестивал на българската авторска песен. Традиционно в конкурса участват изпълнители от Балканите
5 октомври – Ден на град Банско
ноември: Международен Фестивал на Изкуствата „Утринна Звезда“
25 – 29 ноември 2009: Девети международен фестивал на планинарския филм
7 декември: „Поети с китара“ – концерт-рецитал, посветен на Никола Вапцаров
декември – коледни и новогодишни тържества
Пешеходни маршрути и еко пътеки
Маршрути
Маршрут № I, червена маркировка /част от международен маршрут Е-4 Пиренеи – Алпи – Рила – Пирин – Пелопонес/: х. „Предел“ – х. „Яворов“ /6 часа/ – х. „Вихрен“ /9 часа/ – заслон Тевно езеро /6,5 часа/ – х. „Пирин“ /4 часа/ – м. Попови ливади /7 часа/;
Маршрут № II, жълта маркировка: разклон за х. „Яворов“ /главния път от гр. Благоевград за гр. Разлог/ – гр. Кресна /10,5 часа/;
Маршрут № III, жълта маркировка: гр. Банско – м. Пещерите – х. „Бъндерица“ – х. „Вихрен“ – х. „Яне Сандански“ /9 часа/;
Маршрут № IV, синя маркировка: гр. Банско – х. „Демяница“ – х. „Беговица“ – х. „Яне Сандански“ /11 часа/;
Маршрут № V, зелена маркировка: гр. Добринище – х. „Гоце Делчев“ – х. „Безбог“ – х. „Пирин“ – гр. Мелник /17 часа/;
Маршрут № VI, кафява маркировка: м. Пещерата – заслон „Синаница“ – м. Мозговица – х. „Беговица“ – м. Азмаците – х. „Пирин“ /11 часа/;
Маршрут № VII – зелена маркировка: х. „Бъндерица“ – м. Премката /2,5 часа/;
Маршрут № VIII, синя маркировка: х. „Вихрен“ – х. „Синаница“ /4 часа/;
Маршрут № IX, зелена маркировка: х. „Вихрен“ – х. „Демяница“ /4 часа/;
Маршрут № X, зелена маркировка: Превалски езера – м. Попина лъка /2 часа/;
Маршрут № XI, жълта маркировка: х. „Демяница“ – х. „Безбог“ /4,5 часа/;
Маршрут № XII, жълта маркировка: х. „Беговица“ – х. „Пирин“ /4,5 часа/;
Маршрут № XIII, синя маркировка: х. „Пирин“ – х. „Малина“ – м. Водопоя – м. Попови ливади /6 часа/;
Маршрут № XIV, синя маркировка: м. Брезнишки чал – Попово езеро – заслон Тевно езеро /9,5 часа/;
Маршрут № XV, синя маркировка: с. Сенокос – м. Ширината – връх Пирин /3 часа/;
Маршрут № XVI, зелена маркировка: х. „Яворов“ – м. Яворова поляна /50 минути/;
Маршрут № XVII, кафява маркировка: м. Харами бунар – Попово езеро /3 часа/;
Маршрут № XVIII, жълта маркировка: м. Изворите /Кременски езера/ – връх Джано /2,5 часа/;
Маршрут № XIX, зелена маркировка: заслон Тевно езеро – м. Беговишка порта /1 час/;
Маршрут № XX, синя маркировка: м. Бетеловото – м. Калята /1 час/.
Еко пътеки
Еко пътека „Демянишка река разказва...“ – тя започва на 3 км по пътя Банско към х. „Вихрен“ и следва коритото на р. Демянишка, като към края си достига почти до изворите ѝ (Валявишките езера, на 2400 м надм. височ.). Това е една класическа пълноводна река, с обща дължина 14 км. На малко повече от километър преди крайната точка – х. „Демяница“ – се намират два красиви водопада, обявени през 1965 г. за природни забележителности. Първият е Юленски скок, с височина 9 м. Вторият е Демянишки скок, с височина 11 м. Малко след тях е х. „Демяница“. Оттук може да се продължи към х. „Яне Сандански“ или да се нощува. Разстоянието от Банско до х. Демяница се изминава средно за 4 – 5 ч. Маршрутът е сравнително труден и продължителен, но преминава през изключително красив район – това е една от най-атрактивните еко пътеки в Пирин планина;
Еко пътека „Към Башлийца“ – една сравнително нова и не достатъчно позната сред туристите еко пътека. От Сандански по асфалтов път се тръгва към м. Попина лъка. След 3 – 4 км вървене – първоначално по асфалтов и бетониран участък, а впоследствие и по черен калдаръмен път – се достига до началната ѝ точка – х. „Яне Сандански“. Еко пътеката се вие покрай коритото на река Башлийца, в изключително живописна долина. Преминава край Попинолъшкия водопад, а навсякъде има поставени информационни табели за геоложките особености на Пирин, растителните и животински видове, които се срещат в района. На края се достига до заслон „Спано поле“. Продължителността на прехода е 2,5 ч.;
Еко пътека „Драгостинов чарк“ – тя е специално създадена и оборудвана с всичко необходимо за хора с увреждания – има специална настилка, походи към кътовете за отдих, тоалетни, паркинг, детска площадка и информационни табели, изработени съобразно изискванията за достъп до околната среда. Еко пътеката преминава през м. Драгостинов чарк, на 4 км над град Банско, в непосредствена близост до асфалтовия път за х. „Вихрен“;
Еко пътека „Към Царството на еделвайса''“ – пътеката тръгва от местността „Бетолово“ над град Разлог. Тя е маркирана и пеш може да се мине за 3 – 4 часа. До хижа „Яворов“ може да се стигне с кола, също и с велосипед. Един ден е достатъчен за отиване и връщане, но при желание може да се нощува в х. „Яворов“, която предлага отлични условия. По тази пътека разкрива красотата не само на Рила и Пирин, а и на цялата Разложка котловина, през която минава и р. Места. Еко пътеката е образователна, обозначена със следи от мечи лапи, които указват посоката. По тях се достига до едно мечо леговище и гнездо на скален орел. Преминава се и покрай водопад. Навсякъде има информационни табели за растителните и животински видове в района. Само в тази част на Пирин планина – от връх Вихрен до Предела – върху варовиковите скали се среща еделвайс. Абсолютно забранено е късането, скубането и брането на всички цветя и билки.
Други
Кухня
Банска капама, чобански шиш, чомлек, агнешки специалитети – чеверме, дреболии, домашни питки и погачи, катино мезе, бански кустурета – с кажель и чекане, дропка, сменка, бански старец (бабичка), кървавица и шужук, шупла, целуварчи, црекульчи, кукурини, суловра, катък, собствени овчи млека – най-често гарнирани с мед и боровинки, баници, бурек.
Личности
Банско е традиционно второто икономическо и културно средище в Разлога, дало много от големите имена на българската нация като църковния деец Неофит Рилски, първобудителя Паисий Хилендарски и комунистическия поет Никола Вапцаров.
Литература
Банско. Научни изследвания и фолклорни приложения. Съст. М. Сантова и Е. Мицева. С., МНИ, 1996 (Македонска библиотека, 20).
Бояджиева, Екатерина. Банско и Атон. Мисията на х. Вълчо, брата на Паисий Хилендарски, на прага на Българското възраждане. С., Ars milleniums MMM, 2002.
Стефан Стамов. Църквата „Св. Троица“ в Банско. С., СамИздат, 2008; Stefan Stamov. St. Trinity Church of Bansko. Sofia, 2010.
Мария Радонова. Подножието на Перун. С., Славина, 2010.
Светлана Дяконова. Стари търговски родове от Банско – Сирлещов (Хаджиниколов) род. – Родознание. Genealogia, 2011, № 3 – 4,
Външни препратки
Официален сайт на община Банско
Официален сайт на курорт Банско
Информационен портал в Банско
Информационен блог за град Банско
Бележки
|
{'title': 'Видин', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B4%D0%B8%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Вѝдин е град в Северозападна България, разположен на десния бряг на река Дунав. Той е административен и стопански център на едноименните община Видин и област Видин.
География
Градът е разположен н
|
а десния бряг на река Дунав, в която се намират румънските острови Малък Калафат и Голям Калафат и българските Кутово (или Голия остров), Голям близнак и Малък близнак. Срещу Видин е разположен град Калафат, Румъния. Видин се намира на 58 km от Лом, на 87 km от Монтана, на 125 km от Враца, на 197 km от столицата София, на 362 km от Пловдив, на 508 km от Варна и на 600 km от Бургас.
В землището на град Видин се намира и село Новоселци, което няма собствено землище.
Квартали
История
Видин е град с многовековна история. Създаден е още през древността. През годините е носил последователно имената: Дунония (ІІІ век пр.н.е.); Донавия (трак.); Дий; Бонония (рим.); Бъдин (VII в. – началото на X в.); Бдин (Х-XV в.); Бънин; Будим; Будин; Бодин (1569); Видини (гръцки); Видин; Пидин; Бидин; Бодин; Кираденум; Бишитери; Ведин (1669); Видин (тур.). Възникнал е на мястото на древното келтско селище Дунония, където римляните по-късно построяват крепостен град с името Бонония, който българите наричат Бдин (свързвайки го и с глагола бдя/и).
По време на Римската империя е сред главните градове на провинция Горна Мизия, обхващаща земи от днешна Северозападна България и Източна Сърбия.
По време на Втората българска държава цар Иван Александър поверява управлението на Видинското деспотство на сина си от първата съпруга влахинята Теодора Басараб Иван Срацимир, като го коронясва за цар, който се отделя от Търновското царство и създава Бдинското (Видинското) царство, което по-късно е покорено от османските турци през 1396 г.
През 1444 г. Видин е обсаждан от Владислав Варненчик, а през 17 и 18 век е превземан от австрийците, нападан от унгарците и румънците. Цар Иван Срацимир има сестра Доротея Българска, женена за Твърдко I; негова съпруга е Анна Басараб, чиято сестра Анка Басараб е женена за неговия първи братовчед и цар на Душановото царство Стефан Урош V.
Като част от Османската империя, Видин е важен административен и икономически център (пашалък). От 1400 до 1700 г. Видин е част от буферна зона между Османската държава и Австрия и многократно е превземан от австрийски войски.
Според късносредновековни регистри (средата на 18 век) от Видинско са били изнасяни в значителни количества дивечови кожи (от дива котка, кафява мечка, язовец, видра, лисица, благороден елен, вълк, див заек и дори рис). Удивително е, че от рис били изнесени 66 кожи. Има запазени данни и за изнесени 452 варела с рибен хайвер.
През 1738 г. във Видин населението е преобладаващо турско. За известно време е управляван фактически самостоятелно, когато Осман Пазвантоглу е бил владетел на Видинско – от 1798 до 1807 г. В 1806 г. бившият еничар Осман Пазвантоглу затваря няколкостотин миряни и свещеници от Видин и околността, воглаве с владиката Калиник в църквата Св. Петка и ги изколва пред олтара. Градът е център на въстания през 1773 и 1850 г.
Обсадата на Видин по време на Сръбско-българската война от 1885 г. завършва с успех за българите, които отбиват всички пристъпи на сръбската армия.
В първите години на XX век градът е известен с трайната си подкрепа за Демократическата партия. При избухването на Балканската война през 1912 г. 19 души от Видин са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
През 1950 – 1952 година, по време на колективизацията, 57 семейства (173 души) от града са принудително изселени от комунистическия режим.
Видин, като център на селскостопански район, традиционно развива свързано промишлено производство – известна е местната винарска изба „Новоселска гъмза“ (по името на Ново село, където обаче с производство на вино се занимава ЛВК „Ново село“), създават се млекоцентрала, консервно, мебелно и шивашко предприятия, цигарена и порцеланова фабрики, развива се бурно през 1950-те години заводът за водни помпи след усвояване на съветски модели и насочване на 95% от продукцията към големия пазар на СССР.
През 70-те и 80-те години на XX век градът бързо се разраства благодарение на новия Химически комбинат „Видахим“ (със завода за полиамидни влакна „Видлон“, завода за автомобилни гуми „Вида“, ремонтно-механичния завод, ТЕЦ „Видин“), станал основата на Държавното стопанско обединение „Видахим“ (с Научноизследователския институт по полиамидни влакна). Заводът за помпи „Георги Димитров“ прераства в комбинат и после в ДСО „Випом“ (включвайки и новия Научноизследователски институт за помпи), превръщайки се в най-големия производител на помпи на Балканите. В структурата на млекокомбината също е създаден научно-приложен развоен институт – НИИ по млечна промишленост, първият в отрасъла извън столицата. Създадени са също Тютюневият комбинат (на базата на Цигарената фабрика), Керамичният комбинат, Мебелният завод „Бдин“ (в добавка към мебелната кооперация), Заводът за ризи „Вида“ (конкуриращ се с ТПК „Боян Чонос“ в износа), веригата магазини „Финес“ (стоки за бита, парфюмерия и козметика) и други предприятия.
Освен с вината си Видин се слави с автомобилните си гуми, водни помпи, мъжки ризи, цигари и редица други продукти, много от тях успешно изнасяни не само в СИВ, но и в развиващите си и в развитите страни. Благодарение на видинската фабрика България става шестата страна в света, усвоила производството на изделия от финия костен порцелан.
След 1990 г. и прехода към пазарна икономика в България промишлените предприятия в града бързо западат и се сгромолясват под влиянието на фактори като политико-икономическо влияние, корупция в държавната и местната власт, приватизация на предприятия с явна невъзможност да оцелеят в новите условия.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
1880 – 13 704 души
1887 – 14 772 души
1910 – 16 450 души
Видин е 22-рият по големина областен град в България. Населението на цяла Северозападна България намалява още от 1946 г., като особено чувствително е намалението на област Видин, която от 1946 г. се е стопила наполовина. В много от общините се наблюдава обезлюдяване (делът на пенсионерите е над 30%). Понастоящем област Видин е най-малката по население в България, докато по територия е на 15 място от всичко 28 области. Дори области с много по-неблагоприятни условия за живот и по-малки територии, като област Смолян, област Кърджали са с по-многобройно население. Към 2009 г. населението на област Видин е 108 067 души. Без спешна политика за незабавно спиране хода на емиграционните процеси във Видинско и цяла Северозападна България в бъдеще областта може да се обезлюди подобно на Странджа, където гъстотата е едва 10 – 12 души/km² при средна гъстота за България 70,3 души/km².
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода от 1887 до 2013 г.
Управление
Избори за общински кмет
1995 г.: Иван Симеонов (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 60 % срещу Борис Спасов (Обединена демократична опозиция).
1999 г.: Иван Ценов (ОДС) печели на първи тур с 56 % срещу Кръсто Спасов (БСП, БЗС Александър Стамболийски, ПК Екогласност, БКП Георги Димитров, БЕКП).
2003 г.: Иван Ценов („Всички за Видин“) печели на втори тур с 52 % срещу Добромир Тодоров (БСП, ПД Социалдемократи, ОБТ, БЗС Александър Стамболийски).
2007 г.: Румен Видов (ГЕРБ) печели на втори тур с 65 % срещу Иван Ценов (Коалиция „За Видин“).
2011 г.: Герго Гергов (БСП, ЗСАС) печели на втори тур с 53,26 % срещу Владимир Тошев (ГЕРБ).
2015 г.: Огнян Ценков (ГЕРБ) печели на втори тур.
2019 г.: Цветан Ценков кандидат на местната коалиция СДС (НДСВ, Нова алтернатива, ЗНС, БЗНС, БДС), печели изборите във Видин c 57,8 % пред Огнян Ценков.
Международни отношения
Побратимени градове:
Градове партньори:
Икономика
Днес в града възстановява работа заводът за автомобилни гуми. Работи с около 200 работници също и заводът за помпи „Випом“, както и заводът за ризи „Вида“ (в ликвидация). Бившият НИИ по млечна промишленост е производствена база на „ЕлБи булгарикум“ (наследник на ДСО „Млечна промишленост“ и носител на авторските права по българския щам за кисело мляко).
Има чувствителен отрицателен ръст на населението поради миграционни процеси, произтичащи от безработицата в града и района. В резултат в града почти не са останали специалисти в която и да е област на икономиката. Това създава сериозни трудности пред фирмите, които възнамеряват да инвестират.
Туризъм
Туризмът във Видин е представен основно чрез фирмите, предлагащи хотелиерски услуги, заведенията за обществено хранене и лицензираните туристически агенции. Природните и културни забележителности на града и неговата богата история, превръщат района в интересно място за различните видове туризъм.
Крайградски зони за отдих
„Орляка“ – разположена на дунавския бряг на 4 км североизточно от града; обхваща къмпинг „Дунав“ с 30 бунгала и ресторант. Има много добри условия за краткотраен отдих с условия за водни спортове и риболов. В непосредствена близост е фериботът Видин – Калафат (Румъния). Посещава се от транзитни български и чуждестранни туристи. Обслужва се от асфалтиран път.
„Божурица“ – обособена в единствената високостеблена дъбова гора в Северозападна България, разположена на 18 км югозападно от града, отвъд гр. Дунавци, между селата Синаговци, Ивановци и Милчина лъка. Има малък язовир. Наличната база за отдих е с общ капацитет около 600 легла. Включва туристическата хижа „Божурица“ и бази за отдих на ведомства, стопански предприятия и обществени организации.
Съществуват добри условия за краткотраен и дълготраен отдих в лесопарка среда и водната площ за плуване, гребане и риболов. Големи са възможностите за излети и разходки в околностите. Изобилстват гъби, горски плодове и билки. Наличието на едър и дребен дивеч (елени лопатари, сърни, диви свине, зайци, фазани и др.) разкрива условия за практикуване на ловен спорт. Много добра транспортна достъпност чрез редовни автобусни линии между града и околните селища. От 2014 г. местността е дом на скоростните етапи на рали „Вида“.
„Рациария“ – намира се на 17 км южно от Видин на брега на р. Дунав. Обрасла с акации, цер и ясен, тя разкрива панорамни изгледи към реката. В зоната има добри условия за краткотраен отдих край водно течение с риболов, пешеходен и познавателен туризъм, индивидуален вилен отдих. В непосредствена близост е археологическия обект Рациария – останки от времето на римското владичество.
Инфраструктура
Транспорт
Видин е първото голямо пристанище в страната по течението на Дунав и начална точка на Републикански път I-1, водещ до границата с Гърция при Кулата. На 2 km от града е разположен фериботният комплекс Видин – Калафат. През 2013 г. той е заменен от втори мост по българското течение на реката, наречен „Нова Европа“ (известен по-рано като „Дунав мост 2“ или „мост Видин – Калафат“). През юли 2022 г. е отворена процедура за възобновяване на ферибота Видин – Калафат.
През Видин преминават 2 европейски транспортни коридора – 4-ти и 7-и. Тук е крайната гара на железопътната линия София – Враца – Видин. През 2010 г. с пари по програма ИСПА и заем от ЕИБ са изградени нова товарна ж.п. гара извън града, нова сграда на пътническата ж.п. гара Видин и участъка от товарната гара до Дунав мост 2.
Във Видин има 4 градски автобусни линии:
Образование
Училища
Филиал на Русенския университет „Ангел Кънчев“
Гимназия с преподаване на чужди езици „Йордан Радичков“
Природоматематическа гимназия „Екзарх Антим I“
Средно училище „Цар Симеон Велики“
Средно училище „Св. св. Кирил и Методий“
Средно училище „Петко Рачов Славейков“
Професионална гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“
Професионална гимназия по текстил и хранене „Михалаки Георгиев“
Професионална техническа гимназия „Васил Левски“
Основно училище „Иван Вазов“
Основно училище „Любен Каравелов“
Основно училище „Епископ Софроний Врачански“
Основно училище „Отец Паисий“
Основно училище „Свети Климент Охридски“
Помощно училище „Д-р Петър Берон“
Градско ученическо общежитие
Ресурсен център за подпомагане на интегрираното обучение и възпитание на деца и ученици със специални образователни потребности
Детски градини
Детска градина № 1 „Желязко Попниколов“
Обединено детско заведение № 10 „Радост“
Обединено детско заведение № 11 „Славейче“
Обединено детско заведение № 13 „Вида“
Обединено детско заведение № 16 „Русалка“
Обединено детско заведение № 18 „Щастливо детство“
Целодневна детска градина № 3 „Детелина“
Целодневна детска градина № 4 „Васил Левски“
Целодневна детска градина № 8 „Здравец“
Целодневна детска градина № 9 „Арабела“
Целодневна детска градина № 14 „Зорница“
Целодневна детска градина № 15 „Незабравка“
Целодневна детска градина № 17 „Синчец“
Целодневна детска градина № 19 „Звънче“
Банки
ДСК
Уникредит Булбанк
ОББ
KBC Банк
ПИБ
Пощенска банка
Ти Би Ай Кредит
ЦКБ
Инвестбанк
Тексим Банк
Алианц Банк
БНП Париба
Паркове и градини
Крайдунавска градска градина
Има исторически утвърден характер и запазена оригинална планова композиция. Решена е в пейзажен стил, в който хармонично се вписват боскетните форми на чемширите (характерни по форма за австрийските барокови паркове). Тази своеобразна смесица на стилове – пейзажен (носещ характера на английските паркове с редуване на открити и закрити пространства, където се разчита на ефекта от дървесните групи и поляни) и боскетни барокови форми на храстите, създава своя хармония и носи качества на нов стил, който можем да се определи като типично български.
Изграждането на крайдунавската градина става в 4 основни етапа: 1878 – 1899 г., 1911 – 1928 г., 1928 – 1939 г. (когато обхваща територията до Телеграф капия) и до 1960 г. (до крепостта Баба Вида). В парка има значими архитектурни паметници (театър „Вида“, джамията и библиотеката на Пазвантоглу, Телеграф капия, Турската поща, крепостта Баба Вида), археологически (трасето на турската крепостна стена), мемориални обекти, панорамни и наблюдателни пунктове, създаващи зрителен контакт с околната архитектурна рамка и река Дунав, много кътове за развлечения и отмора.
Други паркове и градини
Парк „Рова“ (Градина над рова) – на затрупаната част от рова, опасвал каменните стени на градската крепост, ограждали Стария град (кв. „Калето“).
Парк „Владикина бахча“ (северните 3/4 от бившия парк „Толбухин“) – пред стадиона; там е била лятната резиденция на Видинския владика.
Парк „Белите брези“ (южната 1/4 от бившия парк „Толбухин“) – до ж.к. „Христо Ботев“, изцяло с вековни дървета.
Парк „Нора Челеби Пизанти“ – до централните гробища.
Лесопарк „Майски лес“ – близо до колодрума.
Ловен парк – лесопарк край града.
Някои от крайградските паркове са с увредени зони, където повечето от дърветата са изсечени, а на места са превърнати на сметища.
Около големите обществени сгради – църки, училища, детски градини, общинска болница и предприятия, са оформени китни цветни градини и озеленени площи, придаващи на града свежест, чистота и уют.
Държавни институции
Във Видин действат всички териториални административни структури към съответните министерства и агенции, характерни за областен град, както и някои специфични. По-важните от тях са:
Многопрофилна болница за активно лечение „Света Петка“ АД
Медицински център „Света Петка“ ЕООД
Регионална здравна инспекция
Районна здравноосигурителна каса
Териториално поделение на НОИ
„Водоснабдяване и канализация“ ЕООД
Военно окръжие
Гарнизонен военен клуб с хотел
Областно звено „Охрана“
Териториално звено ГРАО
Областно пътно управление
Областна дирекция „Земеделие“
„Митническо бюро Видин“
Дирекция „Инспекция по труда“
Дирекция „Бюро по труда“
Дирекция „Социално подпомагане“
Регионална дирекция за социално подпомагане
Териториално поделение „Български пощи“ ЕАД
Регионално управление на образованието
Офис на НАП към ТД на НАП – В. Търново
Териториална дирекция на Държавния архив
Служба по геодезия, картография и кадастър
Областен отдел „Автомобилна администрация“
Областна дирекция по безопасност на храните
„Пристанище Видин“ ЕООД
Поделение към Дирекция „Речен надзор – Лом“
Офис „Рибарство и контрол“ към Сектор – Монтана
Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“
Областна Дирекция на МВР
Районно управление на МВР
Сектор „Пътна полиция“
Гранично полицейско управление
Териториална дирекция на ДАНС
Окръжна и Районна прокуратура
Окръжен съд и Районен съд
Административен съд
Териториален отдел на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество
Култура
Религии
Градът е център на Видинска епархия, оглавявана от митрополит Дометиан.
Театър и музика
Драматичен театър „Владимир Трандафилов“
Държавен куклен театър
Филхармония
Ансамбъл за народни песни и танци „Дунав“
Медии
БТА
БНР
Радио „Видин“
Радио „Фокус“
Радио „Бъдин“
Музеи и мавзолеи
Музей „Конака“
Музей „Кръстата казарма“
Крепост „Баба Вида“
Художествена галерия „Никола Петров“
Мавзолей на екзарх Антим I
Тюрбе на Мустафа паша (в двора на болницата)
Други културни учреждения
Регионална библиотека „Михалаки Георгиев“
Читалище „Цвят“
Ларп клан „Бдин“
Редовни събития
Видински панаир
Фолклорен фестивал „Танци Край Дунав“
Международен фестивал на влашката песен и танц
Ежегоден фестивал на училищата от региона
Ежегоден концерт на „Jazz състав Fame“
Бдински национален некланов зимен ларп (ежегодно от 2008 г.)
Турнир по уличен баскетбол Streetball
Рали „Вида“
Раликрос Видин
Мотосъбор на „North-West Motors“
Забележителности
Замък „Баба Вида“
Замъкът „Баба Вида“, намиращ се на брега на Дунав и опасан от ров с вода, е главната забележителност на града и единствената изцяло запазена средновековна крепост в България.
На мястото е имало бастион по времето на Римската империя като седалище на малък гарнизон с наблюдателна кула, около която постепенно се изгражда крепостта. По-късно местните управители я ползват за феодален замък.
Според Евлия Челеби крепостта е завладяна през 1390 г. по времето на султан Баязид I под предводителството на Евренос бей, който я разрушава до основи. Построена е отново през 1475 – 1476 г. по времето на султан Баязид II.
Крепостта музей „Баба Вида“ е сред Стоте национални туристически обекта на БТС. Работи в делнични дни от 8:30 до 17:00 ч. и в празнични дни от 9:30 до 17:00 ч.
Видинска крепост
Като важен военен и административен град и столица на Бдинското царство на Иван Срацимир градът се разраства около замъка Баба Вида, а за защита на населението градът постепенно се укрепва. Изгражда се градската Видинска крепост между 1704 и 1735 г. Тя включва замъка Баба Вида (като цитадела) и 3 концентрични пояса укрепления около града:
каменни крепостни стени, опасващи града откъм сушата (подсилени отвън от ров с вода) и реката;
ров, пълен с вода от р. Дунав, с 13 порти (6 от тях край реката), наричани капии;
земен вал (насип) отвъд днешния град, известен като Редута.
При обсадата на града по време на Сръбско-българската война от 1885 г. капитан Атанас Узунов, командващ Северния фронт, заповядва да се пусне вода от река Дунав в каналите на града. Така наводнява околностите му и Видин е обграден от вода като остров.
Запазени са повечето капии, северната половина от рова и само малка част от стените. Южната половина от рова е засипана и на негово място е създадена градина, отделяща стария град (наричан Калето) от новите градски части. Най-известна е Стамбо̀л капия, смятана за главната порта на Видинската крепост.
Храмове
Видинската катедрала „Свети Димитър“ е втората по височина в България след софийската „Александър Невски“.
Катедрала „Свети Димитър“
Църква „Свети Пантелеймон“
Църква „Света Петка“
Църква „Св. Николай“
Видинска синагога
Джамия с библиотека на Осман Пазвантоглу
Мустафа паша джамия
Паметници
Паметник „Победен щурм“ (Бдинци)
Паметник на Скърбящия воин на пл. „Съединение“ до гарата. Паметник на загиналите в Сръбско-българската война от 3-ти бдински полк
Паметник на Свободата (Монумент на антифашистката борба)
Паметник на цар Симеон Велики
Паметник на цар Иван Срацимир
Паметник на Христо Ботев
Паметник на Васил Левски
Паметник на Любен Каравелов
Сградата на Тома Лозанов (архитектурен паметник)
Турска поща (архитектурен паметник)
Скулптури на лисичките
Паметник на преп. Софроний Врачански
Паметник на Димитър Благоев
Паметник на Боян Чонос
Паметник-костница на Найчо Цанов
Паметник на маршал Фьодор Толбухин
Паметникът на ген. Кръстьо Маринов
Мемориал на жертвите на комунизма
Паметник на кап. л-т Кирил Минков
Паметник на подпоручик Ангел Тодоров
Монумент на загиналите във войните
Паметник на Тодор Петров
Паметник на Никола Петров
Паметник на Крум Беков
Паметник на Михалаки Георгиев
Паметник на Йордан Радичков
Паметник на Лорд Байрон
Паметник на Вълчо Вълчев
Паметник на Коста Йорданов
Паметник на Илия Дечев
Паметник на първите видински вестникари
Паметник на Жул Паскин
Паметник на Хаим Пизанти
Паметник на благодарността
Паметник „8-ми март“
Мемориал на спортната слава
Скулптура на майка с дете
Статуя на Херкулес
Статуя на плувеца
Статуи на трите сестри
Спорт
Спортни клубове
ФК „Бдин“
БК „Видабаскет“
Кану-каяк клуб „Ванто“
СКК „Стрела“
СК „Самбо джудо борба“, Видин
Спортен клуб по бокс „Global Sports Fight Club“
Клуб по спортни танци „Видин 99“
Волейболен клуб „Бдин-Вида“
Кану-каяк клуб „Бдинци 77“
Карате клуб „Видин“
СК по тенис на маса „Бдинци – 2000“
Шахматен клуб „Найден Войнов“
СК по лека атлетика „Атлет“
Клуб по спортни танци „Аксел“
Клуб по спортни танци „Елит“
Клуб по културизъм „Бъдин“
КГСГ „Вида спорт – 2001“
АСК „Вида Моторспорт“
стадион „Георги Бенковски“
колодрум
Личности
Родени във Видин
Младен Павлов (1848 – 1935) – национал-революционер, участник в Ботевата чета
Тома Лозанов (1853 – 1952), строителен предприемач и търговец
Михалаки Георгиев (1854 – 1916) – писател
Димитър Мишев (1856 – 1932) – учен, академик
Найчо Цанов (1857 – 1923) – политик
Стефан Илиев (1869 – 1917) – полковник, командир на 15-и пехотен ломски полк по време на Първата световна война
Петко Тотев – български революционер от ВМОРО, четник на Никола Георгиев Топчията
Панайот Байчев или Бойчев – революционер, кумановски войвода на ВМОРО.
Стефан Младенов (1880 – 1963) – учен, академик
Никола Петров (1881 – 1916) – художник, живописец
Жул Паскин (1885 – 1930) – френски художник
Кирил Минков (1888 – 1916) – флотски офицер, загинал през Първата световна война
Кирил Василев (1908 – 1987) – художник, живописец, автор на официалния портрет на цар Борис III.
Александър Сталийски (1893 – 1945) – юрист, министър на правосъдието
Пантелей Зарев (1911 – 1997) – литературен критик
Боян Чонос (1921 – 1943) – партизанин
Димитър Димитров (1932 – 2002) – учен, министър
Вълчо Камарашев (1937 – 2020) – актьор
Венелин Живков (1940) – учен, член-кореспондент
Петър Чернев (1943 – 1992) – певец и композитор
Йохан Давидов (1949) – математик, професор
Димитър Костов (1957) – банкер, министър
Даниел Боримиров (1970) – футболист
Йордан Йончев-Гъмзата (1976) – тромпетист
Починали във Видин
Антим I (1816 – 1888) – български екзарх
Ангел Куртелов (1887 – 1933) – революционер, офицер
Боян Чонос (1921 – 1943) – партизанин
Други, действали във Видин
Велко Петров (1780 – 1813) – български хайдутин (Хайдут Велко) – сръбски революционер
Драган Цанков (1828 – 1911) – български политик
Атанас Узунов (1857 – 1887) – български майор, комендант на Видин, почетен гражданин на Видин
Петър Младенов (1936 – 2000) – председател на Държавния съвет и председател (президент) на България
Радослав Гайдарски (1937) – български лекар, министър, почетен гражданин на Видин
Андрей Пантев (1937) – български историк, академик и политик
Източници
Външни препратки
Община Видин
Видин онлайн
Фотогалерия „Снимки от Видин“
Видин – Баба Вида
„Видин в пътепис от XVII в.: Красиво население, 4700 къщи, 450 дюкяна, 200 бани“, faktograf.bg, 11 януари 2011 г.
ГКПП между България и Румъния
Пристанищни градове в България
Градове на Дунав
|
{'title': 'Лом', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%BE%D0%BC', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Лом е град в област Монтана, Северозападна България. Разположен е по поречието на река Дунав, при вливането в нея на река Лом. Отстои на 162 km северно от София, на 56 km югоизточно от Видин, на 50 km
|
северно от Монтана и на 42 km западно от Козлодуй. Лом е административен и стопански център на едноименната община Лом. Населението на града към края на 2009 г. е 24 300 жители, което го прави второто по големина населено място в областта.
География
Град Лом е разположен в близост до устието на едноименната река Лом. Развитието му като голям речен пристанищен център, втори по значение за България след Русе, се определя от това, че е най-близкото пристанище до столицата.
Квартали на Лом: Боруна, Люляците, Зорница, Калетата, Младост, Младеново, Момин брод, Стадиона, Хумата.
Население
Към 15 септември 2015 година в Лом живеят 23 980 жители по настоящ адрес.
Национален състав на населението според официалното преброяване от 1 февруари 2011 година:
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода от 1887 до 2009 г.:
История
Античност и Средновековие
Основан е още от траките с името Артанес. След тях римляните строят пътна станция и кастел, а селището наричат Алмус. Според Константин Иречек имената на днешния град и река Лом са славянизирана версия на посоченото латинско название. Античните останки са разкрити сред днешния кв. „Калетата“ в града и са обявени за паметник на културата с национално значение през 1971 г. При авариен ремонт на канализация през 2015 г. е унищожена част от антична фортификационна кула, която се намира на 50 м южно от проучените части от западната крепостна стена, в непосредствена близост до днешния Републикански път II-81.
В началните десетилетия на II век Алмус принадлежи административно в областта Рациария в провинция Горна Мизия. Археологически свидетелства за този период се откриват с печати на Първа и Втора кохорта на V Македонски легион, квартирувал в близкия Ескус през III в. сл. Хр. Сведения за Алмус от този период се съдържат в Пойтингеровата карта, "Пътеводителя на император Антонин", "Списъка на служебните рангове, съчиненията "За постройките" на Прокопий и "Гетика" на Йорданес. Епиграфски паметници от античността, свързани с Алмус, са публикувани от Богдан Филов, Гаврил Кацаров, Феликс Каниц, Константин Иречек.
През османския период в района на Калето се разполага Турската махала, която е опасана с висок, четириъгълен землен вал с кръгли бастеи в ъглите и две порти.
Ново време
Алмус е обозначен и върху някои западноевропейски карти от XVI в., като тези на Абрахам Ортелий. Предполага се, че селището в днешните си граници е основано през 1695 г. Името Лом паланка се споменава за първи път през 1704 г. Според съществуващата тогава практика, паланка се наричало населено място, което е нещо средно между село и град по големина и значение. През 1798 г. Лом пострадва от кърджалиите. Според Каниц и Фехер изгонени от Русия татари се заселват в Поломието, а много българи се изселват в напустнатите от татарите места.
С развитието на корабоплаването по Дунав след 1830 г. нараства и значението на града. Голям тласък в развитието му дава построяването на шосето до София и превръщането му в главно експортно пристанище за Виена (Австрия). Това оказва и голямо влияние върху архитектурата на града. Към 1869 г. в него е имало около 120 магазина, 148 търговски кантори, 175 бакалници, 34 кафенета, 6 хотела, 2 мелници. Градът е бил струпан около старото кале, в което се влизало през „капии“ (порти) – Видинска, Белоградчишка, Софийска. Ломските търговци разнасяли стоки по всички големи панаири. Лом се гордее с възрожденските си традиции. В него е основано едно от първите читалища в България (1856 г.), създадено е първото женско дружество в България (1858), играе се едно от първите театрални представления в страната. Тук работи народният будител Кръстьо Пишурка. За този период на Лом подробно свидетелства Константин Иречек в своя Български дневник, след като пристига през 1879 г. в Княжество България през Ломското пристанище. През 1880 г. градът е наброява 7500 жители.
Религии
Основното вероизповедание е християнството. Преобладаваща е източно-православната църква, като втори по значимост са протестантските църкви (адвентисти, баптисти, Българска божия църква).
Политика
2011 г. – Иво Иванов (ГЕРБ) печели на втори тур с 53% срещу Пенка Пенкова (БСП).
2007 г. – Пенка Пенкова (Независим кандидат) печели на първи тур със 73% преднина пред останалите кандидати.
2003 г. – Пенка Пенкова (НДСВ) печели на втори тур с 53% срещу Жори Алексиев (БСП, ДПС, ПД Социалдемократи).
1999 г. – Руси Русинов (ОДС) печели на втори тур с 55% срещу Жори Алексиев (БСП и леви сили).
1995 г. – Богомил Колчев (независим) печели на втори тур с 57% срещу Недялка Трайкова (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност).
1991 – 1995 г. – инж. Йордан Кирилов Йорданов – първият демократично избран кмет на град Лом след 1944 г. Избран е с подкрепата на БЗНС – Никола Петков и СДС на втори тур с 12 800 гласа (или 51%) срещу Иван Трендафилов (БСП).
Обществени институции
Неправителствени организации
Фондация „Жени за Лом“
„Център за младежки инициативи – Лом“
Забележителности
В града:
Градски исторически музей – помещава се в забележителна стара сграда на общинската управа
Антична крепост Алмус – запазени са основите
Дунавски парк – изцяло обновен през 2011 г.
Читалище „Постоянство“
Сградата на бившето Педагогическо училище
Борунска черква
Паметник на Цеко войвода (1807 – 1881), участник в борбите за освобождение на Сърбия и провъзгласен от правителството и за войвода
В околностите:
Останки от Аспаруховия ров (на 4 km югоизточно).
река Дунав, по брега на която има построени почивни бази, заведения, места за отдих и спорт; голямата река предоставя чудесни възможности за риболов, водомоторни спортове, воден туризъм и много други дейности.
Спорт
Футбол
20.06.1921 Основан СК „Левски“ (Гьолска махала), 1923 СК „Будьони“ се закрива, 1924 СК „Огризан кокал“ се преименува на СК „Борислав“, 1924 СК „Борислав“, СК „България“ и СК „Ураган“ образуват СК „Мария Луиза“ (Казармата), 1924 СК „Вулкан“ се преименува на СК „Celtic“, 1924 СК „Celtic“ се преименува на СК „Цар Борис III“ (Казармата), 1924 СК „Левски“ става член на Българската национална спортна организация, 1925 СК „Славейков“ се обединява със СК „Левски“.
1930 Основан СК „Менаптем 1“ (Циганската махала), 1934 СК „Мария Луиза“ се преименува на Офицерски СК „Княгиня Мария Луиза“, 1937 Офицерски СК „Княгиня Мария Луиза“ играе в Лом приятелска среща с Националния отбор по футбол, загубен с 4 – 10, 1937 СК „Левски“ играе в Лом приятелска среща с Националния отбор по футбол, загубен с 3 – 4.
1937 Основан СК „Княз Симеон Търновски“ (Казармата)
1939 Основан Работнически СК (Панаирска махала)
1940 СК „Ботев“
1945 Всички спортни дружества са закрити и се образува СК „Левски-45“, 1946 СК „Левски-45“ е преименуван на СК „Възрожденец“, 1947 СК „Възрожденец“ е преименуван на СК „Републиканец“.
1948 Основани са ФК „Ботев“, ФК „Дунав“, ФК „Торпедо“, ФК при Дом на Народната армия, ФК „Строител“, ФК „Динамо“, Доброволни спортни организации „Урожай“ и „Спартак-МВР“. Започва Градско първенство.
1949 Основани са ДСО „Локомотив“ и ДСО „Червено знаме“, 1954 ДСО „Локомотив“ влиза в „Б“ РФГ, 1955 ДСО „Локомотив“ и ДСО „Червено знаме“ се обединяват под името
ФД „Левски“, 1956 ФД „Левски“ е победител в Северозападна „Б“ РФГ, 1956 ФД „Левски“ играе приятелски мач в Лом с отбора на Китайската народоосвободителна армия и губи с 3 – 4, 1960 ФД „Левски“ изпада в Северозападна „В“ РФГ, зона Мизия, 1967 ФД „Левски“ влиза отново в Северна „Б“ РФГ, 1967 ФД „Левски“ играе в Лом приятелска среща с Националния отбор по футбол, загубен с 1 – 5, 1969 ФД „Левски“ е преименуван на ФД „Дунав“, 1974 ФД „Дунав“ изпада в Северозападна „В“ РФГ, зона Мизия, 1975 ФД „Дунав“ влиза отново в Северна „Б“ РФГ, 1976 ФД „Дунав“ изпада в Северозападна „В“ РФГ, зона Мизия, 1992 ФК „Дунав“ влиза отново в Северна „Б“ РФГ, 2003 Възстановен ФК „Мария Луиза“, играещ във В група, 2009 ФК „Мария Луиза“ е разформирован и прекратява съществуване.
2009 ФК „Алмус Биър“ с. Сталийска махала („В“ Група) започва да играе домакинските си срещи на ломския стадион.
2012 Създадени са ФК „Поломие 2012“, ФК „Левски 2012“ и ФК „Алмус 2012“, 2015 ФК „Левски 2012“ влиза в „А“ ОФГ Монтана, 2016 ФК „Левски 2012“ е изваден от участие в „А“ ОФГ Монтана, а ФК „Алмус 2012“ печели промоция в „А“ ОФГ Монтана чрез спечелен бараж
Други спортове
Клуб по спортна акробатика „Олимп“
Клуб за водни екстремни спортове „Порт Лом“
Клуб по бадминтон
Клуб по конен спорт
Редовни събития
Всяка година около 17 септември са традиционните панаирни дни на град Лом.
В дните на „Джулай морнинг“ се организира мотосъбор в местността „Стрелбището“. Организатор на събитието е мотоклуб „Ягула“. Събитието винаги съвпада с „July morning“, което традиционно се празнува и в Лом.
На 17 септември („Вяра, Надежда, Любов“) е празникът на град Лом. С решение № 171/21.07.1993 г. общинският съвет на община Лом е избрал този обичан църковен празник за Ден на Лом. Това е християнският празник на светиците Вяра, Надежда и Любов, както и на майка им – света София. На тях са наречени основните религиозни добродетели: мъдрост, вяра, надежда и любов.
По традиция в празничния ден в най-големия местен храм „Успение Богородично“ се отслужва тържествена света литургия за здраве и щастие на ломчани. Задължителен елемент е и тържественото заседание на общинския съвет, на което се връчват почетните звания „Почетен гражданин на гр. Лом“ и „Кръстьо Пишурка“ за изключителни заслуги в различни области.
От 2012 г. в града се организира рок фестивал „Рок вълнение“, като са се провели 8 издания – две през 2012-а и по едно в следващите години. Целта на фестивала е популяризирането на млади групи и излизането им на една сцена с утвърдени имена на българската рок музика. През годините на сцената на фестивала са излизали знаменитости като Васко Кръпката и Подуене блус бенд, Б.Т.Р. и Джон Лоутън, Обратен ефект и други, както и изтъкнати млади банди като The Lefties, Hurleur (Сърбия) и Лопатарка.
Известни личности
Родени в Лом
Александър Белев (? – 1944), политик
Александър Райчев, композитор
Александър Чирков (1938 – 2020), кардиохирург, извършил първата сърдечна трансплантация в България (1986)
Андрей Андреев (p. 1943), лекар
Антон Торньов, (1868 – 1942), архитект
Асен Партениев (1876 – 1905), революционер
Бойчо Бойчев (1902 – 1971), лекар, основоположник на травматологията и ортопедията в България
Боян Смилов (1885 – 1947), политик
Виолета Минкова (1932 – 1992), актриса
Владимир Шкодров (1930 – 2010), астроном
Георги Иванов, български революционер от ВМОРО, четник на Никола Груйчин
Георги Чаушов (р. 1938), художник и аниматор
Димитър Маринов (1846 – 1940), общественик
Екатерина Благоева (р. 1933), географ и ландшафтовед
Емил Андреев (р. 1956), писател
Емил Минков (1930 – 2003), музикант – цигулар и концертмайстор
Игор Дамянов (р. 1953), политик
Искра Фидосова (р. 1971), политик, депутат в XLI и XLII НС
Йордан Гаврилов (1904 – 1997), професор, основател на Детската музикална школа в Лом
Кирил Дрангов (1901 – 1946), революционер, син на Борис Дрангов
Марион Колева (р. 1956), журналистка
Мариян Огнянов (р. 1988), футболист
Милко Бечев (1926 – 1988), архитект.
Милчо Горанов (1928 – 2008), футболист, играл в Славия и Националния отбор, бронзов медалист от Летни олимпийски игри 1956
Михаил Кантарджиев (1910 – 2002), шахматист, държавен шампион 1937 г., участник в Олимпиадата в Буенос Айрес 1939 г.
Михаил Лазаров, български революционер от ВМОРО
Никола Логофетов (1880 – 1945), депутат, председател на XXV народно събрание, адвокат в Лом
Никола Първанов (1837 – 1872), възрожденски просветител и книжовник, създател на класното училище
Обретен Евстатиев (1891 – 1946), диригент
Петър Берковски (1852 – 1892), съратник на Левски, опълченец, общественик
Първан Драганов (1890 – 1945), офицер и политик
Симеон Пиронков (1927 – 2000), композитор
Тодор Боров (1901 – 1993), библиограф
Тодор Йончев (1859 – 1940), учител и общественик, ръководител на българската делегация на Първите олимпийски игри през 1896 г. в Атина
Тодор Христов Петров (1919 – 1992) художник
Тодор Пиронков (1891 -1962), цирков артист
Ралчо Трашлиев (1930 – 2014), психиатър, професор по педагогика
Цветан Иванов Цветков (1938 – 2013), хирург и политик, народен представител в Седмото велико народно събрание (1990 – 1991)
Цветан Минков (1891 – 1967), писател и литературен критик
Цветан Тодоров (1899 – 1962), езиковед
Ценко Цветанов (1904 – 1960), писател и библиограф
Чавдар Чакъров (1977 – 2005), художник
Яна Язова (1912 – 1974), писателка
Починали в Лом
Кръстьо Пишурка (1823 – 1875), просветен и театрален деец, народен будител
Мирон (Мирче) Илиев (? – 1914), български иконописец
Други хора, свързани с Лом
Еремия Българов (около 1836 – 1868), четник на Х. Димитър и Ст. Караджа, учи в града в средата 50-те години на XIX век
Стефан Тошев (1859 – 1924), генерал, командва Ломпаланска №7 пеша дружина през 1885 г.
Димитър Маринов (1846 – 1940), етнограф, основател и пръв директор на Етнографския музей, израства и учи в града
Михаил Димитров Дафинкичев (1881 – 1966), академик, изследовател на Ботев, завършил Педагогическото училище
Димитър Списаревски (1916 – 1943), летец, живял в града от 1919 до 1931 г.
Евгени Миланов (1945), професор, доктор на науките, инженер, заместник-директор на Центъра по хидро- и аеродинамика към БАН
Луи Айер (1865 – 1916), швейцарец, съосновател на спортното движение в България, учител по физическо възпитание в града през 1894 г.
Йонас Басанавичус (1851 – 1927), литовски общественик, лекар в града през 1878 – 1882
Доньо Донев (1929 – 2007), художник, учи в гимназия „Найден Геров“
Борис Дрангов (1872 – 1917), офицер, служил във 2-ри конен полк в града от 1898 до 1903 г.
Пантелей Зарев (1911 – 1997), литературен критик, живее в града от средата на 1920-те до 1936 г.
Емануил Иванов (1857 – 1925), математик, учител в гимназията през 1883 – 1885
Васил Кънчов (1862 – 1902), учен, завършва гимназия през 1884 г.
Георги Марковски (1941 – 1999), писател, завършва гимназия през 1959
Петър Панчевски (1902 – 1982), офицер, завършва педагогическо училище през 1923 г.
Емануил Попдимитров (1885 – 1943), поет, учител в града 1912 г.
Георги Стоянов (1874 – 1917), поет, завършва педагогическо училище през 1894 г.
Недялка Трайкова, (р. 1942), филолог, директор на читалище „Постоянство“
Павел Христов (1874 – 1922), революционер, завършва гимназия през 1894 г.
Тодор Борисов (1922 – 2008), адвокат
Сашко Гаврилов - немски цигулар, син на Йордан Гаврилов
Хернани Цибрански (1931 – 2006), зъболекар, музикант, културен деятел
Външни препратки
Сайтът на град Лом
Радио и телевизия в Лом
Бележки
|
{'title': 'Бяла Слатина', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8F%D0%BB%D0%B0%20%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бя̀ла Сла̀тина е град в област Враца, Северозападна България. Той е административен и стопански център на община Бяла Слатина.
Населението на града към края на 2019 година е 9 644 жители.
Според спе
|
циалисти, занимаващи се с произхода на имената (ономастици), името Слатина означава 'солен извор'.
География
Градът се намира на около 50 км североизточно от Враца в Северозападна България, област Враца, община Бяла Слатина. Бяла Слатина се намира в ниска част на равнината и затова при движение по пътя за града самият град не се вижда. Бяла Слатина е един от малкото градове строени планово – с прави и дълги улици. На север от града се намира вилна зона (застроени вили по цялата дължина на града). Покрай града от север-североизток минава река Скът.
История на града
Най-старото селище в центъра на Бяла Слатина е от епохата на средния неолит, втората половина на шестото хилядолетие пр.Хр. Останките от това селище са открити на самия бряг на р. Скът и се простират на юг до градската баня и до парка. Има още няколко неизследвани праисторически селища в района на днешния град. При изкопни работи за основите на читалищната сграда на югоизток от центъра на града са открити останки от селище и некропол, съществували през бронзовата епоха. Намерени са глинени съдове и един бронзов връх за кама, които се съхраняват в Националния археологически музей. На изток от града до извора Сладнѝца, бившата училищна градина, също има следи от антично тракийско селище.
Видно от османски документи от периода XV – XIX в. Бяла Слатина е заварена от османската инвазия с днешното си име. Изглежда, че Бяла Слатина и целият край много са пострадали при един селски бунт против султана през 1766 г., в резултат на което много от селата били обезлюдени, а други останали с население по-малко от половината. Поради това турската администрация заселила в този район помаци от Ловешко и Тиквешко. Според един списък от 1876 г. българомохамеданите в Бяла Слатина наброяват близо 100 къщи и 156 жители (броени са само мъжете). След Освобождението помаците постепенно се изселват в Анадола.
С указ № 317 от 26 юни 1880 г. Бяла Слатина става околийски център на окръг Орехово и е околия до 1959 г. на Врачанска област.
Първата болница в селото е открита през 1889. През 1907 година толстоисти правят опит да основат своя колония в селото и дори инсталират там печатна машина, но са изгонени от местните жители.
В първите години на XX век градът е известен с трайната си подкрепа за Прогресивнолибералната партия.
При избухването на Балканската война в 1912 година трима души от Бяла Слатина са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Бяла Слатина е обявена за град с указ на цар Фердинанд от 27 юни 1914 година. Илия Калканов е кметът, по чието време населеното място става град.
Население
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2016):
Икономика
По време на социализма в града са работили няколко големи завода. Тогава градът бързо се е разраствал и от него държавата е печелела много. Например по-голямата част от продукцията на шивашкото предприятие „Пионер“ е изнасяна в СССР. Произвеждани са и части за мотокари. След промените от 1989 г. предприятията са приватизирани, земеделската земя е реституирана, в града остават почти всички заводи, но с много намален персонал и производство.
Обществени институции
Общинска администрация, Бяла Слатина
Дирекция „Социално подпомагане“
Дирекция Бюро по труда
Кметове
2011: Иво Цветков (ГЕРБ) печели на втори тур срещу Венцислав Василев (БСП)
2007: Венцислав Василев (БСП) печели на втори тур с 64,18% срещу Мехти Касъмов (Солидарност)
2003: Милко Симеонов (БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ОБТ, ПДСД) печели на втори тур с 67% срещу Данаил Йолов (независим)
1999: Милко Симеонов (БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на втори тур с 58% срещу Параскева Ненчева (ОДС)
1995: Иван Георгиев (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на втори тур с 56% срещу Тодорин Диковски (независим)
Култура
През зимата на 1892 г., по инициатива на Иван А.Цонев, главен бирник на селото, и със съдействието на Гюздо Петков и други будни хора се основава читалище и се именува „Развитие“. Читалището разполага с библиотека, художествена галерия, танцови зали и др. През годините се появяват и художествените любителски колективи като: Белослатинския театър, Детско театрално студио „Буратино“, Детска театрална школа „Лъч“, появява се и музикалното изкуство като се свормират Духовата музика, Четригласният смесен хор, Мъжка вокална група, Детски народен хор, Смесеният камерен хор, Детските вокални групи: „Мини Мис“, „Бяла Слата“, „Бони-Бон“ и Детска музикална школа, появява се и танцовото изкуство, като се създават: танцов състав „Развитие“, тогавашният ансамбъл „Пионер“, група на характерни танци, група по модерен балет, балет „Грация“. През 1983 г. е построена новата сградата на читалище „Развитие“.
Образование
НУ „Цани Гинчев“
НУ „Христо Ботев“
НУ „Христо Смирненски“
ОУ „Св. Климент Охридски“
СОУ „Васил Левски“
ПАГ „Никола Йонков Вапцаров“
ПГО „Елисавета Багряна“
Забележителности
„Китката“ е местност с дъбова горичка, намираща се край западния край на Бяла Слатина. Тя е бивш дългогодишен символ на града и общината, включен в герба на града. Горичката включва 15-ина дъбове, израснали в кръг като китка, намираща се в близкия район, известен като Агиното бранище. Към 2012 г. вече не съществува, горичката с дъбовете е унищожена.
Паметник на Ботевия четник Кольо Радев-Черкеза – намира се на гроба му в двора на храм „Света Параскева“.
Паметник на поета революционер Николай Хрелков – намира се в централния градски парк.
Паметник „Перката“ – паметник на загинали по време на Втората световна война съветски летци. Намира се на едно от възвишенията североизточно от града в местността „Лесопарка“. До паметник във вид на част от самолетно витло, се стига по извити бетонни стъпала от местността „Езерото“.
Паметник на Цола Драгойчева – намира се на централния градски площад.
Паметник на антифашиста Благой Монов – намира се в двора на прогимназия „Св. Климент Охридски“.
Паметник на военнослужещите и доброволците от града, загинали по време на Сръбско-българската война, Балканската война, Междусъюзническата война, Първата световна война и Втората световна война. Представлява стоманобетонна конструкция, облицована с мрамор, с надпис „Българийо, за тебе те умряха!“. На 3 плочи от черен гранит са списъците с имената по азбучен ред на загиналите през войните. Построен е през 2014 година. Намира се на централния градски площад пред сградата на общинската администрация.
Читалище „Развитие 1892“ се намира се на площад „Демокрация“ № 1
Редовни събития
Майски културни празници: провеждат се всяка година около празника на славянската просвета и култура 24 май.
Традиционен белослатински панаир: провежда се всяка година около 14 септември Кръстовден. Празникът продължава няколко дни. Включва културна програма и представяне на браншови организации.
Празник на Бяла Слатина: отбелязва се на църковния празник Кръстовден (14 септември) с решение на Общинския съвет от 2002 г.
Личности
Родени в Бяла Слатина
Блага Димитрова (1922 – 2003) – писателка, сценаристка, поетеса и вицепрезидент на Република България
Цола Драгойчева (1898 – 1993) – политик от БКП
Васил Габровски (1930 – 2011) – художник-живописец, дизайнер, монументалист, председател на СБХ, Враца (1972 – 1988), сред основателите на художествената галерия в града
проф. д-р Васил Николов (р. 1951 – археолог, ръководител (2003) на Археологическия институт с музей към БАН
Весела Драганова (р. 1964) – председателка на Партията на българските жени
Георги Божинов (р. 1949) – политик
проф. Димитрина Кауфман (р. 1944) – музиколожка и фолклористка, създателка и ръководителка на хорове
Емил Трифонов – Кембъла (1964 – 2007) – музикант, телевизионен водещ и шоумен
проф. д-р Йордан Стаменов (р. 1940) – физик, завършил в Дрезден „Ядрена физика“, директор на Института по ядрени изследвания и ядрена енергетика на БАН
Лъчезар Лазаров (1952 – 2019) – журналист, учител, книгоиздател, поет и общественик
Маргарита Дакова (1926 – 1984) – основоположничка на музея в Добрич, етнографка, публицистка
Милен Гетов (1925 - 2022) – кинорежисьор, журналист и драматург
Николай Хрелков (1894 – 1950) – поет, публицист и преводач
Петко Карлуковски (1921 – 1974) – актьор
Петър Маринов Нанев (1954 – 1990) – преподавател по латински език в Тракийския университет в Стара Загора
доц. Светла Владимирова Цанкова (р. 1969) – доктор по философия, преподавателка в УНСС
Събка Николова Тодорова-Цанкова (р. 1948) – заслужил учител и общински съветник от БСДП
Цанко Бозайников (1928 – 2003) – музикант, музикален педагог и композитор, съосновател (1954) на Детската музикална школа и пръв неин директор, организатор и ръководител на инструментални състави и хорове
проф. Цанко Яблански (р. 1944) – професор по генетика и селекция на животните, заместник-ректор на Тракийския университет, кмет на Стара Загора, посланик в Израел
Цветан Сираков (р. 1943) – художник, живописец, читалищен деятел, общественик
Цено Йолов (1929 – 1998) – учител, автор на 3 учебника
Свързани с града
Георги Цанев (1943 – 2008) – писател, поет, журналист и общественик
Иванчо Съйнов – народен будител и революционер
Кольо Радев-Черкеза (1850 – 1927) – революционер, участник в Ботевата чета
Красимир Андреев (р. 1935) – учител, диригент и композитор
Красимира Василева Милчева – журналистка, учителка, поетеса, общественичка
Марин Попандреев (1840 – 1916) – свещеник, народен будител, общественик
Никола Джамджиев – учител, революционер, народен будител
Николай Димитров Фенерски (р. 1974) – журналист, публицист, писател, преводач, общественик
Светослав Обретенов (1909 – 1955) – композитор, диригент и общественик
Филип Симидов (1852 – 1925) – учител, революционер, народен будител
Христо Цанев Карлуковски (1870 – 1956) – индустриалец, основател на фабрика „Енергия“ в Бяла Слатина и общественик, деец на БРСДП (широки социалисти)
Цани Гинчев (1832 – 1894) – народен будител, писател, публицист и учител
Цветан Близнаков (1929 – 2012) – педагог, дългогодишен ръководител на шахматната секция в града, актьор-самодеец, публицист, писател, общественик
Йонислав Йотов Тото (Рапър)
Габриела Василева(р.1991) Мис България 2012
Спорт
Футболен клуб „Чавдар“ (Западна „Б“ група)-закрит
Волейболен клуб „Чавдар“
Джудо клуб „Чавдар“ 2015
Източници
Външни препратки
Бяла Слатина Онлайн - Регионални новини
Радио и телевизия в Бяла Слатина
Официален сайт на Община Бяла Слатина
360 градусови панорамни снимки от Бяла Слатина
Bela Slatina Tarihi – История на Бяла Слатина на турски език
Карта на гр. Бяла Слатина и региона
Градове в област Враца
Община Бяла Слатина
|
{'title': 'Мизия (град)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%8F%20%28%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Мѝзия (старо име: Букьовци) е град в Северозападна България, област Враца. Градът е административен център на община Мизия.
История
Най-ранните следи за появата на хора в околностите на някогашното
|
село Букьовци датират отпреди пет хиляди години. Тракийските племена, обитавали онези земи, са оставили богато културно наследство. Намереното през 1925 г. прочуто Букьовско съкровище от сребърни тракийски накити се пази в Националния исторически музей в гр. София.
В края на VI и началото на VII в. славяните основат селище в североизточната част на днешна Мизия.
Село Букьовци е оформено през XVIII в. За първи път името му се среща в турски регистър от 1848 г.
В началото на 70-те години на XIX век букьовчани създават местен таен революционен комитет за подготовка на въоръжено въстание. В селата са отсядали Левски, Заимов, Бенковски, Волов, Обретенов. Душа на комитета през 1874 г. става учителят Спас Соколов, който участва и в Ботевата чета. Освобождението за този край настъпва на 21 ноември 1877 г.
При избухването на Балканската война в 1912 г. човек от Букьовци е доброволец в Македоно-одринското опълчение.
През лятото на 1950 г., по време на колективизацията, над двеста души от селото правят неуспешни опити да напуснат създаденото малко по-рано трудово кооперативно земеделско стопанство.
На 13 февруари 1970 г. с Указ № 344 на Държавния съвет е образуван град с древното име Мизия от сливането на селището от градски тип Букьовци и село Гложене. През 1978 г. Гложене е обособено като самостоятелно селище (днес в община Козлодуй), но Букьовци продължава да се казва Мизия и остава със статут на град.
Население
Градът е известен с наличието на специфични и интересни фамилни имена. В по-старо време почти всички фамилии в града са с наставка „-ски“. Заселването на букьовските земи в началото на XIX в. най-вероятно е предизвикано от безчинствата на кърджалиите, които водят до масови преселвания в цялата българска територия. Тези преселници (вероятно от днешни западни покрайнини) и до днес пазят фамилиите на своите прадеди.
Религия
Най-изповядваната религия в Мизия и прилежащите територии е източното православие. В града има храм на Евангелската методистка епископална църква.
Политика
В местните избори за кмет на община Мизия се стига до следните резултати:
1995 – Иванка Кунчева (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 65% срещу Милко Томов (БКП).
1999 – Иван Даков (Обединена демократична левица – Мизия) печели на втори тур с 61% срещу Виолин Крушовенски (независим).
2003 – Иван Даков (БСП) печели на първи тур с 52% срещу Виолин Крушовенски (независим).
2005 – Виолин Крушовенски (НДСВ) на извънредни частични избори печели на втори тур със 78,35% срещу Румен Шопов (независим).
2007 – Виолин Крушовенски (НДСВ) печели на втори тур само с четири гласа разлика или с 50,04% срещу 49,96% на Иван Даков (БСП).
2011 – Виолин Крушовенски (НДСВ) печели на втори тур с 52,50% срещу Иван Даков (БСП)
2015 – Виолин Крушовенски (НДСВ) печели на втори тур с 51.76% срещу Валя Берчева (ГЕРБ)
2019 – Валя Берчева (ГЕРБ) печели на втори тур с 64,10% срещу Виолин Крушовенски (НДСВ)
Икономика
Основни икономически сектори са промишлеността и селското стопанство, като над 60% от земеделските земи се обработват в земеделски кооперации, които отглеждат предимно пшеница, царевица и слънчоглед.
Развита е целулозно-хартиената промишленост. Стабилизирана е дейността на АД ”Яйца и птици”. На територията на общината работи общинско предприятие за комунално битово обслужване.
В Община Мизия има материална база за възстановяване на фуражния завод и разширяване дейността на мелницата, която произвежда всички видове брашна с високо качество и има големи складови резерви.
Има построени цехове за колбаси, млекопреработване, безалкохолни напитки, сладкарски изделия и кланици, шивашки цех и базалтов цех за оградни блокчета.
Здравеопазването в общината е осигурено от филиална поликлиника в града (със звено за бърза помощ), както и от 5 селски здравни служби. Общината разполага с Център за социални грижи със социален патронаж от 120 места, както и с обществена трапезария, където се хранят около 35 семейства.
В общината има уреден градски и междуселищен транспорт. Връзката на Враца с фериботния път Бекет – Оряхово преминава през община Мизия.
5 пощенски автоматизирани телефонни станции осъществяват съобщителните връзки в общината с автоматично избиране на селищата и останалите населени места в областта и страната.
Култура
Днес община Мизия непрекъснато се благоустроява и развива. Оформят се красиви центрове и зони за отдих, спортни зали и площадки, младежкият компликс „Огоста“.
Младите хора прекарват свободното си време в 5 младежки дома и клуба.
Читалищата в Мизия и селата Крушовица, Софрониево, Липница и Войводово разполагат с театрални салони, библиотеки, зали за репетиции, гримьорни.
В читалище „Просвета“ в Мизия има музейни експозиции „Етнография“ и „Революционно развитие“. Самодейните състави от общината са лауреати на районни и VI и VII републикански фестивал.
Обликът на общината се допълва от 4-те основни училища и СПТУ ”П. Атанасов” за подготовка на лаборанти, ел.-техници и икономисти. За всички деца от предучилищна възраст са осигурени места в 7 детски ясли и градини. Има изграден и детски комплекс.
Църквата „Свети Никола“ в с. Софрониево, която датира от XV век, впечатлява с интересната си архитектура.
Издигнат е паметник в чест на руските и румънски войници, дали живота си за освобождаването на Мизия и Оряхово от турско иго.
В село Липница е изграден ансамбъл на загиналите през 1944 г. партизани и ремсисти от района.
Освобождението от османска власт на Мизия, Оряхово и околните села идва на 21 ноември 1877 г. след ожесточена битка при Каменов мост край с. Сараево, между руските и румънски войски, предвождани от барон Майендорф и полк. Слъничану, и турските орди, която се оказва решителна за по-нататъшния ход на военните действия. Сега на това място има паметник, открит през 1978 г.
Самобитният български музикант и композитор Дико Илиев е живял и творил от 1922 до 1938 г. в Мизия и през това време е написал хората „Грънчарско“, „Еленино“, „Дайчово“ и „Букьовско“. Тук той създава и първата духова музика в района – Букьовската.
Сградата на старата община с часовниковата кула, която днес е символ на града, е построена с дарения през 1929 г.
Известни личности
Родени в Мизия
Иван Бурчин (р. 1952), кануист
Илия Ив. Личев, български революционер от ВМОРО, четник на Апостол Петков
Васил Попилиев (1929 – 2002), актьор
Мирослав Данов (р. 1979) Бобслеист, участник в Зимните олимпийски игри 2002 в Солт Лейк Сити
Редовни събития
13 февруари – обявен за град през 1970 г. денят се чества като празник на града.
В началото на месец август на Илинден по стар стил на 2 август се провеждат традиционните Мизийски панаирни дни.
Побратими градове
Билополе, Украйна
Външни препратки
Официален сайт на Община Мизия
Радио и телевизия в Мизия
Бележки
|
{'title': 'Монтана', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Монта̀на е областен град в Северозападна България, административен и стопански център на едноименните община Монтана и област Монтана. Населението на града е 40 295 жители според оценка на НСИ към 31.
|
12.2021 г.
Имена на града
Първото име на града, дадено му от римляните, е Монтанезиум.
Селището се споменава за първи път под името Кутловица в османски документ от 1575 г. Освобождението на България през 1878 г. заварва селото с името Голяма Кутловица (като река Огоста го дели от село Малка Кутловица) и с население по-малко от 1000 жители.
На 2 декември 1891 г. с местна инициатива Голяма Кутловица е преименувана на Фердинанд, като с жеста си заслужава благоволението на княз Фердинанд I и получава статут на град. Това става при официалното откриване на железопътната гара, на което присъства и самият княз Фердинанд. Носи се легенда, че за да постигнат градския статут на селото, местните управници напили Фердинанд на празненството по случай новата жп линия и така лесно го убедили да даде градски статут на Кутловица. Тогава градът е наброявал около 1 500 жители – българи, турци и евреи.
Посочената версия е недостоверна, тъй-като градът се сдобива с жп линия през 1912 г. – двадест години по-късно от обявяването на Кутловица за град.
Според друга версия градският статут на Монтана е свързан с избирането на Фердинанд за княз на България. Когато пристига по Дунав със своите спътници, той слиза в град Лом, откъдето поема с карета за София. Вечерта го заварва в село Кутловица. Неговите придружители подсказват на местните управници да поискат градски статут на селото, тъй като това е първото място, на което Фердинанд е пренощувал след пристигането си в България. За да бъде признат за град, е трябвало да има определен брой души. Съответно местната управа си служи с измама и преувеличава броя на населението, но Кутловица е призната за град и в чест на княза е променено името ѝ на град Фердинанд.
Също и втората версия е исторически недостоверна, тъй-като княз Фердинанд пристига в България по Дунав и е посрещнат във Видин, а не в Лом и в Кутловица.
През 1945 г. правителството на Отечествения фронт преименува града на Михайловград на името на загиналия през 1944 г. комунистически активист Христо Михайлов, работил в организацията на БКП и взел участие в Септемврийското въстание в града.
През 1993 г. с указ на президента Желю Желев името на града е променено на Монтана (по античното си име Municipio Montanensium).
География
Местоположение и релеф
Градът се намира на 110 км от столицата София, на 280 км от Пловдив, на 422 км от Варна и на 496 км от Бургас. Също така е разположен на около 45 километра южно от река Дунав и на около 30 км източно от границата със Сърбия в долината между язовир „Огоста“ и възвишението Пъстрина. Важен коридор между Северозападна България и София през прохода Петрохан.
Градът е с равнинно-хълмист терен и средна надморска височина от 147 m, защото „лежи“ в източното подножие на Михайловградския баир (кота 327 m), който е част от Веренишкото бърдо и Западния Предбалкан.
Климат
Климатът е умереноконтинентален, със студена зима и горещо лято. Преобладаващи са запад-северозападните ветрове. Големият воден басейн и насеченият релеф рядко позволяват стихване на вятъра до 0 м/с. Характерен за нощните часове е и планинско-долинен бриз от югозапад, който охлажда. По правило не е силен, но през пролетта и лятото може да достигне 10 м/сек и повече заради по-бързото изстиване на планинския склон от низината след залез, което генерира поток с тежък, студен въздух надолу към Предбалкана.
В студеното полугодие има температурни инверсии, с мъгли и/или ниска слоеста облачност и се наблюдава фьон (наричан също „южняк“), който води до пролетни температури и снеготопене, а при арктични въздушни маси, когато язовирът замръзне и няма излъчване на топлина от водата, се отбелязват и стойности под -20 °C. През топлото полугодие се регистрират градушки.
Първите отрицателни температури и слани най-често са през втората половина на октомври, а последните – в края на март. Средният брой на дните със снежна покривка е между 40 и 45, средната ѝ височина е 8 см. Максимумът на валежите по норма е през май-юни, минимумът – през февруари, но с климатичните промени те стават все по-неравномерно разпределени, зачестяват и дългите засушавания.
В южната част на стената на язовир „Огоста“ (203 м н.в) се намира Хидро-метеорологична обсерватория Монтана. В нея се извършват постоянни наблюдения от агроном, метеоролози и хидролози. Първите официални прогнози за времето тук се правят от 1892 г., когато към местната пощенска станция е открита метеорологична станция. През 2007 г. е отчетена най-високата температура от 43,6 градуса по Целзий.
Климатични данни
През септември 1923 г., януари 1925 г. и септември и ноември 1926 г. не е имало никакви валежи. Най-суха е била 1918 г. с едва 205 л/кв.м.
Разработването на новата 1991 – 2020 норма и наличният 100-годишен архив ще дадат индикации за посоката в промяната на климата в новото време с намаляване/увеличаване на валежите и трендът при градусите.
В периода от таблицата станцията е била в урбанизирана градска среда, а язовирът не е бил наличен. Наблюденията на брега на язовира се правят чак от 1986 г. с вече построен язовир, но обемът му тогава е по-малък от днешния.
Деление
Най-старата част на града е кварталът в подножието на Монтанското бърдо (Баира). Квартали на Монтана са жилищните комплекси „Младост 1“, „Младост 2“ и „Плиска“ (в северозападната част на града), Кошарник, „Огоста“, Живовски квартал”, Мала Кутловица, „Пъстрина“ и „Изгрев“. Последните 3 квартала са единствените, които се намират на десния бряг на Огоста, докато по-голямата част от града се намира на левия ѝ бряг.
История
Римска епоха
Районът около Монтана става част от римската провинция Горна Мизия през 29 г. пр.н.е. заради стратегическото си местоположение. Бърдото е изиграло главна роля за построяването на военен гарнизон, чиято цел е била да предпазва от идващи от север вражески нашествия. Около 160 г. военният лагер, основан вероятно на мястото на старо тракийско селище, получава градски права под името Монтанензиум (), което се превежда буквално като „планинско селище“ (поради непосредствената близост на Балкана).
Градът се развива и благоустроява по римски модел и става второто по важност селище в Горна Мизия след Рациария (Арчар). През този период е изградена крепостта на хълма над Монтана, обществени сгради, храмове, бани и театри. Монтана се превръща в типично имперско селище, където съжителстват местното романизирано население, италийски и малоазийски заселници.
В и около града са известни останките на четири късноантични църкви, датирани към IV век – в източния край на крепостта, в нейното подножие, на 6 километра североизточно и на 7 километра югозападно от нея.
Основа на икономиката са едрите земевладелци от италийски произход и техните вили и имения, където местното население служи като работна ръка при добива на земеделска продукция и злато по поречието на Огоста. В града има и прослойка гръкоезични заселници от източен произход, занимаващи се със занаятчийство и лихварство. За покровители на града в духа на елинизма са обявени Диана и Аполон.
Средновековие
Между 440 и 490 г. Северозападна България е опустошена от набезите на хуните на Атила и готите. Между 500 и 560 г. славяните и аварите нанасят пореден опустошителен удар върху гръко-римската култура в региона, а заселилите се в района славяни наричат селището Кутловица. По времето на Първото и Второто българско царство селището се възстановява и става център на епархия.
Османска империя
След превземането на Кутловица от османците селището е разорено и запустява. Между 1450 и 1688 г. поради стратегическото си значение Кутловица е заселена от турци и преживява нов разцвет като типично ориенталски град. Построени са две джамии, турска баня, чешми и нови обществени сгради. Чипровското въстание и неговият разгром, в който участват турци от Кутловица, затвърждават облика на Кутловица като османски остров и пост срещу австрийското влияние през следващите XVIII и XIX век.
Непосредствено преди Освобождението в града има турска махала (около 600 души) около сегашната улица „Извора“, българска махала (50 души) и циганска махала (100 души).
Съвременна България
След Освобождението започва масивна миграция на население към Кутловица. Първата група, която се заселва в града, са земеделци от района на Белимел и Митровци. Следва голяма вълна преселници от Берковско и след 1912 г. – преселници от Царибродско, Годечко, Софийско, Троянско, както и от Македония. Заедно с притока на население след 1878 г. в града стремително се развива инфраструктурата. Построяват се електрическа мрежа, жп гара, поща, болница, дава се началото на панаир и читалище в града. Градът е един от центровете на Септемврийското въстание през 1923 г. - неуспешен бунт, организиран от Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП (т.с.)) под натиск от Коминтерна. Метежниците завземат града и за кратко установяват преврат.
След 9 септември 1944 г. има масова равномерна миграция към Монтана от всички селища в тогавашния Михайловградски окръг. Градът преживява икономически разцвет и силно се развива като промишлен център. През този период са построени завод за акумулатори, 2 машиностроителни завода, завод за инструменти, предачна фабрика, завод за подова керамика и фитинги.
Административен център
От 1878 г. до днес Монтана е част от различни административни единици, според многобройните закони за административно деление на България.
След Освобождението Кутловица влиза във Вълчедръмската околия, която е част от Ломско окръжие. С Указ № 782 от 10 ноември 1882 г. [ДВ, бр. 132, 18.11.1882] седалището на Вълчедръмската околия се премества в Кутловица и околията се преименува в Кутловишка.
При административната реформа от 1901 г. Ломско окръжие е закрито и Фердинадска околия влиза в новосъздадената Врачанска област.
С Указ № 794 от 24 септември 1949 г. [ДВ, бр. 224, 28.09.1949] страната е разделена на 14 окръга, като Михайловградска околия влиза във Врачански окръг.
Между 1959 и 1987 г. Михайловград е център на Михайловградски окръг. Към града са присъединени селата Кошарник и Мала Кутловица – от 1 януари 1960 г., както и Живовци от 2 март 1976 г.
През 1987 г. страната е разделена на области и Михайловград става център на Михайловградска област, обединяваща бившите Видински, Врачански и Михайловградски окръзи.
При последната административна реформа от 1999 г. Област Монтана се разделя на областите Монтана, Враца и Видин, като територията на Област Монтана съвпада по територия с Михайловградски окръг от 1959 г.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Долната таблица показва изменението на числеността на населението на града в периода от 1934 до 2021 г.
Управление и политика
Общински кмет
2019 – Златко Живков (Местна коалиция „СДС (ГЕРБ, БНД, ВМРО-БНД и ЗНС)" печели на първи тур със 71,75 % срещу кандидата на БСП Илия Илиев с 13,84 %.
2015 – Златко Живков (Коалиция ”Заедно за Монтана”) печели на първи тур с 54,53 % срещу кандидата на ГЕРБ Дилян Димитров
2011 – Златко Живков (ПП Вяра, Морал, Родолюбие, Отговорност – Национален идеал за единство) печели на първи тур с 54,07 % срещу кандидата на ГЕРБ Людмил Кръстев (Сандов)
2007 – Златко Живков (независим) печели на първи тур с 54,02 % срещу кандидата на ГЕРБ Златко Тодоров
2003 – Златко Живков (независим) печели на втори тур с 59 % срещу Светлин Лазаров (БСП).
1999 – Златко Живков (Коалиция ОДС 2) печели на първи тур с 55 % срещу Димитър Митов (Обединена левица – Монтана).
1995 – Пенка Йорданова (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на втори тур с 56 % срещу Людмил Кръстев (Сандов) (СДС).
Общински съвет
Общинският съвет се състои от 33 съветници, които от местните избори през 2019 г. са разпределени както следва:
Общински символи
Гербът на Монтана представлява син щит, на който е изобразена покровителката на антична Монтана – богинята Диана. Гербът е увенчан с крепостна корона, а около щита има поставена девизна лента с надпис „Диана – покровителка на Монтана“. Утвърден е през 1997 г.
Знамето на града представлява разположени хоризонтално бяла и синя ивици, а в горния ляв кантон е поставен българският трикольор.
Между 1944 и 1993 г. на герба на Михайловград са изобразени 3 стилизирани пламъка като символ на Чипровското въстание, бунтовете от 1923 г. и 9 септември 1944 г.
Побратимени градове
Монтана е побратимен град или партньор със следните градове и общини:
Икономика
Характеристика
В община Монтана са регистрирани над 2000 предприятия. Отрасловата характеристика се доминира от машиностроене, електротехника, хранително-вкусова промишленост. С над 50 % дял са фирмите в сферата на търговията и услугите. Предприятията, работещи в областта на хотелиерството и ресторантьорството и промишлеността, са с дялове над 10 %.
Значителна част от населението на града, предимно около средна възраст, се занимава със земеделие и скотовъдство през свободното си време в лични стопанства във вилните зони и околните села. Друга част работи временно или сезонно в Гърция, Италия и Испания.
Транспорт
През Монтана минава железопътната линия Берковица – Бойчиновци, откъдето градът е свързан с Видин, Лом, Враца и Мездра. Експонат в чакалнята на гарата е влакът на поп Андрей от Септемврийското въстание 1923 г.
В Монтана ежедневно се движи автобусен градски транспорт по линии 1, 2 и 10.
Линия 1: квартал „Кошарник“ – квартал „Мала Кутловица“
Линия 2: ж.к. „Младост 2“ – квартал „Мала Кутловица“
Линия 10: ж.к. „Младост 2“ – Центъра
Градът се намира на първокласен път Е79 Видин – Враца – София – Кулата и главен път 81 (Лом – София). Връзката на Монтана със София, от която Монтана е силнозависима икономически, е затруднена поради липса на съвременно изпълнение на участъка от Път 81 между Берковица и Костинброд.
Участъкът на Е79 от Враца до Монтана е ремонтиран, частично с 2 ленти в една посока. Път Е79 Монтана – Видин е изцяло ремонтиран през 2006 и 2007, но без да бъде разширен, като по цялата отсечка има само по една лента във всяка посока.
Построяването на Дунав мост 2 при Видин и присъединяването на България и Румъния към ЕС осигурява по-бърза връзка на региона със Средна Европа.
Липсва транспортна връзка със съседните окръзи в Сърбия. Граничният пункт при село Салаш (на 60 км от Монтана) е затворен от 40 г. През Монтана минава Паневропейски транспортен коридор 4.
Търговия
По-големи магазини за хранителни стоки са от търговските вериги „Кауфланд“, „Билла“, „Лидъл“, „Т-маркет“ и магазин за техника от веригите „TeMax“, „Технополис“ и „Зора“. В Монтана са разположени и няколко открити пазара, където се предлага земеделска продукция, произведена в региона.
Здравеопазване
В града функционира МБАЛ „Д-р Стамен Илиев“ АД, поликлиника, Център по дентална медицина, МБАЛ „Сити Клиник Св. Георги“ ЕООД, както и множество частни лекарски и стоматологични кабинети.
В Монтана функционира ветеринарна клиника „Пет Вет 2000“, както и един ветеринарен кабинет „Д-р Даков“.
Образование
Училища
ОУ „Св. св. Кирил и Методий“
ОУ „Иван Вазов“
ОУ „Д-р Петър Берон“
СУ „Христо Ботев“
СУ „Н. Й. Вапцаров“
СУ „Отец Паисий“
СУ „Йордан Радичков“
Профилирана природоматематическа гимназия „Св. Климент Охридски“
Профилирана гимназия с преподаване на чужди езици „Петър Богдан“
Финансово-стопанска гимназия „Васил Левски“
Професионална гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Проф. арх. Стефан Стефанов“
Професионална гимназия по техника и електротехника „Христо Ботев“
Професионална гимназия по лека промишленост
Детски градини
Други
Обединена школа по изкуствата „Добри Христов“
Обединен детски комплекс „Ние, врабчетата“
Култура
Забележителности
Фонтани на площад „Жеравица“
Антична крепост „Кастра ад Монтанезиум“
Стара римска баня
Открита археологическа експозиция Лапидариум на епиграфски паметници от римската епоха
Влак на поп Андрей
Паметник на Христо Михайлов
Паметник на Васил Левски
Паметник на Иван Вазов
Паметник на Септемврийското въстание от 1923 г.
Паметник на загиналите във войните за национално обединение
Паметник на летеца-герой Богдан Илиев
Паметник на Игнат Попов
Паметник на Тодор Грънчаров
Паметник на Гоцо Митов
Паметник на Йордан Радичков
Религиозни храмове
Църква „Св. св. Кирил и Методий“
Храм „Свети Дух“
Театър, музеи
Драматичен театър „Драгомир Асенов“
Регионален исторически музей – Монтана
Градска художествена галерия – Монтана
Художествена галерия „Кутловица“
Михайлова къща
Библиотеки, читалища
Регионална библиотека „Гео Милев“
Читалище „Разум“
Читалище „Звезда – 2007“
Читалище „Кутловица“
Редовни събития
Празник на града Свети Дух – променя се в зависимост от църковния календар
Националните празници на духовите оркестри „Дико Илиев“
В града ежегодно се провежда състезание по Раликрос и Автокрос
Детски национален фолклорен конкурс „Напеви от Северозапада“
Международен турнир по спортни танци „Montana OPEN“
Международна киноложка изложба
Открит турнир по конен спорт
Международен фолклорен фестивал
Паркове
Спорт
Регистрирани спортни клубове:
СК „Бойни спортове – Монтана“ BJJ и ММА
Кикбокс и Муай Тай клуб „Спарта“
ПФК Монтана
СК „Атлет“ – лека атлетика
СК „Слава“ – борба
СК „Слава 83“ – спортен клуб по бойни спортове
Карате Клуб „Компас“
Спортен клуб по волейбол „Монтана“
Баскетболен клуб „Монтана 2003“ – баскетболен клуб (жени)
Баскетболен клуб „Слава 99“ – баскетболен клуб (юноши)
Баскетболен клуб „Монтана 2003“ (юноши)
Клуб за конен спорт „Диана“
АСК „Монтана Рейсинг“ – автомобилизъм
Известни личности
Pодени в Монтана
Асен Греков (1893 – 1954) – български политик, военен и държавен деец
Георги Апостолов (1923 – 2015) – скулптор
Димитър Церовски (р. 1985 г.) – краевед и общественик
Драгомир Асенов (1926 – 1981) – драматург
Елен Колева (р. 1984) – актриса
Златко Живков (р. 1959) – български политик
Иван Михайлов (1897 – 1982) – български политик, военен и държавен деец
Иван Рудников (1921 – 2008) – поет и юрист
Кева Апостолова (р. 1946) – писател
Кирил Кавадарков (р. 1943) – актьор
Любен Коларов (1894 – 1946) – политик от БЗНС
Мирослав Антонов (р. 1986) – футболист
Нели Рангелова (р. 1958) – поп певица
Огнян Николов – оперен певец
Петко Симеонов (р. 1942) – писател и политик
Пламена Гетова (р. 1953) – актриса
Светлана Лесева (р. 1967) – лека атлетика
Стилиян Петров (р. 1979) – футболист
Стефан Савов (1896 – 1969) – драматург и актьор
Стоян Николов – Торлака (р. 1979) – писател
Теодор Тодоров (р. 1989) – волейболист
Христо Михайлов – политически и военен деец на БРП.
Галерия
Източници
Външни препратки
Официален сайт на Община Монтана
Регионална библиотека „Гео Милев“ – град Монтана
Исторически музей – Монтана
|
{'title': 'Козлодуй', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%B7%D0%BB%D0%BE%D0%B4%D1%83%D0%B9', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Козлоду̀й е град разположен по поречието на река Дунав в област Враца, Северозападна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Козлодуй. Населението на града е 13 771 ж
|
ители, според данните на ЕСГРАОН от 15 юни 2013 година.
Козлодуй получава статут на град през 1969 година.
География
Козлодуй се намира в Дунавската равнина, на 7 км от вливането на р. Огоста в р. Дунав, в плодородната житница на България, наречена „Златия“. Срещу града се намира вторият по големина български остров.
В района на Козлодуй има голямо природно разнообразие на птици и растения. Функциониращият клон на БДЗП в града редовно организира меропроятия, свързани с орнитологията. Различните клубове по екология и природа в учебните заведения също организират акции по почистване, изследване и защита на природата в района.
История
Векове наред на този крайдунавски бряг са живели траки, славяни и българи, които създават свой бит и култура. Следи от тракийски поселищен цетър, съществувал през първото хилядолетие пр.н.е., са останали в надгробните могили. По-късно през тези места минава големият римски крайдунавски път. За това свидетелстват и останките от римските кастели Магура пиатра (или Регианум), Камиструм и Аугуста.
В този регион са и трите исторически окопа, наречени по-късно Ломски, Островски и Козлодуйски, където е бил настанен Аспарухов военен гарнизон.
Първото известно писмено сведение за наличието на село с подобно име в Никополския санджак се дава от „иджмал“ дефтери от XV век. В описа на санджака, проведен около 1483 г. за населените места в каза Чибри (Цибър) е записано:
„Село Койдозлу, спадащо към Чибри, домакинства 8.
......
Село Бутанофче, спадащо към Чибри, домакинства 6.
Село Хайреддин, спадащо към Чибри, домакинства 4.“
Има известни данни за Козлодуй и от XVI в., с което се доказва трайното заселване на селището.
През XVIII в. селището е отбелязано като Котозлук и Козлудере (нисък дол), а по-късно – Козлодуй (ъгъл на ледовете).
Името на селището Козлодуй и данни за него са отпечатани на български език в списание „Летоструй или къщний календар за проста година 1873“ издадено във Виена. В дадената таблица на статистическото описание на Оряховското окръжие от Врачанската епархия в народночерковно отношение, са дадени данни за населените места. За с. Козлодуй през 1873 г. е изписана с кирилица следната информация:
Селище — Козлодуй
Народност — власи
Къщи – 320
Венчила – 401
Черкви — Св. Тройца
Име на свещеника – Рад. Георгиев и Дим. Наков
На 17 май 1876 г. на козлодуйския бряг от кораба „Радецки“ слиза четата на Христо Ботев. (стар стил)
На 23 ноември 1877 г. 8-и кавалерийски полк с командир Александру Перец освобождава Козлодуй от османска власт.
През лятото на 1950 година, по време на колективизацията около 600 души от селото правят неуспешни опити да напуснат създаденото малко по-рано трудово кооперативно земеделско стопанство. В Козлодуй е изпратен заместник-министъра на земеделието Стоян Сюлемезов, който се опитва да ги разубеди. Пристигането му предизвиква спонтанна демонстрация, прозорците на общината са изпочупени и е направен опит за саморазправа със Сюлемезов. Тълпата е разпръсната с оръжие, а десетки селяни са арестувани и съдени. По-късно за организацията на същите събития са съдени също участниците в нелегална група, наричаща се Бойна интернационална земеделска организация.
На 6 април 1970 г. е поставено началото на строежа на Първа атомна електроцентрала „Козлодуй“.
На 31 декември 2004 г. с постановление на Народното събрание блоковете 1 и 2 на АЕЦ „Козлодуй“ са изведени от експлоатация.
На 31 декември 2006 г. блоковете 3 и 4 на АЕЦ „Козлодуй“ са изведени от експлоатация.
Население
В Козлодуй живеят основно българи, има също власи, роми, руснаци, украинци, виетнамци, турци и др.
На второ място по брой жители в областта е след Враца. След Козлодуй се нареждат Бяла Слатина и Мездра.
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след втората световна война (1946 – 2021):
Управление
2015 – Маринела Николова (ГЕРБ) печели на първи тур с 53%
2011 – Румен Маноев (ГЕРБ, ОДС, Гергьовден, ЗНС)
2007 – Румен Маноев (Коалиция „Проект“ Промяна.BG) печели на втори тур с 58% срещу Милко Торбов (БСП).
2003 – Милко Торбов (независим) печели на втори тур с 56% срещу Валери Ончев (независим).
1999 – Милко Торбов (независим) печели на втори тур с 54% срещу Иво Симеонов (ОДС плюс).
1995 – Константин Петров Рошков (независим) печели на втори тур с 41% срещу Таня Петрова (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност).
Икономика
Градът е с голямо икономическо значение, заради функциониращата АЕЦ „Козлодуй“. Населението на града е заето предимно в АЕЦ „Козлодуй“, както и в Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“. Средната заплата в Козлодуй е втората най-висока в България.
Инфраструктура
Училища
На територията на града функционират четири училища:
СУ „Христо Ботев“
СУ „Св. св. Кирил и Методий“ (Козлодуй)
Професионална гимназия по ядрена енергетика „Игор Курчатов“
Начално училище „Васил Левски“
На територията на града функционират и няколко детски градини:
ЦДГ Слънчице
ОДЗ Мир
ОДЗ Радост
ЦДГ Звънче
Култура
В Козлодуй се намират следните забележителности от Стоте национални туристически обекта на Български туристически съюз: Национален музей „Параход Радецки“, ул. „Хр. Ботев“ № 82, от 9,00 до 18,00 часа без почивен ден. Корабът предлага и каюти с легла с възможност за нощуване. Цената на легло на нощ е 8,00 лв. за възрастни и 5,00 лв. за пенсионери, студенти и ученици.
Друго удобство, от което биха могли да се възползват посетителите на Националния музей параход „Радецки“ е възможността за наемане на зала за провеждане на делови срещи и конференции. Цената за наем за един астрономически час е 50,00 лв.
Печат на обект №18 (Козлодуй – Национален музей „Параход Радецки“; Паметник на Христо Ботев и неговата чета) има и в хотел-ресторант „Радецки“, който се намира в непосредствена близост до обектите. Това е направено за улеснение на всички участници в движението „Опознай България – 100 НТО“.
Ежегодно по време на т.нар. Ботеви дни в края на май се провежда тържествена проверка с митинг-заря, на която се стичат множество Ботеви поклонници, сред които и участниците в ежегодния поход Козлодуй – връх Околчица, гости на града, политици и общественици.
В община Козлодуй туристическата дейност е свързана по-скоро с предоставяне на възможности за отдих и развлечение на живеещите на територията ѝ. Два са основните туристически походи, чийто маршрут преминава пред общината – национален туристически поход „По стъпките на Ботевата чета – Козлодуй-Околчица“ и Международен воден поход по р. Дунав.
Иконостасът на храма „Света Троица“ е дело на дебърски майстори от рода Филипови. През 2018 г. църквата е обявена за паметник на културата с местно значение.
Театри
Известна с участията си е младежката Театрална трупа „3 – 4!“ към Общински Детски Комплекс. Освен с театрални постановки младежите в Козлодуй се изявяват с песни, танци и т.н. Доста популярни са групите „Доминанта“, „Робинзон“, „Щуротреска“, както и няколко балета.
На територията на града действат:
„Дом на Енергетика“
Читалище „Христо Ботев“
Музеи
Националният музей „Параход „Радецки““ осъществява популяризаторска и фондова дейност, свързани с живота и делото на Христо Ботев, бойния път на Ботевата чета, националноосвободителното движение, изучаване на културно-историческото наследство и др. Той е подчинен на Министерството на културата и се финансира от него.
Националният музей „Параход „Радецки““ е учреден с разпореждане N5 на Министерския съвет на Република България от 16 май 1962 г. Възстановяването му започва през май 1966 г. и преминава през няколко етапа. Корабът е установен на постоянен пристан в лимана на козлодуйския бряг. От 1993 г. извършва организирани плавания в акваторията и между пристанищата по целия български участък на река Дунав.
Корабът предлага леглова база за 40 души, първокласен салон с експозиция, удобен за провеждане на културни прояви, бизнес срещи, концерти и др.
Спорт
Плувен клуб „Атомик“ към АЕЦ Козлодуй
Местният футболен отбор Ботев Козлодуй играе във „В“ РФГ, където държи първо място.
Всяка година през юли в Козлодуй се провежда тенис турнир за наградите на АЕЦ Козлодуй.
Съществува и клуб по джудо – Олимпия.
Спортна дейност извършва и Таекуон-до клуб Оренда. Клубът съществува от 1995 г. като през тези 20 г. от съществуването му има много спечелени титли – държавни, европейски и световни.
От няколко години момчетата в града се изявяват и като футболисти с отбора на града ФК „Ботев“. А от тази година като футболистки се изявяват и момичета. Ботев Козлодуй
Редовни събития
27 май – Христо Ботев и неговата чета са слезли на Козлодуйски бряг. Празникът се чества с тържествена заря.
19 юни – Ден на енергетѝка
29 юни – Ден на река Дунав – на този ден корабът „Радецки“ плава един час (безплатно)
Побратими градове
Бекет, Румъния (5)
Босилеград, Сърбия
Калофер, България
Путивл, Украйна
Уайтхейвън, Англия
Личности
Родени в Козлодуй
Величко Добрев, български учен и микробиолог
Звезделин Минков, български актьор
Румен Трифонов, български футболист
Юлия Юревич, българска манекенка от украински произход
Източници
Външни препратки
Козлодуй нет
360 градусови виртуални панорами
Новинарски портал – Козлодуй
„АЕЦ Козлодуй“
chitanka.info
Карта на гр. Козлодуй и региона
Пристанищни градове в България
Градове на Дунав
|
{'title': 'Кнежа', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BD%D0%B5%D0%B6%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Кнежа̀ е град в област Плевен, Централна Северна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Кнежа. Населението на града към 2009 година е 11 191 жители. Кнежа получава с
|
татут на град на 23 ноември 1943 г.
Произход на името
Името на селището е свързано със славянския произход на населението, което от VII век е започнало да се настанява по тези краища.
Думата Кнаж, Кнежение срещаме в много документи от ранното и по-късно Средновековие: „Тракийските жители от Одринско, които Крум пленил и преселил в Отвъддунавска България, са отбелязани и от византийските хронисти“.
По-късно – към XVI век в официалната османска документация в името на селището се забелязва промяна или по-точно една двойственост. Населението го наричало Кненз, Кназ или Кнежа, а официалната власт – Исмаил бунар. Тази промяна се обуславя от икономически, социални и политически причини. Известно е, че като награда на изтъкнати или заслужили за Османската държава военачалници – победители или администратори, централната власт им е дарявала и те наследствено са ставали господари на цели села със земята и хората (наречени тимари). Населението е обработвало земята, а феодалът е прибирал доходите. Често той е налагал на селището своето име, която практика по онова време е била широко разпространена. Действително през по-ранните векове към средата на XVII век Кнежа е била владение на такъв османски феодал – Исмаил.
В турски документ от 1548 година вместо Кнежа се явява и името Исмаил бунар. Във всички открити османски документи за историята на Кнежа се появява все същото наименование – Исмаил бунар. Явно е, че властният Исмаил наредил селището както в официалните документи, така и в практическата реч да се нарича с неговото име. И това се изпълнявало, но само по линия на официалната османска администрация и документация, защото в обикновената реч и в народната памет родолюбивото население е наричало селото си Кнежа или Кнежица, което име е устояло и просъществувало през вековете, въпреки тежката съдба на самото население.
Съществува една втора теория за произход на името Кнежа свързана със стария босненско-български владетелски род Кнежевич.
Родоначалник Стефан Дабиша-Кнежевич, придобил името „Кнежевич“ по княжеската титла на баща си княз Нинослав Босненски, чрез рода на своята съпруга е бил в роднински връзки с унгарските и полските крале и от 1392 до 1396 г. и е крал на Босна. Тримата сина на Стефан Дабиша – Владислав, Вук и Парчия са хванати в заговора против първия крал на Босна Твърдко I. Владислав и Вук са наказани със затвор, докато Парчия успява да избяга и през 1367 г. емигрира в България, където получава от цар Иван Александър наследствени земи около реката Скът. Тук той изгражда замъка Кнеже и поставя началото на фамилията Парчевич от рода Кнежевич. Според Иречек въз основа на предоставените му архиви от граф Юлиян Пеячевич замъкът Кнеже е бил построен на мястото на съвременния Кнежа. Нещо повече – въпреки преименуването му от османската администрация в Исмаил бунар, в официалната западноевропейска картография селището запазва своето първоначално име „Knese“, така то е отбелязано и върху фрагмент от картата „Regnum Bulgariae“ от Йохан ван дер Бруген, отпечатана във Виена през 1737 г. Освен Кнеце върху нея е отбелязан и Чипровец (Chiprovatz) като Residentia Archiepisc.
География
Географско положение
Град Кнежа се намира в северозападната част на България. Отстои на 46 км западно от областния център Плевен, на 59 км североизточно от Враца, на 25 км северозападно от град Червен бряг, на 12 км източно от град Бяла Слатина и на 12 км източно е река Искър. Съседни селища са: град Искър (известен още като Пелово), село Долни Луковит, село Гостиля, село Ставерци, село Галово, село Остров, село Селановци, село Бърдарски геран, село Търнак, село Лазарово и село Бреница. Землището на Кнежа е около 170 – 180 хиляди декара и заема централната част на равнината между реките Дунав (на север), Искър (на изток) и Скът (на запад). В посока от югозапад към североизток през землището протича малка рекичка, известна с името Гостиля. Началните ѝ изворчета са в землището на село Враняк. След това тя протича през землището на село Търнак и все още като малко поточе навлиза в землището на Кнежа, където приема водите на други изворчета и поточета. Увеличила своите води, река Гостиля напуска землището на Кнежа, преминава през северната част на землището на село Долни Луковит, след това навлиза в землището на село Гостиля и се влива в река Искър южно от село Ставерци.
Климатични особености
Районът на Кнежа в климатично отношение се отличава от този на другите селища. Той представлява един малък климатичен остров в Дунавската равнина – остри и студени зими със силни ветрове, ветровита пролет и лято с големи горещини. Ветровете са главно североизточни и северозападни.
За Кнежа е характерна сравнително ниска средногодишна температура (10,5 °C) и голяма средногодишна температурна амплитуда (26,2 градуса). Още по-характерни са крайните стойности на измерените температури. Абсолютната максимална температура (42,7 °C) е измерена на 20.07.1945, а абсолютната минимална температура (-35 °C) – на 24 януари 1942 г.
През пролетта греенето на слънцето нараства с много бърз темп, което довежда до ускорено затопляне на времето. През лятото слънчевото греене продължава да нараства и през юли-август то достига максимума си. В резултат на това средните месечни температури бързо се повишават.
Валежите достигат първичния си максимум през юни.
През есента слънчевото греене бързо намалява. Валежите проявяват тенденция към увеличаване, като през октомври достигат вторичния си максимум.
Слънчевото греене е най-слабо и най-кратко през зимните месеци (средно около два часа на ден) като средните месечни температури са отрицателни.
От изложеното дотук проличава, че поради влиянието на локални и други фактори Кнежа в климатично отношение се очертава като „климатичен остров“ с отчетливо изразен умереноконтинентален климат с по-рязко настъпване на отделните сезони. Тук най-ярко са изразени температурните инверсии поради котловинния характер на района.
Релеф и почви
Кнежа се намира в централната част на Дунавската равнина. Общата характеристика на релефа може да се определи като равнинен. По-голямата част от терена има надморска височина от 100 до 200 м, а само в долината на р. Искър се движи от 0 до 100 м. Абсолютната височина над морското равнище за гр. Кнежа е 62 метра. Топографската повърхност на цялата община е слабо наклонена на североизток, като равнинният и слабохълмист характер на релефа позволява много добре да се развива селското стопанство.
На територията на Кнежа са разпространени следните почвени типове:
карбонатни черноземи – тези почви са наситени с калций и високо съдържание на фосфор;
типични черноземи – заемат голяма част от района, добре наситени са с азот и калий, а фосфорът е в по-усвоима форма, отколкото в карбонатните черноземи;
излужени черноземи – по-широко разпространени от карбонатните и типичните.
В последните десет години значително е намаляло използването на минерални торове и препарати за растителна защита, което е повлияло положително за естествено възстановяване на почвите. На територията на общината няма химически замърсени почви и районът е подходящ за производство на екологично чиста продукция. Няма замърсени земи с устойчиви органични замърсители (РАН, РСВ, пестициди).
Хидрогеоложки условия
Геолого–метоложките видове почви, които изграждат терена на Кнежа, обуславят слабата водообилност на по-голямата част от проучваната територия.
Льосовидните материали, които покриват преимуществено терена, са силно водопроницаеми: коефициентът на филтрация е 2 – 2,2 метра в денонощие. Те улесняват проникването на атмосферните води до водопоемните хоризонти – пясъците и чакълите. Това е и основната причина за преминаване на водите от Белослатинската питателна система – хоризонтално и в дълбочина, които заедно с обилните води, получени при сметотечението през 1973 г., са обводнили значителна част от територията на община Кнежа.
Население
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2021):
История
Благоприятните климатични и почвени условия още от древни времена са привличали хората към земите на Дунавската равнина. В жестока и неспирна борба за съществуване той е минавал в люти схватки по тези места и когато ги е сварвал обезлюдени, се е застоявал по тях, а когато ги е намирал заселени от други, с насилствени или мирни средства се е стремял да остане тук.
В праисторически времена не са стихвали набезите на незнайни човешки орди, племена и народи. А в историческите епохи тук са обитавали траки и римляни. По-късно от запад дошли илирите, а през трети век пр.н.е. – и келтите. След V–VI столетие на н.е. от Искър до Тимок са населявали Седемте славянски рода.
Долината, в която са разположени селата Койнаре, Бреница и град Кнежа, е населена още през каменно-медната епоха – пето хилядолетие пр.н.е.
В района на Кнежа са известни две селища от времето на Първата българска държава (VII–X век).
Откритите в Кнежа и проучени археологически материали са богат извор на сведения за живота на хората в днешното землище на Кнежа през последните няколко хилядолетия.
По време на желязната епоха траките продължават да обитават района на град Кнежа. Сигурен свидетел за това селище обаче са тракийските надгробни могили и периферията на града. Преди доста години една от могилите, които се издигат източно от града, е разрушена. В основите на могилата е изровено тракийско погребение чрез изгаряне на трупа. Заедно с това тук е намерено и тракийско въоръжение: железен меч, върхове на копия, желязна юзда.
През 1936 г. в центъра на Кнежа са намерени много римски сребърни монети (денари) от II–III век, но са запазени едва десет от Антоний, Пий–Александър. В Кнежа е открита находка през 1934 г. от 56 сребърни и бронзови монети на римски императори от края на втори до средата на трети век. Те символизират победите на римската армия, щастието на войниците и др. Монетите са сечени в различни краища на империята, което значи, че те не са изработвани за задоволяване на локалните нужди, а са били в обращение в почти цялата Римска империя. Последните монети са сечени по времето на Деций Траян (248 – 251 г.).
Монетните находки говорят също, че обществото в съответната епоха е било класово и само богатите, императорите и сановниците са имали възможност да притежават и трупат такива съкровища, които в чести случаи са от благородни метали. Те показват също развити търговски и стоково-парични връзки и отношения между късноантичните градове и местното население. Освен това, понеже някои от монетите са открити в раннославянски селища, те са доказателство, че и след заселването на славяните по тия места монетното обращение е продължавало, но е било в по-ограничени размери.
На изборите през 1949 година, след забраната на опозицията и в разгара на колективизацията, в селото гласуват по-малко от половината избиратели. През лятото на следващата година нелегална група организира бомбен атентат срещу комунистически партиен клуб.
90-те години на XX век община Кнежа е административно част от Област Монтана – до 5 януари 1999 година когато област Враца се отделя официално като административна единица от голямата област Монтана. В същата година община Кнежа преминава в Област Враца. От 12.07.2001 г. с Указ на президента Петър Стоянов Кнежа официално преминава към Област Плевен.
Религии
Още през I-IV век при римското владичество тук е имало селища, а от славянското присъствие са останали наименованията на някои местности като Съсека, Върбица, Сребрен и др.
В Кнежа има православен храм „Света Троица“, както и евангелска църква ОБЦ „Християни“.
Политика
2003 – Симеон Шарабански (Обединени земеделци и демократи за община Кнежа) печели на втори тур с 55 % срещу Николай Костовски (БСП).
1999 – Петър Беремски (Демократична левица – Кнежа) печели на втори тур с 54 % срещу Димитър Гърков (ОДС).
1995 – Николай Горнишки (Предизборна коалиция БСП, БЗНС „Александър Стамболийски“, ПК „Екогласност“) печели на първи тур с 65 % срещу Иван Трендафилов (Народен съюз).
Икономика
„Балканкар – Г. Михайлов“ АД, гр. Кнежа
„Антикороза“ АД, гр. Кнежа
„Олива“ АД
Наука и образование
Институт по царевицата
Създаване и етапи на развитие
Началото на * Института по царевицата в гр. Кнежа е поставено през 1924 г. със заповед № 4054 от 25.10.1924 г. на Министъра на земеделието за създаване на опитно поле към практическото земеделско училище. През първите години на организация на полето се залагат и първите опити по агротехника, сортоизпитване, селекция на царевица, слънчоглед, пшеница, ечемик, овес и фасул.
През 1931 г. опитното поле прераства в Земеделска опитна станция и се разширява обемът на научните изследвания. През 1950 г. Опитната станция се преобразува в Институт по агротехника. През 1954 г. Институтът по агротехника се обединява със Станцията по животновъдство и се създава Комплексен научноизследователски институт със задача да обслужва Северозападна и централна Северна България.
От 1962 г. с реорганизация на изследователската работа в България институтът се профилира в Научноизследователски институт по царевицата, който отговаря за националната програма с тази култура и координира научноизследователската дейност в страната. Със специализирането на института се въвежда селекционна програма на българския и световен наличен генофонд, което позволява ефективно използване на световния опит по селекция, семепроизводство и агротехника на царевицата и води до създаване на серия нови хибриди признати и районирани в производството.
През 1982 г. Институтът по царевицата влиза в системата на създадената Селскостопанска академия, а от 2000 г. е постоянно научно звено в системата на Националния център за аграрни науки.
Предмет на дейност
Създаване на хибриди царевица от всички групи на зрялост с висок генетичен потенциал на добив и качество, пригодни за отглеждане при различни условия и направления на използване.
Комплексни научни изследвания в областта на генетиката, селекцията, физиологията, биохимията и семепроизводството.
Разработване на теоретическите постановки на технологията и създаване условия за реализация на генетическия потенциал на хибридите.
Производство на предбазови, базови и сертифицирани семена царевица.
Развитие и реализация на научноизследователските програми за подобряване производството на царевица за зърно, семена и силаж.
Подготовка на докторанти и повишаване квалификацията на специалисти в областта на семепроизводството и технологията на отглеждане на царевицата.
Научно обслужване на производството на царевицата в страната.
Лекционна, консултантска дейност и лабораторно обслужване.
Училища
ПГМЕТ „Христо Смирненски"
СОУ „Неофит Рилски“
ОУ „Васил Левски“
ОУ „Отец Паисий"
НУ „Кнежица"
ПГЗ „Стефан Цанов“
Обществени институции
Читалище „Борба“
Български червен кръст
Български младежки червен кръст
РПУ - гр. Кнежа
Забележителности
Зоокът „Гергана“
Театри
В Кнежа има самодеен театър, който играе на сцената на читалището. В репертоара на театъра са постановки като „Златна Мина“, „Червената шапчица“, „Няма да платим, няма да платим“, „Снежанка и седемте джуджета“, „Предложение“, „Голямото надхитряне“, „Конски великден“, „Пумпал“, „Криворазбраната европеизация“, „Приказка от грешки“, „Хитър Петър“, „Приказка за скъсаните обувки“, „Зех тъ, Радке, зех тъ“ и др. Тези постановки са от последните 5 г. Самодейната театрална трупа е с над 60-годишна история.
Северен фестивал на любителските читалищни театри „Звезден прах“
Фестивал „Звезден прах“ се провежда ежегодно в три фестивални дни. Първото му издание е през 2008 г. като регионален фестивал за любителски градски театри по инициатива на читалище „Борба“. Днес фестивалът се осъществява от община Кнежа и читалище „Борба“ с активното съдействие на културни институти и спонсори.
Второто издание на фестивала е проведено от 25 юни до 28 юни 2009 г. в Кнежа.
Целта на фестивала е да се представи разнообразие от спектакли, жанрове и различни тенденции на съвременния любителски театър и да се насърчат срещите и културният обмен между театралните колективи и техните организации. Във връзка с основните правила на Международната аматьорска театрална организация фестивалът „Звезден прах“ не бива да бъде приеман като състезание.
Фестивалът ежегодно организира екип от официални наблюдатели, които подпомагат работата на театралите-любители чрез професионални насоки.
Броят на играните спектакли по време на фестивала се определя от организационния комитет.
Всяка група представя спектакъл, за предпочитане без антракт, експериментален или традиционен, класически или модерен, не по-дълъг от 60 минути (изключения от това правило могат да бъдат одобрявани само от организационния комитет).
Допуска се участие на състави от всички възрастови групи.
Фестивалът се провежда със съдействието на община Кнежа, Министерство на културата и БААТ – Българска асоциация на аматьорските театри.
Музеи
Общински исторически музей – Кнежа започва да функционира официално като музейна сбирка на 11 февруари 1971 г., когато в предоставената на Читалището Кольовска къща е открита първата музейна експозиция. Това се случва под ръководството на Стефан Петров, който още през 1968 г. започва публикуване на поредица от исторически статии за миналото на града, а през 1969 г. стартира и конкретна събирателска дейност за оформяне на музейна сбирка.
През следващите години историческото богатство, съхранявано в музея, се увеличава.
През 1985 г. общината откупува сградата и започва нейното реставриране. В новия си вид, музейната сбирка е открита на 23 май 1989 г.
На 27 февруари Общински съвет – Кнежа взема решение музейната сбирка да бъде обособена като Общински исторически музей. Това решение е потвърдено от Министерството на културата с писмо от 16 август 2007 г.
В музея се съхраняват над 100 архивни фонда, сред които са:
стари български, турски документи и вестници;
материали за видни личности от Кнежа и родословието на много фамилии;
сведения за предприятия, учреждения, организации и др.
материали за училища, просвета, култура;
сведения за участниците във войните от 1885, 1912 – 1913, 1915, 1941 г.
оригинални снимки, негативи, репродукции и много други.
В архивния фонд на музея се съхраняват важни материали за:
Аспарухов вал – едно от трите гранични и укрепителни съоръжения в северозападна България;
кралската босненска фамилия Кнежевич, живяла през XIV век на територията на гр. Кнежа.
Експозицията е разположена в две основни зали – художествена галерия и археология и етнография.
Музеят в Кнежа организира постоянни и гостуващи изложби; участва в общинските, национални и международни празници и чествания и театрализирани възстановки на българските традиции и обичаи.
Исторически музей – Кнежа издирва и изучава културното наследство; събира, регистрира, документира и опазва културни ценности; обработва научно постъпилите във фондовете му културни ценности; осигурява юридическа и физическа защита на културните ценности; осигурява използването на културните ценности за възпитателни, образователни и научни цели.
Редовни събития
Празникът на града е на 23 ноември.
Редовно събитие на територията на Кнежа е традиционният панаир, който се провежда в края на месец август всяка година. Присъстват творци на изкуството и други известни личности.
В Кнежа се провеждат 2 песенни фестивала – „Златна царевица“ и „Песен се носи над равно поле“ и един театрален – „Звезден прах“.
Галерия
Личности
Ангел Бонов – астроном и автор на научно-популярни книги по астрономия
Габриел Недялков шампион по мотокрос (2020-2021)
Боян Банов Русинов (1938 – 2002) – химик в Институт по царевицата – Кнежа. С голям принос в изследователската и научната дейност.
Валентин Илиев – футболист
Вера Вучкова (1925 – 2014) – българска и македонска актриса
Гълъбин Боевски – Световен шампион по вдигане на тежести
Дамян П. Дамянов, опълченец в РТВ 1877 – 1878
проф.д-р инж. Димитър Назърски – преподавател в УАСГ
Иван Ангелов, македоно-одрински опълченец, 1 рота на 3 солунска дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен
Илия Вълов – футболист
доц. д-р Кирил Иванов Терзийски (1933 - 2017) - физик, заместник-ректор на Технически университет - Русе.
Любен Диманов – художник
Никола Илиев Томов – академик; Дългогодишен директор на Институт по царевицата в гр. Кнежа.
Пенка Савова Димитрова (1939 – 2012) – дългогодишен учител в гр. Кнежа.
Пламен Кандински – художник
Светлин Танчев – кмет на Стара Загора
Фердинанд Козовски – политически и военен деец
Христо Цв. Шарабански, опълченец в РТВ 1877 – 1878
Антоанета Анатолева Линкова. Известна като Роксана
Източници
Външни препратки
Сайт на Община Кнежа
Кнежа – справочник за Кнежа
Блог за Кнежа
Кнежа – регионална информация и снимки
Силата на кръста – статия за металния кръст над Кнежа
|
{'title': 'Плевен', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Плѐвен () е град в Северна България. Той е административен център на едноименните община Плевен и област Плевен, както и един от важните културни, образователни, икономически и транспортни центрове в
|
страната. Плевен и неговата околност имат корени от дълбока древност и практически непрекъснато хилядолетно развитие. Населението на града по данни на ГРАО към 15.09.2021 г. е 101 780 жители, което го прави седми по големина в Република България. Плевен е известен туристически център, наричан още „град на музеите“. В него са съсредоточени множество културно-исторически забележителности, свързани с Руско-турската Освободителна война, най-популярни от които са Панорама „Плевенска епопея 1877 г.“ и Параклис-мавзолей „Св. Николай
Победоносец“, които наред със сградата на Регионалния исторически музей са символите на града.
География
Местоположение
Град Плевен е разположен в централната част на Мизия, в западното подножие на Плевенските височини, Средната Дунавска равнина. Градът е почти равноотдалечен от река Дунав и Стара планина, с добри наземни връзки с най-големите български градове: София (163 km), Пловдив (194 km), Варна (302 km), Бургас (335 km), Русе (152 km), както и с Ловеч (35 km), а също и със земите на север от Дунав и други по-малки населени места в региона. Основен градообразуващ фактор още в древността е плодородната разливна долина на р. Тученица (Тученишка или Плевенска бара). Релефът в тази част на Дунавската равнина и съответно – добрите пътни връзки, улесняват изграждането и развитието на първоначално разпръснатите малки селища като важен пътен възел и център с добри показатели за икономически напредък на Древна Тракия, на Римската империя и на България.
Административно деление
Жилищни комплекси и приблизителни жители
ж.к. „Сторгозия“ – 40 000 жители
ж.к. „Дружба“ – 25 000 жители
ж.к. „Девети квартал“ – 7000 жители
ж.к. „Мара Денчева“ – 8000 жители
ж.к. „Кайлъка“ – 3000 жители
ж.к. „Скобелев“ – 1000 жители
ж.к. „Воден“ – 2000 жители
Централна градска част – 15 000 жители.
Климат
Климатът на Плевен е умереноконтинентален.
История
Древност и античност
Най-ранните следи от живота и дейността на човека по тези земи се отнасят към края на 5 хилядолетие пр.н.е. Многобройни археологически находки са свидетелство за високата материална и духовна култура на траките, обитавали хилядолетия този край. Сред тях е най-голямото златно съкровище, открито по българските земи – Вълчитрънското, състоящо се от 13 съда с култово предназначение с общо тегло 12,5 kg.
В началото на новата ера тези земи стават част от Римската империя. На пътя от Ескус за Филипополис при днешния Плевен възниква римската пътна станция Сторгозия, а по-късно и крепост със същото име. Археологическите проучвания говорят за едромащабно строителство на административни, военни и религиозни постройки. Един от най-ценните археологически паметници, запазен до днес, е раннохристиянската базиликална църква от 4 век, втората по големина в България след голямата царска базилика в Плиска.
Средновековие
През Средновековието Плевен е български град с добре развити занаяти, търговия и сечене на монети.
Под османска власт
Османски Плевен е наследствен провинциален властови център, в който фамилията Михалоглу развива сложна йерархична управленска система. Членовете на тази фамилия много често служат като санджакбейове на Никопол и действителни господари на голяма част от Дунавска България. През 1738 г. населението на Плевен е преобладаващо турско.
По време на руско-турската война от 1806 – 1812 г. генерал-майор граф Михаил Семьонович Воронцов се насочва към Плевен през есента на 1810 г. с около 3000 души пехота и 1000 конници с цел да си набави необходимите продоволствия. Водачи и преводачи във войската му са изселили се българи от Плевенско по време на кърджалийските размирици. Много местни българи се включват както в обоза на отряда, така и с оръжие. На 16 октомври 1810 г. Воронцов превзема и разрушава Плевенската каменна крепост Керван сарай и се отправя към Ловеч и Севлиево. Разбунените села не остават без последствия за участието си на страната на русите. След оттеглянето им, от арабски и арнаутски банди пострадват селата Долна Митрополия, Гривица, Нежовец, Пелишат, Къшин, Кайлъшкият манастир и много други.
Освобождението заварва града с обособени турски махали в българско обкръжение. През Възраждането населението се занимава със селско стопанство, соватчийство, занаяти и търговия, строят се църква и училища. Мостове и обществени чешми (Балъклия, например) строи властта. През 1825 г. тук отваря врати първото светско училище, за това липсват сигурни данни. През 1840 г. (или по други източници през 1841 г.) Анастасия Димитрова открива първото девическо училище в България.
В Плевен през 1869 г. националният революционер и апостол на българската свобода Васил Левски основава първия в страната революционен комитет. Същата година е основано и читалище „Съгласие“.
В хода на Руско-турската война (1877 – 1878) Плевен придобива стратегическо значение и фокусира вниманието на световната общественост в продължение на 5 месеца (вж Плевен (битка). Около града се концентрират значителни войскови сили. Според мнозина изследователи тук се решава и изходът на войната. В резултат на изтощителната за населението на Плевен обсада, осъществена съгласно стратегията на генерал Тотлебен, на 10 декември 1877 г. руската и румънската армия сломяват съпротивата на турската армия и завземат Плевен. Осман паша предава сабята си последователно на румънския пълководец Михаил Черкез и впоследствие – на руския генерал-лейтенант Иван Ганецки. От страна на воюващите страни (Турция и Съюзът Русия – Румъния) са дадени десетки хиляди жертви. До 2002 г. денят се отбелязваше като Празник на Плевен, а сега – като Ден на признателността. Улици, а и предприятия, носят имена на дати, личности, полкове, свързани с Плевенската епопея. С годините улиците южно от центъра получават имена като: „Гренадерска“, „Александровска“, „Сан Стефано“, „Шипка“, „Шейново“, „Самара“, след войните 1912 – 1913 г. „Енос“, „Чаталджа“, „Ген. Колев“.
След Освобождението
След Освобождението на България през 1878 г. Плевен се утвърждава като важен административен, стопански и духовен център.
Общинските избори на 17 август 1919 година са спечелени от БКП и кмет става Иван Кантарджиев. Въведени са подоходни данъци, осигурени са жилища за бездомни, безплатни медицинска помощ, дрехи, храна и учебници за бедни ученици, повишени са учителските доходи. Управлението е разпуснато от правителството през юли 1921 година. От декември 1922 година до юни 1923 година БКП отново управлява града, като този път кмет е Иван Зонков. Краят на този общински съвет идва с Деветоюнския преврат.
Плевен при държавния социализъм (1944 – 1989)
От 1934 до 1946 г. Плевен е център на Плевенска област (една от седемте в Царство България), включваща околиите Плевенска градска, Плевенска селска, Ловешка, Троянска, Тетевенска, Луковитска, Никополска, Свищовска, Търновска, Габровска и Севлиевска. Със създаването на 12-те големи окръга плюс град София трите последни околии образуват Търновски окръг. През 1949 г. се образува големият Плевенски окръг, а през 1958 се създава малкият Плевенски окръг, който приблизително съвпада с днешната област Плевен.
Съответно през 1944 – 1959 г. се извършват промени в града, икономиката, учебното дело, здравеопазването, банковото дело и администрацията.
На мястото на национализираните големи и по-малки предприятия се създават окрупнени машиностроителни, текстилни, тютюнопреработвателно, консервно, мелничарско, мебелно и други държавни индустриални предприятия (ДИП), някои наречени комбинати (напр. Държавен консервен комбинат „Георги Кирков“).
Ликвидират се по всички търговски правила различни стари кооперации и се създават нови: обущарска „Девети септември“, дърводелска „Мебел“, шивашка „Колективен труд“, плетаческа „Съгласие“, картонажна „Цанко Кисьов“, сладкарска „Освобождение“. Създава се ТКЗС и ДЗС, които по-късно се обединяват.
Специфично предприятие с разностранна дейност от килимарство до електротехнически изделия е „Промкомбинат „Мир“, от т.нар. „местна промишленост и занаяти“. Остават и известен брой частно работещи занаятчии.
До 1958 г. Плевенски окръг е голямо и внушително образувание от Стара планина до Дунава. Граничи с Врачански, Софийски, Пловдивски и Шуменски окръзи. Създаването на Ловешки окръг и осигуряването на излаз на Дунава за Търновски окръг орязва много Плевенския окръг, разделяйки бившите околии.
По-късно, след 1960 г., много от предприятията сменят площадките си и се разширяват на местата на зеленчукови градини, хиподрум и други терени по теченията на Гривишката бара и река Тученишка чак до вливането ѝ във Вита. Създава се Промишлената зона с дължина над 15 km, започваща от половината път до с. Гривица и обхващаща и „Нефтохим“ („Плама") между Ясен и Долни Дъбник.
В южната част на Плевен в дотогавашния затвор през 1965 г. се създава Завод за ядрени прибори, по-късно станал научно-производствен комбинат и най-голямото предприятие в града.
Посещаването на Плевен и излизането от него след 1947 – 48 г. не са ограничавани, освен движението на моторни превозни средства из страната, които за движение извън границите на големия окръг до 1958 г. трябваше да имат т.нар. „Знак НМ“ – талон към основния талон на превозното средство. Това е било валидно за всички „големи“ окръзи. След създаването на малките окръзи тези ограничения отпадат.
Докъм 1965 г. балканджиите от Троянско слизат със закрити каруци „чифт“, теглени от дребни кончета, до Дунава. Продават или заменят срещу жито и царевица картофи, столарски изделия, дърва за огрев, грънци, сланина, сливова и други свои произведения. С времето тази дейност затихва, а жителите на Плевен започват да купуват и строят имоти предимно в Троянско, но и в други части на Балкана и Предбалкана.
Държавното предприятие „Балкантурист“, Бюрото за младежки туризъм „Орбита“, Профсъюзите и отделни мощни предприятия използват засиленото значение на Плевен като туристическа дестинация за кратки посещения. Круизи по Дунава правят отклонения от Никопол до Музея на иконата (църквата „Свети Николай“, другите музеи и паметници, по-късно особено Панорама „Плевенска епопея 1877 г.“). Големи групи съветски туристи се отбиват или прескачат от морето, идват германци, израелци, французи. Засилват се т.нар. „преки връзки“ (делови, културни, лични) между градове, отделни предприятия и лица, което допринася за посещения на чужденци в Плевен и пътуване на плевенчани в чужбина.
Плевен след 1989 г.
Население
Численост на населението
Численост на населението според преброяванията през годините:
1880 – 11 474 души
1887 – 14 307 души
1910 – 23 049 души
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода от 1887 до 2018 г.
Религия
Преобладаваща e източноправославната, която се изповядва от около 90% от жителите на общината, 5% от населението са мюсюлмани. Плевенската епархия, в която влиза и община Никопол, е най-голямата католическа епархия в страната. Римокатолици са 5% от населението.
Храмове
Храм „Света Троица“
Храм „Света Параскева“
Храм „Свети Николай“
Православен параклис „Св. Мъченици София, Вяра, Надежда и Любов“ – гр. Плевен, ж.к. „Сторгозия“, срещу бл. 5
Католически енорийски храм „Дева Мария от Фатима“ – гр. Плевен, бул. „Христо Ботев“ 180
Мюсюлманско настоятелство – гр. Плевен, бул. „Русе“ 13
Евангелска петдесятна църква – гр. Плевен, ул. „Гренадерска“ 29-А-2-I(офис), ул. Балчик 5 (сграда)
Методистка църква – гр. Плевен, ул. „Цар Симеон“ 12
Църква на адвентистите от седмия ден – гр. Плевен, ул. „П. Р. Славейков“ 50
Църквата Свети Николай е построена в 1834 г. на мястото на малък параклис от времето на Втората българска държава, претърпял разрушения през 14 – 16 век. Със султански ферман от 1696 г. е разрешено неговото възстановяване. По-късно е построена по-голяма църква, открита през 1834 г. Иконостасът ѝ е дело на майстори от тревненската резбарска школа. В храма е експонирана една от най-богатите колекции от икони на Димитър Зограф, включваща 68 икони. Църквата е вкопана в земята поради факта, че по време на Османското владичество не е било разрешено да се строят църкви, по-високи от турските джамии.
Църквата „Света Троица“ е основана в 1893 г., строена частично през 1898 г. и окончателно завършена и осветена през 1913 г. от митрополит Климент. Колоните, които крепят храма, са от римско време. Построен е в характерен източноправославен стил. Това е един от големите храмове в град Плевен, където проповядват 4 свещенослужители и се извършват всички видове ритуали. Има също така и църковен хор.
Сведения за църквата „Света Параскева“ се срещат в османо-турски регистри от 1523 г. През 1850 г. в тогавашната Маньова махала, със скромни дарения на местното население, била построена малка църква от двойни плетове и вар, посветена на св. Петка-Параскева. Около 1858 г. към църквата било открито училище. С развитието на занаятите и търговията в града се наложило и малката църква да се поднови и разшири. С много усилия за няколко месеца църковното настоятелство успяло да получи съответните султански берати.
Градежът на храма започва в 1868 г. и завършва в 1869 г. Така на мястото на старата „плетеница“ била построена трикорабна базилика. Автор на сградата е големият тревненски първомайстор Генчо Кънев.
Състои се от притвор, две странични помещения, централна част със солей и свещен Олтар. Иконите в храма са дървени и подарени от различни занаятчийски сдружения. Иконата на владишкия трон в църквата е дело на Данаил Несторов. Църквата е посветена на архидякон Стефан, на славянските просветители Св. св. Кирил и Методий и на преподобната майка Параскева. Стенописите в храма са дело на даровития българин Господин Сербезов. От 1991 до 1996 г. към храма функционира Неделно училище.
Политика
Кметове
2019 – Георг Спартански Независим кандидат подкрепен от СДС, Демократична България печели на втори тур с 50.6% срещу Мирослав Петров (ГЕРБ).
2015 – Георг Спартански (Реформаторски блок и ВМРО-БНД) печели на втори тур с 52,99% срещу Димитър Стойков (ГЕРБ).
2011 – Димитър Стойков (ГЕРБ) печели на втори тур с 50,35% срещу Найден Зеленогорски (Българска нова демокрация).
2007 – Найден Зеленогорски – Коалиция „Заедно за община Плевен (СДС, ДСБ, БЗНС, ДП, НДСВ, БСДП, БДС „Радикали“, ОБНЦБ, ДСБ)“: „Съюз на демократичните сили“, „Демократи за силна България“, „Български земеделски народен съюз“, „Демократическа партия“, „Национално движение Симеон Втори“, „Българска социалдемократическа партия“, „Български демократичен съюз „Радикали“, „Обединение на българските националисти „Целокупна България“ печели с 50,31%.
2003 – Найден Зеленогорски (ОДС) печели на втори тур с 62% срещу Христофор Дочев (Граждански форум „Плевен – настояще и бъдеще“).
1999 – Найден Зеленогорски (ОДС плюс) печели на втори тур с 51% срещу Румен Петков (независим).
1995 – 1999 – Румен Петков (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на втори тур с 52% срещу Теодосий Симеонов (ОДС).
1991 – 1995 – д-р Александър Александров (СДС).
1990 – 1991 – Георги Ангелов
1987 – 1990 – Петко Цолов
1986 – 1987 – Крум Радев
1979 – 1986 – Трифон Трифонов
1971 – 1979 – Андрей Романов
1963 – 1971 – Лубомир Начев
Побратимени градове
Плевен е побратимен град или има партньорство със следните градове:
Икономика и инфраструктура
Характеристика
До 1989 г. Плевен е един от силно развитите промишлени градове в България, като структуроопределящи са отраслите радиоелектроника, нефтопреработване, металолеене и металообработване, машиностроене, химическа промишленост, строителство, лека и хранителна промишленост. Добре развити и с традиции са заводите и предприятията: Трактороремонтен завод (Ремзавод 2), Комбинат за електрокари и мотокари „Карло Луканов“, Предприятие за контролно-заваръчни работи, Машиностроителен комбинат „Вапцаров“, Завод за машини за преработка на пластмаса „10 декември“, Завод „Ломоносов“ за учебно-технически средства, Завод за железобетонни строителни конструкции „Ген. Ганецки“, Завод за етернитови и други строителни изделия „Балканстрой“, Керамичен завод „Първи май“, Циментов завод „Ген. Вл. Заимов“, Завод за стъклен амбалаж „Ген. Иван Винаров“, Завод за каучукови изделия „Васил Коларов“, Мебелен завод „Република“, Текстилен комбинат „Асен Халачев“, Текстилен комбинат Мизия, Трикотажна фабрика „Саня“, Фабрика за преработка на пух и перушина, Предприятие към ЦНСМ за кожени модни изделия „Вега“, Петролна рафинерия „Плама“, Тютюнев комбинат „Васил Топалски“, Кланично-колбасарско предприятие (месокомбинат) на „Родопа“, Птицекланица, голямо и модерно предприятие за преработка на мляко (млекокомбинат) на „Сердика“, Фабрика за захарни изделия „Свобода“, големи мелници и хлебозавод, Консервен комбинат „Георги Кирков“ за разнообразни консервирани храни, модерни пивоварен и винарски заводи, както и десетки други предприятия на държавната и кооперативната хранително-вкусова промишленост и комунално-битовите услуги. В завод „Илинден“ се произвеждат машините за леене на алуминиеви сплави с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски и проф. Димов, а в Завода за алуминиеви отливки – различни автомобилни и други изделия със световен пласмент. Плевенските специалисти участват активно в създаването на подобни предприятия в различни държави – от САЩ през Европа до КНР. В Комбината за ядрени прибори „Девети септември“ се произвеждат радиоелектронни уреди с военно, специално, медицинско, научно, стопанско-приложно и дори с космическо приложение. Циментовият завод „Ген. Вл. Заимов“ (бивш „Лев“) разполага с жп гара и произвежда най-качествения български цимент марка 600, изнасян и в Обединеното кралство. Консервният комбинат „Георги Кирков“ е вторият по големина в страната със 7 клона на различни площадки.
Повечето плевенски предприятия са разположени в северната част на града по дължина на Четвърта жп линия и са свързани с релсови отклонения. Продукцията им заминава за вътрешността и външния пазар по „първо“ и „второ“ направления предимно по релсовия път, но притежават и добре планирана пътна мрежа, пешеходни алеи за хилядите работници и служители.
Към предприятията и самостоятелно съществуват над десет института и развойни звена, като НИПКИ „Технология на металите“ с около 1000 души персонал, НИПКТИ за ядрена техника с над 300 души, БТР „Машини за преработка на пластмаси“ и други.
Веднага след 1989 г. предприятията и развойните започват да намаляват обема и направленията на работата си, правят се опити за конверсия и диверсификация на производството, но само малка част от предприятията запазват малка част от производството си. Приватизацията „на входа“ и „на изхода“ им позволи готова продукция, машини, инвентар и съоръжения, суровини и материали да бъдат пласирани „на частно“, предприятията бяха реорганизирани последователно по Указ 56 и по Търговския закон и голяма част банкрутираха в новите условия. В края на 80-те и началото на 90-те години идеологически обременените имена бяха променени. През последвалите десетилетия редица предприятия бяха напълно или частични разрушени („10 декември“, „Първи май“ („Каменина“), Птицекланицата и Месокомбинатът, „Васил Коларов“ („Полима“) и много по-малки), други съкратиха („Вапцаров“, „Ген. Винаров“) или прекратиха напълно производството си (ЗАО, КЕМ), частично продадоха или отдадоха под наем сгради и участъци на фирми с напълно различен или сходен характер на дейностите (Комбинат „Девети септември“ („Екоел“), „Вапцаров“ („Ваптех“). На някои площадки бяха построени големи магазини на веригите („10 декември“ и Механичния завод на комбината за ядрени прибори) и нови шивашки предприятия (Шести цех на „Вапцаров“ и съседни терени). Коренно се промени обликът на Северната промишлена зона. Основен транспорт за снабдяване и пласмент стана автомобилният, което доведе до постоянно увреждане на непредвидените за тази цел пътища и до изоставяне и разруха на жп отклоненията.
Създадени бяха десетки микро-, малки и средни предприятия предимно в шивашката промишленост, услугите и строителството, но и в някои развити отрасли от миналото, като електротехника и електроника, системи за сигурност, машиностроене, строителни материали и елементи. Заслужават да бъдат отбелязани заводът за сандвич панели „Метекно“ – италианска инвестиция, за автомобилни кабели на „Нексанс“ – германска инвестиция, както и силно развиващото се предприятие за висококачествена конфекция на фирмата „Димитров“, което силно променя облика на района около бившия завод „Вапцаров“ и съответно на работната сила.
Има силно развитие на леката промишленост, водещи са фирмите „Мизия 96“ (конфекция) и „Яна“ (трикотаж); в тези браншове има още десетина средни и над 100 малки фирми.
Градът се посещаваше от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР.
След 1991 г. има срив на туристическия поток.
С всяка година размерът на инвестициите се увеличава. Според Националната стратегическа рамка за периода 2007 – 2013 г. Плевен ще получи над 60% от евросубсидиите заедно с другите 6 града с население над 100 000 жители в Република България.
Плевен е бил център на богат селскостопански район. Преобладавало е растениевъдството – зърнени храни, трайни насаждения, технически култури и зеленчуци – домати, а при животновъдството – крави, телета, свине, птици и по-малко овце. След 90 година постепенно животновъдството запада и днес този отрасъл е силно ограничен. В миналото Плевен е бил важен лозарски център и от всички страни е бил обграден с добре отглеждани лозя. Днес много от лозовите масиви са изоставени.
Транспорт
На север от Плевен преминава международният първокласен автомобилен път Е-83 София—Русе—Букурещ. Автомагистрала А-2 „Хемус“ от София до Варна е проектирана да преминава на 15 km южно от града. Плевен е важна гара от международната жп линия София—Букурещ—Киев—Москва, както и основно вътрешно жп направление по линията София—Варна, с отклонение от село Ясен за Долна Митрополия и Черквица. Преди години имаше дори и влак за Саратов, но понастоящем нямаме жп съобщения през Молдова-Украйна за Русия, а редки такива през Румъния, Полша и Беларус до Москва само. Трите основни входно-изходни артерии на града – от и за София, Русе и Ловеч представляват магистрални отсечки, обаче се използват изключително много за превози с местно значение, вкл. на строителни материали.
Градският транспорт в Плевен е изцяло тролейбусен. Общинската фирма „Тролейбусен транспорт“ поддържа 17-те линии на електротранспорта, които се обслужват от 40 тролейбуса Skoda Solaris 26Tr, произведени 2014 г. и 14 тролейбуса Solaris Trollino 12 от 2018 г. Те са закупени със средства от Европейски съюз. Тролейбусният транспорт е открит на 7 октомври 1985 г. и така Плевен става третият град в България след София и Пловдив с този вид транспорт. Първата изградена линия е била по маршрута: „ЖП Гара – Кайлъка“.
Търговия
Индустрия
„Ваптех“ ЕООД – машиностроителен завод за пресово и турбинно оборудване
“Метаком – СЛЗ“ – леярен завод
„Рубин“ – стъкларски завод
„Електрокабел България“ – кабели за автомобилната индустрия
„Димитров“ ООД – шивашки завод
„Фешън груп“ – шивашки завод
„Плевен 99“ – шивашки завод
„Полюс ТМ“ ЕООД – вентилация и климатизация
„Теменуга Стил“ ЕООД – шивашки завод
„Ватекс“ ЕООД – производител на материали за шевната индустрия
Образование и наука
Основни училища
Средни училища
Висши училища
Медицински университет
Медицински колеж Медицински колеж – Плевен
Висше военновъздушно училище „Георги Бенковски“ гр. Долна Митрополия, в непосредствена близост до Плевен
Великотърновски университет
Педагогически колеж Педагогически колеж Плевен
Читалище „Съгласие 1869“
1869 г. е паметна за Плевен с две събития: създаването от Апостола Васил Левски на първия революционен комитет и основаването на читалище „Съгласие“.
Сред заслугите на читалището са:
Първа публична градска библиотека;
Първа библиотека на Балканския полуостров, въвела десетичната класификационна система на Мелвин Дюи;
Уникални екземпляри от 13 – 18 век, съхранявани в старопечатния книжен фонд;
Първото българско библиографско списание „Книжовник“;
Първият член на Международния библиографски съюз в Брюксел от цяла Източна Европа;
55 години навърши и обучилата над 5000 деца Балетна школа.
Читалището поставя основите на всички днешни професионални културни институти в региона: Драматичен театър, Филхармония, Оперен театър, Музей, Кино, Северняшки ансамбъл, Музикално училище.
След смъртта на естрадния певец Емил Димитров читалищната зала на „Съгласие 1869“ е именувана „Емил Димитров“. Най-голямата зала в Плевен пустее и само спорадичните изяви на балетната школа донякъде осмислят концертната дейност в нея.
Днес читалище „Съгласие 1869“ е носител на орден „Кирил и Методий“ I степен, със завоюваното престижно място в духовното пространство, има богат културен календар и работи активно като гражданска организация.
Здравеопазване
Университетска многопрофилната болница за активно лечение „Д-р Г. Странски“
Лечебното заведение е основано през 1865 г. Военният лекар д-р Ла Брюс (? – Плевен, 1869) ръководи проекта и строежа на първата сграда на болницата. След кончината на д-р Ла Брюс началник на болницата става д-р Роберт Гейзер. През 1879 г. с решение на Плевенския градски общински съвет се открива Плевенската II–класна окръжна болница. За окръжен лекар и управител на болницата е назначен д-р Алеко Друмев (Свищов, 1849 – София, 1912).
Многопрофилна болница за активно лечение към Военно-медицинска академия
МБАЛ „АВИС-Медика“
Частна болница „Св. Панталеймон“
Култура и забавление
Опера, кино и театър
Драматично-куклен театър „Иван Радоев“
Държавна филхармония (С ПМС № 194 от 15.09.1994 г. се закрива Народна опера с филхармоничен оркестър „Христо Бръмбаров“, и се създава нов Институт – Плевенска филхармония с открита оперна сцена „Христо Бръмбаров“ (информация към 10.07.2009 г.)
Северняшки ансамбъл за народни песни и танци, който е общински.
Ансамбъл „Мизия“
Кино АРЕНА в „Central Mall – Pleven“ (2008) и „Panorama Mall“ (2014)
Музеи и галерии
Панорама Плевенска епопея в Скобелевия парк
Скобелев парк-музей: изграден е на самото бойно поле през 1904 – 1907 г. На това място по време на третия щурм на Плевен (30 август – 11 септември 1877 г.) отрядът на генерал Скобелев води кръвопролитни сражения, в които падат убити и ранени 6500 воини. Напоената с кръв местност оттогава се нарича „Мъртва долина“. Костите на загиналите намират вечен покой в 9-те братски могили и костницата. Десетки руски оръдия от войната са подредени като батареи.
Къща-музей „Цар Освободител Александър II“. Къщата на семейство Вацови, с богата вътрешна уредба, е построена през 1873 г. от същите дряновски майстори, които са строили къщата на Таки х.п. Георгиев и църквата „Св. Параскева“. Тук на 11 декември 1877 г., ден след падането на Плевен, тържествено е посрещнат руският император Александър II, на когото е представен плененият турски генерал Осман паша. От 12 до 22 декември в този дом живее първият военен губернатор на Плевен ген. Скобелев. При създаването на музея през 1904 – 1907 г. около къщата е устроен красив парк с оригинална ограда, експонирани са две батареи от руски оръдия и бюстове на бележити командири от руската и румънската армии.
Регионален исторически музей – исторически музей с етнографски и природонаучен отдел
Постоянна експозиция на оперната прима Гена Димитрова в Регионалния исторически музей
Художествена галерия „Илия Бешков“, Плевен
Изложба-дарение Светлин Русев – художествена галерия, с около 400 произведения на известни български и чужди художници
Музей на виното, Плевен е плод на дългогодишна разработка на екип български и френски специалисти архитекти, енолози и музейни експерти от Плевенската панорама и Историческия музей. Музеят се намира в пещерно образувание, което се състои от пет галерии с площ 650 m². Местоположението на пещерата е на 5 km от центъра на град Плевен, в средата на Националния парк „Кайлъка“.
Редовни събития
15 май – Празник на град Плевен
Лауреатски дни „Катя Попова“
Ежегоден панаир „Партнерс експо“
10 декември – Ден на признателността
Национален фестивал на българската популярна песен „Златният Арлекин“, в чест на Емил Димитров
Спорт и спортни съоръжения
Плевен беше сред водещите спортни центрове в България до края на миналия век. Стотици са плевенските спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Връх на спортните постижения са олимпийските титли от олимпиадата в Сидни на Тереза Маринова (лека атлетика) и Гълъбин Боевски (вдигане на тежести).
До края на миналия век Спортното училище в града безспорно беше най-силната школа за откриване и развитие на спортни таланти. Днес училището продължава да функционира, но е далеч от световното ниво, което имаше в миналото. Всяка година над 2500 ученици участват в общинските и областните ученически игри по футбол, баскетбол, волейбол, тенис на маса, хандбал, шахмат и др.
Най-много отличия носят на Плевен състезателите по карате, лека атлетика, борба, вдигане на тежести, волейбол, тенис на маса.
Част от дейността спортните клубове осъществяват в спортен комплекс „Спартак“. Там тренират четирикратните бронзови медалистки по волейбол ВК „Спартак-96“, националните шампиони по тенис на маса от „Тетрон“, както и националните ни шампиони по бокс от „Спартак“, също така и един от водещите в страната карате-клубове с безбройни национални и международни титли и отличия от 1990 г. насам – плевенският клуб за бойни изкуства „Петромакс“ – Плевен.
Баскетболният клуб „Спартак“ заедно с варненския Черно море са единствените мъжки клубове в България, които не са изпадали от елитната баскетболна дивизия на България повече от 30 години (от сезон 1979/1980). Спартак Плевен разполагаше с една от най-добрите школи за развитие на млади таланти в миналото, но днес развитието на подрастващите направления е занемарено. След спечелването на шампионските титли през 1995 и 1996 г. и на Купата на България през 1996 г., през сезон 2010/2011 мъжкият отбор едва оцелява финансово и е далеч от спортните успехи от миналото.
След кризата на плевенския футбол през 2009 г., отборите започват да се стабилизират. „Спартак“ става общински футболен клуб и се завръща в „Б“ група. „Белите орли“ е възстановен като започва участие от окръжните групи. Създават се и три нови клуба – Сторгозия (Плевен), ФК „Плевен 2009“ и ФК „Кайлъка“. В града развиват дейност и футболните школи „Гунди“ и „Фортуна“.
Парк „Кайлъка“ е любимо място за отмора на плевенчани, с условия за масов спорт.
„Картинг писта Плевен“ – съоръжение на което се провеждат десетки мероприятия, състезания и демонстрационни шоута годишно. Пистата е изцяло ориентирана към автомобилни спортове в дисциплините дрифт и тайм атак. Към днешна дата се счита че едни от най-добрите състезатели в двете дисциплини са именно плевенчани.
Град Плевен разполага с модерен спортен диспансер, който осигурява постоянен медицински надзор на активните спортисти и дава възможност да се провеждат лечебни и възстановителни процедури.
Забележителности
И до днес Плевен е запазил културно-историческото си наследство. Особено интересни са регионалният исторически музей, Плевенската панорама, която представя петмесечните битки по време на Освободителната война (1877 – 1878), и много други. В Градската градина има много паметници и фонтани.
В Плевен се намират следните забележителности от Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз.
Мавзолей-параклис „Св. Георги Победоносец“ от 09:00 – 12:00 и 13:00 – 18:00 ч., почивни дни – неделя и понеделник, има печат.;
Панорама „Плевенска епопея – 1877 г.“ от 09:00 – 12:00 и 12:30 – 17:00 ч. без почивен ден, има печат.;
Регионален исторически музей от 09:00 – 12:00 и 13:00 – 17:00 ч., почивни дни – неделя и понеделник, има печат.
Исторически
С Руско-турската война (1877-1878) се свързват почти всички исторически забележителности в града. Близо 200 са паметниците, които напомнят за битките, които са се водили по тези места. В центъра на града, на площад „Възраждане“ 5, се намира Мавзолей–гробница на руските и румънските войници, убити по време на войната. Друга забележителност е Панорама „Плевенска епопея“, която е разположена на върха на хълм. Създадена е в чест на 100-годишнината от Обсадата на Плевен, по подобие на Бородинската панорама в Москва. В близост до нея се намира и редутът, който генерал Михаил Скобелев е атакувал три пъти. В негова чест паркът около Панорамата е наречен „Скобелев“.
Освен паметниците от Руско-турската война, на територията на парк „Кайлъка“ се намират и основите на римската крепост Сторгозия. Изградена е в късната античност – 4 – 6 век, на площ от 31 дка. Запазени и реставрирани са: укрепителната система, раннохристиянска базиликална черква, античен хореум (зърнохранилище). Базиликата, с размери 45 на 22 m, е трикорабна, триапсидна, с колонада от южната страна.
Паркове
Плевен е известен с парк „Кайлъка“, изграден в северната част на живописния пролом на река Тученица и включва античната Сторгозия.
Скобелевият парк е разположен на бойното поле, където отрядът на руския генерал Михаил Скобелев води сражения за превземането на Плевен. Оттогава местността се нарича „Мъртвата долина“. В парка се намира Панорама „Плевенска епопея“. Разположени са също: костница, къща музей „Стоян и Владимир Заимови“, автентични оръдия, десетки братски могили и паметници.
Вижте също
Плевенчани
Сравнителна таблица за населението на градовете в България
Източници
В тази статия са използвани материали, предоставени от община Плевен.
Трифоновъ, акад. Юрданъ, История на града Плѣвенъ до Освободителната война. С., 1938.
Митова-Джонова, Д. Археологически паметници в Плевенски окръг. С., 1979.
Стефанов, П., йером. Книжовният живот в Плевен и Плевенско (XVI-XVIII в.). – Българска книга, 1992, № 11, с. 3 – 6, 1 ил.
Грънчаров, Михаил. История на Плевен. С., 2001.
Правиков Р. И. Краткая история 10-го Гренадерского Малороссийского полка, Моршанск, 1889
Външни препратки
Официален сайт на община Плевен
Официален сайт на област Плевен
Бележки
|
{'title': 'Англия (пояснение)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%BB%D0%B8%D1%8F%20%28%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D1%81%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
В българския език географското название Англия може да обозначава различни неща:
Англия, историческа област, днес част от Великобритания;
кралство Англия - историческа държава на остров Великобрита
|
ния
погрешно използване на думата за Великобритания – острова, включващ Англия, Уелс и Шотландия;
погрешно използване на думата за Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия.
|
{'title': 'Великобритания (пояснение)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%20%28%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D1%81%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
В съвременния български език Великобритания може да обозначава някое от следните:
остров Великобритания — най-големият от Британските острови, на който се намират Англия, Шотландия и Уелс;
Кралство
|
Великобритания – историческа държава (от 1707 до 1801 година);
Обединено кралство Великобритания и Ирландия – историческа държава (от 1801 до 1921 година);
Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия — днешната държава, обхващаща Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия, заедно с някои подчинени територии (след 1927 година);
Британска империя — историческа империя: метрополията заедно с нейните отвъдморски владения (от края на XV век до разпадането на империята през XX век);
„Мегали Вретания“, исторически хотел в Солун, Гърция.
Прилагателното е „британски“.
Вижте също
Британия
|
{'title': 'Долна Митрополия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%BE%D0%BB%D0%BD%D0%B0%20%D0%9C%D0%B8%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
До̀лна Митрополѝя е град в Северна България. Намира се в област Плевен и в непосредствена близост до град Плевен. Градът е административен център на община Долна Митрополия. Долна Митрополия е обявена
|
за град на 13 септември 1977 г., а през 1979 г. градът става център на селищна система. Първоначално в селищната система се включват 10 селища, а по късно през 1987 г. се реорганизира в община с 16 селища.
География
Община Долна Митрополия заема площ 674 814 дка в Централна Северна България. Обхваща част от долините на реките Дунав, Искър и Вит и хълмистите възвишения между тях. Граничи със следните общини: на изток – с Плевен и Гулянци, на запад – с Кнежа и Оряхово, на юг – с Плевен и Долни Дъбник. Северната и граница е с река Дунав. Община Долна Митрополия включва 16 населени места – 2 града и 14 села. Общински център е гр. Долна Митрополия и се намира на 10 км от областния център Плевен. Релефът е равнинен, с надморска височина 50 – 75 м, като в с. Оряховица тя е 50 м, а при гр. Долна Митрополия – 62 м. В геоложко отношение районът е част от Мизийската плоча.
Климат
Климатът е умерено-континентален. Зимата е студена със средни температури от –2,2 °C като най-студен месец е януари. Лятото е горещо със средни температури през юли 23 – 25 °C. Средната годишна температура е 11,4 °C. Валежите са неголеми – около 500 mm годишно. Достигат максимум през късната пролет и лятото (май-юни) и минимум през февруари. Рядко се наблюдават градушки. Преобладаващите ветрове са с посока запад-северозапад – наричани горняк. Те носят най-много валежи. Духат още източни (долняк) и северни ветрове (севериняк). Рядко се наблюдава фьон. Мъглите са често явление, поради близостта на река Вит.
Произход на името
Има хипотеза, че името на града произлиза от латинското Mitra и polis, т.е. Митрополис (град на бог Митра). В подкрепа на твърдението е фактът, че култът към бог Митра е почитан много от римските войници, а недалеч (в с. Гиген) се е намирал лагерът на 5 Македонски легион. Легионът е бил настанен в римския град Улпия Ескус за отбрана на римската граница по Дунав.
Преди Освобождението на България от османско владичество, Долна и Горна Митрополия са били наричани също „Нетропол“ или „Нетрополия“ – вероятно от „не трополи“.
Антична история
На територията на Долна Митрополия има останки от няколко римски селища, но разкопки или археологически проучвания не са правени.
Най-голямото по площ селище се намира западно от града. Голяма част от него е под водите на трите микроязовира. Било е разположено на левия бряг на преминаващата от там малка бара. Съдейки по намерените римски монети от района на язовирите, селището е съществувало от I до IV век. При строежите на язовирните диги са открити стари погребения. Най-вероятно селището е загинало в края на IV век, когато през 376 г. през Дунав са преминали готите. Доказателство за това са последните монети от този период на императорите Валент, Валентиниан I и Грациан. Днес на повърхността се открива много битова и строителна керамика, както и монети. Южно от селището се е намирала Копана могила – сега разрушена. Няма данни при разрушаването на могилата да са откривани погребения, но вероятно е била свързана със селището.
Останки от сравнително по-малко римско поселение има северно от града в местността „Геранчетата“. Състояло се е от няколко къщи. Възможно е да е било селска ферма. Намирани са римски монети от II и ІІІ век на императорите Луций Вер и Херений Етруск. Открита е и красива бронзова статуетка на бог Бакхус – богът на виното и веселието. Мястото за заселване е избрано заради естествената питейна вода в местността. На юг от това селище се намира тракийска надгробна могила. Съдейки по откритите монети, селището загива около 250 г. когато готите на княз Книва нахлуват през Дунав в посока Улпия Ескус и опустошават провинция Мизия.
Останки от малко римско селище или ферма има източно от Долна Митрополия край фуражния завод, в непосредствена близост до старото корито на р. Вит. Разположено е на естествено високия западен бряг на реката. При строежа на фуражния завод са открити римски гробове с погребални дарове от глинени култови лампички. Днес на повърхността се намират парчета от римска битова и строителна керамика, стъклени съдове, монети, счупени бронзови фибули и бронзови пръстени. Откритите монети са от времето на Константин Велики и неговите синове.
Останки от римско селище югоизточно от Долна Митрополия, в района на водните кладенци и в близост до пътя София – Русе. Сравнително голямо. На повърхността се открива строителна и битова керамика, железни ковани пирони, фрагменти от стъклени съдове.
Средновековна история
През времето на Първата българска държава, в близост до антично селище в местността Барата, възниква ново селище, което просъществувало до XI в. Най-старото българско село е било разположено в близост до чешмата на „Циганската могила“. Старото гробище вероятно не е било на сегашното място, тъй като стари християнски надгробни камъни са откривани в района северно от Барата при сегашното начално училище. За пръв път името на Долна Митрополия се споменава в официален документ през 1496 г.
По-важни събития и дати
1515 – 1516 г. – поход на Мурза Татарина с 46 000 войска, който плячкосва Северна България – свидетел на събитията е йеродякон Атанасий, който в 1515 година записва: „Да се знае кога бе голем плен от татари от Дунав до планината“.
1641 г. – тежка зима, измират голяма част от овцете, биволите и конете, а хората гладуват и през лятото са принудени да скубят житото и ечемика, за да ядат зърното – събитието е отразено в един требник през същата година поп Богдан от с. Славовица.
1683 г. – турците са разбити при Виена, а отстъпващите войски се разбунтуват и отдават на грабеж – особено се влошава положението в Плевенския край.
1689 г. – турският султан извиква на помощ срещу Австрия кримските татари на хан Селим Герай. Когато минават през Северна България започва нечуван грабеж и безчестие в Плевенския край. При завръщането си от войната татарите повтарят безчинствата – събитието е отбелязано същата година върху осмогласник (октоих).
1737 г. – земетресение през месец май – авторът на приписката казва, че това става по време на панаира в Свищов по обед.
1741 г. – през тази година се навъждат много мишки и змии.
1752 г. – зимата е без сняг.
1754 г. – през месеците ноември и декември зимата е много студена и измира много добитък.
1793 – 1796 г. – време на кърджалийски набези, а Плевен става гнездо на кърджалийски орди. Има сведения, че към тях се присъединяват разбунтували се войнуци от село Пордим.
1795 г. – избухва чума в Плевенско – Софроний Врачански отбелязва: „То е лето удари една чума… и запали ся вся епархия и касабите и селата.“
1811 г. – настъпва голям глад.
1813 – 1814 г. – избухва нова чумна епидемия.
1836 – 1837 г. – избухва голяма чумна епидемия, която отнема живота на много хора. Дамаскин Хилендарец пише: „На 1837, месеца августа, 1 число, когато следува чумата у Плевен и Враца… и по всичките други градове и села… умираха на ден по 60 души." За чумата от 1837 г. споменава и френският учен Ами Буе.
1848 г. – избухва холера в Плевенско.
1856 г. – поради голямата суша посевите изгарят – в „Цариградски вестник“ се казва: „…идва ся намерува (хляб) по фурните. Сено няма, така и слама“.
1855 – 1864 г. – след Кримската война 1853 – 1856 г. в Плевенския край започват да се настаняват черкези, прогонени от русите от Западен Кавказ.
Руско-турска война 1806 – 1812 г.
По време на руско-турската война от 1806 – 1812 г. генерал-майор граф Михаил Семьонович Воронцов се насочва към Плевен през октомври 1810 г. с около 3000 души пехота и 1000 конници с цел да си набави необходимите продоволствия. Водачи и преводачи във войската му са изселили се българи от Плевенско по време на кърджалийските размирици. Много местни българи се включват както в обоза на отряда, така и с оръжие. Воронцов превзема и разрушава Плевенската каменна крепост Керван сарай и се отправя към Ловеч и Севлиево. Разбунените села не остават без последствия за участието си на страната на руските войски. След оттеглянето на русите, от арабски и арнаутски банди пострадват селата Долна Митрополия, Гривица, Нежовец, Пелишат, Къшин, Кайлъшкият манастир и много други.
Руско-турска война 1877 – 1878 г.
Руски войски край Долна Митрополия
Интересни сведения как е изглеждала Долна Митрополия при започването на Руско-турската война през 1877 г. дава руският свещеник Вакх Гурьев. Той съобщава, че е имало само няколко едноетажни къщи и полу-къщи, построени от кирпичени тухли и покрив от шистови плочи. Всички останали домове представлявали вкопани землянки, в които селяните живеели заедно със своите домашни животни. Имали г-образна форма и два входа – по един за хората и един за животните. На двора нямало никакви постройки, а вместо ограда били изкопани дълбоки ровове с високи валове. Вътре в землянката имало огнище, което служело за приготвяне на храната и за отопление. Понеже районът е слабо залесен, за гориво се ползвали царевични кочани и сух оборски тор.
През Руско-турската война 1877 – 1878 г. в района на Долна Митрополия са били разположени първоначално румънски, а след това значителни руски военни части.
Южно от Долна Митрополия на 23 октомври/4ноември 1877 г. (стар/нов стил) пристигат и се разполагат на позиция 9 Сибирски и 10 Малоросийски гренадирски полкове (1-ва бригада от 3-та гренадирска дивизия), като част от 6-и обсаден район на генерал-лейтенант Ганецки. Към тях е придадена 3-та артилерийска бригада с 4 и 9 фунтови оръдия. В района са изградени четири люнета: Десен люнет, Люнет пред Копана могила, Ляв и Астрахански люнет. Те заедно с окопите между тях са представлявали втората отбранителна линия. На километър пред тях е изкопана друга редица от окопи и ложементи за пехотата, както и четири батарейни укрепления. Те са оформяли първата отбранителна линия. Полковите лагери са се намирали зад фронта на 2 – 3 километра в посока към Горна Митрополия (виж на картата). Основната задача на тези войски е била да преградят пътя на Осман паша при опит за пробив на блокадата в направлението Плевен – Горна Митрополия – Махалата (дн.гр. Искър) – Видин.
Северно от Долна Митрополия (във връзка с обсадата на Плевен) на 23 ноември/5 декември 1877 г. (стар/нов стил) се разполага 1 бригада от състава на 5 пехотна дивизия – 18 Вологодски и 17 Архангелогородски пехотен полк, както и две оръдейни батареи към тях. Щабът и лазаретът на бригадата са настанени в селото. Лагерът на 18 полк е разположен северозападно от Долна Митрополия, а 17 Архангелогородски полк е разделен батальонно на три места: 1-ви батальон остава в селото, 2-ри батальон охранява заедно с румънци пътя към с. Победа, а 3-ти батальон близо до т.нар. Входящ редут (виж на картата). Руските и румънски войски са преграждали пътя за отстъпление на Осман паша по поречието на река Вит. На 6 декември, в присъствието лично на генерал Тотлебен, са проведени примерни маневри за удържане противника в това направление.
Битка край Долна Митрополия на 01.10.1877 г.
На 19 септември/1 октомври 1877 г. (стар/нов стил) в Долна Митрополия пристигат турски войски от дивизията на Ахмед Хивзи паша с цел фуражировка – т.е. ограбване на провизиите на местното българско християнско население. В този момент край Тръстеник се намират главните сили на Кавказкия корпус на генерал-лейтенант Крилов, а в Горна Митрополия авангардът им под командването на генерал-майор Чернозубов – общо 39 ескадрона и 28 конни оръдия. Узнал, че турците вече заемат Долна Митрополия, Чернозубов приближава, извежда батарея на позиция и завързва престрелка с тях. Не след дълго турците предприемат настъпление, но са спрени от огъня на спешените драгуни. През това време, научил за започналия бой, генерал Крилов пристига с основните сили от Тръстеник. Екатеринославските драгуни успяват с щиковете си да върнат противника в окрайнините на селото. Към 3 часа руският отряд започва да се оттегля. Дивизията на Ахмед Хивзи паша довършва фуражировката си и също се оттегля. В този бой турците губят 120 войници.
Битка край Долна Митрополия на 10.12.1877 г.
На 28 ноември/10 декември 1877 г. (стар/нов стил) в 07.00 часа Осман паша преминава с войските си моста на р. Вит и опитва да извърши пробив на обсадата в района на Долна Митрополия. Турският аскер върви в гъсти редици, с наведени щикове и под прикритието на мъглата достига до първите окопи. В този момент дежурен е целият 9 Сибирския полк. Понесли тежки загуби, гренадирите отстъпват към втората линия окопи. Скоро на помощ се притичва 10 Малоросийски полк, но и той търпи огромни човешки загуби. Полето между Долна Митрополия и Копана могила е било осеяно с телата на убити и ранени гренадири от двата полка. В този критичен момент генерал-лейтенант Ганецки, началник на този сектор на обсадата, изпраща на помощ 12 Астрахански и 11 Фанагорийски гренадирски полкове, разположени в резерв до с. Горна Митрополия, както и 18 Вологодски и 17 Архангелгородски полк откъм Долна Митрополия. Турците не издържат на руския натиск и започват бавно да отстъпват към река Вит. Пробивът е овладян, а раненият Осман паша се предава в 14.00 часа с цялата си армия. Руските войски губят 1722 души в убити и ранени или 1 генерал, 57 офицери и 1664 нисши чина, като почти всички са от 3-та гренадерска дивизия. От тях броят на убитите и починалите след боя ранени достига 18 офицери и 542 нисши чина (редници и сержанти). Турските загуби се оценяват приблизително на около 6000 убити и ранени.
Паметници
Братска могила на 12 нисши чина от 18 Вологодски пехотен полк и 1 артилерист от 6 батарея към 5 артилерийска бригада. Паметникът е построен веднага след Освобождението през 1879 г. с руски средства. Поставена е метална възпоменателна плоча. Войниците са погребани на самото бойно поле до Астраханския люнет. Днес паметникът се намира в гробищата на града и през 2015 г. е изцяло обновен от община Долна Митрополия. Към него води нова пътека, а около му е изградена мраморна площадка за посетителите.
В центъра на Долна Митрополия е изграден паметник на Червения кръст на мястото на лазарета на 5 Пехотна дивизия (17 Архангелогородски и 18 Вологодски полк) участвала в Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г.
Малко известен факт е, че веднага след подписването на Сан Стефанския договор от 1878 г., генерал Ганецки поставя въпроса за направата на паметник в чест на войниците загинали край Долна Митрополия. По негова молба и по решение на Плевенски окръг, участъкът земя около Копана могила е предоставен като “Безвъзмездна собственост на гренадирите". През 1881 г. е одобрен проектът на паметника, а през 1885, след като е изработен, е трябвало да бъде безплатно превозен от Москва до България. Московчани обаче решават паметника да остане в Москва и на 28 ноември/10 декември 1887 г. (десет години след битката при Долна Митрополия) е тържествено открит.
Стопанска история
През 1860 г. населението ѝ наброява около 650 души. През това време в селището се активизира стопанската дейност – пряко свързана с плевенския пазар на зърнени храни. На 15.03.1919 г. е регистрирано коневъдно дружество „Черноглавка“.
Особено и важно място в историята на Д. Митрополия заема основаната от д-р Палаузов и проф. Асен Златаров производителна кооперация „Българска захар“ и пуснатата в действие фабрика на 30 юни 1930 г. През 1948 г. тя става държавна собственост. Кооперацията притежавала собствена електрическа централа в с. Койнаре, а през 1942 г. започва рафинирането на масла – основа на днешната маслена фабрика. През 1949 г. „Българска захар“ – Д.Митрополия става инвеститор за изграждане на първия фуражен завод в България.
Висше военно въздушно училище
На територията на гр. Долна Митрополия се намира Висше военно въздушно училище „Георги Бенковски“. То е наследник на богатите традиции на българската авиационна школа. След Втората световна война, със заповед на командира на Въздушните народни войски, № 28/14 януари 1945 г., на летище „Враждебна“ край София се създава като самостоятелно учебно заведение НВУ „Георги Бенковски“, което през 1948 г. се премества на летище Долна Митрополия. През 1959 г. училището се реорганизира във Висше авиационно. Първият випуск летци с висше образование излизат през 1964 г. В този випуск е първият български космонавт Георги Иванов. От създаването си през 1945 г. до днес, училището е обучавало летци и авиационни специалисти за ВВС и БГА „Балкан“. Подготвени са кадри за ВВС на Алжир, Виетнам, Мозамбик, Никарагуа, Йемен, Сирия. От 1995 г. е възстановен приемът за девойки във ВВВУ „Г. Бенковски“. На територията на военното училище има Музей на въздухоплаването. От 1 септември 2002 ВВВУ „Георги Бенковски“ се преобразува във Факултет „Авиационен“ на Националния военен университет „Васил Левски“.
Подготвят се военни и граждански специалности:
Военни специалности
летец-пилот;
щурман-управление на въздушното движение;
щабни-ВВС;
летателни апарати и авиационни двигатели;
радиоелектронно оборудване на летателните апарати;
авиационно въоръжение;
авиационни електроприборни и автоматични системи
комуникационни и навигационни системи;
материално-техническо осигуряване
Граждански специалности
Автоматика, информационна и управляваща техника,
Авиационна техника и технологии,
Електроника
Религия
Населението на Долна Митрополия изповядва източно православната религия. В центъра на града се намира православният храм „Св. Димитър“. Построен през 1935 г., а през 1937 г. е осветен. Първият свещеник на Долна Митрополия е Радослав Иванов. Църквата представлява умалено копие на храма „Св. Александър Невски“ в София, което я прави уникална. Извършвани са няколко частични ремонти – отстранени са течове, ремонтиран е големия купол на църквата, освежавания. През 2015 г. църквата е ремонтирана основно.
По традиция в деня, в който православната църква чества Димитровден, храмовото настоятелство на църквата, местната Община и свещеника в Долна Митрополия организират водосвет за здраве на жителите на града и раздават курбан.
Митология
Съществува поверие, че във водите на язовир „Вълчовец“ (днес пресушен) живее змей, който пази населеното място и жителите му от унищожителни градушки и проливни дъждове. Змеят се снишава на земята, а духът му се рее из небето и гони облаците. И наистина в района на Долна Митрополия много рядко падат градушки. Това поверие е характерно за южните славяни, които вярват в съществуването на добри змейове, които, където се заселят, носят суша и пазят селото от други змейове.
Детска градина
От 1952 г. в Долна Митрополия се полагат грижи и за най-малките жители. Тогава е основана първата детска градина. На 1 юни 1988 г. е построена и открита най-новата сграда на целодневната детска градина наречена ОДЗ „Здравец“. Тя е красива, удобна и просторна двуетажна сграда. Към градината има и детска ясла за най-малките деца. ОДЗ „Здравец“ разполага с обширен вътрешен двор с няколко детски площадки за игри на открито. Ежегодно се празнуват празниците Коледа и Баба Марта. Децата от детската градина участват редовно в съвместни тържества със СОУ Васил Априлов, изпълняват се рецитали, танци, забави и игри. Адрес: гр. Долна Митрополия, ул. Христо Ботев 4, тел. за връзка 06552 / 2337
Училище
През 1885 г. е построена първата училищна сграда. Тя се състои от 2 учебни стаи, коридор и малка канцелария. В тези стаи са I и II отделение и III и IV отделение, обучавани от един учител. През 1920 сградата се разширява с още две стаи и коридор.
През 1921/1922 г. в Долна Митрополия се открива прогимназия, а през 1930 г. е построена напълно нова училищна сграда в центъра на селото (днешната сграда до киносалона). Тя има шест класни стаи върху площ от 11 декара. През 1970 г. е завършена новата (и настояща) училищна сграда за I до VIII клас. Новата сграда е с 14 стаи, обширни и напълно оборудвани кабинети. През 1989 г. основното училище прераства в ЕСПУ „Васил Априлов“ (Единно средно политехническо у училище). Всички ученици завършват VIII клас и получават работа в Учебно-производствен комплекс. От учебната 1990 ЕСПУ „Васил Априлов“ става СОУ „Васил Априлов“. От 1990 г. горният курс е трансформиран в Средно общообразователно училище с разширено изучаване на чужди езици и овладяване на професия „Администратор в туризма“. През 2004 г. е възстановено СОУ „Васил Априлов“, а от 2008 г. е средищно училище.
Читалище
В гр. Долна Митрополия съществува „Народно читалище Просвета 1927 г.“ Читалището е основано на 22 март 1927 г. от група прогресивни учители и младежи: Донка Януцева, Здравка Кръстева, Здравка Маркова, Тодорка Йовчева, Йордан Ячев, Димитър Цоновски и Цветан Прокопов. Цветан Прокопов е и първият председател на Читалището. В зората на своето създаване, Читалището се помещавало в една от класните стаи на училището. Първоначално новосъздадената библиотека е с фонд от 48 книги, и се е помещавала в дома на Дамян Лазаров. През 1985 г. е построена и открита новата читалищна сграда. Към читалищната сграда е построен голям киносалон. В него Читалище „Просвета“ организира отделни постановки и концерти. Всяка Коледа се организира тържество където участват таланти от града. На тържеството има народни танци, рецитал и музика.
Политика
1995 – Радослав Илиевски (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 61% срещу Цветан Николов (ОДС).
1999 – Таня Макавеева (ОДС) печели на втори тур с 57% срещу Радослав Илиевски (БСП, БЗС Александър Стамболийски).
2003 – Александър Печеняков (Коалиция за България) печели на втори тур с 53% срещу Таня Макавеева (ОДС).
2007 – Александър Печеняков (БСП) печели на втори тур с 56%.
2011 – Поля Цоновска печели на втори тур с 56% срещу Александър Печеняков (БСП).
2015 – Поля Цоновска печели на първи тур с 60,5%.
Забележителности
Паметник на Червения кръст на мястото на лазарета на 5 Пехотна дивизия участвала в Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г.
Паметник братска могила на 13 войници от 18 Вологодски полк (от 5 Пехотна дивизия), загинали на 10 декември 1877 г.
Паметник на загиналите войници от Долна Митрополия във войните за национално обединение.
Църква „Свети Димитър“
Редовни събития
7 януари – Ивановден
Всяка година на Ивановден се организира кукерски събор в центъра на града. От ранно утро, две кукерски групи от маскирани мъже, обикалят от дом на дом и със своите танци, игри и музика гонят злите сили. Кукерите носят здраве и берекет за предстоящата година. Празникът носи много радост за жителите, които се събират на градския площад и заедно с кукерите играят народни хора.
1 април – Ден на приведения зет
На 1 април приведените зетьове на Долна Митрополия празнуват и то не на шега, а съвсем на сериозно. Празникът се нарича още „Ден на завряния зет“ и е „патент“ на НЧ Просвета 1927 г. Празнува се с концерт в киносалона на града ежегодно от 1984 г., когато приведените зетьове са били 127. Първото издание на този концерт е носел разтърсващото име „Прокуда“. То е било измислено от доайена Крум Календарски, който също е приведен зет в Долна Митрополия от Койнаре. Повече от половин век Крум Календарски води естрадно-сатиричния състав емблематичното име „Митрополитен“. Днес заврените зетьове са значително по-малко, но празникът продължава да се чества. Ежегодни участници на концерта са още вокалните групи "Бодра смяна” с ръководител Таня Христова и „Млади сърца“ към клуба на пенсионера в Долна Митрополия, както и буфосинхроничният състав „Митрополийски рози и бодли“
5 май – Празник на детското танцово изкуство
От 2010 г. насам ежегодно на 5 май на площада на Долна Митрополия, под патронажа на НЧ Просвета 1927 и кмета на общината, се провежда Празник на детското танцово изкуство. На празника се представят танцови състави и формации от цялата област Плевен.
Външни препратки
Радио и телевизия в Долна Митрополия
Сайт на Община Долна Митрополия
statehistory.ru
www.aff.nvu.bg
www.runivers.ru
sou-dm.info
statehistory.ru
Бележки
Източници
Правиков Р. И. Краткая история 10-го Гренадерского Малороссийского полка, 1889 г.
Шавров К. Краткая история 11-го гренадерского Фанагорийского Генералиссимуса Князя Суворова полка, 1890 г.
Николаев Н. Г. История 17-го пехотного Архангелогородского Его Императорского Высочества Великого Князя Владимира Александровича полка, 1900
Военная энциклопедия: Том XVI. Минный – Нисса, Санкт Петербург, 1914 г.
|
{'title': 'Долни Дъбник', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%BE%D0%BB%D0%BD%D0%B8%20%D0%94%D1%8A%D0%B1%D0%BD%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Долни Дъбнѝк е град в Северна България. Той се намира в Област Плевен и е в близост до град Плевен. Градът е административен център на община Долни Дъбник.
География
Град Долни Дъбник се намира на 1
|
5 km западно от областния център Плевен.
История
Долни Дъбник за първи път е споменат в официални турски документи от 1430 г.
При избухването на Балканската война човек от Долни Дъбник е доброволец в Македоно-одринското опълчение.
Политика
Настоящият кмет е Иван Ветов.
2007 – печели Борислав Станимиров.
2003 – Живко Желев (БЗНС – Народен съюз) печели на втори тур с 59% срещу Маргарита Стойчева (Коалиция за България).
1999 – Живко Желев (ОДС) печели на първи тур с 53% срещу Митко Иванов (БСП).
1995 – Венцислав Върбанов (Демократична коалиция) печели на втори тур с 51% срещу Маргарита Стойчева (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност).
Икономика
Нефтодобивът и нефтопреработката са основни отрасли за града. Най-големите фирми в тази област са „Нефт и газ“ и намиращият се на шест километра нефтокомбинат „Плама-Плевен“. Поради лошото развитие на промишлеността в последните години селското стопанство се оформя като основен поминък на много от хората.
Обществени институции
Средни училища
СОУ „Христо Ботев“
Професионална гимназия по селско стопанство „Проф. Иван Иванов“
Професионална гимназия за добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване „Проф. Г.Златарски“ закрито.
Основно училище – „св.св Кирил и Методи“
Читалище
Детска градина
Забележителности
Църквата „Свети Пророк Илия“
В близост се намира Парк Лавров.
Парк Албена.
Галерия
Редовни събития
Основно събитие за града е съборът или сборът. Организира се в през първите събота и неделя на месец август и е един голям празник за местното население. Тогава е празникът на църквата на града – „Свети Пророк Илия“.
Личности
Иван Бешков (1896 – 1945) — български кооперативен деятел и политик от Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той е министър на земеделието и държавните имоти в правителството на Добри Божилов (1943 – 1944).
Илия Бешков (1901 – 1958) – художник, писател, философ и педагог. Самобитен майстор, с неподражаем творчески почерк и стил. Къщата му се е намирала на мястото на градския парк. По-късно тя е разрушена – на нейно място има паметна плоча и бюст на твореца.
Стою Орачкин (1901 – 1973) – земеделски поет, издава стихосбирка Първи сноп -1929. Съученици с Илия Бешков в Плевенската мъжка гимназия, участват заедно в младежкия земеделски кръг от 20-те години.
Венцислав Върбанов – политик от БЗНС-НС, бивш министър на земеделието и горите
Ивайло Петков – футболен национал
Бележки
Външни препратки
Радио и телевизия в Долни Дъбник
Сайт на община Долни Дъбник
|
{'title': 'Тръстеник', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Тръстенѝк е град в Северна България. Той се намира в област Плевен и е в близост до град Плевен. Градът се намира в община Долна Митрополия и е най-голямото населено място в нея.
География
Град Тръ
|
стеник е разположен на 7 км от общинския център Долна Митрополия, на 18 км северозападно от областния център Плевен и на около 30 км от река Дунав. Намира се между реките Вит и Искър, в средата на льосова слабохълмиста равнина. Разполага се на 43° и 31' с.ш. и 24° и 30' и.д..
Землището на града има площ от 89 900 дка, а самото селище 3,3 кв. км.
Морфография
Средната надморска височина на Тръстеник е 112 м. Селището е разположено в долиновидно понижение с посока запад-изток, в средата на което извира малка бара. Най-високите места в землището са разположени по линията на местностите Батловец (ок. 170 м) към Мерашки колиби, Пояса и Мончов въртоп. Най-ниските места са около долното течение на барата (75 м).
Геоложка основа
Това са льосови седименти (наричани от местните жители жълтопръстица), които имат неблагоприятни характеристики при строежа на сгради и прекарване на водопроводи, поради пропадъчността на този вид скали. Наблюдава се слягане в най-равните места и огъване стените на постройките в самото селище. При черни пътища врязването на коловозите достига няколко метра.
Релеф
Релефът е слабо хълмист и равнинен. Действителните наклони варират от 0 до 12 градуса. От север на юг се редуват десетина суходолия със субпаралелно разположение (запад-изток) – Рибенски дол, Срен дол, Сиджим дол, Щърбашки геран – Барата, Дълбоки дол и др. Редица местности носят името въртоп, но всъщност това са типични слягания в льоса.
Климат
Климатът е умерено-континентален. Зимата е студена със средни температури от –2,2 °C през най-студения месец януари, а лятото е горещо със средни температури през юли 23 – 25 °C. Средната годишна температура е 11,4 °C. Валежите са неголеми – около 500 мм годишно, като имат максимум през късната пролет и лятото (май-юни) и минимум през февруари, който често се премества в септември. По-рядко от околните селища се наблюдават градушки. Преобладаващите ветрове са запад-северозападните, наричани горняк. Те носят най-много валежи. Духат още източни (долняк) и северни ветрове (севериняк). Рядко се наблюдава фьон. Мъглите са по-рядко явление, отколкото в съседните селища.
Населеното място страда от недостиг на водни ресурси. Този проблем лятото се отрязява върху отглеждането на селкостопански култури.
История
На мястото на Тръстеник има разкрити четири могили и няколко малки римски селища (в местностите Четирите могили, Щърбашки геран и Фондовите лозя по пътя за с. Победа. Едно от друго те се разполагат на разстояние от няколко километра. Намерените находки са от I-II век. Съхраняват се в Историческия музей в Плевен. За селище със сегашното име не се споменава до XV век.
В средата на 20-те години на XX век по инициатива на Янаки Моллов в Тръстеник е реализирана експериментална програма с държавно финансиране за създаване на модерни („образцови“) земеделски стопанства.
Политика
Кметове на гр. Тръстеник от периода след 1989 г. са:
1991 – 1995 – Валентин Петров Джаровски; БЗНС „Н. Петков“, СДС
1995 – 1999 – Борислав Цветанов Ацов; БСП
1999 – 2003 – Валентин Петров Джаровски; ОДС
2003 – 2007 – Асен Великов Гангов; БЗНС-Народен съюз, СДС
2007 – 2011 – Петър Валентинов Петров; „ДА – Демократична Алтернатива за община Долна Митрополия“ (СДС, ССД, ВМРО, ЕНП)
2011 – 2015 – Васко Йорданов Петков; „Земеделци и демократи за Долна Митрополия“ (БЗНС, ЗНС, СДС, ДСБ, ОДС, ГЕРГЬОВДЕН)
2015 – 2019 – Емил Величков Денков
Икономика
Тръстеник е с най-голямата обработваема площ в община Долна Митрополия, има голям брой регистрирани земеделски производители. Извън града са разположени ферми за отглеждането на едър рогат добитък, складове и сгради за ремонт и поддръжка на трактори и друга земеделска техника. Функционира дървообработващо предприятие.
В землището на Тръстеник се намират останките на промишлен комплекс за отглеждане на телета, създаден по времето на социализма. Разположен на североизток от населеното място, комплексът е бил предвиден за отглеждане и угояване на 21 000 телета. Построени са били шест кръгли халета за угояване на по 3000 телета.
Обществени институции
В града има общност на Евангелската методистка епископална църква.
Църковен храм „Свето Успение Богородично“
Храмът „Свето Успение Пресвета Богородица“ е построен в периода от 1880 до 1886 година и осветен на 15 август 1886 г. от митрополит Константин. Изграден е от камък, тухли, вар и пясък, с централен купол. Първото изографисване е направено от неизвестен зограф и е заличен през 1938 г. Втората зография е извършена от Илия Пефев през 1942 г. Иконостасът е дървен, а иконите са дело на Нестор Траянов. До църквата се намират килия с две стаи и камбанария, строени през 1937 г.
Служили свещеници
Действащо народно читалище „Неофит Рилски“
Основателите на читалището в град Тръстеник са главният учител в Плевен Нестор Марков, Симеон Романов, Николчо Доровски Коце Конов, Парашкев Монов, Мичо Захариев, Дано Маринов и други.
Културни и природни забележителности
Паметник – костница на загиналите във войните през 1912 – 1913 и 1915 – 1918 г. от град Тръстеник
Паметник-бюст на Майор Павел Лазаров Павлов
Памтник на Фердинад Александров
Паметник на Никола Доровски
Редовни събития
Празник на града – Спасовден, празнува се 40 дни след Великден;
Отдаване почит на загиналите във войните за обединението на България – 6 май
Традиционен кукерски празник „Кьорава кобила“ – Ивановден
Ритуалът „Кьорава кобила“ е традиционен за град Тръстеник. Той се провежда всяка година на Иванов ден от незапомнени времена. Ритуалът се свързва с една легенда за спасяването на тогавашното село Марашки Тръстеник от турско разорение. Легендата е записана и съхранена от читалищния деец Симеон Кънчев, а тя гласи:
„Населението на село Марашки Тръстеник е било с особен статут по време на османската власт, плащало е данъците си в коне. Кобилата на един селянин – Иван била много стара и ослепяла. Иван бил много привързан към нея и му дожаляло да я убие. Завел я в полето и я пуснал, за да не става свидетел на смъртта и. Не минало много време и в селото избухнала страшна болест, която покосила всички коне. Посред зима на 20 януари (Иванов ден) пред портата на Иван се появила старата му любима кобила с няколко малки кончета. Пред очите на невярващия си стопанин старата кобила се свлякла и издъхнала. Благодарение на нейните кончета тръстеничани отново развъдили конете в селото и платили данъкът си към Османската империя. От този ден нататък в чест на кобилата, спасила селото от разорение на Иванов ден младежи се преобличат в маскарадни костюми, пресъздават образа на кобилата и нейните кончета, за здраве и берекет на населението.
Ритуалът „Кьорава кобила“ започва в полунощ срещу Иванов ден с обхождане на населеното място. Събрани в дома на водача маскираните тръгват по домовете на именниците. Обиколките им са съпровождани с много шум, песни, викове, музика. Стопаните посрещат с радост „кобилата“ и нейните спътници. В групата задължително присъстват:
„кобилата“ – дървена конструкция завита с черга, най-често колна, полуподвижна дървена глава с хлопка на шията. Под конструкцията се движат двама мъже, обикновено младежи, които изпълняват движения придаващи комедийност на образа.
„старец“ – мъж облечен в бяло облекло, скъсан кожух, с овчи калпак и широк тъкан пояс, поръсен с брашно и закичен с червено мушкато. Той води кобилата. В ръцете си държи тояга, с която направлява движенията на кобилата.
„булка“ – обикновено това е мъж, по-висок от младоженеца, облечен с булчинска носия;
„младоженец“ – по-дребен и слаб от булката, който през цялото време твърде комично прави опити да я целуне, гали или бие.
„поп“ – чете за здраве, благославя като обилно ръси с вода и венчава младите;
„доктор“ – лекува болната кобила, а на ред с нея и събралите се хора;
„баба с бебе“ – стара баба с малко бебе, която обикновено иска от стопаните храна за детето
„магаре“ – човек, който носи даровете.
Посетеният от групата на „кьоравата кобила“ дом се счита за защитен от болести и лоши неща, и е благословен за цялата година. Заключителната част на празника е на площада, където е събрано населението. Там се „разиграват“ „кобилите“, „раждат“ се малките кончета, попа венчава младоженците и др.
Известни личности
Родени в Тръстеник
Павел Лазаров Павлов – полковник, летец – герой, загинал през 1943 г. в защита на небето над София през Втората световна война
Никола Пенков Доровски – поет, написал книгата “Открадната младост “учил Право в Софийския Университет, антифашист, политзатворник, партизанин, убит през 1944 г. и хвърлен в р. Искър.
Фердинанд Александров Канджов – антифашист, политзатворник, партизанин, обесен през 1943 г.
Антон Балтаков – генерал, герой от Първата Световна война
Детелина Павлова – поетеса
Живко Атанасов – математик1
Източници
Външни препратки
Радио и телевизия в Тръстеник
|
{'title': 'Койнаре', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Койна̀ре е град в Северна България. Той се намира в област Плевен и е в близост до общинския център Червен бряг – 15 km и на 49 km от областния център Плевен. Един от 14-те града в Плевенска област, с
|
население между 3 и 5 хиляди души. Втори по големина в община Червен бряг.
Надморската височина е приблизително 78 м.
История
Районът на Койнаре е населен от най-дълбока древност. В местността „Белия брег“ има останки от селище, датирано от епохата на неолита. В местността „Боришница“ има богат културен пласт от средния и късен неолит. Следи от непроучени тракийски селища има в местностите „Прогон“ и „Новоселски път“. В местността „Груя“ е разкрит гроб на тракийски воин, погребан чрез трупоизгаряне. Урната с праха на боеца не е запазена, но е запазено цялото желязно въоръжение на тракиеца: меч, нож с ножница, две копия и техните сауротери, умбо от щит и юзда на лостове със строг зъбалец. Въоръжението е от първия век пр. Хр. Тук за първи път се намират железни сауротери, които са поставяни на обратния край на копието (Николов, Б., Археология, 1990, кн. 4, с. 22 – 24, обр. от 11 до 14).
През късната античност, на север от днешното селище е кръстопътя Улпия Ескус – Сердика и Мелта-Монтана. В местността „Каменната могила“, на север-североизток от днешния град има останки от римска пътна станция. Койнаре съществува като населено място и през Средновековието. За славянски поселищен живот говорят хидронимите „Затон“, „Прибой“ и др. В чертите на днешния град са открити средновековни християнски погребения. От града има постъпил в ръкописния отдел на НБ „Св. св. Кирил и Методий“ – София, един лист от български ръкописен октоих от ХІІІ в., заведен под сигнатура „НБКМ 553“ – безспорно доказателство за предосманския произход на селището. За първи път името Койнаре се среща в османски регистър от 1516 – 1517 г., като „Койнар“, санджак Нийболу (Никопол).
Отново под името „Село Койнар“ от санджак и каза Нигболу, се споменава и в краткия регистър на Османската империя от 1530 г.(Istanbul – BOA, TD 370, s.510).
Койнаре няколко пъти е сменяло поселищното си местонахождение, спомен за което са наименованията „Селището“ на няколко местности в неговото землище. Това се е налагало от приижданията на реката и наводненията, предизвикани от обилни валежи и снеготопене.
В края на XVIII век епископ Софроний Врачански споменава Койнаре в своята „Житие и страдания грешнаго Софрония“: „Седях на Плевен три дни и на четвертия ден востанах и потеглих къмто Враца. Пратих напред человеци селяни, ако има войска по селата, да потекут насреща нас да ми скажат да са възвърнем пак на Плевен. И тако поидохме до село Коинлари (Овцете), що е пол пут до Враца.“
Според книгата „Donau-Bulgarien und der Balkan“ (1882 г., Лайпциг) на австрийския географ Феликс Каниц, който пътува из България през 60-те и 70-те години на 19 век, в Койнаре има 310 български, 130 помашки и 60 цигански къщи.
Видна личност от периода на Възраждането и националноосвободителната борба е Христо Цветков Гашовски, роден около 1850 г. в с. Койнаре, тогава Белослатенско – шивач в Орхание. Един от участниците в обира на турската поща в старопланинския проход „Араба конак“, извършен под ръководството на Димитър Общи. За това си участие е осъден на три години заточение в Диарбекир. След Освобождението Христо Гашевски живее в Орхание (съвременният Ботевград), където няколко години подред заема различни административни длъжности. Починал след 1936 г.
Преди 1944 г. жителите на Койнаре вземат дейно участие в антифашистката борба. Градът е родно място на Вълка Горанова, която по-късно става зам. – кмет на София, и на партизанина Милчо Симеонов(с псевдоним Тодор).
На 11 август 1944 г. в 2 часа англо-американски бомбардировач лети над р. Искър и пуска в реката близо до селото шест тънкостенни цилиндрични мини от неизвестен тип с помощта на ленени парашути с диаметър 2 метра. Мините не избухват.
Гордост на селото преди обявяването му за град е спортният клуб „Спартак“. Същият извоюва много успехи в сферите на футбола, баскетбола, тениса на маса, шахмат и др. През 1957 г. капитанът на футболния отбор – Григор Мишовски прегръща купата на републикански селски първенец. Четирима от отбора: Григор Мишовски, Васил Даков, Григор Лишковски и Димитър Инчовски влизат в националния селски отбор.
На 1 януари 1979 г. Койнаре преминава от Врачански към Плевенски окръг, заедно със селата Еница, Глава, Лазарово, Лепица, Сухаче и Чомаковци.
На 15.09.1964 Койнаре, с Указ №546 е обявено за село от градски тип, а през 1974 г. за град. Населението през 2011 г. наброява 3706 души.
Произход на името
Съществуват поне три версии за произхода на името Койнаре. Първата е свързана с евентуален турско-юрушки произход – от „коюн“ (овца) и „ларе“ (село), втората – от „коин“ (кон) и суфикса „ар“ а третата – с името Койно, също със суфикс. Името „Койно“ и сега се среща в именната система на местните жители в различни модификации. Фактът, че до средата на XVI в. в османските регистри няма записани мюсюлмани, прави първата от трите версии несъстоятелна.
Каквато и да е историческата истина, за пръв път днешното име „Койнар“ се среща в османски регистър от 1516 – 1517 г. на санджак Никболи (Никопол).
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 2562 българи и 117 цигани.
Религии
Преобладаващата част от населението на Койнаре изповядва източно-православното християнство. Градът принадлежи към Белослатинска духовна околия, Врачанска епархия. В Койнаре има един източноправославен храм, наречен „Всех Светии“. Той е добре поддържан, има и свещеник. Храмовият празник е първата неделя след Петдесятница. Част от местните роми изповядват християнството под формата на протестантство.
Икономика
От най-стари времена местното население се занимава със земеделие и скотовъдство – плодородното землище (около 95 хил. дка, от които 56 554 обработваеми) е основната предпоставка за това. Земята се обработва от две земеделски кооперации, двама арендатори и частни стопани. Потребителната кооперация „Единство 93“ е с дългогодишни традиции.
Около средата на XIX в. в местността „Селището“ е построена воденична вада с 13 воденици, известни като Горните и Долните селски воденици. Тук са се събирали мливари от цяла Северозападна България. В началото на ХХ в. местното население отглежда над 23 хил. овце. Продукцията, най-вече сирене, се изнася преди Освобождението чак на Цариградския пазар.
В Койнаре се е намирала и най-голямата мандра за овче сирене преди 1944 г. Тя е изнасяла сирене за София с прочутата марка „Койнарско саламурено сирене“.
През 1947 г. на брега на р. Искър в землището на гр. Койнаре е построена ВЕЦ. През 2002 г. дружеството „ВЕЦ ЕНЕРГИЯ“ придобива ВЕЦ-Койнаре. Мощността на централата е 1500 kW. Оборудването ѝ се състои от три хидрогрупи, произведени в Чехия. Инвестициите във ВЕЦ КОЙНАРЕ възлизат на 100 000 Евро. Средногодишното производство на електроенергия е 9 500 000kWh. Персоналът се състои от 12 квалифицирани работници.
В града понастоящем функционират две текстилни предприятия. „359“ООД, дружество с 50% английско участие, специализирано в производството на дамска конфекция произвежда предимно за външния пазар. В дружеството работят около 150 души. „Пионер“АД /в несъстоятелност/ е специализирана фирма за производство на спортни облекла, осигурявала над 100 работни места и продукция – изключително за външния пазар: Франция, Италия, Испания и САЩ.
„Кремис“ АД е специализирана фирма за производство на облекла, осигурявала над 300 работни места и продукция – изключително за външния пазар: Франция, Италия, Испания и САЩ.
Обществени институции
В града има две училища и една целодневна детска градина. До 2000 г. през града преминава 125-километровата теснолинейна железопътна линия Червен бряг – Оряхово, построена в периода 1917 – 1930 г. Линията, както и прилежащата и жп-гара в Койнаре вече не съществуват. Теснолинейката по линията Червен бряг – Оряхово се е движила много дълго време – от 1930 г., когато е свързана и крайната точка на маршрута – Оряхово с останалата част на теснолинейния път, широк едва 760 mm. В началните си години тя е била много натоварена и ключова, защото свързвала Оряхово-едно от най-големите фериботни ГКПП на България с останалата част на страната. Превозвали се товари и пътници. С годините обаче тя бавно започва да губи своята рентабилност и натовареността си, най-вече поради обезлюдяване на региона. Своята дума казват и лошата поддръжка на железния път и липсата на теснолинейни вагони и локомотиви и кризата в която се намира БДЖ. Тази теснолинейка е закрита на 15 декември 2002 г., когато е пуснат последния пътнически влак от Оряхово до Червен бряг.
Училището в Койнаре е открито през 1850 г. с пръв учител Цветко Диков от рода Томовци, който сетне става поп, а след него е учителствал поп Динко. В 1863 г. в койнарското училище е учителят Панайот Михайлов от Пловдив, който въвежда взаимоучителната метода. До 1872 г. тук учителства Петко Стоянов, който е обучавал 85 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873).
Към 2016 г. СОУ „Христо Смирненски“ е с 383 ученици и 16 паралелки.
Кметство, тел.06573 24 00
Начално училище „Отец Паисий“, тел. 065732589
СОУ „Христо Смирненски“, тел. 065732488
Читалище „Христо Ботев“, ул. М. Симеонов 53, тел. 065732015
Данъчно подразделение
Полицейски участък, тел. 065732086, дежурен, тел. 0879179137
Здравна служба, трима лични лекари;
Районна пощенска станция, тел. 065732220
Социално подпомагане, тел. 065732205
Клуб по лека атлетика „Спартак“, представляван от Данаил Ненков
Културни и природни забележителности
Градът е разположен по протежението на една от извивките на р. Искър, на левия бряг на реката на около 6 km² площ. Естественото съчетание на река, равнина и предбалкан обуславя привлекателността му през годините, както за местното население, така и за преселници от други места.
Преди 1944 г. Койнаре (тогава все още село) е било известно с мечкарите си, предимно власи, които водели и разигравали за развлечение мечки, свирейки на гъдулка по сборове и панаири. Традицията се запазва до края на 50-те години.
В града има столетен дъб, обявен за защитен природен обект. Легендата разказва, че е издънка на още по-старо дърво.
Допреди известно време е функционирал киносалон и лятно кино.
Започната, но недовършена е сградата на „Културния дом“. Днес там се помещава градската библиотека и канцеларията на читалището. В центъра на града има паметник на загиналите във войните на XX век жители на Койнаре.
Православният храм „Всех Светии“ е осветен през 1934 г. от врачанския владика Паисий. Стенописите в него са дело на Господин Желязков (1873 – 1937), ученик на Иля Репин, участвал в изографисването на храм-паметника „Александър Невски.“
Народното читалище „Христо Ботев“ е най-старото в община Червен бряг. То е основано на 2 (15) февруари 1889 г. под името „Развитие“. През 1901 г. е преименувано на „Христо Ботев“. През годините самодейците възстановяват и представят на народните събори в Копривщица обичаите „Коледуване“, „Лазаруване“, „Кумичене“ и „Калушари“, с което печелят златни, сребърни медали и грамоти. Отличени са индивидуалните изпълнения на Георги Радански за песен и Христо Петрешковски – за танца „Ръченица“.
През 1944 г. в тогавашното село са интернирани Ангел Каралийчев, Дора Габе, Никола Фурнаджиев и др., които с ползотворната си дейност допринасят за дейността на читалището. Те организират сказки, утра и вечеринки, както и четене на собствени произведения.
Първата театрална постановка в Койнаре е изнесена навръх Коледа, 1888 г. Поставена е драмата „Светулка“ от учителят Панайот х. Стоев. В началото театралните представления се играят в училището, а от 1935 г., когато е построена читалищната сграда – на сцената на собствения салон. През 1936 г. пътуващата оперна трупа на Христо Бръмбаров показва на местна сцена операта „Севилският бръснар“. На следващата година местните самодейци играят оперетата „Наталка Полтавка“.
Редовни събития
Всяка година, през последната събота и неделя на месец юни, се провежда традиционния събор. Той съвпада с Петрови заговезни, а понякога и с Петровден.
От 1993 г. Група ентусиасти, между които Данаил Стоянов, Георги Върбанов, Петрослав Бенчовски – заместник-кмет, с подкрепата на Българска федерация по лека атлетика организират ежегоден, в началото минимаратон, а впоследствие шосеен пробег, в памет на Димитър Върбанов-Митето.
Известни личности
Никола Данов Дачовски – опълченец, герой от Шипка, участвал като доброволец в четата на генерал Черняев в Сърбия през 1876 г.(Военно исторически архив, София, Фонд 1878/910, опис 3, 625.);
Христо Цветков Гашевски (р.1850–след 1936) – участник в националноосвободителните борби;
Стефан Личев (р. 1949) – юрист и политик;
Вълка Горанова (1912 – 1994) – деец на БКП;
Цветко Цветков Хаджийски (р. 1926) – юрист, бивш кмет и общественик;
Ген. Пешо Шиновски (1921) – военнослужещ от Щаба на Военновъздушните сили;
Инж. д-р т.н. Димитър Шонински (р. 1937)– инженер, иноватор в областта на минното инженерство, бивш директор на ЧЛК „Веслец“Враца, „Гаврил Генов“ Враца и др.;
Проф. д-р Димитър Игнатовски (р. 1940) – доктор по история, преподавател в шуменски университет „Епископ Константин Преславски“;
Доц. Антоанета Алипиева (р. 1956) – литературен критик;
Доц. д-р Нина Богданова – физик;
Инж. Захари Главчовски – бивш гл. редактор на в. „Авто Труд“;
Силвия Пешева – режисьор „Бон Апети“ и др. предавания на bTV;
Шибил Бенев – китарист;
Галина Рулева – журналист, автор на книгите „Обръщам ви гръб“, „Вълк в кошарата“, Не тичай щастливецо";
Наум Наумов (1948 – 2010) – художник – график;
Марин Дилков (1932 – 2002) – актьор в Плевенски драматичен театър „Иван Радоев“;
Сашо Роман – певец и музикант;
Димитър Дончев – победител в първото държавно първенство по шахмат на Царство България, проведено през 1932 г.;
Йордан Бозушки – автор на романа „Роб на свободата“;
Атанас Василев – спортен журналист;
Антонио Дачовски – певец, поет (първа стихосбирка „Любима моя“), русофил и Национален координатор в направление „Конкурси и фестивали“ към Национално Движение Русофили, член на Конфедерацията на българските писалите;
Веселин Дамянов-известен басбаритон. Работил в Софийската опера;Софийската оперета;Лионската опера. Участник в международни фестивали;
Петър Алипиев (1930 – 1999) – поет и един от най-добрите преводачи на Пушкин и Петьофи. Живее в селото през 50-те години;
Георги Веселинов (1909 – 1978) – детски поет, автор на „Хей ръчички, хей ги две“. Завършва гимназия в града;
Стефан Цеков Дамянов (1888 – 1979) – учител в първа прогимназия „Димитър Константинов“ в Плевен. Деец на кооперативното движение;
Други
През 1953 г. художничката Славка Денева (1929 – 1984) създава живописно платно, озаглавено „Товарене на щайги домати в камион по залез слънце в село Койнаре“. Работата е отхвърлена от съвета на Художествената академия и Славка Денева така и не се дипломира.
Скали Койнаре край остров Ливингстън, Южни Шетландски острови са наименувани в чест на град Койнаре.
Кухня
Кухнята е традиционна за България. Местно ястие, характерно за района е т.н. лютика, която се приготвя от печен пипер и домати.
Старо, характерно ястие, което младите почти не познават, е „капаницата“. Приготвя се от стар просеник, стрит на трохи, които се запържват в мазнина до порозовяване.
Източници
Външни препратки
Радио и телевизия в Койнаре
Християнска семантика върху бъднивечерските обредни хлябове
Литература
Койнаре през призмата на османските регистри XVI-XVII век, Дарина Календарска, 1999 г.
Погледец към народната култура, Н. Туртанска, Н. Ценкуловски, библиотека „Български северозапад“, Враца, 1994 г.
Миналото, Стоян Заимов, изд. БЗНС, С., 1986 г., стр. 100, 241, 641 и 663;
Кънчев, Минчо, „Видрица“, „Български писател“, София, 1985, стр. 274 и 667;
От Искър до Огоста, Богдан Николов, изд. „Алиса“, С., 1996, стр. 151 – 155;
Източници
|
{'title': 'Пордим', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B8%D0%BC', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
По̀рдим е град в Северна България. Той се намира в област Плевен. Градът е административен център на община Пордим.
География
Градът се намира на 21 km от областния център Плевен и на 202 km от стол
|
ицата София.
История
Първата телефонна връзка в България е проведена в сегашния град Пордим. Това става през 1877 г. по време на Руско-турската война при обсадата на Плевен. Връзката е осъществена между крал Карол I от щаба на румънската армия и княз Николай Николаевич от щаба на руската армия. Днес и двете сгради са музеи. По случай 100-годишнината от Освобождението, от 13 януари 1978 г. Пордим е със статут на град.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 1769 българи.
Спорт
Местният едноименен футболен клуб ФК Пордим 2017 е наследник на ФК „Д-р Хаскел – Пордим“, двукратен селски шампион на България по футбол. Днес отборът се състезава в „А“ ОФГ Плевен, като най-големи успехи постига през сезон 2005/2006 (първо място) и през сезон 2006/2007 (шесто място). Успехите на тима се свързват със старши треньори като местния футболен специалист Давид Александров и легендарния в местните футболни среди Атанас Филчев.
Политика
2011 – Илиян Александров (ПП „БСП“) печели на втори тур с 57% срещу Детелин Василев (ГЕРБ).
2007 – Детелин Василев (ПП „ГЕРБ“) печели на втори тур с 51% срещу Борис Борисов (БСП, ПДСД).
2003 – Детелин Василев (независим) печели на първи тур с 51% срещу Валя Дечева (БСП, ПДСД).
1999 – Детелин Василев (независим) печели на втори тур с 55% срещу Дора Великова (БСП, ОБТ).
1995 – Дора Великова (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 64% срещу Валентин Хитов (Обединена опозиция).
Икономика
„Спринт ко“ ЕООД – шивашки цех
„Богар“ ЕООД – шивашки цех
ЗКПУ „Дрен“ – земеделска кооперация
„Норекс Агро“ – фуражен завод
ЕТ „Росица Цочева“ – верига магазини за хранителни стоки
ЕТ „Милена 666“ – производство на хляб, магазин за хранителни стоки
ЕТ „Диди“ – бензиностанция, автобусни превози, магазин за строителни материали
ЕТ „Фаворит“ – производство на безалкохолни напитки
„БЕЛ 7“ ООД – кравеферма, фризьорски салон, магазин за сувенири
ЕТ „Солун“ – месопреработвателно предприятие
„Автомеханика“ ООД – представители на „Рено“ за България
„Анна 2003“ ООД – газстанция
ЕТ „Камкомерс“ – товарни превози
„Керчев и синове“ ООД (Русе) – земеделски производител, от 2014 г. – продажба на нови и употребявани земеделски машини, сервиз и продажба на резервни части за селскостопански машини в новопостроен модерен търговски комплекс
ЕТ „Ирина-2005“ – магазин за хранителни стоки
„Керчев и синове Машинъри“ ЕООД – Търговско-сервизна база гр. Пордим, ул. Централна 47 – нови и употребявани селскостопански машини, сервиз, резервни части и консумативи.
Забележителности
Музеи
В град Пордим се намират два музея, свързани с Руско-турската освободителна война от края на XIX век. Единият е на името на цар Александър (Руският музей), а другият – на името на крал Карол (Румънският музей). И двата музея са разположени в оригиналните сгради, където са били отседнали двамата държавни глави и главнокомандващи на армиите по време на войната. От там се е извършвало оперативното управление на руската и румънската армии по време на епичните битки и обсадата на Плевен. В близост до щаб-квартирата на цар Александър се намира и полевата болница на д-р Пирогов (на негово име е наречен Институтът по спешна хирургия в София), където са оперирани и лекувани ранените при битката воини.
И двата музея се поддържат в отлично състояние от общинската управа, като в тях могат да се видят много документи с информация от времето на войната, оригинално облекло, снаряжение и оръжие на Руската и Румънската армии. Пространствата около сградите са превърнати в уютни паркове, където също са разположени експонати от времето на Освободителната война.
Редовни събития
Общоградски събор – първата събота и неделя след 7 ноември
Личности
Иван Радоев, поет и драматург, роден в Пордим през 1927 г.
Величко Нешков – военен белетрист и драматург, роден на 1 ноември 1914 г. в Пордим, умира на 7 февруари 1991 г. в София
Иван Жеглов – журналист, детски поет, писател, роден през 1930 г. в Пордим
Асен Попов (1895 – 1976) – български художник, сценограф, график и живописец.
Кухня
Пълнени чушки
Източници
Външни препратки
Община Пордим
Радио и телевизия в Пордим
|
{'title': 'Гулянци', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%83%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D1%86%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Гуля̀нци е град в Северна България. Той се намира в област Плевен, в близост до град Никопол. Градът е административен център на община Гулянци. Населението му е около 3200 души към 2022 г.
География
|
Гулянци е разположен на 18 метра надморска височина в югоизточната част на Чернополската низина, на левия бряг на река Вит на 5,5 километра югозападно от нейното вливане в Дунав и на 34 километра северно от областния център Плевен. Землището на града има площ 70,079 кв. км. и граничи със землищата на Сомовит и Милковица на изток, Шияково, Крета и Комарево на юг, Брест на запад и Дъбован на северозапад, а на север достига държавната граница с Румъния.
Сред редките и застрашени видове в района се срещат кокичето (Galanthus nivalis), горската съсънка (Anemone sylvestris), мехурката (Utricularia vulgaris). Ендемит за района е дегеновият скален копър (Seseli degeni). Сред горската растителност преобладават предимно акация, топола и сребролистна липа.
Фауната на територията на общината е съставена предимно от широко разпространени в страната видове. Това се наблюдава при безгръбначните, рибите, влечугите и земноводните и бозайниците. Характерно е участието на някои степни видове, особено сред насекомите (например паяците от род тарантули, някои скакалци, като житното пиле (Bradypus dasypus) и други). Птиците се отличават с най-голямо разнообразие. Срещат се и някои петрофилни видове, застрашени в национален мащаб, като черен щъркел (Ciconinia nigra), белоопашат мишелов (Buteo rufinus), орел змияр (Circaetus gallicus), a и египетския лешояд (Neophron percnopterus).
История
Гулянци е наследник на римския военен лагер Утус, възникнал на левия бряг на река Утус (тракийско наименование на река Вит), като крайпътна станция на крайдунавския път. Турците наричат селището Гюлян (от „гюл“, „роза“) заради белите и алени трендафили, отрупвали дворовете и околностите му. С течение на времето наименованието се трансформира в Гюлянде, Гюлянци, до съвременното Гулянци.
През 1818 г. е открито българско училище в зимника на Цени Спасов от Долна Митрополия с преподавател свещеник. По нареждане на турските власти по-късно е закрито. Българско училище отново е открито през 1828 г. – помещава се в зимник, а учител е някой си Наум. През 1868 г. с доброволен труд на населението е построена първата училищна сграда, като за строежа идват и строители от Балкана. Първият учител с третокласно образование е Сава Николов от Плевен. До 1895 г. учениците се обучават от учител, който води 4 слети отделения. В обучението му помагат по-големи ученици от 4-то отделение. Книгите се закупуват със средства, събирани от дарения, изнесени вечеринки, както и дарени от учители. За физкултурен салон служи зимникът на Георги Лупаров, а по-късно за тази цел са използвани стаи от училището.
През 1895 – 1896 година в Гулянци идват Петър Кръстанов и Пенчо Бакърджиев. През 1898 – 1999 г. в селото идва Мара Жекова със завършено средно образование. По-късно тя се омъжва за Петър Кръстанов и се установяват в Гулянци. През учебната 1912 – 1913 г. учителският персонал се увеличава на 6 души. През 1920 – 1921 г. се откриват и 2 класа – непълна прогимназия с I и II клас. Първи учители в новооткритата прогимназия са Георги Войников от Плевен и Недялка Донева от Търново. На следната 1921 – 1922 г. учителският персонал в селото нараства на 11 души – 7 в първоначалното училище и 4 в прогимназията. За учители в прогимназията са назначени Драган Грънчаров от село Соволяно, редовен прогимназиален учител. За редовни първоначални учители са назначени Опро Опров от Гулянци, Кунка Гетова от Плевен и Светлана Мирджева от Кукуш. Учебните занимания продължават да се водят в двете класни стаи и в частни къщи.
В 1914 година в Гулянци идва Съюз на баптисткият мисионер Авраам Барба, пастор в близкото село Мъртвица. Първоначално няколкото местни баптисти ходят пеша всяка неделя до Мъртвица, а от 1918 година решават да се събират в Гулянци. Групата започва да расте и започват да я посещават и други пастори, а през 1923 година в двора на къщата, използвана за нейните сбирки, се провежда конгрес на баптистките църкви в България с гости от чужбина.
През 1930 година в Гулянци е построена нова училищна сграда на 2 етажа и 10 учебни стаи, а през 1931 година училището става основно. Сградата обаче не е достатъчна за 14 паралелки и част от учениците продължават обучението си в старата училищна сграда. Същата година е открита и ученическа трапезария, издържана от наем на училищния салон и представления, изнасяни от учители и ученици. Построяването на училището е съпроводено с много борби между местните богаташи, които се борели за запазване на своите лични интереси, и прогресивни хора като Преслав Каменов – главен учител, Георги Попов – председател на училищното настоятелство, бедните и малоимотни хора. На събрание учителят Преслав Каменов предложил да се разоре целината отсам и оттатък река Вит от малоимотни селяни на изполица и с получените приходи да се построи ново училище. Същият бил подкрепен от тогавашния председател на училищното настоятелство Георги Попов и цялото учителство. Против предложението се обявили кметът на селото и някои богаташи, като Субашелови, Манови, Личеви и други. Те заплашвали Преслав Каменов, гонели орачите от нивите. Селяните трябвало да орат нощем. От засетите рапица, цвекло и царевица за 5 години получили 1 500 000 лева. През 1923 г. Преслав Каменов отишъл в Министерството на народната просвета и взел разрешение за строеж на нова училищна сграда. За учебната 1930 – 1931 г. училищната сграда била готова за учебни занятия. Днес сградата напомня на по-възрастните жители на град Гулянци за Преслав Каменов и те са му благодарни.
През 1936 г.под ръководството на учителя Стойко Тодоров започва издаването на ученически вестник „Дунавска песен“. От 1938 г. в селото се открива земеделско училище, което просъществува до 1948 г. До 1941 г., поради липса на достатъчни учебни стаи, заниманията се водят с 15 паралелки полудневно. Направена е постъпка за построяване на нова училищна сграда, но поради започналата Втора световна войнавсичко остава в застой и чака по-благоприятни времена.
След установяването на комунистическия режим баптистката църква е затворена, но няколко семейства продължават да се събират в домовете си.
През 1948 г. с доброволен труд е построена прогимназия на 2 етажа и ученически стол. Директорите на 2-те нови ученически сгради били Драган Грънчаров, Стойко Тодоров, Екатерина Бондокова, Петър Нейков и Велко Велков. До 1958 г.училището няма име. По предложение на учителския колектив изпълнителният комитет на народния съвет в с. Гулянци взема решение училището да носи името на поета Христо Смирненски – протокол №17 от 23 септември 1958 г. Патронният празник на училището да се чества на 29 септември – рождената дата на Христо Смирненски. През 1971 г. на 24 май е отпразнувана 100-годишнината на основното училище.
На 4 септември 1974 година с Указ № 1942 на Държавния съвет на Народна република България Гулянци е обявен за град и става център на малка община, в която влизат Ленково, Шияково, Крета и Дъбован. На 5 декември 1977 година се обособява селищна система Гулянци с 9 селища: Гиген, Брест, Дъбован, Загражден, Милковица, Ленково, Долни Вит, Сомовит, Гулянци и 3 пълномощничества: Искър, Крета и Шияково. С Указ на Държавния съвет № 2295 от 26 декември 1978 година Гулянци става административен център на община, включваща 12 кметства.
От учебната 1981/82 г.училището се преобразува от основно в единно средно политехническо училище. Същата година са приети първите 6-годишни първокласници с учителки: Зинка Габърска и Николина Герасимова и първия прием на 9 клас, директор Станислав Косаков и зам.-директор Славейко Йорданов. През учебната 1982 – 83 г. започват да учат и първите 10 класове. На 5 август 1982 г. е направена първата копка за изграждането на 26-класно училище. Новата училищна сграда на СОУ е открита през 1985 г. Директор е Данаил Георгиев, заместник-директори – Парашкев Георгиев и Валентина Цветанова. Първият випуск с пълен курс на обучение (1 – 11 клас) завършва през 1990 г. с 1 паралелка за водачи на категория „Т“ и „С“ и 1 икономическа. Класни ръководители са Валентина Николова и Никола Тончев.
От 1990 до 2003 година баптистката църква се събира в дома на семейство Нейкови. През 2002 г. е започнат строеж на нова сграда с помощта на църква Хайтс в щата Тексас, САЩ, през 2003 година сбирките се пренасят в помещение на новата сграда, а на 19 септември 2004 година църквата е официално открита, а неин пастор става Иван Василев.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 2616 българи и 196 цигани.
Управление
2019 – Лъчезар Яков („БСП за България“) печели на първи тур с 53% срещу Виолин Иванов (НФСБ).
2015 – Лъчезар Яков (БСП) печели на втори тур с 59% срещу Маргаритка Кирова („Възраждане на община Гулянци“).
2011 – Лъчезар Яков (БСП) печели на първи тур с 57% срещу Владислав Иванов (ГЕРБ).
2007 – Лъчезар Яков (БСП) печели на втори тур с 62% срещу Виолин Иванов („Бъдеще за община Гулянци“ – БЗНС, СДС, ДСБ, ЗНС).
2003 – Виолин Иванов (Бъдеще за община Гулянци) печели на втори тур с 54% срещу Личо Тончев (Коалиция за България).
1999 – Виолин Иванов (ОДС) печели на втори тур с 51% срещу Личо Тончев (БСП, БЗС Александър Стамболийски, БСДП).
1995 – Личо Тончев (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 51% срещу Георги Жулков (ОДС).
Икономика
Инфраструктура
Здравеопазване
Здравното обслужване в Гулянци се извършва от семейни лекари и стоматолози, Медицински център I „д-р Александър Войников“ ЕООД и МБАЛ Гулянци ЕООД. В сградата на МЦ I ЕООД, Гулянци се намират 3 кабинета за индивидуална практика за първична медицинска помощ и 1 стоматологичен кабинет. На територията на Гулянци работят в сграда общинска собственост 2 стоматолози и в частен кабинет – 1 стоматолог. Медицински център I „д-р Ал. Войников“ ЕООД осъществява дейността си в 9 кабинета (очен, вътрешен, акушеро-гинекологичен, детски, уши, нос и гърло, хирургичен, психиатричен, неврологечен, манипулационна). На територията на общината има филиал на Центъра за спешна медицинска помощ, Плевен.
Болничната помощ е представена от МБАЛ-Гулянци ЕООД, която разполага с 4 отделения с 50 болнични легла (вътрешно, неврологично, детско, отделение за физикална терапия и рехабилитация), рентгеново отделение и клинична лаборатория, приемни кабинети и болнична аптека. В болницата работят 11 лекари с една и две медицински специалности и висококвалифицирани консултанти – двама професори и двама доценти.
Култура
Ежегодно в Гулянци се провеждат панаирни дни в последните петък, събота и неделя от май. Всяка година на 4 септември се отбелязва обявяването на селището за град.
Известни личности
Родени в Гулянци
Диляна Попова – фотомодел и актриса
Меги Димчева – телевизионна водеща и журналистка
проф. д.ик.н. Марин Иванов Нейков
Източници
Външни препратки
Община Гулянци – Официален сайт
|
{'title': 'Криводол', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%BB', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Криводо̀л е град в Северозападна България, намира се в Област Враца и в близост до град Монтана. Градът е административен център на община Криводол.
География
Град Криводол се намира на 130 км севрн
|
о от град София и отстои на равни разстояния (около 20 км) от областните центрове Враца и Монтана. През него преминава жп линията София – Видин.
История
Изключително благоприятните климатични условия, речните долини полета и бърда, наличието на плодородна почва, гори и извори са позволили на човека да се засели на територията на сегашната Община Криводол още в най-дълбока древност и да развие високи за времето си култури. В пещерите край село Ботуня има неизследвани обиталища на първобитния човек от края на палеолитната (старокаменна) епоха – 40 000 г. пр.н.е. Още в началото на неолитната (новокаменна) епоха – 6000 г. пр.н.е., тук се развиват блестящи праисторически култури. През периода на медно – каменната епоха (5000 – 4000 г. пр.н.е.) в земите на днешна Западна България се зараждат и развиват 2 оригинални и последователни по време халколитни култури – култура Градешница и култура Криводол. По тези земи живеят най-ранните човешки общества – носители на произвеждаща икономика. Човекът вече е водел уседнал живот, занимавал се е със земеделие и опитомявал някои видове животни. От изостанал ловец и събирач на диворастящи плодове праисторическият човек се превръща в усърден земеделец и скотовъдец, поставя началото на ранните домашни занаяти, строи си удобни жилища, прави първите си стъпки в изкуството. Край с. Градешница е открита глинена плоча с писмени знаци – образец на първата писменост в Европа. Този ценен експонат се намира в Националния исторически музей. По време на траките и римляните тук е кипял бурен живот. Характерно за тези земи по време на късноримската епоха е наличието на много имения, вили и крепости. От един каменен надпис от ІІ век научаваме, че днешният Криводол е разположен върху територията на римския град Тафтиомозис. Това е първият зрим знак, доказващ, че древното име на Криводол е Тафтиомозис.
Когато през 1910 – 1913 г. се изгражда железопътната линия, свързваща столицата с дунавския край и Северозапада, тук се построява гара. Това прави селището естествен транспортен, търговски и културен център.
След 1944 г. Криводол е средищен център на 27 села с добре развито земеделие. Истински скок в развитието му се извършва през 1956 г. С указ № 317 от 13.12.1955 г. към него се присъединява и бившият Мутишов чифлик. Тази махала става част от голямото село с повече от 1000 жители. По-късно в ДВ бр. 68 от 1969 г., с Указ № 828 на Президиума на Народното събрание, Криводол е признат за град.
Култура
На територията на община Криводол културната политика се осъществява от общо 11 читалища. Методична помощ и контролни функции се изпълняват от Читалище „Никола Йонков Вапцаров-1924“ – Криводол, което има статут на общинско читалище.
Образование
СОУ „Св. св. Кирил и Методий”
ОУ „Васил Левски”
Забележителности
Природните дадености на територията на общината са изключително разнообразни и включват реките Ботуня, Въртешница (Лева) и Рибиня, система от пещери, карстови извори, горски масиви и др. През 5000 – 4000 г. пр.н.е. в земите на днешна Западна България се зараждат и развиват две оригинални и последователни по време халколитни култури – култура Градешница и култура Криводол. Край с. Градешница е открита глинена плочка с писмени знаци – образец на първата писменост в Европа. Характерно по тези земи по време на късноримската епоха е наличието на много имения, вили и крепости. От един каменен надпис научаваме, че днешният гр. Криводол е разположен върху територията на римския град Тафтиомозис. На територията на общината са съхранени уникални исторически паметници – римска вила рустика и античен мавзолей край с. Уровене, останки от римски крепости край селата Осен, Краводер, Галатин и др. В пещерите край с. Ботуня, уникални със своята разнообразност и съвършенство, има неизследвани обиталища на първобитния човек от края на палеолитната епоха – 40 000 г. пр.н.е. Интересни туристически обекти са построеният в малка долина манастир „Йоан Предтеча“, известен като Градешки манастир, мемориален комплекс „Септемврийци“ в местността „Томин мост“, Мътнишкият манастир и др.
На територията на общината има 8 църкви в следните населени места: гр. Криводол и селата Осен, Ракево, Баурене, Галатин, Лесура, Пудрия, Краводер. В село Уровене е построен параклис през 2013 г.
Иконостасът на храма „Света Троица“ е дело на дебърски майстори от рода Филипови,
Спорт
ФК „Ботев“
Личности
Георги Милчев-Годжи – музикант
Димитър Мицин – загинал в Първата световна война при Чеган
Маслина Грънчарова – революционерка
Нина Николина – певица
Станчо Шукеров – журналист
Траян Първанов – поет
Галерия
Външни препратки
Община Криводол
Радио и телевизия в Криводол
Пътна карта на Криводол
Бележки
|
{'title': 'Бойчиновци', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%B9%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D1%86%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бойчѝновци е град в Северозападна България. Той се намира в област Монтана, на около 15 km североизточно от град Монтана. Градът е административен център на община Бойчиновци.
География
Община Бойчи
|
новци е разположена в Северозападна България, в централната част на област Монтана. На запад граничи с община Монтана, на юг и югоизток – с община Криводол, и на север – с общините Вълчедръм и Хайредин.
Територията ѝ се пресича от средното течение на река Огоста и долното течение на река Ботуня.
Територията на общината 307 321 дка, в т.ч. фонд населени места 16 358 дка, селскостопански фонд 263 243 дка, горски фонд 21 596 дка и територии със специфичен режим на ползване (а именно водни площи, депа за отпадъци, територии за транспорт и инфраструктура) – 6124 дка.
Средната надморска височина е 138,7 m.
История
Община Бойчиновци е създадена през 1910 г. чрез отделяне от Белотинската и обособяване като самостоятелна. В нейния състав влизат Бойчиновци, Охрид и Пали лула. С Указ № 694 от 25 ноември 1922 година се постановява село Портитовци да се присъедини към община Бойчиновци. Дотогава то е било към община Люта. През 1935 година към общината се присъединява и село Ерден, което дотогава е било самостоятелна община.
По-важните задачи, които общината е решавала през първите години след създаването си, са свързани с приемането на общинския бюджет, бюджетите на училищните настоятелства, определяне и събиране на приходите, разпореждане с общинска собственост.
С Указ № 1942 от 4 септември 1974 година на ДС на НРБ село Бойчиновци е обявено за град. Със същия указ село Огоста се заличава от списъка на населените места и се присъединява към гр. Бойчиновци като негов квартал.
С Указ № 2296 от 22 декември 1978 година на ДС на НРБ се извършват административно-териториални промени, като в Бойчиновска община със седалище гр. Бойчиновци, Михайловградски окръг, се включват населените места: гр. Бойчиновци и селата Ерден, Охрид, Пали лула, Портитовци, Владимирово, Мадан, Мърчево и село Бели брег. С новото административно-териториално деление на страната община Бойчиновци променя границите си, като включва в себе си бившите общини Владимирово, Мърчево, Мадан и село Бели брег.
С Указ 3005 от 6 октомври 1987 година на ДС на НРБ „За административно-териториални промени в страната“ е закрита община Лехчево, която съществува като такава от 1878 г. Към Лехчевската община още през 1878 г. е присъединено село Громшин, а няколко години по-късно и село Бели брод. Със създаването на селищните системи се присъединява и село Кобиляк.
През 1987 г., когато Лехчево е закрито като община, съставните села Лехчево, Громшин, Кобиляк и Бели брод се присъединяват към новоформираната окрупнена община Бойчиновци с център град Бойчиновци. Така населените места на общината нарастват на 13, от които 1 е център на общината, 10 кметства и 2 населени места с кметски наместници.
Религии
В мнозинството си жителите са православни християни.
Икономика
Железопътна инфраструктура
Железопътна гара Бойчиновци е разположена на 57 km от възловата гара Мездра, по линията Мездра – Видин. Тук се прави връзката с влаковете за градовете Монтана и Берковица. Спирката на село Охрид (село) е най-близо до гарата в Бойчиновци, на път към Враца и Мездра.
Обществени институции
Читалищна мрежа
Читалищата в община Бойчиновци са общо 11. Всяко от тях има библиотека. Общият брой на библиотечния фонд е 105 490 бр. книги. Богата е дейността на самодейните читалищни колективи с участия и награди от регионални и национални изяви.
Читалище „Възраждане“ гр. Бойчиновци спечели и осъществи проект за изграждане на Интернет-център, който вече втора година е особено привлекателен за всички възрасти.
Забележителности
Особено атрактивни са следните забележителности, намиращи се на територията на общината: малката рекичка Рибине в землището на село Лехчево с растящите в нея красиви жълти водни рози (Nuphar Iutea); петте величествени вековни дървета край Бойчиновци, червените поляни от цъфналия през май див божур, в горския масив край село Мадан, осемте православни храма, по-голяма част от които с над стогодишна история.
Редовни събития
24 май – събор на Бойчиновци.
Други
В Бойчиновци дълги години функционира Поправителен дом за непълнолетни младежи (именуван „А. С. Макаренко“ преди 1990) за непълнолетни момчета (14 – 18 г.), който е място за изпълнение на наказанието лишаване от свобода. Поправителните домове по същество са затвори, а не трудово-възпитателни училища, в които се настаняват и малолетни, но без присъди, т.е. престоят в тях е съобразно издадена присъда, за разлика от системата на ТВУ преди 1990 г. Според НК на РБ малолетните лица (до 14 г.) не са наказателно отговорни. Щатен свещеник в него е архимандрит Йосиф (Иванов), който организира иконографско ателие, а християнската фондация „Адра“ – курс по шев и кройка.
"Поправителният дом в град Бойчиновци е създаден през месец юли 1956 година, когато в него са преместени непълнолетните момчета от домовете в София и Пловдив. Сградата, в която се помещава Поправителният дом, е построена през 1951 година и е била предназначена за казарма. В нея до 1956 година се помещава военно поделение на вътрешни войски. През септември 1956 година към Дома се открива и основно училище „А. С. Макаренко“ с две начални и три прогимназиални паралелки."
През 2018 година поправителният дом е прехвърлен във Врачанския затвор, а съоръженията му са преустроени в затворническо общежитие от закрит тип, негов филиал.
Източници
Външни препратки
Община Бойчиновци
Радио и телевизия в Бойчиновци
МИГ Бойчиновци-Якимово
|
{'title': 'Брусарци', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%80%D1%83%D1%81%D0%B0%D1%80%D1%86%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бруса̀рци (от брус) е град в Северозападна България, област Монтана, административен център на община Брусарци.
География
Брусарското землище е разположено по терасите на река Нечинска бара в западн
|
ата част на Дунавската хълмиста равнина, която е част от Долнодунавската низина, представляваща част от Мизийската плоча (платформа). Най-високата точка в брусарското землище е 203 м над морското равнище и се намира в местността Дуните, а най-ниската точка е 97,5 м над морското равнище и се намира в района на „Топливо“.
Релефът на брусарското землище е хълмист. На изток от Брусарци се издига ридът Поломски венец. Според геоморфоложкото райониране брусарското землище попада в Ломския басейн на Западната подобласт, която е част от областта на Дунавската платформена хълмиста равнина.
Брусарци попада в западната част на Северния климатичен район на Дунавската хълмиста равнина, който влиза в състава на Умерено континенталната климатична подобласт на Европейско континенталната климатична област.
Според ландшафтното райониране от 1978 г. брусарското землище попада в Ломско-Осъмската подпровинция на Южно Дунавско-Балканската провинция, която от своя страна влиза в състава на Предпланинската зонална област на Дунавската равнина.
В инженерногеоложко отношение брусарското землище спада към Ломска област на Мизийския регион.
Брусарското землище попада в сравнително най-слабата сеизмичната част на България.
През Брусарци тече река Нечинска бара (дълга 30,4 км), която разделя града на две почти еднакви половини. Реката тече през каньоноподобна долина със съвременни алувиални утайки. Също така през брусарското землище тече река Киселевска бара.
Ветровете, които духат в брусарското землище, се наричат: Горняк – от запад към изток, който разкарва облаците и чисти небето; Долняк – от изток към запад, който докарва облаци; Южен вятър, Лодос или Бял вятър – от юг към север, който докарва дъжд лятно време, а зимно, ако има сняг, топи го и докарва нов сняг; Северен вятър – от север към юг; Кошава – югоизточен вятър, който лятно време докарва дъжд и прохлада, а зиме – студ и сняг с виелици; Козица – североизточен вятър, който обикновено духа през зимата, донасяйки голям студ и мраз. Много рядко Козицата може да духа и през лятото. Според силата си, с която духат, ветровете се наричат: Полибник – много тих вятър, който подухва само вечер през пролетта и лятото и прохладява времето; Сприя – силен вятър, който причинява опустошения и Вихрушка – също силен вятър, който причинява големи опустошения.
В екологично териториално отношение Брусарци спада към Северозападния Агротехпарк, който е формиран от административните области Видин, Враца и Монтана.
Според „Почвено-географско райониране на България“ брусарското землище спада към Кулско-Брусарски почвено-географски район на Западната крайдунавска провинция.
В Брусарското землище се срещат следните видове почви: Оподзолени черноземи; Тъмносиви горски; Сиви горски почви; Алувиално-ливадни; Пясъци и чакъли; Оврази и дерета със силно и напълно ерозирани почви.
Брусарци попада в Агроекологичен комплекс 3 на Северозападния Агротехпарк, който обхваща северозападната част на Дунавската хълмиста равнина. Агроекологичен комплекс 3 попада в Северния климатичен район на Дунавската хълмиста равнина. Климатът е континентален, а средната годишна температура – 10,8 °C. Средната годишна сума на валежите е 615 мм.
Според растително-географското райониране брусарското землище попада във Видински район, Дунавскоравнинен окръг, Илирийска (балканска) провинция, Европейска широколистна горска област.
В Зоогеографско отношение брусарското землище спада към Европейско-Сибирската фаунистична област на страната, където са разпространени около 50 – 65% средно- и северноевропейски животински видове.
История
Предполага се, че Брусарци възниква в началото на 15 век като българско селище. Най-ранният известен Османотурски документ е от 1528 г., когато Гаговица е дервентджииско село с 54 домакинства, 5 неженени и 1 вдовица, като по размера на данъка от 3487 акчета това е голямо село.
Предполага се, че името Гàговица се дължи на едноименната река – Гаговица (дн. Нечинска бара). Името Брусарцы, т.е. Брусарци се среща за първи път в доклад от 28.ІІІ./9.ІV.1867 г. на руския консул във Видин Михаил Александрович Байков (1826 – ?) до директора на Азиатския департамент в Министерството на външните работи на Русия граф Николай Павлович Игнатиев (1832 – 1908 г.).
Гаговчани многократно се преселват ту от лявата, ту от дясната страна на реката, поради често избухващите епидемии, най-вече чумни, и за да се спасят от чумата се преселват на новото място – на другия бряг на реката.
Гаговчани вземат участие в избухналото на 27.V./8.VІ.1850 г. голямо селско въстание, предизвикано от непосилния режим, създаден след аграрната реформа от 1834 г. На съвещанието в Раковишкия манастир през пролетта на 1850 г., където се подготвя въстанието, селото е представено от кнез Петър и чорбаджи Младен.
През 1860 г. цялото село Гаговица с изключение на 2 къщи се преселва в Русия, а на тяхно място са заселени татари от Русия. През 1860 г. или 1861 г. в района на днешните гробища са заселени 23 ханета (къщи) черкези, с 39 мъже и 42 лица от женски пол. През 1862 г. се завърнали от Русия 45 ханета с 215 гаговчани.
През 1841 г. Гаговица наброява 70 къщи, 1846 г. – 76, 1863 г. 45 къщи/ с 215 жители, 1870 г. – 50/265, 1881 г. – 72 домакинства/ с 405 жители, 1888 г. – 74/450, 1893 г. – 78/491, 1900 г. – 95/605, 1905 г. – 105/690, 1910 г. – 136/977, 1920 г. – 171/1103, 1926 г. – 268/1456, 1937 г. – 1786 жители, 1946 г. – 2069, 1956 г. – 2134, 1960 г. – 2277, 1962 г. – 2348, 1963 г. – 2353, 1965 г. – 2637, 1975 г. – 2294, 1978 г. – 2084, 1985 г. – 2126, 1992 г. – 1876, 2001 г. – 1603, 2015 г. – 1162 (1208).
Брусарци е освободено от Османско владичество на 22.ХІ./4.ХІІ.1877 г. от бригада рошиори с командир Михаил Расти, майор на румънска служба. След освобождението е създадена брусарска община. В периода 1881 – 1911 г. с. (дн. гр.) Брусарци влиза в състава на община Крива бара. През 1911 г. отново е възстановена община Брусарци.
Брусарчани вземат участие в Балканската война (1912/1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1914 – 1918 г.), Септемврийското въстание (1923 г.) и в Участие на България във войната срещу Третия Райх (1944 – 1945 г.). С. Брусарци влизало в оперативния план на Пета революционна област за подготовка на ново въоръжено въстание през 1924 г., което не се състояло. В периода 5.ІV.1959 – 1.ХІІ.1961 г. в местността Манастира е построен паметник на Септемврийци. През 1963 г. и 1970 г. на сградата на жп. гарата са поставени две паметни плочи за загиналите септемврийци през 1923 г. – едната откъм площада, а другата – откъм перона. През 10-те години на ХХІ в. плочите са демонтирани от сградата.
През първата половина на 1948 г. в несъществуващата от края на 1948 г. текстилна фабрика „Платно“ е проведена първата стачка в България, след 9.ІХ.1944 г., която продължила само една смяна.
В с. Брусарци са снимани сцени от българския игрален филм „Септемврийци“ с времетраене 117 минути на режисьора Захари Жандов. Той е създаден по сценарий на Анжел Вагенщайн, оператор Васил Холиолчев, а музиката във филма е композирана от Любомир Пипков. Премиерата на филма била на 26 април 1954 г.
През 1966 г. в Държавния тракторно ремонтен завод № 4 е произведен трактор „ДТ-54А“ собствено производство, който се представя добре на пробните изпитания, но по неизвестни причини серийно производство не започва. През 1971 г. в Ремонтния завод за първи път в България е въведен почина на съветския майстор Степан Степанович Витченко за наставничаско движение, като впоследствие е заснет филм за завода. С Указ 1817/25.ІХ.1975 г. на Държавния съвет на НРБ Ремонтния завод е награден с „Орден на труда“ – златен по случай 25 години от основаването му и за високи производствени успехи. Завода е първото предприятие в окръга получило такъв орден.
През 1968 г. Анастас Първанов – първи секретар на Окръжния комитет на БКП и Спас Илиев – председател на ИК на Окръжния народен съвет Михайловград внасят предложение до Президиума на народното събрание в чест на 25-годишния юбилей от 9.ІХ.1944 г. село Брусарци да бъде обявено за град, но предложението не е прието. В чест на 40-годишния юбилей от 9.ІХ.1944 г. и като признание за постигнатите успехи село Брусарци е обявено за град с Указ № 2907/5.ІХ.1984 г.
На 10.VІІ.2009 г. е открит пенсионерски клуб в сградата на читалище „Просвета“.
Загинали във войни и въстания
Загинали в Балканската война (1912/1913 г.).
Р-к Димитър Панов Иванов – 36-годишен, умира в болницата в Чорлу, Османска империя, на 23.Х./5.ХІ.1912 г. (23.ХІ./6.ХІІ.1912 г.).
Р-к Симеон Николов – загива в сраженията в с. Инджес, Османска империя, на 3/16.ХІ.1912 г.
Р-к Васил Георгиев Костов – загива в сраженията в Чаталджанска околия, Османска империя, на 27.ХІ./10.ХІІ.1912 г.
Р-к Харалампи Божинов – 38-годишен, безследно изчезва към Димотика, Гърция, (загива при гр. Чаталджа, Османска империя), на 26.ХІІ.1912/8.І.1913 г.
Р-к Григор Николов Първанов – загива в сраженията в гр. Чорлу, на 8/21.ІІІ.1913 г.
Р-к Антон Спасов – загива в сраженията при с. Арнауткьой, Османска империя, на 16/29.ІІІ.1913 г.
Р-к Марин Петров – загива в сраженията при с. Арнауткьой, на 16/29.ІІІ.1913 г.
Р-к Коста Първанов – загива в сраженията в с. Кадъкьой, Османска империя, на 17/30.ІІІ.1913 г.
Р-к Тодор Първанов – 30-годишен, загива в сраженията при с. Кадъкьой, на 17/30.ІІІ.1913 г.
Р-к Петър Лазаров – умира от раните си в дома си на 19.ІV./2.V.1913 г.
Загинали в Междусъюзническата война (1913 г.).
Р-к (конник) Никола Горанов Тодоров – 22-годишен, загива в сраженията между с. (дн. гр.) Кочани и връх Султан тепе, Кралство Сърбия, днешна Северна Македония, на 2/15.VІІ.1913 г. (връх Повиен, България, на 10/23.VІІ.1913 г.)
Р-к Георги Ангелов Христов – 30-годишен, загива в сраженията при Руй планина, на 20.VІІ./2.VІІІ.1913 г. (16/29.VІІ.1913 г.).
Загинали в Първата световна война (1914 – 1918 г.).
Р-к Антон Луканов – 35-годишен, безследно изчезва в сраженията при с. Пресека, Кралство Сърбия, на 1/14.Х.1915 г. (18/31.Х.1915 г.).
Р-к Тодор Попов Георгиев – 26-годишен, загива в сраженията при с. Планиница (с. Буково), Кралство Сърбия, на 19.Х./1.ХІІ.1915 г.
Р-к Върбан Л. Николов – 35-годишен, загива в сраженията южно от с. Вощарани, Гърция, на 19.VІІІ.1916 г.
Р-к Иван Ценков – 26-годишен, загива в сраженията югоизточно от Добрич, Румъния (дн. в Република България), на 10.ІХ.1916 г.
Р-к Георги Тодоров Апостолов – 28-годишен, загива в сраженията североизточно от с. Кокарджа, Румъния, на 16.ІХ.1916 г. (19.ІХ.1916 г.).
Р-к Георги Недялков Ненчов – 29-годишен, загива в сраженията при с. Арленохар, Гърция, на 17.ІХ.1916 г.
Р-к Асен (Арсен) Иванов Йоцов – 28-годишен, загива в сраженията при с. Малко Клисе, Румъния, на 19.ІХ.1916 г. (ранен в сраженията при с. Енидже, на 18.ІХ.1916 г. и умира в 1-ви дивизионен лазарет, на 19.ІХ.1916 г. в с. Адам клисе).
Р-к Георги Тодоров Павлов – загива на 19.ІХ.1916 г.
Р-к Иван Китов Трифонов (Шарков) – 32-годишен, загива в сраженията при с. Превели, Румъния, на 19.ІХ.1916 г. (19.Х.1916 г.).
Р-к Петър Живков – 27-годишен, загива в сраженията при с. Кокарджа, Румъния, на 19.ІХ.1916 г.
Р-к Симеон Кръстев – 31-годишен, загива в сраженията при с. Кокарджа, на 19.ІХ.1916 г.
Р-к Никола Ненков – загива в сраженията при завоя на река Черна при с. Брод (дн. Република Косово) на 10.ХІ.1916 г.
Р-к Стефан Горанов Пунчов, загива в сраженията при Плоещ (умира във 2/6-та полева болница в гр. Плоещ), Румъния, на 7.ІІІ.1917 г.
Р-к Георги Цветков Димитров – 26-годишен, умира в болницата в Ниш, Кралство Сърбия, на 8.ІІІ.1917 г.
Младши подофицер Иван Луканов – 25-годишен, загива в сраженията при кота 1248 северно от Битоля, Кралство Сърбия (дн. Северна Македония), на 16.ІІІ.1917 г.
Р-к Александър Петров Тодоров – 27-годишен, изчезва в сраженията южно от Букурещ, Румъния, на 10.VІІ.1917 г. (загива в с. Превели, Гърция, на 20.Х.1916 г.).
Ефрейтор Стефан Йосков Петков – 23-годишен, загива (умира от раните си на френския параход „Дивона“) на 4.ІV.1917 г.
Р-к Георги Иванов Димитров – 30-годишен, умира в I местна военна болница в Скопие, Царство България (дн. Северна Македония), на 4.ІІІ.1918 г.
Р-к Първан Николов Първанов – 21-годишен, загива в сраженията при Скопие (умира във 2-ра местна военна болница) на 19.VІ.1918 г.
Р-к Тодор Матов (Матев) Николов – 30-годишен, загива в сраженията при гр. Дойран (с. /дн. гр./ Богданци), Македония (дн. Северна Македония), на 25.VІ.1918 г.
Петър Вълчев (1896 – 1918 г.), загива на 12.ІХ.1918 г.
Георги Иванов Чифутски (1890 – 1818 г.), загива през 1918 г.
Р-к Григор Николов Първанов – 22-годишен, загива в сраженията при гр. Чорлу, на 8.ІІІ.1919 г.
Р-к Марин Петров Ненков – 32-годишен, загива в сраженията при с. Енидже, Добричко (дн. Добричка област), на 16.ІХ.1919 г.
Загинали в Септемврийското въстание 1923 г.
Тодор Петров Кънчев (Ненков, 1892 – 1923 г.) – убит на 27.ІХ.1923 г. През месец септември 1963 г. в местността манастира е открит паметник с вградена мраморна паметна плоча с надпис: „ТОДОР ПЕТРОВ НЕНКОВ 1892 – 27.ІХ.1923 УБИТ В СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ ЗА СВОБОДАТА НА СВОЯ НАРОД“.
Загинали в Отечествената война (1944 – 1945 г.).
Ефр. Евгени Петров Иванов Кънчев (1922 – 1945 г.), безследно изчезва в боя срещу германците при с. Шомот-чичо, Унгария, на 31.ІІІ.1945 г. Посмъртно е награден с медал „Отечествена война 1944 – 1945 г.“. Името му фигурира на паметната плоча на загинали в отечествената война 1944 – 1945 година от селищна система Брусарци изработена и монтирана през втората половина на 80-те години на ХХ в. на стената на читалищната сграда до главния вход.
Политика
2019 – Наташа Михайлова Димитрова (ГЕРБ) печели на първи тур (27.Х.2019 г.) с 65,98% срещу Румен Йосифов Савов от с. Дондуково (БСП за България) и Евстати Димитров Младенов (Коалиция „Ние, Гражданите“).
2015 – Наташа Михайлова Димитрова (ГЕРБ) печели на втори тур (1.ХІ.2015 г.) с 59,52% срещу Юлия Робинзонова Каменова (Коалиция „Заедно за община Брусарци“).
2011 – Наташа Михайлова Димитрова (ГЕРБ) печели на втори тур (30.Х.2011 г.) с 58,33% срещу Деми Борисов Димитров (БСП).
2007 – Юлия Робинзонова Каменова (Коалиция „Единство“ – НДСВ, ГЕРБ) печели на втори тур (4.ХІ.2007 г.) с 50,51% срещу Деми Борисов Димитров (БСП).
2003 – Юлия Робинзонова Каменова (НДСВ) печели на втори тур (2.ХІ.2003 г.) с 54% срещу Деми Димитров (БСП).
1999 – Георги Георгиев Порчев (1950 - 2008 г.) от с. Крива бара (ОДС) печели на втори тур (23.Х.1999 г.) с 55% срещу Деми Борисов Димитров (БСП и местна коалиция).
1995 – Деми Борисов Димитров (Предизборна коалиция БСП, БЗНС „Александър Стамболийски“, ПК „Екогласност“) печели на първи тур (29.Х.1995 г.) с 56% срещу Асен Арсенов (Народен съюз).
1991 – Д-р Цветан Григоров Димитров (? - ?) - 13.Х.1991 г.
1988 – инж. Светослав Петров Цветков (? – ?) – 9.ІІІ.1988 – 13.Х.1991 г.
1986 – Иван Владиславов Александров от с. Крива бара – 8.VІ.1986 – 9.ІІІ. 1988 г.
1983 – инж. Цветан Димитров Велев (р. 1949 г.) от с. Василовци – 13.ХІІ.1983 – 8.VІ.1986 г.
1979 – инж. Димитър Боянов Василев (1937 г. – ?) от с. Княжева махала – 3.ІV.1979 г., преизбран на 16.VІ.1981 – 13.ХІІ.1983 г.
1978 – няма данни за периода 10.ХІ.1978 – 2.ІV.1979 г.
1977 – Владо Ценов Илиев (1923 г. – 2005) – 19.VІІІ.1977 – 9.ХІ.1978 г.
1968 – Милка Иванова Тодорова (1968 – 1977 г.) – 2.ІІ.1968 г., преизбрана на 3.VІІ.1971 г., 20.І.1974 г. и 8.VІ.1976 – 19.VІІІ.1977 г. – излизала в пенсия. Вероятно (защото не е посочена година) през 1972 г. във вътрешното съревнование на Съвета от окръжните ръководства за най-добра работа по военния отчет е наградена, но не е посочено каква е наградата. В периода 1974 – 1976 г. за добре организирана учебната година по гражданска отбрана на съвета е дадена добра оценка, преходно знаме и председателката била наградена, но не е посочено каква е наградата. През същия период за добра обществено-политическа дейност е наградена с „Орден на труда“ – сребърен.
1962 – Иван Иванов Милков (1919 г. – ?) – 7.ІІІ.1962 г., преизбран на 27.ІІ.1966 – 2.ІІ.1968 г.
1960 – няма данни за периода 23.Х.1960 – 6.ІІІ.1962 г.
1953 – Димитър Дамянов Младенов (? – ?) – 31.Х.1953 г., преизбран на 22.ІІ.1956 г. и 5.ІV.1959 – 22.Х.1960 г.
1953 – Иван Борисов Шарков (1922 – 2005 г.) – 25.VІ.1953 – 31.Х.1953 г.
1951 – Милчо Русинов Янев (? – ?) – 25.Х.1951 г., преизбран на 14.ХІІ.1952 – 25.VІ.1953 г.
1951 – Иван Иванов Милков (1919 г. – ?) – назначен за председател на временната управа на Общинския народен съвет (ОбНС) на 29.ХІІ.1948 г. с Указ № 1807. На 30.V.1949 г. е преизбран за председател на постоянната управа и председателствал до 12.Х.1951 г.
1948 – Георги Рунчев, председател на Селсъвета на с. Крива бара, е командирован със заповед № 615/20.ХІ.1948 г. на председателя на Ломската временна околийска народна управа да упражнява функциите на Иван Томов. Обаче от протоколните книги на ОбНС е видно, че през този период председателските функции изпълнявал заместник-председателя на временната управа Георги Кирилов Георгиев.
1948 – Иван Петков Томов (1921 – ?) от с. Луковица (дн. в състава на с. Смирненски) – назначен за председател на временната управа на ОбНС с указ № 489/29.ІІІ.1948 г. и е освободен от длъжност на 29.ХІІ.1948 г. с Указ № 1087.
1947 – няма данни в периода 23.ХІІ.1947 – 29.ІІІ.1948 г. кой заемал длъжността кмет на брусарската селска община, като през това време длъжността „кмет“ била заменена с длъжността „председател“.
1945 – Цветан Василев Симеонов (1923 г. – ?) – назначен за кмет на временната общинска управа със заповед № 161/13.ХІ.1945 г. на Ломския околийски управител. Със заповед № 402 на Врачанската областна дирекция Цветан Симеонов е назначен временно да замества починалия при злополука на 18.VІ.1947 г. кмет на кривобарската селска община Крум Димитров Ценов. Цветан Симеонов подава оставка, считана от 22.ХІІ.1947 г., на която дата преминава на военна служба.
1944 – Васил Харалампиев Рангелов (1918 – ?) от с. Крива бара – встъпва в длъжност на 15.ХІ.1944 г., като назначаването му става със заповед № 82/17.ХІ.1944 г. на Ломското околийско управление. Освободен е от длъжност със заповед № 160/13.ХІ.1945 г. на Ломското околийско управление.
1944 – Георги Виденов Костов (1909 – ?) от с. Крива бара – встъпва в длъжност със заповед № 80/10.ІХ.1944 г. на Ломското околийско управление. Напуска на 14.ХІ.1944 г., като освобождаването му става със заповед № 81/17.ХІ.1944 г. на Ломското околийско управление.
1944 – Коста Георгиев Николов (1897 – ?) от гр. Лом – преместен в интерес на службата за кмет на Брусарската община със заповед № 700-П/4.ІV.1944 г. и кметува до 10.ІХ.1944 г., когато без съпротива предава властта на новия кмет Георги Костов от с. Крива бара. Освободен от длъжност със заповед № 79/10.ІХ.1944 г. на Ломското околийско управление.
1941 – Христо Кръстев Попов (1910 – ?) от с. Попица (дн. в състава на Врачанска област) – преместен по собствено желание за кмет на Брусарската община със заповед № 3699/27.ІХ.1941 г., като встъпва в длъжност на 4.Х.1941 г. На 4.ІV.1944 г. в интерес на службата със заповед № 699П е преназначен за кмет на Голинската община (с. Голинци – дн. кв. „Младеново“ в гр. Лом.), но продължава да кметува до 29.ІV.1944 г., когато е издадена последната заповед, подписана от него.
1940 – Робърт Иванов Попов (1910 – ?) от с. Медовница, Белоградчишка околия (дн. в състава на Видинска област) – назначен за кмет на Брусарската община със заповед № 3114/21.ХІ.1940 г., като встъпва в длъжност на 30.ХІІ.1940 г. Кметува до 27.ІХ.1941 г., когато със заповед № 3698 е преместен за кмет на Дреновската община.
1939 – Никола Ставрев Янакиев (1894 – ?) от гр. Оряхово – преназначен за кмет на Брусарската община със заповед № 1552/10.VІ.1939 г. Със заповед № 3029/15.ХІ.1940 г. в интерес на службата е преместен за кмет на Калугермахленската община, Ломска околия (дн. с. Калугер махала е в състава на с. Златия, Монтанска област), но продължава да кметува до 14.ХІІ.1940 г., когато е издадена последната заповед, подписана от него.
1937 – Васил В. Мончов (1893 или 1894 – ?) от гр. Лом – назначен за кмет със заповед № 338/6.ІІ.1937 г. Със заповед № 1554/10.VІ.1939 г. е преместен в с. Долно Церовене, обаче продължил да кметува до 19.VІ.1939 г.
1936 – Георги Д. Алексиев (? – ?) – назначен за кмет със заповед № 422/6.ІІІ.1936 г. Със заповед № 336/6.ІІ.1937 г. е преместен, обаче продължил да кметува до 10.ІІ.1937 г.
1935 – Александър Бочаров (? – ?) – заема длъжността кмет в периода 27 – 30.ІХ.1935 г. и кметува до 15.ІІІ.1936 г.
1934 – Иван Първанов (? – ?) заема длъжността кмет в периода 9.Х. – 26.ХІ.1934 г. и кметува до 26.ІХ.1935 г.
1934 – Димитър Стоянов Попов (? – ?) – 22.VІ.1934 – не е известно докога кметува, но на 8.Х.1934 г. се състояло последното, известно заседание, председателствано от него. През този период със заповед № 2997/29.VІІІ.1934 г. за кмет е назначен Трифон Илиев (? – ?), който поради семейни причини не заема длъжността и на 6.ІХ.1934 г. подава заявление да бъде освободен. Със заповед № 11069/17.ІХ.1934 г. е уволнен поради не заемане на длъжността.
1934 – Георги Стоянов (? – ?) – 22.ІV. – 22.VІ.1934 г.
1932 – Георги Горанов (? – ?) – 15.ХІІ.1932 – 22.ІV.1934 г.
1932 – тричленна комисия – 11.VІІ. – вероятно до 15.ХІІ.1932 г.
1932 – няма данни за периода 17.V. – 10.VІІ.1932 г.
1932 – Петър Ст. Кръстев (? – ?) – 13.ІV.1932 г. – не е известно докога кметува, но на 16.V.1932 г. се състояло последното, известно заседание, председателствано от него.
1931 – Живко Иванов (? – ?) – заема длъжността кмет в периода 20.VІІІ. – 3.ІХ.1931 г. – 13.ІV.1932 г.
1930 – Цеко Велков (? – ?) – 24.ХІІ.1930 – не е известно докога кметува, но на 19.VІІІ.1931 г. се състояло последното, известно заседание, председателствано от него.
1930 – тричленна комисия – 21.ІІ.1930 – вероятно до 24.ХІІ.1930 г.
1929 – няма данни за периода 21.ХІІ.1929 – 20.ІІ.1930 г.
1927 – Марко Тодоров (? – ?) – 19.ІІ.1927 г., преизбран на 2.ХІ.1927 г. и 5.VІ.1928 – не е известно докога е кметува, но на 20.ХІІ.1929 г. се състояло последното, известно заседание, председателствано от него.
1925 – Иван Спасов Гергов (? – ?) – заема длъжността кмет преди 21.ІХ.1925 г., когато се е състояло първото, известно заседание, председателствано от него. Преизбран на 4.ІV.1926 и 4.ХІІ.1926 – 19.ІІ.1927 г.
1924 – няма данни за периода 24.VІІ.1924 – 20.ІХ.1925 г.
1923 – тричленна комисия – 12 – 15.VІ.1923 – 23.VІІ.1924 г.
1922 – Цветко Максимов (? – ?) – 8.VІІІ.1922 – не е известно докога е кметувал, но 11.VІ.1923 г. е издадена последната заповед, подписана от него.
1921 – Цеко Велков (? – ?) – 19.VІ.1921 – 8.VІІІ.1922 г.
1921 – Иван Спасов Гергов (? – ?) – 6/19.ХІІ.1913 – вероятно без прекъсване, което означава, че е преизбиран, кметува до 19.VІ.1921 г., когато подава оставка поради семейни причини.
1911 – Илия Велков (? – ?) – първият кмет на възстановената през 1911 г. Брусарска община – 5/18.ХІІ.1913 г.
1881 – в периода 1881 – 1911 г. с. Брусарци е в състава на община Крива бара и липсват данни за кметовете (кметските наместници) на с. Брусарци.
1877 – липсват данни за кметовете на брусарската община от освобождението на с. Брусарци от османско владичество на 22.ХІ./4.ХІІ.1877 г. до 1881 г.
Икономика
По времето на социализма Брусарци има промишлено-аграрна структура – керамичен завод, ремонтен завод, промкомбинат, но след 1989 г. постепенно се деиндустриализира.
В Брусарци се намирала първата в България фабрика за производство на биодизел и съпътстващите го продукти фармацевтичен глицерин и торове (калиев фосфат и калиев сулфат). Неизвестно кога фабриката преустановява производството си.
Възлова железопътна гара на линията Мездра-Видин, от която започва отклонението Брусарци-Лом; има шосейни връзки с Лом, Видин, Белоградчик, Монтана, Враца и София, като отстои на 24,4 км от Лом, 54 км от Видин, 44 км от Белоградчик, 37 км от Монтана, 74 км от Враца и 145 км от София.
Обществени институции
Основно училище. През 1880 г. завършва строежа на първата училищна паянтова сграда с две класни стаи. През месец декември 1927 г. учебните занятия започват в новата училищна сграда. В средата на 30-те години на ХХ в. са пристроени още две учебни стаи към съществуващата училищна сграда. В периода 1946 – 1953 г. е издигнат втори етаж на училището, а в периода 1970 – 1972 г. е построена пристройка към училището с 8 класни стаи, физкултурен салон, кухня и столова. През 1938 г. училището е именувано Средищно основно народно училище „Княз Симеон Търновски“, а на 16.VІ.1946 г. – „Христо Ботев“. Не е известно кога училището става Народно основно училище, от началото на учебната 1981/1982 г. – Единно средно политехническо училище, през 1995 г. – Средно общообразователно училище, а през 2016 г. – Средно училище. На 21.VІ.1980 г. е чествана 100-годишнината на училището като във фоайето до главния училищен вход зад паметна плоча е поставен заветът на учениците и учителите по случай 100-годишния юбилей и снимка с част от учителския колектив. Заветът трябва да се отвори на 21.VІ.2030 г. в чест на 150-годишнината на училището. На 100-годишния юбилей секретаря на ИК на ОНС Михайловград Лалка Методиева връчва на училището орден „Кирил и Методий“ І степен.
Зимно практическо училище е открито в Брусарци през 1959 г., което през 1962 г. прераства в Професионално техническо училище по ремонт на селскостопански инвентар с 2-годишен срок на обучение. Училището е закрито след края на учебната 1973/1974 г.
Детска градина и детска ясла. През 1963 г. в Брусарци е организирана временна целодневна детска градина за по 6 месеца, която от учебната 1968/1969 г. става постоянна. На 12.ІХ.1969 г. децата влизат в новопостроената детска градина, а официалното откриване става на 4.ХІ.1969 г. С откриването на детската градина към нея била разкрита и целодневна детска ясла (ЦДЯ) с 25 легла. На 10-годишния юбилей празнуван на 14.ХІІ.1973 г. ЦДГ е именувана „Митко Палаузов“. На 1.ІХ.1989 г. ЦДГ и ЦДЯ са обединени в Обединено детско заведение (ОДЗ), като ЦДГ с. Киселево става филиал. На 18.ХІ.1999 г. ОДЗ „Митко Палаузов“ е преименувано на ОДЗ „Синчец“, които е обявено на 30-годишния юбилей от посторяването на новата сграда на 17.ХІІ.1999 г. От 1.VІ.2009 г. ОДЗ „Синчец“ е преобразувано в ОДС „Синчец“ с филиали с. Смирненски и с. Дондуково. През месец октомври 2013 г. е закрита ЦДГ в с. Смирненски. На 17.V.2019 г. е честван 50-годишния юбилей от построяването на новата сграда.
Читалище в Брусарци е образувано през 1891 г. с име „ЗОРА“, което на 7.ІІІ.1945 г. е преименувано на „ПРОСВЕТА“, а на 5.V.2010 г. – „ПРОСВЕТА–1891“. През 1955 г. читалище „Просвета“ съвместно с БКП, МНСДТ, ОФ и ДСНМ започват издаване на вестник „Нов живот“. В периода 1968 – 1978 г. е построена днешната читалищна сграда.
Здравна служба.
Стадион „Христо Ботев“, който е построен в периода 1964 – 1966 г. с капацитет 10 000 места, от които 4000 седящи.
Забележителности
Брусарски манастир „Свети архангел Михаил“ се намира на височините край Брусарци и е от епохата на Втората българска държава (1187 – 1396 г.). Разрушен от турците по време на Чипровското въстание (1688 г.), но впоследствие възстановен. Скоро след 1720 г. манастира е разрушен за втори път и напълно възобновен в периода 1840 – 1852 г. В манастира е открито килийно училище. На 5.VІІІ.1934 г. са положени основите на днешния храм, който е осветен на 27.ХІ.1939 г.
Църква „Св. преподобна Параскева“. В с. Гаговица (дн. гр. Брусарци) съществувала черква-узем. В периода 1910 – 1917 г. е построена днешната черквата „Св. преподобна Параскева“.
Голям надпис „БРУСАРЦИ“ и емблемата на град Брусарци на площада в гр. Брусарци.
Редовни събития
Събор (панаир) – третата седмица на август (събота и неделя), на централния площад.
Пазар за животни и други стоки – всяка неделя.
Личности
Проф. Борис Попов (? - ? г.) – лекар в правителствена болница – главен хирург във II хирургично отделение.
Цветан Николов Максимов (? - ? г.) – депутат в народното събрание.
Доц. Александър Попов (1907 – 1959 г.) – адвокат, секретар, а по-късно председател на Българо-съветското дружество в гр. Лом (1946 – 1950 г.), от 1950 г. е преподавател, а в периода 1957 – 1962 г. е зам.-ректор на висшия икономически институт „Карл Маркс“. Член е на Научния съвет на Философския институт на БАН и редакцията на сп. „Философска мисъл“.
Проф. Иван Харалампиев – историк.
Николай Димитров Здравков (1923 – 1990 г.) – занимава се с музика от 1948 г., пее в хор „Кавал“, постъпва хорист, а по-късно солист в Ансамбъла за песни и танци при МВР. В периода 1948 – 1953 г. учи частно пеене при Илия Йосифов. От 1953 г. е артист в Русенската опера, където дебютира на 2 май в ролята на Каварадоси от операта „Тоска“. През сезона 1955 – 1956 г. Здравков специализира актьорско майсторство в Болшой театър – Москва, и гостува на оперните театри в Ленинград, Тбилиси, Донецк, Казан и др. Носител е: на първа награда от ІV световен младежки фестивал в Букурещ (1953 г.), на втора награда от Парижкия международен музикален конкурс (1954 г.), на първа награда от международния музикален конкурс във Вервие (Белгия – 1957 г.), през 1959 г. е удостоен с Димитровска награда – ІІІ степен, за ролята на херцога от „Риголето“, Надир от „Ловци на бисери“ и Пинкертон от „Мадам Бътерфлай“; през 1960 г. е удостоен с орден Св. св. Кирил и Методий – І степен, през 1966 г. е удостоен с почетно звание „Заслужил артист“, през 1974 г. е удостоен с почетно звание „Народен артист“.
Петър Георгиев Панайотов (1928 – 2013 г.) – републикански първенец по хвърляне на копие за юноши младша възраст през 1946 г. Неизвестно кога в периода 1960 – 1970 г. е член на Окръжния съвет за работа на село по физическата култура и спорта. Неизвестно кога, но към 29.ІV.1987 г. е носител на орден „За особени заслуги“ – сребърен, и на награден знак „Отличник на Физкултурната работа“.
Инж. Иван Вълков Цветков (1929 – 2008 г.) – от 1961 г. до 1988 г. е директор на Държавния тракторно ремонтен завод № 4 (от 1982 г. – „Завод за ремонт на селскостопанска техника“) Брусарци. Като рационализатор в завода е награждаван многократно. През 1966 г. е член на окръжната постоянна комисия по промишлеността. През 1972 г. е един от 15-те наградени с книги по случай постигнати високи успехи в изпълнение на производствената програма. През 1976 г. за активно участие в изпълнение на плана за VI петилетка (1971 – 1975 г.) е наградени с орден „Червено знаме на труда“. През 1980 г. е един от двамата наградени с ръчни часовници първенци в изпълнение на плана и в чест на 36-годишнината от 9 септември 1944 г. През същата година е един от 13-те наградени с книги за активно участие в политическата работа на Първичната партийна организация на БКП. През 1989 г. е един от 5-а наградени с екскурзия до СССР за активна работа по изпълнение на производствената програма. През същата година е един от 26-те работници и специалисти, пряко участвали в организацията, производството и реализацията на задачите, наградени с индивидуални целеви награди. Не разполагаме с данни кога е бил награден с орден „9-и септември“ І степен.
Проф. Петър Луканов Вълчев (р. 1931 г.) – завършва средно образование през 1949 г. в гр. София. В периода 1950 – 1955 г. е солист на Ансамбъла на трудовите войски. В периода 1955 – 1963 г. е балетист и солист на балета на Русенската опера. В периода 1963 – 1968 г. учи и завършва с отличие „Балетна режисура“ в ГИТИС-Москва в класа на проф. Леонид Лавровски. Първите му изяви като хореограф са от 1965 – 1966 г., когато поставя шест едноактни балета в Русе: „Франческа да Римини“ от П. Чайковски, „Чудният мандарин“ на Б. Барток, „Целувката на феята“ от И. Стравински, „Блудният син“ на С Прокофиев, „Един американец в Париж“ и „Кубинска увертюра“ на Джордж Гершуин, а първата му постановка в Националната опера в гр. София „Светлината залива всичко“ от Б. Икономов е през 1967 г. В периода ХІ.1967 – 1989 г. 2000 – 2002 и 2006 – 2008 г. е балетмайстор и ръководител на балета на Националния театър за опера и балет, гр. София. Едновременно с работата си с Националния балет, в различни периоди е бил художествен ръководител на отдел „Класически танци“ и директор на Държавното хореографско училище (дн. Национално училище за танцово изкуство) – София. От 1980 г. преподава хореографска композиция, композиция на класическия танц, и хореографска и балетна режисура в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) в гр. Пловдив. Бил е ръководител на катедра „Хореография“ (1989 – 1999), заместник-ректор на Академията (1993 – 1999) и временно изпълняващ длъжността „Ректор“. По негова инициатива и подготвена от него учебна програма през 1994 г. в АМТИИ – Пловдив са разкрити и специалностите „Балетна педагогика“ и „Балетна режисура“, където преподава дисциплините: „Композиция на класическия танц“, „Балетна режисура“ и „История на балета“. През 1986 г. му е присъдено научно звание доцент, а през 1994 г. – професор. От 1995 г. е преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ по хореографска композиция и режисура. Многократно е бил член на жури на международни балетни конкурси във Варна, Москва, Осака, Шанхай, Модика, заместник-председател и председател на журито на Международния балетен конкурс – Варна. Петър Луканов е създал над 81 балета, от които 17 световни премиери и 15 за първи път в България, 34 балетни миниатюри, които според експертите са с вълнуваща естетическа стойност и с художествена значимост на вложените в тях идеи. Награди: орден „Кирил и Методий“ – І степен; орден „Стара планина“ – ІІ степен за изключително големите му заслуги към Република България в областта на културата; Златна и Кристална лира на Съюза на музикалните и танцови дейци; Награда за съвременна хореография от Международния балетен конкурс – Варна и др. През 2016 г. издава книгата „Танцът е моят живот“, в която се преплитат събитията от творческата му биография със знакови моменти от историята на българския класически танц. На 26.І.2022 г. Държавна опера – Русе отбелязва 90-годишния юбилей на доайена на българския балет проф. Петър Луканов със спектакъла „Жизел“. Професорът е удостоен със Златна значка „Русе“ за високи професионални постижения и заслуги в областта на балетното изкуство и приноса му към развитието на културния живот в Русе. Във фоайето на Доходното здание е подредена изложба от материали (афиши и снимки), свързани с творчеството на проф. Петър Луканов в Русенската опера. На 13.ІХ.2022 г. за изключителния му принос към развитието на АМТИИ – Пловдив и на балетното изкуство в България, както и във връзка с неговата 90-годишнина проф. Петър Луканов е удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на АМТИИ – Пловдив.
Вера Игнатова Цветкова (Вълкова, 1933 – 2007 г.) – съавтор на книгата „Завод край село. Хора от първите редици“. Като учителка в брусарското училище през 1978 г. е наградена с „Орден на труда“ – сребърен. През 1980 г. е една от 4-те жени първенци в системната на брусарския народен съвет, наградени с ръчен часовник.
Иванка Кръстева – през 1980 г. е член на окръжната комисия по проблемите на жените.
Йордан Петков Савчев (р. 1935 г.) – кандидат на икономическите науки.
Доц. д-р Методи Якимов Костадинов (р. 1936 г.) – педагог. Преподавател в институт за повишаване квалификацията на учителите „Д-р Петър Берон“, Варна (1975 – 2002/2003 г.), ръководител катедра „Физическо възпитание и спорт“ във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“ (2003/2004 – 2012 г.), гост-преподавател по физическо възпитание и спорт във Висше военноморско училище „Никола Йонков Вапцаров“ (2012 – 2019 г.). Майстор на спорта на прескок кон, майстор на спорта на висилка и майстор на спорта на халки в републиканското първенство на общо студентските игри през 1962 г. Носител на ордена Св. св. Кирил и Методий – ІІІ степен (1971 г.). Носител на Почетен знак с лента на кмета на община Варна от 15.VІІІ.2006 г. Съавтор на 20 книги (методически ръководства, научно-популярни издания и др.).
Милчо Иванов Бобанов – съветник на Тодор Живков.
Илия Борисов – редактор на вестник „Работническо дело“.
Кирил Ценов – завършил българска филология, журналист и главен редактор на вестник.
Ангел Петков – първи заместник-генерален директор на БДЖ.
Венчо (Венцислав) Оников Михайлов – съдия.
Борис Иванов Живков (1945 - 2021 г.) – като любител-изобретател в средата на 70-те години на ХХ в. направил дъмпер, т.е. триколка с товарен кош, за която цел преработил едноцилиндров мотоциклет „ИЖ“, като задната ос, окачването ѝ, носещата рама и кошът са изработена от него конструкция. Следващият дъмпер, който направил за свой приятел, бил модернизиран, като задната ос била заменена със заден мост на лек автомобил марка „ВАЗ – 2101“, а за обръщане на задвижването под 90º използвал редуктор от селскостопанска машина. Идеята за модернизирания дъмпер била копирана и от други брусарчани. В края на 80-те години на ХХ в. Борис развалил дъмпера си и направил малък камион с двигателя от мотоциклета „ИЖ“, т.е. от дъмпера, но впоследствие заменил този двигател с двигател от лек автомобил „ЗАЗ – 965“, скоростна кутия от лекотоварен автомобил „Жук“, заден мост от лек автомобил „Москвич – 407“, като рамата, предния мост, каросерията и кабината били изработена от него собствена конструкция.
Доц. Стефан Борисов Стефанов (р. 1948 г.).
Иван Борисов Иванов (? - ? г.) – един от първите летци на реактивни самолети в България.
Петър Виденов е третият от 10-те най-добри лекоатлети мъже за 1959 г. в Михайловградски окръг на 800 м гладко бягане с време 2 минути и 25 секунди.
Миланка Каменова е седмата от 9-те най-добри лекоатлети за 1964 г. в Михайловградски окръг, заела І и ІІ място на републиканския крос на 800 м за девойки старша възраст, ІІ място на II републиканска спартакиада девойки старша възраст на 800 м, окръжен рекорд на 800 м с постижение 2 минути 26 секунди и 8 стотни. Постижения през годината: дълъг скок – 5,05 м (II разряд), висок скок – 139 см (II разряд), копие – 36 м (II разряд), тласкане на гюле – 10,23 м (II разряд).
Георги Лозанов Каменов (р. 1956 г.) е наричан и Гошо Усмивката, защото много се усмихвал. Първите му велопътувания датират от 1976 г. по маршрута Михайловград (дн. Монтана) – Брусарци – Михайловград, тъй като работел по това време в гр. Михайловград. От 1979 г. ежегодно започва да ходи с велосипеда в гр. Берковица на мотокрос и в гр. Видин на панаир. През 1982 г. с велосипед, марка „БАЛКАН“, тип „ВМ“, на който смененил кормилото с волан от колесен трактор, седалката сменил със седалка от мотопед „Балкан-50“, поставил под рамката транзистор и километраж за отчитане на изминатите километри – наречено „колело волан“ – за 4 дни (30.VІІ. – 2.VІІІ) отива до гр. Варна по маршрута: Брусарци – Вълчедръм – Бяла Слатина – Плевен – Бяла – Попово – Шумен – Девня – Варна, но на 12 – 15 км от гр. Варна се поврежда колелото и в града влиза с чужд превоз. Изминати са около 487 км. Връщането започва на 6.VІІІ.1982 г. по друг маршрут, който е без значение, защото поради повреда на велосипеда по-голямото разстояние изминава с чужд превоз. За това пътуване, както и за следващите пътувания, Георги води дневници. Велопътуването до гр. Варна е подготовка за екскурзионна обиколка на България през следващата 1983 г. със същия велосипед (29.VІ. – 21.VІІ) по маршрута: Брусарци – Вълчедръм – Бяла Слатина – Плевен – Ловеч – Севлиево – Габрово – връх Шипка – Габрово – Велико Търново – Горна Оряховица – Бяла – Русе – Разград – Шумен – Велики Преслав – Шумен – Дулово – Силистра – Толбухин (дн. Добрич) – Балчик – курорт „Албена“ – курорт „Златни пясъци“ – Варна – Обзор – комплекс „Слънчев бряг“ – Поморие – Бургас – Грудово (дн. Средец) – Ямбол – Нова Загора – Стара Загора – Пловдив – София – Берковица – Михайловград (дн. Монтана) – Брусарци – с продължителност 1751 км. През 1985 г. Георги Каменов прави втора и последна екскурзионна обиколка на България със същия велосипед (1.VІІ. – 15.VІІ) по маршрута: Брусарци – Расово – Вълчедръм – Бяла Слатина – Плевен – Ловеч – Севлиево – Габрово – Велико Търново – Горна Оряховица – Русе – Хлебарово (дн. Цар Калоян) – Разград – Шумен – Велики Преслав – Шумен – Мадара – Варна – курорт „Дружба“ – Несебър – Поморие – Бургас – Грудово (дн. Средец) – Ямбол. На около 3 км от гр. Ямбол милиционер (дн. полицай) с патрулен автомобил спира Георги и му съставя акт, че карал по забранен участък. В гр. Ямбол двама милиционери с патрулен автомобил го завеждат в милиционерския (дн. полицейския) участък, където основно е прегледан багажа на Георги и е освободен. На другия ден – 16.VІІ.1985 г., продава колелото, с което слага край на дългите велопътешествия и с влака се прибира в гр. Брусарци. Велопътешествията продължават на къси разстояния до гр. Видин, гр. Берковица, гр. София, гр. Михайловград (дн. Монтана). От 1985 г. започва да имитира Чарли Чаплин, като започват да го наричат Чарли. От 1996 г. започва да имитира и Адолф Хитлер, като започват да го наричат и Хитлер. През 1995 г. като имитатор на Чарли Чаплин взима участие в конкурс за прилика и двойници в гр. Варна, където печели ІІ място. На същия конкурс през 1996 като имитатор на Адолф Хитлер печели отново ІІ място, а през следващата 1997 г. като имитатор на Чарли Чаплин и хлапето (сина му Кристиян) печели отново ІІ място. През 2015 г. спира с имитирането на Чарли Чаплин, като остава да имитира само Адолф Хитлер.
Светлин Петков (р. 1956 г.) – в периода 2005 – 2009 г. е директор на Областна дирекция на МВР гр. Монтана.
Йордан Петров Панайотов (1960 – 2021) – през 1987/1988 г. е член на Съвета на окръжната секция по волейбол към ОС на БСФС.
Борислав Георгиев Славчев (р. 1962 г.) – републикански първенец през 1978 г. и майстор на спорта по овчарски скок, взел участие в международни състезания по овчарски скок в СССР (дн. Русия), Куба, Франция, ГДР (дн. Германия), Полша и Чехословакия (дн. Чешка република). Като любител-изобретател направил 5 дъмпери (3 от които за приятели), т.е. триколки с товарен кош, за която цел преработил едноцилиндрови мотоциклети „ИЖ“, като използвал редуктор от селскостопанска машина, заден мост от лек автомобил „Москвич“ или „ВАЗ – 2101“ и изработена от него носеща конструкция. През 1993 г. на базата на „ВАЗ 2101“ прави джип, т.е. прави ново купе на джип по лична негова конструкция.
Георги Методиев Раденков (р. 1962 г.), Петко Костов Йорданов (р. 1963 г.) и Огнян Борисов Оников (р. 1962 г.) – като любители сценаристи, режисьори, кинооператори и монтажисти направили любителските филми „Цвета на парите“ през 1986 – 1987 г., с времетраене 15 минути и 57 секунди и „Каскадьори“ през 1988 г., с времетраене 11 минути и 58 секунди. Филмите са снимани на кинолента, формат „8S“. Тези филми взели участие в Русенските филмови празници през 1989 г., организирани от Младежка филмова студия Русе. Всички участници получили символичен медал за участие.
Огнян Борисов Оников (р. 1963 г.) – като любител-изобретател през периода 1983 – 1984 г. направил електронен усилвател за усилване силата на звука от музикален източник (радиоапарат, грамофон, магнетофон, касетофон) със сензорно управление, когато никой не е виждал такова управление, защото сензорният екран, наричан разговорно от английски тъч скрин, започнал да намира приложение в мобилните телефони (GSM) едва през втората половина на първото десетилетие на ХХІ в. В периода 1984 – 1985 г. от клавиатура на стационарен телефон направил кабелно дистанционно управление на съветски цветен телевизор – марка „Електрон“, когато никой не е виждал такова управление, а и слънчев колектор за топла вода, когато никой не е виждал такъв, защото тези колектори се появяват едва в първите години на ХХІ в. През втората половина на 80-те години на ХХ в. Огнян направил голям електронен часовник с TTL интегрални схеми и крушки за осветление за числата на циферблата на часовника, който бил поставен на покрива на брусарското читалище „Просвета–1891“.
Радослава Горанова Горанова (р. 1964 г.) – републикански първенец по стрелба с малокалибрена пушка от три положения (легнал, коляно и прав) за девойки старша възраст в гр. Велико Търново и бронзов медал в същата възрастова група на републиканско първенство с малокалибрен пистолет в гр. Гоце Делчев през 1986 г. Отличена е на 10.ІV.1983 г. като първата и единствена жена-треньор по военно-приложни спортове в Михайловградски окръг до 1987 г., когато напуска окръга.
Иван Борисов Шарков (р. 1967 г.) – прокурор в окръжна прокуратура гр. Плевен и завеждащ административен отдел.
Серьожа Вълков (р. 1967 г.) – български запасен офицер, член и заслужил краевед на Съюза на краеведите в България, инициатор за учредяване на музейна сбирка в гр. Брусарци през 2000 г., общественик, фотограф, видеооператор и изобретател-любител. Творчеството на Серьожа Вълков се вижда в следващия раздел „Книги и публикации за историята на град Брусарци“.
Ангелина Петкова Борисова (р. 1985 г.) – поетеса. Член на клуб „Български писател“ към Фондация „Буквите“, гр. София. През 2021 г.: участва в поетичен конкурс на Фондация „Буквите“ с шест стихотворения (стр. 13 – 18) и автобиография (стр. 11), публикувани в алманах „Нова българска литература – Поезия 2021“, София, 2021 г., с. 464; Участва в конкурс „Моята Коледа“ с две стихотворения (стр. 13 – 14) и автобиография (стр. 144), публикувани в сборник „Моята Коледа. Поезия, проза и картини“, София, 2021 г., с. 194; Участва в ХІІ Национален конкурс за стихове „Моето синьо лято“ – 2021 с две стихотворения (стр. 98 – 99), публикувани в Алманах за стихове „Моето синьо лято“, г. VІ, бр. VІ, Бургас, 2021 г., с. 232. През 2022 г.: участва в поетичен конкурс на Фондация „Буквите“ с шест стихотворения (стр. 11 – 16) и автобиография (стр. 521), публикувани в алманах „Нова българска литература – Романтика 2022“, София, 2022 г., с. 596; Участва в конкурс „Нарисувай ми любов и вино - 3“ с две стихотворения (стр. 13 – 14) и автобиография (стр. 144), публикувани в сборник „Нарисувай ми любов и вино - 3. Поезия, проза и картини“, София, 2022 г., с. 200; Участва в конкурс „Благодаря ти, мамо - 2“ с две стихотворения посветени на майката (стр. 5 – 6) и автобиография (стр. 145), публикувани в сборник „Благодаря ти, мамо - 2. Поезия, проза и картини“, София, 2022 г., с. 192; Участва в поетичен конкурс на Фондация „Буквите“ с четири стихотворения (стр. 9 – 12) и автобиография (стр. 291), публикувани в алманах „Нова българска литература – Хумор и сатира 2022“, София, 2022 г., с. 328; Участва в поетичен конкурс на Фондация „Буквите“ с пет стихотворения (стр. 5 – 10) и автобиография (стр. 418), публикувани в алманах „Нова българска литература – Детски истории 2022“, София, 2022 г., с. 468; Участва в литературен конкурс „Гайтани вежди, снага топола“ на Фондация „Буквите“ с едно стихотворение (стр. 18), публикувано в алманах „Гайтани вежди, снага топола“, София, 2022 г., с. 176; Участва в Третия Национален Литературен Конкурс „Българска апева 2022“ с четири Апева (стр. 9), публикувани в „Трета Антология на българската апева – 2022“, Варна-Будапеща, 2022 г., с. 86; Участва в конкурс „Нашите деца - грейнали слънца“ с две стихотворения (стр. 13 – 14) и автобиография (стр. 128), публикувани в сборник „Нашете деца - грейнали слънца. Поезия, проза и картини“, София, 2022 г. с. 170; Участва в конкурс „Лято мое, остани“ с две стихотворения ( стр. 13 – 14) и автобиография (стр. 220), публикувани в сборник „Лято мое, остани. Поезия, проза и картини“, София, 2022 г., с. 288; Участва в конкурс „Истинските неща“ с две стихотворения (стр. 155 – 156), публикувани в сборник „Истинските неща. Работилница за стихотворения и илюстрации за оцветяване, стихове и текстове на песни“, София, 2022 г., с. 180; Участва в конкурс „Това е есента – вълшебница добра“ с две стихотворения (стр. 15 – 16) и автобиография (стр. 198), публикувани в сборник „Това е есента – вълшебница добра. Поезия, проза и картини“, София, 2022 г., с. 270; Участва в конкурс на Фондация „Буквите“ с шест стихотворения (стр. 13 – 18) и автобиография (стр. 11), публикувани в алманах „Нова българска литература – Поезия 2022“, София, 2022 г., с. 600; Участва в Национален поетичен конкурс „Доброглед“ 2022, гр. Димово с едно стихотворение (стр. 9), публикувано в сборник стихове „Доброглед“ 2022, Димово, 2022 г., с. 110.
Евелина Григорова Миланова (р. 1990 г.) – поетеса, през 2022 г. участва в конкурс „Благодаря ти, мамо - 2“ с две стихотворения посветени на майката (стр. 81 – 82) и автобиография (стр. 166), публикувани в сборник „Благодаря ти, мамо - 2. Поезия, проза и картини“, София, 2022 г., с. 192.
Стоян Цветомиров Антов (р. 2005 г.) – поет, през 2021 г. издава стихосбирка „Светлините на града“. Плевен, 2021 г., с. 74. През 2022 г. участва със стихотворението „Тук си“ в шестнадесетото издание на националния литературен конкурс „Яна Язова“, гр. Лом и печели ІІІ място в раздел Поезия.
Биляна Мирославова Петрова (р. 2006 г.) – поетеса, през 2018 г. взема участие в кампанията на БНТ „ПРОЗОРЕЦ КЪМ РОДИНАТА“, конкурс „Аз съм българче“ със стихотворението „Паисий Хилендарски“, за което е наградена с Грамота „За проявен изключителен талант в конкурса „Аз съм българче“. Вашето участие е доказателство, че младите хора пазят българския дух и традиции живи“ и една от шестте специални допълнителни награди. На 13.І.2021 г. взема участие във видеосреща с министъра Вълчев, организирана от Фондация „АМАЛИПЕ“ по случай ромската нова година (Василица), като министърът е поздравен от Биляна с изпълнението на акростиха „Василица“.
Книги и публикации за историята на град Брусарци:
Петрова. Б. Сила която набира височина. 1974 г.
Вълкова. В., Иванов. Б., Василева. Р., Завод край село. Хората от първите редици. 1 март 1950 – 1980 г.
Вълков. С. Въстанието от 1850 г. и село Гаговица (дн. гр. Брусарци). // Военноисторически сборник. № 3. София, 2007 г., с. 18 – 26. ISSN 0204-4080.
Вълков. С. Освобождението на село Брусарци от Османско иго през 1877 – 1878 година. // Годишник на военна академия „Георги Стойков Раковски“. Център „Военноисторически изследвания“. София, 2007 г., с. 55 – 59. ISSN 1312-2975.
Вълков. С. История на град Брусарци. Том първи. Брусарското землище от древността до Руско-турската освободителна война 1877/1878 г. Брусарци, 2011 г., с. 548, в PDF формат на електронен носител – CD. ISBN 978-954-9966-63-3.
Вълков. С. Фрагменти от „История на град Брусарци“. // Вестник „Слово плюс“. Г. ХVІІ, бр. 19/31.V.–6.VІ.5.2012 г., с. 5. Част І.
Вълков. С. Фрагменти от „История на град Брусарци“. // Вестник „Слово плюс“. Г. ХVІІ, бр. 20/7.VІ.–13.VІ.2012 г., с. 5. Част ІІ.
Вълков. С. История на град Брусарци. Том първи. Брусарското землище от древността до Руско-турската освободителна война 1877/1878 г. Велико Търново, 2014 г., с 552. ISBN 978-954-400-984-7.
Вълков. С. История на град Брусарци. Том втори. От 1878 г. до 9 септември 1944 г. Брусарци, 2014 г., с. 740, в PDF формат на електронен носител – CD. ISBN 978-954-9966-64-0.
Вълков. С. История на град Брусарци. Том втори. От 1878 г. до 9 септември 1944 г. Велико Търново, 2016 г., с. 740. ISBN 978-619-00-0471-4.
Вълков, С. Моята автобиография. Част първа. До 2018 г. включително. Видин, 2019 г., с. 392. ISBN 978-954-25-0340-8.
Вълков. С. История на град Брусарци. Том трети. Част първа. От 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. Брусарци, 2023 г., с. 572, в PDF формат на електронен носител – CD. ISBN 978-619-92411-0-3.
Вълков. С. История на град Брусарци. Том трети. Част втора. От 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. Брусарци, 2023 г., с. 586, в PDF формат на електронен носител – CD. ISBN 978-619-92411-1-0.
Вълков. С. История на град Брусарци. Том четвърти. От 10 ноември 1989 г. до ... – ръкопис.
Вълков, С. Моята автобиография. Част втора. От 2019 г. до 2023 г. включително – ръкопис.
Двадесет участия на Серьожа Вълков с доклади на съответните самостоятелни краеведски четения на Дружеството на краеведите в град Монтана, които предстоят да бъдат отпечатани в следващите томове на „ХРОНИКИ ОТ СЕВЕРОЗАПАДА“ (в архива на автора и в председателя на Дружеството на краеведите в гр. Монтана):
„Железопътната гара на град Брусарци“ в тринайсетите четения на 18.V.2006 г.
„Брусарци и подготовката на ново въоръжено въстание през 1924 г.“ в четиринайсетите четения на 26.Х.2006 г.
„Политическите партии в село (дн. град) Брусарци от Освобождението 1877 – 1878 г. до 9 септември 1944 г.“ в двадесет и третите четения на 17.V.2011 г.
„Изселване на жителите на село Гаговица (дн. град Брусарци) в Русия“ в двадесет и четвъртите четения на 31.Х.2011 г.
„Участие на Брусарци в Балканската война“ в двадесет и петите четения на 21.V.2012 г.
„Читалищното дело в село (дн. град) Брусарци до 9 септември 1944 г.“ в двадесет и шестите четения на 1.ХІ.2012 г.
„Детските игри в село (дн. град) Брусарци от 1878 г. до 9. ІХ. 1944 г.“ в двадесет и седмите четения на 21.V.2013 г.
„Участието на Брусарци в Междусъюзническата война“ в двадесет и осмите четения на 30.Х.2013 г.
„Храмът „Света Преподобна Параскева“ в гр. Брусарци“ в двадесет и деветите четения на 21.V.2014 г.
„Военната служба на брусарчани от Освобождението до 9 септември 1944 г.“ в тридесетите четения на 30.Х.2014 г.
„Брусарският манастир „Св. архангел Михаил“ в тридесет и първите четения на 20.V.2015 г.
„Участието на Брусарци в Първата световна война“ в тридесет и вторите четения на 26.Х.2015 г.
„Свещениците в Брусарци от 1846 г. до 1944 г.“ в тридесет и третите четения на 18.V.2016 г.
„Председателите на Общинския народен съвет Брусарци (09.09.1944 – 10.101989 г.)“ в тридесет и четвъртите четения на 26.Х.2016 г.
„Административно управление на община Брусарци“ в тридесет и петите четения на 18.V.2017 г.
„Образователно дело в община Брусарци (1944 – 1989 г.) – строителни дейности“ в тридесет и шестите четения на 26.Х.2017 г.
„Игри в детската градина в гр. Брусарци през 70-те години на ХХ век.“ в тридесет и осмите четения на 29.Х.2018 г.
„Читалищно дело в Брусарци (1944 – 1989)“ в тридесет и деветите четения на 20.V.2019 г.
„Известни личности от Брусарци (1944 – 2022).“ в четиридесет и петите четения на 19.V.2022 г.
„Ремзаводът в Брусарци.“ в четиридесет и шестите четения на 31.Х.2022 г.
Кухня
Кисело зеле със свинско месо, сухи чушки пълнени със зрял боб, баница с тиква (тиквеник), баница с ябълки, пръжки.
Бележки
Външни препратки
Официален интернет сайт на община Брусарци
Николай Здравков (1923 – 1990 г.)
Проф. Петър Луканов (р. 1931 г.)
Радио и телевизия в Брусарци
|
{'title': 'Вълчедръм', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B4%D1%80%D1%8A%D0%BC', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Въ̀лчедръм е град в Северозападна България. Той се намира в Монтанска област, в близост до Лом. Градът е административен център на община Вълчедръм.
География
Вълчедръм е разположен в Западната Дуна
|
вска равнина, в поречието на р. Цибрица, в Ломско-Искърската подобласт. Градът се намира на 23 km от Лом, на 44 km от областния център Монтана и на 153 km от столицата София.
История
Към 1850 г. българите от Видинска област решават да въстанат и да се освободят от турското иго, искайки автономия по подобие на Сърбия. Въстанието обхваща земите от р. Тимок до река Цибрица. На съвещанията в Раковишкия манастир участват кнезът и чорбаджията от с. Вълчедръм. На 1 юни капитан Кръстьо повежда въстаналите българи по р. Лома. На 4 юни въстаническият отряд с около 1000 бойци е в с. Динково (Хасанова махала). Турците в Лом знаят, че българският отряд е недобре въоръжен. Турско конно формирование атакува въстаниците и те са сломени, давайки значителни жертви. Селяните от поречието на Цибрица не се събират при с. Ковачица. По данни на Симеон Дамянов сраженията в Ломско край с. Хасанова махала са пример за продължителна борба на българските селяни срещу башибозука. Въпросът с участието на селяните от поречието на Цибрица в това въстание е открит.
В Южната част на града на края на Вълчедръм по път 133 има паметна плоча. Сложена в чест на руските войници. В града има паметник на Васил Левски.
По време на Балканската война в 1912 година 4 души от Вълчедръм се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.
По време на колективизацията след установяването на комунистическия режим кметът Иван Костов по своя инициатива създава в селото концентрационен лагер наричан „Бухенвалд“, където затваря по своя преценка десетки селяни. Висшестоящите партийни организации смятат този начин на действие за компрометиращ режима и през 1949 година той е изпратен в затвора, заедно с част от затваряните от него хора.
Религии
Крепост на православието в града е внушителният храм „Св. Параскева“, прочут с уникалния си иконостас. Църквата е умалено копие на храма „Александър Невски“ в София.
Политика
2003 – Иван Барзин (БЗНС) печели на първи тур с 60% срещу Илиян Лашков (ССД).
1999 – Иван Барзин (БЗНС) печели на втори тур със 76% срещу Красимир Бенков (СДС).
1995 – Красимир Петров (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 53% срещу Иван Барзин (Народен съюз).
Обществени институции
Редовни събития
Православният празник Свети Дух е и денят, в който се чества празникът на Вълчедръм. Това е Петдесетница (50-ият ден след Великден). Обикновено хората празнуват в неделята преди него, т.к. Петдесетница е винаги в понеделник.
Родом от град Въчедръм е прочутият фолклорист Димитър Маринов. Неговото име носи местната гимназия.
Бележки
Външни препратки
Сайт на Община Вълчедръм
|
{'title': 'Враца', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Враца (стара паралелна форма Вратца) е най-големият град в Северозападна България с население към 2022 г. 56 857 души. Административен и стопански център на едноименните община Враца и област Враца. Н
|
амира се на около 112 km северно от София, 125 km югоизточно от Видин и 40 km югоизточно от Монтана.
Разположен в подножието на Врачанския Балкан, градът е отправна точка към множество пещери, водопади и интересни скални образувания. Най-известни сред тях са пещерата Леденика, водопадът Скакля и проходът Вратцата.
Във Враца се съхранява Рогозенското съкровище, което е най-голямото тракийско съкровище.
Ежегодно в града се провеждат Ботевите дни, чиято кулминация са митингът-заря на 1 юни, провеждан на площад „Христо Ботев“, както и всенародното поклонение на 2 юни на връх Околчица.
Девизът на Враца е „Град като Балкана – древен и млад“.
География
Местоположение
Град Враца е разположен в полите на Врачанската планина. Враца е отправна точка към ждрелото Вратцата и пещерата Леденика. Градът се намира на 370 m над морското равнище. Най-северните жилищни и промишлени квартали на града са на 340 m н.в., докато най-южните, по течението на Лева, са на 400 m н.в.
Враца има красива околност. От юг са сиво-виолетовите скали на Врачанската планина, на север, над невисокото каменно плоскогорие с меки и заоблени земеповърхни форми, се издига Милин камък, а на изток се редуват невисоките върхове на бърдото Веслец.
Климат
Климатът на Враца е умерено континентален, формиран главно под влияние на океански въздушни маси от умерените географски ширини, които нахлуват предимно от запад и северозапад. Стръмните склонове на Стара планина отслабват влиянието на средиземноморските циклони и понякога създават условия за умерени и силни фьонови ветрове (топли ветрове, спускащи се от северните планински склонове). Заедно с възвишенията на Веслец и Милин камък се създават предпоставки за температурни инверсии, чести мъгли и преобладаващи северозападни ветрове. Зимата в града е студена, а лятото горещо. С най-висока средномесечна температура се характеризира месец юли (22,2 °C), а с най-ниска – януари (-1,9 °C). Добре изразен е май/юнският максимум и февруарският минимум на валежите и влиянието на Стара планина. Броят на дните със снежна покривка е 55. Във Врачанската планина този брой е значително по-голям и снежната покривка обикновено достига 80 – 100 cm.
Административно-териториално деление
Град Враца е разделен на следните квартали:
История
Древност
Археолозите откриват присъствие на хора по тези места още през второто хилядолетие преди новата ера. Намерените медни и бронзови оръдия на труда, оръжия и накити говорят, че още от далечни времена местните рудари и леяри са превръщали в сечива подземните богатства на мина „Плакалница“. С тези сечива тракийското племе трибали е търсило плодородието на равнината и богатството на планината. С оръжията, изковани тук, трибалите се защитавали успешно от нашествията на илирийски и скитски племена. Може да се предполага, че в тракийските гробници, разкрити край Враца, са били погребани загиналите вождове на трибалите в защита на своите земи от нападенията на Филип II или на неговия син Александър Велики. Богатото съкровище в гробницата говори, че тук е цъфтяло голямо тракийско селище. Дори нещо повече – предполага се, че именно Враца е била столицата на трибалите.
Когато тук дошли римляните, те първо отправили поглед нагоре към планината – към медните мини. И свързали съдбата си с това богатство и с отвесните скали на пролома при река Лева, където изникнало римско рударско селище с монетарница за бронзови монети. За да защитят този богат край от нашественици, римляните вдигнали яка крепост при Вратцата над река Лева. Навярно посочената от Прокопий Кесарийски крепост „Валве“ (Βαλβαί), което на латински означава „двукрила врата“, е същата крепост при Вратцата.
Античност
Още около 6000 г. пр.н.е. е имало живот по врачанските земи. Местните жители са се занимавали основно със земеделие и скотовъдство. През по-късен период започват да се занимават и с грънчарство. В село Градешница е открита керамика със специфични надписи, които се смятат за едни от най-старите в Европа Успоредно с това започва и развитието на медния рудодобив.
В периода около VI-VII век пр.н.е. на територията на днешна Враца започват да се заселват трибалите. Предполага се, че именно тук е била и тяхната столица. Трибалите били особено и войнствено племе. През 425 г. пр. Хр. разбили одрисите, а след това дори армията на Филип II. През 335 г. пр. Хр. воюват и срещу Александър Македонски и впоследствие стават негови съюзници.
Предполага се, че от този период датира и едно от най-големите съкровища, изобщо откривани по българските земи, и най-голямото тракийско съкровище, а именно – Рогозенското съкровище. То е открито през 1985 г. Може да се предполага, че колекцията от 165 сребърни съда е била притежание на местен тракийски владетел от племето трибали. По някои от съдовете са гравирани различни дарствени надписи, от които се научават имената на различни тракийски владетели и на майсторите златари, които са изработили съдовете. Фиалите имат най-голям дял – общо 108 на брой. Това е два пъти повече, отколкото са всички фиали в музеите в Европа.
През VI—IV век пр. Хр. в околностите на Враца е съществувало голямото културно, икономическо и политическо средище Салдоцела, но през III век пр. Хр. нещата тук се променят съществено. Трибалите претърпели сериозни поражения от келтите, а по-късно през 179 и 168 г. пр. Хр. са разорени от германското племе бастарни. През 29 г. пр. Хр. някои от местните тракийски владетели стават съюзници на римляните, за да укрепят личната си власт, но това като цяло отслабва съпротивителните сили на трибалите и съседните им мизи срещу римските нашественици. Не след дълго Марк Лициний Крас успява да ги победи, но настъпилата зима го кара да се върне в базата си в провинция Македония, като по пътя сердите му нанасят значителни загуби.
Началото на римската експанзия по тези земи започва през 28 г. пр. Хр. За период от близо 400 г. Враца е част от Римската империя.
Средновековие
През периода на Средновековието градът носи името Вратица. То е раннославянска форма на умалителното врата, вратичка, вратица, вратца. Това име е израз на самата местност, представляваща тесен планински проход, подобен на врата. Селището има важно значение през Втората българска държава. Разширява територията си и се превръща в занаятчийски център, с развити стоково-парични отношения.
Според легендите, при османското нашествие, използвайки естествените възможности на района и здравите стени на крепостта, дълго време успешно се е отбранявал Радан войвода. В годините на турското владичество Враца е гарнизонно и попътно селище, нееднократно опустошавано и възстановявано. Най-напред е пострадало при влашкия владетел Михай Витяз през 1596 г., а по-късно (в началото на XIX век), по времето на Осман Пазвантоглу, градът става арена на сражение между видинския феодал и султанските войски.
В османски данъчен регистър от 1553 г., съхраняван в Ориенталския отдел на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – София, градът се споменава под името Увраджа
Възраждане
Към края на XVIII и особено през XIX век, Враца се превръща в голям занаятчийски, търговски и административен център. Продукцията му (абаджийство, кожарство и златарство) достига до Лион, Виена, Букурещ и Цариград. Към средата на XIX столетие градът наброявал вече 2500 къщи.
Всичко това се отразява и на духовния живот на града. Строят се храмове, училища, красиви къщи. Тук е работил Софроний Врачански. Известно събитие е опитът да бъде премахнат гръцкият духовник Методи, направен от разярена тълпа през 1824 г. – един от опитите за създаване на новобългарска църква през възраждането.
Враца е и център на Трети революционен окръг по време на Априлското въстание, с главен апостол Стоян Заимов. Въстание в този окръг обаче не избухва, поради големия брой османски войски, съсредоточени в региона в очакване на война със Сърбия, и малодушието на местните комитетски дейци.
Градът е освободен от турска власт на 9 ноември 1877 г. Враца е първият свободен град в Северозападна България.
След Освобождението
След освобождението на българските земи от османско владичество през 1878 г. град Враца влиза в рамките на новосъздаденото Княжество България. Той се налага като значим производителен център, в който традиционното занаятчийство прераства в модерна за времето си индустрия. С указ № 317 от 26.VI.1880 г. градът получава статут на околийски център. През 1896 г. е открита в града опитна станция по бубарство – най-старото научноизследователско учреждение в България в областта на селското стопанство. Скоро тя е реорганизирана и прераства в Държавна образцова бубарница. Качеството на произвежданата във Враца коприна намира международно признание. През 1903 г. към Демонстративната бубарница е създадено първото в България училище по копринарство и тъкачница за копринени платове.
Врачанинът Мито Орозов на базата на традиционното за града коларо-железарство създава през 1883 г. предприятие за производство на превозни средства – двуколки, кабриолети, файтони, коли за търговски цели и шейни. Той получава на първото българско изложение в Пловдив през 1892 г. златен медал за своята дейност. Скоро продукцията на Мито Орозов намира широко разпространение не само в България, но и на Балканския полуостров. От моделите на самоукия майстор се заинтересувал и Хенри Форд, който го определя като „личност с европейски мащаб, ум и знания“.
Град Враца и околността още през Българското възраждане се славят като винопроизводителен център. След създаването на Княжество България в района са налице условия за интензивно развитие на лозарството. Врачанските вина получават признание и в чужбина. На международния конкурс за вина и ликьори през 1896 г. в Брюксел врачанинът Стефан Кръскьов получава специалната награда и диплома.
В първите години на XX век градът е известен с трайната си подкрепа за Прогресивнолибералната партия.
На 30 септември 1923 година, след пожар във военен склад, засегнал и укрити от Съглашението боеприпаси, изгаря голяма част от града. Според някои данни 500 къщи са опожарени, разрушена е голяма част от чаршията. На 1 октомври 1923 година е обявен едномесечен траур.
Враца пострадва от бомбардировките по време на Втората световна война.
След 1944 година
През 1966 година Враца е засегната от наводнение. По време на първомайския празник на труда се къса дигата на хвостохранилище „Мир“ (край южния край на с. Згориград) на оловно-цинковите мини „Плакалница“ във Врачанския балкан, вследствие на което Згориград и крайните югозападни квартали с центъра на Враца са залети от 450 000 м³ маса от вода, кал, камъни, дървета с отровни утайки от тежки метали и цианиди. Официално тогава се съобщава за 107 загинали, според по-късни оценки жертвите на наводнението са над 500, ранени са 2000 души, разрушени са над 150 къщи.
Враца след 1990 година
През 2003 г. торовият завод „Химко“ окончателно спира дейността си, както и голяма част от по-големите замърсители, с което рязко се подобрява екологичната обстановка в града. В тази нова среда, развитието на Враца като туристическа дестинация се превръща в един от основните приоритети на община Враца.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Враца е на първо място по брой жители в Северозападна (50 666 души по данни от преброяването през 2021 г.) и на 17-о в България.
Община Враца се намира в Северозападна България и е една от съставните общини на област Враца. Общината има 23 населени места с общо население към 2021 г. от 61 742 жители.
Област Враца граничи на север с река Дунав, на запад – с област Монтана, на юг – със Софийска област, на изток – с област Ловеч и област Плевен. Има територия от 3600 km², (1/26 от територията на страната), от тях: земеделски земи 302 000 ha, горски площи 575 km², водни площи 67 km². Населението на областта е 152 813 души.
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода от 1887 година до 2021 година:
Политика
Кмет
От демократичните промени през 1990 г. до днес (2012) град Враца е имал осем кметове. Първият от тях, Войслав Бубев, е временно назначен през 1990 г. и управлява града до свикването на първите демократични избори през 1991 след падането на комунизма. На тези избори за кмет на Враца е избран Чавдар Савов, който управлява града до 1995 г. Местните избори през 1995 г. са спечелени от Румен Стоманярски (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) на първи тур с 57% срещу Христо Койчев (СДС). На местните избори през 1999 г. Стоманярски е преизбран и печели на първи тур с 56% от гласовете срещу Милена Найденова (ОДС плюс). През 2003 г. Войслав Бубев (независим) печели изборите за кмет на втори тур с 60% срещу кандидата на БСП Румен Стоманярски. Бубев от своя страна не е преизбран, на следащите избори и през 2007 за кмет на Враца, с 54% от гласовете на втория тур е избран Тотю Младенов (ГЕРБ). След като Младенов е избран за министър на труда и социалната политика в кабинета на Бойко Борисов, на частичните местни избори през 2009 година за кмет на Враца е избран Костадин Шахов (ГЕРБ). Местните избори, проведени през 2011, са спечелени на втория тур с 52,94% от независимия кандидат Николай Иванов, който успява да се наложи пред кандидата на ГЕРБ Петя Аврамова. През 2015 година Калин Каменов (ГЕРБ) печели на балотаж срещу дотогавашния независим градоначалник Николай Иванов с малка разлика в процентите им.
Общински съвет
Според Закона за местното самоуправление и местната администрация управлението на град Враца е съставено от градоначалник и общински съвет от 37 съветници. На всеки четири години се избира нов общински съвет и кмет, като следващите избори са предвидени през 2023 година. Разпределение на местата в общинския съвет след последните избори от 26 октомври 2019 г.:
Емблема и девиз
Емблемата на Враца е създадена след конкурс през 1967 година от художника Любен Орозов. Тя символизира прохода Вратцата, от който градът носи името си. От двете му страни, чрез два топографски триъгълника, са изобразени двете отвесни скали, между които се вие пътят на прохода. Възходящата и дадена в перспектива линия на пътя символизира подема и развитието на града. Зидовата корона символизира, че градът е бил крепост от най-древни времена. Цялото изображение е върху стилизиран старобългарски щит.
Девизът „Град като Балкана – древен и млад“ отразява славното минало на Враца като стара българска твърдина и новото понастоящем.
Международно сътрудничество
През 2009 г. Враца подписва спогодба за партньорство с немския град Франкфурт на Одер. Допълнително Враца е побратимен град със следните градове:
Икономика
Промишленост
Във Враца са развити много отрасли на промишлеността: текстилна (производство на памучни платове и коприни), шивашка, хранително-вкусова (хлебопроизводство, сладкарство, месопреработка, млекопреработка, производство на безалкохолни напитки и др.), за строителни материали (цимент, клинкер, добив на скалнооблицовъчни материали от врачанското находище – варовик), мебелна, лека, машиностроителна (производство на стругове и фрези), металолеене и металообработка и други.
Търговия
Във Враца има най-различни по мащаб търговски обекти, вкл. и големи търговски центрове, хипермаркети и шоуруми.
Големите магазини за хранителни стоки в града са:
„Кауфланд“ (ул. „Оборище“ 10)
„Билла“ (2 филиала) (ул. „Илия Кръстеняков“ 1 и в кв. „Медковец“ )
„Лидъл“ (2 филиала) (в ж.к. „Сениче", ул. „Стоян Ц. Даскалов“ 2 и бул. „Васил Кънчов“ между ЖП гарата и Автогара)
„Т-маркет“ (в РУМ „Дъбника")
Супермаркет „Дъбника"
магазини за бяла и черна техника:
Технополис (на изхода на града в посока Мездра)
Техномаркет (на изхода на града в посока Мездра)
Зора (в ТЦ „Суми"),
представители на големи вериги магазини за мебели, строителни, градински и битови пособия:
TeMax (бул. „Васил Кънчов“, 3000 Източна промишлена зона)
Строймаркет Инекс (бул. „Васил Кънчов“ 122)
Практикер (бул. „2-ри юни“, до Технополис)
Местните фирми с по-големи обекти са: магазин „Идея“, верига магазини „Финес“, книжарница „Офис Перфект“, книжарница „Хеликон“ и др.
В края на 2005 г. е открит и най-големият търговски център в града – „Суми“, разполагащ с близо 110 магазина, заведения и офиси.
Други отрасли
Отрасълът „строителство“ генерира все по-високи приходи. За първите шест месеца на 2007 г. във Враца са издадени 144 разрешения за строеж. Цените на недвижимите имоти са средно-високи.
Във Враца функционират няколко институции в услуга на бизнеса: Търговско-промишлена палата, Евро-инфо-център, Индустриална стопанска камара и др. На територията на общината се намира подземно газохранилище (на около 20 km от гр. Враца).
Северно от Враца се очертава екологично чиста зона, която е предпоставка за производство на качествени хранителни продукти.
Мрежата на централното топлофициране е добре развита, а далекосъобщенията също са в добро състояние. Равнището на безработица в община Враца към месец август 2007 г. е 6,5% (по-ниско от средното за страната).
Транспорт
Автомобилен
Град Враца е пресечна точка на два (коридори 4 и 7) от паневропейските транспортни коридори. Географското ѝ положение придобива още по-голямо значение след като беше изграден Дунав мост 2 при Видин. В тази връзка държавата, посредством различни програми, предприе и планира мащабни инвестиции в шосейната и железопътна инфраструктура на региона. През 2005 г. е открита обновената 8-километрова отсечка от северния околовръстен път на Враца, а през 2013 г. е открита и останалата част от обходния път.
През 2006 г. започна и основна реконструкция на четирилентовия пътен участък от Враца до Мездра. За пътя Враца-Ботевград се предвижда модернизация в четирилентов път с технически параметри на скоростен път. От Враца до Оряхово също има добре изградена пътна инфраструктура.
Железопътен
През Враца минава главната 7-а жп линия (София-Видин), която е електрифицирана и удвоена на изток след гара Враца. В града има добре обособени пътническа и товарна гара. Редовните влакови линии включват няколко бързи София-Видин/Лом (като някои пътуват транзитно през Мездра-юг за София) и други пътнически и крайградски пътнически влакове от Берковица/Монтана/Бойчиновци/Видин/Лом за Мездра/София/Червен бряг/Плевен/Горна Оряховица. В железопътната инфраструктура също се предвиждат големи инвестиции. Проектирана е жп магистрала София-Видин с максимални скорости 120/160/200 km/h съответно за товарни /пътнически/ накланящи се влакове.
Обществен транспорт
Враца се свързва с останалите населени места в страната посредством автобусен и железопътен транспорт. Има редовни автобусни линии до София, Плевен, Видин, Мездра, Монтана, Оряхово и др. Автогара Враца се намира между сградата на НАП и Централна жп гара Враца.
Враца е осигурен с добре функциониращ градски транспорт, състоящ се от тролейбуси закупени през 2020, автобуси и маршрутни микробуси, като и таксита. Сред най-големите таксиметрови компании са „Корект такси“, „Джет такси“ и „Престиж такси“.
Тролейбусни линии:
Линия № 1: кв. Медковец – Ученически комплекс – закрита
Линия № 2: Химко – ЖК „Дъбника“ бл. 26
Линия № 4А: кв. Медковец – ЖК „Дъбника“ бл. 26
Линия № 2: Химко– ЖК „Дъбника“ бл. 26
Линия № 41: кв. Медковец – ЖК „Дъбника“ бл. 26 Ученически комплекс
Типично градски автобусни линии са 5, 2 и 50. Линиите, пътуващи до селата около Враца, също изпълняват функциите на градски транспорт. Това са линии 6 (за селата Паволче и Челопек), 8 (за с. Веслец), 10 (за с. Косталево), 13, 20 (за с. Згориград), 23А (за с. Лиляче), а също и автобусите от и за Мездра.
Медии
Телевизии
Телевизия Враца – политематичен канал
Римекс ТВ – политематичен канал
Телевизия VTV – политематичен канал
Северозапад Мюзик – музикален канал
Вестници
Вестник Конкурент – ежедневник
Вестник Враца Днес – седмичник
Радиостанции
Радио Хот ФМ 93.9 FM
Дарик Радио Враца 107,3 FM
Онлайн медии
Враца днес - информационна агенция
Враца On-Line - интернет портал
Враца Гайд - всички събития във Враца и региона
BULNEWS - онлайн медия
Религия
Храмове и манастири
Митрополитски храм „Свети Николай“ – построен 1867 г.
Възнесение Господне и Свети Софроний Врачански – построена 1848 г.
Църква „Св. св. Константин и Елена“ („Свети Царей“) – построена 1870 г.
Катедрален храм „Свети Апостоли“ – построен 1898 г.
Бистрешкият манастир – от края на XVI и началото на XVII век.
Храм „Свети Мина“ – построен 2013 г.
Църква „Света Троица“ – Згориград, Враца
Мътнишки манастир „Свети Николай“ – основан през XVII век
Ески джамия – от края на XVIII и началото на XIX век, обявена за архитектурен и художествен паметник в ДВ бр. 94 от 1972 г., преустроена в Природозащитен център Натура през 2008 г. Същият играе ролята и на туристически информационен център.
В близост до Враца се намира действащият и до днес Черепишки манастир „Успение Богородично“. Той е основан по време на Втората българска държава, по време на управлението на цар Иван Шишман (1371 – 1393 г.). Черепишкият манастир е обявен за паметник на културата от национално значение.
Подземена болярска църква „Св. Никола“ от края на XVI век, в която е служил и проповядвал св. Софроний Врачански. Възстановена от врачанския общественик Христо Илиев и преоткрита от Врачанския митрополит Григорий и кмета на Враца Калин Каменов на 27 юли 2017 г. Храмът се намира в двора на църквата „Св. Николай Мирликийски“ зад площад „Христо Ботев“.
Здравеопазване
Здравеопазването във Враца, като общински и областен център, е добре застъпено от лечебни заведения с различен характер, като МБАЛ „Христо Ботев“, която е най-голямото лечебно заведение в Северозападна България. Тя е открита през 1888 г. в частна къща, разполагаща с 40 легла, разпределени в две отделения – мъжко и женско. По-късно тя е преименува на Първостепенна окръжна болница „Христо Ботев“, Враца с разкрити 900 легла, разпределени по профили. Болницата разполага с 375 легла и 642 души персонал. Към нея функционират 25 отделения.
Областен диспансер за пневмо-фтизиатрични заболявания със стационар
Междуобластен диспансер за онкологични заболявания със стационар
Областен диспансер по кожно-венерически заболявания
Областен диспансер за психични заболявания
Специализирана очна болница за активно лечение
Медицински център за рехабилитация и спортна медицина
Първа частна специализирана болница за активно лечение по ортопедия и травматология
Медицински център „Света Ана“
Медицински център „Санита“
Диагностично-консултативен център – 1
Диагностично-консултативен център – 2
Стоматологичен център
В града функционират над 30 аптеки.
Образование
Висши училища
ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – филиал Враца
Училища
Професионална техническа гимназия „Никола Й. Вапцаров“
Профилирана природоматематическа гимназия „Акад. Иван Ценов“
Професионална гимназия по търговия и ресторантьорство
Профилирана езикова гимназия „Йоан Екзарх“
СУ „Христо Ботев“ – Враца
СУ „Козма Тричков“
СУ „Никола Войводов“
СУ „Отец Паисий“
Професионална гимназия „Димитраки Хаджитошев“
Спортна гимназия „Св. Климент Охридски“
ОУ „Васил Левски“
ОУ „Св. св. Кирил и Методий“
НУ „Св. Софроний Врачански“
НУ „Иванчо Младенов“
НУ „Иван Вазов“
Детски градини
В града функционират 3 ясли и 17 детски градини.
Културно-исторически забележителности
Във Враца се намират следните забележителности от Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз: Регионален исторически музей, пещера Леденика и връх Околчица във Врачанска планина.
Регионален исторически музей
Регионалният исторически музей се намира в южната част на централния площад „Христо Ботев“. Сегашната сграда функционира от 1980 г. Музеят се състои от 9 зали и 3 къта. Една от най-интересните експозиции е на обиколилото почти целия свят Рогозенско съкровище. Това е най-голямото тракийско съкровище, намирано някога.
В музея се съхранява и най-древният човешки скелет, откриван в България. Предполага се, че е на възраст около 8000 години. Интерес за посетителите представляват и глинена плочка и дъна от съдове с пиктограмни знаци, определяни като „най-древната писменост в света“.
Залите в Регионалния исторически музей са обозначени по периоди и се състоят сътветно от:
зала „Рогозенско съкровище“ – специално обособена зала за съкровището, състоящо се от 165 сребърни съда, украсени чрез позлатяване
зала „Праистория“ – глинени съдове, битова керамика, оръжие.
зала „Античност и Средновековие“ – Могиланското съкровище, каменна пластика, медицински инструменти.
зала „Възраждане и националноосвободителна борба“ – ценни издания на Врачанската литературна школа, икони, старопечатни книги, оръжие, копия на знамето на врачанските патриоти.
зала, посветена на дейността на Христо Ботев – посетителите се запознават с борбата на най-голямата въстаническа чета против османското владичество.
експозиция „Работническо движение“ – състояща се от три зали и два къта.
зала „Съвременно строителство“ – фотоси, документи и материали, свързани с икономическото развитие на Враца от 1952 г. до наши дни.
зала „Каменна дъга“ – експозиция от близо 1000 минерали, скали и фосили.
Към Историческия музей функционират и два други комплекса – Етнографско-възрожденският комплекс „Софроний Врачански“ и Комплексът, посветен на Никола Войводов.
Етнографско-възрожденски комплекс „Свети Софроний Врачански“
Етнографско-възрожденски комплекс „Свети Софроний Врачански“ към Регионалния исторически музей – Враца е архитектурно-етнографска музейна експозиция, създадена между 1972 и 1987 година. Включва три възрожденски къщи и училище „Възнесение“, намиращи се в съседство с православния храм-паметник „Свети Софроний епископ Врачански“, и представя традиционния бит, занаятите и културата на населението от Врачански регион от края на XIX до средата на XX век.
Къщата на един от най-заможните за времето си хора в Северозападна България, Димитраки Хаджитошев, съдържа възстановка на интериора на градска къща от средата на XIX век. Експозиция „Светът на детето“ от края на XIX и началото на XX век се помещава в къщата на Григория Найденов. В къщата на Иван Замбин са представени характерните за този край занаяти златарство, лозарство и винарство, бубарство и копринарство. От този период датира и експозицията в своеобразния музей на файтоните. Те са произведени в предприятието на видния врачански индустриалец Мито Орозов.
Комплекс „Вестителят“
Комплексът се намира в подножието на Врачанската планина. До него се достига посредством стръмни каменни стъпала, както и обиколни алеи, които тръгват буквално от самия център на Враца. Най-интересните обекти в района са Туристическият дом, известен още като Хижата, както и паметникът на Вестителя на свободата.
Туристическия дом (Хижата) е строен през 1926 г. с доброволен труд на врачански туристи. През годините до наши дни той е служил за забавления, провеждане на общи събрания на туристическото дружество, за нощувка на туристи и други развлечения.
През 2005 г. Хижата е почти изпепелена при пожар, възникнал в едно от помещенията, използвано за механа. На 9 ноември 2006 г. (129-годишнината от освобождението на града от османска власт) сградата е открита отново след мащабна реконструкция. За възстановяването ѝ са осигурени средства от общината, както и от дарения на граждани на Враца. На единия от етажите е отворена сладкарница, а на другия е експонирана изложба с фотоси, подредена от БТС и Регионалния исторически музей, разказващи историята на врачанското туристическо движение.
В непосредствена близост до Хижата се намира паметникът на Вестителя на свободата. Всяка неделя оттук се носят звуците на бойна тръба – сигналът на руския войник, казака Петлак, възвестил на 9 ноември 1877 г. Освобождението на града. Паметникът е издигнат през 1967 г., като скулптор е Владимир Цветков, а архитект – Стойко Дончев.
На стотина метра зад паметника се издига висок белокаменен обелиск, на който са изписани имената на опълченците от Врачанско. Комплекс Вестителят е любимо място за разходка както на врачани, така и на всички гости на Враца. Оттам се разкрива чудесна гледка към по-голямата част от града и към красивата и величествена планина.
Кула на Мешчиите
Кулата на Мешчиите е един от символите на Враца. Тя е по-голямата от двете запазени средновековни кули в центъра на града. Намира се в непосредствена близост до административната сграда на Община Враца.
Смята се, че кулата датира от XVI век. Имала е жилищно-отбранителен характер. Състои се от приземен етаж и три етажа за обитаване. В края на XIX век е била преустроена за часовникова кула. През 1953 година тук е открита първата експозиция на тогавашния Окръжен народен музей. През 2006 година кулата е реконструирана. Поставена е нова входна врата, монтиран е циферблат, както и ново художествено осветление.
Куртпашова кула
Куртпашовата кула е фортификационно средновековно съоръжение, по подобие на кулите донжон, която се е използвала като укрепено жилище на местен феодал. Тя датира от 17 век. Състои се от подземен, приземен и два допълнителни етажа, които са използвани за живеене. Куртпашовата кула е една от няколко подобни, съществували през турско време във Враца.
В края на 2011 г. стартират дейности по социализиране на кулата. Предвидените инициативи са свързани с обособяване на музеен бутик за продажба на сувенири (копия на музейните експонати) и оборудване на временни експозиционни пространства; музейният бутик ще бъде обособен на първия етаж; на втория етаж от сградата ще се представят временни експозиции; третият етаж ще бъде оборудван така, че даде възможност на посетителите да се снимат с дрехи от различни епохи.
Природни забележителности
Проход Вратцата
Проходът Вратцата е рай за алпинисти и туристи. Отвесните скали на Вратцата са най-високите на Балканския полуостров – над 400 m. Дори самата гледка към тях смразява дъха. От най-високата точка на скалите до пътя в неговото подножие денивелацията е близо километър. От тях към р. Лева се спускат стръмни сипеи. През прохода минава асфалтиран шосеен път за пещерата Леденика, ски писта Пършевица и планинското село Згориград. В района е изградено езеро с водни колела. На Вратцата ежегодно се провеждат републикански алпиниади. Няколко пъти Враца е била домакин и на международни състезания. На скалите са прокарани около 70 алпийски маршрута от всички категории на трудност. Скалният масив предлага на алпинистите огромно разнообразие от скални форми – големи надвеси и тавани, отвесни гладки плочи, цепнатини и комини с различни ширини, ръбове и вътрешни ъгли.
Пещера Леденика
Пещерата Леденика е една от най-посещаваните пещери в България. Отворена е за посещение през цялата година. Намира се на 16 km от Враца. Изграден е асфалтов път, който преминава през прохода Вратцата, криволичи покрай скалите и горските масиви на Врачанската планина и достига до самия вход на пещерата. Леденика се намира на 830 m надморска височина. Тя е дълга 320 m и има 10 зали. Носи името си от първата зала, която зимно време става истински хладилник. Там температурата пада до минус 20 °C и се образува огромна ледена колона. Това е феномен, понеже в самата пещера температурата е постоянна и е около 8 – 16 °C. Влажността на въздуха е 92%. Леденика има едни от най-красивите зали и формирования – „Езерото на желанията“, „Проходът на грешниците“. Тук се намира и най-атрактивната пещерна зала на Балканите – „Концертната зала“. Тя е огромна, красива и с невероятна акустика, което е причина Врачанската филхармония често да изнася в нея симфонични концерти. Оттук по железни мостове се преминава през Малката и Голяма пропаст, през коридора „Завеските“ и се достига до „Бялата зала“. Най-високата точка в Леденика се нарича „Седмото небе“. Пещерата беше преоборудвана през последните години, така че осветлението, мостчетата, стълбите са изключително надеждни. Точно пред пещерата има добре поддържани поляни и места за пикник. Може да се наемат коне и да се направи прекрасна разходка в планината.
Водопад Скакля
Водопадът Скакля е най-високият непостоянно течащ водопад в България и на Балканите. Водата се спуска от 141 m височина. Водопадът впечатлява със своето величие и красота. Разположен е във Врачанския Балкан, като уникалното е, че гледки към него се разкриват дори от самия център на Враца.
Водопад Боров камък
Водопадът Боров камък – преди години само най-ентусиазираните врачански туристи посещаваха това красиво кътче на планината. Създаден е туристически маршрут, наречен сполучливо „екологична пътека“. По ирония на съдбата нейното начало започва от мястото на злополучния флотационен утайник, станал причина за гибелта на над 300 врачани през 1966 г. Всеки, който иска да види красивия водопад „Боров камък“, може да използва Згориградската екопътека като най-добре избран маршрутен вариант. Трябва само да излезе от село Згориград и да тръгне по шосето за старата флотационна фабрика, да премине каменния мост, където се сливат двата притока на река Лева и да хване широката пътека вдясно от утайника. След около 15 минути равномерен ход ще стигне до тесен, прясно скован от букови трупи дървен мост. Преминавайки го, щастливият турист вече ще е стъпил на екопътеката, която ще го отведе под самия водопад. Подходящ за екстремно катерене по лед, когато замръзне.
Пещера Понора
Пещерата Понора е водна пещера, намираща се в близост до с. Чирен, на 15 km от гр. Враца. Една от най-големите водни пещери в България, с големи и просторни водни галерии, наситени с вторични пещерни образувания. Пещерата е дълга 3 km и 497 m и във всички галерии тече река. Главна посока на развитие е запад/северозапад. Пещерата е постоянен понор за водите на река Лиляшка. Накрая завършва с един подводен сифон, който е достъпен само за водолази.
Култура и забавление
Драматично-куклен театър – Враца
Драматично-куклен театър Враца е основан на 27 август 1938 г. под името Врачански областен театър. На 9 октомври същата година театърът открива своя първи сезон с постановката „Пристанала“. През 1941 г. театърът се премества под покрива на най-модерната за времето си в Северозападна България читалищна сграда – тази на читалище „Развитие“. През 1948 г. театърът се преименува на Врачански народен театър, а през 1965 г. започва сезона с името Врачански драматичен театър. От юни 1978 г. театърът се пренася в новооткритата сграда Дворец на културата, където се намира. Той разполага с голям салон със 748 места, камерна зала със 100 места, куклена зала с 80 места и балетна зала със 70 места. От 2000 г. Драматичен театър и Държавен куклен театър са обединени в Драматично-куклен театър Враца. Трупата е съставена от 68 души, от които 25 художествено творчески състав и 43 административно-технически.
Младежки дом – Враца
Младежкият дом в град Враца е първият младежки дом в България. Открит е през есента на 1968 година. През годините Младежкият дом се оформя като младежко пространство, предназначено за развитие и изява на творческите способности на младите хора. Сред проектите му са Международен младежки театрален фестивал „Време“; Регионален младежки фолклорен събор „Пръски от извора“; Национален ежегоден конкурс-рецитал за ботева поезия; „Rockalution“ – брейкденс турнири с международно участие; Национален турнир по спортни танци; Годишни награди за аматьорско изкуство „Опит за летене“; Турнир „Изгряващи звезди“ – за детски танцови двойки по спортни танци и др.
Библиотеки и читалища
Регионална библиотека „Христо Ботев“, открита 1954 г.
Читалище „Развитие“ – Враца е основано през 1869 година и е най-старият културен институт в града. Читалищната библиотека разполага със 126 хил. тома литература. Сега читалището развива сериозна дейност по разпространение на информация както под формата на обучения, семинари, седмични радиопредавания, изяви в местната и национална телевизия, така и пряко сред своите над 2300 читатели.
Читалище „Пробуда“ 1931
Филми, снимани във Враца
Капитанът – 1963 г.
Един миг свобода – 1970 г.
Момчето си отива – 1972 г.
Селянинът с колелото – 1974 г.
Не си отивай! – 1976 г.
Царска пиеса – 1982 г.
Фаворитът 2 – 2006 г.
Редовни събития
1 юни – Празник на Враца – решение на Общински съвет – Враца от 1997 година
Ботеви дни – провеждат се ежегодно от 24 май до 2 юни и са посветени на Христо Ботев и неговата чета. Дните са съпроводени с богата културна програма – конкурси, рецитали, изложби и концерти. Кулминация на честванията са митингът-заря на 1 юни и всенародното поклонение на 2 юни на връх Околчица;
Национален фестивал на малките театрални форми – организира се от Министерството на културата, Община Враца и Драматично-куклен театър – Враца. Провежда се всяка година в средата на май.
Международен младежки театрален фестивал „Време“ – създаден през 1987 година от Театрална група „ТЕМП“ и Младежки дом – Враца;
Младежки музикален форум и форум на младия слушател – организира се от Община Враца и Врачанската филхармония всяка година през месеците октомври и ноември;
Врачански есенен панаир – организира се от Община Враца всяка година от 14 до 21 септември;
Рокерски събор – Враца – провежда се ежегодно, през месец август, в близост до пещерата Леденика във Врачанския Балкан
Атракции
В източния и западния край на града функционират еко-увеселителни паркове, предлагащи различни атракции сред природата, като яздене на коне, стрелба с лък, пейнтбол и др.
Врачанския Балкан предлага добри възможности за спускане в пещери, походи по многобройните екопътеки, спускане с въже (рапел) по водопад.
Местни особености
Врачански говор
Врачанският говор е цветист, с тънки нюанси и богат подтекст. Специфичното му омекотяване (сиренье, беганье, тумбенье, тупанье) го прави приятен, забавен и атрактивен. Характерни са смяната на ударенията, както и пропускането на „х“ навсякъде, където е възможно (ода, убаво, фащам, гледаа, дадоа).
Членната форма за мъжки род единствено число „о“ (гърбо, вместо гърба; врато, вместо врата; мъжо, вместо мъжа).
Актьорът Краси Радков има основна заслуга в популяризирането на специфичния врачански говор. Чрез телевизионния си образ Гацо Бацов, той запознава българската публика с цветистите думи и изрази от Врачанско.
Местна кухня
От врачанско идват много автентични рецепти, както и много традиционни ястия с общ или недоизяснен произход. В село Згориград (4 km южно от града) се провежда кулинарен събор, където се събират и оценяват многобройни вкусни рецепти.
Сирене по Врачански
Кемерка
Лучник
Лютика
Личности
Във Враца са родени и творили голям брой личности, получили национално признание за постиженията си. Най-известните сред тях са:
Родени във Враца
Александър Илиев (1879 – 1901), революционер
Александър Банишки (1913 – 1993), архитект
Анастас Йованович (1817 – 1899), график и фотограф
Ангел Ангелов (р. 1955), културолог
Ангел Георгиев – Ачо (1944 – 2012), актьор
Ангел Йоцов, революционер и общественик
Ангел Кунов (р. 1941), геолог, професор
Андрей Николов (1878 – 1959), скулптор
Биляна Дудова (р. 1997), състезателка по свободна борба
Борис Йоцов (1894 – 1945), славист и политик
Борис Солтарийски (р. 1982), певец
Васил Кънчов (1862 – 1902), учен и политик
Георги Матеев (DJ Balthazar) (р. 1977), музикант и диджей
Георги Тишков (1946 – 2008), скулптор
Димитраки Хаджитошев (1780 – 1827), възрожденски общественик
Димитър Аврамов (р. 1943), политик
Димитър Стамков, български революционер от ВМОРО, четник на Христо Димитров Кутруля
Иван Атанасов, офицер
Иван Марков, революционер от ВМОРО, четник на Петър Георгиев
Иван Николов, български революционер от ВМОРО, четник на Кръстьо Българията
Иван Ценов (1883 – 1967), математик
Илия Беширов (1936 – 2007), скулптор
Ивайло Младенов (р.1973), лекоатлет
Йонислав Йотов (р.1991), певец
Константин Партов (1893 – 1945), юрист и министър на правосъдието (1942 – 1944)
Константин Стаменов (1925 - 2003), доцент, физик
Красимир Радков (р. 1971), актьор
Кръстьо Българията (1874 – 1913), революционер
Кръстьо Пишурка (1823 – 1875), възрожденски деец и поет
Людмил Младенов – Цвекето (1932 – 2008), живописец и поет
Людмил Кирков (1933 – 1995), режисьор
Мистер Сенко (1905 – 1987), илюзионист
Мито Орозов (1859 – 1923), индустриалец
Мадлен Алгафари (р. 1967), психотерапевт
Мартин Петров (р. 1979), футболист
Нарцис Торбов (р. 1963), учен и археолог
Никола Георгиев Топчията (1878 – ?), български революционер от ВМОРО
Нина Николина (р. 1975), поп певица
Панайот Савов (1884 - 1972), индустриалец
Панайот Танчев (р. 1948), професор, ортопед-травматолог
Пенчо Георгиев (1900 – 1940), художник
Радосвета Бояджиева (р. 1923), диригент
Сидония Атанасова (1909 – 1994), художник
Стоян Танчев (р. 1945), доцент, акушер-гинеколог
Тодор Рачински (1929 – 1980), учен
Тодор Харманджиев (1905 – 1993), писател
Христанчо Матов (1862 – 1928), благодетел
Христо Илиев Илиев (р. 1982), общественик
Христо Тодоров, български революционер от ВМОРО, четник на Никола Георгиев Топчията
Цветан Ангелов (1922 – 1982), детски писател
Цветан Йончев (р. 1956), футболист
Цвятко Бобошевски (1884 – 1952), виден държавник
Чавдар Атанасов (р. 1973), футболист
Поп Тодор Врачански, български книжовник от XVIII в.
Поп Йоан, виден български книжовник от XVIII в.
Други значими личности, свързани с Враца
Елисавета Багряна (1893 – 1991), учител в СУ „Христо Ботев“ през 1915 – 1919
Николай Дойнов, историк, директор на историческия музей във Враца
Софроний Врачански (1739 – 1813), духовник, живее в града през 1794 – 1797
Петко Р. Славейков (1827 – 1895), учител в СУ „Христо Ботев“ средата на 19 век
Поп Теофан, български книжовник, монах от Рилския манастир, работил във Враца
Валери Божинов, български футболист, играл в Ювентус, Манчестър Сити и понастоящем Ботев Враца.
Спорт
Спортни клубове
В град Враца са съсредоточени много спортни дейности с голям брой спортни клубове. Най-популярен от тях е футболния клуб Ботев. Въпреки че футболът е най-популярният спорт, водната топка, борбата, спортната стрелба и леката атлетика също имат дългогодишни традиции. В последните години добри постижения имат и врачанските клубове по автомоделизъм, кик бокс и таекуон-до
Спортни съоръжения
Стадион „Христо Ботев“ – построен е през 1948 г. Намира се в източната част на Враца и е част от Спортен комплекс „Христо Ботев“. Капацитетът на стадиона е 32 000 зрители (25 000 седящи). В близост до стадиона функционират 3 тренировъчни игрища. Стадионът е постоянен дом на ФК Ботев (Враца)
Закрит плувен басейн – 25-метров закрит плувен басейн с пет коридора. През летните месеци е в профилактика и не работи. Намира се в близост до стадион „Христо Ботев“.
Открит плувен басейн – 50-метров открит плувен басейн с осем коридора, както и отделна водна пързалка и малък плитък басейн за деца. Работи през летните месеци. Намира се в близост до стадион „Христо Ботев“.
Картинг писта – пистата във Враца е една от най-дългите писти в България. Общата дължина на трасето е над 1000 m. Пистата разполага с трибуни за около 1500 зрители.
Покрита лекоатлетическа писта (намира се до стадион „Христо Ботев“)
Зала за волейбол (до лекоатлетическата писта)
Писта за автомоделизъм – пистата за автомоделизъм е една от най-новите и модерни писти. Намира се в близост до ЕГ „Йоан Екзарх“
Спортна зала „Вестител“
Спортна зала ППМГ
Стрелбище ПО
Външни препратки
Сайт на Община Враца
Новини от Враца и региона, обяви, бизнес каталог
Снимки от Враца (Facebook)
Хотели във Враца и Врачанския Балкан
Инвестиции във Враца (информация и снимки)
360° виртуални снимки от Враца
Радио и телевизия във Враца
Бележки
|
{'title': 'Никопол', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Нико̀пол (; на гръцки:
Νικόπολις) е град в Северна България. Той се намира в област Плевен на северната граница на България река Дунав. Градът е административен център на община Никопол.
География
|
Град Никопол е разположен на десния бряг на р. Дунав, на силно пресечен равнинен и хълмист терен. Намира се на 57 km североизточно от областния център Плевен и на 217 km от столицата София. Най-близките български градове са центровете на съседните общини: Гулянци – на 25 km югозападно и Белене – на 34 km югоизточно от Никопол. На отсрещния бряг на граничната река Дунав е румънският град Турну Мъгуреле – на 1 km до пристанището и 7 km до центъра му.
Към Никопол водят два пътя от републиканската пътна мрежа: от запад II-34, посоки Плевен и Гулянци, и от юг II-52, посока Белене и Свищов.
От север градът е естествено ограден от река Дунав, на запад е скалистият бряг на река Осъм, а на изток – стръмният дол на Ерменлуйска река. Най-широк е теренът на юг, към Въбелското плато, но и то е сравнително тясно.
Градът е център на община Никопол, която обхваща селата: Асеново, Бацова махала, Въбел, Дебово, Драгаш войвода, Евлогиево, Жернов, Лозица, Любеново, Муселиево, Новачене, Санадиново и Черковица.
Землището на град Никопол заема площ от 35,185 km². Съседните селища са: на запад – Черковица, на югозапад – Жернов, на юг – Въбел и на югоизток – Драгаш войвода.
Климатът е умерено-континентален и сравнително влажен вследствие близостта на река Дунав, с горещо лято и студена зима.
История
Според археологическите проучвания, най-ранните следи от живот датират от времето на старокаменната епоха. В района на хълма Калето са открити останки от времето на траките (1200 – 100 г. пр. н. е.)
През Римско време
По времето на Римската империя селището е включено в провинцията Мизия. По-късно, през IV век, след разделянето на Римската империя, остава в границите на Източната Римска империя (Византия). През 1059 г. получава името Никопол (Никополис – град на победите). От тази епоха датират откритите надгробни плочи на Авила Линхе и още една в чиято украса е изобразен римски конник, жертвеник, посветен на богинята Диана. Най-популярен е саркофагът, който е вграден в Чешмата на Елия, изградена през II век от обикновения римлянин Фронтона в памет на рано починалата му жена. През XIX век археологът Дижарден, трогнат от стиховете, поставя втора плоча с превод на френски. Сега към чешмата води хубава алея.
Второ българско царство
През 1393 г. при завладяването от османските турци на столицата на българското Търновско царство град Търново, българският цар Иван Шишман се намира в силно укрепената Никополска крепост, където заема отбранителна позиция. Така Никопол на практика става българска столица до 1395 г., когато в неравна битка е превзет от турските нашественици. Те убиват Иван Шишман на 3 юни 1395 г. и неговото царство престава да съществува като държава. След падането на Никопол градът става център на Никополския санджак, който обхващал територията на Търновското царство в границите от края на съществуването му. Към него са спадали казите Иврача (бълг. Враца), Ловча (бълг. Ловеч), Плевне (бълг. Плевен), Мроморнича (бълг. Мраморница) – до 1516 г. и др.
Битката при Никопол от 1396 г. се състои на 25 септември близо до укрепения град и се явява краят на предпоследния голям кръстоносен поход в Средновековието. Поражението на силите, изпратени срещу османците от Франция, Англия, Шотландия, Унгария, Свещената Римска империя, Полша, Швейцария, Венеция, Генуа, Влашко, България и ордена на рицарите на Св. Йоан, е и последният удар срещу загиващото Второ българско царство и угасване на една от последните европейски надежди за спасяването на Константинопол.
В бурните години на залеза на Второто българско царство Калимах и Ян Длугош посочват Никопол като "столица на България", със стратегическо пристанище. Може би това произтича от факта, че Никопол е последната резиденция на цар Иван Шишман. Никополската крепост е наполовина заобиколена от река Дунав, от изток е защитена от висок хълм, докато останалата част от града е опасана с линия от ниски хълмове. Извън стените на града са вдигнати жилищни колиби. Според сведенията на летописците ѝ, на 16 октомври 1444 г. сборната кръстоносна армия на Владислав III Ягело и Янош Хуняди прави опит да разруши крепостните стени, изградени с малки камъни. Скоро кръстоносците изоставят това поради липса на достатъчно обсадна техника и поради отпора на защитниците, командувани от Мехмед бей. Тук към кръстоносната армия се присъединява отряд от 4000 влашки войници, водени от Влад II Дракул.
През 1469 г., четвърт век след безуспешния поход на Владислав III Ягело и Янош Хуняди, през Никопол тържествено преминава шествието с мощите на свети Иван Рилски, пренесени от Търново в Рилския манастир.
Под османско владичество
През периода XV век – XVII век, по време на османското владичество, Никопол е един от най-големите военно-административни центрове със силна крепост и интензивен стопански, духовен и политически живот. През XVI-XVII век, до масовите им изселвания към Тракия, Никополският санджак е основният център на българските павликяни, а след активизирането на католическата пропаганда сред тях през XVII век става център на католическа епископия.
През 1738 г. в Никопол населението е преобладаващо турско. Градът започва да запада през XVIII – XIX век и в крайна сметка загубва статута си на голям военно-административен и обществено-политически център.
През 1871 г. общественикът Никола Кайтазов, учителят Симеон Василев Симеонов и свещеникът Христо Ламбринов основават първото читалище, наречено „Напредък“. За негов председател е избран Никола Кайтазов. Читалището се е помещавало в къщата на братя Никола и Димитър Кайтазови. През 1873 г. „Напредък“ започва да развива активна театрална дейност под ръководството на учителя Тодор Станчев, който пише и поставя поучителни пиеси. Станчев създава училищен хор, който по-късно ще прерасне в „Певческа дружина“ към читалището, в която участват както деца, така и възрастни, пеещи по ноти.
Никопол в последните дни на османското владичество е с население около 20 000 души, от които повечето са турци. Градът има три квартала: турски, български и еврейски, като в българския са построени красива църква и хубаво училище.
Освобождение от османско владичество
По време на освободителната Руско-турската война (1877 – 1878) Никопол е силно пострадал от руските батареи на отсрещния бряг на река Дунав, които с 63 обсадни и полеви оръдия го обстрелват масивно по време на десанта при Свищов, за да отвлекат вниманието на турците. На 15 юни (стар стил) / 27 юни (нов стил) градът е подпален и продължава да гори една седмица. След преминаване на Дунав при Свищов, за превземане на крепостта на Никопол руското командване изпраща Западния отряд от 35 000 души, командван от генерал Криденер. Той настъпва към града с IX Армейски корпус в състав: по 6 полка пехота и кавалерия, 2 бригади и 2 батареи артилерия и 1 сапьорна рота. Силите са разделени на 2 колони: дясната да овладее и задържи с. Въбел и да подпомага главният удар на лявата от запад и югозапад, където противниковата отбрана е най-слаба. Битката започва сутринта на 3/15 юли около 4 ч. Турските войски (около 8500 души под командването на Хасан паша) са заели широк отбранителен фронт на 2 линии в селата около града – от Ерменлуй (Драгаш войвода) чак до Сомовит. Затова лявата колона се разделя на две подколони при с. Дебово: първа – между реките Осъм и Вит през селата Гаурене (Милковица), Сомовит и Черковица и втора – около река Осъм през Муселиево и Джорно (Жернов).
След Гаурене част от първата се отделя и преминава към втората, която овладява последователно с боеве Муселиево и Джорно. Около 14 ч. полковник Иван Тутолмин превзема Сомовит. Сраженията през деня се водят при крайно тежки условия: температурата е над 35 °C, а в околността няма питейна вода. Дясната колона атакува, но напредва по-бавно: от юг превзема редута северно от Въбел и част от Никополския овраг, но го овладява напълно едва в 19 часа когато турците се прибират в крепостта, а настъплението от югоизток е спряно. Вечерта се прекратяват боевете, но руските войски са превзели първата отбранителна линия на турците и по-важната част от втората като плътно са обсадили града. На сутринта под заплахата от бунт на войската си Хасан паша се предава с целия останал гарнизон. Пленени са 7000 турски войници и изпратени в Букурещ. Придвижващият се към града Осман паша е принуден да се насочи към Плевен. Така на 4/16 юли 1877 г. Никопол е освободен от османско владичество.
Паметници
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 889 българи и 1940 турци.
Политика
На изборите за кмет след 1989 г. са получени следните резултати:
1991 – инж. Иван Дрончев (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 57 % срещу Цветан Петров (Народен съюз).
1995 – инж. Иван Дрончев (независим).
1999 – инж. Любен Лаков (БСП) печели на втори тур с 53 % срещу Пеньо Стоянов (независим).
2003 – инж. Любен Лаков (БСП, ПД „Социалдемократи“) печели на втори тур с 64 % срещу Пеньо Стоянов (БЗНС – Народен съюз).
2007 – Валерий Желязков (БЗНС) печели на втори тур с 52,36 % срещу Любен Лаков (БСП).
2011 – Емил Бебенов (БСП) печели на втори тур с 54,23 % срещу Валерий Желязков (ГЕРБ).
2015 – Валерий Желязков (ГЕРБ) печели на втори тур с 51,36 % срещу Емил Бебенов (БСП).
Икономика
Град Никопол има пристанище на река Дунав. Там е изграден фериботен кей – съоръжение, с помощта на което пътува ферибот до отсрещния град Турну Мъгуреле на румънския бряг и обратно. Корабите правят на ден по 2 курса във всяка посока по 30 минути: от Никопол тръгват в 11 и 17 ч., а от Турну Мъгуреле – в 10 и 18 ч. Заради ферибота е основно ремонтиран и застлан с нова асфалтова настилка пътят Плевен – Асеново – Никопол.
През 1965 година в Никопол е създаден завод за батерии на брега на Дунав. Той е модернизиран през 1984 г., когато е построен нов сграден фонд. През 1998 година е приватизиран от частната компания „Батерия АД“. Ha българския пазар присъства c марката батерии „МАХ“. От 2013 г. заводът е обявен за продажба с лиценз за производство на хлор-цинкови и въглеродно-цинкови батерии, и разработен проект за производство на литиеви акумулатори с капацитет от 20 до 50 Ah и напрежение 3,2 V. С този проект се предвижда заводът да стане единственият по рода си в Източна и Средна Европа.
Правени са разработки за построяване на хидровъзел „Никопол-Турну Мъгуреле“, които са възобновени. Според анализ на екоминистерството от 1999 г. то ще доведе до повишаване на нивото на реката със 7 m, 3/4 от Никопол и 500 хил. дка земеделски земи ще бъде залети, като Никопол ще остане само на високата част на платото. Останалите критики са стандартните за хидротехнически съоръжения.
Други:
„ЕЛИЯ“ АД – производство на електроизмервателна апаратура
„Чайка“ АД – производство на работно и фирмено облекло
През 2000 г. в град Никопол е създаден Център за общинско развитие „Милениум-Никопол“ за стимулиране и подпомагане на местната икономика, здравеопазване, култура, спорт и туризъм.
Обществени институции
Община
Районно полицейско управление
Районен съд
Нотариус
Общинска служба „Земеделие“
Многопрофилна болница за активно лечение
Бензиностанции – Ултра Никопол и Benzinarie (в центъра); Петрол (на разклона за Черковица)
Банки – ДСК и Пощенска банка (Юробанк)
Граничен контролно-пропускателен пункт за ферибота
Училища и детски градини:
Средно училище „Христо Ботев“
Детска градина № 1 „Щастливо детство“
Народно читалище „Напредък 1871“
Бюро по труда
Забележителности
Никопол е част от Природен парк Персина. В региона на града има защитени видове и обекти като Скалната църква, дървото Гинко билоба, сладък корен и др.
Крупна културна забележителност в града е Никополската крепост, наричана от местното население просто „Калето“. Тя е създадена от римляните като граничен укрепен пост. Около него се изгражда селището Секуриска, наречено по-късно Никополис. На Калето е построена защитената Скална църква – част от манастирски комплекс от Х-ХI век. Там е запазена част от големия дворец на един от последните български царе Иван Шишман. Най-старият запазен паметник е кръстокуполната църква „Св. св. Петър и Павел“, строена през XIII – XIV век, позната като „Манастирчето“.
В Никопол има пет паметника на руски войници и офицери, загинали за освобождението на града през Руско-турската война 1877 – 1878 г. Най-големият от тях е паметникът на победата, построен през 1906 г. в чест на руските войни, загинали в битката за освобождението на гр. Никопол на 3 – 4/15 – 16 юли 1877 г.
Почти в центъра на града се намира Паметникът на кръстоносците, преминали през града през XII век. Художественият монумент „600 години от битката при Никопол“ е посветен на единството на европейските народи.
Чешмата на Елия се намира в южната част на гр. Никопол, на 1 km от река Дунав. Представлява античен саркофаг от II век с латински надпис, който по-късно е вграден в чешма. Челната и стена е висока З m и широка 4 m. В днешно време е действаща изворна чешма и е регистрирана като паметник на културата.
Църква „Успение Богородично“ е построена през Възраждането и богато украсена с дърворезба и икони. Днес е действащ православен храм.
В Никопол се намира тюрбето (гробницата) на мюсюлманския светец Али Коч Баба. Според османските архиви от XVI век, Али Коч Баба е дервиш, обявен за светец. Допреди 20 години на хълма се е издигал вековен дъб. Според преданието, той е израснал от овчарската гега на Али Коч Баба, който я забил там, преди да издъхне. Мюсюлманският светец е почитан като лечител с тържества, които съвпадат с православния Гергьовден.
В южната част на Никопол се намира Смоляновата къща, която днес е къща музей „Васил Левски“. Представлява типична градска българска къща от преди Освобождението. Една от къщите на сем. Смолянови, в която се е укривал Васил Левски. Реставрирана през 1968 г. и днес е със статута на етнографски музей.
В града има музей, в който се намират много от находките, намерени при разкопки, както и много запазени стари книги и снимки на стария град.
В художествената галерия са изложени 55 творби, дарени през последните 40 години, предимно от местни художници и скулптори.
Редовни събития
Редовни събития в града са ежегодните Крайдунавски празници, за които са характерни представленията на самодейни състави, концерти, изнасяни от училището и читалището, изпращане на абитуриентския випуск, както и други културни събития.
Друго редовно събитие е празникът на града. Отбелязва се в дните петък, събота и неделя от седмицата, в която се отбелязва църковният празник Успение на Пресвета Богородица (около 15 август). Празникът се празнува 3 дни от всички жители с много забавления, пазаруване и весели моменти.
Спорт
Футболният клуб на града се казва „Ситомир“.
Личности
Тодор Балина – религиозен и политически деец, водач на бунт през 1598 г. в Търново с архиепископ Дионисий Рали.
Никола Димитров Найденов (6. VI. 1880 – 25. XII. 1939 г.) – съосновател на Радикалдемократическата партия.
Константин Димитров Коцев – род. 1891 г. – началник на канцеларията при Министерството на войната, командир на 9-а пехотна Плевенска дивизия, генерал-майор.
Любен Г. Икономов – професор в Инженерно-строителния институт (ВИАС). От 1945 до смъртта си през 1956 г. живее в София.
Боян Икономов (1900 – 1973) – именит композитор, първите му по-значителни прояви са във Франция и Швейцария. Автор на 3 симфонии, 6 квартета, 2 инструментални концерта, операта „Индже“ и балетите „Седемте смъртни прегрешения“, „Трагедията на Отело“ и „Светлината залива всичко“. Умира на 27 март 1973 г. в София.
Проф. Ибрахим Тосун Татарлъ (1925 – 2013) – народен представител в VII ВНС и XXXVI и XXXVII народно събрание, лингвист и фолклорист, основател на катедрата по турски език и литература в Софийски университет.
Ибрахим Карахасан-Чънар (р. 1955 г.) – писател, историк, етнолог, журналист; автор на тетралогията „Светът на исляма“, както и на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“ и „Етническа и религиозна мозайка на България“
Доц. Александър И. Шикаланов – род. 1955 г., компютърен специалист, преподавател в УНСС и УниБИТ.
Йордан Тодоров (р. 1980 г.) – журналист, режисьор на документални филми, писател.
Кирил Монков (р. 1974 г.) – художник в областта на кавалетната и монументалната живопис.
Венцислав Василев (р. 1959 г.) – художник в областта на живописта и скулптурата.
Никопол в изкуството
В Никопол се развива част от действието в романа „Far from the Danube“ на британския писател Кристофър Бакстън. Главният герой в него е българката Мария Искра, която загубва баща си, преживява битката край Никопол и спасява живота на френския рицар Жил Гюитон. Мария Искра напуска България, за да последва любимия си през няколко европейски държави до родната му Нормандия.
Градът дава името си на героя Алсид Никопол от научно-фантастичната трилогия „Никопол“. Неин автор е легендарният френски автор на комикси от босненски произход Енки Билал.
Първата история на града, „Никопол през вековете“, е публикувана от Александър Бохачек през 1937 г.
Други
Морският нос Никопол на остров Ливингстън в Антарктика е наименуван в чест на града.
Литература
Филип Станиславов. Описание на Северна България. Петър Парчевич. Завещание. София, „Буквица“, ISBN 978-954-92858-5-7; Bulgarian Catholics – Mater Europa 1 (2) – изтрит.
Външни препратки
Сайт на община Никопол
Радио и телевизия в Никопол
Източници
|
{'title': 'Белоградчик', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%87%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Белоградчѝк (изписване до 1945: Бѣлоградчѝкъ) е малък град в област Видин, Северозападна България. Той е административен център на едноименната община Белоградчик. Населението на града към 31 декември
|
2020 година е 4339 жители, което го прави второто по големина населено място в областта. Градът е живописно разположен в западната част на Стара планина, в югозападното подножие на Белоградчишкия венец. Благоустроен и приветлив, Белоградчик е сред атрактивните туристически обекти на България. Предлага възможности за излетен, пещерен и конгресен туризъм, алпинизъм, лов и риболов, спорт и астрономически наблюдения. Девизът на града е „Вечен и млад“.
География
Преди около 230 млн. години (в края на палеозойската ера) в този район се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били залети от море, на дъното на което се отлагали довлечените от реките пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от силициева или пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници, известни като пъстър пясъчник. Поради обагрянето с железен окис те придобили червеникав оттенък. През юрския период върху пясъчниците се наслоили сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. При нагъването на Стара планина този район се превърнал в суша. В най-високата му част се появили пукнатини, където започнала разрушителната работа на водата, ветровете и колебанията на температурата. Тази дейност достигнала до пясъчниците. Поради нееднаквата си твърдост те се рушали неравномерно. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали.
В пясъчника и варовика се образували и над сто пещери, богати на красиви образувания, пропасти и интересна фауна. Най-известната пещера — Магура (дълга над 2500 м), е благоустроена: има осветление и обезопасителни съоръжения. Заедно с района наоколо Магурата е обявена за природна забележителност. От юни 2015 г. е отворена за посещения още една пещера в региона — пещера Венеца, в която има множество различни образувания с цветно осветление.
Население
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2021):
История
Античност
Селището е създадено по времето на римляните, които построяват крепост на същото място, където се намират и днешните останки от Белоградчишката крепост. В първите турски документи от началото на владичеството го наричат Белград, тъй като по-голяма част от къщите през този период са били изградени от плет, кал и вар, което е придавало особена белота на града на фона на червените скали. По-късно, за да го отличат от сръбския град Белград, го наричат Белградин (малък Белград).
Средновековие
През XIV век Белоградчик е бил част от Видинското царство. Белоградчишката крепост била сред най-трудно превземаемите в царството.
Османско владичество
Има сведения за неговото съществуване в турски регистър от 1454 година. През османското владичество жителите са се занимавали главно със занаятчийство и земеделие. През 1850 г. избухва въстание, което е потушено с кръв.
След Освобождението
Крепостта е възстановена до днешния си вид и след Освобождението. Във войната от 1885 година, малко след Съединението на Източна Румелия с Княжество България, сърбите правят първия си опит да превземат града, но са разгромени.
При избухването на Балканската война петима души от Белоградчик са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
През лятото на 1913 г., по време на Междусъюзническата война, край града се водят боеве. От запад настъпват сръбските войски. Отбраната на града е набързо организирана. Създаден е Белоградчишкият отряд, който включва части на 9-а пехотна Плевенска дивизия и 3 опълченски дружини, пристигнали от Видин. На 8 юли 1913 г. сърбите настъпват срещу града. Опълченските дружини се разбягват. Само плевенските полкове влизат в боя, но не успяват да спрат натиска на противника. На 9 юли 1913 г. сърбите завземат Белоградчик. Тук те се свързват с румънските войски, настъпили към града от север.
През 30-те години на XX век в гр. Белоградчик излиза вестник „Ведерник“.
Религии
Населението изповядва източноправославното християнство.
Храм „Св.вмчк Георги Победоносец“ е възстановен през 1868 г. след пожар.
През 1751 г. османската власт построява Хаджъ Хюсеин джамия.
Политика
1995 – Владимир Живков (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 63% срещу Ани Панчев (СДС)
1999 – Емил Цанков (ОДС) печели на втори тур с 56% срещу Ангел Джунински (БСП)
2003 – Емил Цанков (Всички за Белоградчик) печели на втори тур с 55% срещу Борис Николов (независим)
2004 – Изборите в Белоградчик са анулирани за използване на фалшиви бюлетини
2004 – Людмил Антов (независим) печели на втори тур с 58% срещу Емил Цанков (Всички за Белоградчик)
2007 – Емил Цанков (независим) печели на втори тур с 51% срещу Людмил Антов (БСП)
2011 – Борис Николов (Български социалдемократи) печели на балотаж срещу Людмил Антов (БСП)
2015 – Борис Николов (БСП)
2019 – Борис Николов (БСП, ДПС)
Икономика
Обществени институции
Забележителности
Музеи
Исторически музей – Белоградчик разполага с фонд от над 6000 експоната. Помещава се в „Пановата къща“ (паметника на културата) – ярък представител на предбалканската възрожденска архитектура. Строена е през 1810 г. Тя е двуетажна, с обрамчени с дъски стени, с два чардака, с изграден от камък първи и еркерно издаден втори етаж. Това архитектурно бижу на Белоградчик е скътало в себе си бита и народната култура, стремежа към красота и жажда на българина за свобода през епохата на българското Възраждане. Експозицията запознава със социално–икономическото развитие на Белоградчик и района през 18. – 19. век.
Музеят разполага с три отдела: експозиция 18 – 19 век, Природа (Природонаучен музей), Художествена галерия „Вълчо Вълчев“.
Природонаучният музей разполага с експозиция от 520 експоната и фонд от още 2500. Представя най-атрактивната част от богатото биологично разнообразие на цяла Северозападна България, вкл. много ендемитни и реликтни видове от Балканите и Европа.
Художествената галерия в Белоградчик е открита на 21.06.1983 година. Сградата, в която се помещава, е била банка, но през 1980 година се взема решение за реконструирането и превръщането ѝ в Художествена галерия.
Разполага с три зали, като едната е за постоянна експозиция, а в другите две периодически се сменят експозиците с гостуващи изложби на художници, майстори на народните и художествени занаяти.
Художественият фонд включва над 180 картини – живопис и графика. Тук могат да се видят оригинали на Владимир Димитров-Майстора, Стоян Венев, Иван Христов, Анета Драгушан, Георги Петров и Багит Бапишев. По-голямата част от фонда е набиран чрез провеждащите се до 1989 година международни пленери по живопис. На 29 май 2019 г. е открит Салон за наивистично и интуитивно излуство.
Белоградчишка крепост
Крепостта „Калето“ е една от най-добре запазените в страната. Използвайки естествената непристъпност на скалите, през I – III век римляните поддържат тук крепост за охрана на стратегическите пътища, които пресичат района. В късната античност тя е част от отбранителната система на Римската, после Византийската империя, изградена по северните склонове на Стара планина. Крепостта е доизградена от българите. Значението и нараства след обособяването на Видинското царство, включващо териториите на днешна Северозападна България, части от Източна Сърбия и Югоизточна Румъния. Една от последните крепости (тогава с име Белград), завладяна от турците в края на XIV век. Последните настаняват тук гарнизон, играещ важна роля в охраната на западните области на държавата и в потушаването на въстанията на българското население.
В периода 1805 – 1837 г. се разширява и преустроява за огнестрелно оръжие под ръководството на френски и италиански инженери. Паметните плочи във връзка със строежа са на турски и български език – единствен случай в историята на строежите на турските крепости. Състои се от 3 двора (всеки с възможност за самостоятелна защита) с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени (височина до 10 м) са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 15 – 16 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.
Белоградчишката крепост е обявена за паметник на културата, през 1985 г. с национално значение, пригодена за масови посещения.
От най-високата част на крепостта известна като Първа плоча се разкрива неповторима панорама. На юг погледът гали нагънатото било на Стара Планина, от връх Ком до Връшка чука, на запад е привлечен от островърхите медни планини на Карпатите, а в ниското намира покой във фантастиката на Белоградчишките скали.
Част е от Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз:
Белоградчишки скали и крепост. Без почивен ден. Има печат на БТС.
Белоградчишки скали
Белоградчишките скали са красиви скални образувания край едноименния град. Един от уникалните природни феномени, който няма аналог в света. Тази скална приказка се простира от запад на изток от връх Ведерник около град Белоградчик, село Боровица до село Белотинци. Районът е с дължина около 30 км и ширина от 3 – 6 км. Белоградчишките скали са впечатляващи не само със своята възраст над 230 млн. години, но и с десетките легенди за причудливите природни форми, като Мадоната, Монасите, Конникът, Ученичката, Дервишът, Мечката, Адам и Ева, Хайдут Велко, Замъкът, Кукувицата, Гъбите, Лъвът, Камилата, Тракийската богиня Бендида, Орфей и Вкаменената сватба и др. Включени са в списъка на Стоте национални туристически обекта на БТС.
Астрономическа обсерватория
Белоградчишката обсерватория е една от двете обсерватории на Института по астрономия, наред с Роженската.
Редовни събития
Празникът на града е на Петровден.
„Опера на върховете – Белоградчик и скали“ – ежегоден летен фестивал. Новаторска идея на режисьора акад. Пламен Карталов, чиито необичайни сценични решения и замисъл на авторска режисьорска интерпретация са свързани с раждането им сред магическата красота на Белоградчишките скали. Те дават на публиката възможност по друг начин да усети любимите си произведения. Заедно със спектаклите, които се провеждат в първия двор на крепостта, се предлага и специално културно събитие – посещение на пещерата Магурата за необикновения спектакъл пърформънс „ВАГНЕР МАГУРА – Богове, Великани, Джуджета и Валкюри“.
Първият летен фестивал е осъществен през 2016 г. от Софийска опера и балет и община Белоградчик.
Фолклор
Едно значимо ежегодно събитие е тридневният фолклорен фестивал „От Тимок до Искър".
Спорт
Волейболният отбор на града – ВК Град, се подвизава във втория ешелон на българския волейбол – НВЛ Висша лига (волейбол). Футболният отбор - ФК Балкан се състезава в „А“ ОФГ Видин.
Личности
Проф. Борис Асенов Николов, д-р на военните науки. Роден на 1 април 1924 г. в с. Сливовник, починал на 5 юни 1990 г. Първият доктор на военните науки в България. Съавтор на „Военен атлас“. Автор на няколко книги, между които „Война и география“ и „Средиземно море и неговите врати и ключове“, публикувани на много езици и използвани като задължително четиво във военните академии в Пекин и Анкара.
Димитър Бакърджиев (1880 – 1919), български революционер, войвода на ВМОРО
Кирил Старцев (1895-1962), бивш кмет на Русе, роден в Белоградчик.
Побратимени градове
Княжевац, Сърбия
Дубно, Украйна
Фотогалерия
Източници
Библиография
Емил Павлов. Белоградчик – красива природа и човешки традиции. – В: Същият. Семиотика и култура. Благоевград, УИ „Неофит Рилски“, 2005
Белоградчик. Албум от колекцията на Милен Бъзински. С., Календар, 2011
Външни препратки
Стар сайт на Община Белоградчик
Официален сайт на Община Белоградчик
град Белоградчик
Белоградчишки скали – информационен сайт
Радио и телевизия в Белоградчик
Герб на Белоградчик
|
{'title': 'Грамада', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Грама̀да е град, разположен в Северозападна България. Той е административен център на община Грамада, област Видин.
География
Община Грамада е разположена в Северозападната част на България, в центр
|
алната част на област Видин. Граничи с общините Кула, Макреш, Димово и Видин. Състои се от 8 населени места – гр. Грамада и селата Тошевци, Бранковци, Медешевци, Милчина лъка, Бояново, Водна и Срацимирово.
Територията на общината е 184.443 дка. Относителният дял спрямо територията на област Видин е 6%. Средната надморска височина е 210 m. Общият селскостопански фонд е 136 664 дка. Горската територия – 37 985 дка
История
Според разкази на стари хора, пашата в с. Грамада /днешния гр. Грамада/ имал трима сина – единият се казвал Урбаба, вторият – Бранко, а на третия името не е известно. Когато пораснали и били вече женени, Урбаба идва и се настанява на землището на с. Тошевци, а Бранко на землището на днешното с. Бранковци.
През лятото на 1950 година, по време на колективизацията, 265 членове на новосъздаденото Трудово кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) правят неуспешни опити да го напуснат. По това време 6 семейства (25 души) от селото са принудително изселени. През зимата на 1950 – 1951 година, по време на довелата до Кулските събития насилствена кампания за „масовизация“ на колективизацията, жители на селото са изпращани на принудителна работа в кариерите при строежа на ВЕЦ „Китка“ над Горни Лом.
Самите Кулски събития започват в Грамада на 21 март 1951 година, когато жителите на селото нападат ТКЗС-то и си вземат обратно събраните в него добитък и инвентар. Намиращите се по това време в Кула Тодор Живков, секретар на Централния комитет, и Нинко Стефанов, първи секретар на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия във Видин, отиват в Грамада, където е свикано селско събрание, и се опитват да убедят селяните да се върнат в ТКЗС, но са освирквани и се отказват. Живков дава нареждане на следващия ден добитъкът и инвентарът да бъде събран обратно, като за тази цел са извикани комунисти от съседното село Тошевци. Според някои свидетели той лично участва в това, заплашвайки с оръжие селяните. Макар имуществото да е конфискувано, почти цялото село подава заявления за напускане на ТКЗС и в него остават едва около 60 души.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 1402 българи и 25 цигани.
Икономика
Обществени институции
Политика
2006 г. – извънредни избори за кмет, след отстраняването на Веса Микова с решение на Върховния съд. Печели кандидатът на НДСВ Николай Любенов на 26.02.2006 г. с над 60 % от гласовете. Любенов е подкрепен от НДСВ и ОБТ, а предишният кмет Веса Микова – от БСП, БСД, БЗНС-НС и ДПС. Управлението на Микова ще се запомни, освен с отстраняването и от съда (за първи път в историята на община Грамада е отстранен кмет), с привлечените мащабни инвестиции за няколко милиона лева и с успешното кандидатстване по проекти.
2003 – Веса Микова (Българска социалдемокрация) печели на втори тур с 52% срещу Нешо Нейков (БСП).
1999 – Нешо Нейков (БСП) печели на втори тур с 51% срещу Димитър Миков (независим).
1995 – Нешо Нейков (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 66% срещу Андрей Андреев (Народен съюз).
Културни и природни забележителности
Театри
Музеи
Паметник на Мико Нинов, разположен в центъра на града.
Каменни чутури
Каменни чутури са големи камъни с дупка в средата. Броят им е много голям. До тях се стига с екопътека. Чутурите са природен феномен. Заемат площ от около 500 дка и наподобяват гора. Това всъщност са вкаменелости, разхвърляни в безпорядък на разстояние от 2 - 3 до 10 и повече метра. Средната им дебелина е около 50 cm в диаметър, но има и двойно по-големи. Всичките имат форма на прерязано дърво и отвор в средата, който продължава до основата им. В някои от тях са намерени въглени, което потвърждава предположението, че може би това са останки от „вкаменена гора“, но направените разкопки не са установили наличието на корени. Чутурите са от плътна варовикова маса, примесена с кремъчни и кристални частици. Външната им част е неравна, като по цвят и форма наподобява кората на дърво. Техният произход остава забулен в тайна.
Местността „Чутурите“ е с площ 18 – 20 дка. и представлява ниско изсечена вкаменена гора. Чутурите са обявени за природна забележителност през 1968 по заповед № 37/11 на Министерството на горите и горската промишленост. Една от целите на настоящия проект е тази „каменна гора“ да се реставрира, като се превърне в малък парк и да се запази и съхрани за идните поколения, а така също и опазване местообитания на застрашени, уязвими и редки растителни видове.
Изграденият 700-метров път, водещ към природната забележителност следва съществуваща пътека. В някои участъци тя е разширена и подравнена, а така също и почистена от изсъхнали дървета и прораснали храсти. Предпазен парапет за безопасно преминаване и три броя малки дървени мостове са построени за пресичане на реката. На определени места по трасето са изградени заслони с огнища и пейки за почивка, съобразени с изискванията за безопасност на използващите ги хора. Трасето е маркирано с табели и указателни знаци.
Преобладаващия материал на изградените съоръжения по протежение на пътеката е дърво.
Пътят до местността „Чутурите“ предоставя възможност за наблюдение на интересни природни образувания и редки растителни и животински видове. За всички градски жители от близки и по-далечни градове, вкаменената гора „Чутурите“ предлага релаксираща еднодневна разходка сред екологично чистата и недотам позната красива природа на Грамада, част от туристическа дестинация Видин – Грамада – езеро Рабиша – Белогарадчик.
На източната окрайнина на Маренска махала, осеяна с камъни от разна големина и форма, лежи една местност, която носи името „Чутурите“. Тази местност обхваща едно пространство от около 18 – 20 декара земна площ, която се заключава: на север до южния стръмен и скалист бряг на реката, на изток-до местността „Кленя“ – стръмен и широк дол, който води от юг към север и се открива в дола на грамадската река, а на юг и запад граничи с постройките на ТКЗС стопанство /кошари, сгради и др./
Самата местност съставлява продължение на околния равнинен терен, върху който са разположени сградите на земеделското стопанство, южната половина на селото и голяма част от селските ниви. Целият този дял земя има общ наклон от юг към север, където протича реката, а самото място на „Чутурите“ изглежда ?далоб? хлътнало и от него почва началото си стръмен дол към реката – Нешков дол.
Като се погледнат от далеч и от страни Чутурите правят впечатление на ниско изсечена гора, на височина 50 – 60 cm над земята. Едва като се навлезе в Чутурите, човек вижда, че това не е жива гора, каменна такава.
Едни от вкаменелостите са съвършено добре запазени /цялостни/, други са доста пострадали от атмосферното влияние и от пакостната ръка на човека. Много от тия вкаменелости са отнесени в селото за стопански нужди.
С особено внимание и предпазливост са извадени на земята заедно с корените няколко от тия вкаменелости. По всички вкаменени бутури личат ясно местата на по няколко корени, които да следват от дънера към земята. Общо взето всички изкъртени из земята бутури се указаха всадени в тънък пласт чернозем, под който и около който има само напукан варовик, чиито междини са изпълнени с тънък пласт хумус, без никакве следи от пясък /льос/ или чакъл.
Ако се приеме, че Чутурите представляват вкаменена праисторическа девствена гора, цялото пространство на Чутурите, което е било обрасло с вековна гора, ще да е било заляно с вода и засипано след това до известна дълбочина със земя – и всичко това е причинило смъртта и после вкаменяването на дърветата под земята.
Личности
Димитър Атанасов (1894 – 1979) – агроном и фитопатолог
Павлина Панова (р. 1967 г.) – съдия и председател на Конституционния съд на България
Други
Язовир „Фарафун“, на около 1,5 km черен път от Грамада. Предлага спортен риболов.
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
Стар сайт на Община Грамада
Актуален сайт на община Грамада
Радио и телевизия в Грамада
|
{'title': 'Брегово', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%80%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Брѐгово () е град, разположен в най-северозападната част на България. Той е административен център на община Брегово, област Видин.
География
Брегово е малък град, намиращ се на границата с Републик
|
а Сърбия. Той е разположен на 6 километра от устието на река Тимок, която се влива в река Дунав. Намира се на 26 km от областния център Видин, на 84 km от Лом и на 223 km от столицата София.
Градът е известен и с това, че през него преминава най-краткият път от Северна България за Централна Европа благодарение на пуснатото в експлоатация ГКПП Брегово (1978 г.).
Местности
В землището на град Брегово са разположени 18 местности:
История
Първото упоменаване на града е от 1560 година, когато фигурира в османски регистър. Името идва от „брег“.
Селището се споменава от Феликс Каниц във връзка със сражението при Велики Извор, като авторът сочи, че в Брегово работят църква и училище.
При избухването на Балканската война в 1912 година 2 души от Брегово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
В първите години на комунистическия режим в повечето влашки села във Видинско голямо влияние има Българският земеделски народен съюз – Никола Петков. През 1947 година в се стига до насилствена саморазправа с комунистически агитатори, събиращи т.нар. наряди. През 1950 – 1951 година 21 семейства (84 души) от селото са принудително изселени от режима.
През 1951 година Държавна сигурност разкрива голяма горянска група, ръководена от Борис Чунов, действаща в Брегово и съседните села Балей, Връв и Ракитница. Проведени са три показни процеса във Видин и Враца, като от арестуваните 60 души, 42-ма са осъдени, включително седем души на смърт.
В същото време комунистите също се стремят да спечелят подкрепата на влашката общност. С времето тази политика постига известен успех и някои власи се издигат до важни постове в местната партийна номенклатура. Повечето от тях са от Брегово, като селото започва да бъде наричано в района „Сталинград“, а през 1974 година получава статут на град, превръщайки се в опора на комунистическото влияние в района.
Население
Населението се състои от т.нар. власи, за произхода на които все още се спори. В миналото селото се е състояло от 2 български и една влашка махала, като после българските махали са били претопени. Населението говори български и влашки език. Влашкият е разпространен и на другия бряг на Тимок – в Сърбия, където ползват и двата – влашки и сръбски езици, в ежедневното общуване. Близостта на обичаите, лекотата на общуването и винопроизводството на двата бряга на Тимок при устието му благоприятстват за развитието на съседски взаимоотношения. Градът, както и общината, на която е център, са с отрицателен прираст на населението. Делът на ромското население в града наближава 15% с трайна тенденция за увеличаване.
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 2300 българи и 125 цигани.
Религии
Църквата „Успение на Пресвета Богородица“ е построена на мястото на старата църква и е завършена през 1853 година.
Политика
2019 – Илиян Бърсанов (ГЕРБ) печели на втори тур с 216 гласа срещу Милчо Лалов (БСП).
2015 – Милчо Лалов (БСП) печели на първи тур.
2011 – Милчо Лалов (БСП) печели на първи тур.
2007 – Милчо Лалов (БСП) печели на първи тур.
2003 – Милчо Лалов (БСП) печели на първи тур с 54% срещу Венизел Тропоцелов (НДСВ).
1999 – Милчо Лалов (БСП) печели на първи тур с 58% срещу Александър Попов (ОДС – СДС, Народен съюз, БСДС).
1995 – Александър Фирков (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 58% срещу Вилим Томов (Коалиция СДС, Народен съюз).
Настоящ заместник-кмет е Кремена Гогорицова.
Икономика
Безработицата, предизвикана от унищожаването на Консервения комбинат, Филиала за помпи на „ВИПОМ“ Видин, ТПК „6 септември“, ТКЗС „Тимок“ в града е големият проблем, който не може да бъде решен вече от няколко кметски управи след 1989 г. Слабо е застъпена частната инициатива и то най-вече в сектор Търговия на дребно с оглед откриването на работни места.
Основен поминък на населението е личното стопанство посредством нископродуктивно земеделие и замиращо животновъдство. Работни места има главно в общинската администрация, образованието (все още съществува средно общообразователно училище „Св, св. Кирил и Методий“), социалния патронаж. Всички те са ползватели на средства от държавния бюджет. Търговските обекти за хранителни стоки, железария, питейните заведения също осигуряват минимална заетост.
Обществени институции
Забележителности
Поречието на река Тимок десетилетия е било забранено за пребиваване заради съществуващата гранична зона. Поради това се е превърнало в оазис на дивата природа.
Театри
Градът разполага с читалище и кинотеатър с 600 места. Във всички населени места на общината е запазена читалищната дейност. В гр. Брегово има самодеен фолклорен ансамбъл с ръководител Димитър Карчев, детски фолклорен състав с ръководител Татяна Стойкова, ученически духов оркестър с ръководител Христо Христов.
Музеи
Сградата на бившия градски музей е реституирана.
Редовни събития
Всяка година през месец май в община Брегово се провеждат Тимошки културни празници „Тимошка пролет“ с участието на самодейни състави от общината и от съседна Сърбия – празници, наситени с културни, просветни и общозначими мероприятия.
Ежегоден събор, провеждан в празничните дни около 15 август – „Успение на Пресвета Богородица“.
Личности
доктор Борис Джибров, бивш директор на Управление „Държавен протокол“ в Министерството на външните работи през 70-те и 80-те години на минали век.
Георги Милков, репортер във в-к „24 часа“, отразява делото на българските медици в Либия.
Златина Билярска, детска писателка, поетеса и журналистка
Тримо Груйов, български революционер от ВМОРО, четник на Никола Карев
Кухня
сарми от зелеви листа с накълцано месо е един от специалитетите в местната кухня, нито един по-голям празник не се провежда без това ястие
качествените червени вина от старите директни сортове все още се намират в този край
летен таратор
прясна лютеница
Външни препратки
Статия за Брегово
Радио и телевизия в Брегово
Община Брегово от www.vidin.government.bg
Бележки
Цитирани източници
|
{'title': 'Димово', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Дѝмово е град, разположен в Северозападна България. Той е административен център на община Димово, област Видин.
География
Град Димово се намира в западната част на Дунавска равнина, област Видин. Р
|
азположен е по течението на река Арчар, в малка котловина, заобиколена от осем дола, в долния край на която река Белщица (местните я наричат още Белската река) се влива в Арчар.
История
Възникване
Съществува вероятност първите заселници по земите на днешно Димово да са били римляните, за което говорят старият (предполагаем римски) мост, масивният зид в местността Дандара, парчетата глинени съдове, намерени в местностите „Велики мост“ и съседния му хълм „Градището“ – малка римска крепост (при строителство на телевизионен ретранслатор на връх „Доброглед“); в местността Попадия (при корекция на пътя).
Димово е известно като едно от най-младите селища в северозападна България, възникнало през втората половина на 19 век. След превземането на Кавказ от Русия през 1862 – 1864 г. черкезкото мохамеданско население се изселва масово в турска Мала Азия. Османската империя на свой ред го заселва в редица свои каази, с цел укрепване на своето влияние там. В резултат на тази политика, в Белоградчишката кааза са образувани три черкезки колонии – Джургжица (днешното село Гюргич, Белашница (днешната Горна Бела) и Османие – днешно Димово. Тогава то е наброявало около 300 черкезки семейства, чиито къщи се разполагат от двете страни на река Арчар, между българските селища Бела, Костичовци и Макреш.
След обсадата и падането на Белоградчик на 12 февруари (стар стил) 1878 г. по време на Руско-турската война, черкезите напускат заедно с оттеглящите се турски войскови части. Земите и къщите им биват заети както от българите от съседните села, така и от българи от Одринска Тракия, бежанци след прекрояването на границите след Берлинския конгрес. Още през 1878 г. по левия бряг на река Арчар (между Римския мост и местността Попадия) се наброяват около 73 къщи на бежанци от Тракия. Селището получава първото си българско име – Бързица. От пролетта на 1879 г., пак по левия бряг на Арчар, започват да се заселват български семейства от село Стакевци, които скоро нарастват до 60. Втората Бързица на заселниците от Стакевци се слива с първата на „тракянците“ и селището става Бързици. Скоро северно от Белския дол, в полите на западните възвишения, се появяват още 40 къщи на преселници от различни балкански села – Върбово, Праужда, Граничак и други. Поради това че тракянците са необичаен за региона диалект, с по-силно влияние на гръцки и турски, и са имали обичаи, различни от тези на другите заселници, три години след идването на балканджиите, те постепенно се изселват и оставят за спомен единствено наименованието на обитаваната от тях местност Тракянски дол.
През май 1881 г., след като княз Александър Батенберг спира и обядва в селото на път от Белоградчик за Видин, Бързици бива преименувано на Александрово.
Развитие до 1944 г.
Първото начално училище е открито още през есента на 1879 г. През 1883 г. е открита новата сграда на училището. През 1903 г. е завършена и православната църква. През 1907 г. е учредено Кредитно кооперативно движение „Прогрес“, което през 1910 г. открива и първия магазин за продажба на стоки в селото. През 1923 г. до село Александрово достига жп линията от Мездра и в продължение на 6 – 7 години Александрово е крайна жп гара, която обслужва над 35 селища.
Основно жителите на Александрово се занимават със земеделие, отчасти със скотовъдство, лозарство и бубарство.
При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Александрово е доброволец в Македоно-одринското опълчение.
През 1933 г. е завършен строежът на новото училище.
През януари 1936 г., по предложение на Министерството на железниците, Александрово е прекръстено на Влайково, на името на писателя Тодор Влайков, за да се разграничава от останалите села, носещи името Александрово (в Ловешко, Горнооряховско, Казанлъшко, Сливенско, Поморийско). След протести на селските първенци, още през март същата година името Александрово е върнато, но променено на Княз Александрово.
През 1938 г. завършва строителството на новата моторна мелница, немско производство.
Развитие между 1944 и 1989 г.
През 1951 г. селището отново е преименувано, този път на Димово по псевдонима Димо на местния комунистически деец Живко Пуев.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 956 и 87 цигани.
Политика
1995 – Тодор Тодоров (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур със 71% срещу Методи Василев (Народен съюз).
1999 – Тодор Тодоров (БСП) печели на първи тур с 52% срещу Христина Христова (ОДС).
2003 – Тодор Тодоров (БСП) печели на втори тур с 57% срещу Иванела Андреева (Българска социалдемокрация).
2007 – Тодор Тодоров (БСП) печели на втори тур с 50,16% срещу Иванела Андреева (ГЕРБ).
2011 – Лозан Лозанов (ГЕРБ) печели втори тур с 53% срещу Добромир Тодоров (БСП)
2015 – Лозан Лозанов (ГЕРБ) печели втори тур с 50,23% срещу Светослав Славчев (Обединена България)
Училище
В града има две училища: ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ и техникум (закрит).
Спорт
Отборът по футбол в града се казва ФК Ботев Димово.
Икономика
Завод „Бързица“.
Забележителности
Еко-пътека „Радова бара“ открита на 5 юни 2007 г. Пътеката води до беседка с чешма.
Музеи
В града има къща музей на партизанина Живко Пуев-Димо.
Редовни събития
В града се провежда ежегодно Димовски панаир в последните петък, събота и неделя на септември.
Галерия
Литература
Борис Костов, 1986. Димово. Издателство на Отечествения фронт
Източници
Външни препратки
Сайт на община Димово
Димово – Областна администрация Видин
Радио и телевизия в Димово
|
{'title': 'Кула (град)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%83%D0%BB%D0%B0%20%28%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ку̀ла е град, разположен в Северозападна България, административен център на община Кула, област Видин. Градът е трети по големина в областта след Видин и Белоградчик.
География
Кула се намира на 30
|
км западно от Видин и на 13 км от границата със Сърбия, на която се намира контролно-пропускателният пункт Връшка чука.
История
Историческите сведения сочат, че тук, съвсем близо до началото на Стара планина, човекът е потърсил място за пребиваване и убежище още в праисторическо време. По време на Римската империя градът се е наричал Кастра Мартис. От седми век е в пределите на средновековната Българска държава.
По време на османското владичество градът се е казвал Адлие. В края на XVIII и началото на XIX век тук се установяват преселници от Тетевенско, като и до днес местният диалект е силно повлиян от централния балкански говор, контрастирайки с околните преходни и северозападни говори.
В 1858 година дебърски майстори построяват храма „Св. св. Петър и Павел“. Стенописите са от 1902 година – дело на Данаил Несторов, дар според надписа при изображението на Свети Николай от семейство Дичови.
През 1879 г. Феликс Каниц свидетелства за сръбската окупация на селището през Сръбско-турската война (1876), за смесеното население, включващо татари и черкези и за новите пощенски връзки с Видин.
В първите години на XX век градът е известен с трайната си подкрепа за Демократическата партия.
По време на колективизацията в града е създадено Трудово кооперативно земеделско стопанство „Мичурин“ по името на съветския агроном Иван Мичурин. През 1950 – 1951 година 8 семейства (31 души) от града са принудително изселени от комунистическия режим.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав през 2011 г. включва 3010 българи и 74 цигани.
Политика
2011 – Владимир Владимиров (ГЕРБ) печели на втори тур с 56% срещу Андрей Андреев (БСП).
2007 – Марко Петров (БСП) печели на първи тур с 62% срещу Пеко Пеков (Коалиция „Възраждане“).
2003 – Марко Петров (БСП) печели на първи тур с 51% срещу Пеко Пеков (СДС).
1999 – Пеко Пеков (ОДС – СДС, БЗНС, Народен съюз) печели на втори тур с 52% срещу Марко Петров (БСП).
1995 – Ваньо Иванов (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на втори тур с 53% срещу Цанко Нинков (Коалиция СДС, Народен съюз).
Икономика
Голям брой от населението на Кула работи в завода „Кула ринг“ – предприятие за преработка на каучук и пластмаси, произвеждащо гумени транспортни ленти и профили.
Музеи
В центъра на града, в непосредствена близост до останките от крепостта Кастра Мартис, е разположен музей, в който са съхранени оръдия на труда, битови предмети от късноримската епоха, намерени край крепостта, както и умален макет на самата крепост. Към днешна дата (20 януари 2014 г.) музеят не работи. Основната и по-ценна част от музейната експозиция е била открадната, а всичко останало е занесено във Видинския музей и не е експонирано, а заключено и скрито в чували.
Редовни събития
От 1920-те всяко лято през август се провежда Кулският панаир.
В града се провежда състезание по Мотокрос, което всяка година събира много публика.
19 август – Ден на града. Обявен с решение на Общинския съвет през 1919 г.
Известни личности
Родени в Кула
Стоян Брънчев (1860 – 1940), лесовъд, академик
Найден Войнов (1895 – 1982), шахматист
Александър Поплилов (1916 – 2001), художник
Йордан Вълчев (1924 – 1998), писател
Димитър Попов (1927 – 2015), министър-председател на 78-ото правителство, юрист и политик
Михаил Миков (р. 1960), председател на XLII народно събрание, политик
Други
Панайот Хитов, околийски началник в Кула (1881 – 1885)
Бележки
Външни препратки
Радио и телевизия в Кула
|
{'title': 'Мездра', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D1%80%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Мездра е град в област Враца, Северозападна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Мездра. Наброява 9255 души към 31 декември 2018.
Името на града произлиза от турс
|
ката дума „мездрея“, която в превод означава „запустяло населено място“.
География
Градът е разположен край река Искър (предимно на нейния ляв бряг) на изхода от Искърския пролом от Стара планина, с което се открива излаз към Предбалкана и Дунавската равнина.
Население
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2009):
История
Днешното селище Мездра е основано, когато се построява железопътната линия София – Горна Оряховица в края на 19 век, чиито строители са главно пришълци от близките села Моравица, Боденец и Дърманци. Образува се гара Мездра и около нея започват да се заселват хора. Мездра, след построяването на линията Мездра – Видин, става втората по важност гара в Северна България след Горна Оряховица.
Почти половината от населението на Мездра са преселници от град Кичево и околностите му (намиращ се днес в Западна Македония). До 9 септември 1944 г. е съществувало културно-просветно дружество, носещо името на прочутия кичевски войвода Йордан Пиперката.
Обявен е за град с Указ 794 на Президиума на Народното събрание от 24 септември 1949 г., обнародван в ДВ, бр. 224 от 28 септември 1949 г.
Религия
Църква „Св. вмчк. Георги Победоносец“ – построена през периода 1930 – 1932 г. по проект на арх. Петър Дограмаджиев. Основният камък на храма е положен на 19 август (Преображение Господне) 1930 г., а освещаването ѝ е извършено на 8 май (Томина неделя) 1932 г. от врачанския митрополит Паисий в присъствието на министъра на просвещението Константин Муравиев. Главни дарители за въздигането на църквата са наследниците на индустриалеца Тодор Балабанов – синът му Иван, съпругата Елена и дъщерята Зорка. Акцент в нейния интериор са иконите от т.нар. царски ред, които са рисувани от големия български художник проф. Дечко Узунов. През 2018 г. църквата е обявена за паметник на културата с национално значение.
Църква „Шалом“.
Политика
2019 – Иван Аспарухов (независим)
2015 – Инж. Генади Събков (БСП)
2011 – Иван Аспарухов (независим) печели на втория тур с 46% срещу Нели Стоянова (ГЕРБ)
2007 – Иван Аспарухов (независим) печели на първия тур с 58% срещу Стефан Стефанов („Движение за община Мездра“)
2003 – Иван Аспарухов (независим) печели на първия тур със 78% срещу Николай Велчев (независим)
1999 – Иван Аспарухов (независим) печели на първия тур с 58% срещу Славей Младенов (ОДС плюс)
1995 – Цветко Петков (предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на втория тур с 59% срещу Веселин Кръстев (Народен съюз)
Култура
Читалище „Просвета“
Читалището е основано на 11 октомври 1925 г.
Учредителен протокол на Читалище „Просвета“ – Мездра
„Днесъ, 11 октомврий 1925 г., гражданите отъ с. Мездра, Врачанска околия, на брой 34 (тридесетъ и четири) души, събрани въ прогимназията подъ председателството на най-стария – Стоянъ Ив. Чорбановъ и при секретаръ Петъръ Горановъ, след разменените мисли решиха да образуватъ въ с. Мездра УЧЕНОЛЮБИВО ДРУЖЕСТВО И ЧИТАЛИЩЕ „ПРОСВЕТА“.
Въ същото време се прие и изработения от временната комисия уставъ.
За Настоятелство се избраха: Ст. Ив. Чорбановъ, Иванъ Кръстевъ, Пешо Митовъ, Андрей Филиповъ, Иванъ Тошевъ, Никола Николовъ и Йорданъ Георгиевъ. За Контролна комисия: Алекси Каменовъ, Георги Динковъ и Никола Алипиевъ.
За Просветителна комисия се избраха: Пешо Митовъ, Никола Николовъ, Йорданъ Христовъ, Никола Алипиевъ и Иванъ Кръстевъ, а за Увеселителна комисия – Велчо Николовъ, Петъръ Горановъ, Никола Леонкевъ, Никола Додовъ и Христо Георгиевъ.
Председателъ: (п) Ст. Ив. Чорбановъ
Секретаръ: (п) Ив. Кръстевъ”
вестнник „Искърски Фар“
Образование
В началото на ХХ век – 1900/1901 г. в Мездра отваря врати първото училище. Значителна сума за строежа на сградата на училището даряват наследниците на Тодор Балабанов. През 1929 година се построява сградат на училището. Първи директор на училището е от 1923 до 1940 г. е Никола Алипиев....
Обществени институции
Здравеопазване
„МБАЛ“ ЕООД, Мездра е със следните разкрити отделения.
Вътрешно отделение – 4 лекари, 7 сестри. 30 разкрити легла. Лекуват се пациенти с белодробни, кардиологични, гастроентерологични, ендокринологични и нефрологични заболявания. Правят се всички видове ендоскопски изследвания.
Хирургическо отделение – 4 лекари, 7 сестри. 25 разкрити легла. Всички операции в областта на корема, онкохирургия, гръдна хирургия и спешна неврохирургия.
Акушеро-гинекологично отделение – 3 лекари, 8 акушерки. 15 разкрити легла. Поема нормални и патологични раждания, гинекологични операции, цялата АГ спешност.
Детско отделение – 3 лекари, 6 сестри. 15 разкрити легла. Лекуват се предимно инфекции на горните и долни дихателни пътища.
Нервно отделение – 3 лекари, 6 сестри. 25 разкрити легла. Лекуват се инсулти, плексити, дископатии, коренчеви болки и др.
Отделение по анестезиология и интензивно лечение – 5 лекари, 12 сестри. 6 разкрити легла. Цялата гама спешни състояния, определяни като II ниво на компетентност.
Отделение по образна диагностика – 3 лекари, 5 лаборанти. Включва компютърен томограф, рентгенови апарати, кардиоехографи.
Клинична лаборатория – 1 лекар, 5 лаборанти. Всички изследвания се правят и отчитат по електронен път с цел максимална обективност.
Микробиологична лаборатория – 1 лекар, 2 лаборанти. Извършва микробиологична диагностика без вирусология.
Хистопатологична лаборатория – 1 лекар, 2 лаборанти. Извършва експресна хистопатологична диагностика (гефрир), както и изготвянето на трайни хистологични препарати.
Филиал за спешна медицинска помощ – 6 лекари, 6 сестри, 1 линейка.
На територията на община Мездра работят 18 общопрактикуващи лекари.
Стоматологичната помощ се осъществява от 11 стоматолози.
СБРСЗБ – 6 лекари, 16 сестри.
Икономика
МЗ „Искър“ – нестандартно оборудване, електронни платки за автомобилостроенето.
Текстилен завод – за широкоформатни памучни тъкани, шивашка фабрика за спално бельо.
„Хемус М“ – завод за производство на всякакъв вид облицовъчни материали от камък (Врачански мрамор, гранит и др).
Фирми за обработка на скални материали, производство на паметници, камини, чешми и др.
Автобусни превози „Цветина“, автокъща „Торонто“
5 бензиностанции, 4 автомивки
верига магазини „Финес“, Детска борса за всичко, свързано с детето, верига магазини „Ариел“
„СЕ Борднетце – България“ – производство на кабелни комплекти за автомобилостроенето
Забележителности
Читалище „Просвета“, основано през 1925 г.
Художествена галерия, открита на 30 декември 1971 г. Понастаящем затворена.
Поречието на река Искър предлага изключително красиви места за къмпингуване и риболов.
Театър
Самодеен театър към Дома на железничаря с ръководител Юли Пухалски
Музеи
Музейна сбирка за историята на железниците в Дома на железничаря
Археологически комплекс „Калето“ датиран от IV в. пр.н.е.
Редовни събития
Ден на Мездра – 6 май (Гергьовден)
Празници на културата „Мездра – май“, традицията за чието провеждане датира от 1974 г.
Ежегодно през май се провеждат вечери на рок-музиката с местни групи.
Мездра е сред малкото градове, запазили киносалона си, където се показват най-новите филми.
Литература
Клуб на свободните писатели
Вестник „Литературен фар“
Спорт
OФК „Локомотив-Мездра“, състезава се в Трета лига
Тенисклуб „Мездра“
Велоклуб „Искърски колоездач“
Хандбален клуб „Локомотив“
Карате-клуб „Лотос“
Автомоделен клуб „Интер сат“
Шахматен клуб „Локомотив“
Клуб по художествена гимнастика „Анелия“
Лекоатлетически клуб „Вирен“
Автомоделен клуб „Калето 1“
ФК Локомотив (Мездра)
Личности
Родени в Мездра
Борислав Пунчев (1928 – 1998), български кинорежисьор
Вяра Ковачева (р. 1926 – 2004), българска актриса
Георги Бранков (1913 – 1997), български политик от БКП
Георги Тошев (1930 – 1993), български скулптор
Красимир Бояджийски Ричи, български музикант
Михаил Константийски, български духовник, константийски епископ
Николай Кучков (р. 1948), български художник
Пеко Таков (1909 – 2001), български политик
Цветан Генков (р. 1984), български футболист
Цеци Красимирова (р. 1980), български модел
Починали в Мездра
Върбан Бояджийски (1932 – 1994), български художник
Роза Попова (1879 – 1949), българска драматична актриса и театрална режисьор.
Други
Морският нос Мездра на остров Сноу в Антарктика е наименуван в чест на града.
Източници
Външни препратки
Сайт на Община Мездра
Крепостта Калето
|
{'title': 'Оряхово', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D1%80%D1%8F%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Оря̀хово (на местния говор Орехово, до 1945 г. Орѣхово) е град в Северозападна България и се намира в област Враца. Градът е административен център на община Оряхово и важно пристанище на река Дунав.
|
История
Град Оряхово е разположен в живописна хълмиста местност на десния бряг на река Дунав. В миналото градът е бил познат под различни имена – Върхов, Орезов, Ореов, Рахово и Оряхово от 1886 г.
Античност
Районът на Оряхово е обитаван от дълбока древност. Проведените археологически проучвания доказват съществуването на селища от всички исторически епохи – от ранния неолит до късното Средновековие. С траките са свързани забележителни находки – късномикенски бронзови мечове и части от конска амуниция. Днес за разцвета на римската култура свидетелстват останките от античните крепости Вариана до село Лесковец и Валериана до село Долни Вадин. Тук е минавал важният римски път от Белград за Константинопол „Via Singiduno usque ad Constantinopolim per ripam Danubii“.
Средновековие
На 1 km западно от Оряхово се е намирала средновековната крепост Камъка, изградена през 9 век и просъществувала до 14 век. Според Васил Миков последен управител на крепостта преди завладяването ѝ от османците е Косаня, чието име е запазено като топоним в района. Оттук по-късно преминават войските на два кръстоносни похода, предвождани от унгарските крале Сигизмунд Люксембургски (1396) и Владислав Ягело (1444). Жан льо Менгр-Бусико е взел лично участие в обсадата на Оряхово през 1396 г., като е оставил кратко сведение за града. Формулирани сведения за Оряхово дава и друг участник в похода – Ханс Шилтбергер, според който градът е обсаждан от 200 кръстоносци за пет дни, но е превзет едва когато местното православно население се надига и прогонва османците. Това се потвърждава и от трети извор – стихотворението на Петер от Ретц, друг участник в похода на Сигизмунд. От трето лице за посочената обсада на Оряхово се разказва и в Шарловото продължение на Голямата френска хроника от „Сент Дени“ в Париж. В нея се описва, че крепостта е била снабдена с двойна ограда от стени с кули, разположени на разстояние една от друга, от които днес е останала само една правоъгълна двуетажна кула. Същата хроника обаче твърди, че Оряхово е бил превзет с пристъп на кръстоносците и след това е бил опожарен.
Според сведенията на летописците ѝ, сборната кръстоносна армия на Владислав III Ягело и Янош Хуняди успешно овладява Оряхово отново през 1444 г. В крайна сметка и двата кръстоносни похода не достигат своите цели и земите по десния бряг на Долния Дунав остават под османска власт.
Османски период
В Османската империя Оряхово се утвърждава като административен и икономически център на кааза.
Хаджи Калфа посещава Оряхово през 1648 г. при пътуването си през Никополски към Видински санджак, като оставя сведения, според които околността на града е изоставен и некултивирана.
Подробни сведения за Оряхово през този период оставя османския пътешественик Евлия Челеби, посетил града около през 1656 г. Той го описва като оживен долен град с четиристотин каменни къщи, една джамия, един параклис и едно медресе. Според Евлия Челеби по време на Дългата война Оряхово е бил завладян от Михай Витязул, като крепостта му е била разрушена. Според свидетелствата му, при неговото посещение в средата на XVII век крепостта на Оряхово е разположена на хълм от жълта пръст, има петоъгълна форма, на места действително е разрушена, но кулите стоят. Във вътрешността ѝ има не повече от седем постройки и укреплението не се поддържа от военно-стратегически съображения. Източикът съобщава, че в околността на града са разположени лозя и градини.
В справочник от 1726 г., отпечатан в Брюксел, Оряхово е отбелязан като един от важните крайдунавски градове. Градът е сред основните пунктове за снабдяване на Османската империя със стоки от Западна Европа. Функционира пристанище, на което спират австрийски, френски, руски и английски кораби.
Възраждане
Борбите за народна просвета на местното население намират израз в създаването на светско училище (1857) и читалище (1871). През 1837 г. е осветена църквата „Св. Георги“, която днес е паметник на културата от национално значение. Апостолът на свободата Васил Левски е отсядал в града през месец юли 1872 г. на път за Букурещ и обратно във връзка с революционното дело. Градът е освободен на 21 ноември 1877 г. след тридневни боеве на румънските войски с османските части. В чест на победата един от кварталите на Букурещ е кръстен на Оряхово – Рахова, а в памет на загиналите румънски воини е изграден паметник, чиято статуя е дело на италианския скулптор Арналдо Дзоки, автор на паметника Цар Освободител в София и на паметника на Свободата в Русе.
След Освобождението Оряхово има свой специфичен колорит – оживена търговия по Дунава, богат културно-просветен живот и първи постижения в областта на промишлеността. Градът е център на губерния за три месеца. След това в продължение на 10 години, през периодите 1878 – 1882 г. и 1884 – 1889 г., Оряхово е окръжен център. Оряховският окръг включва две околии – Оряховска и Белослатинска с общо 74 000 жители. В началото на 20 век част от облика на града представлява комплекс от сгради, в чийто архитектурен стил присъства западно влияние. Много от тях са запазени и до днес. По-важни събития от този период са строителството на жп линия Червен бряг – Оряхово (1926); откриването на новата църква „Успение Богородично“ (1911) и завършването на сградата на читалището по проект на видните архитекти Иван Васильов и Димитър Цолов (1936).
През 1961 г. се откриват Завод за резервни части и металообработващо предприятие „Дунав“. Те са едни от първите промишлени предприятия, действащи и до днес.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав към 2011 г. включва 3945 българи и 401 цигани.
Религии
Мнозинството от жителите на град Оряхово са православни християни.
Името на селището и данни за него са отпечатани на български език в списание „Летоструй или къщний календар за проста година 1873“ издадено във Виена. В дадената таблица на статистическото описание на Оряховското окръжие от Врачанската епархия в народночерковно отношение, са дадени данни за населените места спадащи към този административен център. За гр. Оряхово през 1873 г. е изписана с кирилица следната информация:
Селище — Оряхово
Народност — българи и власи
Къщи – 275
Венчила – 320
Черкви — Св. Георги
Име на свещеника – Председател на Общината Пр. сингел Алипи Атанасов, иконом Хр. Иванов, поп Александър Янков
В града има два действащи православни храма – „Успение на Пресвета Богородица“ и старинен храм „Свети Георги“.
Храм „Успение Богородично“ е построен през 1911 г. и осветен на 8 септември същата година от тогавашния Врачански митрополит Константин. Построяването на тази монументална сграда е следствие от бързоразвиващата се градска среда и икономически подем на региона. От архитектурна гледна точка храмът е изпълнен изключително прецизно – както от канонично-църковна, така и от градско-обществена страна. Храмът представлява трикуполна базилика с два реда колони и балкон и три входа: централен – от запад и два странични. В южния купол са монтирани четири камбани – малка, две средни и една голяма с диаметър около метър и с изключителен звук, който според очевидци се чува чак в отсрещния румънски град Бекет. Храмът разполага с изключително добре запазена „йерусалимия“ – стенно пано с библейска тематика от 1925 г. – дар от семейство хаджи Томови; Атонска икона на свети Николай Чудотворец; настолна икона на Вход Господен в Йерусалим, дарена от оряховския иконописец зограф Велко. Друга забележителност е църковният амвон, който също е изпълнен в прецизна дърворезба. Храмовият празник се чества на 15 август – денят на Успението на Божията Майка.
В храма се извършва ежедневно богослужение, както и всички тайнства и треби, според наредбите на Православната църква.
Телефон в храма: 0878 597 897
Политика
2011 – Росен Добрев от (ПП Герб) е избран на втори тур с 52% срещу Христо Иванов от БСП
2003 – Христо Иванов (Коалиция за Оряхово) печели на втори тур с 20 гласа срещу Нейчо Савчев (Българска социалдемокрация).
1999 – Нейчо Савчев (Българска Евролевица, ОБТ) печели на втори тур с 57% срещу Христо Иванов (БСП, ДПС, БББ - Демократичен център, БЗС „Александър Стамболийски“, ПК „Екогласност“, БКП „Георги Димитров“).
1995 – Христо Иванов (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 52% срещу Никола Атанасов (независим).
Икономика
Завод за резервни части на селскостопански машини, завод за нестандартно оборудване – болтове, роботи и др. Също така съществуват два шивашки цеха. Винарна „Шато Бургозоне“.
Обществени институции
Музеи
Археологически музей – ул. „Васил Левски“
Етнографски музей – ул. „Кирил и Методий“
Художествена галерия „Савчеви“ – ул. „Васил Левски“ 19, тел.: +359 9171 3166
Спорт
Бадминтон
В Оряхово от 1980 г. се развива бадминтонът. Този спорт е донесъл немалка слава на града в България, но и в Румъния, бившия СССР, Грузия, Полша, Молдова, Унгария и Северна Македония. Треньор по бадминтон е Койчо Станев и съпругата му Никулина Станева. От 1981 до 1991 г., когато се закрива работническият бадминтон, отборът мъже на Пощенската станция в Оряхово е неизменен републикански шампион. Състав: Койчо Станев, Венцислав Станев, Бойко Ангелов и Яни Кирилов. Много деца тренират бадминтон в обновената зала на града. Редовно отборите по бадминтон на СОУ „Христо Ботев“ 5 – 7 и 8 – 10 клас са участници на финалите на ученически игри, като неизменно се класират между първите 6 отбора в страната. Отборите са изцяло от състезатели на Бадминтон клуб „Оряхово 80“ с председател и треньор Койчо Станев и Никулина Станева. Днес тренират много деца, като се набляга на детско-юношеския бадминтон – до 17 г. включително. От школата на бадминтона в Оряхово е националния състезател Владимир Методиев, който се състезава при мъжете. Бадминтон тренират деца от 2 до 10 клас. През 2010 г. треньорът Койчо Станев участва на национален турнир за ветерани във Варна, където във възрастта 55+ в дисциплината двойки мъже стана републикански шампион с партньор Ради Николов от Стара Загора. През 2010 г. отборът младежи до 19 г. на Бадминтон клуб „Оряхово-80“ спечели престижното четвърто място в страната на Държавния отборен шампионат за младежи до 19 г., а девойките – 9-о място в страната. Отборите бяха в състав: младежи – Александър Валериев, Дейвин Славов, Кристиян Петров и Деан Генов, а девойките – Жанет Борисова, Глория Симова, Цветелина Василева и Далия Тошева. Треньорът Койчо Станев участва в курса за треньори второ ниво на Международния олимпийски комитет и Българския олимпийски комитет.
Редовни събития
Всяка година около 18 август са традиционните панаирни дни в град Оряхово.
Всяка година около 19-23 август по време на традиционните панаирни дни се провежда турнир по бадминтон за деца, юноши и ветерани.
Всяка година от 9 до 18 август се провежда художествен пленер, посветен на Марин Върбанов
Преплуване на река Дунав около 20 август от румънския бряг до българския.
Всяка година около 20 август се провежда турнир по шахмат в хотел Камъка
Известни личности
Родени в Оряхово
Александър Цанков (1879 – 1959) икономист и политик
Андрей Чапразов (1920 – 1999), актьор
Борис Спасов (1912 – 2002), юрист и държавен деец
Венелин Венков (р. 1982), борец
Димитър К. Ефремов, български революционер от ВМОРО, четник на Петър Ацев
Димитър Цолов (1896 – 1970), архитект
Захари Тодоров, български революционер от ВМОРО, четник на Михаил Чаков
Иван Васильов (1893 – 1979), архитект
Коста Лулчев (1882 – 1965), политик
Любен Генов, художник
Любен Диков (1895 – 1973), политик
Любен Телчаров (1907 – 1995) – патоанатом и алпинист
Марин Върбанов (1932 – 1989), художник
Теменужка Радулова (р. 1951 г.) – журналист
Тодор Паница (1879 – 1925), революционер
Цвети Иванов (1914 – 1950), политик
Цеко Торбов (1899 – 1987), юрист и преводач
Юксел Кадриев (1973), телевизионен водещ
Други личности, свързани с Оряхово
Дико Илиев (1898 – 1984), композитор, музикант и диригент, създателят на жанра хора̀ за духови оркестри
Наум Торбов (1880 – 1952), архитект
Източници
Външни препратки
Информация за Оряхово
Официална страница на община Оряхово
Официална страница на Районен Съд Оряхово
360° въздушни панорами над град Оряхово
Панорамни снимки от Оряхово
Радио и телевизия в Оряхово
Карта на гр. Оряхово и региона
ГКПП между България и Румъния
Пристанищни градове в България
Градове на Дунав
|
{'title': 'Роман (България)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%20%28%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ро̀ман е град в Северозападна България, област Враца, в близост до град Мездра. Градът е административен център на община Роман.
География
Градът е разположен на река Искър и нейния приток Малък Иск
|
ър, на надморска височина 150 м. Отстои на 42 км източно от областния център Враца, на 29 км източно от Мездра, на 120 км североизточно от София по републиканската пътна мрежа, а по железопътна линия – на 109 км. Съседни на града селища са: с. Радовене (4 км), с. Стояновци (7 км), с. Хубавене (4 км), с. Струпец (6 км) и с. Долна Бешовица (5 км)
Официално градът се дели на три квартала: Карашки (в югоизточния край на града след кръговото кръстовище, простиращ се до река Малък Искър), „Сухо поле" (по крайбрежието на река Искър до ЖП линията) и ЖК „Роман" (до кръговото кръстовище, застроен основно с блокове). Останалите части на града не са обособени квартали и нямат свои имена.
Транспорт
През града минават третокласните пътища 103 Мездра-Златна Панега-с. Брестница, 1031 Роман-Червен бряг, 308 Роман-с. Правешка Лакавица и общински път до с. Беленци и Луковит, общински път Мездра – с. Брусен – с. Царевец – с. Старо село – с. Струпец – Роман. Има ЖП гара на 2-ра линия София – Г. Оряховица – Варна, а също и автогара, която е отправна точка за автобусните линии към селата от общината.
Демографски данни
Според последното преброяване на НСИ през 2012 година населението на Роман наброява 2838 души, с тенденция към намаляване на числеността му. През 1946 г. то е било 1769 д., през 1985 г. – 4137 д., през 1992 г. – 3780 д., а през 2002 г. е намаляло до 3512 души. Механичният прираст на гр. Роман за 2002 г. е -11 души.
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 838 българи и 255 цигани.
История
За пръв път Роман е споменат в най-ранния османски данъчен регистър от 1430 г. Освободен от османско владичество на 27 ноември 1877 г. Името на града идва от средновековната Романова крепост. Днес тя почти е заличена.
От 1897 г. има гара на железопътната линия София – Варна. През 1913 г. в Роман е създадена организация на БРСДП. По време на Юнското антифашистко въстание от 9 юни 1923 г. гара Роман е завзета от фашистка група. Жители на Роман участват във въоръжената антифашистка борба през 1941 – 1944 г.
Политика
2015 – Валери Ролански (Инициативен комитет Валери Георгиев Ролански) печели на втори тур срещу Тихомир Вълчев (ГЕРБ).
2011 – инж. Красимир Петков (Инициативен комитет инж. Красимир Петков) печели на втори тур срещу Тихомир Вълчев (ГЕРБ).
2008 – след касиране на избора от 2007 инж. Красимир Петков (Инициативен комитет) печели на втори тур срещу Пламен Младенов(Коалиция „Бъдеще за община Роман“).
2007 – инж. Красимир Петков (Инициативен комитет) печели на втори тур с 50,12% срещу Пламен Младенов (Коалиция „Бъдеще за община Роман“).
2003 – Пламен Младенов (БДС „Радикали“) печели на втори тур с 62% срещу Николай Миковски (БСП, ОБТ, Партия „Рома“, Блокът на Жорж Ганчев).
1999 – Вълчо Маринов (ОДС плюс) печели на втори тур с 56% срещу Николай Миковски (БСП).
1995 – Николай Миковски (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 59% срещу Цветан Лалов (СДС, Народен съюз).
Икономика
Роман се развива бързо след Освобождението с прекарването на жп линията София-Варна. Така става важен износен пункт за дървен материал, добитък, вълна и млечни продукти. С изсичането на горите се появява нов поминък – каменоделството и търговията. Откриват се работилници за дървообработване, изработване на тухли, варене на ракия и др. Израстват няколко промишлени предприятия: завод за метални изделия (стоманени телове, въжета и др.), за консерви, водноелектрическа централа на р. Искър.
Индустриалното развитие на общината се представя от фирмите „Метизи“ АД (www.metizi-co.com) – завод за производство на метални телове, въжета, продукти от тях и АС проводници (преработ. промишл.) – единствено предприятие за производство на стоманени въжета в България и водеща по брой на заетите, както и от фирмите „Стал-20“ ЕООД, „Бивар“ АД. Обработваемата земя е 56 264 дка (5,3% от тази на областта), горски фонд – 86 175 дка. Има възможност за възстановяване на ябълковите масиви (3000 дка), производство на зърнени култури, гъби и билки, рибовъдство.
Утвърдени са 17 проекта в промишлеността, туризма, селското стопанство и инфраструктурата. За осъществяване на тези проекти общинският съвет решава да учреди търговско дружество „Роман инвест“ ЕООД с едноличен собственик на капитала община Роман, което става в началото на 2001 г. Някои от тези проекти са: газификацията на града; изграждане на канализация за отпадните води в Роман и съседни села до 2002 г.
В общината има изградени бензиностанция и газостанция. Повечето от фирмите на територията на общината са предимно частни (малки и средни). Пътищата от Роман към съседните общини са разположени лъчеобразно, предимно от IV клас. Градът има ЖП гара на централната Северна ЖП линия София – Варна, която пресича територията на общината от запад (спирка Синьо бърдо) на изток (гара Кунино) по долината на река Искър. През 2014 и началото на 2015 година в града се реализира проект за цялостна подмяна и реконструкция на уличното осветление в града и още 3 села от общината. Проектът се финансираше по програма на Европейския съюз. Също така през 2014 година в града беше построен нов стадион, в непосредствена близост до белодробната болница, а през същата година също по оперативна програма на ЕС беше изградена подпорна стена по поречието на река Искър, която да предпази част от квартал „Сухо поле" от наводнения.
Географското разположение благоприятства за развитието на туризма, както поради живописна природа, така и поради наличието на археологически находки – останки от римски крепости, праисторически селища, каменни и бронзови накити. Град Роман е разположен върху останки от селище от бронзовата епоха.
Галерия
Източници
Външни препратки
Официален сайт
Радио и телевизия в Роман
|
{'title': 'Берковица', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%86%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Берко̀вица е град в област Монтана, Северозападна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Берковица. Населението на града към 2018 г. е 12 037 жители.
География
Бер
|
ковица се намира в полупланински район на 405 m надморска височина, в подножието на Берковска планина, близо до границата със Сърбия. Градът е отдалечен на 23 km от Монтана и 80 km от София.
Градът е изходен пункт за връх Ком, на около 18 km по планински път от края на града. Асфалтирани пътища водят до хижа Ком и близкия до нея ски-влек, работещ през зимния сезон.
Население
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2021):
История
Античност
Първите сведения за историята на града датират от първото хилядолетие пр.н.е. По това време берковският край е обитаван от тракийското племе мизи, а в средата на хилядолетието тук отсядат сродните трибали. В стратегическите височини около града траките изградили крепости. Те отглеждали пшеница и овце, обработвали желязо и добивали злато в поречията на реките Златица и Врещица. През 29 г. пр.н.е. управителят на Македония – Марк Лициний Крас (младши) разбива бастарните и завладява земите до Дунав, в чийто предели са нашите земи. Създадена е провинция Мизия, която през 86 г. е разделена на Горна и Долна Мизия с граница река Цибрица. Римляните романизирали местното тракийско население и способствали за развитието на икономиката и културата.
Археологически паметници от това време са разкритата римска вила край с. Калиманица, разкопките на Берковското кале, Лесковското градище и некропола край него, земленият бент под с. Котеновци, свързан с промиването на злато, каменната пластика, накитите, монетите, оръдията на труда и оръжията, битовата и строителната керамика, които се съхраняват в Историческия музей на града. Била изградена широка селищна и крепостна мрежа в района – „Калето“ в Берковица, „Непирче“ в Замфирово, „Людино“ в Бистрилица, „Монтиндел“ между Слатина и Драганица и важния военен лагер „Монтанезиум“ в Монтана. В „Калето“ са разкрити останки от две късноантични църкви от началото на V век – в югозападния му край и долепена за източната крепостна стена. В края на късната античност през 545 – 547 г. хуните опустошили земите на Северозападна България.
Средновековие
Берковският край преживява съдбата на Първата българска държава, на Византийското владичество, на Второто българско царство и падането му под османско владичество.
Османски период
Администрация и стопанство
През османското владичество Берковица е седалище на кааза, нахия и вилает. Първото споменаване на Берковица в османски документи се датира към 1445/1446 г.. В него се споменава, че Berkovice е кадийски център. През 1454/1455 г. в друг османски дефтер (София, ВД 110/10) е споменато, че към Берковска кааза има девет селища, от които три по-големи – Берковица, Горна и Долна Вереница. По-подробно описание на Берковска кааза () се намира в документи от 1524 г. – т.нар. Mufassal Defter BOA T.D. 130 и от 1530 г. – Muhasebe Defter BOA T.D. 370. В каазата има 112 селища с 3807 домакинства, от които 229 домакинства са мюсюлмани. В самата Берковица има 169 домакинства мюсюлмани и само 24 домакинства християни. През 1595 г. се наблюдава увеличение на населението на Берковица до 236 домакинства, от които 212 домакинства мюсюлмани, 14 домакинства християни и 10 домакинства цигани (Анкара, T.K.G.M. no 95). През XVII век Хаджи Калфа съобщава за развито рударство в берковските сребърни рудници.
Междуособици
Регионът е въвлечен във въстанието на Константин и Фружин (1408 – 1413 г.) и Чипровското въстание (1688 г.). През септември 1689 г. след като австрийците разбиват войските на Реджеб паша при Ниш, а маркграф Баденски завзема Видин, австрийска част, предвождана от капитан Хорват, освобождава града, а живеещите в него турци забягват в далечни краища. Със султански ферман от 21 октомври 1717 в гарнизона на Берковица са изпратени 1200 войници. Това става по молба на берковския кадия Ахмед ага с цел охрана на града поради надигащото се недоволство сред местното население. Въпреки това планинците отново се вдигат на борба, когато австрийските войски достигат Ниш, както през 1737 г.
През юни 1836 г., на Спасовден, избухва Бистрилишкото въстание, предвождано от Манчо Пунин от с. Бистрилица и известно като Манчовата буна или Манчовата размирица. Вдигат се на борба около 4000 мъже от селищата в горните поречия на Огоста и Златица (дн. общини Чипровци, Георги Дамяново, Берковица, Монтана и Вършец). Основните сили на въстаналите се стичат в Чипровския манастир, където очакват подкрепа от сръбския крал Милош, която така и не получават. В крайна сметка Милош прави всичко възможно за потушаването на въстанието. Османска войска пристига при Белимел, водят се преговори с въстаниците, след което Манчо Пунин разпуска въстаниците и бяга Сърбия, където е заточен от Милош в Кюприя.
На следващата година, 1837, избухва Върбанпеновото въстание, предвождано от Върбан Пенов от Белимел. Въстаниците са около 2000 мъже от Чипровци и близките 16 селища. На 23 ноември, след като турските власти докарват войски от Ниш и Пирот, започва боят в Чипровската клисура (Метириза – теснината), където бунтовниците са разбити. Върбан Пенов успява да избяга, но по-късно е предаден, заловен и обесен.
Култура
Десетилетието преди Освобождението 1867 – 1877 година се характеризира основно с културно развитие на града. На 13 октомври 1870 е открито девическо училище, построено е двукатното класно училище „Отец Паисий“. На следващата година е осветен и храмът „Свети Николай Чудотворец“. На 11 май 1872 е основано читалище „Бъдащност“, а през 1874 г. се създава ученическо дружество. Това е периодът, когато берковчанинът Александър Дамянов (архимандрит Антим) изгражда Клисурския манастир.
В навечерието на Освобождението
В края на август 1872 г. в Берковица пристига Васил Левски, заедно с председателя на Врачанския революционен комитет Мито Анков. При събарянето на къща в берковската махала Плето е намерено писмо на Левски от 2 юли 1872 г., в което иска да му бъдат изпратени „мустаки, брада, машина за фишеци и войнишките правила“. Той дава указание при закупуването на пушки да се „изпитат“ на всеки десет по една, за да не се окажат „фалшиви“ (некачествени). Писмото е предадено в Народната библиотека „Кирил и Методий“ – София.
Подготовката на Априлското въстание обхваща и Берковица, но при избухването на въстанието Северозападна България остава пасивна. Въпреки това на 31 май 1876 г. революционният комитет и други сподвижници в Берковица – общо 24 души, са арестувани за участието им в подготовката на въстанието и 8 души, начело с хаджи Петър Хаджиилиев, са съдени и изпратени във Видинската крепост.
На 8 юли 1876 г. в Чипровци пристигат четите на Панайот Хитов и други български войводи и берковският край въстава. Главните боеве стават при Чипровския манастир. След като въстанието е потушено, пашаджик, командващ берковските турци, наредил инквизиции на населението от Чипровския край.
Период след Освобождението
След Освобождението Берковският окръжен съд, председателстван от Иван Вазов, издава присъда No. 5 от 14 януари 1880 г., с която осъжда задочно на смърт погромаджиите Ибрахим бег Пашаджик и Караман бег.
Освобождението на Берковица от османска власт започва на 3 ноември и трае до 4 декември 1877 г. Цял месец руските войски организират разузнавания и водят сражения с турците, докато най-после последните опразват града. Четвърти Харковски улански полк на полк. Ертел идва от север през Кутловица – с. Боровци, и тържествено влиза в Берковица.
След Освобождението градът остава околийски административен център, но се развива сравнително бавно. Берковица постепенно загубва своето стопанско значение. От околията се откъсват много селища. Редица занаяти замират. Населението се препитава от земеделие, кираджилък и грънчарство. За 70 години се построяват: гимназията, столарското училище и началното училище „Кирил и Методий“, две банки и още няколко по-малки обществени сгради.
През войните от града загиват 86 души.
През 1885 г. Берковската община приема първия устройствен правилник за публичните домове в общината – това е първият устройствен правилник за публичен дом, приет в новоосвободената България. За сравнение – Софийската община приема такъв правилник през 1893 г.
В първите години на XX век градът е известен с трайната си подкрепа за Демократическата партия. При избухването на Балканската война единадесет души от Берковица са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
в края на миналия век лесно намират почва социалистически и комунистически идеи. Основният им разпространител става Димитър Филипов. През 1914 г. под знамето на социалдемокрацията Георги Димитров и Камен Тошев са избрани за народни представители.
В Берковица и 14 села от околията през 1919 г. са образувани комунистически общини (комуни). Берковската комуна, с кметове Манол Златков и Камен Тошев.
Най-трагичното събитие от Берковската история от по-ново време е въстанието през 1923 г. В Берковска околия започва подготовка за въстание. Набелязват се плановете за завземането на властта в селата, за формиране на отряди, които да заминат за овладяване на околийския център Берковица.
На 23 септември в много селища на околията властта преминава в ръцете на комунисти и земеделци. На 24 септември е завзет и гр. Берковица. Оттук се изпращат отряди към Петроханския проход, под командването на Замфир Попов. Кървавата разправа с населението от онези години създават цял дял в българската литература, известна като „септемврийска“ (напр. Гео Милев).
През Втората световна война мнозина участват във въоръжената съпротива.
Истински растеж на града в икономическо и културно отношение се извършва през втората половина на ХХ век, когато са построени много заводи: дървообработващ, за абразивни инструменти, мрамор, пластмаси, метал и редица други предприятия. Градът е благоустроен. Изграждат се нови училища, читалище, музей, художествена галерия, минерална баня, стадион, спортни площадки, почивни станции и туристически хижи.
Религии
Източноправославно християнство
В късноантичната крепост „Калето“, разположена на възвишение северно от град Берковица, през ранното християнство е бил изграден голям епископски комплекс. Материално свидетелство за съществувалото тук духовно средище са руините на две раннохристиянски църкви, известни като Базилика „А“ и Базилика „Б“.
Базилика „А“ се намира в югозападната част на крепостта. Тя е част от голям църковен ансамбъл, който включва още и периболос (заграден двор) и баптистерий (кръщелна).
По план представлява трикорабна, едноапсидна базилика. Липсва нартекс (преддверие). В най-източната си част базиликата завършва с апсида, в чийто синтрон е вграден епископски трон. Според проучвателката на обекта Димитрина Митова това е сигурно доказателство, че църквата е изпълнявала функциите на център на някоя местна епископия.
Теренът, на който е изградена базиликата, е с много голяма денивелация – 3,5 m и затова южният ѝ кораб е стъпил на масивна крепида и стилобат.
Външната дължина на църквата е 19,2 m. Страничните кораби са тесни – около 2 m. Трите кораба на базиликата са разделени с аркади, носени от зидани стълбове. Пред единичния вход на наоса от запад са открити останки от две колони, навярно оформяли малък портик.
Подовата настилка е от мраморни плочи. При разкопките са открити бази за колони, капители и други архитектурни елементи, показващи богата вътрешна украса. Сред находките също е един надпис, който дава възможност за точно датиране на целия комплекс. Според Д. Джонова, той е изграден между 408 – 424 г., по време на управлението на императорите Теодосий и Хонорий.
Северозападно от базиликата, като отделна сграда е изграден баптистерий (кръщелна). Той се намира на доста по-високо от самата църква и това неудобство е преодоляно чрез изграждането на каменна стълба. Баптистерият също е с форма на правоъгълник, завършващ от изток с апсида. Външните му размери са: дължина – 9,50 m, ширина – към изток 5,20 m и към запад 5,70 m. От западната и северната му страна са изградени многостъпални пейки за сядане. В апсидата се намира иззиданата писцина – каменен съд, в който се е извършвал ритуалът на кръщаването в християнската вяра. Изграждането на баптистерий като отделна сграда през раннохристиянската епоха е рядкост. Единствен подобен аналог в България се среща при базиликата пред източната порта на Сердика (дн. София). Видът на купела (писцината) намира най-близка аналогия с купела при базиликата край с. Исперихово.
Оградният зид на комплекса (периболосът) има формата на трапец, стените се широки 1,30 m и с размери: северна стена – 48 m, южна стена – 25 m, западната стена, която преодолява денивелация от 4 m, е дълга 12 m. Входът на ансамбъла е на северната стена, откъм вътрешността на крепостта.
Базилика „Б“ е изградена също в крепостта „Калето“, като източната ѝ фасада е част от самата крепостна стена. Теренът, върху който е изградена сградата, е с голяма денивелация. Поради тази особеност, западната част на базиликата е вкопана до 2 m в земята. Подът на източната част на църквата е по-нисък с около 0,40 m от този в нартекса. Стръмният терен е бил причина помещенията в сградата да бъдат изградени с неправилни четириъгълни форми, както и отделните части на базиликата да са изградени несвързано едни с други. Само западната фасада на църквата е иззидана като единна плоскост.
Базиликата има твърде оригинален план. Трите кораба са отделени с дебела и плътна стена, а не с колонада или аркада. Наосът е също триделен и следва членуването на наоса. Всеки кораб и частта му в нартекса е действал сам за себе си. Днес са запазени по-добре централният и северният кораб. Западната стена е плътна поради вкопаването ѝ в скалата. Входът към вътрешността на базиликата е от север, като връзката между нартекса и централния и страничните кораби се е осъществявала чрез двоен отвор, разделен със зидан стълб и закрит със завеси.
Северният кораб се състои от две части, като източната се тълкува за протезис, а заделеният южен кораб се смята за диаконикон, в който богомолците са оставяли своите дарове. Тук са намерени зидани пейки покрай стените и каменно корито. В южния дял на нартекса също има зидани пейки и дори отоплително съоръжение. Предполага се, че самият нартекс е бил двуетажен и до втория етаж се е стигало със стълба.
Оригиналният триделен плана на Базилика „Б“ намира донякъде паралели с т.нар. трицърковни базилики в Грузия. Тези църкви се появяват спорадично и в някои други области на Византия, но образуват голяма група само в Грузия.
Базилика „Б“ е датирана от изследователите ѝ към началото на V в. Предполага се, че е разрушена по времето на Юстиниан I (около средата на VI в.).
Раннохристиянският комплекс вероятно е изоставен към средата на VI век, след започналите периодични набези на славяни и авари.
Юдаизъм
В Берковица до 1947 година има значителна еврейска общност и е имало функционираща синагога. Според Феликс Каниц през 1871 г. в града има 36 домакинства на испаноговорещи евреи. В годишника на населението на Дунавския вилает (Salnâme-i Tuna) през 1873 г. е отбелязано наличието на 232 евреи в Берковица. Непосредствено след Освобождението при преброяването на населението през 1887 г. евреите в Берковица са 316. През 1947 г. евреите от Берковица емигрират в Израел и синагогата се затваря. Най-ценните реликви се преместват в Софийската централна синагога, като един от най-ценните екземпляри в музея там е от Берковската синагога. До Котеновското шосе е еврейското гробище, вече напълно запустяло.
Ислям
До 1878 г. в Берковица са действали 9 джамии, 1 медресе (средно образователно ислямско училище) и 5 мектеба (начално ислямско училище).
След изселване на турското население джамиите са разрушени. През 1955 г. Тодор Златев публикува плана на старата джамия в Берковица, от която са запазени основите.
Обществени институции
Фондация „Берковска дарителска инициатива“
Дружество „Берковско родолюбиво общество“
Дружество за подпомагане развитието на Берковица (ДПРБ) „Алтернативи“
Берковска духова музика, ръководител Росен Георгиев
Културен център „Йордан Радичков“
Берковски младежки общински съвет
Младежка организация „Заедно за Берковица“
Културни и природни забележителности
Връх Ком. Има много други природни забележителности – местността „Калето“ – връх в самото сърце на града, от който може да се види разположението на града, в древността – използван от траките за защита на града от нежелани нашествия. Местността „Синият вир“ – намира се на около 5 km извън града, много приятно място за отдих сред природата, в близост има езерце, в което в горещите летни дни човек може да се охлади и освежи. Също така недалеч от града – само на 16 km, се намира хижа „Ком“. Ски пистата в близост до нея може да предложи много забавления за любителите на зимните спортове. Върхът е част от Стоте национални туристически обекта, печатът се намира в новата хижа „Ком“.
Най-старата църква в града: Храм „Рождество на Пресвета Богородица“. Църквата е съвременник на българското Възраждане, средище на мъжко и девическо училище, духовен извор на берковчани. Тя е преизградена през 1843 г. Иконостасът е изработен от самоковски дърворезбар. Иконите изписва Димитър Зограф. Те могат да се причислят към най-доброто създадено в България през Възраждането. Камбанарията е изградена през 1897 г. Камбаните в нея са две, изработени през 1845 г. в град Будапеща и по-късно са подарени на църквата от дюлгерския еснаф.
Църквата „Свети Николай Чудотворец“, изградена в 1871 година от майстор Георги Новаков Джонгар. Иконостасът е дело на Димитър Фандъков, а иконите на Константин Ангелов и Данаил от град Щип. В църквата има икони на Григорий Пецанов. На иконата на Успение Богородично има надпис: „іулій 15-ый 1878 из рука Г. П. Струмица“.
Турска (римска) баня. Архитектурно-строителен паметник на културата. Изградена е през 1665 г. върху част от основите на стените на римска къпалня. Строена е след завладяване на Берковския край от римляните.
Музеи
Етнографският музей е част от Стоте национални туристически обекта на БТС, има печат. Работното време на „Етнографски музей“ и къща музей „Иван Вазов“ е:
от понеделник до петък: с посетители от 8:00 до 12:00 – от 14:00 до 17:00 часа;
събота и неделя: от 9:00 до 12:00 – от 14:00 до 17:00 часа.
Къща музей на Иван Вазов – представен е творческият път на Иван Вазов, като най-голямо внимание е отделено на берковския му период.
Градска художествена галерия „Отец Паисий“. Сградата на старото двукатно класно училище „Отец Паисий“, градено през 1872 г., днес е градска художествена галерия за възрожденска живопис и дърворезба. Намира се в двора на църквата „Св. Николай Чудотворец“. Фондът е започнал да се събира още от 1969 година, днес наброява 1440 художествени произведения, обособени в раздели: живопис, графика, рисунка, карикатури, скулптури, приложно изкуство, иконите са възрожденска живопис, работени IX – ХХ в. Във фонда на галерията се съхраняват творби на много известни художници от страната.
Защитени територии
Резерват „Горната кория“
Защитена местност „Самарите“
Защитена местност „Шабовица“
Природна забележителност „Хайдушки водопади“
Природна забележителност „Мраморната пещера“
Спорт
„Балкански котки“ - ръгби клуб, гр. Берковица
ФК Ком е представителният футболен отбор на града.
Редовни събития
„Рождество на Пресвета Богородица“ (8 септември) – официален празник на Берковица.
„Лачени обувки“ – фестивал на детската песен и изкуства.
„BERKSTOCK“ – рок фестивал с участието на много рок формации от страната и чужбина, провеждан 1998 – 2005 г.
„Ашиклар пее и танцува“ – фолклорен фестивал.
Празник на Берковския балкан – провеждан на хижа „Ком“ в края на лятото.
Празник на „Дивите малини“ – провеждан на хижа „Ком“ една неделя след празника на Берковския балкан.
Личности
Родени в Берковица
Александър Луканов (р. 1981), химик, професор, доктор на науките, най-младият доцент в България
Андрей Тодоров (р. 1932), минен инженер, проектант на откритите рудници на мини „Марица Изток“
Антим Дамянов (1840 – 1922), църковен деец, архимандрит
Борис Илиев (1882 – 1930), революционер, войвода на ВМОК
Боян Ничев (1930 – 1996), учен-филолог и литературовед
Валентин Найденов (р. 1972), футболист
Георги Близнаков (1920 – 2004), бележит химик, академик, ректор на Софийския университет
Дико Диков (1910 – 1985), офицер и политик
Димитър Киров (1912 – 1979), адвокат
Добрин Спасов (1926 – 2010), философ
Дионисий Ловчански (1840 – 1875), църковен деец, митрополит
Доньо Донев (1929 – 2007), художник и аниматор
Евстати Илиев, български революционер и общественик
Кирил Скопски (1832 – 1914), висш духовник
Любомир Филипов (р. 1945), бивш управител на БНБ
Марко Първанов (1892 - 1962), поручик, военен летец, спечелил първата въздушна победа за България през 1916 г.
Никола Крунев (р. 1863), военен деец, генерал-майор
Николай Фол (1898 – 1969), писател и режисьор
Орлин Горанов (р. 1957), певец
Петър Станчев (1893 – 1925), български революционер, войвода на ВМРО
Първан Първанов (1867 – 1949), генерал
Румен Петров, дипломат
Тимо Ангелов (? – 1903), български революционер, войвода на ВМОРО
Тодор Киров, български революционер от ВМОРО, четник на Гроздан Рандев
Цветан Тодоров (1884 - ?), български революционер от ВМОРО, четник на Пандо Сидов
Починали в Берковица
Бончо Василев (1872 – 1937), офицер и революционер
Борис Илиев (1882 – 1930), революционер
Геройко Милчев (1921 – 2001), учител историк и краевед
Свързани с Берковица
Иван Вазов (1850 – 1921), съдия в града през 1879 – 1880 г.
Йордан Радичков (1929 – 2004), завършва гимназия в Берковица през 1947 г.
Кметове на Берковица
Източници
Външни препратки
Официален сайт на Община Берковица
Онлайн пътеводител на Берковица
Страница за миналото на град Берковица
Сдружение „Заедно за Берковица“
Снимки от Клисурския манастир, недалеч от Берковица
Снимки от Берковица
|
{'title': 'Вършец', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%8A%D1%80%D1%88%D0%B5%D1%86', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Вършѐц е град в Северозападна България. Той се намира в област Монтана и е в близост до град Берковица. Градът е административен център на община Вършец.
Вършец е най-старият балнеолечебен курорт в Бъ
|
лгария.
География
Град Вършец е разположен в подножието на връх Тодорини кукли, в северните склонове на Стара планина, в южната част на голямата Вършецка котловина по поречието на река Ботуня. Вършец отстои на 89 km северно от София, на 33 km южно от областния център Монтана, на 33 km западно от Враца и на 18,4 km югоизточно от Берковица.
Геоложкото и географското му разположение го определят като климатичен курорт, известен с топлата си минерална вода и мек планински климат, създаващ благоприятни условия за провеждането на ефективно балнео-климатолечение и профилактика.
Средната месечна температура през януари е 2,1 °C, през юли е 22 °C, а средногодишна температура е 11 °C.
В курортното селище живеят около 6170 жители по настоящ адрес към 15.03.2016 г.
В града се намира вторият по големина на Балканския полуостров изкуствен природен парк след Борисовата градина в София. В центъра на парка се намира местността Иванчова поляна.
История
Вършец възниква около минерални извори и неговата история е свързана с балнеолечението. Открити са развалини от римски бани.
В турски документи от XVI век Вършец съществува под името Виришниче. 1850 г. се смята за рождена дата на курорта Вършец, когато вършечанинът Димитър Лучков е излекуван с минерална вода. През 1910 г. е построена първата държавна минерална баня, чийто управител е д-р Дамян Иванов. Тя се оказва тясна за прииждащите болни и през 1930 г. е издигната втора, по-голяма, която е в античен стил и е наречена Нова баня. Построени са вили и хотели, наредени от двете страни на Алеята на чинарите. През 1934 г. в центъра на града е изградена Слънчева градина. По това време със застъпничеството на Дамян Иванов Вършец се сдобива с най-големия изкуствен природен парк в Северна България – парк от 800 декара с широколистни гори, борови насаждения и специално пренесени екзотични видове. Прокаран е и оросителен канал.
През 30-те години на ХХ в. Вършец е популярен курорт сред елита на България. Банското казино, което е в центъра на Вършец, до старата и новата баня, е построено през 1924 г. Наричано е още „Царското казино“, защото е било посещавано и от принц Кирил (1895 г. – 1945 г.). Преди Втората световна война тук са се забавлявали богати българи и чужденци. През 1938 г. в електрифицираното казино на Вършец за първи път се избира Мис Вършец.
С Указ № 546 на Президиума на Народното събрание от 7 септември 1964 г. Вършец е обявен за град.
Забележителности
Минералните води са от няколко извора с температура около 37 °C. Водата им е бистра, безцветна, мека и слабо минерализирана. Общодостъпна е в аязмо с чешми до центъра на курорта.
В града функционират множество почивни станции, къщи за настаняване на гости и три спа хотела.
Слънчевата градина с Алеята на чинарите в центъра на града е обичайно място за разходка и отдих. Името на градината идва от алеите, които са под формата на лъчи, изградени от специален камък, който отразява слънчевата светлина. Алеята на чинарите е главна улица, дълга почти два километра с дървета на възраст повече от 100 години.
Художествената галерия във Вършец разполага с 664 платна и 27 скулптури от дърво, глина и гипс. Фондът на галерията се набира от дарения от проведени пленери по изкуствата по време на традиционния „Празник на курорта, минералната вода и Балкана“.
Общинският музей във Вършец е открит през 1999 г. и съдържа 4 раздела: „Античен“; „Археологически находки и монетна колекция“; „Балнеология“ и „Етнография“. Има и изложбена зала. Специално място заема бронзовата скулптура от II в. пр. н. е. на тракийското момче-бог Телесфор, което е символ на Вършец.
Много посещаван е районът югоизточно от Вършец като „Пътека на здравето“. В началото на Горския парк на града е построен летен театър. От там асфалтирана алея води до известната местност „Иванчова поляна“ с няколко беседки – място за гимнастика и отмора. След нея се намира Марийкина поляна. В същата посока, на около 4,5 km от центъра на града е известната местност на водопада „Райски кът“ с туристически заслон.
До самия град се намира село Заножене, което от 1964 г. е квартал на Вършец. В края на квартала, на 1600 m югоизточно от центъра му, скрита в полите на Стара планина, се намира Заноженският водопад на р. Орловщица, който е една от природните забележителности на вършечкия район.
От Вършец има туристически пътеки до старопланинския връх Тодорини кукли (1785 m), наречен така заради групата от хълмове, които наподобяват женска фигура. Маршрутът започва над квартал Заножене и се преминава за около 4 часа, но съдържа стръмни изкачвания и е подходящ за активни и добре подготвени туристи. До върха може да се стигне по няколко различни пътеки и коларски път. Местността Зелени дел е на 10 km от Вършец и е най-удобният изходен пункт за изкачването на върха. Възможно е и изкачване от хижа „Петрохан“ за около 2,5 часа до четирите върха Тодорини кукли.
На 5 km западно от града, по пътя за Берковица, се намира село Спанчевци, известно също с минерален извор с лечебни свойства.
На 12 km западно от Вършец, след с. Спанчевци, се намира Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий“, основан през ХІІІ в. Манастирът работи всеки ден, а празникът му е 11 май.
Край града на 8 km североизточно (в землището на с. Долно Озирово) има палеонтологично находище на фо̀силна фауна и флора от над 2 милиона години със световна известност ,,,,,, Въз основа на палеонтологичните проучвания на учени от Българската академия на науките (професорите Златозар Боев, Николай Спасов, Васил Попов и Емануил Паламарев) чрез проект за трансгранично сътрудничество между България и Румъния, съфинансиран от Европейския Съюз, на 15.03.2022 год. в града е открит "Палеопарк Вършец". На площ от 10 dka там са представени чрез макети на открито и в музейна експозиция десетки видове птици, бозайници, влечуги и растения отпреди 2,5 млн. г.
През 2007 година в началото на парка Слънчева градина е издигнат паметник на Владимир Висоцки от българския архитект Георги Чапкънов.
Балнеология
Намерените останки от римски балнеологични съоръжения и предмети в град Вършец свидетелстват за използването на лековитите минерални води още от Древността.
Минералните води бликат от няколко извора. Температурата им е от 36,4 °С до 38 °С и са с общ дебит 15 л/сек. Водата от всички минерални извори е със слаба минерализация, алкална, хидро-карбонатна, натриево-сулфатна, ниска водна твърдост, бистра, безцветна и с приятни питейно-вкусови качества. Съдържа съединения на разнородни елементи: основно натрий, по-малко калций и хлор, а освен тях калий, литий, хидро-силикати и хидро-фосфати. Има следи от желязо, барий, алуминий, стронций, фосфати, манган, арсен и др. Подходяща е за вътрешно приемане, за инхалации, за напояване. Водата се прилага за лечение на:,
Функционални болести на централната нервна система
Сърдечно-съдови заболявания
Ендокринно-обменни заболявания
Стомашно-чревни заболявания
Чернодробни заболявания
Болести на периферната нервна система
Подходяща е и за обща профилактика, укрепване и закаляване на организма, физическа и психическа преумора и други.
Във Вършец функционират два санаториума за лечение по клинични пътеки и профилактика и рехабилитация по програмата на НОИ.
Редовни събития
Съборът на града е на 6 май, (Гергьовден).
В края на юли и първата седмица на август се провеждат мероприятията от Празника на курорта, минералната вода и Балкана – изложби на занаяти, културни и спортни събития. В местността „Зелени дел“ над квартал Заножене се организира ежегоден фолклорно-певчески събор „Пей, танцувай и на „Зелени дел“ се любувай“. Тържествената церемония с празничен концерт и илюминации е в първия петък на август.,,
Религии
Еднородно вероизповедание – източноправославно. В църквата „Свети Георги“ е изложена репродукция на неръкотворна икона на Исус Христос. Храмът представлява кръстокуполна базилика. Строителството му започва през 1902 г. Светият олтар с прилежащите му икони е завършен през 1906 г., като е изрисуван от акад. Стефан Иванов. Там могат да се видят икони от ХVІІ и ХVІІІ в. Сред най-големите ценности на храма са четирите полилея, произведени в Йерусалим и Цариград и дарени от местни хора за освещаването на храма от Видинския митрополит Кирил през 1906 г.
В близост в община Вършец се намира се намира действащият девически Клисурски манастир.
Спорт
Във Вършец има няколко спортни отбора:
ФК „Вършец 2012“ (мъже, юноши, деца)
Отбор по противопожарен спорт – МПО Вършец (само деца)
Волейболен отбор – ВК „Вършец“ (деца)
Спортен клуб по планинско ориентиране „Незабравка“ (деца)
Обособена е и танцова паралелка с мажоретки.
Клуб по Конен спорт „Вършец 2014“.
Личности
Д-р Дамян Иванов – първият бански лекар в България и инициатор на балнеоложкото курортно дело в страната, създател на курорта Вършец и първи директор на балнеолечебницата, инициатор на изграждането на „Слънчевата градина“ около банята.
Тодор Божинов (1931 – 1992) – политик от БКП, член на Политбюро и министър в няколко правителства.
Веселин Никифоров (1927 – 2010), професор и управител на БНБ 1974 – 1984.
Вяра Анкова (1966) – генерален директор и председател на управителния съвет на Българската национална телевизия (2010 – 2017 г.).
Лъчезар Станчев (1908 – 1992) – български поет.
Теодор Салпаров – национален състезател по волейбол на поста либеро.
Цветан Цветанов – възпитаник, а по-късно и патрон на помощното училище в града.
Марияна Любенова (1955), професор доктор, преподавател в Софийски университет - автор и лектор на 10 курса за бакалаври и магистри, автор на 15 книги (http://www.nationallibrary.bg/wp/?page_id=67796) и 300 научни труда , член на Съюза на учените в България, Експертната комисия по Биологично разнообразие към МОСВ, Международни платформи, Редколегии и др.
Побратимени градове
Вършец е побратимен град или партньор с:
Никозия, Кипър
Лимасол, Кипър
Сокол баня, Сърбия
Бележки
Външни препратки
Официален сайт на Община Вършец
Информационен сайт за Вършец. Актуална информация за града и общината; Новини; Настаняване в почивни станции, хотели и частни квартири; Предлагани имоти в общината, транспорт, заведения и др.
Вършец.инфо – Блогът на Вършец. Научете повече за гр. Вършец. Вършец – Град на Здравето.
Лечебната вода на Вършец- позната от древността
Бизнес сайт на град Вършец. Каталог на фирмите, извършващи дейност в община Вършец; Бизнес новини
Град Вършец в мрежата. Снимки от град Вършец.
Балнеологични курорти в България
|
{'title': 'Чипровци', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B8%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B2%D1%86%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Чѝпровци е град в Северозападна България, в област Монтана на 49 km северозападно от град Берковица. Градът е административен център на община Чипровци.
Наименование
Първите писмени свидетелства за
|
селището са в латиноезични и турски източници от втората половина на XVI и началото на XVII век, в които името му има множество различни форми – Чипровац, Чипуровац, Кипоровец, Чипоровци, Кипоровац, Кипровци, Чипрофче, Чипоруфца. След Освобождението официалното му име е Чипровци.
Широко разпространено е мнението, че името на Чипровци идва от латинското cuprum (мед) и е свързано с медните рудници в района. Народна етимология го свързва с лично име Кипро или Кипра. Езиковедът Иван Дуриданов отхвърля тези хипотези и извежда името на града от използваната в миналото дума за градина кипур/чипур, от гръцкото κήπος.
География
Град Чипровци е разположен на 508 m надморска височина в тясна долина в Западна Стара планина по горното течение на река Огоста, оградена от Чипровската планина на югозапад и Язова планина на североизток.
Землището на Чипровци е с площ 65,467 km2 и достига на югозапад до границата на България със Сърбия по билото на Стара планина, където най-висока точка е връх Мартинова чука (2011 m).
Един от туристическите обекти е Чипровският водопад, до който се стига по екопътека, минаваща през живописни кътчета от Стара планина.
История
Античност и Средновековие
Чипровци е много старо селище, възникнало още в тракийско време, когато областта вероятно е населявана от трибали. Оттогава датира и рудодобивът по тези земи, като залежите са от сребро, олово, желязо, мед и злато. Областта е завладяна от римляните през 29 г. пр. Хр., когато става част от провинция Мизия. Античното селище е разположено на възвишение на 2,5 km южно от днешния град, като от него са запазени останки, наричани Голямо градище.
През римската епоха районът около селището бил от най-значимите златодобивни райони на Балканите. В късната античност рудодобивът е имал голямо значение за развитието на военното производство в римската Рациария (днешният Арчар). След VI век тук дошли славяните и заимствали производствения опит в рударството от местното население.
В края на Средновековието в Чипровци се установяват саксонски миньори, привлечени за подобряване на технологиите в добивната дейност, като различни автори отнасят заселването им към различни периоди между XIII и XV век. Не е сигурно откъде идват те, но вероятно това е някоя от областите в региона, където има такива саксонски групи – Трансилвания, Влашко или Сърбия. Броят им се оценява на няколко десетки и макар да допринасят за утвърждаването на католическа община в града, през XVI-XVII век те са напълно асимилирани и за присъствието им свидетелства името на една Саксонска махала, както и немски лексикални следи в местния диалект. Те донасят католицизма в Чипровци.
В края на XIV век в региона активна дейност развиват францискански мисионери, като през 1371 година в Чипровци е пренесена от босненския миньорски град Олово смятана за чудотворна икона на Богородица – тя е почитана в продължение на столетия и след Чипровското въстание е пренесена от бежанците в Сибиу. Друг фактор, който може би допринася за утвърждаването на католицизма в града, е подкрепяното от Унгария въстание на Константин и Фружин, двама потомци на българската царска династия, които изглежда приемат католицизма.
Смята се, че в края на XIV век районът на Чипровци е владение на болярския род Соймировичи. След завладяването на Чипровци от Османската империя те се преселват в Дубровник, където в продължение на столетия са част от местната аристокрация, а някогашното им владеене на Чипровци е потвърдено от няколко официални документа на Дубровнишката република.
Разцвет през XV – XVII век
Под османска власт Чипровци и съседните миньорски селища запазват известни привилегии, за да се поддържа добивната промишленост. До края на XVII век градът е център на войводство с 12 селища и в него има право да пребивава само един мюсюлманин. Градът, а поне в отделни периоди и цялото войводство, се управлява от кнез – длъжност, която не е наследствена, тъй като са известни имената на кнезове от различни семейства, главно католически, – подпомаган от общински съвет и може би съдии.
По неизяснени причини през този период Чипровци е част от Софийския санджак, докато разположеното на югоизток село Копиловци е във Видинския. Основната част от областта, най-вече миньорските селища, са превърнати в хас на валиде султан с доход от 380 хиляди акчета, който по-късно е вакъфиран. Самият рудодобив е отдаван на концесия (илтизам) срещу определена годишна такса, включително и на дубровничани, а към края на XVI век местните жители се оплакват, че интензивният добив и проучвания са унищожили голяма част от обработваемите земи в долината. През този период работят 12 самостоятелни галерии в долината, всяка със своя металургична пещ за извличане главно на олово и сребро. Злато се добива в района на Копиловци, както и от златоносни пясъци в наносите на Огоста.
През втората половина на XVI в Чипровци се заселват известен брой православни албанци, които някои български изследователи смятат за българи от Македония, позовавайки се на споменатото в източниците богослужение на църковнославянски език. В същото време някои от бежанците в Унгария след Чипровското въстание продължават да се идентифицират като „арнаути“.
Чипровци е посещаван от няколко видни прелати от Западния обряд – Антиварският архиепископ Амброзий от Рагуза (1565), Петър Цедулин – епископ на Нин, хърватинът Александър Комулович, йезуитът Тома Радио и францисканският монах Петър Злоютрич от Соли. През 1601 г. е изпратено искане от свещениците и жителите на Чипровци и околността до папата Петър Солинат да бъде издигнат в сан епископ. Така той става първият български католически епископ, а Чипровец се издига до ранга на епископски град.
Към края на ХVI век населението на Чипровци се оценява на 1800 до 2500 души.
През първите три века от чуждото владичество Чипровци достига своя икономически, политически и културен разцвет. От занаятите най-голямо развитие получило златарството, като са запазени множество образци на произведени в града култови предмети в православните църкви на България, Сърбия и Влашко. Високохудожествената продукция очертала града като важен златарски център на Балканския полуостров през XVI и XVII век наред с Цариград, Солун и Белград. Търговията със знаменитите чипровски чаши е процъфтявала не само на Балканите и Османската империя, но достигала и Централна Европа. В тази значително замогнала се и културна среда се строели църкви, манастири, училища, богати и красиви къщи.
Около 1436 година в Чипровци е построена нова католическа църква. Градът е посещаван неколкократно от папски пратеници, които оставят сведения за него: епископът на Нин – Петър Цедулин, хърватинът Александър Комулович и йезуитът Тома Радио. През 1578 г. двамата свещеници пеят в чипровската църква на латински. В следващите десетилетия Чипровци става своеобразен католически център и привлича множество будни българи от почти всички краища на страната. Тук се заселват семействата на Парчевич, Пеячевич, Кнежевич, Маринович и други.
В този град седнал на епископския трон българинът Илия Маринов, ръкоположен през юни 1624 г. в Рим за софийски епископ. Оттук ръководил църквите в Българско и във Влашко, защото само преди няколко месеца папа Урбан VIII (1623 – 1644) бил „въздигнал българските францискански мисионери в отделна францисканска кустодия“. След ръкополагането му за епископ е създадено Чипровското католическо училище.
Според посетилият града през 1621 година Пиетро Мазареки той наброява към 800 семейства (5 – 6 хиляди души), а броят на католиците е към 1200. Към 1643 година броят на католиците в Чипровци се оценява на 2140.
Още през XVI век Чипровци се утвърждава като основен опорен пункт на дубровнишката търговия в Северна България, наред с Провадия. През XVII век местни търговци също започват да развиват мащабна дейност, първоначално в съседните области, а по-късно от Цариград до Пеща и Брашов, като се организират в търговски компании, ръководени от капитани. Тези организации се ползват със значителни привилегии във Влашко, като чипровчани установяват своя постоянна колония в столицата Търговище. Причина за това, наред с по-голямата сигурност, е и упадъкът на рудодобива в средата на XVII век, поради изчерпване на лесните за разработка находища. Чипровски общности по това време има също в Къмпулунг и Римник.
В католическите писмени източници от първата половина на XVII век се говори за внезапно влошаване на положението на жителите на Чипровци. Много от дотогавашните привилегии на миньорските селища на практика са премахнати, а местната администрация започва често да прибягва до произволни насилия с цел да получава подкупи от местното население.
След това на епископския престол сяда Петър Богдан Бакшев – Деодат. Трудът и кадърността го изтласкват напред, над всички. Оттук насетне 33 години бие сърцето му само за България. В доклада си до Рим през 1640 г. той пише:
„Това царство България е прекрасно. Украсено е с ширни поля, високи планини и хълмове, приятни гори и дъбрави, оросявано от различни реки и води.“
За Кипровец пише:„Това селище Кипровец плаща годишно на султана около шест товара пари данък и други неща... Тази планина Хемус отгоре е покрита с трева и равна по върховете, няма гори, но пасбища за овци, дето през лятото пасат толкова стада, че управителят може да взима всяка година около 500 скуди само за пасенето на овцете... Аз не бих искал да имам други доходи, би ми била достатъчна тази планина...“
През XVI век се заражда Чипровската книжовна школа. Нейните „върхове“ са: „Абагар“ на Филип Станиславов (отпечатана на 8 май 1651 г. в Рим), богословските, философските и историческите произведения на Петър Богдан, Яков Пеячевич и Кръстю Пейкич. Борбата за национална независимост в средата на XVII век се оглавявала от Петър Богдан и Петър Парчевич. В Гушовския манастир резидира викарият на Софийския православен митрополит. През 1642 г. католиците начело с Петър Богдан искат от Рим Софийската епископия да се издигне до архиепископия и да се изравни с православната църква. През 1668 – 1672 година архиепископ Петър Богдан изгражда нова католическа църква на мястото на тази от XV век, която е в лошо състояние. През този период всеки август в града се провеждат събори на католическата църква в архиепископията.
Чипровско въстание и след него
През септември 1688 г. избухнало Чипровското въстание, оглавено от Георги Пеячевич, Богдан Маринов, братята Иван и Михаил Станиславови и Матея Пеячевич. В местността Жеравица се състояло решителното сражение, където войските на турския васал – маджарския граф Емерик Текели разбили въстаналите българи. Останалите живи се укрепили в Чипровци и в Чипровския (Гушовския) манастир, но и тяхната съпротива била сломена. Настъпили нечувана сеч и зверства. Повече от половината население било избито. Голяма част от оцелелите потърсили спасение във Влашко, Маджарско, Хърватско. Градът бил опожарен, опустошен и разорен, след което никога не достига миналото си величие. Чипровци въстава и в 1836 г. (Манчовата буна), и в 1837 г. (начело с Върбан Пенев). Жителите му участват и във Видинското въстание през 1850 г.
През 1738 г. султан Махмуд I дава амнистия на българите, а през 1741 г. са върнати имотите на завърналите се. Броят на жителите на Чипровци расте, без да се развива рударството, а килимарството осигурява единствено прехраната. Най-заможните се заселват в старата Пазар махала. Занаятчиите в Сребрил, Кюрк и Табашката махали, а останалите в Парцан и Трап махали. След около 50 години след завръщането на православните, се заселват повторно и католиците.
Ставри Попов твърди в родова анкета, че новите чипровчани са дошли от пиротски, царибродски и берковски села, за да възстановят стария Кипровец.
Една интересна родова история споменава, че фамилията Белци (3 къщи от тях има и в село Мартиново) са дошли в Чипровци от с. Бяла, Пиротско.
Друг бежанец се върнал от Берковица в Чипровци; той бил златар. От него е днешната фамилия Сребриловци.
През XIX век голямо развитие получава килимарството. (Според една бележка на поп Лило, килимарството се развива още през първата половина на ХVIII в., вероятно от пиротските преселници.) Известният чипровски килим се изработва ръчно, на вертикален стан, от чиста вълна. Намира пазар по целия свят и днес, а в хиляди домове на България греят багрите на чипровската природа, събрани и увековечени от нежните ръце на чипровските майсторки.
На 8 юли 1876 година, по време на Сръбско-турската война, български доброволчески чети, водени от Филип Тотю и Панайот Хитов, преминават границата и превземат Чипровци, но след няколкодневни боеве с османски части се оттеглят.
След Освобождението
Чипровци дарява през 1879 г. на княз Дондуков най-големия изтъкан дотогава в селото килим „каракачки", с размери 7 Х 6 m – първата голяма слава на чипровските килимари и търговци в столицата. По-късно такива килими украсяват министерските кабинети, домовете на богаташките къщи.
През лятото на 1950 година, в разгара на колективизацията, горянска група подпалва кооперативните кошари в града.
Население
1640 г. – 2060 (1660 католици и 400 деца);
1666 г. – 280 къщи;
1934 г. – 2831;
1956 г. – 3517;
1972 г. – 4262;
2012 г. – 2026 (ГРАО)
Голямата част от населението на града, до потушаването на Чипровското въстание от 1688 г., изповядва католицизъм. Днешните му жители са православни.
Управление
2003 – Иван Марков (Българска социалдемокрация) печели на втори тур с 63% срещу Люсиен Симеонов (БСП).
1999 – Люсиен Симеонов (БСП) печели на втори тур с 53% срещу Анюта Каменова-Борин (ОДС, БББ).
1995 – Иван Марков (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на втори тур със 72% срещу Никола Николов (СДС).
Икономика
Новооткрита мина за добив на флуорит.
Инфраструктура
Култура
Исторически музей
В Чипровци има исторически музей, посветен на историята и развитието на града, което датира още от времето на саксонците. Създаден е през 1988 г. Тогава Чипровци е бил известен със своите самокови (средство за обработка на метала, добит от рудата). В музейната сбирка може да се види макет на това как е изглеждало и как точно е функционирало това съоръжение.
Чипровски килими
Освен с рударство Чипровци е по-известен с килимите си. Те са отразявали душата на създателките си. Основните модели са се предавали от поколение на поколение като така са достигнали и до наши дни. Тези килими, както и съществувалата някога златарска школа са пазили града през дългите години на османска власт. Чипровци е бил под опеката на султанката.
Чипровски манастир
Чипровският манастир се намира по поречието на река Чипровска Огоста в подножието на Язова планина (част от Западна Стара планина), на около 4 km североизточно от Чипровци. Той функционира от времето на цар Симеон I. Името Св. Иван Рилски приема през 1187 г., когато мощите му са транспортирани от унгарския град Етергон по река Дунав до Арчар и Чипровския манастир, където пренощуват една нощ, и след това до Средец. Всички манастири, в които пренощуват мощите му приемат името на светеца.
Редовни събития
Всяка година на 1 май се празнува съборът на града. На него се прави огромна трапеза, на която задължително има печено агне. На този ден в града пристигат от цялата страна много роднини на местните жители. В центъра на града се събира Чипровският духов оркестър, има различни развлечения за малките деца и задължителната народна музика.
Празник на Балкана се провежда в средата на август, когато жители от цялата община и съседните общини опъват палаткови лагери и се забавляват под звуците на музикална програма организирана от общината.
Всяка година на 6 септември всички отиват в планината на мястото, където преди столетия се е намирал Гушовския манастир. Според местна легенда преди много години на този ден хората са ходели в планината при манастира, а от балкана слизал бял елен, който носел името Гушовец. Хората го чакали да си почине и да пие вода, и го принасяли в жертва. Един ден обаче еленът закъснял и хората го заклали преди да си е починал, и да пие вода. Оттогава, никога повече не дошъл елен.
От 2014 началото на май се провежда фестивал на чипровския килим. Изложени са много килими – на площада и на прозорците на общината и на къщите на чипровчани. В отделни палатки е показан производственият процес – от чепкането на вълната, през преденето, багренето, насноваването и самото тъкане. За гостите има подредени торлашка баница с печени кори, домашно овче сирене и греяна домашна ракия.
Кухня
Пълнени чушки с боб
Зелеви сарми с ориз и орехи
Пържено по чипровски
Баница с печени кори (обге)
Кюфтенца с боб
Печено агне в пещ
Крем карамел в тиква
Известни личности
Родени в Чипровци
Георги Павлов – Павлето – художник (1913 – 1995)
Альоша Кафеджийски – скулптор (1937)
Радка Стефанова – народна певица (1959)
Жоро Василев – художник (1960)
Георги Тачев – художник (1961)
Пламен Велинов – композитор (1963)
Елвис Кръстев – оперен певец (1967)
Мариета Ангелова – текстописка (1969)
Камелия (певица) – попфолк певица (1971)
Петър Богдан (1601 – 1674) – български книжовник и католически архиепископ
Петър Парчевич
Георги Пеячевич
Франц-Ксавер Иван де Пеячевич
Побратимени градове
Раковски
Вижте също
Българска католическа книжнина
Черкичи-Парчевичи
Пеячевичи
Кнежевичи
Томагионовичи
Соимировичи
Станиславови
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
История на килимарството в Чипровци
Сайт на Община Чипровци
|
{'title': 'Омар Шариф', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BC%D0%B0%D1%80%20%D0%A8%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%84', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Омар Шариф (; ), известен още като Омар Ел-Шариф (роден като Мишел Димитри Шалхуб) е египетски актьор, носител на награда „Сезар“ и три награди „Златен глобус“, номиниран е за награди „Оскар“ и „Сател
|
ит“. Най-известен е с ролите си във филмите „Лорънс Арабски“ (1962) и „Доктор Живаго“ (1965).
Биография
Шариф е роден на 10 април 1932 г. в униатско семейство на ливански емигранти в Александрия, Египет. Почива на 10 юли 2015 г. от инфаркт в Кайро, Египет.
Кариера
Снимал се е в над 100 филма и сериала. Шариф също така е известен като играч на бридж.
Избрана филмография
Източници
Външни препратки
Египетски актьори и актриси
Носители на Златен глобус
Носители на Златен глобус за най-добър поддържащ актьор
Носители на награда Сезар
Бриджори
Египетски спортисти
Родени в Александрия
Починали в Кайро
|
{'title': 'Белене', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бѐлене е град в Северна България. Градът е административен център на община Белене.
География
Местоположение
Белене се намира в Област Плевен – на 60 км в североизточна посока от областния център П
|
левен и в близост до град Свищов – 26 км. Другите близки градове са Никопол – 37 км на запад от Белене и Левски на юг – 46 км.
Община Белене се намира в северната централна част на Дунавската равнина, на северната държавна граница на република България с република Румъния, от километър 582 до километър 567 на десния бряг на река Дунав в плодородната Свищовско-Беленска низина (с площ 160 000 дка). Територията на общината е 285 046 дка (285 км²), от които 12 110 дка са фонд „населени места“. За площта си е една от малките общини в България. Състои се от шест населени места – общинският център град Белене (8174 жители) и пет села (кметства) – Деко̀в (466 жители), Татари (313 жители), Петокладенци (396 жители), Кулина вода (186 жители) и Бяла вода (330 жители). Броят жители в Общината възлиза на 9865 души (към 15 март 2016). Естественият прираст в общината е отрицателен – под средния за областта (минус 98 за 2014 г.) и страната, което се дължи на ниския коефициент на раждаемост (около и под средния за областта и страната) и високия коефициент на смъртност (около и над средния за областта и страната). Поддържането на тези стойности е резултат от застаряването на населението и промените в репродуктивните му нагласи, които до голяма степен се дължат на ниския жизнен стандарт.
Релеф
Релефът на общината е предимно равнинен. Надморската височина на Беленската низина е 20,80 м. Землището на град Белене обхваща заливната тераса на река Дунав, която е отводнена през 1947 г. с насипна дига, мрежа от помпени станции и отводнителни и напоителни канали. Най-високата точка е при с. Деко̀в – 35 м., а най-ниската в гр. Белене – 20 м. Строителството на защитната дига в Дунавския участък Свищов – Белене – Никопол е извършено в периода 1939 – 1947 г., но е проектирано значително по-рано. Първо е построена дигата от Свищов до Белене, с което е отводнена около 60 000 дка плодородна земя, която дотогава е неизползваема поради честите заливания от Дунав и невъзможността да бъде засадена с каквото и да е. В строителството вземат масово участие местните жители и трудоваците от специално създадената за целта 13 дружина. Дигата е дълга около 16 км, от които през 1939, 1940 и 1941 г. са построени 7 км, през 1942 г. – 6 км. дига, а през 1943 г. и останалите 3 км. През юни 1947 г. започва изграждането на дигата Белене – Никопол, дълга 17 км и 300 м. Построена е за 5 месеца, от юни до октомври 1947 г. За издигането на дигата са изкопани 1 300 000 м³. пръст. На нея се трудили 4000 души трудоваци от Пета трудова дружина от Велико Търново. Всеки ден са работили по 400 волски впряга само от Белене. В строителството вземат участие всички села от Свищовска и Никополска околии. Главен организатор на строителството от Белене е тогавашният кмет Йосиф Вартоломеев Колипатков. С построяването на дигата се пресушават Беленското и Свищовското блата и се усвоява плодородната земя на Беленската низина. От друга страна това довежда до нарушаване на екологичното равновесие в региона, изразяващо се преди всичко в рязко намаляване на местообитанията и количеството на водолюбивите птици и рибата.
Беленската низина е старо, изоставено легло на р. Дунав, запълнено с наносни материали и льос. Тя е една от най-големите и плодородни низини по Българското Дунавско крайбрежие, разположена между Свищов и Никопол, с дължина 38 км.
Град Белене е единственият български дунавски град, който не се развива като пристанище. Причината за това е, че точно срещу него се намира Беленският Дунавски архипелаг и талвегът минава откъм северната страна на Архипелага, т.е. край град Белене минава един широк (от 250 до 500 м.) дунавски ръкав, който е сравнително плитък и с непостоянна дълбочина. Това е обусловено от специфичното проявление на русловите процеси на реката тук, които водят до непрекъснато наслагване на инертни материали (чакъл и пясък). Даже и след като с помощта на драги-дълбачки и мощни земснаряди се увеличи дълбочината на дунавския ръкав, много скоро след това реката възстановява наносите и ръкавът става отново плитък. Най-близкото пристанище и граничен контролно-пропускателен пункт се намират в гр. Свищов. През 2010 г. е завършен и изграден фериботен терминал в гр. Никопол, осъществяващ връзка с гр. Турну Мъгуреле в Румъния.
Почви
Доминират черноземите (карбонатни/кестеняви – calcaric/kastanik, CHk; обикновени – haplic, CHh; глееви – gleyic CHg; лесивирани – luvic, CHI. Специфични са по-обширните площи на фаоземите обикновени (haplic, PHh); лувикови (luvic, PHI); пясъчните (Arenosols); засолените (Solnochaks). По дунавските острови и заливната тераса на низината се срещат алувиални, алувиално-ливадни и блатни почви. Всички тези почви са високоплодородни и благоприятстват отглеждането на голям брой селскостопански култури и развитието на животновъдството. Растителността е представена от дървесни видове – върби, тополи, трепетлика, черна елша, липа, а така също и блатна растителност (главно тръстика), храсти, тревни формации и пасища.
Климат
Районът попада в централната част на Средния климатичен район на Дунавската хълмиста равнина, в умерено-континенталната климатична подобласт от Европейско-континенталната климатична област. Зимата тук е една от най-студените за условията на България, а лятото твърде горещо. Обичайният ход на времето през десетилетието 2000 г. – 2009 г. съществено се различава от сезонните промени в миналото (до 70-те години на миналия век). Пролетта започва рязко изведнъж, с високи понякога температури от средата на месец март и към месец май се установява типично лятно време. През различните години лятото върви от дъждовно начало, влажно и променливо време по средата и сухо, горещо и ветровито време към края (август и септември). Поради климатичните промени на планетата засягащи всички територии, често се случват и горещи и сухи лета с много малко валежи (2003 г.) последващи от години с много и проливни дъждове (2004, 2005). Тенденцията е да се запазва това редуване на сухи и дъждовни години. Хладното есенно време започва към средата на октомври, като се наблюдава удължаване на есента до средата на месец декември. Мъгли започват да се появяват още в края на септември, а първите есенни слани се образуват в началото на ноември. Типични зимни снеговалежи започват вече много късно, най-рано в края на декември или дори чак през януари. Истинските зимни студове са от порядъка на минус 10, минус 14 – 15 °C, в изключително студени зими (2012) до минус 25 – 26ºС.
Климатът е умерено-континентален и се характеризира със студена зима и горещо лято. През най-студения месец (януари) средномесечната температура е -0,7 °C, а през най-топлия месец на годината (юли) средномесечната температура е 24,5 °C. Абсолютната максимална температура в станция Свищов е 43 °C (август), а абсолютната минимална е -28 °C (януари). Средната годишна температура е 12,36 °C. В тази част на Дунавската равнина се проявява една от най-големите за България средногодишни температурни амплитуди – 25,2 °C.
Районът се характеризира като един от сухите за страната. Средногодишният валеж е 528 mm срещу 650 mm за страната. Режимът на валежите е изразено континентален с максимум през септември – 61 mm и минимум през януари – 29 mm. Максималната годишна сума от валежи съставлява 930 mm (за1964 г.), а минималната от 290 mm (за 1906 г.). Устойчива снежна покривка не се образува всяка зима. Тя е със средна продължителност около 15 дни. Средната дебелина на покривката е около 15 cm. Начална дата на образуване на снежна покривка е около 20 декември, а на разтопяване – 13 март.
В течение на една година има около 100 ясни и толкова облачни дни. Останалото време е с променлива облачност. Най-многобройни ясни дни се наблюдават в август (17 дни).
Режимът на мъглите се характеризира с наличие на гъсти и продължителни мъгли през зимните месеци.
През годината се случват средно около 25 дни с бури. Най-много те се случват през юни (6,9 дни). За 20-годишен период са наблюдавани и отбелязани 68 случая с виелици през зимния период.
Обледенявания се появяват по електропреносните мрежи. В района на Белене аварии от такъв характер не са регистрирани. Градоносни валежи са характерни през летния сезон. Честотата им е сравнително малка. Няма статистика за градоносни валежи в общината. Катастрофални урагани и смерчове също не са регистрирани.
Средната годишна температура на почвата на дълбочина от 2 до 125 cm се движи в пределите 12,9 до 13,4 °C, като нормативната дълбочина на замръзване на почвата е равна на 70 cm. Преобладават ветровете с направление югозапад – 28 %. По-рядко се повтарят ветровете с направление североизток – 23 % и западно направление – 21 %. Съществена особеност за целия климатичен район е значителният брой дни с тихо време. Атмосферното налягане има максимални значения през зимата и минимални през лятото. Атмосферното налягане (барометрично) за гр. Белене с надморска височина 28 – 30 m, е 997 mbar и стандартно отклонение ± 25 mbar, в зависимост от другите параметри на атмосферата (температура, влажност, вятър и други). В годишен размер максималната сумарна слънчева радиация се наблюдава в юни-юли (506 cal/cm²). Най-малък поток сумарна радиация е отбелязана в декември-януари (88 – 84 cal/cm²). Годишната сумарна радиация съставлява 3649 cal/cm².
Природа
Води
Водните ресурси в общината са представени от водонапорните подпочвени води. Основно влияние върху водните ресурси на общината естествено оказва р. Дунав. Гъстотата на речната мрежа е под 0,2 км/км² Преобладават подпочвените води. Общата твърдост на водата е висока – от 3 до 11 mg/equ. Главно значение в практическо отношение имат грунтово-поровите води в алувиалните отложения на реката. Алувиалните отложения в Свищовско-Беленската низина са добре изучени във връзка с отводняването на низината, с проучванията за хидрокомплекса „Никопол – Турну Магуреле“ и строителството на АЕЦ Белене. Алувиалните отложения представляват двупластов комплекс с дебелина, изменяща се от юг на север от 3,8 до 20 м. Горният глинесто-песъчлив комплекс е с дебелина около 9 м. Долният пласт на алувия (с дебелина 8 – 9 см) е изграден от чакълесто-песъчлив материал. Запълнителят е предимно от едрозърнест пясък и дребен чакъл. Чакълите са сравнително чисти, но в тях има малко фино- и дребнозърнести примеси.
Изградената отводнителна система целогодишно стабилизира динамиката на подземните води във вътрешността на терасата. При подпор на р. Дунав в крайбрежната ивица от терасата, амплитудата на водните нива се увеличават значително.
Дебелината на льосовия комплекс се изменя, като в северна посока достига 30 – 50 м, докато в южна посока изтънява до 12 – 15 м. Водното ниво обикновено е в льосовите отложения, но независимо от това подземните води са ненапорни. По наклонените терени край река Дунав е проявена най-вече водната и по-слабо ветровата ерозия на почвите. Основната причина за това явление е ниската лесистост в тези терени и неправилната обработка на земята. Поради това, че почвите в района са предимно с лек механичен състав, ерозионните процеси не са достигнали много големи размери.
Важно място в географската характеристика на Община Белене заема река Дунав. Преди всичко тя дава реални възможности да се оформи гр. Белене като важен транспортен възел – съчетаващ воден, автомобилен и железопътен транспорт. Водите се използват и за напояване на селскостопанските култури.
Защитени територии и ландшафт
На територията община Белене се намира част от природния парк Персина, който обхваща територии и от общините Свищов и Никопол, както групи от островите в българския участък на р. Дунав в този район. Той е единственият природен парк в българския участък на р. Дунав. Обявен е със Заповед№ РД-684 на 4 декември 2000 г. от тогавашния министър на околната среда и водите Евдокия Манева. Групата от острови, наречена „Беленски дунавски архипелаг“, се състои от 19 острова, като по-големите са островите Персин, Магареца, Голяма Бързина, Малка Бързина (Бързинчето), Милка, Китка (Кичето, Люта), Камен и др.
Част от националното природно богатство в община Белене е Персина, един от единадесетте природни парка в България, който съхранява ненадминати и уникални естествени местообитания за страната. В границите на общината и Парка е включен и комплексът Беленски острови – най-голямото по площ Рамсарско място в България, състоящо се от 19 острова с различна големина, някои от които непрекъснато променят формата, размерите и местоположението си един спрямо друг. Един от тях е остров Персин (Белене) – най-големият български остров. Той е и най-големият естествен дунавски остров и четвърти по големина по цялото течение на река Дунав, като се има предвид, че по-големите от него са изкуствено създадени. Формата му е елипсовидна, с дължина около 15 км и ширина, достигаща на места до 6 км. В най-високата си част е 23 м, а в най-ниската – 17 м или средно 21 м над морското равнище. Остров Персин е равен и нисък, изграден от речни наноси, с много пясъчни плитчини. В по-голямата си част почвата е наносна, песъчливо-глинеста, сбита, дълбока, с високи подпочвени води. Площта му е обрасла с върбови и тополови гори, храсти от аморфа, къпини, камъш, тръстика, пасища, обработваеми площи и няколко блата, разположени в северната му част и обявени за резерват.
Остров „Персин“ е опасан с околовръстна и с две напречни диги, по които преминават пътища. Около 37 000 дка от остров Персин (о. Белене) са обработваеми земи и пасища. За регулиране нивото на подпочвените води, отводняване и създаване на обработваеми земи е изградена отводнително-напоителна система, състояща се от дигите, отводнителни канали и отводнителните помпени станции „Персин-1“ и „Персин-2“. Има и напоителна помпена станция „Акация“, която вече е неизползваема. Независимо от това, при особено високи води на Дунав, голяма част от остров Персин за дълго време е наводнена. Големи наводнения в района на Беленския Дунавски архипелаг стават през 1897, 1900, март 1942, зимата на 1953, 1970 и 1999 години. На о. Персин се развива дърводобив, земеделие и животновъдство. Първото залесяване на малка площ от о. Персин с топола се извършва през 1939 г. Тук се намира най-известното място за лишаване от свобода в България – Затвор – Белене. Островът е свързан с българския бряг при град Белене посредством мост, изграден от понтони, които са на въоръжение в Българската армия.
Най-важният тип екосистеми в Парка са заливните крайдунавски гори и вътрешни блата. За опазване на тези хабитати са обявени редица защитени територии:
Резерватите „Китка“ и „Милка“, разположени на едноименните острови от Беленския дунавски архипелаг, обявени с основна цел запазване на първичната характерна растителност и като местообитание на редкия морски орел;
поддържан резерват „Персински блата“ и защитена местност „Персин изток“, обхващащи източната част на остров Персин, обявени с цел опазване на гнездови колонии на редица видове птици и съхранение на типични заливни гори, блата и блатна растителност;
Защитена местност „Кайкуша“, разположена на южната граница на Парка, обявена с цел опазване на естественото местообитание на редки водоплаващи птици и растителни видове, както и характерния облик на района.
Друга природна забележителност са 18 вековни дървета (предимно бяла топола т.нар „каваци“), намиращи се на остров Персин, с обиколка между 5 – 6,5 м, височина 23 – 26 м и възраст 150 – 200 г.
На територията на общината се срещат над 170 вида птици, като голяма част са световно застрашени видове – морски орел, малък корморан, червеногуша гъска, белоока потапница, ливаден дърдавец, къдроглав пеликан, мочурно шаварче и др. По време на следгнездовите скитания и миграцията многочислени ята от къдроглави пеликани, големи корморани, сиви гъски, зеленоглави патици и речни чайки се настаняват по пясъчните коси между островите, което превръща комплекса Беленски острови в едно от най-интересните места за изследване на водолюбивите птици.
Изключително разнообразна е и растителността в ПП „Персина“. Описани са 475 вида висши растения, 162 от които са пряко свързани с наличието на вода. Наред с естествените заливни гори от върби и тополи, по рядко ясен и бряст, се срещат някои редки и застрашени видове като жълта водна роза, дяволски орех, блатен спореж, обикновена мехурка, плаваща лейка, лъскаволистна млечка, ръбестостъблен лук, блатно кокиче. Уникалният лонгозен характер на гората се дължи на добре развитите увивни стъбла на дивата лоза и хмела, както и на редките лианни видове гръцки гърбач и увивен устрел, а също така дива тиква и американска бодлива краставица.
Защитените територии в границите на Община Белене (Източник: РИОСВ-Плевен отдел „Биоразнообразие“, План за управление на ПП „Персина““):
Природен парк „Персина“, землище на гр. Белене, гр. Никопол, гр. Свищов, с. Ореш, с. Драгаш войвода – с площ 21 762,2 ха, обявен Заповед №РД-684 4 декември 2000, включен в Натура 2000 – BG0000396 за хабитатите.
Защитена зона „Никополско плато“, землище на гр. Белене и община Никопол, с площ 223 ха – обявена със Заповед №841/17 ноември 2008 г., включена в Натура 2000 BG0002074 за опазване на дивите птици.
Защитена зона „Комплекс Беленски острови“, землище на гр. Белене, с площ 689 ха – обявена със Заповед № РД-82 от 12 февруари 2008 г., включена в Натура 2000 BG0002017 за опазване на дивите птици.
Защитена зона „Свищовско Беленска низина“, землище на гр. Белене и гр. Свищов, с площ 544 ха – обявена със Заповед № РД-768 от 28 октомври 2008 г., включена в Натура 2000 Да BG000208 за опазване на дивите птици.
Защитена местност „Киселец“, землище на с. Кулина вода с площ 10 ха, обявена със Заповед 1187/19 април 1976 г., включена в Натура 2000 – BG0000247 „Никополско плато“.
Защитена местност „Персин – Изток“, землище на гр. Белене с площ 718 ха, обявена със Заповед №1106/2 декември 1981 г. на КОПС., включена в Натура 2000 – BG0002017 Комплекс „Беленски острови“.
Защитена местност „Кайкуша“, землище на гр. Белене и с. Ореш с площ 240 ха, обявена със Заповед №438/ 2 август 1978 г., включена в Натура 2000 – BG000208 – „Свищовско-Беленска низина“.
Поддържан резерват „Персински блата“, землище на гр. Белене с площ 385 ха, обявен със Заповед №№1106/2 декември 1981 г. на КОПС., включена в Натура 2000 – BG0002017 Комплекс „Беленски острови“.
Резерват „Китка“, землище на гр. Белене с площ 25 ха, обявен със Заповед №1106/2 декември 1981 г., включена в Натура 2000 – BG0002017 Комплекс „Беленски острови“.
Резерват „Милка“, землище на гр. Белене с площ 30 ха, обявен със Заповед Заповед 2245 от 30 декември 1956 г., включена в Натура 2000 – BG0002017 Комплекс „Беленски острови“.
„Малката делта“ на река Дунав
Такава „Малка“ делта не съществува, а става въпрос за Беленския Дунавски архипелаг, състоящ се от 19 острова (сред които и най-големият естествен дунавски остров Персин, обозначаван неправилно на географските карти като о. Белене), два биосферни резервата (Персински блата и Китка), природна забележителност (източната част на о. Персин), естествени заливни гори, наблюдавани от института по заливните гори във Виена и обекти на програмата „Зелен Дунав“ (островите Китка и Милка, на които гнездят по една двойка морски орли). Заради изключително богатата си и разнообразна флора и фауна, Беленския Дунавски архипелаг се нарежда на второ място след Дунавската Делта по своето екологично значение в целия Дунавски Басейн и затова е известен и като „Малката делта на река Дунав“. Беленският Дунавски архипелаг е най-големият на Дунав (над 51 000 дка площ и около 18 км дължина), следван от Козлодуйския, Вардимския, Ломския и Силистренския. Започва от км 558 и завършва при км 576 и се намира на територията на община Белене, съгласно териториално-административното деление на Република България. Цялата площ на Архипелага е изключителна държавна собственост, заета от гори с държавно значение. Беленският Дунавски архипелаг се състои от 19 острова: Камен, Голяма Бързина, Малка Бързина (Бързинчето), Милка, Китка(Кичето, Люта), Маргарита, Кукудей, Магареца, Щуреца (Белица), Предел, Персин (о. Белене) и пет румънски острова, един от които се казва Малък Кондур. Нивото и русловите процеси на Дунав непрекъснато променят формата, размерите и местоположението един спрямо друг на 4 – 5 от островите на Архипелага. На 7 август 1944 г. в района на км 574 (при о. Бързина) британски самолети извършват бомбардировка над два немски бойни кораба и един товарен австрийски кораб. Корабите са потопени и в резултат на речните наноси около тях се образуват трите малки безименни острова.
Уникалността и екологичното значение на Беленския Дунавски архипелаг се състои в това, че:
това е най-големият дунавски архипелаг, състоящ се от 19 острова, сред които е и най-големият български остров Персин (о. Белене);
тук се намират два биосферни резервата – „Персински блата“ и „Китка“, а и целият архипелаг е защитена територия;
над архипелага се пресичат пътищата на прелетните птици (Via Pontica и Via Aristoteles), много от които гнездят в резерватите на архипелага;
тук е едно от най-интересните места за наблюдение на водолюбивите птици в България;
в резервата „Персински блата“ гнездят застрашени от изчезване птици и се срещат редки блатни растения;
на островите „Милка“ и „Китка“ гнездят по двойка морски орли – много рядко срещан вид, включен в „Червената книга на България“, в световната „Червена книга на фактите“, в книгата „Застрашени птици в Европа“ и „Червена книга на СССР“;
БДА се нарежда на второ място след Дунавската делта по своето екологично значение, което е с европейско измерение.
Резерватът „Персински блата“ (385,2 ха) се намира в североизточната част на остров Персин (о. Белене) от Беленския Дунавски архипелаг. В резултат на проучванията, извършени от Първата Дунавска екоекспедиция (1976 – 1980 години), съставена от ученици и природолюбители от град Белене, ръководени от учителката по биология Анка Врайкова и, по предложение на института по екология към БАН, блатата на остров Персин (о. Белене) са обявени за резерват със заповед № 1106 от 2 декември 1981 г. Състои се от свързаните помежду си езера Песчиня (Рибя уста) – 182 ха, Мъртво блато – 122,6 ха, Старото блато и Дульова бара – 80,6 ха. Буферната му зона е с площ 551,3 ха. Трите езера представляват релефно понижение към средата, като дълбочината им по време на пълноводие на Дунав достига 2 метра. Езерото „Песчиня“ е продълговато, с чисто дъно и много риба. Резерватът е обрасъл с вековни върби, камъш, тръстика, водна лилия – едно от най-големите находища в България (блатото Дульова бара), плаващ воден дяволски орех – джулюн (срещащ се само тук и на още две места в България), водна папрат, четирилистно разковниче и друга блатна растителност. Поради това върбите по западния му бряг са любимо място за кормораните и други блатни птици. Тук се срещат 19 редки видове водоплаващи птици, в т.ч. малкия корморан, големия корморан, речната чайка, дивата патица, сивата гъска, белочелата гъска, червеногушата гъска, бялата чапла, белобузата рибарка, червеновратия гмурец. По-постоянен обитател на о. Персин е червеникавата чапла, която се среща рядко в Европа и е под закрилата на закона. Тук могат да се видят черен щъркел, немия лебед и къдроглавия пеликан. Повечето от растителните и животинските видове, които се срещат в резерватите на Архипелага са вписани в Червената книга на България. Голямото значение на резервата „Персински блата“ се определя не само от гнезденето на редки видове птици, а и от това, че той е важен етап от миграционния прелет на много водолюбиви птици. По-голямото от блатата – Мъртвото е разположено между островната опашка и блатото Песчиня. Гърлото му в долния край е отделено от Дунав с шлюзово съоръжение, наречено Гарда. По време на високите пролетни „черешови“ води, вратите на гардата се отварят и по канал, дълъг 2 км, водата навлиза първо в Мъртвото блато, а оттам и в езерото Песчиня. С водата навлиза и голямо количество различна по вид риба. Блатото Песчиня е единственото в България място, където гнезди червеновратия гмурец. Тук се намират най-многочислените колонии от белобуза рибарка. Единствено тук и в резервата Сребърна се е запазила като гнездеща речната чайка. В резервата „Персински блата“ все още гнезди и застрашената от изчезване като вид сива гъска. Тук е едно от двете местообитания в България на големия корморан. Остров Китка (о. Люта) е държавен биосферен резерват с площ 25,4 ха, обявен за резерват със заповед № 1106 от 2 декември 1981 г. Типични за него са девствените върбови гори, които се наблюдават от института по заливните гори във Виена и са обект на програмата „Зелен Дунав“. На острова гнезди двойка морски орли – един изключително рядко срещан вид, включен в червената книга на България. Морският орел е защитен от ЗЗП / 1962 г. Остров Китка и блатата на остров Персин (о. Белене) са обявени за резервати през 1981 година, а на остров Милка, заради двойката морски орли и естествената заливна гора, не се извършват никакви горско-стопански дейности. С цел опазването му е наложително разгръщането на по-широка разяснителна работа сред ловците, както и стриктното спазване на Вашингтонската конвенция за ограничаване на търговията със застрашени видове.
Блатото Кайкуша – пример за съдбата на Дунавските влажни зони
Блатото „Кайкуша“, разположено в Дунавската равнина, до градовете Белене и Свищов е пример за съдбата на влажните зони през последния век. До пролетта на 1948 г., по време на така наречените „Черешови води“, низините по крайбрежието на реката са били изцяло заливани. Оттеглянето на водите е оставяло обширни блатисти площи, подобни на Свищовското и Беленското блата. Периодично заливани – мочурищата и постоянните блата, са покривали около 11 000 ха. Цялата територия е била използвана главно за риболов и животновъдство. След Втората световна война основната политика на България (както и на другите Европейски страни) е насочена към създаване на нови райони за интензивно земеделие на храна за хората. Вследствие на това през 1952 г. започва отводняването на дунавските блата. Директната връзка с р. Дунав е прекъсната и е построена система от диги и отводнителни канали. Това е довело до пълното пресушаване на огромна част от блатата. Един от остатъците на големите блата е Кайкуша, който поради изключително разнообразният си птичи свят през 1978 г. е обявен за защитена местност. По-голяма част от бившите блата обаче са превърнати в обработваеми земи. Една част от тях, въпреки впечатляващите отводнителни системи остава непригодна за земеделие. На такова място например е изграден рибарника край с. Деко̀в. Сега стойността на Кайкуша както за хората, така и за Природата е силно намаляла. Икономическото състояние на страната и района са довели до ситуация, при която Кайкуша не носи почти никаква полза за местните хора. Поради прекъснатата връзка с реката блатото не може да играе ролята на естествен развъдник за рибата. Ето защо за разнообразието в „Свищовско-Беленската низина“ може да се говори само в минало време. Единствено може да се предполага за разнообразието на дивия свят, обитавал територията от 1200 ха в някогашните постоянни блата. Патици, потапници, гмурци и дъждосвирци са се размножавали в блатата. Последните са служили за богата хранителна база на обитаващите ги през размножителния период или по време на миграциите и зимуването чапли, ибиси, пеликани, корморани, щъркели и гъски. Тук са идвали да търсят храна и гнездилите на о. Персин колонии от най-различни видове чапли и корморани, достигали до 9000 екземпляра. Блатата са предоставяли отлични условия не само за редки видове риба, но и за ценните в стопански отношение – щука, сом и шаран. В блатата са намирали убежище и вече застрашените в цяла Европа видри. През 1978 г. Кайкуша предоставя, все още добри условия за размножаване на водолюбиви птици, което причина за обявяването му за защитена местност. Последващите действия в района, не са съобразени с ефекта, който ще имат върху Кайкуша и довеждат в наши дни до пълното осушаване на блатото. Сред малкото днешни обитатели на защитената местност са водните костенурки, червенокоремни бумки, водни жаби, жаби-дървесници, шаварчета и някои прелитащи в търсене на храна чапли. Липсата на достатъчно дълбока вода е довело до пълното обрастване с тръстика (вторична сукцесия). Липсва водното огледало.
В продължение на много години хората от селата и градовете около Кайкуша са живели със и от влажните зони. Дълго време това е било едно противоречиво взаимодействие. Реката с периодичните си наводнения е била заплаха, но в същото време е била и източник за преживяване: риболовът е бил, а и сега е важен икономически фактор, типичен за района. В хрониките се споменава, че в средата на 19 век по р. Дунав и от блатата край с. Белене и гр. Свищов се лови много риба. Данните сочат, че през 1851 г. е имало износ на риба за Молдова, Русия, Сърбия и Влашко, а за Австрия – рибна мас. Изнасят се големи количества прясна и прясно осолена риба /косат, шаран, моруна и щука/ за Цариград, Варна, Габрово, Пловдив, София и др. Някои данни от 20 век свидетелстват за все още съществуващото рибно богатство на реката. Така например през 1926 г. уловът на риба от Свищовското и Беленското блата е достигнал 442 тона. В наши дни ситуацията е коренно променена. Блатата са пресушени, а рибарите трудно могат да се похвалят с такъв улов от река Дунав. Освен рибата, блатата са били източник и на други ресурси. Влажните ливади са предоставяли добри възможности за пасищно животновъдство. Огромните по площ блата са били обитавани от различни видове водоплаващи птици. Липсата на открита водна площ е причина за изчезване на многобройния преди дивеч, което е еднакво лошо както за ловците и рибарите, така и за биологичното разнообразие. Обширните масиви с тръстика и папур са били ценен строителен материал. Тази суровина се е използвала интензивно и е била съществен икономически ресурс. Богатата флора и фауна е била причина още през 1940 г. Свищовско-Беленските разливи да бъдат характеризирани като „първокласен обект на стопански туризъм“. Именно стопанската значимост на това природно богатство кара Стоил Станев да възкликне: "Това единствено съображение да се създаде от Свищовско-Беленските разливи обект на стопански туризъм е достатъчно, за да бъде запазена „Свищовско-Беленската низина“ непокътната като природен паметник. И ако тук има засегнати частни интереси, ще трябва да отстъпят на общия национален интерес. Предприетото пресушаване на низината ще трябва да се коригира..."
История
Белене е селище с близо десетвековна история. Животът тук съществува от дълбока древност. В локализираните над 20 тракийски могили са открити пет културни пласта. Първите датират от късния неолит, продължават през бронзовата и медната епоха и са доказателство за непрекъснат живот по тези места в продължение на 1200 години. От IV век пр.н.е. до началото на I век. тези земи са обитавани от тракийското племе гети, наричано още димензи. Белене възниква на мястото на древно тракийско селище, по-късно римска крепост и митническа станция Димум, просъществувала до 1 век. Наличните данни определят неговото възникване през 1086 г., когато част от павликянското население след потушаване на Тракийското въстание напуска околностите на Пловдив и се заселва до разрушената и обезлюдена древноримска крепост Димум (Думом).
През Средновековието селището се е наричало Дунавград (Tunaburgos). В околностите на Белене са открити следи от славянско селище и землено укрепление. Липсват обобщени сведения за селището за периода от 5 до 15 век.
Селото се споменава в османски регистри от 1479/80 година, като по това време е павликянско село с 49 домакинства. По-късно павликяните от селището се покатоличват. От историята и легендите са известни около 18 наименования на селището. По-популярните са: Димум, Павликянско Белене, Белянско, Белени. Заселилите се в него павликяни изповядват една от разновидностите на богомилската ерес. От една страна те се опълчват срещу християнството, а от друга не желаят да приемат исляма. За да се спасят и смекчат турските издевателства от 1605 г. до 1620 г. павликяните биват приобщени към католическата вяра от босненския католически мисионер епископ Петър Солинат. Независимо от приемането му в лоното на Римокатолическа църква, населението запазва езика и народността си. Приемането на католическата вяра се отразява благотворно върху развитието на Белене.
Според проф. Любомир Милетич, след погрома на Чипровското въстание от 1688 г. около 2000 души от Белене се преселват във Влашко за да се спасят от турските зверства. След време част от тях се завръщат, но някои вече усвоили румънския език и нрави. След Освободителната Руско-турска война от 1877 – 1878 г. турците се изселват, а се заселват българи от Габровско, Еленско, Тревненско и Търновско, с което Белене остава с чисто българско население.
С Указ № 546 на Президиума на Народното събрание от 7 септември 1964 г. Белене е обявен за град. Общината е обособена с Указ № 2294 от 22 декември 1978 г. Тук се е намирал и най-големият Концентрационен лагер („ТВО Белене“) след вземане на властта от Комунистите и Отечествения фронт в България. Той е създаден на остров Персин (или познат още и като о. Белене (остров)) на р. Дунав през пролетта на 1949 г. с цел там да бъдат концентрирани всички лагеристи в страната и през 1950 година повечето други лагери, като Ловеч, Куциян, Скравена, Босна, Бухово и други, са закрити, а затворените в тях – преместени в Белене.
Съвременната история на град Белене е представена в документалния филм „Проблемът с комарите и други истории“, чийто фокус са АЕЦ „Белене“ и концлагерът.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 6195 българи, 283 турци и 91 цигани.
Религии
За разлика от повечето други български градове, преобладаващата религия в град Белене, също като гр. Раковски в област Пловдив, е католическото християнство. Изградени са и функционират две католически църкви – „Рождение на Блажена Дева Мария“ (1860 г.) и „Свети Антон Падуански“ (1893 г.), една православна – „Свети Великомъченик Георги“ (1874 г.), и един „Параклис на Божието милосърдие“ (2011 г.) в двора на хотел, близо до градския плаж.
Белене е родно място на Блажения Епископ Евгений Босилков (1900 – 1952), мъченик за вярата и беатифициран на 15 март 1998 г. в базиликата „Свети Петър“ от папа Йоан-Павел II. В църквата „Рождение на Блажена Дева Мария“ се намира Светилището с късче от мощите на Монсеньор Босилков – място за поклонение на вярващите християни.
Политика
Избори за кмет на Община Белене:
2019 – Милен Дулев (Местна коалиция) 51,41%[
2015 – Милен Дулев (МК Бъдеще за Община Белене) 57,19%[
2013 – Момчил Спасов (Коалиция за България) 51,20%
2011 – Петър Дулев (Коалиция за България) 50,75 %
2007 – Петър Дулев (Коалиция за България) 54,08 %
2003 – Петър Дулев (Коалиция за България) печели на първи тур с 58 % срещу Емил Михайлов (СДС).
1999 – Емил Михайлов (СДС) печели на втори тур с 52 % срещу Петър Дулев (БСП, БЗС Александър Стамболийски, БСДП).
1995 – Петър Дулев (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 56 % срещу Петър Добрев (Народен съюз).
Побратимени градове
Вигонца, Италия
Белвил-на-Лоара, Франция
Хаидушамшон, Унгария
Деврек, Турция
Лазне Белохрад, Чехия
Попещ Леордени, Румъния
Обнинск, Русия
Икономика
Община Белене е сред общините, които се характеризират с периферен статус. В същото време тя може да бъде определена и като такава в неравностойно положение, поради факта, че малкият размер се съчетава с ниско ниво на развитие на местната икономика и географско положение на брега на р. Дунав. Нивата на услугите в селските райони са значително по-ниски от тези в урбанизираните територии и са далече под средните нива за ЕС.
Град Белене е структуриран като енергиен център през периода 1970 – 1990 г. на миналия век, със започване строителството на Хидротехнически комплекс „Никопол-Турну Мъгуреле“ и Втората атомна електроцентрала. След спиране на двата обекта и последвалите икономически затруднения, са налице редица проблеми и ограничения. Местната икономика, доминирана от строителството, преработвателната промишленост и селското стопанство, постепенно загуби голяма част от своята конкурентоспособност. Основните причини за настоящото състояние са свързани с напускане на големите строителни компании след спиране дейностите на площадката на АЕЦ-Белене, загубата на пазари във връзка с икономическата криза, остарелите техника и технологии, ниската производителност на труда, раздробеното, неполивно и нискоефективно селскостопанско производство, недоизградена и/или амортизирана бизнес, техническа, социална и туристическа инфраструктура. Всичко това доведе до увеличаване на безработицата с бързи темпове до 9,56 ‰ (октомври 2010 г.), съгласно данни на Бюро по труда – гр. Белене), намаляване на доходите, засилване на неблагоприятните демографски тенденции (намаляване на населението с 12 % за последните 10 г., увеличаване на миграционните процеси и др. по информация от НСИ).
Тези проблеми са резултат предимно от намаляващата привлекателност на селските райони, като място за работа и за живеене, и увеличаващите се различия между селските и градски райони. С влошаващото се качество на живота и намаляващите възможности за работа селските райони преживяват демографски спад и свързаната с него намаляваща заетост и се наблюдава трайна миграция към градските центрове на селското население.
Основни работодатели в общината са военно формирование 55-и инженерно-сапьорен полк (Поделение 28880), която активно участва във всички задгранични мисии на Българската армия, няколко големи шивашки цеха, изнасящи продукция за Италия и Турция, фирма за производство на месни продукти „Микроарт-7“, фирма за луксозни мебели ПТ – ГЕОРГИ ДЕНЕВ, ЕСМ – „Инженеринг“ АД, МАЙКРОМЕТ – ООД, ЕНЕРКЕМИКАЛ ЕООД, които извършва строително-монтажни работи и производство на бетонни вибро-елементи и изделия, – производство на метални конструкции и съоръжения и др, Община Белене, няколко банкови институции.
Растениевъдството заема най-голям дял от селскостопанското производство на Общината. Структурата на производство се характеризира с преобладаващо производство на полски култури. Основни култури са: пшеница, ечемик, царевица, рапица, слънчоглед. От земеделските земи с най-голям дял са нивите. Не са малко на брой и животновъдните стопани, отглеждащи добитък – предимно крави, овце и кози.
Основната тежест на общинската икономика се поема от микропредприятията, които показват най-добри общи икономически резултати. Перспективите са за продължаване на тенденцията в контекста на строителството на втора атомна централа, като се очакват по-добри резултати и от останалите видове стопански единици.
Основните структуроопределящи предприятия в местната икономика са:
НЕК" – ЕАД, клон „АЕЦ – БЕЛЕНЕ“ – инвестиционно предприятие с предмет на дейност съхраняване и поддържане на доставеното оборудване и незавършено строителство на площадката на „АЕЦ – Белене“;
МАЙКРОМЕТ – ООД – производство на метални конструкции и съоръжения;
ЕСМ – „ИНЖЕНЕРИНГ“ АД – строително-монтажни работи и производство на бетонни вибро-елементи и изделия;
„МУЛТИТЕРМ“ ООД – отоплителни и вентилационни инсталации и топлоизолации;
СД „МИКРОАРТ – 7“ – производство на колбаси и други месни изделия;
ЕТ „ПТБ – ГЕОРГИ ДЕНЕВ“ – производство на мебели;
ЕНЕРКЕМИКАЛ ЕООД
На територията на общината са регистрирани общо около 270 търговски предприятия, които работят главно в сферата на търговията и услугите.
АЕЦ Белене
Един от основните икономически фактори за развитието на общината е НЕК ЕАД – София – клон „площадка АЕЦ Белене“ – инвестиционно предприятие с предмет на дейност съхраняване и поддържане на доставеното оборудване и незавършено строителство на площадката на „АЕЦ – Белене“. След взетото правителствено решение и подписаното споразумение за строеж на АЕЦ-Белене предприятието е закрито, а служителите му ще бъдат преназначени в ново предприятие, чието име все още не е известно.
Транспортна инфраструктура
През територията на общината не преминават международни пътища, както и автомагистрали и първокласни пътища от републиканската пътна мрежа.
Основната част от пътищата са четвъртокласни. Характерни са ниските им транспортно-експлоатационни качества и пропускателна способност, което се отразява отрицателно върху движението и транспортната достъпност до селищата.
Списък на общинска пътна мрежа – IV клас в община Белене:
IV-52025-/II-52/ – Татари-Петокладенци – 9,8 km
IV-52026 – Деко̀в-спирка Деко̀в – 1,3 km
IV-32030 – Бяла Вода-Драгаш войвода – 6,75 km
IV-52031-/II-52/-Кулина Вода – 5,8 km
IV-34205 – Санадиново-Петокладенци-Стежерово – 6,3 km
Списък на местните пътища в община Белене:
Път №1 Път гр. Белене-ХТК /включващ обходен път/-11,26 km
Път №2 Пътна връзка РСБ-път с. Деко̀в – 0,290 km
Път №3 Белене-АЕЦ /външен път III етап/ – 5,195 km
Път №4 гр. Белене-АЕЦ /външен път I етап/ – 5,800 km
До гр. Белене има изградена железопътна мрежа, но движението на влакове по отсечката Ореш – Белене е спряно поради нерентабилност.
Местоположението на гр. Белене по второстепенния ръкав на р. Дунав и наличието на Беленския комплекс острови не позволява изграждането на пристанищен терминал за речен превоз. За тази цел биха могли да се ползват близкото пристанище Свищов, където е най-близкият гранично-пропускателен пункт с Република Румъния. Новият фериботния комплекс Никопол – Турну Мъгуреле или бъдещото строителството на АЕЦ – Белене биха стимулирали подобряването на местната транспортна инфраструктура.
Култура и образование
В гр. Белене съществуват 4 театрални самодейни състава:
театрална трупа „Ядреналин“ към ПГЯЕ „Мария Склодовска-Кюри“, режисьор Митко Рупов
театрална трупа към СУ „Димчо Дебелянов“, режисьор Фердинанд Савчев
театрален състав „БелАрт“ към НЧ „Христо Ботев-1892“ режисьор Митко Рупов.От 2021 година трупата е принудена да напусне читалището и се изявява като самостоятелна.
театрална трупа към ОУ „Васил Левски“ режисьор Павел Каракашев.
Трупите редовно участват в Международния фестивал на любителските комедийни театри, пантомима и сатира гр. Тополовград, Националния фестивал на любителските театри с международно участие гр. Каварна, Националния фестивал на любителските театри без жури гр. Трявна, Националния фестивал „Лачените обувки“ гр. Берковица и други
Образование
Професионална гимназия по ядрена енергетика „Мария Склодовска – Кюри“, директор: инж. Мая Гъркова
СУ „Димчо Дебелянов“, директор: Анелия Генова
ОУ „Васил Левски“, директор: Румяна Богданова
Редовни събития
Фестивал „Театрални срещи“ – май
Традиционен турнир по футбол на малки врати „Георги Цветков“ – януари и февруари
детски футболен турнир под Егидата на Кмета на Общината
Международна регата TID по р. Дунав – през 2014 г. регатата не спира в гр. Белене;
Традиционен панаир на гр. Белене – всеки първи уикенд на месец септември (петък-неделя)
Фолклор
Белене, към читалище „Христо Ботев-1892“: Група за автентичен фолклор „Извор“, фолклорен ансамбъл за обработен фолклор „Димум“ (с участия в международни концерти и фестивали в Румъния, Гърция, Турция, Италия, Франция, Унгария и др.), школи за народни танци – обхващат 80 деца на различни възрасти, детски театър и театрална
трупа „БелАрт“, група за стари градски песни „Беленка“, мъжка вокална група „Стил“, кръжок „Млад краевед и природозащитник“;
Кухня
Триеница (домашна юфка с месо);
Прясол (влашко ястие от печени чушки, домати и патладжан с чесън и печена риба);
Мазница и бърканица (вид тутманик);
Лукми (вид бухти);
Качамак;
Смесена туршия /пупиреница/ (приготвя се от различни зеленчуци и плодове)
Забележителности
В далечното минало за Белене са били типични тесните, кални и прашни улици и схлупени къщи, покрити със слама. Имало и много землянки. Безбройните блата в низината и островите били развъдник на комари, а маларията – нещо обичайно в живота на беленчани.
Археологически и архитектурни обекти:
Регистрирани са над 20 тракийски могили, над 36 паметници от римски, ранносредновековни и средновековни селища;
Kрепост Димум – античната митница на Мизия, останките са в гр. Белене на брега на Дунав;
Антични канали „Гърла“ – западно и източно от Белене;
Останки от средновековното селище Секуриска край с. Бяла вода;
„Правия камък“ край село Петокладенци;
Некропол от 7 могили край с. Деков и древноримска баня в двора на училище „В. Левски“ в Белене;
Военни паметници: два в Белене (в Парка на признателността и в църквата „Рождество на Блажена Дева Мария“) и един в с. Татари (на градския площад);
Музейни сбирки към читалище „Христо Ботев-97“ в Белене и читалището в с. Деков.
В памет на загиналите във войните граждани на община Белене са построени 3 военни паметника – 2 в Белене (в Парка на признателността и в църквата „Рождество на Блажена Дева Мария“) и един в с. Татари (на градския площад).
Димум – античната митница на Мизия
Римският град Димум в Белене е обявен за паметник на културата от национално значение с ДВ бр. 88/1965 г. Античният Димум е бил част от укрепителната система на дунавския лимес на Римската империя.
Паметникът е със значителна историческа, художествена, научна и познавателна стойност и може да се превърне в оригинална и желана туристическа дестинация.
Уникалността му се свързва с откритите останки на първата, най-древна митническа станция в Мизия (римска провинция, обхващаща днешна Северна България), когато река Дунав става граница на Римската империя. Сведения за това се съдържат в надпис от Гиридава. Димум е бил входна търговска врата за региона (I-IV век след Хр.) и един от най-ранните военни кастели, важен военен пункт от римската епоха (9 – 14 г.), включващ и база на дунавската флота. В периода 325 – 337 г. Димум е един от големите градски крайдунавски центрове и последната, най-северна митническа станция на диоцеза Илирик – Potrorium Iliricum. Откритите паметници показват, че в непосредствена близост се е развил и голям тракийски център с резиденция на тракийски владетел (I хил. пр. Хр.). Дотук е стигнал в похода си през Тракия и великият Александър Македонски, създателят на първата световна държава в древността.
През 1905 г. Шкорпил за първи път описва Димум. През 1989 – 1990 г. Димитрина Митова-Джонова започва археологически проучвания на кастела, наложени от строителни дейности в двора на ОУ „Васил Левски“. В резултат на това са установени границите на крепостта, като са разкрити западната правоъгълна външна кула, фланкираща западната порта и участък от южната крепостна стена с U-образна кула. Направена е консервация на U-образната кула със запечатка от цимент и речен филц. Добре запазените останки от крепостните стени и кули на Димум (от южната му половина, другата сега се намира под водите на р. Дунав) дават възможност за тяхното експониране и представяне по атрактивен начин пред туристите.
На настоящия етап и двете открити части от кастела се нуждаят от спешна реставрация и консервация.
Западната кула се намира на брега на река Дунав, в терен, отреден за Крайдунавски парк. От западната кула над терена са останали западната крепостна стена с дължина 55 метра, южната и част от западната стена на кулата. Цялата северна страна и северозападният ъгъл на кулата липсват изцяло. Те, заедно с цялата северна част на Димум, са отнесени от водите на Дунав. Предполага се, че северната стена на кулата е била на разстояние 13,80 м от вътрешната страна на южната стена – върху най-стръмната част от брега на реката.
Южната крепостна стена се намира в двора на ОУ „Васил Левски“, изцяло под нивото на прилежащия терен. От крепостната стена са разкрити около 60 м, началото на югоизточния ъгъл на крепостта и U-образна кула. В добро състояние е само U-образната кула. Останалата част от крепостта се е рушила и затрупала цокъла от ранния период на изграждане на стената.
Известни личности
Родени в Белене
Евгений Босилков (1900 – 1952), епископ на Никополската епархия и мъченик на вярата
Михаил Борозенков, пътешественик
Карл Раев (1881 – 1967), католически свещеник
Никола Алексиев (.....-1964 г.), първият депутат от с. Белене
Живели в Белене
отец Дамян Талев (1911 – 1998), католически свещеник, администратор на Никополската епархия
епископ Петко Христов (1950 – 2020), епископ на Никополската епархия
отец Паоло Кортези (р. 1974) – католически свещеник, пасионист
Починали в Белене
епископ Иполито Агосто (1838 – 1893), епископ на Никополска епархия
Александър Гиргинов (1879 – 1953), политик
Димитър Савов (1887 – 1951), политик
отец Игнат Бадов (1919 – 2001), католически свещеник, възкресенец
Източници
Външни препратки
Официален сайт на общинска администрация Белене
Списък на крепостите в община Белене
Сайт на Културен Център Евгений Босилков
Трейлър на „Проблемът с комарите и други истории“ – документален филм, посветен на град Белене
Пристанищни градове в България
Градове на Дунав
|
{'title': 'Левски (град)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%28%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Лѐвски е град в област Плевен, Централна Северна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Левски. Населението на града към 2009 година е 10 571 жители.
География
Общ
|
ина Левски е разположена на територия от 414 км2 в Дунавската равнина, Тученишко-Долноосъмски район. Преобладаващ в общината е равнинният релеф – гр. Левски е разположен на около 60 м надморска височина. Градът се намира на 9 km от Летница, на 54 km от областния център Плевен и на 208 km от столицата София. Климатът е умереноконтинентален, благоприятен за развитието на зърнени, зеленчукови, технически и овощни култури.
Население
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2021):
История
Старото име на Левски (до 1897 г.) е Караагач (от турски – Черен бряст). Днешната гара Левски преди Освобождението от османска власт е била населена предимно от турци. Някои са го наричали Турски Караач, за разлика от с. Български Караач, днешното с. Тотлебен.
През 1880 г. в Турски Караач е имало 1082 жители. Шест години след Освобождението, през 1884 г. се отваря основно училище, а през 1887 г. се построява българска църква.
През 1881 г. правителството на Драган Цанков предлага в Народното събрание да се проучи построяването на жп линия София – Дунава. Със закон от 15 февруари 1883 г. строежът започва. По това време се строи и железопътният възел гара Левски.
Линията е открита официално от княз Фердинанд на 8 ноември 1899 г. с начална гара София – Роман – Плевен – Горна Оряховица – Шумен – Варна.
Село Караач в това време е било невзрачно, потънало в кал, къщите малки и нестабилни. По нищо не могло да се сравнява с близките до него селища като Летница, Александрово и др.
Железницата и построяването на гарата правят селото неузнаваемо и то постепенно изменя своя вид. През 1912 г. се приема и първият му градоустройствен план, което дава възможност да се разраства към гарата. Създават се производствени предприятия и културни учреждения. Построената през 1910 г. мелница „Ориент“ привлича производители от много по-широк регион. В селото се установяват много професии като обущари, шивачи, дюлгери, коларо-железари, дърводелци, хотелиери и др. Предприемчиви търговци от Севлиево, Габрово и Троян навлизат в икономиката на селото с търговски магазини и започват да возят с БДЖ товари за населението като сол, газ, пирони, подкови, каменна сол от Румъния, дървен строителен материал от Балкана, пясък и баластра от Дунава. На територията на селището се открива маслобойна, общинска работилница за консерви. Отваря се и аптека, назначен е фелдшер. Произвеждат се много вина, които се транспортират с бъчви за големите градове и София. Селяните отварят така наречените мази (складове за зърнени храни), изкупуват зърно и чрез гарата ги транспортират за вътрешността на страната – включително за подбалканските краища, Ловешко, Троянско, Габровско, Тетевенско (чрез Червен бряг).
Общината обявява дните 28, 29 и 30 август ежегодно за панаирни дни, дни на срещи на парични и натурални размени на стоки и животни, птици, занаятчийски произведения и дни на семейни и родови срещи.
В началото на 1927 г. започва строежът на птицекланица за износ във вагони на живи птици за Италия и Австрия, финансирана от Италиано – българско експортно дружество „Гуардини, Фачинкани и Сие“ (Милано). С всеки изминал месец работата се увеличава. Първоначално се изнасят живи птици в специални вагони с хранилки и придружители по пътя, които подхранват птиците до Милано. Работната сила в този бизнес се увеличава и това подтиква италианците да инсталират ледогенератор за производство на калъпи лед, посредством ел.агрегат. Така била осветявана птицекланицата, а впоследствие срещу стар мед биват осветени няколко улици в селото. Дневното производство на заклани птици е било от 3 до 5000 броя.
Още през 1912 г. по инициатива на местната интелигенция и с помощта на общината се разкрива прогимназия, а през 1922 г. – непълна гимназия (до 10 клас). През 1939 г. се открива и пълната гимназия. Сегашната гимназия носи името на родения в Левски Крум Попов – първият земеделец кмет на София. Художествената самодейност завладява умовете и сърцата на млади и стари.
Открива се лекарски участък и наред с това в селото се установяват и двама частно практикуващи лекари – д-р Белчев и д-р Николов.
Пред очите на съвременниците израства едно ново селище. И целият му живот е тясно свързан с железопътната линия и оформянето на железопътния възел. Гара Левски става един от важните железопътни пунктове на Централната линия. Населението намира своя поминък предимно в железницата. Новопоселниците работят по строежа на линията, а после остават в групите по поддръжката. Наред с чиновниците по движението, дошли отвън, се обучават и местни младежи. Духът на железничарите започва да властва и става дух на цялото селище.
Тук ще споменем и първия началник станция Левски – със заповед 1354 от 29.10.1899 г. е назначен чиновникът от Каспичанската станция Ат. Велев. Човек с професионален опит и подчертана култура, Велев е бил не само железничар, но в много отношения и учител по железопътно дело на назначените стрелочници, маневристи, кантонери. А вечер е водещият организатор в читалището. Наред с учителя, попа и кмета обликът на железничарските селища до голяма степен се определя и от културата и инициативността на началник станцията.
През 1945 г., година след деветосептемврийския преврат, село Левски става първото село в България, обявено за град от комунистическата власт. В града е основано ОТКЗС „Комуна“.
Религии
В града и общината живеят православни, католици, мюсюлмани и евангелисти. В града има католическа енория „Свети Йоан XXIII“, а в общината има няколко католически села (Малчика, Трънчовица).
Политика
2015 – Любка Александрова (БСП)
2011 – Любка Александрова (БСП) печели на втори тур изборите за кмет – срещу Георги Караджов (Коалиция „За Левски“)
2007 – Георги Караджов (Коалиция „За Левски“) печели на втори тур изборите за кмет – срещу Любомир Личков (БСП)
2003 – Георги Караджов (Левски в 21 век) печели на втори тур с 57% срещу Румен Бояджиев (Коалиция за България)
1999 – Асен Диков (Народен съюз) печели на втори тур с 52% срещу Георги Янков (БСП)
1995 – Светлин Ангелов (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на първи тур с 52% срещу Николай Колев (СДС)
Икономика
Град Левски е голям транспортен възел – от главната линия София – Варна, тук влаковете правят връзка за Троян и Ловеч, Свищов. През града преминават два третокласни, но много оживени републикански шосейни пътища – (общо като направления) – Свищов – Левски – Ловеч – Троян и Никопол – Левски – Павликени – В. Търново. На 8 км северно от Левски преминава първокласния път София – (Русе) – Варна. Трасето на бъдещата магистрала „Хемус“ ще преминава на десетина километра южно от Левски.
Традиционните за Община Левски, много добре развити, хранително-вкусова, машиностроителна и лека промишленост, преживяха тежък период след навлизането на пазарните отношения в България. От около 2000 година се забелязва оживление в икономиката. Увеличават се инвестициите и на местния бизнес, и на външните фирми, работещи на територията на общината.
С отлични позиции и разширяваща се пазарна ниша е „ЕСМОС“ АД – машиностроителен завод, специализиран в производството на машини за преработка и рециклиране на пластмаси. С дългогодишния си опит, значителна производствена база и високи капацитетни възможности, с квалифициран и компетентен персонал, сертифицирано по международните стандарти ISO 2001:2008, ISO 14001:2004 и OHSAS 18001:2007, дружеството е водач в производството на машини за сепариране и рециклиране на Балканския полуостров.
Продължава да разширява дейността си проспериращата „Бултрекс“ООД /продажба и сервиз на селскостопанска техника/. Налице е инвеститорски интерес за изграждане на преработвателни предприятия и други производства. Прекратява дейността си през 2012 година.
Срещу гарата се намира „КИП“-Левски. Това е предприятие от структурата на НК „Железопътна инфраструктура“. Създадено на 1 юли 1977 г. През 30-годишната си история се развива успешно като метрологичен център. Тук се извършва ремонт на уреди от скоростомерна инсталация на локомотиви, проверка на средства за измерване, производство на резервни части за локомотиви.
Основно реконструирани и преоборудвани със средства от САПАРД работят „Мандра-1“ ООД в с. Трънчовица и „Месокомбинат – 2000“ /бивш „Родопа“/ в гр. Левски. Оранжерии „Гимел“ продължават доброто си развитие, което не бе прекъснато и през 90-те години.
Оценявайки предимствата на гр. Левски като местоположение и комуникации, от 2008 г. недалеч от ЖП-гарата се реализира съвместна инвестиция на „Силвамаш“ (България) и шведския гигант ИКЕА.
Обществени институции
Читалище „Георги Парцалев“
Вестникът на Община Левски – „ЛЕВСКИ днес“
Народно читалище „Просвета“ – основано през 1901 г.
Образование
Професионална гимназия по селско стопанство „Никола Йонков Вапцаров“
Професионална гимназия по транспорт и лека промишленост
СУ „Крум Попов“
НУ „Христо Ботев“
ОУ „Максим Горки“
Забележителности
Паметник на Васил Левски (намира се в парка до жп гарата);
Стар каменен мост – „Римски мост“ (намира се в землището на с. Българене);
Лесопарк „Шаварна“;
Паметна плоча на кан Кубрат с пръст от гроба му (централна алея)
Музеи
Къща музей на Георги Парцалев
Малък етнографски музей към училище ПГСС Никола Йонков Вапцаров
Редовни събития
18 юли – Празник на град Левски
Всяка събота – пазарен ден.
Последната събота и неделя на месец август – панаир.
От 2005 г. насам, всяка година в дните около 16 юни (рожден ден на Георги Парцалев) се провежда Фестивал на изкуствата „Парцалев“.
След възстановяване на пистата през 2006 година, на мотополигон „Левски“, край с. Козар Белене (на 4 км от Левски и непосредствено до първокласния път София-Варна) се провежда редовно кръг от националния шампионат по мотокрос „Левски Гран при“.
Личности
Георги Парцалев – актьор
Васил Маринов – писател и журналист, роден в с. Варана
Камен Асенов – актьор
Никола Николов – дългогодишен писател и журналист, роден в с. Варана
Тодор Георгиев Николов – академик и доктор по геология и геолого-минералогическите науки, роден в с. Варана
Анета Тодорова – журналист и издател
Галя Колева Топчева – състезател, треньор и съдия по конен спорт от световен мащаб, републикански шампион и носител на многобройни отличия от балкански, европейски и световни първенства
Веселина Геновска – писател
Крум Попов – деец на БЗНС, кмет на София (1892 – 1923)
Любена Нинова – поп певица
Данела Радкова – певица
Дончо Цончев – писател
Людмила Радкова – певица
Ралица Ангелова – певица (група Тоника)
Петър Стойчев Пенков – почетен гражданин на гр. Левски
Христо Ряховски – адвокат, есперантист
Рени – фолк певица
Бойка Русанова – певица и музикален учител
Владимир Иванов – лекар и общественик, дългогодишен ръководител на Централната клинична лаборатория в Медицинския университет в Плевен, бивш председател на Районната лекарска колегия в Плевен и общински съветник
Иван Кръстев Иванов – писател и автор на произведения за деца, роден в с. Варана на 08.04.1920 г.
Силвия Великова – журналист
Илия и Георги Миланови – футболисти на Литекс (Ловеч) и Националния отбор на България
Григор Вачков – актьор, роден в с. Трънчовица
Михаил Попов Геновски – български юрист и политик от Българския земеделски народен съюз (БЗНС), министър на земеделието и държавните имоти през 1945 – 1946 година.
Лиляна Рачкова – герой на социалистическия труд
Борислав Георгиев Николов – инженер технолог, предприемач, месопреработвател и животновъд, основател и собственик на „Бони Холдинг“ АД
Източници
Външни препратки
Сайт на община Левски
|
{'title': 'Славяново', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Славяново е град, разположен в Северна България и второто по големина селище в Община Плевен, област Плевен, на 30 км североизточно от областния център.
География
Градът е разположен в Средна Дунавс
|
ка равнина със слаб наклон от запад на изток. На 6 км от града се намира село Коиловци, близо до Славяново е и село Тотлебен. Селището отстои на 30 км североизточно от общинския и областния център Плевен, на 35 км южно от река Дунав, на 5 км от река Осъм и на 5 км северно от главния път Плевен – Русе. Най-близкото до града пристанище на река Дунав е в Никопол, отстоящо на 46 километра. Град Славяново разполага с обширно и равно землище на площ от близо 100 000 дка, от които 75 000 дка орна земя с лек наклон на изток към река Осъм. В покрайнините на града са разположени няколко язовира. Разстояние до столицата: 189 км от София. Площта на град Славяново е 93,454 km² (НСИ).
Климат
История
До 1934 година селището се нарича Турски Тръстеник, за да се отличава от Марашки Тръстеник, сегашния град Тръстеник. През 1974 година е обявено за град. Турски Тръстеник е името, което град Славяново носи до 1934 година. Градски статут получава точно четири десетилетия по-късно – през 1974. Точната дата, за която е признат за град, е 4 септември 1974 година. Тогава с указ 1942 е официално признт за селище от градски тип, като това го прави един от най-младите градове в страната. Селището обаче съществува много преди да бъде признато за град – още в годините на петнадесетото столетие. От 4 – 3 век преди новата ера датират най-ранните следи, показващи наличието на човешки живот по тези земи. Намерените останки от жилища, керамични фрагменти и оръдия на труда са категорично доказателсво за съществуването на живот. Намерени са и различни останки и монети още от времето на римската империя, по време на управлението на Александър Велики. Това говори, че в близост до днешния град е имало селище от римски тип, което се е намирало на древен път в посока към Никопол. В резултат на върлуващата в римското селище бобонна чума обаче, населението е принудено да го напусне и така се заселва в днешното разположение на един от най-големите градове в област Плевен.
До втората половина на 17-ото столетие в Славяново се заселва многобройна общност от хора, състояща се предимно от българи и турци. В годините на Кримската война се заселват още татари и черкези, което допринася още повече за колорита на населението. В онези години територията на населеното място не представлява нищо повече от малка низина, доста обрасла с непроходима тръстика. Също така има голямо наличие на изворна вода, а в околностите се простират големи по площ пространства с дъбови гори. Името Турски Тръстеник селището получава поради факта, че в него живеят доста турци. След края на освободителната война обаче по-голямата част от тях се изселват. През 1860 година местното население проявява инициативност в желанието да изгради собствен православен храм. През 1864 година Мустафа Чанашки успява да издейства ферман от султана за строеж, като отстъпва собствен парцел. Чанашки е тогавашният кмет на града, а самата църква е окончателно построена в сегашния си вид през 1870 година. Тя представлява кораб, издигнат високо над земята.
Религии
Християнска – източноправославна; мюсюлманска – сунитска.
Образование
Училище „Христо Ботев“, което е носител на орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен и на званието „Национален първенец по опазване на околната среда“ и почетно знаме.
Начално училище „Св. св. Кирил и Методий“, основано през 1923 г.
Забележителности
Дом за възрастни хора „Свети Лазар“
Картонажен цех
Лековит минерален извор. Не работи
Млечни продукти Лазарова
Паметник над гроба на генерал-майор Вилхелм Олдекоп, командир на 2-ра бригада от 9-а кавалерийска дивизия, починал на 9 септември 1877 г. поставен от военната му част
Паметник над гроба на генерал-майор Вилхелм Олдекоп, поставен от съпругата и двамата му сина, посетили мястото през 1902 г.
Редовни събития
Ежегоден събор и панаир на 24 май.
Празник по случай обявяването на Славяново за град 4 септември.
Други
Открита през 1983 г. минерална баня.
Град Славяново е побратимен с:
Кайзерслаутерн, Германия
Спорт
Футболен клуб „Вихър“ е създаден през 1921 г. До 1955 – 1960 г. в Славяново съществуват още 4 футболни отбора.
Кухня
Най-известното ястие е разновидност на боб и пълнени чушки, наречена „Бобец от сладкия“ и яхния от сини сливи.
Галерия
Вижте също
Външни препратки
Група във Фейсбук
Радио и телевизия в Славяново
|
{'title': 'Ветово', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Вѐтово (местно произношение: Вя̀тово) е град в Северна България, област Русе, административен център на община Ветово, 3-ти по население в областта след Русе и Бяла.
География
На няколко километра с
|
е намира природният парк.
Води
През територията на община Ветово протичат подпочвени реки, което дава възможност за направата на дълбокосондажни кладенци „Кайнака“ в град Ветово и сондажни кладенци в местността „Курторман“ между Глоджево и Ветово.
Покрай землището на Ветово, на около 2 километра от града, служейки за граница със землището на Цар Калоян, тече река Бели Лом, която при село Писанец се събира с Царкалоянската река и по-надолу, след сливането ѝ с Черни Лом, става река Русенски Лом.
Изкопаеми
В местността Башака по поречието на Бели Лом се намират най-богатите залежи на каолин на Балканския полуостров. Пластовете са дълбоки повече от 8 метра. От каолина се произвежда керамика, порцелан и стъкло, които се изнасят в Австрия, Италия и Германия.
Население
Населението е главно от българи, турци и кримски татари. Има и цигани, изповядващи исляма, и т. нар. „бургуджии“ – цигани, които изповядват християнската религия и основно са железаро-ковачи.
1880 г. – 1803 души
1887 г. – 2170 души
1892 г. – 2430 души
1900 г. – 2686 души
1905 г. – 3209 души
1910 г. – 3506 души
История
Ветово е древно селище. Споменава се в османотурски извор от 1530 г. като част от Никополския санджак.
По време на Балканската война през 1912 година 3 души от Ветово се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.
До Освобождението във Ветово живеят много малка част българи. Първата компактна група българи идва във Ветово през 1880 г. от село Топчии, Разградско (общо 14 семейства). После през 1880-те години идват и други български семейства от селата Нисово, Костанденец, Божичен, Осенец, Кривня, Иваново, Червен. Татарите (кримски татари) идват във Ветово още след Кримската война (1853 – 1856). Ветовският краевед и поет Димитър Христов Ковачев (Димитър Вятовски) допуска, че има още няколко вълни през 1860-те. Обща характеристика на селото прави Емине Махмудова Абдиева (1858 – 1954), жителка на Ветово, през 1870-те години:
Село Ветово е било разположено само в махала Долна и в част от сегашната махала Копеле. В него живеели няколко фамилии: Караахмедови, Кьомюрджиеви, Махмудови, Пехливанови, Карапанлиеви, Писанцалиеви, Янъкови, Камберови и други... Тогава тези фамилии са ползвали само два кладенеца, които по онова време се намирали в края на селото.
Предполага се, че първото училище във Ветово е турското училище, но от кога е съществувало не се знае. Първоначално обучението ставало в джамиите, където е имало специални стаи. Сред първите учители в турското училище е Сали Пехливанов. От 1 януари 1947 г. Частното турско основно училище става Държавно малцинствено турско основно училище „Назъм Хикмет“. През 1880 г. в селото е основано и първото българско училище, което се помещавало в частна къща. Пръв учител бил даскал Минчо, който бил учител и шивач. Други учители в това училище са били Станчо Друмев Джамбазов (1882 – 1883) и Иван Пинтев (1883). През 1884 г. започнало строежът на сградата на училището, като средствата се осигуряват от дарения. През 1885 г. строежът е завършен и учебната 1885 – 1886 г. занятията се провеждат в новото училище. На 22 декември 1900 г. в сградата пламнало пожар, което унищожило всичко. През 1912 г. поради нарастващия брой на учениците възниква и първоначалното училище „Христо Ботев“. През 1920 – 1921 г. е открита и прогимназията „Васил Левски“, която на 5 септември 1953 г. се обединява с начално училище „Хр. Г. Данов“ под името НОУ „Васил Левски“. На 1 януари 1960 г. НОУ „Васил Левски“ се обединява с НОУ „Назъм Хикмет“. Друго училище, което е съществувало във Ветово е Допълнителното земеделско училище, разкрито на 5 ноември 1939 г.
Народно читалище „Селска пробуда“ е учредено в с. Ветово на 22 февруари 1909 г. като член на Русенския околийски читалищен съюз и Върховния читалищен съюз. Читалището има библиотека и читалня, урежда сказки и четения, литературно-музикални вечеринки и утра, театрални представления, вечерни и неделни образователни и професионални курсове. В читалището се организират художествени и промишлено-стопански изложби, екскурзии за членовете. По време на Първата световна война читалището временно прекратява дейността си, поради мобилизацията на всички членове, но на 22 декември 1918 г. тя е възстановена. Читалище „Селска пробуда“ продължава дейността си и след 1944 г. До 1950 г. издръжката на читалището идва от наемите на читалищните ниви. През 1954 г. читалището се преименува на „Н. Й. Вапцаров“.
Джамията, намиращата се в центъра на града, е построена около 1667 г. Нейното минаре е срутено след земетресението от 1977 г. През 1903 г. с общи усилия на всички етноси от Ветово е построена църквата „Св. Иван Рилски“. През 1925 г. е построена т.нар. „Татарска джамия“.
Към края на XIX в. и началото на ХХ в. във Ветово се създава местната структура на политическата партия БЗНС (през 1899 г.) от Стойко Йорданов и Станчо Андреев. През 1900 г. главно в Североизточна България се провеждат масови протести на селяните, които се противопоставят срещу натуралния данък, въведен от правителството на Тодор Иванчов (1899 – 1901 г.). В Русенски окръг сражения между селяните и войската стават в с. Тръстеник, където се събират 4 – 5 хиляди души от съседните села, включително и от Ветово.
Идеите на комунизма във Ветово идват с Георги Михайлов Георгиев (Арабаджи Георги), преселил се в селото от Осенец през 1903 г. Друг разпространител на идеите на комунизма става Ганчо Кошовски, завърнал се от САЩ през 1910 г.
Във войните за национално обединение – Балканските (1912 – 1913) и Първата световна (1915 – 1918), ветовчани дават общо към 101 жертви.
ТКЗС във Ветово е създадено на 13 август 1945 г. На 4 септември 1974 г. селото е обявено за град.
Кметове на Ветово
Забележителности
Във Ветово има църква, 2 джамии и месджит (джамия).
По поречието на Бели Лом към местността Башака се намира скален манастир от времето на Второто българско царство. На излизане от Ветово по посока гр. Глоджево (след т. нар. Ува или Букурещка махала) се намира Райчов камък.
Редовни събития
Всяка година, през първата седмица на септември, на градския стадион се провежда честване на празника на общината. Едно от интересните събития в програмата са борбите/калните борби.
Личности
Станчо Андреев (ок. 1877 – 1965), общественик, народен представител в V велико народно събрание (1911), издигнат от БЗНС
Христо Георгиев Вишанов (1937 – 1959), български автор и поет
Георги Александров Георгиев (р. 1954), военен летец, 5 мандата кмет на община Ветово
д-р Ибрям Халилов Караманов (р. 1953), ветеринарен лекар и народен представител в IX народно събрание (1986 – 1990)
Димитър Христов Ковачев (1927 – 1986), български поет и белетрист
Велико Иванов Пенчев (р. 1934), полковник от запаса, летец – пилот 1-ви клас, преминал през всички команди длъжности на ВВВУ „Георги Бенковски“, с 6000 часа нальот
д-р Андриан Иванов Райков (р. 1972), ветеринарен лекар и народен представител в XLIV народно събрание
Източници
Външни препратки
Уебсайт на Община Ветово
Статия за историята на Ветово и околността му
Статия за историята на Ветово
Татарите във Ветово
Статия за произхода на името на Ветово
Филм за Ветово от 1970 г.
|
{'title': 'Бяла', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8F%D0%BB%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бяла може да се отнася за:
България
Бяла (област Русе), град в област Русе
Бяла (област Варна), град в област Варна
Бяла (село), село в област Сливен, община Сливен
Полша
Бяла, град в Ополско
|
войводство, Пруднишки окръг
Вижте също
Бяла река
|
{'title': 'Борово', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бòрово (старо име: Горна Манастирица, също и Горазд, а в още по-ранен период и Балабанлий) е град в Северна България. Намира се в област Русе и е в близост до град Бяла. Градът е административен центъ
|
р на община Борово.
География
Надморската височина на гр. Борово е 278 м.
Територията на Борово е разположена в началото на североизточната част на Дунавската равнина.
Борово отстои на 50 км югозападно от областния център – гр. Русе.
През гр. Борово преминава железопътната линия Русе – Г. Оряховица – София/Ст. Загора. Десетки години след като селището приема името Борово през 1958 г., гарата остава с името Горна Манастирица. Също важна транспортна артерия, преминаваща през територията на общината при селата Обретеник и Волово и гр. Борово, е първокласен път I-5. Това е участък от двата европейски транспортни коридора (№ 7 и № 9), които осигуряват връзката на област Русе с районите на Балтийско и Северно море от една страна и Средиземно и Черно море от друга страна. В сравнително добро състояние са пътищата гр. Борово – гр. Две могили, гр. Борово – гр. Бяла, с. Обретеник – с. Ценово и с. Обретеник – с. Батин.
В Борово има частична канализация за отпадните води и се изгражда Градска пречиствателна станция за отпадни води (ГПСОВ).
История
В землището на град Борово са открити уникални предмети от сребърно тракийско съкровище (известно като Боровското съкровище) и тракийска гробница от IV век пр. н. е. Между селата Батин и Горно Абланово са намерени доказателства за наличието на стар римски път.
Първи сведения за селото има от 1657 г., когато се споменава с името Чифлик манастир. В последващите години се нарича Горна Манастирица, Горно Манастирци и други подобни варианти.
В Борово има събрани експонати в музейна сбирка: над 14 000 предмета от традиционния бит и култура с тракийски, римски, гръцки, славянски и прабългарски произход – монети, керамика, носии, оръдия на труда и др.
При смяната на имена на селища през 1934 г. МЗ № 2820 / обн. 14 август 1934 г. преименува с. Балабанлии на с. Горазд. С указ № 1273 / обн. 4 септември 1948 г. се заличава с. Горазд и се присъединява като южен квартал на с. Горна Манастирица. Указ № 79 / обн. 11 февруари 1958 г. преименува с. Горна Манастирица на с. Борово. От 7 септември 1984 г. Борово е със статут на град. ТБорово-север, бившето село Горна Манастирица и Борово-юг, бившето село Горазд – Балабанлий
Икономика
На територията на общината осъществяват дейност едно общинско предприятие и голям брой частни фирми. Структуроопределящи са производството на чорапи, чорапогащи, конфекция, месодобив и месопреработка.
По-големи фабрики и производители в града са:
„Спирала“ ЕООД – производство на дамски, мъжки и детски трикотаж
ПТК „Елкон“ – производство на ел. материали
„Икон“ ЕООД – производство на надувни изделия
„БороИмпекс“ ЕООД – месодобив и месопреработка
Тези фирми осигуряват над 550 работни места и реализират продукцията си както в региона, така и в Европа.
Традиционни отрасли за общината са шивашката промишленост и селското стопанство (пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед), където и делът на заетите е много голям.
Обществени институции
Активна роля в културната дейност и възпитаване в патриотичен дух на поколения боровчани има основаното през 1898 г. Народно читалище „Искра1898“. То е оборудвано с театрален и киносалон и разполага с библиотека с богат книжен фонд от над 47 000 тома. В началото на 90-те години на XX век към него са създадени Детски състав за народни танци „Искрица“, Формация за модерен балет „Ритмика“, Група за автентичен фолклор и Женска певческа група „Боровчанки“.
През 2004 г. в гр. Борово е открит Център за социална рехабилитация и интеграция на хора с увреждания (ЦСРИ „Детелина“), който предлага социоконсултански услуги, медицинска и социална рехабилитация и др. В Центъра работят 15 души – директор, социални работници, рехабилитатор, психолог, медицински фелдшер и помощен персонал. Услугите на Центъра се потребяват от 90 лица с увреждания.
Забележителности
Съкровището от Борово, намерено от Трайчо Великов Стоев през ноември 1974 година в местността „Сиври Тепе“, състоящо се от пет сребърни позлатени съда, е датирано към втората четвърт или средата на IV век пр. н. е. Предметите, включени в него, са:
Три ритона, в основата си оформени като предната част от телата на кон, бик и сфинкс;
Каничка-ритон с позлата по дрехите и в косите на героите, гравирани върху нея. Сцената, украсяваща каничката, представя божества на угощение;
Сребърна купа с големи размери, позлатена по горния ръб на купата и по основата на дръжките. В основата си купата е поставена върху обособено столче, а позлатен детайл от дъното на купата изобразява сцена, в която грифон напада кошута.
Съкровището от Борово е от времето на одриския цар Котис I (383 – 359 г. пр.н.е.), както се вижда от надписите с неговото име върху намерените съдове. Самите съдове са изработени в град Беос, намиращ се на Мраморно море, в Югоизточна Тракия. Находката в Борово съдържа липсващите в Рогозенското съкровище ритони, най-характерната регалия на тракийските царе. Съкровището е намерено в земите на тракийското племе гети от Северна България. Каничката и ритонът с протоме носят надпис: „Kotyos eg Beo“, т.е те са били притежание на Котис I и са били подарени на гетите. Особено интересни са сцените от каничката. Текстовете, които се разчитат на тях, са основния извор за тракийската религия. В тези изображения можем да видим спътниците на Дионис (бог на виното, плодородието и веселието) – сатирите и менадите, изпаднали в мистичен екстаз. Сцената илюстрира мистериите на кабирите (божествени деца). На каничката може да се види сцена на свещен брак, млад мъж прегърнал девойка, заобиколени от митични същества. Този култ се изповядва в светилището на остров Самотраки и Лемнос и е свързан с плодородието, огъня и металургията.
Музеи
През 2007 г. тракийската гробница е демонтирана и преекспонирана в централната част на гр. Борово срещу сграда, предвидена за музей. Тъй като сребърното съкровище се съхранява в Националния исторически музей, са направени постъпки пред Министерство на културата да бъде изработено копие на съкровището за историко-етнографския музей в Борово, чийто статут и музейна сбирка са в процес на изграждане.
Редовни събития
Община Борово отбелязва ежегодно като свой ден 5 септември – обявяването на Борово за град. В града ежегодно се организира пленер по скулптура, в който вземат участие някои от най-добрите майстори. Традиционно всяка година в последната неделя от месец август се провежда събора на Борово, когато в градчето се завръщат много от потомците му.
През 2008 г. стартира иницатива на НЧ „Искра“ за провеждане на ежегоден национален фолклорен фестивал „От Дунава до Балкана“.
Личности
Родени
Румен Христов – министър на земеделието (1994 – 1995; 1997)
проф. д-р инж. Илия Кръстев Илиев – експерт в областта на енергетиката и енергийната ефективност, преподавател в РУ „А. Кънчев“
Други
Христо Марков – олимпийски шампион на троен скок. Почетен гражданин на общината
Доц д-р Пенчо Генов (р. 1982) – лекар-уролог. Завършил основното си образование в града
Побратимени градове
|
{'title': 'Бяла (област Русе)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8F%D0%BB%D0%B0%20%28%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82%20%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%B5%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бя̀ла е град по поречието на река Янтра в област Русе, Централна Северна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Бяла.
Населението на града е 8045 жители по настоящ
|
адрес (31.12.2022), което го прави второто по големина населено място в областта.
География
Градът е разположен в централната част на Дунавската хълмиста равнина, край река Янтра, на 54 m надморска височина. Шосейни пътища водят за Русе (55 km), Плевен (98 km), Свищов (48 km), Велико Търново (55 km) и Попово (49 km).
На 7 km в посока Велико Търново е разположен квартал Гара Бяла. Там се намира железопътната гара, поддържаща железопътната линия Русе – Горна Оряховица (София), както и редица фирми от индустрията в града.
Релефът на Бяла е равнинно-хълмист. Градът е разположен в долината на Беленската река и на хълмовете около нея. Естествено е защитен от релефа на местността от север. Почвите са черноземни и горски. Климатът е умерено континентален – с горещо лято и студена зима. Поради географското положение на Бяла преобладават западните, северозападните и североизточните ветрове, ориентирани главно по речните долини.
Между градската част и промишлената зона тече река Янтра, над която има два моста един до друг: действащият мост и Беленският мост-паметник на Кольо Фичето. Средногодишният отток при Бяла е около 37 m3/s. Максималният отток на Янтра е през пролетта, когато е причинявала наводнения. Понякога нивото на водата е достигало до свода на моста. Голямо наводнение през 1897 г. отнася повечето колони на Беленския мост по време на проучвателни разкопки.
Население
Брой
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2022):
Етническа принадлежност
Според официалното преброяване от 2011 г. населението на град Бяла се състои от:
българи – 6892 (81,5 %)
турци – 301 (3,56 %)
цигани – 890 (10,52 %)
други – 12 (0,14 %)
неопределили се – 53 (0,63 %)
неотговорили – 309 (3,65 %)
Религии
Населението изповядва основно православие. В центъра на града е издигнат храмът „Свети Георги“, който масово се посещава на празници. Църквата не е голяма, но е добре устроена. В града има изповядващи исляма. В северната част на града има турска махала. Ромското население обитава основно квартал „Освобождение“ на югоизточния край на града, вляво от изхода за Попово, на южния склон на хълма „Бабина патка“.
История
Името на Бяла произлиза от белия цвят на близките скали. Отначало хората, заселени в района на трите хълма, нарекли селището „Бяла земя“. По-късно за краткост го наричали само Бяла.
Бяла до XIX век
При археологически разкопки около Бяла са открити части от зидове, глинени съдове и монети от римско време.
Изследванията показват, че около бреговете на река Янтра през IV – V век е съществувала римската крепост „Градището“ за охрана на пътя. В покрайнините на града са намерени и тракийски надгробни могили. По височината Иримиите над Янтра има 7 могили, наредени в направление изток-запад. Добре се виждат от влак между Полско Косово и Бяла. Няколко могили има и в беленските гори. Други могили в околностите на града са разорани и превърнати в ниви. Западно от Бяла, в местността Бяла лъка е намерена малка мраморна плоча, изобразяваща „Диана на лов с куче“. Тя се съхранява от бившия беленски жител д-р Владимир Матев, който пише за нея на 18 юни 1958 г., а след това – в Народния музей в Русе.
Преди Средновековието югоизточно от града на около 7 km в Беленската гора е имало селище Пуста Бяла, наречено така по-късно след като опустява заради чумна епидемия. Оцелелите хора се заселват в същото направление на 1 – 2 km от сегашния град, където основават селището Нова Бяла (Ени Беле).
Според един от изводите на сегашното си място Бяла съществува поне от края на XV век и населението му е над 100 души, без войниганите. Съществува легенда, че на човек от Нова Бяла се изгубила свинята с прасенцата. Той тръгнал да я търси и я открива близо до брега на река Янтра. Мястото му харесва и се преселва там. След това споделя с други хора от Нова Бяла, които го последват и така постепенно селището се премества на днешното си място.
Селището се споменава за пръв път в турски регистър на ленните владения в Никополския санджак през 1544 – 1545 г. Записано е, че селото се владее от началника на мулетарите Хазър Балъ заедно с черибашията на войниганите. Поименно са описани жителите на Бяла – 17 християнски и 2 мюсюлмански домакинства. Поради непосилните данъци, налагани от турската власт 5 от християнските семейства са напуснали домовете си, когато е наближило времето за регистрация на данъкоплатците. Писарят отбелязва, че са били „укрити“ и ги присъединява към раята на селото. Записани са имената на 5 нови войнигани. От първата половина на XVI век тук живеят и мюсюлмани. Общият брой на населението е 250 – 300 души, от които повечето са българи.
В друг турски регистър от 22 август 1618 година, наречен „Кратък регистър на джизието от неверниците във вилаета Търново", е записано, че Бяла е само 5 къщи (ханета). Не е известно защо българското население е намаляло толкова бързо. Тази малобройност (25–30 души) подсказва, че този документ
посочва вероятното преместване в новото селище Бяла. След Чипровското въстание през 1688 година в северната и северозападна част на Бяла се заселват за постоянно турци. Близо до мегдана и беленската рекичка, в долния район на днешната гимназия, до XX век те са имали джамия, превърната впоследствие в турско училище.
На 30 септември 1790 г. в тогавашното село Бяла е обесен/обезглавен влашкият владетел Николаe Маврогени от двама капуджии (портиери), изпратени от султан Селим III и по заповед Хасан паша за неподчинение на Османската империя.
По време на Руско-турската война от 1806–1812 г. руснаците за пръв път влизат в Бяла през 1810 г. Освен него са временно освободени Свищов, Никопол, Ловеч, Русе, Тутракан и Добрич (тогава Пазарджик). Превземането става с много разрушения. На 26.10.1811 г. генерал Михаил Кутузов пише на генерал-лейтенант Марков: „Тази война е жестока. Бяла пострада много, но не е напълно унищожена.“ Съобщава също, че от селището Бяла и от различни райони са били събрани 1500 души конница.
В Никополски регистър за данъка „джизие“ от първата половина на XIX в. село Бяла е описано с около 146 къщи българско население. През 1831 – 37 г. е обхванато от чумна епидемия. През 1845 г. тук е учителствал Петко Славейков. Феликс Каниц описва града през 1871 г. като средище на разнообразни занаяти – абаджийство, мутафчийство, кожухарство и др., с чаршия и много дюкяни. В края на османското владичество Бяла наброява 258 български къщи със 773 души и 50 мюсюлмански къщи със 131 души.
Бяла е свързан с Априлското въстание. След неуспешния му край оттук минават на път за Румъния апостолите Панайот Волов, Георги Икономов и въстаникът Стоян Ангелов. Те са открити в западните покрайнини на Бяла случайно от срещнал ги турчин. Укриват се в една колиба, когато са нападнати от турска потеря. Влизат в престрелка, при която Волов е ранен. Отстъпват към придошлата река Янтра, опитват се да я преплуват и се удавят в нея на 23 май 1876 г. Днес на това място близо до Беленския мост се издига паметник с бюста на Панайот Волов.
Бяла през Руско-турската освободителна война
През Руско-турската освободителна война Бяла е второто освободено селище от османско владичество в България след Свищов. Освободен е на 5 юли 1877 г. По обяд руско-румънски войски, командвани от генерал-майор Александър Арнолди, спират до моста на Колю Фичето на р. Янтра. Там са посрещнати по стар български обичай с хляб и сол от българското население, приветствани от учителя Стефан Маринов и благословени от свещеника Иван Попстефанов. Селяните приготвят храна за войската в големи бакърени съдове.
Същия ден Трета сотня от 20-и казашки полк води сражение северозападно от Бяла с башибозуци и конни черкезки отряди, които искат да ограбят и опожарят селото. Войниците заемат височините около селището и се окопават. Вечерта 12-и драгунски Стародубовски полк и 19-а конна батарея от Първа бригада на 12-а кавалерийска дивизия навлизат и освобождават Бяла, без да срещнат особена съпротива, тъй като местният владетел Мехмед бей преждевременно е напуснал селището.
На следващия ден началникът на щаба на Русчушкия отряд ген. л-т Ванновски влиза в Бяла с 33-та пехотна дивизия, командвана от ген. л-т фон Дризен.
Важното стратегическо положение на Бяла на кръстопът между градовете Русе, Търново, Свищов и Попово е оценено от руското командване. От 29 юли до 13 август 1877 г. в днешния Музей на Руско-турската освободителна война в Бяла е главната щабквартира на руския император Александър II. Преди това сградата е била харем на Мехмед бей. Александър II е посрещнат тържествено от местното население на Беленския мост. Пребиваващите в Бяла руски войници се построяват в шпалир заедно с коменданта на селото полковник Дорошенко. Учителят Стефан Маринов произнася приветствие на руски език. Кметът Гено Пометков поднася на гостите хляб и сол. Шествието се отправя към центъра на селото. Улицата, по която е минало, днес се нарича „Цар Освободител“.
Отслужен е молебен в църквата от свещеника Иван Попстефанов. Главната щаб квартира се настанява в двора на голямата полуразрушена къща на Мехмед бей и в някои други къщи. По случай рождения ден на руската императрица и в чест на Александър II по предложение на учителя Стефан Маринов е организирано тържествено посрещане от местното население с музика от гъдулки, гайди и тъпани. На мегдана до щаб-квартирата пред руския император и командването играят заедно на хорото българи от Бяла и околните села, руски офицери и войници. Александър II е настанен на своеобразен трон на каруца с дълги ритли, постлани с пъстри черги. Беленските моми Русана и Христина Върбанови играят пред царя българска ръченица и той ги дарява с по една жълтица. Този празник с руския император е отбелязан като събитие в чуждестранния печат. На него българският поет и писател Иван Вазов посвещава стихотворението „Царят в Бяла“.
В Главната квартира в Бяла Генералният щаб провежда 2 военни съвета, които взимат стратегически решения за цялостния ход на войната. В първия съвет, на 2 август, участват императорът Александър II, военният министър Дмитрий Милютин, главнокомандващият на Балканския фронт Николай Николаевич, наследникът на императора – Великият княз Александър Александрович, командир на Русчушкия отряд и началникът на щаба на действащата армия генерал Непокойчица. Военният съвет решава: Предният отряд, командван от генерал Йосиф Гурко да се оттегли на Балкана; Русчушкият отряд да заеме отбранителни позиции; Да не се предприема настъпление, докато не бъде превзет Плевен; Да се повика на бойното поле гвардията на Русия. След 1 седмица в Бяла пристигат генерал Гурко и бъдещият български княз Александър Батенберг, които се включват във втория военен съвет на 10 август. До 13 август в Бяла присъстват още граф Николай Игнатиев, лекарят Сергей Боткин, историкът Владимир Сологуб, художникът Павел Ковалевски и други военни и граждански дейци.
Императорът напуска Бяла по здравословни причини на 2 август след съвета и се установява в село Горна Студена, Великотърновско, а на 13 август 1877 година Главната квартира се премества там. Преди заминаването си той подарява за спомен на църквата в Бяла 6 камбани с различна големина, два комплекта свещенически одежди и други вещи.
Населението на Бяла и съседните села активно подпомага руските войски в приготовленията да се спре настъплението на турските групировки от големия крепостен четириъгълник Русе – Шумен – Варна – Силистра към Плевен и София. От 13 до 24 август на двата бряга на река Янтра са построени военни укрепления за 18 батальона. Силни укрепления са направени на десния бряг около селото, а на левия е избрана ариергардна позиция. Всеки ден по 300 – 350 мъже са помагали при изкопаването на траншеи, гнезда за оръдията и всичко необходимо за укрепване позициите по височините около селото. Дислоцирани са 45 батареи, 210 оръдия, около 100 артилерийски прикрития и 30 км път, който свързва двете отделни позиции. Построяват два дървени моста на река Янтра. В селото са складирани много храни и медикаменти.
В Бяла са направени 2 военновременни болници: 48-а болница – в къщата на Мехмед бей след оттеглянето на Главната квартира и в 30 палатки с покрив от кожа (юрти), 16 големи и 10 малки палатки недалеч от Ханищата в близост до левия бряг на река Янтра; 56-а болница – в големия сайвант на Иван Узунтонев, вдясно от дерето под хълма Бабина патка. На 22 август 1877 г. в нея са настанени 800 ранени от битката при Абланово. При болницата има 10 сестри, 5 студенти от медицинската академия и целия останал състав на полевата болница. Тук се лекува от раните си руският писател-демократ Всеволод Гаршин, който тогава е 22-годишен студент, записан в армията като доброволец. Ранен е при село Светлен (Аязлар) на 23 август 1877 година.
По време на лечението в Бяла той пише разказа „Четири дни", очерка „Аязларското сражение" и „Из спомените на редника Иванов". С тези произведения той влиза в руската литература.
Известният лекар Сергей Боткин казва, че „населението на Бяла не познава медицината и няма навик да се лекува, а използва само знахари и отлежава болестта“. По негов съвет потапят тифусно болните заедно с носилките в река Янтра за понижаване на температурата на телата им, което дава добри резултати.
През есента на 1877 г. военновременните болници в Бяла са инспектирани от известния руски хирург академик Николай Пирогов. Той ги оценява много високо и смята, че „двете болници изпълняват дейността на четири такива“.
Като милосърдна сестра в 48-а болница работи и баронеса Юлия Вревская. Настанява се в къщата на Иван Хаджиев в центъра на Бяла. Всяка сутрин изминава по 3 km до 48-а болница, където 5 сестри се грижат за 400 души тежко ранени. През декември 1877 г. тя наема каруца и отива по собствено желание в Обретеник на първа бойна линия. В края на месеца се връща в Бяла. При обслужването на заболелите от тифус тя се заразява и след тежки страдания умира на 5 февруари 1878 г. Погребана е в двора на болницата (сегашния музей). Френският писател Виктор Юго я нарича ”Розата на Русия, откъсната на българска земя”. Гробът на Вревская винаги е покрит с цветя.
Бяла след Освобождението
По предложение на народния представител на Бяла Ангел Крушков на 7 септември 1891 година Народното събрание обявява Бяла за град.
За икономиката на града след Освобождението важна роля играят Беленските ханища. Това е квартал, намиращ се западно от Беленския мост, в който са построени 9 хана и една гостилница. С изграждането на железопътната линия Русе – Търново значението им постепенно намалява.
Местният пазар в началото се е правел в неделя, след това в четвъртък.
Направена е казарма извън града (сега там се намира психоболница), изградени са сиропиталищно училище и ветеринарна лечебница (която съществува и до наши дни).
Бяла при социализма
Градът се променя след 1944 година. Построени са сградите на пощата, универсалния магазин, болницата, читалището, хотел-ресторант „Янтра", Държавна спестовна каса, Автогарата, МВР, административната сграда на Градския народен съвет. Надграждат се съществуващите сгради на Българска народна банка и Народния съд. За кратко време градът е електрифициран и е изградена навсякъде водопроводна мрежа.
Прокарва се нов главен път през града край Беленската река. Улиците са асфалтирани. Открита е градска автобусна линия между града и ж. п. гарата.
Изградени са бетонни стълби до високите квартали Банка махала, Турската махала, Катараето и Освобождение.
Бяла при демокрацията
През XXI век е благоустроен и разширен централният площад на града. Построено е ново кръгово кръстовище на изхода от града до Беленския мост, което е открито на 30 ноември 2010 г. – 4 години след най-голямата катастрофа на това място през декември 2006 г., когато загиват 16 души. През 2014 – 2015 г. по проекти е подменена водопроводната инсталация, канализацията и са асфалтирани повечето улици, както и пътя Бяла – Копривец. Обновен е кооперативният пазар и до него е построен най-големият супермаркет в града. През 2022 г. е открит Дом за възрастни хора „Флора“, използван и за бежанци. , В строеж е нова сграда на Районния съд.
Икономика
Бяла е център на обширна плодородна селскостопанска област. Градът е с удобно географско разположение на пътищата Москва – Букурещ – Русе – Велико Търново – Истанбул и София – Плевен – Шумен – Варна. До 1990 г. е с много добре развита лека промишленост, най-вече по отношение на хранително-вкусовата, шивашката и дървопреработвателната, както и електрониката – завод за печатни платки. Химическото производство и машиностроенето са осигурявали работа на голяма част от населението в региона. В днешно време шивашката промишленост е отново възродена, като предоставя препитание на над 200 работници.
Днес по-голямата част от бизнеса е наследник на предприятията от социализма. Сред тях са 2 винпрома, мандра, месодобивни фирми, машиностроителен завод „Модул АД“ (производител на редуктори, съединители, зъбни колела, улични фенери) и др.
В промишлената зона между града и гарата функционират месокомбинат „Надежда М“ ООД, хотел, мотел, автосервизи, бензиностанции на „Петрол“, „OMV“ и „Лукойл“, цех за брезентови покривала „Белсистемс“.
В квартал Гара Бяла са разположени редица фирми, обслужващи града и произвеждащи продукция за износ. В миналото е функционирал завод за латексови продукти „Латекс“ АД, който в днешно време е разделен на малки халета, отдадени под наем на фирми като „Булмаркет ДМ“ – Русе (склад за петролни продукти), „Стедия“ ООД – Русе (магазин за строителни материали), „СФК Инструмент“ ООД (металообработващ цех).
В периода след 2005 г. в Бяла се наблюдава развитие на строителната дейност на жилищни сгради и съоръжения от частни строителни фирми. От тях по-известни са „Бяластрой“ ООД и Строителна група към „БЕСКУ“ ООД.
Туризъм
На 8 km южно от града, вдясно от разклона след изхода за Попово, се намират хижи, заобиколени от широколистни и иглолистни насаждения в лесопарк „Бяла“.
Спорт
В града се развиват организирано спортовете хокей на трева, хандбал, футбол и плуване. Градският стадион „Георги Бенковски“ и плувният басейн до градския парк са много добре поддържани.
Спортната зала „Арена Бяла“ е построена до гимназията и завършена през 2020 г. Разгънатата застроена площ на сградата е 1900 м² с височина 15 м. Спортното поле е с размери 22/44 м, светлата височина е 12,5 м. В залата се провеждат национални и международни състезания. Отговаря на изискванията за провеждане на състезания на федерациите по спортни игри на закрито: хандбал, волейбол, баскетбол, футбол на малки вратички, тенис, бадминтон. Има възможност за практикуването и на други видове спорт: вдигане на тежести, борба, бокс, джудо и др. Трибуните за зрители имат седалки за 420 души, като са предвидени допълнително и места за хора с увреждания.
През 1991 г. спортният деятел в Бяла Дулчо Нунев е един от основателите на българската федерация по хокей на трева. Клубът по хокей на трева в Бяла е основан през 1992 г. и регистриран през 2002 г. Бяла е бил домакин на първия турнир за купата на България и на финалите на държавното първенство по хокей на трева. Хокейните отбори за мъже и жени на клуб „Бяла“ се класират на второ и трето място в държавното първенство и турнира за Купата на България.
Женският отбор по хандбал на Бяла става шампион и носител на купата на България през 2022 г. В състава играят и украинки. Отборът възобновява участието на България в евротурнирите.
Местният футболен клуб „Бенковски“ е играл в Трета лига, а след това в западната подгрупа на областната група – Русе.
Обществени институции
В град Бяла има 2 средни училища, 1 основно училище, 2 начални училища, 3 целодневни детски градини , Читалище, Аптеки, 2 болници, Старчески дом, Районна станция на съобщенията, Полицейско управление, Противопожарна служба, Районен съд, Нотариуси, Автогара, Ж. п. гара, Банки, Мобилни оператори, Църкви.
Железопътната гара е в квартал „Гара Бяла“, на 7 km от автогарата, която е в южната част на града. Свързани са с градска автобусна линия.
Средно училище „Панайот Волов“ – град Бяла (основано 1888 г. като класно училище, от 1910 г. е прогимназия, от 1913 г. – гимназия)
Професионална гимназия – град Бяла
Основно училище „Петко Рачев Славейков“ – град Бяла (построено 1915 г. като начално училище, от 1954 до 1969 г. е основно, 1969–2019 – начално, от 2019 – основно училище)
Начално училище „Св. св. Кирил и Методий“ – град Бяла, кв. Катарáето
Начално училище „Никола Йонков Вапцаров“ – гара Бяла (временно затворено)
Целодневни детски градини „Стадиона“, „Пролет“ и „Първи юни“ – град Бяла
Народно читалище „Трудолюбие 1884“:
Любителски състави:
Група за автентичен фолклор „Янтра“
Група за шлагерни и стари градски песни „Нежни звуци“
Детски състав за стандартни и латиноамерикански танци
Самодеен театър. Трупата се състои от учители, ученици, културни дейци и самодейци
Клубове: Арт-студио „Слънце“, Клуб „Приятели на книгата“, Литературен клуб, Клуб „Млади беленски дарования“
Школи. Обучителни курсове: Школа по латиноамерикански танци, Школа по народни танци, Школа по китара
Библиотека. Интернет-център по Програма „Глобални библиотеки“
Аптеки: хуманитарни, агроаптека, зооаптека
Многопрофилна болница за активно лечение „Юлия Вревская“
Държавна психиатрична болница
Дом за възрастни хора „Флора“
Ветеринарна лечебница
Районно полицейско управление
Районна служба „Пожарна и аварийна безопасност“
Районен съд
3 нотариални служби с нотариуси
Клонове на банки: ДСК, ОББ.
Офис-магазини на мобилни оператори: А1, Виваком, Йетел
Църкви: православни храмове „Свети Георги“ – град Бяла и „Св. Пантелеймон“ – гара Бяла
Забележителности
Беленският мост
Беленският мост на река Янтра е построен през 1865 – 1867 г. по заповед на Русенския валия Мидхат паша от майстор Колю Фичето. В отговор на офертата на френските инженери за цена на строежа 2 милиона гроша, самоукият български майстор заявява: „Паша ефенди, ако моста на Бяла не построя по теркя си за 700 000 гроша, вземи ми главата!“. Залагайки честта и живота си, той спазва обещанието си и построява моста от дялан камък от варовик и хоросан за 2 години с труда и активното участие на местното население.
Музей на Освободителната руско-турска война
На Втория конгрес на Поборническо-опълченската корпорация през 1892 г. е взето решение да се издигне паметник на Цар Освободител Александър II и Дом на българските ветерани поборници-опълченци. За целта Върховният поборнико-опълченски комитет с председател Стоян Заимов свиква на 18 септември 1899 г. първото заседание на комитета. Взето е решение комитетът да се нарича „Цар Освободител Александър II“. Дружество на комитета в Бяла се създава на 18 февруари 1901 година.
През август 1901 г. Стоян Заимов, придружен от Никола Обретенов – областен управител на Русе, посещава Бяла, за да събере сведения за гибелта на Панайот Волов и другарите му и да прибере някои вещи за музея на българското възраждане и освобождение. На обяд у депутата Ангел Крушков стават разисквания какво да се прави с бившата къща на Мехмед бей, служила за негов харем, а по време на Освободителната война – за главна квартира на руския император Александър II. Някои от гостите предлагат да се превърне в класно училище за „каквото бил употребен по-рано“, други – да се превърне в сиропиталище за сирачета, трети – за приют за сакати, слепи и пр. Заимов заявява на събеседниците си, че харемът ще се превърне „във военно-исторически музей, в къща музей“.
Харемът е откупен от държавата през 1879 г. В продължение на 10 години служи на общината за училище. След това е изоставен и разграбен. През март 1904 г. от София идва държавна комисия по отчуждаването на околните места за парк на музея. Общинският съвет отстъпва на Комитета „Цар Освободител“ мястото, на което е построена обозната сая на общината. По-късно са отстъпени и камъните на саята, с които е построена част от оградата на музея.
По време на посещението си в Русия през декември 1901 – януари 1902 г. за уреждане на 25-годишнината от Шипченската епопея Заимов споделя идеята си с военния министър генерал Куропаткин. По време на тържествата генералът уверява Заимов, че Николай II е наредил да бъде отпуснато всичко необходимо за изграждане и уреждане на мавзолея в Плевен и къщите музеи в Бяла, Плевен, Горна Студена и Пордим.
По лична заповед на Николай II са отворени военните складове, военноисторическите музеи в Санкт Петербург, арсеналите и архивите на Зимния дворец. След 3 месеца търсене ротмистър Ганчев успява да намери и прибере всичко, отбелязано в списъците, за нуждите на военноисторическите музеи. Подаръците и бъдещите експонати са натоварени на няколко влака, придружени от военни команди, и са складирани на пристанището в Одеса.
На 17 септември /нов стил/ 1907 г. българският княз Фердинанд, княз Владимир Александрович (син на руския император Александър II) и Стоян Заимов официално откриват музея. В двора му е и гробът на баронеса Юлия Вревская и медицинската сестра Мария Неелова. През септември 2022 г. по повод на 115-годишнината на музея е експонирана изложба от фотографии, която е посветена на създаването и откриването на четирите музея, където по време на руско-турската война живее император Александър II с многобройната си свита и също открити заедно през 1907 г. – в Плевен, Пордим, Горна Студена и Бяла.
Музей на фолклора и восъчните фигури
Намира се в квартал „Гара Бяла“ в парка до църквата „Свети Пантелеймон“. Построен е в ремонтираната сграда на бивша детска градина. На първия етаж е етнографска изложба на национални носии. В музея на втория етаж има восъчни фигури на исторически личности, свързани с град Бяла: руския цар-освободител Александър II, майстора Колю Фичето, писателя Петко Рачев Славейков и др.
Градска часовникова кула
Замислена е като камбанария на старата беленска църква, но никога не е изпълнявала тази роля. По време на Османското владичество е било забранено да има къщи и християнски църкви, по-високи от къщата на местния бей. Завършена е като часовникова кула през 1872 година и струва 13 000 гроша, дадени от беленския еснаф. В долната си част тя е 3,45 m, височина на каменното тяло 9,50 m, с кулата отгоре – общо 15,25 m. През 1932 година горната дървена част е заменена с железобетон. От 1906 година до днес тя служи за градски часовник.
Паркове
Градски парк и стадион в източната част на града до Районната болница.
Парк в квартал „Гара Бяла“ между църквата „Свети Пантелеймон“ и Музея на фолклора и восъчните фигури
Лесопарк с хижи в Беленската гора – на юг от града, след изхода за Попово вдясно на 5,7 km.
Храмове
В Бяла има две православни църкви. В миналото срещу Музея на Освободителната война е имало джамия от турско време, където сега е построена новата сграда на Средно училище „Панайот Волов“.
Православна църква „Свети Георги“
Тя е издигната в старобългарски стил през 1915 г. в центъра на града. В основите ѝ поборникът Филип Симидов е положил къс от знамето на Ботевата чета. Изографисана е през 1923 г. и следващата 1924 година е осветена.
Православна църква „Свети Пантелеймон“
Построена е през XXI век на възловото кръстовище в квартал „Гара Бяла“. Осветена е 24 години след първата си копка, на 27 юли 2018 г. от Русенския митрополит Наум, поставяйки в светия му престол частици от мощите на св. Пантелеймон. Храмът с парка и Музея на фолклора и восъчните фигури бързо се превръщат в привлекателно място, както за жителите на гр. Бяла, така и за пътуващите в направленията Русе – Велико Търново и Варна – Плевен поради удобното си разположение на главния път.
Паметници
Паметник на Юлия Вревская в центъра на града
Паметник на Колю Фичето в западния край на Беленския мост, построен от него
Паметник на Панайот Волов на кръстовището на изхода за Русе
Паметник на Николай Пирогов, построен през 1977 г. от Български червен кръст до бившето кино
Паметник на загиналите в Бяла руски офицери и войници, намиращ се в квартал „Ханищата“, близо до двата моста над Янтра, на пътя Русе – Велико Търново
Мемориален комплекс на загиналите във войните граждани на Бяла и региона в центъра на града
Паметни плочи на опълченци от Бяла
Паметник на богинята на лова Диана в Беленската гора
Редовни събития
2 март – тържествена заря по случай националния празник на България 3 март
6 май – празник на града, организира се ежегоден панаир с люлки, концертни и други културни празници
24 май – тържествено отбелязване на деня на българската просвета и култура и на славянската писменост
5 юли – тържествено отбелязване на деня на освобождението на Бяла
Личности
Юлия Вревская (1838 – 1878) – милосърдна сестра през Руско-турската освободителна война, работила и починала в Бяла.
Ангел Крушков (18... – ?) – кмет и народен представител от Бяла, внесъл през 1891 г. в Народното събрание предложението за обявяването на Бяла за град.
Гунчо Гунчев (1904 – 1940) – географ и етнограф, роден в Бяла.
Иван Северняшки (1943) – поет, член на Съюза на свободните писатели в България, роден и творил в Бяла.
Дулчо Нунев – бивш треньор по футбол на „Бенковски“ (Бяла), основател на Българската федерация по хокей на трева и хокеен клуб „Бяла“.
Тодор Милев (1947) – генерал-майор, разузнавач, началник на Разузнавателното управление на Генералния щаб на Българската армия, роден в Бяла.
Михаил Ал. Михайлов (1955) – полковник доцент инженер, доктор по „Електродинамика и антенно-фидерни устройства“, университетски преподавател и началник на катедра, роден в Бяла.
Ценко Въчовски (1955) – социолог, учител и психолог, депутат в VII-то велико народно събрание, роден в Бяла.
Анелия Нунева (1962) – спринтьорка, медалистка от европейски и световни първенства и национална рекордьорка, родена и тренирана в Бяла.
Мариана Коцева (1967) – статистик и университетски преподавател, доцент по икономика, ръководител на НСИ и Евростат, родена в Бяла.
Марияна Георгиева (1971) – учителка, литературен историк и университетски преподавател, доктор по методика на езиковото обучение, родена в Бяла.
Тодор Тодоров (1982) – футболен вратар, шампион и носител на купата на България с Литекс, роден в Бяла.
Дилян Колев (1988) – футболист, играл в Младежкия национален отбор, роден в Бяла.
Източници
Външни препратки
Официален сайт на община Бяла
Емблема на град Бяла
Бяла. Музей „Освободителна война“,
50 г. гр. Бяла – Музей „Освободителна война“,
СУ „Панайот Волов“
Средно Общообразователно Училище „Панайот Волов“ – гр. Бяла
Читалище „Трудолюбие“, Guide-Bulgaria.com
Районен съд – Бяла
Мутафчийство,
МБАЛ – гр. Бяла с ремонт за над 4,5 милиона лева
Държавна психиатрична болница – Бяла
Дом за възрастни хора „Флора“
Радио и телевизия в Бяла
Местност „Беленска хижа“
Литература
История на Бяла, сдружение „Опора“
|
{'title': 'Алфатар', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%84%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Алфата̀р е град в Североизточна България. Той се намира в Област Силистра и е административен център на община Алфатар.
География
Алфатар е град в област Силистра, разположен на 20 км южно от Силист
|
ра и на 24 км от границата с Република Румъния. През Алфатар преминава железопътната линия Силистра – Самуил и първокласният автомобилен път Силистра – Шумен с отклонение за Добрич и Варна. Градът е разположен в Дунавската равнина, в Добруджа, на 188 м надморска височина. Климатът е умерено континентален. Преобладават черноземните почви, на места ерозирани. Населението на града Населението на града е 1366 жители по настоящ адрес (31.12.2022) .
В близост до града има гора-резерват в местността Каракуз.
История
Алфатар е старо българско селище, известно от 1573 г.
През август 1773 година, по време на Руско–турската война, 400 семейства от селото се изселват в Руската империя. През следващата година те основават селището Олшанка в земите, определени за създаващата се по това време Бугска казашка войска. Разочаровани от безплодните земи, много българи решават да се върнат в родината, но са подложени на репресии и са принудени насилствено да останат в Олшанка.
След Руско–турската война от 1828 – 1829 г. в Алфатар се заселват преселници от Сливенско и Ямболско. При освобождението от турско владичество е имало 2039 жители и е било сред най-големите добруджански села.
При избухването на Балканската война в 1912 година човек от Алфатар е доброволец в Македоно-одринското опълчение – Стефан Боздуганов.
Според Букурещкия мирен договор от 1913 г. селото остава в румънска територия. Населението оказва твърда съпротива срещу опитите за денационализация, участва в Добруджанската революционна организация и в революционното работническо движение в Румъния. Върнато е на България по Крайовския договор от 1940 г.
За кратко време Алфатар е преименувано в Генерал Лазарово (1942 – 1943), след което се възстановява днешното му име. По онова време е имало парна мелница, 6 вятърни мелници, 2 дарака и други дребни предприятия.
През 1974 г. Алфатар е обявен за град.
Етимология
Алфатар е уникално име на селище в българската топонимия. В историческите извори се среща с имената: Алфатар, Афлатар, Ахлатар и Ифлатар. Открива се прабългарски произход в името „jai“ – войска и „tora“ – град (крепост) – в превод „крепост с войска“. „Ифлатар“ се е наричала и южната страна на средновековната крепост Дръстър (дн. Силистра).
Любопитен факт е че на близо 3000 километра в централна Испания има град с почти идентична етимология – Алфафар.
Население
В 1903 г., според официалната статистика, в Алфатар има 2971 жители, 105 новородени, 46 женитби, грамотни 19 мъже и 6 жени.
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етнически състав
Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Религии
Жителите на Алфатар са християни.
Икономика
В Алфатар има няколко фабрики и предприятия. Развити са земеделието и зърнопроизводството.
Обществени институции
Основно училище „Христо Ботев“
Православен храм „Св. Троица“, основан през 1846 г., към който е създадено първото килийно училище. В него се съхраняват оригинални икони на тревненските майстори Досю Косев и Ангел Досюв. Храмът е паметник на културата от 30 г. и туристически обект.
Добруджанска къща – туристически обект, представящ добре уредено добруджанско жилище от края на XIX и началото на ХХ век. Там е разгърната експозиция от автентични тъкани, мебели, костюми, предмети за дома и лозаро-винарски пособия.
Народно читалище „Йордан Йовков – 1894“
Народно читалище „Ведрина“
Целодневна детска градина „Щастливо детство“
Дом за стари хора – открит през 2004 г. Напълно реконструирана сграда, със съвременен интериор, финансирана със средства от Социалноинвестиционния фонд. Капацитет 40 души.
Забележителности
В Алфатар има наслагване на няколко културно-исторически пласта, които разкриват естетиката, бита и нравите на траки, римляни, ранно-византийци, християни от Х век.
Скални манастири, датирани към Х век в местността „Суха чешма“, „Братила“.
Тракийски скални светилища в местностите „Баджалията“ и „Киринджика“ до с. Васил Левскии, тракийски могилен некропол в местността „Бистренски лозя“.
Праисторическа (енеолитна) селищна могила до с. Цар Асен.
Защитена територия „Липник“ в Каракуз.
Част от територията на защитена територия „Малък Канагьол“ /природна забележителност/.
Църква „Света Троица“, построена през 1846 г.
Музеи
Музейна сбирка при храм „Св. Троица“.
Музейна сбирка при НЧ „Йордан Йовков“ – историята на Алфатар в документи, фотографии и предмети.
Редовни събития
Традиционния събор на града съвпада с православния празник „Свети дух“, който е и празник на храм „Св. Троица“;
22 април – Ден на земята, водата и въздуха;
1 юни – Ден на детето;
4 септември – Ден на Алфатар; На 4 септември 1974 г. село Алфатар е обявено за град.
12 октомври – Празник на община Алфатар по празничния календар на НСОРБ „Ден на българската община“
Коледа – християнският празник на Рождество Христово.
Лазаров ден
Великден
Личности
Родени в Алфатар
Петър Енчев (1888 – 1949) - български революционер, деец на Вътрешната добруджанска революционна организация и борец за освобождение на Добруджа от румънска власт.
Стефан Боздуганов (3 август 1892 – 1 юли 1943) – Член на ЦК на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО). Върховен войвода на четите на ВДРО.
Коста Дончев (р. 1942) – кмет, художник, публицист
Димитър Карамочев (?-1903) – Член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Районен началник на Разлог. Загива в сражение на 4 септември 1903 г. при връх Кукла в Пирин.
Починали в Алфатар
Владимир Мусаков (1887 – 1916) – писател
Кухня
Характерна за алфатарската кухня е широката употреба на тестени изделия, мляко и сирене.
Ястия
Кавърма /баница/ – прави се с точени кори и заливка от яйца и каймак от прясно мляко за разлика от кавърмата в останалите региони на страната, която е месно ястие в гювече.
Тиквеник /вита баница с настъргана тиква и орехи/.
Петмез /„маджун“/ – мед от дини и т.нар. сладка пръчка.
Агнешко месо с булгур на пещ – традиционно ястие за християнските празници „Гергьовден“ и „Св. Дух“.
Агнешко чеверме.
Бахур и „баба“ /пълнено, едро смляно свинско месо/ – традиционно за Коледа
Пилешка, агнешка, свинска кавърма /яхния/.
Яхния със сини сливи.
Курбан.
Кончета и магаренца – обредни питки, които се правят на Тодоровден за здраве на впрегатните животни.
Точена торта.
Рогачки – листове за баница, които се пекат върху сач или върху плота на печка на дърва, традиционни за християнския празник Сирни Заговезни.
Напитки
Кайсиева ракия
Гроздова ракия
Крушеница – традицонна безалкохолна напитка
Бележки
Външни препратки
Сайт на Община Алфатар
|
{'title': 'Главиница', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Главинѝца е град в Североизточна България. Той се намира в Силистренска област и е в близост до градовете Тутракан и Дулово. Градът е административен център на община Главиница.
География
Град Глави
|
ница се намира на 50,2 км от град Силистра, на 25,4 км от Тутракан и на 34,7 км от Дулово.
Градът е на 394 км от столицата София, на 172 км от Варна и на 139 км от Букурещ.
Река Дунав е на около 18 км по въздушен път.
Град Главиница се намира в източната Дунавска равнина, а административно спада към област Силистра. Характеризира се с хълмовидно-равнинен релеф, с надморска височина варираща между 100 и 220 м. Климатът е умереноконтинентален.
Градът е общински център и лежи на пътя между градовете Дулово и Тутракан.
Климат
Община Главиница се намира в областта на умереноконтиненталния климат. Средната годишна температура е около 11 °C. Средните абсолютни минимални температури за годината са минус 3 – 4 °C за януари. Средните абсолютни максимални температури са 24.7 °C, като през юли достигат често над 35 °C. Абсолютните минимални температури са около -32 °C. Пролетта настъпва рано – през първата половина на март. Тогава настъпва и устойчивото задържане на температурата на въздуха над 5 °C.
Сумата от вегетационните валежи е 645,5 л в гр. Главиница (Метеорологична станция – Кубрат) и е изключително равномерно разпределена през годината. Валежният максимум (70,9 и 82,9 л/м2) е през май и юни, а валежният минимум – през октомври (32,3 л/м2). През периода на активната вегетация на зимните и пролетните зърненожитни култури – април и юли, падат около 40 – 41% (264,8 л) от общите валежи, което гарантира много добра водообезпеченост на растенията и получаването на добри резултати от отглежданите сортове. През периода на активната вегетация на окопните култури (царевица, слънчоглед) падат 57 – 58% (371,5 л) от общите годишни валежи, което осигурява пълна изява на продуктивните възможности на отглежданите сортове и хибриди.
Периодът есен-зима-ранна пролет не е безводен – 274 л, или 42,5%, което осигурява добри условия на растежа и развитието на есенните зърненожитни култури.
Почви
Почвените типове в района на общината са чернозем, излужен чернозем, оподзолен чернозем.
Минерални ресурси
По данни от досегашните проучвания в района няма находища и не съществуват перспективи за откриване на рудни полезни изкопаеми.
От нерудните полезни изкопаеми интерес като строителен материал представляват варовиците.
Водни ресурси
Наличните водни количества са формирани предимно от подпочвени води. На територията на общината съществуват 11 броя микроязовири и водоеми, които се използват за рибовъдство и напояване. В северната част на общината е построена напоителна система „Малък Преславец“, която не работи, но е с голям капацитет и възможности. По отношение на хидрогеоложките условия територията на общината може да се раздели на две зони: Първа зона – на север в района на разпространение на плиоценски седименти, с два водоносни хоризонта:
водоносен хоризонт в плиоценски пясъци, характеризиращ се с води с малък дебит до 4 литра на секунда и водно ниво на дълбочина от 8 до 20 м от повърхността водоносен хоризонт в аптските варовици, които се установяват на голяма дълбочина от 50 до 150 м от повърхността.
Втора зона – южната част на системата, се характеризира с дълбоки подпочвени води (наличие само на аптски водоносен хоризонт). Водоснабдяване може да се осъществи посредством дълбоки сондажни кладенци.
Водоносни са карстовите аптски варовици. Водите са дълбочинни, а не напорни. Експлоатацията на шахтните кладенци достига до 40 м под дъното на суходолията.
Наличните подземни водни ресурси се използват за битово водоснабдяване чрез сондажи, но те не са в състояние да задоволят нуждите на общината.
Флора и фауна
Специфичен приоритет за ловен туризъм на територията на общината е наличната популация на благороден елен. По ниво на генетичен материал местната популация е от най-ценната част на вида в света. Отстрелва се трофеен и селекционен дивеч – сърни, глигани, зайци и др.
Горски фонд
От 507 126-те дка площ на общината 112 256 дка са горски фонд, който се стопанисва от Ловно стопанство – Воден (39 171 дка), Държавно лесничейство – Тутракан (27 421 дка) и Държавно лесничейство – Дулово (45 664 дка). В Главиница няма изградено горско стопанство. Основната част от горските масиви е разположена около града в обсег от 4 до 20 км. Горскостопанската дейност се улеснява от добре развитата пътна мрежа и благоприятния релеф. Няма гори, неусвоими поради недостъпност на терена, т.е цялата територия е леснодостъпна както за превозване на добития дървен материал, така и с оглед на всички горскостопански мероприятия, включително и охрана на горите.
Главното предназначение на горите в горските стопанства е дървопроизводство, което определя и основната дейност – дърводобив
История
От 7 септември 1984 г. Главиница е със статут на град и общински център, който включва в състава си 23 селища. Старото му име (до 1942 г.) е Асват кьой.
Легендите и спомените, грижливо пазени и предавани от едно поколение на друго, не оставят съмнение, че още от далечни времена тук е имало селище, но безспорни източници, които да документират миналото на Главинишкия край, почти не съществуват или са твърде оскъдни. Плодородната местност, богатите гори и близките изворни води давали на хората сигурност, че тук ще имат поминък. Своя отпечатък върху главинишката земя са оставили траки и римляни, а десетилетия по-късно – мохамедани, турци, черкези и българи.
Преданията разказват за съществували и изчезвали по време на войни, епидемии или по други социални и обществени причини селища. Една от легендите е за съдбата на Асваткьой по време на чумата, която през миналия век покосила местното население. Оцелелите били принудени да изоставят домовете си и селото запустяло напълно. Едва години по-късно някои от тях отново се завърнали в своя край. В спомените, пренесени през времето, се пази и друго предание, което разказва, че от смъртоносната болест успели да се спасят само младеж и девойка, които след време дали нов живот на селището.
По баирите около землището на днешна Главиница изникнали поселищата (махалите), населени главно от мохамедани пастири. Привлечени от природната благодат на околността, свои жилища построили турци и черкези. Селото е именувано Сваткьой заради образуващите се всяко лято блата.
Спазвайки порядките на Османската империя, в долината е изградена джамия. Около нея постепенно се оформя новото селище Асваткьой, което около едно столетие просъществува под егидата ѝ. Асваткьой се превежда като селото на главните, личните, първенците.
С министерска заповед от 1942 година селото е преименувано на Главиница. При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Асваткьой е доброволец в Македоно-одринското опълчение.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етнически състав
Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Религии
В община Главиница се изповядват православно християнство и ислям.
Икономика
Земеделие
Територията на общината обхваща площ 507 126 дка.
Обработваемата земя заема площ 263 371 дка, като орниците са 255 657 дка, а трайните насаждения – 7741 дка.
Необработваемата земя заема площ 243 755 дка. Най-голям е делът на горите – 166 154 дка, а на мерите и пасищата – 32 702 дка. Негодните земи имат незначителен дял -3077 дка изоставени ниви и 1159 дка ерозирани.
Землището на гр. Главиница обхваща 142 357 дка стопанисвана земя, в т.ч. 11 872 дка обработваема, от които 111 472 дка ниви (99,6% от общата обработваема земя), 30 485 дка пасища и ливади и 7714 дка трайни насаждения.
Най-много обработваема земя има в землищата на Главиница, Зафирово, Малък Преславец, Сокол и Стефан Караджа.
Настъпилите драстични промени в българското земеделие през последните години доведоха до съществени изменения в начина и технологията на обработка на земята, схемите на сеитбооборот и реализиране на продукцията.
Растениевъдството е определящият подотрасъл на земеделското производство в община Главиница. Наличните почвено-климатични характеристики определят близки до оптималните възможности за производство на зърнени и фуражни култури и трайни насаждения.
Основните зърнени култури са пшеница, царевица и слънчоглед.
Обработваемите площи в община Главиница са много подходящи за отглеждане на овощни дървета (вишни, сливи и кайсии) и лозя. Трайните насаждения са ограничени поради скъпото им поддържане. Сега се създават нови масиви – 630 дка кайсии и 2500 дка нови лозя.
На територията на общината съществуват дългогодишни традиции в отглеждането на тютюн. Специфичните условия на пазара и конкретните почвено-климатични условия на района определят рестриктивно отношение към тази култура. Експертната оценка предлага отглеждане на сорта „Бърлей“ при осигурено напояване.
Етеричномаслената култура е основно чубрица. Липсват традиции за отглеждане на други такива култури независимо от благоприятните условия за това.
Специфична за района култура е тиквата. Съществуваща практика е семената да се реализират като суровина. В същото време маслото от семето е с високи биологични качества и има сигурна пазарна ниша в страната и чужбина.
Аграрна реформа
Община Главиница има 23 селища и 23 съставени земеразделителни плана за всички землища. Земята е върната на всички собственици с изготвени документи, но съществува една малка категория граждани, които по-слабо се интересуват от делбата на земи.
Средният размер на обработваемата земя на едно домакинство е много нисък – 16 дка на човек. Голяма част от населението е безимотно и малоимотно. Собствеността на стопанствата не позволява търсене на ефективни решения.
Транспорт
Автобусите за град Главиница тръгват от автогарата в град Силистра
Културни и природни забележителности
Библиотеки и читалища
Народни читалища има във всички селища на общината – 23 на брой. Девет от тях са в самостоятелни сгради. В три от читалищата се поддържат музейни сбирки. Читалищата обединяват дейността и проявите на библиотеката, художествената самодейност, културномасовата работа. Към тях функционират певчески и танцови самодейни колективи, които пресъздават много обичаи – коледуване, лазаруване, Трифон Зарезан, Бабинден, местни танци. Ежегодно се провежда общински преглед на художествената самодейност. Изявените групи участват в областни, национални и международни фестивали и концерти.
Други забележителности
Освен блатото край село Малък Преславец, обявено за природна забележителност, на територията на общината се намират многовековни археологически обекти с национално значение: тракийски могили до с. Сокол, старият римски път, свързващ в миналото градовете, разположени по поречието на река Дунав, Омуртаговият Преславен дом на река Дунав.
За Омуртаговия Преславен дом на Дунав край с. Малък Преславец узнаваме от надписа, издълбан на една мраморна колона в църквата „Св. 40 мъченици“ в гр. Велико Търново, който е бил преписан и издаден за първи път от Христо Даскалов от Трявна през 1859 г. Този надпис и всички първобългарски надписи, открити до 1905 г., са издадени и преведени в том 10 на „Известията на руския археологически институт в Цариград“ от директора на института Теодор Успенски.
Хан Омуртаг (814 – 831), след като направил своя Преславен дом на Дунав, издълбал на мраморна колона с гръцки букви първобългарски надпис, за да увековечи това важно събитие от своята строителна дейност.
През време на Второто българско царство Иван Асен II издигнал храма „Св. 40 мъченици“ в Търново по случай Клокотнишката победа над гърците в 1230 година. Тогава мраморната колона с Омуртаговия надпис била пренесена и използвана като подпорен стълб на църквата. Колоната и надписът са запазени до днес.
Върху мраморната колона Омуртаг наредил да се издълбае надпис, който да напомня на бъдещите поколения на българското племе за неговата строителна дейност. Част от надписа гласи: „Човекът даже и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разглежда тази писмена, да си спомня за този, който я е направил. Името пък на владетеля е канъ ювиги Омуртагъ. Дано Бог да го удостои да проживъе сто години.“
В развалините на Градището, където е бил Преславният дом на Дунава, е намерена мраморна плоча с надпис, който говори за сраженията на българския хан Крум с византийския император Никифор в 811 година.
Мраморната плоча с надписа се съхранява в Археологическия музей в София.
За красотите на местността Градището и край Преславния дом на Дунава, допълнени с уникалното Малкопреславско блато, свидетелства и едно писмо от миналото на киевския княз Светослав, посетил Малък Преславец (Кадъ кьой), до майка му.
„... Майко, ако искаш да видиш по-красива земя от Киевската, ела в Кадъ кьой...“
Това писмо се съхранява в Държавния исторически музей в София.
В с. Зарица е живял и творил народният поет Мехмед Джон.
Личности
Мехмед Мюзеккя Джон е роден на 15.03.1895 г. в дуловското село Златоклас. Основното си образование завършва в румънския град Меджидие. Много рано остава сирак. Твърде млад се отдава на поетично творчество. Известно време сътрудничи на издавания в Силистра вестник „Чардак“. По-късно започва да работи като учител в с. Зарица. Даскалува 27 години, като учи на четмо и писмо стотици деца. В края на педагогическия си път заслужено е награден с орден „Кирил и Методий“ II степен.
Признанието Джон Новатор получава още като млад учител в с. Звенимир, където за първи път въвежда светското обучение (1911 г.). Дотогава според религията момичетата и момчетата се обучават поотделно и се изучават само религиозни текстове. По-късно няколко години е кмет и се откъсва от учителската професия, но не престава да се занимава с образованието на съселяните си. В пет села построява училища.
Мехмед Джон е председател на първото ТКЗС в този край – в с. Зарица (1949 г.).
През 1956 г. е приет за член на Съюза на българските писатели. Общува и с други поети, творящи на турски език.
През 1960 година, вече 65-годишен, Мехмед Джон издава своята първа стихосбирка – „Песни за новия ден“, а на 70 години – втората, „Потта от челото ми“. Мехмед Мюзеккя Джон умира на 3 април 1974 г. Погребан е в с. Зарица.
За първи път през 1994 година се организират тържества в негова чест, съпроводени с литературни четения. През 1997 година се създава фондация „Мехмед Джон“, а от следващата година читалището в с. Зарица носи неговото име.
Фондация „Мехмед Джон“ е създадена на 26 юни 1997 г. в гр. Главиница с идеална цел – като независима културно-просветна организация да съдейства за развитието и естетическото възпитание на децата и юношите в духа на хуманизма и демокрацията в България.
Фондацията работи за откриване на млади дарования в областта на науката и изкуството, за подпомагане на тяхната творческа изява и развитие, за разширяване на международното сътрудничество между обществени организации и личности с творчески интереси.
Фондация „Мехмед Джон“ е самостоятелно юридическо лице с председател Джеват Яшар – бивш кмет на община Главиница.
Външни препратки
Сайт на община Главиница
Сайт на Земеделска кооперация „Айват-93“ с. Звенимир
Бележки
|
{'title': 'Дулово', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%83%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ду̀лово е град в Североизточна България, област Силистра. Той е административен център на община Дулово и е третият по население град в областта след Силистра и Тутракан.
История
Първото сведение за
|
съществуването на града се открива в турско-арабски документ от 1573 г. В близост до града се е намирало селище с името Алени Бахча (в превод от тур. — "видна градина"). Преди Освобождението на България от османска власт в селището се заселват българи от Преславско.
Селището е било опожарявано многократно, но жителите му са основали ново селище с името Аккадънлар (в превод на български — "белите жени"). За известно време селището е носило и името Чардак. През 1878 г. в населеното място са живели 100 турски и 25 български семейства, а общото население е възлизало на 900 жители. През 1946 г. населението е стигнало до 1841 жители, а десет години по-късно — до 5910 души.
В средата на населеното място се е намирал Каз Гьолджук — гьолът на гъските. Населеното място и околността му са били безводни. Преди време е имало два кладенеца, дълбоки 35–40 м. Когато пресъхнели тези кладенци, хората пренасяли вода с бъчви от местност, намираща се на север и наречена Бунарлар дереси ("Долината на кладенците"). Там е имало 45 пълноводни кладенеца.
На 2 септември 1916 г. Първата пехотна софийска дивизия временно освобождава селището от румънска власт. От 20-те години на XX век селището е в Румъния, но след Крайовската спогодба от 1940 г. е върнато на България. На 25 ноември 1940 г. населението на Аккадънлар начело с околийския управител Георги Иванов и кмета М. Попов посреща преселници от Северна Добруджа. Местният клон на Червения кръст урежда кухни с топла храна за преселниците. През 1942 г. селото е преименувано на Дулово, на името на българската династия Дуло. На 30 януари 1960 г. е обявено за град.
В близост до града е разположен парк „Жажда“. Това е селищната могила. Районът е бил заселен още от древността. Намерени са останки от керамични съдове, монети, оръжия, инструменти, основи на сгради и много други. В миналото там е текла река и е имало многобройни извори. Сега е вододайна зона.
География
Общината се характеризира с предимно равнинен релеф, пресечен от суходолия с различна ширина в посока север-юг. Около тях са изградени почти всички населени места в Добруджа. Преобладаващата надморска височина е от 150 до 250 м.
Районът е широко отворен на север. Откритата теренна конфигурация обуславя достъпа на ветровете от всички посоки, като най-чести са югоизточните и южните ветрове. През зимните месеци духат силни студени североизточни ветрове, които предизвикват снегонавявания. През лятото често явление е появата на силни сухи ветрове, които пораждат ерозия на почвата.
Годишната сума на валежите е 650 мм, което е под средната за страната стойност. Засушаванията през летните месеци се отразяват неблагоприятно на тревната и дървесната растителност в общината.
Горските масиви заемат 23% от територията на общината. Преобладават естествени насаждения от дъб, цер, габър и други. Иглолистните видове са внесени допълнително при реконструкция на горите със стопанско предназначение или оформят междуселищното пространство.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етнически състав
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Икономика
До началото на 90-те години на XX век икономиката на Дулово е насочена към индустриално развитие. Основните отрасли са машиностроене и металообработване, шивашка (по-рано и текстилна) индустрия и производство на комбинирани фуражи. По-малко застъпени са производството на строителни компоненти от полимерни изделия и хранително-вкусовата индустрия (най-вече първична преработка на мляко, а също производство на хляб и хлебни изделия).
Дулово винаги е било и си остава център на земеделски район, известен със зърнопроизводството си. Индустриалните отрасли, които все пак намират място в икономиката на града, са свързани преди всичко с първичната преработка на земеделската продукция. Останало е и шевното производство, което се развива от малки предприятия с относително ограничено стопанско значение.
Обществени институции
Администрация на Община Дулово, ул. „Васил Левски“ 18
Забележителности
Читалище „Никола Й. Вапцаров“.
Историческият музей в Дулово е открит през 1988 г. Разполага с експонати в четири отдела: археология, етнография, нова и най-нова история и галерия.
Паметници:
Паметник на загинали във войните граждани от Дуловския край: 1912–1913 г., 1915–1918 г., 1941–1945 г.
Паметник „Жажда“.
Паметник на Васил Левски.
Кратерът Дулово на Марс е именуван в чест на гр. Дулово.
Редовни събития
Ежегодно през месец май се провеждат културни мероприятия под надслов „Дни на моя град“.
Източници
Външни препратки
Официален сайт на община Дулово
|
{'title': 'Силистра', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Силѝстра е пристанищен град на река Дунав в Североизточна България. Той е административен и стопански център на едноименните община Силистра и област Силистра. Според последното преброяване през 2021-
|
2022 година, Силистра е 25-ти по големина с население около 30 хил. жители. Силистра е град с богата история, като забележителности тук се открояват късноантична римска гробница и турската крепост Меджиди Табия.
География
Местоположение
Градът е разположен в Североизточна България, т.е. в Южна Добруджа. Намира се на 433 km от българската столица София, на 124 km от Русе, на 116 km от Разград, на 112 km от Шумен, на 90 km от Добрич, на 15 km от Кълъраш, на 148 km от Кюстенджа и на 127 km от румънската столица Букурещ. През него минава Паневропейски транспортен коридор 7.
Административно деление
Квартали на Силистра
Бивши квартали
Цар Фердинанд (Карол II) – сега част от Център, до 1968 г. е село
Юрий Гагарин – сега част от ж.к. Изток
Климат
Климатът на община Силистра се характеризира с умереноконтинентален характер и попада в крайдунавската климатична подобласт. Характерно за този район е горещото лято, ранното настъпване на пролетта и силното застудяване през зимата. Абсолютната минимална температура достига -32 °C, а максималната до 40,4 °C (през 1927 година). Средногодишната температура на въздуха е 11,6 °C. Устойчивото задържане на температурата на въздуха над 10 °C започва през първата десетдневка на април и продължава до края на октомври – около 200 дни.
Валежите в района са неравномерно разпределени и недостатъчни, като най-големи количества падат през пролетните и ранните летни месеци, а най-малко – през зимата. Средногодишното количество е 547 mm/m², което е под средното за страната. Снежната покривка се задържа 50 – 60 дни с дебелина 16 – 30 cm.
Преобладаващите ветрове имат югозападна посока. Дните с мъгли са средно 26 в годината.
Води
Част от селищата на община Силистра са разположени по поречието на река Дунав. Анализът на водите на реката показва, че са годни за къпане, спорт и туризъм и се числят към ІІІ категория. Водоснабдяването на населението от общината се изпълнява от фирма „Водоснабдяване и канализация“ ООД, като водоизточниците са помпажни води от кладенци тип „Раней“.
Флора и фауна
На 16 km западно от Силистра и на 2 km южно от Дунав се намира биосферен резерват Сребърна.
История
Древност и Античност
Счита се, че градът е основан от траките. След това Римската империя превзема града и основава античния Дуросторум през 106 г., когато по нареждане на император Траян на територията на днешния град е настанена една от елитните римски военни единици – ХІ Клавдиев легион. Това е началото на една забележителна и славна история. През 169 година императорът философ Марк Аврелий обявява Дуросторум за самоуправляващ се римски град – муниципиум. Между ІІ и VІ век Дуросторум е главен фортпост на империята срещу варварите. Тук е роден „спасителят на Рим“, наричан още „последният римлянин“ Флавий Аеций. Тук през 303 – 307 година постигат мъченическа смърт 12 светци, превърнали се във фундамент на християнството в българските земи.
През 1987 година в центъра на античния град е разкрита църква, която веднага след това е почти изцяло унищожена, без да бъде изследвана. Представлява трикорабна сграда, строена в края на IV век. Предполага се, че в нея първоначално се съхраняват мощите на местния мъченик Дазий Доростолски.
През VI в. император Юстиниан I обновява стените на града и той продължава да бъде един от големите градове – крепости в Източната Римска империя – Византия. През VII век, при император Ираклий и император Фока градът допълнително е укрепен. Дуросторум преживява славянските нашествия, макар че част от населението емигрира на юг от Стара планина, друга част от населението на града обаче оцелява и след втората половина на VII в. е включен в пределите на Българската държава, създадена от Аспарух. Местното население на Дуросторум, състоящо се от романизирани траки, с елинизирано название Доростолон, се смесва с прабългарите и славяните, като градът започва да се нарича със славянизирания вариант на старото име – Дръстър. В следващите години и векове Доростол/Дръстър не един път е превземан от Византия и възвръщан на България отново.
Българско средновековие
През епохата на Първото българско царство при хан Омуртаг в Дръстър е изграден Дунавският дворец на българските ханове, в който през 896 – 897 година се установява самият цар Симеон Велики. През 870 г. епископ Николай издига в града катедрална базилика, построена на лобното място на Емилиян Доростолски. През 927 година градът става резиденция на първия български патриарх Дамян и остава такава до 971 г. В края на Х век Източните Балкани са опустошени от войните между България, Византия и Киевска Рус, като Доростол е завладян, разрушен и повторно съграден от Йоан Цимисхий. Названието му е променено на Теодорополис в чест на Теодор Стратилат и между ХІ и ХІІ век градът е административен център на Византийското Подунавие. Пръв стратег на района с център Дръстър е
Леон Саракинопул. През 1032 или 1036 печенегите опустошават и разрушават Дръстър и селищата в района на днешните Цар Асен, Скала и Одърци. Проучванията показват, че до края на ХI в. присъствието на византийски гарнизон, администрация и майстори занаятчии не е променило съществено етническата картина, а още по-малко културното равнище на това смесено население. През Второто българско царство градът си връща старото име и е митрополитска резиденция и столица на Теодор Светослав и Иванко Тертер.
Под османска власт
След турското завоюване (1388 г.) градът е силно укрепен и се превръща в столица на Силистренски вилает. Вилает Силистра включвал североизточната част на днешна България, както и територии от други 4 съвременни държави: Северна Добруджа от Румъния, а също региони от Украйна и Молдова – Буджак (Южна Бесарабия до Бендери) и Едисан (Южно Приднестровие от Одеса до Балта), или почти целия владян от османците черноморски бряг между Истанбул и Кримското ханство, включително всички брегови градове между Варна и Очаков.
Център на управлението била Силистра – най-важната османска крепост на Дунав и процъфтяващ град под османско управление. Българските градове Силистра, Русчук (Русе), Шумен и Варна образували силен крепостен четириъгълник.
През Руско-турската война от 1828 – 1829 година градът е превзет от Русия и остава под нейна окупация до 1833 година. Руснаците започват строежа на църква, която остава недовършена, както и на нови укрепления, които разрушават при оттеглянето си.
Според свидетелства на посетили града през 1858 година американски мисионери, той има 20 хиляди жители и е ограден с висока 4,5 до 6 m и оборудвана с артилерия крепостна стена и ров.
През 1877 г. той е обсаден от руснаците и отстъпен на България.
След Освобождението и под румънска власт
След края на Руско-турската война населението на Силистренски окръг запазва смесения си характер, като се наблюдава изселническа вълна на местни турци през периода 1889 – 1891 г.
След неуспешната за България Междусъюзническа война Силистра е отстъпена на Румъния съгласно Букурещкия договор през 1913 г. Според запазените писмени свидетелства, под името окръг Дуростор, областта представлява един от най-занемарените в Кралство Румъния райони, а населението живее в постоянен страх. Регистрирани са многобройни нападения, опити за самоуправство и побои от страна на румънски колонисти над жители на окръга. През 1924 г. в Силистра са арестувани няколко български гимназисти по обвинение за разпространяване на комунистическа литература, в което е намерен мотив за затварянвто на българската гимназия в града.
Втора световна война и комунизъм
През 1940 г. Силистра е върната отново на България.
През 1944 – 1945 г. водената срещу нацистка Германия Отечествена война на България в боевете срещу хитлеристите при Драва, Мур и в Австрия се сражава в състава на Първа българска армия героичния Тридесет и първи пехотен силистренски полк съвместно с Трети украински фронт на Съветската армия, на който български армейски полк гарнизон е Силистра.
През социализма Силистра израства като развит индустриално-селскостопански град, както повечето в Добруджа.
Силистра днес
Хронология
105 – 106 г. – В тракийското селище Дуросторум е настанен XI Клавдиев легион със задача да охранява голяма част от Дунавската равнина и границата на Римската империя
106 – 169 г. – Дуросторум е укрепен военен лагер на около който възниква цивилно селище (канабе)
169 – 176 г. При император Марк Аврелий укрепеният с крепост лагер и прилежащото му селище прераства в град. На гражданите му са дадени граждански права.
II в. – Възниква гр. Тутракан с римското име Трансмариска.
238 г. – Дуросторум е нападнат от племето 'карпи'. Жителите му са ограбени, а част от тях са отведени в робство.
294 г. – На път за Сирмиум (на изток) император Диоклециан посещава Дуросторум.
303 г. – На път за Никомедия (връщайки се от изтока към Рим) император Диоклециан наново се отбива в Дуросторум.
302 – 304 г. – Крепостта на Дуросторум е възстановена и допълнена с нови елементи.
304 г. – Император Диоклециан отново идва в Дуросторум. Оттук командва възстановителните работи по римските крепостни укрепления в басейна на Долен Дунав.
366 – 369 г. – Във връзка с т.нар. Първа Готска война император Валент пребивава в Дуросторум.
376 г. – Голяма група готи със съгласието на император Валент преминават река Дунав при Дуросторум на път към Тракия, където имат намерение да се заселят.
388 г. – Дуросторум става седалище на епископия
396 г. – В Дуросторум се ражда един от големите римски пълководци Аеций
IV–VI в. – Тутракан е селище от градски тип.
527 – 565 г. – По време на управлението на император Юстиниан I е възстановена крепостната стена на Доростол.
586 г. – Аварите превземат Доростол. Градът не е разрушен и продължава да бъде важен военен център на маневрите на византийската войска в района на Долен Дунав.
593 г. – Византийския стратег Проскос приема Доростол за резиденция на своите войски в действията срещу славяните
края на VI в. – Властта на Византия над областта на Долни Дунав се превръща във фикция. Много знатни жители на Доростол се преселват в областта Анкона (Южна Италия).
края на VII в.– Доростол (след това Дръстър) е вече владение на Първата Българска държава.
895 г. – В силната българска крепост Дръстър, цар Симеон I намира убежище от пълчищата на маджарите.
927 г. – Митрополитът на гр. Дръстър е провъзгласен за пръв патриарх на България.
969 г. – Дръстър е превзет от войските на киевския княз Светослав I.
972 г. – Княз Светослав е обсаден в Дръстър от войските на византийския император Йоан Цимисхий.
976 – 1000 г. – Доростол е владение и често е седалище на Цар Самуил.
1001 г. – Градът отново е завзет от византийците.
XI в. – Във времето на византийското владичество Дръстър е административен и военен център на византийската област Подунавие, простираща се от морето до река Тимок. Тук е и седалището на областния управител.
80-те г. на XI в. – Дръстър е център на размирици и брожения на печенези, узи и други племена.
1088 г. – Градът е превзет от войските на византийския император Алексий Комнин. Византийската власт е възстановена в края на 90-те г. на XI век.
1153 г. – В географските съчинения на арабския пътешественик Идриси, Дръстър е описан като 'град, чиито улици са широки, пазарите богати и многолюдни, а хората заможни и живеещи в изобилие'.
1186 г. – Дръстър заедно с цяла Североизточна България, преминава във владение на Втората българска държава.
1278 г. – В крепостта Пристрия (Дръстър) е обсаден почти за година от войските на византийския пълководец Михаил Глава българският цар Ивайло.
1388 г. – Крепостта Таракан (Тутракан) пада под османска власт. Цар Шишман е принуден да предаде на турците града и крепостта Дръстър, което общо надминавало всички негови градове и крепости, както по големина, така и по великолепието на постройките, богатството на жителите и по своята силна крепост.
1391 – 1393 г. – Дръстър отново е владение на Цар Иван Шишман.
XV–XVII в. – Силистра е административен и търговски център на едноименен санджак простиращ се до Айтос и Търново – трети по големина в българските земи
1418 – 1420 г. – Въстание на шейх Бедреддин Симави. Обхваща Добруджа и Силистра.
1636 г. – През Силистра минава полският дворянин Освиенцим в свитата на кралския пратеник Георги Красинки, която пътува за Цариград. Оставя богато описание на града.
1652 г. – Силистра е посетена от турския пътешественик Евлия Челеби, който описва града.
1678 г. – Умира големият дубровнишки дипломат Николо Бона, затворен в силистренската крепост след неуспешни преговори с турците.
края на XVII в. – В Силистра се ражда Партений Павлович.
1773 г. – Силистренската крепост е обградена от руски войски под командването на фелдмаршал Пьотър Румянцев.
1773 г. – Руският пълководец Александър Суворов на два пъти превзема Тутракан
началото на XIX в. – В Силистра се ражда кап. Никола Филиповски, ръководител на въстание в 1855 г.
1809 г. – Силистренската крепост е обсадена от руски войски под командването на княз Багратион.
1810 г. – Силистра е превзета от руските войски.
1811 г. – В Силистра отново влизат руски войски – на ген. М. И. Кутузов. В боевете участват и много български доброволци.
1829 г. – След 44-дневна обсада силистренската крепост е превзета от войските на ген. Дибич-Забалкански. До 1836 г. Силистра остава руско владение. Комендант и кмет на града е капитан Георги Мамарчев.
1830 г. – В Силистра престоява три месеца украинският учен Юрий Венелин. Извън стените на крепостта се създава български квартал 'Волна', населен с бежанци от селата и завърнали се от Влашко и Бесарабия българи.
1834 г. – В Силистра се ражда Гено А. Чолаков, съратник на В. Левски, водач на национално-революционните борби на българите в Силистренския край.
1836 г. – Руските войски напускат Силистра. Скоро след това е възстановена властта на турците.
1837 г. – Силистра е посетена от турския султан Махмуд II. В свитата на султана пътува немският офицер Ф. Мелтке, оставил сведения за града.
1848 г. – Българите от квартал 'Волна' откриват свое българско училище.
1839 – 1853 г. – Изградена е последната турска крепост на Силистра и укрепителен пояс от фортове и редути, от които днес е запазена крепостта 'Меджиди табия'.
1853 г. – Турците изгарят българския квартал 'Волна'.
1854 г. – По време на Кримската война руски войски под командването на фелдмаршал Паскевич обсаждат силистренската крепост. В обсадата участва и великият руски писател Лев Толстой.
1854 г. – при Тутракан се водят руско-турски сражения и градът е превзет от руските войски
1858 г. – В Силистра се отделя от гръцкото училище и обособява като самостоятелно българско училище.
средата на XIX в. – Тутракан е вече град.
1862 г. – Построена е българската църква „Св. св. Петър и Павел“. Поставя се началото на организираната борба на българите против гръцкия владика Дионисий. В Тутракан се открива българско светско училище.
1864 – 1866 г. – В града учителства учителят-реформатор и революционер Тодор Пеев.
1867 г. – Край Тутракан минава четата на Панайот Хитов със знаменосец В. Левски.
1870 г. – Основано е девическото училище в Силистра от учителката революционер Евлампия Векилова, съратничка на В. Левски. В Силистра учителства големият възрожденски обществен деец и просветител Сава Доброплодни, който основава първото читалище и театрално дружество в града. Съратник на В. Левски.
1871 г. – Българите в Силистра се готвят за въстание. Филип Тотю става военен ръководител на въстанието.
1872 г. – Силистра е посетена от големия унгарски пътешественик Феликс Каниц.
1873 г. – В Тутракан е основано читалище 'Възраждане'
1876 г. – Четата на войводата Таньо Стоянов минава Дунава.
1878 г. – Турските войски организирано напускат Силистренската крепост.
1885 г. – Основано е дружество на Червения кръст.
1886 г. – В града се основава сценично дружество „Деятел“ със задача да съдейства за развитието на сценичното изкуство в България.
1887 г. – Бунт на капитан Кръстев в Силистра против Стамболово-Радославовския режим.
1893 г. – Работници-шивачи при фабриканта З. Якобсон и Сие, банкер и търговец, обявяват стачка, която завършва успешно.
1894 г. – Основано работническо дружество от Васил Нейчев, Донко Анчев и Александър Митанов.
1896 г. – Роден Дочо Михайлов.
1897 г. – Стачка на 40 души от различни занаятчийски работилници.
1902 г. – Основано е Общо работническо дружество.
1903 г. – Организиран сарашко-табашки синдикат с 33 члена
1910 г. – Година на стачки – на кожарските работници, на металоработниците и на печатарите.
1911 г. – Стачка на обущарските работници.
1902 – 1912 г. – Откриват се: котларска фабика, мелница в Силистра, мелница на Харалампи Джамджиев в Кулфарата.
1912 г. – Започва Балканската война. Масова мобилизация.
1913 г. – Начало на Междусъюзническата война. Първа национална катастрофа за България при Фердинанд I. Румъния се намесва във войната и окупира Южна Добруджа. Съгласно Букурещкия договор Цяла Южна Добруджа до (в т.ч.) Тутракан минават под румънско владичество. Започва масова емиграция. Силистренската гимназия се премества в Свищов, а от есента на 1916 г. в Ловеч.
1914 г. – Румънският парламент гласува закон с който се отнема земята и собствеността от онези, които нямат пълни документи за собственост и по една-трета от тези които имат всички документи. Започва Първата световна война.
1916 г. – Масово и принудително разселване на жители от селата в района и прогресивни фамилии от града във вътрешността на Румъния. Начало на войната между България и Румъния. След голямо военно сражение край Тутракан градът минава в български ръце.
1917 г. – Образуват се повсеместно комитети 'Народно движение за присъединяване на цяла Добруджа към България'. По характер националистическо. Първи събор на движението в Бабадаг. Протест на жените против войната. Гимназията се завръща от Ловеч в Силистра.
1918 г. – Подписан е Букурещкият мир според който Южна Добруджа се дава на България в Северна се установява кондоминиум на съюзниците (съвместно управление). Окупация на Южна Добруджа от войските на Антантата (Съглашението) съгласно Ньойския 'мирен' договор.
1918 – 1919 г. – Връщане на румънската администрация, полиция и войска.
1919 г. – В Южна Добруджа върлува бандитизъм.
1920 г. – Парламентарни избори в Румъния. Коста Стоев е избран за депутат. Васил Патронов изгражда Българско културно общество.
1922 г. – Изграждат се работнически синдикати с общ синдикален съвет.
1926 – 1932 г. – Прилагането на закона „За организиране на нова Добруджа“ – отнемане на земята на собствениците и колонизация на района с румънци и куцовласи. Жесток терор.
1924 г. – Румънската власт поставя синдикатите вън от закона.
1932 г. – Ученическа стачка в Българската гимназия в Силистра.
1935 г. – Стачка на работниците от оризищата край Дунава начело с Тодор Бонев.
1937 г. – Създаден е Синдикат на зидарите.
1939 г. – Стачка на строителните работници от строежа на казармите.
1940 г. – Подписана е Крайовската спогодба. Южна Добруджа окончателно се връща в България. Българските войски навлизат в Силистра и Тутракан.
Население
Численост на населението
Численост на населението според преброяванията през годините:
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода от 1887 година до 2009 година.
Религия и етнически състав
По-голямата част от населението на гр. Силистра се състои от православни християни.
В Силистра също така се изповядва ислямската религия в двете ѝ течения – сунитското и шиитското. Сунитите от гр. Силистра са били собственици на 17 джамии в миналото. Към 2014 г. са останали две – Куршумлу джамия и Новата джамия.
Политика
Кмет
През периода от 1995 г. до 1996 г. кмет на града е д-р Петър Илиев.
През периода от януари 1997 г. до 1999 г. кмет на града е д-р Георги Панов.
Кмет на град Силистра за периода от 1999 г. до 10 ноември 2011 г. е инж. Иво Андонов.
Кмет на град Силистра към май 2016 г. е повторно избраният д-р Юлиян Найденов.
Чуждестранни представителства
Градът е седалище на консулства от следните държави:
Румъния, почетно консулство
Побратимени градове
Икономика и инфрастуктура
Характеристика
В град Силистра в днешно време няма много големи заводи. Градът е бил силно индустриализиран, но след 2000 г. много от големите предприятия са разпродадени или затворени. Световната икономическа криза през 2009 г. също оказва влияние върху икономиката и най-вече на големите предприятия в града – съкратени са много работници. През 2011 г. е затворен най-големият месопреработвателен комбинат в областта „Меком“ АД поради огромни дългове към банките.
Работещите предприятия през 2011 г. са:
„Актуал“ – производство на колбаси
„Оливия“ – месокомбинат
„Мебели Димов“ – производство на мебели
„Силома“ – производство на металорежещи машини
„Хром“ – бойлери, неръждаеми предмети
„ЗММ Стомана“ – металообработване
„Първи май“ – растениевъдство
„Брамак“ – производство на бетонови керемиди и капаци и внос на материали за покривни системи.
„Соларпро“ – производство на соларни панели
„Лесилмаш – 98“ – фазери
„Фазерлес“ – производство на фазери
„Каумет“ – производство на каучукови изделия
„Тукай“ – производство на водопроводни връзки и т.н.
„Пролайн“ – производство на ПВЦ профили за прозорци и врати
„ТПК Добруджанка“ – шивашко предприятие
„Дунав“ – производство на маркови костюми
„Оргтехника“ АД – дълги години е единствен в България и един от малкото в Източна Европа производители на електронни калкулатори и средства за копиране и размножаване. Днес, „Оргтехника“ АД е един от водещите производители на електронно – изчислителна и регистрираща техника и фискални устройства – касови и таксиметрови апарати, фискални и линейни принтери, механични конструкции, пластмасови детайли и др.
„Еликом“ – най-големият български производител на пълна гама електронни везни. Фирмата произвежда везни с капацитет от 3 kg до 80 тона, етикетни принтери, касови апарати, фискални принтери и таксиметрови апарати.
„Каладан-Аракис“ – производство на пресни плодове, както и на сушени плодове и зеленчуци във фабриката си в с. Паисиево.
В основата на местната икономика са земеделието, машиностроенето, текстилът, обзавеждането, хранителни продукти и тухларството. През 2009 г. в Силистра е открит първия Мол наречен S&S Mall впоследствие преименуван на „Central Park Shopping Center“. В този мол има магазини на: „Triumph“, „Tendenz“, „dm-drogerie markt“. В Силистра има и няколко големи хипермаркета на веригите: Kaufland, Lidl, Технополис, TeMAX, JYSK.
Първият търговски център тип мол в Силистра S&S Mall отваря врати на 20 май 2009 г. Той се намира в центъра на Силистра непосредствено до Дунавския парк. Понастоящем се казва „Central Park Shopping Center“.
Машиностроене и електротехника
И днес в Силистра са развити отраслите машиностроене и електротехника, но далеч от някогашния си капацитет. Така в областния център работи познатото от миналото предприятие за касови апарати и електронни везни „Оргтехника“. Във фирмата сега са заети 200 души, докато в миналото тя е осигурявала хляб на около 3200. Промишлената визитка на Силистра се допълва от машиностроителните предприятия „Силома“ (която произвежда лентоотрезни машини), ЗММ „Стомана“ (за производство на дървообработващи машини), „ТРАНСКОМ-1“ ООД (производство на метални конструкции; възли, агрегати и резервни части за селскостопански машини). Освен тях сред водещите фирми както в община Силистра, така и на областно равнище се класира „Фазерлес“ – предприятие за производство на дървесно-влакнести плочи както за мебелната промишленост, така и за опаковки. Фирмата е и един от големите работодатели в областта със своите 389 работници. „Хром“ АД е единственият производител в България на умивалници и съдове от неръждаема стомана.
Хранителна и текстилна промишленост
Други развити отрасли са хранително-вкусовата и текстилната промишленост, Едно от предприятията е „Сушилнята за плодове и зеленчуци“ на „Каладан-Аракис“ в с. Паисиево, общ. Дулово, в която се преработват плодове и зеленчуци от цяла Североизточна България. Със силни позиции в хранително-вкусовата промишленост на региона е и мелницата „Първи май“, както и „Зърнени храни“ АД. По данни на областния управител двете фирми кредитират земеделието на региона с много повече средства от тези, отпуснати от Държавен фонд „Земеделие“. Друг представител на текстилния бранш в общината е „Дунав“ АД, която произвежда дамски костюми главно за Германия, Ирландия и Холандия. Както и на други места в страната, така и тук шивашките предприятия съществуват преди всичко чрез поръчки на ишлеме. Такъв е примерът с „Латин клуб“ ООД – създадена с гръцки капитали, която произвежда основно за Гърция и Италия. С износ за Германия и Италия се издържа и ТПК за инвалиди „Добруджанка“. Популярното в миналото предприятие „Камъшит“ в областния център днес е разделено на три – „Камъшит 98“ произвежда кожена галантерия, „Камъшит керамика“ – керамични изделия, а „Камъшит ракита“ – популярните плетени мебели от ракита.
Транспорт
Автобусен транспорт
Градски линии и връзки със селата:
№1 – кв. Триъгълниците, кв. Изток, Център, Автогара
№2 – кв. Татарица, Айдемир, Деленки, Меком, Албена, Стара автогара, Янко Тодоров, ДАП, Римска гробница
№2А – кв. Татарица, Айдемир, Деленки, Меком, Албена, Стара автогара, Капитан Кръстев, ДАП, Римска гробница
№5 – Римска гробница, ДАП, Янко Тодоров, Стара автогара, Албена, Кауфланд, Учителски институт, Актуал, Волга, ТКЗС, Калипетрово Център, Железарска, ЖП гара Калипетрово
№5А – пл. Съединение, Стара автогара, Албена, Кауфланд, Учителски институт, Актуал, Волга, ТКЗС, Калипетрово Център
№6 – Център, Албена, Стара автогара, Янко Тодоров, ДАП, кв. Изток, кв. Триъгълниците, Римска гробница, Оргтехника, Гробищен парк
№20 – Римска гробница, ДAП, Янко Тодоров, Стара автогара, Албена, с. Професор Иширково
№22 – Римска гробница, кв. Триъгълниците, кв. Изток, ДАП, Янко Тодоров, Стара автогара, Албена, Деленки, Айдемир, с. Сребърна, с. Ветрен
№23 – Автогара, Стара автогара, Янко Тодоров, ДАП, Хмелницки, Чевермето, с. Срацимир, с. Българка
№25 – Римска гробница, ДАП, Янко Тодоров, Стара автогара, Албена, Кауфланд, с. Бабук, с. Ценович, с. Казимир
№33 – Автогара, Албена, Стара автогара, Янко Тодоров, ДАП, кв. Триъгълниците, с. Богорово, с. Главан, с. Поп Кралево
Железопътен транспорт
Железопътната линия до Силистра е открита на 2 септември 1974 г., когато е завършен последният участък от линията Алфатар-Силистра (част от Самуил-Силистра). По същото време е открита и силистренската жп гара. Линията Самуил-Силистра е с обща дължина 112,9 km (неелектрифицирана) и се експлоатира от руски дизелови локомотиви серия 07 и немски дизелови мотриси „Сименс Дезиро“. По линията са разположени 19 гари и спирки: Силистра – Калипертово – Бръчма – Алфатар – Климатично училище – Межден – Дулово – Черник-Руйно – Безименна – Тодорово – Китанчево – Исперих – Голям Поровец – Бърдоква – Богданци – Голяма вода – Хърсово – Самуил.
Градът е свързан с Русе и столицата посредством директен нощен влак.
Речен транспорт
Фериботен терминал Силистра
Пристанище Силистра – от 28 ноември 2009 г. между Силистра и Кълъраш започва да работи водно такси, като публично-частно партньорство между общините в двата града и местния бизнес. Моторната лодка превозва до 7 пътници за 20 мин. и се движи по график или по поръчка. Еднопосочният билет е 5 евро, този тип връзка с Кълъраш не функционира.
Пристанище Поларис-8 – за обработка на генерални и насипни товари, собственост на едноименното търговско дружество с предмет на дейност добив, преработка и реализация на инертни материали и корабен транспорт по река Дунав до пристанища в България, Румъния, Украйна и Сърбия.
Пристанище Силистра - Лесил – най-голямото товарно пристанище в района на град Силистра за обработка на генерални и насипни товари, швартоване, снабдяване на корабите с вода и електрическа енергия, приемане, събиране и временно съхранение на отпадъци. Има връзка с републиканската железопътна мрежа.
Пристанище Ийст Пойнт - Силистра – за обслужване на пътници, обработка на поща, снабдяване на корабите с вода и електрическа енергия.
Въздушен транспорт
Летище Силистра се намира в землището на Полковник Ламбриново спада към т.нар. малки летища на България. Предназначено е за вътрешни и международни полети за превоз на пътници и товари, както и за полети на селскостопанската авиация. Има и военна част, предназначена за съхраняване на бойни самолети. Намира се на около 13 км югозападно от Силистра. Пистата е дълга 2,5 km. Собствеността на летището е държавна. Със заповед РД 08.1181 от 6 декември 1999 г. на министъра на транспорта летище Силистра се закрива. Възможност за възстановяване на летището по предназначение е предоставянето му за ползване в съответствие със Закона за концесиите.
Хелипорт на хотел „Дръстър“
Летище „Ребус“
Образование
Висши училища
Русенски университет „Ангел Кънчев“ – Филиал Силистра
Гимназии
Езикова гимназия „Пейо Яворов“
Природоматематическа гимназия „Св. Климент Охридски“
Професионална земеделска гимназия „Добруджа“
Професионална гимназия по лека промишленост „Пенчо Славейков“
Професионална гимназия по механотехника „Владимир Комаров“
Професионална гимназия по стопанско управление, администрация и услуги „Атанас Буров“
Професионална гимназия по производствени технологии „Евлогий Георгиев“
Професионална гимназия по строителство „Пеньо Пенев“
Основни и средни училища
ОУ „Иван Вазов“
СУ „Никола Йонков Вапцаров“
СУ „Юрий Гагарин“
1 ОУ „Отец Паисий“
ОУ „Св. св. Кирил и Методий“
Градско помощно училище „Софроний Врачански“
Общинско спортно училище (ОСУ) „Дръстър“
ОУ „Христо Ботев“ – Айдемир
ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Калипетрово
Медии
Регионални вестници
„СИЛИСТРА ПРЕС“
Регионални радиостанции
Радио „Менес“ – 4 януари 1993 г. до април 2013 г.
Радио „Мелодия“
Радио „Веселина“
Радио „Фокус“
Радио „Дарик“
Радио „NRJ“
Радион „Kiss FM“
Радио „Хоризонт“
БНР
През годините без разрешително в Силистра са предавали и други радиостанции – най-дълго от които „ДАГА“ 98.9 MHz, HitMix 103.6 MHz и Fantastic 102.4 MHz, в определени периоди на тяхното съществуване те са имали по-голяма популярност сред населението от Менес и Мелодия, поради факта че са пускали по добре подбрана музика, и са предавали с по-добро качество на звука. Неколкократно КРС е правило опити за спирането им.
Култура
Театър и кино
Драматично-куклен театър „Сава Доброплодни“
Кино „Latona Cinema 3D“ открито през зимата на 2014 радва своите гости и зрители с най-новите филми, премиери и предпремиери.
Кино „Москва“ – използва се за отделни концертни събития, театрални постановки и други подобни мероприятия
Библиотека
Регионална библиотека „Партений Павлович“ – Силистра
Регионална библиотека „Партений Павлович“ – Филиал
Музеи и галерии
Регионален исторически музей Силистра. Намира се в централната част на града, като разполага с небогата, но добре подредена изложба на древни антични експонати от региона. В рамките на 30 – 40 минути може да се потопите в историята на региона, да се запознаете с културата на римските, славянските и българските обитатели на Силистра. Музеят е сред 100-те национални туристически обекта.
Художествена галерия. Помещава се в една от най-красивите сгради в Силистра – бившето Педагогическо училище, строено в началото на 20 век. Галерията има интересна експозиция от най-вече местни художници.
Крепост Меджиди табия. До 1989 година в крепостта е съществувала музейна експозиция към Регионалния исторически музей. След дълги години на разруха крепостта е дадена за стопанисване на ЕТ „Валентин Петков“, който с лични средства възстановява музейната част на крепостта и разполага в нея неговата лична сбирка от снимки, карти, униформи, хладни и огнестрелни оръжия. В сбирката има материали от 7 поредни войни в рамките на почти цял век – от Кримската война (1850-те години) до Втората световна война (1940-те години).
Природонаучен музей Сребърна при биосферен резерват „Сребърна“. Притежава експозиция от препарирани обитатели на резервата. От музея могат да се наблюдават птиците в резервата. Поставена е видеокамера в сърцето на блатото, където гнездят пеликаните и чрез видеовръзка картината и звуците се предават на екран в музея. Около резервата е направена екопътека, като на известно разстояние по нея са построени беседки за отмора и наблюдателни площадки, откъдето могат да се наблюдават птиците. Сребърна е сред Националното природно и културно наследство на ЮНЕСКО и Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз, има печат. Работното време на музея е от 8:00 до 18:00 ч. от 1 април до 30 септември без почивен ден. Безплатен ден за посещения е четвъртък. Работното време от 1 октомври до 30 март е от 8:00 до 16:00 ч. Телефон: 086 77 24 69.
Етнографски музей Силистра. Открит е 1967 г. и е част от структурата на Регионален исторически музей Силистра. Разположен е в двуетажна сграда, строена в средата на 19 век. Експозицията е разположена на площ от 300 кв.м., представяща бита, поминъка, материалната и духовна култура на населението от Силистренски регион от средата на XIX век до 40-те години на XX век.
Други културни домове
Народно читалище „Доростол“ – Създадено на 1 септември 1870 година от видния просветен деец Сава Доброплодни. През 1894 година е основан смесен хор „Седянка“, чиито първи диригент е чешкият музикален педагог Карел Махан. На 22 юни 1908 година е създадено музикалното дружество „Седянка“, а две години по-късно е и първото издание Събора на хоровете от крайдунавските градове. През 1948 година се изнася първия оперетен спектакъл, под диригентството на Пенчо Пеев, а в 1959 година е положено началото на музикалното обучение в гр. Силистра – създава се Детската музикална школа при Читалище „Доростол“. През 1960 година НЧ „Доростол“ е обявено за образцово читалище и получава висока държавна награда – Св. св. Кирил и Методий (орден) – I степен. Пет години по-късно е основан детският хор „Дунавски славеи“ с диригент Стоян Чешмеджиев, който за кратък период от време става един от водещите състави на Читалището. През 1966 година е създаден Ансамбъл за народни песни и танци „Силистра“, чиито първи ръководители са Станю Бенев и Стоил Енчев, а за да има приемственост малко по-късно е основан и Детски танцов ансамбъл „Добруджанче“.
Регионална библиотека „Партений Павлович“. Създадена е през 1959 г. с библиотечен фонд от 26 095 библиотечни единици, които днес вече са 298 347. На 26 май 1981 г. – в чест на 1300-годишнината на основаването на българската държава, на библиотеката тържествено е дадено името на първия възрожденски светски писател, родом от Силистра, Партений Павлович. На 31 май 1984 г. по случай 25-ата ѝ годишнина библиотеката е наградена със Св. св. Кирил и Методий (орден) – I степен.
Редовни събития
Денят на Силистра се отбелязва от 1992 г. на църковния празник Кръстовден (14 септември). В седмицата на празника се провежда и фестивала на града.
На 1 юни в Дунавския парк се провежда детски празник „В света на приключението“.
Спорт
Всяка година на празника на града на Кръстовден (14 септември) смели доброволци се заемат със задачата да преплуват Дунава – от силистренския до румънския бряг на реката.
На 3 – 4 май се организира ветроходна регата в памет на капитан Коста Павлов, в която вземат участие смелчаци, които се борят с 2 природни стихии – вятър и вода. На 29 юни се организира Гребна регата.
Футболният клуб на Силистра е „Доростол (Силистра)“.
Баскетболният клуб на Силистра е „Доростол (Силистра)“, чийто отбор за момичета до 12 г. става републикански шампион през 2008 г.
Волейболният клуб „Доростол 2014“ през 2016 се класират за НВЛ – Висша лига по волейбол.
В Силистра функционират следните спортни клубове:
СК по лека атлетика „Доросторум“
СК по баскетбол „Доростол“
СК по плуване „Спирала“
СК по спортна стрелба „Снайпер 92“
СК по стрелба с лък „Динамикс“
ССКЕ „Багаин“
СК по борба „Добруджански юнак 96“
СК по лека атлетика „Олимп-97“
Карате клуб „Шото-Витяз“
Карате клуб „Славия-Истър“
СК по шахмат „Силистра“
СК по джудо „Доростол“
Карате клуб „Киокушин“
СНЦ „Дунавски клуб“
ПФК „Доростол 2003“
ФК Силистра 2009
ВК „Елит“
СК по американски футбол „Силистра Стелиънс“
Ученическа спортна школа
ВК „Доростол 2014“
Клуб по приложно колоездене и пътна безопасност към Младежки дом гр. Силистра
Забележителности
Силистра е един от най-старите български градове, с много богата и древна история. Създаден е преди около 2400 години като римската крепост Дуросторум.
В областта има много римски останки. Тук се намира една от най-ценните в Европа късноантична гробница с древни стенописи от 4 век. Днес следите от древното минало са експонирани в самия център на града в архитектурно–археологическия резерват „Дуросторум – Дръстър – Силистра“ с разкритата „Патриаршеска базилика“ на патриарх Дамян – първият български патриарх. Базиликата е първата патриаршеска църква в българската държава и втора по големина в страната.
На един от най-красивите хълмове край Силистра е издигната „Меджиди Табия“ – добре запазена турска отбранителна крепост, датираща от 1847 г. Уникалното при нея са подземните тунели, които стигат от хълма до ключови места в другия край на града.
В околностите на Силистра (с. Сребърна) се намира резерватът Сребърна – сред най-ценните резервати в страната, където могат да се видят колонии от пеликани, които летуват там всяка година, както и голяма колекция от препарирани животни. Могат да се слушат и уникални звуци от фауната на местността по време на обиколка из сградата на резервата.
Архитектурни
Природни
В Силистра се намират следните забележителности от Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз:
Регионален исторически музей, Силистра, 09:00 – 12:00 часа и 12:30 – 17:30 часа, почивен ден неделя и понеделник, има печат на БТС;
Крепост „Меджиди табия“ без почивен ден; лятно време – 8:30 – 20:00 зимно време – 8:30 – 17:00, 086/820269.
Паметници
Известни личности
Родени в Силистра
Флавий Аеций (396 – 454), военачалник, три пъти консул на Западната Римска империя, победил Атила в битката при Каталунските полета;
Димитра Киевска (1810 – 1878), украинска светица
Димитър Бучков (р. 1931), инженер
Стоян Кирилов Мутафов (1931 – 2013) архитект
Христо Иванов Димитров (1963 – 2001), политик, Народен представител в XXXVIII НС
проф. д-р Георги Едрев, лекар УНГ и университетски преподавател
проф. д-р Евелин Обретенов, гръден хирург и университетски преподавател
Йълдъз Ибрахимова (р. 1952), певица
Денислав Калчев (р. 1973), плувец
Веселин Суров, световен шампион по водно спасяване, треньор на Националния отбор по плуване
Павел Метеоров (1900 – 1977), скулптор
Хетко Николов (1941 – 1988), композитор на поп музика
Веселин Методиев (р. 1957), политик
Кръстьо Кръстев (1900 – 1969), български физик
Капитан дядо Никола (? – 1856), революционер
Георги Овчаров (1889 – 1953), архитект
Орфи (1943 – 1999), илюзионист
Партений Павлович (1695 – 1760), книжовник
Венцислав Спасов (р. 1963), футболист
Филиз Хюсменова (р. 1966), политик
Аврам Шарон (р. 1943), израелски дипломат
Петя Илиева (р. 1974), балерина
Първан Боянов (1880 – ?), бивш кмет на Варна
Монислава Недева (р. 1992), певица и актриса
Ели Раданова, певица
Йордан Марков (р. 1993), поп певец
Иван Стоянов, български революционер от ВМОРО, четник на Тане Николов
Починали в Силистра
Георги Овчаров (1889 – 1953), архитект
Елиезер Папо (? – 1829), равин
Други
Христина Христова (Тита) – певица
Луи Айер (1865 – 1916), педагог, преподава в града през 1903 – 1909 г.
Стефан Аврамов (1862 – 1906), педагог, директор на Педагогическото училище (1898 – 1905)
Цанко Церковски (1869 – 1926), писател, завършва Педагогическото училище през 1891 г.
Иван Дочев (1906 – 2005), кмет (1941 – 1943)
Дядо Симо, войвода на ВМОК, живял в града
Любопитно
Силистра (и предишните ѝ имена) може да се свърже също и с:
връх Силистра в Антарктида
квартал Дристор в гр. Букурещ – (от Дръстър)
име на планета от книгата на Джанет Морис High Couch of Silistra
„Корабите на Дуросторум“ – книга на Кенет Бълмър
Източници
Вижте също
ФК Доростол (Силистра)
Външни препратки
Община Силистра
Новини от Силистра
Радио и телевизия в Силистра
Дръстърската патриаршия и патриарх Дамян, проф. Георги Атанасов
www.eyrie.org
|
{'title': 'Тутракан', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%83%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ту̀тракан е град в област Силистра, Североизточна България. Той е административен и стопански център на община Тутракан.
Разположен е по брега на река Дунав. Населението на града към края на 2009 год
|
ина е 9476 жители, което го прави второто по големина населено място в областта.
География
Градът се намира на 61 km източно от областния град Русе, на 60 km западно от областния център Силистра, на 72 km северно от областния град Разград и на 371 km от столицата София. Пристанището му улеснява комуникациите и определя значимото място, което е заемал и заема Тутракан в своето историческо развитие.
Градът се намира на 26°36' източна дължина и 44°03' северна ширина. Надморската височина е 13 m от речния бряг, а платото (равната част на града), разположено на 500 m от реката, достига 126 m.
Тутракан е център на община с 15 населени места, 440 кв. км. площ и население 7258 души.
Население
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2009):
История
През римската епоха в града квартирува част от 11-и Клавдиев легион. Информация за това се черпи от каменен надпис, датиращ от 18 октомври 294 г. Името Трансмариска означава „Селище зад блатата“, визирайки срещуположната равна като тепсия низина около днешния румънски град Олтеница. При император Валент (366) е построен салов мост на река Дунав при войната му с готите.
Градът е част от старобългарските крепости от времето на Първото българско царство, а името му отразява титла. „Тмутаракан“ е таркан-военноначалник на гранично подразделение. Средновековни арабски географи отбелязват града с имената Рекран, Закатра, Тракан, Тарака. Други го споменават като Туквант, Торкан, Дуракам, Дирака, Диркана, Таткракам. През XV – XVI век в града е имало много водни (на река Дунав) и вятърни (по хълмовете на брега) мелници, които са просъществували до по-късно, а последната водна мелница (шифмюле) е доживяла до 1942 г.
В историята на Тутракан са записани имената на двама видни руски пълководци. На 10 май 1773 г. ген. Александър Суворов превзема града. След оттеглянето на руските войски турците разширяват и укрепват крепостта, но това не попречва на ген. Михаил Кутузов да го завладее на 11 октомври 1810 г.
Превземането на ТутраканНа 21 май 1773 г., след като успешно отразява турската атака, Суворов решава без съгласуване с висшестоящите да превземе укрепения тутракански гарнизон. Турските войски са изненадани и затова Тутракан е превзет със значително по-малки от турските сили и с минимални загуби. Победата има важно тактическо значение, защото така са прекъснати турските съобщения между Силистра и Русчук.
Трофеите от първата победа на Суворов над турците са 10 знамена, 50 лодки и други съдове, включително и пълни с товари. 6 леки турски оръдия са пренесени на лодките; 8 тежки топа – изхвърлени в Дунав. Руснаците загубват 60 души убити, а 150 са ранени.
Вместо обикновен рапорт, Суворов изпраща до Румянцев следните стихове:
„Слава Богу! Слава вамъ! Туртукай взятъ и я тамъ.“
(„Слава на Бога и слава Вам! Тутракан е превзет и аз съм там.“)
Началникът изпраща оригиналния му рапорт на императрицата „като безпримерен лаконизъм на безпримерния Суворов“. Същевременно го предава на военен съд за самоволните му действия. „Военната колегия изготви доклад, в който нейният секретар не беше пропуснал нито един закон, за да докара моята гибел“ – казва по-късно Суворов. Военната колегия го осъжда на смърт, но Екатерина II не утвърждава присъдата, резолирайки: „Победителите не ги съдят!“.
Командването обаче не се възползва от победата на Суворов и турските войски отново завземат Тутракан, след което се опитват да го укрепят. Едва на 28 юни, този път със заповед от командването, Суворов за втори път атакува и превзема крепостта въпреки 4-кратното превъзходство в сили на турските войски. За победата е награден с орден „Свети Георги“ II степен.
През XIX век Тутракан е беден рибарски, занаятчийски и лозарски град, в чиито лодкостроителници обаче се правят много лодки, гемии и водни мелници. През 1862 г. е изградена голяма църква и светско училище, а през 1873 г. е основано читалище „Възраждане“. През 1867 г. четата на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски прехвърля Дунава край Тутракан от Румъния към поробена България. А през 1876 г. преминава четата на Таньо войвода.
В началото на XX век, а и по-късно, Тутракан е най-големият дунавски риболовен център в страната. От 1913 г. е в пределите на Румъния под името Туртукай. През Първата световна война там се състои прочутата Тутраканска битка. Градът запада и населението му намалява. През 1940 г., по Крайовската спогодба, Южна Добруджа (вкл. и Тутракан) е върната на България.
Религии
Следните религии са застъпени в Тутракан:
източноправославно християнство – над 60 % от населението
ислям – в града има турска махала, има и цигани мюсюлмани
алиани – в самия град няма такива (те са главно в с. Преславци на около 15 km южно), но има алианско теке
адвентисти от седмия ден – около 100 души
протестанти
Обществени институции
Защитена местност „Калимок-Бръшлен“
Исторически музей
НЧ „Никола Вапцаров – 1873“
Обреден дом
СУ „Христо Ботев“
СУ „Йордан Йовков“
Забележителности
Поради живописното си разположение по хълмовете край Дунав Тутракан е известен като „Дунавското Търново“.
Медии
Радио „Фокус“
Местен вестник „Тутракански глас“
Местен вестник „Напредък“
Музеи
Исторически музей – адрес: пл. „Суворов“ 1, тел. 0866/61235, 61345
Етнографски музей „Дунавски риболов и лодкостроене“ – част е от Стоте национални туристически обекта на БТС, работно време 8 – 12; 13 -17 ч., адрес: ул. Трансмариска 5, тел. 0866/60352, почивни дни – събота и неделя, има печат на БТС.
Военно гробище (Тутракан) – част е от Стоте национални туристически обекта на БТС, работно време няма, има печат.
Архитектурен комплекс „Рибарска махала“ – адрес: ул. „Рибарска“ 29, Посетителски център
Природни забележителности
Защитена местност „Калимок – Бръшлен“ – разположена западно от Тутракан на площ от 60 000 дка. Орнитологично важно място с международно значение BG30.
Защитена местност „Пожаревски острови“ – разположена източно от Тутракан. Обхваща о-в Малък Пожарево и източната част на о-в Голям Пожарево. Смесена чаплово-корморанова колония. Орнитологично важно място с международно значение BG31.
Защитена местност „Сая кулак“ – разположена източно от Тутракан в землището на с. Дунавец. Историческо място. Там са слезли четите на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски и на Таньо войвода. Всяка година от там тръгва младежки поход „По стъпките на Таньо войвода“.
ОВМ „Стената“ – разположено югозападно от Тутракан. Льосова стена, дълга около 100 метра. Най-голямата колония в България на пчелояди. Орнитологично важно място с международно значение BG32.
„Блатен кипарис“ – разположен на остров Радецки западно от града. Единственото находище на блатен кипарис в страната.
Редовни събития
Национален празник на България – 3 март
Гергьовден и Ден на храбростта и Българската армия – 6 май
По пътя на четата на Таньо Стоянов – 30 май – 2 юни
Джулай морнинг – 1 юли
Фестивал на кайсията – юли
Огненият Дунав – края на месец юли
Речни ноти – края на месец август
Всяка година в първата неделя на месец септември на Мемориал „Военно гробище – 1916 г.“ се провеждат възпоменателни тържества, панихида, с които почитаме паметта на воините, загинали в епична битка за Тутракан на 5 и 6 септември 1916 г.
Ден на Тутракан – 21 септември
Никулден – 6 декември
Личности
Родени в Тутракан
Ангел Чешмеджиев
Андрей Чернев (1886 – 1944) български общественик
Добри Немиров (Добри Зарафов)
Никола Мавродинов, български книгоиздател от края на XIX – началото на XX век
Никола Мавродинов (2 ноември 1904 – 28 февруари 1958), български учен
Петър Мавродинов (18 септември 1873 – 1948), български учител, книгоиздател и общественик
Тита (Христина Миленова Пенчева) (р. 1999), певица, актриса и фотомодел
Почетни граждани на Тутракан
Павел Державин
Пантелей Киселов
Мария Киселова
Владимир Козлов
Алексей Маресиев
Александър Яковлев
Литература
„Старият Тутракан“ (история на Тутраканската градска община), Петър Бойчев, 1999 г.
„Тутракан“ – Борис Илиев
„Тутракан“, „Добруджа в живота и творчеството на Добри Немиров“ – Рачо Змеев
„Тутраканската епопея“ – Петър Бойчев
„Просветното дело в Тутраканско“ – Енчо Йорданов
Тутракан – разкази и етническа памет. Съст. Николай Ненов. С., 2002.
„Тутракан в историческото развитие на Добруджа“ – сб.
„60 години Крайовски договор“ – сб.
„Участието на тутраканци във войните“
„Вечният Тутракан“ – Румяна Капинчева
„Тутракан. Езиково-археологически обзор“. Тодор Балкански. Велико Търново, „Фабер“, 2011.
„Из миналото на Тутракан – събития и личности“ Енчо Йорданов, 2019
Външни препратки
Сайт на Община Тутракан
Средновековната крепост Тутракан
Интернет страница на музеите в Тутракан
Интернет страница на Мюсюлманско настоятелство гр. Тутракан
СОУ „Йордан Йовков“
Радио и телевизия в Тутракан
Туристическа информация Тутракан
Бележки
|
{'title': 'Антоново', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D1%82%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Антоново е град, разположен в област Търговище, Северна България. Административен център на община Антоново.
География
Градът е разположен около първокласния път, свързващ Варна и София, по който от
|
стои на 50 km западно от Търговище и 49 km източно от Велико Търново.
История
Преди Освобождението на България от османско владичество днешният град Антоново е бил село с име Яйла кьой. На 12 март 1883 година е включено в състава на Дуванларската (Ястребинската) община, Кесаревска околия, Търновски окръг.
На 14 август 1934 година е преименувано на Поляне, а от 8 декември 1949 година е Антоново на името на комунистическия деец Антон Кръстев, загинал в сражение в района на 1 януари 1944 година.
През 1964 година село Антоново е обявено за селище от градски тип, а на 17 септември 1974 година – за град.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етническият състав включва 670 българи, 220 турци и 546 цигани.
Култура
Православен храм „Света Троица“
Народно читалище „Христо Ботев“
Образование
СУ „Св. св. Кирил и Методий“ –
Личности
Виолета Димитрова (р. 1949), български лекар
Иван Груев (р. 1928), български инженер и политик от БКП
Янаки Манасиев (1932 – 1978), български художник
Редовни събития
17 януари – празник на град Антоново (Антоновден)
Традиционен пролетен панаир (50 дни след Великден)
Побратимени градове
Беймелек, Турция от 26 май 2006 г.
Рокафиорита, Италия от 19 март 2010 г.
Източници
Външни препратки
Официален сайт на община Антоново
|
{'title': 'Омуртаг (пояснение)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BC%D1%83%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%B3%20%28%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D1%81%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Омуртаг може да се отнася за:
Кана сюбиги Омуртаг, владетел на България;
Омуртаг, български град в Област Търговище;
Омуртаг, община в Област Търговище.
| |
{'title': 'Омуртаг (град)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BC%D1%83%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%B3%20%28%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Омурта̀г е град в област Търговище, Североизточна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Омуртаг. Населението на града към края на 2009 година е 8725 жители, което г
|
о прави третото по големина населено място в областта.
География
Градът е разположен на 525 метра надморска височина, в областта Сланник (Тозлу̀к), източната част на Предбалкана. Намира се на 24 километра югозападно от Търговище, на 77 километра източно от Велико Търново и на 141 километра южно от град Русе.
Омуртаг е кръстовище на важните шосейни транспортни коридори: запад-изток (София-Варна) и север-юг (Русе-Котленски проход-Ямбол и Сливен).
История
Първите известни обитатели на района са от новокаменната епоха. С развитието на цивилизацията по българските земи околностите на Омуртаг продължават да привличат заселници. Благоприятните природни условия обуславят наличието на човешки заселници още от 6 век пр.н.е.. Областта е включена в голямата укрепителна система, създадена от византийския император Юстиниан.
През средните векове Омуртагският край се оформя като важен възел. Той е близо да старите български столици Плиска и Преслав, до ниските проходи на Стара планина – Котленски и Върбишки.
Първите писмени свидетелства за днешния град Омуртаг са от 17 век. В турските данъчни регистри той е посочен като център на кааза с името Осман пазар. В икономически план селището става средище на занаятчийското производство и търговията.
От стария град са запазени източноправославният църковен храм „Свети великомъченик Димитър“ (от 1860, изгорена през Руско-турската война), Мензилишката чешма (от 1779) и 6 възрожденски къщи в национален стил. Най-забележима е къщата на баба Иванка Хаджийката (построена през 1876 година от уста Генчо Кънев), в която по време на Освободителната война е укрила 200 жени и деца.
През 1853 година Никола Икономов – Жеравненеца съобщава за Осман пазар, където вероятно получава от местни жители финансова помощ за издаване на своята книга „Земледелие“
По време на Руско-турската война Осман пазар е завзет от руската 11-а пехотна дивизия, начело с генерал Казимир Ернрот, на 27 януари (15 януари стар стил) 1878 година, като преди това е разграбен и опожарен от отстъпващите османски части.
След Освобождението Осман пазар преживява значителни демографски промени. Турското население се изселва и на негово място идват българи от Трънско и Кюстендилско. Непосредствено след войната районът на Осман пазар е най-активната област на мюсюлмански бунтове, като на 27 юни 1879 година градът е нападнат от турски въоръжени групи, които са отблъснати от военния гарнизон. Градът продължава да бъде средище на икономически и културен живот в областта, център на окръжие, а по-късно – и на околия.
През 1934 година градът получава сегашното си име в чест на българския хан Омуртаг.
Население
Икономика
В града функционират 7 фирми от текстилната промишленост (ЕТ „Елица 49“, „Елиза мод“ ООД, „Трико“ АД, ЕТ „Петра“, „Сателит 3“ ООД, ЕТ „ЕИ СИ“ и ТПК „Йова“); 6 фирми са в сферата на производство на храни и напитки (Мандра „СИ-ВИ-ЕС“, ЕТ „Стезис“, ЕТ „Маратон-62“, „Биомак“ ООД, ЕТ „Хатче Местанова“ и „Кента“ АД); 3 фирми за производство на чехли и джапанки („Бумеранг слипер“ ООД, „Интер БГ“ и ЕТ „Еспа 2005“) и др.
Държавно горско стопанство „Омуртаг“
Основното предприятие за добив и продажба на дървесина е ДГС „Омуртаг“. Предприятието стопанисва държавните горски територии на територията на общината и организира търгове за продажба на дървесина.
Култура и просвета
Градът разполага с Исторически музей. Открит е на 26 януари 1973 година като музейна сбирка, през 1994 година е преобразуван в исторически музей. Разполага с 384 броя музейни предмети. Неговите фондове и експозиции са разположени в три сгради, обединени в архитектурен комплекс. Сред експонатите особено място заема полетният скафандър на втория български космонавт, омуртаченинът Александър Александров.
В града функционират 2 средни училища: Гимназия „Симеон Велчев“ и Професионална гимназия по транспорт и лека промишленост. Едно училище в основен етап на обучение – основно училище „Акад. Даки Йорданов“ и 2 начални училища – „Христо Смирненски“ и „Васил Левски“.
Народно читалище „Отец Паисий“
Народно читалище „Отец Паисий“ в Осман пазар е основано през 1870-та година от учителя Петър Янакиев, който е родом от село Беброво,Еленския балкан.
Спорт
Футболният отбор на града е „Левски“ (Омуртаг), местният стадион „Омуртаг“ е с капацитет до 6000 зрители. Отборът се състезава в областната футболна група.
Волейболен клуб „Омуртаг“ е лицензиран от БФВ от 1999 г., участва в държавните първенства при момичета и момчета. Възпитаниците на клуба достигат до финали при различните възрастови групи. Клубът е редовен участник в Държавните игри на спортистите от малките селища, през 2001 г. град Омуртаг беше домакин на Държавните игри, многократно отборите момичета и момчета на клуба са ставали и национални първенци в игрите. Рожба на клуба е и Виктор Йосифов – национален състезател, блокировач №1 на Европейското първенство през 2009 г. и настоящ капитан на националния отбор.
Редовни събития
7 юни – официален празник на град Омуртаг; датата, на която полита в Космоса вторият български космонавт – ген. Александър Александров.
Личности
Димитър Абаджиев – от 1997 г. до 2009 г. Народен представител в Народното Събрание, впоследствие дипломат, заемал функциите на генерален консул на Република България в Шанхай, Китай и извънреден посланик на Република България в Любляна, Словения, и Риад, Саудитска Арабия.
Александър Александров – вторият български космонавт
Исмет Мехмедов Адемов (Исмет Север) – журналист, строител (ранен с огнестрелно оръжие в студентските общежития в гр. София на 25.12.1974 г.)
Димитър Петков – учител, математик, създал няколко поколения ученици, в които въплъти своя дух на любов и обич към красотата, хармонията и природата
М. Сюлюманов Юсеинов – редник от Българската армия, убит на 1 септември 1917 година край село Беранци, днес Северна Македония.
Захари Панайотов Железов – Батинката – роден през 1894 г. Народен поет и писател сатирик. Участник в Първата световна война, раняван, завършва войната в чин поручик, като комендант на Струга (Македония). После учител. Любимец на града. Починал през 1947 година
Станко Атанасов Станков – р. 1954 г. – първият роден в Омуртаг командир на българска подводна лодка. По-късно командир на дивизиона подводни лодки във ВМС и началник на Висшето военноморско училище „Никола Йонков Вапцаров“ във Варна (2002 – 2007 г.), военно звание „капитан първи ранг“. Автор на книгата „Слушай в отсеците – разкази на един подводничар“. Понастоящем председател на Съюза на подводничарите в Р. България и Българската военноморска конфедерация.
Виктор Йосифов – български волейболист, роден на 16.10.1985 г. Играе на поста център. Висок е 204 cm и тежи 98 kg. Ражда се в Омуртаг, където завършва средното си образование. Практикува волейбол на училищно равнище. Завършва Шуменския университет със специалност физкултура. Носител на бронзов медал от Европейското първенство по волейбол в Турция – 2009 г.
Калинка Тончева – виден краевед, културолог и музеен работник, автор на поредица книги за Омуртаг, озаглавени „Старата чешма разказва“. Починала през 2011 година.
Ева Георгиева (родена като Йовка Петрова Стоянова) – ръководител на „Tрио Българка“. Родена е в град Омуртаг през 1925 г., завършва Софийското средно музикално училище в класа на проф. Георги Златев-Черкин. Цветана Дякович я насочва към народното пеене и тогава започва работа с различни оркестри в Радио София.
Акад. Даки Йорданов – роден през 1893 г. в гр. Омуртаг. За него казват, че е „живата ботаника на България“. Академик Даки Йорданов умира на 05.04.1978 г., но и до днес остава неговият завет: „Основното е да обикнеш избраното от теб и да го следваш неотклонно, да гориш с него, дори ако трябва да изгориш, но да живееш със съзнанието, че трябва да бъдеш полезен.“
Петър Бакърджиев – роден в гр. Омуртаг, спортен журналист в bTV.
Мелис Йонузова – европейска шампионка по бокс за жени до 22-годишна възраст.
Проф. Слави Димитров – зам. декан на стопански факултет при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново.
Ивайло Йовчев-пресаташе на ПФК ЛЕВСКИ София.
Д-р Николай Хрисимов – преподавател по Средновековна българска история при ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий“ – гр. Велико Търново
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
Официален сайт на община Омуртаг
Официален сайт на Районен съд Омуртаг
|
{'title': 'Опака', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BF%D0%B0%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Опака̀ е град в Североизточна България. Той се намира в област Търговище и е в близост до град Попово. Градът е административен център на община Опака.
География
Намира се на 15 км северно от град П
|
опово, 48 км северозападно от областния център град Търговище
и на около 63 км южно от град Русе, разположен е на 180 – 200 м надморска височина в североизточната част на страната и заема крайната северозападна част на Търговищка област, по пътя Попово – Русе. На юг и изток граничи с община Попово, на север – с община Цар Калоян от Разградска област и на запад – с общините Две могили и Бяла от Русенска област. Градът е разположен в източната част на Дунавската хълмиста равнина, в дол и върху двата му съседни хълма – Болец и Ак тепе. През средата му тече река Ряката, приток на река Черни Лом. Релефът по течението на реката е равнинен, а в останалата част е силно нагънат и прорязан от множество долове. В околността на Опака има няколко плата и множество карстови пещери. Землището на града граничи с тези на селата Крепча, Люблен, Садина, Гагово, Паламарца и Голямо градище. Асфалтирани шосета го свързват със съседните селища, без село Садина и село Паламарца, до които има черни пътища.
Територията на Общината е 156 кв. км и съгласно последното административно деление в състава ѝ влизат 6 населени места: град Опака и селата Крепча, Голямо градище, Горско Абланово, Гърчиново и Люблен, в които живеят общо 8589 души. Около половината от населението живее в Опака, който е административен център на Общината.
Природни ресурси
Релефът на общината е хълмист (планински), само по поречието на р. Черни Лом е равнинен. Надморската височина варира от 180 до 200 м. Релефът оказва влияние за развитието и разпространението на растителния и животински свят. Покриването на по-изявените във височинно отношение релефни форми с горска растителност и раздвижеността на терена придава своеобразен характер на ландшафта на североизточната и югозападната част на общината.
Климатичните условия са характерни за умерено-континенталния климат със средна годишна температура +10,7 °C. През зимните месеци духат силни студени североизточни ветрове. Лятото е горещо и сухо.
Геоложкият строеж и полезните изкопаеми са тясно свързани с литоложките особености на тази част от страната. Преобладават нерудните изкопаеми – глина, варовици, мелгели и пясъчници.
На територията на общината преобладават излужени черноземи, сиво-кафяви горски и алувиално-ливадни почви. Съдържанието на хумус в тях е 2,5%.
Водните ресурси са задоволителни за територията на община Опака. Речната мрежа се състои от река Черни Лом и нейните притоци. Водоснабдяването на населението е предимно от местни водоизточници.
История
Изключително съсредоточване на исторически паметници на културата, които са дали мощен тласък на развитието на иманярството още от времето след Освобождението. Чешките археолози братя Карел и Херман Шкорпил са проявили интерес преди Плиска, да правят разкопки в Опака, но са били изключително недружелюбно посрещнати от местното население и са се отказали.
Има римска вила рустика, чиито мозаечни подове са продадени на аукциони в Германия. Прабългарски средновековни погребения на висши сановници, укрепена гранична крепост – почти унищожена от иманяри, скален манастир от времето на Първата българска държава. Навсякъде по аукционите в Западна Европа на антики се предлагат антични предмети, открити в района на град Опака.
Опака е селище на територията на България от 1878 г. С държавен указ на 7 септември 1984 г. получава статут на град.
Опака до Освобождението на България
Според предание селището първоначално е било заселено в местността Топлица – открита и ветровита, поради което жителите му го изместили в дола. По този начин населението избягвало и близкия път, минаващ по долината на река Черни Лом, по който се движели и разбойнически банди. Новото място било сенчесто, поради което му било дадено името Опакус, което означавало „сянка“.
Друго предание сочи за първото място, на което било основано селището местността Пладнището. Жителите на това село били сполетени от чумна епидемия и се принудили да го напуснат.
Районът на град Опака е бил обитаван от дълбока древност и има запазени и до днес следи от поселения и от Първото и Второто българско царство.
За пръв път името на селището се среща в османо-турски данъчен регистър от 1479 г. като село Опак. През този период селото, в което са записани 8 домакинства, е част от тимар (поземлено владение) на Караджа, бевап при крепостта Търново и принадлежи към Герилец (нахията Крапец или дн. Крепча), като отглас от българската средновековна поселищна и административна система. Районът на днешния град Опака през 15 век, а и по-късно след намаляването значението на крепостта Червен, принадлежи към каза Херазград (дн. Разград) и е част от Русчушки (Русенски) вилает, а по късно към вилает Провадия.
В турски данъчни регистри от 1524 и 1541 г. селото е записано като Опака, името което градът носи и до днес. Населението му е християнско, но много малко като брой жители, което обаче още от началото на 17 век започва да нараства. През 1622 г. там има 54 християнски къщи, около 1632 г. – 65, през 1635 г. – 68, около 1640 г. – 69. Следващата поредна година, за която има запазени писмени данни е 1648 г. Оттогава се наблюдава рязко намаляване на християнските къщи в Опака (вече са само 26), поради започналото планомерно помохамеданчване на българското население в района от османската власт.
Преди Освобождението в село Опака е имало около 100 турски и 200 български къщи. През 1877 г. село Опъкъ е имало 182 къщи с 1032 жители. През 1898 г. българските къщи са 189, а турските 194. Населението е било местно, по етнически състав капанци. По време на самата война от 1877 г. североизточно от селото са се водили ограничени сражения. Българското население на селището бяга от войната към градовете Горна Оряховица и Бяла, като много бегълци се удавят в река Янтра, а турското бяга към градовете Разград и Шумен.
Църковният храм на селото Св. великомъченик Георги бил построен през 1859 г. Към него отворило врати и килийно училище. Пръв свещеник в селото бил Никола Рачев от село Ковачевец. По време на войната църквата била ограбена и силно пострадала и е подновена като действащ църковен храм през 1904 г. На 26 декември 2007 г. храмът отново пострада от пожар – изгоря дървеният под и чудотворната икона.
През 1908 г. голяма част от турскоезичното население се изселва в Турция, но съотношението между двата етноса, които населяват Опака се запазва.
Опака след Освобождението до днес
От 7 септември 1984 г. Опака е със статут на град.
Население
Населението на града към края на 2017 г. е около 2500 души, 14% е под 14 години, 67,2% – между 15 – 64 години, а 18,8% – над 65 години.
Инфраструктура
Водоснабдителни и канализационни мрежи:
Водното богатство в землището е голямо. През него минават много подземни реки. Общината е богата и на чешми, които могат да се използват за питейни нужди. Качеството на питейните води се изследва, както от „Водоснабдяване-Дунав“ ЕООД – Разград, така и от ХЕИ – Търговище. Ползваните водоизточници са в добро техническо и експлоатационно състояние. Има водоизточници, които не са в експлоатация, но се ползват като резервни.
Транспортни мрежи:
Основните разстояния между гр. Опака и съседните административни центрове и градове са както следва: Опака – Русе – 65 км; Опака – Търговище – 55 км; Опака – Цар Калоян – 30 км; Опака – Попово – 20 км; Опака – Две могили – 42 км; Опака – Бяла – 60 км.
Връзките между отделните селища се осъществяват чрез автомобилен транспорт. Транспортното обслужване на населението се осъществява от автобуси на транспортни фирми – „МЕТЕОР“ АД /гр. Попово/ и регионалната организация на Съюза на частните превозвачи.
Енергийни мрежи и системи:
Електроснабдяването на Общината се осъществява по електропроводи с мощност както следва: 20 kW – 50 km дължина. Има изградени 1 бр. подстанция с мощност 100 MW и 18 бр. трафопостове.
Комуникационни мрежи:
В община Опака комуникационните връзки се осъществяват чрез изградени 6 броя автоматични централи, които обслужват 3200 телефонни абонати. В основата телефонната мрежа е подземна и защитена.
Разгърнати са:
1 радиостудио, 5 местни радиовъзли, 4 телевизионни ретранслатора.
Икономика
От гледна точка на икономическото значение на природните ресурси и тяхното ефективно оползотворяване, най-голямото богатство за Общината са плодородните почви.
Обработваемата земя, която съставлява 47% от общата територия на землището, се използва пълноценно и е запазена екологично чиста. Поради географското положение и вида на района, преобладават нивите, горите и полезащитните пояси. Това предполага приоритетно развитие на земеделието и някои видове трайни насаждения.
Условията са подходящи за отглеждане на трайни насаждения, а в животновъдството – за овцевъдство и говедовъдство от месодайни и млекодайни породи като животновъдството, което е основен по значение отрасъл за района.
Тенденциите за развитие на растениевъдството в общината са положителни. Традициите, плодородната и екологично чиста земя, обезпечеността с техника и свободната работна ръка и възможности за реализация предимно в земеделието, са основните ресурси на Общината. Съществуват условия за възстановяване на масивите от трайни насаждения и зеленчукопроизводството, пряко свързани с реализацията на продукцията и търсенето на нови пазари.
Наука и образование
Дейностите по образование в община Опака се реализират от 6 целодневни детски градини в 6-те селища на общината, 5 основни училища и 1 СОУ в гр. Опака.
Детските градини по населени места са: ЦДГ гр. Опака; ЦДГ „Калинка“ с. Горско Абланово; ЦДГ „Щастливо детство“ с. Гърчиново; ЦДГ „1-ви юни“ с. Голямо градище; ЦДГ с. Крепча; ЦДГ с. Люблен.
Училищата по населени места са: Основно училище „Св. св. Кирил и Методий“ с. Гърчиново; Основно училище „Васил Левски“ с. Крепча; Основно училище „Христо Смирненски“ с. Горско Абланово; Основно училище „Васил Левски“ с. Люблен; Основно училище „Алеко Константинов“ с. Голямо градище; Средно общообразователно училище „Васил Левски“ гр. Опака.
Здравеопазване
Приоритетните направления за подобряване на здравния статус на населението са насочени към подобряване качеството на профилактичната дейност и на диспансерното наблюдение; повишаване квалификацията на медицинските специалисти и осигуряване на квалифицирани кадри; оптимално обхващане на населението с лекарска помощ и оказване на 24-часово медицинско обслужване; повишаване на здравната култура на населението чрез здравни образователни кампании и персонални консултации. Медицинското осигуряване се осъществява от две групови медицински практики „Здраве ЕК“ и „Медика-2000“, които имат присъствие във всяко едно населено място в общината.
Религии
Християнска – източноправославна;
Мюсюлманска;
Уникален пример за етническа толерантност между християни и мюсюлмани. Населена с капанци-християни и български турци – мюсюлмани.
Обществени институции
Общински съвет (главните действащи политически сили в него са: ДПС, Коалиция „Заедно за бъдещето на Община Опака“ и Коалиция „Напредък“;
Кметство;
Народно читалище „Пробуда“;
Поща;
СОУ „Васил Левски“;
Целодневна детска градина;
Църковно настоятелство;
Джамийско настоятелство;
Културни и природни забележителности
Общината има изградени читалища, които са център на културната дейност. Към някои от тях са изградени самодейни състави. Изграденият музей в с. Горско Абланово също допринася за културния живот на населеното място. Състои се от три експозиции, отразяващи миналото на селото, боевете при с. Горно Абланово и Кацелово през Освободителната руско-турска война 1877 – 1878 г. и бита и културата на населението от края на XIX и началото на XX век.
Разпределение на читалищата по населени места са: НЧ „ПРОБУДА“ гр. Опака; НЧ „ИЗГРЕВ“ с. Крепча; НЧ „ПРОСВЕТА“ с. Люблен; НЧ „ХР. БОТЕВ“ с. Горско Абланово; НЧ „ХР. БОТЕВ“ с. Голямо градище; НЧ „ОТЕЦ ПАИСИЙ“ с. Гърчиново.
Паметници на културата на територията на община Опака са:
Стена с имената на загиналите във войните от гр. Опака, находяща се в центъра на града.
Паметни плочи и барелефи на загиналите в Руско-турската освободителна война руски войници, находящи се в Парка на българо-руската дружба в с. Г. Абланово.
Скален манастир, находящ се югозападно от с. Крепча.
Антично селище, находящо се на един километър североизточно от с. Г. Абланово на площ от 100 дка.
Късноантична крепост, находяща се на 2,5 км южно от с. Г. Абланово върху платото „Сърта“.
Антично селище, находящо се в новата част на с. Крепча.
Антично село, находящо се на 4 км северноизточно от с. Крепча;
Късноантична крепост, находяща се на 5 км югозападно от с. Крепча на десния бряг на р. „Калакоч дере“;
Късноантична крепост, находяща се на 6 км югозападно от с. Крепча на левия бряг на р. „Калакоч дере“;
Средновековно селище, находящо се на 2,5 км югозападно от с. Крепча;
Средновековен некропол, находящ се на 2,5 км югозападно от с. Крепча;
Антично селище и некропол, находящи се в северната част на гр. Опака;
Античен некропол, находящ се на 4 км североизточно от гр. Опака в посока на с. Крепча.
Традиции
Важно място в културния живот на община Опака заемат традициите, които са заложени в характера на местното население. Основните традиции са:
„Бабинден“ – медицинският персонал на Общината обикаля града и селата, за да събира средства за поликлиниката;
„Трифон Зарезан“ – на този ден мъжете зарязват лозите и се избира Цар на лозята, характерни са също и конните надбягвания на този ден;
„Лазарка“ – момиченца, облечени в народни носии обикалят по домовете, като пеят характерни песни за лазаруването и събират яйца в кошниците си;
„Великден“;
„Гергьовден“ – задължително се коли агне за здраве, на вратите се окачват клончета от глог и на люлка се люлее за здраве;
„Пеперуда“ – този обичай е характерен при наличие на суша;
„Коледа“ – коледарите обикалят домовете със сурвакници в ръка и изпълняват песни, характерни за българския фолклор. Формирана е група от момчета, т.нар. „котки“, които известяват за идването на коледарите.
Фолклор
Певческа група, която е съставена от жени, продължава да радва публиката със своите неповторими изпълнения.
Редовни събития
Събор на града – всяка година на 24 май.
Празник на града – чества се на 5 септември. Свързан е с организиран панаир, концерти с участието на местни дейци на културата, както и на популярни изпълнители от българската сцена.
Галерия
Кухня
При християните преимущество има балканджийска кухня с интересни вегетариански ястия. Едно от най-специфичните от тях е раки. Представлява изсушени едри червени пиперки, пълнени с булгур и задушено зеле. При мюсюлманите традиционните сладкиши и гювечи, изключително комбинирани с подправки. Добър пример за това са саралии – сиропирани тестени сладки от вида на баклавата.
Литература
Попов, А., Н. Кънев. Попово – градът и околията му. Историко-географски очерк. Попово, 1929.
Димитрова-Тодорова, Лиляна. Местните имена в Поповско. С., 2006.
Сборници „Попово в миналото“ (1 – 4);
Бележки
Външни препратки
Сайт на община Опака
|
{'title': 'Попово', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
По̀пово е град в Североизточна България. Намира се в област Търговище и е втори по големина в областта след Търговище. Градът е административен център на община Попово.
География
Географско разполож
|
ение
Градът е разположен амфитеатрално по дължината на река Поповски Лом, (наричана още Калакоч дере), върху двата срещуположни хълма и в самата долина. В близкото минало, преди извършването на корекциите на трасето на железопътната линия София-Варна, тя преминава непосредствено в покрайнините на града. Попово граничи със землищата на селата Гагово, Зараево, Кардам, Медовина и Паламарца.
Северната част от града е построена върху дебели пластове от чакъл и пясък, а надълбоко в почвата се намират животински останки от терциера.
В по-далечното минало градът се е делял на няколко махали, границите на които днес са напълно размити: Бакал Николовите, Балканджийската махала, Горната махала, Гьочоолу малеси, Долната махала, Каракачан малеси, Портакал малеси, Събкоолу малеси, Чаршията и Черкезката махала.
В близост до града, край селата Ковачевец и Паламарца, се намира най-високото място в Поповско, връх Калакоч (485 метра), който е и третата по височина точка в Дунавската равнина.
Транспортни връзки
Попово има благоприятно географско разположение спрямо главните транспортни коридори на страната. Намира в средата на един триъгълник, затворен от първокласните пътища 5 (Европейски път E85, Велико Търново – Русе), 2 (Европейски път E70, Варна – Шумен – Русе) и 4 (Европейски път E772, Велико Търново – Търговище – Шумен – Варна). Най-близката държавна граница до града е северната, на 77 километра, при град Русе.
Южно от града, между Попово и квартал Сеячи, преминава железопътната линия София – Варна. Железопътна гара Попово се обслужва от всички влакове.
Попово е център на автобусни линии, които го свързват както с повечето села в общината, така и с близките градове. Превозването на пътниците до близките населени места се извършва основно от бившата общинска транспортна фирма и от по-малки частни превозвачи. Местната автогара се намира в централната част на града и осигурява транспорт както до малките населени места на общината, така и до градовете Търговище (36 km), Велико Търново (75 km), Русе (75 km), Разград (35 km), Опака (15 km), Габрово (115 km), Варна (175 km), София (300 km) и други.
Природни условия
Климатът на територията на община Попово е умереноконтинентален. Зимата е студена. Силните снежни бури през зимата предизвикват навявания от сняг. Пролетта настъпва около средата на месец март, когато се установява устойчиво задържане на температурата на въздуха над 5 градуса. През пролетта от югозапад и запад нахлуват влажни въздушни маси. Въпреки сравнително голямата надморска височина и близостта на Стара планина, лятото е горещо и обикновено сухо. Тогава до града достигат тропични въздушни маси.
Средната максимална температура през месеците юли и август е съответно 28,8 и 28,6 градуса. При интензивни затопления абсолютните температури достигат до 41 – 42 градуса. Валежите като цяло са недостатъчни. Максимумът им е в началото на лятото. През месеците юли, август, а понякога и септември се наблюдава и засушаване. Преобладаващи в района са западните ветрове, като в около 50 % от дните на годината времето е тихо.
Население
Преди Освобождението преобладаващото население в селцето е било турско, като за кратко време в селото са живели татари (заселени през 1859 година) и черкези (заселени през 1864 г.). След руско-турската война от 1828 – 1829 г. започва трайното заселване на балканджиите и през 1898 г. българското население вече силно преобладава над турското, голяма част от което се изселва още през 1882 г. Според условията и критериите на последното преброяване на населението и жилищния фонд към 1 февруари 2011 г. в Попово живеят 15648 жители, от които 7551 са мъже, а 8097 жени.
И до днес силно преобладаващо в града е българското население, като в Попово живеят също турци, дошли главно от близките села и роми, по-голямата част от които живеят в свой обособен квартал (т. нар. „Ромска махала“).
Религии
Градът е преобладаващо християнски, а повечето от околните села – с компактно мюсюлманско население (турци, българи мюсюлмани) и ромски общности, изповядващи както исляма, така и християнството.
В Попово функционират два православни християнски храма: завършената през 1863 г. възрожденска църква „Свети Архангел Михаил“, известна още и като „старата църква“, и църквата „Успение на Пресвета Богородица“ със стенописи от проф. Никола Маринов, проф. Никола Ганушев и Цанко Василев, започната през 1908 г. и завършена след прекъсвания на строителните работи през 1931 г. Малко преди Коледа на 2007 г. приключи реставрирането и опресняването на стенописите в църковния храм от екипа на реставратора Лука Делийски, а на 9 март 2008 г. храмът наново бе осветен от русенския митрополит Неофит.
В двора на старата църква, освен паметниците на местни свещеници, са запазени и надгробни паметници на загинали руски войници и офицери в сраженията при село Светлен по време на Руско-турската война (1877 – 1878).
В Градската градина се намира също и един малък действащ православен параклис „Рождество на Пресвета Богородица“, построен през 1908 г. и реставриран с дарения на поповските граждани през 1990-те. Изографисан е от Митко Игнатов, а олтарът му е изработен от Валери Стефанов.
За пръв път в историята на града на 29 юни 2013 г. е отслужена Тържествена света литургия лично от патриарха на България в храма „Свето Успение Богородично“ – патриарх Неофит, при неговото посещение в Попово.
В Ромската махала функционира преустроена в джамия къща, а за нуждите на мюсюлманите в Попово се използва и сградата на бившия „Дом на учителя“ (някогашното турско училище), намираща се до Летния театър.
История
Праистория, античност и средновековие
В Поповското землище се намират три праисторически селищни могили от каменно-медната епоха – една северозападно от града и по една в кварталите Невски и Сеячи, както и девет тракийски надгробни могили от римската епоха. Надгробните могили са разпределени в два могилни некропола, но повечето от тях са вече унищожени от иманярски разкопки. Върху селищните могили в миналото са откривани и следи от антични и средновековни градежи. Югоизточно от бившия свинекомплекс на града се намира и най-голямото антично селище от римската епоха в поповското землище. Западно от Попово, под вилната зона, в миналото са били откривани и останки от малко средновековно селище от Първото българско царство.
До Освобождението
Данъчен османо-турски документ от 1524 г., касаещ днешното селище Попово, гласи: „...Село Евренос, с друго име Кулфал факъх, а също Поп Алагьоз...“ За втори път името на селището се споменава и в тимарски османски регистър от 1555 г. отново като село Поп Алагьоз (пъстроокият поп), Кулфал Факъх или Евренос, по името на най-големия земевладелец с вакъфи в района – Евренос бей. Тогава селцето е било част от Никополски санджак, като селище от Разградската кааза. В турски данъчен регистър от 1573 г. като име на селището се сочи само Поп Алагьоз и това име се налага за продължителен период от време. По-късно е известно и под името Попкьой („Попово село“), като за основаването му от един свещеник и до днес е запазена интересна легенда, разказвана основно през 19 и 20 век. Селището е известно и като Кара Лом (Черен Лом).
Непосредствено до Освобождението село Попкьой е част от нахия Кара Лом, Разградска кааза, Русчушки санджак, Дунавски вилает, а след това попада първоначално в Русенска губерния, Разградски окръг.
След Освобождението
По време на Освободителната война, 1877 – 1878 г. за пръв път руски войски влизат в Попово на 16 юли 1877 г., а окончателното освобождение на селището, заедно с околните села се извършва на 15 януари 1878 г. (27 януари нов стил) от Русчушкия (Източния) отряд на руската армия.
След Освобождението селището изпреварва икономически останалите околни населени места, главно благодарение на предприемчивия дух на новите заселници – балканджии, дошли основно от Габровско, Великотърновско, Еленско, Дряновско, Тревненско и Горнооряховско, които заменят изселващото се турско население. Макар и по-малко на брой, преселници идват и от Разградско, Шуменско, Сливенско и Ловешко. Поради географските си дадености и наличието на предприемчиви и напредничави за времето си жители, през 1880 г. село Попово е обявено за околийски център на Поповска околия, включваща първоначално 48 прилежащи селища, а на 10 юни 1883 г. с княжески указ Попово е обявено за градец (градче).
Най-голям икономически подем в градчето настъпва след прокарването на железопътната линия София-Варна, минала в непосредствена близост до Попово благодарение на силния натиск на местната общественост върху правителството и откриването на поповската жп гара през 1899 година, което превръща градчето в първостепенен земеделски, търговски, а по-късно и икономически център за района. През 1920-те и 1930-те години градът започва да се превръща и в много добре развит икономически център с маслобойна – собственост на братя Доневи, действаща и сега като търговско дружество под името и марката „Роса“, значим доставчик на олио в страната; две тухларни, прераснали в керамичната фабрика на братя Иванови. Предприятието продължава да функционира и до днес след неговата успешна приватизация под името „Родна индустрия – Попово“ ООД; много модерна за времето си мелница, изградена от Иван Колчев, която работи и до днес; плетачна фабрика на братя Славови; бояджийска фабрика; печатница с издателство и книговезница „Просвета“ на Иван Ст. Калчев с машини, специално доставени от Германия, закрита през 1980-те години. Имало е и малка фабрика за производство на безалкохолни напитки, основана в началото на 20 век; тютюнева фабрика „Фар“ станала собственост на картел Градеви – Дякови и много други по-малки предприятия от леката промишленост. През 1904 г. е основана Българска земеделска кредитна банка, а функциониращата и до днес Популярна банка – Попово е основана на 9 юни 1919 г. Електрификацията на града започва през 1926 г., като на 19 декември същата година светва и първата улична електрическа лампа.
Попово е бил и център на най-големия пазар на живи животни в Североизточна България. След 1947 г. почти всички по-големи и важни промишлени мощности са пренесени в град Търговище, за да дадат начало на промишлеността и там.
Между 1944 и 1989 година
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. и окрупняването и национализацията на частните промишлени мощности, постепенно се създават множество заводи, работещи до 1990-те: заводите „Спорт“, „Ален мак“, ремонтен завод, завод „Възход“, керамична фабрика, винзавод, хлебозавод и др. През 1960-те започват да функционират ПК „Петър Лазаров“ (в сферата на услугите), „Сортови семена“, „Пътно управление“, млекоцентрала „Сердика“, а през 1970-те – завод „Родина“, завод „Хлебна промишленост“, фабрика „Искра“, завод „Чавдар“ и други. През 1980-те са създадени ПЖК „Родопа“, сепараторен цех (прераснал в завод), електроапаратурен завод и други.
Най-силен стимул в развитието си местната промишленост получава по линия на интегрирането на промишлеността на социалистическите държави в СИВ и по линия на оръжейната промишленост на тези държави. Повечето от поповските предприятия строят дъщерни цехове и в близките села, с което осигуряват постоянни доходи и на селското население в района. За нуждите на работещите в тази огромна за размерите на град Попово промишлена зона през 1971 г. започва изграждането на нов квартал (ЖК „Запад“ или „Русаля“), застроен изцяло с многоетажни блокове, където живеят новите работници, придошли главно от близките села. През същата 1971 г. към град Попово са присъединени две от най-близките села – Невски и Сеячи, и са превърнати в негови квартали, с което се оформя днешният териториален облик на селището.
До 1990 г. предприятията на Попово страдат от постоянен недостиг на работна ръка и това води до неколкократното увеличаване на неговото население, главно за сметка на миграцията от селата към града. През зимата на 1986 г., след серия силни земни трусове, започнали на 7 декември, с епицентър при с. Асеново, Стражишко, се налага да бъде отремонтирана или укрепена по-голямата част от обществените сгради и заводската инфраструктура. Немалка част от жилищата на Попово, особено разположените в северната и южната част на града умишлено са разрушени поради опасност от събаряне и построени отново.
След 1989 година
След разпадането на икономическия и военния съюз на социалистическите държави (СИВ и Варшавския договор), колапса в търговията с изпадналия в дълбока криза вече бивш СССР и бързата и не винаги успешна приватизация на държавните предприятия в града, започва постепенното закриване на по-голямата част от местните заводи.
Малко по-късно са закрити или изпадат в тежка и продължителна криза и заводите, свързани с военната промишленост, които се намират се на територията на града и на общината.
Липсата на възможност за препитание на работоспособното население първоначално довежда до много висока безработица, а вследствие на това и до бързото намаляване на самото население на града, поради миграцията му към големите градове и промишлени центрове на България, а също и извън страната.
На свой ред, на мястото на мигриралите поповчани, постепенно започва да се заселва население, идващо основно от селата на общината.
Населението на Попово се препитава главно със земеделие и преработка на земеделски продукти, в държавните и общински служби и фирми, както и в няколкото частни шивашки и индустриални предприятия. Финансово-икономическата криза, започнала през 1996 г., нанася допълнителен удар върху икономиката на града. През последните няколко години се правят опити за развитие и на туризма, използвайки благоприятното разположение на града спрямо другите по-големи населени места, природните дадености на района и културното му богатство.
По различни проекти, спечелени основно от Общината и от някои местни граждански организации, се извършват ремонти на централната част на града, някои квартали, улици, водопроводи, канализация и благоустройството му като цяло. През 2009 – 2010 година Попово се сдобива и със собствена пречиствателна станция за отпадните води, а общинските училища, детските градини и сградите на културните институции са обновени или основно ремонтирани, за да отговорят на съвременните изисквания. През пролетта на 2011 г., основно с европейски средства, започва мащабен ремонт и подмяна на общинската инфраструктура на кварталите „Русаля“ и т. нар. „Ливади“ (улици, тротоари, паркове, водопроводи и канализация), целящи да ги превърнат в модерни и удобни места за живеене. В центъра на града по булевард „България“ през същата година започва изграждането на нов участък от предвидената по градоустройствен план пешеходна зона.
Постепенно, макар и бавно и много трудно започва съживяването на града в условията на един основен и все още нерешен проблем – липсата на достатъчно и добре заплатена работа.
Политика
По традиция в Попово още преди 9 септември 1944 г. комунистическата, респективно работническата партия е имала голяма сила, заради многото заети в промишлеността на града работници и нерешените им проблеми.
Първата жена в България с изпълнена смъртна присъда за забранена политическа (комунистическа) дейност е поповчанката Мара Тасева (секретар на Околийския комитет на БРП в Попово), обесена на 14 август 1942 г. в Шуменския затвор. На свой ред новата власт чрез поповския състав на Народния съд произнася на 22 март 1945 г. 14 смъртни присъди над свои политически противници, изпълнени още същата нощ.
Първите демократични избори след 1989 г. за Велико народно събрание през 1990 г. са спечелени от преименувалата се БСП.
От 1991 година за кмет на община Попово многократно е избиран Людмил Веселинов. Първоначално кандидат на БСП, след разрив с местната партийна организация от 2003 година той се кандидатира самостоятелно или от името на различни местни коалиции – независим през 2003 година, на коалиция „Заедно“ (Федерация „Активно гражданско общество“ и Граждански съюз за нова България) през 2007 година, на коалиция „Заедно“ (Обединен блок на труда и Обединена социалдемокрация) през 2011 и 2015 година. На изборите през 2015 година „Заедно“ и ГЕРБ получават по 7 общински съветници, следвани от Движението за права и свободи (ДПС, 5 съветници), БСП (3 съветници), Алтернатива за българско възраждане (АБВ, 3 съветници), Ред, законност и справедливост (2 съветници) и Коалиция „Европейско развитие на Попово“ (2 съветници).
На изборите за Европейски парламент и на парламентарните избори на Република България през 2009 г. като водеща политическа сила в града се изявява политическа партия „ГЕРБ“. На парламентарните избори през 2017 година най-много гласове в самия град получават БСП (35,3%), ГЕРБ (29,0%), Обединени патриоти (12,8%), ДПС (6,3%), „Воля“ (5,7%), АБВ – „Движение 21“ (4,4%).
Обществени и културно-образователни институции и обекти
Болници
Днес в Попово функционира „Многопрофилна болница за активно лечение – Попово“ ЕООД, която има почти 100-годишна история.
На 30 януари 1908 г. с царски указ на Фердинанд I е утвърден „Закон за одобрение на правата на здания по санитарните нужди на страната“. В този Указ е предвидено построяването на болница в град Попово. Тя започва да функционира в собствена сграда през 1912 г. в северозападната част на града като Третостепенна държавна болница. Първоначално има капацитет от 20 легла. „МБАЛ-Попово“ ЕООД се намира в югозападния край на града и разполага със 110 легла, разпределени в шест стационарни отделения:
Терапевтично;
Неврологично;
Хирургично (закрито);
Детско;
Акушеро-гинекологично (закрито);
Отделение по анестезиология и интензивно лечение;
Диагностично-консултативният ѝ блок се състои от:
Приемно-консултативно отделение;
Статистика;
Клинична лаборатория;
Отделение по образна диагностика с кабинети по ултразвукова диагностика, по рентгенова диагностика и по компютърна томография;
През пролетта и лятото на 2011 г. се извършва основен ремонт на сградата на болницата, включващ подмяна на дограмата, външна термоизолация и подмяна на системата за отопление с по-икономична.
Училища
В града функционират шест детски градини, три основни училища, три гимназии и едно специализирано училище:
ОУ „Никола Й. Вапцаров“ с директор Румен Рачев (ул. „Панайот Волов“ № 8);
ОУ „Св. Климент Охридски“ с директор Кармелина Колева (ул. „Райна Княгиня“ № 4)
ОУ „Любен Каравелов“ с директор Марина Димитрова (ул. „Цар Освободител“ № 17);
Гимназия „Христо Ботев“ с директор Атанас Атанасов (ул. „6-и септември“ № 8-а);
Професионална гимназия по селско стопанство „Никола Пушкаров“ с директор Теменуга Тодорова (ул. „Раковска“ № 1);
Професионална гимназия по техника и лека промишленост с директор в.и.д. Красимир Масълски (ул. „Аспарух“ № 1);
Народни читалища
На територията на община Попово извършват дейност 33 народни читалища, които съхраняват, развиват, популяризират и осъществяват културна дейност и насърчават художественото творчество. Към всички читалища има библиотеки с читални, като най-голямата от тях е в Народно читалище „Св. св. Кирил и Методий – 1881“ – Попово, която изпълнява и методически функции.
Поповското народно читалище „Св. св. Кирил и Методий – 1881“ датира от 1891 г. Към него функционират: музикална школа (с преподаване на акордеон, синтезатор, пиано, народни инструменти и китара); детска вокална група; състав за мажоретни и съвременни танци; кръжок по изобразително изкуство; вокална група; етноработилница; киноклуб „Иван Братанов“ и театрален кръжок.
От началото на лятото на 2009 г., по спечелен от община Попово проект, в сградата на Читалището започва основен ремонт и преустройство, който завършва през есента на 2010 г.
Културно-образователни центрове
Общинският дом на културата в Попово осъществява богата и разнообразна културна дейност на територията на цялата община. Многобройни са изявите на художествените колективи към Дома (фолклорен танцов състав „Веселяче“, танцов състав „Северняци“, танцова Формация „Чар“, Студио за класически и съвременни танци, певческо вокално трио „Агра“, вокална певческа група „Антола“, кръжок по художествено слово и детска певческа група). Художествени колективи за автентични песни и обичаи има към селата Садина, Светлен, Славяново, Кардам и др.
До есента на 2008 г. в Попово съществуваше и Общинският детски комплекс (ОДК) като извънучилищно педагогическо учреждение. В него се обучаваха деца от 6 до 18-годишна възраст в различни кръжоци и спортове: художествено-творчески, научно-познавателни и спортно-туристически. Към него бяха включени и децата от представителния танцов ансамбъл „Северняче“. Комплексът се помещаваше в старата сграда на бившето начално училище „Св. св. Кирил и Методий“.
В Попово функционира и частната картинна галерия „Арт-ТТ“, която самостоятелно или съвместно с Общината организира изложби на местни и чужди творци.
Театри
Първата пиеса, изиграна след Освобождението, в Попово е „Стоян Войвода“, подготвена от читалищната театрална трупа през 1882 г. Дълги години поповското читалище се грижи за театралното дело в града. В края на 1945 г. се създава Читалищен народен театър с артисти-самодейци, претърпял много промени във времето. В неговите постановки са играли популярните български актьори Иван Братанов, Илия Пенев, Яким Михов и Милко Никодимов. В края на 1980-те местното театрално дело запада. Днес най-често в града гостуват театри от Габрово, Велико Търново, Шумен, Търговище, Русе и София, които изнасят своите представления в изцяло обновените през 2010 г. зали на Читалището и Дом на културата.
Летният театър на Попово е едно уникално за региона амфитеатрално съоръжение, изградено върху мочурливо място, което е било превърнато в миналото в сметище за централната част на града. Съоръжението е открито официално на 7 май 1966 г., съчетаващо в себе си киносалон под открито небе, театрална сцена за публични изяви и концерти с гримьорни и съблекални и миниигрище за футбол на малки вратички. Неизползван и почти изоставен без поддръжка, Летният театър се връща към нов живот след отдаването му през 1991 г. на концесия на частен предприемач от града и след основния ремонт, извършен през 2006 и 2007 г. Възстановени са сцената, местата за зрителите, отводняването на прилежащия терен, заведението към комплекса и други.
Исторически музей
Създаден като музейна сбирка към читалището в града през 1957 г., през 1991 г. получава статут на исторически музей. Днешната му експозиция е открита на 2 март 1995 г. Към музея днес функционират отдели: „Археология“, „Етнология“ (етнография), „Нова и най-нова история“ и „Художествен“. Съхранява паметници на културата от района, сред които праисторическа култова пластика, римска бронзова пластика, мраморни оброчни релефи, впечатляваща колекция от възрожденски икони, предмети на стария градски бит, както и предмети, свързани със стопанския, политическия, просветен и културен живот в града и творби на изявени български художници. Фондът на музея съхранява общо около 30 000 музейни единици, а в експозицията му днес са включени близо 2500 най-разнообразни предмета.
В отделна сграда (къщата на Мара Тасева) е уредена етнографска експозиция „Бит и култура на градското население от края на 19-о и началото на 20-о столетие“, а малки музейни и етнографски сбирки съществуват към читалищата и частни домове на територията на общината в селата Садина, Светлен, Паламарца и др.
През есента на 2009 г. на втория етаж на обновеното бивше общинско „Доходно здание“ (или старата община), в централната част на града отвори врати и художествена галерия „Кирил Майски“. С решение на ОбС-Попово, галерията днес носи името на известния художник-поповчанин, почетен гражданин на Попово и голям дарител на картини, живеещ в град София. Стопанисва се от ИМ-Попово.
Музеят организира периодично научни конференции, повечето доклади от които са събрани в сборници, посветени на миналото на Поповския край. Първоначално поредицата сборници носи името „Попово в миналото“, а от есента на 2009 г. е преименувана на „Попово – минало и бъдеще“.
Градската градина на Попово
Идеята за създаването на градска градина в Попово се ражда в началото на 20 век: на 10 октомври 1902 г. от членовете на новосъздаденото поповско туристическо дружество „Сакар тепе“, които обаче не успяват да я реализират. Инициативата е подета от колоездачното дружество, което на 28 юли 1907 г. получава от Общинския съвет 4 декара общинска мера в местността Дьоллюк, в югоизточната част на града, до жп линията за изграждане на колодрум, с който се поставя и началото на самата градина.
В по-ново време градината е разширена на изток и север почти до язовир „Каваците“. Около нейните алеи днес се срещат редица видове широколистни и иглолистни дървета (ясен, явор, чинар, топола, черен бор, бял бор, веймутов бор, хималайски бор, смърч, ела и др.). В градината има детска площадка с люлки и пързалки, две чешми, шадраванче, малко лятно кафе, а от лятото на 2007 г. и модерен комплекс с обновен открит плувен басейн, бар-ресторант и лятна дискотека.
Руският паметник
Руският паметник е разположен северно в покрайнините на града. Над него са погребани в братска могила руските войници, загинали в тежките и кръвопролитни сражения при село Светлен през лятото на 1877 г. Първоначално в същата местност е имало два или три паметника, изработени от камък. С течение на времето неподдържаните паметници започват да се рушат и почти се обезличават.
През 1930-те години ученици от Поповската гимназия с помощта на градската община подновяват единия от двата паметника. Засаждат хвойни и липи и го ограждат. Вторият постепенно се разрушава и мястото му, където точно се е намирал потъва в забвение.
Запазеният и ремонтиран през 1993 г. паметник с каменен постамент и чугунен пилон има надпис: „Тук са погребани руски войни, убити в Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г.“ Старият текст преди ремонта е гласял: „В памет на падналите руски братя в боевете край Попово през Освободителната война 1877 – 1878 г.“
За честването на 100-годишнината от Руско-турската война около Руския паметник е изграден мемориален комплекс с подходи, стълбища, площадки, места за отдих и много дървета и храсти. Комплексът сега не е в добро състояние, но по стара традиция от това място с тържествена литургия и поднасяне на венци започват мероприятията посветени на Освобождението в града.
През 1956 г. монументът е обявен за паметник на културата.
Редовни събития
Официален празник на Попово е 10 юни. Обявен е за Празник на Попово на 29 декември 1998 г. На тази дата през 1883 г. с княжески Указ № 426 по предложение на управляващия Министерството на вътрешните дела селото Попово се преименува в „градец Попово“. На този ден се провежда и тържествената сесия на общинския съвет, на която се определят и награждават заслужилите и почетните граждани на Попово.
Пазарен ден (или „малкия околийски празник“, както го наричат местните) за поповска община и за град Попово е петък. Символичен ден за града, в който по стара традиция голяма част от селското население посещава Попово за пазар и развлечение.
Кинофестивал за операторско майсторство „Златното око“ провежда се в памет на родения в Попово кинооператор Димо Коларов на всеки две години през месец май.
Национален фестивал на алтернативното кино „Мини филм – Попово“ се провежда през месец май, през една година, обикновено нечетна, като е предназначен за всички любители на камерата, като цели да представи най-интересната продукция, създадена от непрофесионални киноклубове и кинолюбители на определена тематика.
Фестивал за стари градски и шлагерни песни „Спомени в песни“ – провежда се всяка година през месец май с участие на певци и групи от Североизточна България.
„Попово в миналото“ – научни конференции, посветени на миналото на Поповския край, организирани от градския исторически музей, обикновено веднъж на четири или пет години с участници от цялата страна. През есента на 2009 г. започна нов цикъл от научни конференции под наслов „Попово – минало и бъдеще“.
Поповски русалски панаир – един от най-известните панаири в Североизточна България, добил отново тази своя популярност след 1989 г. Провежда се и до днес всяка година, като продължава една седмица. Съпътстван е с множество изяви и културни прояви и огромен брой най-различни сергии и панаирни атракции. Провежда се през „Русалийската неделя“ (седмица), започваща с празника на Свети Дух – първият понеделник след Петдесетница (50 дни след Великден). Началото на панаира е поставено в първото десетилетие на 20 век с освещаването на един извор, смятан за лековит, намиращ се на територията на днешната Градска градина. Това е едно от трите събития, заедно с Коледа и Великден, събиращо разпръсналите се в България и по света поповчани отново в техния роден град.
„По стъпките на четата на Таньо Войвода“ – тържества, провеждани всяка година на 1 и 2 юни, посветени на геройския път на четата на Таньо Стоянов, съвпадащи с финала на този поход на Керчан баир до село Априлово.
Срещи на ветераните от войните – организират се периодично, през няколко месеца и се ръководят от служител на общинската администрация на Попово.
Йордановден – на 6 януари 2009 г. бе възстановена традицията на ритуала „хвърляне на кръста“ в езерото, намиращо се в двора на пожарната.
Личности
Многобройни са деятелите на науката, изкуството и културата, родени в Попово. Повечето от тези хора са напуснали града в стремежа си да се изучат или реализират в различни сфери или професии, за които малките градове не предлагат практикуване или развитие.
За пръв път званието почетен гражданин за приноси в развитието на Попово като град е присъдено през 1926 г. Негов носител става българският политик и държавник Михаил Маджаров, бивш министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Наградата на признателните поповчани той получава за съдействието си, което им оказва при уреждането железопътната линия София-Варна да премине в непосредствена близост до Попово и за създаването на гара Попово.
Други
Градове с подписано споразумение за международно сътрудничество и установени тесни контакти
Попово е в тесни отношения със следните градове от други държави:
Зарайск, Руска федерация – от 1994 г.,
Къмпулунг, Република Румъния,
Воложин, Република Беларус – от 2002 г.,
Неготино, Северна Македония – от 2003 г.,
Макаров, Република Украйна – от 2006 г.,
Арзамас, Руска Федерация,
Джан дзън, Китайска Народна Република
Скала, Република Гърция – от 2009 г.,
Тшебница, Република Полша – от 2011 г.,
Градове с установен културен обмен
Люлебургаз, Република Турция
Тръстеник, Република Сърбия
Ниш, Република Сърбия
Поляница Здруй, Република Полша
Сеути, Кралство Испания
Медии
През 1900 г. в града излиза от печат първият вестник, „Народно събуждане“. Днес покритие на Попово и региона имат следните медии:
„Местен вестник“. Отпечатва се един път седмично, като се разпространява всеки петък. Наследник на вече несъществуващия „Поповски вестник“, с новини за събитията от региона, забавна страница и исторически четива за Попово и прилежащите му населени места. Може да се прочете или изтегли през официалната страница на община Попово, където се намират почти всички негови излезли броеве в PDF формат;
Радио „Антола“ – ефирно FM радио, излъчващо на 89,5 MHz;
Кабелна телевизия „Попово Кабел“, излъчваща един път седмично и телевизионно предаване с местни новини и събития, подготвяни от служители на община Попово;
„Радиовъзел Попово“ – кабелно радио („радиоточка“), излъчващо всекидневно половинчасово предаване за града и общината;
Спорт
Футболният отбор на града се нарича „ФК Черноломец“. Звездният миг на отбора е 6 май 1946 г., когато играе на финала на първия национален турнир за купата на Съветската армия в София срещу „Левски“, но губи срещата с резултат 4:1.
Волейболният отбор за мъже на града се нарича ВК „Попово 09“ (наследник на ВК „Попово“) и успешно се състезава в северната „А“ елитна волейболна група. През 1998 г. е създаден ВК „Черноломец – Попово 98“, в който тренират деца – момчета и момичета.
Отборът по тенис на маса за мъже на града се нарича „Роса 1“ (СКТМ „Роса – 1“) и е един от най-добрите професионални отбори в страната. Финансира се основно от едноименното предприятие в Попово и отчасти от общинския бюджет.
Кухня
В традиционната кухня на старите поповски семейства има много интересно съчетание на класическата в миналото западноевропейска и българска кулинарна традиция, но тя е почти забравена поради масовото изселване на тези „стари граждани“ от града към градовете Шумен, Варна и София.
Литература
Атанасов, И. Летопис на град Попово. Попово, 1983.
Атанасов, И., П. Събев. Летопис на Попово. Варна, 1992.
Атанасов, И. Попово в административно-териториалната уредба на България. В: Попово в миналото. Варна, 1994, 39 – 48.
Атанасов, И., Ч. Пенев. Етнодемографска характеристика на Попово и района. – В: Попово в миналото – 3. Етнокултурни и демографски процеси (XV-XX век). Разград, 1999, 5 – 20.
Атанасов, И. Културно-историческото наследство на Поповския край. Разград, 2007.
Вестник „Културата в малкия град“. Попово, 2007.
Димитрова-Тодорова, Л. Местните имена в Поповско. С., 2006. – (една много интересна монография, излязла от печат с финансовата подкрепа на община Попово, включваща и материали за историята на град Попово и селата от Поповска и Опаченска общини)
Дремсизова-Нелчинова, Цв., Г. Гинев, Ил. Ангелова, А. Конаклиев. Археологически паметници в Търговищкия район. С., 1991.
Ковачев, Р. Селища и население в Поповския регион според новопостъпили османотурски регистри от първата половина на XV век. – В: Попово в миналото – 3. Етнокултурни и демографски процеси (XV-XX век). Разград, 1999, 21 – 34.
Милетич, Л. Старото българско население в Североизточна България. С., 1902.
Попов, А., Н. Кънев. Попово – градът и околията му. Историко-географски очерк. Попово, 1929. – (най-пълното краеведско изследване за града с автори двама поповски учители; книгата е библиографска рядкост и е издадена от несъществуващата вече поповска печатница и издателство „Просвета“ на Ив. Калчев)
Стоянова, Ж. Щрихи от социално-икономическото развитие на град Попово през периода 1878 – 1912 г.. В: Попово в миналото. Разград, 1994, 65 – 76.
Стоянова, Ж., Г. Василева. П. Събев. Храмове и свещеници в Поповска духовна околия през XIX и първата половина на XX век. В: Попово в миналото-4. Разград, 2004, 137 – 208.
Събев, П. Заселването на Попово с балканджии. В: Попово в миналото. Разград, 1994, 49 – 55.
Събев, П. Културният живот в Попово през XX век. Варна, 2003.
Цонев, С. Садине – с друго име Раклум... В: „Местен вестник“, бр. 29, 11 ноември 2011, 6.
Бележки
Вижте също
Община Попово;
Квартали Невски и Сеячи и Градската градина;
ОУ „Св. Кл. Охридски“ – Попово;
Фолклорен танцов ансамбъл „Северняче“, вокално трио „Агра“, Студио за класически и съвременни танци - Попово;
Личности, родени в Попово и почетни граждани;
Футболен отбор на Попово
За „Местните имена в Поповско“ и техният автор;
Външни препратки
Нов официален сайт на общинска администрация – Попово от 23 декември 2010 г.;
Слайдшоу от Попово и района от 2006 година ;
Професионална гимназия по селско стопанство „Никола Пушкаров“;
Професионална гимназия по техника и лека промишленост – Попово ;
Гимназия „Христо Ботев“ – Попово;
Скаутски клуб – „Антола“;
Местни избори – 2007 – резултати за община Попово ;
Местни избори – 2011 – резултати за община Попово ;
|
{'title': 'Търговище', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%8A%D1%80%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Търго̀вище (до 1934 година – Ескѝ Джумая̀) е областен град в Североизточна България, административен и стопански център на едноименната община Търговище и област Търговище. Населението на града към 31
|
декември 2019 г. е 35 344 жители. Търговище е 25-ият най-голям град в България.
География
Местоположение
Градът е разположен в Дунавската равнина, на около 170 m надморска височина, на север от Преславската планина. Намира се на 339 km североизточно от София, на 41 km западно от Шумен, на 25 km северозападно от Велики Преслав и на 100 km североизточно от Велико Търново. Близостта на града до изходните пунктове на страната Варна (110 km) и Русе (100 km), както и големи икономически центрове, като Шумен, Търново и Русе, го превръща в естествено стратегическо кръстовище. Средновисокият релеф, спомага развитието както на земеделието, така и на индустриалното производство. Поради опростения релеф е улеснено изграждането на транспортни съоръжения, за разлика
от тежки региони като Родопския например. Градът има много добри условия за развитие на всяка една област. Географските координати на града са 43°13’07’’ с.ш. и 26°24’04’’ и.д. В миналото географското положение на града е играло в различна степен и положителна роля за икономическото му развитие. Разположен между две физико-географски области – Стара планина и Дунавската равнина, той е служил като средище на взаимната размяна на стоки между населението от тези области. Това кръстопътно положение спомага градът да се оформи като оживен пазар.
Административно деление
Град Търговище е административен център на община и област Търговище. Градът се състои от отделни квартали, жилищни комплекси, паркове и вилни зони.
Релеф
Територията на община Търговище се характеризира със своето разнообразие и преливане на равнинен, хълмист и ниско-планински релеф, поради което и надморската височина варира от 150 до 690 m. За град Търговище тя е 170 m. По-голямата част от територията на общината се намира в обхвата на Предбалкана в близост до северните склонове на Преславската планина, чиято най-висока точка е връх „Коджакус“ – 690 m. Северната част от територията е разположена в Търговищкото поле по поречието на река Врана. Добре изразени земновръхни форми са долинните разширения на реките Врана и Сива и нископланинските възвишения – Търговищко поле, Преславска планина и Поповските височини. Търговищкото хълмисто поле е най-тясно свързано с икономиката на града. На север граничи с Разградските височини, на изток с Шуменските, на запад с Лилякското плато, а на юг с Преславската планина. В североизточна посока на река Врана, нейната долина се разширява, като се оформят две акумулационни тераси, като върху едната е разположена част от град Търговище. Релефът на Търговищкото поле е разнообрзен и от ридове, като по-известни са Юкя, Иванка баир, Серсема, Драката и Чокята. Търговищкото поле е изградено от кредни материали, съставени от варовици и мергели. Те започват с валанжа и свършват с апта. Отличават се с висока водопропускливост и вертикална цепителност. Средния им наклон е от 3 до 5%. В Преславската антиклинала се намира и петно от юра. Осевата ѝ зона е изградена от валанжни флиш и варовици и варовити мергели, а бедрата – от хотривски мергели.
Климат
Климатът се характеризира със студени североизточни ветрове през зимните месеци, а лятото е горещо и сухо. Типично се наблюдават засушавания в края на лятото – юли и август, докато в началото му са характерни множество превалявания от дъжд. Климатът на Търговище е умерено континентален. Оградните ниски планини и ридове влияят слабо върху климата на града, разположен в Търговищкото поле. През пролетта от югозапад и запад нахлуват влажни въздушни маси. Не по-малко значение за формирането на климата има и пренасянето на въздушни маси от тропичен произход през лятото. Климатичното влияние на Черно море почти не въздейства на климата на Търговище. Хълмистият и нисък планински релеф в близките и по-далечни околности влияе слабо върху атмосферната циркулация. По-съществено значение за микроклимата на града имат изложението му, дълбочината и посоката на речните долини и високото било на Стара планина.
Продължителността на слънчевото греене е 2250 часа годишно, и се отразява благоприятно върху развитието на селското и горско стопанство. Първата метеорологична станция в Търговище е създадена едва през 1960 г. Средната годишна температура 10,7 °C, за разлика от градове от същия паралел като Плевен (11,5 °C) и Варна (11,8 °C), е сравнително по-ниска. Средномесечната максимална температура е 29,4 °C. 240 дни от годината температурата е над 5 °C; 184 дни с над 10 °C; 120 дни с над 15 °C. Зимните застудявания са чувствителни. Средномесечната януарска температура е -6,7 °C. Годишната абсолютна влажност е 7,7. Най-висока влажност е през юли – 12,6 мм., а най-ниска през януари – 3,5 мм.
Валежите са важно условие за развитието на селското стопанство. Годишното количество на валежите в Търговище е 585 мм на m², което е под средното за страната. В съседните общини като Омуртаг е 686 мм, а в Попово – 577 мм. Според разпределението си спадат към континенталния тип. Главният им максимум е 77 мм, а минимумът им е през февруари – 28 мм. Максимален денонощен валеж е отчетен на 26 май 1937 г. – 111,2 мм. Максималния годишен валеж за Търговище е отчетен през 1952 г. – 990 мм, а минималния – 385 мм през 1935 г. Най-сухи месеци са юли, август и септември. Твърдите валежи се изразяват чрез снеговалежи през зимата, и градушки през лятото. Снежната покрива се задържа средно по 43,6 дни; средната ѝ дебелина е 10 – 12 см. Районът е беден на водни ресурси, което е наложило изграждането на много водоизточници.
Ветровете са отражение на циркулацията на въздушните маси в Северна България. В Търговище най-често духат западните, северните и северозападните ветрове. От тях западните имат най-голям относителен процент – 47%. Честота им е най-голяма през зимните и пролетни месеци. Северните и северозападните духат през зимата. Те отвяват значителна част от снежната покривка. През лятото от юг и югозапад понякога нахлуват сухи и горещи ветрове. Последните причиняват преждевременно узряване на посевите.
В Търговище и района се срещат всички неблагоприятни климатични явления – мъгли, градушки, слани, поледици и вихрови бури. Градушки падат през късната пролет и ранното лято. Средногодишните случаи с градушка са 1,7. Често те нанасят големи щети на селското стопанство. Сланите се образуват през пролетта и есента. Първата слана има средна дата 5 октомври, а последната – 21 април. Средната продължителност без слана е 172 дни в годината. Облачността е по-значителна през зимата, а по-слаба през лятото. Броят на ясните дни е 63. Броят на дните с мъгла е 35,5.
Като климатични ресурси се разглеждат онези елементи на климата и свойства на въздушната среда, които могат да се използват пряко в практиката. Те се определят като енергийни, биоклиматични, рекреационни, агроклиматични. Комплексът от климатичните условия в Търговище има значение за развитието на селското стопанство. Характеристиките на местния климат са определящи при подбора на селскостопанските култури. Показателите показват, че в Търговище могат да се отглеждат и редица култури като втори култури. От значение за селското стопанство е и количеството на валежите през вегетационния период. Установено е, че в Търговище валежите съвпадат с продължителността на този период. От значение за селското стопанство са и твърдите валежи, които се акумулират във вид на снежна покривка и се използват през месеците на вегетация на растенията. За развитието на земеделието климатът е изключително благоприятен.
Води
Водното богатство в Търговищко не е голямо. То е тясно свързано с недостатъчното количество на валежите, силната нарязаност на релефа и водопропускливостта на пластовете. Търговищката област обхваща води от три речни басейна – Русенски Лом на север, Голяма Камчия на изток и Янтра на запад. Нито една не протича изцяло през областта. Част от реките са маловодни и водосборните им басейни са малки. Речния отток е непостоянен. Реките имат дъждовно-снежен режим с максимален отток през пролетта. При поройни валежи. Течните речни долини се пълнят и наводняват ниските им тераси. През лятото вследствие на високите температури и силното изпарение, голяма част от реките пресъхват. По-съществено стопанско значение има река Врана.
Най-голямата река е река Врана, която преминава и през града. Тя извира от североизточните склонове на Лиса планина, проломява Преславската планина и навлиза в Търговищкото поле. Тя е слабо врязана в основните скали – варовици и мергели. Ниските ѝ тераси обикновено се заливат при поройни дъждове. Залесяването на водния ѝ басейн е 23%. Отточният ѝ режим изразява особеностите на севернобългарските реки – период с високи водни количества и чести колебания от началото на февруари до края на юни и период с ниски през лятото. Средногодишният ѝ обем е 12,5 млн. m3 вода. При обилни валежи, водите на Врана излизат от коритото ѝ, макар и рядко. Най-известното езеро е „Борово око“ в едноименния парк на града. Един от най-големите язовири в България се намира на територията на областта – Ястребино. Най-големия язовир в общината е язовир Съединение. Карстовите извори в Търговищко имат малък дебит. Те са пряко свързани с карбонатните скали. Водосборния басейн им е ограничен. Използват се за водоснабдяване на селищата.
Опасни явления, свързани с водите, са наводненията. Те се предизвикат в резултат на падане на обилни дъждове, интензивно снеготопене. Най-големи покачвания на нивото на водите има в периодите март – април – май и октомври – ноември. Поради отдалечеността на Търговище от големи водни басейни, като цяло е защитен от големи наводнения с големи щети.
Почви
Почвената покривка е обусловена от геоложкия строеж и литоложкия състав и отразява влиянието на континенталните климатични условия, нископланинския климат и хълмист релеф и растителна покривка.
В Търговищко най-разпространените почви са светлосивите горски почви. Те са плитки, ерозирани и дълбококарбонатни. Отличават се с голямото си плодородие. Покриват Сланник, Герлово и землищата на селата Длъжка поляна, Обител и Зелена морава. На отделни места те са песъчливи, глинести и каменисти. Подходящи са за развитие на трайни насаждения – малини, сливи, лозя.
Второ място по обхват, заслужено заемат силно излужените черноземни почви. Те покриват по-голямата част от землищата на Търговище, Попово, Дралфа, Славяново, Светлен т.е. северната част на областта. Върху тях добре виреят зърнените култури, както и някои технически като слънчоглед. Типични черноземни почви има в землищата на Търговище, Давидово и Голямо Соколово. Отличават се с голямото си плодородие.
Алувиално-ливадните почви покриват речните долини и долинните разширения на реките Черни Лом, Малки Лом и Врана. Те са доста влажни. Подходящи се за зеленчуци, картофи, дини и пъпеши.
Почвената покривка на Търговищко е благоприятна за развитие на селското стопанство. Град Търговище и областта попадат в северната почвена област.
Чрез терасиране на склоновете и правилната агрообработка с правилна агротехника, обработваемият фонд бива опазен от вредното влияние на ерозията. Изкуственото напояване и наторяване увеличават плодородието, запазват и подобряват структурата на почвата.
Растителност
Специфичните почвено-климатични условия са обусловили прехода от широколистна горска растителност на запад към тревна растителност със степен характер на изток. Естествената растителност заема ограничени пространства. По остатъчната естествена растителност се съди, че в миналото равнината е била почти изцяло заета от просторни гори и ливадни степи, които във времето били изсечени. Липсата на води, значително съкращава видовото разнообразие. Зелената система на общината се характеризира с представеност от основни видове както на равнинно-хълмистия пояс на листопадните гори до 400 м надморска височина, така и на пояса на заливните и крайречните гори до 600 м надморска височина. Естествена растителност е запазена в зоните, които са по-малко годни за развитието на земеделието.
Естествената растителност е представена от различни дървесни видове, като дъб, липа, ясен, дива круша, габър. Вековни гори покриват обширен район в югозападната част на общината. В местността „Пирамидата“ в землището на село Бракница, Поповско расте огромен летен дъб на възраст около 430 години. От храстите най-важни представители са: смрадлика, чашкодрян, драка, глог, леска, къпина, трънка, шипка и др. Тревната растителност е сравнително по-бедна. Представена е от житни треви: содина острица, осика, млечка, троскот, магарешки бодил, татул, бял равнец и др. Успоредно с тази растителност по територията на общината се срещат много и разнообразни билки, които имат стопанско значение. Използват се във фармацевтичната промишленост за извличане на екстракти за различни лекарства и за билколечение. В района повсеместно са разпространени: шипка, глог, коприва, глухарче, змийско мляко, маточина, живовляк, лайка, бял равнец, мента, мащерка, жълт кантарион, смрадлика, орех, къпина и др.
Животински свят
Животинският свят на територията на общината се характеризира с типични представители на фауната на Източната Дунавска равнина. Фаунистичният състав е твърде разнообразен. Срещат се сърни, елени, диви свине, лисици, язовци, вълци и др. Голямо разпространение имат гризачите: зайци, мишки, лалугери. Птичият свят показва голямо разнообразие на видове. Едни от тях обитават горските масиви, а други – полския район. Обект на лов представляват яребици, пъдпъдъци, гълъби, гургулици, а от едрия дивеч – сърни, елени, диви свине. В язовирите на общината има предимно шаран, толстолоб и сом.
Защитени територии
Пет територии в област Търговище са обявени за защитени по смисъла на Закона за защитените територии. Те се контролират от Регионалната инспекция по околна среда и води – Шумен. В териториалния обхват на региона попадат „Урумово лале“, „Игликина поляна“, „Петка Балкан“, „Божур поляна“ и „Римският мост“.
„Урумово лале“ е каменист, силно варовит стръмен склон в землището на с. Пайдушко с площ 12 хектара. Обявена е като природна забележителност през 1983 г., а 20 години по-късно е прекатегоризирана в защитена местност. Под защита е естественото находище на растителния вид „Урумово лале“, представен в трите му форми – жълта, пъстра и червена, която е представена от единични екземпляри. Видът е български ендемит, застрашен от изчезване, включен в „Червената книга“ на България.
„Игликина поляна“ се намира в местността „Кайрака“ край Търговище. Тя е обявена за защитена, заради естественото находище на билката лечебна иглика. Целогодишно „Игликина поляна“ е обект на неорганизиран туризъм, поради красивата природа, съчетание на защитения обект с ограждаща го смесена широколистна гора и близостта с града.
Вековната церова гора в местността „Бабаконду“ край село Братово и „Божур поляна“ в землищата на селата Вардун и Стража са другите две защитени природни територии, а „Римският мост“ е прекатегоризиран в защитена местност през 2003 г., за да се опази територията с характерен ландшафт в землището на антоновското село Стеврек.
История
Древност
Археологически разкопки в района на Търговище разкриват богата многовековна история, основно място в която заема обособената материална култура „Поляница“ от V-IV хилядолетие пр.н.е. Разкрити са девет селищни могили:
Селищна могила Текето, населявана през халколита, разположена върху невисоко плато на 3,5 км югоизточно от града в квартал Кос, между реките Калайджи дере и Умник.
Селище от неолита, разположено на 3,5 км югоизточно от града южно от селищната могила Текето.
Селище от халколита, разположено в квартал Михаил Петров.
Селище от ранния неолит, наречено „Поляница – платото“, разположено на 4 км южно от града, в мочурището под платото Поляница. Разкопки през 1973 – 1975 г. на Хенриета Тодорова.
Селищна могила „Поляница – платото“, населявано трайно през ранния, средния, късния халколит, ранножелязната и късносредновековната епоха. Осем жилищни хоризонта с дебелина на културния пласт 3,5 м със специфини находки идолна пластика. Могилата е разположена на 4 км южно от града, в мочурището под платото Поляница. На 200 м северозападно от селищната могила се намира некропол от ранния и средния халколит. Разкопки през 1973 – 1975 г. на Хенриета Тодорова.
Селищна могила Търговище – Гарата – датирана от халколита, разположена на 0,5 км североизточно от града, на брега на река Врана, вляво от шосето за Шумен, с диаметър около 100 м и височина 10 – 12 м. Идентифицирана от Васил Миков.
Селищна могила Омуртаг, от средния и късния халколит, разположена южно от града, вляво от шосето за Омуртаг на брега на река Врана. Съставена е от 4 жилищни хоризонта.
Селищна могила от халколита, с диаметър 50 м и височина 2 м, разположена на 2 км югозападно от квартал Михаил Петров в горичката, вдясно от черния път.
Селищна могила от халколита, с диаметър 50 м и височина 4 м, разположена на 3 км северозападно от кв. Михаил Петров.
Античност
Археологическите сведения в района на днешния град доказват останки от тракийски селища (V-III век пр.н.е.) и селище от римската епоха (II-IV век). От всички регистрирани находки в Търговищко най-голям е броят на тези от периода на античността. Земите на Търговищка област, както и териториите на цялата днешна Североизточна България са населени от многобройните гетски племена. В средата на V в. пр.н.е те са част от състава на Одриското царство, по-късно са съюзници на Александър Македонски, а през III–I в. пр.н.е живеят самостоятелно. На територията на Търговищка област са открити многобройни находки съдържащи тракийско въоръжение. В началото на I в. Римската империя завладява Балканския полуостров, а земите на днешна Търговищка област влизат в състава на провинция Долна Мизия. Античните автори не са отбелязали градове в Търговищкия регион, но с оглед значителните размери на селищата край селата Горско Абланово и Ковачевец и откритите там археологически материали, може да се твърди, че те са имали градски облик.
Средновековие
Археологическите сведения доказват останки от селище и крепост от ранно-византийската епоха (V-VI век). От намерените край града монети, керамика, битови изделия, се съди за връзките и голямото влияние на центровете Никополис ад Иструм (дн. Търновско) и Марцианополис (дн. Варненско). През 5-и и 6 век, характерни стават непрекъснатите набези на варварските племена от север. Император Юстиниан строи редица крепости и стени по тези места. Днешният Търговищки проход през средновековието е обезпечен от подобно укрепление на пътя между Долна Мизия и Тракия. В най-високия край на късноантичната крепост са открити останки от църква от V век, която изглежда продължава да се използва и през Средновековието.
Намерени са останки от селище от Първата българска държава – крепостта Сборище. Според най-нови изследвания, знаменитата битка между кан Крум и император Никифор през 811 г. се е състояла в Търговищкия проход, вместо наложената версия за Върбишкия проход. За това се съди по надпис на каменна плоча намерен край Мисионис. На него ясно се вижда изписването „кан“, т.е. хан, а датировката му е някъде от началото на 9 век. Камъкът е открит преди години на крепостта, но едва сега учените са се заели с разчитането му. Първите податки насочват към това, че през 9 – 10 в. по тези земи на Първото българско царство е имало укрепени крепости, които всъщност са останали още от византийско време и нашите предшественици са ползвали с малко подобрения, оставяйки знаци върху камъните. Този надпис, открита амфора със символа на рода Дуло, редом с изрисуваните върху камък животни, намерени още от проф. Димитър Овчаров, директно препращат към версията, че край Търговище е „Крумовото кале“, както бе известна крепостта Мисионис в народните предания. Напълно възможно е през юли 811 г. именно тук, в прохода Боаза хан Крум да е посрещнал и разбил 60 хилядната византийска войска, водена от василевса Никифор І Геник. Оттук води най-прекият път за Средец, тръгвайки от ограбената Плиска. Освен това в калето са открити множество останки от стрели от различни периоди, което означава, че на това място са се водили тежки сражения. Намерени са също селище и крепост от Втората българска държава.
Османо-турски период
От 1573 г. в данъчния регистър на Османската империя за първи път се среща старото наименование на селището Ески Джумая. През 1658 г. то става административен център.
Допирът с европейската култура и жаждата за знание подготвят почвата за активна просветна дейност. Още в XVIII век тук е открито килийно училище, което през 1846 г. е преобразувано в светско. В него учителства големият възрожденец Петко Р. Славейков. По това време в града са изградени християнска църква и читалище. Панаирната и занаятчийската слава на Търговище се запазват и в епохата на Възраждането. Развивали се множество занаяти – абаджийство, мутафчийство, гайтанджийство, обущарство и др., като скоро след това градът станал средище на най-известния панаир в европейската част на Османската империя. Градът има своето място в националноосвободителното движение.
Стилиян Чилингиров цитира думите на Мидхат паша при посещение в града, на което той говори пред свои хора:
Унгарският пътешественик етнограф и художник Феликс Каниц, при посещението си в града в навечерието на Освобождението, споменава че той е преимуществено мюсюлмански, с осем турски махали от около 1400 къщи и три български махали с около 400 къщи. Според него българските били по-солидно построени, отколкото турските.
През 1872 г. Ангел Кънчев създава таен революционен комитет. Народните будители Сава Геренов и Сава Катрафилов сеят семената на знанието и прогреса. Тук е роден Никола Симов (Куруто) – знаменосец на Ботевата чета.
Освобождение
С настъплението на руската армия на 27 януари 1878 година, събралите се от града и околни села турци започнали да се изселват с редовната турска армия към Шумен. В града останали някои от придошлите от селата турци, черкези и въоръжен под предводителството на Къзъли Юсуф, Кючук Али и Джун Ахмед, които подложили града. Били запалени панаирът, чаршията и българската Срещна махала. Изгорели заедно със стоката си около 400 дюкяна, 7 хана, 50 – 60 български и турски къщи, както и прочутата кула на градския часовник. Общият брой на жертвите бил около 485 души. Но някои не избрали бягството, а с оръжие в ръка се събрали в отделни къщи със семействата си и се отбранявали. Най-добре организирана била защитата в старата махала Варош. Хаджи Илия х. Марков, предупреден от Замък Ефенди, че турците се готвят да бягат, накупил барут и патрони, и заедно със сина си подготвил голямо количество муниции. Щом започнали палежите, местните български първенци се събират в къщата на Васил Маньоолу, решавайки да свикат населението от цялата махала и да се защитават. Събрали се към 350 – 400 души. Но не навсякъде отбраната имала успех – закланите, застреляни, обесени били много. Не била пощадена и църквата.
В книгата „Страданието на Българите“, издадена в Пловдив през 1889 г., се описва:
Виждайки безизходното положение, неколцина смели граждани, разделени на две групи, прехвърлили Балкана, търсейки руска помощ за града. Едната група – Пеньо Стоянов, Бандю Димитров, Геньо Димитров, Васил Стойков и Доси Тодоров, преминали край с. Разбойна и навлезли в Балкана през Боаза, минала край Вардун и приближила Осман пазар. Другата група, начело със Сава Севов и Стоян Митрев се озовала при русите, преминавайки през с. Божурка. Групата на Пеньо Стоянов била заловена от руски патрул и той докладвал на генерал-лейтенант Казимир Ернрот за трагичното положение на Ески Джумая. Сформиран бил отряд под предводителството на руския полк. Карганов от три батальона на Охотинския полк, една сотня казаци и две оръдия. Частта незабавно се отправила към града и на 29 януари 1878 година той бил освободен. На следващия ден, по решение на руското командване, петима от заловените били осъдени и обесени публично заради деянията си.
Следосвобожденски период (1878 – 1944)
Според преброяването от 1885 година в града живеят 9558 души, от които 5976 турци, 3250 българи, 331 цигани и един евреин. Българите живеели във „Варуш махала“ (днес част от „Вароша“).
През 1934 година градът е преименуван на Търговище, както е и до днес.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Брой и динамика
Броят на населението е най-важният синтезиращ демографски показател. Динамиката на населението има много голямо значение, защото тя предопределя в дългосрочен план и броя на работната сила и броя на евентуалните потребители на продукция в региона. Сегашният брой и динамика на населението на област, община и град Търговище са резултат от въздействието на множество фактори през различни исторически етапи. В доосвобожденския си период, населението стремително нараства; в периода след Освобождението до 1944 г., тази тенденция се запазва. Според първото преброяване от 1887 градът има 8519 души, през 1946 – 10 561 души. След началото на индустриализацията през 50-те години, населението главно механично, нараства с много бързи темпове, като през
1985 г. достига до 46 522 души. Днес, според последното преброяване, населението на града е 37 611 души – на общината – 62 636 души, което е около 50% от населението на областта.
Естествено и механично движение
Естественият прираст на населението през последните 25 години е отрицателен, заради неблагоприятните фактори, оказващи влияние както на града така и на държавата. Поради тези фактори, механичното движение на население от града и общината се увеличава и по-слабо от областта към областния град.
Раждаемостта е 9,3%, а смъртността – 15,1% – което е отрицателен естествен прираст от 5,8%. Заселените в община Търговище са 1007, а изселените 1224, тоест отрицателен механичен прираст от 217 души.
Възрастова структура
Съотношението между трите основни възрастови групи за общината е следното:
0 – 14 години – 16,5 %
15 – 64 години – 68,6 %,
Над 65 години – 14,9 %.
Етнически състав
Към 1 февруари 2011 година броят лица, запитани за своя етнически произход пред НСИ, е 35 053 души:
27 825 (79,38 %) – българи
6222 (17,75 %) – турци
633 (1,80 %) – цигани
138 (0,39 %) – други етноси
235 (0,67 %) – не се самоопределят
Религиозна структура
Православни християни – 70,5%
Мюсюлмани – 22,8%
Образователна структура
За периода между 1992 и 2001 г. е налице абсолютно и относително нарастване на лицата с висше, полувисше и средно образование в
общината, което е характерно за областта, района и страната. Наблюдаваната тенденция на нарастване на високообразованите лица се отнася и за трите съставящи групата компоненти (висше, полувисше и средно образование) като тя е по-силно изразена при населението с висше и средно образование. Преобладаващата част от лицата с високо образователно равнище са в центъра на общината – гр. Търговище. Делът на завършилите висше образование е 16%, което е доста под средното за страната; със средно – 45%; с основно и по-ниско – около 35%, което е доста високо за сравнение със средното за страната.
В града функционират 9 гимназии и 4 основни училища.
Гимназии
СУ „Свети Седмочисленици“
СУ „Проф. Никола Маринов“
ПГИИ „Джон Атанасов“
ПГИЧЕ „Митрополит Андрей“
ПГТХВТ „Алеко Константинов“
ПТГ „Цар Симеон Велики“
Професионална гимназия по електротехника и строителство
Професионална гимназия по земеделие
Спортно училище „Никола Симов“
ПУИ „Д-р Петър Берон“
Основни училища
ОУ „Христо Ботев“
ОУ „Никола Йонков Вапцаров“
ОУ „Петко Рачов Славейков“
ОУ „Иван Вазов“
Детски градини и ясли
Детска градина „Пчелица“, Детска Градина №7 „Снежанка“, Детска градина №1 „Веселушко“, Детска градина №2 „Осми Март“, Детска градина №11, Детска градина „Пролет“, Детска градина №8 „Слънце“,Детска градина"Приказка"
Детска ясла №1 „Първи юни“, Детска ясла №2, Детска ясла №3 „Мечо Пух“, Детска ясла №5.
Религия
Делът на православните християни в града е 70,5%, а на мюсюлманите – 22,8%. В Търговище функционират три православни църкви и една джамия (Сахат джамия).
Градът е център на Търговищката духовна околия към Варненска и Великопреславска епархия на Българската православна църква, която има 3 църкви („Свети Иван Рилски“, „Успение Богородично“, „Света Троица“) и 2 параклиса („Свети Димитър“, „Св. Григорий Богослов“) в територията на града.
Политика
Градоначалници
Първи кмет на града след освобождението на България е сливенският възрожденец Христо Самсаров. Кметове в периода след падането на комунистическия режим са Петър Карагеоргиев (1990 – 1999) и д-р Красимир Мирев (1999 – 2015), и двамата издигани от БСП, която е наследник на БКП. През 2015 г. за кмет е избран д-р Дарин Димитров, издигнат от листата на ГЕРБ.
Международни контакти
Търговище има 9 побратимени града:
Икономика
Характеристика
Най-големите работодатели в града са „ЕнерСис“ АД – 880 работници, „Божур 2000“ АД – 420 работници, „Винпром Търговище“ АД – 340 работници, „Кока-Кола ХБК България“ АД – 330 работници (2003), „Тракия глас България“ ЕАД – 2600 работници (2008), „Терем-Хан Крум“ ЕООД – 628 работници (2009), „Мебел Стил“ ООД – 550 работници (2009), „Дже те ка“ ООД – 220 работници, „Корабно оборудване Н. Симов“ АД – 200 работници, „Мизия Милк“ ООД – 100 работници, „Мебели Лито“ АД – 140 работници, „Гласко“ ООД – 210 работници, „Агроелит – Митов“ – 250 работници, „БКС Търговище“ – 200 работници, „Кауфланд“ & Лидъл & ЦБА – 250 работници, „Екотранс“ – 100 работници и други.
Първичен сектор
В него водещо място заема селското стопанство. Под влияние на различни фактори селското стопанство в община Търговище има многоотраслов характер с растениевъдно-животновъдната насоченост. Растениевъдството е един от основните подотрасли на земеделието в общината. Земеделските територии заемат площ от 474 537 дка. Произведената продукция е с високо качество благодарение на добрите почвено-климатични условия и наличието на квалифицирани кадри. Има значително търсене на пшеница, както от местни производители на брашно (в общината има 4 мелници) така и от търговски фирми от други райони на страната, извършващи
експорт на селскостопанска продукция. Основните култури са пшеница, ечемик, слънчоглед и царевица. Те заемат 55% от земеделските територии. Освен традиционните култури, се отглеждат и тритикале, маслодайна рапица, ръж, пролетен ечемик, овес, фуражен грах, сорго, захарно цвекло, картофи.
Производството на технически култури, особено на захарно цвекло и тютюн, през последните години значително намалява поради отдалечеността на преработващите предприятия.
Тютюнопроизводството и цвеклопроизводството, имащи традиции в селата Драгановец, Вардун, Буховци, Пресяк, Подгорица, Дългач и Руец, са преустановени. Зеленчукопроизводството преди години е било основен поминък на населението в някои населени места на общината. Поради спиране на работата на консервния комбинат и проблеми с напояването, и това производство е почти изоставено. През последните години има повишен интерес към трайните насаждения.
Състоянието на съществуващите се подобрява и се създават нови – вишни, череши, сливи, ягоди и малини. Създават се добри предпоставки за увеличено производство през следващите години. Качеството на продукцията е в състояние да задоволи изискванията на европейския пазар, но са нужни още инвестиции в модерни преработващи мощности. Плододаващите овощни насаждения заемат площи от 4513 дка, от тях: сливи 32,8%, ягоди 15,5%, малини 14,5%, ябълки 13,1%, череши 9,7%, вишни 8,8%, праскови 3,5%, кайсии 1,8% и круши 0,5%.
Новосъздадените трайни насаждения през стопанската 2003/2004 г. почти удвояват площите им (4275 дка, или 94,7% от заварените). Лозарството е обект на специално внимание. Преобладава производството на винено грозде. Местният винзавод – ЛВК „Винпром“ АД – Търговище изкупува продукцията и създава стимули за добро поддържане на лозята (и след възстановяването на собствеността). Необходими са инвестиции за създаването на повече насаждения с качествени, предимно бели сортове, за отглеждането на които има много подходящи климатични условия. Производството на грозде и качествени вина, печелещи награди на международни изложби и конкурси, създава възможност за развитието и на винения туризъм.
Животновъдството е другият основен подотрасъл на селското стопанство. Освен суровинна база за преработващата индустрия, то е стратегическа опора на малките натурални и полу-пазарни стопанства. Говедовъдството е съсредоточено изцяло в личните стопанства, където се отглеждат от 1 до 5 крави. Едва в един процент от фермите има над 20 крави, което прави сектора нерентабилен. Регистрираното
производство на мляко възлиза на 4890 х.л. За последната година се наблюдава спад както в броя на животните, така и в средната им продуктивност, а от там и в произведената продукция. Биволовъдството е сравнително слабо застъпено. В личните стопанства се отглеждат около 66 биволици с тенденция към увеличение.
От тях е получено 7,7 хил.л биволско мляко. В последните години се наблюдава интерес към този вид животни, поради факта че са устойчиви на заболявания и добре усвояват грубите фуражи. Друг фактор е повишеното търсене на екологично чисти продукти за нуждите на пазара. Наблюдава се колеблива тенденция към увеличение, но ниската ефективност при сегашните породи и начин на отглеждане, поставят под съмнение този клон на животновъдството. Козевъдството допълва фонда на натуралните стопанства.
Свиневъдството е застъпено основно в частния сектор. Тревожен е спадът му с повече от 20 % спрямо предходната година. Птицевъдството също бележи спад. Перспективно е внедряването на хибридни линии с висок генетичен потенциал и добри репродуктивни показатели. Демонстриран е интерес към отглеждането на нетрадиционни за региона и страната птици. На територията на кметство Дралфа има създадена ферма за отглеждане на щрауси (25 възрастни и 30 подрастващи).
Пчеларството се развива бързо. През последните 4 години, броят на пчелните семейства се увеличава с 2,1 пъти и достига 10 044. Проблем остава сертифицирането на меда и защитата на „справедлива“ изкупна цена.
Вторичен сектор
През 90-те години промишленото производство в общината изживя тежка криза. Изчезването на големите предприятия или модифицирането им в малки, с различен производствен профил производства, разкъсване на връзките между тях, изгубването на експортни позиции имат силно негативни социално-икономически последици за общината. Производството на хранителни продукти и напитки е с най-висок принос –71,1% от продукцията на промишлените предприятия за 2003 г.
Добре развито е винопроизводството и производството на безалкохолни напитки. В последните години успешно се развива и млекопреработването. С инвестиции по линията на Предприсъединителните фондове на ЕС – Програма „САПАРД“ в общината са изградени Предприятие за месодобив и преработка в с. Здравец и Предприятие за замразяване и преработка на плодове и зеленчуци в гр. Търговище. Текстилната и шивашка промишленост има силни традиции в общината. Формира 13,3% от промишлената продукция. Функционират няколко големи предприятия, предимно в частния сектор. Фирмите нямат дългосрочни договори и затова работят предимно по поръчка и на ишлеме. Сериозно е намалял делът на отрасъл „машиностроене“, който в миналото е бил водещ в икономиката на общината. Не е приватизирана държавната фирма „Терем – Хан Крум“ ЕООД, чието бъдеще до голяма степен ще определи и развитието на отрасъла. Дървопреработването също изживява криза. От ДК „Славиния“ функционира единствено „Стария дъб“ ООД. В последните години отрасълът (чрез фирмите на малкия и среден бизнес) успя да стабилизира в известна степен позициите си. Водещо предприятие е „Мебел стил“ ООД. Отрасъл строителство постепенно излиза от кризата. Около 5 – 6 от фирмите са утвърдени и поддържат обекти и извън общината – „Стрем“ ООД, „Поляница“ АД, „Радита“ АД и др. В община Търговище се слага началото на изцяло нов отрасъл от химическата промишленост, а именно „производство и преработка на стъкло“.
Транспорт
Транспортът е с много важни функции за развитието на община Търговище. През територията на общината минава главната жп линия София-Варна, като общината се обслужва от гара Търговище, гара Надарево и още 5 спирки. Гара Търговище осигурява нормален режим на приемане и изпращане на пътници и товари до всички големи центрове в страната. В близост до общинския център има изградени аерогара и летищен комплекс, които не функционират.
Здравеопазване
За здравеопазването на града се грижат редица здравни заведения – частни, общински и държавни. Сред тях са МБАЛ – Търговище, ДКЦ 1 – Търговище, РВМС, Медицински център „Вита-Ирис“, Център за психично здраве, Очна болница д-р Тасков, Медицински център д-р Симеонов, Специализирана хирургична болница за активно лечение „Папуров“, Медицински център „Солигена“, Медицински център д-р Бонева и др.
За община Търговище 64,5 са леглата и 37 са лекарите на 10 000 души.
Медии
В Търговище с активна дейност е националната телевизия КИС 13. Местното и регионално радио е Ново Радио Търговище до 2012. Местни вестници са – Търговищки новини, Знаме, информационен сайт Targovishtebg.com , новинарският сайт www.targovishte.tv, както и най-новият проект – Targovishte.INFO,
Култура и забавления
Регионален исторически музей – Търговище
Регионален исторически музей – Търговище е създаден през 1959 г. Първи директор на музея е проф. Димитър Овчаров. Музеят разполага с две постоянни експозиции – археологическа и етнографска, къща музей на Никола Симов (Куруто), както и с две емблематични за града сгради – Свещаровата къща и Славейковото училище. В залите на Славейковото училище периодично се откриват различни тематични и мобилни изложби. Музеят се радва на засилен интерес от страна на младата публика, както и на активно сътрудничество с местните училища.
Драматичен театър
Драматичен театър – Търговище е държавен театър, основан в 1969 г. Той създава собствена продукция и приема гостуващи трупи. Има собствена зала с 500 места и е домакин на два фестивала: Международен фестивал на спектакли за деца „Вълшебната завеса“, който се провежда ежегодно през първата седмица на месец май, и „Дни на големия театър в малкия град“ – през месец юни.
Куклен театър
Куклен театър – Търговище е създаден от група ентусиасти през януари 1961 г. като самодеен състав към читалище „Напредък“. С разпореждане № 49/ 13 февруари 1975 г. от 1 октомври 1975 г. се обособява като Държавен куклен театър.
Първата премиера е на 15 февруари 1961 г. – постановката „Вълшебният галош“.
За 47 години са осъществени и изиграни повече от 160 постановки, пред повече от 2 300 000 зрители в град Търговище, и в над 100 селища в страната и чужбина.
В репертоара на театъра присъстват произведения от класически и съвременни автори, от българската и световна куклена драматургия, както и от националния фолклор.
Широко е жанровото разнообразие, диапазона на използваните изразни форми и средства, техниките за водене на кукли: от чисто куклен театър зад параван, куклена пантомима с импровизирани кукли, мюзикъл, изпълнения на живо и с кукли в естрадно-вариететен спектакъл, до чисто драматичен такъв. Заглавията се интерпретират актуално и модерно, сценографските решения са разнообразни и силно въздействащи, което определя своеобразния динамичен стил на спектаклите.
Библиотека и читалища
В града е разположена местната Регионална библиотека „Петър Стъпов“, разполага с модерна база, с 6 читални и предлага близо 330 хиляди тома литература. Изпълнява функциите на съвременен граждански и информационен център със собствена компютърна мрежа.
Изобразително изкуство
Художествената галерия в града носи името на Никола Маринов и е специализирана в събирането, съхраняването и експонирането на акварели.
В града има Школа за изобразителни изкуства, основната ѝ дейност е обучение на ученици от 5 до 18-годишна възраст, в областта на изобразителните изкуства. Нейните възпитаници са носители на награди от международни конкурси в Япония, Италия, Полша, Северна Македония, Чешката република, Германия и др.
Народни танци
В града функционират професионален ансамбъл „Мизия“ (с професионални танцьори и оркестър), школа „Рождество Христово“ (с групи за деца и възрастни, начинаещи и напреднали), младежки ансамбъл към Обединен детски комплекс (съставен основно от ученици до 8-и клас) и детски ансамбъл „Шарено герданче“ към Младежки дом – Търговище.
Мажоретки и мажоретни състави
Някои училища имат собствени мажоретни състави, в които участие взимат деца от съответното училище, най-често под формата на свободно избираема подготовка. Търговище разполага и с частен мажоретен състав – мажоретки Flash Търговище, който се състои предимно от ученици до 8-и клас.
Туризъм
Туристическо дружество „Никола Симов“, създадено на 30 ноември 1903 година.
Спорт
Традиционно силни спортове в града са футбол, автомобилизъм, борба, тенис на маса, спортна стрелба, художествена гимнастика и др.
Футболните отбори на града са: „Светкавица“, „Боровец“ и „Въбел“. Освен футболни отбори в града има още спортен клуб по спортна стрелба „Светкавица“ и карате-клуб „Тангра“, спортни танци – клуб „Киара“, Бокс и кикбокс клуб „Светкавица“ и много други спортове като борба, баскетбол, волейбол, гимнастика, ММА (свободни боеве). Клуб по карате киокушинкай „Ояма“. Клуб по спортно ориентиране „Вариант 5“. Мото клуб „Екстрийм Райдърс“ и „АСК Търговище-Авто 2001“.
Факти
Търговище е една от най-малките области в България, със 110 914 жители при последното преброяване. През 2019 година тук са станали 55 тежки катастрофи, с 18 жертви и 62 ранени.
Средно жертви на 100 000 души – 16,36.
Личности
Никола Симов (Куруто) (1845 – 1876) – български революционер, първи знаменосец на Ботевата чета.
Марко Георгиев (1848 – 1920) – български адвокат и политик, кмет на град Търговище
Симеон Янков (1858 – 1929) – български военен деец, генерал-майор, участник във войните за национално обединение
Йордан Аврамов (1866 – 1940) – български военен деец, полковник, участник във войните за национално обединение
Иван Бончев (1866 – 1948) – български военен деец, генерал-майор, участник във войните за национално обединение
Никола Свещаров (1869 – 1916) – български военен деец, полковник, участник във войните за национално обединение
Панайот Бърнев (1859 – 1934) – български военен деец, генерал-майор, участник във войните за национално обединение
Александър Бърнев (1868 – 1922) – български военен деец, полковник, участник във войните за национално обединение
Васил Данаджиев (1858 – 1885) – български военен деец, капитан, загинал в Сръбско-българската война
Сава Геренов (1852 – 1878) – български революционер и учител, оглавява комитета в Сливен
Михаил Радев (1865 – 1922) – български революционер, деец на ВМОРО
Руси Матеев (1855 – 1926) – български политик и два пъти кмет на град Варна
Стефан Данаджиев (1863 – 1943) – български лекар, невролог и психиатър
Никола Маринов (1879 – 1948) – български художник и професор
Никифор Богданов (1886 – 1929) – български авиатор
Йордан Севов (1891 – 1945) – български архитект, военен и съветник на цар Борис III
Любен Саев (1904 – 1993) – български артист
Петър Т. Станев, български революционер от ВМОРО, четник на Евстатий Шкорнов
Петър Стъпов (1910 – 1992) – български писател
Стоян Петрински (1912 – 1980) – български минен инженер
Петър Първанов (1914-) – български цирков артист
Кръстьо Димитров (1916 – 1999) – български шахматист
Евгени Матеев (1920 – 1997) – български икономист
Лиляна Анастасова (1921-) – българска оперна певица
Тодор Капралов (1923) – български футболист
Здравко Милев (1929 – 1984) – български шахматист и инженер-химик
Румен Скорчев (1932 – 2015) – български художник и академик
Донка Грозданова (1938) – българска бизнесдама
Петя Цолова (1939) – българска поетеса, писателка и журналистка
Стефан Мутафчиев (1942 – 1997) – български композитор и един от основателите на ансамбъл „Тракия“
Стойка Теодосиева (1942) – българска поетеса и писателка
Стоян Колев (1944 – 2010) – български автомобилен състезател
Красимир Мирев (1949) – български лекар и кмет на град Търговище в перидоа 1999 – 2015 г.
Цоньо Василев (1952 – 2015) – български футболист
Емил Енчев (1953) – български поет, писател и белетрист
Славчо Проданов (1954) – български духовник и архиерейски наместник на Търговищка духовна околия
Румен Такоров (1955 – 2020) – български политик и народен представител
Николай Манев (1956 – 2015) – български мотоциклист
Николай Бъчваров (1963) – български футболист
Николай Николов (1964) – български актьор
Здравко Стоичков (1964) – български щангист
Диян Първанов (1965) – български футболист
Борис Цанков (1969) – преподавател в УАСГ
Добромир Дафинов (1969) – български футболист
Станислав Славчев (1972) – български лекар и асистент в МУ Варна
Венцислав Харизанов (1974) – български футболист
Румен Стоянов (1976) – български футболист
Милен Манев (1979) – български мотоциклист
Йордан Камджалов (1980) – български музикант и диригент, първия чужденец начело на операта в Хайделберг
Лора Лазар (1984) – българска писателка
Даниел Генов (1985) – български футболист
Антоанета Бонева (1986) – българска състезателка по спортна стрелба
Цветан Илиев (1990) – български футболист
София Маринкова (1991) – българска актриса
Елена Тодорова (1994) – българска състезателка по художествена гимнастика
Никола Колев (1995) – български футболист
Александър Георгиев (1997) – български футболист
Д-р Христо Христов (1982) – български финансист, финансов директор на „Шишеджам“ холдинг в Руската федерация
Ивайло Стефанов Станев (23 март 1985 г.) – български дипломат, търговски съветник в Генерално консулство – Истанбул, Турция;
Панайот Стойков, български революционер от ВМОРО, четник на Петър Ацев
Редовни събития
29 януари – освобождение на града от османска власт.
В средата на месец май се провежда традиционен панаир, познат като Пролетен панаир и Изложение на индустриални стоки.
14 май е определен през 2015 г. за празник на град Търговище (според решение на Общинския съвет от 27 март 2015 г.). Преди това за празник на града се е смятал 29 януари, когато градът е освободен от османско иго по време на Руско-турската освободителна война (1877 – 1878).
Галерия
Източници
Външни препратки
Сайт на Община Търговище
Портал на гр. Търговище
|
{'title': 'Велики Преслав', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B8%20%D0%9F%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Велѝки Пресла̀в (само Преслав до 1993 година) е град в област Шумен, Североизточна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Велики Преслав. Населението на града към кр
|
ая на 2009 година наброява 8951 жители, което го прави третото по големина населено място в областта.
Столица на страната от времето на Първото българско царство, в новата история Велики Преслав е със статут на град от 1883 година. До Освобождението през 1878 година градът е наричан и с турското название Ески Стамболук (стар Истанбул). Селището носи името Преслав до 1993 година, когато е издаден указ за преименуването му на Велики Преслав.
География
Градът е разположен в област Шумен, на 20 км от град Шумен, той е трети по големина в областта след Шумен и Нови пазар и е административен център на община Велики Преслав. Площта на Преслав е 5 квадратни километра.
История
Древност
Рапорт върху изучаванията на праисторическите селища в Североизточна България от 1926 г. сочи, че още от началото на ХХ век е известна селищна могила, просъществувала през неолита, халколита и бронзовата епоха. Тя е наричана „Мъртвицата“ и е с диаметър 150 м и височина 5 м, като се намира на 0,5 км западно от града. Археологическо обследване разкрива и втора селищна могила в землището на Велики Преслав, която е датирана от неолита и халколита. Намира се в местността Гебеклисе на 2 км южно от града, на 150 м от река Голяма Камчия и е с диаметър 70 м и височина 5,5 м.
Ранно Средновековие
В местността Дели Душка, извън стените на по-късния средновековен град, са открити останки от трикорабна църква от първата половина на V век.
Градът възниква през втората половина на IX век по време на управлението на княз Борис I (852 – 889) като военен лагер с укрепен дворец и гарнизон, разположен на 30 км от столицата на Първата българска държава Плиска. През 893 г., след Преславския църковно-народен събор, градът е обявен за столица на България, като се превръща и в седалище на първата българска книжовна школа. Преславската книжовна школа се развива като важен литературен и културен център в България и в славянския свят, където са служили изявените средновековни писатели и учени Наум Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Презвитер Козма, Черноризец Храбър, Тудор Доксов и други.
Апогеят на културата в град Преслав е засвидетелстван в периода 893 – 972 г. Градът се превръща в един от най-красивите и величествени градове на Югоизточна Европа, от който са съхранени значими паметници на Плисковско-преславската култура. Външният град е бил обкръжен от белокаменни стени. Конструкциите на портите, кулите и стените са подобни на тези в Плиска. Вътрешният град също е бил обкръжен със стена, където се намира комплексът на царския чертог: величествени каменни дворци като Големия дворец и Тронната палата с колони, а също богато украсената с мозайки, мрамор и керамични икони Кръгла църква и други.
Превземане на града през 971
В края на 60-те години на X век киевският княз Светослав I, подтикнат от византийския император Йоан I Цимиски, тръгва на поход към България и успява да завладее североизточната част на страната, включително големите градове Дръстър (дн. Силистра) и Преслав (971). Той продължава похода си на юг и напада византийците, които в последвалата война влизат в Източна България първоначално като освободители и прогонват русите. Император Йоан Цимиски обаче решава да се възползва от създалото се положение и окупира източните български земи, включително Дръстър и Преслав, като пленява българския цар Борис II и заграбва преславската съкровищница. В чест на победата си император Йоан именува града на себе си, давайки му византийското наименование Йоанопол. Градът е освободен от цар Самуил през 976 г. и остава в български ръце до 1001 г., когато отново попада под византийско владичество. През 1053 г. Преслав е завладян и разграбен от печенезите.
След възобновяването на българската държава след въстанието на Иван Асен I и Теодор-Петър (1185 – 1187) Преслав отново се превръща в българска крепост. В обширната история на съвременника на въстанието Никита Хониат съобщава за Преслав, че е стар град и целият е от печени тухли. Сред археологическите находки от този период са керамичната икона на св. Теодор Стратилат, Преславското златно съкровище и керамичният иконостас от Дворцовия манастир, уникална колекция от оловни печати, ценна сбирка от епиграфски паметници, шахматна фигурка (пешка).
Османско владичество
Преслав, под името Ески Истанболлук, е упоменат в произведението на турския хронист Мехмед Нешри Книга за описанието на света като една от крепостите на българския цар Иван Шишман. Градът е регистриран в османски тахрир от 1516 г., в регистър за джелепкешани в каза Шумен от 1573 г., в доклад от 1595 г. на дубровнишкия търговец Павел Джорджич, а също така в списък на джизие ханетата от 1620/1621 г. За по-късен дервенджийски статут на селището сочат данъчните облекчения в два документа от 1622 и 1624 г., а в своя доклад от 1640 г. католическият епископ Петър Богдан нарича града Приславан и сочи, че в него живеят около 6000 души. Към 1665 г. християнското население на града чувствително намалява – броят на регистрираните домакинства е само 53.
В епархийски списък (нотиция) от втората половина на ХV в. Търново е посочен като митрополитски център с три епископии (Червен, Ловеч и Преслав) – бивши митрополитски катедри от ХІІІ–ХІV в. Преславската епархия става самостоятелна от Цариградската патриаршия през 1871. Година по-късно 20 август 1872 г. архимандрит Симеон е ръкоположен за митрополит на Преславската епархия.
След Освобождението
Население
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2009):
Етнически състав
Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Религия
Мнозинството от населението са източноправославни християни. Има три източноправославни църковни храма – „Свети Архангел Михаил“, чийто иконостас е дело на дебърски майстори от рода Филипови, „Св. апостоли Петър и Павел“ и храм-паметник „Св. св. Кирил и Методий“).
Манастир „Св. Пантелеймон“
Патлейнския манастир „Св. Пантелеймон“ е основан през IX век. Манастирът е бил съставен от кръстокуполна черква и жилищни и стопански сгради, оформени в три двора – молитвен, жилищен и стопанско-производствен.
Носят се легенди, че в Манастира са живели и творили ученици на Св. братя Кирил и Методий Св. Климент Охридски и Св. Наум Преславо-Охридски. През 907 година в Манастира умира Св. княз Борис Покръстител. В района на Манастира се провеждат разкопки от началото на 1908. Намерена е уникална керамична икона на Свети Теодор Стратилат от археолога Йордан Господинов.
Политика
На втори тур на местните избори през 2007 година е избран Димо Бодуров с подкрепата на ГЕРБ с 66,10 % от гласовете. Заместник-кметове са Пепа Кръстева и Красимир Попов.
На местните избори през 2011 той е изместен от подкрепяния от БСП Александър Горчев Александров, преизбран през 2015.
На втори тур на местните избори през 2019 г. за кмет на общината е избран Янко Йорданов с подкрепата на ПП „ГЕРБ“.
Международни отношения
Челе ди Булгерия, Италия
Образование
Професионална техническа гимназия „Симеон Велики“
Професионална гимназия по селско стопанство
Средно училище „Черноризец Храбър“
Основно училище „Св. св. Кирил и Методий“
Култура
В града е разположен Националният историко-археологически резерват и музей, който включва възстановени и съхранени части от разкопките на средновековния град и музей, в който се помещават част от откритите предмети; съхраняват се над 35 000 предмета, около 1700 от които са изложени за посетителите. Музеят е основан на 26 октомври 1906 година по начинание на Юрдан Господинов в местното Археологическо дружество „Тича“. Сградата на музея е напълно завършена през 1981 година. Резерватът е сред Стоте национални туристически обекта в България.
В Преслав има етнографска къща от 18 – 19 век, която е запазена в автентичен вид, представят се обичаи от региона с етнографска сбирка. В града е и народното читалище „Развитие 1874“, основано преди Освобождението.
Творческа дейност
Детска формация „Здравец“ с ръководител Валентина Янкова
Детска формация „Здравец – Junior“ с ръководител Валентина Янкова
Танцова формация „Любе ле“ с ръководител Христо Колев
Танцова формация „Радост“ с ръководител Христо Колев
Танцова формация „Пендарите“ с ръководители Диляна Георгиева и Венета Иванова
Женска фолклорна група „Болярка“ с ръководител Венелин Борисов
Детски танцов състав „Веселото хорце“ с ръководител Нина Денева
Клуб за народни хора „Веселото хоро“ с ръководител Нина Денева
Други
Във вътрешния и външния град на Велики Преслав по намерените костни останки от диви и домашни птици палеоорнитологът проф. Златозар Боев е определил 18 вида птици, по-интересни сред които са ястребов орел (Aquila fasciata), белоглав лешояд (Gyps fulvus), колхидски фазан (Phasianus colchicus), бял ангъч (Tadorna tadorna) и др..
Спорт
Местният футболен отбор е ФК „Преслав“, играещ във „В“ футболна група.
Галерия
Личности
Родени във Велики Преслав
Стенли, български поп певец и автор на песни
Свързани с Велики Преслав
цар Симеон I (893 – 927), български владетел
цар Петър I (927 – 969), български владетел
цар Борис II (969 – 971), български владетел
цар Роман (978 – 991), български владетел
цар Самуил (997 – 1014), български владетел
цар Гаврил-Радомир (1014 – 1015), български владетел
цар Иван-Владислав (1015 – 1018), български владетел
княз Пресиян II 1018, български владетел
цар Петър II Делян (1040 – 1041), български владетел
цар Петър III (1072), български владетел
Наум Преславски, български светец и книжовник
Константин Преславски, български духовник и писател
Черноризец Храбър, български духовник и писател
Йоан Екзарх, български духовник и писател
В популярната култура
В американската стратегическа компютърна игра Sid Meier's Civilization VI Преслав е военна град държава, даваща 5 eдиници бойна сила на леките и тежките кавалерийски части на контролиращия я играч.
Източниците
Външни препратки
официален сайт на община Велики Преслав
официален сайт на археологическия музей във Велики Преслав
Учебни заведения
официален сайт на ОУ „Св. св. Кирил и Методий“
официален сайт на СОУ „Черноризец Храбър“
Медии
официален сайт на местния вестник „Седмица“
Други връзки
официален сайт на Детски ясли във Велики Преслав
официален сайт на Дом за деца гр. Велики Преслав
официален сайт на НЧ „Развитие 1874“ гр. Велики Преслав
mutafova-kashta.com
Николов, А., Генова, Л. Едно английско описание на Преслав от 1702 г. и неговият автор Едмънд Чишъл. – В: Средновековният българин и „другите“. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. дин Петър Ангелов. Съст. А. Николов, Г. Николов. С., 2013, 373 – 381
|
{'title': 'Върбица', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%86%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Върбѝца е град в Североизточна България. Той се намира в област Шумен и е в близост до язовир Тича. Градът е административен център на община Върбица.
География
Градът се намира на 39 km североизточ
|
но от Котел, на 43 km от областния град Търговище, на 44 km северно от Сунгурларе, на 52 km южно от областния център Шумен и на 326 km от столицата София.
Община Върбица е разположена в Североизточна България, област Шумен. На североизток граничи с община Сунгурларе, област Бургас, а на югозапад с община Котел, област Сливен. От запад и северозапад граничи съответно с общините Омуртаг и Търговище.
Територията ѝ попада в старопланинската област, в Предбалкана и Герловския район, по северните склонове на главната старопланинска верига и Котленско-Камчийския район.
Община Върбица има сравнително благоприятно географско положение, което ѝ дава възможност да търси преки контакти в икономическото си развитие с четири съседни областни града. Общината е разположена на раздела между Северна и Южна България. Според обхвата на районите за планиране, регламентиран с националния план за развитие тя е включена в групата на изостаналите селски райони.
Герловската котловина, в която е разположен и общинският център – гр. Върбица, който е и най-голямото селище, са включени 56 населени места. На юг от гр. Върбица се намира Върбишкият проход, който свързва чрез първокласния път I–7 Северна с Южна България.
История
Древност и Античност
Счита се, че добрите условия за живот в този район на Предбалкана са обусловили заселването му още от дълбока древност. Не само живописен, но и богат на археологически и културни паметници е този край. Тук са оставили следи редица племена и народи: траки, римляни, славяни и българи. Теренно археологическо проучване по брега на язовир Тича, долината на Голяма Камчия и по-малките ѝ притоци разкриват селище от неолита, късножелязната и късноантичната епоха, разположено на 2,5 км североизточно от града, на западния бряг на Върбишка река, в местността Кеневира. Находките, както и могилите, които се разкопават и разкриват в района, датират от времето на траките, приблизително от IV – III век пр.н.е.
За произхода на името на Върбица, според едно от предположенията, се счита, че то е дошло от наименованието на старинната крепост Урвизион, която израснала върху развалините на римската антична крепост Фабрициус, находяща се в местността Гайдар камък. Там и до днес могат да бъдат открити останки от крепостните ѝ стени.
Средновековие
Седловината на Върбишкия балкан, с неговите крепости и калдъръмен път, известна сега като Върбишки проход, се споменава под името Веригава още през 679 г. от византийските хронисти, и се свързва с победите на кан Аспарух срещу Византия. Той поселил племето севери от предната клисура Веригава на изток, за да пазят близките до ромеите места в района. Тук на така нареченото Върбишко градище, разположено на десния бряг на р. Герила, близо до вливането ѝ в река Камчия е била столицата на славянското племе „севери“, известно също под името цика (чика).
В теснините на обраслия с гори Върбишки проход на 26 юли 811 г. става и решителната битка между византийските войски, водени от самия император Никифор I Геник, и българския владетел хан Крум. Удържаната победа тук в този бой става едно от най-тежките поражения, които Византия понася в своята многовековна история.
Османски период
В записките си, върбичанинът Петър Златев Груев пише: Приказва се, че в този град (през първите години на османското владичество) е имало три църкви: „Св. Димитър“, църквата е била построена през 1842 – 1843 г. „Св. Троица“, „Св. Никола“. В османските регистри пише, че град Върбица е бил населен само от християни (българи). През 1870 г. Васил Левски създава революционния комитет в града. През 1877 – 1878 г. в редовете на опълчението са влезли Андон Радев-Комитата, Антон Димов, Ганчо Петков-Поборника, Димитър Янков, Неделчо Петров и други.
След Освобождението
През 1923 г. Върбица получава позволение да организира ежегоден 4-дневен есенен панаир на добитък и земеделски стоки.
Население
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етнически състав
Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Религии
В града живеят християнски и мюсюлмански общности. Околните села са с компактно турско и българо-мохамеданско население, а също и ромско население, изповядващи както ислям, така и християнство.
Обществени институции
Общинска администрация
Дирекция „Бюро по труда“
Отдел „Социална закрила“
РПК „Ново време“
Културни и природни забележителности
За запазване и развитието на културните традиции силно влияние оказват:
НЧ „Пробуда“ – гр. Върбица – създадено през 1871 г. има читалищна библиотека с: Книжен фонд – 28 695 хил. тома книги; Детски отдел – 6815 хил. тома книги.; Сграден фонд – масивна двуетажна сграда построена през 1961 г., с РЗП 1980 m².
Културните прояви са:
Традиционни зимни обредни празници на града „Ивановден“ – къпане на младоженци в р. Герила, празнува се всяка година на 20 януари;
Традиционни зимни обредни празници на града „Бабинден“ – къпане на младоженки, празнува се всяка година на 21 януари;
Традиционно надсвирване на цигански оркестри – надсвирване на 20 цигански оркестъра, празнува се всяка година на 6 май;
Традиционни културни празници на гр. Върбица – откриване на традиционния „Върбишки панаир“, празнува се всяка година.
Музеи
През 1997 г. иконите на черквата „Св. Димитър“ са реставрирани.
Редовни събития
На територията на град Върбица се провежда традиционен Есенен панаир. Провежда се ежегодно от 15 до 20 септември. Сам по себе си е една приятна атракция за местни и гостуващи. Панаирът датира от турско време и се е организирал около сарая на Гераите (виден турски род). Там са се събирали множество търговци, излагайки стоката си, калайджии, занаятчии – предимно налбантски тип дейност. По-късно панаирът сменя местоположението си на няколко пъти, но не губи традициите си от едно време – конните надбягвания, гюлешите (борбите) с атрактивни награди – коч и др. Част от организацията е и т.нар. „Хайван пазар“ –специализиран за търговия (джамбазлък) на добитък – коне, магарета и други домашни животни, датиращ от когато е и панаирът. По времето на управлението на БКП панаирът временно е спрян, до началото на 80-те години на ХХ век. Така панаирът достига най-големите си размери и сегашното си разположение и терен. Всяка събота се организира и пазар на същия терен, а в съседство – пазар за животни.
Известни личности
Родени във Върбица
Добри Бодуров (1875 – 1959), политик
Турко Василаки (1782 – 1857), общественик
Вълчан Вълчанов (1863 – ?), бивш кмет на Бургас
Димитър Гериловски (1864 – 1927), химик
Петър Груев (1852 – 1890), общественик
Никола Дръжков (1864 – 1939), офицер
Тодор Еврев (1934 – 1994), лекар
Димитър Пасков – Тигъра (р. 1949), кларинетист
Литература
Значителен принос за запазване и документиране историческата действителност в общността има етнографът Йордан Йорданов със своите публикации „Върбица“.
Стефанов, архим. П. Петър Груев – енциклопедистът от Върбица. – в: Будители народни от Шумен и Шуменско. Материали от теоретични конференции през 2003 – 2004 г. на краеведското дружество при читалище „Добри Войников“. Редкол. Б. Кръстев, Тр. Панайотов и Г. Цветков. Велико Търново, Фабер, 2006, 106 – 108.
Андрей Андреев – „Родолюбиви българи“
Други
Кухня
Преимуществено с елементи на балканджийска кухня. Много интересно съчетание на западноевропейска и българска традиция в традиционната кухня на старите върбишки семейства, която обаче е почти забравена, поради масовото изселване на тези семейства от сегашния град. Въпреки това са запазени множество традиционни гозби, характерни за повечето градове в Подбалкана.
Типична върбишка гозба е 'боб с пъстърма'
Защитени територии
На територията на лесничейството се намира един защитен природен обект – резервата „Момин град“ с площ 6,6 ха.
Външни препратки
Официален сайт на Община Върбица
Източници
|
{'title': 'Каолиново', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Каолиново е град в Североизточна България, област Шумен, в близост до град Исперих. Градът е административен център на община Каолиново.
История
През 14 век е съществувала крепостта Кименоз, която е
|
била областен център.
Селището е описано в османски регистри от 1573 г. До 1934 г. селото се казва Шумну бохчалар, а след това носи името Божидар. Преименувано е на Каолиново с Указ 567 на Президиума на Народното събрание от 27.10.1950 г. (обн., ДВ, бр. 257 от 31.10.1950).
През 1971 г. към селото е присъединено с. Боймир (08.05.1971).
През 1974 г. с Указ 1942 на Държавния съвет на НРБ от 04.09.1974 г. (обн., ДВ, бр. 72 от 17.09.1974) е образуван град Каолиново, съставен от сливането на селата Каолиново, Тодор Икономово, Пристое, Кус.
През декември 1978 г. Тодор Икономово и Пристое са отделени и възстановени като села.
Население
Численост
Численост на населението според преброяванията през годините:
Етнически състав
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.
Религии
Ислям, православно християнство.
Обществени институции
Училище и общинска администрация.
Забележителности
В миналото е съществувала значителна по територия дъбова гора в близката околност, която днес е запазена само частично поради изсичането ѝ за огрев.
Източници
Външни препратки
Официален сайт на Общината
|
Subsets and Splits
No community queries yet
The top public SQL queries from the community will appear here once available.