meta
stringlengths 97
612
| red_pajama_subset
stringclasses 4
values | prompt
stringlengths 1
200
| answer
stringlengths 0
518k
|
|---|---|---|---|
{'title': 'Рез', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%B7', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Рез или Резос (, Резос) е легендарен тракийски владетел на едоните, обитавали района на златоносната планина Пангей (по-късно Кушница) при устието на река Струма.
Образът на тракийския цар Рез, съюзн
|
ик на троянците, е описан от Омир в X-та песен на „Илиада“, „Долония“:
Според друга легенда той отглежда коне и се занимава с лов в Родопите. Рез е представен или като син на речния бог Стримон (реката Струма), или като син на Хеброс – персонификация на река Марица, или като син на бога на войната Арес. Според легендата той е човек, получил божествена същност – превърнал се е в антроподемон. Споменава се, че в Амфиполис е имало негов храм – хероон.
Източници
Тракийска митология
Древногръцка митология
Траки
Митологични царе на Тракия
|
{'title': 'Уеб', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B5%D0%B1', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
World Wide Web (Уърлд уайд уеб; съкратено WWW или W3; още The Web, буквално „Паяжината“), наричана също световна мрежа, мрежата или само уеб, е информационна система от взаимно свързани хипертекстови
|
документи, достъпни през интернет. Документите в World Wide Web, наричани уеб страници, могат да съдържат текст, изображения, видео и други мултимедийни компоненти, а преминаването от един документ към друг се осъществяват с помощта на хипервръзки. Зареждането на страниците при поискване от страна на потребителя (известно като браузване, сърфиране или навигиране в интернет) се основава на архитектурата клиент-сървър, като браузърът подава заявка като клиент по комуникационен протокол към уеб сървъра, където са разположени търсените страници.
Идеята за World Wide Web е представена в документа Information Management: A Proposal на 12 март 1989 от английския инженер Тим Бърнърс-Лий, който ръководи и нейната първа реализация в мрежата на Европейската организация за ядрени изследвания ЦЕРН в края на 1990 г. Днес това е една от основните интернет услуги и понякога двете понятия се използват като взаимно заменяеми, макар това да е неточно. По-скоро интернет е фундаментът, а Уърлд уайд уеб е надстройката.
Терминология
Термините „интернет“ и „уеб“ биват употребявани често, без да се прави разлика между тях, но те са за различни неща. Интернет е глобалната система от взаимно свързани компютърни мрежи, докато уеб е една от услугите, предлагани по интернет. По-конкретно уеб е колекцията от документи и други ресурси, които са свързани посредством хипервръзки и URL, намиращи се на уеб сървъри, които биват доставяни на потребителите с уеб браузъри.
История
Началото на уеб е поставено от Тим Бърнърс-Лий, сътрудник на Европейската организация за ядрени изследвания (CERN) в Женева, Швейцария. Първите хипертекстови системи се появяват още през 1960-те години, но Бърнърс-Лий пръв прилага тази технология към разпределена компютърна мрежа. През 1989 г. той отправя предложение до ръководството за създаване на хипертекстова система „Mesh“, която да обслужва информационните нужди на CERN. През следващата година Бърнърс-Лий започва работа заедно с белгиеца Робер Кайо и към края на 1990 г. основните компоненти на системата са готови: мрежов протокол HTTP, маркиращ език HTML, първият уеб браузър и редактор WorldWideWeb (преименуван по-късно на Nexus, за да не се бърка с уеб), първият уеб сървър CERN httpd и първите уеб страници, на които е описан самият проект. Те са предназначени за работната станция NeXTcube и затова малко по-късно се налага създаването на прост текстов браузър, който да бъде лесно преносим към различни компютърни системи – Line Mode Browser.
На 6 август 1991 г. Тим Бърнърс-Лий публикува съобщение в Usenet групата alt.hypertext, с което на практика прави информационната система World Wide Web публична услуга, достъпна в интернет. Първият уеб сървър извън Европа започва да функционира месец по-късно в Станфордския линейноускорителен център. През следващите месеци системата постепенно се разпространява в научни центрове в различни части на света. През 1992 година се появяват първите графични браузъри след оригиналния WorldWideWeb, които вече са предназначени за по-широко разпространената операционна система UNIX. Година по-късно се появява и браузърът Mosaic, който играе важна роля в популяризирането на уеба. На 30 април 1993 г. CERN обявява, че уебът ще може да бъде използвана свободно и безплатно от всички. През 1994 г. е основана организацията World Wide Web Consortium, включваща различни заинтересовани организации и имаща за цел утвърждаването на техническите стандарти, свързани с функционирането на уеба.
През втората половина на 1990-те години с все по-широкото разпространение на достъпа до интернет уебът започва да се превръща във важно маркетингово средство. Много предприятия създават свои уеб сайтове, появяват се първите специализирани сайтове за електронна търговия. През 1999 – 2001 г. се стига до т. нар. дот-ком балон, при който голям брой нововъзникнали предприятия се опитват да привлекат значителни капитали към разрастващия се интернет бизнес, но много от тях не оправдават направените инвестиции и фалират.
След 2002 г. достъпът до високоскоростен интернет бързо нараства и се утвърждават успешни бизнес модели, базирани на World Wide Web, като тези на Google, eBay и Amazon.com. През следващите години възникват масови социални мрежи, като MySpace и Facebook. Широко се разпространяват форми за споделяне на съдържание, като блоговете, или системи, при които съдържанието се създава и поддържа от самите потребители, като Уикипедия. Този нов модел за обмен на информация между множество индивидуални потребители често се описва с понятието Web 2.0.
Уеб страници
Информацията в уеба се съдържа в хипертекстови документи или информационни ресурси, наричани уеб страници. Обикновено те са в HTML или XHTML формат и дават възможност за придвижване (навигиране) към други уеб страници с помощта на хипервръзки. Уеб страниците могат да се състоят от статичен текст или друго съдържание, съхранявано във файловата система на уеб сървъра (статични уеб страници), или да бъдат генерирани от софтуер на сървъра при заявка за четене на страницата от браузър (динамични уеб страници).
Най-често уеб страниците са групирани в уеб сайтове: съвкупности от страници, които се допълват функционално, имат сходен дизайн и обикновено са разположени в един домейн и на един уеб сървър. Има сайтове, които съдържат голям брой страници. Например Уикипедия съдържа милиони страници с различно съдържание и функционалност – енциклопедични статии, страници за обсъждане, прозорци за редактиране, списъци на редакторите на дадена статия и други.
Все по-често се създават интерактивни уеб приложения, като един от похватите е Ajax. При него се използва асинхронен обмен на малки порции данни „зад кадър“, като така информацията на уеб страницата се променя само частично и тя се зарежда по-бързо. По този начин се намалява количеството информация, трансферирано между сървъра и клиента и така се повишават скоростта и функционалността на страниците.
Начин на функциониране
Достъпът до уеб страница или друг ресурс се осъществява или като се изпише адрес в адресната лента на браузъра, или като се щракне върху хиперлинк, наличен на друга страница. При това браузърът изпраща серия от комуникационни съобщения към уеб сървъра за да получи достъп до, да изтегли и да изобрази страницата. През 90-те години на 20 век се възприемат термините браузване, сърфиране или навигиране за описание на процеса на последователен достъп до уеб страници. Още в началото маркетинговите агенции започват да изследват поведението на потребителите в уеба, за да използват максимално потенциала му за реклама..
Стъпките за достъп до страница с адрес http://www.example.org/home.html са следните: първо браузърът свързва част от URL (www.example.org) с IP адреса на уеб сървъра, хостващ страницата, с помощта на глобалната база данни Domain Name System (DNS), например IP адрес 203.0.113.4. Следващата стъпка е изпращане на HTTP заявка през интернет към уеб сървъра. Заявката се изпраща на определен порт, заложен в модела на протокола TCP/IP, така че приемащият компютър може да различи HTTP заявка от другите мрежови протоколи. HTTP протоколът използва обикновено порт 80. Съдържанието на заявката може да е само два реда, например: www.example.org]GET /home.html HTTP/1.1
Host: www.example.org
Първият ред съдържа версията на HTTP, а вторият – домейна на уеб сървъра. Ако уеб сървърът може да изпълни заявката, той изпраща отговор към браузъра. Този отговор може да бъде например:
HTTP/1.0 200 OK
Content-Type: text/html; charset=UTF-8
и следва съдържанието на поисканата страница. Програмата на една примерна страница, написана с HTML, може да изглежда така:
<html>
<head>
<title>Example.org – The World Wide Web</title>
</head>
<body>
<p>The World Wide Web, abbreviated as WWW and commonly known ...</p>
</body>
</html>
Браузърът анализира () този HTML програмен код и интерпретира командите (<title> за заглавията, <p> за абзаците) така, че да форматира текста. Освен текст, уеб страниците могат да съдържат и хипервръзки към други ресурси като снимки, скриптове, Cascading Style Sheets (CSS), които имат значение при изобразяването. Браузърът тогава отправя допълнителни HTTP заявки към уеб сървъра за тези и други интернет медийни формати. След получаването на необходимото съдържание от уеб сървъра, браузърът изобразява страницата.
Хипервръзки
Повечето уеб страници съдържат хипервръзки, водещи към различни уеб ресурси: подстраници, препратки към други сайтове, файлове за сваляне и други. В HTML кода на страницата това се програмира по следния начин: <a href=„http://example.org/wiki/Main_Page“>Example.org, a free encyclopedia</a>. Синтаксисът е следният: тагът за хиперлинк <a href=„В кавички се поставя на къде сочи хиперлинкът“, след което се затваря отварящият таг> между двата тага се поставя какво да се изобрази на страницата, след което се затваря</а> example.org].
Обединените по този начин ресурси, свързани помежду си чрез хипертекст линкове се нарича мрежа (уеб) от информация. Публикация в интернет се нарича по наименованието първо дадено от Тим Бърнърс – WorldWideWeb (УърдУайдУеб) (в оригинал изписването е било с т. нар. КамелКейс, което по-късно било преустановено) през ноември 1990 г.
Уеб адреси
Стандартизираните указатели за мрежовия адрес на даден ресурс в интернет или друго пространство се наричат Унифициран локатор на ресурси (, URL). Всяка уеб страница има URL, който я идентифицира по уникален начин. Той определя не само адреса в мрежата, но и типа на обекта на конкретния web-възел и идентификатор за метода на достъп до дадения обект. Последната версия на стандарта, дефиниращ синтаксиса и семантиката на URL e RFC 3986. В него URL се определя като частен случай на URI (Uniform Resource Identifier).
URL обикновено се състои от три части:
Име на протокола, който ще се използва за транспортиране на ресурса
Име на компютъра, върху който се съхранява ((използва се и съчетанието „се хоства“, от хостинг)) ресурсът
Име на самия ресурс, дадено като път
Пълният формат на URL е следният (частите, заградени в квадратни скоби, са незадължителни):
протокол://[потребител[:парола]@]сървър[:порт][/път[?параметри][#фрагмент]]
Представката www
Често срещаната в системата за имена на домейните и уеб адресит представка www се използва като част от името на конкретната машина (уебсървър), на която се съхранява уеб страницата – например www.example.com.
Използването на www не се изисква от конкретен технически стандарт и има много уеб сайтове, които не го използват. Например исторически първият уеб сървър е бил nxoc01.cern.ch. Според Палаци, работил в ЦЕРН заедно с Тим Бърнърс-Лий, станалото популярно използване на www като поддомейн е случайно: това е била страницата на проекта World Wide Web (www.cern.ch), докато официалната страница на ЦЕРН в същото време е била info.cern.ch, но DNS записите така и не били променени и впоследствие много други организации възприели името на уеб сайта им да се предшества от www. Много утвърдени официални уеб сайтове все още използват тази практика или поддомейни от вида www2, secure или en за специални цели. Много от уеб сървърите са настроени така, че основният домейн (напр. example.com) и поддомейнът www (напр. www.example.com) се отнасят до един и същи сайт; други използват само едната от двете форми или пренасочват към изцяло различен уебсайт.
Използването на поддомейн е полезно при необходимост от баланс на натоварването вследствие на интернет трафика, като се създава т.нар. CNAME record, който сочи към клъстер от уеб сървъри.
В случай, че потребителят въведе непълен уеб адрес в адресната лента, някои браузъри се опитват автоматично да добавят представката „www“ в началото и наставката „.com“, „.org“ и „.net“ в края, в зависимост от това, какво липсва. Например, ако се въведе само microsoft, то може да се трансформира в http://www.microsoft.com/ а 'openoffice' в http://www.openoffice.org. Тази характеристика започва да се появява в ранните версии на Firefox, когато все още е с работното име 'Firebird', в началото на 2003 г. Твърди се, че през 2008 Майкрософт получава патент в САЩ за същата идея, но само за мобилни устройства.
Използването на представката www намалява с навлизането на Web 2.0, тъй като уеб приложенията се стремят да направят домейните си лесно произносими и разпознаваеми.
С нарастване на популярността на мобилния уеб услуги като Gmail.com, MySpace.com, Facebook.com и Twitter.com най-често се споменават без добавяне на „www.“ (или „.com“) към домейна.
Указатели за схема
Браузърите се свързват и обменят информация с уеб сървърите по комуникационни протоколи. Гръбнакът на уеб е използваният за пренос мрежов протокол HTTP (, за прехвърляне на хипертекст). HTTP е протокол от ниво 7 (според модела на OSI), което го прави изключително гъвкав за използване. Версията HTTP Secure използва криптиране (шифриране) с помощта на SSL или TLS протоколите, което го прави незаменим при уебтранзакции, изискващи повишено ниво на сигурност.
Указателите за схема [http:// и [https://, с които започва всеки URI се отнасят съответно до HTTP или HTTP Secure. Протоколът HTTP е от фундаментално значение за уеба, а добавеният криптиран слой в HTTPS е от съществено значение когато браузърите обработват конфиденциални данни като пароли или банкова информация. Ако http:// <] <] липсва при въвеждането на URI от страна на потребителя, браузърите го добавят автоматично.
Кой е конкретният протокол може да се разбере по началото на мрежовия адрес:
http:// – протоколът е HTTP. Портът по подразбиране, на който браузърите се опитват да се свържат със сървъра, е 80.
https:// – протоколът е HTTPS; при него предаваните данни са криптирани. Портът за свръзка по подразбиране е 443.
Сигурност
С универсалната си достъпност уебът става предпочитана среда за разпространение на малуер. Сред разпространените компютърни престъпления в уеба са кражбата на самоличност (identity theft), измамата, шпионажът. Уеб базираните уязвимости днес надвишават по брой традиционните поводи за загриженост за компютърната сигурност, и според Google една от десет уеб страници съдържа зловреден код. Повечето уеб базирани атаки се осъществяват на напълно редовни уебсайтове и според Sophos повечето от тях се хостват в САЩ, Китай и Русия. Най-честата форма на малуер е внедряването на SQL код в уебсайта. Уебът е също уязвим и за атаки от типа междусайтов скрипт cross-site scripting (XSS), които се появяват с въвеждането на JavaScript и в известна степен се засилват от методите за уеб дизайн, ползващи Web 2.0 и Ajax, благоприятстващи скриптовете. Според една съвременна оценка, 70% от всички уебсайтове са уязвими за XSS атаки. Друга заплаха за уеб е фишингът. Според някои оценки глобалните загуби от фишинг се оценяват на 1,5 милиарда долара за 2012 г.
Защита на личната информация
Когато уеб страницата изисква и потребителят отговаря с личната си информация като истински имена, адрес, имейл, може да се осъществи връзка между текущия уеб трафик и потребителя. Ако уеб сайтът използва HTTP бисквитки, разпознаване на потребителско име и парола или други техники за проследяване, свързването между предишни или последващи уеб посещения с личната информация ще бъде възможно. Така уеб базирана организация ще може да създаде профил на отделните потребители, които ползват сайта. Ще може да създаде запис за потребителя, който съдържа информация за неговите интереси, хобита, професия и други аспекти на техния демографски профил. Тези профили обикновено представляват интерес за търговци, рекламни агенции и други. В зависимост от условията за ползване на уебсайта и на действащите закони тази информация може да бъде продавана, разпространявана или предавана на други организации без знанието на потребителя. За много хора това значи малко повече от нежелани имейли във входящата поща и необичайно релевантно рекламиране на следващи уеб страници. За други това означава, че отстъпването пред този необичаен интерес може да се превърне в бъдещ прилив на насочен маркетинг, който може да не е добре дошъл. Изпълнението на законите, контра тероризмът и шпионските агенции могат също да идентифицират, набелязват и следят потребители на база на интересите, които са описани в интернет.
Социалните мрежи правят опити да убедят потребителите си да представят техните истински имена, интереси и местоположение. Това прави преживяването в социалните мрежи по-реалистично и така задържа повечето си потребители. От друга страна, източниците на някои снимки и необмислени твърдения могат да бъдат идентифицирани и по-късно могат да съжаляват за публикуването им. Онлайн хулигани могат да използват лична информация, за да тормозят и преследват потребители. Модерните социални мрежи предоставят добър контрол на личните настройки за всяка отделна публикация, но те могат да бъдат сложни за намиране и употреба, особено за начинаещите.
Някои снимки и видеота, публикувани в сайтове причиняват проблеми, тъй като лицето на даден човек може да бъде добавено в онлайн профил. С техника за разпознаване на лица, ще бъде възможно лице да бъде свързано с друго, допреди това анонимно. Заради кеширането и копирането на изображения премахването на снимка от уеб пространството е трудно.
Стандарти
Работата на софтуера, необходимите техническите изисквания за обмен на информация между компютрите, както и други аспекти на уеб са стандартизирани. Част от документацията се изработва от организацията Уърлд Уайд Уеб Консорциум (World Wide Web Consortium (съкратено W3C)), оглавявана от Бърнърс-Лий, като в стандартизирането на уеб технологиите вземат участие и много други личности, организации и компании.
Някои от най-важните документи, които се обсъждат:
Препоръки за маркиращ език, особено за HTML и XHTML. Те определят структурата и начина на възпроизвеждане на хипертекст документи – от W3C.
Препоръки за стилизиране на сайтове, по-специално CSS от W3C.
Стандарти за ECMAScript (обикновено за JavaScript) – от Ecma International.
Допълнителни текстове дават определение за други важни технологии за уеба, като например:
Унифициран идентификатор на ресурси (Uniform Resource Identifier (URI)), което е универсално за препратки към източници в интернет, като хипертекст документи и снимки. URI-тата, често са наричани URLs, са дефинирани от IETF.
Протоколът за трансфер на хипертекст (HTTP), дефинира начина, по който браузърът и сървърът осъществяват връзката помежду си.
Уеб кеширане
Всеки път, когато уеб сървърът получи заявка за дадена страница, той я идентифицира и обикновено записва IP адреса, от който е отправена заявката. От друга страна, при потребителя също се записва информация: освен ако не им е изрично зададено обратното, повечето уеб браузъри обикновено записват голяма част от съдържанието на заявената страница локално. Този процес се нарича кеширане. Освен ако не се използва криптирането HTTPS, уеб заявките и отговорите, които се изпращат могат да бъдат видяни, записани и кеширани и от междинни системи.
Бележки
Вижте също
Интернет
Дълбока мрежа
Тъмна мрежа
Външни препратки
Word Wide Web Consortium
|
{'title': 'FTP', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/FTP', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
File Transfer Protocol (Протокол за пренос на файлове, FTP) представлява мрежов протокол от тип клиент – сървър, предоставящ възможност за обмен на файлове между машини, свързани в локална мрежа или в
|
интернет.
Протоколът за пренос на файлове използва TCP за комуникация между клиент и сървър. Клиентът е специално разработена програма, чрез която се предоставя лесен начин за използване на възможностите за комуникация. Съществуват множество FTP клиенти, които могат да се ползват безплатно, и такива, които са платени. Повечето от тях са графични, като малката част текстови (конзолни) клиенти са предназначени за специалисти с по-задълбочени познания за FTP или са предназначени за строго специфични системни задачи.
Протоколът предоставя възможността за изпълняване на операции на сървъра като показване на съдържанието на директории, смяна на директорията, създаване на директории и триене на файлове.
Свързването със сървъра може да бъде „сигурно“ или „анонимно“. При сигурното свързване достъпът до сървъра се осигурява само при автентикация с потребителско име и парола на потребител с достатъчни права. Анонимно свързване се осъществява с потребителско име anonymous и каквато и да е парола и може да се използва за сървъри, които позволяват такъв достъп.
Модерните браузъри поддържат свързването с FTP сървъри с цел изтегляне или показване на файлове в зависимост от вида на файла и възможностите на браузъра.
За управление на данни на FTP сървър (вкл. създаване на директории, триене на файлове и смяна на директории) има наличен софтуер. Някои операционни системи (напр. дериватите от UNIX и OS/2) имат включен такъв софтуер в основния си пакет.
Разработките на протокола включват варианти за криптирана комуникация и пренос на данните, наречени SFTP и FTPS, на основата на SSH.
Протоколът работи в два режима – двоичен или текстов ASCII режим.
FTP е разработен от Калифорнийския щатски университет в Бъркли.
Вижте също
HTTP
TELNET
SSH
Източници
Външни препратки
RFC 959 – Стандарт и спецификации на протокола
Файлзила – свободно разпространявани клиент и сървър за FTP, работещи под Windows
Мрежови протоколи
Калифорнийски университет – Бъркли
|
{'title': 'Джон Стайнбек', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%BD%20%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B1%D0%B5%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Джон Ърнст Стайнбек Младши () е американски писател, драматург и есеист.
Той получава Нобелова награда за литература за 1962 година за своите „реалистични и творчески произведения, съчетаващи доброна
|
мерен хумор и остра социална чувствителност“. Определян е като „гигант на американската словесност“, а много от книгите му се приемат за класика на западната литература.
Най-известното му произведение е „Гроздовете на гнева“ (1939) – роман, считан за класика на 20 век. Силата на въздействието му е сравнявана с тази на „Чичо Томовата колиба“ от Хариет Бичър Стоу. Епическата картина на трагедията, сполетяла хиляди дребни фермерски семейства през Голямата депресия в Америка (30-те години на 20 век), предизвиква широки дебати и спомага за въвеждане на реформи в земеделието. Получава награда Пулицър за „За мишките и хората“ (1937), „Гроздовете на гнева“ (1939) и „На изток от рая“ (1952).
Биография
Джон Стайнбек е роден в Салинас, Калифорния, на 27 февруари 1902 г. Баща му е от германски, а майка му от ирландски произход. Джонатан Адолф Гросстайнбек, дядото на писателя, съкращава фамилията си, когато емигрира в САЩ. Въпреки това семейната ферма в Хейлинхаус, Германия и до днес носи името Гросстайнбек.
Баща му, Джон Стайнбек Старши, работи като чиновник в общинската администрация на Монтерей (окръг, Калифорния), а майка му, Олив Хамилтън е бивша учителка. Именно от нея Стайнбек наследява страстта си към книгите и литературата. Семейството живее в малко градче близо до границата. Младият Стайнбек прекарва летата, работейки в близките ферми, а по-късно пътува с други работници към захарната фабрика, която се намирала в околността. Тогава той опознава по-грубата страна на преселническия живот и тъмната страна на човешката природа, които той описва в „За мишките и хората“ (1937).
През 1919 г. Стайнбек завършва гимназия в Салинас и след това следва морска биология в Станфордския университет до 1925 г., когато напуска без да завърши. Отпътува за Ню Йорк и работи различни неща, докато същевременно се опитва да осъществи мечтата си да стане писател. Когато не успява да издаде творбите си, той се връща в Калифорния, където до 1928 г. работи като екскурзовод и пазач в развъдник на риби в Тахо, където ще се запознае с бъдещата си съпруга Карол Хенинг. Те се венчават през януари 1930 г.
През по-голямата част от Голямата депресия и от брака си с Карол Стайнбек живее в малка къща, собственост на баща му, в Пасифик Гроув, Калифорния, в залива Монтерей, на няколко преки от град Монтерей, който по-късно става сцена за много от творбите му. Стайнбек Старши осигурява на сина си дърва за огрев, хартия за ръкописите и конструктивна критика, които го карат в началото на 1928 г. да напусне работата си в склад в Сан Франциско и да се отдаде изцяло на писателското поприще.
След публикуването на „Тортила Флет“ през 1935 г. първият му успех като романист, Стайнбек напуска къщата на баща си и си построява лятно ранчо в Лос Гатос. През 1940 г. Стайнбек се отправя на пътешествие из Калифорнийския залив с приятеля си Ед Рикетс, за да събират биологични образци. Това пътуване описва в „Морето на Кортес“ (1951). Въпреки че Карол го придружава на това пътуване, по това време бракът им започва да страда и фактически ще приключи през 1941 г., докато Стайнбек още работи по книгата.
През 1943 г. той се развежда с Карол и се мести в Ню Йорк. Същата година се жени за певицата Гуиндолин „Гуин“ Когнър, от която има двама синове - Томас Майлс Стайнбек (р. 1944) и Джон Стайнбек IV (1946 – 1991). Стайнбек се развежда и с втората си жена през 1948 г. През декември 1950 г. той се жени за Илейн Скот, след като тя се развежда с актьора Закари Скот. Този брак продължава до смъртта на Стайнбек през 1968 г.
През 1948 г. Стайнбек пътува из Съветския съюз заедно с известния фотограф Робърт Капа. Те посещават Москва, Киев, Тбилиси, Батуми и Сталинград. Книгата му „Руски дневник“ (1948) е илюстрирана с фотографиите на Капа. Същата година е избран за член на Американската академия на изкуствата.
През 1966 г. Стайнбек пътува до Тел Авив, за да посети Хълма на надеждата – земеделска общност (кибуц) основана в Израел от дядо му, чийто брат, Фредерик Гросстайнбек, е убит от арабски мародери на 11 януари 1858 г.
Стайнбек умира от кардиопатия и сърдечна недостатъчност в Ню Йорк на 20 декември 1968 г. Той е на 66 години и цял живот е бил заклет пушач. Аутопсията показва почти пълно запушване на главните артерии. По негово желание е кремиран и погребан в семейната крипта на рода на майка си в Салинас на 4 март 1969 г. Неговата трета съпруга е погребана през 2004 до него.
Творчески път
Първият му роман е „Златната чаша“ (1929) и е посветен на капера Хенри Морган. Фокусиран е основно върху убийството на Морган и плячкосването на Панама. С нея не успява да изкара дори 250 долара – сумата, която е получил в аванс от издателя.
След нея в периода 1931 – 1933 г. Стайнбек пише три по-кратки произведения. „Небесните пасбища“ е публикуван през 1932 г., и се състои от дванадесет свързани истории за долина близо до Монтерей, която била открита от испански ефрейтор, докато преследвал избягали роби индианци. В периода 1933 – 36 г. публикува в списание първите три глави от „Червеното пони“ – история в 100 страници, в която разказва за собственото си детство (издадена като самостоятелна книга през 1937 г.). През 1949 г. по книгата е направен филм, като Стайнбек сам написва сценария за него. „Към един незнаен бог“ проследява историята на самотника Джоузеф Уейн, който се заселва в далечна долина и развива собствена система от вярвания за живота и смъртта. За да сложи край на необичайно дълго продължилата суша, Уейн сам се принася в жертва върху един камък, превръщайки се в „земя и дъжд“.
Първият голям успех на Стайнбек сред критиците е романът „Тортила Флет“ (1935). В него са представени приключенията на група безкласови и обикновено бездомни хора в Монтерей след Първата Световна Война, непосредствено преди сухия режим в САЩ. Героите, които са представени като иронични двойници на рицарите на кръглата маса, са противоположност на почти всички морални норми на американското общество и се отдават предимно на безгрижен живот, въртящ се около виното, сладострастието, другарството и дребната кражба. През 1942 г. книгата е филмирана, с участието на Спенсър Трейси, Хеди Ламар и Джон Гарфийлд, приятел на автора.
Стайнбек започва да пише поредица „Калифорнийски романи“ и произведения, посветени на пясъчните бурии, в които разказва за обикновените хора по време на Голямата депресия. Това са „В неравна борба“ (роман за стачката на 900 берачи на ябълки в Калифорния), „За мишките и хората“ (повест за двама души, които пътуват от ферма на ферма в търсене на временна работа и мечтаят един ден да си имат собствена ферма) и „Гроздовете на гнева“.
Сценичната адаптация на „За мишките и хората“ е истински хит с участието на Бродерик Крауфорд в ролята на Лени и Уолънс Форд в ролята на Джордж. Независимо от това Стайнбек отказва да пътува до Ню Йорк от Калифорния (където живеел по това време), за да гледа представлението, защото според автора историята в ума му е „перфектна“ и всяко представяне на сцена би било разочарование. Стайнбек написва още две пиеси – „Луната залезе“ и „Ярко сияние“.
Още през 1939 г. „За мишките и хората“ е филмиран с участието на Лон Чани Младши (който играе и в представлението в Лос Анджелис) в ролята на Лени и Бърджис Меридит в ролята на Джордж.
„Гроздовете на гнева“ е следващият голям успех, за който Стайнбек е вдъхновен от своя статия. Романът е считан за един от най-добрите му. С него авторът печели Пулицър през 1940 г., а филмираната версия е режисирана от Джон Форд и е с участието на Хенри Фонда, за която роля е номиниран за Оскар. За да напише „Гроздовете на гнева“, Стайнбек обикаля лагерите на сезонните работници в Калифорния през 1936 г. Когато романът се появява, конгресменът Лил Борън го характеризира като „лъжа – черна, низка измишльотина на болен мозък“. Либералните политически възгледи на Стайнбек и показаните негативни аспекти на капитализма са причина за нападки срещу автора. През август 1939 г. книгата е забранена за разпространение в обществените училища и библиотеки под претекст, че е обидна и изопачава условията в страната. Стига се дотам, че в Салинас при два отделни случая книгата е изгаряна публично. Забраната трае до януари 1941 г. През 1962 г., когато Стайнбек получава Нобеловата награда, Шведската академия нарича книгата „епическа хроника“. „Гроздовете на гнева“ също е филмиран.
Филмовите версии на „За мишките и хората“ и „Гроздовете на гнева“ са правени едновременно от различни студиа, което води до това, че Стайнбек прекарва един ден на снимачната площадка на единия филм, а следващия на другия.
Ед Рикетс
През 30-те и 40-те Ед Рикетс има силно влияние върху творчеството на Стайнбек. Стайнбек често прави малки разходки с Рикетс по калифорнийския бряг, за да си почине от писането и да събират биологични образци, които Рикетс продава като начин за препитание. Книгата „Морето на Кортес“, която разказва за тези пътувания, е отчасти пътепис, отчасти естествена история. Публикувана е непосредствено преди влизането на САЩ във Втората Световна Война и никога не намира широка публика. Въпреки това, през 1951 г. Стайнбек преиздава повествователната част от книгата под заглавието „Отломки от морето на Кортес“ само под своето име (въпреки че и Рикетс пише част от нея).
Рикетс е прототип на Док в „Улица Консервна“ (1945) и „Благодатния Четвъртък“ (1954), на Ед в новелата „Ярко сияние“ и на различни герои в „В неравна борба“ и „Гроздовете на гнева“. Екологичните теми са често срещани в творчеството на Стайнбек от този период.
Близкото приятелство на Стайнбек и Рикетс приключва, когато Стайнбек се премества от Пасифик Гроув и се разделя с Карол. Биографът на Рикетс Ерик Ено Там отбелязва, че с изключение на „На изток от рая“ (1952) творчеството на Стайнбек е в застой след преждевременната смърт на Рикетс през 1948 г. (колата му е блъсната от влак).
Втората световна война
През 1942 г. написва романа „Луната залезе“. Той е на тема съпротивата в малък град, окупиран от нацистите. „Свободните хора не започват война“, пише Стайнбек, „но веднъж озовали се във война, те се борят, за да се защитят.... Свободните хора винаги печелят войните“. Почти веднага книгата е филмирана. Приема се, че неназованата в книгата държава е Норвегия, а окупаторите са нацистите и през 1945 г. Стайнбек получава Медал на свободата от Хакон VII за литературния си принос към норвежкото съпротивително движение.
През 1943 г. Стайнбек служи като военен кореспондент за Ню Йорк Хералд Трибюн във Великобритания и Средиземноморския район и работи със Службата за Стратегическо Планиране (предшественик на ЦРУ). По това време се сприятелява с Уил Ланг Младши, журналист на списания Тайм и Лайф. По време на войната Стайнбек придружава отрядите на Дъглас Феърбанкс Младши и Бич Джъмпърс, които извършвали операции в малки формации срещу немските острови в Средиземноморието. Някои от материалите му от този период са издадени в документалния „Имало едно време една война“ (1958).
Стайнбек се завръща от войната с множество рани от шрапнели и психологическа травма. Лекува се, както винаги, чрез писане. Написва сценария за „Спасителен пояс“ (1944), режисиран от Алфред Хичкок и заедно със сценариста Джак Уагнър „Медал за Бени“ (1945) – история за пайсаносите от Тортила Флет, които отиват на война. По-късно моли името му да бъде премахнато от финалните надписи на „Спасителен пояс“, защото смята, че финалната версия съдържа расистки оттенък.
През 1944 г., страдайки от носталгия по живота си от 30-те години в Пасифик Гроув и Монтерей, написва един от най-известните си романи – „Улица Консервна“. Той става толкова популярен, че Оушън Вю Авеню в Монтерей, за която се разказва в книгата, е прекръстена на улица Консервна през 1958 г.
След края на войната написва „Перлата“ (1947), която знае, че ще бъде филмирана. Историята е публикувана за първи път в декемврийското издание на сп. „Домашен помощник за жената“ под заглавието „Перлата на света“. Илюстрирана е от Джон Алан Максуел. Книгата разказва за въображаема история, която Стайнбек чул в Ла Пас през 1940 г., свързана с „Отломки от морето на Кортес“, където в глава 11 заявява, че „толкова прилича на притча, че не може да бъде такава“. Стайнбек отпътува за Мексико с Уагнър, който му помага за сценария; по време на това пътуване Стайнбек е вдъхновен от историята на Емилиано Сапата и впоследствие пише сценария за филма „Вива Сапата!“, режисиран от Елия Казан и с участието на Марлон Брандо и Антъни Куин.
Ню Йорк
Следвоенният творчески период на Стайнбек започва с „Руски дневник“ (1948) – описание на негово пътуване до Съветския съюз. Идеята на Стайнбек е била да разкаже откровено за тази огромна страна, но когато отива там, не му разрешават да се движи свободно, той не говори руски, а съветските ръководители, като добри домакини, се грижат на трапезата му винаги да има достатъчно водка, шампанско, хайвер, месо, мед, домати и дини. Чревоугодническият маратон се прекъсва само от посещения на балет и театър или коктейли с джаз музика.
През 1950 г. Стайнбек сключва брак за трети път. Скоро след това започва работа върху „На изток от рая“ (1952), който той счита за най-добрата си творба.
През 1952 г. Стайнбек участва като четец във филм на 20th Century Fox посветен на О'Хенри. Въпреки че по-късно споделя, че му е било неудобно пред камерата, авторът представя интересна интродукция към няколкото адаптации на разкази на О'Хенри. По това време Стайнбек започва да записва някои свои разкази за Columbia Records, които, като се изключи известната скованост, показват дълбокия и плътен глас на автора.
След успеха на „Вива Сапата!“ Стайнбек работи с Елия Казан и по екранизацията на „На изток от рая“, където актьорския си дебют прави Джеймс Дийн.
През 1962 г. излиза „Пътешествие с Чарли в търсене на Америка“ – публицистична творба, в която Стайнбек разказва за пътешествието си из цяла Америка заедно с пудела Чарли. Синът му Джон пише в мемоарите си, че баща му е бил прекалено стеснителен и едва ли е разговарял с толкова души. „Той не би могъл да издържи на такова интензивно общуване. Така че книгата си е същински роман.“ Другият син на Стайнбек твърди, че баща му предприел това пътуване, тъй като знаел, че умира и искал да види страната за последно.
В последния си роман „Зимата на нашето недоволство“ (1961) Стайнбек изследва моралния упадък в Америка. Главният герой Итън става все по-недоволен от моралния си упадък и този на хората около него. Отношението на автора в книгата е много различно от аморалните и екологичните позиции, които застъпва в „Тортила Флет“ и „Улица Консервна“. Това не му донася успех сред критиката. Много от критиците оценяват важността на романа, но са разочаровани, че не е по-близо до „Гроздовете на гнева“.
Огорчен не само от критиките относно книгата, а и от критичните забележки по повод награждаването му с Нобелова награда през 1962 г., Стайнбек не публикува повече художествена проза в последните си шест години.
Нобеловата награда
През 1962 г. Стайнбек печели Нобелова награда за литература за „реалистичното си и творческо писане, комбинирано с чувство за хумор и остри обществени възгледи“. В деня на съобщаването на победителя (25 октомври), когато преди церемонията е попитан от репортер дали заслужава наградата, Стайнбек отвръща „Честно, не.“ В речта си при награждаването Стайнбек говори за своето възхищение към някои автори. През 1953 г. пише, че счита Ал Кап за „вероятно най-добрия писател в света днес“. На първата пресконференция след награждаването е попитан за любимите си автори и техните творби и той отвръща: „Разказите на Хемингуей и почти всичко на Фокнър“.
През септември 1964 г. Стайнбек получава Медал на свободата на САЩ от Линдън Джонсън.
През 1967 г. по искане на сп. Нюздей Стайнбек заминава за Виетнам, за да отразява войната. Това, което последва, е несигурен опит да открие някакъв смисъл в тази война, в която взимат участие и двамата му сина.
В посмъртно публикуваната му книга „Крал Артур и неговите доблестни рицари“ (1976) Стайнбек е обърнал гръб на съвременните теми и е възкресил за живот Артурианския свят с неговия древен кодекс на честта – един роман, явно започнат с голям ентусиазъм, но така и останал незавършен.
Наследство
В деня след смъртта на Стайнбек критикът Чарлс Пур пише в Ню Йорк Таимс: "Първата най-добра книга на Джон Стайнбек беше неговата последна най-добра книга. Но Господи, каква книга беше и е „Гроздовете на гнева“. Пур отбелязва и „проповедността“ в творбите на Стайнбек „сякаш едната половина от литературното му наследство идва от най-доброто от Марк Твен, а другата половина от най-лошото от Котън Меър“. Но се съгласява, че „Стайнбек нямал нужда от Нобеловата награда, а комисията имала нужда от него“.
Много от произведенията на Стайнбек се изучават и са сред най-търсените в училищата във Великобритания. В същото време според Асоциацията на американските библиотекари Стайнбек е един от десетте автори, чийто произведения са забранявани най-често в периода 1991 – 2004, като „За мишките и хората“ е на шесто място в тази класация в САЩ.
Литературно влияние
Стайнбек израства в долината Салинас в Калифорния, място на силна миграция и културни различия. Това придава на творбите му специфичен регионален привкус, едно особено усещане за мястото където се развива действието. Салинас, Монтерей и долината Сан Хуакин са сцена за много от историите му. В днешно време този район понякога се нарича „Провинция Стайнбек“. Повечето от ранните му творби описват хора от годините на израстването му. Изключение е първият му роман „Златната чаша“, който е за пирата Хенри Морган, чиито приключения завладяват Стайнбек още като дете.
В последващите си романи Стайнбек намира автентичността като пише за конкретни свои спомени от живота си в Калифорния. Приятелят му от детските години Макс Уагнър служи като вдъхновение за „Червеното пони“. По-късно Стайнбек използва истински събития от американската история в началото на 20 век, които преживява като репортер.
По-късните му творби показват голям диапазон от интереси, включително морска биология, политика, религия, история и митология.
Възпоменание
Къщата, в която Стайнбек израства в Салинас, е запазена. Националният център „Стайнбек“ е на две пресечки от главната улица и е единственият музей в САЩ, посветен само на един автор. Запазена е и къщата на бащата на Стайнбек, в която младият автор написва най-ранните си произведения.
В Монтерей е запазена лабораторията на Ед Рикетс, но не е отворена за посещения, а също така и „празното място“, където живеят безделниците от „Улица Консервна“, заедно с магазина на Ли Чун. До 1958 г., улицата се е наричала Оушън Вю Авеню, но след това е преименувана на Улица Консервна. Монтерей почита творчеството Стайнбек чрез улица с флагове с лицата на героите от „Улица Консервна“, възпоменателни плочи и бюстове на Стайнбек и Рикетс.
На 27 февруари 1979 г., (77-ия рожден ден на автора), Стайнбек е почетен от Американската пощенска служба с марка с неговия лик.
На 5 декември, губернаторът на Калифорния Арнолд Шварценегер и Първата дама Мария Шрайвър въвеждат Стайнбек в Калифорнийската зала на славата. Синът му Томас Стайнбек приема наградата от негово име.
2007 г
Политически възгледи
Контактите на Стайнбек с леви автори, журналисти, дейци на работнически съюзи може би му е повлиява и той се присъединява към Лигата на американските писатели – комунистическа организация, създадена през 1935 г. Стайнбек е наставляван от радикални писатели като Линкълн Стивънс и съпругата му Ела Уинърс. Освен с Франсис Уитъкър, член на Комунистическата партия на САЩ, Стайнбек се среща и с организатори на стачки от Съюза на консервопроизводителите и земеделските работници.
Стайнбек се оплаква публично от държавен тормоз. През 1942 г. в писмо до главния прокурор на САЩ Франсис Бидъл пише: „Мислите ли, че ще е възможно да помолите момчетата на Едгар да престанат да ме следват по петите? Мислят, че съм враг. Започва да става уморително“. От ФБР отричат да са разследвали Стайнбек. Въпреки това Стайнбек е проверяван от Военното разузнаване на САЩ, което го намира за неподходящ за офицерски чин.
През 1967 г., когато е изпратен във Виетнам, заради симпатичното представяне на американската армия „Ню Йорк Поуст“ го атакува, че е изменил на прогресивните си разбирания. Биографът на Стайнбек Джей Парини смята, че приятелството на Стайнбек с президента Линдън Джонсън е повлияло на възгледите на автора относно войната. Освн това той е бил загрижен за синовете си, които са участвали в битките.
Стайнбек е близък приятел с Артър Милър. През юни 1959 г. Стайнбек поема личен и професионален риск, като го защитава, когато Милър отказва да назове имената на активисти по време на процеса на Комитета на не-американските активисти. Стайнбек смята, че този период е един от „най-странните и ужасяващи времена, с които правителството и хората трябва да се справят“.
Основни произведения
На изток от рая
„На изток от рая“ (1952) е обемиста семейна сага, чието действие се развива в селските райони на Калифорния в началото на века. В основата ѝ е библейският разказ за Каин и Авел. Обстойно са проследени съдбите на две семейства заселници – Траск и Хамилтън, които са огледален образ на съдбата на самите Съединени щати, когато „на Дивия запад едновременно пристигнаха църквата и публичният дом“. Втората част на книгата е посветена на живота на близнаците Арон и Кейлъб и най-вече на конфликта между тях.
Зимата на нашето недоволство
„Зимата на нашето недоволство“ (1961) е последният голям роман на Стайнбек. Той продължава да изследва моралните дилеми на човешкото съществуване. При публикуването му, романът не е приет добре и критиците обявяват, че Джон Стайнбек е изчерпан. Дори Нобеловата награда не променя мнението им. Стайнбек приема тежко този удар. През малкото оставащи му години живот той пътува все повече.
Библиография
„Златната чаша“ (1927)
„Небесните пасбища“ (1932)
„Червеното пони“ (1933)
„Към един незнаен бог“ (1933)
„Тортила Флет“ (1935)
„В неравна борба“ (1936)
„За мишките и хората“ (1937)
„Дългата долина“ (1938)
„Гроздовете на гнева“ (1939)
„Забравения град“ (1941)
„Морето на Кортес“ (1941)
„Луната залезе“ (1942)
„Бомбите са пуснати: Историята на един бомбен отряд“ (1942)
„Улица Консервна“ (1945)
„Безпътният автобус“ (1947)
„Перлата“ (1947)
„Руски дневник“ (1948)
„Ярко сияние“ (1950)
„Отломки от морето на Кортес“ (1951)
„На изток от рая“ (1952)
„Благодатния четвъртък“ (1954)
„Краткото царуване на Пипин IV“ (1957)
„Имало едно време една война“ (1958)
„Зимата на нашето недоволство“ (1961)
„Пътешествия с Чарли: В търсене на Америка“ (1962)
„Америка и американците“ (1966)
„Дневник на един роман: Писмата на На изток от Рая“ (1969)
„Вива Сапата!“ (1975)
„Крал Артур и неговите доблестни рицари“ (1976)
„Работни дни: Дневника на Гроздовете на гнева“ (1989)
Зимата на нашето недоволство“, публикуван през 1961, е последният роман на Джон Стайнбек. Заглавието е препратка към първите две реплики на Ричард Трети от Уилям Шекспир: „Сега е зимата на нашето недоволство / Преобразена във величествено лято от това слънце на Йорк“.
Филмография
1939 – За мишките и хората – режисьор Луис Майлстоун, с участието на Бърджис Меридит, Лон Чани Младши и Бети Фийлд
1940 – Гроздовете на гнева – режисьор Джон Форд, с участието на Хенри Фонда, Джейн Дарел и Джон Карадайн
1941 – Забравения град – режисьор Александър Хамид и Хърбърт Клин, четец Бърджис Меридит, музика Ханс Айслер
1942 – Тортила Флет – режисьор Виктор Флеминг, с участието на Спенсър Трейси, Хеди Ламар и Джон Графийлд
1943 – Луната залезе – режисьор Ървинг Пичел, с участието на Лий Дж. Коб и Сър Седрик Хардуик
1944 – Спасителен пояс – режисьор Алфред Хичкок, с участието на Талула Бенкхед, Хюм Кронин и Джон Ходиак
1944 – Медал за Бени – режисиран от Ървинг Пичел, с участието на Дороти Ламур и Артуро де Корова
1947 – Перлата (мексикански) – режисьор Емилио Фернандес, с усчастието на Педро Армендарис и Мария Елена Маркес
1949 – Червеното пони – режисьор Луис Майлстоун, с участието на Мирна Лой, Робърт Мичъм и Луис Колърн
1952 – Вива Сапата! – режисьор Елия Казан, с участието на Марлон Брандо, Антъни Куин и Джийн Питърс
1955 – На изток от рая – режисьор Елия Казан, с участието на Джеймс Дийн, Джули Харис, Жо Ван Флийт и Реймънд Маси
1956 – Безпътният автобус – режисьор Виктор Викас, с участието на Рик Джейсън, Джейн Мансфийлд и Джоан Колинс
1961 – Полет – с участието на Ефраин Рамирез и Арнелия Кортес
1962 – За мишките и хората (турски)
1972 – За мишките и хората (ирански)
1982 – Улица Косервна – режисьор Дейвид Уард, с участието на Ник Нолти и Дебра Уингър
1992 – За мишките и хората – режисьор Гари Сънийс, с участието на Гари Сънийс и Джон Малкович
Източници
Външни препратки
Джон Стайнбек в Литературен свят
Джон Стайнбек в Литературен клуб
Джон Стайнбек в Литернет
Американски военни кореспонденти
Американски автори на разкази
Американски романисти
Американски пътеписци
Американски есеисти
Американски агностици
Американски нобелови лауреати
Носители на Нобелова награда за литература
Носители на награда „Пулицър“
Станфордски университет
Германци в САЩ
Американци от ирландски произход
Родени в Калифорния
Починали в Ню Йорк
Починали от сърдечна недостатъчност
|
{'title': 'Domain Name System', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/Domain%20Name%20System', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Система за имена на домейните (), DNS представлява разпределена база от данни за компютри, услуги или други ресурси свързани към интернет или частни мрежи, с чиято помощ се осъществява преобразуването
|
на имената на хостовете в IP адреси. Това улеснява работата на потребителите на интернет услуги. Вместо да въвежда IP адрес (комбинация от цифри), за да достигне до даден ресурс в мрежата, потребителят може просто да въведе неговото име (домейн).
Информацията за IP адресите и имената на домейни се съхранява на DNS сървърите. DNS е разпределена дървовидна система от обвързани чрез логическа йерархия сървъри. В основата на тази структура са сървърите, съхраняващи:
домейни от първо ниво (top-level domains) – например .com, .org, .edu и т.н. и
множество домейни на държавно ниво (country-level domains) – .bg (за България), .fi (за Финландия), .fr (за Франция) и т.н.
Следващото ниво образуват регистрираните домейни (registered domains) – about.com, abv.bg, pirin.com и т.н. Местните домейни (local domains), наричани още поддомейни (subdomains), като compnetworking.about.com, sdyn.pirin.com, се определят и администрират от собствениците на съответните главни домейни. За разделяне на различните равнища се ползва точка (. ).
Системата за имената на домейните разпределя отговорността от възлагане на имената на домейните и свързването им със съответните им IP адреси чрез използването на т.нар. достоверни именни сървъри (от англ. authoritative name servers) за всеки един домейн. Достоверните сървъри са отговорни за правилното преобразуване на имената в домейните които те поддържат и е възможно също да делегират или прехвърлят това пълномощие на ниво поддомейни на други именни сървъри. Този метод осигурява ниво на услугата с качества на разпределеност и устойчивост на грешки и причината за приложението му е в потребността за избягване на единна централизирана база от данни за управлението на системата за имената на домейните.
Организацията, която се занимава с регистрирането и администрацията на домейните от първо ниво, е Internet Corporation for Assigned Names and Numbers (Интернет корпорация за присвоени имена и адреси) (ICANN).
История
През 1984 г., четирима студенти от Калифорнийски университет, Бъркли написват първата Unix имплементация, наречена Berkeley Internet Name Domain (BIND) сървър. Днес това е една от най-разпространените сървър програми за изпълняване на DNS заявки. В началото на 1990-те BIND е портнат към платформата Windows NT.
Как се образува име на домейн
Името на домейн се състои от две или повече части, които са разделени от точки. Например wikipedia.org
Най-дясната част изразява домейна от първо ниво (например адресът en.wikipedia.org има домейн от първо ниво org).
Всяка част, разделена с точка представлява поддомейн на домейна, изписан след нея.
Възможно е един IP адрес да има няколко DNS имена, както е възможно и обратното – на едно DNS име да отговарят няколко IP адреса.
DNS lookup
DNS lookup e метод за откриване на името на хоста на даден IP адрес. Машината клиент изпраща заявка от типа DNS lookup до машината сървър, която връща своя отговор. За да се настрои даден DNS сървър към неговия IP адрес, трябва да бъде описан съответния (под)домейн. Към един и същ IP адрес могат да бъдат описани повече от един (под)домейна, но администраторът на сървъра може да избере само един от тях, който да може да бъде намиран. Lookup-заявката се изпълнява от DNS сървъра
На Уиндоус машина може да бъде изпълнена следната заявка в командния ред на cmd.exe:
nslookup www.example.com
Източници
|
{'title': 'Йоан Павел II', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D0%B0%D0%BD%20%D0%9F%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BB%20II', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Св. папа Йоан Павел II (), с рождено име Ка̀рол Ю̀зеф Войтѝла (), е полски римокатолически духовник, първият папа от славянски произход и първият папа след папа Адриан VI (1522 г.), който не е италиан
|
ец. Служи като папа от 16 октомври 1978 г. до смъртта си на 2 април 2005 г. Обявен е за блажен на 1 май 2011 г. от папа Бенедикт XVI. Той е известен и с литературното си творчество, в това число няколко пиеси и стихосбирки. Стиховете му са доста херметични, със сложна философска образност. Превеждан е на български. На 27 април 2014 г., първата неделя след Възкресение Христово, папа Йоан Павел II заедно с папа Йоан XXIII на тържествена церемония е канонизиран за светия от папа Франциск.
Биография
Войтила е роден на 18 май 1920 г. във Вадовице, Полша. Той е третото дете в семейството на полския офицер от запаса Карол Войтила и жена му Емилия (с моминско име Качоровска). Според общинските документи, те са дребни селяни, но според други – търговци. Братът на Войтила се нарича Едмунд.
Бащата на бъдещия папа говорел перфектно немски и учил сина си вкъщи. Впоследствие младият Карол се научава да говори немски с австрийски акцент. Майка му умира на 13 април 1929 г., а брат му Едмунд – на 5 декември 1932 г.
Карол Войтила е наричан от другите „Голаджията“, защото играе център-нападетел в градския футболен отбор, съставен най-вече от млади евреи.
Отначало той е искал да се занимава с театър и литература, като бил много вглъбен в революционната полска литература. Войтила знаел наизуст цели пасажи от Хенрик Сенкевич и Адам Мицкевич, а любимият му поет бил Циприан Норвид. Той е силно повлиян от актьора Мечислав Котлярчик, който има дисциплината на свещеник.
След като завършва гимназията, Войтила отбива военната си служба като строителен работник. После се премества в Краков заедно с баща си.
Войтила следва по-късно в Ягелонския университет. Там изучава средновековна и модерна полска поезия, литературни текстове, чете пиеси и романи, учи руски, църковнославянски, латински. Той е интелектуален водач, рецитира стихове, играе в театъра.
Войтила е бегач на дълги разстояния и много добър скиор.
По време на Втората световна война обстановката в Краков и Полша е неблагоприятна. Тогава Войтила чете усилено, учи френски, задълбочава се в Стария завет. Четири години работи като копач в каменна кариера, а по-късно и в химическа фабрика, за да не го депортират в Германия. 60 младежи са разделени на четири групи от по 15-ина души, като сред тях е и Войтила. Те започват да се занимават незаконно с религиозна дейност. Тогава Карол Войтила пише пиесите Йов и Давид и превежда от гръцки Едип на Софокъл.
На 29 февруари 1944 г. е блъснат от камион след две дванайсетчасови смени в каменната кариера. Закаран е в болница и се възстановява там около две седмици – до 12 март.
Когато настъпва краят на Втората световна война, Войтила подновява курсовете си във факултета по теология в Ягелонския университет. На 1 ноември 1946 г. той е ръкоположен за свещеник.
През лятото на 1947 г. той изпълнява свещеническа мисия сред полските емигранти във Франция, Белгия и Холандия. На 19 юли 1948 г. защитава доктората си по теология, като темата е „Проблемът за вярата в делата на Св. Йоан Кръстни“.
В началото на юли 1948 г. Карол Войтила се завръща в Полша.
Той е викарий на различни енории в Краков, както и капелан на студентите от университета до 1 септември 1951 г., когато продължава изучаването на философия и теология. На 3 декември 1953 г. защитава професура на тема „Оценка на възможността за намиране на католическа етика в етичната система на Макс Шелер“ в Католическия университет в Люблин. По-късно Войтила става професор по социална етика и морална теология в Краковската семинария и в Люблинския университет.
На 4 юли 1958 г. папа Пий XII го назначава за помощник-епископ. На 28 септември е ръкоположен за епископ от архиепископ Еугениуш Бажак във Вавелската катедрала в Краков.
Папа Павел VI го номинира за архиепископ на Краков на 13 януари 1964 г., а на 26 юни 1967 г. той е вече кардинал.
Понтификат
От началото на своето папство, което започва на 16 октомври 1978 г., папа Йоан Павел II е направил 102 папски посещения извън Ватикан и над 140 в Италия. Като епископ на Рим е посетил 301 от всичките 334 епархии.
Издал е 14 енциклики и е написал 13 апостолически проповеди, 11 апостолически конституции и 41 апостолически писма.
Папа Йоан Павел II е публикувал и две книги – „Прекрачване на прага на надеждата“ (октомври 1994 г.) и „Дар и мистика: 50-а годишнина от ръкополагането ми за свещеник“ (ноември 1996 г.).
Йоан Павел II е председателствал 131 беатификационни церемонии (за блажени са обявени 1282 души) и 43 церемонии за канонизиране (за светци са обявени 456). Провел е 8 консистории, при които е обявил 201 души за кардинали.
От 1978 г. до смъртта си Светият отец е председателствал 15 синода на епископите – 6 редовни, един извънреден и 8 специални.
Никой друг папа не е събирал толкова много хора – на Генералните му меси в сряда са минали около 16 милиона богомолци, без да се броят извънредните и специални церемонии. За церемонията по посрещането на новото хилядолетие през 2000 г. се събират около 8 милиона богомолци.
Има 38 официални визити, 650 аудиенции и срещи с държавни глави и 212 аудиенции с министър-председатели. През 2002 г. посещава и България.
Провеждана политика
Оказаната подкрепа на дисидентите от бившия социалистически блок, и по-специално на полския синдикат Солидарност (Solidarność) и на Лех Валенса имат важна роля за събарянето на комунистическите режими в Източна Европа в края на 80-те години на 20 век.
Отношение към въпроси от областта на науката
1 май 1991 г. – провъзгласява енцикликата Centesimus annus, стогодишно честване на „Rerum Novarum“, в която има препоръки за знанията и организацията.
31 октомври 1992 г. – произнася се в полза на реабилитирането на Галилей, осъден от Инквизицията на смърт чрез изгаряне (клада).
22 октомври 1996 г. – признава в слово пред Академия на науките на понтификата, че теорията на еволюцията е „нещо повече от само хипотеза“.
14 септември 1998 г. – провъзгласява енцикликата Fides et Ratio за взаимовръзките между вяра, разум и философия.
Вижте също
Атентат срещу Йоан Павел II
Апостолическо поклонничество на папа Йоан Павел II в България
Религия
Християнство
Бележки
Външни препратки
Johannes Paul II., Vatikan
1: до 28 септември 1978
2: от 19 април 2005
|
{'title': 'WWW', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/WWW', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
WWW може да се отнася до:
www – част от име на конкретна машина (уеб сървър), използвана в системата за имена на домейните и уеб адресите,
World Wide Web – световната информационна мрежа уеб,
World
|
Wide Web Consortium – основната организация по стандартизация на уеб.
|
{'title': 'Момо Капор', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D0%BC%D0%BE%20%D0%9A%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Момо Капор е сръбски писател.
Биография
Момо Капор е роден през 1937 г. в Сараево. С малки прекъсвания, от 9-годишна възраст живее в Белград. Завършва живопис (1961) в белградската Академия за изобр
|
азително изкуство в класа на проф. Нелко Гвозденович. Известен е на югославската читателска аудитория като автор на тридесетина книги – романи, кратки разкази, пътеписи и художествени монографии, както и на приблизително същия брой драматизации. Произведенията му години наред са в списъците на югославските бестселъри.
Литературните критици и теоретици го считат за един от родоначалниците на „джинс-прозата“ в бивша Югославия, изтъквайки неговото майсторство в овладяване на кратките литературни форми.
Творчество
Той е автор на романите „Фолиранти“, „Провинциалист“, „Ада“, „Зое“, „Уна“, „От седем до три“, „Книга за оплаквания“, „Зеленото сукно на Монтенегро“, както и на двутомната хроника „Бележките на една Ана“ и „Хей, не съм ти разправяла за това!“. Неговите разкази и новели са събрани в множество сборници: „И други разкази“, „Лански снегове“, „101 разказа“, „Тя“, „Off разкази“, „Най-хубавите години и други разкази“, а пътеписите му са публикувани в книгата „Скитам и разказвам“.
„Ало, Белград“ е заключителната част на трилогията документални разкази за белградчани, техния град и живот в него, в която влизат още и книгите „Изток – Запад“ и „011“, публикувани в едноименната рубрика на страниците на вестник „Политика“.
В христоматията „Сантиментално възпитание“, освен изчерпателната студия за книгите, които са оказали влияние върху неговото поколение, публикува и сто откъса от тези произведения и сто кратки есета за тях.
Книгата му за деца и възрастни „Саня“, която е под формата на поетична книжка с картинки, днес се счита за своеобразна култова книга за млади. Подобна е и книгата „Леро – царят на пеперудките“, писана и рисувана повест за бедно херцеговско момче, което в Белград става прочут майстор в изработването на папийонки.
В книгата „Сто седмици блокада“ (1994), авторът публикува хроника на блокадата, под която се оказа неговата страна.
„Спомените на един рисувач“ представляват комбинация от мемоарна проза, документален роман и художествена есеистика.
Момо Капор е и автор на голям брой документални филми и телевизионни предавания, а по негови сценарии са снимани и няколко пълнометражни игрални филма. Неговите романи „Уна“ и „Книга за оплаквания (Досието Шломович)“ са екранизирани; първият – под същото заглавие, а вторият – като „Дарител“.
Илюстрирал е голям брой свои и чужди книги и е правил изложби както в страната, така и в галерии в Ню Йорк, Бостън, Женева, Брюксел.
Превеждан е на френски, немски, полски, украински, чешки, унгарски, шведски и български език.
Сборникът разкази „Смъртта не боли“ се ражда по време на военните събития в Босна, Херцеговина и Краина, където Момо Капор е военен репортер, а романът „Хубав ден за умиране“ е писан по време на седемдесет и осемте дена бомбардировки над Белград.
„Сараевската трилогия“, съставена от романите „Пазителят на адреса“, „Последният полет за Сараево“ и „Хроника на изгубения град“ е писана почти тридесет години – времето, през което на нейния автор е била отнета възможността да види родния си град, от който пристига в Белград като деветгодишно момче. Тази трилогия обхваща времето от младостта на писателя до художественото му съзряване („Пазителят на адреса“), периода на последната война („Последният полет за Сараево“) и накрая – окончателното загубване на този красив и мъгловит котловинен град, чиито мириси, лица и места се преплитат във всеобщото изгнаничество в „Хроника на изгубения град“.
Външни препратки
Игор Мандич, Градската митология в прозата на Момо Капор
Югославски писатели
Сръбски автори на разкази
Сръбски романисти
Сръбски сценаристи
Сръбски журналисти
Военни кореспонденти
Колумнисти
Сръбски мемоаристи
Сръбски художници
Родени в Сараево
Починали в Белград
Починали от рак
|
{'title': 'Кратно', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Кратно се нарича цяло число, което се дели на друго число без остатък.
Определение: Едно цяло число c се нарича кратно на друго цяло число a, ако съществува такова цяло число b, така че
c = a × b.
|
Например числото 32 е кратно на 2, 4, 8, 16 (1 и 32 са „тривиални“, тъй като всяко число се дели на 1 и на себе си), а числата 1, 2, 4, 8, 16 и 32 са делители на 32. Число, което е кратно само на 1 и на себе си, се нарича просто число, а което е кратно на поне едно просто число по-малко от него се нарича съставно число.
Четност
Четността е особен случай на кратност на числото 2, т.е. числата, при чието деление на 2 се получава друго цяло число без остатък, са четни.
Вижте също
Най-малко общо кратно
Източници
Теория на числата
|
{'title': 'Езикознание', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Езикознанието (или още лингвистиката) е наука, изучаваща естествените езици. Тя обхваща няколко подобласти, най-общо разделяни на изследване на структурата на езика (граматика) и на смисъла на езикови
|
те единици (семантика и прагматика). Най-често се приема, че езикознанието спада към социалните и хуманитарните науки, но то е сложна дисциплина, която включва много поддисциплини, като някои от тях използват методи от естествените науки (например фонетиката и лингвоакустиката разчитат на изследвания по физика (включително биофизика и психофизика)) и от формалните науки (например в езиковата морфология, в компютърната лингвистика и в математическата лингвистика намират приложение методи от логиката, математиката и информатиката).
Граматиката включва морфологията (образуването и състава на думите), синтаксиса (правилата, по които думите се съчетават в изрази и изречения) и фонологията (звуковите системи и абстрактните звукови елементи). Фонетиката е свързана с фонологията, клон на езикознанието, занимаващ се със свойствата на говорните звуци (фонеми), неговорните звуци и механизмът, по който те се създават и възприемат.
Други подобласти на езикознанието са еволюционната лингвистика (изучава произхода на езиците), историческата лингвистика (промените в езиците), социолингвистиката (връзката между вариантите на езика и структурата на обществото), психолингвистиката (психологическото интерпретиране на езика), невролингвистиката (физиологичното интерпретиране на езика в мозъка) и други.
Историческо развитие и школи
Макар че изучаване на езика имаме още от времето на Аристотел, съвременната наука за езика се развива от ренесансовия бум на хуманитарните науки, като тогава названието е било филология, което в България днес е придобило по-общ смисъл на университетска дисциплина на изучаване на език и литература. Първото текстово споменаване на думата „филология“ датира от 1716 г., а лингвист, като някой, който изучава езика, датира от 1641, а първо споменаване на лингвистика има от 1847.
Основните принципи на съвременното езикознание започват да се изясняват още през 19 в. Ян Бодуен дьо Куртене изгражда първата теория за фонемата. Смята се, че Фердинанд дьо Сосюр е основател на системно-структурния подход и синхронизма в езикознанието. В първата половина на 20 в. е оформен сбор от много школи, представящи структурното езикознание, което разчленява езика на слоеве, всеки от които се изучава от дадена дисциплина. Едно от основните негови направления е Функционалната лингвистика (Пражки лингвистичен кръжок, Вилем Матезиус, Андре Мартине, Роман Осипович Якобсон, княз Николай Сергеевич Трубецкой), която разглежда езиковите явления от гледна точка на функцията, която изпълняват, без да се пренебрегва смисловата им страна. Глосематиката (Копенхагенска школа) разглежда езика като система на „чисти отношения“, без оглед на материалната субстанция. Трето голямо направление е американският структурализъм, насочен утилитарно в своите езиковедски изследвания – дескриптивна лингвистика (Леонард Блумфийлд), генеративна граматика и транформационен анализ (Ноам Чомски). Лондонска лингвистична школа признава за функционално значимо само това, което има формално изразяване.
Общо и частно езикознание
Виж още Теоретична лингвистика.
В езикознанието се изучават общите особености на езика. „Общото езикознание“ изследва „същността и природата на езика“ (понятия като същност и природа на каквото и да е било са отхвърлени от модерната философия – виж деконструкция и Дерида в частност по въпроса същност и природа на езика); „проблема за произхода“ (Шлайхер); общите закони на „развитие и функциониране на езика“; проблема за „връзката между език и общество“, „език и мислене“ (виж статията за Език); „произход и развитие на писмото“ (Писменост); „езика като знакова система“; намира мястото на езика сред останалите знакови системи (виж семиотика); изучава елементите, от които се изгражда знаковата система; правилата, според които се установяват връзките между елементите на системата, методите за използване и определяне границите на тяхното приложение.
Частното езикознание изучава конкретен отделен език или още група от близкородствени езици. Например руски или съответно славянски езици. Начините на изучаване са:
„синхронно“ (описателно) – даден език на определен етап от неговия развой, понятие въведено за пръв път от Фердинан дьо Сосюр, (вижте „Структурно езикознание“);
„диахронно“ (историческо) – проследява развитието на езика през по-продължителен период от време. В неговите рамки се обособява сравнително-историческото езикознание, което разкрива историческото минало на близкородствените езици по пътя на съпоставянето им. Диахронното изучаване на езика става особено значимо около работите на младограматиците. Тъй като езикознанието или науката въобще за езика съществува още от древността, например – тогава езикът се е изучавал само синхронно;
„сравнително“ – обикновено се има предвид сравнително-историческо, но има и сравнително-синхронно.
Деление
Философия на езика. Изследване на „езика в същността му“ като език-явление и разкриване на началната му природа, разбирана като негова иманентна същност – лингвофилософия, или може също от страна на философията като философия на езика в съчетание с философия на ума (philosophy of mind, UK), лингвономинация (изследва проблемите на означаването; ономасиология), лингвоакустика.
Изследване на „езиковата система като структура“, т.е. езика и неговата системно-структурна същност; разкрива се функцията на всеки езиков елемент спрямо останалите – фонология с фонетика; морфология и синтаксис – обединени от граматика, лексикология, семантика.
Според различните течения в езикознанието семантика или се поставя извън от или се интегрира в другите големи категории – лексикология, морфология, синтаксис. По същия начин някои лингвисти предпочитат да говорят за морфосинтаксис, отколкото напълно да разделят областите морфология и синтаксис, на базата на които се правят училищните граматики.
Класически се говори за нива на езика – лексикално, морфологично и т.н. И тези нива се изучават от съответните дисциплини.
Стилистика – изследва „езиковите единици във функционален план“ (начин на използване и разслояване) и реализацията им на речеви единици (като резултат на подбор) – функционална стилистика (изследва и описва системата от стилове на езика), лингвостилистика (стилистика на езиковите единици), текстостилистика, стилистика на художествената реч.
Изследване на езика в неговите „съотношения с други системи“ – неезикови (социални, психофизиологични), езикообслужващи (жестове и мимики, писменост), езикоподобни (изкуствен език) – социолингвистика, психолингвистика, лингвистична география (ареална лингвистика/лингвогеография), диалектология, лингвографология, паралингвистика (неезикови средства, участващи в речевото съобщение), интерлингвистика (с предмет изкуствените езици).
Изследване на езика в „съотношението му с друг език“ на родствена или неродствена основа – лингвогенеалогия (съпоставя език и език на родствена основа), лингвоконтактология (език/език на контактна основа), лингвотипология (език/език на неродствена основа), класификационна лингвистика (класифицира езиците на неродствена основа), универсална граматика.
Методи и приложения
Лингвометодология – езикът като обект на лингвистиката се изследва чрез определени методи – компаративна (сравнителна) методика (същността на сравнително-историческия метод, откъм неговата теоретично-приложна същност), математическа лингвистика (възможностите с математически методи да се изучава и описва езика), глотометрия (измерване на езика чрез математически методи), експериментална лингвистика.
Приложна лингвистика – възможностите за приложение на постижения на лингвистиката в практиката – традиционно-приложно езикознание (чрез различни конкретни дисциплини се решават практически задачи за използване на езика), съвременно-приложно езикознание, лингводидактика (методика на обучение по роден и чужд език), усвояване на езици, езиково развитие, невролингвистика, компютърна лингвистика.
Лингвистична историография – история на езикознанието.
Лингвистична систематика – определя езика като предмет на езикознанието, възможните аспекти на неговото изследване като обект, изяснява съотношението между лингвистичните дисциплини и въз основа на определени критерии ги обединява в раздели и клонове.
Бележки
Литература
Владимир Георгиев, Иван Дуриданов. Езикознание: Учебник за университетите. – София: Наука и изкуство, 1959. – 354 с. (първо издание)
Victoria Fromkin, Robert Rodman, Nina Hyams. An Introduction to Language. 9th Edition. Cengage Learning, 2010. ISBN 978-1-4282-6392-5.
Мария Попова, Борислав Попов, Екатерина Петкова, Кристияна Симеонова, Адриана Христова. Терминологичен речник по хуманитарни науки.Издателство „Наука и изкуство“. С., 2007, 497 стр.
Лилия Илиева. Увод в общото езикознание. Благоевград, Университетско издателство „Неофит Рилски“, 2000 г.
Вижте също
Език
Книжовен език
Дума
Лингвистични методи
Част на речта
Външни препратки
Българска електронна лингвистична библиотека
linguistlist.org
|
{'title': 'Старобългарски език', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Старобългарският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език.
В старите паметници първоначално е наричан ѩзꙑкъ словѣньскъ – славянски език, а впоследствие ѩзꙑкъ блъгарьскъ – български е
|
зик. Извън България е известен с наименования като староцърковнославянски, старославянски и др. Църковнославянският език, развил се от старобългарския, и до днес е каноничният език на православните славянски църкви и се употребява в различни униатски църкви.
Старобългаристика
От изследователите този език е наричан различно. Йерней Копитар и Франц Миклошич го наричат „старословенски език“, тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в Панония. А. Х. Востоков въвежда през 1820 г. термина „старославянски език“, който днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература. Аналогично са образувани наименованията фр. le vieux slave, лат. palaeoslavica. Йозеф Добровски в „Institutiones linguae slavici dialecti veteris“ (Студия върху стария диалект на славянския език) (1822) открива в този език „старосръбско наречие“. Но още в първата половина на 19 век Юрий Венелин (1829), Аугуст Шлайхер, Мартин Хатала и Леополд Гайтлер виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на българския език. Те въвеждат наименованието „старобългарски език“ (рус. древнеболгарский, нем. Altbulgarisch), възприет изцяло в България. В съвременното езикознание освен термина „старобългарски език“ са разпространени и названията „старославянски език“ и „староцърковнославянски език“.
Според Венелин: „Кирил и Методий превели Св. Писание не на някакъв друг език, а само и единствено на български, именно на български, или което е същото, църковният език, използван днес в Русия, Унгария, Сърбия, Далмация и в самата България, е български език...“
Някои учени са на мнение, че науката за този език трябва да изследва само паметниците от т.нар. „канон“, т.е. езика на произведенията, най-тясно свързани със св. Кирил и Методий и книжовната им дейност, противопоставяйки се на езика на произведенията, произлезли от българските просветно-културни кръгове. Но това е явно едностранчиво схващане на въпроса за същността и обхвата на първия писмено засвидетелстван славянски език. Дали този език може да бъде наричан Кирило-Методиев? От ръката на братята няма стигнали до нас произведения, а т.нар. „канон“ откриваме в паметници, отстоящи най-малко 50 – 60 години от времето на първоучителите. А за това време са настанали някои промени не само в говоримата, но и в писмената реч. Следователно, езикът на Кирил и Методий може да бъде реконструиран приблизително по преписите на произведенията им, но достоверността на реконструкцията на техния език няма абсолютни документални доказателства, както например, и на по-ранния, праславянски език. Това е достатъчно, за да не обозначаваме езика на първите славянски писмени паметници с термина „Кирило-Методиев език“. Що се отнася и до термините „старославянски“ и „старочерковнославянски“, те също не отговарят на същността и етническата основа на този език. Направени са много изследвания и българската етническа основа на езика от дошлите до нас първи славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за българската етническа основа на тези паметници откриваме в областта на фонетиката (в рефлексите на праславянските съчетания *tj, *gtǐ, *ktǐ, *dj и в широкия гласеж на ятовата гласна), в областта на лексиката (в заемките на някои гръцки думи от народния гръцки език, с който само българските славяни са били в пряк контакт, а това са думи като сѫбота (събота) от σάμβατο, а не от σάββατον) и в областта на синтаксиса:
употреба на дателен притежателен падеж при лични местоимения и съществителни: ; ;
описателно бъдеще време с глагол ;
употреба на сравнителна форма (по-малък) в значение на по-млад.
Освен това езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно „среднобългарски“. А щом бива признато съществуването на „среднобългарски“ и „новобългарски език“, то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича „старобългарски“, а не „старославянски“ или „старочерковнославянски“, тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът „старославянски“ може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът „старочерковнославянски“ навежда на мисълта, че този език е служел само за черковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди. Що се отнася до опонирането на термина „старобългарски език“ с твърдението, че може да се стигне до смесване с езика на Аспаруховите сънародници, то не може да бъде убедително, тъй като последният бива наричан в науката „прабългарски“ (протобългарски, първобългарски).
От всичко казано дотук можем да направим следните изводи:
Науката за старобългарския език има за предмет изучаването на езика на първите славянски писмени паметници, т.е. сравнително-историческата реконструкция на старобългарската граматика (на мъртвия език, възникнал през 9 век и оставил паметници от 10 – 12 век).
При изследването на старобългарския език трябва да се имат предвид езиковите му средства, еволюцията им от праславянски до първото им писмено засвидетелстване, степента на диалектната диференциация в късния праславянски, в старобългарски и в новобългарски; литературните стилове и школи в старобългарски, т.е., по-широко разглеждане на старобългарския език, излизайки от рамките на „канона“. Затова старобългаристиката не може да няма връзки и с други научни дисциплини, на първо място с общото и индоевропейското езикознание.
Старобългарският език, благодарение на древността си, наред със санскрит, гръцки, латински, готски и други древни писмени индоевропейски езици, дава изключителен материал при реконструкцията на т.нар. индоевропейски праезик, незасвидетелстван писмено.
Изучаването на старобългарския език лежи в основата на цялата славистична наука, за която делото на първоучителите Константин-Кирил Философ и Методий е от първостепенно значение. Старобългарският език първо служи при възстановяването на предполагаемия праславянски език. От него се изхожда и при сравнително-историческото проучване на славянските езици. В него се отразява мисленето и светогледа на говорещия на него народ. Той е огледало и на социалната история и етногенезиса на българския народ в древността. Това се открива най-вече в лексиката. Значи, старобългарският език е ценен източник за изследователите на етническата и социалната ни история. Археологията и старобългарският език също са свързани, тъй като са открити немалко (повече от 30) епиграфски паметници с надписи на този език. Изследователите на старата българска литература трябва добре да познават езика на първите паметници, цялото му богатство и сила, за да се получи вярна представа за художествения принос на старите ни автори и преводачи.
При изследването на старобългарския език от немалко значение са и научни дисциплини като топономастиката, диалектологията и лексикологията, включени в балканското и славянското езикознание, защото именно в диалектите и изобщо в езиците на балканските народи са се запазили много славянски думи (с произход от българските славяни), които имат звучене по-близко до старобългарското – със запазени носовки и неметатезирани групи с плавни съгласни и др. Българската топонимия и диалекти също дават (след строго научни изследвания) много данни за старобългарския език, дори и за предписмения му период (достатъчно е да споменем топонима Варна с неметатезирана група CorC).
История
Изграждане
Докато за историята на българския език и българските народни говори, за славянското и индоевропейското сравнително-историческо езикознание езикът на старобългарските паметници има значение като отражение на един народен език, говорен от древно славянско население през Средновековието, то за историята на книжовните езици, за историята на културата и литературата старобългарският език представлява голям интерес като език на една стара писменост. Старобългарският език, след старогръцкия и латинския, е третият език, който през средните векове в Европа е бил употребяван в богослужението, администрацията, на който е била създадена поезия, философска, научна и юридическа литература. Създаден на народна основа, старобългарският език като всеки книжовен език е трябвало да бъде обогатен и приспособен да изпълнява сложни функции. Нужни са били нови думи за абстрактни понятия, нужни са били и много нови религиозни, философски, научни, морално-етични, административни термини. Обогатяването на народния език е ставало главно по три начина:
Обогатяване с ново значение на съществуващи народни думи. Така например думата просвѣщение първоначално е имала конкретното значение 'осветяване, просветване'. В старобългарските паметници откриваме само нейното абстрактно значение. В нов смисъл се употребяват многобройни подобни думи, най-често отглаголни съществителни: създание, прѣложение 'превод', знамение. В християнски смисъл се е променило значението на думи като небо, отьць, мѫченикъ, правьда, отъпоущение и др.
Заемане на чужди думи. Една голяма част от старобългарската книжнина представя преведена от гръцки църковна литература и произведения на византийските писатели. Това довежда до появата на редица гръцки думи или латински и еврейски думи, възприети чрез гръцкия език. Гръцки думи са: евангелие, ангелъ, дѣволъ, апостолъ, архиереи. От еврейски произход са думи като пасха, аллилоуꙗ, вельзѣволъ 'дявол'. От латински проникват думи като кинъсъ 'данък', коустодиꙗ 'стража', оплатъ 'просфора, обреден хляб'. Част от тези думи са заети по време на мисията на св. св. Кирил и Методий сред западните славяни.
Създаване на нови думи. Чуждите думи са били избягвани чрез създаването на нови думи. Сред много от често употребяваните думи в нашето съвремие са и такива, които са възникнали в най-ранния период на формирането на старобългарския език. Това е например днешното благодаря (стб. благодарити), благодетел, благодат, светлозарен, безсмъртие, самовластен, лицемер, невъзможно, неръкотворен, милосърдие, недоумение и много други. Голяма част от тях са превод от гръцки: старобългарската зълодѣи, например, е буквален превод на гр. κακαῦρνος, добротворити съответства на гр. ἀγαθοποεῖν, доброродьнъ – на гр. εὐγενής. Наред с гръцките думи граматикиꙗ, риторикиꙗ, философиꙗ, в съчинението „Сказание за букивте“ от Черноризец Храбър откриваме славянските ꙃвѣздочьтение 'астрономия, букв. броене на звездите', землемѣрие 'земемерство, геодезия', двогласнаꙗ 'двугласна, дифтонг'.
Развитие
Успоредно с останалите славянски езици, след 12 век старобългарският език претърпява значителни промени, които са отразени съвсем оскъдно в писмените паметници. Беглото отразяване на фонетичното и морфологичното развитие на езика в паметниците с религиозен характер се дължи на силното влияние на кирило-методиевата традиция в средновековна България. В светски документи (грамоти на българските царе), надписи-графити, приписки (Битолски триод), паметници със светско съдържание (Троянска повест), както и в някои произведения с религиозен характер (Добрейшово евангелие, преписът на „Шестоднев“ от 1263 г.) тези изменения се долавят по-ясно. Между 12 и 15 век промените в старобългарския език засягат предимно следното:
Еровете в слабо положение (пред сричка, несъдържаща ерове, и в края на думата) загубват звуковата си стойност, а в силно се изясняват: ъ > о/ъ, ь > ъ/е. Така се появяват нови групи съгласни, които са нехарактерни за най-старите старобългарски паметници: кънѧsь > кнѧзъ, праздьникъ > праздникъ.
Смесване на носовките: носовите гласни (ѧ, ѫ) изравняват гласежа си след меки съгласни, а в някои говори съвсем изгубват носовия си призвук и се стига до характерната за паметниците от 13 – 14 век безразборна употреба на буквите ѧ и ѫ.
Разпад на склонението: Изместване на старобългарските паджени форми (родителен, местен) от съчетания на предлог и винителен или дателен падеж.
Показателните местоимения в задпоставно положение започват да се развиват като склоняем определителен член, макар че употребата му все още не е напълно граматикализирана.
Употреба на кратките форми на дателен падеж за изразяване на притежание.
Славянските деятелни причастия – сегашно (несѫштъ, двигнѫштъ), минало (рекъшии, четѣвъшии) – освен еловото причастие (реклъ, пеклъ) са напът да изчезнат напълно.
Изчезва сегашното страдателно причастие (хвалимъ, молимъ).
Супинът е заместен напълно от инфинитива, който към 14 – 15 век започва да се замества от съчетанието да + лични глаголни форми.
Бъдеще време се изразява чрез личните форми на сегашното време на глагола хътѣти + инфинитив, а впоследствие от да-конструкция с лични глаголни форми (хъштѫ да).
Формите на имперфекта започват да се образуват не от инфинитивната форма, а от основата за сегашно време (старобълг. плакати > плакаахъ, нести > несѣахъ, новобълг. плач-а > плачех, нося > носех).
Промяна при окончанията на формите на аориста под влияние на морфологични аналогии.
Започва образуване на ново глаголно спрежение по аналогия със старите атематични глаголи (быти > есмь, дати > дамь, іасти > іамь, имѣти > имамь) с харарктерната наставка за 1 лице, ед.ч. -м.
Развитие на нови местоименни форми с помощта на анафорични частици: тъ + и > тои, сь + и > сеи, които, тогова, този.
След 15 век се развива като отделна морфологична категория и миналото несвършено деятелно причастие (носел, четял).
Първите паметници на новобългарски език са дамаскините от 17 – 18 век.
Главни особености
Най-ранните писмени паметници на старобългарски език са от 10 – 11 век (надпис на чъргубиля Мостич, Ананиев надпис). През 9 – 11 век езикът е съвсем близък до останалите славянски езици, поради което старобългарските черковни текстове се използват от други славянски народи като руси и сърби със съвсем малки изменения: Остромирово евангелие от 1056 г. и Симеонов сборник 1073/6 г. за руска редакция; Мирославово евангелие от 12 век за сръбска редакция.
Старобългарският език в периода 9 – 11 век притежава следните най-важни особености.
Фонетика
Запазване на праславянската система от гласни звукове, включително еровите (ъ, ь) и носовите гласни (ѧ, ѫ).
Почти не са засегнати от нови морфологични аналогии резултатите от третата палатализация: виждѫ < *vidjon при новобълг. (да) видя, нарицати при новобълг. наричам.
Още е в сила законът за отварянето на сричката.
Широк изговор на дългото ē (ѣ).
Особен рефлекс на праславянските съчетания *tj, *dj > шт, жд.
Морфология
Налице е богата именна система (13 склонения; 7 падежа – именителен, родителен, винителен, дателен, творителен, местен, звателен; 3 числа: единствено, двойствено, множествено), която в повечето съвременни славянски езици е опростена. Типовете склонения обикновено се класифицират според индоевропейската и праславянска основа – основи на гласна (-o-, -a-, -ja-, -i-, -u-) и съгласна (-n-, -nt, -men, -s, -r, -ŭ).
Лични местоимения има само за 1-во и 2-ро лице. В ролята на местоимения за 3-то л. се използват показателните онъ, тъ, от които произлизат днешните местоимения за 3-то л. той и он. Ролята на притежателно местоимение за 3-то л. се изпълнява от възвратно местоимение свои.
Всяко прилагателно име притежава 2 форми: кратка и дълга или определена. Дългата форма се получава от кратката с добавяне на анафоричното местоимение -и (новъ > новъи). Кратките форми се скланят като съществителните имена от съответните основи. Първоначално в дългата форма именната и местоименната част се скланят поотделно, но впоследствие се сливат и образуват нов тип склонение.
Налице е богата глаголна система (4 спрежения на тематичните глаголи и друго за малкото на брой атематични глаголи, форми за двойствено число, 6 времена, 2 глаголни вида – свършен и несвършен).
Употребяват се 3 прости глаголни времена – сегашно, минало свършено (аорист), минало несвършено (имперфект) и по-рядко 3 сложни глаголни времена – минало неопределено (перфект), минало предварително (плусквамперфект), бъдеще предварително. Бъдещето време се изразява с формата за сегашно време на глаголи от свършен вид, както и в повечето съвременни славянски езици.
Старобългарският език познава 3 наклонения (изявително, повелително и условно). Индоевропейското подчинително наклонение (конюнктив) е изгубено напълно, както и индоевропейският страдателен залог, изразяван посредством възвратнопричастни форми.
Налице са разнообразни нелични глаголни форми – инфинитив (чисти), супин (чистъ), сегашно деятелно и страдателно причастие (четы/четѫщии, четимъ), минало деятелно и страдателно причастие (четѣвъ/четѣвъшии, четенъ), елово причастие (челъ).
Писменост
Примери
Вижте също
Редакции на старобългарския език
Старобългарски писмени паметници
Старобългарска азбука
Литература
Граматика на старобългарския език, БАН, София, 1993
Увод в изучаване на южнославянските езици, БАН, София, 1986
Велчева, Боряна. Старите български ръкописи и техният език (Библиотека Родна реч омайна). София, 1983, стр. 32 – 49
Гълъбов, Иван. Старобългарски език с увод в славянското езикознание, София, 1980
Добрев, Иван. Старобългарска граматика – теория на основите, София, 1982
Дуриданов, Иван. Граматика на старобългарския език. Фонетика. Морфология. Синтаксис. (Гл. ред. и автор) – София, 1991, стр. 16, 87 – 97, 538 – 539, 549 – 557
Дуриданов, Иван. Старобългарският език в синхрония и диахрония. В: Славянска филология: Т. 19. Езикознание. – София, 1988, стр. 5 – 18
Милетич, Любомир. Старобългарска граматика с кратък сравнителен оглед към новобългарския език. За средните учебни заведения. Девето издание. София, Държавна печатница, 1923 djvu файл на сайта miryan.org
Мирчев, Кирил. Старобългарски език – кратък граматичен очерк, София, 1972
Младенов, Стефан. История на българския език, БАН, София, 1979
| Прочетете книгата онлайн
Vittore Pisani. „Old Bulgarian Language“. Sofia, Bukvitza, 2012. ISBN 978-954-92858, English, Bulgarian, Italian
Източници
Външни препратки
Най-важни синтетични ръководства по старобългарски
|
{'title': 'Павел Яблочков', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BB%20%D0%AF%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Павел Николаевич Яблочков (14 септември 1847 - 31 март 1894) е руски електроинженер и изобретател.
Роден е в село Жадовка (днес Яблочково), Сердобски уезд, Саратовска губерния (днес в Сердобски район
|
, Пензенска област), получава образованието си в Санкт Петербург.
През 1871 г. той е назначен за директор на телеграфните линии между Москва и Курск, но през 1875 г. се оттегля от този пост, за да се посвети на изследователска дейност върху електрическо осветление чрез дъгови лампи, която той вече бил започнал.
През 1876 г. отива в Париж, до края на същата година изобретява прочутите „свещи на Яблочков“. Неговата система за осветление става много популярна, но нейното място било постепенно изместено и повече не се използва.
Яблочков прави и други електрически изобретения, но умира в бедност в Русия на 31 март 1894 г.
Идеята за трансформатор е дадена и използвана за пръв път през 1876 г. от него във връзка с необходимостта от „делене на светлината“ при употребата на неговите „свещи на Яблочков“. Трансформаторът на Яблочков наподобява индукционна бобина.
Бележки
Починали в Саратов
Хора от Пензенска област
Руски електроинженери
Руски изобретатели
Радиоинженери
Руски масони
|
{'title': 'Ъптон Синклер', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AA%D0%BF%D1%82%D0%BE%D0%BD%20%D0%A1%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BB%D0%B5%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ъптон Синклер (1878 – 1968) е американски писател, чиито произведения отразяват социалистическите му възгледи.
През 1930 г. Синклер заявява: „Моята кауза е каузата на човек, който не е бил победен до
|
сега и чието съществуване има една-единствена, от Бога дадена, свещена цел“. Един от най-известните му романи е „Джунглата“ (1906). Публикуването му става повод за правителствено разследване на условията в месопреработвателните фабрики на Чикаго. Произведенията на Синклер се четат и днес, когато писателите с леви убеждения не са особено популярни нито на Запад, нито на Изток.
Биография и творчество
Ъптон Синклер е роден в Балтимор, Мериленд. Десет години след раждането му семейството се премества в Ню Йорк. Бащата е алкохолик и човек на живота, майката – пълна негова противоположност – притеснителна, мрази алкохола, не пие дори чай и кафе. Животът им е труден и несигурен. Подрастващият Синклер намира утешение в книгите. Започва да пише още на 15-годишна възраст. С писане на хумористични и публицистични материали сам се издържа в Ню Йорк Колидж. През 1897 г. влиза в Колумбийския университет, като всяка седмица пише по една новела за различни младежки списания. „Имах две секретарки на пълно работно време. Единият ден им диктувах, на другия ги оставях да препишат стенографските си записки“, разказва по-късно Синклер. По същото време учи френски език самостоятелно и само след шест седмици започва да чете френски автори в оригинал. Продуктивността на Синклер е голяма през целия му живот – публикувал е почти 100 книги.
През 1900 г. Синклер се жени за Мета Х. Фулър; дъщеря на приятелка на майка му. Бракът е нещастен и завършва с развод през 1911 г. В романа „Пролетно време и жътва“ (Springtime and harvest) (1901 г., второ издание под заглавие „Цар Мидас“) Синклер разказва историята на двама безпарични влюбени. Финансовите затруднения на Синклер, особено след раждането на сина му Дейвид, идват най-вече от категоричния му отказ да изкарва пари по друг начин, освен с писане. „Дневникът на Артър Стърлинг“ (1903) е роман за проблемите на един отхвърлен поет, отразяващ личните преживявания на Синклер. През 1904 г. писателят започва да чете „Апел към разума“ – популистки социалистически седмичник и се ориентира към реалистичен стил. Макар често да е характеризиран като „революционер“, Синклер никога не е бил комунист. Нещо повече, през 1934 г. – точно когато левите идеи печелят все повече привърженици в САЩ – Синклер напуска социалистическата партия.
Пробивът за Синклер идва през 1906 г. с романа „Джунглата“ – натуралистично описание на лошата хигиена и тежките условия на труд в месопреработвателните фабрики на Чикаго. Йургис Рудкус, главният герой, е млад литовски емигрант, който пристига в Америка с мечти за свобода и големи възможности. Йургис започва работа в прочутите чикагски кланици. Отначало е доволен и се учудва, когато работниците около него казват, че мразят работата си. Постепенно Йургис загубва оптимизма си сред мръсотията в цеха и мизерията на работническата надница. В края на романа главният герой става социалист. Книгата донася слава и пари на Синклер и води до приемането на нов Закон за чистотата на храните през 1906 г. Президентът Теодор Рузвелт получава по 100 писма на ден, в които се настоява за реформи в месната промишленост, а Синклер е извикан в Белия дом. С постъпленията от романа Синклер основава социалистическа комуна за писатели. Комуната изгаря при пожар следващата година. Останал отново без пари, при това страдащ и от стомашни проблеми, Синклер се увлича по учението на Бернар Макфадън и цял живот остава привърженик на необичайни хранителни навици.
„Джунглата“ дава тон за следващите произведения на Ъптон Синклер. Своите естетически разбирания Синклер излага в „Изкуството на Мамона“ (Mammonart) (1925) – история на връзките между хората на изкуството и управляващите, в която той заявява, че цялото изкуство е пропаганда. Следват книги, които анализират групи от хора, промишлени отрасли и цели региони. „Метрополис“ (The Metropolis) (1908) е портрет на модното нюйоркско общество. „Цар Въглен“ (1917) е история на миньорската стачка през 1914 г., когато заможен млад човек се изказва в защита на работническите профсъюзи. „Петрол“ (1927) се счита за една от най-добрите книги на Синклер. Бъни Рос – главният герой, е син на богат нефтен магнат, а приятелят му – Пол Уоткинс е син на беден животновъд, който отглежда кози. Бъни става „червен милионер“, а Пол – ръководител на стачка. „Бостън“ (1928) е за съдебния процес Сако-Ванцети, предизвикал гневни изблици и протести из цялата страна през 1920 г. Много други писатели също се изказват в защита на двамата екзекутирани имигранти анархисти. По време на Първата световна война Синклер се изказва в защита на участие на САЩ в конфликта. По-късно променя възгледите си за войната. По време на Студената война започва кореспонденция с Алберт Айнщайн и Робърт Опенхаймер, за да напише роман за атомната бомба.
„Човекът е странно животно, създаващо си още по-странни представи само за себе. Обиден от маймунския си произход, той се опитва да отрече животинската си природа и се мъчи да се убеди, че нито е ограничен от слабостите си, нито го засягат последствията.“ („Ползата от религията“, 1918)
През 1912 г. Синклер пътува из Европа със своя син. След завръщането си в Америка, се жени за Мери Крег Кимброуит, с която живее до смъртта ѝ през 1961 г. Третата му съпруга, Мери Елизабет Уилис, умира през 1967 г. През 1934 г. Синклер се кандидатира за губернатор на Калифорния. Събира 900 000 гласове, но не спечелва изборите. Противникът му, консерватор, организира кампания срещу него, като го нарича поддръжник на свободната любов и радетел за национализация на децата.
До края на 30-те години Синклер се занимава не само с писане. Той експериментира с телепатия и написва книга за психичните феномени – „Мисловно радио“ (Mental Radio) (1930). Сергей Айзенщайн, който се опитва да снима филми в САЩ и Мексико, намира спонсор в лицето на Синклер. Заедно започват филма „Вива Мексико“, но после се скарват. „Кралят на колите“ (The Flivver King) (1937) – един от най-значимите романи на Синклер от 1930-те, е използван от профсъюзите по време на кампанията срещу Форд Мотър Къмпани.
През 1940-те Синклер отново печели широка читателска аудитория с многотомното си произведение „Лани Бъд“, обхващащо 11 съвременни исторически романа с общо над 10 000 страници. Главният герой – син на военен магнат, винаги успява да се озове в центъра на важни исторически събития. Той обикаля света и се среща с Хитлер, Гьобелс, Херман Гьоринг и Франклин Рузвелт. Първата книга от поредицата, „Краят на света“ (1940) описва събитията в живота на Бъд между 1913 и 1919 г. Клемансо, Лойд Джордж и Удроу Уилсън са сред реалните исторически личности в романа. В „Между два свята“ (1941) Лани Бъд интервюира Мусолини и чете „Държавата и революцията“ на Ленин. „Зъбите на дракона“ (1942) е за възхода на нацизма в Германия. Този роман печели наградата Пулицър през 1943 г. – единствената голяма награда на Синклер. Последният роман „Завръщането на Лани Бъд“ (1953) описва враждебните настроения на САЩ срещу Съветска Русия.
През 1960 г. Синклер публикува „Моят живот в писма“ (My Lifetime In Letters), а автобиографията му излиза през 1962. „В политиката и икономиката“ казва той, „вярвам в същото, в което съм вярвал през цялото време, откакто открих социалистическото движение в началото на века“.
Синклер умира в съня си на 25 ноември 1968 г. Ръкописите му се съхраняват в библиотеката на университета в Индиана.
Градът, номинално управляван от народа, се управляваше от олигархия бизнесмени. Огромна корумпирана армия осъществяваше трансфера на властта. Два пъти годишно, по време на изборите през пролетта и есента, милиони долари се осигуряваха от бизнесмените и изхарчваха от тази армия. Провеждаха се събрания, свиреха оркестри, свистяха ракети, раздаваха се тонове документи и резервоари напитки и десетки хиляди гласове се купуваха в кеш. И тази корумпирана армия трябваше, разбира се, да се издържа през цялата година. Лидерите и организаторите се издържаха директно от бизнесмените, градските съветници и законодатели – чрез подкупи, партийните представители – от сумите за кампаниите, лобистите и адвокатите на корпорациите – под формата на заплати, предприемачите – с работа, профсъюзните лидери на работниците – със субсидии, а вестниците – с реклама. (от „Джунглата“, 1906 г.)
Произведения
Литературни творби
Courtmartialed (1898)
Saved By the Enemy (1898)
The Fighting Squadron (1898)
A Prisoner of Morro (1898)
A Soldier Monk (1898))
A Gauntlet of Fire (1899)
Holding the Fort (1899)
A Soldier's Pledge (1899)
Wolves of the Navy (1899)
Springtime and Harvest – (1901) – издаден и като „King Midas“
The Journal of Arthur Stirling (1903)
Off For West Point (1903)
From Port to Port (1903)
On Guard (1903)
A Strange Cruise (1903)
The West Point Rivals (1903)
A West Point Treasure (1903)
A Cadet's Honor (1903)
Cliff, the Naval Cadet (1903)
The Cruise of the Training Ship (1903)
Prince Hagen (1903)
Manassas: A Novel of the War – (1904) – издаден и като „Theirs be the Guilt“
A Captain of Industry (1906)
The Jungle (1906)
The Overman (1907)
The Industrial Republic (1907)
Уолстрийт, The Metropolis (1908)
The Money Changers (1908)
Samuel The Seeker (1910)
Love's Pilgrimage (1911)
Damaged Goods (1913)
Sylvia (1913)
Sylvia's Marriage (1914)
Цар въглен, King Coal (1917)
The Goslins (1918)
Джими Хигинс, Jimmie Higgins (1919)
Debs and the Poets (1920)
100% (The Story of a Patriot (1920)
The Spy (1920)
The Book of Life (1921)
They Call Me Carpenter: A Tale of the Second Coming (1922)
The Millennium (1924)
The Goslings (1924)
Mammonart (1925)
Spokesman's Secretary (1926)
Money Writes! (1927)
Петрол, Oil! (1927)
Boston 2 vols. (1928)
Mountain City (1930)
Римски празник, Roman Holiday (1931)
The Wet Parade (1931)
American Outpost (1932)
The Way Out (1933)
Immediate Epic (1933)
The Lie Factory Starts (1934)
The Book of Love (1934)
Depression Island (1935)
Co-op: a Novel of Living Together (1936)
Гномобил, The Gnomobile (1936, 1962) – повест за деца
Wally for Queen (1936)
Те не ще минат!, No Pasaran!: A Novel of the Battle of Madrid (1937)
Кралят на индустрията, The Flivver King: A Story of Ford-America (1937)
Little Steel (1938)
Our Lady (1938)
Expect No Peace (1939)
Marie Antoinette (1939)
Telling The World (1939)
Твоят милион долари, Your Million Dollars (1939)
World's End (1940)
World's End Impending (1940)
Between Two Worlds (1941)
Dragon's (1942)
Wide Is the Gate (1943)
Presidential Agent, 1944)
Dragon Harvest (1945)
A World to Win (1946)
A Presidential Mission (1947)
A Giant's Strength (1948)
Limbo on the Loose (1948)
One Clear Call (1948)
O Shepherd, Speak! (1949)
Another Pamela (1950)
Schenk Stefan! (1951)
A Personal Jesus (1952)
The Return of Lanny Budd (1953)
The Cup of Fury (1956)
What Didymus Did (1954)
Theirs be the Guilt (1959)
Affectionately Eve (1961)
The Coal War (1976)
Автобиографии
The Autobiography of Upton Sinclair – с Maeve Elizabeth Flynn III. (1962)
My Lifetime in Letters (1960)
Документалистика
Good Health and How We Won It: With an Account of New Hygiene (1909)
The Fasting Cure (1911)
The Profits of Religion (1917)
The Brass Check (1919)
The McNeal-Sinclair Debate on Socialism (1921)
The Goose-step: A Study of American Education (1923)
Letters to Judd, an American Workingman (1925)
Mental Radio|Mental Radio: Does it work, and how? (1930, 1962)
Upton Sinclair Presents William Fox (1933)
We, People of America, and how we ended poverty: a true story of the future (1933)
I, Governor of California (and How I Ended Poverty (1933)
The Epic Plan for California (1934)
I, Candidate for Governor (and How I Got Licked (1935)
Epic Answers|Epic Answers: How to End Poverty in California (1935) (1934)
What God Means to Me (1936)
Upton Sinclair on the Soviet Union (1938)
Letters to a Millionaire (1939)
Пиеси
Plays of Protest: The Naturewoman, The Machine, The Second-Story Man, Prince Hagen (1912)
The Pot Boiler (1913)
Hell: A Verse Drama and Photoplay (1924)
Singing Jailbirds: A Drama in Four Acts (1924)
Bill Porter: A Drama of O. Henry in Prison (1925)
The Enemy Had It Too: A Play in Three Acts (1950)
За него
William A. Bloodworth, Jr., Upton Sinclair. Boston: Twayne Publishers, 1977.
Lauren Coodley, Upton Sinclair: California Socialist, Celebrity Intellectual. Lincoln, NE: University of Nebraska Press, 2013.
Ronald Gottesman, Upton Sinclair: An Annotated Checklist. Kent State University Press, 1973.
Harris, Leon. Upton Sinclair, American Rebel. New York: Thomas Y. Crowell Co, 1975.
Mattson, Kevin. Upton Sinclair and the Other American Century. Hoboken, NJ: John Wiley & Sons, 2006.
Jon A. Yoder, Upton Sinclair. New York: Frederick Ungar, 1975.
Източници
Външни препратки
Американски писатели
Американски романисти
Реализъм
Носители на награда „Пулицър“
Американски публицисти
Американски журналисти
Разследващи журналисти
Колумбийски университет
Диетолози
Американски социалисти
Членове на Демократическата партия (САЩ)
Балтиморци
|
{'title': 'Зоран Кривич', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%BD%20%D0%9A%D1%80%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D1%87', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Зоран Кривич () е скандален колекционер на картини от Хърватия. Той е автор и водещ на предаването „ТВ Аукцион“ (TV Aukcija) - в телевизиите „OTV“ (Загреб), „YU Info“ (Белград), „A1“ (Скопие), „M-SAT“
|
(Варна), както и в Словения, Босна и Херцеговина, Черна гора, Турция и др.
Според македонското он-лайн списание „Форум 77“ (16 февруари – 1 март 2001) това е копродукция, в рамките на която Зоран Кривич, колекционер от Загреб, продава картини чрез наддаване по телефона, пробутвайки на зрителите кич-варианти на творби от известни югославски и други (известни и неизвестни) източноевропейски художници.
Създател на ТВ „Аукцион“
Според думите на самия Кривич „Аукционът“ бил основан през 1978 г., когато авторът му бил едва на 17 години. В началото бил „радио-аукцион“. Тогава главният маркетингов трик бил размерът на картината. Например „Мерсад Бербер“, картина с размери 90x120 см, и още малко сведения за „замазване на очите“ и въдицата е хвърлена. Едва през 1990-те години Кривич започва да продава чрез телевизионен аукцион. Според писмо на зрител до хърватския „Виестник“ от 10 декември 1998 г., сега вече „става дума за визуална медия, значи има много предимства пред радио-аукциона, защото хората могат да видят за какво наддават, и „жътвата продължава“, хората гледат, но не виждат, а и водещият съвсем не се мъчи прекалено да им обяснява същността.“ Всъщност, Кривич продава т. нар. „авторски копия“, но не казва на зрителите.
Разследван на Балканите
Зоран Кривич е известен на всички полиции от балканските страни. През декември 1999 г. е възбудено наказателно преследване, респ. образувано е полицейско дознание срещу Зоран К., който показва картините по електронните медии, а ги продава по телефона. Полицейското дознание срещу Кривич извършили служители на Отдела за борба с организираната престъпност към Загребското полицейско управление, въз основа на донесения от двама граждани. Както съобщава Загребското ПУ, Зоран К. договаря по телефона продажбата по време на предаването, а след това на договорения адрес изпраща шофьор, който в колата си има друга картина, а не онази, която зрителят е избрал и купил според договарянето. По време на дознанието бил призован Мерсад Бербер, за да установи, дали става дума за негови графики или за фалшификати, а след сравнителен анализ заключил, че става дума за автентичен фалшификат, като освен това похвалил фалшификатора за достоверността.
Кривич се защитава в интервю пред хърватския в. „Национал“, че бил купил творбите на Бербер по каталог и че в серията, отпечатана през 1999 г. имало и няколко фалшиви графики, за които бил готов да върне парите на купувачите. „Картините не купувах директно от Бербер, защото Библиографският институт имаше задължението да продава неговите графики. Така и купих тези творби, за които съм платил по 800–900 марки“ – декларира Кривич.
Търсен от Словения
От февруари 2002 г. Зоран Кривич е търсен и от словенската полиция „за измами с произведения на изкуството“: „Словенската полиция, поради извършени вече множество наказуеми деяния, свързани с измама, провежда полицейско дознание срещу Зоран Кривич, гражданин на Република Хърватия, собственик на фирмата ЛЕУТ от Трогир. Наказуемите деяния е извършвал с помощта на аукциони, които организирал чрез различни локални радио и ТВ станции в Словения, и като продавал картини на известния художник от Босна и Херцеговина Мерсад Бербер, за които по-късно се оказало, че са фалшификати. Кривич фалшифицирал картини на Бербер с така наречената офсет техника и техника на ситопечат, и ги продавал на различни купувачи като оригинали. Заради подобни наказуеми деяния Зоран Кривич е арестуван от органите на Съюзна Република Югославия, които от своя страна са уведомили словенската полиция.“
В белградски затвор
През февруари 2002 г., след провеждане на серия аукциони в България, той бива арестуван в Белград. В искането за наказателно преследване се посочва, че Кривич закупувал ефирно време в локалните ТВ станции в Суботица, Нови Сад, Сомбор, Зренянин и в съюзната телевизия „Ю-инфо“, в което предлагал за продажба оригинални картини на Милан Коньевич, Мерсад Бербер и други, както и графики, за които се установило, че са фалшификати. От Кривич са конфискувани 15 картини, от които най-скъпо продадената е за 4000 ДЕМ.
По повод ареста на Зоран Кривич, в загребския „Национал“, бр. 327 от 19 февруари 2002 г., е отпечатана статията „Досие на измамник“, в самото началото на която се казва: „След като миналата седмица белградската полиция арестува за измама Зоран Кривич – международен измамник и контрабандист на произведения на изкуството, сръбската полиция даде нов тласък на обширното разследване на хърватската полиция, която вече години наред внимателно следи многобройните криминални деяния на Кривич. Хърватската полиция е възбудила 23 и наказателни преследвания. Тринайсет от тях се отнасят за наказуеми деяния, свързани с измама, седем – за непозволено използване на авторски творби, а три – за блудствени действия. Но въпреки твърдите доказателства за това, че многократно [през последните] десет години е продавал фалшифицирани произведения на изкуството и така е мамел наивните любители на изкуството, Зоран Кривич не е прекарал нито един ден в хърватски затвор. Този скандал, за който на хърватското правосъдие ще се подиграва цялата сръбска полиция, [най-накрая] предизвика хърватската главна прокуратура [да предприеме мерки]“.
Зоран Кривич излежава седем месеца в Белградския затвор. В затвора Зоран сам започва да рисува, за което му поставят прякора Пикасо. За времето, прекарано зад решетките, Кривич казва: „В затвора развих добър бизнес. Там продадох дори графики, които сам нарисувах. Най-много рисувах портрети на останалите затворници, но изработка на портрети искаха и надзирателите. Затова в затвора ме наричаха Пикасо.“
Пред български зрители
На българските зрители Зоран Кривич става известен още през 2000 г. чрез „ТВ Аукцион“, излъчван по варненската сателитна телевизия „М-САТ“. След като се изгубва за година и половина, Кривич отново се появява в началото на 2002 г. Според негово твърдение по телевизия „М-САТ“, по време на войната в Македония той е бил възпрепятстван да провежда аукциона си в България. От студиото на М-САТ заявява: „И, както сте информирани, вие знаете, че имаше война в Македония, и през това време, докато беше тази война, ние имахме проблеми със свързването на телевизиите в Македония, и сега, когато победихме, и свързахме отново тази верига на ТВ-Аукциона... и сега има и повече градове и в Югославия – Белград, Ниш и т.н., и ето ни тук, отново при вас.“ (синтаксисът – на З. Кривич).
Първият „ТВ Аукцион“ за 2002 г. по „М-САТ“ е обявен от Зоран Кривич за експериментален, т.е. той предлага на зрителите да купуват картини, а те могат да наддават от нула „точки“. Кривич обяснява на българските зрители: „Значи, първият, който предложи сто точки, в този момент той е новият собственик на картината, тъй като се тръгва от нула. Следващият, който предложи сто точки повече, той ще бъде тогава новият собственик. Ако няма следващ, той ще бъде новият собственик.“
В края на януари 2003 г. Зоран Кривич отново е в България. Но вече „славата“ му се е разнесла и той започва да се сблъсква с проблеми. Проиграва огромни суми на бинго, не плаща навреме на „М-САТ“, и, най-лошото, появяват се и първите купувачи, които си искат парите обратно. Такъв е случая с един богат бизнесмен от Якоруда, купил картина от хърватски художник, от Зоран Кривич наричан Петар Пинтарич, но най-вероятно става дума за известния хърватски художник Йосип Пинтарич-Пуцо. Значи, богатият бизнесмен от Якоруда купил графиката и след като шофьорът, който я докарал, си заминал, човекът с огромно разочарование забелязал, че това изобщо не е оригинал, а някакво нескопосно копие. Следват разговори по телефона, които убеждават Зоран Кривич да върне голямата сума, за да бъде потулен случаят.
„Lasting Fame“
Многократно продаваните едни и същи картини подсказват и на неспециалистите, че „оригиналите“ всъщност са повече от един! И това са картини не само на Мерсад Бербер, а и на „най-големия жив австралийски художник“ (според думите на Зоран Кривич) Чарлз Билич, Иван Лацкович-Кроата и много други. Освен с продажба на фалшификати, Зоран Кривич е скандално известен и със съдебно дело срещу сина на своя съдружничка, който му отнел насила голяма сума заради невърната от Зоран Кривич картина.
През ноември 2004 г. Зоран Кривич е арестуван в Загреб по обвинение за измама, повдигнато по искане на два хотела от Опатия, на които Кривич не платил сметките си за престой в тях през 2002 и 2003 г. Общинският съд в Опатия издава заповед за арест и Кривич е отведен в затвора в Риека. По-късно обаче съдът променя мярката му за неотклонение и го освобождава под парична гаранция. След редицата обвинения в измами с произведения на изкуството, това е първият случай на повдигане срещу Зоран Кривич на обвинение в измама поради неплащане на сметка в хотел.
Външни препратки
Зоран Кривич арестуван в Белград
Кривич продавал фалшификати с подписа на Бербер
Кривич Зоран – измами с произведения на изкуството
Ощетил ли е скандалният галерист Зоран Кривич галерията „ПО БОТА“ в Сплит?
Зоран Кривич на свобода
Плакатът, наречен картина
ТВ аукцион: Не е все едно дали ще купиш уникат или копие
Загребчанинът Зоран Кривич арестуван в Белград заради измама
Досие на измамник
Кривич се оля за n-ти път
От „Амбасадор“ излязох като Елтън Джон
Хърватски журналисти
Телевизионни водещи
Родени в Загреб
|
{'title': 'Таксидиот', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%B4%D0%B8%D0%BE%D1%82', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Таксидиот (от новогр. ταξιδιώτης, „пътник“) се нарича пътуващ православен монах, който събира помощи, доброволни пожертвувания за манастир. Същевременно таксидиотът изпълнява мисионерски и общопросвет
|
ителски функции, свързани най-вече с християнската религия. Според архимандрит Климент Рилец „изпращането на един манастирски брат за духовник (таксидиот) става след продължителна подготовка в манастира, при пълна телесна и духовна зрелост“, т.е. за тази мисия са определяни ерудирани и добре подготвени свещенослужители. Таксидиотската служба е най-разпространена по времето на Османското владичество и най-вече през Възраждането.
Таксидиотът е монах, който пътува и събира дарения за църквата или като Паисий Хилендарски, събирал информация за книгата си. Известни таксидиоти са Йосиф Брадати, Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Антим Видински, Иларион Макариополски.
Като съвременен пример за таксидиот, може да бъде посочен Дядо Добри.
Любопитно
Литературният герой „Рилският монах“ от романа „Железният светилник“ на Димитър Талев е таксидиот (макар да не е упоменат с този термин, а това да е указано описателно). В това произведение, в художествена форма и персонализирано, е представена будителската роля, която имат пътуващите монаси в българското общество преди Освобождението.
След смъртта на баща си, бъдещият български революционер Васил Левски, заживява и приема послушнически сан при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора (живее при него в периода 1855-1861 г.). Левски го придружава в таксидиотската му мисия в Ст. Загора през 1855-1858 г. На 7 декември 1858 г. в Сопотския манастир бъдещият апостол е подстриган за монах, а на следващата, 1859 г., е ръкоположен от пловдивския епископ Паисий в чин йеродякон.
Вижте също
Таксидиотска кутия
Източници
Външни препратки
„За институцията на таксидиотството“, Деян Енев, в. „Сега“, 2002 г.]
Православие
Духовенство
Религия
|
{'title': 'Кримска война', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D0%B8%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B0%20%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Кримската война (октомври 1853 – февруари 1856) е военен конфликт между Русия и съюз между Османската империя, Франция, Британската империя и Сардинското кралство.
Войната е част от дълъг конфликт ме
|
жду Великите европейски сили за влияние върху териториите на западащата Османска империя. Основната част на конфликта се развива на Кримския полуостров, но военни действия се провеждат и на Балканите, в Кавказкия регион, Балтийско море и Тихия океан.
В Русия е известна като Източната война (на руски: Восточная война), в Англия като Руската война (Russian war), в земите на Османската империя – като Севастополското мурабе.
Кримската война се разглежда като първата „модерна война“ с използване на технологични новости като железници и телеграф. Тя е и първата война, широко документирана с фотография.
Причини за конфликта
Към средата на 19 век Англия и Франция изместват Русия от близкоизточните пазари и поставят Османската империя под свое влияние. Император Николай I не успява да се договори с Англия за разделяне на сферите на влияние в Близкия изток и затова прибягва към пряк натиск върху Османската империя, за да запази своите икономически интереси на Черно море и да укрепи влиянието си на Балканския полуостров. Англия и Франция от своя страна спомагат за изострянето на конфликта, разчитайки на откъсването на Крим и Кавказ от Русия.
Непосредствен повод за войната е спорът за контрола над светите места в Йерусалим. За да укрепи своята власт след преврата на 2 декември 1851 г., френският император Наполеон III иска от Османската империя да го признае за суверен на светите земи. Позовавайки се на Кючуккайнарджийския договор от 1774 г., Русия оспорва френските искания. Когато през май 1853 г. Портата отговаря с отказ на искането на руския посланик княз Александър Меншиков за признаване правата на гръцката църква върху светите места, а също за привилегиите на православните християни в Османската империя, император Николай I заповядва на руските войски (80 хил. души) да завземат васалните на султана дунавски княжества Молдова и Влашко „като залог, докато Османската империя не удовлетвори справедливите искания на Русия“. На 21 юни (3 юли) руските войски влизат в дунавските княжества. Англия отговаря с изпращане на военен флот в Дарданелите, където вече има френски кораби. Във Виена се провежда дипломатическа среща с цел да се предотврати войната, но тя се проваля и султанът официално обявява война на 23 октомври 1853 г.
Военни действия
Русия и Османската империя струпват масирани сили в 2 основни направления – Кавказ и Дунавския фронт. Първоначално турците постигат няколко успеха на Дунавския фронт под командването на Омар паша. В Кавказ успяват да се противопоставят на руснаците с помощта на чеченски мюсюлмани. Николай I изпраща военни кораби, които в Синопското сражение на 30 ноември 1853 разгромяват част от турския флот, закотвен в пристанището на Синоп. Това дава повод на Англия и Франция да обявят война на Русия, а техни войски дебаркират във Варна в края на май 1854 г.
Руският император смята, че Австрийската империя ще запази неутралитет, но австрийците подкрепят ултиматума на Англия и Франция Русия да се изтегли от Дунавските княжества. В резултат през юни руската армия вдига обсадата на Силистра и до септември се изтегля от Влашко и Молдова, като това де факто премахва формалната причина за конфликта. Съюзниците обаче поставят и неприемливи за Русия условия, които Николай I отхвърля и войната се задълбочава.
Обсада на Севастопол
През септември 1854 съюзническите войски дебаркират в Крим и обсаждат Севастопол – база на руския черноморски флот. Руснаците потапят корабите си, за да блокират пристанището и използват оръдията и екипажите им за усилване на отбраната на града. Обсадата на Севастопол продължава почти една година. Въпреки героичната отбрана, ръководена от адмиралите Нахимов и Корнилов, градът пада на 9 септември 1855 г. след тежки артилерийски бомбардировки.
Военни действия в други райони
Освен в Крим военни действия с различен мащаб се провеждат в Азовско море, Балтийско море, Бяло море и в Тихия океан (района на Камчатка и Сахалин).
Край на войната
Руският император Николай I умира през март 1855 г. и на трона се възкачва неговият син Александър II. Той се съгласява да започне преговори за мир в началото на 1856, след като Австрия заплашва да се присъедини към коалицията срещу Русия.
В Париж е свикан конгрес, който завършва с Парижкия мирен договор от 30 март 1856 г. Една от тежките клаузи за Русия е забраната за присъствие на военен флот в Черно море. Русия загубва влияние и престиж, с което не се примирява и което води до изостряне на Източния въпрос. Националноосвободителните движения на Балканите дават повод на Русия да потърси реванш в Руско-турската война от 1877 – 1878 г.
Българите и Кримската война
Кримската война оказва голямо влияние върху Българското Възраждане и националноосвободително движение.
Избухването на войната и първите успехи на руската армия обнадеждават за пореден път и българската емиграция. Влиятелни търговци, сред които братята Христо и Евлоги Георгиеви, Христо Мустаков, Константин Чокан и др., основават в Букурещ организация, наречена „Епитропия“ и придобила известност по-късно като Добродетелна дружина. Почти по същото време се обединява и българската колония в Южна Русия. Под ръководството на Никола Палаузов, Никола Тошков и Стефан Тошкович в Одеса е създадена политическа организация под името Одеско българско настоятелство.
Първоначално руското правителство гледа на настоятелството с подозрение, но възможността за използване на българите в хода на войната изглежда примамлива и скоро опасенията са приглушени. Нещо повече – Главната квартира на Дунавската армия привлича Никола Палаузов за координатор между военните власти и българската емиграция.
Най-важната цел, която си поставят новосъздадените емигрантски политически формации, се свеждала до сформирането на доброволчески отряд, който да се включи в бойните действия на страната на руската армия. Българите участват във войната още от март 1854 г. – след преминаването на руската армия в Добруджа и обсадата на Силистра. Доброволците са наречени волунтири активна дейност в организирането им развива д-р Иван Селимински.
Когато Русия вдига обсадата на Силистра, разпуска българските доброволчески отряди и започва да се изтегля от Влашко и Молдова, в Добруджа започват погроми срещу християните, като отделни убийства има дори в големи градове, като Варна. Това предизвиква бежанска вълна, като около 7 хиляди българи заминават за Бесарабия, но почти всички се връщат по родните си места след края на войната.
Във войната се включват активно и българите в Украйна и Бесарабия. От самото начало на войната се организират доброволно парични дарения, доставка на храни и транспортирането на имущество за армията. През лятото на 1855 година в домовете на българи в Одеса и съседните колонии са настанени 1200 ранени, за които няма място в одеските болници. Правят се опити за създаване на доброволчески части от местни българи, но руското правителство твърдо отказва. Въпреки това украински българи участват в други формирования, особено при действията в Добруджа.
В Парижкия мирен договор българският политически въпрос въобще не се третира. Последният отзвук от Кримската война е опитът за въстание в България през лятото на 1856 г. Начело на подготовката застава Никола Филиповски, известен в българската история под името Дядо Никола.
Въпреки че решаването на българския политически въпрос е отново отложено, Кримската война изиграва изключителна роля за развитието на българското възрожденско общество. Нуждите на султанската армия и на съюзническите части от продоволствие предизвикват чувствително нарастване на селскостопанското и занаятчийското производство. Започва модернизиране на пътищата, пристанищата, пощите.
Кримската война оказала силно влияние и върху духовния живот на възрожденското общество. Досегът със съюзническата армия подпомага опознаването и постепенното възприемане на редица елементи от западноевропейската култура, което има важно значение за преодоляване на затворения и провинциален по характер духовен свят на българите в средата на деветнадесетия век. Неслучайно именно в средата на 1850-те години се организират първите театрални представления, сформират се първите оркестри, появяват се първите читалища.
След войната в българските земи са преселени големи маси черкези, които тероризират мирното население и създават допълнително недоволство към османската власт.
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
Варна по време на Кримската война от 1853 – 56 г. - Известия на Народния музей - Варна - 01/01/1910, No. 1, 31-48 с
Български доброволци в Кримската война
Просветното движение в България след Кримската война
Източна Европа
Голямата игра
|
{'title': 'Ралф Уолдо Емерсън', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%BB%D1%84%20%D0%A3%D0%BE%D0%BB%D0%B4%D0%BE%20%D0%95%D0%BC%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%8A%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ралф Уолдо Емерсън () е американски мислител и писател, чиято философска проза граничи с поезия, основоположник на движението трансцендентализъм, посветил живота си на борбата за утвърждаване на индив
|
идуална свобода – днес считана за типична черта на американския характер и основно човешко право. Емерсън се ангажира и с движението срещу робството. Изказва се и по въпроса за правата на жените.
Биография
Ралф Уолдо Емерсън е роден в Бостън, Масачузетс в семейство на потомствени свещеници. Завършва Харвард, макар че не се проявява като добър студент – често е небрежен, закъснява и не проявява голямо усърдие. По-късно той ще узрее и ще докаже, че е един от малкото истински оригинални умове в историята на американската мисъл. През 1829 г. Емерсън се жени за 17-годишната Елън Луиза Тъкър, която умира от туберкулоза две години по-късно. През 1830 г. е назначен за свещеник във Втора унитарианска църква в Бостън. След три години работа Емерсън разбира, че интересите му са съвсем различни от официалните му задължения и напуска. През целия си живот обаче не престава да бъде учител и проповедник, воден от почти религиозно усещане за мисия.
През 1832 г. Емерсън пътува из Европа. Среща се с Уилям Уърдсуърт, Самюел Тейлър Колридж и Томас Карлайл, с които си кореспондира в продължение на половин век. Английският писател Алджернън Чарлз Суинбърн (1837 – 1909) не споделя възхищението на именитите си сънародници и нарича Емерсън „маймун, издигнал се върху раменете на Карлайл, който фучи и плюе от мръсната платформа на собствените си нечистоплътни прозрения“. Обаче английският литературен критик Матю Арнолдс е на противоположното мнение. Той твърди, че най-важните произведения през 19 век са поезията на Уърдсуърт в Англия и есетата на Емерсън в Америка. След завръщането си от Европа Емерсън изнася лекции по естествени науки, биология и история. През 1835 г. се жени за Лидия Джексън и двамата заживяват край Конкорд, Масачузетс, където Емерсън остава до края на живота си.
Първата и най-известна книга на Емерсън – „Природата“ (1836), е неголям сборник от есета, които прекрасно обобщават идеите му. Емерсън пламенно защитава индивидуализма и отхвърля традиционните авторитети.
След една лекция пред колежа по теология в Харвард (1838), в която обвинява църквата, че се държи така, „сякаш Бог е мъртъв“ и с догмите си задушава човешкия дух, на Емерсън е забранено да стъпва в Харвард в продължение на 30 години, но посланието му привлича множество млади хора. През 1840 г. Емерсън помага на Маргарет Фулър да започне издаването на „The Dial“ („Циферблат“) – списание-форум за нови идеи. През 1841 г. Емерсън публикува сборник с есета и лекции под название „Есета“. Следват „Есета – продължение“ (1844) и „Видни хора“ (1850). В тези творби Емерсън насърчава читателите да се доверят на интуицията си, да използват потенциалните си възможности, да търсят в природата извор на вдъхновение и истина и да открият автентичното в себе си. През 1850-те започва да става популярен като лектор, а есетата му носят приход, макар и неголям.
Като есеист Емерсън е майстор на стила. Много от фразите, използвани за пръв път от него, навлизат в английския език, като например „малцинство от един“, „адвокат на дявола“, „глупавата последователност обсебва дребните души“. Есетата му са като речи, а тонът им е пророчески. Целта на Емерсън не е просто да очарова читателите и слушателите си, но да ги накара да повярват в собствените си таланти, да станат такива, каквито трябва да бъдат, и да овладеят интуитивния начин за добиване на познания. Емерсън насърчава американските учени да се освободят от европейското влияние и да създадат нова, американска култура. Едно от най-известните му есета е „Самоувереност“ (1841). В него той пише:
През 1855 г. Емерсън получава по пощата тънка книжка с поезия, озаглавена „Стръкчета трева“ („Leaves of grass“), от поет, за когото никога не е чувал. Той е възхитен от нестандартните стил и теми. Написва окуражително писмо до този неизвестен поет, който се оказва Уолт Уитман – днес световноизвестен. По-късно се срещат и Уитман е много благодарен на Емерсън за подкрепата, тъй като от десетките поети, писатели и общественици, на които е разпратил поезията си, единствен Емерсън, с безпогрешния си нюх към истински оригиналното, му е отговорил. В началото на 1870-те Емерсън постепенно се оттегля от публични изяви.
Умира от пневмония на 27 април 1882 г. в Конкорд. Погребан е до Хенри Дейвид Торо – негов ученик и сподвижник, починал на 45-годишна възраст през 1862 г.
Произведения
Сборници
Essays: First Series (1841)Самоувереност, изд.: Кибеа, София (2002), прев. Ина МерджановаСвръхдушата, изд.: Сиела, София (2014), прев. Албена Бакрачева
Essays: Second Series (1844)
Poems (1847)
Nature, Addresses and Lectures (1849)
Representative Men (1850)
English Traits (1856)
The Conduct of Life (1860)
May Day and Other Poems (1867)
Society and Solitude (1870)
Letters and Social Aims (1876)
Външни препратки
Статии по темата от Албена Бакрачева:
Видимост отвъд видимото: Американският трансцендентализъм, LiterNet
Вдъхновението във философско-естетическата система на американските трансценденталисти, LiterNet
Още статии, LiterNet
Американски писатели
Родени в Бостън
Починали от пневмония
|
{'title': 'Трансцендентализъм', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%81%D1%86%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Трансцендентализмът (от лат. trans – през, отвъд, над, и scandere – изкачвам, преминавам) е американско литературно-философско движение, възникнало през първата половина на 19 век като реакция срещу р
|
ационализма на 18 век (Епохата на разума) и по-конкретно на материалистичните възгледи на английския философ Джон Лок, който твърди, че на света няма нищо извън петте човешки сетива.
Трансцендентализмът е тясно свързан с името на Ралф Уолдо Емерсън – пръв негов поддръжник, който смело излага вижданията си в книгата „Природата“ (1836) и в множество свои есета и лекции, използвайки художествен език, заради който произведенията му не се възприемат като философски трактати, а като литература. Идеята на Емерсън е, че светът е много повече от това, което човек възприема чрез сетивата си. Той твърди, че има неща, които успяват да заобиколят сетивата и да стигнат до човешкото съзнание по други, по-висши пътища, че познанието се постига не само по емпиричен път, а и чрез вдъхновение. Емерсън вярва в съществуването на човешката душа. Нещо повече, той вярва, че човешката душа е свързана с една друга душа – универсалната и всеобхватна Свръх-душа (Oversoul). Емерсън защитава три принципни идеи:
човешката душа е по-висша от тялото;
природата е образ на Бога; тя съществува, за да отключи духовните възможности на човека;
човешката душа има достъп до Бога, което се доказва в моменти на екзалтация.
Американският трансцендентализъм има много общи черти с европейския романтизъм и не би било съвсем погрешно да се каже, че произхожда или е вдъхновен от него. Привържениците и на двете движения вярват, че човек е добър по природа и че обществото е виновно за покварата на хората. Според тях ако хората живееха на свобода сред природата, те биха запазили естествената си доброта. Този възглед е коренно противоположен на дотогавашните твърдения на рационалистите, а именно, че единствено обществото е способно да обуздае грубата природа на човека. За разлика от европейските романтици, обаче, американските трансценденталисти поставят силен акцент върху уникалността и неприкосновеността на отделния индивид. Макар че издават списание, те никога не публикуват свой общ манифест. И в това, всъщност, е коренната разлика между двете движения. Американският трансцендентализъм представлява романтизъм, доведен до крайност.
Бележки
Философски течения
|
{'title': 'Деймос (спътник)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B5%D0%B9%D0%BC%D0%BE%D1%81%20%28%D1%81%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Деймос ( – „ужас“) е по-малкият и по-отдалечен от двата спътника на Марс. Деймос има радиус от 6,2 km и обикаля Марс за 30,3 часа. Носи името на бога на ужаса Деймос – син на бога на войната Арес от д
|
ревногръцката митология.
Откриване
Деймос е открит от американския астроном Асаф Хал на 12 август 1877 г., около 07:48 часа по Гринуич. Хал открил и другия спътник Фобос по същото време.
Имената на спътниците са предложени от Хенри Мейдън (1838 – 1901) – директор на науките в Етонския колеж. Той ги взима от Илиада, песен XV, където Арес призовава Ужас (Деймос) и Страх (Фобос).
Орбитални характеристики
За Деймос се смята, че е астероид, отклонил се под въздействието на Юпитер към вътрешната част на Слънчевата система и заловен от гравитационното поле на Марс. Формата на Деймос е неправилна – размерите му са приблизително 15×12×10 km. Спътникът е съставен от лед и скала, богата на въглерод, т.е. по състав той е подобен на астероидите от тип C. На повърхността му има кратери, но като цяло повърхността му е загладена поради наличието на реголит, частично запълващ кратерите.
Гледан от Деймос, Марс има около 30 пъти по-голям видим диаметър в сравнение с диаметъра на Луната при пълнолуние и е около 400 пъти по-ярък, като заема 1/11 от небосвода.
Гледан от Марс, Деймос има ъглов диаметър 2,5' и прилича на бързодвижеща се звезда. Най-голямата му яркост е сравнима с яркостта на Венера, наблюдавана от Земята (под ъгъл 1'); в първа четвърт и в последна четвърт спътникът изглежда ярък, колкото Вега.
За разлика от Фобос, Деймос се намира на надстационарна орбита, затова изгрява от изток и залязва на запад. Поради това, че орбиталният период на Деймос (30,5 часа) е сравнително близък до периода на околоосното въртене на Марс (24,5 часа), между две последователни изгрявания и залязвания на спътника изминават средно 2,7 дни (гледано от екватора). Поради сравнително ниската орбита на Деймос той не може да бъде наблюдаван на ширини, по-големи от 82,7°.
Геоложки особености на Деймос
Само на две геоложки образувания на Деймос са дадени имена. кратерите Суифт и Волтер са наречени на двамата писатели, които са предполагали съществуването на марсиански спътници още преди да бъдат открити.
Исторически източници
Робърт Ричардсън, „Ако беше на Марс“, Astronomical Society of the Pacific Leaflets, 4 1943 г. 214
The Observatory (Обсерваторията), 1 1877 г. страница 181
Astronomische Nachrichten, 91 1878 г. страници 11/12
Monthly Notices of the Royal Astronomical Society (Месечни дописки на кралското астрономическо общество), 38 1878 г. страница 205
Astronomische Nachrichten, 92 1878 г. страница 47/48
Бележки
Вижте също
Фобос, по-големия спътник на Марс
Списък на кратери на Фобос и Деймос
Пасаж на Деймос от наблюдаван от Марс
Суифт (кратер на Деймос)
Външни препратки
Профилът на Деймес в изследване на Слънчевата система (НАСА)
Анимация на Деймос
Още една анимация на Деймос
Спътници на Марс
|
{'title': 'Фобос (спътник)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D1%81%20%28%D1%81%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Фобос е по-големият и на по-ниска орбита спътник на Марс. Той носи името на бога на страха от древногръцката митология Фобос, син на бог Арес и брат на бог Деймос. Фобос е на най-ниска орбита от всичк
|
и други спътници в Слънчевата система – на 6000 km над повърхността на Марс. Спътникът е и един от най-малките известни.
Откриване
Фобос е открит от американския астроном Асаф Хал на 18 август 1877 г. във Военноморската обсерватория в гр. Вашингтон, САЩ, в 21:14 часа по Гринуич. Асаф Хал открива също Деймос, другия спътник на Марс.
Имената на спътниците са предложени от Хенри Мадан (1838 – 1901), директор на науките в Итън Колидж. Той ги избира от Илиада, песен XV, където Арес призовава Ужас (Деймос) и Страх (Фобос).
Фобос е сниман за първи път отблизо от американските апарати Маринър 9 през 1971 г. и Викинг 1 през 1977 г., съветския Фобос 2 през 1988 г. и американския Марс глобъл сървейър през 1998 и 2003 г.
Орбитални характеристики
За Фобос е характерно синхронното въртене – той винаги е обърнат с една и съща страна към Марс. Намира се на подстационарна орбита, извършвайки една орбита по-бързо от времетраенето на деня на планетата. Поради тази причина, наблюдаван от повърхността на Марс, Фобос изгрява от запад, за около 4 часа и 15 минути се придвижва на изток през небосвода и залязва на източния хоризонт. За един марсиански ден Фобос изгрява и залязва средно два пъти (през 11 часа и 6 минути). Поради близостта му до планетата Фобос не може да се наблюдава на ширини по-големи от 70,4°.
Ниската орбита на Фобос предопределя неговото разрушение в даден момент в бъдещето. Приливните сили на Марс снижават неговата орбита с около 1,8 сантиметра на година. След около 50 милиона години Фобос или ще падне на повърхността на Марс, или ще се разпръсне в планетарен пръстен, когато премине границата на Рош, намираща се на 8400 km от центъра на Марс.
Наблюдаван от марсианския екватор, Фобос има видим диаметър приблизително равен на 1/3 от лунния. Наблюдатели на по-големи ширини (но по-малки от 70,4°) ще наблюдават по-малък видим диаметър поради увеличеното разстояние до Фобос. Големината на Фобос по времето на прехода му през небосвода от запад на изток се изменя в рамките на 45% поради приближаването и отдалечаването му от наблюдателя на повърхността. Ъгловият диаметър на Фобос е около 0,14° непосредствено след изгрев и непосредствено преди залез и 0,20° в зенит. За сравнение ъгловият диаметър на Слънцето е 0,35°.
Физически характеристики
Фобос има ниско албедо и най-вероятно е C-клас астероид, прихванат от гравитацията на Марс. Съставът му е подобен на богатите на въглерод C-клас астероиди в астероидния пояс. Марсианските луни са продълговати, тъй като поради малката им маса гравитацията не е достатъчна да ги направи сферични. Плътността на спътника обаче е твърде малка, за да бъда съставен изцяло от скали. Съветският апарат Фобос 2 разкри източник на газ на повърхността на спътника (най-вероятно водна пара), но апаратът претърпя повреда и не довърши наблюденията си. Скорошни снимки от Марс Глобъл Сървейър показват, че Фобос е покрит със слой от фин прах с дебелина около 1 метър, подобен на реголита на Луната.
Повърхността на Фобос е осеяна с множество кратери. Най-големият от тях е кратерът Стикни – моминското име на съпругата на Асаф Хал. Подобно на сатурновия спътник Мимас, сблъсъкът, породил кратера, почти е разрушил Фобос. На повърхността му се наблюдават пукнатини, вероятно причинени от сблъсъка. През ноември 2018 г. астрономите стигат до извода, че повечето пукнатини са причинени от отломките, търкалящи се по повърхността на Фобос след сблъсъка с астероида, създал кратера Стикни.
Размерите на Фобос са 27 × 21,6 × 18,8 km.
Фобос и България
Принос в изследването на Фобос има астрономическата обсерватория в гр. Кърджали, България. Създаденият от инж. Пейчо Беляков космически прибор „РЕФЛЕКТРОН“ е включен като основен прибор в съветската програма Фобос, изстреляна на 7 юли 1988 г. от космодрума Байконур.
Вижте също
Деймос, по-малкият спътник на Марс
Списък на кратери на Фобос и Деймос
Преход на Фобос от наблюдаван от Марс
Сянка на Фобос върху Марс
Източници
Допълнителна литература
The Observatory (Обсерваторята), 1 1877 г. страница 181
Astronomische Nachrichten, 91 1878 г. страници 13 и 14
Monthly Notices of the Royal Astronomical Society (Месечни дописки на кралското астрономическо общество), 38 1878 г. страница 205
Astronomische Nachrichten, 92 1878 г. страници 47/48
Външни препратки
Полет около Фобос (анимация)
Още една анимация на Фобос
Спътници на Марс
|
{'title': 'Исабел Алиенде', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D0%B0%D0%B1%D0%B5%D0%BB%20%D0%90%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Исабел Алиенде () е чилийска писателка, една от най-известните съвременни романистки. През 1990-те години всяко ново заглавие я поставя в челната десетка на най-продаваните автори в света.
Биография
|
и творчество
Родена е на 2 август 1942 г. в Лима, Перу.
Алиенде сама обявява романите си „Къщата на духовете“, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“ за трилогия, макар фабулно да не са точно това.
Президентът на Чили Салвадор Алиенде е братовчед на баща ѝ. Той присъства в „Къщата“, там са Пабло Неруда, Виктор Хара, там е седемдесетгодишната история на нейното семейство. „Сякаш отворих артерия. Така извираше всичко от мен“, казва писателката за романа.
„Момиче, остави журналистиката, по-добре седни да пишеш художествена литература с тази развита фантазия, която притежаваш“, ѝ казал някога самият Неруда. Днес тя не маха томовете му изпод компютъра си, всеки нов роман започва точно на датата 8 януари и целият ѝ живот върви в стила на онова, наречено някога „магически реализъм“.
Библиография
Самостоятелни романи
La gorda de porcelana (1984)
De amor y de sombra (1985)За любовта и сянката, изд.: „Хр. Г. Данов“, Пловдив (1989), прев. Нина Велева, Екатерина ДелеваЗа любовта и сянката, изд.: ИК „Колибри“, София (2008), прев. Екатерина Делева, Нина Велева
Eva Luna (1987)Ева Луна, изд.: „Народна култура“, София (1995), прев. Венцеслав НиколовЕва Луна, изд.: ИК „Колибри“, София (2005), прев. Венцеслав Николов
El plan infinito (1991)Безкрайният план, изд.: ИК „Колибри“, София (2011), прев. Десислава Антова
El zorro: Comienza la leyenda (2005)Зоро / Легендата започва, изд.: ИК „Колибри“, София (2005), прев. Маня Костова
Inés del alma mía (2006)Инес, моя душа, изд.: ИК „Колибри“, София (2010), прев. Маня Костова
La isla bajo el mar (2010)Островът под морето, изд.: ИК „Колибри“, София (2011), прев. Маня Костова
El cuaderno de Maya (2011)Дневникът на Мая, изд.: ИК „Колибри“, София (2013), прев. Маня Костова
El juego de RipperИгра на Изкормвач, изд.: ИК „Колибри“, София (2014), прев. Даниела Радичкова
El amante japonésЯпонският любовник, изд.: ИК „Колибри“, София (2015), прев. Катя Диманова
Más allá del invierno (2017)
Серия „Дъщеря на съдбата“ (Hija de la fortuna)
La casa de los espíritus (1982)Къщата на духовете, изд.: „Народна култура“, София (1986), прев. Венцеслав Николов
Hija de la fortuna (1999)Дъщеря на съдбата, изд.: ИК „Колибри“, София (2003), прев. Людмила Петракиева
Retrato en sepia (2000) Портрет в сепия, изд.: ИК „Колибри“, София (2004), прев. Маня Костова
Серия „Градът на зверовете“ (La ciudad de las bestias)
La ciudad de las bestias (2002)Градът на зверовете, изд.: ИК „Колибри“, София (2004), прев. Еми Барух
La reino del dragón de oro (2004)Кралството на Златния дракон, изд.: ИК „Колибри“, София (2005), прев. Катя Диманова
El Bosque de los Pigmeos (2005)Гората на пигмеите, изд.: ИК „Колибри“, София (2006), прев. Еми Барух
Сборници
Cuentos de Eva Luna (1989)Приказки на Ева Луна, изд.: „Народна култура“, София (1996), прев. Самуел Франсес
Afrodita (1998)Афродита: Приказки, рецепти и други афродизиаци, изд.: ИК „Колибри“, София (2006), прев. Катя Диманова
Документалистика
Paula (1995) – за дъщеря ѝ Паула АлиендеПаула, изд.: ИК „Колибри“, София (2007), прев. Маня Костова
Mi país inventado (2003)Моята измислена страна, изд.: ИК „Колибри“, София (2008), прев. Боряна Дукова
La Suma de los Días (2008) – автобиографичнаСборът на дните, изд.: ИК „Колибри“, София (2009), прев. Маня Костова
Вижте също
Ева Луна – теленовела
Източници
Биография и библиография във „Fantasticfiction“
Биография и библиография в „Goodreads“
Външни препратки
Чилийски романисти
Писатели магически реалисти
Мемоаристки
Писателки
Агностици
Почетни доктори в САЩ
Имигранти в САЩ
Родени в Лима
|
{'title': 'Икономическа история на България', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Стопанска история на България – това е икономическата история на България.
Стопанско развитие на Първата българска държава (681 – 1018)
Основна статия: Първа българска държава.
Парично обращение
|
Със създаването на българската държава прабългарите пренасят натуралното стопанство от прародината.
При установяването на стоково-паричните отношения в България българската държава използва византийски монети, сечени по онова време. В онзи период в обращение са били златни, сребърни и медни монети:
златни монети – солид, семис и тремис
сребърни моменти – милиаресия, хексаграм
медни монети – нумия, фолио
Първите монети, открити по българските земи, са от 9 век в Преслав по време на царуването на цар Симеон. Дължи се повече на военните, а не толкова на търговските взаимоотношения между България и Византия.
Масови количества монети по българските земи се наблюдават през 10 век в центровете Плиска и Преслав. Наблюдава се диференциране на занаятите, повишаване ръста на стоковото производство, наличието на тържища и пазари. Българското феодално стопанство е включено в сферата на византийското, което се основата на стоково-паричните отношения. В края на 10 и началото на 11 век в България вече има трайно парично обращение.
Данъчна система (7 – 9 век)
Още преди създаването на българската държава, при военно-племенното устройство на българските земи, славянските племенни вождове вземали като данък половината от добива на имотите на поданиците си.
По време Първата българска държава предмет на данъчно облагане е обработваемата земя с нейната продукция, т.е. данъци се получават от поземлените имущества. Това е така, тъй като преобладаващата част от населението се занимава със земеделие и скотовъдство. Облагането с данъци става постоянно и редовно явление в славянобългарската държава. Те са основно средство за набиране на приходи в полза на фиска и основно задължение на поданиците на държавата.
Първият официален документ на старобългарски, където се споменават съществуващите тогава данъци, е „Земеделски закон“, чийто първи препис е известен от 9 век. Там пише, че при цар Самуил – 9-10 век – се плаща следният данък: всеки българин, който има чифт волове – като данъчна единица плаща данък в натура – 1 крина жито, 1 крина просо, 1 стомна вино. Това пише византийския летописец Скилица. По същество това е поземлен данък, при който имотът е основен предмет на облагането.
Има и някои допълнителни натурални налози в средата на 11 век – по време на царуването на Симеон населението плаща като данък годишно: 1 повесмо, 1 лъжица масло и 1 яйце.
Чрез събирането на натурални данъци държавата разполага с определен резерв от храни, които използвала по време на гладни години и по време на война.
С приемането на християнската религия като официална, църквата също започва да събира данъци. Първият редовен данък, въведен от църквата, е канонник, който също се събира в натура и се състои от жито, восък, домашни птици, яйца.
Едрите земевладелци също, отделно от държавата и църквата, събират данъци. Феодалите събирали от подвластните си люде феодална рента, тъй като те били върховни собственици на имотите на селяните. Главният приход за феодалите бил десятъка: зависимият селянин бил длъжен да отделя една десета част от добива от земята за феодалния си господар.
Десятъкът също представлява натурално вземане. Първо той бил вземан от селяните, които арендували чужда земя по силата на сключен договор. По-късно той се превърнал в постоянно задължение на зависимите от феодала селяни.
След падането на България под византийско владичество през 11 век, византийската централна власт започва да събира от населението т.нар. данък икомодион, който бил основния натурален данък в жито, просо и вино. Друг допълнителен данък са т.нар. епирии. Освен натурални налози, в него влизат и повинности – безплатен труд. По-късно те, от данъци към централната власт, се превръщат в налози, плащани на феодалния господар. По този начин данъците, които се събират от българското население, са насочени към три институции – държавната власт, църквата и феодалите. Осъществявало двойно и дори тройно данъчно облагане на едно и също лице.
С данъчни привилегии са се ползвали болярите и духовенството – някои от тях били освобождавани от данъци.
Повинности
Съществували т.нар. ангарии, наричани още „власталска работа“ или „работа за земните властели“.
Жителите трябвало да дават подслон и храна на чиновници и войници, минаващи през селището. Строели сгради, крепости и мостове. Пренасяли царската поща. Зависимите от църквата хора извършвали:
селскостопански труд – оран, копан, жътва
грижа за храна и подслон на висшето духовенство
осигуряване пътуванията до различни краища на епархията
Ангариите били задължителни за селяните и за обикновеното население от града. Болярите, духовенството и монасите били освободени от тях. Независимите селяни работели ангария на централната власт за нуждите на държавата.
Зависимите селяни работели в полза на феодала. Париците и клириците – зависими селяни – работели за църквите, епархията и подчинените на тях епископи.
Приходи от конфискация и продажба на имущества
До конфискация на имуществото в полза на държавата се е прибягвало при:
държавна измяна,
заговор срещу живота на владетеля,
кражба,
даване на подслон на крадец,
недаване на помощ и подслон на нуждаещи се.
Конфискацията е била пълна и частична.
Стопанско развитие на българските земи под византийско владичество (1018 – 1185)
Стопанско развитие на Второто българско царство (1185 – 1396)
Стопанско развитие на българските земи под османско владичество (1396 – 1878)
Стефан Карагьозов основава фабрика за хлебен спирт и брашна във Велико Търново през 1860 г. и фабрика за точене на коприна през 1861 г. Следват фабрики за производство на макаронени изделия, за хартия на Ангел Попов, за бира (днешната „Болярка“).
Стопанско развитие от Освобождението (1878) до 1944 г.
През 1836 г. е издаден султански ферман, с който на Добри Желязков се възлага изграждането на модерна текстилна фабрика в Сливен, произвеждаща сукно за нуждите на османската армия.
През 1882 г. в Габрово Иван Калпазанов открива първата модерна фабрика изцяло с български капитали (2/3 дял на Калпазанов и 1/3 на неговия привлечен съдружник Петко Цокев). През годините до Национализацията Габрово се утвърждава като главен промишлен център на България, наречен Български Манчестър. Действащите големи предприятия произвеждат вълнен текстил, памучен текстил, трикотаж, обработени кожи, метални изделия, копчета, галантерийни стоки, мебели.
След Освобождението Русе е водещият български стопански и културен център и най-голям град в Княжеството. Седалище е на българското Дунавско корабоплаване. В периода 1878 – 1944 г. в Русе са създадени 416 промишлени предприятия – 164 са предприятията от областта на шивашката, текстилната, кожарската промишленост, 108 са фирмите от хранително-вкусовата промишленост, алкохолно производство, 41 фирми произвеждат химически изделия, 57 – металообработване, машиностроене, електропроизводство, 36 – дървообработване, 10 – керамика и огнеупорни материали. . За няколко десетилетия градът е входната врата на Европа към България. В този период Русе е пионер в редица нововъведения, като първата частна банка Гирдап , първото Българско техническо дружество;, първото застрахователно дружество – „България“;, първата българска търговска камара в България;. В Русе са произвеждали първата фабрика за сода и лимонада „Лоза“, първата българска фабрика за вратовръзки на С. И. Халасъ и първото столярно дружество „Първий Май“. . В град Русе през 1925 г. е създадено събирателното дружество „Давид Христов § Синове“ от двамата братя Григор Христов и Борис Христов. Шивашката работилница „Давид Христов“, продължава дейността си като разширява дейността си и се преименува в шивашка трикотажна фабрика „ДАВИД ХРИСТОВ С-ВЕ“ – Русе. През 1927 г. в Русе е открита първата чорапена фабрика в България – Фазан, която работи.. През 1933 г. Братя Вешкови построяват рафинерия със свои средства и образуват „Първа българска петролна индустрия“.
Финансова система след Освобождението
С освобождаването на българските земи Русия въвежда ново гражданско управление. Първият граждански управител на освободените земи е княз В. А. Черкаски. Приети са и Временни правила за управление на освободените територии. Подменят се хората, участващи в местното самоуправление, съдебната власт, полицията и местните и държавните финанси. Принципите, залегнали в изграждане на първоначалното гражданско устройство на България, залягат и в приетата 16 април 1879 г. Конституция на Княжество България и в приетия на 26 април същата година Органически устав на Източна Румелия.
Княз Черкаски не изменя турския закон за вилаетите, а го приспособява към новите условия. Не се правят коренни промени и в администрацията на страната. Променени са само наименованията на съответните управи. Санджаците стават куберии, каазите – окръзи, нахиите – околонии с общини и др.
Временните правила не променят съществено и данъчната система. Отменя се само турския личен данък, наречен дебели-аскерие – откупуване на военна служба. С него се облагало немохамеданското население, което не е служило задължително в турската войска. Въведена е веднага задължителна военна служба за българите.
Отменен е веднага т.нар. данък серчим – върху собствениците на свине. Променен е начина, по който се събира десятъка в неговите две форми: беглик – върху овцете, и юшур – върху добивите от земята. Промяната се състои в това, че отменя събирането им чрез откупчици. Този данък започва да се събира непосредствено от самите общински управление и се изплаща от тях в пари на държавното съкровище.
Намалява се вносното мито върху строителния материал, за да се улесни възстановяването на разрушените селища. Акцизът е намален от 37 1/2 гроша на 8 гроша на ока. Държавните фискални монополи върху тютюна и спиртните напитки са заменени с акциз.
Натуралните повинности – ангариите – остават само до приключване на възстановяването на междуселищните пътищата, разорани по време на войната.
Настъпват промени във финансовата администрация. Към всеки губернатор се назначават финансови съветници. Във всяка губерния, окръг и град се открива казничейство – ковчежничество, което събира данъците и другите приходи и извършва финансовите разходи. Губернаторите, управителните съвети към тях и съветниците контролират ковчежничествата. В окръзите този контрол се извършва от окръжните началници и окръжните съвети.
Общините събират всички заварени данъци и даждия. 3% от събраните суми остават в общините за задоволяване на местните нужди.
Намалява се необлагаемият минимум при преките данъци, а също така се въвежда облагане, нарастващо прогресивно с нарастването на облагаемите суми, което има за цел да въведе по-голяма справедливост в облагането. Това се отнася за данъците емляк – за сгради и постройки, инджар – върху доходите от наеми, теметуат – върху доходите от занятия.
Тежкото материално състояние на населението, в резултат на войната, разрушенията, грабежите и пожарищата, е причина временното гражданско управление да се ограничи с текущото събиране главно на десятъка, акцизите и митата. Назначената и избраната администрация разходват изключително пестеливо събраните пари.
Княз Черкаски почива в деня на подписване на Санстефанския мирен договор – 3 март 1878 г. За негов приемник е избран княз А. М. Дондуков-Корсаков. Той установява седалището си в Пловдив. Княз Дондуков-Корсаков създава висшите органи на държавната власт и започва подготовката на Органическия устав на Княжество България. Към императорския комисар се създава Съвет на управлението.
Стопанско развитие в условията на планова икономика (1944 – 1989)
Преход към пазарна икономика
След влизането в ЕС
С влизането на България в Европейския съюз настъпва по-добро икономическо развитие и увеличение на жизнения стандарт. Десет години по-късно страната продължава да е най-бедна, но номиналният ѝ БВП за този период се е удвоил, като БВП на човек от населението достига до 47% от средния в ЕС – ръст с 10%
Библиография
Жак Натан, Стопанска история на България. София: Наука и изкуство, 1957, 572 с.
С. Лишев, За стоковото производство във феодална България. София, 1957.
С. Цонев. Стопанска история на България. Част I. Варна, 1963.
Любен Беров, Икономическото развитие на България през вековете. София: БАН, 1974.
Иван Сакъзов и колектив, Стопанска история на България 681 – 1981. София: Наука и изкуство, 1981, 613 с.
Ив. Тютюнджиев, П. Ст. Петков, Пл. Павлов, Ив. Лазаров, М. Палангурски, Л. Дончева. Кратка стопанска история на България. В. Търново: Фабер, 1996, 224 с.
Румен Аврамов,
Румен Аврамов,
Румен Аврамов,
Румен Аврамов,
Мартин Иванов, Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963 – 1989 г.. София: Институт за изследване на близкото минало, Институт „Отворено общество“ и Сиела, 2008, 315 с. ISBN 978-954-28-0198-6
Мартин Иванов, Бизнес елитите на България. 1912 – 1947, 1989 – 2005. София: Изток–Запад, 2009, 472 с. (в съавторство с Георги Ганев). ISBN 978-954-321-610-9
Вижте също
Икономика на България
Икономическа история
Бележки
|
{'title': 'Люксембург', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D1%8E%D0%BA%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Великото херцогство Люксембург (; , ), е вътрешноконтинентална държава в Северозападна Европа със столица едноименния град Люксембург. На запад и север граничи с Белгия (дължина на границата 148 km, н
|
а изток с Германия (135 km) и на юг с Франция (73 km).
Територията на Люксембург се простира между 49°27′ и 50°11′ с.ш. и между 5°44′ и 6°32′ и.д. Крайните точки на страната са следните:
крайна северна точка – (), на граница с Белгия, на 2 km северно от град Хулданге.
крайна южна точка – (), на границата с Франция, на 1,3 km югоизточно от град Рюмеланж.
крайна западна точка – (), на границата с Белгия.
крайна източна точка – (), на десния бряг на река Зауер (Сюр), на границите с Германия, на 1,6 km източно от град Роспорт.
С население от 626 108 души и обща площ от 2586 km², Люксембург е сред най-малките суверенни държави в Европа.
Люксембург е конституционна монархия. Страната е член на ООН, Съвета на Европа, Европейския съюз, НАТО и Бенелюкс.
История
През 1 век след Хр. римляните заселват местността, където днес се намира Люксембург (първоначално Lucilinburhuc – „Малка крепост“).
Обособява се като самостоятелно феодално владение през 963 г.
През 1060 г. става графство, а по-късно е обявен за херцогство.
Начало на управлението на Люксембургите, продължило до 1437 г.
1354 г. – става херцогство.
1477 – 1684 г. – владение на Хабсбургите, 1684 – 1697 – на Франция, 1697 – 1714 – на Испания, 1714 – 1794 – на Австрия.
1795 – 1814 г. – Люксембург е анексиран от Франция.
През 1815 г. на Виенския конгрес Люксембург е провъзгласен за Велико херцогство под покровителството и в персонална уния с Холандия. Холандският крал е и велик херцог на Люксембург до 1890 г.
Люксембург загубва повече от половината си територия за сметка на Белгия през 1839 г., но спечелва по-голяма автономия.
1867 е годината, в която Великото херцогство е обявено за независима и неутрална страна.
След като и в двете Световни войни е окупиран от Германия, Люксембург прекратява неутралитета си с присъединяването си към съюза Бенелюкс през 1948 г. и към НАТО през следващата година. Люксембург е една от шестте страни-учредителки на Европейския съюз.
През 1999 г. страната се присъединява към Европейския паричен съюз.
Административно деление
Страната е разделена на 3 окръга: (Гревенмахер, Люксембург и Дикирх) с 12 кантона. Планира се реформа, която да раздели страната на 6 области.
Държавно устройство
Люксембург е наследствена конституционна монархия. Според конституцията от 1868 г. изпълнителната власт се разпределя между Великия херцог и кабинет, начело на който стои министър-председателят.
Законодателната власт се упражнява от еднокамарен парламент, избиран директно на всеки пет години. Държавният съвет, състоящ се от 21 пожизнено назначавани от Великия херцог членове, има съветническа функция при писането на законите.
Политика
Великото херцогство Люксембург е с представителна демокрация, формата на управление е конституционна монархия. Ръководи се от министър-председател и от Камара на депутатите, в която се обсъждат и гласуват законите. Съществува Държавен съвет.
Природа
На север релефът на Люксембург е хълмист с височина 400 – 500 m, наситен с гористи местности, и се нарича Ослинг. Там се намират части от Ардените и Рейнските шистови планини с най-висок връх Бургплац (565 m). Те са изградени предимно от глиненсти шисти и пясъчници. На юг е разположена плодородната равнина Гутланд (височина 300 – 400 m), явяваща се североизточно продължание на Парижкия басейн и се характеризира с наличието на ниски ридове изградени от пясъчници, с които са свързани находищата на желязна руда (северно продължание на Лотарингския железноруден басейн), шисти, варовици и минерални извори. Климатът на страната е умерен, преходен от морски към континентален, със средна януарска температура 0 – 2°С, средна юлска – около 17°С и годишна сума на валежите 700 – 850 mm. Речната мрежа е гъста и силно разклонена и се отнася предимно към водосборния басейн на река Мозел (ляв приток на Рейн), която на голямо протежение тече по границата на Люксембург с Германия. Други по-големи реки са Зауер (Сюр, ляв приток на Мозел) и нейните притоци Ур и Алзет. В страната преобладават кафявите горски и ливадно-подзолистите почви. Горите, съставени предимно от бук, дъб, смърч, ела и бор заемат около 30% от територията на Люксембург и са разположени предимно на север.
Стопанство
БВП е в размер на 18,2 млрд. щ.д. (2007): селско стопанство 1%, промишленост 30%, услуги 69%. Люксембург има добре развита индустрия с висок растеж и ниска безработица (2,8%, 2000 г.), както и ниска инфлация. До 70-те години на 20 век просперитетът на страната се дължи основно на залежите на желязна руда и производството на стомана, но впоследствие те биват почти напълно изчерпани. Въпреки това металообработването продължава да бъде важно икономическо перо, наред с химическата индустрия. В последните години в Люксембург водещо място заема сферата на услугите, най-вече добре развитото банково дело.
Селското стопанство се основава на малки семейни стопанства. Развити са производството на картофи и зърнени храни, както и винарството.
Люксембург има близки икономически връзки с Нидерландия и Белгия, а като член на ЕС, Великото херцогство се ползва от привилегиите на Единния европейски пазар.
Износ: 7,6 млрд. щ.д. (2000) – стоманени изделия, химикали, каучукови произведения, стъкло, алуминий, промишлени продукти (Германия, Франция, Белгия, Великобритания, САЩ, Нидерландия).
Внос: 10 млрд. щ.д. (2000) – минерали, метали, хранителни стоки, луксозни стоки за бита (Белгия, Германия, Франция, Нидерландия, САЩ).
На 29 февруари 2020 г. Люксембург стана първата държава, която направи обществения транспорт безплатен.
Население
Люксембург е многоезична страна. В ежедневието се говори на люксембургски език, по произход немски (франконски) диалект, който от 1984 г. е официален в страната. В началните училища се преподава предимно на немски, а в гимназията се преминава почти изцяло на френски. За делови и административни цели се използва основно френски. И трите езика са официални.
Добрият жизнен стандарт (първо място по доход на глава от населението в света) и разположението на страната в сърцето на Европа привличат много чужденци, които наброяват над 35% от населението. Най-многобройни са:
португалци 13,4%
французи 4,6%
италианци 4,3%
белгийци 3,4%
германци 2,3%
Над 87% от населението са римокатолици.
Преса
През 2015 г. Люксембург е на 19-о място по свобода на пресата в света по данни на Репортери без граници (-15 места спрямо предходната година).
Граници
Източници
Външни препратки
Официална страница
Правителство на Люксембург
|
{'title': 'Марс', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%81', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Марс е четвъртата планета от Слънчевата система. Тя носи името на римския бог на войната, чийто щит и копие образуват символа на планетата (♂). Заради особения ѝ цвят е наричана още „Червената планета
|
“.
Марс има два естествени спътника: Фобос и Деймос (в превод от гръцки: „страх“ и „ужас“). Те са малки и имат неправилна форма. Вероятно са бивши астероиди, уловени от гравитационното поле на планетата и останали в орбита около нея.
Марс е планета от земен тип с разредена атмосфера. Повърхността му напомня едновременно за ударните кратери на Луната и за вулканите, пустините, долините и полярните шапки на Земята. На Марс се намира най-високият планински връх в Слънчевата система – Олимп. Периодът на завъртане и смяната на годишните времена на Марс много наподобяват земните.
След първото прелитане край планетата, направено от „Маринър 4“ през 1965 г., възниква предположението, че на повърхността на Марс има вода, а през септември 2015 НАСА обявява, че разполага с доказателства за това. От всички планети от земен тип Марс е най-вероятното място, където може да се открие вода или дори живот.
Около планетата обикалят три космически апарата: „Марс Одисей“, „Марс експрес“ и „Марс риконисънс орбитър“. Това е повече от всяка друга планета в Слънчевата система с изключение на Земята. Повърхността на планетата приютява два марсохода от програмата „Марс експлорейшън ровър“ – „Спирит“ и „Опъртюнити“, както и по-новия апарат „Кюриосити“. Данните, събрани от тези и предишни апарати, говорят, че планетата някога е била покрита с вода. Наблюденията показват, че повърхността е прорязана от малки потоци, подобни на гейзери. Наблюдения, направени с апарата на НАСА „Марс глобъл сървейър“, дават доказателства, че южната полярна шапка намалява.
Физически характеристики
Диаметърът на Марс е почти двойно по-малък от земния. Планетата е по-малко плътна от Земята, притежава едва 15% от нейния обем и само около 11% от нейната маса. Повърхността на Марс е почти толкова голяма, колкото общата площ на земните континенти, а масата му е 10 пъти по-малка от земната. Марс е по-голям и по-масивен от Меркурий, обаче Меркурий е по-плътен. В резултат на това двете планети имат почти еднакво гравитационно привличане на повърхността си – разликата е по-малко от 1% в полза на Марс.
Червеникаво-кафявият цвят на планетата се дължи на наличието на железен(III) оксид, по-познат като хематит или ръжда. Той може да изглежда с карамелен или с друг подобен цвят: златист, оранжев, светлокафяв, зеленикав – в зависимост от състава на минералите по повърхността на планетата.
Денонощието на Марс е с продължителност 24 часа, 39 минути и 35,244 секунди, което съвсем малко се различава от земното денонощие.
Атмосфера
Атмосферата на Марс е изключително рядка: повърхностното ѝ налягане е едва 750 Pa (0,75%, тоест 133 пъти по-малко от атмосферното налягане на Земята, измерено на морското равнище). Марсианската атмосфера се състои от 95% въглероден диоксид, 3% азот, 1,6% аргон и следи от кислород и вода. През 2003 г. по време на наблюдения от Земята е открит и метан. Откритието е потвърдено през март 2004 г. от апарата „Марс Експрес“.
Метанът е неустойчив газ. Разгражда се под действието на слънчевото лъчение и някои химически вещества. Поради това наличието му сочи, че съществува или в недалечното минало е имало механизъм за неговото отделяне, вероятно намиращ се на повърхността на планетата. Смята се, че газът е с вулканичен произход или е попаднал на повърхността вследствие сблъсъци с комети. Учените не изключват възможността той да е продукт на жизнената дейност на метаногенни организми, но за това няма достатъчно доказателства. Метанът е разпределен неравномерно в атмосферата под формата на облаци, което показва, че бива сравнително бързо разграждан и отделян. Планират се допълнителни изследвания с цел доказване произхода на метана чрез „съпътстващи газове“: етан – в случай на биологични дейности; или серен диоксид – ако произходът е вулканичен.
За атмосферата на Марс е характерна циркулация на водните пари от единия полюс до другия в зависимост от сезоните на планетата. Тя поражда типично земни атмосферни явления като скреж и переста облачност (вижте тук за снимки на скреж, направени от марсохода „Опъртюнити“ през 2004 г.)
Геология
Наблюдения на магнитното поле на Марс, извършени от апарата Марс глобъл сървейър, сочат, че част от кората на планетата е магнетизирана на ивици с променлива полярност, широки около 150 km и дълги около 1000 km, по начин, подобен на земните океански дъна. Според теория, публикувана през 1999 г., тези ивици показват наличието на активна геология в миналото на Марс. Ако тя е правилна, това би направило възможно съществуването на атмосфера от земен тип чрез осъществяване на въглеродния кръговрат и би потвърдило наличието на силно магнитно поле, защитаващо атмосферата от космическите и слънчевите лъчения. Дебелината на кората на Марс е около 50 km, а на места достига до 125 km. За сравнение дебелината на кората на Земята е 40 km.
Сред най-интересните находки на марсохода Опъртюнити са хематитите на повърхността на планетата: сферични тела с размери от няколко милиметра, намиращи се в областта Меридианната равнина. За тях се счита, че са се формирали на дъното на древните океани преди милиарди години. Открити са и минерали, съдържащи съединения на сяра, желязо и бром. Все по-широко прието в научните среди е схващането, че в миналото в областта Меридианната равнина е имало вода, която се е просмуквала в повърхностните слоеве на кората. Следователно на Марс е имало благоприятни условия поне за известно време за появата и развитието на живот. Марсоходът Спирит от друга страна също открива наличие на минерали, чието формиране може да се обясни само с наличието на течна вода.
През 1996 г. група изследователи на метеорита ALH84001, за който се счита, че произхожда от повърхността на Марс, изнесоха доклад, в който се описват структури, приличащи на микровкаменелости, образувани вследствие на жизнена дейност. Оценките на доклада обаче са противоречиви – сред научните среди липсва съгласие относно интерпретацията на резултатите.
Топография
Топографиите на Северното и на Южното полукълбо на Марс се различават значително. В Северното полукълбо преобладават равнини, оформени под въздействието на потоци от лава, а в Южното – високи плата, покрити с астероидни кратери. Гледани от Земята, северните равнини на планетата са покрити с марсиански прах и изглеждат бледи. За разлика от тях червените планини и плата на юг са наситени с железен оксид, придаващ характерния им цвят. В миналото за тях се е смятало, че са континенти и са им дадени подходящи за целта имена, като Арабия Тера („Арабска Земя“) и Амазонис Планиция („Амазонска равнина“). За тъмните райони от повърхността като Маре Еритреум, Маре Сиренум и Ауроре Синус се е смятало, че са морета. Най-тъмната част от повърхността на планетата, гледана от Земята, е Сиртис Майор.
Полярните шапки на Марс съдържат замръзнала вода и въглероден диоксид. Диоксидът е под формата на сух лед и се топи през марсианското лято, разкривайки повърхността на планетата. Замръзва отново през марсианската зима. На Марс е разположен най-високият вулкан в Слънчевата система – щитовидният Олимп, висок 27 km. Вулканът е неактивен, намира се в обширната равнина Тарсис, която съдържа няколко други вулкана (виж списък на вулкани на Марс). На Марс се намира и най-големият каньон в Слънчевата система – Валес Маринерис („Долината на Маринър“). Той е дълъг около 4000 km и дълбок 7 km. Повърхността на планетата е осеяна с множество метеоритни кратери, най-големият от които е Хелас Планиция с покривка от светлочервен пясък (виж списък на кратери на Марс).
Работната група по планетарна номенклатура към Международния астрономически съюз определя именуването на обектите по повърхността на Марс.
Тъй като Марс няма морета и океани, дефиниращи морското равнище, както на Земята, за височина 0 m се приема равнището, отговарящо на налягане от 610,5 Pa (6,105 mbar) (0,6% от налягането на земното морско равнище) при температура от 273,16 K (температура на тройната точка на водата). За нулев меридиан на Марс е избран меридианът, преминаващ през малкия кратер Аири-0, намиращ се в Меридианния залив.
Канали
В миналото, поради убедеността си, че на Марс има живот, някои астрономи създават карти на повърхността му, на които отбелязват множество „канали“ – линейни структури, за които се е смятало, че са плод на марсианска цивилизация. За картографирането на каналите допринася американският астроном Пърсивал Лоуел, който също предполага, че промяната в облика на дадени части от повърхността на планетата е следствие от наличието на растения – източник на вдъхновение за поколения писатели фантасти. За линейните структури е установено, че са плод на въображението на наблюдателите, или в най-добрия случай – пресъхнали корита на древни марсиански реки. Променящите се цветове на повърхността са следствие на бушуващи обширни пясъчни бури.
Спътниците на Марс
Марс има два естествени спътника – Фобос и Деймос, чиито орбити са много близко до планетата, затова се смята, че са прихванати астероиди. И двата спътника се въртят синхронно с планетата вследствие на нейните приливни сили. Тъй като Фобос извършва едно пълно завъртане около Марс по-бързо от собственото въртене на планетата (намира се на под-стационарна орбита), приливните сили на Марс водят до бавно намаляване на орбиталния радиус на спътника. След около 50 милиона години Фобос ще премине границата на Рош и ще бъде разрушен от гравитацията на Марс. Деймос от друга страна се намира на над-стационарна орбита и под въздействието на приливните сили на планетата бавно се отдалечава.
Спътниците са открити през август 1877 г. от Асаф Хол и носят имената на героите от древногръцката митология Фобос и Деймос, синове на бога на войната Арес. Арес е бил наричан Марс от римляните.
Двата спътника на Марс са с малки размери и светимост. Виждат се само с по-мощни телескопи. Въпреки това е странно, че са споменавани преди откритието на Хол. Може би съвпадение, но е факт, че 270 години преди откриването на телескопите великият Йохан Кеплер изказал предположението, че Марс би могъл да има два спътника. Също така удивително е, че 150 години преди откриването им известният писател Джонатан Суифт е посочил достатъчно точно разстоянията на двата спътника до планетата им в своя фантастичен роман, излязъл през 1727 г.
Те не са много големи и по тази причина на Марс не могат да се наблюдават пълни слънчеви затъмнения.
Гледан от Марс, Фобос има ъглов диаметър приблизително равен на 12', Деймос – 2' а Слънцето – 21'.
Изследване
Марс е изследван от автоматични апарати, между които орбитални модули, спускателни модули и марсоходи, изпратени от космическите програми на СССР, САЩ, Европа и Япония с цел изучаване повърхността, климата и географията на планетата.
Приблизително ⅔ от всички мисии обаче завършват с повреда преди да приключат (а някои дори преди да започнат) планираните задачи. За някои от мисиите са известни точните технически проблеми, довели до неизправностите, но за останалата част те остават загадка. В научно-техническите среди шеговито се говори за Бермудски триъгълник, намиращ се между орбитите на Земята и Марс.
Предишни мисии
Първата успешна мисия до Марс е тази на Маринър 4, изстрелян през 1964 г. На 14 ноември 1971 г. Маринър 9 става първата космическа сонда, която успешно навлиза в орбита около друга планета, когато влиза в орбита на Марс. Първите обекти, успешно приземили се на повърхността на планетата, са съветските сонди Марс 2 и Марс 3 от програма Марс. Изстреляни са през 1971 г., като връзката с двата апарата се губи секунди след приземяването на Марс. През 1975 г. НАСА изстрелва две сонди по програма Викинг. Програмата включва два летателни апарата и две спускаеми сонди, които се приземяват на планетата през 1976 г. Сондите правят първите цветни снимки на Марс и картографират повърхността на планетата толкова добре, че тези снимки се използват и сега.
Съветските сонди Фобос 1 и 2 са изстреляни през 1988 г., за да изучават Марс и неговите естествени спътници. Фобос 1 изгубва връзка със Земята още по пътя към червената планета, а Фобос 2 успешно фотографира Марс и Фобос, но се поврежда малко преди да изпрати двата спускаеми апарата към повърхността на Фобос.
След провала на Марс Обзървър през 1992 г., НАСА изпраща Марс глобъл сървейър, който влиза в орбита около Марс през 1997 г. Мисията му е пълен успех, като мисията по картографирането на планетата е завършена през 2001 г. Сондата предоставя снимки от повърхността на планетата, показващи наличието на пресъхнали речни корита, които сочат наличието в миналото на водни източници близко до повърхността. Контактът с апарата е загубен през 2006 г. по време на третата му удължителна мисия, като до този момент сондата е функционирала 10 години. Друг апарат на НАСА – Марс Патфайндър, носи на борда си марсоход, който успешно се приземява в „Долината на Марс“ през лятото на 1997 г. и успява да изпрати множество снимки на планетата.
Космическият апарат Финикс се спуска на северния полярен регион на Марс на 25 май 2008 г. Роботизираната му ръка копае в марсианската почва и потвърждава наличието на вода на 20 юни същата година. Мисията приключва на 10 ноември 2008 г. след загуба на връзка с апарата.
Сегашни мисии
През 2001 г. НАСА успешно изстрелва Марс Одисей, който все още е в орбита към началото на 2008 г. Спектрометърът за гама-лъчи е засякъл значителни количества от водород и на реголит. Водородът се съдържа основно в ледовете по повърхността на планетата.
През 2003 г. ЕКА изстрелва Марс експрес, състоящ се от орбитален (Марс експрес орбитър) и спускаем модул (Бийгъл 2). Орбиталният модул потвърждава наличието на запаси от замръзнала вода на южния полюс на планетата. Контактът със спускаемия модул е загубен малко преди кацането му на повърхността през декември 2003 г. Счита се, че той се е разбил поради техническа неизправност. В началото на 2004 г. работещият по мисията екип съобщава, че в атмосферата на Марс е открит метан, а ЕКА оповестява, че е открила полярно сияние на Марс през юни 2006 г.
През 2003 г. НАСА изстрелва марсоходите близнаци Спирит („Дух“), носещ означението MER-A и Опъртюнити (Възможност), носещ означението MER-B по програмата Марс експлорейшън ровър. Двата марсохода достигат успешно до повърхността на планетата през януари 2004 г. и към март 2005 г. запазват почти пълната си функционалност, надхвърлили многократно очакванията на НАСА за надеждност от порядъка на 3 месеца. Двата марсохода откриват ценни доказателства за наличието на вода на повърхността на Марс в миналото.
На 10 март 2006 г. апаратът Марс Риконъсънс Орбитър (МРО) на НАСА влиза в орбита на Марс, за да проведе двегодишно научно наблюдение. Орбиталният апарат картографира марсиански терени, за да търси подходящи места за бъдещо кацане на сонди на повърхността. Според научния екип, МРО е заснел за първи път активни лавини по повърхността на червената планета.
През февруари 2009 г. космическият кораб Дон прелита покрай Марс, за да използва гравитацията му и да се отправи към астероидите 4 Веста и 1 Церера, за да ги изследва.
Космическият апарат на НАСА Марс Сайънс Лаборътори, включващ марсохода Кюриосити, е изстрелян на 26 ноември 2011 г. и достига планетата на 6 август 2012 г. Кюриосити е по-голям и по-съвършен от предшестващите го марсоходи. Той има възможността да се придвижва със скорост 90 m/h.
На 20 юли 2020 г. Обединените арабски емирства изстрелват от японския космически център Танигашима автоматична междупланетна станция Ал Амал („Надежда“) по програмата Emirates Mars Mission. На 9 февруари 2021 г. ОАЕ става първата арабска страна и петата страна в света, достигнала Марс, както и втората страна, успешно навлязла в орбита около Марс от първи опит.
Бъдещи мисии
Руско-китайската сонда Фобос-грунт беше насрочена за октомври 2009 г., но след забавяне се очаква да бъде изстреляна през 2011 г. Мисията планира да се вземе материал от марсианския спътник Фобос. През 2018 г. ЕКА планира да изстреля първия си марсоход ЕкзоМарс, който ще може да сондира 2 m надълбоко в почвата и да изследва за органични молекули.
Руско-финландската мисия МетНет, планира да бъдат изстреляни десетки малки сонди до Марс, които да изградят широко разпространена наблюдателна мрежа, за да се изследва структурата на атмосферата и метеорологичните особености на Марс. Пробна мисия за изпращане на 1 – 2 сонди е насрочена за 2009 или 2011 г. Възможно е МетНет да бъде изстрелян с Фобос-грунт или сондите да бъдат изстреляни отделно на интервали до 2019 г.
Пилотирани полети до Марс са планирани от САЩ като дългосрочна цел на „Вижданията за космическото изследване“ през 2004 г. според президента Джордж Буш. НАСА и Локхийд Мартин разработват космически кораб Орион, с който се планира да бъдат изстреляни пилотирани мисии до Луната някъде към 2020 г. Те ще бъдат като отправна точка за следващи мисии до Марс.
Европейската космическа агенция се надява да прати хора на червената планета до 2030, най-късно 2035 г. Това ще бъде предшествано от пращането на големи сонди, като ЕкзоМарс през 2013 г.
На 28 септември 2007 г. директорът на НАСА Майкъл Грифин заявява, че смятат да пратят човек на Марс до 2037 г.: „през 2057 ще празнуваме 20 години от изпращането на човек на Марс.“
Допълнителна информация
Земята се доближава до Марс на разстояние от 80 милиона километра всеки 26 месеца. За земния наблюдател планетата изглежда от жълта до червена в зависимост от орбиталното си положение и сезони. Яркостта на планетата варира значително в зависимост от разстоянието ѝ до Земята. При близък подход със Земята детайли от повърхността ѝ могат да се наблюдават добре с телескоп. Особено видими дори при малки увеличения са полярните шапки.
Сближаване през 2003
На 27 август 2003 г. 9:51:13 по Гринуич разстоянието от Марс до Земята е най-малкото от 60 000 години насам: 55 758 006 km поради факта, че планетата се намира на един ден разстояние от постигане на астрономическа опозиция и на три дни от перихелий. За 2287 г. се очаква още по-близък подход. Тези максимални сближавания на Марс и Земята са незначително по-големи от сближаванията с период от 284 г., за последното от които на 22 август 1924 г. разстоянието е 0,37284 АЕ, сравнено с 0,37271 АЕ на 27 август 2003 г. и очаквани 0,37278 АЕ на 24 август 2208 г.
Пасаж на Земята, гледана от Марс, ще се наблюдава на 10 ноември 2084 г. На този ден Слънцето, Земята и Марс ще лежат на една права (виж също: пасаж на Меркурий, гледан от Марс, и пасаж на Венера, гледана от Марс). Ъгловият диаметър на Деймос, гледан от повърхността на Марс, е достатъчно малък, за да се наричат неговите закривания на Слънцето пасажи, а не затъмнения, както тези на Фобос.
2007 – 2008
Ретроградното движение започва на 16 ноември 2007 г. и продължава до 31 януари 2008, като планетата се движи обратно в небето от съзвездието Близнаци към Телец.
Марсиански метеорити
За няколко метеорита, открити на земната повърхност, е известно, че произхождат от Марс. На два от тях са открити признаци на бактериална дейност в далечното минало. На 6 август 1996 г. изданието Солър Систем Рисърч в броя си от март 2004 г. оповестява, че Кайдунския метеорит, намерен в Йемен, вероятно произхожда от Фобос.
На 14 април 2004 г. НАСА обявява, че скалата, наречена „Баунс“, има същото химично съдържание. Намерена е в Антарктика през 1979 г. Възможно е скалата да произхожда от същия кратер, който е изхвърлил и австралийския метеорит.
Живот на Марс
Съществуват доказателства, че в миналото Марс е бил значително по-подходящ за развитието на живот, отколкото в наши дни. Но отговор на въпроса, дали Марс е бил обитаван от организми и дали е обитаван сега, все още няма. Спускаемите модули Викинг провеждат изследвания с цел откриването на биологични процеси, но резултатите не са категорични. За метана в атмосферата на планетата също се счита, че по-вероятно е в резултат на небиологични процеси.
Марс и древните цивилизации
В Древен Египет планетата е наричана „Червеният Хор“ заради наситения си цвят. Поради ретроградното въртене на планетата спрямо Земята (Земята се върти по-бързо около Слънцето, отколкото Марс), древните египтяни са казвали, че тя „пътува в обратна посока“. В допълнение, името на град Кайро произлиза от „Ел-Кахира“, значещо „планетата Марс“ на арабски.
В китайската и японската култури планетата Марс е символизирана от знаците 火星 (в превод „Огнената звезда“) като част от петте елемента, традиционно използвани от източните култури за класификация на предметите.
Символът му произлиза от астрологическия символ на Марс. Представлява окръжност, от която излиза стрела. Това е стилизирано изобразяване на щита и копието на римския бог на войната Марс. Този символ се използва и в биологията за обозначаване на мъжкия пол, както и в алхимията като знак на желязото, за което се смятало, че изобилства на Марс, поради червения цвят на планетата, който действително е резултат от наличието на железен оксид.
Марс в киното и фантастиката
Поради близостта на планетата със Земята, сходната продължителност на деня и наклона на оста, както и многобройните наблюдения на „канали“ и други структури на повърхността, тя е едно от най-често споменаваните места в научнофантастичните творби.
Във „Война на световете“ на Хърбърт Уелс марсианците имат пипала и глави като на сепии. Произвеждат „червени водорасли“, които се смятат за причината за червения цвят на Марс. Последвалата радиоверсия на книгата на 30 октомври 1938 г. е представена като реална ситуация и много слушатели, които не чули началото на радиопредаването, си помислили, че това е истина. Това довело до масова психоза, траяла няколко часа.
В трилогията за Марс („Червеният Марс“, „Зеленият Марс“, „Синият Марс“) на Ким Стенли Робинсън се описва човешкото колонизиране на Марс, основано на съвременните научни данни за Червената планета.
В научнофантастичния филм от 2000 г. „Червената планета“ се разказва за група космонавти, които се опитват да направят Марс подходящ за живеене на хора поради пренаселеността на Земята.
„Мисия до Марс“ (2000 г.) е научнофантастичен филм, в който първата човешка експедиция към Марс се сблъсква с мистериозно катастрофално събитие и е изпратена спасителна група, която да разследва трагедията и да върне оцелелите.
В научнофантастичния сериал „Вавилон 5“ на Марс съществува голяма човешка колония, която се бори за независимостта си от Земния съюз. Колонията има добре изградена инфраструктура, но често страда от недостиг на хранителни запаси и други важни суровини, от които зависи нейното съществуване.
През 2015 г. излезе нашумелият филм „Марсианецът“ с Мат Деймън в главната роля, който играе ролята на астронавт, по погрешка сметнат за мъртъв и изоставен на планетата.
Вижте също
Астрономически наблюдения на Марс
Марсиански календар
Изследване на Марс
Списък на обекти с човешки произход на Марс
Списък на кратери на Марс
Списък на планини на Марс
Марсиански метеорит
Извънземен живот
Тераформинг
Мисията Mars Direct
Марсианско земетресение
Източници
Литература
„Митове и легенди за съзвездията“, Ангел Бонов, София, 1978 г.
Външни препратки
Информация за Марс на български език
Марс днес – условия на планетата и топографска видимост от Земята в момента
Астрономически календар. Актуална информация за видимостта на Марс
Факти за Марс от НАСА
Деветте планети
MarsNews.com – Новини и информация
Въведение в марсианската топография, снимки от телескопа Хъбъл
Астрономическо време на Марс
Изследване на Марс през периода 1958 – 1978
Флагът на марсианското общество .
Снимки и описание на Марс
Марсиански закони
Сравнение между земни и марсиански терени
Статьи о геоморфологии Марса .
3D карта на Марс
Наличие на вода на Марс
Страницата на др. Тони Филипс: „Приводняване на Марс“ , статия от 29 юни 2000 г. в журнала Science@NASA
Репортаж на BBC за леда на повърхността на Марс
Репортаж на BBC за изследванията полярните шапки и свидетелства за водна ерозия на Mars Express
Микроскопични скални форми сочещи наличието на вода
Снимки на замръзнало море на Марс
Изследвания на Марс
Политическата икономика на мащабните космически предприятия
Интерактивна симулация на марсианска база, носите на наградата Webby в областта на науката за 2003 г.
Страница на НАСА за марсоходите Спирит и Опъртюнити
Триизмерни снимки от повърхността на Марс
|
{'title': 'Черна дупка', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%20%D0%B4%D1%83%D0%BF%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Черната дупка е област в пространство-времето, която не може да бъде напусната от нищо, дори от светлината. Общата теория на относителността предвижда, че достатъчно компактна маса би могла да деформи
|
ра пространство-времето до такава степен, че да се образува черна дупка. Около черната дупка се образува математически определима повърхнина, наречена хоризонт на събитията, която маркира мястото, от което връщането е невъзможно. Наименованието „черна дупка“ отразява свойството на този обект да поглъща цялата светлина, която достига до хоризонта, без да отразява част от нея, точно като абсолютно черното тяло от термодинамиката. Съгласно квантовата механика черната дупка все пак излъчва като черно тяло с крайна температура. Тази температура е обратно пропорционална на масата на черната дупка, което затруднява наблюдаването на излъчването при черни дупки със звездна или по-голяма маса.
Идеята за обекти, чието гравитационно поле е прекалено силно, за да бъдат напуснати от светлината, е обмисляна за пръв път през 18 век от Джон Мичъл и Пиер-Симон Лаплас. Първото съвременно приложение на общата теория на относителността, което характеризира черните дупки, е разработено от Карл Шварцшилд през 1916 г., макар че интерпретацията на неговото решение като област от пространството, която не може да бъде напусната от нищо, е оценена напълно едва четири десетилетия по-късно. Теоретичните изследвания през 60-те години на 20 век показват, че черните дупки, разглеждани дълго време като чисто математическа чудатост, са съществено следствие на общата теория на относителността, а откриването на неутронните звезди предизвикват интерес към гравитационно колабиралите компактни обекти като към възможна астрофизическа реалност.
Очаква се черни дупки със звездна маса да се формират при колапса на много масивни звезди в края на техния жизнен цикъл. След образуването на черна дупка тя може да продължи да расте, поглъщайки маса от заобикалящото я пространство. Чрез поглъщане на други звезди и сливане с други черни дупки, може да се формират свръхмасивни черни дупки с милиони пъти по-голяма маса от тази на Слънцето. Според общото разбиране свръхмасивни черни дупки съществуват в центровете на повечето галактики. Има съществени данни за наличието на черна дупка с повече от 4 милиона слънчеви маси в центъра на нашата галактика, Млечния път.
Въпреки невидимата им вътрешност, присъствието на черните дупки може да бъде установено чрез тяхното взаимодействие с друга материя, както и със светлината и с друго електромагнитно излъчване. По движението на звездите може да бъдат изчислени масата и местоположението на техен невидим съседен обект, като в някои случаи единственият известен обект, отговарящ на данните, е черна дупка. По този начин са идентифицирани множество кандидати за звездни черни дупки в двойни системи.
История
Ранни хипотези
Идеята за тяло, толкова масивно, че дори светлината да не може да го напусне, е предложена за пръв път от английския геолог Джон Мичъл през 1783 г. в писмо до Хенри Кавендиш от Британското кралско дружество. По това време Нютоновата теория за гравитацията и идеята за втора космическа скорост са добре известни. Мичъл изчислява, че тяло с радиус, 500 пъти по-голям от този на Слънцето, и със същата плътност би имало на повърхността си втора космическа скорост, равна на скоростта на светлината и следователно би било невидимо. Както казва той:
Ако радиусът на сфера със същата плътност като Слънцето надхвърля този на Слънцето в съотношение 500 към 1, тяло, падащо от безкрайна височина към него, би достигнало на повърхността му скорост, по-голяма от тази на светлината, и следователно, ако приемем, че светлината се привлича от същата сила като другите тела, пропорционално на нейната vis inertiae, цялата светлина, излъчвана от такова тяло, би се върнала към него от неговата собствена гравитация.
През 1796 г. френският математик Пиер-Симон Лаплас предлага същата идея в първото и второто издание на книгата си „Изложение на системата на света“ („Exposition du système du monde“), като тя изчезва от следващите издания на книгата. Идеята за черни дупки не привлича голямо внимание през 19 век, тъй като светлината се счита за безмасова вълна, която не се влияе от гравитацията.
Обща теория на относителността
През 1915 г. Алберт Айнщайн разработва общата теория на относителността, след като по-рано е показал, че гравитацията влияе на движението на светлината. Няколко месеца по-късно Карл Шварцшилд дава решение на уравненията на Айнщайн, което описва гравитационното поле на точкова и сферична маса. Няколко месеца след Шварцшилд Йоханес Дросте, студент на Хендрик Лоренц, самостоятелно стига до същото решение за точкова маса и описва по-подробно неговите свойства. Това решение има особеност, наричана днес радиус на Шварцшилд, където то става сингулярно, т.е. някои от параметрите на уравненията на Айнщайн стават безкрайни. Характерът на тази повърхнина не е напълно разбран по това време. Въпреки това, Айнщайн отхвърля тази идея като грешка в част от собствената си теория. През 1924 г. Артър Едингтън демонстрира, че сингулярността изчезва при промяна на координатната система, но едва през 1933 г. Жорж Льометр установява, че това прави сингулярността на радиуса на Шварцшилд нефизическа координатна сингулярност.
През 20-те години на XX век Субраманиан Чандрасекар твърди, че според специалната теория на относителността неизлъчващо тяло над определена маса, известна днес като граница на Чандрасекар, би колабирало. Известният по това време астроном Артър Едингтън се противопоставя на това твърдение, смятайки, че нещо неизбежно би предотвратило такъв колапс.
През 1939 Робърт Опенхаймер и Снайдер предвиждат, че масивни звезди могат да претърпят драматичен гравитационен колапс. Известно време тези обекти са наричани замръзнали звезди, тъй като колапсът би се наблюдавал като бързо забавяне и силно почервеняване около радиуса на Шварцшилд. Въпреки това тези хипотетични обекти не са предмет на голям теоретичен интерес до края на 60-те години на ХХ век.
Интересът към обекти, претърпели гравитационен колапс, оживява през 1967 с откритието на пулсарите. За пръв път изразът „черна дупка“ се употребява от физика-теоретик Джон Уилър. До този момент понякога се използва термина черна звезда. Черна звезда се появява и в първите епизоди на Стар Трек.
Описание – понятия и проблеми
Тъй като нищо не може да напусне черната дупка, то не е възможно наблюдател извън нея да добие информация за процеси, ставащи във вътрешността ѝ. Черните дупки нямат наблюдаеми външни свойства, които да могат да бъдат използвани, за да се определи какво става във вътрешността им. Според класическата обща теория на относителността черните дупки могат да бъдат характеризирани изцяло с три параметъра: маса, момент на импулса и електрически заряд.
Обичайното разбиране за черните дупки се базира на идеята за пространство-време от общата теория на относителността, тъй като най-важните им свойства са свързани с изкривяване на геометрията на окръжаващото ги време-пространство. Идеята за липса на индивидуални отличителни белези на черните дупки се заражда първоначално като предположение направено от Бакенщайн, по-късно потвърдено от Картър, Вернер Израел, Робинсън и Хокинг и придобива известност като „теорема за липса на коса“. Нейно следствие е може би безвъзвратното загубване на информация зад непреодолимата граница на хоризонта на събитията. Запазването на изобщо някакви характеристики се обяснява с определянето им чрез далекодействащи полета, а именно – гравитационно (маса, момент на импулса) и електромагнитно (електричен заряд).
Хоризонт на събитията
Въображаемата сферична повърхнина, ограждаща цялата маса на черната дупка, се нарича хоризонт на събитията. На хоризонта на събитията втора космическа скорост е равна на скоростта на светлината. По този начин нищо от вътрешната страна на хоризонта на събитията, включително фотоните, не може да преодолее хоризонта на събитията поради извънредно силното гравитационно поле. Частици извън тази област могат да падат вътре, пресичайки хоризонта на събитията, без да могат отново да го напуснат.
Изкривяването на време-пространството в силни гравитационни полета води до забавяне на времето. Това явление е установено експериментално през 1976. В близост до черна дупка, забавянето на времето се увеличава силно. От гледна точка на външен наблюдател изглежда, че е необходимо безкрайно дълго време за приближаване на обект до хоризонта на събитията, в който момент светлината, идваща от него е безкрайно червено-отместена. За отдалечен наблюдател изглежда, че обектът, падайки все по-бавно, доближава, но никога не достига, хоризонта на събитията. От гледна точка на самия падащ обект, обаче, времето за достигане на хоризонта на събитията и достигане на сингулярността е крайно.
Широко разпространена заблуда е, че обекти извън хоризонта на събитията се „засмукват“. Тяло, извън хоризонта на събитията, ще изпитва същото гравитационно въздействие от черната дупка, като от кое да е тяло с такава маса (съществуват звезди, по-масивни от някои черни дупки). При превръщането си в черна дупка, звездата не печели маса – т.е. масата на черната дупка е равна на тази на прогенитора ѝ.
Сингулярност
В центъра на хоризонта на събитията съществува сингулярност, място, където според общата теория на относителността, пространство-времето има безкрайна кривина (т.е. гравитацията става безкрайно силна). Пространството във вътрешността на хоризонта на събитията е особено с това, че сингулярността е буквално единственото възможно бъдеще, така че всички частици трябва да се движат към нея. Това означава, че има концептуална неточност в нерелативистичната идея за черна дупка, предложена първоначално от Джон Мичъл през 1783. Според него втора космическа скорост е равна на скоростта на светлината, но все пак е теоретично възможно от черната дупка да бъде изваден обект (например като се изтегли с въже). Общата теория на относителността елиминира тази възможност, защото след влизането му отвъд хоризонта на събитията, времевата линия на обекта съдържа крайна точка на самото време и никоя възможна мирова линия не пресича хоризонта на събитията.
Очаква се, че бъдещи уточнения или заместители на общата теория на относителността (особено квантова теория на гравитацията) ще променят сегашните възгледи за същността на черните дупки. Повечето теоретици интерпретират математическата сингулярност на уравненията като признак за непълнотата на сегашната теория и смятат, че в близост до сингулярността се появяват нови неизвестни явления.
Падане в черна дупка
Да си представим, че злощастен космонавт пада радиално към центъра на проста невъртяща се черна дупка. Колкото повече се приближава към хоризонта на събитията, толкова по-дълго е нужно на излъчваните от него фотони да излязат от гравитационното поле на черната дупка. Далечен наблюдател би видял как спускането на космонавта се забавя, докато приближава хоризонта на събитията, като че ли никога не го достига.
Въпреки това в собствената си отправна система космонавтът ще пресече хоризонта на събитията и ще достигне сингулярността в краен период от време. След пресичането на хоризонта, той вече няма да може да бъде наблюдаван от външната вселена. Докато пада, той ще забележи как краката му постепенно стават все повече червено-отместени, докато станат невидими. При доближаване до сингулярността, градиентът на гравитационното поле от главата до краката му ще стане значителен и той ще се чувства разтегнат и, в крайна сметка, разкъсан. Този процес е известен като спагетификация. В близост до сингулярността градиентът става достатъчно голям, за да разкъсва атоми. Точката, в която тези приливни сили стават фатални, зависи от размера на черната дупка. За много голяма черна дупка, като предполагаемо намиращите се в центъра на галактиките, точката се намира доста навътре от хоризонта на събитията, така че космонавтът може да го премине безболезнено. Обратно, при малка черна дупка тези приливни ефекти могат да станат фатални дълго преди достигането на хоризонта на събитията.
Въртящи се черни дупки
Според теорията хоризонтът на събитията на черна дупка, която не се върти, е сферичен, а сингулярността ѝ (казано неформално) е точка. Ако черната дупка има момент на импулса, наследен от звезда, въртяща се в момента на колапса си, тя започва да увлича пространство-времето около хоризонта на събитията в ефект, известен като гравитомагнетизъм (англ. Frame-Dragging). Въртящата се област около хоризонта на събитията се нарича ергосфера и има елипсоидна форма. Тъй като ергосферата се намира извън хоризонта на събитията, е възможно съществуването на обекти в нея, без задължително да падат в дупката. Въпреки това, поради движението на самото пространство-време в ергосферата, за тези обекти е невъзможно да остават на постоянно място. Обектите в ергосферата могат при определени обстоятелства да бъдат изхвърлени навън с голяма скорост, извличайки енергия (и ъглов момент) от дупката, откъдето идва и наименованието ергосфера („сфера на работа“).
Свръхмасивни черни дупки
Предполага се че има свръхмасивни черни дупки в центъра на големите галактики, с размери, равни на 1% от големината на типична галактика, наричани още квазари. С голямата си маса, те привличат останалата част от галактиката чрез гравитация. При редки случаи на сблъсъци на галактики свръхмасивните черни дупки се привличат една друга и се сливат. Макар и рядко, това е достатъчно голямо събитие, за да бъде засечено и има няколко кандидата.
Ентропия и лъчение на Хокинг
През 1971 Стивън Хокинг показва, че общата площ на хоризонта на събитията на произволна група класически черни дупки не може да намалява. Това звучи много подобно на Втория принцип на термодинамиката, като площта играе ролята на ентропия. Якоб Бекенщайн предполага, че ентропията на черната дупка наистина е пропорционална на площта на нейния хоризонт на събитията. През 1974 Хокинг прилага квантовата теория на полето към полукласическо изкривено пространство-време и установява, че черните дупки могат да излъчват топлинни лъчи, известни като лъчение на Хокинг. Това му дава възможност да изчисли ентропията, която наистина е пропорционална на площта, потвърждавайки хипотезата на Бекенщайн. По-късно е установено, че черните дупки са обекти с максимална ентропия, което означава, че максималната ентропия на част от пространството е ентропията на най-голямата черна дупка, която може да се събере в него. Това довежда до хипотезата за холографския принцип.
Лъчението на Хокинг се генерира точно извън хоризонта на събитията и не носи информация за вътрешността ѝ. Все пак това означава, че черните дупки не са напълно черни. Нещо повече, от ефекта следва, че черните дупки бавно се изпаряват с времето. Въпреки че тези ефекти са пренебрежими за обекти с астрономически размери, те са значителни за хипотетично много малки черни дупки, където преобладават квантовите ефекти. Очаква се малките черни дупки да претърпят бързо изпарение и да изчезнат в експлозия на радиация. Следователно всяка черна дупка, която не може да консумира нова маса, има крайно време на живот, което е функция от масата ѝ.
На 21 юли 2004 Стивън Хокинг представя нов довод за това, че черните дупки евентуално излъчват информация за това, което са погълнали, обръщайки предишната си позиция за загубата на информация. Той предполага, че квантовите пертурбации на хоризонта на събитията могат да позволят на информация да излезе от черната дупка, което да повлияе на радиацията на Хокинг. Теорията все още се обсъжда и, ако бъде приета, вероятно би разрешила информационния парадокс на черните дупки. Междувременно съобщението предизвиква силно внимание сред медиите.
Реалност на черните дупки
Съществуват ли черни дупки?
Общата теория на относителността, както и повечето други метрични теории за гравитацията, не само твърди, че черни дупки могат да съществуват, но всъщност предвижда, че те ще се образуват в природата, стига достатъчно маса да се натрупа в дадена област от пространството, чрез процес, наречен гравитационен колапс. С натрупването на маса в определена област от време-пространството, гравитацията ѝ става все по-силна или, в релативистична терминология, пространството около нея все по-силно се деформира. Когато втора космическа скорост на дадено разстояние от центъра достигне скоростта на светлината, там се образува хоризонт на събитията, вътре в който масата неизбежно пада към една точка, образувайки сингулярност.
Количественият анализ на тази идея довежда до предвиждането, че звезда с маса, около три пъти по-голяма от тази на Слънцето, почти неизбежно би достигнала момент в своята еволюция, когато, изразходвала всичкото си ядрено гориво, би се свила до критичния размер, необходим за гравитационен колапс. След като той започне, колапсът не може да бъде спрян от никаква физическа сила и възниква черна дупка.
Звездният колапс би генерирал черни дупки, съдържащи поне три слънчеви маси. По-малки черни дупки могат да възникнат, само ако материята им е подложена на достатъчен натиск от източник, различен от собствената им гравитация. Смята се, че огромните напрежения, необходими за това, са съществували в най-ранните стадии от образуването на Вселената, създавайки първични черни дупки с маси, по-малки дори от тази на Слънцето.
Също е възможно образуването на свръхмасивни черни дупки, съдържащи милиони и милиарди слънчеви маси, когато голям брой звезди са групирани в сравнително малка област в пространството или чрез падане на голямо количество маса в черна дупка, или чрез многократно сливане на по-малки черни дупки. Смята се, че необходимите за това условия съществуват в центъра на всички галактики, включително нашия Млечен път.
Могат ли да бъдат открити?
Според теорията черните дупки не могат да бъдат открити по светлината, която се излъчва или отразява от материята вътре в тях. Те все пак могат да се забележат чрез явленията около тях, като гравитационните лещи или звезди, които изглежда, че се въртят около пространство, където няма видима материя.
Смята се, че най-очевидните ефекти са при падането на материя в черна дупка, която (подобно на вода, изтичаща в канализацията) се очаква да се събира в извънредно горещ и бързо въртящ се акреционен диск около обекта преди да бъде погълнат от него. Триенето между съседните зони на диска го нагорещява извънредно и той излъчва големи количества рентгенови лъчи. Това нагряване е особено ефективно и може да превърне около 50% от масата на даден обект в радиация. За сравнение ядреният синтез може да преобразува само няколко процента от масата. Други предвидени ефекти са тънките струи от частици с релативистки скорости, изхвърлени по протежение на оста на диска.
От друга страна акреционни дискове, струи и орбитиращи обекти се наблюдават не само около черните дупки, но и около други обекти, например неутронни звезди. Динамиката на телата около тези обекти е до голяма степен, макар и не напълно, идентична с динамиката на телата около черните дупки. Затова обикновено наблюденията на акреционни дискове и орбитални движения просто показват мястото на компактен обект с определена маса и не говорят много за природата на този обект. Идентификацията на даден обект като черна дупка изисква допускането, че никой друг обект или свързана система обекти не може да бъде толкова масивен и компактен. Повечето астрофизици приемат това, тъй като според общата теория на относителността всяка концентрация на маса с достатъчна плътност трябва да колабира в черна дупка.
Важна наблюдаема разлика между черните дупки и други компактни масивни обекти е, че всяка падаща върху вторите материя би се сблъскала с тях при релативна скорост, предизвиквайки неравномерни избухвания от рентгенови лъчи и друга силна радиация. Така липсата на такива избухвания около компактна концентрация на маса свидетелства, че обектът е черна дупка.
Открити ли са черни дупки?
Днес има голямо количество непреки астрономически наблюдения на черни дупки в два обхвата на масите:
звездна черна дупка с маси на типична звезда (4 до 15 пъти тази на Слънцето)
свръхмасивни черни дупки с маси може би 1% от масата на типична галактика
Освен това има известни свидетелства за черни дупки с междинни маси, с няколко хиляди слънчеви маси. Те може би са в основата на образуването на свръхмасивните черни дупки.
Кандидатите за черни дупки със звездна маса се идентифицират най-вече чрез наличието на акреционни дискове със съответния размер и скорост и без неравномерните избухвания, които се очакват при дискове около други компактни обекти. Черните дупки със звездна маса може би участват в изригвания на гама-лъчи, въпреки че наблюденията на такива изригвания, свързани с образуването на свръхнови, намаляват вероятността от такава връзка.
Първите кандидати за масивни черни дупки са активните галактични ядра и квазарите, открити от радиоастрономите през 1960-те. Ефективното преобразуване на маса в енергия при триенето в акреционния диск на черна дупка изглежда е единственото обяснение за изобилната енергия, генерирана от такива обекти. След наблюдения на движенията на звезди около центъра на галактиките през 1980-те се предполага, че свръхмасивни черни дупки съществуват в центъра на повечето галактики, включително Млечния път. Sagittarius A* днес се приема за най-правдоподобния кандидат за място на свръхмасивна черна дупка в центъра на Млечния път.
Днес се счита, че всички галактики могат да имат свръхмасивни черни дупки в своя център и че тази черна дупка поглъща газ и прах, генерирайки огромни количества електромагнитно лъчение, докато цялата близка маса бъде погълната и процесът спре. Това обяснява и защо в близост до тях няма квазари. Въпреки че детайлите все още не са изяснени, изглежда растежът на черната дупка е тясно свързан с растежа на сфероидния компонент (елиптична галактика или струпването на спирална галактика), в който тя пребивава. Интересно е, че няма свидетелства за масивни черни дупки в центъра на кълбовидните звездни купове, което предполага, че те са коренно различни от галактиките.
Има някои предпазливи сведения за образуването на малки черни дупки на Земята в ускорители на частици, но това все още не е потвърдено. Няма наблюдавани кандидати за първични черни дупки.
Скорошни открития
През 2004 е открито предполагаемо струпване на черни дупки, което разширява разбирането ни за разпределението на черните дупки във Вселената. Това откритие предизвиква значително преразглеждане на възгледите на учените за броя на черните дупки – очакваният брой нараства петкратно.
През юли 2004 астрономи откриват обект, за който предполагат, че е гигантската черна дупка Q0906+6930 в центъра на галактика в съзвездието Голяма мечка. Размерът и оценките за възрастта на черната дупка могат да помогнат за определянето на възрастта на Вселената.
През ноември 2004 група астрономи съобщава за откритието на първата черна дупка с междинна маса в нашата Галактика, движеща се по орбита на разстояние три светлинни години от Sagittarius A*. Тази черна дупка с маса 1300 пъти по-голяма от Слънцето е в един куп от седем звезди, вероятно остатък от масивен звезден куп, откъснат от галактическия център. Това наблюдение може да подкрепи идеята, че супермасивните черни дупки нарастват чрез поглъщане на околните по-малки черни дупки и звезди.
През февруари 2005 е установено че синият гигант SDSS J090745.0+24507 напуска Млечния Път със скорост, два пъти по-голяма от втора космическа скорост (0.0022 от скоростта на светлината). Траекторията на звездата може да бъде проследена назад към ядрото на Галактиката. Високата скорост на тази звезда е в подкрепа на хипотезата за съществуване на супер масивна черна дупка в центъра на Галактиката.
Математически апарат
Съществуването на черните дупки се предвижда от общата теория на относителността на Алберт Айнщайн. В частност те са в метриката на Шварцшилд, едно от първите и най-прости решения на уравненията на Айнщайн, формулирано от Карл Шварцшилд през 1915. Това решение описва кривината на пространство-времето в околността на неподвижен обект със сферична симетрия и с метрика
,
където се използват релативистични единици , а е диференциален елемент от пространствен ъгъл.
Според решението на Шварцшилд гравитационен обект би колабирал в черна дупка, ако радиусът му е по-малък от определена стойност, известна като радиус на Шварцшилд. Под този радиус пространство-времето е толкова изкривено, че всеки квант светлина, излъчен от тази област, независимо от посоката на първоначалната му скорост, ще се отправи към центъра на системата. Тъй като специалната теория на относителността не допуска нищо да се движи по-бързо от светлината, всичко в обхвата на радиуса на Шварцшилд, включително съставните частици на гравитационния обект, би колабирало към центъра. В тази точка се образува гравитационна сингулярност, област с теоретично безкрайна плътност. Тъй като дори светлината не може да напусне радиуса на Шварцишилд, класическата черна дупка наистина би изглеждала черна.
Радиусът на Шварцшилд се задава с в релативистични единици, както по-горе, или
където G е гравитационната константа, M е масата на обекта, а c е скоростта на светлината. За обект с масата на Земята, радиусът на Шварцшилд е едва 9 мм – размерът на топче за игра.
Средната плътност в радиуса на Шварцшилд намалява с нарастване на масата на черната дупка, така че черна дупка с масата на Земята би имала плътност от 2 × 1030 кг/м3, а свръхмасивна черна дупка с 109 слънчеви маси едва 20 кг/м3, 50 пъти по-малка от тази на водата. Средната плътност се получава от
Тъй като Земята има среден радиус от 6371 km, тя трябва да бъде свита 4 × 1026 пъти, за да се свие до размерите на черна дупка. За обект с масата на Слънцето, радиусът на Шварцшилд е приблизително 3 km, много по-малък от сегашния радиус на Слънцето от 700 000 km. Той е и значително по-малък от радиуса, до който Слънцето би се свило след изразходването на своето ядрено гориво, който е няколко хиляди километра. По-масивни звезди могат да колабират до черни дупки в края на своя жизнен цикъл.
По-общи черни дупки са предвидени и от други решения на уравненията на Айнщайн, като метриката на Кер за въртяща се черна дупка, която има пръстеновидна сингулярност, и метриката на Райснер-Нордстрьом, за електрически заредени черни дупки.
Вижте също
Метрика на Шварцшилд
Радиус на Шварцшилд
Компактна звезда
Бяла дупка
Червейна дупка
Неутронна звезда
Свръхмасивна черна дупка
Хоризонт на събитията
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
Малки, тъмни и тежки. Но дали това са наистина черни дупки? П. Физиев, сп. „Българска наука“ № 50, септември 2012р стр. 75 – 96, посетен на 10.9.2012
FAQ за черните дупки
Геометрия на Шварцшилд
Свръхмасивни черни дупки
Теореми за сингулярност
Черни дупки
Галактики
Релативистична механика
|
{'title': 'Хенри Дейвид Торо', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B5%D0%BD%D1%80%D0%B8%20%D0%94%D0%B5%D0%B9%D0%B2%D0%B8%D0%B4%20%D0%A2%D0%BE%D1%80%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Хенри Дейвид Торо () е американски писател и философ, известен най-вече с автобиографичната си книга Уолдън (1854). В нея той разказва за доброволния си изгнанически живот в колиба край едноименното е
|
зеро. Книгата е възхвала на семплия живот сред природата. Торо е една от водещите фигури в движението трансцендентализъм, чиито идеи той не само изповядва на теория, но и доказва на практика чрез примера на собствения си живот:
„Бях се самоназначил за инспектор на дъждовните и снежни бури, и изпълнявах задълженията си добросъвестно, въпреки че не получавах нито цент за това.“
Ранни години
Хенри Дейвид Торо е роден в Конкорд, Масачузетс, на 12 юли 1817 г. Завършва Харвард през 1837. През 1835 заболява от туберкулоза. След завършването си работи известно време като учител, а по-късно отваря собствено училище заедно с брат си и двамата преподават в него. Повратна точка в живота му става срещата с Ралф Уолдо Емерсън в Конкорд. Торо се премества да живее в дома на Емерсън и прекарва там две години, като помага в домакинството и градината.
Уолдън
През 1845 г. Торо сам си построява малка дървена къщичка на брега на езерото Уолдън върху земя, която е собственост на Емерсън. Материалите за строежа му излизат 28 долара. Той с радост заживява в колибката си, като се храни с вегетарианска храна и само понякога се отбива в близкото селище за някои покупки и, най-вече, за да поговори с хора. За всичко това се разказва в книгата му Уолдън. Животът му сред природата продължава точно 2 години, 2 месеца и 2 дни между 1845 и 1847 г. Влошеното здраве принуждава Торо да се откаже. „Ние сме раса от безволеви хора и нашите интелектуални полети рядко стигат по-високо от колоните на всекидневниците“, пише Торо в главата „Четене“. Сред най-интересните глави на книгата са разказите за срещите му с канадски дървосекач, ирландско семейство заселници, отиването му пеша до Конкорд, а главата „Уолдън през зимата“ се счита за една от най-поетичните зимни картини с думи. Описанието на бобовите му лехи вдъхновява по-късно ирландския поет Уилям Бътлър Йейтс (носител на Нобелова награда, 1923) да напише прочутото си стихотворение „Езерния остров Инисфрий“. Макар че „Уолдън“ вдъхновява много творци и се превръща в символ на мечтата за бягство от цивилизацията, Торо всъщност отива там, снабден с пирони, дървен строителен материал, дрехи, семена и други продукти на цивилизацията, необходими за оцеляването му, а приятели му помагат да постави покрива върху къщичката.
Гражданско неподчинение
През 1846 г. Торо отказва да плати данъците си в знак на протест срещу Мексиканско-американската война и продължаващото робство на чернокожото население в Америка. В резултат на това е арестуван и престоява една нощ в затвора. По-късно той изнася лекции, в които разказва за този случай, пише срещу робството и помага на роби от Юга, които бягат на Север. Но най-значителното последствие от ареста и краткия му престой в затвора е есето му „Гражданско неподчинение“ (1849). В това есе Торо красноречиво излага възгледите си за това какво означава свободен гражданин и гражданско общество. Според Торо, всеки гражданин е в правото си да не изпълнява нарежданията на властимащите, ако те са несправедливи. Изречението „Маса хора водят живот на кротко отчаяние“ се превръща в сентенция, вдъхновяваща борците за свободи от най-различни раси, вероизповедания и партии. Идеята на Махатма Ганди за пасивното съпротивление, речите на Мартин Лутър Кинг против расовата дискриминация и дори политиката на Британската лейбъристка партия – всички те са повлияни повече или по-малко от това есе:
Повечето смятат, че проявят ли непокорство, вредата ще е по-голяма от ползата. Виновно за това е самото правителство. ТО Е, което действително прави вредата по-голяма от ползата. Защо не е по-разумно, та да предугажда и провежда необходимите реформи? Защо не тачи своето мъдро малцинство? Защо крещи и се съпротивлява, още преди да е наранено? Защо не поощрява своите граждани винаги да следят и го уведомяват за грешките му и тъй да му помагат да се справя с тях по-добре? Защо вечно разпъва Исуса, отлъчва от църквата Коперник и Лутер, а Вашингтон и Франклин обвинява в бунтарство? (от „Гражданско неподчинение“)
Предчувствайки, че умира от туберкулозата, която го е измъчвала от ранни младини, Торо подготвя някои от дневниците си за публикация. Днес всичко написано от него, е публикувано и възлиза на около 20 тома – дневници, есета, лекции, кореспонденции.
Торо остава ненадминат с пословичната си пестеливост (той е известен с това, че е преживявал почти без никакви пари) и със скромността си като човек. Умира на 45-годишна възраст в дома на родителите си на 6 май 1862 г.
Библиография
Aulus Persius Flaccus (1840)
The Service (1840)
A Walk to Wachusett (1842)
Paradise (to be) Regained (1843)
The Landlord (1843)
Sir Walter Raleigh (1844)
Herald of Freedom (1844)
Wendell Phillips Before the Concord Lyceum (1845)
Thomas Carlyle and His Works (1847)
Reform and the Reformers (1846 – 1848)
A Week on the Concord and Merrimack Rivers (1849)
Resistance to Civil Government, or Civil Disobedience (1849)Гражданско неподчинение, изд.: Народна култура, София (1993), прев. Албена Бакрачева
An Excursion to Canada (1853)
Slavery in Massachusetts (1854)
Walden (1854)Уолдън, изд.: Народна култура, София (1993), прев. Албена Бакрачева
A Plea for Captain John Brown (1859)
Remarks After the Hanging of John Brown (1859)
The Last Days of John Brown (1860)
Walking (1861)
Autumnal Tints (1862)
Wild Apples: The History of the Apple Tree (1862)
Excursions (1863)
Life Without Principle (1863)Живот без принцип, изд.: Сиела, София (2011), прев. Албена Бакрачева
Night and Moonlight (1863)
The Highland Light (1864)
The Maine Woods (1864)
Cape Cod (1865)
Letters to Various Persons (1865)
A Yankee in Canada, with Anti-Slavery and Reform Papers (1866)
Early Spring in Massachusetts (1881)
Summer (1884)
Autumn (1892)
Misellanies (1894)
Familiar Letters of Henry David Thoreau (1894)
Poems of Nature (1895)
Some Unpublished Letters of Henry D. and Sophia E. Thoreau (1898)
The First and Last Journeys of Thoreau (1905)
Journal of Henry David Thoreau (1906)
Външни препратки
„Живот без принцип“ (Избрани произведения на Хенри Дейвид Торо), в превод на Албена Бакрачева
Литературна критика за Хенри Дейвид Торо
Възпитаници на Харвардския университет
Американски автобиографи
Американски есеисти
Американски пътеписци
Американски философи
Философи от 19 век
Американски либертарианци
Американски аболиционисти
Ненасилие
Родени в Масачузетс
Починали в Масачузетс
Починали от туберкулоза
|
{'title': 'Уил Хей', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B8%D0%BB%20%D0%A5%D0%B5%D0%B9', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Уил Хей, роден като Уилям Томпсън Хей, (, 6 декември 1888 – 18 април 1949) е британски комик и актьор. Той е роден в Стоктън он Тийс, Кливланд, Англия. Умира на 60 години в Лондон.
Кариера
Кариерата
|
на Хей в киното не е била особено дълга: когато направил своя дебют като актьор, бил на около 45 години, но преди това си създал име във водевилните представления. Последната си роля Хей изиграва едва едно десетилетие по-късно. Но периодът между 1934 г. и 1943 г. се оказал много плодовит за него. Хей се е изявявал и като писател и координатор в някои филми. Може да се твърди, че главно той пишел сценариите за филмите си. Те били изградени така, че да са в хармония с особеностите на неговата персона и зависели от характера и рутината, които той си създал през годините на сцената.
Той работил в Elstree, после в Gainsborough, а след това в Ealing. Периодът му в Gainsborough се оказал най-успешният, най-вече когато работил заедно с режисьора Марсел Варнел и сценаристите Вал Гест и Мариот Едгар, както и Мур Мариот и Греъм Мофат – пример за това е филмът „О, господин портиер“ (1937).
Тони Ханкок, който може да се разглежда като наследник на Хей, се разделил с приятеля си Сид Джеймс, като по подобен начин Хей почувствал, че трябва да прекрати съдружничеството си с Мофат и Мариот. След това Хей никога повече не бил същия, въпреки че „The Goose Steps Out“ (1943) е бил сполучлив анти-нацистистки фарс.
Астрономия
Освен като комик, Хей се е изявявал и в сферата на астрономията, и е бил уважан и всеотдаен аматьор астроном.
Филмография
„Boys Will Be Boys“ (1935)
Външни препратки
Will Hay.Comic Genius – незащитен с авторски права сайт за Уил Хей
Английски актьори и актриси
Британски комици
Починали в Лондон
|
{'title': 'Рекс Стаут', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BA%D1%81%20%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%83%D1%82', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Рекс Тодхънтър Стаут () (1886–1975), с псевдоним Еванс Дей () е американски писател.
Автор е на повече от 70 детективски романа, в 46 от които главен герой е ексцентричният, дебел пияч на бира и чрев
|
оугодник Ниро Улф, частен детектив, чийто остроумен сътрудник и партньор в разкриване на престъпления е Арчи Гудуин.
Стаут започва литературната си кариера като писател за деца, публикувайки сантиментални и приключенски романи, както и някои полукриминални истории, но след 1938 г. цялото му творчество е в областта на детективския роман.
Биография
Рекс Стаут е роден на 1 декември 1886 г. в Нобълсвил, Индиана. Той е син на Джон Уолъс Стаут и Лусета Елизабет Тодхънтър, които били квакери. Завършва гимназия в Топика, Канзас и Университета на Канзас в Лоурънс. От 1906 до 1908 г. служи като юнга-доброволец във военноморските сили на САЩ, на яхтата на президента Теодор Рузвелт. От 1916 до 1927 г. работи като помощник в канцелария, продавач, счетоводител и управител на хотел. Стаут изобретява банкова система за ученици, въведена в 400 града на САЩ. През 1916 г. се жени за Фей Кенеди от Топика, Канзас. Разделят се през 1933 г. и същата година Стаут се жени за Пола Хофман от Виена.
Първите романи на Стаут се появяват през второто десетилетие на 20 век в „Ол-стори Магазин“ (All-Story Magazine): „Нейният забранен рицар“ (1913), „Под Андите“ (1914), „Награда за принцесата“ (1914), „Великата легенда“ (1916). Той продължава да издава статии и разкази в различни списания. През 1927 г. става професионален писател. През 1929 г. Стаут изгубва парите, които спечелва като бизнесмен. След публикуването на 4 умерено успешни романа, сред които „Като бог“ (1929) – необикновен психологически роман, написан във второ лице, Стаут се обръща към формата на детективския роман. Негово голямо постижение е Ниро Улф, 286-фунтов (130 kg) детектив. Дневната консумация на бира от Улф е удивителна, той има жълта копринена пижама и обича орхидеи. Той е чревоугодник, който изяжда 8-фунтова (4 kg) гъска за 1 ден. Гудуин се появява за пръв път в романа на Стаут „Фер-дер-ланс“ (1934) и функцията му е да подтиква огромния си работодател към действие. Този роман първоначално излиза като подлистник на съботния „Ивнинг поуст“ (Saturday Evening Post). Последван е от „Лигата на уплашените мъже“ (1935). Х. Р. Ф. Кийтинг, критик и известен автор на детективски романи, го включва сред 100-те най-добри криминални и детективски романи, издавани изобщо. Книгата е екранизирана през 1937, режисьор е Алфред Е. Грийн. „Запознайте се с Ниро Улф“ (1936) е изненадващ успех, главната роля се изпълнява от Едуард Арнолд. И в двата филма Лайънъл Стендър играе Арчи Гудуин, но във втория филм Арнолд е заменен от Уолтър Конъли. „Едва ли публиката обича да гледа герой, който само седи и мисли“, остро пише критик във „Вараяти“ (Variety).
Феноменално дебелият частен детектив обаче спечелва широка популярност още от самото начало. Стаут е плодовит писател – пише по един роман за Ниро Улф годишно, а от 40-те години – понякога и по няколко – до края на живота си. По време на писателската си кариера, Стаут става майстор на различни литературни форми, включително късия разказ, романа и научната фантастика, като сред тях е първият политически трилър „Президентът изчезва“ (1934), в който изчезването на президента на Щатите предизвиква криза в близкото бъдеще. В една от по-ранните си творби, „Под Андите“ (1914, „Ол-стори Магазин“), Стаут описва един изгубен подземен свят с инки-джуджета.
По време на Втората световна война, Стаут изоставя на заден план писането на детективски романи, присъединява се към организацията „Борба за свобода“ и пише пропаганда. Той е водещ на три седмични радио-предавания и координира доброволческите служби на американските писатели, за да подпомогне военните усилия. След войната Стаут се връща към своите романи за Ниро Улф и поема ролята на джентълмен-фермер в своето имение при Хай Мийдоус в Брустър, северно от Ню Йорк. Бил е председател на Авторската гилдия (Съюза на американските писатели) и на организацията на писателите на детективски романи. От втората организация получава Наградата за голямо майсторство през 1959 г. Стаут провежда активна либерална дейност и пренебрегва призовките от Комисията за антиамериканска дейност към Белия дом в разгара на маккартизма. През следващите години той разваля приятелството си с много свои приятели-либерали, защото заема позицията на ястребите по отношение войната във Виетнам – неговото презрение към комунизма често проличава в творбите му.
Рекс Стаут умира на 27 октомври 1975 г.
През 1978 г. организацията „The Wolfe Pack“ учредява в чест на писателя наградата „Ниро“ за най-добър криминален роман.
Писателят Робърт Голдсбъроу продължава приключенията на детектива Ниро Улф в края на 80-те години.
Външни препратки
Под Андите (pdf) – роман от Рекс Стаут, превод на Хари Стоянов
Американски автори на криминални романи
Хора от Индиана
|
{'title': 'Boys Will Be Boys', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/Boys%20Will%20Be%20Boys', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Boys Will Be Boys е британска комедия от 1935 г. В превод името му означава „Момчетата ще бъдат момчета“. Той е режисиран от Уилям Бюдайн, и главните роли се играят от Уил Хей, Гордън Паркър и Джими Х
|
енли.
Сюжет
Д-р Александър Смарт (наричан от учениците Смарт Алек) е назначен за главен учител в момчешко училище, след като той и един друг мъж фалшифицират препоръчително писмо. Те изхвърлят оригиналното писмо, в което се препоръчва точно обратното.
Докато е в училището, той се замесва в заплетена кражба на огърлица. Той е притиснат до стената, когато истинският крадец му съобщава, че все още пази истинското писмо, и че ще го покаже на шефовете му, ако учителят провали тайните му планове.
Външни препратки
Филми от 1935 година
Британски комедии
|
{'title': 'Уилям Бюдайн', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D0%BC%20%D0%91%D1%8E%D0%B4%D0%B0%D0%B9%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Уилям Бюдайн (William Beaudine) (15 януари 1892 – 18 март 1970) е американски режисьор. Той е роден в Ню Йорк, САЩ, и е брат на режисьора Харолд Бюдайн.
Бюдайн е един от многото опитни режисьори, кои
|
то са „внесени“ от Холивуд през 30-те години на 20 век, за да работят върху типично британски филми; други такива режисьори са Раул Уолш и Алън Дуан.
Уилям Бюдайн си сътрудничи в четири филма с британския актьор Уил Хей; един от тези филми е Boys Will Be Boys (Момчетата ще си останат момчета, 1935).
Връща се в Америка през 1937 г. и остава да живее там. Преди и след британския си период, Бюдайн прави нискобюджетни американски филми в огромни количества и от всякакви жанрове: за периода 1915 – 1966 г. той заснема над 250 филма.
Бюдайн е активен във филмовата и телевизионната продукция почти до смъртта си. Умита през 1970 г. в Калифорния, САЩ.
Външни препратки
www.britmovie.co.uk
William Beaudine Collection at Oscars.org
William Beaudine at Hollywood.com
video.barnesandnoble.com
Американски режисьори
Родени в Ню Йорк
Починали от бъбречна недостатъчност
|
{'title': 'Франция', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Франция ( ) е държава в Западна Европа, включваща също няколко отвъдморски територии, разположени на други континенти. Франция заема части от Западна и Югозападна Европа. Територията ѝ е 675 417 km² (
|
в Европа – 547 030 km²), което я нарежда на 41-во място в света и на 3-то в Европа след Русия и Украйна. Населението на Франция е общо близо 68.7 милиона души, c отвъдморските области и територии към януари 2023 година. Главна отличителна характеристика на Франция от другите европейски страни е нейният излаз на Атлантическия океан и на Средиземно море. Тя граничи с Монако, Андора, Германия, Испания, Италия, Белгия, Люксембург и Швейцария, а благодарение на задморските си територии има сухоземни граници с Нидерландия, Бразилия и Суринам. От Великобритания я отделя тесният проток Ла Манш, под който през тунел е прокарана скоростна железопътна връзка. В политическо отношение на Франция са подчинени 5 отвъдморски департамента с обща площ над 130 000 km² и с над население 2 800 000 души (2023 г.). Това са Френска Гвиана (Гиана), Майот, Мартиника, Реюнион и Гваделупа. Отвъдморските общини и територии на страната включват Сен Пиер и Микелон, Сен Бартелеми, Сен Мартен, Уолис и Футуна, Нова Каледония и Френска Полинезия, както и ненаселените Френски Южни и Антарктически територии и остров Клипертон.
Франция е сред основателите на Европейския съюз и страната с най-голяма територия в съюза. Тя е част от еврозоната, както и от Шенгенското пространство. Във вътрешнополитическо отношение тя се характеризира като демократична унитарна полупрезидентска република. Нейната икономика е шеста в света и втора в Европа (след Германия) по обем на брутния вътрешен продукт; най-богатата европейска нация по отношение на средно богатство на домакинство. Силната национална икономика на Франция е причина страната да се нарежда на челните места в света по качество на живот и образование, средната продължителност на живота е 81 години. Световната здравна организация определя френското здравеопазване като най-доброто в света. Страната е и най-посещаваната туристическа дестинация в света, годишно я посещават 82 милиона души.
Франция е обградена с множество високоразвити страни, което благоприятства нейното икономическо развитие, но е било и предпоставка за наличието на множество конфликти в миналото. На съвременния етап добросъседските отношения на Франция с другите страни са гарантирани с членството на страната в редица организации като ЕС, ОССЕ, НАТО, ЗЕС и други, които гарантират взаимно доверие и сигурност. Страната се нарежда на трето място в света по отношение на военен бюджет и ядрен арсенал, а армията ѝ е най-голямата от всички страни – членки на ЕС. Франция е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и разполага с най-големия дипломатически корпус в света след САЩ.
История
Галски период
Франция заема голяма част от древната римска провинция Галия. Галите са част от големия народ на келтите, който се формира северно от Алпите. Първата археологическа култура на келтите е културата Ла Тен през първата половина на I хилядолетие пр. Хр. Около 500 г. пр. Хр. келтите започват да се разселват от своите родни места в четири посоки – на запад и северозапад, като заселват цялата територия на днешна Франция и Британските острови; на югозапад, където заселват днешна Испания, но не цялата; на югоизток келтски племена стигат до Панония, Балканите и дори до Мала Азия; и на юг, където келтските племена се сблъскват с младата римска република. Под въздействието на Рим галите бързо се латинизират. Някои техни селища се превръщат в големи градове, съществуващи и днес. Марсилия и Никея (основани от гърците като колонии още през VI век пр. Хр.) са първите градове на днешна Франция – съответно Марсей (Марсилия) и Ница. Римляните основават Лугдунум (Лион), Лутеция Парисиорум (Париж), Толоса (Тулуза), Турнакум (Турне) и др. В тях са построени характерни за римската цивилизация сгради – терми (бани), арки, акведукти (напр. Пон дю Гар – най-известният римски акведукт), амфитеатри. Латинският език се налага повсеместно. За пръв път отделна държава в Галия се формира през 260 г., когато Римската империя е обхваната от дълбока криза. Един римски военачалник, който не успява да завземе властта в Рим, организира своя държава в северна и централна Галия със столица в Треверорум (днес Трир). Името му е Постумус и управлява до 269 г. Наследен е от Викторинус (269 – 271) и Тетрик (271 – 274). В крайна сметка „Галската империя“ е ликвидирана от император Аврелиан. След това съпротивата срещу проникването на германски племена в Галия (алемани и франки) отслабва и такова проникване става факт. Към края на IV век в Северна Галия вече има солиден контингент от тези германски племена.
Франкска държава
Франките са един от германските народи, чиято прародина е Скандинавия. Подобно на келтите, германите преживяват демографски взрив, в резултат на който започват да се разселват. От VIII до I век пр. н.е. те заемат цяла Северна Европа, изтиквайки келтите на юг. Още през 109 г. германските народи кимври и тевтони нахлуват в Римската република, засягайки и галите.
До IV век франките живеят на североизток от Рейн. Съществуват два племенни съюза – салически, който минава на римска територия, и рипуарски, който остава отвъд Рейн. След 425 г. салическите франки отново започват да се разселват, но скоро са застрашени от мощната инвазия на хуните. Като федерати те подкрепят големия римски пълководец Аеций в битката му с хунския владетел Атила при Каталунските поля през 451 г. След смъртта на Атила през 453 г. и на Аеций през 454 г. няма кой да спре тяхното настъпление. Във връзка с тази битка се споменава и първият известен владетел на франките – Меровей. Вероятно той е ръководил примитивна държава и е носил типичната германска титла крал.
Династията на Меровингите (451 – 751) е първата владетелска династия на франките. Неин най-виден представител е Хлодвиг (наричан от французите Кловис, Clovis), крал от 482 до 511 г. През 486 г. той разбива държавата на Сиагрий – виден римлянин, който се опитва да създаде около Париж последна крепост на римската цивилизация. През 496 г. Кловис приема християнската религия на съпругата си Клотилда и налага християнството над всички франки. Следват победи над алеманите и бургундите, но най-значителната победа на Кловис е над вестготите при Поатие (или Вуе) през 507 г. Чрез нея той ликвидира Тулузкото кралство на вестготите, които се оттеглят в Испания и завладява южна Галия (Аквитания). Едва след този епизод Франкското кралство става водеща сила в тогавашна Европа.
След смъртта на Кловис кралството бива поделено между синовете му. Използвайки силната армия, те продължават да го разширяват (Тюрингия – 531 г., Бургундия – 532 г., Прованс – 537 г.). Опитът за обединение при Хлотар I е неуспешен и след смъртта му през 561 г. следва ново разделяне. Формират се четири държави: Австразия на север със столица Реймс, Неустрия на запад със столица Париж, Аквитания на югозапад със столица Бордо и Бургундия на югоизток със столица Орлеан.
От VII век нататък меровингските крале започват видимо да отслабват. Карл Велики (768 – 814), считан за най-могъщия франкски владетел, води серия завоевателни войни със саксонците (772 – 804), лангобардите (774), славяните (789 – 812), баварците (788) и аварите (791 – 802). В резултат при смъртта му Франкската държава се простира от Атлантическия океан и Ла Манш до Рим, Елба и Панония. Само полуостров Бретан, където се оттегля част от галите, не е под властта му. Франкската империя е разделена между внуците на Карл Велики на три части, като западната по-късно започва да се нарича Франция.
Средновековна децентрализирана Франция
Наследниците на Карл Велики (наречени Каролинги) управляват Западнофранкското кралство, което е значително по-малко. То стига само до Рона и Мьоз, а на север обхваща Фландрия. Бретан отново не е в състава му. Още след смъртта на Шарл I, наречен Плешивия, през 877 г. властта на Каролингите отслабва. Неговото наследство е слабо, а от 888 г. графът на Париж Одо се обявява за крал и по този начин открива продължителен вътрешен конфликт между Робертините и Каролингите. Още един път в периода 922 – 936 г. Робертините посягат към кралската титла, но преобладаващо тя е притежание на следващите Каролинги. Робертините имат реална власт в страната и в крайна сметка завземат властта.
На 22 май 987 г. едва на 20 години умира последният каролингски крал Луи V от последиците от падане от кон след организиран лов в земите на феодала Хуго Капет. Преди да умре, той съди за измяна архиепископа на Реймс Адалберон, който е ерцканцлер на Франция, а преди това – на Свещената римска империя при император Отон и е участвал в конфликта между Хуго Капет и Каролингите. Луи V не оставя наследници и се налага избор на нов крал. Тогава висшите духовници Адалберон и Жербер д'Орийак (по-късно папа Силвестър II) убеждават бароните да изберат за крал Хуго Капет, който е съюзник и племенник на немските императори Ото II и Ото III (Ото I e негов вуйчо). На 3 юли 987 г. Хуго Капет е коронясан за крал на франките от архиепископ Адалберон и поставя началото на нова династия – Капетингите. С клоновете си и с прекъсвания тя управлява до 1848 г. При първите Капетинги Франция не е единна държава и централната власт в лицето на краля не притежава особена сила. Страната е съвкупност от около 20 графства и херцогства, от които най-силни са Анжу, Аквитания, Шампан, Тулуза, Прованс, Фландрия, Бургундия. По-особено е положението на Бретан, който постепенно е абсорбиран от Франция, както и на Нормандия, завладяна от викингите през 911 г. и само номинално под властта на френския крал. Всеки от тези местни владетели е самостоятелна политическа фигура, съществуват двадесетина малки династии, между които има малки съперничества, войни, съюзи и династични бракове. Реалната кралска власт се простира до околностите на Париж, Орлеан и Санс, които образуват кралския домен. Слабостта на кралската власт във Франция води до мащабно проникване на чуждо влияние във френската територия. През 1066 г. нормандските викинги завладяват Англия (Уилям Завоевателят) и така Англия придобива първото си владение във Франция.
Най-голяма сила средновековната кралска власт във Франция постига при управлението на Филип IV Хубави (1285 – 1314). Той създава модерни финанси и хазна, отменя някои феодални повинности и се опитва да организира платена армия. Още при Луи IX се появяват нови важни институции като Кралският съвет и съдилищата (парламенти), начело с върховния съд (Парижкия парламент). В кралските земи платени чиновници, а не аристократи, движат държавните дела. Филип създава още един орган на власт – Генералните щати (1302). Това е събрание на съсловията във Франция (свещеници, аристократи и селяни/граждани), което може да взема важни решения, но най-вече отпуска пари за политиката на краля. Голям успех на Филип IV е унищожаването на ордена на тамплиерите – държава в държавата (1307), както и преместването на седалището на папата от Рим в Авиньон (1309), където папите резидират 70 години и са под контрола на френския крал.
След смъртта на Филип IV на френския престол се изреждат тримата му сина: Луи X, Филип V и Шарл IV. Никой от тях не оставя син, така че пряката линия на Капетингите се прекъсва. За тяхното наследство претенции издигат Филип дьо Валоа, внук на Филип III по мъжка линия, и английският крал Едуард III, внук на Филип IV, но по женска линия. Въпреки че Едуард произлиза от по-късно поколение и това му дава предимство, мъжката линия на Филип има надмощие. Освен това френските юристи отхвърлят правата на англичаните, тъй като не искат да поставят цялото кралство в английска власт. Така през 1328 г. за крал на Франция е избран Филип VI, който поставя началото на династията Валоа. Само девет години по-късно Англия напада Франция и започва Стогодишната война (1337 – 1453). След серия победи на англичаните над френските рицари, през 1360 г. французите са принудени да подпишат унизителен договор в Бретини: Едуард се отказва от претенциите си за френската корона, но получава цяла югозападна Франция, където са били някогашните английски владения.
През 1429 г. при дофина се явява Жана д'Арк – 17-годишна селска девойка, която го убеждава да ѝ отстъпи водачеството на френските войски. Под нейно командване те разкъсват блокадата на Орлеан и го освобождават. Следва победа над англичаните при Пате в долината на Лоара и освобождаване на Реймс. През юли 1429 г. Шарл VII тържествено е коронясан за крал. Селяните, обзети от патриотизъм, се надигат на борба срещу англичаните, което има голямо значение за хода на войната. През 1431 г. Жана д'Арк е заловена от бургундците при Компиен и предадена на англичаните, а след това осъдена от религиозен съд и изгорена като вещица заради виденията си. След победата на французите при Кастийон през 1453 г. англичаните се оттеглят без да подпишат мирен договор, а това се счита за край на войната. Само град Калѐ остава в английски ръце (до 1558 г.). Войната изиграва важна роля за развитието на Франция. Кралската власт значително се засилва; общата заплаха сплотява французите, ликвидира различията между отделните народности и създава френски национален дух. За пръв път от X век цялата страна е под властта на краля. Накрая, Франция се оформя като една от великите сили в Европа с голямо значение за международните отношения.
Европейски възход
Периодът от края на Стогодишната война бележи значителен възход за Франция. Тя успява да се обедини, да заиграе водеща роля в Европа, но следва остра династическа, социална и религиозна криза, която до известна степен унищожава постиженията на предишните крале. През 60-те години на XV век най-сериозната заплаха за целостта на Франция остава Бургундското херцогство. Могъщи и блестящи, бургундските херцози целенасочено се борят против обединението на страната под властта на краля. При Луи XI (1461 – 1483) конфликтът постепенно назрява. Бургундският херцог Филип успява да организира срещу него съюз на видните благородници, наречен Лига за обществено благоденствие и да проведе успешни военни действия. Луи XI е принуден да отстъпи и да даде Нормандия на брат си, член на Лигата. През 1467 г. херцог на Бургундия става Шарл, наречен Смелия. Той повежда още по-агресивна политика. Когато обаче Луи отнема Нормандия от брат си, Шарл предизвиква въстание и принуждава краля да преговаря. На срещата в Перон край Лиеж Шарл успява да залови Луи XI и да му наложи още по-унизителен мир. С това обаче успехите му се изчерпват. Слабата подкрепа от страна на Англия и появата на швейцарски наемници във френската армия обръщат войната. През 1472 г. Шарл е разбит при Бове, през 1476 г. – при Грансон, а през 1477 г. – при Нанси. В тази последна битка той умира. Така мощта на Бургундия е сразена, а и Шарл не оставя мъжки наследник. Неговата дъщеря Мария Бургундска се оказва наследник на огромни земи на границата между Франция и Германия. Луи XI не успява да предотврати сватбата ѝ с австрийския престолонаследник Максимилиан I, който наследява Бургундия. Така се създава смъртна опасност за Франция и войната продължава. Първоначално Максимилиан I има успех и печели битката при Гинегат (1479), но в крайна сметка е принуден да признае правото на Франция да владее част от бургундското наследство. През 1482 г. обаче Мария Бургундска умира и всички нейни владения остават под властта на австрийските Хабсбурги. Оттук започва конфликтът между Франция и Хабсбургите, който бележи тяхната история в продължение на четири века.
Франсоа I (1515 – 1547) води общо пет войни с Хабсбургите, през които отслабва силите на страната без да постигне особен успех (виж Войни между Хабсбурги и Валоа). През войната от 1521 – 1526 г. е разбит при Павия и пленен, като се налага да отстъпи много земи, за да се откупи. Едва в петата война от 1542 – 1544 г. Франция получава надмощие, като нарушава всички неписани правила на международните отношения и се съюзява с Османската империя. През 1543 г. френско-османски флот атакува Ница и я превзема, което всява паника в цялото западно Средиземноморие. Освен това Франсоа отстъпва пристанището Тулон като квартира на османците. Според договора от Крепи Франция отново е първостепенна сила в Европа.
Под влиянието на Германия във Франция навлиза протестантството. Френските протестанти се наричат хугеноти, последователи на учението на Жан Калвин. Те са по-крайни от лутераните, които преобладават в Германия и предпочитат църковен ред, при който има повече демокрация и по-малка дистанция между висшите длъжности и вярващите. Протестантството се разпространява от 20-те години на XVI век, въпреки ожесточените опити на Франсоа I и Анри II да го ограничат. Обхваща периферни провинции като Нормандия, Бретан, Гюйен, Лангедок, Прованс и Дофине. Хугенотите имат свои замъци, цели райони са под контрола им и притежават значителна военна сила. След седем религиозни войни, (първата от 1562 – 1563 г., последната от 1579 – 1580 г.) хугенотите са смазани. Един от най-кървавите погроми над тях е Вартоломеевата нощ. На 24 август, деня на Свети Вартоломей, католиците изненадващо нападат протестантите и избиват около 3000 от тях, включително водача им Гаспар дьо Колини.
През 1610 г. Луи XIII става крал, но поради крехката си възраст страната бива управлявана от регенти. Най-значимият му пръв министър е кардинал Ришельо, който управлява от 1624 до 1642 г., въпреки обтегнатите отношения с краля. Вътрешната политика на кардинала поставя основите на френския абсолютизъм. Той продължава насоката за централизиране на властта, лишаване на аристокрацията от нейната автономност, ограничаване силата на парламентите. Всички въстания срещу него са смазани с твърда ръка. Луи XIV, син на предишния крал, наследява властта на 5 години (през 1643 г.). На 18-годишна възраст, когато поема властта, той ликвидира поста пръв министър и го слива с кралската институция. Създаден е Върховен съвет, където участват министрите на войната, на финансите и на външните работи. Именно благодарение на финансовия министър Жан-Батист Колбер френската икономика става една от най-силните в Европа чрез прилагането на т.нар. меркантилизъм. Армията е увеличена до близо 350 000 души. Започват дълги и изтощителни войни, повечето от които не дават значителен резултат. Луи XV, дошъл на власт през 1715 г., продължава курса на абсолютизма, но безотговорното му управление показва много от недостатъците на този тип управление.
Френска революция
Възкачилият се на трона Луи XVI не управлява по-добре от дядо си Луи XV. Паралелно с упадъка на абсолютистката система в Европа се заражда Просвещението, което намира стабилна почва във Франция. Основните му идеи са по-рационално мислене, лишено от суеверия, отхвърляне на църковните догми и премахване на църковната хегемония върху обществото. Идеите на Жан-Жак Русо, Волтер, Шарл дьо Монтескьо и Дени Дидро оказват голямо влияние върху представите за държавно устройство. Междувременно Франция се сдобива с нови колонии в Северна и Южна Америка, Африка и Азия, но голяма част от френския народ продължава да негодува от високите данъци и други социални проблеми. На 14 юли 1789 г. недоволството достига своя връх с щурмуването на Бастилията – затвор-крепост в Париж. Този ход бележи началото на бурните години на Френската революция – повратна точка в развитието на Франция и оказала огромно влияние върху по-нататъшното развитие на Европа. За известно време Франция става конституционна монархия, но монархията бързо е свалена, кралят и кралицата – екзекутирани, заедно с десетки хиляди други французи. Първата френска република започва Революционни войни с европейските монархии, които се обединяват срещу нея.
Епохата на Наполеон и Първата френска империя
На 9 ноември 1799 г. Наполеон Бонапарт, завърнал се от Египет, извършва държавен преврат. През декември е провъзгласена нова конституция, с която е премахнат избирателният ценз. Провъзгласено е Консулството, при което властта се споделя от 3 консули, но всъщност е в ръцете на Наполеон Бонапарт. През 1802 г. чрез плебисцит той се провъзгласява за доживотен консул, а две години по-късно – и за император. Чрез тайната си полиция той установява диктаторски контрол върху държавата. И той, както и Бурбоните, раздава титли на своите приближени.
Франция изживява период на подем. Издаден е Граждански кодекс, в който са систематизирани всички закони от римско време дотогава. Този период ще остане в историята преди всичко с френските завоевания. Въпреки че през 1802 г. Франция и Англия сключват договор в Амиен, на следващата година войната между тях се подновява. Образувана е нова антифренска коалиция, в която влизат Русия, Прусия, Англия и Австрия. Наполеон се опитва да нахлуе в Англия с морски десант, но е победен в битката при Трафалгар на 21 октомври 1805 г. Обаче успява да победи прусите при Улм и австрийците и руснаците при Аустерлиц през същата година На другата година той побеждава Прусия при Йена и Ауерщед, като влиза в Берлин. Кампанията му срещу тях трае едва няколко седмици. Това позволява да се създаде Рейнски съюз на мястото на Свещена Римска империя. През същата година Наполеон налага континентална блокада на Англия с цел тя да капитулира, но планът му не успява. През 1807 г. побеждава Русия при Ейлау благодарение на своя пълководец Мюра, който успява да доведе резерви. Двете страни сключват Тилзитски договор, с който Русия се присъединява към континенталната блокада, освен това е създадено Варшавско херцогство.
През 1808 г. е покорена Испания. Опитът да бъде завладяна Португалия обаче се оказва неуспешен. Периодът 1808 – 1812 г. се оказва златен за Наполеоновата империя, въпреки че се води партизанска война срещу него в Испания, Германия и Тирол. В Сицилия управлява Мюра, единият брат на Наполеон е крал на Испания, другият – на Вестфалското кралство. През 1812 г. Наполеон решава да предприеме поход в Русия. Той мисли, че Русия не изпълнява задълженията си от договора. Ето защо начело на 600 000 армия, наречена Великата армия, нахлува в Русия на 24 юни. Руският главнокомандващ Михаил Кутузов предприема тактика на организирано отстъпление и избягва генерално сражение, а земята пред французите се подпалва, за да не могат те да взимат припаси от местното население. При решителната битка при Бородино (септември 1812 г.), без да претърпи големи загуби, руската армия се оттегля. Наполеон влиза в Москва. Напразно той чака пратеници от Петербург. През декември той решава да се оттегли. При оттеглянето руснаците нападат постоянно и французите претърпяват големи загуби. В края на годината те вече са извън Русия. От 600 000 се завръщат едва 60 000 войници. Главна причина за загубата е както тактиката на руснаците, така и руският климат.
Образувана е нова антифренска коалиция този път и с участието на Швеция. Наполеон се опитва да спре съюзниците, но в битката при Лайпциг претърпява поражение. В същото време англичаните разбиват французите в Испания. Наполеон е принуден да абдикира през април 1814 г. Той е заточен на остров Елба. Свикан е Виенски конгрес през октомври и на 22 март следващата година Наполеон се завръща. Посрещнат е тържествено, но управлява сто дни. През юни 1815 г. в Белгия успява да победи германската армия преди да се е съединила с английската и я обръща в отстъпление. След като е на път да постигне трудна победа и над англичаните в генералното сражение при Ватерло, неочаквано е атакуван от германците, които успяват да се отдалечат достатъчно от преследващия ги френски корпус, да го заобиколят незабелязано и да се върнат на помощ на англичаните в решаващата битката при Ватерло. Наполеон претърпява поражение, отново абдикира и е заточен на остров Света Елена, където след 6 години умира. Така приключва периода на Първата френска империя.
Реставрацията, Юлската монархия, Втората република
След Наполеон властта поема Луи XVIII, брат на Луи XVI, който управлява от 1815 до 1824 г., когато умира. Наследен е от другия им брат, Шарл X. Той управлява само 6 години, до 1830 г., когато избухва Юлската революция. Вместо да стане конституционен крал, той избира да напусне страната.
Престолът е зает от братовчед им, Луи-Филип. Той се стреми към придържане към Конституцията и заради свободното разхождане сред народа е наричан „кралят-буржоа“. Въпреки това, на 24 февруари 1848 г. парижани нахлуват в двореца Тюйлери.
Обявена е Втората френска република.
Третата република и световните войни
Първи президент на Франция е Адолф Тиер, който има за задача да стабилизира страната след тежкото поражение от Прусия.
Вторият президент на Третата република (от 24 май 1873 до 30 януари 1879 г.) е Мак Махон, френски маршал от ирландски произход.
Въпреки че е измежду победителите в Първата и във Втората световна война, Франция понася тежки материални и човешки загуби. По време на Втората световна война голяма част от страната е окупирана от Германия, а в Южна Франция действа марионетният Режим на Виши, който подпомага активно нацистка Германия.
По време на Първата световна война Франция губи близо 1,5 милиона души.
Четвърта и Пета република
След освобождението на Франция от германска окупация и приключването на Втората световна война политическото устройство в страната, възникнало след законодателните изменения, породени от промените в политическия живот на страната, става известно като Четвъртата република. Също както и Третата република, и тя страда от политическа нестабилност в условията на парламентарно управление, което до голяма степен блокира ефективите действия на властта при кризи. Междупартийните конфронтации, воденето на конюнктурни политики и кадруването във въоръжените сили на партиен принцип са едни от основните причини, довели до разпада на Френската колониална империя. Така широката общественост призовава генерал Шарл де Гол да поеме управлението на страната. Той го прави, но с условието да въведе промени в държавното управление, които да бъдат гласувани на референдум. От тези действия възниква новото държавно управление на страната от 1958 г. насетне, наричано Петата република. По същество то е полупрезидентска република по определението, въведено от френския социолог Реймон Арон, която е по-стабилна от предишната парламентарна демокрация.
Помирението и сътрудничеството с Германия в периода след Втората световна война поставят основата на европейската интеграция, довела до създаването на Европейския съюз.
През 1974 г. започва периодът след дьо Гол с избирането на президента Валери Жискар д'Естен от десноцентристите. През 70-те Франция навлиза в криза. Първите години от мандата на д'Естен са белязани с няколко закона, които отразяват промените във френското общество, сред тях са „Закона на Вей“, който разрешава доброволното прекъсване на бременност (аборт), и намаляване на възрастта за пълнолетие от 21 до 18 години. 1981 г. идва с нови промени за държавата с избирането на Франсоа Митеран от Социалистическата партия за президент. Изправен пред влошаващата се икономическа ситуция, той първоначално приема да води политика на стимулирането, в която се взимат някои драстични мерки, като например отнемане на смъртното наказание. Митерани е преизбран 1988 г. Два периода 1986 – 1988 и 1993 – 1995 френското правителство е изправено пред безпрецедентна политическа ситуация, наречена „съжителство“, която се състои в това президентът да не принадлежи към управляващата партия.
Държавно устройство и политика
Франция е демократична полупрезидентска република с многопартийна система. Президентът се избира с пряко гласуване от избирателите за срок от 5 години. Министър-председателят се избира от президента на републиката след парламентарни избори и обикновено е от най-добре представената партия в парламента. Президентът е държавен глава, а премиерът оглавява правителството. Изпълнителната власт е в ръцете на правителството, законодателната – в правителството, Сената и Националното събрание, а съдебната власт е независима.
От 1789 г. насам партиите се самоопределят като леви или десни, но дясното се асоциира с монархизма и затова много десни партии решават да не се самоопределят като такива. Сред най-изявените леви партии са Социалистическата (Parti socialiste) и Лява радикална партия (Parti radical de gauche), а от десните – Съюз за народно движение (Union pour un Mouvement Populaire – управляваща) и Национален фронт (Front national). Националното събрание има 577 депутати, а Сенатът – 343 представители. Депутатите от Националното събрание (долната камара на парламента) се избират мажоритарно на всеки 5 години, а сенаторите от Сената от 2004 г. имат 7-годишен мандат.
Във Франция е в сила Петата република, чиито основи са положени след Втората световна война от Шарл дьо Гол. По време на Петата република (при Митеран) се премахва смъртното наказание и се разширяват личните свободи. По времето на Митеран се правят и икономически реформи, като национализация на предприятия в сектора на обществените услуги, транспорта и енергетиката. При Жак Ширак седмичното работно време става 35 часа. Петата република се отличава с активна социална политика. Социалните придобивки, като безплатно образование, здравеопазване, увеличаване на минималната заплата, намаляване на работното време и увеличаване на отпуските, се увеличават и утвърждават с преговори между правителствата и гражданското общество, включително с активно стачно движение.
Политиците обикновено се делят на либерали и консерватори от европейски тип; либертарианството е слабо застъпено и се счита за форма на краен либерализъм.
Административно деление
Франция е разделена на 18 региона, които от своя страна са подразделени на 101 департамента. Департаментите са номерирани според подредбата им по азбучен ред. Тези номера се използват също в пощенските кодове и номерацията на превозните средства. 13 от регионите се намират в метрополията, 1 обхваща о. Корсика, а останалите 5 са задморски територии. Регионите не притежават юридическа автономия, но имат някои административни права – могат да налагат собствени данъци и да водят собствен бюджет.
Департаментите се подразделят на 342 окръга, които не са част от избирателната система на страната, а имат само административно значение. От своя страна окръзите се състоят от 4035 кантона. Кантоните са разделени на 36 682 общини.
Регионите, департаментите и общините представляват териториални единици, а окръзите и кантоните административни единици.
Освен изброените по-горе административно-териториални единици, Франция упражнява контрол и над няколко малки и непостоянно населени острова в Индийския и Тихия океан – Клипертон, Европа, Глориосо, Хуан де Нова, Басас да Индия и Тромелин.
География
Франция е разположена в западната част на континентална Европа. На юг граничи с Испания, Монако и Андора, на югоизток с Италия, на изток с Швейцария и Германия, на североизток с Люксембург и Белгия. Има излаз на Средиземно море и Атлантическия океан. Франция е отделена от Великобритания чрез Ламанша, но е свързана с нея чрез подземен тунел. Общата площ на френската държава, вкл. с отвъдморските територии и департаменти, възлиза на 674 843 km². От тях на европейската част се падат 551 695 km². Държавните граници възлизат на 4082,2 km, разделени по следния начин:
В Европа – Испания (623 km), Белгия (620 km), Швейцария (573 km), Италия (488 km), Германия (451 km), Люксембург (73 km), Андора (56,6 km) и Монако (4,4 km).
В Южна Америка (Френска Гвиана) – Бразилия (673 km) и Суринам (510 km)
В Карибско море (Сен Мартен) – Холандски Антили (10,2 km)
Списък на градовете във Франция, по азбучен ред
Списък на градовете във Франция по население според населението.
Икономика
Франция има петата най-силна икономика в света. Разнообразният климат оказва влияние върху специализацията на селското стопанство. Франция заема водещо място в Европа по производството на пшеница, мляко, месо, картофи, захарно цвекло и грозде. Страната има традиции в шивашката промишленост и модата. Световноизвестни са френските вина, мебели, порцеланови, бижутерийни, парфюмерийни и козметични изделия. Развито е производството на автомобили („Citroën“, „Renault“, „Peugeot“), на самолети, ракети, кораби, както и фармацевтиката (Sanofi). Франция има силно развита индустрия (Michelin, Saint-Gobain, Schneider, Legrand, Tefal, Alstom, Areva, Total), както и банков и застрахователен сектор (BNP Paribas, AXA).
При Сен Мало е построена първата в света електроцентрала, която използва енергията на приливите и отливите.
Население
Населението на Франция на 1 януари 2017 г. е 66 991 000, от които 64 860 000 в метрополна Франция, 2 131 000 в отвъдморските департаменти, и ако броим и отвъдморските територии с техните 604 000 души, цялостното население достига около 67,6 милиона души. Това прави Франция втората най-населена държава в ЕС и трета в Европа.
Между 2010 и 2017 г. френското население нарасна от 64 613 000 до 66 991 000, или с приблизително 2,4 милиона души за период от 7 години, което прави Франция една от най-динамичните европейски страни. Населението на Франция расте с 1 милион души на всеки 3 години. Със среден годишен приръст от 340 000 души, темпо на растеж от +0,6%.
Франция е втората най-фертилна държава в Европа с 2,01 деца на жена.
Предполага се, че до 2025/2030 г. населението на Франция ще достигне 70 милиона души (с отвъдморските департаменти), а до 2080 г. – около 79 милиона.
Прогнозно население от Евростат до 2080 г. (със отвъдморските департаменти, но без отвъдморските територии):
Култура
Франция притежава огромно културно наследство. То е богато, разнообразно, отразява широките регионални различия, а също влиянието на имиграционните вълни през различните епохи. Франция е дала на цивилизацията велики математици, много философи, писатели, художници, века на просвещението, езика на дипломацията, определената универсална концепция за човека и много други. Френският език в течение на много векове е един от основните международни езици, и в значителна степен запазва тази си роля и до днес. През дълги периоди от своята история Франция е била основен културен център, разпространявайки своите постижения по целия свят. В много области, като например, модата или киното, тя и до днес има водещи позиции в света. В Париж се намира седалището на UNESCO – Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура.
Литература
Френската литература е позната по цял свят. Тя започва да се развива от средата на XII век. Франсоа Вийон е затворник, убиец и крадец. Животът му е изпълнен с обрати. Той остава може би най-известният френски поет през Средновековието. През този период историята се развива като прозаичен жанр в страната. Сред най-видните представители на френската литература са Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Марсел Пруст, Албер Камю, Гюстав Флобер.
Архитектура
Френската архитектура се е развивала и променяла през различните епохи, през които е преминавала страната. Архитектурата е типична за Западната архитектура. Съвременната Френска архитектура има и много иновативни насоки. Епохите, които най-много са оказали влияние са Сведновековието и Възраждането. Най-значимите френски сгради са в стил Средновековна архитектура, Готически стил и Ренесансов стил. Най-значимите сгради в страната са Айфеловата кула, катедралата Нотър Дам дьо Шартър, Триумфалната арка, Лувърът и други.
Празници
Други
Емблеми на Франция
Комуникации във Франция
Туризъм във Франция
Транспорт във Франция
Въоръжени сили на Франция
Външна политика на Франция
Правна система
Списък на френските крале и императори
Външни препратки
Портал на френската администрация
Официална страница на френския президент
Официална страница на министър-председателя
Националното събрание
Страница на Сената
Посолство на Франция в България
Източници
Библиография
|
{'title': 'Алф', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%84', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
„Алф“ () е американска ситуационна комедия, създадена от NBC между 1986 г. и 1990 г. Вдъхновена е от филма „Извънземното“ и го пародира.
Мичу Месарош е актьорът в костюма на Алф. Пол Фуско управлява
|
куклата Алф, озвучава гласа на Алф, и е един от продуцентите.
Сюжет
Главният герой, Гордън Шамуей, е дребен извънземен, който получава прякора Алф (от англ. „A.L.F.“, т.е. „Alien Life Form“ – „извънземна форма на живот“; в първия епизод на сериала с българско озвучаване „АЛФ“ е преведено като „алтернативна форма на живот“). Той е роден на 28 октомври 1756 г. в долната източна част на планетата Мелмак. Тази планета се намирала на шест парсека (около 20 светлинни години) от звездния свръхкуп Хидра-Кентавър и имала зелено небе, синя трева и лилаво слънце.
Тялото на Алф е покрито с оранжева козина, носът му е набръчкан, има седем стомаха и обича да яде котки. Ходил е на училище 122 години и е бил капитан на бейзболния отбор (бейзболът на Мелмак се играе на лед с ракообразни вместо с топка).
Алф се разбива с космическия си кораб в гаража на семейство Танер – обикновено американско четиричленно семейство от средната класа. Главата на семейството – Уили Танер, е чиновник, съпругата му Кейт е домакиня. Имат две деца – дъщеря Лин и син Брайън. Домашен любимец на семейството е котаракът Лъки.
Семейство Танер приемат Алф в своя дом и го крият от НАСА, военните и своите любопитни съседи – семейство Ачмонек, докато той поправи своя космически кораб. Става ясно, че Мелмак е избухнал и Алф е останал без дом. Той остава за постоянно в семейството, въпреки че понякога създава главоболия със своите детински, лекомислени постъпки.
Актьорски състав
Пол Фуско – Алф (глас и кукловод)
Мичу Месарош – Алф (изпълнител в костюма при кадрите в цял ръст)
Макс Райт – Уили Танер
Ан Шедийн – Кейт Танер
Андреа Елсън – Лин Танер
Бенджи Грегъри – Брайън Танер
Джон ла Мота – Тревор Ачмонек
Лиз Шеридан – Ракел Ачмонек
Джош Блейк – Джейк Ачмонек
Филм
През 1996 г. по американската телевизия ABC е излъчен 90-минутен филм „Проект: Алф“ (Project: ALF), който е краят на историята. Действието в него се развива 6 години след събитията в сериала и фокусира вниманието върху един учен и един военен, които измъкват Алф от правителството и го завеждат при милионер, строящ космически кораб, с помощта на който косматият извънземен ще може да напусне Земята.
В последния епизод от сериала Алф успява да се свърже със свои оцелели съпланетяни и да си уговори час и място на срещата, на която той трябва да се върне при тях. Разговорът обаче е засечен от военните и поради това Алф се оказва заобиколен от агенти на самото поле, където трябва да се състои срещата. В този момент епизодът свършва и излиза надпис „Следва продължение...“, като филмът „Проект: Алф“ е именно това продължение – заключението на сериала.
Любопитно
Всеки един от епизодите в Алф е наречен на някаква песен и заглавието ѝ е свързано със сценария на съответния епизод.
На български език са издадени шест книги от Райнер Бютнер с истории по мотиви от сериала Алф.
Като дете Алф преживява тежка травма на главата, след като пада от дърво. Има домашен любимец – трикрака веспа (порода мелмакско куче) на име Смръдльо. Оранжевият пришълец твърди, че кучетата на родната му планета са с по-добър дизайн от земните, защото не им се налага да вдигат крак при уриниране. Алф посещава колеж 63 години, следвайки (и почти завършвайки) психология и пешеходство.
Гордън Шамуей (известен на Земята като Алф) е наречен на баба си Гордън – една от малкото жени на Мелмак, които могат да цепят дърва с уста. Бащата на Алф – Боб, когото всички наричат Бо за по-кратко, се слави с чувството си за хумор и с блестящата си имитация на сирене „Фета“. Гумър – чичото на Алф – е известен мелмакски актьор със запомнящи се роли в класиките „Котка върху горещ ламаринен поднос“, „Отнесени от рибата“ и „Близки свещи от най-лош вид“.
На Мелмак младият Шамуей сменя множество професии: работи за кратко като фотомодел, проваля се като stand-up комедиант (от този период е и знаменитата шега „Можеш да издухаш конкуренцията, можеш да си издухаш и носа, но не можеш да намериш рима на „ъглошлайф“!“). Опитва силите си като дилър на популярните автомобили „Флегма“, след което се преквалифицира в професионален играч на буилабейзбол. Тази игра много прилича на земния бейзбол, с незначителната разлика, че вместо бухалки се използват парчета риба. Почти век Алф изкарва прехраната си на игрището като препъвач. Накрая отива на служба в Орбиталната гвардия като отговорник по поддръжка на санитарните възли. Там го обучават да управлява патрулен кораб, да стреля с бластер и да се оригва на три езика.
Алф се влюбва в Ронда, сервитьорка в орбиталното кафене, както и тя в него, но и двамата са твърде срамежливи, за да си признаят. На рождения си ден през 1984 г. Алф тъкмо духа свещичките на тортата в кафенето, когато е повикан по радиостанцията да заеме бойна позиция. В мига, когато пали двигателя на кораба си, Мелмак избухва и взривната вълна го помита в открития космос. Две години Алф се лута сред звездите, докато накрая корабът му е засмукан от гравитацията на голяма синя планета. Така Алф се озовава сред останките от гаража на семейство Танер в предградията на Лос Анджелис, Калифорния, САЩ, планетата Земя.
Алф се разбива в къщата на Танерови през септември.
Алф бързо успява да се почувства съвсем уютно в новата обстановка и се залавя да цивилизова явно изостаналите земляни. Обучава Брайън в някои основни мелмакски обичаи, но родителите му остават крайно недоволни, когато го заварват да маже котарака Лъки с фъстъчено масло. Това подтиква Кейт да наложи някои железни правила за престой на мелмаковци на американска територия: 1. Лъки НЕ Е за ядене! 2. Ако някой позвъни на вратата, всеки, отговарящ на описанието „нисък, космат, извънземен“, е длъжен тутакси да се скрие в кухнята. 3. Всяка пакост се наказва с изгнание в гаража. 4. Никакви косми в хладилника!
След четири блажени години под покрива на семейство Танер съдбата на Алф се преобръща: в опит да се свърже с Австралия по радиото извънземният улучва честотата на космическия кораб на Скип и Ронда, които също са оцелели след катастрофата на Мелмак, купили са си собствена планета и го канят да дойде с тях. С натежали сърца Танерови го откарват на изоставено поле, откъдето Скип и Ронда трябва да го вземат. Но по петите на косматия симпатяга е и специален отряд от НАСА, който в последните минути на последния епизод на „АЛФ“ – „Consider Me Gone“, го обкръжава безмилостно, докато корабът на приятелите му бавно се отдалечава обратно към звездите.
Последният епизод от четвърти сезон е бил замислен да бъде и пилотен епизод на пети сезон, но сезонът не е бил заснет.
Ан Шедийн е била наистина бременна, когато в сериала тя носи в утробата си бебето Ерик.
Алф е роден на 28 октомври 1756.
В България
В България сериалът придобива висока популярност. Първоначално е излъчен на 10 март 1989 г. по Първа програма на Българската телевизия и се излъчва всяка събота от 21:00 ч. Ролите се озвучават от Анета Сотирова, Надя Савова в някои епизоди, Петя Миладинова, Нели Топалова, Гинка Шофелинова в някои епизоди, Николай Цанков в първите пет епизода, Пенко Русев от шести епизод до края на сериала, Никола Стефанов в някои епизоди, Иван Балсамаджиев в някои епизоди и Веселин Ранков.
Повторно излъчване прави bTV на 1 юни 2000 г. и през лятото на 2006 г. На 27 юни 2012 г. сериалът започва наново, всеки делничен ден от 14:30. Осемнайсети епизод от първи сезон, няколко епизода от втори, повечето от трети и целия четвърти сезон са преозвучени със Сотирова, Топалова, Миладинова, Русев и Ранков.
През 2007 г. започва и по GTV, където е повтарян в края на 2008 г. и в началото на 2009 г. През 2014 г. започва отново по bTV Comedy.
На 26 декември 2008 г. по Нова телевизия е излъчен епизодът от две части „Специалната Коледа на Алф“ като част от коледната им програма. Дублиращият състав е сменен и ролите се озвучават от Даниела Йорданова, Силвия Русинова, Здравко Методиев, Илиян Пенев, Светозар Кокаланов и Пламен Манасиев.
На 14 септември 2009 г. започва повторно излъчване на сериала по Диема, всеки делник от 18:30 с повторение от 12:00 и завършва на 9 март 2010 г.
На 11 февруари 2022 г. започва да се излъчва повторно по bTV Comedy от 20:00 ч. и завършва на 21 април. На 3 октомври започва ново повторение всеки делник от 19:00 ч. по два епизода.
Дублажи
Източници
Външни препратки
ALF @ Planet Melmac
directory.google.com
Американски ситкоми
Научнофантастични сериали
Предавания на Ен Би Си
|
{'title': 'Хариет Бичър Стоу', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B5%D1%82%20%D0%91%D0%B8%D1%87%D1%8A%D1%80%20%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%83', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Хариет Елизабет Бичър Стоу () (* 14 юни 1811, † 1 юли 1896) е американска писателка и аболиционистка, най-известна с романа си против робството на цветнокожите в Америка „Чичо Томовата колиба“ (1851-5
|
2), който описва тежките условия на живот на поробените афроамериканци. Книгата достига до милионна публика под формата на роман и пиеса и става влиятелна както в Съединените щати, така и във Великобритания, давайки енергия на силите за борба с робството в Американския Север и същевременно провокирайки широко разпространения гняв на Юга. „Чичо Томовата колиба“ я прави богата и известна.
Стоу пише 30 книги, включително романи, три мемоара за пътешествия и колекции от статии и писма. Тя е влиятелна както със своите творби, така и с публичните си позиции и дебати по социалните въпроси на деня. Баща ѝ и всичките ѝ седем братя са проповядвали срещу робството. В България е издавана като Хариет Бичер Стоу.
Биография
Начални години
Хариет Бичър Стоу е родена в град Личфийлд, Кънектикът на 14 юни 1811 г. Отраснала в семейство на калвинисткия пастор Лайман Бичър (1775 - 1863), тя възприема най-важните пуритански добродетели – силна набожност, благочестие, труд и усърдие. Има шест братя и три сестри: Катрин Естер (1800 - 1878), Уилям Хенри (1802 - 1889), Едуард (1803 - 1895), Мери (1805 - 1900), Хариет (1806 - 1806), Джордж (1809 - 1943), Хенри Уорд (1813 - 1887) и Чарлз (1815 - 1900). Освен това има трима полубратя и една полусестра от втория брак на баща ѝ с Хариет Портър, за която той се жени година след смъртта на майка ѝ: Фредерик Къникът, Изабела (1822 - 1907), Томас Къникът (1924 - 1900) и Джеймс Чаплин (1828 - 1886). След смъртта на втората му жена през 1835 г. баща ѝ се жени за трети път през 1836 г., но няма деца.
Майка ѝ Роксана (Фут) умира на 41-годишна възраст на 13 септември 1816 г., когато Хариет е едва 5-годишна. Дядото на Роксана по майчина линия е генерал Андрю Уорд от Войната за независимост. Сестра ѝ Катрин Бичър става преподавателка и писателка. Брат ѝ Уилям Хенри, наречен „Без късмет“, е пастор, Хенри Уорд Бичър е известен проповедник конгреционалист и аболиционист, Чарлз Бичър е писател, композитор на религиозна музика и проповедник, и Едуард Бичър е теолог. Полубрат ѝ Томас Къникът е проповедник и директор на няколко училища, Джеймс Чаплин е проповедник и полковник в Гражданската война, а Изабела е лидерка и активистка на американското суфражистко движение.
Бичър получава много добро образование. Тя се записва в Женската семинария в Хартфорд, ръководена от по-голямата ѝ сестра Катрин. Там тя получава нещо, което момичетата рядко получават по това време – традиционно академично образование с фокус върху класическите науки, езиците и математиката. Сред нейните съученички е Сара П. Уилис, която по-късно пише под псевдонима Фани Ферн. В училището бъдещата писателка изучава езици, природни и технически науки, композиране, етика, логика, математика – предмети, по правило преподавани само на момчета. След завършването си става учителка в същото училище.
През 1832 г., на 21-годишна възраст, Хариет Бичър се мести в Синсинати, Охайо, за да се присъедини към баща си, който е председател на Теологичната семинария в Лейн. Там тя се присъединява и към Семиколън Клъб – литературен салон и социален клуб, чиито членове включват сестрите Бичър, писателката Каролайн Лий Хентц, Салмън П. Чейз –бъдещ губернатор на Охайо и министър на финансите при президента Линкълн, Емили Блекуел – третата жена в САЩ с медицинска степен и др. Търговският и корабен бизнес на Синсинати по река Охайо процъфтява, привличайки множество емигранти от различни части на страната, включително много избягали роби, ловци на глави, които ги търсят, и ирландски имигранти, които работят по каналите и железопътните линии на държавата. През 1829 г. етническите ирландци атакуват чернокожите, разрушавайки райони на града, опитвайки се да изтласкат тези конкуренти за работа. Бичър се среща с редица афроамериканци, пострадали при тези атаки и техният опит допринася за по-късното ѝ писане за робството. В Синсинати отново има бунтове през 1836 и 1841 г., водени и от местни антиаболиционисти.
Хариет също е повлияна от дебатите на Теологическата семинария в Лейн за робството. Най-голямото събитие, случвало се някога в Лейн, е поредицата от дебати, проведени в 18 дни през февруари 1834 г. между защитниците на колонизацията и аболиционистите, решително спечелени от Теодор Дуайт Уелд и други аболиционисти. Елизабет присъства на повечето дебати. Нейният баща и попечителите, уплашени от повече насилие от страна на белите антиаболиционисти, забраняват всякакви по-нататъшни дискусии по темата. Резултатът е масово изселване на студентите от Лейн заедно с подкрепящ попечител и професор; те се местят като група в новия Колеж Оберлин, след като неговите попечители се съгласяват чрез яростен вот да приемат студенти, независимо от „расата“ и да позволят дискусии по всякакви теми.
Именно в литературния клуб в Лейн Стоу Бичър се среща с преподобния Калвин Елис Стоу – вдовец и професор по библейска литература в семинарията, чиято починала съпруга е нейна приятелка. Двамата се женят в Семинарията на Лейн на 6 януари 1836 г. Ранните години на брака им са белязани от бедност. Имат седем деца, включително дъщери близначки.
Роман „Чичо Томовата колиба“ и Гражданска война
Заедно със сестра си Хариет написва учебник по география. Литературната ѝ кариера започва през 1834 г., когато спечелва награда от „Уестърн Монтли Магазин“. Тя става редовен сътрудник на списанието, като пише разкази и есета. Първата ѝ книга – „Мейфлауър“ (това е името на кораба, с който пристигат първите заселници пуритани в Америка през 1620 г.), излиза през 1843 г.
През 1850 г. 31-ият Конгрес на САЩ приема Закона за робите бегълци, който забранява помощта на бегълци и засилва санкциите дори и в свободните щати. Появяват се протести, гражданите са възмутени от решението да се считат за престъпници хората, които оказват помощ на избягал роб. По онова време Стоу се мести със семейството си в Брунсуик, Мейн, където съпругът ѝ започва да преподава в Колеж Боудоин. Домът им близо до кампуса е защитен като национална историческа забележителност. Семейство Стоу са пламенни критици на робството и подкрепят подземната железница, временно настанявайки няколко избягали роби в дома си. Един такъв беглец – Джон Андрю Джаксън пише за укриването си при Стоу в къщата им в Брунсуик, докато бяга в Канада, в разказа си „Опитът на един роб в Южна Каролина“ (The Experience of a Slave in South Carolina, 1862).
Стоу твърди, че тя вижда умиращ роб по време на причастие в Първата енорийска църква на Брунсуик, което я вдъхновява да опише неговата история. Но това, което по-вероятно я кара да се съчувства на робите, е загубата на 18-месечния ѝ син Самюел Чарлз Стоу. Тя дори заявява следното: „След като изгубих някой толкова близък до мен, мога да съчувствам на всички бедни, безсилни роби на несправедливите търгове. Ти винаги ще бъдеш в сърцето ми, Самюъл Чарлз Стоу.“ На 9 март 1850 г. Стоу пише на Гамалиел Бейли – редактор на седмичното списание за борба с робството „Нешънъл ира“, че планира да напише история за проблема с робството: „Сега чувствам, че е дошло времето, когато дори една жена или дете, което може да каже дума за свободата и човечеството, е задължително да проговори... Надявам се всяка жена, която може да пише, да не мълчи.“ По този повод Стоу написва „Чичо Томовата колиба“, която веднага разбунва духовете.
Малко след това през юни 1851 г., когато тя е на 40 години, е публикувана първата част от „Чичо Томовата колиба“ в сериен вид във вестник „Нешънъл Ира“ (The National Era). Първоначално тя използва подзаглавието „Мъжът, който беше предмет“ (The Man That Was a Thing), но скоро то е променено на „Живот сред нисшите“ (Life Among the Lowly). Частите са публикувани ежеседмично от 5 юни 1851 г. до 1 април 1852 г. За вестникарската сериализация на своя роман Стоу получава 400 долара. Романът е публикуван под формата на книга на 20 март 1852 г. от Джон П. Джуит с първоначален тираж от 5000 бройки. Всеки от двата му тома включва три илюстрации и заглавна страница с дизайн на Хамат Билингс. За по-малко от година книгата продава безпрецедентните 300 хил. бройки. До декември, когато продажбите започват да намаляват, Джуит издава евтино издание от 37½ цента всяко, за да стимулира продажбите. Продажбите в чужбина, както и във Великобритания, където книгата има голям успех, не носят нищо на Стоу, тъй като през тази епоха няма международно споразумение за авторските права. В края на 1853 г. тя предприема обиколка с лекции във Великобритания и, за да компенсира възнагражденията, които не може да получи там, Новата асоциация на Глазгоу за премахване на робството създава „Офертата на чичо Том“.
Според Даниел Р. Воларо целта на книгата е да образова северняците за реалистичните ужаси на нещата, които се случват на юг. Другата цел е да се опита да накара хората от Юга да се чувстват по-съпричастни към хората, които принуждават към робство.
Емоционалното изобразяване в книгата на ефектите от робството върху хората привлича вниманието на нацията. Стоу показва, че робството е докоснало цялото общество отвъд хората, пряко участващи като господари, търговци и роби. Нейният роман има своя принос към дебата за премахването и робството и предизвика опозицията на Юга. Там Стоу е изобразявана като безконтактна, арогантна и виновна за клевета. В рамките на една година 300 бебета само в Бостън са кръстени Ева (една от героините на книгата) и пиеса, базирана на книгата, е поставена в Ню Йорк през ноември. Южняците бързо реагират с многобройни произведения на това, което сега се нарича „романи срещу Том“, като се стремят да представят южното общество и робството в по-положителен план. Много от тях са бестселъри, въпреки че нито един не отговаря на популярността на романа на Стоу. Популярността ѝ ѝ проправя път към големите национални списания, които започват редовно да публикуват нейни материали. Тя става най-известната жена в Америка и най-честваната писателка в литературните кръгове.
През 1853, 1856 и 1859 г. Стоу пътува из Европа и се запознава с Джордж Елиът, Елизабет Барет Браунинг и съпругата на Лорд Байрон. Но британското обществено мнение се обръща срещу нея, когато тя смело и в писмена форма обвинява лорд Байрон в кръвосмесителна връзка с неговата полусестра. Това става в момент, когато същото това общество тайно шушука по адрес на лорда, но никой не смее да го обвини открито. Стоу тежко понася британското лицемерие.
След началото на Гражданската война писателката пътува до столицата Вашингтон, окръг Колумбия, където се среща с президента Ейбрахам Линкълн на 25 ноември 1862 г. Дъщеря ѝ Хати казва: „Беше много забавно време това, което прекарахме в Белия дом, уверявам ви... Сега ще кажа само, че всичко беше много забавно и ние бяхме готови да избухнем от смях през цялото време.“ Това, което казва Линкълн си е загадка. Синът на Стоу по-късно казва, че Линкълн я е поздравил с думите: „Значи ти си малката жена, която написа книгата, която започна тази велика война“. Учените обаче са скептични към този цитат, тъй като той става популярен едва след смъртта на писателката. Определено около детайлите около тази среща остават твърде много неизвестни.Собствените ѝ разкази са срещата бегли, включително писмото, в което съобщава за нея на съпруга си: „Имах наистина смешно интервю с президента“.
Към романа „Чичо Томовата колиба“ в САЩ са отправени нападки за достоверност, въпреки че там нещата би трябвало да са познати от първа ръка. В отговор Стоу публикува „Ключ към Чичо Томовата колиба“ (1853), в който разкрива своите документални източници.
След това написва още един роман срещу робството на цветнокожите: „Дред – Разказ за голямото Блато на отчаянието“ (1856). В него се разказва за драматичен опит за въстание на робите от южните щати. Публикува също и изследвания на социалния живот, есета и малко томче с религиозна поезия.
По-късни години
Година след Гражданската война Стоу купува 30-акрово имение близо до Джаксънвил, Флорида. В отговор на статия във вестник през 1873 г. тя пише: „Дойдох във Флорида годината след войната и оттогава държах имоти в окръг Дювал (Флорида), Флорида. През цялото това време не съм била обект на неучтивост от нито един местен флоридинец.“
Стоу е обект на противоречие заради нейната подкрепа за Елизабет Кембъл, херцогиня на Аргайл, чийто тъст десетилетия преди това е лидер в Highland Clearances – трансформацията на Северношотладските планински земи и Западните острови Оркни, Шетланд и Западни острови от общество, базирано на милиция, в селскостопанско, което подкрепя далеч по-малко хора. Наскоро останалите без дом се местят в Канада, където се появяват много горчиви разкази. Задачата на Стоу е да ги опровергае, използвайки доказателства, предоставени от херцогинята в писмо XVII от том 1 на нейните мемоарни пътешествия „Слънчеви спомени от чужди земи“. Стоу е уязвима, когато изглежда, че защитава жестокостите в Шотландия толкова старателно, колкото и атакува жестокостите в Американския юг.
През 1868 г. Стоу става един от първите редактори на списание Hearth and Home - едно от няколкото нови публикации, привлекателни за жените; тя го напуска след година. Тя прави кампания за разширяване на правата на омъжените жени, като през 1869 г. твърди: „Позицията на омъжена жена... в много отношения е точно подобна на тази на негъра роб. Тя не може да сключва договор и да притежава имущество; каквото и да наследи или спечели в този момент става собственост на съпруга ѝ.... Въпреки че той е придобил състояние чрез нея или въпреки че тя е спечелила състояние чрез талантите си, той е единственият господар на това и тя не може да тегли и стотинка... [В]ъв английското общо право омъжената жена е нищо. Тя излиза извън законно съществуване“.
През 1870-те г. братът на Стоу Хенри Уорд Бичър е обвинен в изневяра и става обект на национален скандал. Неспособна да понесе публичните атаки срещу него, Стоу отново бяга във Флорида, но моли членовете на семейството да ѝ пращат репортажи от вестниците. По време на аферата тя остава лоялна на брат си и вярва, че той е невинен.
След завръщането си в Кънектикът Стоу е сред основателите на Хартфордското училище по изкуствата, което по-късно става част от Университета в Хартфорд .
След смъртта на съпруга си Калвин Стоу през 1886 г. здравето ѝ започва бързо да влошава. До 1888 г. в. „Вашингтон Поуст“ съобщава, че в резултат на деменция 77-годишната Стоу започва да пише отново „Чичо Томовата колиба“. Тя си въобразява, че е ангажирана с оригиналната композиция и в продължение на няколко часа всеки ден усърдно използва химикал и хартия, изписвайки пасажи от книгата почти точно дума по дума. Това е направено несъзнателно по памет, като авторката си въобразява, че тя е съставила историята. За болния ѝ ум историята е съвсем нова и тя често се изтощава с труд, който смята за прясно създаден.Марк Твен, съсед на Стоу в Хартфорд, припомня последните ѝ години в следния пасаж от автобиографията си: „Умът ѝ се бе разпаднал и тя бе жалка фигура. Тя се скиташе по цял ден под грижите на мускулеста ирландка. Сред колонистите от нашия квартал вратите винаги стояха отворени при хубаво време. Г-жа Стоу влизаше в тях по собствена воля и тъй като винаги беше обута в чехли и като цяло пълна с животински духове, тя можеше да го направи като изненада и ѝ харесваше да го прави. Тя обикновено се промъкваше зад човека, който беше дълбоко [изпаднал] в мечти и размишления, и надаваше военен възклик, който да накара този човек да излезе от дрехите си. И тя имаше други настроения. Понякога чувахме нежна музика в гостната и я заварвахме там до пианото да пее старинни и меланхолични песни с безкрайно трогателен ефект.“
Съвременните изследователи сега спекулират, че в края на живота си тя е страдала от болест на Алцхаймер.си
Хариет Бийчър Стоу умира на 1 юли 1896 г. в Хартфорд, Кънектикът, 17 дни след 85-ия си рожден ден. Тя е погребана в историческото гробище „Филипс Академи“ в Андовър, Масачузетс заедно със съпруга си и техния син Хенри Елис. При смъртта си тя е надживяла 4 от седемте деца. Третият ѝ син Хенри се удавя при инцидент през 1857 г. Четвъртият – Фредерик изчезва мистериозно на път за Калифорния през 1870 г. Петото ѝ дете Джорджиана почива от отравяне на кръвта, което вероятно е свързано със злоупотреба с морфин през 1890 г. Шестото ѝ дете Самуел, умира от холера в ранна детска възраст през 1849 г.
Наследство
Забележителности
Множество забележителности в САЩ са посветени на паметта на Хариет Бичър Стоу и се намират в няколко щата, включително Охайо, Флорида, Мейн и Кънектикът. Местоположенията на тези забележителности представят различни периоди от живота ѝ като например къщата на баща ѝ, където е израснала и където е написала най-известното си произведение.
Къщата на Хариет Бичър Стоу в Синсинати, Охайо е бившият дом на баща ѝ Лиман Бичър в бившия кампус на Семинарията на Лейн. Нейният баща е проповедник, силно засегнат от бунтовете в Синсинати от 1836 г. в полза на робството. Хариет Бичър Стоу живее там до брака си. Домът е отворен за обществеността и работи като исторически и културен обект, като се фокусира върху Хариет Бичър Стоу, Семинарията на Лейн и подземната железница. Сайтът представя и афроамериканската история.
През 1870-те и 1880-те години Стоу и семейството ѝ прекарват зимата в Мандарин, Флорида, сега квартал на Джаксънвил, на река Сейнт Джон. Стоу пише Palmetto Leaves, докато е там – както се твърди красноречив част от рекламната литература, насочена към потенциалните северни инвеститори във Флорида по онова време. Книгата е публикувана през 1873 г. и описва Североизточна Флорида и нейните жители. През 1874 г. Стоу е почетена от губернатора на Флорида като един от няколкото северняци, спомогнали за растежа на Флорида след войната. Освен че нейните писания вдъхновяват туристи и заселници в района, тя помага за създаването на църква и училище и помага за популяризирането на портокалите като основна държавна култура чрез собствените си овощни градини. Училището, за чието основаване тя помага през 1870 г., е интегрирано училище на Мандарин за деца и възрастни. Това предшества националното движение за интеграция с повече от половин век. Знакът в памет на семейство Стоу се намира от другата страна на улицата на бившето място на тяхната вила. Той е в имота на Къмюнити клъб на мястото на църквата, където съпругът на Стоу някога е служил като пастор. Църквата на нашия Спасител в Джаксонвил е епископална църква, основана през 1880 г. от група хора, събрали се за четене на Библията с професор Калвин Е. Стоу и известната му съпруга. Къщата е построена през 1883 г. и съдържа витража „Стоу Мемориал“ – дело на Луис Комфорт Тифани.
Къщата на Хариет Бичър Стоу в Брунсуик, Мейн, е мястото, където Стоу живее, когато пише „Чичо Томовата колиба“. Съпругът ѝ преподава теология в близкия Колеж „Боудоин“ и тя редовно кани студенти от колежа и приятели да четат и обсъждат главите ѝ преди публикуване. Бъдещият генерал от Гражданската война, а по-късно и губернатор Джошуа Чембърлейн, тогава студент в колежа, впоследствие описва обстановката: „В тези случаи избран кръг от приятели, предимно млади, бяха облагодетелствани от свободата на нейната къща, но като сборна точка бе четенето преди публикуване на последователните глави от „Чичо Томовата колиба“ и откровената дискусия за тях.“ През 2001 г. Колеж „Боудоин“ купува къщата заедно с по-нова прикачена сграда и успява да събере значителните средства, необходими за възстановяването ѝ. Сега е отворена за обществеността.
Къщата на Хариет Бичър Стоу в Хартфорд, Кънектикът е къщата, в която тя живее през последните 23 години от живота си. Тя е в съседство с къщата на колегата ѝ писател Марк Твен. В тези къща в стил вила има много от оригиналните ѝ предмети и предмети от епохата. В изследователската библиотека, която е отворена за обществеността, има множество писма и документи на семейство Бичър. Къщата е отворена за обществеността и предлага обиколки.
През 1833 г., по времето на пребиваването на Стоу в Синсинати, градът е засегнат от сериозна епидемия от холера. За да избегне заболяване, Стоу посещава Вашингтон, Кентъки – голяма общност на времето точно на юг от Мейсвил. Тя отсяда в семейството на Маршал Ки, една от чиито дъщери е студентка в Семинария „Лейн“. Записано е, че г-н Кий я води на търг за роби, тъй като те често се провеждат в Мейсвил. Учените смятат, че тя е силно развълнувана от преживяването. Домът на Маршал Ки все още стои във Вашингтон. Ки е виден жител на Кентъки; неговите посетители също са Хенри Клей и Даниел Уебстър.
Историческият обект „Чичо Томовата колиба“ (The Uncle Tom's Cabin) е част от възстановеното Селище на зората (Dawn Settlement) в Дрезден, Онтарио, което е на 20 мили източно от Алгонак, Мичиган. Общността за освободени роби, основана от преподобния Джосия Хенсън и други аболиционисти през 1830-те години, е възстановена. Има и музей. Хенсън и Селището на зората дават на Стоу вдъхновението за романа ѝ.
Отличия
Стоу е почетена с ден в Литургичния календар на Епископалната църква (САЩ) на 1 юли
През 1986 г. Стоу е въведена в Националната зала на женската слава.
На 13 юни 2007 г. Пощенската служба на Съединените щати издава в нейна чест пощенска марка от серия от 75 цента.
Държавният университет „Харис-Стоу“ в Сейнт Луис, Мисури, е кръстен на Стоу и на Уилям Тори Харис.
През 2010 г. Стоу е предложена от Историческото дружество на Охайо като финалистка в гласуването в целия щат за включване в Националната зала на статуите (National Statuary Hall) в Капитолия на Съединените щати (вместо това е избран Томас Едисън).
Избрани произведения
Книги
Романи
(Първите 2 глави от версията на части, публикувана в 40 броя). (Дигитална версия на цялата серия от Вирджински университет.)
(Публикуван в 2 тома; стереотипиран от Hobart & Robbins) (един от томовете от изданието от 1853 г. на HathiTrust.)
(Заглавие от бр. 1)
(Първо английско издание с илюстрации). (Дигитално копие на HathiTrust.)Чичо Томовата колиба, изд. „Ст. Атанасов“ (1919, 1931); изд. „Т. Ф. Чипев“ (1932, 1933); Златна библиотека (1935, 1936, илюстровано съкратено издание); изд. „Д. Маджаров“ (1937); изд. „Игнатов“ (1938); изд. „Четиво“ (1946); изд „Хемус“ (1946); изд. „Знание“, София (1947); изд. „Народна младеж“ (1949, 1954, 1956, 1961, 1966, 1969, 1979); изд. „Отечество“ (1978, 1985, 1989); изд. „Пан“ (1997, 1998); изд. „Прозорец“ (1992); изд. „Стови“, Пловдив (2012); КК „Труд“ (2014); изд. „Изток-Запад“ (2015); ИК „Скорпио“, София (2021)Чичовата Томова колиба, „Картинна галерия“ (1911); изд. „Четиво“ (1946); изд. „Хемус“ (1932, 1942, 1946); изд. „Народна младеж“ (1949)Колибата на чичо Тома, Колибата на чича Тома, изд. „Ив. С. Вителов“, Велико Търново (1898, 1902); изд. „Отец Паисий“, Пловдив (1918)Колибата на чичо Том, изд. „Ж. Маринов“ (1943)
(ел. книга, налична на Project Gutenberg.)
(Дигитално копие на Archive.org)
Дигитална версия на UPenn Digital Library)
(издание от 1871 г. налично на Internet Archive)
(електронна книга на Project Gutenberg)
(Дигитално копие на HathiTrust)
(съавтори Adeline D.T. Whitney, Lucretia P. Hale, Frederic W. Loring, Frederic B. Perkins and Edward E. Hale.) (Дигитално копие на Google Books)
[1875]. (Продължение на My wife and I.) (Дигитално копие на HathiTrust)
Драматургия
(Пиеса или версия за прочит, базирана на романа Uncle Tom's Cabin.) (дигитално копие на HathiTrust)
Поезия
(дигитално копие на Internet Archive)
Нехудожествена литература
(Като Harriet E. Beecher)
[ок. 1845].
[1849].
1852?. (самиздат, за да събере средства за образованието на Емили и Мери Едмонсън – бивши робини, чрез обществено записване през 1848 г., подкрепяно от Стоу)
(дигитално копие на HathiTrust)
(дигитално копие на HathiTrust: Volume I и Volume II)
(дигитално копие на HathiTrust)
[1865]. (Nimmo's Sixpenny Juvenile Series.) (дигитално копие на University of Florida's George A. Smathers Library)
(Published under the name of Christopher Crowfield.) (дигитално копие на Archive.org)
(Издазено с псевдонима Cristopher Crowfield) (дигитално копие на Archive.org)
(дигитално копие на HathiTrust)
(издадено с псевдонима Christopher Crowfield) (дигитално копие на HathiTrust)* (Написано с Катрин Бичър) (дигитална версия на MSU Historic American Cookbook Project) Учебна версия: (дигитално копие на Archive.com)
(дигитално копие на Archive.org)
(ел. книга на Project Gutenberg.)
(дигитално копие на Archive.org)
(дигитално копие на Archive.org)
(дигитално копие на HathiTrust)
(дигитално копие на HathiTrust)
[1878]. (дигитално копие на Hathi Trust)
[издадено между 1889 and 1883]. (дигитално копие от изданието от 1901 г. на Fleming N. Revell на Archive.org)
(Колекция от детски разкази, включваща "A Dog's Mission", "Lulu's Pupil", "The Daisy's First Winter", "Our Charley", "Take Care of the Hook", "A Talk about Birds", "The Nest in the Orchard" и "The Happy Child") (дигитално копие на HathiTrust)
Колекции
Приживе
(Състои се от разказите "Love versus Law", "The Tea-rose", "Trials of a Housekeeper", "Little Edward", "Let Every Man Mind His Own Business", "Cousin William", "Uncle Tim", "Aunt Mary", "Frankness", "The Sabbath", "So many Calls", "The Canal-boat", "Feeling", "The Sempstress", "Old Father Morris." (дигитално копие на Archive.org)
(Състои се от следните скици: "Account of Mrs. Beecher Stowe and her Family", "Uncle Sam's Emancipation", "Earthly Care, A Heavenly Discipline", "A Scholar's Adventure in the Country", "Children", "The Two Bibles", "Letter from Maine, No. 1", "Letter from Maine, No. 2", "Christmas; or, The Good Fairy.") (дигитално копие на HathiTrust)
(Колекция от творби, включваща "The New Year's Gift", "The Bible, The Source of Sure Comfort", "Make to Yourselves Driends", "Earthly Care, A Heavenly Discipline", "So Many Calls", "Learn of Children", "Anti-slavery Meeting in Glasgow, Letter from Mrs. Stowe to Dr Wardlaw")
(Издадено с името Christopher Crowfield) (дигитално копие на HathiTrust) (Състои се от следните разкази: "The Hen That Hatched Ducks", "The Nutcracker of Nutcracker Lodge", "The History of Tip-Top", "Miss Katy-Did and Miss Cricket", "Mother Magpie's Micschief", "The Squirrels that Live in a House", "Hum, the Son of Buz", "Our Country Neighbors", "Our Dogs", "Dogs and Cats", "Aunt Esther's Rules", "Aunt Esther's Stories", "Sir Walter Scott and his Dogs" и "Country Neighbors Again")
(дигитално копие на HathiTrust.) (Състои се от разказите "The Ghost in the Mill", "The Sullivan Looking-Glass", "The Minister's Housekeeper", "The Widow's Bandbox", "Captain Kidd's Money", "'Mis' Elderkin's Pitcher'", "The Ghost in the Cap'n Brownhouse")
(В допълнение към заглавната исторя книгата включва "Deacon Pitkin's Farm" и "The First Christmas of New England".) (дигитално копие на HathiTrust)
(дигитално копие на HathiTrust) (Състои се от "The Ghost in the Mill", "The Sullivan Looking-Glass", "The Minister's Housekeeper", "The 2idow's Bandbox", "Captain Kidd's Money", "'Mis' Elderkin's pitcher'", "The Ghost in the Cap'n Brown House", "Colonel Eph's Shoebuckles", "The Bull-Fight", "How to Fight the Devil", "Laughin' in Meetin'", "Tom Toothacre's Ghost Story", "The Parson's Horse-Race", "Oldtown Fireside Talks of the Revolution" и "A Student's Sea Story")
(дигитално копие на HathiTrust)
Посмъртно
17 Volumes. (дигитално копие на HathiTrust е с линк за всеки том: Vol. I and Vol. II: Uncle Ton's Cabin and A Key to Uncle Tom's Cabin в два тома; Vol. III & Vol IV: Dread, A Tale of the Great Dismal Swamp and Antislavery Tales and Papers, and Life in Florida After the War; в два тома Vol. V: The Minister's Wooing; Vol. VI: The Pearl of Orr's Island; Vol. VII: Agnes of Sorento; Vol. VIII: Household Papers and Stories; Vol. IX и Vol. X: Oldtown Folks and Sam Lawson's Oldtown Fireside Stories в два тома; Vol. XI "Poganuc Peoples and Pink and White Tyranny; Vol. XII: My Wife and I; Vol. XIII: We and Our Neighbors; [Vol. XIV]: Stories, Sketches and Studies: "Uncle Lot", "Love versus Law", "The Tea Rose", "Aunt Mary", "Frankness", "Cousin William", "Mrs. A and Mrs. B; or, What She Thinks about It", "Which is the Liberal Man?" "The Canal Boat", "Feeling", "The Seamstress", "Old Father Morris", "The Coral Ring", "Art and Nature", "The New Year's Gift", "Our Wood Lot in Winter", "The Mourning Veil", "New England Ministers", "Betty's Bright Idea", Deacon Pritkin's Farm, The First Christmas of New England и Little Foxes; Vol. XV: Religious Studies, Sketches and Poems; Vol. XVI: Stories and Sketches for the Young: Queer Little People, Little Pussy Willow, The Minister's Watermelons, A Dog's Mission, Lulu's Pupil and The Daisy's First Winter; [Vol. XVII]: Life and Letters of Harriet Beecher Stowe edited by Annie Field.)
Kathrin Sklar, ed. (Съдържа Uncle Tom's Cabin, The Minister's Wooing и Oldtown Folks)
Разкази и статии
и
"Mark Meriden" в (Дигитално копие на HathiTrust)
и
и
.
.
и
и
и (Препечатано в колекция от водещи аболиционисти с факсимилни подписи на авторите: Дигитално копие на Archive.org)
Източници и бележки
Външни препратки
Произведения на Хариет Бичър Стоу в Internet Archive
Аудиокниги на Хариет Бичър Стоу в LibriVox
The Online Books Page (University of Pennsylvania)
Harriet Beecher Stowe Society
Uncle Tom's Cabin and American Culture
Американски писателки
Американски романисти
Американски детски писатели
Американски поети
Поетеси
Учителки
Автори на учебници
Американски аболиционисти
Англикански светци
Жени от Викторианската епоха
Родени в Кънектикът
Починали в Хартфорд
|
{'title': 'Слънчева система', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%D1%8A%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0%20%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Слънчевата система е група астрономически обекти, включваща Слънцето и небесните тела, обикалящи около него – планети, планети джуджета, спътници, астероиди, комети, междупланетен прах и газ. Всички т
|
е са образувани при разпадането на молекулярен облак преди около 4,6 милиарда години.
Най-масивни след Слънцето са осемте планети. Техните орбити са почти кръгови и лежат приблизително в една равнина – равнината на еклиптиката.
Четирите планети, най-близки до Слънцето, са Меркурий, Венера, Земята и Марс. Те са по-малки от другите и носят названието планети от земен тип или вътрешни планети. Съставени са главно от скали и метали.
Следващите четири планети са планетите Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун. Наричат се газови гиганти или външни планети. Те са по-масивни и са съставени предимно от водород и хелий.
Слънчевата система включва и две области с концентрация на по-малки обекти. Астероидният пояс, разположен между орбитите на Марс и Юпитер, е сходен по състав на планетите от земен тип. Намиращите се извън орбитата на Нептун транснептунови обекти са съставени главно от замръзнали вещества – вода, амоняк и метан. В тези области има пет обекта, които са достатъчно масивни, за да бъдат заоблени от собствената си гравитация, поради което са класифицирани като планети джуджета: Церера, Плутон, Хаумея, Макемаке и Ерида. Шест планети и три планети джуджета имат естествени спътници, а външните планети имат и пръстени от прах и други частици.
Разстоянията в Слънчевата система обикновено се измерват с помощта на средното разстояние между Земята и Слънцето, наричано астрономическа единица (AU, съкр. от astronomical unit). Най-близко до Слънцето е планетата Меркурий – средно 0,387 AU, а най-отдалечена планета е Нептун – средно 30,068 AU. Слънчевият вятър – поток от плазма, идващ от Слънцето – образува своеобразен балон в междузвездната среда, наричан хелиосфера и достигащ далеч отвъд последните небесни тела на Слънчевата система. Хипотетичният Облак на Оорт, откъдето се предполага, че идват кометите с дълъг орбитален период, би трябвало да е разположен на разстояние от Слънцето, около хиляда пъти по-голямо от хелиосферата.
Структура
Основният компонент на Слънчевата система е Слънцето – звезда от главната последователност от спектралния клас G2. Слънцето съдържа 99,86% от масата на цялата система, поради което гравитацията му е определящ фактор за структурата на системата. Четирите най-големи тела, обикалящи около Слънцето – газовите гиганти, съдържат 99% от останалата маса, като само на Юпитер и Сатурн се падат повече от 90%.
Общата структура на известните области от Слънчевата система включва Слънцето, четири сравнително малки вътрешни планети, заобиколени от пояс скални астероиди, и четири газови гиганта, заобиколени от замръзнали малки обекти в Пояса на Кайпер. Понякога тази структура се разглежда като няколко самостоятелни области: вътрешна Слънчева система, включваща четирите планети от земен тип и Астероидния пояс; и външна Слънчева система, включваща четирите газови гиганта. След откриването на пояса на Кайпер, най-външните части на Слънчевата система се приемат за отделна област, съставена от всички тела извън орбитата на Нептун.
Орбитите на повечето големи тела, обикалящи около Слънцето, лежат приблизително в една равнина – равнината на еклиптиката (т.е. равнината на земната орбита). Орбитите на кометите и на обектите от Пояса на Кайпер често са наклонени под значителен ъгъл спрямо земната орбита. Освен това, всички планети и повечето други обекти обикалят около Слънцето в посоката на околоосното му въртене – срещу посоката на часовниковата стрелка, гледано от северния полюс на Слънцето. Сред изключенията от това правило е Халеевата комета.
Видове обекти
Слънчевата система съдържа разнообразни тела, попадащи в различни категории, границите между които често са условни. Приета е следната класификация:
Слънцето, звезда от спектрален клас G2, която съдържа 99,86% от масата на системата.
Планетите – осемте големи небесни тела, обикалящи около Слънцето: Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун.
Сравнително големи тела, обикалящи около някоя планета, се наричат естествени спътници или луни, по името на Луната – естествения спътник на Земята.
Прах и малки частици на орбита около планетите образуват планетни пръстени.
Малки по размери обекти, създадени от човека, обикалящи около Земята или около други тела от Слънчевата система (виж изкуствен спътник и космически апарат).
Планетите са се образували от предпланетарни тела, които са съществували скоро след зараждането на Слънчевата система и впоследствие са се слели в по-големи тела, като планети и спътници, били са погълнати от Слънцето или изхвърлени от Слънчевата система.
Планетите джуджета са тела, по-малки от планетите и по-големи от астероидите. Планетите джуджета имат достатъчно голяма маса, за да придобият приблизително сферична форма под действието на собствената си гравитация, но масата им не е достатъчна, за да разчистят орбитата си от други астрономически обекти. Има пет планети джуджета в Слънчевата система: Церера, Плутон, Макемаке, Хаумея и Ерида. Кандидати за включване в тази група са Кваоар, Иксион, Седна и Оркус.
Астероидите са обекти, по-малки от планетите. Основно са съсредоточени в Астероидния пояс между Марс и Юпитер. Повечето от тях са съставени от неизменчиви минерали. Разделени са на астероидни групи и астероидни семейства според специфичните си орбитални характеристики.
Астероидни спътници се наричат астероиди на орбита около друг астероид. Те не са ясно разграничими като спътниците на планетите и понякога са сравними по големина с партньора си.
Троянските астероиди се намират в точките на Лагранж. Орбитата на всяка планета има две такива точки. Първоначално троянски се наричат само астероидите, обикалящи по орбитата на Юпитер, но в последствие понятието започва да се използва за астероиди, движещи се по орбитата на коя да е планета или спътник.
Метеоритите представляват астероиди, навлезли в земната атмосфера и частично изгорели в нея, преди да достигнат земната повърхност. Метеорите са малки астероиди, които изгарят напълно в земната атмосфера.
Кометите са малки небесни тела, съставени предимно от лед. Техните орбити са силно ексцентрични, перихелият им е по-близък до Слънцето от орбитите на вътрешните планети, а афелият им е отвъд орбитата на Плутон. Съществуват и комети с по-близък афелий. Стари комети, чиито летливи елементи са се изпарили под действието на слънчевата топлина, често се категоризират като астероиди. Някои комети с хиперболични орбити вероятно са се образували извън Слънчевата система. Останалите комети се разделят на късопериодични (с орбитален период под 200 години) и дългопериодични.
Кентаврите са ледени тела, подобни на комети, но с по-малко ексцентрични орбити, оставащи в района между Юпитер и Нептун. Характерно е, че орбитите им са неустойчиви, пресичат орбитите на няколко планети и нерядко изпитват гравитационно въздействие от газовите гиганти. Някои кентаври са с доста големи размери, например Харикло е с диаметър около 260 км.
Транснептуновите обекти са ледени тела, чийто среден орбитален радиус е по-голям от радиуса на орбитата на Нептун. Те се делят на два вида:
Обекти от Пояса на Кайпер с радиус на орбитата между 30 и 100 AU. Предполага се, че са източник на късопериодичните комети. Обекти от Пояса на Кайпер с орбити като тази на Плутон се наричат плутини. Към тази група спадат самият Плутон и неговите спътници. (До 2006 г. Плутон се категоризираше като планета.)
Обекти от Облака на Оорт (хипотетични) с радиус на орбитата между 50 000 и 100 000 AU. Този район се смята за източник на дългопериодичните комети.
В Слънчевата система има известно количество космически прах, който е причина за зодиакалната светлина. Повечето космически прах се намира в равнината на еклиптиката. Част от него вероятно е с междузвезден произход.
Произход и развитие
За Слънчевата система се смята, че се е образувала от Слънчевата мъглявина – сгъстен облак от газ и прах, дал началото на Слънцето. Под въздействието на собствената си гравитация мъглявината е приела формата на въртящ се диск, в чийто център се е намирала протозвездата (младото Слънце), натрупваща материал от диска. Когато протозвездата е станала достатъчно масивна и плътна, в нейното ядро са започнали да протичат термоядрени реакции, пораждащи слънчев вятър и електромагнитно лъчение, под чието общо въздействие леките елементи, намиращи се близо до звездата, са мигрирали в централните части и периферията на протопланетарния диск. Поради тази причина се смята, че не е възможно газови гиганти да се формират в близост до звезда: интензивното излъчване не би позволило натрупването на значителни количества леки елементи, като водород и хелий.
В продължение на много години Слънчевата система е била единствената позната планетна система. В последните години обаче зачестиха откритията на планети около други звезди, чиито свойства изглеждат различни от която и да било планета на Слънчевата система. Открит е клас планети, наречени горещи юпитери, често по-масивни от Юпитер и намиращи се на ниска орбита около своята звезда, извършващи едно пълно завъртане в рамките на няколко месеца. Според една хипотеза тези планети са се зародили сравнително далече от своята звезда, подобно на Юпитер, но чрез някакъв механизъм са слезли на по-ниска орбита. Една възможна причина за това явление е навлизането на планетната система в сравнително гъст облак от междузвезден газ и прах с последващо триене между планетата и съставките на облака и снижаване на нейната орбита поради загуба на кинетична енергия. Много по-малките по размери планети от земен тип се поглъщат от други планети или от звездата или напускат планетната система.
Земята е единствената планета, на която е известно да има живот.
Галактическа орбита
Слънчевата система е част от Млечния път – спирална галактика с диаметър от около 100 000 светлинни години, съдържаща около двеста милиарда звезди. Слънцето е звезда, типична за Млечния път.
По някои изчисления Слънчевата система се намира между 25 000 и 28 000 светлинни години от галактичния център. Тя се движи със скорост от 220 км/с по орбитата си около галактичния център и извършва едно пълно завъртане за 226 милиона години. За да се откъсне от гравитацията на Млечния път, тяло, стартиращо от Слънчевата система, трябва да има скорост около 1000 км/с.
Слънчевата система се движи и спрямо галактичната равнина, като периодично изскача над нея и потъва под нея. Траекторията на това движение наподобява синусоида, която пресича равнината веднъж на 33 милиона години, а всеки период трае около 65 милиона години.
Слънчевата система има необичайно кръгова орбита, а орбиталната ѝ скорост е равна на скоростта на вълните на сгъстяване в спиралните ръкави на Млечния път. По този начин тя остава извън тези вълни на сгъстяване, в които се формират нови масивни звезди. Те често избухват като свръхнови и с интензивното си излъчване биха представлявали опасност за живота на Земята, ако бяха по-близо. Това, че се намират далече от Земята, вероятно е направило възможно зараждането на сложни многоклетъчни форми на живот на земната повърхност.
Откриване и изследване
В продължение на много векове Слънчевата система е била разглеждана в рамките на геоцентричния модел, който не позволява правилно разбиране на нейната същност и структура. С подобряване на методите за наблюдение са се зародили нови теории за Слънчевата система. Първата значима стъпка е направена от Николай Коперник, който е предложил хелиоцентричния модел. Задоволително точно описание на движението на планетите е дадено малко по-късно от Йоханес Кеплер, а Исак Нютон обяснява силата, която движи небесните тела.
От началото на космическата ера множество изследвания на обекти от Слънчевата система се извършват от космически апарати (предимно автоматични) на различни космически агенции. Първият апарат, достигнал до друго небесно тяло, е съветскиятапарат „Луна 2“, разбил се на повърхността на Луната през 1959 г. Повърхността на Венера е достигната през 1965 г., на Марс – през 1976 г., на астероида Ерос – през 2001 г., а на Титан (спътника на Сатурн) – през 2005 г.
Следните космически апарати са се сближили с обекти от Слънчевата система или са ги изследвали от орбита:
— „Маринър 10“ се сближава с Меркурий през 1975 г.
— Двата апарата от мисията „Вояджър“ посещават Юпитер през 1979 г. и Сатурн през 1980 – 1981 г. „Вояджър 2“ посещава още Уран през 1986 г. и Нептун през 1989 г. В началото на XXI век двата апарата се намират далеч зад орбитата на Плутон – на разстояние, по-голямо от 95 AU. Няколко години след това те навлизат в хелиопаузата.
Най-далечният обект, достигнат от пилотирани космически апарати, е Луната. Посетена е от мисиите „Аполо“. Последното кацане на пилотиран апарат на Луната е това на „Аполо 17“ през 1972 г. Към 2005 г. се съставят планове за нови пилотирани мисии дотам, както и за изграждане на обитаеми лунни бази на повърхността. За кацане на пилотиран апарат на повърхността на Марс обаче няма сериозни планове.
Въпреки че произходът на планетите се смята за разбран в основни черти, остават неизяснени някои важни въпроси. Единият от проблемите е парадоксът с въртящия момент. Въпреки че в Слънцето е съсредоточена почти 99,9% от масата на цялата система, то притежава само 0,5% от общия въртящ момент. Останалите 99,5% се падат на орбиталния въртящ момент на планетите. Друга загадка е наклонът от 7° на екваториалната плоскост на Слънцето спрямо средната орбитална плоскост на планетите.
Други планетни системи
За планетите извън Слънчевата система все още има твърде малко сведения.
Параметри на основните планети
Сравнително представяне на орбитите на планетите от Слънчевата система в милиони километри. Правоъгълникът на всяка планета означава интервала, в който се мени разстоянието от нея до Слънцето. Забележете, че Плутон (горната част на графиката в зелено) понякога е по-близо до Слънцето, отколкото Нептун (в синьо).
Параметри спрямо земните:
От всички други обекти с най-голяма маса е Ганимед – 0,02 земни маси.
Параметри на някои планети джуджета
Някои обекти имат размери, по-малки от тези на основните планети, но по-големи от размерите на астероидите.
От всички планети джуджета само Церера се намира във вътрешната част на Слънчевата система. Другите са разположени в периферията – в Пояса на Кайпер или в Облака на Оорт.
Всички параметри в таблицата са измерени спрямо Земята (т.е. съответните параметри на Земята са приети за единица):
Външна граница и мащаб
Отвън навътре в Слънчевата система се наблюдават граничен шок, слънчева обвивка и хелиопауза.
Поради огромните разстояния между изграждащите я тела е трудно да се състави точен модел на Слънчевата система. Ако мислено смалим Земята до размерите на баскетболна топка, то Луната ще бъде голяма приблизително колкото топка за тенис на корт и ще обикаля около Земята на разстояние от около 6 метра. В такъв случай Слънцето би стояло на 3 километра от Земята и би имало формата на кълбо с диаметър от около 27 метра – по-високо от десететажна сграда. Плутон би изглеждал малко по-малък от топката за тенис, символизираща Луната, и би бил отдалечен на цели 120 километра от Слънцето.
Други факти
Истинските разстояния в Слънчевата система са такива, че практически е невъзможно тя да бъде начертана мащабно точно. Нейните графики по учебници и книги са изключително неточни, тъй като за представянето ѝ в мащаб биха били нужни стотици листове. На диаграма на Слънчевата система в мащаб, при който Земята е сведена до диаметър на грахово зърно, Юпитер ще бъде на разстояние 300 метра, а Плутон – на километър и половина (като самият той ще бъде с размер на бактерия). В същия мащаб Проксима от Кентавър, най-близката до нас звезда, ще бъде почти на разстояние 1000 км. Дори ако всичко се намали, така че Юпитер да бъде толкова малък, колкото точката в края на това изречение, а Плутон – не по-голям от молекула, Плутон пак ще отстои от Слънцето на разстояние над 10 метра.
Бележки
Вижте също
Закони на Кеплер
Списък на обектите в Слънчевата система по маса
Списък на обектите в Слънчевата система по радиус
Списък на обектите в Слънчевата система по разстояние до Слънцето
Планетарна система
Планетарна номенклатура
Закон на Титиус-Боде
Зодиакална светлина
Външни препратки
Разположение на планетите в Слънчевата система и техните орбити около Слънцето
Слънчевата система книга на проф. Радой Данчев
Актуална информация за видимостта на тела от Слънчевата система
|
{'title': 'Иво Андрич', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%BE%20%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%87', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Иво Андрич (); () (1892 – 1975) е най-значимият писател от бивша Югославия през ХХ век.
Той започва да твори в навечерието на Първата световна война в духовния климат на „втората модерна“ вълна, прем
|
инава през бурния период на „следвоенния модернизъм“, за да се утвърди най-пълно през периода на обновения реализъм през 1930-те и 1940-те години.
Биография
Детство и образование
Иво Андрич е роден на 9 октомври 1892 г. в село Долац в община Травник, тогава в Австро-Унгария (днес Босна и Херцеговина). Син е на Антун Андрич, служител, и Катарина Андрич, по баща Пеич. Родителите на Андрич са католици, хървати от Сараево: семейството на баща му от десетилетия е свързано с този град, в който по традиция се занимава със златарския занаят. Впоследствие Андрич, въпреки корените си, започва да се идентифицира като сърбин. Освен практикуване на един и същ занаят, членовете на фамилията Андрич са свързани и от общата зла орисия – туберкулозата: много от предците на писателя, включително всички негови чичовци, са покосени на млади години от нея, а самият Андрич остава без баща на 2-годишна възраст.
Сблъсквайки се с безпаричието, Катарина Андрич дава за отглеждане единственото си дете на Ана – сестрата на мъжа си, и на мъжа ѝ Иван Матковшик във Вишеград. В града, който повече от което и да било друго място, ще бележи неговото творчество, гледайки стройните колони на моста на Дрина, Андрич завършва основно училище, а след това се връща при майка си в Сараево, където през 1903 г. се записва в Голямата гимназия – най-старото средно училище в Босна и Херцеговина.
През гимназиалните си години Андрич започва да пише поезия и през 1911 г. публикува в „Босанска вила“ първото си стихотворение „В сумрак“. Като гимназист Андрич е пламенен поборник за обединение на южните славяни, член е на националното движение „Млада Босна“ и страстен борец за освобождаване на южнославянските народи от властта на Австро-унгарската монархия.
След като получава стипендия от хърватското културно-просветно дружество „Напредък“, през октомври 1912 г. Андрич започва да следва във Философския факултет на Кралския университет в Загреб. В града на Сава той, покрай ученето, посещава и салони, където се сближава със загребската интелигенция, от която е и 20 години по-възрастният от него Антун Густав Матош, който му оказва особено голямо влияние.
През следващата година се прехвърля във Виена, където слуша лекции по история, философия и литература. Виенският климат не му понася и той, наследствено обременен със слаби бели дробове, често боледува от пневмония. Обръща се за помощ към своя гимназиален учител и благодетел Тугомир Алаупович и още на следващата година се прехвърля във философския факултет на Ягелонския университет в Краков. Интензивно учи полски език, запознава се с културата и слуша лекции от прочути професори. През цялото време пише рефлексивни „стихотворения в проза“, а през юни 1914 г. Дружеството на хърватските писатели в Загреб му публикува 6 стихотворения в проза в обзорния алманах „Хърватска млада лирика“.
Първа световна война
На Видовден, 28 юни 1914 г., при вестта за сараевския атентат и гибелта на ерцхерцога Франц Фердинанд Андрич опакова оскъдния си студентски багаж и напуска Краков: потиснатият инстинкт на революционер го кара да се върне в родината, на историческата сцена. Веднага след пристигането му в Сплит в средата на юли австрийската полиция го арестува и го отвежда първо в затвора в Шибеник, а след това – в Марбург (Марибор), където ще остане като политически затворник до март 1915 г. Между стените на марбургската тъмница, в мрака на единичната килия, „принизен до скот“, Андрич интензивно пише стихотворения в проза.
След излизане от затвора Андрич е изпратен в лагерите в Овчарево и Зеница, където остава до лятото на 1917 г. Поради повторно белодробно заболяване веднага заминава на лечение в Загреб, в прочутата Болница на милосърдните сестри, сборно място на хърватската интелигенция, която се крие от участие във войната на страната на Австро-Унгария. Тук Иво Андрич, заедно с граф Иво Войнович, посреща общата амнистия и активно се включва в подготовката на първия брой на списание „Književni jug“ (Литературен юг).
Същевременно внимателно довършва книгата си със стихове в проза, която бива издадена под заглавие „Ex Ponto“ в Загреб през 1918 г. с предговор от Нико Бартулович. В Загреб го заварва рухването на Австро-унгарската империя, а след това и обединението и създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци. В дните, които непосредствено предшестват формалното обединение, в текста „Неканените нека мълчат“, публикуван в загребския в. „Новости“, Андрич остро отговаря на първите симптоми на раздор в държавата, която още не е била създадена, и призовава към единство и разум.
Недоволен от атмосферата в Загреб, Андрич отново моли за помощ д-р Тугомир Алаупович и от началото на октомври 1919 г. започва да работи като чиновник в Министерството на вероизповеданията в Белград. Съдейки от писмата, които пише на приятели, Белград сърдечно го приема и той интензивно участва в литературния живот на столицата, дружейки с Милош Църнянски, Станислав Винавер, Сима Пандурович, Сибе Миличич, които се събират в кафене „Москва“.
Дипломатическа кариера
Още в началото на 1920 г. Андрич започва своята много успешна дипломатическа кариера с назначаването му в Посолството във Ватикана. Същата година загребското издателство „Кугли“ публикува неговата нова сбирка със стихотворения в проза „Неспокойства“, а издателят Светислав Б. Цвиянович от Белград отпечатва разказа му „Пътят на Алия Джерзелез“.
От есента на 1921 г. Андрич е назначен за чиновник в Генералното консулство на Кралството на сърби, хървати и словенци в Букурещ, а същата година започва да сътрудничи на „Srpski književni glasnik“ (Сръбски литературен вестник), като в бр. 8 публикува разказа „Чоркан и немкинята“ (Ćorkan i Švabica).
През 1922 г. е прехвърлен на работа в Консулството в Триест. През същата година отпечатва още 2 разказа („По време на лагеруването“ и „Жената от слонова кост“), цикъла стихотворения „Какво си мечтая и какво ми се случва“ и няколко литературни отзиви. В началото на 1923 г. е вицеконсул в Грац.
Тъй като няма завършено висше образование, го заплашва уволнение от Министерството на външните работи. Между възможностите да се дипломира с държавен изпит или със защита на докторат Андрич избира втората и през есента на 1923 г. се записва във Философския факултет в Грац. През същата година Андрич публикува и няколко разказа, някои от които се нареждат сред неговите най-значителни прозаични творби: „Мустафа Маджар“, „Любов в градчето“ (Ljubav u kasabi), „В мусафирханата“ (U musafirhani) и „Ден в Рим“. През юни 1924 г. защитава в Грац докторска теза „Влиянието на турското владичество върху развитието на духовния живот в Босна“.
На 15 септември 1924 г., тъй като е защитил докторат, получава право да се върне на дипломатическа служба. В края на годината бива прехвърлен в Белград, в Политическия отдел на Министерството на външните работи. През същата година се появява и първият сборник с разкази на Андрич, издаден от Сръбската литературна задруга (Srpska književna zadruga), в който, освен някои от вече публикуваните в списания, влизат и някои нови разкази – „В зандана“ и „Бреговете на Ързав“. По предложение на Богдан Попович и Слободан Йованович през 1926 г. Иво Андрич бива приет за член на Сръбската академия на науките и изкуствата, а същата година в „Srpski književni glasnik“ публикува разказите „Мара метресата“ (Mara milosnica) и „Чудо в Олово“.
През октомври е назначен за вицеконсул в Генералното консулство на Кралство Югославия в Марсилия. През следващата година е командирован за 3 мес. в Генералното консулство в Париж: почти цялото си свободно време в Париж Андрич прекарва в Националната библиотека и Архива на Министерството на външните работи, проучвайки историческите материали за Босна от началото на 19 век и четейки кореспонденцията на Пиер Давид, френския консул в Травник.
От пролетта на 1928 г. е назначен за вицеконсул в Посолството в Мадрид. През същата година публикува разказите „Улулици“ (Olujaci), „Изповед“ и „Моста на Жепа“. В средата на следващата година е прехвърлен в Брюксел на мястото на секретар на посолството, а в „Srpski književni glasnik“ се появява неговото есе „Гоя“.
От 1 януари 1930 г. започва да работи като секретар на постоянното представителство на Кралство Югославия към Обществото на народите в Женева. Същата година публикува есе за Симон Боливар, разказа „При казана“ и текста „Учителят Любомир“.
В Белград през следващата (1931) г. Сръбската литературна задруга издава и втора книга с негови разкази, в която освен разказите, публикувани по-рано в различни списания, за пръв път се отпечатва без съкращения „Времето на Аника“, а в календара-алманах на сараевското издателство „Просвета“ се появява пътеписът „Португалия, зелена страна“. През 1932 г. Андрич публикува разказите „Смърт в Синановата текия“, „На лодката“ и записките „Летейки над морето“.
През март 1933 г. се връща в Белград като съветник в Министерството на външните работи. И макар да пише интензивно, през тази година публикува само разказа „Напаст“ и няколко записки. На 14 ноември същата година в писмо до Миховил Комбол отказва да публикуват стихотворенията му в Антологията на новата хърватска лирика: „Никога не бих могъл да участвам в една публикация, от която по принцип ще бъдат изключени други наши, близки за мен поети, само затова, че са от друго вероизповедание или са родени в друг край. Това не е мое верую от вчера, а от ранната ми младост, а сега, в зрелите години, такива основни ценности не се променят“.
През следващата година е повишен в съветник от 4 група 2-ра степен на Министерството на външните работи. Става редактор на „Srpski književni glasnik“ и в него публикува разказите „Улулици“, „Жажда“ и първата част на триптиха „Елена, жената която не съществува“. Става началник на политическия отдел на Министерството на външните работи и живее в хотел „Екселсиор“. Отпечатва разказите „Байрон в Синтра“, „Деца“, есето „Разговор с Гоя“ и един от своите най-значителни литературно исторически текстове – „Негош като трагически герой на косовската мисъл“. През следващата година Сръбската литературна задруга отпечатва друга книга с разкази, в която сред онези, публикувани в списанията, се намират и разказите „Мила и Прелац“ и „Сватба“.
Дипломатическата кариера на Андрич продължава във възходяща линия и през ноември 1937 г. бива назначен за заместник-министър на външните работи. През същата година получава високи държавни отличия от Полша и Франция: Орден на висш командир на обновена Полша и Орден на висш офицер от Почетния легион. Макар и зает с дипломатическа служба, Андрич публикува през тази година разказите „Труп“ (Trup) и „Образи“ (Likovi), а освен това във Виена събира материали за консулските времена в Травник, като проучва в Държавния архив докладите на австрийските консули в Травник от 1808 до 1817 г. – Паул фон Митезер и Якоб фон Паулич. В началото на 1938 г. се появява първата монография за Андрич, написана от д-р Никола Миркович.
Дипломатическата кариера на Иво Андрич бележи връх през 1939 г.: на 1 април е публикувано съобщение, че е назначен за пълномощен министър и извънреден посланик на Кралство Югославия в Берлин. Андрич пристига в Берлин на 12 април, а на 19 април предава акредитивните си писма на канцлера на Райха Адолф Хитлер.
През есента, след като германците окупират Полша и много учени и писатели са отведени в лагерите, Андрич се намесва пред германските власти, за да бъдат спасени от лагерите. Обаче политиците в Белград не разчитат винаги на своя посланик и много от контактите с германските власти се осъществяват без посредничеството на Андрич. Писателят продължава да публикува: разказа „Чаша“ и записките „Пътеки“ и „Вино“ излизат в „Srpski književni glasnik“ през 1940 г.
През ранната пролет на 1941 г. Андрич подава оставка пред властите в Белград: „...Днес на първо място служебни, а след това – и лични, многобройни и императивни причини, ми налагат да помоля да бъда освободен от тази длъжност и възможно най-скоро да бъда изтеглен от сегашния си пост...“ Неговата оставка не е приета и на 25 март във Виена, като официален представител на Югославия, присъства на подписването на Тройния пакт. Ден след бомбардирането на Белград – на 7 април 1941 г., Андрич, заедно с персонала на Посолството, напуска Берлин. След това отхвърля предложението на германските власти да отиде в по-безопасната Швейцария, но без останалите членове на Посолството и техните семейства: той избира завръщане в окупирания Белград.
През ноември е пенсиониран, но отказва да получава пенсията. Живее в уединение на улица Призренска, като квартирант на адвоката Брана Миленкович. Отказва да подпише Апела към сръбския народ, с който се осъжда съпротивата срещу окупатора. Отказва също така във времето, когато „народът се мъчи и страда“ Сръбската литературна задруга да публикува негови разкази. В тишината на своята квартира той пише първо „Травнишка хроника“ (Travnička hronika), а в края на 1944 г. завършва „Мостът на Дрина“ (Na Drini ćuprija). И двата романа ще публикува в Белград няколко месеца след завършване на войната, а в края на 1945 г. в Сараево излиза романът му „Госпожица“ (Gospođca).
След Втората световна война
През първите следвоенни години става председател на Съюза на писателите на Югославия, заместник-председател на Дружеството за културно сътрудничество със Съветския съюз и делегат на III заседание на Регионалното антифашистко събрание за народно освобождение на Босна и Херцеговина (ZAVNOBIH). През 1946 г. живее в Белград и Сараево, става редовен член на Сръбската академия на науките и изкуствата. През същата година между другото публикува и разказите „Малтретиране“ (Zlostavljanje) и „Писмо от 1920 година“.
През следващата година става член на Президиума на Народното събрание на НР Босна и Херцеговина и публикува „Притча за слона на везира“ (Priča o vezirovom slonu), няколко текста за Вук Караджич и Петар Петрович Негош, а през 1948 г. за пръв път отпечатва „Притча за селяка Симан“ (Priča o kmetu Simanu).
През следващите няколко години активно се занимава с обществена дейност, изнася лекции, говори на обществени събрания, като член на делегации пътува до Съветския съюз, България, Полша, Франция, Китай. Публикува предимно кратки текстове, откъси от повести, разказите „Бюфет ‘Титаник’“ (1950), „Знаци“ (1951), „На слънчевата страна“, „На брега“, „Под Грабич“, „Зеко“ (1952), „Аска и вълкът“, „Неспокойна година“, „Лица“ (1953).
През 1954 г. става член на Съюза на комунистите на Югославия. Пръв подписва Новосадския договор за сърбохърватския книжовен език. През същата година Матица сръбска отпечатва „Прокълнатия двор“ (Prokleta avlija), а разказът „Игра“ се появява през 1956 г.
През 1958 г., на 66-годишна възраст, Иво Андрич се жени за дългогодишната си любов Милица Бабич, костюмографка в Народния театър в Белград, вдовица на Ненад Йованович. С жена си се премества в първия си апартамент на улица Пролетерских бригада 2а. През същата година публикува разказите „Панорама“, „В конфликт със света“ (U zavadi sa svetom) и единствения предговор, който изобщо написва за нечия книга: към книгата „Некролог на една чаршия“ на Зуко Джумхур.
„За епическата сила“, с която е „оформил мотивите и съдбите от историята на своята страна“, Иво Андрич получава през 1961 г. Нобелова награда. С беседата си „За разказа и разказването“ (O priči i pričanju), в която е изложено неговото писателско верую, на 10 декември 1961 г. той благодари за признанието.
Въпреки че произведенията му дотогава са превеждани на много езици, след връчване на наградата започва големият интерес на света към творчеството на писателя от Балканите, като неговите романи и разкази се печатат на повече от 30 езика. Макар че отказва на много покани, през тези години Андрич посещава Швеция, Швейцария, Гърция, Египет. Цялата сума от Нобеловата награда подарява на 2 части на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина. Освен това много често участва в акции за събиране на помощи за библиотеките и дава пари за хуманитарни цели.
През 1963 г. Обединените издателства (Prosveta, Mladost, Svjetlost и Državna založba Slovenije) публикуват първите събрани съчинения на Иво Андрич в 10 тома. През следващата година посещава Полша, където в Краков бива обявен за почетен доктор на Ягелонския университет. Пише много малко, но книгите му се препечатват в страната и в чужбина. През март 1968 г. жена му Милица почива в семейната им къща в Херцег Нови.
През следващите години Андрич свежда до минимум своята обществена активност, много чете и малко пише. Здравето му постепенно се влошава и той често посещава болници и балнеосанаториуми за лечение.
На 13 март 1975 г. света напуска един от най-големите творци на сръбски език, писател със сила да създава митове и мъдър хроникьор на балканския „караказан“.
Посмъртно признание
В негова чест режисьорът Емир Костурица, който е голям почитател на писателя, изгражда във Вишеград, в близост до моста на Дрина, обособена част от града, наречена „Андричград“ или „Каменград“. В него са издигнати много сгради в различен стил и от различна епоха, от средновековна крепост до модерна сграда. Там се намира и Институтът „Иво Андрич“.
Библиография
Ex Ponto (лирическа проза), 1918 – изд. „Златоструй“, 1992 г. / прев. Сийка Рачева, Иван Коларов
Немири, стихотворения в проза, 1920.Безсъници. София: Народна култура, 1983, 481 с.
Пут Алије Ђерзелеза, 1920.
Мост на Жепи, 1925.
Аникина времена, 1931.
Португал, зелена земља, пътеписи, 1931.
Шпанска стварност и први кораци у њој, пътеписи, 1934.
Разговор са Гојом, есе, 1936.
На Дрини ћуприја, роман, 1945.Мостът на Дрина – библ. „Избрани романи“ № 5, Народна култура, С., 1964; (други издания: библ. „Славянски автори“ – издание на фонд „Славянска култура“, С. 1948 г.; колекция „Нобелови лауреати за литература“ на изд. „Вектор“, С., 1995; библ. „Класика“ на изд. „УНИСКОРП“, 2016)
Деца, сборник с разкази
Госпођица, роман, 1945.Госпожицата. Превод от сърбохърватски Катя Йорданова. София: Народна култура, 1978, 265 с.
Травничка хроника, роман, 1945.Травнишка хроника. Превод от сърбохърватски Сийка Рачева. София: Народна култура, 1963, 460 с.Травнишка хроника. София: Народна култура, 1968, 460 с.Травнишка хроника. София: Народна култура, 1975, 444 с.
На Невском проспекту, 1946.
На камену, у Почитељу
Прича о везировом слону, 1948.Разказ за слона на везира. Сб. кратка проза на изд. „Дамян Яков“, С, 2013
Проклета авлија, новела, 1954.Прокълнатия двор. Превод от сърбохърватски Лилия Кацкова. София: Народна култура, 1956, 81 с.Прокълнатия двор. Превод от сърбохърватски Лилия Кацкова. София: Народна култура, 1976, 140 с.
Игра, 1956.
О причи и причању, Нобелова лекция, 1961.
Јелена, жена које нема, роман, 1963.
Шта сањам и шта ми се догађа, стихотворения, посмъртно издание, 1977
Омерпаша Латас, незавършен роман, посмъртно издание, 1977Омер паша Латас. Превод от сърбохърватски Светлозар Игов. София: Отечествен фронт, 1982, 272 с.
На сунчаној страни, незавършен роман, посмъртно издание
Знакови поред пута, посмъртно изданиеЗнаци край пътя. Пловдив: Христо Г. Данов, 1978, 152 с.Знаци по пътя – градове и предели. София: Сиела, 2012, 188 с.
Развој духовног живота у Босни под утицајем турске владавине, Београд: Просвета, 1995, посмъртно издание
Свеске, посмъртно издание
Избрани разкази и есета в български издания
Зеко. Превод от сърбохърватски Славяна Кръстовска, Лада Галина. Съд. „Зеко“ (повест), „Подпалки“ (разказ), „Велетовци“ (разказ), „Мостът на Жепа“ (разказ); Народна младеж, С., 1964
Жажда. София: Народна култура, 1971, 352 с.
Новели. Превод от сърбохърватски Боян Ничев. Пловдив: Христо Г. Данов, 1976, 268 с.
Разкази от детството. Превод от сърбохърватски Жела Георгиева. София: Отечество, 1978, 32 с.
Мостове. Варна: Георги Бакалов, 1983, 244 с.
Летуване на юг. Превод от сърбохърватски Боян Ничев. Варна: Георги Бакалов, 1989, 254 с.
Монашески притчи. Превод от сръбски Ася Тихонова-Йованович. София: Дамян Яков, 2012, 176 с.
Разкази за особняците и малките хора. Превод от сръбски Ася Тихонова-Йованович. София: Сиела, 2012, 196 с.
Външни препратки
Биография на сайта на Нобеловата награда
Светлозар Игов, „Gloria Mundi. Нобеловите дни на Иво Андрич“, електронно списание LiterNet, 06.05.2011, № 5 (138)
Светлозар Игов, „Обратните“ ходове на Иво Андрич“, електронно списание LiterNet, LiterNet, 27.06.2008, № 6 (103)
Венцеслав Константинов, „Гоя през погледа на Иво Андрич“, в „Писатели за творчеството“, изд. „ЛИК“, София, 2007 (LiterNet)
Носители на Нобелова награда за литература
Академици на Сръбската академия на науките и изкуствата
Писатели от Босна и Херцеговина
Сръбски автори на разкази
Сръбски романисти
Сръбски есеисти
Хърватски автори на разкази
Хърватски романисти
Хърватски есеисти
Автори на разкази от Босна и Херцеговина
Романисти от Босна и Херцеговина
Есеисти от Босна и Херцеговина
Доктор хонорис кауза на Ягелонския университет
Носители на Ордена на Възраждане на Полша
Носители на ордена на Почетния легион
Политици от Босна и Херцеговина
Посланици на Югославия в Германия
Консули на Югославия
Починали в Белград
|
{'title': 'Бокс', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%BA%D1%81', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Боксът (; ) е вид контактен спорт, при който играчите си нанасят един на друг удари със специални ръкавици. Боят се дели на 12 рунда и се контролира от съдия (рефер). Победа се присъжда тогава, когато
|
съперникът е повален и не може да се повдигне в продължение на 10 секунди (нокаут) или ако получи травма, непозволяваща му да продължи боя (технически нокаут). Ако след края на рундовете боят не е прекратен, то победителят се определя чрез оценки от съдии.
История на бокса
Различията, които срещаме в отделните публикации по отношение възникването на
бокса, постепенно намаляват. Историците и специалистите, посветили се на
разкриването корените на историческото развитие на бокса вече са единодушни.
Древност
По исторически данни, обосновани от египетските йероглифи, статуите в Древна Гърция и Египет, рисунките по намерените древни вази и други, боксът е съществувал още преди 5000 и повече години като жестоко и сурово единоборство.
Няма съмнение, че развитието на бокса като изкуство за самозащита и състезателен спорт е свързано с древните олимпийски игри. Както и сега, така и в дълбока древност състезанията били едни от главните стимулатори за развитието и масовизирането на отделни спортове. Именно благодарение на древните олимпийски игри „юмручният бой“ се разпространил първоначално из цяла Гърция, а по-късно по време на Римската империя – по целия известен тогава свят.
Интересни са данните на някои автори, които посочват, че участниците през тази епоха използвали кожени ръкавици, намазани с масло, познавали кожения чувал като средство за тренировка и за развиване на ударната сила. Някои използвали дори защитни кожени шапки, наречени „амфотаид“, и защитни предпазители за зъбите, които били подобни на съвременните.
Отначало юмручният бой се култивирал като традиционно състезание сред войниците на Древна Елада, а по-късно и сред славянските народи.
Разликата между древния юмручен бой и съвременния бокс е огромна. Тогава не е имало теглови категории, рундовете не били определени по брой или продължителност, липсвали сегашните меки ръкавици, не били строго посочени забранените удари и действия, нямало стремеж към осигуряване на здравеопазването и т.н.
На времето съществували и известни състезателни „правила“:
боят се водел със специални ръкавици, наречени „цестах“. Върху тях нямало овални или други остри метални приложения за увеличаване на ударната сила. Такива предмети използвали в следващия период римските гладиатори;
бойците били голи и жените не се допускали отначало да наблюдават състезанията като зрители;
ударите се нанасяли главно в главата. Тогава се смятало, че да се насочват удари в трупа, е неетично. Ударите под носа били забранени и затова не се използвали предпазни средства;
продължителността на боя била неограничена. Бойците продължавали, докато единият от тях падне безпомощен на земята (на пода) или се откаже;
нямало ограничен боксов ринг, на който да се провеждат двубоите;
на олимпийските игри бойците по взаимно съгласие могли да си дават почивки, след което продължавали боя;
когато след няколкочасов двубой бойците не можели да продължат боя, по жребие (кои да започне) им се разрешавало да си нанасят по един или по повече удари, без да прилагат никаква защита;
победеният получавал купа, а на победителя шампион се издигала статуя в свещения Аятис и той получавал материална подкрепа за цял живот.
Юмручното единоборство се развива и масовизира бързо в Древна Гърция Въпреки това то било включено в програмата на древните олимпийски игри едва през 988 г. пр.н.е. През тази епоха в олимпиадите участвали предимно гърци.
Основното „техническо“ средство по онова време били отначало голите юмруци, но поради честото им травматизиране те започнали да се покриват с кожени предпазители (стропиони и цестуси), а по-късно започнали да се използват и първобитните ръкавици със стоманени топки отпред в ударната част. Особено „изобретателни“ в това отношение били римляните, които всячески се стремели да увеличат ударната сила. В римската империя древният бокс имал още по-ожесточен характер, който, стимулиран и от печалбите, довеждал често до смъртта на единия от бойците. Угрозата от тези тежки последици постепенно насочва вниманието и към защитата, който дотогава била доста пренебрегвана, а характерното за състезанието били безогледните размени на удари главно по главата. С това боксът изменил постепенно своя облик, добил по-оригинален вид и станал най-любим спорт за римляните.
Въпреки суровия характер юмручният бой представлявал важно средство за развиване смелостта, решителността, упоритостта, силата и издръжливостта. Ето защо бил използван за бойна подготовка и за отбрана, т.е. като средство за военна подготовка.
По-късно наред с юмручното единоборство, чрез което се решавали спорни въпроси, се обособили и масови състезания „стена срещу стена“ с участието на млади и стари.
Независимо че страничните удари (крошетата) са по-естествени, инстинктивни похвати за водене на боя, установено е, че техниката на съвременните прави удари е изобретение на древните гърци. Историците се обосновават главно с внедряването и еволюцията на цестуса.
Първоначално цестусът се използвал в Древния Египет, а по-късно в Крит и Гърция. Той представлявал кожен ремък (или пояс), който се обвивал мишницата близо до лакътните ямки. По този начин цестусът си осигурявал значителна ударна повърхност.
По-късно този цестус се заменя с т.нар. „мека“ ръкавица – цестух, но после и той претърпял по-нататъшни промени, които били наложени от увеличения брой участници в олимпийските игри. „Ръкавицата“ станала по-твърда и обвиванията се правели главно да се предпази ръката от травматизиране вследствие на многократно нанасяните удари. Олимпийските игри допринасят за по-нататъшния развитие на юмручното единоборство. Още от древното минало бокса е най-популярния спорт.
Ренесанс и Нова история
Най-голям принос за развитието на боксовата техника и тактика дават фехтовката и нейните представители в т. нар. „английска епоха на възраждането на бокса“ (1700 – 1800 г.). По време на Ренесанса юмручният спорт търпи известен упадък. Доказано е, че съвременната отбранителна тактика е обоснована в основни линии от многогодишния опит в древността, когато с помощта на левия удар боецът държал противника си на разстояние, нарушавал равновесието му чрез блъскане, спирал настъплението му, подготвял за решителен удар по-силната дясна ръка.
С увеличаване на броя на участниците в олимпийските игри от всички краища на Гръцката и Римската империя конкуренцията, съперничеството нараствало и шампиони ставали все по-достойни представители.
Известно е, че юмручните бойци маневрирали умело през цялото време, с което създавали благоприятни изходни ситуации за атака и контраатака. От запазените статуи и рисунки се вижда, че много от юмручните бойци имали почти съвременна стойка и отлично телосложение – тънки крака, широки рамене, продълговати мускули. Установено е, че бойците на древността били по-ловки и по-издръжливи, по-бързи и по-силни и с нищо не биха отстъпили и на най-добрите сегашни професионални боксьори. Историците посочват любопитни случаи. Известният от античните олимпийски игри боец Тазос Театенос в продължение на 20 години побеждава в 1400 боя. Имало е случаи, когато в един ден е провеждал по 10 двубоя.
Независимо че тези „аполони“ са олимпийски шампиони преди 2000 и повече години, много историци ги поставят на едно ниво с най-добрите професионални боксьори като Фиг, Броутон, Съливан, Доксфрис, Джексон, Демиси, Луис и Робинзон.
В програмата на древните олимпийски игри бил включен и панкратионът. Това било сурово и жестоко състезание, в което се съчетавали борбата и юмручният бой. По исторически данни в него участвали много известни юмручни бойци от древността (Театенос, Юфимос, Глаукос и др.).
Няколко века по-късно юмручните боеве започнали да се възраждат отначало в Европа, а след това и в Америка.
Първото споменаване за бокс в Англия е през 1681 г. През XVII-XVIII век боксът става много популярен сред англичаните и те считат лондонския майстор на кожените ръкавици Джеймс Фиг за основоположник на съвременния бокс. Той е първият шампион в бокса, който за да спечели боя използва главно юмруците си. Печели всичките си срещи от 1719 до 1730, когато се оттегля от бокса. По това време прилагането на хватки от борбата не са забранени, както и хапане, бъркане в очите, хващане за косата, удари с крак и удари под пояса, не е било забранено и удрянето на паднал противник. Не е имало ограничение във времето на боя. Премахват се твърдите метални топки от кожените предпазители. Англичаните се насочват главно към овладяване и развиване на боя от далечно разстояние. Този техен маниер на боксиране продължава повече от две столетия.
Юмручният бой си пробива път и обхваща вече много страни в Европа. Наред с масовизирането му в Англия, Италия и други страни юмручното единоборство става особено популярно и в Русия. Много от етнографите отразяват в своите книги подвизите на славните руски юмручни бойци.
Принос за развитието на бокса дава и Джак Броутон – ученик на Фиг (държи титлата шампион от 1735 до 1750), който изготвя първия боксов правилник (1743), по силата на който се забранява да се нанася удар на падналия състезател и ако единият от боксьорите е в нокдаун се дава 30 секунди почивка. Броутон използва боксовите ръкавици в тренировките си и настоява да се помисли за прилагането им и по време на боя. Настоява пълнежът на ръкавиците за тренировка и състезания да бъде от гъвкави косми с оглед максимално намаляване на силата на удара и предпазване от травми. Този правилник е представен за първи път в неговото училище на Оксфорд стрийт и е измислен след като наранил претендент за титлата и след боя опонента му умрял.
Изследванията потвърждават, че с всяка измината година броят на състезанията се увеличава през XIII-XVIII век. Те се организират с подходящи ритуали, с което се повишава тържествеността, а оттам и интересът на младежите към този мъжествен спорт.
Историците твърдят също, че един от най-признатите състезатели и специалисти-пионери на бокса в научен аспект, е Даниел Мендоза (1792 г.). Той не разчитал на грубите физически качества и особено на силата, а изготвил оригинални технико-тактически атакуващи и контраатакуващи комплекси, които умело прилагал в боя. По-късно Мендоза бил един от най-добрите преподаватели по бокс в Англия, Ирландия и Шотландия.
След Даниел Мендоза през периода 1788 – 1795 г. се появил Джон Джексън, който го победил в 10-ата минута. Джексън обучавал лорд Байрон и представители на „висшето общество“.
През периода 1798 – 1809 г. като феномен бил считан Джем Белгер, започнал да участва в състезания на 16-годишна възраст. Успехите му били изградени главно върху бързината, внезапността и разчетливостта. Той нанасял удари предимно когато противникът се оттеглял, т.е. прилагал отговаряща контраатака.
Известни в историята останали Том Гриб с отбранителния си стил на боксиране и съвременния тренировъчен режим, който си налагал; Том Сойер с двойния ляв удар в главата; Мейс, който боксирал еднакво добре с голи юмруци и с ръкавици и се счита за последен представител на английския юмручен бой. Мейс създал по-късно боксова школа в Америка и Австралия. Там израстват такива състезатели като Питър Джонсън, Боб Фитцимонс, Грифо и др. Почват да се търсят по-съвременни методи и средства за обучение и боксиране. Левият прав удар се налага вече като основно технико-тактическо средство. Започват тренировки за умелото и разнопосочно придвижване, което било предизвикано от ограничаването на пространството за двубоя. С изменение на боксовия правилник през 1838, допълнен през 1853, се включват нови правила – боят се провежда вече на ринг – квадрат с дължина 7,30 метра, опасан с въжета. Забранява се хапането, бъркането в очите, ударите под пояса и ритането. Това дава още по-голям стимул за развитието на боксовия спорт, който се пренася извън нашия континент – в Америка. Там благодарение на огромните печалби, които носи на менажерите, и голямата слава на победителите в един къс период броят на занимаващите се с бокс става неимоверно голям. Расте и броят на треньорите, които усилено търсят пътища и средства за обогатяване на техниката и тактиката. В тази насока те постигат известен успех. Двустранните срещи на отделните боксьори, чиято продължителност на боя била далеч по-голяма от днешната, били наблюдавани от десетки хиляди любители на бокса. Подобряват се кожените предпазители на ръцете, увеличават се защитните прийоми в тактическите действия.
Участието на ниски на ръст състезатели в боксови срещи с високи противници постепенно наложило да се изменя маниерът на боксиране. Използването само на прави удари от ниските състезатели се оказало неефективно и те често губели срещите. Ето защо през XIX век започва използването на крошетата, а оттам и воденето на близък бой. С това двубоите станали още по-разнообразни и по-интересни, а по-малките на ръст започнали често да побеждават по-високите си
партньори, което ги стимулирало много.
През 1869 г. след неколкократно проведените срещи между Европа и Америка се организира н се провежда първата среща за световно първенство, в която американецът Мак Кол побеждава англичанина Ален. Тези международни срещи са съпроводени с шумни реклами, големи обзалагания и били масово посещавани въпреки скъпите входни билети. Интересът към професионалния бокс нараствал все повече и повече. Неговите изисквания обаче – морални и материални, неговите комерчески насоки и суровост не давали възможност за действително масовизиране на бокса и практикуването му от народа.
Юмручните боеве въпреки тежките травми се радвали на голяма популярност, а бойците се отличавали с отлично здраве и дълголетие (Браутон живял 85 години, Мендоза – 73, Джексън – 76, Белгер – 71, и т.н.).
Правилата на маркиз Куинсбъри
С излизането на първия аматьорски правилник през 1865, съставен от маркиз
Куинсбъри, започнало изграждането на новия облик на аматьорския бокс. Според изискванията на този правилник станало задължително използването на боксови ръкавици, които въпреки неопределения си размер и тегло намалили в значителна степен както ударната сила, така и травматизирането на ръцете и главата. Особено ценно било и ограничаването продължителността на боя – определяло се времетраенето на рундовете. С това тежкият и суров боксов спорт станал по-достъпен за младежите.
Състезателните правила на маркиз Куинсбъри – Джон Шатло Дъглас, включвали следното:
Състезанията трябва да се провеждат при спазване на правилата върху квадратен ринг със страна 7,30 м (или близко до тази дължина).
Не се разрешава прилагането на похвати за борба или хващането на противника с увисване над него.
Продължителността на рунда е определена на 3 минути с едноминутно прекъсване.
Ако единият от противниците (поради слабост или по каквато и да е друга причина) падне, той е длъжен да стане без странична помощ в продължение на 10 секунди, а в същото време другият е длъжен да отиде в своя ъгъл. Когато падналият стане отново на крака, боят продължава до изтичането на трите минути на рунда. Ако единият от противниците не стане до изтичането на 10 секунди след падането, за да възобнови боя, реферите имат право да обявят за победител другия боксьор.
Боксьор, който виси на въжетата и на когото краката не опират на земята, се счита за лежащ на земята.
Никой няма право – нито секундантите, нито който и да е било, да влиза в ринга по време на боя.
Ако двубоят е прекъснат поради обективни причини, реферите са длъжни колкото може по-скоро да посочат къде и кога той ще бъде завършен, за да определят законният победител и победеният, ако участниците не стигат до взаимно съгласие да анулират двубоя.
Ръкавиците да бъдат боксови, с нормални размери, от най-добро качество и съвършено нови.
Ако ръкавицата се разкъса или развърже, тя трябва да бъде заменена с друга, удовлетворяваща изискванията на рефера.
Боксьор, който стои на колене, се счита за лежащ на земята. Ако в този момент той получи удар, се обявява за победител.
Обувките с пирони и с токове са забранени за използване.
Първите представители на бокса в Америка били младежите, които отивали да учат в Англия. Там те имали възможност не само да се запознаят с този спорт, но и да го изучат до такава степен, че след завръщането си в Америка да обучават и да устройват състезания между негрите роби. Така боксът в новия континент се практикувал предимно сред негрите. Първият бял състезател, донесъл голяма спортна слава на Америка по онова време, бил цирковият борец и тежкоатлет Джон Съливан. Той участвал успоредно с новия правилник на Куинсбъри и в срещи по старите „Лондонски“ правила (т.е. с голи юмруци) чак до 1889, когато побеждава Джейк Килрайн с нокаут в 75 рунд (боят продължава общо 2 часа и 16 минути).
Професионален бокс
Професионалният бокс, оформил се вече като средство за големи печалби, проникнал във всички европейски държави и в Америка. В него измененията на правилата ставали много трудно и мудно; доминирал стремежът боксът да запази зрелищния си характер. Започват да се редуват срещи за световната титла, които наред с огромните печалби поддържали интереса на хилядите привърженици на бокса. Не винаги обаче най-добрият завоювал победата. Големите обзалагания предизвиквали подкупване на някои гладуващи боксьори, които губели нарочно. Други бивали заплашвани, за да сторят същото, и т.н.
Особено трагична е участта на афроамериканеца Джо Луис. След световна спортна слава, напълнила джобовете на много мениджъри, Луис остава с големи дългове, които дълго тежат на семейството му.
Подобна е участта на повечето професионалисти. Това именно довежда до упадък на професионалния бокс, до намаляване броя на боксьорите професионалисти.
За разлика от жестокия и вреден професионален бокс аматьорското единоборство се радва на все по-голямо популяризиране и масовизиране. През 1904 г. на Третата олимпиада в Сент Луис боксът е включен в програма на олимпийските игри. През 1924 г. се учредява Международната боксова аматьорска федерация (АИБА), която поема организирането и провеждането на всички европейски първенства и олимпийски боксови турнири. АИБА допринася много за развитието на аматьорския бокс. По своя инициатива и по предложение на различните боксови федерации тя изменя и допълва международния боксов правилник с оглед да се повиши технико-тактическото майсторство, да се намали силовата тенденция на някои страни, да се запази здравето на боксьорите и да се увеличи спортното им дълголетие. АИБА поема и организира провеждането на всички световни първенства за всички възрасти, сега вече и за жени. Наред с олимпийските игри и световните първенства в календара на тази организация са включени и много международни турнири, които се провеждат по целия свят. Континенталните първенства като например европейското се поемат от континенталните федерации които са членки на АИБА.
Източници
Вижте също
Шахбокс
|
{'title': 'Гръцка азбука', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D1%8A%D1%86%D0%BA%D0%B0%20%D0%B0%D0%B7%D0%B1%D1%83%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Гръ̀цката а̀збука () представлява сбор от 24 букви, което се отнася както за писмеността в съвременна Гърция (новогръцки), така и за старогръцкия език през Античността.
Това е най-старата азбука, коя
|
то се използва и до днес. В Древна Гърция гръцките букви са били използвани също за означаване на цифри, подобно на римските цифри. В днешно време освен за писане в гръцкия език гръцките букви се използват в науката като математически символи и имена на звезди.
Гръцката азбука произлиза от финикийската азбука и няма общо с линеар Б и кипърското писмо – по-ранни писмени системи, използвани на териториите на Гърция. Гръцката азбука се използва като гръбнак за създаването на писменост в Европа и Близкия изток, включително латинската азбука и кирилицата.
Основни гръцки букви
Отдолу е дадена таблица на гръцката азбука и нейните форми след латинизирането. В таблицата могат да се видят и финикийските еквиваленти на гръцките букви. Произношението е изписано в съответствие с Международната фонетична азбука (IPA).
Класическото произношение е реконструирано от атическия диалект в края на V век и началото на IV век пр.н.е. Някои от буквите имат различно произношение в предкласическия древногръцки и неатическите диалекти.
Подредбата на буквите следва финикийската и еврейската азбука.
Двойни гласни
Освен тези, в азбуката, има двойни гласни, които се произнасят така:
αι → е
ει → и
οι → и
ου → у
υι → и
Двойни съгласни
γκ → Като стандартно „Г“ (ако е в средата на думата се чете „нг“)
γγ → „Г“ (ако е в средата се чете „нг“)
μπ → Като стандартно „Б“ (ако е в средата на думата си остава „мб“, ако думата е с гръцки произход)
ντ → Като стандартно „Д“ (ако е в средата на думата си остава „нд“ или „нт“, ако думата е с гръцки произход)
τζ → Като „ДЗ“
τσ → Като стандартно „Ц“
γх → Като „НХ“
Двойните съгласни λλ, σσ, ττ, κκ, μμ, ρρ се произнасят като една.
Гръцката азбука е възникнала като модификация на финикийската азбука. Разликата е, че гърците за пръв път добавят гласните в азбуката. Послужила е и за основа на други азбуки като латинската и кирилицата. Има два начина за четене – по Еразъм и по Райхлин. Мненията се разделят в бета, ета, ламбда и тау, които според Райхлин се четат вита, ита, ламда и таф.
Остарели букви
Тези букви не са част от стандартната гръцка азбука, но са се използвали в пред-класическите времена в някои диалекти. Буквите дигама, копа и сампи също се използвали и като числа.
Дигама изчезва от азбуката, защото звукът, който изобразява, излиза от употреба от йонийските диалекти и от повечето други. Все пак буквата остава като знак, отбелязващ числената стойност на 6. Използвана по този си начин, тя впоследствие бива комбинирана в средновековните гръцки текстове със знака на сигма (ϛ, звучащ /st/), който има почти еднаква форма в долната си част.
Сампи (наричана и дисигма) отбелязва удвоен африкат, който впоследствие се развива в -σσ-(вероятно звучащ като [sː]) в повечето диалекти и -ττ- (вероятно звучащ като [tː]) в Атическия диалект. Точното произношение на буквата е обект на множество дискусии, но най-честото предложение е [ts] (ц). Съвременното ѝ наименование произтича от нейната форма: (ὡ)σὰν πῖ (като пи).
Външни препратки
Примери за гръцки ръкописни букви
Обширно изследване върху това как се чете гръцки
Често задавани въпроси за гръцкия
Изписване на гръцките букви и числа на компютъра
Безплатни гръцки шрифтове
|
{'title': 'Синклер Луис', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BB%D0%B5%D1%80%20%D0%9B%D1%83%D0%B8%D1%81', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Синклер Луис (1885 – 1951) е американски писател, носител на първата присъдена на американски писател Нобелова награда за литература (1930). Известен със сатиричните си, социално-критични романи. Напи
|
сал е общо 22 романа и три пиеси. Макар да критикува американския начин на живот, погледът му върху „американската човешка комедия“ като цяло е оптимистичен.
Биография
Синклер Луис е роден в малко прерийно селище в сърцето на Минесота на 7 февруари 1885 г. Той е третият син в семейство на лекар и дъщеря на лекар. Луис е едва шестгодишен, когато майка му умира от туберкулоза. На следващата година баща му се жени повторно. Луис отрано чете и често разглежда медицинските томове на баща си. По-късно писателят характеризира родното си място като „ограничено и провинциално“, от което е бягал в света на книгите. Той страни и от връстниците си, които му се присмиват заради червената му коса и силно изразеното акне. На 13-годишна възраст бяга от къщи, но е върнат.
През 1902 г. постъпва в университета „Обърлин Академи“, оттам се прехвърля в Йейл. След една година, разочарован и от Йейл, заминава за Панама да търси работа на строящия се канал. Известно време работи като портиер в социалистическата комуна на Ъптон Синклер (1906 – 07). Запознава се с Джек Лондон и по-късно му продава идеи за къси разкази. Дипломира се с магистърска степен през 1908 г. и работи предимно като журналист. За кратко става член на социалистическата партия. Първата му публикувана книга е „Хайк и самолета“ (Hike And The Aeroplane). Тя излиза през 1912 г. под псевдоним Том Грейъм. Следващата – „Нашият г-н Рен“ (Our Mr Wrenn) (1914) разказва за млад и наивен човек, който мечтае за приключения, пътува из чужди страни и накрая се връща към обичайния си, спокоен живот. Подобни герои населяват и другите романи на Луис. След публикуването на първите си два романа, Луис се посвещава изцяло на писането. През 1914 г. се жени за Грейс Ливингстън Хегър, редакторка на „Вог“. Синът им Уелс е кръстен на прочутия английски писател Хърбърт Уелс.
„Главна улица“ (известна още като „Главната улица“) излиза късно през есента на 1920 г. и до Коледа става бестселер. „Нов глас зазвуча в Америка“, пишат критиците. Журито, което определя носителите на наградата „Пулицър“, гласува за него, но управителният съвет на Колумбийския университет отхвърля решението и дава наградата на Едит Уортън за романа ѝ „Невинни години“. Обаче славата вече е дошла при Синклер Луис. Романът е признат за майсторска картина на идеализма и реалността в ограничената среда на малкия град. Тази Главна улица е продължение на много други главни улици. Тя представлява поредица от евтини магазинчета, грозни обществени сгради. Градът е като много други малки градове в средна и западна Америка, населяван от хора, които взаимно се задължават да спазват остарели, потискащи ги правила. Главната героиня, Керъл Кеникът, е еманципирана жена в конфликт с конформизма в Гофър Преъри (гофър е голям гризач, срещащ се в западните щати на САЩ). Преди да се омъжи за д-р Уил Кеникът от Гофър Преъри, Керъл е следвала библиотекарство в Чикаго. Градът, в който пристига, няма нищо общо с романтичните ѝ представи за отворено и демократично американско общество. Керъл става член на Библиотечния съвет, насърчава гражданите да четат и се научава да играе бридж, но скоро разбира, че теми като работническите профсъюзи и справедливото разделяне на печалбата са нежелателни в разговор с местните хора. Керъл се запознава с млад шведски моряк, но той напуска града, преди да успеят да стигнат по-далече от разговори и разходки. Тя напуска съпруга си и заминава за Вашингтон. В крайна сметка се завръща отново в Гофър Преъри, без обаче да се чувства победена. „Не смятам, че Главната улица е толкова красива, колкото трябва да бъде! И не смятам, че миенето на съдове е напълно достатъчно за жените!“
Следващият роман на Луис, „Бабит“ (1922), е безмилостно сатиричен портрет на провинциален бизнесмен. Този път градът се нарича Зенит, но е версия на Гофър Преъри, макар и доста по-голям. Джорж Бабит, 46-годишен, копнее за свобода, но в неговия свят изкуството и културата са подчинени на бизнеса. Краткият му бунт започва, когато Бабит се запознава с млада, очарователна клиентка, а жена му тъкмо е заминала извън града за няколко месеца. Младата чаровница го въвежда в бохемски кръгове и той започва да води двойствен живот – сериозен бизнесмен през деня и човек на живота през нощта. В крайна сметка Бабит е уморен от шумните компании и безсънните нощи и се връща в обичайното си русло, доволен, че се е отървал без последици за репутацията си. „Бабит“ става нарицателно име за самодоволен, ограничен човек.
В „Ароусмит“ (1925) се описва живота на лекар, Мартин Ароусмит, който е пристиснат между идеализма и комерсиализма си. Книгата е предложена за наградата „Пулицър“, която Луис скромно отказва, обяснявайки, че тази награда се дава за книги, които прославят американските ценности, а неговото творчество е с критична насоченост. Същевременно пише в писмо до издателя си: „Някаква идея да намерим връзки за Нобелова награда?“ „Елмър Гантри“ (1927) е атака срещу лицемерието на духовенството, написана в гневен, искрящ стил. Елмър е бивш футболист, изключен от семинарията за пиянство, но се проявява като енергичен баптистки пастор и става първият свещеник, който прави собствено радио шоу. В „Дотсуъртови“ (1929) семейна двойка пред развод, Сам и Френ, заминават за Европа. Там се разделят, Сам се жени за американка вдовица, а Френ иска да се омъжи за благородник от Виена, но майка ѝ се намесва и забранява на дъщеря си да се свързва с човек, който има „фон“ в името си.
През 1925 г. Луис се развежда с първата си съпруга и три години по-късно се жени за Дороти Томпсън, кореспондентка във вестник, с която пътува до Лондон, Берлин. Виена и Москва. По това време вече прекалява с пиенето и се скарва с повечето си приятели, но запазва неизменен навика си на писане – само за месец написва нова книга, а след това прави, каквото си поиска до следващия творчески порив. Когато научава, че на Синклер Луис е присъдена Нобеловата награда за литература през 1930 г., другият кандидат – Теодор Драйзер – е горчиво разочарован.
Последното значително произведение на Луис „Това не може да ни се случи“й (1935), описва въображаем фашистки преврат в Америка. През 1942 г. Синклер Луис се развежда с втората си съпруга, тъй като е срещнал много по-млада жена. През 1944 единственият му син е убит във Втората световна война на територията на Франция. Луис продължава да публикува книги през следващите 20 години с равномерно темпо, обаче никоя от тях не предизвиква широк отзвук. Прекарва последните си години в Европа, страдайки от все по-влошаващо се здраве вследствие алкохолизма и от сериозна кожна болест, която го довежда до пристъпи на ярост.
Умира самотен в Рим на 10 януари 1951 г. Последният му роман – „Толкова широк свят“ (World So Wide) – е публикуван посмъртно.
Бележки
Луис, Синклер
Луис, Синклер
|
{'title': 'Астра', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Астрата (Aster), известна още като богородичка, е род градински цветя. Тя цъфти в края на лятото и началото на есента.
Видовете
Aster alpinus – алпийско димитровче
Aster amellus – влакнесто димитр
|
овче
Aster cordifolius
Aster divaricatus
Aster ericoides
Aster laevis
Aster lateriflorus
Aster novae-angliae
Aster novi-belgii
Aster pilosus
Aster pringlei
Aster sibericus
Aster tataricus
Aster tonglensis
Бележки
Цветя
|
{'title': 'Зуко Джумхур', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D1%83%D0%BA%D0%BE%20%D0%94%D0%B6%D1%83%D0%BC%D1%85%D1%83%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Зулфикар (Зуко) Джумхур () (1921 – 1989) е писател (пътеписец, филмов и телевизионен сценарист), художник (карикатурист, театрален сценограф и костюмограф), изкуствовед от Босна и Херцеговина.
Биогра
|
фия
Роден е в Кониц (Konjic) (Херцеговина) на 24 септември 1921 г. Основно училище и първите класове на гимназията завършва в Белград, а последните класове на гимназията – в Сараево. Завършва Художествената академия в Белград в класа на Петар Добрович (1890-1942).
Като карикатурист сътрудничи на много вестници и списания. Публикува над 10 000 карикатури. Направил е 35 театрални сценографии.
Написва сценарии за няколко късометражни и за 3 игрални филма: „Зеленото сукно на Монтенегро“ (1967, заедно с Момо Капор), „Хороскоп“ (1969) и „Мирис на дюля“ (1982). През последните 10 години от живота си работи в сараевската телевизия като сценарист и водещ на предаването „Ходолюбие“ (тоест любов към ходенето, измислена от него дума: самият той е „ходолюбец“, т.е. обича да ходи). Публикува следните сборници с пътеписи: „Некролог на една чаршия“ (1958) (с предговор от Иво Андрич), „Писма от Азия“ (1974), „Ходолюбия“ (1982), „Пътуване с бял кораб“ (1982), „Писма от Африка и Европа“ и „Стогодишни приказки“ (1978), както и статии под общо заглавие „Адакале“. Посмъртно са публикувани „Избрани съчинения“ (1991) и „Пътеписи“ (1997). В пътеписите на Зуко Джумхур доминира любознателността (характерна за романтичния пътепис), разказът му е епичен и не много динамичен, но в определени моменти се устремява към детайлите, получава се лирична компактност на метафори, неочаквани сравнения и парадокси.
Умира в Херцег Нови, СР Черна гора, Югославия на 27 декември 1989 г.
Автентичен гений
Момо Капор в интервюто „Сантиментални спомени“ (2003) и в книгата „Зеленото сукно на Монтенегро“ (1992) разказва за Зуко Джумхур:
„... в живота си съм срещал... автентични гении. Всичко, което са ми говорили, е било гениално, свежо и неочаквано. Един от тях беше Зуко Джумхур. До каквото се докоснеше, се превръщаше в изкуство: нарисуваното на салфетка, на платно, на хартия, или онова, което е написал или преживял, пропагандирайки личния си стил на живот, за който всички се лепваха като мухи...
Господ Бог наистина не е пестил даровете, когато ги полагал в люлката на Зуко... През целия си живот той носеше срамежливо и дискретно всички свои таланти, сякаш извинявайки се на останалите, които се чувстваха край него посредствени...
Зуко Джумхур ми даде най-важните уроци в живота, на първо място, че не всичко е в парите и че може и без тях. Независимо от това, колко беше пил или изцапан, спазваше някакъв благороднически ред: обядваше в точно определено време и всеки ден всичко на масата трябваше да бъде поставено в съответствие с най-строгия етикет...
Като човек с изключителен дар, Зуко Джумхур изобщо не водеше сметка за своите рисунки. Неговата деликатност не му позволяваше да им обръща прекалено внимание и да си води двойно счетоводство за по-нататъшната им съдба, след като излязат под перото му. Рисунките, правени за вестници или като илюстрации на негови или чужди книги, изчезваха веднага след клиширане и никога не се връщаха в редакцията. Биваха откраднати, присвоени, подарени или загубени... Самият той не притежаваше нищо, освен чувството, че във всеки миг може отново да направи своето изкуство.“
Външни препратки
Зилхад Ключанин Лексикон на пътеписа Некролог на една чаршия от Зуко Джумхур
Сантиментални спомени на Момо Капор Имал съм свои собствени гении (Imao sam svoje privatne genije) (Два пасажа са посветени на Зуко Джумхур)
Образът и творчеството на абсолютния гений
Хора от Херцеговина
Писатели от Босна и Херцеговина
Сценаристи
Пътеписци
Художници
Сценографи
Костюмографи
Карикатуристи
Изкуствоведи
|
{'title': 'Звезда', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Звезда е небесно тяло, представляващо голямо кълбо газ (плазма в хидростатично равновесие), произвеждащо енергия чрез термоядрен синтез, основно превръщане на водород в хелий. Тази енергия се разпрост
|
ранява в пространството под формата на електромагнитно излъчване. Звездите в нощното небе блещукат (трептят) поради многобройните отражения и пречупвания на светлината при преминаването ѝ през земната атмосфера.
Според астрономите, познатата вселена съдържа поне 70 секстилиона (7 x 1022) звезди. Най-близката до Земята звезда е Слънцето. Светлината от него достига до нас за 8 минути. Ако изключим Слънцето, най-близката звезда е Проксима Центавър, която е отдалечена на 40 трилиона километра. Нейната светлина стига до Земята за 4,3 години.
Много звезди са гравитационно свързани с други звезди, оформяйки кратна звезда (двойни звезди или звезди с повече компоненти). Съществуват също и по-големи групи (с повече и по-раздалечени компоненти), наречени звездни купове. Звездите не са разпределени равномерно във вселената, а са групирани в галактики. Една типична галактика съдържа стотици милиарди звезди. Звездите от нашата галактика (Млечният път) са разположени във всички посоки спрямо наблюдател от Земята. Визуално те са групирани в области от небесната сфера, наречени съзвездия.
История на наблюденията
Звездите играят важна роля в историята на цивилизациите по целия свят – като елемент на религиозните практики или като средство за навигация и ориентация. Много от древните астрономи смятат, че звездите са твърдо прикрепени към небесна сфера и че са вечни и неизменни. За удобство астрономите започват да групират звездите в съзвездия и да следят чрез тях движенията на планетите и скритото положение на Слънцето. Движението на Слънцето, спрямо звездите и хоризонта е използвано за създаването на календари, които намират приложение в организацията на земеделието. Григорианският календар, използван днес почти навсякъде по света, е такъв слънчев календар, базиран на наклона на оста на въртене на Земята спрямо най-близката звезда, Слънцето.
Най-старата известна днес и точно датирана звездна карта е създадена през 1534 година пр.н.е. в Древен Египет. Най-старият запазен звезден каталог е съставен във Вавилон в края на 2 хилядолетие пр.н.е.. В Древна Гърция първият звезден каталог е съставен от Аристил в началото на 3 век пр.н.е. Каталогът на Хипарх включва 1020 звезди и става основа на широко използвания по-късно каталог на Клавдий Птолемей. Хипарх е известен и с регистрирането на първата известна нова. Много от използваните днес наименования на звезди и съзвездия водят началото си от тези древногръцки каталози.
Въпреки привидната неизменност на небето, древните астрономи в Китай знаят за възможността за поява на нови звезди. През 185 година там за пръв път е наблюдавана и описана свръхнова, днес известна като SN 185. Най-яркото звездно събитие в записаната история е свръхновата SN 1006, наблюдавана и описана през 1006 година от няколко китайски астрономи и египтянина Али ибн Ридуан. Свръхновата SN 1054, която довежда до образуването на Ракообразната мъглявина, също е наблюдавана от китайски и ислямски астрономи.
Астрономите в Ислямския свят дават на много звезди арабски имена, които се използват и днес. Те създават множество астрономически уреди и основават първите големи обсерватории, най-вече за да съставят звездни каталози. Сред тях е „Книга на неподвижните звезди“, написана през 964 година от персийския астроном Ал-Суфи, който за пръв път описва множество нови звезди, звездни купове и галактики, сред които галактиката Андромеда. През 11 век хорезмийския учен Ал-Бируни описва галактиката Млечен път като множество фрагменти със свойствата на мъглявинни звезди и изброява ширините на много звезди по време на лунното затъмнение от 1019 година. Андалуският астроном Ибн Баджа предлага хипотезата, че Млечният път е съставен от множество звезди, които почте се докосват и изглеждат свързани, поради пречупваненето на светлината от подлунната материя. В защита на това предположение той сочи своите наблюдения на съединението на Юпитер и Марс през 1106/1107 година.
Ранните европейски астрономи, като Тихо Брахе, откриват нови звезди в нощното небе, допускайки, че небесата не са неизменни. През 1584 година Джордано Бруно излага предположението, че звездите всъщност са други слънца и може би около тях обикалят други планети, дори подобни на Земята. До тази хипотеза са достигали по-рано Демокрит и Епикур в Древна Гърция, както и от ислямски космолози, като Фахр ад-Дин ар-Рази. През 17 век идеята, че звездите са отдалечени слънца, става общоприета сред европейските астрономи. За да обясни защо тези звезди не оказват гравитационно въздействие върху Слънчевата система, Исак Нютон издига хипотезата първоначално предложена от теолога Ричард Бентли, че те са равномерно разпределени във всички посоки и гравитационните им въздействия се уравновесяват.
През 1667 година италианският астроном Джеминиано Монтанари описва наблюдение на промени в светимостта на звездата Алгол. Едмънд Халей измерва за пръв път собственото движение на двойка близки звезди, показвайки, че те са променили положението си от времето на Птолемей и Хипарх. Първото пряко измерване на разстоянието до звезда е направено през 1838 година от Фридрих Бесел. То и последвалите паралаксови измервания показват, че звездите са силно разделечени.
Уилям Хершел става първият астроном, направил опит да оцени разпределението на звездите в небето. През 80-те години на 18 век той провежда множество преброявания на звездите в различни направления и стига до извода, че концентрацията им устойчиво нараства с приближаване към ядрото на Млечния път. Неговият син, Джон Хершел, повтаря тези изследвания в Южното полукълбо и установява същата зависимост. Друго откритие на Уилям Хершел е, че някои звезди не само изглеждат близки при наблюдение, но и в действителност се намират на малко разстояние една от друга, образувайки двойни звезди.
В средата на 19 век възниква методът на звездната спектроскопия, основоположници на който са Йозеф фон Фраунхофер и Анджело Секи. Сравнявайки спектрите на звезди като Сириус с този на Слънцето, те откриват разлики в изявеността и броя на техните абсорбционни линии. През 1865 година Секи започва да класифицира звездите в спектрални типове.
През 19 век наблюдението на двойните звезди започва да се смята за все по-важно. През 1834 година Фридрих Бесел наблюдава изменения в собственото движение на Сириус и установява, че звездата е част от двойна система. Едуард Пикъринг открива първата спектроскопична двойна звезда през 1899 година, докато наблюдава периодичното разделяне на спектралните линии на звездата Мицар. Подробните наблюдения на много двойни звезди са събрани от астрономи като Фридрих Георг Вилхелм фон Струве и Шербърн Уесли Бърнхем, което дава възможност за определяне на масите на звездите въз основа на техните орбитални елементи. Първото решение на задачата за определяне на орбитата на двойна звезда по наблюдения с телескоп е дадено от Феликс Савари още през 1827 година.
През 20 век изследванията на звездите отбелязват бърз напредък. Фотографията се превръща в широко използвано средство в астрономията, а Карл Шварцшилд открива, че цветът на звездите, а оттам и тяхната температура, може да бъде определен чрез сравнение на визуалната и фотографската яркост. Разработването на фотоелектричния фотометър дава възможност за много прецизно измерване на яркостта в множество честотни интервали. През 1921 година Албърт Майкелсън прави първото измерване на звезден диаметър, използвайки интерферометър.
През първите десетилетия на 20 век е постигнат и значителен напредък в теоретичното обяснение на физиката на звездите. През 1913 година е съставена диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел, създадени са успешни модели, обясняващи процесите във вътрешността на звездите и звездната еволюция. Спектрите на звездите също са успешно обяснени с развитието на квантовата физика, което дава възможност да бъде определен химичния състав на звездната атмосфера.
Характеристики на звездите
Почти всички характеристики на звездите се определят от тяхната начална маса, включително основни свойства, като светимост и размер, както и тяхната еволюция, продължителност на живота и крайно състояние.
Много звезди са на възраст между 1 и 10 милиарда години. Някои дори се доближават до 13,7 милиарда години, което е приблизителната възраст на Вселената. Размерът им също варира: от малките неутронни звезди (които всъщност са мъртви звезди), не по-големи от град, до свръхгигантите като Полярната звезда и Бетелгейзе в съзвездието Орион, с диаметър около 1000 пъти по-голям от този на нашето Слънце (1,6 милиарда километра). Температурата във вътрешността на звездите достига милиони градуса Келвин, а на повърхността е по порядъка на няколко хиляди градуса.
Единиците, които се използват за измерване на разстоянието до звездите са светлинна година и парсек.
Образуване
Голяма част от звездите са възникнали в ранния стадий на развитие на вселената преди 10 милиарда години. Днес също се създават звезди. Типичното образуване на една звезда протича по следния начин:
Отговорен за създаването на звездата е газовият облак, съставен предимно от водород, и заради собствената си гравитация колабира. Това се случва, когато гравитацията на газа доминира и така се изпълнява законът за неустойчивостта на Джим. Тласък за това може да бъде ударната вълна от свръхнова или радиационният натиск на създаваща се нова звезда.
След сгъстяване на облака газ се създават единични глобули (тъмни облаци от сгъстен прах и газ), от които впоследствие възникват звездите. За това звездите по-рядко възникват поединично и по-често в групи. Периодът на свиване продължава близо 10 до 15 милиона години.
При продължаващото свиване на глобулите се увеличава плътността и температурата също се повишава (температурата се увеличава правопропорционално на кинетичната енергия на частиците). Освободилият се колапс достига до затишие, когато облаците достигнат така наречената Хайши линия, която обкръжава областта, в която изобщо могат да се създават стабилни звезди. Като следствие на Момента на импулс на глобулата се образува един кръг, заобикалящ младата звезда, от който тя привлича още маса (процесът се нарича Акреция). От този Акреционен диск може да се създаде както една планетна система с Екзопланети, така и една система на двойна звезда. Тази фаза от развитието на звездата все още не е достатъчно изследвана. От равнината на този диск се образува Еклиптиката.
Звезди с по-малка маса се образуват по-често от такива с голяма маса. Това се обяснява с функцията за маса. Според масата се появяват различни сценарии за създаване на звезда.
Звезди с голяма маса над 8 слънчеви маси и изключително висока температура се свиват сравнително бързо. След започване на термоядрената реакция силното ултравиолетово лъчение бързо изважда от действие околните глобули и те вече не акрецират маса. Точно за това те бързо достигат до върха на диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел. Най-тежката открита звезда, 114 слънчеви маси, с наименование А1, е разположена в разсеяния звезден куп NGC 3603.
Звезди с тегло между 3 и 8 слънчеви маси преминават през фаза, когато все още определено време акрецират енергия.
Звезди с малка маса между 0,07 и 3 слънчеви маси след приключване на термоядрения синтез остават още определено време в глобулата и акрецират маса. По това време те са видими само в инфрачервения спектър.
Обекти с тегло под 0,07 слънчеви маси, или под 75 планети Юпитер не достигат нужната температура, за да предизвикат Термоядрен синтез. Само кафявите джуджета, които са поместени между големите газови планети и звезди, могат за кратко време да присвоят малко количество енергия от термоядрената реакция на Деутерия преди да се охладят.
От глобулата може да възникне една, две или няколко звезди в система. Когато звезди се образуват в групи, независими една от друга звезди чрез взаимно привличане по между си могат да създадат двойна или система с повече звезди. Изчислено е, че близо две трети от всички звезди са съставна част на двойна звезда или на система от такива.
При създаването на вселената за възникването на звезди били налице само водород и хелий. Тези звезди са числени към така наречената популация III, имали огромна маса и затова – с кратък живот, така че днес вече не съществуват. Следващата генерация, наречена звездна популация II, съществува и днес. Среща се най-вече в халото на млечния път, но е доказана и в близост до Слънцето. Звезди, възникнали по-късно, съдържат едно голямо количество тежки елементи, произведено от миналите звездни популации при термоядрена реакция. Например при експлозия на свръхнова междузвездната материя се обогатява с тежки елементи. Повечето звезди в Млечния път са точно такива. Определяни са като звезди от популация I.
Пример за регион с активно създаване на звезди е NGC 3603 в съзвездие Кил, отдалечен на 20 000 светлинни години от Земята. Процесът на създаване на звезди се наблюдава в инфрачервения и рентгеновия спектър, тъй като тези области на спектъра не са възпрепятствани от облаците прах. С цел наблюдение в космоса се изпращат сателити като например рентгеновата обсерватория Чандра.
Класификация на звездите
В зависимост от масата, количеството и вида на излъчваната от тях енергия, звездите се разделят на звездни класове. Относителната яркост на звездите се нарича звездна величина.
Във всекидневния език звезда не винаги се употребява в астрономически смисъл – често се използва за видимите планети или дори метеори („падащи звезди“).
Най-известните звезди
Бележки
Източници
Звездна астрономия
|
{'title': 'Списък на страните по население', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%BF%D0%BE%20%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Това е списък на страните (независимите държави и зависимите територии), подредени по население.
Вижте също
Списък на страните по света
Бележки
Външни препратки
Бюро за преброяване на население
|
то на САЩ
Евростат
Нарастване населението на света в реално време
Национален статистически институт на България
Национален статистически институт на Грузия
Световен справочник на ЦРУ
Публикация на ООН „Перспективите за световното население“
Статистически институт на Австралия
Статистически институт на Канада
Статистически институт на Франция
Статистически отдел за развитие на Секретарията на Тихоокеанската общност
Статистически институт на Тайван (Република Китай)
Статистически институт на Андора
Статистически отдел по преброяване на населението на Хонконг
Население
Списъци на страни
Демографски сравнения на страните
|
{'title': 'Тугомир Алаупович', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%83%D0%B3%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80%20%D0%90%D0%BB%D0%B0%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Д-р Тугомир Алаупович (Tugomir Alaupović) (1870 – 1958) е един от най-известните хърватски книжовници от Босна и Херцеговина от края на 19 и първата половина на 20 век. Той е учител и наставник на нос
|
ителя на Нобелова награда, Иво Андрич.
Биография и творчество
Името на Тугомир Алаупович се свързва с хърватското културно дружество в Босна и Херцеговина, основано през 1902 г. в родния му град Травник, което бързо се разраства и през 1904 г. в Сараево, по негово предложение, е наречено „Напредък“. Това дружество има за цел да подпомага финансово хърватски ученици и да им осигурява работа след завършване на образованието. Иво Андрич е един от тези ученици, на които Тугомир Алаупович чрез дружество „Напредък“ помага да продължи образованието си.
Според Владимир Чорович („Литературата в Босна и Херцеговина“, 1925) Тугомир Алаупович е един от най-добрите писатели от старата школа, израсли в католическата църковна среда в Травник. Но той не може да излезе извън тази среда, макар че в сравнение с предшествениците си, Тугомир Алаупович постига чувствителен напредък със своето поетично творчество. Неговото творчество е тясно свързано с католическата традиция. През 1907 г. издава книга за книжовника францисканец от 19 век Иван Франьо Юкич (1818 – 1857).
Понеже след Първата световна война литературният живот в Босна и Херцеговина чувствително запада, тъй като част от най-добрите босненски писатели умират (Петар Кочич, Алекса Шантич и др.), голяма част от останалите (Йован Дучич, Иво Андрич и др.), сред които и Тугомир Алаупович, заминават предимно за Белград.
Непосредствено след края на Първата световна война д-р Тугомир Алаупович става министър на вероизповеданията в първото правителство на Кралството на сърби, хървати и словенци. На този пост той за втори път помага на Иво Андрич, като през 1919 г. го назначава за чиновник в Министерството на вероизповеданията.
На този министерски пост д-р Тугомир Алаупович остава доста дълго. Като такъв той усилено помага за поддръжката и развитието на манастири и училища в Босна и Херцеговина. През 1926 г., заедно с Иво Андрич, той посещава манастира в Яйце. През 1931 г. ходатайства пред министъра на просветата частната гимназия в Широки Бриег да стане отново обществена без каквито и да било ограничения.
Тугомир Алаупович е добър познавач на историята на католическите манастири в Босна и Херцеговина след падането ѝ под турска власт. През 1926 г. той казва: „От това време, през тези четиристотин години, няма лист в босненската история, който да не е изписан с потта и кръвта на босненския католически монах.“
Тугомир Алаупович в своето книжовно творчество набляга на културното наследство от миналото, като за хърватския книжовник Андрия Качич Миошич пише през 1909 и по-късно, през 1956 г.: „Качич издигна здрава постройка, твърди основи, върху които е изградена цялата ни модерна литература.“
Библиография
Nesuđenica (1893)
Naše rane (1898)
Probrane pjesme (1902)
Ispod Vlašića (стихотворения)
Sjene i uspomene (разкази)
Iz starog zavičaja (разкази)
Studija o Marijanu Šunjiću (1906)
Studija o Ivanu Franji Jukiću (1907)
Studija o fra Grgi Martiću (1907)
Radoslav Krstjanin (драма, в ръкопис)
Източници
Хърватски писатели
Хърватски поети
Югославски политици
Югославски министри
Възпитаници на Виенския университет
Починали в Загреб
|
{'title': 'Емир Кустурица', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BC%D0%B8%D1%80%20%D0%9A%D1%83%D1%81%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B8%D1%86%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Емир Кустурица () е сръбски режисьор, актьор, музикант (композитор, китарист) от Югославия, Босна и Херцеговина, Сърбия.
Избран е за член на Академията на науките и изкуствата на Република Сръбска. Ч
|
лен е на фолк рок групата The No Smoking Orchestra.
Биография
Роден на 24 ноември 1954 г. в Сараево, СР Босна и Херцеговина, СФРЮ. Родителите му са бошняци атеисти (в съответствие с комунистическите принципи), не изповядват характерния за етноса ислям. Самият той след разпада на Югославия започва да се идентифицира като югославянин и се покръства, като приема православието под името Неманя през 2005 г.
Още като ученик в средното училище снима късометражни филми, за които е награждаван. Завършва филмова режисура в известната Филмова академия в Прага (FAMU).
Неговият студентски филм „Герника“, сниман по новелата на сръбския писател Антоние Исакович, печели награда на Фестивала на студентския филм в Карлови вари през 1978 г. По време на следването си режисира 2 късометражни филма: „Една част от истината“ и „Есен“.
След дипломирането си Кустурица се връща в Босна и Херцеговина, където започва професионална кариера в Телевизия Сараево. Първият му филм „Невестите пристигат“ (Nevjeste dolaze) (1979), предизвиква доста противоречия, след което бива забранен, поради „неприкрито третиране на сексуални табута“. По-голям късмет има със следващия телевизионен филм „Бюфет Титаник“ (Bife Titanik) (1980) по едноименния разказ на нобелиста Иво Андрич, като с него печели наградата за режисура на Телевизионния фестивал в Порторож (Словения).
В областта на дългометражния игрален филм дебютира със „Спомняш ли си Доли Бел“ (Sjećaš li se Dolly Bell) (1981), по сценарий на Абдулах Сидран. За този филм Кустурица е награден със Златен лъв на Филмовия фестивал във Венеция, както и с наградите FIPRECI, AGIS и CIDLAC на Фестивала на югославския игрален филм в Пула (1981).
Своя талант показва и в следващия си филм „Баща в командировка“ (Otac na službenom putu) (1985), отново по сценарий на Абдулах Сидран. Тази творба донася на Кустурица Златна палма на Филмовия фестивал в Кан и номинация за наградите на Американската филмова академия „Оскар“ за най-добър филм от неанглоезична страна. Награден е и на фестивали в бивша Югославия: на Фестивала на югославския игрален филм в Пула e награден със „Златна арена“ за режисура и наградата „Елен“ (1985), а международната критика му дава Голямата награда за най-добър филм за 1985 г.
През 1989 г. Кустурица, отново на Филмовия фестивал в Кан, е награден за режисура на филма „Дом за бесене“ (Dom za vješanje), показан в България под заглавие „Циганско време“. За същия филм печели и специалната награда на Роберто Роселини.
Емир Кустурица е преподавал режисура в Академията за сценично изкуство в Сараево и в Колумбийския университет в Ню Йорк. Там неговият студент Дейвид Аткинс му показва сценарий, от който бива създаден първият филм на Кустурица на английски език – „Аризонска мечта“ (Arizona Dream) (1993) с Фей Дънауей, Джони Деп и Джери Луис в главните роли. Филмът е награден със „Сребърна мечка“ и Специалната награда на журито на Филмовия фестивал в Берлин през 1993 г.
Следващият му филм „Ъндърграунд“ (Underground) му донася втора Златна палма на Филмовия фестивал в Кан.
През 1998 г. Емир Кустурица създава романтичната комедия из живота на циганите „Черна котка, бял котарак“ (Crna mačka beli mačor), за която получава „Сребърен лъв“ на фестивала във Венеция през 1998 г.
През 2003 г. Кустурица завършва филма „Когато животът беше чудо“ (Kad je život bio čudo), който в английския вариант се казва „The Hungry Heart“ („Гладно сърце“), както е било работното му заглавие при снимането на филма. Действието се развива по време на последната война в Босна и Херцеговина: противници отвличат сина на главния герой Лука, който решава да го размени за пленена босненка. Завръзката във филма става, когато Лука се влюбва в пленничката си.
Кустурица се проявява и в областта на музиката: в рок-групата „Пушенето забранено“ (Zabranjeno pušenje) е свирил като бас-китарист, а сега свири като китарист с променения състав с английско име „No Smoking Orchestra“. Заедно обикалят света и изнасят концерти под името Emir Kusturica & No Smoking Orchestra.
През 2005 г. Кустурица приема православието.
Филмография
Като режисьор
Библиография
Емир Кустурица. Смъртта е непотвърден слух. София: Колибри, 2012.
Емир Кустурица. Сто яда. София: Колибри, 2015.
Източници
Външни препратки
Борислав Гърдев, „Емир Кустурица или сладкият вкус на успеха“, LiterNet, 25.12.2009, № 12 (121)
„Живеем в свят на чезнещи чувства“, интервю на Жарко Радакович, в-к „Култура“, 1999
Актьори и актриси от Босна и Херцеговина
Югославски актьори и актриси
Сръбски актьори и актриси
Режисьори от Босна и Херцеговина
Югославски режисьори
Сръбски режисьори
Музиканти от Босна и Херцеговина
Югославски музиканти
Сръбски китаристи
Басисти
Фолк рок музиканти
Югославски композитори
Сръбски композитори
Наука в Босна и Херцеговина
Академици
Посланици на добра воля на УНИЦЕФ
Носители на ордена на Почетния легион
Носители на Ордена на Свети Сава
Почетни граждани на Монтевидео
Родени в Сараево
Град Ужице
|
{'title': 'Календар', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Календарът (, наименование на първия ден от всеки месец) е система за организиране на дните въз основа на периодични природни явления, обикновено с обществена, религиозна или административна цел. Това
|
става чрез именуване на периоди от време, например дни, седмици, месеци, години. Означението на всеки ден в рамките на календара се нарича дата. Датите обикновено се базират на циклите в движението на астрономически обекти, като Слънцето или Луната.
Календарът може също така да бъде приспособление (често от хартия), което описва календарната система (например настолен календар). Терминът се използва и в значение на последователност от планирани събития (например културен календар).
Произход на понятието
Думата календар произлиза от латинската дума calendarium и означава „сметководна книга“ или „книга за дълговете“, от calendae – „първият ден от месеца“.
Календарни системи
Най-често използваните календари са лунни, слънчеви, лунно-слънчеви, планетарни и условни.
Лунните календари се ръководят от движението на луната (лунните фази) (например Ислямският календар).
Слънчевите календари се базират на субективното възприемане на сезонните промени, пораждани от движението на Слънцето (например Иранският календар).
Лунно-слънчевите календари се ръководят от движението на Луната и на Слънцето (например Еврейският календар);
Планетарен календар е фиксиран период от време, базиран на броя на видимите небесни обекти (например седмицата);
Условните календари не се ръководят нито от Луната, нито от Слънцето (например Юлианският ден, използван от астрономите).
Съществуват календари, които се ръководят от движението на Венера (например някои от древните египетски календари). Това е типично основно при цивилизациите в близост до екватора.
Слънчеви календари
Дни, използвани от слънчевите календари
При слънчевите календари датата отговаря на слънчевия ден. Денят може да се състои от периода между изгрев и залез слънце, последван от нощта, или може да представлява времето между повтарящи се събития, например два залеза. Дължината може да се променя малко през годината или може да се използва среден слънчев ден. Други типове календари също могат да използват слънчевия ден.
Юлиански и Григориански календар
Юлианският календар е въведен от римския диктатор Юлий Цезар през 46 г. пр.н.е. При него месеците са по-дълги от лунния цикъл и затова той не е удобен за следене на лунните фази, за сметка на това много точно показва сезоните. Обикновените години имат 365 дена, а всяка четвърта година е високосна, което означава, че има 366 дни. Така продължителността на средната година е 365,25 дни.
Земната тропическа година (времето, нужно за пълна обиколка на Земята около Слънцето) продължава малко по-малко от 365,25 дни (приблизително 365,242 дни) и така с течение на времето календарът постепенно се разминавал със сезоните. Поради тази причина през 1582 папа Григорий въвежда т. нар. Григориански календар, който през следващите столетия е приет за официален в повечето държави.
Бъдещи реформи
Оттогава насам са направени многобройни предложения за реформа на календара (например Световен календар и Вечен календар). През 50-те години на 20 век в ООН се обсъжда въвеждането на реформиран календар, но тези идеи губят популярността си.
Лунни календари
При лунните календари дните се определят от фазата на Луната. Тъй като дължината на лунния месец е приблизително 29,5 дни наброява, изцяло лунните календари бързо се разминават със сезоните. За сметка на това те отразяват точно някои други природни феномени, като например приливите и отливите.
Лунно-слънчевите календари се базират на лунни календари, като през няколко години се добавя 13-и месец и по този начин се постига точност при отразяването на сезоните.
Фискални календари
Фискалните календари се използват основно в счетоводните и финансови среди. При тях всеки месец съдържа определен брой седмици и улеснява сравнението по месеци и по години. Пример за такъв календар е календарът 5/4/4, при който януари има 5 седмици, февруари има 4, март има 4 и т.н. Обикновено отчетните календари се нуждаят от 53-та седмица на всяка 5-а или 6-а година, която обикновено се прибавя към декември. Съществува международен стандарт, според който за първа седмица (от понеделник до неделя) винаги се приема седмицата, която съдържа 4 януари според Григорианския календар.
Подразделения
Почти всички календари групират последователните дни в „месеци“ и „години“. В слънчевите календари годините продължават приблизително толкова, колкото тропическите години, при лунните месецът отразява лунния цикъл. Тъй като при повечето календари броят на дните в годината не е цяло число, годината не може да се раздели на точен брой месеци и се появяват разминавания, които могат да се коригират с добавянето на допълнителен ден на всеки няколко години.
Различните култури използват и други подразделения, като например седмиците, и по този начин се улеснява планирането на събития, които не съвпадат с годините и месеците.
Други типове календари
Пълни и непълни календари
Календарите биват пълни и непълни. При пълните календари всички дни са обозначени, при непълните има необозначени дни. Пример за непълен календар е ранният римски календар, според който има 10 месеца (от март до декември), а дните на зимните месеци били обозначавани с общото наименование „зима“. Григорианският календар е пълен.
Прагматични, теоретични и смесени календари
Календарите биват разделяни и на прагматични, теоретични и смесени.
Прагматичните календари се базират на наблюдения. Такъв календар е Ислямският. Предимството на тези календари е, че те са вечно точни, но при тях трудно се изчислява кога ще се падне дадена дата.
Теоретичните календари се базират на строги правила. Такъв календар е Еврейският. При тях лесно се изчислява датата, но за сметка на това те не са точни. Дори да са направени много прецизно, най-късно след няколко хиляди години престават да са такива. След това правилата трябва да бъдат променени, като така той се превръща в смесен календар.
Смесените календари са комбинация между прагматичен и теоретичен календар. Обикновено това са теоретични календари, които, след като се открие неточността им, се изменят прагматично. Такава е например замяната на Юлианския с Григорианския календар.
И така Григорианският календар се категоризира като пълен, слънчев и смесен.
Календарите днес
Най-широко разпространеният календар е Григорианският, използван в почти всички страни.
В Израел официалният календар на правителството е Еврейският, но в ежедневието Григорианският календар е по-разпространен.
Ислямският календар се използва от всички мюсюлмани за религиозни цели, но в повечето мюсюлмански страни официален е Григорианският. Само в Саудитска Арабия, Кувейт и Йемен ислямският календар е официален.
В Иран от 1925 г. се използва иранският календар. Това е слънчев календар, който използва за първа година 622 г. сл. Хр. (както при Ислямския). Първите 6 месеца в този календар имат 31 дни, следващите 5 месеца имат 30 дни, а последният има 29 или 30 дни. Съвременният ирански календар използва сложна система за определянето на високосната година, която в повечето случаи се пада на всеки 4 години, но понякога е на 5 години, и така той е много по-точен от Григорианския календар – ако дължината на тропическата година остане постоянна, неточност от 1 ден ще има след повече от 2 милиона години (при Григорианския календар след около 3000 години). Този календар е приет за официален в Афганистан през 1957 г.
В България Григорианският календар заменя Юлианския през 1916 г.
Списък на календари
Бележки
Цитирани източници
Вижте също
Календар на църковните празници
|
{'title': 'Джек Лондон', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%B5%D0%BA%20%D0%9B%D0%BE%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Джек Лондон (, 1876 – 1916), с вероятно рождено име Джон Грифит Чейни (документите му са изгубени по време на голямото земетресение в Сан Франциско през 1906 г.) е американски писател, автор на над 50
|
книги и около двеста разказа, в които увлекателно се описва силата на природата и борбата за оцеляване в трудни условия. Сред най-известните му романи са „Морският вълк“, „Белия зъб“, „Дивото зове“, „Мартин Идън“, „Лунната долина“, „Белю Пушилката“ и др.
Биография
Джек Лондон, чийто биологичен баща вероятно е известният на времето „професор“ астролог Уилям Чейни, е роден на 12 януари 1876 г. в Сан Франциско. Фамилното име Лондон е на осиновителя му. Като младеж Джек научава, че не е син на мъжа, когото е считал за свой баща и пише на Уилям Чейни, но получава студен отговор от него, в който Чейни изтъква, че никога не е бил женен за майка му и дори заявява, че е импотентен.
Детството на Джек преминава в бедност. След завършване на основно образование през 1889 г., той започва работа в консервна фабрика на 12-часов работен ден, като работното време често е удължавано и до 16 часа. Търсейки изход от този непоносимо тежък труд, Джек Лондон взема пари назаем, купува на старо малко корабче и става ловец на стриди без разрешително. След няколко месеца обаче корабчето съвсем грохва и не става за нищо. Тогава Лондон преминава на страната на закона и става член на Калифорнийския рибарски патрул. През 1893 г. пътува до Япония на борда на шхуна за ловене на тюлени. Когато се завръща, заварва Оукланд, Калифорния, в безредици от работнически протести. Джек Лондон вече е без работа и става скитник. През 1894 г. прекарва 30 дни в затвор за скитничество.
След редица приключения Лондон се връща към цивилизования живот, завършва средното си образование и успява, с упорита самоподготовка през цялото лято, да влезе в университета на Калифорния през есента на 1896 г., но още на следващата година се прощава с мечтата си за висше образование поради безпаричие. През целия си живот Джек Лондон се самообразова. Той е човек с всестранни интереси. Личната му библиотека наброява 15 000 тома.
През 1897 г. Лондон заминава за Клондайк и става златотърсач, като се сдобива ако не със злато, то поне със златен материал за първите си успешни разкази. Може да се види къщата му от периода в Аляска изработена наполовина от оригиналната къща в която е живял в Аляска в близост до пристанището на Оукланд на площад наречен на негово име „Джек Лондон Скуеър“, другата половина от оригиналната къща е в Канада. Джек Лондон стига до заключението, че единствената му надежда е да получи образование и да „продава мозъка си“. През целия си живот гледа на писането като на работа, то е неговият билет за измъкване от бедността, средство да победи богатите, играейки по техните правила. По това време Лондон става социалист.
От 1898 г. започва сериозно да се бори да бъде публикуван – тази негова битка е описана незабравимо в романа му „Мартин Идън“ (1909). За първия си публикуван разказ получава само 5 долара и за малко не се отказва от писателска кариера. По собствените му думи той е „спасен – в буквалния и преносния смисъл на думата“, когато друг негов разказ е приет и заплатен добре, цели 40 долара. През 1900 г. той вече притежава 2500 долара, които се равняват на 50 000 днешни (ок. 2000 г.).
През 1901 г. социалистическата партия издига кандидатурата на Джек Лондон за кмет на Оукланд, но изборите спечелва друг кандидат. Лондон се отдава на упорита писателска дейност, която му донася широка популярност още приживе. Пише както художествени, така и публицистични произведения. Първият му роман, „Синът на вълка“, е публикуван през 1900 г. В „Дивото зове“ (1903) огромното домашно куче Бък открива, че инстинктът му непреодолимо го влече към дивия живот и става водач на вълча глутница. „Белият зъб“ (1906) и „Сияйна зора“ (Burning Daylight) (1910) са посрещнати с жив интерес от широката читателска публика.
През 1902 г. Джек Лондон заминава за Англия, където изучава жилищните условия в Ийст Енд – бедняшкия квартал на Лондон. Резултатът от неговите наблюдения е книгата „Хора от бездната“ (People Of The Abyss) (1903), която има неочаквано голям успех в САЩ, но е остро разкритикувана в Англия. През 1906 г. Лондон публикува сборник есета, „Войната на класите“, сред които са и негови лекции върху социализма.
През 1900 г. Джек Лондон се жени за Елизабет (Бес) Мадърн, но домът им става бойно поле на сблъсъци между Бес и майката на Лондон. Три години по-късно той напуска първата си съпруга и двете им дъщери и след време се жени за Чармиън Китридж, редактор и почитателка на спортни занимания на открито. „Пътешествие със „Снарк“ (The Cruise of the Snark)(1913) е мемоар от пътешествието на Джек и Чармиън Лондон през Тихия океан (1907 – 1909 г.). Бракът им продължава до смъртта на писателя. Чармиън е прототип на много женски характери в творчеството на Лондон, като например Паола от „Малката стопанка на голямата къща“ (The Little Lady of the Big House) (1916).
През 1910 г. Джек Лондон купува ранчо от хиляда акра в Глен Елън, окръг Сонома, Калифорния за 26 000 долара. Той пише: "След жена ми, ранчото е най-скъпото нещо на света за мен“. Писането, винаги комерсиално занимание за него, сега се превръща още повече в средство за печелене на пари. „Пиша книги, единствено за да добавя още акри към великолепното си имение“. През последните години на живота си се чувства раздвоен. Социалистическите му възгледи влизат в разрез с любовта му към собствения му имот. През 1916 напуска социалистическата партия, като заявява, че го прави единствено защото на партията ѝ „липсва огън и борбеност и е загубила интереса си към класовата борба“.
Фактите около смъртта на Джек Лондон са спорни. В смъртния му акт е записано, че е починал на 22 ноември 1916 г. от уремия, но според слухове той се е самоубил. Съществува версия, според която е починал от свръхдоза морфин, който през последните си години е взимал срещу болки. Прахът от тленните му останки, заедно с тези на съпругата му Чармиън, е погребан в семпъл гроб в Глен Елън, Калифорния, белязан само от един голям объл камък, обрасъл с мъх.
Произведения
Много читатели смятат, че Джек Лондон е най-добър в късия разказ. Наистина, разказите му са образец за кратка проза с безупречната си конструкция, а романите му често напомнят свързана поредица от разкази. „Да накладеш огън“ е може би най-известният му разказ. Той е от клондайкския му период. Други разкази от същия период са: „Златният каньон“ (All Gold Canyon) – за битката между двама златотърсачи, „Законът на живота“ – за старец, изоставен от племето си да умре сам и „Жажда за живот“ – за мъчителното пътуване на златотърсач през канадската тайга.
Голяма част от произведенията на Лондон днес се класифицират като фантастика и фентъзи. В „Несравнимо нашествие“ (The Unparalleled Invasion) се описва бактериологична война срещу Китай. „Голиах“ (Goliah) е за непобедимо енергийно оръжие. „Реликва от Плиоцена“ (A Relic of the Pliocene) е фентъзи за срещата на модерен човек с древен мамут. „Сянката и блясъка“ (The Shadow and the Flash) е интригуваща, оригинална история за двама братя в постоянно съперничество, които изобретяват два отделни начина за придобиване на невидимост. „Червеният“ (The Red One) е за островитяни, очаровани от извънземен обект. В черната му антиутопия – „Желязната пета“ (The Iron Heel) (1908) се говори за терористични атаки:
„Пътят“ (The Road) (1907) е серия от разкази и спомени от скитническите дни на Лондон и предшества с половин век култовата за битниците книга на един друг Джек – Джек Керуак, „По Пътя“. Автобиографичната книга на Лондон за „алкохолните му спомени“ – „Джон Барликорн“ е публикувана през 1913 г. Днес „Анонимни алкохолици“ я препоръчват, защото в нея изключително добре се описва външният и вътрешен живот на един алкохолик. Пасажите, които се спират на душевното състояние, което Лондон нарича „Бяла логика“, са сред най-силните и разтърсващи описания на преживяванията на алкохолика. Възниква обаче въпросът – това всъщност книга срещу алкохола ли е или любовен химн на алкохолното опиянение? Лондон придава на алкохола разнообразни нюанси – той е вълнуващ, опасен, другарски, славен, мъжествен. Алкохолът е приключение като другите приключения – неразделна част от всички приключения. И все пак накрая той стига до заключението: „Не, взех решение – ще пийвам само от време на време.“
Външни препратки
Petri Liukkonen, Подробна биобиблиография на Джек Лондон, Books and Writers (kirjasto.sci.fi). Архивирано
Американски социалисти
Американски пътеписци
Родени в Сан Франциско
Личности (Кармел бай дъ Сий - Калифорния)
Ветроходци
|
{'title': 'Краен автомат', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D0%B0%D0%B5%D0%BD%20%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%82', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Крайните автомати са математически модели на много прости сметачни машини, които намират приложение най-вече в теоретичната информатика и по-специално в изучаването на формалните езици и изкуствения и
|
нтелект. Те представляват абстрактни машини с крайна постоянна памет и краен брой вътрешни състояния.
Описание
Крайните автомати четат редица от символи (от входна азбука), наречена входна дума, и извеждат също редица от символи (от изходна азбука), наречена изходна дума. Множеството от всички входни думи се нарича език, разпознаван от автомата.
В зависимост от програмата си, крайният автомат притежава определен краен брой състояния, в които може да се намира. Начално състояние е състоянието, в което се намира автомата при започване на програмата.
Работата на крайните автомати се състои от определен брой стъпки, като на всяка стъпка се чете следващият символ на входната дума. В зависимост от прочетения символ и състоянието, в което се намира, автоматът извежда редица от изходни символи и преминава в ново състояние.
Съществува опростен вид, означаван като краен разпознавател, който не извежда изходни символи, а само спира след прочитането на входната дума или в разпознаващо състояние, или в неразпознаващо такова. В първия случай се казва, че автоматът разпознава думата, т.е. думата принадлежи на езика, разпознаван от автомата.
Дефиниция
Математически, крайните автомати са представени като , където:
S е множеството на състоянията на автомата
Σ е азбуката на автомата
Т е множеството на преходите между състоянията на автомата: (p, x, q) ∈ T където (p, q) ∈ SxS и x ∈ Σ
I е множеството на началните състояния I⊆S
A е множеството на крайните състояния на автомата. Това са състояния, които позволяват „излизане“ от автомата. A⊆S
Крайният автомат може да се представи като насочен (ориентиран) граф с етикети на ребрата. Състоянията, представени с две концентрични окръжности са крайните състояния на автомата.
Детерминизъм
Крайните автомати биват детерминирани и недетерминирани. При детерминираните може да има най-много по един преход от дадено състояние за всяка буква от азбуката на автомата, докато при недетерминираните са възможни няколко различни прехода за една и съща буква. Също така детерминираните крайни автомати имат едно-единствено начално състояние.
Всеки недетерминиран автомат може да се преобразува в детерминиран, като последният може да има най-много или състояния, където .
Пример за детерминиране:
Нека имаме един недетерминиран краен автомат такъв, че:
S = {1,2,3}
Σ = {a, b}
T = {(1,a,1), (1,b,1), (1,a,2), (2,a,3), (2,b,3)}
I = {1}
A = {3}
Този автомат разпознава езика (a+b)*a(a+b).
е най-големият възможен брой състояния, който можем да имаме в детерминирания автомат. Можем да проверим това и чрез броя на частите на S: . Очевидно е, че .
За да получим състоянията и преходите на детерминирания краен автомат, съставяме следната таблица:
Получаваме детерминиран краен автомат такъв, че:
Множеството на преходите е представено от таблицата.
Крайните състояния на получения автомат са тези, които съдържат крайните състояния на изходния автомат.
Еквивалентни автомати
Два крайни автомата са еквивалентни, когато разпознават един и същи език. От всички еквивалентни автомати, разпознаващи даден език, този с най-малък брой състояния се нарича минимален.
ω-автомати
Друг вид крайни автомати са т.нар. Омега-автомати (ω-автомати), при които входната дума се състои от безкраен брой символи. При този модел разпознаването на дадена дума се описва чрез множеството от състояния, които се посещават безкраен брой пъти.
Автомат с ε-преходи
Това е автомат в който някои от преходите са с празни (ε) етикети, т.е. преминаването през даден преход не променя думата. За да елиминираме ε-преходите, първо трябва да наситим автомата с ε-преходи и след това да ги заместим със съответните преходи с букви. Това действие се използва например в конкатенацията на два автомата.
Запълнен автомат
Запълнен автомат наричаме М, такъв, че ∀ p ∈ S и ∀ x ∈ Σ ∃ q ∈ S такова, че (p, x, q) ∈ T
Т.е. от всяко състояние на автомата имаме по най-малко един преход за всяка буква от азбуката му. Когато автоматът е запълнен и детерминиран, от всяко състояние имаме точно по един преход за всяка буква от Σ.
При запълване на даден автомат добавяме т.нар. състояние кладенец, от което излизат към него по един преход за всяка буква от Σ. След това добавяме преходите с липсващите (за пълнота) букви на всички останали състояния в автомата и ги ориентираме към състоянието кладенец.
Емондирани автомати
Емондиран наричаме този автомат, който има само полезни състояния. Полезно е това състояние, което е достъпно едновременно от поне едно начално и едно крайно състояние. Можем да емондираме всеки не-емондиран автомат просто премахвайки състоянията, които не са полезни.
Автомат трансдуктор
Трансдуктор се нарича автомат, който за всеки входящ символ, връща съответстващ изходящ.
Например ако вземем трансдуктора от картинката, за думата bbaa ще получим 0110.
Има два вида трансдуктори – автомат на Мили и автомат на Мур.
Регулярни езици
Множеството на регулярните езици е равно на множеството на езиците, разпознавани от крайни автомати, т.е. всеки език, разпознаван от краен автомат, е регулярен (теорема на Клини (Kleene)). Това означава, че всеки регулярен израз може да се представи като краен автомат и обратното. Това именно е основният принцип, залегнал в работата на програмата grep.
Забележки
Теоретична информатика
|
{'title': 'Земеделие', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Земеделието е системата от процеси за отглеждане на културни растения.
С понятието земеделие се означава също и голяма група аграрни науки, които изследват различните страни на системата културно рас
|
тение – абиотични екологични условия – биотични екологични условия. Изследвания по аграрни науки в България се провеждат в системата на Националния център за аграрни науки (НЦАН) – София, някои институти към Българската академия на науките (БАН) и в няколко университета: Аграрен университет – Пловдив, Лесотехнически университет – София, Тракийски университет – Стара Загора.
Източници
Вижте също
Списък на земеделски теми
Екология
Науки за Земята
|
{'title': 'Туризъм', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%83%D1%80%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Туризъм, в класическия смисъл, се нарича пътуване с цел отдих и развлечение. Той може да се разглежда и като стопански отрасъл, който обслужва туристическата дейност. Основател на българския туризъм е
|
българският писател и общественик Алеко Константинов. Понятието произлиза от френската дума „tour“ (обиколка).
Туризмът има важно значение в социален и икономически аспект. Благодарение на него човешкото здраве и трудоспособността се стабилизират и се разкриват работни места, които понякога са основен източник на доходи за определено селище и подобряват жизнения стандарт в него. В личен план, пътуванията, които хората предприемат, често обогатяват тяхната езикова, познавателна и социална култура.
История
Съвременният туризъм се заражда през XIX век в Западна Европа, като първоначално е по-развит в индустриализиращи се страни като Обединеното кралство, Франция, Швейцария и други. След Втората световна война става масово социално-икономическо явление. Като цяло се развива с високи темпове и е определян като един от водещите отрасли на XXI век.
Типология на туризма
Туризмът може да бъде морски, планински, религиозен, екологичен, екстремен, културен, фолклорен и др.
Според целта си, той се разделя на:
познавателен туризъм
рекреационен туризъм
културен туризъм
лечебен (балнеоложки) туризъм
бизнес туризъм (тук влизат още и конгресния и панаирния)
спортен туризъм
планински, морски, речен туризъм
селски туризъм (тук влизат още и аграрен туризъм и фермерски туризъм)
риболовен и ловен туризъм
екотуризъм
събитиен туризъм
трекинг
хоби-туризъм
религиозен туризъм (поклонничество)
винен туризъм
секс-туризъм
екстремен туризъм
военен туризъм
социален туризъм
Според времето, за което се извършва туристическата дейност, се разграничават краткотраен, дълготраен, ежеседмичен и други видове туризъм.
Според стопанските резултати се поделя на стопански и социален туризъм. Днес социален туризъм в чист вид не съществува, тъй като всички туристически дейности са на пазарна основа.
Според гражданството на туристите и страната, в която се извършва туристическото пътуване, се разграничават вътрешен и международен туризъм. Посещенията на чужди граждани се наричат активен туризъм, тъй като те носят валутни приходи. Пътуванията на български граждани извън страната се нарича пасивен туризъм, тъй като при тях се изнася валута зад граница.
Според начина на организация на туристическите пътувания туризмът е организиран, неорганизиран, групов, индивидуален и др.
Фактори
Факторите за развитие на туризма са:
1. Генетични – пораждат необходимостта от пътувания с рекреационна и познавателна цел. Това са условията на туристическата среда, които определят туристическото търсене. Генетичните фактори обособяват следните групи:
1.1. Социално-икономически фактори – включват характера и степента на социално-икономическото развитие на дадено общество; характера и интензивността на труда, които определят вида и продължителността на почивката; индустриализацията и научно-техническото развитие; обема и структурата на свободното време; доходите, жизнения стандарт и материалната осигуреност на населението; социалната осигуреност – застраховки, осигуровки.
1.2. Демографски фактори – брой, разпределение и движение на населението; възрастова и семейна структура; професионална структура на местното население и на туристите; степен на урбанизация; характер на селищната мрежа и устройството на селищата.
1.3. Екологични и медико-биологични фактори – качество на жизнената среда в населеното място; жилищни условия; условия на работното място; здравно състояние на населението.
1.4. Правни и политически фактори – вътрешна и външна политическа обстановка; социална политика на страната; гранични, визови и митнически формалности.
1.5. Психологически фактори – ценностна ориентация на различните категории хора; национални и културни традиции; туристически навици; демонстрирането на социален престиж, статус и финансови възможности; културно равнище на участниците в туризма.
2. Реализационни – те са свързани с предлагането в самата туристическа дестинация и включват:
2.1. наличие на ресурси (природни и антропогенни)
2.2. наличие на материално-техническа база и инфраструктура
2.3. наличие на кадри (управленски, информационно-екскурзоводни, обслужващ персонал) и организационна структура
2.4. развитие на транспорта
2.5. развитие на връзките между отраслите, индустриалните предприятия и основния доставчик за туристическата индустрия
2.6. териториално-устройствена среда.
Ресурси
Туристическите ресурси са създадените от човека и природата обекти, процеси и явления. Въз основа на факторите за развитие са формирани две големи групи туристически ресурси: природни и културно-исторически (антропогенни).
Природните ресурси включват следните основни компоненти: релеф, климат, води, биогенни ресурси (флора, фауна), почви.
Антропогенните ресурси се разделят на познавателни, делови и спортни.
България е страна изключително богата на туристически ресурси, както с многообразието на природните си дадености, така и с уникалността на своите 16 фолклорни зони.
Материална база
Материалната база на туризма включва средствата за подслон и хранене (хотели, хостели, къщи за гости , мотели, къмпинги, хижи, самостоятелни стаи, ресторанти), както и всички съоръжения и дейности, свързани с туристическото обслужване.
Тя е съставна част от туристическия продукт и създава реалните условия за неговото производство и реализация, усвояване и използване на туристическите ресурси. Определя се като съвкупност от материални условия за производство и реализация на основни услуги (нощувки, хранене, транспорт) и допълнителни услуги (спортни, развлекателни, лечебни и др.) за задоволяване потребностите на туристите във връзка с пътуването и пребиваването в туристическото място. Като материален носител, тя носи неговите белези и специфични характеристики:
1. Материалната база е хетерогенна (разнородна) – тя съдържа елементи с различно функционално предназначение, които, макар и трудно, трябва да функционират като система, тъй като туристът оценява комплексно и изисква туристическото предлагане да е хармонично.
2. Материалната база има комплексен характер, тъй като чрез нея се задоволяват комплексни човешки потребности.
3. Материалната база е стационарна и слабо еластична – в нея преобладават стационарните елементи (сгради, съоръжения), подвижните и активни елементи са едва 1/3 част от нея. Слабо еластична е към пазарните промени (еластичност – единица изменение в цената се отразява на търсенето). Ограничена е възможността за реагиране на пазарните промени, тъй като пасивните елементи в нея не позволяват вземането на алтернативни решения.
4. Материалната база е териториално определена и изисква висок размер инвестиции. Към високата цена и посочените пасивни елементи се добавя и високата цена на земята, особено в по-известните курорти.
5. Материалната база е пряко свързана с туристическите ресурси. Те определят и нейните основни характеристики като вид, капацитет, стандарт и др.
6. Сезонност в използването на материалната база – в зависимост от вида на ресурсите и климатичните условия имаме по-висока или по-слабо изразена сезонност. Тази сезонна експлоатация определя по-трудната възвръщаемост на инвестициите в материалната база.
7. Силна зависимост от търсенето и като цяло от пазара. Желателно е при изграждането ѝ да се заложи възможност за полифункционалност и възможности за вътрешно преструктуриране. Изискванията на туристите към стандарта и дизайна на материалната база са високи. Те предпочитат по-луксозни условия от постоянното си местожителство, което изисква по-големи инвестиции.
Изискванията към материалната база са за функционалност, естетичност и психологически комфорт. Ето защо на материалната база се разчита да формира атмосферата и имиджа на цялостния туристически продукт. Изисквания съществуват и по отношение на сигурността и безопасността.
В България материалната база се контролира и регулира чрез системата на категоризацията. Дадената категория информира за вида и качеството на съставящите я обекти, нивото на обслужване и персонал.
Структурата на материалната база се разделя на две групи – туристическа инфраструктура и туристическа суперструктура. Туристическата инфраструктура представлява съвкупността от всички конструкции под и над земята, свързващи дадена територия с останалите места и осъществяваща интензивна дейност върху тях. Разделя се на обща и специализирана.
Към туристическата суперструктура се отнасят сградите, обзавеждането и оборудването на средствата за подслон, местата за настаняване, заведенията за хранене и развлечение, посредническите фирми и търговските обекти. Чрез нея се фиксира капацитета и усвояването на капацитета и усвояването на туристическата територия.
Направления на туристическите потоци
В наше време в света има четири големи района, в които се зараждат туристическите потоци – Европа, САЩ, Япония и Австралия. Те са наречени от специалистите „светът на заминаващите“. Към тях в бъдеще се очаква да се присъедини и Китай.
Тъй като европейският район и районът на САЩ разполагат с много туристически ресурси, имат изградена модерна туристическа база, предлагат изобилие от туристически услуги и приемат туристи от целия свят, те могат да бъдат разгледани и като райони с развит туризъм – най-големите в света. В процес на формиране са туристическите райони в Азиатско-Тихоокеански район, в Южна Америка и в Африка (Северна и Южна).
Една от страните с голямо влияние в световния туризъм е Русия, поради многобройното си население и платежоспособност. Предпочитани страни за почивка от руснаците са Италия, Испания, Гърция, Турция, България, както и екзотични дестинации, като Египет.
Европа осигурява най-интензивния туристически поток – вътре в континента и от континента за другите туристически райони. Европейската природа е разнообразна, континентът е люлка на древни цивилизации, на сравнително малката му територия са разположени десетки, богати на туристически ресурси страни, което стимулира туристическите пътувания. Стимул за туризма са и високата степен на икономическо развитие на страните в Западна Европа и доходите на населението в тях – те превишават значително средното равнище за света.
Районът на САЩ разполага с разнообразни туристически ресурси. Туристическият поток е разпределен равномерно. Половината от туристите пътуват в страната, а другата половина – към всички туристически центрове в света. Най-посещавани от американците са Канада, Мексико и Карибският басейн.
Японците посещават най-често Югоизточна Азия и Тихоокеанските острови, а през последните години – и Европа.
Днес нараства потокът от туристи към Мексико, Мароко, Тунис, Карибските острови, островите в Индийския океан, Сингапур, Тайланд и други.
Туризмът в страните от Третия свят е изправен пред решаване на много проблеми. Те произтичат от темповете на икономическо развитие на тези страни. Към Третия свят са насочени само 15% от туристическия поток в света. В туризма на тези страни преобладава държавният сектор, качеството на туристическите услуги е по-ниско, капиталовложенията в отрасъла са незначителни, рекламата – незадоволителна. Има и страни от Третия свят, които правят изключение – например някои арабски страни.
Най-посещавани страни в света са Франция (67,3 млн. д.), Италия (56,4 млн. д.), Испания (43,4 млн. д.), САЩ (48,4 млн. д.), Мексико (19,4 млн. д.), Канада (17,6 млн. д.), Унгария (17,2 млн. д.), Португалия (10,1 млн. д.).
В териториите, където туризмът е доминиращ стопански отрасъл (морски крайбрежия, планини, селища – архитектурни резервати и други), материалната база за обслужването на туристите и туристическите услуги непрекъснато се усъвършенстват и променят. Целта е целогодишно да се привличат повече туристи и да се увеличават доходите от извършените туристически услуги. Изменят се и централните части (ситито) на големите градове, откриват се нови ресторанти, търговски заведения и други, за да се оползотворят по-рационално туристическите им ресурси. Предвижда се изграждането на туристически селища в организираните територии.
Туризмът осигурява работа за повече от 10 млн. д. в страните от Европейския съюз. Чрез него се осигуряват средства за Европейската банка за развитие, стимулират се търговията и транспортът, подобрява се качеството на услугите, разширява се инфраструктурата на отрасъла.
Най-посещавани световни туристически дестинации
Световната организация по туризъм докладва следните дестинации като най-посещавани, според броя международни посетители през 2018 г.
Библиография
Петър Славейков, Климент Найденов. Икономика на туризма. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2009.
Цанков, Васил. Правна уредба на туризма в България – туристическо право. Специализирано издание с ключови понятия, въпроси, тестове и казуси. С., Сиела, 2009.
Велико Великов, Милена Стоянова, Росица Владева. Технология на екскурзоводското обслужване. С., Матком, 2010.
Райна Начева. Счетоводство и отчетност в туризма. С., ФорКом, 2010.
Туризмът – предизвикателства в условията на икономическа криза. С., Нов български университет, 2011.
Георги Георгиев, Рая Мадгерова. Въведение в туризма. Ч. 1. Благоевград, Неофит Рилски, 2010.
Димчо Т. Тодоров. Организация, технология и икономика на хотелиерството. С., Матком, 2011.
Стамен Стамов, Кремена Никовска. Специализирани видове туризъм. Ч. 1. Стара Загора, КОТА, 2011.
Соня Алексиева. Културният туризъм – мисията на Велико Търново. С., ПР Туризъм консулт, 2011.
Станислав Иванов, Владимир Жечев. Маркетинг в хотелиерството. С., Zangador, 2011.
Байко Байков, Янчо Найденов. Екология в туризма. С., ФорКом, 2011.
Вера Бонева. Музеи и туризъм в България. Велико Търново, Фабер, 2011.
Захари Торманов. Договорът за организирано туристическо пътуване. С., Сиби, 2012.
Туризъм. В: Л. Иванов и Н. Иванова. Антарктика: Природа, история, усвояване, географски имена и българско участие. София: Фондация Манфред Вьорнер, 2014. с. 89-91. ISBN 978-619-90008-1-6 (Второ преработено и допълнено електронно издание 2014, ISBN 978-619-90008-2-3)
Вижте също
Туризъм в България
100 национални туристически обекта
Източници
Външни препратки
(WTTC) World Travel & Tourism Council
(UNWTO) World Tourism Organization
Свободно време
|
{'title': 'Горан Брегович', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%BD%20%D0%91%D1%80%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Горан Брегович () е музикант и композитор от Босна и Херцеговина, известен със своята филмова музика и един от най-добре познатите по света музиканти от Балканския регион.
Биография
Роден е на 22 ма
|
рт 1950 г. в Сараево. Майка му е сръбкиня, а баща му – хърватин. В детството си Горан не показва голяма склонност към музиката. Във втори клас е изхвърлен от музикалната школа (курса по цигулка), поради това, че е мързелив и няма талант. Когато майка му, в началото на шейсетте години, му купува китара, той взема първоначални уроци от Едо, братът на известния сценарист Абдулах Сидран.
Основава първия, безименен състав в осми клас на основното училище. Иска да се запише в художествена гимназия, но майка му се бои, че там се записват само хомосексуални и настоява да се ориентира към транспортния техникум. Горан се съгласява при условие, че ще му позволи да си пусне дълга коса. В техникума става басист на група „Изохипси“ (Izohipse), в която не се задържа дълго, както и в самия транспортен техникум. Прехвърля се в гимназията и в група „Бещие“ (Beštije – зверове). Още на шестнайсет годишна възраст започва сам да се издържа, като свири фолк в кръчмата в Кониц, продава вестници и работи по строежите.
От 1967 до 1970 г. е в групата „Кодекси“, с които през 1969 г. изнася концерти в Италия. След това е китарист в ъндърграунд триото „Мица, Горан и Зоран“ (Mica, Goran i Zoran) (1971), а от 1972 до 1974 е ръководител на състава „Ютро“ (Jutro – утро).
През 1974 Горан сформира и своята група „Биело дугме“ (Bijelo dugme – бяло копче). Композитор и китарист („избрах китарата, защото момичетата си падат най-много по китаристи“), той признава своята непреходна любов към рокендрола: „По това време рокът имаше най-съществена роля в нашия живот. Това беше единственият начин, по който гласът ни можеше да се чуе и на всеослушание да изразим недоволството си, без да рискуваме да бъдем арестувани (или нещо подобно)“.
След гимназията Горан Брегович следва философия и социология и сигурно е щял да стане учител по основи на комунизма, ако не е колосалният успех на първата му плоча „Ако бях бяло копче“ (Kad bi' bio bijelo dugme) (1974).
С „Бьело дугме“ владее сцените в бивша Югославия цели 15 години – от 1974 до 1989 г., поставя всички възможни дискографски рекорди и налага рокендрола като начин на живот на поколения свои последователи. Петнадесетте години работа с „Бьело дугме“ са белязани с маратонски турнета и безкрайни давания на автографи, защото Горан става идол за младежта в Източна Европа, но накрая това го изморява и отегчава.
Дискография на Горан Брегович с „Биело дугме“:
„Биело дугме“: „Ако бях бяло копче“ (Kad bi' bio bijelo dugme) (1974)
„Биело дугме“: „Какво би дал да си на мое място“ (Šta bi dao da si na mom mjestu) (1975)
Горан Брегович (PGP RTB, 1976)
„Биело дугме“: „Ето! Много искам!“ (Eto! Baš hoću!) (1976)
„Биело дугме“: „Концерт край Хайдушката чешма“ (Koncert kod Hajdučke česme) (1977)
„Биело дугме“: „Бродяга и принцеса“ (Bitanga i princeza) (1979)
„Биело дугме“: „Да доживееш до 100“ (Doživjeti stotu) (1980)
„Биело дугме“: „5 април 1981“ (1981, концерт)
„Биело дугме“: „Приспивна песен за Радмила М“ (Uspavanka za Radmila M.) (1983)
„Биело дугме“: „Косовска девойка“ (Kosovska djevojka) (1984)
„Биело дугме“: „Плюй и запей, моя Югославийо“ (Pljuni i zapjevaj moja Jugoslavijo) (1986)
„Биело дугме“: „Мрамор камък и желязо“ (Mramor kamen i željezo, Jugoton, 1986, концерт)
„Биело дугме“: Чирибирибела (Ciribiribela) (1986)
Ратимир Боршич Рача (Ratimir Boršić Rača) и „Биело дугме“: „А милицията тренира строгост“ (A milicija trenira strogoću) (1983)
От 1980 г. Горан Брегович има успех и като продуцент. От 1989 г. се посвещава на изпълнение на собствени композиции и се отдава на нов тип естрадна кариера.
На 12 юни 2008 пада от череша и чупи прешлен на гръбнака. Злополуката не е трагична и месец по-късно той се връща на сцената за два концерта в Ню Йорк, с които се открива голямо, 40-дневно турне през лятото на 2008 година.
Творчество
Филмова музика
Върху основата на рокаджийската чувствителност, Горан Брегович винаги е бил отворен към всички други влияния и един от първите в бивша Югославия експериментира със станалото много по-късно модерно „етно-звучене“.
В края на осемдесетте години Брегович прекратява своите постоянни, за него рутинни, сценични изяви, за да композира музиката за филма на Емир Кустурица „Циганско време“ (Dom za vješanje) и осъществява своята мечта от детството си да живее в малка къща на адриатическия бряг. Войната разбива тази и много други мечти на Горан и той е принуден да изостави всичко и да потърси убежище в Париж. В света на киното навлиза като приятел на Емир Кустурица, а сега е един от най-значителните автори на филмова музика в Европа. Родени и израсли в една и съща среда, в едно и също време, събрали един и същ жизнен опит, Горан Брегович и Емир Кустурица стават тандем, на който не са необходими думи за общуване.
След „Циганско време“ Горан получава зелена светлина да композира оригинална музика за „Аризонска мечта“. Тази музика живее, диша с филма, слушателят я преживява изключително дълбоко. Според Горан Брегович „Едно от най-големите достойнства на филмите на Емир е, че в тях животът е показан точно такъв, какъвто е, без лустро, изпълнен с неочаквани промени и случки. Това негово несъвършенство и неорганизираност исках да запазя преди всичко в музикалния израз. Дори песните, които записах с Иги, са много „сурови“. Тук е само неговия глас, а зад него – циганския духов оркестър, който свири на стари инструменти от преди войната и на биволски рогове. Това е твърде просто, наистина.“ Това, което Горан не казва е, че това вероятно е една от най-добрите интерпретации на Иги Поп през последните 10 години и че такава явна семплост притежават само хора на изкуството с изключителен талант.
Патрис Шеро му поверява музиката за филма „Кралица Марго“, филм, който получава наградата на журито на Филмовия фестивал в Кан през 1994 г. Горан композира величествена творба с акценти и елементи от рока.
Музиката за филма на Емир Кустурица „Ъндърграунд“ (Underground), спечелил Златна палма на Филмовия фестивла в Кан през 1995 г., също е написана от Горан Брегович.
През 1998 г. Горан Брегович композира очарователна музика с аромат на клетцмер за филма „Жизнен път“ (Train de vie) на режисьора Раду Михаеляну, от която критиците във Венеция, Сао Паулу и Берлин са въодушевени, както и публиката, навсякъде, където е показван този филм.
По-важните филми, към които Горан Брегович написва музика, са:
1977 „Облакът на пеперудата“ (Leptirov oblak), реж. Здравко Рандич (Zdravko Randić)
1979 „Лични работи“ (Lične stvari), реж. Александар Мандич (Aleksandar Mandić)
1989 „Циганско време“ (Dom za vješanje), реж. Емир Кустурица
1989 „Кудуз“ (Kuduz), реж. Адемир Кенович (Ademir Kenović)
1990 „Безшумен барут“ (Gluvi barut), реж. Бато Ченгич (Bato Čengić)
1991 „Чаруга“ (Čaruga), реж. Райко Гърлич (Rajko Grlić)
1991 „Момиче“ (Mala), реж. Предраг Антониевич (Predrag Antonijević)
1993 „Аризонска мечта“ (Arizona dream), реж. Емир Кустурица
1995 „Ъндърграунд“ (Underground), реж. Емир Кустурица
1998 „Жизнен път“ (Train de Vie), реж. Раду Михаеляну
1999 „Тувалу“ (Tuvalu), реж. Вайт Хелмер (Veit Helmer)
2000 „27 откраднати целувки“ (27 Missing Kisses), реж. Нана Джорджадзе
2000 „Ясно ли е, приятелю?“ (Je li jasno, prijatelju?), реж. Деян Ачимович (Dejan Aćimović)
2002 „Музика за сватби и погребения“ (Musik For Bryllup og Begravelser), Норвегия, реж. Уни Страуме (Unni Straume)
Театрална музика
„Тишина на Балканите“ (Silence of the Balkans) е твърде амбициозен мултимедиен проект, осъществен в Солун през 1997 г. Режисьор е словенецът Томаж Пандур, а видеофилмът е създаден от Борис Милкович.
След това следва сътрудничество с Театро Стабиле от Триест, за когото пише сценична музика за съвсем необикновено режисираната постановка на „Хамлет“. Горан Брегович започва да изпитва наслада от композирането на сценична музика. По-късно Горан Брегович сътрудничи с италианския театрален режисьор Марко Байлани за когото, по поръчка на фестивала Новеченто в Палермо пише музика за „Детския кръстоносен поход“, проект, реализиран през ноември 1999 г. После отново следва важен тригодишен проект с режисьора Томаж Пандур. Брегович написва музикален триптих за сценичната постановка на „Божествена комедия“ от Данте Алигиери. Първата част, „Ад“, е изпълнена на 20 януари 2001 г. в театъра „Талия“ в Хамбург.
Изпълнения на живо
Повече от десет години, след като Горан Брегович изоставя чистия рок през 1985 г., музиката му не се изпълнява на живо. Обрат настъпва през 1995 г., когато с оркестър от музиканти – изпълнители на народна музика, хор от 50 певци и симфоничен оркестър – осъществява редица концерти в Гърция и Швеция, след който следва концертът на 26 октомври същата година в Националния парк в Брюксел пред 7500 слушатели.
Броят на такива опити през 1996 г. е малък, защото идеята със 120 изпълнители на сцената плаши организаторите. През юни 1997 г. групата е намалена на 50 музиканти, които изпълняват двучасов концерт с филмова музика на Горан Брегович. Тази програма му носи успех след успех. С Оркестъра за сватби и погребения (Orkestar za svadbe i sahrane) триумфално изнася концерти из цяла Европа, като изпълнява на живо своите най-хубави композиции: от славната „Еделези“ (Edelezi) (от филма „Циганско време), до „Във вагона на смъртта“ (In the death car – U kolima smrti) (от филма „Аризонска мечта“), както и песента, пълна с енергия, „Калашников“ (Kalašnjikov) (от филма „Ъндърграунд“), довеждайки аудиторията до делириум, така че от публиката се чува силно: „атака“ и „огън!“. Брой на посетителите на един концерт е между 3500 и 10 000. А концертът на 1 май 1997 г. на площад Сан Джовани в Рим пред 500 000 души потвърждава, че и до днес музиката на Горан Брегович е важно събитие в международен план.
Горан Брегович продължава кариерата си и някогашната млада рок-звезда от 70-те и 80-те се утвърждава като успешен композитор с международна репутация.
Музикално сътрудничество
Горан Брегович си сътрудничи с известни изпълнители от различни култури. Сред тях са изпълнители като: Иги Поп („Аризонска мечта“, 1993), Офра Хаза („Кралица Марго“, 1994), Сезария Евора („Ъндърграунд“, 1995), Сезан Аксу от Турция, Йоргос Даларас от Гърция, Кая и Крис от Полша.
Специални проекти
Джовани Ферети от легендарната италианска група CSI и художествен директор на проявата „Болоня 2000“ (Bologna 2000), моли Горан Брегович да бъде музикален посланик на православните страни за нощната фиеста на 27 юни 2000 г. Горан Брегович създава цикъл, който нарича „Горещи балкански корени“ (Vreli balkanski koreni) и кани 3 духови оркестъра – по един от България, Румъния и Сърбия, и женска вокална група от Русия. Гвоздей на програмата стават изпълненията на Горан Брегович и CSI и цялата фиеста е повторена на 29 юни 2000 г. в престижната римска зала Нуово Аудиторио.
За начало на лятното турне през 2000 г. в Италия Горан Брегович създава „Голяма сватба в Палермо“ (A Big Wedding in Palermo) за честването на деня на Св. Розалия, 14 юли. Художествени ръководители на този концерт са прочутият музиколог и композитор от Неапол Роберто де Симоне и Горан Брегович. За тази изключителна сценичната проява Горан Брегович събира изпълнители от страните, които нарича „музикални пасища“ от Будапеща до Истанбул. Под музиката на Горан Брегович из видеофилма на белградския режисьор Борис Милкович и под хореографията на талантливия румънски хореограф Едвард Клуг, танцуват словенски и гръцки танцьори. Отново кани духови оркестри („сватбата не е сватба без духов оркестър“), за да доведат 80 младоженки и младоженци от две различни страни на хубавия град Палермо на централния площад, където в ранните часове на деня ги посрещат професионалните танцьори на Едвард Клуг и „Оркестъра за сватби и погребения“ на Горан Брегович за дълъг финален сватбен танц.
След четири месеца, изпълнени с турнета из Европа (от май до август 2000 г.) и турне във Франция през октомври 2000 г., Горан Брегович започва работа над филм с работно заглавие „Сватбарски и погребални истории от Балканите“ (Svadbarske i pogrebne priče sa Balkana). Негови любими музиканти, почти приятели след дългогодишно сътрудничество, произлизащи от различни краища на Балканите, разказват някакви свои истории пред камера. Музиката, която съпровожда техните пестеливи думи е записана на едноименния диск.
През декември 2000 г. Горан Брегович събира три певчески звезди от три религии – Амина, Дана Интернейшнъл (Dana International) и Васка Янковска, с православен мъжки хор от Белград, струнен (католически) оркестър от Познан, Полша и своя „Оркестъра за сватби и погребения“ за концерт във Вила Пиколомини в Рим, наречен „Амин, концерт на помирението“ (Amen, a concert for reconciliation) който се излъчва в началото на 2001 г. по италианската телевизия (RAI).
През юни 2002 г. Горан Брегович отново събира три звезди от три религии заедно с православен хор от Москва, струнна секция от Тетуан, Мароко и неговия „Оркестъра за сватби и погребения“, за специалния проект, наречен „Толерантно сърце“ (Tolerant Heart) в базиликата Св. Денис (St. Denis) край Париж. Същият проект е представен през юли 2002 г. и в Академия ди Санта Чечилия в Рим, по покана на Лучано Берио. Следва концерт в Дуомо ди Милано.
След турнета из Европа и Южна Америка през цялата 2002 г. и четири триумфални концерта през ноември 2002 в Париж, два от които в театъра на Шанз Елизе, Горан Брегович започва да работи върху следващия си проект: „Кармен на Брегович с хепи енд“ (Bregović's Carmen with a Happy End), първата Кармен с балкански акцент. Това е комбинация от фалшив документален филм в сътрудничество с филмовия режисьор Милош Радович (Miloš Radović), и наивистичен театър с музика на живо. Премиерата е през май 2003 г. в Италия.
През 2002 г. Горан Брегович е главен герой и композитор във филма на режисьорката Unni Straume (Норвегия) „Музика за сватби и погребения“ (Musik For Bryllup og Begravelser).
През 2003 следват още прояви на Горан Брегович: турнета с „Кармен“, концерти в Скандинавия, Франция, Румъния, Испания, изпълнение на „Толерантно сърце“ на фестивала на религиозната музика във Фез, Мароко, участия на летни фестивали в Европа. Печели аржентинската награда за най-добър чуждестранен творец.
Горан Брегович е имал четири големи концерта и няколко по-малки в България.
Първият му голям концерт е в Панаирното градче в Пловдив през 1999 г., следва един на стадион „Васил Левски“ в София, още един в Пловдив – в амфитеатъра. Последният му концерт е в НДК през 2003 г. И страхотен летен концерт в Бургас на стадион Черноморец. Гостувал е по покана на частни лица за малки концерти с духовия оркестър. Винаги използва български певици. От времето на Underground работи със сестрите Людмила Радкова и Даниела Радкова. При него през годините са пели Снежана Борисова и Лидия Дакова. И четирите българки са участвали в ансамбъла „Филип Кутев“, а мнозина специалисти смятат, че успехите на музиката на Горан Брегович се дължат в немалка степен и на техните гласове.
За Горан Брегович и неговия „Оркестър за сватби и погребения“ :
С балкански корени, откъдето произлиза, с идеи, обърнати към 21 век, към който се е отправила с пълна сила, музиката на Горан Брегович обединява звуците на циганските духови инструменти и българската традиционна полифония, звуците на китара и традиционните ударни инструменти с интересен рок акцент – и всичко това под акомпанимента на разбушувалите се звуци на струнните инструменти и дълбоката сонорност на мъжкия хор, създавайки музика, която нашата душа инстинктивно познава, а тялото приема като непреодолим позив за танц.
Източници
Музикални продуценти от Босна и Херцеговина
Музиканти от Босна и Херцеговина
Композитори на 20 век
Филмови композитори
Рокендрол музиканти
Фолк китаристи
Родени в Сараево
|
{'title': 'Кара Кольо', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B0%20%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D1%8C%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Кара Никола, наричан още Кара Кольо Омарчалията, е български хайдутин. Той е роден в село Омарчево, край Нова Загора. Кара Кольо е възпят в много народни песни.
Предания
Заради Кара Кольо някога тур
|
ците са наричали селяните от с. Омарчево „Омарчево хайдутларъ, ако тия селяни да са най-кротките и най-мирните същества на света“, както бележи в записките си през 1870-те Панайот Хитов.
Според едно странджанско предание, Кольо станал хайдутин много млад, едва седемнадесетгодишен. Баща му бил ятак (помагач) на хайдути и не било трудно на буйния младеж да намери другари и да им стане войвода.
Вълчан войвода
Не е известно колко време Кольо е ходил сам с дружината си, но се знае, че по едно време се влял заедно с всичките си момчета в дружината на Вълчан войвода. Това не траело дълго. Вълчан бил много строг човек и не обичал да му противоречат в нищо. Веднъж, когато Кольо изразил своето несъгласие по някакъв въпрос, Вълчан вдигнал пушката да го убие. За да се спаси, Кольо се хвърлил в близката дълбока река и се промъкнал по нейното дъно. Когато Вълчан се успокоил, той пратил хора да потърсят и върнат Кольо в дружината, но той отказал. Заедно със свои другари Кара Кольо се отправил към Сливенския балкан, където се подвизавал Индже войвода.
Индже войвода
Преданията не казват дали Кара Кольо е познавал Индже отпреди, или не. Те твърдят обаче, че след събирането си двамата войводи си допаднали до такава степен, че останали неразделни до края на своя живот. Кара Кольо станал най-близък приятел, помощник и съветник, дясна ръка на Индже, който бил избран за войвода на уголемената дружина.
Заедно с Индже, Кара Кольо е един от най-възпетите български хайдути. Малко са песните, в които да се възпява Индже и да не се споменава байрактарят му, Кара Кольо, и обратно.
Кара Кольо войвода
След като Индже преминал към кърджалиите, неведнъж Кара Кольо ръководел многобройни орди, с които се подвизавал на различни места из страната. Според едно предание, запазено от Раковски, след раняването на Индже в Урумкьой (днешно Индже Войвода, Бургаско) Кара Кольо бил поставен начело на извънредно голяма дружина.
Места, свързани с името на Кара Кольо
Много места в Тракия са свързани с името на Кара Кольо Омарчалията. Пътят между Сакар и Бакаджиците се нарича „Кара Кольов път“. На Маслен нос край Приморско има „Кара Кольово кладенче“, при село Долно Паничерево – „Кара Кольов извор“, и т.н.
Името на Кара Кольо е тясно свързано и с възстановения от него, Индже и Христо войвода Устремски манастир „Св. Троица“ в Сакар планина. Близката до манастира пещера била най-потайното им място, а под олтара на църквата те изградили здраво и добре маскирано скривалище. В този хайдушки манастир войводите вземали решения и били поставили в страх цяла Тракия и Странджа планина. Най-обичан от войводите сред околното население бил Кара Кольо. На празника на манастира ставали многолюдни събори, на които идвали хиляди хора и пеели песни, прославящи техния Кольо войвода. Кара Кольо имал много приятели и ятаци, на които помагал в трудни минути.
От страх ятаци на Кара Кольо ставали дори и богати турци. Султанското правителство било безсилно да се справи с него. Богаташите не смеели да предадат Кара Кольо.
За Кара Кольо се разказват предания и в село Черепово, Хасковска област. Има пещера с името „Каракольовата дупка“ – в нея се е крил известният хайдутин. Пещерата се намира в местността „Големите камъни“, северно от селото.
Кара Кольо участва заедно с Индже във въстанието срещу турците, целящо да освободи балканските народи, избухнало във Влашко и загива в сражение с турците заедно с него на 17 юни 1821 в битката при Скулени край река Прут.
Според някои изследователи, Кара Кольо не е загинал в битката при Скулени, а се върнал обратно в Добруджа и се заселил в Алфатар, където живеят негови наследници.
Библиография
„Български войводи“, 1985, С., Състав. Нина Андонова
Източници
Български хайдути
Кърджалии
Родени в област Сливен
Загинали във война
|
{'title': 'Антропология', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Антропологията ( – човек) е често много общо определяна като наука за човека и човечеството. Антропологията е предимно социална наука, която изучава голям брой въпроси от произхода и разселенията на ч
|
овешките същества, през родствените системи и културните им практики и поведение в тяхната многоизмерност и многопластовост.
Изучаването на човешката природа е свързано с физическата му характеристика като животно и уникалната му небиологическа характеристика, наричана култура.
Основна тема на антропологията, от гледище на физическата характеристика на човека, е структурата и функциите на човешкото тяло.
Другата основна тема на антропологията е понятието за културата и идеята, че човешката природа представлява култура; че нашият вид е развил универсална способност да възприема света символично и абстрактно и да го преобразява (включително и себе си) с помощта на такива символи.
Границите на антропологията с останалите науки (философия, биология, езикознание, психология, социология, история, теология и медицина) са естествено неясни, тъй като „човекът“, като обект на изучаване, се изследва и от всички тези науки.
История на антропологията
Терминът „антропология“ се проследява още в античната философия. Древногръцкият философ Аристотел (384 – 322 г. пр.н.е.) първи го употребява за да обозначи областта от знания, изучаваща духовната страна на човешката природа. През 15-и и 16 век във връзка с развитието на колониалната политика спрямо туземните народи се заражда и антропологията като наука. В този период преобладава религиозното християнско мислене и увереността на управляващите, че трябва да внесат ред и морал в останалата част на света. През 18 век еволюира разбирането, че културите са еволюирали от дивачество към цивилизация.
През 1735 г. Карл Линей в „Sistema naturale“ допуска, че формите на живот са достигнали днешните си различия чрез еволюция и извършва системна категоризация на човека и другите живи същества.
През 1775 г. в „За естествената история на човечеството“ Блуменах разделя човешкия род на пет расови типа, базирайки се на цвета на кожата и други физически характеристики. Според него „кавказецът е сътворената от Бога форма, а другите човешки разновидности са дегенерирали въз основа на първоначалния кавказки тип“.
През 19-и век се налага възгледът, че расовите различия обособяват начина на живот на отделните раси.
През 1859 г. Чарлз Дарвин излага своята теория „За произхода на видовете“. По това време в науката стават известни първите вкаменелости на древния човек. Археологическата наука също подкрепя тезата за еволюцията на цивилизациите. Е. Б. Тайлър развива теорията за „еволюция на религията“, като приема, че отживелиците са доказателство за реконструиране на еволюционното минало на примитивни култури. Той е първият антрополог назначен на работа през 1883 г. като професионален учен.
Франц Боас става основоположник на културния релативизъм, внасяйки научния стил на емпиризма в антропологията. Заедно със своите ученици превръща антропологията в изследователска област в по-големите университети на САЩ. На практика те стават най-ревностните критици на расизма в началото на 20 век, отхвърляйки твърдението, че расовата природа определя начина на живот. Според тях всеки начин на живот може най-добре да бъде разбран чрез собствените си ценности. През този период в САЩ се оформя идеята за културните региони в които отделните общества придобиват общи черти благодарение на дифузията в тези региони.
В този период и европейската антропология се отказва от културната еволюция и възприема свой собствен тип дифузионизъм като средство за реконструиране на социалната история.
През 30-те години на 20 век в Англия се обособява идеята, че обществото съществува, защото обичаите му са адаптивни и позволяват на хората да се справят с обкръжението си един с друг. Това е периодът на така наречения функционализъм в антропологията. Обществото оцелява, защото членовете му успяват да задоволят седем биологични и психологически потребности – изхранване, възпроизводство, физически удобства, сигурност, почивка, движение и растеж.
В Англия в същия период се обособява и паралелно виждане за ролята на психологията в обособяване начина на живот. След Втората световна война тези две паралелни направления в културната антропология продължават да се развиват, като се развиват много специализирани подобласти на тези два подхода.
Въпреки растящото си многообразие, антрополотията все още има идентичност на единна област. В САЩ са обособени Дружество за психологическа антропология, Етнологично дружество, Дружество за културна антропология, Дружество за визуална антропология, Асоциация на практикуващите антрополози и др. Все повече се заемат кариерни ниши, които по-рано са се заемали от социолози, икономисти и други. Американската антропологична асоциация организира годишни срещи и издава месечен бюлетин за последните новости и тенденции в антропологията.
В Русия под антропология до 90-те години се разбира дисциплината физическа антропология, но след перестройката във висшите учебни заведения започват да се появяват катедри по социална, културна, политическа и философска антропология.
Видове антропология
Физическа антропология
Физическата антропология изследва разнообразни въпроси за произхода на човека, еволюционната му история, разселения и продължаващото видоизменение сред общностите в света. Често биват изучавани вкаменени останки и праисторически следи, за да се изгради картина на адаптацията на човека. Обект на интерес е приспособяването на човека към определена природна среда, а също и неговата диета и ефектите ѝ върху човешкото тяло. Така например се теоретизира, че азиатски етноси може би имат свити очи, защото в много продължителен период са живели в пустинни области, като се смята, че промяната в техните очи е свързана с тези условия на живот.
Медицинска антропология
Медицинската антропология е интердисциплинарно поле, което изучава „човешкото здраве и заболявания, здравеопазващи системи и биокултурна адаптация“ . Понастоящем изследванията в медицинската антропология представляват едно от най-растящите и развиващите се полета на антропологията като цяло. Други полета, които са пресечни на медицинската антропология са културна психиатрия, транскултурна психиатрия и т.н.
Лингвистична антропология
Антропология на езика (лингвистична антропология). Основни въпроси са: ролята на езика в човешкия живот, произхода на езика, начините, по които се изменят езиците. Тази наука е интердисциплинарна. Служи си много с езикознанието, но за разлика от лингвистите в други области, антрополозите-лингвисти се занимават не само с езика сам по себе си, а с отношенията между езика, човека и приложението му в различните социални групи.
Културна антропология
Културната антропология, или още етнология, е основно подразделение на антропологията, която се занимава с изучаването на културата във всичките ѝ аспекти и използва методи, концепции, както и данните на археологията, етнографията и етнологията, фолклора и лингвистика в описанията и анализите на различните общности по света.
Социална антропология
Терминът „социална антропология“ се появява във Великобритания през първите години на 20 век и е използван, за да опише отличителния стил на антропологията – сравнителна, теренна работа, базирана, и със силни интелектуални връзки към социологическите идеите на Емил Дюркем и групата на френските учени свързана със списанието L'année Принос има Бронислав Малиновски, който е един от най-важните антрополози на 20 век, широко признат като основател на социалната антропология и главно се свързва с теренни проучвания на народите на Океания.
Темите на интерес за социалните антрополози включват обичаи, икономическа и политическа организация, право и разрешаване на конфликти, модели на потребление и обмен, родство и структурата на семейството, отношенията между половете, раждаемост и социализация, религия. Днешните социални антрополози също се занимават с проблемите на глобализма, етническо насилие, джендър изследвания, транс национализъм и местния опит, и най-новите култури на киберпространството, и също може да помогне с привеждане на опоненти, когато грижите за околната среда влязат в конфликт с икономическото развитие.
Вижте също
Криминална антропология
Източници
|
{'title': 'Археология', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D1%85%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Археологията (от гръцки: „αρχαίος“ – „древен“ и „λόγος“ – „слово“; букв. „слово за миналото“) е хуманитарна наука изучаваща човешката дейност в миналото, главно чрез възстановяване и анализ на материа
|
лната култура и по данни за околната среда. Всичко това включва елементи изоставени от последните човешки популации, като – артефакти, архитектура, екологични факти и културни ландшафти. Археологията използва широка гама от различни процедури, тя може да се счита като обществена наука или хуманитарна наука. В Съединените американски щати смятат, че археологията е клон на антропологията, а в Европа тя се разглежда като съвсем отделна научна дисциплина.
Всички онези следи и дейности, оставени от човека в миналото, се изследват от археолозите. Хората, които са специализирани в това да търсят различни предмети, символи и рисунки от древни времена. Останките, които са намерени през годините се наричат културен пласт. Основните цели, които науката поставя пред себе си са:
Изграждане на културната история;
Поглед назад във времето – как са живеели хората тогава, с какво са се занимавали и как са се препитавали;
Вникване в същността на културните процеси.
Дисциплината включва проучване на терени, изкопна дейност и накрая анализ на събраните данни, за да се научи повече за миналото. В широк обхват археологията разчита на интердисциплинарни изследвания. Тя обхваща дялове от: антропологията, историята, история на изкуството, класика, етнология, география, геология, лингвистика, семиология, физика, информационни науки, химия, статистика, палентология, палеобиология и палеоботаника.
Археологията води своето начало от наука наречена антикуарианизъм. Това е наука, която изучава артефактите (тяхната стойност, същност и период). Така през 19 век археологията се превръща в отделна дисциплина в цяла Европа. От началото на своето развитие, различните специфични подраздели на археологията са разработени в следния ред: морска археология, археометрия, археоастрономия и множество други, които са използвани като методи за цялостното развитие на археологията.
Значителна част от сведенията за материалната (и духовната) култура на хората от миналите епохи произлизат от проучванията на животинските останки в културните пластове, които са обект на направлението археозоология. От своя страна археозоологията се поделя на няколко подразделения, едно от които изучава птиците – археоорнитология (или орнитоархеология). Макар археологията да е сравнително млада наука, тя има вече много разклонения. Разделението е или по тематически признак (например християнска археология, ислямска археология и др.), или по географски (например археология на Мала Азия).
История
Първи сведения за археологически проучвания
В древна Месопотамия основен депозит на владетеля на Акадската империя – Нарам Суен (управлявал през 22 век пр.н.е.) е открит и анализиран от цар Набонид през 550 г. пр.н.е., с което е става известен като първия археолог. Той не само ръководи първите разкопки, които целят да бъдат открити основни отлагания на храмовете на бога на слънцето Шамаш, богинята войн Ануниту (и двете разположени в Сиппар, в дн. Ирак), и светилището, което Нарам Суен строи до лунния бог, намиращ се в Харан (дн. Турция), но той също ги кара да възстановят предишната им слава. Той също така е първият, който датира археологически артефакт в опита си да датира храма на Нарам Суен по време на търсенето му.
Антиквари
Науката археология (от гръцки: ἀρχαιολογία, археология от ἀρχαῖος, arkhaios, „древен“ и -λογία, -logia, „-логия“) израства от по-старото мултидисциплинарно изследване, известно като антикваризъм. Антикварите са изучавали историята с особено внимание към древни артефакти и ръкописи, както и исторически обекти. Антикваризмът се фокусира върху емпиричните изследователски методи, съществували за разбирането на миналото, капсулирани в девиза на антиквариата от 18 век на сър Ричард Колт Хоар: „Ние говорим от факти, а не от теория“. Ориентировъчни стъпки към систематизирането на археологията като наука се извършват през ерата на просвещението в Европа през 17 и 18 век.
В императорски Китай по време на династията Сун (960 – 1279) фигури като Оуянг Сю и Джао Мингчен установяват традицията на китайската епиграфика, като разследват, съхраняват и анализират древните китайски бронзови надписи от периода на династиите Шан и Джоу. В книгата си, публикувана през 1088 г., Шън Куо критикува съвременните китайски учени, че приписват древни бронзови съдове като творения на известни мъдреци, а не на обикновени хора – занаятчии, и че се опитва да ги съживи за ритуална употреба, без да различава първоначалната им функционалност и предназначение. Подобни антикварни занимания отслабват след династията Сун, и са възродени през 17 век по време на династията Цин, но винаги са били считани за клон на китайската историография, а не като отделна дисциплина на археологията.
В Европа през ренесанса философският интерес към останките от древногръцката и древноримската цивилизация и преоткриването на класическата култура започват през късното средновековие. Флавио Биондо, италиански историк–хуманист от ренесанса, създава систематичен справочник за руините и топографията на древен Рим в началото на 15 век, за което е наречен ранен основател на археологията. Антиквари от 16 век, включително Джон Лиланд и Уилям Камдън, провеждат проучвания на английската провинция, рисувайки, описвайки и интерпретирайки паметниците, които са срещали.
Оксфордския английски речник за първи път цитира „археолог“ от 1824 г. Скоро това става обичайният термин за един основен клон на антикварната дейност. „Археология“ след 1607 г., първоначално означава това, което се нарича „древна история“ като цяло, с по-тесния съвременен смисъл, за първи път видян през 1837 г.
Първи разкопки
Едно от първите места, подложени на археологически разкопки е Стоунхендж и други мегалитни паметници в Англия. Антонио Босио (1575 – 1629) е първият изследовател, който през 1593 г. археологически проучва и документира подземните некрополи в Рим и с книгата си Roma Sotterranea (издадена през 1632/34 г.) полага началото на науката християнска археология. В края на XVII в. Джон Обри (1626 – 1697) записва множество мегалитни и други полеви паметници в южна Англия. Той изпреварва времето в анализите от своите открития, опитва се да очертае хронологичната стилистична еволюция на почерка, средновековната архитектура, костюма и щитовидните форми.
Разкопки се провеждат също и от испанския военен инженер Роке Хоакин де Алкубиер в древните градове Помпей и Херкулан, и двата са били покрити с пепел по време на изригването на вулкана Везувий през 79 г. Тези разкопки започват в Херкулан започват през 1738 г., докато в Помпей те започват през 1748 г. Откриването на цели градове, пълни с прибори и дори човешки форми, както и изкопаване на стенописи, има голямо влияние в цяла Европа.
Въпреки това, преди развитието на съвременните техники, разкопките са били случайни. Значението на понятия като стратиграфия и контекст са били пренебрегвани.
Развитие на археологическите методи
Бащата на археологическите разкопки е Уилям Кънингтън (1754 – 1810). През 1798 г. той ръководи разкопки в графство Уилтшър (Англия), финансирани от сър Ричард Колт Хоар. Кънингтън прави щателни записи на кули от новокаменната и бронзова епоха и термините, които той използва, за да ги категоризира и описва, се използват и до днес от археолозите.
Едно от основните постижения на археологията от 19 век е развитието на стратиграфията. Идеята за припокриване на слоеве, проследяващи последователни периоди, е заимствана от новата геоложка и палеонтологична работа на учени като Уилям Смит, Джеймс Хътън и Чарлз Лайъл. Прилагането на стратиграфията към археологията първо се е случило с разкопките на праисторически и бронзови епохи. През третото и четвъртото десетилетие на 19 век археолози като Жак Буше дьо Пертес и Кристиан Юргенсен Томсен започват да поставят артефактите, които са намерили, в хронологичен ред.
Основна фигура в развитието на археологията в точна наука е армейският офицер и етнолог Огъстъс Пит Ривърс, който започва разкопки в родната си Англия през 1880-те. Неговият подход е силно методичен по стандартите на времето, затова е считан за първия научен археолог. Той подрежда своите артефакти по тип или типологично и в рамките на типове по дата или хронологично. Този стил на подреждане, предназначен да подчертае еволюционните тенденции в човешките артефакти, което е от огромно значение за точното датиране на обектите. Неговото най-важно методологично нововъведение е неговото настояване всички артефакти, не само красиви или уникални, да бъдат събрани и каталогизирани.
Флиндърс Питри е друга значима личност, наричан баща на археологията. Неговото старателно записване и проучване на артефакти, както в Египет, така и по-късно в Палестина, залага много от идеите, стоящи зад съвременните археологически записи. Той отбеляза: „вярвам, че истинската линия на изследване се крие в отбелязването и сравняването на най–малките подробности.“. Питри разработва системата за датиране на слоеве въз основа на керамика и керамични находки, което довежда до революция в хронологичната основа на египтологията. Питри е първият, който научно изследва Хеопсовата пирамида край Гиза в Египет през 1880-те. Той е отговорен и за наставничеството и обучението на цяло поколение египтолози, включително Хауърд Картър, който продължава да прославя археологията с откриването на гробницата на Тутанкамон (фараон от 14 век пр.н.е.).
Първите стратиграфски разкопки стават широко популярни сред обществеността при Хисарлъка (на мястото на древна Троя) ръководени от Хайнрих Шлиман, Франк Калверт и Вилхелм Дьорпфелд през 1870-те. Тези учени отделят девет различни града, които са се припокривали един с друг от праисторията до елинистическата епоха. Междувременно работата на сър Артър Евънс в Кносос на остров Крит разкрива древното съществуване на напредналата минойска цивилизация.
Следващата важна фигура в развитието на археологията е сър Мортимър Уилър, чийто силно дисциплиниран подход към разкопките и систематичното отразяване през 1920-те и 1930-те години води до бързо развитие на науката. Уилър разработва решетъчната система за изкопни работи, която е допълнително подобрена от неговата ученичка Катлийн Кениън.
Археологията се превръща в професия през първата половина на 20 век и става възможно да се изучава като предмет в университети и дори училища. Към края на 20 век почти всички професионални археолози завършват (поне в развитите страни). По-нататъшното приспособяване и нововъведения в археологията продължават през този период, когато морската и градската археология стават все по-разпространени и спасителната археология е разработена в резултат на нарастващото развитие на търговията.
Предназначение
Целта на археологията е да научи повече за миналите общества и развитието на човешката раса. Над 99% от развитието на човечеството е свързано с праисторическите култури, които не са използвали писмеността, поради което не съществуват писмени сведения за учебни цели. Без такива писмени източници единственият начин за разбиране на праисторическите общества е чрез археологията. Тъй като археологията е изследване на миналата човешка дейност, тя се простира назад преди около 2,5 милиона години, когато откриваме първите каменни инструменти, дело на Олдувайската култура. Важни събития в историята на човечеството се случват по време на праисторията, като хипотезата за еволюцията на човека през старокаменната епоха (палеолита), според която хоминините се развиват от австралопитеците в Африка в съвременния разумен човек (Homo sapiens). Археологията хвърля светлина и върху много от технологичните постижения на човечеството, например способността да се използва огън, обработката на каменни инструменти, откриването на металургията, началото на религията и създаването на земеделие.
Въпреки това не само праисторическите, предварително грамотните култури могат да бъдат изучавани с помощта на археологията, но и исторически, включително грамотни култури, чрез методите на поддисциплината – историческа археология. За много грамотни култури, като Древна Гърция и Месопотамия, оцелелите им записи са често непълни и пристрастни до известна степен. В много общества грамотността е била ограничена до елитните класи, като духовенството или бюрокрацията на съда или храма. Грамотността дори на аристократите понякога е била ограничена до дела и договори. Интересите и мирогледът на елитите често са доста различни от живота и интересите на населението. Писанията, създадени от хора, по-представителни за общото население, едва ли са намирали път в библиотеките и биват запазени там за потомци. По този начин писмените сведения биват склонни да отразяват пристрастията, предположенията, културните ценности и евентуално измами на ограничен кръг лица, обикновено малка част от населението. Следователно на писмените записи не може да се вярва като на единствен източник. Материалната база може да е по-близо до справедливото представяне на обществото, въпреки че е обект на собствени пристрастия, като например пристрастност на извадките и диференциално съхранение.
Често археологията предоставя единственото средство за научаване на съществуването и поведението на хората от миналото. През хилядолетията хиляди култури и общества и милиарди хора са идвали и си отишли, за които има малко или никакви писмени сведения или съществуващи записи са невярни или непълни. Писмеността, както е известна днес, не е съществувала в човешката цивилизация до 4 хилядолетие пр.н.е., относително в малък брой технологично напреднали цивилизации. За разлика от това, разумният човек (Homo sapiens) съществува от поне 200 000 години, а другите видове Homo от милиони години. Тези цивилизации са неслучайно най-известните, обект за проучване на историците от векове, докато проучванията на праисторическите култури възниква в по-ново време. Дори в грамотната цивилизация много събития и важни човешки практики не са официално регистрирани. Всяко знание за ранните години на човешката цивилизация – развитието на земеделието, култовите практики на народната религия, възхода на първите градове – трябва да идва от археологията.
В допълнение към научното си значение, археологическите останки понякога имат политическо или културно значение за потомците на хората, които са ги произвели, парична стойност за колекционерите или просто силна естетическа привлекателност. Много хора свързват археологията с възстановяването на такива естетически, религиозни, политически или икономически съкровища, а не с възстановяването на минали общества. Този възглед се възприема често в произведения на популярната фантастика, някои от тях пресъздадени във филми, като: „Похитителите на изчезналия кивот“, филмовата поредица „Мумията“, или романът „Рудниците на цар Соломон“. Когато такива нереалистични субекти се третират по-сериозно, обвиненията в псевдонаука неизменно се отправят към техните поддръжници. Тези начинания, реални или измислени, обаче не са представителни за съвременната археология.
Теория
Няма един подход към археоложката теория, който да се спазва от всички археолози. Когато археологията се развива в края на 19 век, първият подход към археологическата теория, който трябва да се практикува, е този на културно-историческата археология, който има за цел да обясни защо културите се променят и адаптират, вместо просто да подчертава факта, че са се правили, следователно подчертавайки исторически партикуларизъм. В началото на 20 век много археолози, които изучават минали общества с преки непрекъснати връзки със съществуващи такива (като тези на индианците, в района на Сибир, Мезоамерика и др.), Следват директния исторически подход, сравняват приемствеността между миналото и съвременните етнически и културни групи. През 1960-те години възниква археологическо движение, ръководено до голяма степен от американски археолози като Луис Бинфорд и Кент Фланъри, което въстава срещу утвърдената културно-историческа археология. Те предлагат „Нова археология“, която би била по–„научна“ и „антропологична“, с тестване на хипотези и научен метод, значителна част от тези методи биват причислени към процесуалната археология.
През 1980-те години възниква ново постмодерно движение, водено от британските археолози Майкъл Шанкс, Кристофър Тили, Даниел Милър и Иън Ходър, което е в основите на постпроцесуалната археология. Тя поставя под съмнение призивите на процесуализма към научния позитивизъм и безпристрастност и подчерта значението на по-самокритичната теоретична рефлексивност. Този подход обаче е критикуван от процесуалистите като липсваща научна строгост и валидността както на процесуализма. Междувременно се появява друга теория, известна като исторически процесуализъм, която се стреми да включи фокус върху акцента върху рефлексивността и историята на археологията на процеса и след процеса.
Методи
Археологическото проучване обикновено включва няколко отделни фази, всяка от които използва свое собствено разнообразие от методи. Преди да започне каквато и да е практическа работа обаче, археолозите трябва да договорят целите които искат да постигнат. След това се изследва местоположението, за да се разбере възможно най-много за него и околността. Второ, може да се извърши разкопки, за да се разкрият всички археологически обекти, заровени под земята. И трето, информацията събрана по време на разкопките, се изучава и оценява в опит да се постигнат първоначалните цели на изследователската дейност на археолозите. След това се счита за добра практика информацията да бъде публикувана, така че да бъде достъпна за други археолози и историци, въпреки че понякога се пренебрегва.
Дистанционно наблюдение
Преди реално да започне да копае на дадено място, може да се използва дистанционно наблюдение, за да се види мястото в голяма площ или да се предостави повече информация за местността или региона. Има два вида инструменти за дистанционно наблюдение – пасивни и активни. Пасивните инструменти откриват естествената енергия, която се отразява или излъчва от наблюдаваната сцена. Пасивните инструменти усещат само излъчване, излъчвано от обекта, който се гледа или отразява от обекта от източник, различен от инструмента. Активните инструменти излъчват енергия и записват отразеното. Спътниковите снимки са пример за пасивно дистанционно наблюдение. Известни са два активни инструмента за дистанционно наблюдение:
Лидар (в превод: Откриване и обхват на светлината) – използва лазер (усилване на светлината чрез стимулирано излъчване на лъчение) за предаване на светлинен импулс и приемник с чувствителни детектори за измерване на обратно разсеяната или отразена светлина. Разстоянието до обекта се определя чрез записване на времето между предадените и обратно разсеяни импулси и използване на скоростта на светлината за изчисляване на изминатото разстояние. Инструмента може да определя атмосферните профили на аерозоли, облаци и други съставки на атмосферата.
Лазерен висотомер – използва лидар (виж по-горе) за измерване на височината на инструменталната платформа над повърхността. Чрез независимо познаване на височината на платформата по отношение на средната повърхност на Земята може да се определи топографията на подлежащата повърхност.
Теренно проучване
Археологическият проект започва или продължава с теренно проучване. Регионалното проучване е опит за систематично намиране на неизвестни досега обекти в даден регион. Проучването на местоположението е опит за систематично намиране на обекти, които представляват интерес, като къщи и кьокенмединги, в рамките на дадено местоположение. Всяка от тези две цели може да бъде постигната с почти същите методи.
Проучването не е широко практикувано в ранния период на археологията. Културните историци и предишни изследователи обикновено се задоволяват с откриването на местоположенията на монументални обекти от местното население и изкопават само очевидно видимите черти там. Гордън Уили е пионер в техниката на регионално проучване на модела на заселване през 1949 г. в долината Виру по крайбрежието на Перу, и проучването на всички нива става видно с възхода на процесна археология няколко години по-късно.
Проучването има много предимства, ако се извършва като предварително упражнение или дори вместо изкоп. Това изисква сравнително малко време и разходи, тъй като не изисква обработка на големи обеми пръст за търсене на артефакти. Независимо от това, проучването на голям регион или обект може да бъде скъпо, така че археолозите често използват методи за вземане на проби. Както при другите форми на неразрушителна археология, проучването избягва етични проблеми (от особено значение за потомците), свързани с унищожаването на обект чрез изкоп. Това е единственият начин да се съберат някои форми на информация, като модели на заселване и структура на селището. Данните от проучването обикновено се събират в карти, които могат да показват повърхностни характеристики и / или разпределение на артефакти.
Най-простата техника на изследване е повърхностното изследване. Тя включва разресване на зона, обикновено пеша, но понякога с използване на механизиран транспорт, за търсене на характеристики или артефакти, видими на повърхността. Проучването на повърхността не може да открие места или обекти, които са напълно заровени под земята или обрасли с растителност. Проучването на повърхността може също да включва техники за мини изкопни работи като шнекове, кернери и тестове за лопати. Ако не бъдат намерени материали, изследваната зона се счита за естествена.
Въздушното проучване се извършва с помощта на камери, прикрепени към самолети, въздушни балони, дронове или дори хвърчила. Птичият поглед е полезен за бързо картографиране на големи или сложни обекти. Снимките от въздуха се използват за документиране на състоянието на археологическите разкопки. Въздушното заснемане също може да открие много неща, които не се виждат от повърхността. Растенията, растящи над погребана от човека конструкция, като каменна стена, ще се развиват по-бавно, докато тези над други видове характеристики (като отпадъчния насип) могат да се развият по-бързо. Снимките на узряващото зърно, което бързо променя цвета си при зреене, разкриват затрупани структури с голяма точност. Снимките от въздуха, направени по различно време на деня допринасят, като показват очертанията на структурите чрез промени в сенките. Въздушното проучване също използва ултравиолетови, инфрачервени, проникващи в земята радарни дължини на вълните, лидар и термография.
Геофизичното проучване може да бъде най-ефективният начин за проучване под земята. Магнитометрите откриват малки отклонения в земното магнитно поле, причинени от железни артефакти, пещи, някои видове каменни конструкции и др. Уредите за измерване на електрическото съпротивление на почвата също се широко използвани. Археологически характеристики, чието електрическо съпротивление е в контраст с това на околните почви, могат да бъдат открити и картографирани. Някои археологически характеристики (като тези, съставени от камък или тухла) имат по-голямо съпротивление в сравнение с типичните почви, докато други (като органични отлагания или неопалена глина) имат по-ниско съпротивление.
Въпреки че някои археолози смятат, че използването на металотърсачи е равносилно на търсене на съкровища, други ги смятат за ефективен инструмент при археологическото проучване.
Регионалното проучване в подводната археология използва геофизични или устройства за дистанционно наблюдение като морски магнитометър, сонар за страничен обзор и дънен профилограф.
Разкопки
Археологическите разкопки са съществували дори когато полето все още е било област на любители и то остава източник на повечето данни, възстановени в повечето полеви проекти. Той може да разкрие няколко вида информация, която обикновено не е достъпна за изследване, като стратиграфия, триизмерна структура и проверимо първичен контекст.
Разкопките са относително най-скъпата част от археологическите изследвания. Освен това, като разрушителен процес, той носи етични проблеми. В резултат на това много малко обекти са изкопани изцяло. Отново процентът на изкопания обект зависи до голяма степен от страната и издадената „декларация за метода“. Вземането на проби е дори по-важно при изкопаване, отколкото при проучване. Понякога при изкопните работи се използват големи механични съоръжения, като багери, особено за отстраняване на горния слой на почвата (открития терен), въпреки че този метод все повече се използва с голямо внимание. След тази доста драматична стъпка, изложената зона обикновено се почиства ръчно с кирки или мотики, за да се гарантира, че всички характеристики са очевидни.
Съвременните техники за разкопки изискват да се записват точните местоположения на обекти и характеристики, като техния произход или местоположение. Това винаги включва определяне на техните хоризонтални местоположения, а понякога и вертикално положение. По същия начин тяхната асоциация или връзка с близки обекти и характеристики трябва да е записана за по-късен анализ. Това позволява на археолога да установи кои артефакти и характеристики вероятно са били използвани заедно и кои могат да бъдат от различни части на дейност. Например, разкопките на даден обект разкриват неговата стратиграфия. Ако даден обект е бил зает от поредица от различни култури, артефакти от по-нови култури то ще се намират над тези от по-древни култури.
Следващата задача е да се оформи план на обекта и след това да се използва, за да се помогне при решаването на метода на разкопките. Характеристиките, вкопани в естествените недра, обикновено се изкопават на части, за да се получи видим археологически разрез за запис. Характеристика, например яма или канавка, се състои от две части: разрез и запълване. Разрезът описва ръба на характеристиката, където тя отговаря на естествената почва. Това е границата на характеристиката. Запълването е това, с което е изпълнена характеристиката и често изглежда доста различно от естествената почва. Изрязването и запълването получават последователни номера за целите на записа. Мащабираните планове и раздели на отделни функции се изчертават на място, правят се черно-бели и цветни снимки от тях и се попълват листове за запис, описващи контекста на всеки. Цялата тази информация служи като постоянен запис на разрушената сега археология и се използва при описване и тълкуване на обекта.
Анализ
След като артефактите и структурите са изкопани или събрани от повърхностни проучвания, е необходимо да се проучат правилно. Този процес е известен като анализ след разкопки и обикновено е най-трудоемката част от археологическо проучване. Не е необичайно публикуването на окончателни доклади за разкопки за големи обекти може да отнеме години.
На основно ниво, на анализ намерените артефакти се почистват, каталогизират и сравняват с публикуваните колекции. Този процес на сравнение често включва класифицирането им типологично и идентифицирането на други места с подобни артефакти. Въпреки това, чрез археологическата наука се предлага много по-обширна гама от аналитични техники, което означава, че артефактите могат да бъдат датирани и техните композиции да бъдат изследвани. Костите, растенията и прашецът, събрани от даден обект, могат да бъдат анализирани с помощта на методите на зооархеологията, палеоетноботаниката, палинологията и стабилното изотопно съотношение, докато текстовете обикновено могат да бъдат дешифрирани.
Тези техники често предоставят информация, която иначе не би била известна, и поради това допринасят значително за разбирането на дадено местонахождение.
Аналитическа и виртуална археология
Сега компютърната графика се използва за изграждане на виртуални 3D модели на местоположение, като тронната зала на асирийски дворец или древен Рим. Фотограметрията също се използва като аналитичен инструмент, а цифровите топографски модели са комбинирани с астрономически изчисления, за да се провери дали определени структури (като стълбове) са били подравнени с астрономически събития като позицията на слънцето при слънцестоене. Агентното моделиране и симулация могат да се използват за по-добро разбиране на миналата социална динамика и резултати. Извличане на знания от данни може да се приложи към големи масиви от археоложката „сива литература“.
Дронове
Археолозите по целия свят използват дронове, за да засилят проучванията си и да защитят обектите от заселниците на държавна земя, строители и миньори. В Перу малки дронове помагат на изследователите да създават триизмерни модели на перуански обекти вместо обичайните плоски карти – в дни и седмици, вместо в месеци и години.
Академични поддисциплини
Както при повечето академични дисциплини, има много голям брой археологически поддисциплини, характеризиращи се със специфичен метод или вид материал (например: литичен анализ, музикална археология, археоботаника), географски или хронологичен фокус (например: близкоизточна археология, ислямска археология, средновековна археология), други тематични въпроси (например: геоархеология, морска археология, ландшафтна археология, археология на бойното поле) или специфична археологическа култура или цивилизация (например: египтология, индология, китаистика).
Опазване
Защитата на археологическите находки за обществеността от катастрофи, войни и въоръжени конфликти все повече се прилага в международен план. Това се случва от една страна чрез международни споразумения, а от друга чрез организации, които наблюдават или прилагат защита. Организацията на обединените нации, ЮНЕСКО и Син щит Интернешънъл се занимават със защитата на културното наследство, а оттам и с археологическите обекти. Това се отнася и за интеграцията на мироопазващите сили на ООН. През последните години Син Щит Интернешънъл предприема различни мисии за установяване на факти, за да защити археологическите обекти по време на войните в Либия, Сирия, Египет и Ливан. Значението на археологическите находки за идентичността, туризма и устойчивия икономически растеж многократно се подчертава в международен план.
Председателят на Син щит Интернешънъл – Карл фон Хабсбург, заявява по време на мисия за защита на културните ценности в Ливан през април 2019 г. с Временните сили на ООН в Ливан: „Културните ценности са част от идентичността на хората, които живеят на определено място. Ако унищожите тяхната култура, вие също унищожавате тяхната идентичност. Много хора са изкоренени, често вече нямат перспектива и впоследствие бягат от родината си“.
Събития
Ярки събития в историята на археологията през годините, в хронологичен вид:
1748: Разкопки на древния град Помпей
1799: По време на похода на Наполеон I в Египет френските войници намират Розетския камък
1802: Хенри Роулинсън разшифрова шумерското клинописно писмо
1820: Гръцки селянин открива статуята на Венера Милоска в полето
1824: Жан-Франсоа Шамполион разшифрова египетските йероглифи
1843: Пол-Емил Бота открива двореца на асирийския цар Саргон II край Ниневия. Започват изследвания на цивилизациите в Месопотамия
1856: Находка на череп на неандерталец близо до Дюселдорф, Германия
1871: Хайнрих Шлиман започва разкопките на древния град Троя в дн. Турция
1876: Хайнрих Шлиман открива Микена в дн. Гърция
1879: Откритие на пещерни рисунки в пещерата Алтамира, Испания
1879: Роберт Колдевей провежда първите археологически разкопки на Вавилон в дн. Ирак
1900: Артър Еванс разкрива двореца Кносос и Минойската цивилизация на о-в Крит
1901: Механизъм от Антикитира
1908: Откриване на Фестоския диск, о-в Крит
1911: Откриване на Мачу Пикчу, града на древните инки в дн. Перу
1922: Хауърд Картър намира гробницата на Тутанкамон в дн. Египет
1950 – 1990: Откриване на културата „Стара Европа“, и артефакти с дунавска протописменост (в т.ч. Плочка от Градешница, Дупяшка табличка)
1991: Находка в Тирол, (южна Австрия), на почти напълно запазено мумифицирано тяло на праисторически мъж, т.н. „Йоци“, датирано 3300 пр.н.е.
1996: Клаус Шмид разкопава Гьобекли тепе, неолитен комплекс датиращ от преди 12 хиляди години.
2001: Конар Сандал (в Иран) е идентифициран като център на непозната „Култура Джирофт“ от ранната бронзова епоха
Източници
Външни препратки
Архитектурен и археологически речник, bgjourney.com
Новините за археология в haskovo.info
|
{'title': 'Ильо войвода', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BB%D1%8C%D0%BE%20%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Илия Марков Попгеоргиев (), известен като Ильо войвода, Дядо Ильо Малешевски или Малешевец, е български хайдутин и революционер.
Биография
Роден е през 1805 година в малешевското градче Берово, тога
|
ва в Османската империя. Дядо му поп Георги загива като предводител на чета в сражение с башибозук из засада от турците при село Пастух. До 20-годишна възраст живее в родното си село. След спречкване с турския главатар, който задирял сестрите му, Ильо Марков заминава за Рилския манастир при свой роднина калугер, където е назначен за пандурин (пазач). През тези години (1830 – 1838) ходи винаги с оръжие, гони турците и разбойническите шайки, среща се из Рила с хайдути, които намират подслон в манастира. Там се среща с Неофит Рилски и други просветни дейци.
Хайдушки години
Към 1838 година се оженва и се връща в Берово. През 1850 след скарване с Ильо, беровския Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти, Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. Байрактар е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война (1853 – 1856 г.) четата му нараства до 70 души. През 1854 г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща хабер, че турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите. Като разбират, че със сила не могат да се справят с войводата, турците решават да постигнат това с хитрост. След излизане на Хатихумаюна (1856) Скопският паша изпраща мюдюра на Радовичката кааза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера, той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрил замисъл на група местни турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун.
През 1859 година по заповед на нишкия валия Займал паша (Зейнел) къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката е унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил и държани под най-строг контрол. Даскал Дамаскин, учител в Кюстендил по това време, пише писмо-молба за помощ от името на Цона до Найден Геров. Нишкият валия заповядва да хванат опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовете си. Залавят 12 души, четирима от тях обесват публично в Кюстендил, а останалите в Ниш. За сподвижниците на Ильо войвода и семейството му, многократно малтретирано и разкарвано по затворите, настават тежки времена.
Участие в Българската легия и Сръбско-турската война
От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия. Тук той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите. С голямо старание и любов предава своите знания за водене на хайдушка война. На 2 юни 1862 г. при щурмуването на Кале мегдан Ильо войвода проявява изключителна храброст, командва батальона, на който е поверено знамето на легията.
В спомените си Петър Берковски пише за него:
След разтуряне на легията от сръбското правителство, Ильо Войвода с част от четата си се настанява в Крагуевац. Научавайки за неговото участие в легията, турците отново арестуват семейството му и го закарват в затвора в Скопие, където са държани под най-строг надзор. Найден Геров посещава затворниците и им помага. След 2 години престой в Крагуевац, Ильо войвода се връща в Белград, където е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 динара. Взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната, при село Делиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. Ето какво разказва за причината за инцидента в спомените си Христо Македонски:
Вследствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския Таковски орден за храброст.
Руско-турската война (1877 – 1878). Освобождение на Кюстендил
Руско-турската война от 1877 – 1878 г. заварва Ильо войвода в болницата. Още неоздравял от раните си, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари 1878, получил негласно разрешение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878 навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. Той от своя страна изпраща в Кюстендил полковник Ю. Задерновски с един ескадрон руска войска. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата. В края на януари той повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините, начело с председател във всички села. На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано. Там получава и поредния си орден „За храброст“. Около два месеца трае „българското царство“, установено от войводата в Малешево. През месец април многобройна турска войска идва от Скопие.
Животът на Ильо войвода след Освобождението
След подписването на Берлинския договор (1878), според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо войвода със семейството си се установява на постоянно местожителство в Кюстендил.
Построява къща на Стамбол капия. Не престава да се интересува и работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобождението ѝ. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878 – 1879 г., като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.
Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с. Извор. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпуснатата от княз Обренович пенсия.
През 90-те години, когато започва активното четническо движение в Македония и Одринско, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още приживе му създават легендарна слава.
Издъхва в Кюстендил през 1898 г. Погребението му, в което участва целият град, многобройни привърженици, почитатели и приятели, се извършва тържествено и с почести.
Други
През 1978 г. Ильо войвода е удостоен със званието „почетен гражданин на Кюстендил“.
В гр. Кюстендил през 1934 г. по проект на арх. Лозенски е поставен бюст паметник, а през 1978 г. и паметник на Ильо Войвода. Бюст-паметник на войводата има и в гр. Благоевград.
Къщата на Ильо войвода в гр. Кюстендил е реставрирана и адаптирана като музей. Тя се намира на ул.“Цар Освободител“ № 189, в източната част на гр. Кюстендил. Построена е през 70-те години на XIX век. Реставрирана е през 1979 – 1980 г. и официално открита като музей през месец януари 1981 г. В нея е уредена експозиция на тема: „Националноосвободителните борби на населението от Кюстендилския край“.
Бележки
Източници
Енциклопедичен речник Кюстендил А-Я, съвместно издание на Окръжен исторически музей Кюстендил и Община Кюстендил, Кюстендил, 1988.
Петринска, М., „Ильо Войвода житие-битие“, София, 1988, Народна Младеж.
Караманов, Владимир, „Ильо войвода“, Окръжен исторически музей Кюстендил, Кюстендил, 1968.
Генов Ц., „Животът и делото на Ильо войвода в гр. Кюстендил“.
Чалгънова, Елена. Име легенда в българското националноосвободително движение. Участието на Ильо войвода в Кресненско-Разложкото въстание (1878 – 1879), в: Военноисторически сборник, 2008, 3, стр. 7 – 18.
Външни препратки
"Прошение от Илия Марков (Илю) войвода до председателя на Народното събрание за възстановяване на намалената му пенсия (Кюстендил; 1896 г.)", публикувано в „Известия на Държавните архиви“, книга 7, София, 1963 година
"Свидетелство за поборника-опълченец Петко Янев от войводата Илия Марков (ръкопис)", Кюстендил, 1882 година
Песен за Ильо Войвода
Втора песен за Ильо Войвода
|
{'title': 'Тимъти Дуайт', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B8%D0%BC%D1%8A%D1%82%D0%B8%20%D0%94%D1%83%D0%B0%D0%B9%D1%82', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Тимъти Дуайт () (1752 – 1817) е американски поет, един от първите певци на младата американска нация, известен с 11-томната си поема „Завладяването на Ханаан“ (10 000 реда римувана реч), в която сравн
|
ява американските заселници с древните израилтяни и внушава идеята, че американците са в правото си да изтребят индианците, както древните израилтяни са изтребили ханаанците (Библия, Числа, Глава 33, 50:56).
Биография и творчество
Дуайт е роден през 1752 г. в Америка, когато страната все още е английска колония. Внук на големия проповедник Джонатан Едуардс. Започва да чете на 4-годишна възраст, на 13 влиза в Йейл и на 19 – завършва. Веднага след това става преподавател в същия университет, а по-късно и негов ректор в продължение на цели 22 години. През 1777 – 1778, по време на войната за независимост, служи като войскови свещеник и пише патриотични стихове.
Като поет Дуайт е член на литературна група от последните две десетилетия на 18 век, известна като „Хартфордски умове“ („Hartford Wits“), в която членуват редица известни на времето си интелектуалци – все почитатели на неокласицизма в изкуството. Те се радват на ентусиазирана читателска публика сред своите сънародници, които ги считат за гениални. Всъщност всички те подражават на английските неокласици (а английските неокласици на свой ред подражават на Омир и Вергилий). Дори в най-известните им произведения липсва оригиналност и свежест. Стихосложението им е тежко и тромаво, темите – отвлечени и пуритански строги, а героите им най-често носят библейски имена.
Дуайт е най-плодовитият сред „Хартфордските умове“. Неговите амбициозни, дълги и измъчени поеми трудно могат да привлекат нечие читателско внимание днес. Специалистите – филолози, литератори и исторически лингвисти, обаче проявяват голям интерес към тях, тъй като дават ценна информация за първите гласове в току-що освободена Америка, разкриват критериите и вкусовете на тогавашната публика и настроенията на едно общество, което скоро ще започне да развива своя характерна култура, коренно различна от европейската.
Поемата „Завладяването на Ханаан“ е публикувана през 1785 г. Тази поема е, така да се каже, дебютът на американския уестърн с главен герой в случая Исус Навин – алегоричен образ на Джордж Вашингтон. Исус Навин е ксенофоб, безмилостно избиващ езичниците ханаанци. Темата е тясно свързана с американския национализъм, с възприемането на новата земя от първите заселници като Обетована земя, а на тях самите – като богоизбран народ. Оттам произхожда и концепцията за „божествена мисия“ на колонистите-пуритани в Америка, тяхното разбиране, че Провидението ги кара да пренесат факела на цивилизацията в дивите земи на индианците. Поетът предвижда:
Интересно, че в тези редове се натъкваме на лирически призив към превръщане на Америка в това, което доста по-късно (1839) редакторът и журналист Джон О’Съливан ще нарече „Велика нация на бъдещето“. Нещо повече, оказва се, че Дуайт е първоизточникът и на прочутия лозунг „явно предопределение“ (manifest destiny), който, както е прието да се счита, е употребен за първи път през 1845 г. на страниците на „Демократичен преглед“ (Democratic Review) – влиятелно издание на гореспоменатия Джон О’Съливан. В реч, произнесена през 1800 г. в памет на Джордж Вашингтон (починал на 14 декември 1799), Дуайт възхвалява първия президент на Америка по следния начин: „Вашингтон, подобно на Мойсей, бе син на обикновени, но достойни родители... подобно на Мойсей, той изведе своя народ от тиранията към свободата, сочейки пътя напред към едно ново, все още не явно предопределение.“
Друга, много известна (на специалистите) поема от Тимъти Дуайт е „Грийнфийлд Хил“ – 4300 реда смесени стилове и отгласи от други произведения. Поетът стои на хълм в Кънектикът и рисува гледката, описва исторически събития и прави горди пророчески предсказания за страната си, подобно на английските си предшественици. Желанието на поета е да „допринесе за невинните забавления на своите сънародници и за подобряването на техните маниери и икономически, политически и морални разбирания“.
Тимъти Дуайт умира от рак на 11 януари 1817 г. Някога известен и почитан, днес името му е почти забравено.
Произведения
America, a Poem (1772)
The Conquest of Canaan (1785)
The Triumph of Infidelity (1788)
The Genuineness and Authenticity of the New Testament (1793)
Greenfield Hill: A Poem in Seven Parts (1794)
Triumph of Infidelity, a Satire (1797)
The Nature and Danger, of Infidel Philosophy (1798)
Discourse on the Character of Washington (1800)
Observations on Language (1816)
Essay on Light (1816)
Theology Explained and Defended in a Course of 173 Sermons (посмъртно издание, 1818/19; 5 тома)
Travels in New England and New York (посмъртно издание, 1821/22; 4 тома)
За него
Stephen Berk, Calvinism Versus Democracy: Timothy Dwight and the Origins of American Evangelical Orthodoxy. Archon Books, Hamden CN, 1974.
Charles Cuningham, Timothy Dwight, 1752–1817: A Biography. Macmillan, New York, 1942.
John R. Fitzmier, New England’s Moral Legislator: Timothy Dwight, 1752–1817. Indiana University Press, Bloomington, 1998.
Kenneth Silverman, Timothy Dwight. Twayne, New York, 1969. [Twayne’s United States Authors Series]
Colin Wells, The Devil and Doctor Dwight: Satire and Theology in the Early American Republic. University of North Carolina Press, Chapel Hill, 2002. ISBN 0-8078-2715-0
Annabelle S. Wenzke, Timothy Dwight. Edwin Mellen Press, Lewiston NY 1989.
Бележки
Американски богослови
Американски историци
Американски поети
Хора от Американската революция
Възпитаници на Йейлския университет
Преподаватели в Йейлския университет
Родени в Масачузетс
Починали във Филаделфия
Починали от рак
|
{'title': 'Психология', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Психологията ( – наука) е наука, която изучава закономерностите на психическата дейност, както и учебен предмет по тази наука.
Професионален практикуващ и изследовател, участващ в дисциплината се нар
|
ича психолог. Психолозите могат да бъдат класифицирани като социални, поведенчески и когнитивни учени. Някои от тях се опитват да разберат ролята на психичните функции в индивидуалното и социалното поведение. Освен това други изследват физиологичните и биологичните процеси, които са в основата на когнитивните функции и поведения. Психолозите изследват поведението и психичните процеси, включително възприятие, познание, внимание, емоции, интелигентност, субективни преживявания, мотивация, функциониране на мозъка и човешката личност. Интересите на психолозите се разпростират върху междуличностните отношения, психологическата устойчивост, устойчивостта на семейството и други области в социалната психология. Психолозите също разглеждат несъзнателния ум Изследователските психолози използват емпирични методи, за да направят извод за причинно-следствени и корелационни връзки между психосоциалните променливи. Някои, но не всички, клинични и консултативни психолози разчитат на символична интерпретация.
Докато психологическите знания често се прилагат за оценка и лечение на психични проблеми, те също са насочени към разбиране и решаване на проблеми в няколко сфери на човешката дейност. Според много сведения психологията в крайна сметка има за цел да бъде в полза на обществото.
Много психолози участват в някакъв вид терапевтична роля, практикувайки в клинични, консултативни или училищни условия. Други психолози провеждат научни изследвания по широк спектър от теми, свързани с психичните процеси и поведение. Обикновено последната група психолози работят в академични среди (напр. университети, медицински училища, болници). Друга група психолози са заети в индустриални и организационни условия. И други участват в работата по човешкото развитие, стареенето, спорта, здравеопазването, криминалистиката и медиите.
История
Корените на психологията
Първото философско учение за душата се нарича анимизъм (от латински: anima – душа). Според него душата е независима същност, отделена от тялото и способна да управлява всички живи и неживи предмети. То възникнало около 10 000 г. пр.н.е. Чрез това учение древните си обяснявали каква е разликата между будния и заспалия човек, между живия и мъртвия. Духовете им давали добро обяснение за това, тъй като смятали, че те са всеобхватни и владеят всичко във Вселената. Така например, считали, че душата е напуснала мъртвия завинаги, а при заспалия душата му временно се е изселила и се връща при него на сутринта.
Според основоположниците на атомическото учение Левкип и Демокрит светът е изграден от множество малки неделими частици, наречени атоми. Най-малките и най-подвижните от тях са атомите на душата. Според това учение всичко е възникнало от взаимодействието на невидими тела, като атомите се сблъсквали, отскачали и свързвали в безкрайната празнота. Атомистите отричали божествената намеса в сътворението на всичко, твърдейки, че светът е изцяло създаден от физическо взаимодействие на тела и частици. Аристотел в своя трактат „За душата“ обяснява чрез динамиката на атомите процесите на възприятие, памет, мисъл, сънища.
Според идеализма душата е безсмъртна (тоест, приема идеята за прераждането) и нематериална, тя усеща, мисли, помни и преживява. Душевните явления се разделят на разум (в главата), мъжество, или воля (в гърдите) и въжделение, или мотивация (в коремната кухина). Защитава идеята, че психиката е свръхествествено явление, което не може да бъде обяснено с материална причина.
Механистическото учение възниква за първи път през XVII век и според него всички естествени процеси се определят на механическо равнище и се обясняват от законите на физиката, химията, математиката и др. Отрича се съществуването на вътрешния свят. Емпиризмът (от емпирия – опит) е учение от началото на XVIII век, според което знанието се придобива само чрез чувствения опит. Според основателят му Джон Лок човек се ражда като „чиста дъска“ (), върху която времето може да запише различни неща. Според това разбиране човек не се ражда добър или лош, умен или глупав, а именно социалната му среда формира качествата, талантите и пороците му.
Първата употреба на термина „психология“ е често приписвана на германския схоластичен философ Рудолф Гьокел и е публикувана за пръв път през 1590 година. Повече от шест десетилетия по-рано хърватският хуманитарист Марко Марулич използва термина в заглавието на творба, която впоследствие е загубена. Това вероятно не е първата употреба на термина, но е най-ранната документирана такава. Терминът не става популярен докато германския идеалистически философ Кристиян Волф (1679 – 1754) не го използва в своята Psychologia empirica and Psychologia rationalis (1732 – 1734).
Съвременната психология
През 1879 г. германецът Вилхелм Вунд, често определян като основоположник на експерименталната психология, създава първата в света психологична лаборатория в Лайпцигския университет. Основен метод на изследване в нея е интроспекцията или самонаблюдение. През 1904 г. двама от българските ученици на Вунд създават първата в България лаборатория по психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
През 1880 г. американският философ Уилям Джеймс публикува книгата си „Принципи на психологията“, в която очертава много от основните въпроси на психологията. Школата на Джеймс става известна като функционализъм и се занимава с ролята на разума за адаптиране на организма към обкръжаващата го среда. Други учени с по-значителен принос към психологията на 19 век са германецът Херман Ебингхаус, пионер в експерименталните изследвания на паметта, който открива кривите на научаване и забравяне, и руският физиолог Иван Павлов, който открива ролята на условните рефлекси в процеса на учене.
През 90-те години на 19 век австрийският невролог Зигмунд Фройд създава метод на психотерапия, известен като психоанализа. Разбиранията на Фройд за ума са базирани на интроспективните методи и интроспекцията и се фокусират главно в разрешаване на умствени проблеми и психопатология. Теориите на Фройд стават много известни, главно защото разглеждат теми като сексуалността и въздържанието от научна гледна точка. Тези теми били табу по онова време и Фройд ги поднася за свободно обсъждане в обществото. Въпреки че днес теориите на Фройд търпят силна критика и не се използват широко в съвременните психологични отдели, неговата идеи за приложението на психологията като медицинско лечение имат своята стойност.
Отчасти като реакция на съзнаваното и неосъзнаваното в психологията на Фройд и фокусирането му върху възстановяване на детските спомени, през първите десетилятия на 20 век възниква бихевиоризмът. Създаден от психолози като Джон Уотсън и Едуард Толмен, бихевиоризмът почива на изучаване на животинското поведение. Според бихевиористите психологията трябва да е наука за поведението, за поведенческите актове, а не за ума и отхвърлят идеята, че умствени идеи като вярванията, желанията или целите трябва да се изучват научно. Бихевиоризмът оказва голямо влияние в психологията през първата половина на 20 век.
Гещалтпсихологията, създадена също през първите десетилетия на 20 век от Макс Вертхаймер изучава възприятието като цялостен образ и характеристиките на обучението. Хуманистичната психология възниква през 50-те години на 20 век. Тя налага феноменологичен поглед върху човешкия опит и се опитва да разбере човешките същества и поведението им чрез проучване на качествата им. Поставя акцент върху личността като уникална ценностна система. С развитието на компютърните технологии възниква уподобяването на мозъчните функции на процесите за обработка на информацията в компютрите. Този подход, заедно с научния метод за изучаване на мозъка и вярата в различните вътрешни състояния на мозъка, извеждат когнитивизма като господстващ модел на ума. Изучаването на връзките между мозъка и нервната система става по-популярно.
Обект и предмет на психологията
Психологията описва и се опитва да обясни психиката – несъзнаваното, съзнанието, психичните явления (процеси, свойства и състояния), поведението и социалното поведение. Емпиричната психология е посветена главно на описване на човешкия опит и поведение. През последните 20 години психологията започна да изследва връзката между съзнанието и мозъка или нервната система. Все още не е ясен начинът, по който си взаимодействат: дали съзнанието определя състоянията на мозъка или състоянията на мозъка определят съзнанието, или и двете?
Обект на Психологията е психичният живот като цяло, психичните явления и поведението на индивида. Но не всичко, което се отнася към тях е и предмет на науката Психология. Това е така, защото не всичко в психичния живот на даден етап от развитието на индивида може да бъде достъпно за наблюдение и изследване. Предметът на Психологията се отнася до отделни нейни части от самия обект. Предмети на изучаване могат да бъдат: страни от поведенческия репертоар, нагласите, стереотипите, предразсъдъците, емоциите, възприятията, мисленето, паметта, съзнанието, волята, сфери от емоционалното или моралното развитие и др.
Основни дялове на съвременната психология
Психологията може условно да се раздели на два относително самостоятелно развиващи се направления на научните изследвания – фундаментален и приложен.
Фундаментален дял
Резултатите от изследванията на фундаменталната психология имат общо значение за разбирането и обяснението на поведението на хора и животни.
Биологична психология
Биологичната психология е научно изследване за биологичните корени на поведението и състоянията на ума. Поведението се контролира от централната нервна система, затова е важно да се изучи как функционира мозъка, за да бъде разбрано поведението.
Възрастова психология
Фокусира се върху развитието на човешкия ум през жизнения му път и се опитва да разбере как хората започват да възприемат, разбират, действат и как тези процеси се променят с възрастта им. Изследванията на деца включват много уникални методи като специално разработени игри и постановки, които са както приятни за децата, така и полезни за учените. Измислени са начини за проучване дори на новородени.
Генетическа психология
Генетическата психология изучава наследствените механизми на психиката и поведението и доколко наследствеността има значение във формирането на личността.
Диференциална психология
Диференциалната психология изучава индивидуалните различия в психическите процеси и поведението на хората и причините за тяхното възникване и развитие. Включва изучаването на знанията, способностите, настроенията. Възникнала е в опит да се измери интелигентността, но сега се фокусира върху измерването на личността, настроенията и вярванията, професионални постижения и здравни въпроси. Измерването на тези феномени е трудно и са възникнали много нови методи в опит да се определят тези феномени.
Зоопсихология и сравнителна психология
В българската и руската наука зоопсихологията е този вид психология, която търси отговорите на въпроси като могат ли животните да изпитват емоции, да мислят, имат ли съзнание. Занимава се с цялостната психика на животните и как тяхната нервна система влияе на поведението им. На английски този тип психология е известна под названието comparative psychology или компаративна (сравнителна) психология и има по-различен обсег от зоопсихологията в изследванията, които тук са свързани не толкова с фокусирането върху психология на животните, колкото в сравнителния подход между човешката психология и тази на животните от гледна точка на възможни еволюционни връзки.
Компаративната психология се занимава с изучаването на поведението и умствения живот на животните, свързана е с дисциплини извън психологията, които изучават поведението на животните като етологията. Макар че полето на психологията е основно заинтересовано от хората, поведението и умствените процеси на животните също са важна част от психологическите изследвания. Това или като предмет сам по себе си (например възприятие при животните и етология) или със силно ударение върху еволюционните връзки, а понякога по-скоро спорно като начин за вникване в човешката психология. Това се постига с начините на сравняване или чрез животинските модели на емоции и поведенчески системи, като наблюдавани в неврологията, например неврология на афектите и социалната неврология.
Когнитивна психология
Когнитивната психология изучава процесите, чрез които човек получава и преработва информация за света. Използва обработването на информация като рамка за разбиране на ума. Възприятието, научаването, разрешаването на проблеми, паметта, вниманието, езиците и емоциите са добре разработени области.
Когнитивната психология е преди всичко интердисциплинарен клон на науката. Еквивалент на когнитивната психология е гносеологията в рамките на философската наука. Когнитивните психолози не просто изучават произхода на психичните явления, но и анализират принципите, върху които човешкият разум структурира и организира своя опит. В рамките на когнитивното направление се извършва задължителна ратификация на универсалната структура на филогенетичните познания и строго индивидуалните метаморфози в онотогенетичното развитие на човека. Когнициите, подобно на компютърната томография или електроенцефалографията, визуализират нервната система като биологично поле или функционално равнище на психична активност. Когнитивната психология осъществява своята функционална предназначеност да съхранява в паметовите следи на дълготрайната памет специфичните кодове, които идентифицират условнорефлекторното значение на психогенезата. За разлика от бихевиористичната парадигма, когнитивната психология разглежда психичната топография не като прост математически сбор от механистични стумули и реакции, а като култивирано поле, в което са дислоцирани познанието и емпирията. Изследователските методи на когнитивната психология не подценяват поведенческата стратегия, върху която акцентира вниманието бихевиористичната концепция, а просто търсят други пътища, които да символизират социалните аспекти на съзнателната преработка на постъпващата информация от заобикалящата ни среда. Пример за подобни теоретични конфигурации са социо-когнитивните теории на Джуииан Ротър и Албърт Бандура.
Психология на личността
Психологията на личността изучава психологическите модели на поведение, мисли и емоции, често наричани индивидуалност, както и устойчивостта на личността. В тази област съществуват десетки теории, които се опитват да определят факторите на личността. Според Ханс Айзенк личността има три измерения: екстравертност-интровертност, невротизъм-емоционална стабилност и психотизъм. Реймънд Кател предлага теория от 16 личностни фактора. Различен, но много известен подход към личността е този на Зигмунд Фройд. Според неговата структурна теория на личността тя се разделя на То (Ид), Аз (Его) и Свръх-Аз (Супер-Его).
Психопатология
Психопатологията е наука за разнообразните прояви на разстройствата и отклоненията на психичната дейност. Понятието психопатология е съставено от гръцките думи: псухе (душа, дух, пеперуда), патос (болест, състояние), логос (учение). Дословно тя означава наука за болестите на психиката. Предмет на психопатологията са „психичните и поведенческите разстройства“, тяхната класификация и диагноза, както и методите на лечение и рехабилитация.
Разграничават се обща и специална психопатология. В общата се изучават разстройствата на възприятията и представите, мисленето, интелекта, паметта, волята, емоциите, съзнанието, а в специалната психопатология се разглеждат отделните психични заболявания, като шизофрении, афективни психози, неврози, психопатии, наркомании и т.н. Психопатологията е съставна част на по-обширната наука психиатрия.
Предметът на психопатологията се свежда преди всичко към описание и изучаване на проявите на психичните разстройства и отклонения, техните закономерности на възникване и протичане, и изменението им от влиянието на различните фактори на средата и особеностите на организма, както и разкриване на същността на индивидуалните особености на патологичния процес.
Социална психология
Социалната психология изучава природата и причините за социалното поведение на човек с акцент върху това как мислят хората и как общуват. Социалната психология се стреми да разбере как извличаме смисъл от различни социални ситуации. Основна задача на социалната психология е да изследва човека не като индивид, а като част от формални и неформални групи, както и начина на функциониране и развитие на тези групи. Социалните когниции са популярен подход и включват когнитивни и експериментални методи за разбиране на социалното поведение. Изследването на груповата динамика е друга важна зона от проучванията в социалната психология. В последните години много социални психолози стават все по-заинтересовани от имплицитните мерки, медиативни модели и взаимодействието между личността и социалните изменения за отчитане на поведението.
Сравнителна психология
Изучава връзката между развитието на психиката във филогенеза (процес на развитие на животниския свят) и антропогенеза (процес на възникване и развитие на човека). Въпреки че психологията се интересува главно от хората, поведението и умствените процеси на животните също са важна част от психологическите изследвания.
Приложен дял
Приложният дял на психологията се занимава с изследвания в различни сфери на човешката дейност и най-вече в професионалните сфери.
Патопсихология
Патопсихологията е наука, изучаваща анормалните поведения с цел да ги опише, предвиди, обясни и промени. Патопсихологията изучава природата на психопатологията и нейните причини, и това знание се прилага в клиничната психология за лечението на пациенти с психологически разстройства.
Военна психология
Военната психология изучава психическите качества и процеси на хората в отбранителна готовност. Анализира как им се отразява напрежението, способността им за вземане на решения в кризисни ситуации, както и инстинктите за самосъхранение.
Медицинска психология
Медицинската психология е прилагането на психологичните теории и изследвания към здравето, болестите и лечението. Докато клиничната психология се съсредоточава върху психическото здраве и неврологични болести, здравната психология се заема с много по-широк спектър от поведения, свързани със здравето, включително здравословно хранене, връзката доктор-пациент, разбирането на пациента за здравето му и силата на убеждението при болестите.
Инженерна психология
Инженерната психология наблюдава, описва и се опитва да разбере връзката човек-машина.
Клинична психология
Според различните автори предимно руската школа (Менделевич) разликата между клинична и медицинска психология няма, т.е.медицинска психология се нарича от лекари, а клинична от психолози, тази теза застъпва и Вл. Иванов в учебника си „Медицинска психология“. Според Тарабрина това не е така, медицинската психология се дели на клинична психология, патопсихология и психокорекция и психопрофилактика, а клиничната се дели на невропсихология, психосоматика и соматопсихология, неврозология и гранични състояния.
Клиничната психология е приложение на психопатологичните изследвания за разбиране, лечение и оценка на психопатологията, включително по поведенческите и здравните въпроси. Често е асоциирана с психотерапията и лекарствата, но лечението не винаги включва медикаменти и по-често се фокусира главно върху душевните проблеми.
Връзките на клиничната психология с други науки. предимно с медицината и в частност с Психиатрията като фокуса върху психичните заболяванията е различен т.е. медиците психиатри търсят повече соматичната основа на заболяването, (генетични връзки, регулация на ензими и др.), а психолозите търсят психологичния фактор.
друга област е неврологията т.е. неврокогнитивните психолози се занимават с локализацията на мозъчните нарушения (афазии, апраксии и агнозии).
Поведенческа неврология т.е.поведението на пациенти при различни мозъчни заболявания като за изследване се използват и инструментариум на клиничните психолози. клиничната психология е близка и с частнопсихологически области според Платонов клиничната психология изучава аномалната личност в нормални условия а авиационната и космическата психология изучават нормална личност при аномални екстремни условия. затова е близка и с т.нар. Психология на екстремните ситуации.
психология на здравето област от психологията занимаваща се с превенция и профилактика на психични заболявания.
медицинска педагогика област от педагогиката занимаваща се с обучителни проблеми при деца с разллични разстройства.
Психотерапия без психологичните основи тази област от лечителското изкуство нямаше да може да се развива.
Психологичната диагностика като част от общата медицинска диагностика.
други близки области пак частно психологични до медицинската психология (според руската школа) са психология на асоциалното поведение, невропсихология, семейна клинична психология, възрастова клинична психология, детска психология, геронтопсихология, консултативна психология.
Консултативна психология
Основна статия: Консултативна психология.
Консултативната психология анализира човешкия живот, като набляга върху емоционалните, социалните, ваканционните, образователните, здравните и професионалните проблеми. Тя помага на хората да се чувстват по-добре в средата, в която живеят и извършват определени действия. Различава се от клиничната психология по това, че се съсредоточава повече в ежедневни проблеми и стрес, а не върху психологични болести и аномалии. Консултативни психолози има в много университети, частни фирми и здравни центрове.
Педагогическа психология
Педагогическата психология, или психология на образованието, изучава как хората учат, ефективността на различните обучения, психология на преподаването и социална психология на училища и организации. Работата на педагози като Лев Виготски и Жан Пиаже е спомогнала много за изграждането на методи за преподаване и учене.
Психология на дейността
Психологията на дейността включва трудовата и организационна психология. Занимава се с трудовите процеси, управлението на човешките ресурси, изследването и подбирането на персонал, както и всички дейностни процеси, свързани със заетите лица. Дейностната психология е една от най-комплексните, защото обхваща почти всички други останали дялове.
Икономическа психология
Основна статия: Икономическа психология.
Психодиагностика
Психодиагностиката изучава методите, които позволяват най-прецизно да се изследват психическите характеристики на хората. Тук не става дума само за психични характеристики. Психодиагностиката по-скоро се занимава с психологически изследвания, насочени към подпомагане при определянето на психичното разстройство у даден човек. Крайната ѝ цел е подбиране на възможно най-ефективно и адекватно лечение.
Спортна психология
Спортната психология изучава професионалната дейност на спортистите и как тя може да бъде подобрена и описана чрез методите на психологията.
Трудова психология
Трудовата психология изследва психичните компоненти на трудовата дейност. Тя е един от най-новите дялове на психологията. Занимава се с подобряване, оценяване и предсказване на трудовото представяне, включва още социалната психология на работното място.
Юридическа психология
Юридическата психология прилага психологическите методи в юридическата сфера. Обикновено е свързана с кличинен анализ на някой индивид и провеждането на психо-юридически въпроси. Наблюдава как хората се съобразяват с правните норми и правилата на поведение. Работата на юридическия психолог е да разбере има ли връзка между определен инцидент и неврологични промени в мозъка на даден човек.
Методи на изследване в психологията
Психологията разполага с множество различни методи за изследване на човешката психика. Ето някои от основните:
наблюдение
беседа
контролирани експерименти
дългосрочно изучаване
неврологични методи
психологически тестове
интервюта
анкети
компютърно моделиране
Бележки
Вижте също
Социална психология
История на възникване на психологията
Външни препратки
Encyclopedia of Psychology
|
{'title': 'Философия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Философията (от гръцки: φιλοσοφια, от φιλεῖν – обичам и σοφία – мъдрост) е изследване на общите и фундаментални въпроси, засягащи човека и света. Основни теми за философията са неща като съществуванет
|
о, мисленето, познанието, истината, справедливостта, красивото. В своите изследвания философията по принцип се отличава със систематичен подход и рационална аргументация, което я отличава от други подходи към същите или подобни теми, като например мистицизма и митологията.
Въпреки общото разбиране, че философията е наука, тя се различава от хуманитарните и природните науки по това, че не разчита на научния метод и няма строго определен и общоприет предмет. В зависимост от дефиницията за такъв предмет или от акцентите и подходите при изследването и решаването на този проблем, различните философи могат да бъдат причислявани към дадено течение или доктрина, а тяхната дейност и произведения да бъдат отнасяни към по-тесни области на философско изследване.
Клонове на философията
Даването на изчерпателен списък на клоновете на философията е трудно, доколкото в различни исторически периоди и в различни културни традиции са съществували различни видове деления. Въпреки това, следните области обикновено се приемат за основни:
Метафизиката изследва природата и първоначалата на съществуващото и света.
Онтологията, понякога считана за основен дял на метафизиката, е изследване на битието.
Епистемологията изследва познанието, същността и възможността на познавателния процес.
Етиката или „философия на морала“ се интересува от въпросите как трябва да постъпва човек, правилното поведение и „добрия живот“. Основни клонове на етиката са мета-етиката, нормативната етика и приложната етика. Мета-етиката се занимава с въпросите за природата на етичната мисъл, сравнението на различни етични системи, дали има абсолютни етични истини и как такива истини могат да бъдат познати. Етиката е също асоциирана с идеята за моралността. Платоновите ранни диалози включват изследване на дефинициите за добродетел.
Политическата философия изучава управлението и отношението на индивидите и общностите към държавата.
Естетиката се занимава с красивото, възвишеното, изкуството, насладата.
Логиката изследва формите и законите на мисленето; валидните форми на аргументация. Тя има своето начало в края на 19 век с математици като Готлоб Фреге, които се фокусират върху математическото третиране на логиката и днес логиката има две основни разделения: математическа логика (формална символна логика) и това, което днес се нарича философска логика.
Философията на езика изследва началата, развитието и употребата на езика и отношението му към мисленето.
Повечето академични дисциплини имат „философии“, които изследват техните основания и предмет, като тук се включват области като философия на науката, философия на историята, философия на математиката и т.н.
Същевременно множество академични дисциплини като психологията, антропологията, физиката и т.н. възникват около предмети, които са били в областта на философията и в този смисъл исторически са се обособили от нея.
История
История на философията обикновено се дели на четири големи периода – антична философия, средновековна философия, модерна философия и съвременна философия.
Антична философия
Основна статия: Антична философия
Античната философия обхваща период от около едно хилядолетие, от 6 век пр.н.е. до към края на 4 век.
Досократическия период е предимно набор от различни натурфилософии. Тук са първите опити да се мислят всеобщността и първоначалата на съществуващото. Класическият период, в който основни фигури са Сократ, Платон и Аристотел, се отнася най-общо до времето на разцвета и западането на атинската демокрация. През последвалия елинистически период се оформят по-отчетливо отделните философски школи и доктрини през Античността, някои сред които са стоицизъм, скептицизъм и неоплатонизъм. Късният неоплатонизъм и ранните християнски философи като Августин и Боеций ознаменуват прехода от античната към средновековната философия.
Средновековна философия
Основна статия: Средновековна философия
Тук най-общо се включва философията в периода между падането на Западната Римска империя и Ренесанса. Философията е дълбоко обвързана с религията. Благодарение най-вече на ислямски преводи и коментари, по-късната християнска средновековна схоластика преоткрива класическата гръцка философия.
Философия на Новото време
Основна статия: Философия на новото време
Първият период на модерната философия започва през 17 век и обхваща времето между Рене Декарт и Имануел Кант. Той най-общо се припокрива с Просвещението. Един от основните дебати тук е между рационализъм и емпиризъм. Силно влияние оказва възраждането на науките и най-вече развитието на физиката. Важни имена през тази епоха са Декарт, Монтен, Бейкън, Лок, Бъркли, Хюм, Спиноза, Лайбниц.
В края на 18-и и началото на 19 век е периодът на Класическата немска философия в лицето на Кант, Фихте, Шелинг и Хегел. Значими течения по-нататък през този век са младохегелианството, марксизмът, позитивизмът, прагматизмът и ранният екзистенциализъм, към който често са причислявани Киркегор и Ницше.
По същото това време Михаил Бакунин, Пиер-Жозеф Прудон и Пьотър Кропоткин поставят началото на съвременната анархистическа философска школа.
Съвременна философия
Основна статия: Съвременна философия
През 20 век теченията и доктрините във философията са изключително разнообразни. Все пак, силно се развиват аналитичната философия и феноменологията.
Приложна философия
Резултатите от философските постижения на дадено общество оказват силно влияние на неговото развитие. Това е непосредствено видимо за области като етиката и политическата философия. Изследванията и ученията на Конфуций, Авероес, Макиавели, Лок, Русо, Маркс и Мил са само някои примери за философии, които са били определящи за държавното управление и политическите процеси в съответните епохи и общества.
Философията през вековете има силно влияние върху образователните институции и практики. През Античността множество философи откриват свои образователни школи, най-известни от които са Академията на Платон и Ликейонът на Аристотел. В началото на 19 век работата на Шелинг, Шлайермахер, Хумболт и Фихте става теоретическата основа на класическия немски университет. Концепцията за прогресивното образование, най-вече чрез философията на Джон Дюи, има значително влияние върху образователните политики през 20 век в Съединените щати. По-късно основни принципи на прогресивното образование са доразвити във философията с деца.
Към края на 20 век паралелно в Западна Европа и в Съединените щати започват да възникват практики на философско консултиране, както и организации, които обединяват и сертифицират философски консултанти.
По-опосредствен начин на приложение на философията е чрез използване на нейните резултати в други академични и научни дисциплини. Примери за това са значението на логиката в математиката, лингвистиката, психологията и компютърните науки или определящата роля на философията на науката по отношение на научната методология.
Списания по философия
Sofia Philosophical Review
Философски алтернативи
Философия
NotaBene
Бележки
Външни препратки
|
{'title': 'Педагогика', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Педагогика () е социална наука, която изследва същността, закономерностите, тенденциите и перспективите на развитието на педагогическия процес. Тя е наука за обучението и образованието на детето и пре
|
дставлява съвкупност от научни познания, организирани в система и проверени в практиката. Тя е съвкупност от закономерности, принципи, методи, форми, средства и процедури за реализация на учебно-възпитателната дейност. Целта на педагогиката е с научни методи и средства, а така също и по пътя не експериментирането, да разработва теория за формирането на човешката личност.. В контекста на учене цял живот (Life-long learning) се използва думата андрагогия за еквивалентния термин при възрастните.
Историческа справка
Педагогическата дейност се свързва с понятието мъдрост и е неразделна част от развитието на цивилизацията. Педагогическата мисъл се заражда в древногръцката, древноизточната и средновековната теология и философия. За първи път е развита като наука в началото на XVII в. от английския философ Френсис Бейкън и закрепена като такава от чешкия педагог Ян Амос Коменски-Комениус. Научната педагогиката е сравнително млада наука и нейните научни основи и предмет поставя немския философ и психолог Йохан Фридрих Хербарт (Johann Friedrich Herbart) в първата половина на XIX век. През втората половина на 19 век започва период на разцвет и диференциация на педагогическата наука. Има голяма разлика във възгледите за педагогика и педология.
До началото на ХХ век, в специализирания печат и педагогическите среди, много остро се дискутира въпроса дали педагогиката е наука или изкуство. Спорът се разрешава като педагогиката твърдо се определя за наука, а педагогическата практика – възпитанието и обучението – се определят като изкуство, поради творческия характер, който съдържат.
Възпитанието и обучението се зараждат с развитието на човешкото общество. Обществената функция на възпитанието е да подготви децата за живота на възрастните – да получат необходимите знания умения и навици, да усвоят писаните и неписани правила на социалното общуване.
Етимология
Педагогика, от гръцки παιδαγογια означава буквално „детеръководство“ или ръководство на детското развитие.
Основните дялове на педагогиката са: общи основи, теория на възпитанието и теория на обучението (дидактика). Според възрастта, за които се отнася, се дели на предучилищна, училищна и педагогика за възрастните (андрагогика).
Вижте също
Дидактика
Образование
Специална педагогика
Социална педагогика
Военна педагогика
Възпитание
Източници
Педагогика, Марин Андреев
Теория на възпитанието, Бижков
Външни препратки
Специализиран научен съвет по педагогика към ВАК
Сайт за учители
|
{'title': 'Език (лингвистика)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B7%D0%B8%D0%BA%20%28%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D0%B2%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Езѝкът е система от звуци и/или знаци за кодиране и декодиране на информация. Самото наименование е свързано с името на анатомичния орган език, физиологично условие за употребата на речта.
Говорната
|
способност на хората възниква в далечно предисторическо време. Тогава се оформят и езиковите семейства, които съществуват при появата на писмеността. В наши дни са конструирани множество изкуствени езици, което довежда и до появата на понятието естествен език. Езикът е средство за общуване, което се смята за специфично за хората. Макар че някои други животни използват сложни системи за общуване, понякога наричани животински език, те не притежават всички свойства, с които се дефинира езикът в езикознанието.
Терминът „език“ има няколко отделни значения. Най-видимата проява на езика са говоримите езици, като българският или английският. В същото време съществуват и писмени езици, както и други системи от визуални символи, като жестовите езици.
В когнитивната наука терминът понякога се използва в по-широк смисъл, обхващайки човешката познавателна способност, при която също е от съществена важност системното създаване и използване на системи от символи, всеки от които свързва даден знак с определено значение, установено чрез обществени конвенции. През 20 век Чарлс Пърс нарича този процес семиоза, а неговото изследване – семиотика.
Същност
Езикът е система от знаци, използвани за комуникация. В този смисъл езикът е семиотична система и най-често под език се разбира говорният (устен) вариант на езика – речта, и неговият писмен вариант, но има също и други типове езици, като жестикулаторни например.
Системата на организация на езиковите знаци (думи) се нарича граматика. От лингвистична гледна точка граматиката на един език съдържа неговия синтаксис и морфология, но в една по-широка перспектива това са всички правила за използване на един език:
правопис
фонетика
лексикология
словообразуване
морфология
синтаксис
Думите в езика имат формално и семантично съдържание, като под формално се разбира тяхното звуково и писмено изразяване, а семантиката е тяхното значение. В речта думите реализират не само своите основни езикови (речникови) значения, но те се натоварват с конкретни, контекстуални, индивидуални и социално обособени значения. Така в речта езиковите значения се обогатяват (чрез експресивността) и следователно в своята реализация думите, събрани в изречения и текстове (или реч), организират често обща семантика на фразата, изречението и текста. По този начин може да се говори за семантика, различна от чисто лексикалната.
Към основната комуникативна функция на езика можем да добавим още експресивната, конотативната и др. функции. Броят и назоваването на езиковите функции са въпрос на оспорване от отделните езиковеди и лингвистични школи.
Език и реч
Виж още реч (parole).
Съществува разлика между език и реч. Докато речта е употреба на езика, езикът в действие, то езикът от лингвистична гледна точка е системата от правила, речниково съдържание, суровината на речта.
Класификация на езиците
Виж още Езиково семейство.
Езиците биват естествени (човешки), които по последни преброявания на Етнолог, са над 6000, и изкуствени. Естествените езици се делят още на съществуващи и изчезнали или „мъртви“ (като латински например). Някои изчезнали езици се реконструират на базата на лингвистични данни (рядко писмени). Изкуствените езици биват компютърни, логически, математически, но също така и конструирани (Есперанто, Праславянски език, Индоевропейски).
Естествени езици
Езиците най-често се делят по техния произход и на базата на прилики в техните характеристики. Повечето от езиците, говорени в Европа, имат общ произход и е реконструиран общ индоевропейски праезик. По произхода си от общ праезик и по езикови прилики и сродства езиците се обединяват в езикови семейства и подсемейства. Основоположник на това деление е Август Шлайхер. Разделението и разклонението на езиците по техния произход и сходства може да се илюстрира чрез Генеалогическо дърво на езиците.
Някои изследователи, зоолози и др, твърдят, че животните използват също свои средства за комуникация, които също могат да бъдат наречени език.
Разделение в рамките на езика
Повечето езици не са така хомогенни, както изглежда на пръв поглед. От една страна, един език се дели на:
книжовен език – правописна и правоговорна норма на език;
публична реч – език, използван от медиите
официален език – държавен език, използван в официалните документи
литературен език – езикова норма, използван в художествената литература
диалекти – говорни (или говорими) езикови норми в регионален мащаб.
социолекти. – специфични говори, професионални жаргони, възрастовоориентирани диалекти и др.
Диалектите са регионалните говори за даден език. Книжовният език е най-често книжовно (литературно) базиран на определени, дадени диалекти, което се дължи на исторически фактори. Книжовният език е еволюирал от диалектите, той е речниково обогатен. Книжовният език се създава също така и под влиянието на чужди книжовни влияния и явления, а някои факти в него могат да нямат диалектна почва (като например пълният и непълният член в българския език /в съвременния му вид/), но да са изкуствено създадени и наложени (виж езикови реформи, езикови норми). Книжовният език обикновено е официалният език на дадена страна. Социолектите са говори на даден език организирани не толкова на регионален, колкото на социален принцип. Те са говорени от групи хора с идентично социално положение, професия, занимание и т.н. В социолектите често се използват специфични думи и изрази. Виж също жаргон.
Изкуствени езици
Формални езици
В математиката, логиката и информатиката се използват системи, наричани формални езици. Към тях се отнасят езиците за програмиране, маркиращите езици и някои групи с по-теоретичен характер. Формалните езици обикновено имат формата на символни низове, генерирани от съчетание на формална граматика и семантика с различна сложност.
Езиците за програмиране са формални езици със семантика, предназначена за контролиране на поведението на машини, най-често компютри. Могат да се използват и за прецизно описание на алгоритми. Дефинирани са чрез синтактични и семантични правила, които определят съответно структурата и смисъла.
Език и мислене
Език и мислене е един от основните проблеми на езикознанието. Езикът е средство за комуникация, а човешките езици са средство за обмен на мисли. Ако два компютъра комуникират посредством мрежа, това едва ли са техните мисли, но когато двама души комуникират, те предават чрез езика това, което се върти в главите им – тоест езикът е израз, представяне на мисълта. Спорно е как мисли човекът – с образи или посредством понятия (думи). В общи линии е ясно, че мисленето става посредством идеи и представи, които се представят чрез назоваващите ги думи и се организират чрез речта.
Науки като невролингвистиката твърдят, че мисленето и езикът са дотолкова свързани, че с промени в езика могат да се организират мислите, идеите и представите, действията на човека. Невролингвистиката твърди, че езикът съдържа описание на света, което е продуктивно, тоест организира по определен път психиката на човека.
Език и изкуствен интелект
Един от най-новите проблеми на съвременната наука – изкуственият интелект, също има отношение към езика. Обработка на естествен език е дисциплината, която изучава езика за целите на изкуствения интелект. От вече доста време съществува т. нар. разпознаване на реч. Тоест компютърът е в състояние да разпознава думите в речта, а и в същото време обратното – да ги възпроизвежда.
Научно изучаване на езика
История на лингвистиката
Лингвистиката има за начало като дисциплина (според историческите документи) формулирането на 3959 правила на санскритската морфология от граматика Панини (5 век пр.н.е., Индия).
Език и култура
Основна: Култура (език и култура).
Връзката между култура и език, като способности специфични за човека, е забелязана още в класическата античност. Както културата, така и езикът са символни системи и по тази причина изследователите през 20 век прилагат методи от лингвистиката за изучаване на културата.
Бележки
Източници
Вижте също
Лингвистика
Книжовен език
Национален език
Регионален език
Български език
Разговорен език
Чужд език
Майчин език
Детски език
Билингвизъм
Полиглотия
Външни препратки
Класификация на езиците според ритмичната им организация, Петър Цонев
|
{'title': 'Социология', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Социология ( – общество, – „обществен“ и – „наука“, „мисъл“) е науката, която изучава обществото, неговите социални групи, тяхното възникване, движение и развитие, изучава закономерностите на създав
|
ането и развитието на общностите и социалните системи, също и личността в рамките на общността и обществото, както и спецификата на развитието на обществото (и различните общества).
Тя изучава социалните правила и процеси, които свързват и разделят хората не само като индивиди, но и като членове на асоциации, групи и институции. Тя използва количествени и качествени методи за изследване, статистическа обработка на данни и други. Резултатите от социологическите изследвания намират приложение в различни сфери – маркетинг, реклама, политика, здравеопазване, образование и други.
История на социологията
Мисленето относно социалното предхожда съществуването на самата дисциплина, социалният анализ има произход в западната философия и може да се проследи до времето на Платон.
Думата социология (в случая ) е за първи път изкована през 1780 г. от френския есеист Еманюел Жозеф Сийе (1748 – 1836) в непубликуван ръкопис, като по-късно социологията е развита от френския философ Огюст Конт, който за пръв път използва термина „социология“ в книгата си „Курс по позитивна философия“ (1838). Конт се опитва да обедини история, психология и икономика в едно научно разбиране за социалната реалност.
Макар че Конт се смята за „баща на социологията“, академичната дисциплина е установена формално от друг френски мислител Емил Дюркем (1858 – 1917), който развива позитивизма в голям детайл. Той публикува „Правила на социологическия метод“, създава първия департамент по социология в Университета в Бордо, а през 1896 г. създава списанието „L'Année Sociologique“. Той допринася и за концепцията за структурния функционализъм.
Позитивизъм и антипозитивизъм
В самото начало, научният подход, като зададен от Огюст Конт, е емпиричният; той трябва да уподоби социологията на естествените науки и така да я еманципира от философията. Този позитивизъм е продължен по-късно от Емил Дюркем, докато реакцията срещу социалния позитивизъм започва с Хегел, чиято диалектика като заета по-късно от Маркс става основа за това, което Маркс посочва като необходимост за социологията, а именно не простото документиране на фактите и явленията в социума, но тяхната критика, тоест Маркс желае да замести позитивизма с критическия анализ.
Епистемология /онтология
Степента, в която дисциплината трябва да се води научно, остава съществен спор по отношение на основните онтологични и епистемологични въпроси. Противоречията продължават да са яростни върху въпроса за това как да се наблегне или интегрира субективността, обективността, интерсубективността и прагматизма в осъществяването на теория и изследвания.
Обсег и теми
Културата
Виж основни статии Социология на културата, културология и културни изследвания.
Културната социология използва критически анализ на думите, артефактите и символите, които си взаимодействат с формите на социалния живот, независимо дали в субкултурите или в по-голям мащаб – обществата. За Зимел културата се отнася до „култивирането на индивиди чрез посредничеството на външни форми, които са били обиктифицирани през хода на историята“ .
Икономическа социология
Терминът „икономическа социология“ е използван за първи път от Уилям Стенли Йевънс през 1879 г., а по-късно е изкован в работите на Дюркем, Вебер и Зимел между 1890 и 1920 г.. Така възниква икономическата социология като нов подход за анализ. При Маркс историческият материализъм има за цел да демонстрира на едно фундаментално ниво как икономическите сили влияят на структурата на обществото, а „За разделението на обществения труд“ на Дюркем и максвеберовата „Икономика и общество“ са публикувани през 1922 г. Икономическата социология е понякога синонимична на социоикономиката. Все пак в повечето случаи социоикономиката се фокусира по-скоро върху социалното влияние върху различни икономически промени.
Компютърна социология
Социолозите все по-често използват изчислително-интензивни методи, за да анализират и моделират математически социалните явления.
Източници
Вижте също
Антропология
Културология
Политология
|
{'title': 'Ноам Чомски', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%BE%D0%B0%D0%BC%20%D0%A7%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Аврам Ноам Чомски () е американски лингвист, философ, когнитивен изследовател и политически активист.
Той е институтен професор и професор емеритус по лингвистика в Масачузетския технологичен институ
|
т. Чомски е добре известен в академичните и научните среди като един от бащите на съвременната лингвистика, той е основна фигура в аналитичната философия. След 60-те години на 20 век той става по-известен като политически дисидент и анархист и се описва като либертарен социалист. Чомски е автор на над 150 книги и приема международно внимание за своите възгледи, макар че обичайно отсъства от мейнстрийм медиите.
През 1950-те години започва да развива своята теория за генеративната граматика, която преминава през много преработвания и има силно влияние върху лингвистиката. Неговият подход върху изучаването на езика набляга на „присъщото множество, редица от лингвистични принципи, които са споделени от всички хора“, подход, познат като универсална граматика, „първоначално състояние и положение на изучаващия езика“ и откриването на „баланс за лингвистична вариация чрез по-общи възможни принципи.“ Той развива тези идеи в издадената през 1957 Синтактични структури (Syntactic Structures), която полага основите на концепцията за трансформативна граматика. Той също така създава Йерархия на Чомски, една класификация на формалните езици по отношение на тяхната генеративна сила. През 1959 г. Чомски публикува широко влиятелна рецензия върху теоретичната книга на Б.Ф. Скинър Вербално поведение (Verbal Behavior). В тази своя рецензия, както и в други свои текстове, Чомски широко и агресивно предизвиква бихейвиористичните подходи към поведението и езика, доминиращи в онова време, и допринася за когнитивната революция в психологията. Неговият натуралистичен подход към изучаването на езика е повлиян от философия на езика и ума.
Започвайки с опозиция по отношение на Виетнамската война, за първи път артикулирана в неговото есе от 1967 г. Отговорността на интелектуалците (The Responsibility of Intellectuals) и по-късно развита в неговата книга от 1969 г. Американската власт и новите мандарини (American Power and the New Mandarins), Чомски се затвърждава като известен критик на американската външна и вътрешна политика. Той става открит политически коментатор и усърден активист и декларира себе си като анархо-синдикалист и либертарен социалист, принципи, които той смята за основани в Епохата на Просвещението и като „правилен и естествен израз на класическия либерализъм в епоха, която е напреднала в индустриалното общество.“
Един от най-цитираните живи учени, Чомски е повлиял на широк спектър академични области. Допринася за развитието на нова когнитивистична рамка за изучаване на езика и ума. Водещ критик на външната политика на САЩ, неолиберализма и съвременния държавен капитализъм, израелско-палестинския конфликт и основните медии. Чомски и неговите идеи силно влияят на антикапиталистическите и антиимпериалистически движения.
Кратка биография
Чомски е роден във Филаделфия, Пенсилвания, син на еврейския учен Уилям Зеев Владимир Хомский (роден в Украйна) и Елси Хомская-Симоновская (еврейка от Беларус). Започвайки 1945 г. следва философия и лингвистика в Пенсилванския университет при Зелиг Харис, професор по лингвистика, чиито политически възгледи частично споделя. Получава докторска степен от Пенсилванския Университет през 1955 г., резултат на научната му работа в Харвардския университет през предишните 4 години. В докторската си работа започва да развива някои от лингвистичните си идеи, разработвайки ги по-късно в книгата си Синтактични структури (1957 г.), може би най-известния му труд в областта.
След получаването на докторска степен Чомски преподава в Масачузетския технологичен институт в продължение на 19 години, като става и първият получател на професурата по модерни езици и лингвистика на името на Ферари П. Уард (1966 до 1976 г.) През тези години започва публично да коментира политически въпроси, привеждайки доводи срещу американското участие във Виетнамската война (около 1965 г.) През 1969 г. публикува първата си политическа книга, Американската сила и новите мандарини (American Power and the New Mandarins), съдържаща есета по темата. Оттогава е добре известен с дисидентските си политически възгледи, чете политически лекции по целия свят и пише редица книги и памфлети. Неговите убеждения, широко класифицирани като либертарен социализъм, му печелят както много привърженици, така и редица критици. Чомски продължава активно и научната си дейност като лингвист.
Приноси към лингвистиката
През 1955 г. Чомски въвежда трансформационните граматики като първи граматичен модел с акцент върху формалността и изричността. (Терминът генеративна граматика често се използва като синоним, въпреки че е по-тесен.) Трансформационните правила позволяват построяването и интерпретацията на изречения. С ограничено множество от такива правила и краен брой думи, човек е в състояние да изрича изречения от едно безкрайно множество (което включва изречения, никога не изричани).
Способността за построяване на изказвания по такъв начин според Чомски е вродена и съответства на наличието на т.нар. езиков апарат. Този взаимодействащ с други системи апарат има поне два собствени компонента: когнитивна система за съхранение на информация и изпълнителна система за достъп към и обработка на тази информация. При това изпълнителната система не е специализирана спрямо даден език.
Когнитивната система взаимодейства с две подсистеми на изпълнителната система: артикулаторно-перцепционната (A-P) и концептуално-интенционната (C-I). Съответно се въвеждат два интерфейса с две репрезентационни форми: фонетична форма за A-P интерфейса и логическа форма за C–I интерфейса. Може да се направи сравнение с традиционното описание на език на Аристотел: „звук със смисъл“.
Тези структурни принципи са до голяма степен подсъзнателни, както и повечето други биологични и когнитивни свойства на човека. Универсалната граматика постулира, че съществуват вродени основни принципи на езиковия апарат, важни за всички езици. Тя представлява една теория за началното състояние на езиковия апарат.
По-късните теории на Чомски (Принципи и параметри, Минималистична програма) премахват специфичните за даден език правила и редуцират дескриптивните изказвания до две категории: инвариантни спрямо езика принципи и специфични за даден език параметри. Придобиването на език тогава означава единствено научаването на необходимия лексикон (думи, морфеми и пр.) и фиксирането на една селекция от параметри. Граматиката на един език представлява тази селекция.
Този подход е мотивиран от изключителната скорост, с която децата учат езици, сходните стъпки, следвани от децата по целия свят в този процес, както и факта, че децата правят характерни грешки, докато учат първия си език.
Идеите на Чомски продължават да имат силно влияние върху редица поколения лингвисти. Интересно е да се отбележи, че заради бурното развитие на самия Чомски, негови бивши поддръжници често остават „назад“ и не споделят по-новите му виждания. В този смисъл съществуват поддръжници на Чомски за всяка една фаза на неговите теории.
Йерархията на Чомски
Чомски е известен с изследването си на формални езици през 1956 г. В опита си да определи дали те могат да изразят ключови свойства на човешките езици, той разпределя формалните граматики в класове с нарастваща изразителна мощ. Чомски заключва, че моделирането на различни аспекти на даден език изисква различни класове граматики. Например един регулярен език (език от третия клас граматики) е в състояние да опише английската морфология, но не и английския синтаксис (вижте също Приноси към други науки по-долу).
Влияние върху българското езикознание
Синтактичната теория на Чомски в България развиват проф. Йордан Пенчев, проф. Илиана Кръпова, доц. Петя Бъркалова. Най-силно чомскианството получава прием сред преподавателите и учените от Пловдивския университет.
Приноси към психологията
Лингвистичните трудове на Чомски оказват значително влияние върху психологията и нейното развитие през XX век. Теорията му за универсална граматика бе директно предизвикателство към утвърдилите се тогавашни бихевиористични теории и е важен принос към разбирането на детското развитие. Основните принципи на теорията (макар и не задължително по-силните изказвания на новите теории, вж. Принципи и параметри по-горе) са всеобщо приети.
През 1959 г. публикува критика на Вербално поведение на Бъръс Фредерик Скинър, книга, в която лидерът на бихевиористите, доминирал психологията на XX век, аргументира, че езикът е само едно „поведение“. В тази книга Скинър твърди, че езикът, както всяко друго поведение – от отделянето на слюнка на едно куче, до изпълнението на един пианист – може да се припише на „тренировка с награди и наказания в интервал от време“. Езикът според Скинър се изучава на 100% от знаци и кондициониране от средата около изучаващия.
Критиката на Чомски към методологията и основните предпоставки на Скинър проправят път за една революция срещу тогавашната доминираща психологията бихевиористична доктрина. В Картезианска лингвистика от 1966 г. и следващи трудове Чомски излага обяснение на човешкия езиков апарат, което се превръща в образец за изследвания и на други области на психологията.
Много от сегашните концепции за това как действа разумът/психиката заимстват директно от идеи, чийто пръв модерен и убедителен автор е Чомски.
Основните идеи са три. Първо, че разумът е „когнитивен“, т.е. де факто съдържа ментални състояния, вярвания, съмнения и т.н. Предишните възгледи отричат дори това, твърдейки че съществуват взаимоотношения само по схемата „стимул-реакция“ като например „Ако ме питаш дали искам А, аз ще отговоря да“. За разлика от това, Чомски показва, че обичайното тълкуване на разума, като притежаващ вярвания и дори подсъзнателни ментални състояния няма начин да е невярно.
Второ, той привежда доводи за това, че значителна част от способностите на разума на възрастния човек са вродени. Въпреки че новородените деца не са в състояние автоматично да проговорят на даден език, всички те се раждат с изключителна способност за изучаване на езици, която им позволява много бързо да „попиват“ по няколко езика през ранните си години. Впоследствие психолозите разширяват тази теза отвъд езика; разумът на новороденото вече не се смята за „празна дъска“.
Трето, Чомски създава концепта за „модулност“, ключов признак на когнитивната архитектура на разума. Разумът се състои от множество взаимодействащи, специализирани подсистеми с ограничени интеркомуникационни потоци. Този модел се различава значително от старата идея, че всяка информация в разума може да бъде достъпна от всеки друг когнитивен процес (оптичните илюзии например не могат да се изключват, дори когато се осъзнават като такива).
Приноси към други науки и научната култура
Освен в лингвистиката, йерархията на Чомски намира широко приложение и в информатиката; йерархията има важни връзки и изоморфизми с теорията на автоматите.
Лауреатът на Нобеловата награда за медицина и физиология от 1984 г., Нилс К. Йерне, използва генеративния модел на Чомски, за да обясни човешката имунна система, уравнявайки компонентите на генеративната граматика с различни белези на протеиновите структури. Заглавието на Нобеловата лекция на Йерне в Стокхолм е Генеративната граматика на имунната система.
Чомски пише силни опровержения на деконструкционистки и постмодерни критики към науката.
Прекарах голяма част от живота си, работейки върху въпроси като тези, използващи единствените методи, които познавам – заклеймявани тук като „наука“, „рационалност“, „логика“ и т.н. Затова четях научните трудове с някаква надежда, че ще ми помогнат да се „извися“ над тези ограничения или ще ми предложат напълно различен курс. Боя се, че бях разочарован. Разбира се, това може би е моето собствено ограничение. Твърде често „погледът ми се плъзга“, когато чета многословно изложение върху теми от постструктурализма и постмодернизма; това, което разбирам, е или до голяма степен баналност или грешка, но това е само частица от целия набор от думи. Наистина, има много други неща, които не разбирам: статиите в съвременните броеве на математически и физични списания, например. Но има разлика. В последния случай аз знам какво да направя, за да ги разбера, и съм правел това, в случай че нещо конкретно ме е интересувало; също така знам, че хората в тези области могат да ми обяснят съдържанието на моето ниво, така че да мога да придобия (частична) представа, какво може да ми е необходимо. Противно на това, струва ми се, че никой не е в състояние да ми обясни, защо последните пост-еди-какво-си (в по-голямата си част) да са различни от баналности, грешки или безсмислици, и аз не знам как да постъпя.
Той отбелязва, че критиките относно „науката на белия мъж“ са много подобни на антисемитските атаки срещу „еврейската физика“ (термин използван от нацистите за да хулят изследвания на еврейски учени).
Боя се, че цялата идея за „науката на белия мъж“ всъщност, ми напомня за „еврейската физика“. Може би това е още един мой недостатък, но когато чета научен труд, не мога да кажа дали авторът е бял или мъж. Същото се отнася и за дискусията в клас, в офиса или някъде другаде. Струва ми се, че не-белите, не-мъжките студенти, приятели и колеги, с които работя, няма да бъдат много впечатлени от доктрината, че тяхното мислене и разбиране се различават от „науката на белия мъж“ заради тяхната „култура или пол и раса“. Подозирам, че „изненада“ няма да бъде точната дума за тяхната реакция.
Ноам Чомски за рационалността/науката — от специалното издание на Z Papers
Политически възгледи
Чомски е сред най-известните фигури в американската левица. Сам се определя в традицията на анархизма, политическа философия, която той резюмира като издирваща всякакви форми на йерархия и опитваща се да ги елиминира, в случай, че те не са оправдани. По-специално се идентифицира с анархо-синдикалистичното течение на анархизма.
За разлика от много анархисти, Чомски невинаги се противопоставя на електоралната политика, той дори е подкрепял кандидати. Описвал се е като „спътник“ на анархистичната традиция, за разлика от „чистия анархист“, за да обясни защо понякога е готов да се ангажира с държавата. Чомски също е заявявал, че се смята за консервативен, най-вероятно в класическо-либерален смисъл (Политиката на Чомски, ст. 188). Дефинирал се е и като ционист, макар че както сам отбелязва неговата дефиниция на ционизъм в днешно време се смята от повечето хора за антиционизъм (резултат от постепенната промяна на значението на ционизъм (Антология на Чомски, англ. Chomsky Reader). В интервю за C-Span BookTV, той казва:
Винаги съм поддържал еврейската етническа родина в Палестина. Това е различно от еврейска държава. Има сериозни основания това да е етническа родина, но дали трябва да бъде еврейска държава, или мюсюлманска държава, или християнска държава или държава на белите – това е съвсем друг въпрос.
Като цяло, професор Чомски не е почитател на традиционните политически заглавия и категории, а предпочита неговите възгледи да говорят сами за себе си. Главните му методи на действие включват писане на статии и книги, и изнасянето на речи. Той има значителен брой последователи по света, което в някои случаи води до необходимостта от планиране на речите му до две години предварително. Чомски е особено популярен сред много университетски студентски групи в Щатите и Канада. Той има и голяма група критици, – както консервативни, така и либерални, включително някои анархисти, които, макар обикновено да са съгласни с политическите му анализи, смятат по-горе споменатата подкрепа на електоралната политика за безпринципна.
Критика към правителството на САЩ
Чомски е последователен и прям критик на правителството на САЩ. В книгата си 9 – 11, представляваща серия от интервюта за атаките на 11 септември 2001, той твърди – както е правил и преди, – че САЩ са водещата терористична държава в днешно време. Той е критикувал щатското правителство за участието му във виетнамската война и по-общо за индокитайския конфликт; намесването му в страни от Централна и Южна Америка и военната му подкрепа към Израел, Саудитска Арабия и Турция. Чомски фокусира най-интензивната си критика към официалните приятели на американското правителство, докато критиката му към Съветския съюз и Северната Виетнамска Армия е по-ограничена. Той обяснява това със следния принцип: по-важно е да оценяваш постъпки, на които имаш по-голяма възможност да въздействаш. Критиките му към Съветския съюз и Китайската народна република обаче явно оказват някакъв ефект, тъй като и двете страни забраняват публикуването на трудовете му.
Чомски неведнъж е изтъквал теорията си, че американската външна политика се основава на „заплахата на добрия пример“ (което, той казва, е друго име за теорията на доминото на Щатите през студената война). „Заплахата на добрия пример“ е, че една страна може самостоятелно и успешно да се развие, независимо от капитализма и сферата на влияние на САЩ, като по този начин представи модел за други страни, включително такива, в които САЩ имат големи икономически интереси. Според Чомски, това подбужда Съединените щати многократно да се намесва и потушава социалистически и други движения за независимост в региони на света, където САЩ няма значителни икономически или военни интереси. В една от най-известните си книги, Какво чичо Сам наистина иска, той използва тази теория като обяснение за щатските интервенции в Гватемала, Лаос, Никарагуа и Гренада.
Чомски смята, че политиката на студена война на американското правителство не е единствено резултат от антисъветска параноя, ами е била насочена да запази американското идеологично и военно господство над света.
Мнение за социализма
Чомски е дълбоко против системата на „корпоративно-държавен капитализъм“, практикувана от Съединените щати и техните съюзници. Той подкрепя възгледите за социализма на Михаил Бакунин, които изискват икономическа свобода наред с „контрола на продукцията от самите работещи, не собственици и мениджъри, които ги управляват и контролират техните решения“. Чомски нарича това „истински социализъм“ и описва съветския социализъм като подобен (от гледна точка на тоталитарния контрол) на американския капитализъм – и двете системи се основават на видове и нива контрол, вместо на организация и ефикасност.
Чомски хвърля светлина върху коментарите на Бакунин спрямо тоталитарната държава като предсказания за жестоката съветска полицейска държава, която следва. Той повтаря изказването на Бакунин „…след една година […] революционерът ще стане по-лош от самия цар“, което развива идеята, че тираничната съветска държава е просто естествено развитие на болшевишката идеология за държавен контрол. Чомски също така нарича съветския комунизъм „фалшив социализъм“ и е казвал, че за разлика от това, което много хора в САЩ твърдят, разпадането на Съветския съюз би трябвало да се смята за „една малка победа на социализма“, а не на капитализма.
В По държавни причини Чомски показва, че вместо с капиталистическа система, в която хората са „платени роби“ или авторитарна система, в която решения се взимат от централен комитет, едно общество може да функционира без платен труд. Той привежда доводи, че народът на една страна трябва да бъде свободен да упражнява професии по свой избор. Хората ще бъдат свободни да правят каквото искат и работата, която те доброволно ще изберат, ще бъде както възнаграждаваща сама по себе си, така и социално потребна. Обществото ще съществува в една система на мирен анархизъм, без държавни или правителствени институции.
Анализ на масмедиите
Друг фокус на политическата работа на Чомски е анализът на мейнстрийм медиите (особено в САЩ), техните структури и ограничения, както и тяхната роля в поддръжка на големия бизнес и правителствените интереси. За разлика от тоталитарни системи, където физическа сила може лесно да се използва за принуждаване на населението, демократични режими като САЩ могат да използват само ненасилствени средства за контрол (въпреки отделни случаи на държавно насилие). В едно често цитирано изказване Чомски заявява, че „пропагандата се отнася към демократичната държава така, както тоягата към тоталитарната“ (Медиен контрол). Неговата книга Произвеждане на съгласие – политическата икономика на масмедиите, в съавторство с Едуард С. Херман, изследва темата в дълбочина и представя теорията зад анализа инкорпориран в следващи трудове (т.н. пропаганден модел, стремящ се да обясни систематичните предразположения на масмедиите посредством структурни икономически причини).
Чомски и Близкият изток
Чомски „израства […] в еврейско-ционистката културна традиция“ (Пек, стр. 11). Баща му е един от водещите учени хебраисти и преподава в религиозно училище. Чомски от дълго време се занимава с лява ционистка политика; както сам описва:
Изключително силно се интересувах от ционистките въпроси и дейности – или от това, което тогава се наричаше 'ционистко', макар че същите идеи и възгледи сега се наричат 'антиционистки'. Интересувах се от социалистическата, от двунационалната опция за Палестина, и от идеята за кибуците, както и от цялата система на кооперативен труд, която беше развита в еврейските селища там (Ишув)… Смътните идеи, които имах по онова време [1947] се състояха в това да отида в Палестина, може би в кибуц, да се опитам да се включа в усилията за арабско-еврейско сътрудничество в социалистическа рамка, в противоположност на дълбоко антидемократичната концепция за еврейска държава (позиция, която беше възприета от мнозинството, споделящи идеите на ционизма). (Пек, стр. 7)
Той е крайно критичен към израелската политика спрямо палестинците и еврейските етнически малцинства в Израел. От многобройните му статии и книги, книгата „Съдбоносният триъгълник“ се смята за един от главните източници измежду противопоставящите се на израелското отношение към палестинците и американската подкрепа към Израел. Чомски също осъжда Израелската роля в „ръководството на държавния тероризъм“, по-точно продажбата на оръжие на страни от Латинска Америка, които той характеризира като марионетни държави на САЩ, напр. Гватемала през 1970-те (Какво чичо Сам наистина иска, глава 2.4). Също така, той многократно и яростно е осъждал Щатите за тяхната военна и дипломатическа помощ към Израел, както и сектори на американската еврейска общност за тяхната роля в спечелването на тази помощ. За Антиклеветническата лига (АКЛ) той казва:
Водещият официален контрольор на антисемитизма, Антиклеветническата лига на Б'най Б'рит, тълкува антисемитизма като нежелание да се спазват нейните изисквания по отношение подкрепата за израелските власти… Логиката е недвусмислена: антисемитизмът е противопоставяне на интересите на Израел (такива, каквито ги вижда АКЛ).
АКЛ фактически изостави предишната си роля на организация за защита на гражданските права, ставайки „един от главните стълбове“ на израелската пропаганда в САЩ, както случайно я описа израелският печат, занимаваща се със следене, съставяне на черни списъци, компилация на досиета в стил ФБР, пускани в обращение сред привържениците ѝ с цел оклеветяване, гневно публично заклеймяване на критиката срещу действията на Израел и т.н. Тези усилия, подкрепяни от инсинуации за антисемитизъм или директни обвинения, са насочени към осуетяване или отслабване на противопоставянето срещу политиката на Израел, включително отказа на Израел, с подкрепата на САЩ, да направи крачка към общо политическо уреждане на конфликта.
Критика
Обвинения в антисемитизъм
Отчасти заради горните изказвания, Чомски често е обвиняван в антисемитизъм. Сред най-откритите му критици са писателят Дейвид Хоровиц, който е обикалял университетски корпуси, раздавайки анти-Чомски памфлети, адвокатът проф. Алън Дершовиц, с който Чомски е влизал в много вербални битки посредством медиите, и заслужилия професор по социология Уорнър Кон, който е написал цяла книга (Partners in Hate) за отношението на Чомски към Робер Форисон. Едно от най-честите обвинения е, че разликата между антисемитизма и антиционизма е само теоретична и на практика антиционизмът е проява на антисемитизъм.
Подкрепата на Чомски за Израел Шашак, автор на книгата Еврейска история, еврейска религия: тежестта на три хилядолетия, в която се твърди, че юдаизмът в основата си е шовинистична религия, предизвиква още обвинения в антисемитизъм.
Чомски отхвърля обвиненията в антисемитизъм, казвайки че самата дефиниция, давана от апологети на Израел е расистка и етноцентрична. Като често изказващ се срещу прекалена набожност от всякакъв вид, той отхвърля обвиненията като „атаки ad hominem“ и „типична пропаганда“.
Други критики
Чомски често е въвличан в публични политически спорове. Например след като Чомски и Херман написват книгата След катаклизма, следвоенен Индокитай и реконструкцията на имперската идеология, в която се твърди, че американските медии използват непотвърдени показания на бежанци за жестокостите на Пол Пот режима на Червените кхмери, привидната му неохота да признае жестокостите накарва много хора да го атакуват като апологет на Пол Пот. Възгледите на Чомски за ситуацията в Камбоджа се променят при разкриването на фактите, но в крайна сметка той твърди, че фокусирането върху жестокостите на Пол Пот не служи за нищо повече, освен да отклони вниманието от сравнимите американски жестокости. Той също така отрича, че насилието в Камбоджа е инспирирано от Марксистка идеология и привежда доводи, че САЩ вероятно са помогнали на Пол Пот да завземе властта. Камбоджанският въпрос не се отразява добре на репутацията на Чомски; много от неговите привърженици твърдят, че Чомски всъщност е допуснал грешка с първоначалната си оценка за ситуацията в Камбоджа, но Чомски отрича това (виж Иър, 1995 г.).
Критиците на Чомски често го обвиняват в неподатливост към други виждания в неговите анализи на факти и история. Те го обвиняват, че винаги пише с предетерминираната теза, че американското правителство е порочно и потисническо и че неговите постъпки в чужди страни са винаги и напълно неоправдани. Те казват, че Чомски е прекалено суров към американските външни политици и рядко предлага контекста на „жестокостите“, които описва. Критиците твърдят, че той не критикува или дискутира често противниците на Америка в неговите творби, което те смятат води до едностранен поглед към историята. С други думи, те казват, че Чомски често е избирателен в привеждането на цитати и факти, с цел да представи действията на САЩ в най-лоша светлина.
Също така Чомски често бива критикуван, че е конспирационен теоретик заради често комплексните му обяснения за скритите намерения на американското правителство, които критиците намират за необосновани. Чомски смята тези обвинения за абсолютно безпочвени, тъй като той самият е критик на теориите за конспирация на някои от левицата (например относно убийството на Джон Кенеди). Той казва, че липсата на познание по правителствената политика у хората е обикновено заради тяхната мързеливост да се информират по въпроса, а не заради някаква предполагаема секретна конспирация за задържане на информация, тъй като по-голямата част от тази информация е публично достъпна.
Цитати за Чомски
„В цялата американска история ничии писания не са по-обезпокоителни... Чомски е измежду нашите най-велики дисиденти“. – Джеймс Пек
„Може да се каже, че е най-важният жив интелектуалец [… с] политически трудове, достъпни за всеки грамотен човек, но често вбесяващо простосърдечни.“ – „Ню Йорк Таймс“
„Един от големите гласове на разума на нашите дни“ – „Ню Йорк дейли нюз“
„Аятолаха на антиамериканската омраза.“ – Дейвид Хоровиц
Вижте също
Усвояване на езици
Йерархия на Чомски
Безцветни зелени идеи яростно спят
Интелектуален работник
Chomskybot
Библиография
пълната библиография на страницата на Чомски в МТИ.
Лингвистика
Chomsky, Noam, Morris Halle, and Fred Lukoff (1956). „On accent and juncture in English.“ In: For Roman Jakobson. The Hague: Mouton
Chomsky, Noam (1957). Syntactic Structures. The Hague: Mouton. Reprint. Berlin and New York (1985).
Chomsky, Noam (1959). „Verbal behavior by B. F. Skinner“, рецензия, Language, vol. 35, pp. 26–58
Chomsky, Noam (1965). Aspects of the Theory of Syntax. Cambridge: The MIT Press.
Chomsky, Noam (1965). Cartesian Linguistics. New York: Harper and Row. Reprint. Cartesian Linguistics. A Chapter in the History of Rationalist Thought. Lanham, Maryland: University Press of America, 1986.
Chomsky, Noam (1968). Language and Mind. New York: Harcourt Brace & World.Ноъм Чомски, Три профила: Интервю. Език и мислене. Човешката природа: Справедливост или власт. София: София - С.А, 1997.
Chomsky, Noam, and Morris Halle (1968). The Sound Pattern of English. New York: Harper & Row.
Chomsky, Noam (1981). Lectures on Government and Binding: The Pisa Lectures. Holland: Foris Publications. Reprint. 7th Edition. Berlin and New York: Mouton de Gruyter, 1993.
Chomsky, Noam (1986). Barriers. Linguistic Inquiry Monograph Thirteen. Cambridge, MA and London: The MIT Press.
Chomsky, Noam (1995). The Minimalist Program. Cambridge, MA: The MIT Press.
Издания на български език
Чомски, Ноам (2012). Студии за езика и философията на ума. София: ЛИК. (Съставителство и превод Илияна Кръпова). 332 с. ISBN 978-954-607-806-3 (Съдържа текстове от шест книги на Чомски.)
Политика
Избрани творби
Chomsky & Herman, Edward (1979). After the Cataclysm, Postwar Indochina and the Reconstruction of Imperial Ideology. Boston: South End Press. ISBN 0-89608-100-1
Chomsky (1980). Some Elementary Comments on The Rights of Freedom of Expression : (English translation of original French)
Chomsky (28 февруари 1981). His Right to Say It in: The Nation.
Chomsky (1983, 1999). Fateful Triangle. Boston: South End Press. ISBN 0-89608-601-1
Chomsky (1987). On Power and Ideology: The Managua Lectures. Boston: South End Press.Ноам Чомски, Петата свобода, или власт и идеология, София: Агато, 2001.
Peck, James (ed.) (1987). Chomsky Reader. 1987. ISBN 0-394-75173-6
Chomsky (1989). Necessary Illusions: Thought Control in Democratic Societies, South End Press, Pluto Press .Ноам Чомски, Необходими илюзии. Промиване на мозъци в демократичните общества. София: Бард, 2005.
Chomsky (1991). Media Control: The Spectacular Achievements of Propaganda. 17 март 1991 г. в Кентфийлд, КалифорнияМедиите под контрол. Забележителните постижения на пропагандата. София: Агата-А, 1994.
Chomsky (1992). What Uncle Sam really wants . Berkeley: Odonian Press.Ноам Чомски, Какво всъщност иска Чичо Сам. София: Нова Зора, 2001.
Chomsky (1993). The Prosperous Few and the Restless Many, Berkeley: Odonian Press.
Chomsky (1993). Year 501: The Conquest Continues, Boston: South End Press.Ноам Чомски, Година 501-ва: Завоюването продължава. София: Агато, 1997.
Chomsky (1996). Class Warfare. Pluto Press.Ноам Чомски, Класовата борба, София: Агато, 2001.
Chomsky (1999). Profit Over People. Seven Stories Press.Ноам Чомски, Благоденствие за всички, София: Агато, 2001.
Chomsky (2000). Rogue States: The Rule of Force in World Affairs, Cambridge: South End Press.
Chomsky (2001). 9 – 11, Canada: Seven Stories Press.
Chomsky (2002). Pirates and Emperors, Old and New: International Terrorism and the Real World. Pluto Press.Ноам Чомски, Пирати и императори, стари и нови. Международният тероризъм в съвременния свят, София: Кивели, 2005.
Chomsky (2003). Hegemony or Survival. Metropolitan Books.Ноам Чомски, Хегемония или оцеляване. София: Бард, 2004.
Chomsky (2004). Getting Haiti Right This Time, Paul Farmer and Amy Goodman.
Chomsky (2005). Imperial Ambitions: Conversations on the Post-9/11 World, Metropolitan Books.Ноам Чомски, Имперски амбиции. Разговори за света след 9/11. София: Бард, 2006.
Chomsky (2006). Failed States: The Abuse of Power and the Assault on Democracy, Metropolitan Books.Ноам Чомски, Провалени държави. Злоупотребата с властта и атаката срещу демокрацията. София: Бард, 2007.
Chomsky (2007). Interventions, City Lights Books.Ноам Чомски, Каквото кажем, става. Интервенции. София: Бард, 2009.
Chomsky (2010). Gaza in Crisis, Haymarket Books.
Chomsky (2011). How the World Works. Berkeley: Soft Skull Press.Ноам Чомски, Кой управлява света?. София: Бард, 2016.
Chomsky (2012). Making the Future, City Lights Books.
Chomsky (2012). Occupy, Zuccotti Park Press.Ноам Чомски, Окупирай, София: Труд, 2013.
Chomsky (2017). Requiem for the American Dream: The 10 Principles of Concentration of Wealth & Power, Seven Stories Press.Ноам Чомски, Реквием за американската мечта. Десет принципа на съсредоточаване на богатсво и власт. София: Бард, 2017.
Chomsky (2017). Global Discontents: Conversations on the Rising Threats to Democracy (American Empire Project) (with David Barsamian). Penguin Press.Ноам Чомски, Глобални недоволства. София: Бард, 2018.
Chomsky (2021). The Precipice: Neoliberalism, the Pandemic and Urgent Need for Radical Change (with C. J. Polychroniou), Haymarket Books.Ноам Чомски, Бездната: Неолиберализъм, пандемия и спешната необходимост от радикална промяна. София: Бард, 2021.
За Чомски – архиви и др.
Cohn, Werner. Partners in Hate: Noam Chomsky and the Holocaust Deniers.
Vidal-Naquet, Pierre. On Faurisson and Chomsky in: Assassins of Memory.
Noam Chomsky's Search for the Truth .
Lipstadt, Deborah (1991). Deniers, Relativists, and Pseudo-Scholarship , in Dimensions: A Journal of Holocaust Studies Volume 6, Number 1
Hitchens, Christopher (1985, Autumn). The Chorus and Cassandra , in: Grand Street Magazine
Ear, Sophal (1995). The Standard Total Academic View on Cambodia
Rai, Milan (1995).
За него
Робърт Ф. Барски, Ноам Чомски: Живот на дисидент. Плевен: Леге Артис, 2010.
Забележка за руската транслитерация
На руски Чомски често се пише Хомский, по-рядко Чомски и съвсем рядко Чомский.
Външни препратки
Преведени на български интервюта, лекции на Чомски от Z Magazine
Ноам Чомски, Медиите под контрол – Забележителните постижения на пропагандата, Агата-А, 1994
Войната срещу наркотиците, Интервю на Ноам Чомски за Ситизън Радио
Дискусия на Чомски с Мишел Фуко (видеозапис с български субтитри) Част 1, Част 2
Официален сайт
ZNet Blog – Официалният блог на Чомски
Страницата на проф. Чомски на сайта на Масачузетския технологичен институт
Noam Chomsky Resources, The Nomadic Spirit
Архивите на д-р Чомски
Неофициалните архиви на д-р Чомски
Демонстрация на изненадващо ниските възможности на математическата лингвистика: The Chomskybot
Letter from Noam Chomsky, MediaFilter.org
Чомски и анархизма
Повече за Чомски и анархизма
Ноам Чомски и Чарли Роуз, 20 ноември 2003 г.
David Horowitz, The Sick Mind of Noam Chomsky, FrontPageMag.com, September 26, 2001
David Horowitz, The Sick Mind of Noam Chomsky: Part II Method and Madness, FrontPageMag.com, October 10, 2001
E-text.org (вкл. и текстове на Чомски)
„Стената като оръжие“, редакторска статия в Ню Йорк Таймс от 23 февруари 2004 г.
Бележки
Американски езиковеди
Синтактолози
Фонолози
Психолингвисти
Съвременни философи
Философи от 20 век
Философи от 21 век
Философи на езика
Теоретици на медиите
Американски писатели
Политически писатели
Американски либертарианци
Американски атеисти
Евреи в САЩ
Евреи анархисти
Американски анархисти
Масачузетски технологичен институт
Членове на Националната академия на науките на САЩ
Академици на Сръбската академия на науките и изкуствата
Доктор хонорис кауза на Колумбийския университет
Доктор хонорис кауза на Чикагския университет
Доктор хонорис кауза на Кеймбриджкия университет
Доктор хонорис кауза на Университета в Упсала
Родени във Филаделфия
|
{'title': 'Високосна секунда', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%B0%20%D1%81%D0%B5%D0%BA%D1%83%D0%BD%D0%B4%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Високосна секунда е промяна (от –1 или 1 секунда) в гражданското време с цел да го доближи до средното слънчево време.
Гражданското време се основава на координираното универсално време (UTC), което
|
се поддържа от изключително точни атомни часовници. Земята обаче не се върти с постоянна скорост около оста си—слънчевият ден, макар и неравномерно, постепенно нараства, главно заради приливните сили на Луната.
За да се придържа гражданското време близо до слънчевото, UTC се коригира с една секунда. Указание за това се дава, когато разликата между UTC и универсалното време (по-точно UT1) се очаква да надхвърли 0,9 секунди.
След 23:59:59 UTC, се вмъква една допълнителна секунда 23:59:60, преди да се продължи с 00:00:00 на следващия ден. Отрицателни високосни секунди също са възможни, ако околоосното въртене на Земята се ускори, но това не се е случвало. В този случай, след 23:59:58 ще последва 00:00:00.
Високосните секунди се поставят само на края на месеца, като юни и декември са с първо предимство, а март и септември с второ. За разлика от високосните дни, те настъпват едновременно в целия свят. Например една високосна секунда на 31 декември, ще се отбележи в България на 1 януари в 1:59:60 часа.
В миналото, високосни секунди са се прибавяли на всеки 18 месеца. В днешно време, измерването на околоосното въртене на Земята и обявяването на високосни секунди е задължение на международна служба за изчисление на въртенето на Земята—International Earth Rotation and Reference Systems Service, IERS. Тъй като забавянето на Земята е неравномерно, не е възможно да се предвиди за дълъг период от време, кога ще се наложи вмъкването на високосна секунда. Затова IERS издава бюлетини на всеки 6 месеца, които установяват наличието или липсата на високосна секунда през следващия период. От януари 1970 г. до юни 2015 г., IERS дава указания за 26 високосни секунди.
Забележка: високосните години са нещо съвсем различно.
Външни препратки
Всички бюлетини към IERS
Допълнителна информация за бюлетина и архив
Статия на Американската Военноморска Обсерватория за високосните секунди
Време
|
{'title': 'Копривец', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%86', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Копрѝвец е село в Северна България (община Бяла, област Русе). Намира се на 16 км от град Бяла и на 34 км от град Попово на пътя София – Варна.
География
Копривец се намира в Северна България, в Луд
|
огорско-Добруджанската хълмисто-платовидна подобласт на Дунавската равнина.
Селото е разположено в подножието на Поповско-Самуиловските височини (220– 296 м надморско ниво), на 16 км от град Бяла и на 34 км от град Попово на пътя София-Варна. Надморската височина на Копривец e 119 м.
История
Най-старите следи от поселищен живот в района на Копривец са открити в местността Южека, където е разкрита селищна могила. Тя се датира от късния неолит (5300 – 4100 г. пр. н. е, култура Хотница I) и от ранната бронзова епоха. Край местността Новите гробища също е открито селище от късния неолит. Край селото е намирана тракийска керамика, както и тракийско селище и надгробни могили от V – III в. пр.н.е.
В местността Змей кале се намират останки от ранновизантийска крепост, изградена по времето на император Юстиниан I. Останките на крепостта са пострадали значително от иманярски набези.
Раойнът на селото е бил обитаван и по време на Първото и Второто българско царство.
Културни и природни забележителности
Най-голямата културна забележителност е манастирът „Св. Петка“. Макар и сравнително нов – изграден през 1988 – 1989 г., той е пазител на християнския морал и ценности. Иконостасът му е изработен изцяло в духа на старите майстори. Тук се извършват обредни ритуали. Манастирът е женски – управлява се от игумения и се обитава от монахини. Последното посвещаване на послушница в монахиня (пострижение) в манастира е на 31 юли 2010 г.
Бележки
Външни препратки
Добре дошли в Копривец!
koprivetz.otbg.eu
Села в област Русе
Населени места в община Бяла (област Русе)
|
{'title': 'Таксономия (биология)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%8F%20%28%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Класификация на организмите или систематика е област в биологията, която описва естествените връзки между различните видове организми и ги класифицира по единен начин. Така се постига йерархия в подре
|
ждането на организмите, наречена още таксономия. Таксони са, например вид, род и семейство. Днес биолозите използват една йерархия от таксони, за да категоризират всички видове организми. Модерният подход се основава на работата на шведския учен Карл Линей през XVIII век, макар и методите за определяне на структурата да се изменят, следвайки научния прогрес (вижте филогения, молекулярна систематика).
Съвременните правила при назоваване на организмите се определят, съответно от Международен кодекс на зоологическата номенклатура и Международен кодекс на ботаническата номенклатура.
Всеки организъм се смята за принадлежащ към неопределен брой таксони с последователно намаляващ ранг. Видовете в един таксон имат общи прилики (характери), а степента на сходство между видовете се увеличава с намаляващия ранг. Традиционните първични рангове по намаляващ ред са следните (в скоби са посочени латинските наименования):
империя (domain)
царство (regnum)
тип, отдел (phylum, divisio)
клас (classis)
разред (ordo)
семейство (familia)
род (genus)
вид (species)
Основният ранг в йерархията е видът. Всеки организъм принадлежи към един (и само един) вид, всеки вид принадлежи към един (и само един) род, и т.н. за всички първични рангове. (Тип и отдел отговарят на един и същ ранг в йерархията, но е прието тип да се използва само в зоологията, а отдел за всичко останало.)
Освен първичните съществуват и други рангове като триб () между семейство и род или (в ботаниката) разновидност (varietas) и форма (forma) под вид. Също така се използват допълнителни рангове, формирани чрез представките под- или над- (sub- или super-/supra-). За разлика от първичните, тези рангове не са задължителни и се ползват само в случай на нужда.
Класификацията на организмите не е неизменна. Научни открития, като ДНК анализ на генома, налагат промени както в йерархията, така и в самите рангове. Повечето (но не всички) биолози днес приемат т.н. империя (imperium, англ. domain) като най-висш ранг. Сегашната система поставя бактериите, археите и еукариотите в собствени империи. (Империята Еукариоти съдържа царствата Протиста, Гъби, Растения и Животни.) Често не може да се постигне споразумение и по-долу в йерархията, и различни учени защитават различни имена и структури в йерархията. Това води до многобройни несъвместими таксономии из научната литература. Модерните подходи (монофилетични (филогенетично еднозначни) таксони, ДНК анализ) донякъде премахват проблема на своеволната „неестествена“ класификация, но поради несъвършенството на днешните методи за филогенетичен анализ, всъщност по-скоро се измества причината за спорове по систематиката.
История и развитие
Първата известна днес подредба на различни животни в проста йерархична система е създадена от древногръцкия философ Аристотел. В нея той описва познатите му 520 вида животни. Използваното от него разделение е на животни с кръв и животни без кръв, които отговарят на днешните гръбначни и безгръбначни животни. Той разделя първата група на пет, а втората на четири „висши рода“.
Други опити за класификация има едва през 17 век. Шведският ботаник Карл Линей през 1735 г. описва всичките известни до негово време растения и животни. Заслугата на Линей се състои в това, че той уточнява понятието вид и въвежда бинарна номенклатура.
Съществен напредък в класификацията е системата на Ламарк. Тя може да се смята за начало на съвременната класификация. Ламарк разделя животните на безгръбначни и гръбначни. Безгръбначните животни разделя на 10 класа. Неговата система е много по-правилна от системата на Линей в разпределението на безгръбначните животни. Много съществено е това, че Ламарк обединява 14-те класа животни в 6 степени според степента на тяхната организация. Според него всяка степен отразява етап в развитието на животните.
Класификацията на Кювие е значително по-добра. Той увеличава класовете на безгръбначните животни и създава големи групировки, които по-късно наричат типове. Кювие обаче, като привърженик на постоянството на видовете, разглежда своите типове като независими планове на организация, между които няма и не е имало връзка.
Основите на днешната обща естествена класификация се поставят след Дарвин, който със своята теория на еволюцията и произхода на човека, допринася за по-доброто разбиране на отношенията и връзките между различните систематични групи и видове живи организми.
Карл Фридрих Вилхелм Клаус през 1868 г. разделя животните на 8, а по-късно на 9 типа.
Съвременна система на класификация
Днес животните се разделят на три подцарства (подцарство Спонгии, подцарство Протозои и подцарство Същински многоклетъчни животни).
Биологичен тип, клас, разред, семейство, род и вид
Типът е най-голямата систематична категория в животинския свят. Животните от всеки тип се подразделят на класове, последните в разреди, семейства, родове и видове. Когато групите животни, които влизат в дадена по-голяма групировка, са повече и са много разнообразни, налагат се и междинни поделения. Такива поделения са подтипове, надкласове и подкласове, надразреди и подразреди, надсемейства и подсемейства. В някои случаи се налага образуване на още по-малки систематични групировки. Такива са подвид, разновидност или раса, вариетет, форма и т.н.
Всяка група животни, която се отнася към дадена систематична категория, се характеризира с определени белези. Групите животни, които спадат към различни систематични категории, се различават по известни белези, които съответно се наричат видови белези, родови белези, белези на семейства, на класове и т.н.
Систематичните групировки показват и родството на включените в тях организми. Животните в по-низшите систематични категории са по-близко родствени, отколкото животните в по-големите систематични групи. Систематичните категории са израз на общ произход. Самата класификация е отражение на „родословното дърво“ на животните, макар че нямаме напълно естествена класификация, особено за безгръбначните животни. Родствените връзки между някои класове на безгръбначните животни са още неясни.
Биологичният вид
Видът е основна систематична категория. Всички групировки, по-големи от вида, се наричат висши категории, а по-малките – низши.
Дълго време видовете са смятани за неизменни, а броят им за постоянен. Такова е и първоначално схващането на Линей. По-късно в някои свои трудове той описва случаи на преминаване на един вид в друг, правил е опити да коригира своите разбирания и да ги съгласува с разпространяващата се по това време идея за еволюция на организмите. Но открито въпросът за произхода на видовете се поставя от Ламарк. Дарвин след Ламарк вече окончателно унищожава догмата за постоянството на видовете. Днес дефинираме вида като сбор от индивиди, които не се различават повече, отколкото малките на една двойка родители. Индивидите на всеки вид се отличават от индивидите на всички останали видове по устройство, физиологични особености и начин на живот. Индивидите на даден вид обикновено заемат непрекъсната и определена географска област.
Систематическите названия на животинските видове се дават на латински с две имена – двойна или бинарна номенклатура. Първото име е родовото. То се дава като съществително и се пише с главна буква. Второто име е видово. То е прилагателно и се пише с малка буква. В систематичните работи зад видовото име се пише съкратено и името на учения, който е описал вида (напр. Fuglena viridis Ehrbg).
Когато видът има няколко подвида, зад видовото име се прибавя трето име, с което се означава подвидът. Така например нашият обикновен малариен комар е подвидът Anopheles maculipennis typicus. От същия вид (Anopheles maculipennis) в България има и други подвидове. Такива са А. maculipennis messeae, А. maculipennis atroparvus.
Когато известни индивиди на даден вид се отличават по един или няколко незначителни белега от останалите индивиди на вида и се срещат заедно с тях, се приемат за форми, например Entamoeba histolytica forma minima.
Латински имена имат и всички по-висши систематични категории, като семействата, разредите, класовете и типовете.
Научно наименование на видовете
Линей въвежда и двойното наименование на видовете, където първата дума е името на рода, а втората е т.н. характерен епитет, който определя вида. Такива имена за назоваване на видовете са общоприети в научната сфера. Те се пишат на латински (поне що се отнася до азбуката и граматиката – някои наименования произлизат от други езици) – родът е с главна буква, а епитетът – с малка, като обикновено се поставят в курсив.
Пример за човека:
Ако един вид е подразделен, често се използват тройни имена, например Testudo hermanni boettgeri (най-често срещаната в България шипоопашата костенурка). В ботаниката, където има редица рангове под вид, е нужно и прибавянето на ранг (обикновено съкратен), например Astrophytum myriostigma subvar. glabrum.
От друга страна, ако контекстът позволява (например докато се говори за даден род или семейство), родът може да се съкращава. Например, ако се говори за костенурки, шипобедрената костенурка (Testudo ibera) може да се назове като T. ibera.
В редица източници към имената на видовете е прибавен и откривателят на вида, заедно с годината на откриване (научната публикация), например Testudo graeca Linnaeus, 1758 или Testudo ibera Pallas, 1814.
Групови наставки
На таксоните с ранг, по-висок от род (genus), често се дават латински имена, произлизащи от т.нар. типичен род. Наставките, които се ползват при образуването на имената, зависят от царството и понякога от по-нисши таксони:
Класификация
За по-детайлна класификация вижте:
├─o Царство Вируси (Virus) → Класификация на вирусите
├─o Империя Прокариоти (Prokaryota)
│ ├─o Царство Археа (Archaea) → Класификация на археите
│ └─o Царство Бактерии (Bacteria) → Класификация на бактериите
└─o Империя Еукариоти (Eukaryota)
├─o Царство Протисти (Protista) → Класификация на протистите
├─o Царство Гъби (Fungi) → Класификация на гъбите
├─o Царство Растения (Plantae) → Класификация на растенията
└─o Царство Животни (Animalia) → Класификация на животните
├─o Клас Паякообразни (Arachnida)
│ ├─o Разред Паяци (Araneae) → Класификация на паяците
│ └─o Разред Скорпиони (Scorpiones) → Класификация на скорпионите
├─o Клас Насекоми (Insecta) → Класификация на насекомите
├─o Клас Хрущялни риби (Chondrichthyes)
│ └─o Надразред Акулообразни (Selachimorpha) → Класификация на акулите
├─o Надклас Костни риби (Osteichthyes) → Класификация на костните риби
└─o Надклас Четирикраки (Tetrapoda)
├─o Клас Земноводни (Amphibia) → Класификация на земноводните
└─o Серия Амниота (Amniota)
├─o Клас Влечуги (Reptilia) → Класификация на влечугите
│ ├─o Надразред Динозаври (Dinosauria) → Класификация на динозаврите
│ └─o Надразред Лепидозаври (Lepidosauria)
│ └─o Подразред Змии (Serpentes) → Класификация на змиите
├─o Клас Птици (Aves) → Класификация на птиците
│ └─o Разред Кокошоподобни (Galliformes) → Класификация на кокошоподобните
└─o Клас Бозайници (Mammalia) → Класификация на бозайниците
├─o Разред Китоподобни (Cetacea) → Класификация на китоподобните
├─o Разред Хищници (Carnivora) → Класификация на хищниците
└─o Разред Примати (Primates) → Класификация на приматите
Източници
Вижте също
Филогения
Таксономия
:Категория:Жив свят
Външни препратки
Д. Бечев, Основни принципи на биологическата систематика PDF
Уеб проект „Дърво на живота“
Портал „Разнообразие при животните“
ФилоКод
Таксономия Omne vivum
Таксономия на живите същества (Palomar)
Таксономия, американски Национален център за биотехнологична информация
Международен кодекс на зоологическата номенклатура
Международен кодекс на ботаническата номенклатура
Класификация на природния свят
Клонове на биологията
|
{'title': 'Костенурки', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D1%83%D1%80%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Chelonia, едно от латинските имена на разред Костенурки, сочи насам. За рода Chelonia вижте Зелена морска костенурка.
Костенурките (Testudines) са едни от най-старите животни на планетата, съществува
|
щи още от ерата на динозаврите (преди 200 милиона години). Те са влечуги от разред Testudines (Костенурки), наричан също Chelonia и имат характерна коруба (черупка).
Това са най-примитивните сред всички съществуващи влечуги, стоящи близо до общия предшественик. Разпространени са навсякъде с изключение на Антарктика. Има изцяло сухоземни видове (сухоземни костенурки), обитаващи дори пустинни области, както и водни представители, срещащи се в солени (морски костенурки) или сладки води (сладководни костенурки). Размерите варират от 11,5 cm до 180 cm, съответно с тегло от няколко десетки грама до 590 kg.
Анатомия и морфология
Xарактерната им черта е наличието на черупка (панцер), състоящ се от две части – горна (карапакс) и долна (пластрон), съединени странично чрез мост.
Типичният карапакс се състои от около 50 кости и е покрит с приблизително същия брой рогови щитчета. Пластронът е относително монолитен, с по-малък брой кости и рогови щитчета.
Костенурките са пойкилотермни животни, т.е. притежават непостоянна телесна температура, зависеща от околната среда. Само един вид – кожестата костенурка (Dermochelys coriacea) е способна да поддържа по-висока телесна температура от тази на околното пространство, по неизвестен механизъм. За да набавят необходимата топлина за активизирането на метаболитните си процеси, всички останали видове костенурки трябва да получават допълнително енергия отвън – например от слънчевите лъчи или от топли водни течения. Това е причината тази група животни да не се открива в условия на силно студен климат. При условия на захлаждане изпадат в хибернация – т.е. минимализиране на всички жизнени процеси, при което не приемат храна и ограничават движението си. При следващо затопляне отново възобновяват своята активност.
Всички представители дишат чрез бял дроб, сравнително добре развит. Наличието на черупка затруднява самия акт на вдишване и не позволява на гръдния кош да се разширява. Поради тази причина костенурките притежават специални мускули, които активно напомпват въздух в белите дробове. Въпреки че морските и сладководните костенурки живеят във водата и са в състояние да задържат въздух значително време, те трябва да излизат на повърхността, за да си поемат въздух.
Размножават се чрез яйца, които женската снася в предварително изкопана дупка на сушата. Самото яйце, както при всички влечуги е от амниотичен тип. Названието се дължи на наличието на амнион (amnion) – вътрешна ципа, която обвива развиващия се зародиш и формира пространство запълнено с течност (амниотична течност). Това е еволюционен напредък спрямо яйцата на земноводни. Амнионът предпазва зародиша от околната суша, като му осигурява водна среда. Зародишът има още предпазни обвивки – под самата черупка на яйцето е разположена друга предпазна мембрана – хорион (chorion). Непосредствено под нея при развитието на зародиша се формира ново пространство, заградено от трета мембрана – алантоис (allantois). Алантоисът е натоварен предимно с газова обмяна и складиране на отпадни метаболитни продукти от зародишното развитие (пикочният мехур при възрастните произлиза от алантоиса). По-късно в развитието на яйцето алантоисът и хорионът се сливат в обща защитна мембрана (хориоалантоис), която се натоварва с дихателни функции, а отпадните продукти се натрупват в пространството, което загражда. Самият зародиш се изхранва от резервните хранителни вещества в яйцето – от т.нар. жълтъчен сак. Отвън се формира кожеста черупка на яйцето.
Развитието на яйцето трае от 45 до 90 дни. Когато малките са вече напълно оформени, те пробиват черупката с т.нар. зародишев зъб (caruncula), разположен отпред на горната челюст. Излизат от гнездото в пясъка и започват самостоятелен живот. Полът на костенурките се формира до голяма степен от факторите на средата – най-вече от околната температура по време на инкубацията.
Хранителните навици са различни при отделните представители, като съществуват изцяло растителноядни, хищници и всеядни.
разред Testudines – Костенурки
подразред Paracryptodira (изчезнал) †
подразред Cryptodira – Скритошийни костенурки
семейство Chelydridae – Кайманови костенурки
семейство Meiolaniidae (изчезнал) †
надсемейство Chelonioidea – Соленоводни костенурки
семейство Protostegidae (изчезнал) †
семейство Thalassemyidae (изчезнал) †
семейство Toxochelyidae (изчезнал) †
семейство Cheloniidae – Морски костенурки
семейство Dermochelyidae – Кожести костенурки
надсемейство Kinosternoidea
семейство Dermatemydidae – Речни костенурки
семейство Kinosternidae – Тинести костенурки
семейство Platysternidae – Голямоглави костенурки
надсемейство Testudinoidea
семейство Haichemydidae (изчезнал) †
семейство Sinochelyidae (изчезнал) †
семейство Lindholmemydidae (изчезнал) †
семейство Emydidae – Блатни костенурки
семейство Geoemydidae – Азиатски речни костенурки
семейство Testudinidae – Сухоземни костенурки
надсемейство Trionychoidea
семейство Adocidae (изчезнал) †
семейство Carettochelyidae – Двуноктести костенурки
семейство Trionychidae – Мекочерупчести костенурки
подразред Pleurodira – Страничношийни костенурки
семейство Proterochersidae (изчезнал) †
семейство Chelidae – Змиеврати костенурки
семейство Araripemydidae (изчезнал) †
надсемейство Pelomedusoidea
семейство Pelomedusidae – Пеломедузови костенурки
семейство Bothremydidae (изчезнал) †
семейство Podocnemididae – Мадагаскарски и Американски Страничношийни костенурки
Костенурките в религиите, традициите и фолклора
Костенурката е най-древният символ на Земята.
Костенурката е символ на успех, здраве, дълголетие, постоянство, търпение и мъдрост.
Костенурката е символ на космическия ред.
Костенурката е талисман на кариерата – символ на небесната подкрепа и защита.
Според древен мит, присъстващ в хиндуиската, китайската и индианската митология, плоската Земя се държи от три (или четири) слона, стъпили върху огромна костенурка.
Америка – костенурката се свързва със силата на женската енергия.
Африка – костенурката е символ на женската плодовитост.
Индия – костенурката олицетворява Създателя и притежателя на Земята.
Китай – смятат, че костенурката носи света на гърба си. Тя е символ на плодородието, издръжливостта, жизнеността и на голямо търпение. Китайците вярват, че могат да предсказват бъдещето по плочките на черупката на костенурката.
Полинезия – костенурката е символ на плодородие и на дълъг живот.
Япония – костенурка е символ на дълголетие и добро благосъстояние. Смята се, че да видиш костенурка носи 10 000 години щастие.
Далечен Изток – горната част на черупката на костенурката е символ на небето, а долната – на Земята. Почитат я като пазител на небесните врати.
Западна Европа – костенурките са символ на злите сили, които се появявали по време на война.
Индианците – костенурката е символ на връзката между племето и неговите предци.
Ацтеки – костенурките са символ на малодушие и горделивост.
Митология – костенурка е била емблема на Афродита в древногръцката и Венера в древноримската митология
Световен ден за защита на морските костенурки – отбелязва се на 23 май от 2000 г.
„Костенурка и заек“ е класическа басня от Езоп, където бавната костенурка надминала нехайния заек.
Източници
Външни препратки
Документален филм „Ново начало за сухоземните костенурки“
|
{'title': 'Салицилова киселина', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%BA%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Салициловата киселина е представител на ароматните монохидроксикарбоксилни киселини. Според номенклатурата на IUPAC, тя е 2-хидроксибензоена.
История
Салициловата киселина е изолирана за пръв път от
|
кората на бяла върба (Salix alba), откъдето произлиза тривиалното ѝ наименование. От нея северноамериканските индианци са правели лекарства срещу главоболие.
Състав и строеж
В салициловата киселина – C6H4(OH)COOH – карбоксилната и хидроксилната групи са директно свързани с бензеновото ядро.
Салициловата киселина е сравнително силна. Една от причините е значителната стабилизация на салицилатния йон чрез образуването на вътрешномолекулна водородна връзка между отрицателно заредения O-атом на карбоксилатния йон с фенолната OH-група. Вътрешномолекулната водородна връзка е много здрава, понеже е в цикъл.
Изомерия
Салициловата киселина има три позиционни изомера: орто-, мета- и пара.
Физични свойства
Салициловата киселина е безцветно кристално вещество със сладък вкус. Тя се разтваря по-добре в гореща вода, сублимира при слабо нагряване, и декарбоксилира при висока температура.
Химични свойства
Наличието на две функционални групи (-COOH и -OH), бензеново ядро, както и взаимното им влияние, определят химичните свойства на салициловата киселина и нейната висока реакционноспособност.
Киселинните свойства на салициловата киселина се определят както от карбоксилната, така и от хидроксилната група. Тя взаимодейства с метали, основни оксиди и хидроксиди, като реакциите протичат на два етапа (първо с -COOH групата, а после с -OH групата).
Естерификация
Естерификацията с алкохоли протича само с карбоксилната група. Фенолната хидроксилна група се естерифицира с оцетен анхидрид. Солите и естерите на салициловата киселина се наричат салицилати и намират широко приложение.
При естерификация на салицилова киселина с оцетна киселина се получава ацетилсалицилова киселина (аспирин).
Получаване
Един от важните промишлени методи за получаване на салицилова киселина е методът на Колбе – взаимодействие между сух натриев фенолат и CO2 под налягане (P) и при температура 120°-140 °C. Полученият натриев салицилат се обработва със солна киселина, при което се отделя натриев хлорид и се получава салицилова киселина.
Физиологично действие и приложение
Салициловата киселина има антисептични и бактерицидни свойства, предотвратява протичането на гнилостни процеси и затова се използва като консервант в хранителната промишленост и в домакинството. Нейните производни – естери, соли и други, намират широко приложение в медицината. Особено голямо е приложението на ацетилсалициловата киселина (известна още като аспирин) и фенилсалицилата (лекарството салол).
Бележки
Вижте също
бензоена киселина
химия
Антисептици
Салицилови киселини
Монохидроксибензоени киселини
Едноосновни киселини
|
{'title': 'Бензоена киселина', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%D0%BD%D0%B7%D0%BE%D0%B5%D0%BD%D0%B0%20%D0%BA%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бензоената киселина е ароматна карбоксилна киселина. Солите ѝ се наричат бензоати. При нагряване сублимира. Слабо се разтваря във вода. Разтваря се в етанол, етер и други органични разтворители. Парит
|
е ѝ имат остра миризма и дразнят дихателните пътища. Бензоената киселина е по-силна от алкановите киселини с изключение на мравчената. Причината за това е влиянието на бензеновото ядро, което допълнително стабилизира карбоксилния йон и води до по-лесно отцепване на водороден катион. Участва в заместителни реакции – халогениране, нитриране и сулфониране. Карбоксилната група оказва влияние върху ароматното ядро. Под нейно влияние заместителните реакции протичат на мета позиция и то по-трудно в сравнение с бензена. При декарбоксилиране се получава бензен.
Има антисептично действие и се използва в хранително-вкусовата промишленост като консервант, най-вече в алкохолните напитки. Най-широко приложение има нейната сол – натриев бензоат. Използва се и за синтез на фунгициди, лекарства, багрила и др. Смята се за една от най-вредните добавки сред разрешените консерванти.
Бензоени киселини
Едноосновни киселини
|
{'title': 'Есперанто', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Еспера̀нто () е най-разпространеният изкуствен международен спомагателен език. Първоначалното име на езика е Internacia Lingvo („Международен език“), а днешното му наименование идва от Doktoro Esperan
|
to – псевдонимът, под който полският филолог Людвик Заменхоф публикува „Първа книга“ („Unua Libro“), първото описание на новия език, издадено през 1887 година.
Намерението на Заменхоф е да създаде лесен за научаване и политически неутрален език, който да служи като помощно средство в международното общуване, насърчавайки мира и разбирателството между народите. Първият международен есперантистки конгрес се провежда във френския град Булон сюр Мер през 1905 година. Той е последван от ежегодни международни конференции и срещи в различни части на света.
В България есперанто се разпространява почти веднага след излизането на „Първа книга“. Още в края на 19 век се появяват първите есперантски дружества, а през 1907 година в Търново е основан Българският есперантски съюз. Негов официален орган е списание „Български есперантист“, което излиза от 1919 година.
По различни оценки в наши дни броят на говорещите есперанто е между 30 хиляди и 2 милиона души, като за около 1000 души езикът е роден. Макар че езикът няма официален статут в никоя страна, през 1921 година той е препоръчан от Френската академия на науките, а през 1954 година с Резолюцията от Монтевидео получава признание от ЮНЕСКО, която установява официални отношения със Световната есперантска асоциация. Есперанто има съществено представяне в над сто страни, като използването му е най-разпространено в Европа, Източна Азия и Южна Америка.
История
Създаване на езика
Езикът есперанто е създаден в края на 70-те и началото на 80-те години на 19 век от Людвик Заменхоф, офталмолог и любител филолог от еврейски произход, жител на град Бялисток, днес в Полша, а по това време част от Руската империя. Стремежът му е да намали напрежението между хората от различни култури, създавайки неутрално средство за общуване между тях. Според думите му той е мотивиран за това от положението в Бялисток:
Мястото, където съм роден и където прекарах детството си, даде насоката на всички мои по-късни усилия. В Бялисток жителите бяха разделени на четири отделни групи: руснаци, поляци, немци и евреи. Всяка от тях говореше на свой собствен език и гледаше на всички останали като на врагове. В такъв град една чувствителна личност усеща по-остро от другаде нещастията, причинени от езиковото разделение, и вижда на всяка крачка, че разликата в езиците е първата или поне най-важната основа за разделението на човешкото семейство на групи от врагове. Аз бях отгледан като идеалист – бях учен, че всички хора са братя, а вън на улицата – на всяка крачка, че не съществуват хора, а само руснаци, поляци, немци, евреи и така нататък. Това непрекъснато измъчваше детския ми разум, въпреки че мнозина биха се смели на подобна „мъка за света“ у едно дете. Тъй като по това време смятах „големите“ за всесилни, аз често си казвах, че когато порасна, със сигурност ще унищожа това зло.
След десетина години работа, през които Заменхоф превежда книги на есперанто и пише оригинална проза и стихове, през юли 1887 година той публикува във Варшава „Първа книга“ („Unua Libro“) – първата печатна граматика на новия език, който той първоначално нарича просто „международен език“ (Internacia Lingvo). Начинанието му предизвиква интерес – първоначално главно в Руската империя и Централна Европа, а по-късно – и в Западна Европа, Америка, Китай и Япония. Първоначално изучаващите есперанто общуват главно чрез лична кореспонденция и периодични издания, но през 1905 година е проведен първият световен есперантистки конгрес в Булон сюр Мер, Франция. Оттогава подобни световни конференции се провеждат ежегодно – с изключение на годините на двете световни войни. От средата на 20 век те са посещавани от средно 2 хиляди души, като максималният брой достига 6 хиляди.
Първи опити за официално използване
В началото на 20 век се обсъжда възможността за въвеждането на есперанто като официален език в малкото германско-белгийско съвместно владение Неутрален Мореснет. Населението на тази територия е многоетническо, а относително голям брой хора говорят есперанто. Този проект е изоставен със започването на Първата световна война, когато Германия окупира, а след това и анексира Мореснет.
След края на Първата световна война има предложения новосъздаденото Общество на народите да приеме есперанто за свой работен език. Те се съдържат и в доклад на Нитобе Инадзо – официален делегат на организацията на 13-ия Световен есперантистки конгрес в Прага. Предложението е прието благосклонно от повечето представители, но среща съпротивата на Франция, опасяваща се от изместването на френския език от положението му на основен език в международните отношения. Въпреки това малко по-късно Обществото на народите препоръчва на държавите членки да включат есперанто в своите образователни програми. По тази причина мнозина определят 20-те години на 20 век като зенита на есперантисткото движение.
Отношение на тоталитарните режими
Като потенциално средство за подобряване на международното разбирателство есперанто предизвиква подозренията на повечето тоталитарни режими, като особено крайни са реакциите в Германия при Адолф Хитлер, Испания при Франсиско Франко и Съветския съюз при Йосиф Сталин.
В Германия допълнителен мотив за преследването на есперанто става еврейският произход на Людвик Заменхоф. В своята книга „Моята борба“ Адолф Хитлер изрично сочи есперанто като пример за едно от средствата на световната еврейска конспирация за постигане на световно господство. Много есперантисти са убити, като специално внимание е обърнато на ликвидирането на семейството на Заменхоф.
През първите години на комунистическото управление в Русия есперанто получава известна подкрепа от властите и есперантистката организация получава официално признание. През 1937 година обаче тази политика претърпява обрат и десетки есперантисти са убити или изпратени в изгнание. Използването на есперанто в Съветския съюз остава практически забранено до 1956 година.
В Испания есперанто е особено популярно сред анархистите и каталонските националисти, които се оказват на губещата страна в Испанската гражданска война. След края на войната и идването на власт на Франсиско Франко използването на езика е преследвано от властите, като тази политика продължава до 50-те години.
В Япония по време на Втората световна война някои ляво ориентирани есперантисти са подложени на преследвания, но ръководството на есперантисткото движение полага усилия да се дистанцира от политическия живот и успява да избегне забраната на езика от властите.
Лингвистични характеристики
Класификация
Като изкуствен език есперанто не е родословно свързан с никой етнически език. Понякога той е определян като „език, лексикално предимно романски, морфологично силно аглутинативен и до известна степен с аналитичен характер“. Фонологията, граматиката, лексиката и семантиката на есперанто се основават на говорените в Европа индоевропейски езици. Фонемите са по същество славянски, както и основната семантика, докато речникът е производен главно на този на романските езици, в по-малка степен на германските езици със съвсем ограничен принос на славянските езици и гръцкия език. Прагматиката и други характеристики на езика, които не са дефинирани в първоначалния документ на Заменхоф, са повлияни от родните езици на първите говорещи езика, главно руски, полски, немски и френски.
В типологично отношение есперанто се характеризира с наличието на предлози и със свободен словоред, който обикновено е подлог-сказуемо-допълнение. Прилагателните могат да се поставят свободно преди или след модифицираните съществителни, като поставянето им преди съществителното е по-често срещано. Нови думи се образуват често чрез използване на представки и наставки.
Фонология
Фонологията на есперанто се основава на тази на славянските езици и включва 22 съгласни, 5 гласни и 2 полугласни звука, които се съчетават с гласните, образувайки 6 дифтонга. Не се използват тонове за разграничаване на смисъла, а ударението пада върху предпоследната гласна – с изключение на случаите на елизия на крайно -o, използвана главно в поезията, когато ударението пада върху последната сричка, както и на някои заемки.
Съгласни звукове
Двадесет и двата съгласни звука в есперанто са:
Звукът понякога се произнася и като , а – като или , в зависимост от родния език на говорещия. Обичайно, макар и спорно, е произнасянето на съчетанията nk като и kz като .
Често е групирането на няколко съгласни – до 3 в началото на думата (например, stranga, „странен“) и до 4 в средата (например, instrui, „обучавам“). Крайните групи съгласни не са обичайни, освен в случаите на чужди имена, поетична елизия на крайното -o и няколко основни думи, като cent („сто“) и post („след“).
Гласни звукове
В есперанто има 5 основни гласни:
Двата полугласни звука и служат за образуване на 6 падащи дифтонга: aj, ej, oj, uj, aŭ и eŭ.
Тъй като гласните звукове в есперанто са само 5, за допустимо се приема широко вариране в тяхното произношение. Например e може да се произнася в целия диапазон от до . Начинът на произнасяне обикновено зависи от родния език на говорещия.
При произнасянето на някои думи, най-често с две съседни гласни, се допуска появата на глотална пауза (например, heroo („герой“) може да се произнася или ), а praavo („прадядо“) – или ).
Граматика
Думите на есперанто се получават чрез съчетаване на представки, корени и наставки. Този процес е правилен, така че хората могат да измислят нови думи, докато говорят, и да бъдат разбрани.
Различните части на речта се отбелязват със собствени наставки: всички съществителни завършват на -о, всички прилагателни – на -а, всички наречия, образувани от корени – на -е, и всички глаголи в инфинитив – на -i.
Съществителните в множествено число, които са подлози, завършват на -oj (произнася се като „ой“). Съществителните в единствено число, които са преки допълнения, завършват на -on, a тези в множествено – на -ojn. -o показва, че думата е съществително, -j показва, че е в множествено число, а -n показва, че е пряко допълнение. Прилагателните се съгласуват със съществителните, за които се отнасят; техните окончания са: -aj за множествено число, -an за единствено число и пряко допълнение, и множествено число и пряко допълнение -ajn.
Наставката -n освен да показва прякото допълнение, има още няколко приложения, като показването на движение.
Шестте наставки, които могат да приемат глаголите, представляват трите глаголни времена и трите наклонения. Те са: -as (за сегашно време), -os (за бъдеще време), -is (за минало време), -i (за безлично наклонение, (инфинитив), -us (за условно наклонение) и -u (за повелително наклонение). Глаголите не отразяват вършител или число. Примерно kanti означа „пея“ (в инфинитив), mi kantas – „аз пея“, vi kantas – „ти пееш“, ili kantas – „те пеят“.
Словоредът е сравнително свободен. Прилагателните могат да стоят и преди, и след съществителните; глаголите и допълненията могат да се появяват във всякакъв ред. Въпреки това определителният член la, показателни местоимения като tiu ('този/онзи') и предлози като al ('към') трябва винаги да стоят преди съществителните, за които се отнасят. Подобно отрицанието ne ('не') и съюзи като kaj ('и') трябва да са преди изречението, което въвеждат. В тъждествени фрази словоредът е важен, както и в българския: „хората са животни“ е различно от „животните са хора“.
Речник
Основният речник на есперанто се определя от Lingvo internacia, публикувано от Заменхоф през 1887. В книгата са описани 900 корена; те могат да бъдат разширени до десетки хиляди думи, използвайки представки, наставки и съчетаване на корени. През 1894 г. Заменхоф публикува първия речник на есперанто, Universala vortaro, в който има по-богат списък от корени. Правилата на езика позволяват на говорещите го да използват нови корени, когато има нужда от това. Все пак се препоръчва те да използват най-международните форми и после да извеждат сродните значения от тях.
Оттогава много думи за били заети – най-вече (но не само) от западноевропейски езици. Не всички предложени заемки са станали широко използвани, но много са – най-вече технически и научни термини. Неща от всекидневието, от друга страна, по-често се извеждат от вече съществуващи корени: komputilo ('компютър') например се получава от глагола komputi ('изчислявам') и наставката -ilo ('средство, уред, инструмент'). Думите придобиват и нови значения, подобно на значенията им в други езици. Примерно думата muso ('мишка') е придобила значението и на компютърна мишка, заради употребата си в английския. Говорещите есперанто често спорят дали конкретна заемка е оправдана, или може значението да бъде изведено от вече съществуващи корени.
Някои сложни думи в есперанто не са напълно интуитивни; примерно eldoni (буквално 'из-давам') означава „издавам“ – подобно на начина, по който се образува думата в немски или български, но това може да затрудни хора, в чиито езици думата не се образува така. Освен това в есперанто има думи с особената наставка -um, която няма определно значение; думи, използващи наставката, трябва да се учат самостоятелно – примерно dekstren ('надясно') и dekstrumen ('(в/по посока на) по часовниковата стрелка').
В есперанто няма идиоми и жаргонни думи, тъй като тези форми на речта биха затруднили международното общуване, което е против целта на есперанто.
Изрази
Тук са посочени полезни думи и изречения на есперанто, заедно с транскрипция на Международната фонетична азбука:
Култура
Есперантистите имат достъп до международна култура, включваща много оригинален материал, както и преведен. Има над 25 000 книги на есперанто – както оригинални, така и преводи. Има и много редовно излизащи списания и вестници. Есперантоговорещите могат да използват езика за безплатно отсядане при други есперантисти в 92 страни, използвайки Pasporta Servo, или да завържат приятелства в чужбина.
Всяка година между 1500 и 4000 есперантисти се срещат за Световния есперантистки конгрес (Universala Kongreso de Esperanto).
В исторически план много есперантистка музика, като Kaj Tiel Plu, е била в различни фолклорни традиции. Има и много класическа и полукласическа хорова музика – както оригинална, така и преведена, и голяма колекция от оркестрална музика, включваща текстове на есперанто. Дейвид Гейнс е използвал стихотворения на есперанто, както и откъс от реч на д-р Заменхоф за своята „Първа симфония“ за мецосопран и оркестър (1994 – 1998). Написал е оригинален текст на есперанто за своята Povas plori mi ne plu („Не мога да плача повече“) за неакомпаниран хор.
Има и споделени традиции, като Деня на Заменхоф.
Противниците на есперанто често го критикуват, че „няма култура“. Пропонентите обаче, като проф. Хъмфри Тонкин от Университета в Хартфорд, отбелязва, че есперанто е „по замисъл културно неутрален, тъй като е предвиден за посредник между култури, а не да бъде носител на някоя национална култура“. Починалият шотландски писател Уилям Олд е писал обстойно по този въпрос, твърдейки, че есперанто е „израз на общата човешка култура, необременена от националните граници. Затова може да се разглежда като отделна култура“.
Други
Обекти, именувани в чест на езика есперанто:
Остров Есперанто – български дунавски остров, разположен от 668,8 до 672,4 км по течението на реката в Област Враца, община Оряхово
Остров Есперанто край о. Ливингстън, Южни Шетландски острови
Бележки
Източници
Външни препратки
Уикипедия на есперанто
Есперанто–български джобен речник (Български есперантски съюз, 2002), Internet Archive
|
{'title': 'Заговезни', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Заговезни са църковни празници, празнувани в деня преди началото на период на пости. Има няколко такива дни в годината:
Месни заговезни и Сирни заговезни — преди започване и в началото на Великите по
|
сти;
Петрови заговезни — преди започване на Петровите пости;
Богородични заговезни — преди започване на Богородичните пости;
Коледни заговезни — преди започване на Коледните пости.
Християнски празници
|
{'title': 'Шарл дьо Монтескьо', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A8%D0%B0%D1%80%D0%BB%20%D0%B4%D1%8C%D0%BE%20%D0%9C%D0%BE%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%81%D0%BA%D1%8C%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Шарл Луи де Секонда, барон дьо Ла Бред и дьо Монтескьо () е френски висш аристократ, писател, юрист, социолог.
Макар и успял романист, Монтескьо е известен преди всичко като историк–философ и държаве
|
н мислител. Той е и един от основоположниците на френското Просвещение, характеризиращо се с вярата в разума, доверието в науката и в рационализма. За разлика от Томас Хобс и Джон Лок, Монтескьо се изявява като силен прагматик и англофил. Той е основоположник на теорията за разделение на властите, залегнала в много конституции по света. Известен негов принос е и налагането на понятието деспотизъм в политическия речник. Неговият анонимно публикуван труд За духа на законите от 1748 г. е приет добре във Великобритания и американските колонии и оказва голямо влияние върху бащите основатели на САЩ при написването на американската конституция.
Биография
Роден е на 18 януари 1689 година в Шато дьо ла Бред, Франция. На седемгодишна възраст губи майка си. От 1700 до 1705 е ученик в Католическия научен институт, недалеч от Париж. Завършва право и от 1716 в продължение на десет години е председател на парламента в Бордо. В период от три години изучава политическото и социално устройство на много европейски страни. Живее две години в Англия и изучава конституционната монархия; присъства на заседания на двете камари на парламента.
След като на 26 години завършва Католическия колеж в Жули се жени за Жана де Лартиг, протестантка, която му носи значителна зестра. Следващата година той наследява богатство след смъртта на чичо си, както и титлата барон де Монтескьо и поста Président à mortier в парламента в Бордо. В края на XVII и началото на XVIII век в Европа настъпват значителни политически промени: Англия е провъзгласена за конституционна монархия след Славната революция (1688 – 89) и след обединение с Шотландия в съюза от 1707 г. формира кралство Великобритания. През 1715 г. умира управляващият дълго време френски крал Луи XIV и 5-годишният Луи XV наследява престола. Тези национални промени имат огромно влияние върху Монтескьо. По-късно той се връща многократно към тях в своите творби.
Скоро след това той постига литературен успех с публикуването на своите „Персийски писма“ (роман, 1721), сатира, базирана на въображаема кореспонденция на персийски посетител в Париж, посочваща абсурдността на съвременното общество. Следващата му творба е „Разсъждения върху причините за величието и упадъка на римляните“ (1734), считана от някои учени за преход между „Персийски писма“ и най-добрата му работа. „За духа на законите“ е публикувана анонимно през 1748 г. и бързо извоюва голямо влияние. Във Франция не се приема добре нито от поддръжниците, нито от опонентите на режима. Римокатолическата църква през 1751 забранява „За духа на законите“, наред с други творби на Монтескьо, и я включва в Индекса на забранените книги. Тя получава голямо одобрение в останалата част на Европа, особено в Британия.
Освен писането на други творби за обществото и политиката, Монтескьо пътува из Европа в продължение на няколко години, посещавайки включително Австрия и Унгария, прекарвайки година в Италия и 18 месеца в Англия, преди да се установи във Франция.
Зрението му се влошава и ослепява напълно, преди да почине от силна треска на 10 февруари 1755 година на 66-годишна възраст. Погребан е в Париж.
Възгледи и убеждения
Доналд Луц намира Монтескьо за най-често цитирания източник по отношение на управлението и политиката в колониална предреволюционна Британска Америка. Проследявайки отцепването на тринадесетте колонии, дейността на Монтескьо оказва огромно влияние на много бащи основатели на САЩ, най-вече на Джеймс Мадисън от Вирджиния, бащата на конституцията. Философията на Монтескьо, че „правителството трябва да се основава на това, че никой не трябва да се страхува от другия“, напомня на Мадисън, че свободната и стабилна основа на новото национално управление се нуждае от ясно обосновано и балансирано разделение на силите.
Монтескьо счита, че има два вида закони:
закони на природата
закони на разума
За запазването на гражданските свободи препоръчва разделянето на властта на законодателна, изпълнителна и съдебна, което влиза в практиката по време на Френската революция. Също така Монтескьо се противопоставя на монархията, на нетолерантността и нетърпимостта, както и на войната.
Политически възгледи
Монтескьо се нарежда сред предшествениците на антропологията, в това число Херодот и Тацит. Той е един от първите, които разширяват сравнителните методи на класификацията до политическите форми на човешкото общество. Френският политически антрополог Джордж Бландер смята, че Монтескьо е „инициаторът на научното начало, което в това време играе ролята на културна и социална антропология“. Според социалния антрополог Д. Ф. Покок, „За духа на законите“ от Монтескьо е „първият логичен опит да се наблюдава многообразието на човешкото общество, да се класифицира и сравни, както и да се изучат вътрешните функции на институциите в рамките на обществото“. Политическата антропология на Монтескьо поставя началото на неговите теории за държавно управление.
Най-влиятелната творба на Монтескьо разделя френското общество на три класи (или trias politica, термин, който той създава): монархия, аристокрация и народ. Според съществуващата съсловна структура на тогавашната френска монархия (вж. Стар ред) управлението принадлежи на монарха, подпомаган от духовенството, аристокрацията и обикновените хора, представяни от Генералните щати, свиквани периодично. Монтескьо вижда два вида ръководни сили по това време: суверена и публичната администрация и предлага радикално новата идея за разделение на властите на изпълнителна власт, законодателна власт и съдебна власт. Те трябва да са отделно една от друга и зависими една от друга, така че влиянието на всяка една от тези власти да не надвишава това на останалите две, както поотделно, така и заедно. Това заличава и последната следа от феодална структура.
Според Монтескьо са възможни три форми на държавно управление, всяка от които се подкрепя от различен „принцип“:
монархия (свободно управление, ръководено от наследствен монарх, т.е. крал, кралица, император), което разчита на принципа на честта;
република (свободно управление, ръководено от избрани лидери), което разчита на принципа на добродетелта;
деспотизъм (поробващо управление, ръководено от диктатор), което разчита на принципа на страха.
Свободните правителства са зависими от крехките конституционни разпоредби. Монтескьо посвещава четири глави от „За духа на законите“ на дискусия на управлението в Англия, от което има лични впечатления: съвременно свободно управление, в което свободата се подкрепя от баланса на властите. Монтескьо е притеснен, че във Франция средните сили (т.е. аристокрацията), които умерено поддържат монарха, са подкопани. Тези идеи за контрол на властите често са използвани от Максимилиан Робеспиер по време на Френската революция.
Монтескьо е доста напредничав за своето време и пропагандира отмяна на робството. Като част от това той представя сатиричен хипотетичен списък с аргументи „за“ робството. Подобно на много представители от своето поколение обаче, Монтескьо има доста идеи, които днес могат да се считат за противоречиви. Той твърдо подкрепя идеята за наследствената аристокрация и ценноста на първородството, а въпреки че идеята, че жената може да е глава на правителство, получава одобрението му, в същото време смята, че тя не е ефективна като глава на семейството.
Творчество
„Персийски писма"
„Персийски писма“ е епистоларен роман, който се състои от писма, пращани между двама измислени персийци, Усбек и Рика, които се отправят към Европа през 1711 и остават там поне до 1720 г., когато романът приключва. Въпреки че Монтескьо не е първият автор, който си е представял как европейската култура би изглеждала на неевропейски пътешественици, той прекрасно онагледява представата си.
Много от писмата са кратки описания на случки или характери. В началото хуморът им произхожда главно от това, че Усбек и Рика тълкуват грешно това, което виждат. Затова например Рика пише, че папата е магьосник, който „може да накара краля да вярва, че трите всъщност са едно“ или че „хлябът, който ядат, всъщност не е хляб, и виното, което пият, всъщност не е вино, и куп други подобни неща“ (Писмо 24). Когато Рика отива на театър, той си прави извода, че представителите на публиката в малките кабини всъщност са актьори, които, стоейки на едно място, забавляват публиката. В по-късните си писма Усбек и Рика вече не си правят такива грешни изводи, въпреки това те не намират действията на европейците за по-малко неразбираеми. Те описват хора, които са така обсебени от суета, че изглеждат безумно, грамотни хора, които до такава степен се заглеждат в малките детайли на един текст, че не виждат какво се случва в света около тях, и учени, които почти замръзват от студ, защото запалването на огън в стаите им ще наруши опитите за абсолютно точно измерване на температурата.
Пръснато из тези описателни писма, се разкрива персийското отражение на това, което виждат пътуващите. Особено Усбек се отдава на такива размишления и споделя доста от възгледите на Монтескьо – контраста между европейските и неевропейските общества, предимствата и недостатъците на различните правителствени системи, естеството на политическите авторитети и подобаващата роля на законите. Той казва, че най-доброто правителство е това, „което постига намеренията си с възможно най-малко неприятности“ и че то „контролира хората по начин, най-подходящ според техните наклонности и желания“ (Писмо 80). Монтескьо пише, че французите са изпълнени с любов към честта да се подчиняват на краля си и одобрително цитира твърдението, че французинът прави „доброволно и с удоволствие това, което султанът може да накара поданиците си да направят само чрез непрекъснато увещаване с награди и наказания“ (Писмо 89). Въпреки че авторът е абсолютно наясно с важността на справедливите закони, той счита законодателните промени като опасна задача, която трябва да се осъществява „само в страх и трепет“ (Писмо 129). Той подкрепя религиозния толеранс и смята, че насилствените промени в религиозните убеждения са не само неразумни, но и нехуманни. Чрез тези си наблюдения Усбек придобива чертите на разсъдлив и просветен наблюдател с дълбока отдаденост към справедливостта.
Една от най-съществените теми на „Персийски писма“ е действителната невъзможност да опознаем себе си, а Усбек е най-добрата илюстрация. Усбек има харем в Персия, в който жените му са държани под стража от неговите роби евнуси. Както жените, така и робите му могат да бъдат бити, малтретирани или убити по негова заповед, дори ако някой чужденец спре погледа си на тях. С други думи Усбек е деспот в дома си. Още от началото на пътуването си той се притеснява за неверността на жените си. Тези притеснения обаче не са защото ги обича, а защото, както той сам пише, „липсата ми на чувства към тях прерасна в тайна ревност, която ме поглъща“ (Писмо 6). С течението на времето в харема му се появяват проблеми – жените на Усбек започват да се карат една с друга, а на евнусите е все по-трудно да установяват ред. В крайна сметка дисциплината се разпада напълно. Главният евнух докладва на Усбек и след това внезапно умира. Неговият заместник обаче не е служител на Усбек, а на жените му. Той твърди, че не получава писмата на господаря си, а след като намира млад мъж в харема, пише: „Станах, разследвах въпроса и установих, че е било видение“ (Писмо 149). Усбек заповядва на друг евнух да възстанови реда, като му казва: „Остави милостта и деликатността… Направи всичко по силите си, за да възстановиш харема ми във вида, в който го оставих; но започни с изкупление – изкорени престъпниците и убий изкушените. Няма нищо, което не можеш да се надяваш да получиш от господаря си за такава невероятна работа“ (Писмо 153). Евнухът се подчинява на дадените заповеди и „чест, мрак и боязън са установени в харема“ (Писмо 156). Най-накрая Роксана, любимата жена на Усбек, и единствената, на която той има доверие, е намерена с друг мъж. Любовникът ѝ е убит, след което самата Роксана се самоубива, като преди това пише язвително писмо на Усбек, което гласи: „Как може да си мислиш, че съм толкова лековерна, че да допуснеш, че аз съм на този свят само за да задоволявам капризите ти? Не. Аз може да съм живяла в робство, но винаги съм била свободна. Променяла съм законите ти според природните закони и съзнанието ми винаги е оставало независимо“ (Писмо 161). С това писмо завършва и романът.
„Персийски писма“ е както най-забавната книга на философ от такъв ранг, така и една от най-мрачните. Тя представя добродетелта и себепознанието като почти недостижими. Почти всички европейци в романа представляват абсурдни образи. Тези, които не са, представят възгледите на Монтескьо. Рика е любезен, добър по природа, но това до голяма степен се дължи на факта, че той няма отговорности, неговата добродетел реално не е била поставена на изпитание. Въпреки привидните си просветеност и човечност, той се оказва чудовище, чиято злоба не му носи щастие, както той сам осъзнава, но това не му пречи да пречи на щастието на останалите. Евнусите му, за които е невъзможно да се надяват на свобода и щастие, се приучват да преиначават заповедите му и да тормозят жените му, а през по-голямата част от времето, въпреки че заявяват любов към него, всъщност плетат интриги. Единственият персонаж в романа, който заслужава уважение, е Роксана, но социалните привички в Персия правят живота ѝ непоносим. Тя е разделена от мъжа, когото обича, и е принудена да живее в робство. Нейното самоубийство е представено като благороден акт, но също така е и обвинение към деспотичните институции, които карат героинята да постъпи така.
„За духа на законите“
Целта на Монтескьо в „За духа на законите“ е да обясни човешките закони и социалните институции. Това може да се окаже непосилна задача – за разлика от физическите закони, които според Монтескьо са създадени и съхранени през годините от Господ, позитивното право и социалните институции са създадени от човешки същества, които са склонни да грешат и които са „предмет… на невежество и грешки, извеждани от хиляди буйни страсти“. Следователно може да се очаква, че човешките закони и институции са не по-понятни от който и да е друг списък на човешките глупости. Очакване, което разделението на законите в различните общества изглежда потвърждава. Въпреки това Монтескьо вярва, че този хаос е доста по-разбираем, отколкото човек би си помислил. По негово мнение, ключът към разбирането на различните закони и социални системи се крие в идеята, че те трябва да бъдат пригодени към множество различни фактори и не могат да бъдат правилно разбрани, ако не са разглеждани в точно тази светлина. По този начин много от законовите и социалните системи, които са ни се стрували като загадка, могат да бъдат осмислени.
Да се разбере защо законите, които имаме, са точно такива, е важно не само само по себе си, но и от гледна точка на практическите цели. Най-същественото е, че подобно познание ще обезкуражи необосновани опити за промяна. Монтескьо не е утопист нито по темперамент, нито по убеждение. Той е на мнение, че е висше благо да живееш под стабилно, недеспотично управление, което позволява на гражданите да бъдат малко или повече свободни. Също добавя, че никой не бива да се меси в работата на такова управление. Ако разгледаме задълбочено собствената си система на управление, ще открием, че много от на пръв поглед дразнещите ѝ черти всъщност имат много смисъл. Следователно промяната във въпросните черти би отслабила системата като цяло. Човек би помисли, че например монархичното управление би било подсилено от отслабването на аристокрацията. Според Монтескьо обаче това предполага вероятността монархизмът да се превърне в деспотизъм – форма на управление, която е нестабилна и мразена от гражданите.
Разбирането на законните би отговорило на въпроса кои аспекти от тях се нуждаят от реформа и как тя би могла да бъда осъществена. Например, според Монтескьо законите на много държави биха могли да бъдат по-либерални и хуманни, и също, че могат да бъдат прилагани по ненасилствен начин. По същата логика религиозните преследвания и робството би следвало да бъдат отменени, а диалогът – подкрепян. Такива реформи биха засилили монархическото управление, след като подкрепят свободите и достойнствата на гражданите.
Форми на управление
Според Монтескьо има три типа правителства: републиканско правителство (може да приеме демократична или аристократична форма), монархия или деспотизъм. За разлика например от Аристотел, Монтескьо не разделя властта според добродетелите на суверена. Разделението между деспотизма и монархията например следва от това дали монархът ръководи по установени закони. Всяка форма на управление си има „принцип“ (установен набор от човешки страсти, които я въвеждат в действие). Всяка форма може да бъде опропастена, ако принципът ѝ бъде подкопан или унищожен.
В демокрацията хората са суверенът. Те могат да бъдат управлявани чрез министри или съветвани от сенат, но самите те (хората) избират как това да стане. Монтескьо я категоризира като любов към законите и към собствената страна. За тази форма избирателното право и гласуването играят решаваща роля. Нуждата да се защитят принципите ѝ обаче предполага доста по-обширни условия. Демокрацията изисква непрекъснато поставяне на общия интерес пред личния, също така ограничава амбицията до единственото желание човек да предоставя повече блага на обществото от съгражданите си. Тази форма на управление трябва да обучи гражданите си да намират своите интереси в интересите на обществото, а трябва да има и цензори, които да опазват нравите му. Тя трябва да търси пестеливост по закон, за да предпази гражданите от желанието да поставят личния над колективния интерес. Територията на демократичната държава трябва да е малка, за да може гражданите ѝ по-лесно да се идентифицират с нея и по-трудно да изплуват сериозни частни интереси.
Демокрациите могат да бъдат изопачени по два начина: т. нар. от Монтескьо „дух на неравенство“ и „дух на екстремно равенство“. Духът на неравенство се надига, когато хората не припознават интересите си в тези на държавата и следователно се опитват от една страна да поставят на по-преден план собствените си приоритети, а от друга – да придобият политическа власт над останалите хора. За дух на екстремно равенство говорим, когато хората вече не се задоволяват с това да са равни като граждани, а искат да бъдат равни във всяко отношение. Във функционираща демокрация хората избират магистрати, които да упражняват властта, като съответно им се подчиняват и ги уважават. Ако магистратите не оправдаят гласуваното им доверие, биват заменени. Когато става въпрос за дух на екстремно равенство обаче, хората нито се подчиняват на магистратите, нито ги уважават. При тези условия правителството рано или късно ще спре да работи, последните останки от добродетели ще изчезнат и демокрацията ще бъде заменена от деспотизъм.
При аристокрацията като форма на управление една част от хората управлява останалата. Принципът на управление е умереността. Тази добродетел кара аристократите да се разграничат и от потискане на хората, и от желание да заемат по-висша позиция един от друг. Следователно законите трябва да предполагат и защитават духа на умереността. За тази цел конкретните закони трябва да отговарят на три изисквания. Първо трябва да попречат на аристокрацията да злоупотребява с хората. Силата ѝ я изкушава и подтиква към такава злоупотреба. За да я избегнат, законите трябва да отхвърлят някои от привилегиите на аристокрацията като например необлагането с данък. На второ място законите трябва да замаскират разликата между аристокрацията и обикновените хора, за да може те да изпитват възможно най-малко липсата си на власт. Третото изискване е законите да се опитат да подсигурят равенство между самата аристокрация. Ако то не е изпълнено, тя ще загуби духа си на умереност и управлението ще бъде провалено.
При монархията един човек управлява по определени и установени закони. Според Монтескьо само по този начин монархът може да управлява по добър начин, защото в противен случай (ако няма определени и установени закони), ще има самовластие. Принципът на монархичното управление е честта. В разрез с добродетелта, нужна на републиканските управления, стремежът тук е към получаване на почит – стремеж, който е вроден. Именно затова образованието в една монархична държава има значително лесна задача – да засили амбициите и самочувствието, да предостави достоен идеал за честта и да създаде нужната учтивост за съвместен живот със себеподобни. Най-съществената задача на законите в монархията е да защити второстепенните институции, които всъщност разделят монархията от деспотизма. Следователно трябва големите съсловия да останат неразделени, да се защитят правата и привилегиите на аристокрацията. Законите също би трябвало да подкрепят разпространението на различията и на възнагражденията за почетно поведение, включително луксовете.
Монархията е изопачена, когато монархът унищожи второстепенните институции, когато реши да управлява деспотично, без да се съобразява с основните закони на страната си или когато намали стойността на почестите, към които гражданите се стремят. Първите два начина премахват разликите между монархизма и деспотизма. Третата представлява връзката между почетното поведение и съответстващите му възнаграждения. Във функциониращата монархия личната амбиция и чувството за чест вървят ръка за ръка. Именно в това се състои и голямата сила и стабилност на монархията – без значение дали гражданите действат подбудени от някаква добродетел, самочувствие, желание да служат на владетеля или прочее, те ще подпомогнат държавата си. Монарх, който управлява своеволно или който поощрява угодничеството вместо истинската чест, опропастява властта си.
В деспотичните страни един-единствен човек ръководи всичко според собствените си воля и каприз. Без закони, които да го направляват, и без да трябва да се отчита пред някого, който не е съгласен с него, деспотът може да прави каквото си поиска, без значение колко е безсмислено или безотговорно. Поданиците му не са много по-различни от роби и той разполага със съдбите им. Принципът на деспотизма е страхът. Образованието е ненужно при тази форма на управление. Ако изобщо го има, то има за задача да унижи ума и да пречупи духа. Понятия като чест и добродетел не бива да се появяват в съзнанието на подчинените на деспота, след като чувството за самостойност най-вероятно би предизвикало смущения. Следователно страхът трябва да потисне добре духа им и да угаси дори последната частица амбиция.
Деспотичните управления се подкопават сами. Поради несигурността на собствеността, търговията не може да се осъществява и следователно държавата остава бедна. Хората трябва да бъдат държани в състояние на страх от наказание, но с времето конвенционалните наказания губят силата си. Най-важното е, че характерът на деспота не му позволява да управлява ефективно. След като всяка воля на този тип владетел се изпълнява безусловно, той няма нужда да преценява, той просто иска. Поради тези причини той никога не е каран да развива форми на интелигентност или решителност. Вместо това той често е мързелив, сладострастен и апатичен и следователно няма интерес да управлява подобаващо поданиците си. В отсъствието му съзаклятията се умножават, особено когато управлението му е крайно неприятно за хората. От значение е и фактът, че народът вече няма много какво да губи. Деспотът трудно може да разчита на армията си, за да потуши бунт, тъй като пълководците му също биха искали да се възползват от ситуацията. Поради тези причини деспотичният владетел не е по-защитен от своите поданици.
Монархическите и републиканските управления включват определени правителствени структури, а гражданите им имат специфични типове мотивация. Когато тези структури се срутят или мотивацията не сработи, управлението се проваля, като резултатът от този провал е преминаването в деспотизъм. Но когато едно деспотично управление се провали, в общия случай се заменя от монархия или република. Създаването на стабилна монархия или република е изключително трудно, най-вече когато хората, които оформят законите на такова правителство, са живели в деспотизъм и са търпели последствията от него. За разлика от деспотизма, при монархията и демокрацията има сили, които да се противопоставят една на друга.
Свобода
Според Монтескьо политическата свобода е спокойствие на ума, произхождащо от идеята, че всеки човек има безопасност. Това не означава, че можем да правим каквото си поискаме – ако имаме свободата да нараняваме другите, те също ще имат свободата да наранят нас и вече няма да имаме увереност в сигурността си. Тя предполага живот в рамките на закон, който да ни закриля от посегателства, като в същото време ни дава възможно най-много свобода. По този начин ще бъдем убедени, че ако се подчиняваме на тези закони, силата на държава няма да бъде насочена срещу нас.
Свобода е да правиш всичко, което законът позволява (или не позволява). Това е негативна дефиниция за свободата, защото не е казано какво е това всичко, с други думи човек е свободен докъдето законът не му пречи (Джон Лок, Томас Хобс), законът регулира свободата.
Ако управлението желае да предостави на гражданите си възможно най-голяма свобода, то трябва да отговаря на определени характеристики. Първо, след като опитът сочи, че човек, който притежава власт, е предразположен към злоупотребата с нея, следва, че всяка власт трябва да е подчинена на друга такава. Това може да бъде постигнато чрез разделението на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Ако различни хора (или групи от хора) упражняват тези власти, всеки човек (група), може да въздейства на останалите при злоупотреба с власт. Но ако повече от една власт е концентрирана в един човек или група от хора, няма нищо, което да го/я спре да действа незаконно. Следователно и хората няма да имат увереност в сигурността си.
Определени положения могат да гарантират взаимното възпиране на властите. Монтескьо не е съгласен с твърдението, че само законодателната власт трябва да има правото да облага с данък, тъй като след това тя може да лиши изпълнителната от финансиране. Също така изпълнителната власт трябва да има право на вето върху решенията на законодателната власт, а тя (законодателната власт) трябва да се състои от две камари, всяка от които да възпира другата от прокарване на недобри закони. Съдебната власт трябва да е независима и от законодателната, и от изпълнителната, и трябва да се ограничава до прилагането на закона по конкретни дела по постоянен и последователен начин, за да може „ужасяващата за човечеството“ съдебна власт да стане невидима.
Свободата също изисква законите да засягат само обществените ред и сигурност, защото такива закони ще ни предпазят от вреди, като в същото време ни дават възможността да правим възможно най-много неща. Така например законите не трябва да касаят обиди към Господ, след като Той не се нуждае от защита. Те не трябва да забраняват това, което няма нужда да бъде забранено: „Всяко наказание, което не е предизвикано от нуждата, е тиранично. Законите не са просто обикновена проява на власт – нещата в собствената им природа не засягат тяхната компетенция.“ Законите трябва да са така съставени, че да улесняват максимално гражданите да се защитават от наказания, като не извършват престъпления. Те не трябва да бъдат неясни, тъй като ако са такива, хората може никога да не бъдат сигурни дали определено действие е престъпление или не. Също така не трябва да забраняват неща, които човек може да направи без да иска, като например бутането по невнимание на статуята на императора или нещо неволно като съмненията в някой от указите му. Ако подобни действия бяха престъпления, човек никога не би се чувствал свободен от преследване, тъй като колкото и усилия да положи да промени резултата от действията си, не може да успее. В заключение законите трябва да улесняват максимално невинен човек да докаже невинността си. Също така те не трябва да засягат мислите и сънищата, тъй като човек може да се опита да докаже, че не е извършил определено действие, но каквото и да прави, не може да докаже, че не е сънувал или мислил за нещо. Не трябва и да се криминализира действие, което е практически недоказуемо, като например вещерството, а законодателите трябва да внимават, когато описват в законите престъпления като содомията, които не се извършват пред свидетели и предоставят огромни възможности за клевета.
Монтескьо набляга на връзката между свободата и законите, което е необичайно сред съвременниците му и впоследствие вдъхновява реформи като тази на Чезаре Бекария.
Климат и географско положение
Монтескьо е на мнение, че климатът и географското положение оказват влияние върху темперамента на гражданите на една държава, въпреки това той не вярва, че тези влияния са непреодолими. Според него законите трябва да ги вземат под внимание и да противостоят на лошите последствия от тях при нужда.
Монтескьо твърди, че студеният климат „свива“ фибрите на телата и предизвиква първичността у хората. И обратното – топлината разширява фибрите и хората стават по-възвишени. Тези чисто физиологични промени влияят върху характера. Хората, които живеят на места с по-студен климат, са силни, самоуверени, смели, искрени и не се поддават на съмнения или коварства. Те са сравнително безчувствени към удоволствията и болката. Монтескьо пише, че „трябва да одереш жив московчанин, за да го накараш да изпита някакви чувства“. Тези, които живеят на места с по-топъл климат, имат по-силни, но по-малотрайни усещания. Те са по-боязливи, по-влюбчиви и по-податливи и на изкушения, свързани с удоволствия и на истинска или илюзорна болка. Също така са по-нерешителни и по-малко способни на продължителни и сигурни действия. Държанието на хората, които живеят в умерен климат, е непостоянно, след като „климатът не е достатъчно интензивен, за да определи характера им“. Тези различия, според Монтескьо, не са наследствени. Ако човек се премести от място с един климат на място с друг, следва, че и характерът му ще се промени според географското положение.
Качеството на почвата в определена държава влияе върху формата ѝ на управление. Монархиите са характерни за места с по-плодородна, а републиките – за местата с неплодородна почва. За тези факти има три причини. Първо живеещите по места с плодородни земи са по-податливи не към ценене на свободата, която едно управление предоставя, а на способността му да ги защитава, докато те си обработват земята. Следователно са готови да приемат монархията като държавно управление, ако тя може да им осигури споменатата сигурност. Монархичното управление често може да я предостави, тъй като времето ѝ за реакция при заплахи е доста по-кратко от това при републиката. На второ място държавите с плодородни земи са по-привлекателни и по-лесно покорими, защото работейки, хората са незащитени. При евентуално предаване на врага духът на свобода не може да бъде върнат, тъй като богатството на държавата представлява нейния „пакт за вярност“. Монтескьо е на мнение, че вероятността монархиите да водят офанзивни военни действия е по-голяма, като следователно е по-голяма и възможността да завземат нови земи. И трето – хората, живеещи на неплодородни земи, трябва да работят усилено, за да оцелеят. Този факт ги прави трезвомислещи, трудолюбиви, приспособими към трудности, храбри и готови за война. Обитателите на плодородни земи, напротив, са спокойни и със силно изразен инстинкт за самосъхранение. Поради тези причини обитаващите неплодородни земи са по-способни да се защитават от евентуални атаки, както и да предпазят свободите си от врагове.
Горепосочените факти дават предимства на страните с неплодородна земя като компенсация за неефективността на растениевъдството. Последствие е и, че вероятността такава държава да бъде нападната (а следователно – и да бъде опустошена) е много по-малка. Земята в тези страни може да бъде дори по-добра, защото „обработването на почвата не зависи от плодородността ѝ, а от свободата в държавата“. Това е и причината най-плодородните райони често да са рядко населени, а неплодородните земи (най-вече държавите на север) да са с по-висока гъстота на населението.
Монтескьо е на мнение, че климатът и географското положение обосновават процъфтяването на деспотизма в Азия. Според него този континент има две основни черти, които го различават от Европа. На първо място Азия практически няма област, която да попада в умерения пояс. Докато планините на Скандинавския полуостров спират арктичните ветрове, в Азия няма такъв буфер. Поради тази причина неплодородната северна област на този континент се простира много повече на юг от тази в Европа, а преминаването от нея към тропическия юг е много по-рязко. Затова войнствените, смели и активни хора почти веднага се срещат с тези, които са лениви, женствени и боязливи. „Следователно едните трябва да превземат, а другите –да бъдат превзети“, пише Монтескьо. В Европа преходът е много по-плавен, затова „силните нации“ срещат подобни на себе си. Другото значимо обстоятелство е, че Азия има много обширни полета, планините са по-разделени една от друга и реките не представляват „страховити бариери“ за завоевателите. Европа е разделена на много и малки райони, което прави почти невъзможно завладяването ѝ от една държава. Оттук следва и разделението на много страни в Европа. В Азия, напротив, има доста големи държави, което неминуемо предразполага към деспотизъм.
Търговия
От всички начини една държава да се обогати, Монтескьо смята, че търговията е единственият, който не предполага големи спънки. Покоряването и плячкосването на чужда страна може да предостави временни финансови потоци, но след кратко време разходите за армия, която да окупира и да поддържа статуквото, се увеличават до такава степен, че държавите, които могат да издържат на натиска, са твърде малко. Добиването на метали от колониалните мини води до инфлация, следователно цената на добива се покачва, а цената на добитите метали намалява. Покачващата се достъпност до пари води до развитие на търговията в други страни, но в държавата, на чиято територия се добиват сребро и злато, индустрията на обикновени стоки е унищожена.
Търговията не предполага такива отрицателни страни. Тя не изисква огромни армии или продължително поробване на група от хора, не пречи сама на себе си, както при горепосочения пример с добива на злато, а също така развива и индустрията на обикновени стоки. Следователно тя се поддържа сама и след определено време се отплаща на народите, които я използват. Въпреки че, според Монтескьо, тя не възпитава всички добродетели, като например гостоприемството (Монтескьо е на мнение, че то се среща повече сред бедните, отколкото сред търговски настроените хора), търговията все пак предполага някои добродетели: „търговският дух е свързан с такъв на скромност, икономия, умереност, труд, благоразумие, спокойствие, ред и правила“. Като допълнение тя е „лекарство за най-деструктивните предразсъдъци“, подобрява обноските и води до мир сред нациите.
Монтескьо е на мнение, че целта на търговията в монархиите до голяма степен е да доставя луксозни стоки. В републиките целта ѝ е да пренася желани стоки от една страна в друга, „получавайки малко“, но „получавайки непрекъснато“. При деспотизма рядко има търговия от какъвто и да било тип, тъй като няма сигурност на личната собственост. При монархията нито владетелите, нито аристокрацията следва да се занимават с търговия, защото съществува риск твърде много власт да се концентрира в едно лице. В същия смисъл при тези държавни управления не трябва да съществуват банки, след като всяко голямо съкровище остава за монарха. Монтескьо добавя, че при републиките е точно обратното – банките там са изключително полезни и всеки трябва да обвърже себе си с някаква форма на търговия. Забраната за избор за упражняване на определена професия унищожава надеждите на хората в подобрението на положението им. Следователно подобни забрани са характерни само за деспотични държави.
Докато някои меркантилисти смятат, че от търговията няма изгода, тъй като след като едни печелят, други несъмнено губят, Монтескьо смята, че тя е полезна за всички държави, освен за тези, които нямат нищо освен земята си и това, което тя произвежда. В тези дълбоко разорени страни търговията с други държави ще окуражи тези, които притежават земя, да постискат тези, които я обработват, вместо да развие манифактурата и индустрията на обикновени стоки. Въпреки това всички останали страни имат полза от търговията и трябва да се стремят да я осъществяват с възможно най-много други държави, защото от една страна се развиват икономически връзки между търгуващите, а от друга конкуренцията определя реалната цена на продукта.
Монтескьо определя търговията като дейност, която не може да бъде прекратена едностранчиво от едно правителство или монарх. Според него винаги е било вярно, че „търговията понякога е унищожена от завоеватели, понякога задушавана от монарси; тя обикаля света, отлита от местата, където е потисната и остава там, къде има свобода да диша“. През Средновековието свободата на търговията е изключително повишена. Евреите реагират на гоненията и конфискацията на имуществото им с измислянето на разменните писма. По този начин търговията придобива способността да намали насилието и да постави своите основи. Тези фактори пускат в движение развитие, което я прави още по-независима от монарсите и техните прищевки.
На първо място тя улеснява развитието на международните пазари, което поставя цените извън контрола на правителството. Според Монтескьо парите са признак, „който представя ценността на всички продукти“. Цената на стоката зависи от количеството пари и количеството стока, както и на количествата пари и стоки, които са на пазара. Монарсите могат да оказват влияние върху тези цени, като налагат тарифи и мита на определени продукти. Но след като не могат да контролират количеството пари и стоки, които са на пазара нито в собствената им страна, нито на международно ниво, монархът „може да определи цената на определен продукт, като издаде декрет, според който разликата от 1 до 10 е също такава, како от 1 до 20“. Ако монархът дръзне да направи това, следва да бъде заключено, че той сам си търси неприятности. „Понижаването на цените на провизиите в Антиохия от Юлий доведе до ужасен глад.“
На второ място тя позволява международна обмяна на валута, което поставя обменния курс далеч от правителствения контрол. Монархът може да създаде определена валута и да определи еквивалента в ценен метал на всяка единица от тази валута. Въпреки това кралете не могат да определят курса, по който валутата се обменя с друга такава. Тези курсове зависят от относителния недостиг на пари в държавата и се определят от общото мнение на търговците, а не от декретите на монарха.
Накрая осъществяването на международна търговия дава на правителствата сериозен подтик да се обвързват с политики, които подпомагат или поне не спират развитието ѝ. Правителствата трябва да запазват увереността във възможността да получат кредит, ако имат нужда. Това ги разграничава поне от най-високата степен на финансова безотговорност и от репресиране на гражданите, от които евентуално по-късно ще вземат на заем пари. След като развитието на търговията изисква възможност за вземане на заем, правителствата трябва да установят лихвен процент, които да окуражи взимането на заем, но не толкова висок, че да направи тегленето на кредит безсмислено. Данъците не трябва да са толкова високи, че да обезкуражават гражданите в надеждите им за подобряване на статуквото им, а законите трябва да дават на хората достатъчно свобода, че те да могат да осъществяват търговски взаимоотношения помежду си.
Най-общо казано Монтескьо е привърженик на тезата, че търговията е изключително полезна за правителствата. След началото на развитието на търговията с разменни писма и възобновяването на практиката на лихвения процент, Монтескьо пише: „стана необходимост принцовете да управляват с такова благоразумие, с каквото не са си и представяли; защото за големите усилия на властта бе установено, че са неразумни… Започнахме лечението си от Макиавелизма и се възстановяваме всеки ден. В съветите на монарсите започва да си проправя път повече умереност.“ Добре е, че от въпреки че монарсите изпаднат в ситуации, които да извлекат порочното у тях, в техен интерес е да бъдат хуманни и добродетелни.
Религия
Религията играе малка роля в „За духа на законите“. В Първа книга е указано, че Господ е създал природата и законите ѝ. След като е направил това, Той се е оттеглил и не играе роля по-нататък. Монтескьо не описва законите на нито една държава като дадени свише. Той смята, че различните религии са приложими в различните части на света. Протестантството е най-подходящо за републики, католицизмът – за монархии, а ислямът – за деспотизми. Религията е съобразена с географските условия – докато в горещината на Арабския полуостров не е подходящо да се яде свинско, в Индия не е удачно да се яде телешко, защото добитъкът не достига за обработване на земята.
Религията също може да облекчи ефекта от лоши закони и институции. Само тя може да държи сметка на деспотичното управление. Въпреки това, според Монтескьо, не е редно в основата на законите да се поставят религиозни принципи, тъй като те се стремят към съвършенство на индивида, а гражданските закони – към благото за обществото. Имайки предвид различието в целите, предлаганото от двата набора от правила често ще се различава. Гражданските закони не са подходящ начин за засилване на религиозни норми на поведение – Господ има Свои собствени закони и е способен сам по Себе Си да подсигури тяхното изпълнение. Когато се опитаме да правим това, поведението ни прелива във фанатизъм и потисничество, което не служи нито на Бог, нито на държавата.
Ако няколко религии имат представители в една държава, те трябва да бъдат толерирани не само от държавния апарат, но и от гражданите. Ако опитите за обръщане на човек от една религия в друга са оправдани, насилствената ѝ смяна е неефективна и нехуманна.
Произведения
Memoirs and discourses at the Academy of Bordeaux (1718 – 1721)
Spicilège (1715)
Système des idées (1716)
Lettres persanes (1721)„Персийски писма“, изд. Народна култура, 1974, прев. Дора Попова
Le Temple de Gnide (1725)
Histoire véritable (1723 – 1738)
Considérations sur les causes de la grandeur des Romains et de leur décadence (1734)„Размишления върху причините за величие и падение на римляните“, изд. Ст. Атанасов, 1907, прев. Матей Геров
Arsace et Isménie (1742)
De l'esprit des lois (1748)„За духа на законите“, изд. Наука и изкуство, 1984, прев. Тодор Чакъров
La défense de „L'Esprit des lois“ (1750)
Essai sur le goût (1757)
Mes Pensées (1720 – 1755)
Източници
Malpas, J., „Donald Davidson“, The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2012 Edition), Edward N. Zalta (ed.)
Външни препратки
Френски философи
Философи на Просвещението
Френски романисти
Френски юристи
Политическа философия
Членове на Френската академия
Членове на Британското кралско научно дружество
Френски масони
Хора от Нова Аквитания
Починали в Париж
Енциклопедисти
Членове на Берлин-Бранденбургската академия на науките
|
{'title': 'Игра', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B3%D1%80%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Играта е физическа или интелектуална форма на организирана по някакви правила социална или индивидуална дейност. Този вид занимание съществува от дълбока древност и се осъществява с цел забавление, от
|
мора, закаляване на тялото или упражняване на умствените способности, с познавателна цел, печелене на пари посредством залози или за сплотяване на дадена общност.
Повечето игри имат ясно зададени правила и цели, които трябва да се спазват от играчите. Често се използват определени предмети (карти, табла, стикове, пионки, ракети, топка, кегли, компютър, лист хартия) и определени места (игрища, плувни басейни, казина, площадки, пясъчници), но за някои видове игри това не е задължително (например при игрите на думи).
Игри при животните
Много животни, както питомни, така и диви, докато са малки обичат да играят. Характерът на игрите се определя от начина им на живот. Например малките лисичета или малките мечета обичат да се прикриват, дебнат и след това скачат неочаквано – това са умения, които се изискват по-нататък при лов на други животни, примерно гризачи. Често могат да се видят и игри с употребата на предмети. Така например маймуните могат да се занимават с даден предмет в продължение на часове като го изучават, но много често в края го разрушават. Животните обичат да играят едни с други, което е качествено нов етап на играта. Общуването помежду им изгражда навиците на груповото поведение. Основните дейности са надбягване, боричкане, но може да включват и манипулиране на даден предмет. Питомните животни обичат да играят и с хората. Папагалите обичат да играят с камбанки, да се катерят по въжета, кучетата обичат да гонят топки, докато котките предпочитат пера, прежда и особено предмети с мирис на дилянка.
Игри при хората
Игри за деца
Игрите при децата са изключително разнообразни и многобройни, като зависят предимно от възрастовата група и пола. Много важна роля в това отношение играят съобразените с тези критерии играчки – предмети, изработени със замисъла за безопасност, образователни цели, правилно психологическо развитие и специално предназначени за игра от децата: конструктори, камиончета, кукли, плюшени животни, Кубчето на Рубик и други подобни. Има игри по-типични за момичетата – например с кукли, игра на „майка и деца“, игра на дама и такива, по-популярни сред момчетата – с прашка, на войници, както и универсални игри (на стражари и апаши, гоненица, криеница, бесеница).
Играта при децата отдавна е считана за един от най-важните аспекти в тяхното развитие. Едни от най-ранните изследвания в тази насока започват през 1890 година и са проведени от Грандвил Стенли Хол, американски психолог и педагог. Те предизвикват искрен интерес към психичното, умственото, физическото и поведенческото развитие на бебетата и децата. По-нататъшните изследвания доказват изключително важната роля на играта в живота на подрастващите, която спомага за здравословното им развитие и формира емоционалното и общественото им поведение.
Едни от най-известните изследователи в областта на психологията (в това число Жан Пиаже, Уилям Джеймс, Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг и Лев Виготски) виждат играта като неразделна част от човешкото развитие и като ключ за разгадаване на човешката душевност и представите за добро и лошо.
Играта също така е спомената в точка 31 на Конвенцията за правата на детето (приета от Общото събрание на ООН на 29 ноември 1989 година). В нея се казва, че децата имат право на почивка и свободно време, в което да играят подходящи за тяхната възраст игри, както и да се занимават с културни и артистични мероприятия. В Конвенцията се споменава и че децата не само имат право, но и трябва да бъдат окуражавани да извършват подобни дейности.
Днес на детската игра се гледа като на интегрална част от цялостното развитие на детето. Открити са важни връзки между играта и развитието на мозъка. Някои специалисти изследват връзката между високия коефициент на интелигентност и игрите. Важна е и ролята на родителите в избора на играчки, които да стимулират въображението и насочват развитието на детето.
За малките деца, до 5 – 6 годишна възраст, играта е основното им занимание. Децата в тази възраст предпочитат колективните игри, особено на детски площадки, където могат да използват пързалката, люлките и пясъчника. Те обичат да играят и на гоненица, криеница и до голяма степен характерът на техните игри е стихиен. В много отношения техните игри отразяват и копират поведението на възрастните, като приемат различни социални роли. На тази възраст се оформят и различните видове игри според пола. В игрите се проявяват индивидуалностите на децата, някои от тях се проявяват като лидери още в ранна възраст.
Игри за възрастни
Някои от игрите, макар и практикувани от по-големите деца, са преобладаващо за възрастни. Като примери за това могат да се посочат шах, скрабъл, билярд или голф. Някои са предвидени за игра в домашна обстановка – не се сърди, човече, игра на конец, докато други се играят в зала (например боулинг) или на открито (федербал, сляпа баба, пейнтбол, футбол). Игрите могат да се превърнат и в професия (спортовете и покерът например, или писането на кръстословици и ребуси).
Спортни игри
Спорт е всяка форма на физическа дейност, която чрез организирано или неорганизирано участие има за цел изразяването или подобряването на физическата и психическата годност, развиването на социални отношения или постигането на спортни резултати. Има изключително голямо разнообразие на спортове, които хората могат да играят в свободното си време. Едни от най-популярните са бягане, футбол, баскетбол и други. Много спортове изискват специална екипировка и специални съоръжения. Сред популярните зимни спортове за развлечение са сноуборд и ски. Сред популярните летни спортни занимания са плуването и сърфа.
Игри на дъска
Игрите на дъска имат за основа някаква дъска или друга плоскост, върху която се разиграват или манипулират различни малки предмети като зарчета, пионки или карти. Военните игри са вид настолни игри. При някои дъската може да представлява карта, по която да се разиграват стратегически действия. При този вид игри обикновено всеки участник чака своя ред, за да направи своя ход.
Някои игри на дъска спадат и към други групи. Известни игри на дъска или настолни игри са шах, табла, монополи. Първите игри на дъска се появяват още 5000 пр.н.е. в Древен Египет.
Игри на карти
Игрите с карти се играят с традиционни или специфични карти за игра. Различните игри с карти са започнали своето разпространение по света от Китай още през 9 век. Използва се тесте или колода карти, предназначени за конкретна игра, които са еднакви по размер и форма. Всяка карта има две страни – лице и гръб. Гърбовете на картите в тестето са еднакви, а лицата на картите могат да бъдат различни или да се повтарят в зависимост от играта. И в двата случая картите се разпознават по тяхното лице. Комплектът от карти, който съставлява тестето е предварително известен на всички участници в играта. Едни от най-известните игри са бридж, бридж-белот, сантасе, покер, вист.
Игри със зарове
Зарът е малък многостенен предмет, който позволява случаен избор между определен брой равновероятни възможности. Най-често се използва куб, който дава шест възможни резултата. Основното приложение на зара е при някои занимателни или хазартни игри. Може да се играе само с един зар, нерядко с два, а при някои видове игри и с повече (барбут – с три зара, генерал и ямб – с пет).
Ролева игра
Ролевите игри са игри, в които участниците се превъплъщават в различни роли и заедно създават истории. Участниците определят действията на персонажите си според характерите им, а действията биват успешни или неуспешни според установена система от правила или насоки. В рамките на тези правила, те могат свободно да импровизират, оформят посоката и крайния резултат от игрите.
Ролевите игри рядко имат победители и победени. Това ги различава коренно от настолните игри, игрите с карти, спортовете и повечето други видове игри. Този тип игри разпалват въображението. Те наблягат на взаимопомощта и общуването между хората. Типичната ролева игра събира участниците си в един отбор, които играят в екип. Прости форми на ролеви игри съществуват в традиционните детски игри като „стражари и апаши“. Ролевите игри за възрастни усъвършенстват тази проста идея – за разлика от дете, което иска да се почувства като стражар само за няколко минути, възрастните играчи в ролева игра създават специфични персонажи и продължителен сюжет.
Видеоигри
Видеоигра е игра, чийто потребителски интерфейс позволява на играча да получава обратна визуална връзка на монитор. Електронните устройства, на които могат да се изпълняват видеоигри са известни като игрални платформи. Такива платформи могат да бъдат персонални компютри, преносими компютри, PDA, мобилни телефони, игрални конзоли и други. Видеоигрите, като аркадните игри, които работят с монети или жетони, постепенно губят популярността си, поради напредването на технологията при конзолните игри, достъпността им и възможността същите игри да се играят у дома.
Компютърната игра е видеоигра, която се играе предимно на персонален компютър. Играта, сама по себе си, предполага участието на поне един играч, който може да влияе на средата, в която е поставен. Компютърните игри се създават от специализирани софтуерни компании, често в сътрудничество с различни специалисти и се публикуват самостоятелно или чрез външна фирма. Разпространяват се на твърди носители, като DVD-та или CD-та, свалят се от интернет за изпробване, или се използват специализирани онлайн услуги за доставка.
Съществуват различни класификации на видеоигрите - виж Списък с видеоигри.
Игрите в изкуството
„Игра на дама“, роман от Хулио Кортасар
„Игра на стъклени перли“, роман от Херман Хесе
Български идиоматични изрази с „игра“, „играчка“, „играя“
Играя си с огъня – извършвам осъзнато дейност, която е опасна
Играчка-плачка – занимание, което започва като игра и развлечение, но завършва със сълзи и разочарование
Играя по свирката на някого – принудително, по стечение на обстоятелствата, изпълнявам волята и заповедите на някого, от който зависи моето бъдеще
Вижте също
Теория на игрите
Ролева игра
Видеоигра
Книга-игра
Източници
|
{'title': 'Бридж-белот', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%B6-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D1%82', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Бридж-белотът (bridge-belote), или за кратко наричан само белот, е игра на карти, традиционно играна от четирима играчи, но са възможни и игри от само трима или двама души. Белотът е изключително попу
|
лярен и широко разпространен в България, превърнал се в социално явление в живота на българите. От ранна възраст българите научават правилата на популярната игра, играна на всякакъв вид места – заведения и клубове, у дома или на открито, дори и в училищните дворове и класните стаи. Белотът може да се играе и като хазартна игра със залагания, както и като отборен турнир.
Произход и история
Произхожда от Франция, където оригинално ѝ име е belotte или belote. Правилата ѝ донякъде приличат на тези на бриджа и френското таро, но се научават доста по-лесно. На практика правилата на бридж-белота са смесица от тези на британския бридж и френския белот. Сложността на играта е равновесие между двете – по-сложна и интересна от белот, но по-проста и неангажираща от бридж.
Правила на играта
В най-разпространената си форма белотът се играе от четирима души по двойки с тесте от 32 карти: 7, 8, 9, 10, J (вале), Q (дама), K (поп), A (асо) от четирите бои (спатия/трефа, каро, купа, пика). Играта има и разновидности за трима и за двама играчи, в които всеки играе индивидуално, като се използват 24 карти (от 9 нагоре). Играта от двама играчи се различава и по броя на раздадените карти и по това, че след раздаването остават нераздадени карти.
Всеки кръг (round) от бридж-белота се състои от две ясно разграничаващи се по време и същност фази: първата – обявяване (анонсиране, наддаване), втората – разиграване, също като при играта на бридж.
Обявяване
Картите се раздават в посока обратна на часовниковата стрелка. Преди анонса се раздават първо по три, после по две. Играчите преглеждат картите си и обявяват (анонсират) играта. Целта на наддаването е да се установи „договор“ за силата на картите и точките, които носят те, както и позволените за обявяване комбинации по време на разиграването. Играчите обявяват последователно, по посока на раздаването, започвайки с първия след раздаващия. Всеки играч трябва да направи своя анонс докато не се установи договор за следващата фаза. Анонсът трябва да бъде един от следните:
Значеща обява: анонс със стойност по-голяма от обявата в сила;
Пас: играчът признава анонса в сила (защото смята, че няма обява, която да му донесе повече точки за крайния резултат);
Контра: (може да се обяви само ако анонсът в сила е обявен от противник). Играчът смята, че може да събере повече точки от противниците си при разиграването на анонсираната от тях игра;
Реконтра: (може да се обяви само ако анонсът в сила е контра обявена от противник). Играчът потвърждава, че може да събере повече точки при разиграването от противниците, които са обявили контра.
Значеща обява зависи от силата (стойността) на анонса. Подредени по сила, анонсите от най-слаб към най-силен са следнитеː Спатия/Трефа, Каро, Купа, Пика, Без коз и Всичко коз. Първите четири анонса се наричат обява на боя.
При обявяване на контра играчът прави формална заявка за съмнение, че противниците му могат да изкарат повече точки от него (отбора му) при разиграването на направения от опонентите анонс и предизвиква противниците в игра със същите правила като при анонсираната игра, но с удвоени точки, които ще бъдат спечелени само от единия отбор. Останалите играчи могат да направят друга значеща обява (анонс по-силен от контрирания). При игра на контра всички точки от играта, определена от контрираната значеща обява, се удвояват и се записват на отбора победител. В някои райони на страната, особено в Бургас, е разпространен вариант, в който обявяването на контра блокира всички други анонси, освен реконтра.
При обявяване на реконтра играчът заявява, че отборът му може да изкара повече точки от противниците, в отборно анонсираната и контрирана от противник игра и вдига залога на контрата двойно. При игра на реконтра всички точки от играта, определена от реконтрираната значеща обява, се учетворяват и се пишат на отбора победител.
Наддаването приключва при обявяване на пас от всички играчи след този направил анонса в сила или при обявяване на реконтра. След края на първата фаза раздаващият раздава по още три карти, след което започва разиграването.
Ако при анонсирането никой играч не направи обява различна от пас, то „рундът“ приключва и следващият поред раздавач поема картите за нов „рунд“.
Видове игри спрямо обявяването
Силата на различните бои и картите от боите, както и позволените комбинации, които могат да бъдат обявени, се определят от договора при „наддаването“ (анонсът, останал в сила след края на първата фаза на играта). Най-силната направена значеща обява при обявяването (без значение дали е контрирана/реконтрирана) е видът игра, който ще се играе при разиграването.
Всичко коз
Всичко коз е най-силната значеща обява, която може да се направи. При „всичко коз“ няма изначално зададена и постоянно действаща козова боя, тоест няма боя с по-голяма сила от останалите, която да вземе ръката, но тъй като всичко е коз, то могат да се обявяват комбинации от всяка една боя, за разлика от без коз, където не могат да се обявяват никакви комбинации.
Отговарянето на боята, поискана от започналия ръката, е задължително. В игра на „всичко коз“ ръка печели далият най-силна карта от боята, поискана от започналия взятката/ръката. Във всяка ръка даването на по-силна карта от предходната – „качването“ – е задължително. Ако картите от поисканата боя свършат на играч, той може да отговори с коя да е друга боя, но въпреки че не губи точковата си стойност при броенето, картата не е властна при взятката, защото не отговаря на поисканата боя.
Силата на картите от всяка една боя по възходящ ред е: 7=0, 8=0, Q=3, K=4, 10=10, A=11, 9=14, J=20.
Без коз
При „без коз“, която е втората по сила значеща обява, също няма изначално зададена и постоянно действаща козова боя. Това означава, че силата се определя всеки път според това каква боя е поискал участникът, който дава начало на поредната ръка (взятка). Ако например играе с асо каро, от това произтича неотменимото задължение на другите трима играчи да отговорят с каро, ако имат тази възможност, и едва ако нямат каро, да играят с карта от друга боя. Картите от друга боя не губят точковата си стойност при броене, но не са властни при разиграването на ръката, тъкмо защото не отговарят на поисканата боя. Например, ако на асо каро се отговори с асо пика, предимство има асо каро, защото с тази карта е започната ръката. Асо пика ще се брои за 11 при точкоброенето.
По-общо, ръката се печели от участника, дал най-силна карта от боята, поискана от участника, започнал въпросната ръка. Например, ако играта е започната с десетка каро, но друг участник даде асо каро, а другите две карти са спатии, този с асото каро ще вземе ръката.
В отделна ръка даването на карта, по-силна от предходната – „качването“ – не е задължително. В играта няма обявени никакви козове, затова и не могат да се обявяват никакви комбинации.
Силата на картите от всяка една боя по възходящ ред е: 7=0, 8=0, 9=0, J=2, Q=3, K=4, 10=10, A=11.
Боя
При игра на боя (от турски: boya – цвят), а именно спатия, каро, купа или пика, определена при обявата, властващата боя е коз за кръга. Отговарянето на боята, поискана от започналия ръката, е задължително, но ако играч няма карти от поискана боя, той е длъжен да даде коз (да „цака“) ако има, при което козът става властната карта. При цакане, следващите играчи за ръката са длъжни да дадат карта от първоначално поисканата боя, ако имат. Ако нямат карта от този цвят, те са длъжни да дадат коз с по-висока точкова стойност (да „надцакат“), при което далият най-висок коз за ръката взима. Ако играч има коз, но по-слаб, той не е длъжен да го дава (да „подцаква“). Ако играч не може да отговори на боята и няма по-висок коз, може да даде която и да е карта без тя да е властна. Ако не може да отговори на боята, но играчът има по-висок коз, той е длъжен да „цака“ или „надцака“ само ако взятката до момента принадлежи на противника, а иначе може да даде която и да е карта.
Силата на картите (тяхната точкова стойност) зависи от това дали те са от козовата боя или от някоя от другите три:
козовете са със стойности от всичко коз и възходящо отново са подредени: 7(0), 8(0), Q(3), K(4), 10(10), A(11), 9(14), J(20).
останалите бои се точкуват като на без коз и съответно са възходящо подредени: 7(0), 8(0), 9(0), J(2), Q(3), K(4), 10(10), A(11).
В отделна ръка даването на карта по-силна от предходната („качването“) е задължително само за козовата боя (която се играе като всичко коз). За останалите бои (некозовите бои, които се играят като без коз) качването не е задължително.
При игра на боя могат да се обявяват само някои комбинации (виж по-долу), като най-разпространено е да важат всички последователни и карета, но белот само от коза.
Разиграване
След раздаването на последните три карти започва разиграването. Правилата на разиграването се определят от вида игра съгласно анонса. Първата ръка се започва от играча, седнал вдясно от раздаващия, а всяка следваща – от играча, взел предходната. Ръцете (взятките) се играят обратно на часовниковата стрелка, като играчът, дал най-силната карта, печели ръката.
При игри на боя и всичко коз, със започване на разиграването всеки играч има право да обяви своите комбинации (виж по-долу) (всички позволени, които не са взаимоизключващи се, но без белотите, които имат), когато е негов ред да даде първата си карта, преди да бъде дадена карта от следващ играч (преди да е „затрупана“ картата). Комбинацията белот се обявява в течение на играта при даване на първата карта от белота, само ако картите от белота са от исканата боя (при всичко коз) или са от козова боя (при игра на боя).
Последната взятка носи на играча (отбора) допълнителни 10 точки (последно десет).
Ако в течение на „рунда“ отбор не е спечелил нито една ръка, то той е валат (или още наричано капо), което носи на противниковия отбор допълнителни 90 точки.
След преброяването на точките ако отборът, направил анонса в сила при разиграването, има повече точки от противниците си, то и двата отбора записват точки съгласно ръцете, които са спечелили и комбинациите, които са обявили по време на разиграването. Ако обаче този отбор е спечелил по-малко точки от взятки и комбинации, той е вътре и всички точки от играта се пишат на противниковия отбор. При игри на контра/реконтра или единия или другия отбор е вътре (виж Броене).
Комбинации
Определени комбинации от карти носят допълнително (бонус) точки, когато са обявени своевременно. Всички комбинации без белота се обявяват в началото на разиграването. Белот се обявява, когато се играе първата от двете карти, но само ако играчът отговаря на боята или цака (при игри на боя). При неотговаряне не може да се обяви белот. (виж по-горе в Разиграване).
Определени комбинации се подреждат по сила като при записване важат само най-силните. Комбинациите от определен тип не се зачитат ако след края на рунда се установи, че противников играч е обявил по-силна комбинация от същия тип. Типовете комбинации са поредни карти и еднакви карти. В разновидностите на играта бридж-белот еднакви карти могат да елиминират или не поредни карти. Дали еднакви карти елиминират поредни зависи от предварителна уговорка между опонентите. По-широко разпространено е правилото еднакви карти да не елиминират поредни. Когато опонентите се разберат еднакви карти, като по-рядко явление, да елиминират поредни, за да се даде преднина на отбора, който е обявил еднаквите, тогава еднакви карти елиминират само 5 последователни карти (със стойност на комбинацията от 100 точки), но не и 3 или 4 последователни, понеже отборът, получил четирите еднакви карти, все пак вече има точкова преднина. Сиреч, ако опонентите се разберат еднакви да са по-силни от поредни карти, каре елиминира само 100-та, но не и терци и 50-а.
Единствената комбинация, която безусловно важи при обявяване, е белот.
Силата на комбинациите зависи от силата на поредните карти в комбинацията, от броя им, както и от точковата стойност на комбинацията. Поредността на картите използвана за комбинации е 7, 8, 9, 10, J, Q, K, A за последователни и 7, 8, 10, Q, K, A, 9, J (тъй като еднакви от 9 или J носят повече точки) за еднакви карти. Така например, 3 последователни карти с най-висока K са по-силни и елиминират комбинация от 3 последователни с най-висока J, но 4 еднакви карти 9-ки са по-силни и елиминират комбинация от 4 аса (А). За комбинации от поредни карти, първо броят на картите определя силата на комбинацията, като най-слаби са три поредни, следвани от четири и най-силни са пет поредни карти. Така, 4 поредни карти до поп (10, J, Q, K) са по-слаби от 5 поредни до вале (7, 8, 9, 10, J), но по-силни от 4 поредни до дама (9, 10, J, Q). Когато опоненти обявят комбинации, които надделяват над някои от обявените от противниците, но са по-слаби от други обявени от опонентите, най-силната обявена комбинация елиминира всички комбинации обявени от противниците и отбора обявил най-силната комбинация за „рунда“ запазва всички свои комбинации. Най-видим пример е ако играч обяви 3 последователни, опонент обяви 4 последователни и съотборникът на първия обяви 5 последователни, 5 последователни елиминират 4 последователни и в крайния резултат се записват точките от 5 и 3 последователни. Или играч обявява две комбинации от 3 поредни карти и противник обявява една комбинация от 3 поредни. След края на „рунда“ се разбира, че комбинациите са например J, Q, K и 7,8,9 за единия играч и 9,10, J за другия; тогава първата комбинация елиминира тази на противника и играча записва точките и от двете свои обявени комбинации към отборния резултат. В случаите когато две (или повече) комбинации са равносилни и няма по-силна от тях обявена комбинация в „рунда“, то всички равносилни и по-слаби от тях комбинации падат и не се записват в крайния резултат. Пример е ако двама опонента обявят 4 последователни карти и има обявена и комбинация от 3 последователни, след края на рунда се разбира, че и двете равностойни комбинации са (примерно): 10, J, Q, K – то и двете комбинации падат заедно с комбинацията от 3 последователни.
Комбинациите се анонсират без да се дават подробности за картите участващи в тях. Картите, от които са сформирани комбинациите, се разкриват само след края на рунда. Не бива да се обявява например терца майорна вместо терца, или майорно сто вместо сто, или сто-и-петдесет вместо каре. Информация за вида на комбинациите разкрива част от картите, с които разполага играчът.
Точките от всички обявени и неелиминирани комбинации се добавят към резултата от рунда.
Комбинациите от карти са:
белот – дама и поп от един цвят (пример: Q♣, K♣); носи допълнително 20 т. Белот се обявява в хода на играта, но само на боя или на всичко коз. При игра на боя белот може да бъде обявен само от козовия цвят; белот може да се обяви само при разиграването на същата боя, освен в случаите на цакане с коз. Някои варианти на играта не позволяват обявяването на белот при цакане. Правилото за играта трябва да се уговори предварително. Обявен белот не пада, т.е. други комбинации не елиминират белот.
терца – три поредни карти от един цвят (пример: 9♥, 10♥, J♥); носи допълнително 20 т. Терцата важи ако след обявяването отборът е с най-силната важеща комбинация от поредни или самата терца е най-силната комбинация от поредни. Ако опоненти обявят еднакви терци (съставени от еднакви карти) и те са най-силните обявени терци, всички терци падат. Ако при игра на боя, в двата отбора има две еднакви терци, едната от които е козова, то козовата елиминира некозовата.
петдесет (или кварта) – четири поредни карти от един цвят (пример: 10♥, J♥, Q♥, K♥); носи допълнително 50 т. Квартата важи ако след обявяването отборът е с най-силната важеща комбинация от поредни или самата кварта е най-силната комбинация от поредни. При обявени петдесета от опоненти, по-силното (това до по-висока карта) елиминира останалите. Ако обявеното петдесет е най-силната обявена комбинация в рунда, то елиминира всички по-слаби комбинации на противниците (по-слаби петдесета и всички терци). Ако при игра на боя, в двата отбора има две еднакви кварти, едната от които е козова, то козовата елиминира некозовата.
сто (или квинта) – пет или повече поредни карти от един цвят (пример: 8♠,9♠, 10♠, J♠, Q♠); носи допълнително 100 т. Комбинират се само 5 карти, независимо дали поредните са 5, 6, 7 или 8 (при 8 поредни се обявява терца и квинта). Квинтата важи ако след обявяването отборът е с най-силната важеща комбинация от поредни, самата квинта е най-силната комбинация от поредни или (в зависимост от предварителна уговорка) няма обявено каре от противник. При обявени пет последователни карти от опоненти, по-силното сто (това до по-висока карта) елиминира останалите. Ако обявеното сто е най-силната обявена комбинация в рунда, то елиминира всички по-слаби комбинации на противниците (по-слаби стотици, всички петдесета и всички терци). Ако при игра на боя, в двата отбора има две еднакви квинти, едната от които е козова, то козовата елиминира некозовата.
каре – четири еднакви карти, с изключение на 7 и 8 (пример: 10♦, 10♠, 10♥, 10♣). Точките, които карето носи, зависят от състава на комбинацията. Четири десетки, дами, попове или аса (10, Q, K или A) носят 100 допълнителни точки. Четири деветки (9) носят 150 допълнителни точки, а четири валета (J) носят 200 допълнителни точки. Карето унищожава терца, кварта и квинта. Освен ако не е предварително уговорено обратното. Важи правилото на по-високата карта когато анонсите са с еднаква големина. Карето важи, ако е най-силното обявено или отборът е обявил най-силното обявено каре.
Броене
След като се изиграят всички карти за кръга, се броят точките спечелени от всеки отбор. Точки за отбора са сборът от точки от стойността на всички карти от ръцете на отбора, точките от обявените в кръга и важещи комбинации на отбора и ако отборът е направил последната взятка – десетте допълнителни точки, които тя носи (последно десет).
Отборът, направил анонса в сила за разиграването, трябва да спечели повече точки от опонентите си. Тогава се казва, че отборът изкарва играта. В противен случай всички точки на този отбор от кръга се добавят към точките на противниковия отбор и се считат към крайния резултат на противниковия отбор, т.е. обявилият отбор е вътре. Ако анонсът в сила е направен от опонентите на даден отбор и те изкарат играта, даденият отбор записва като резултат само своите точки. При равен брой точки, необявилият отбор записва като резултат спечелените от него точки, а точките на обявилия отбор остават висящи. Висящите точки се „отнасят“ към следващия разигран „рунд“ (такъв, в който не всички играчи са пас). Ако в разиграването на този кръг се играе игра обявена от отбора с висящите точки и този отбор е вътре или отново с равен с противника брой точки, висящите точки от миналата игра се добавят към резултата на противника. Ако се играе игра необявена от отбора с висящите точки или този отбор изкара играта, която е обявил, висящите точки от предходната игра се добавят към резултата от настоящата игра. При игра на контра/реконтра и двата отбора се третират като обявили – единия е вътре, другия изкарва играта или и двата отбора за висящи.
Когато отбор не направи нито една взятка, той е капо (или валат). Валат на противника носи на отбора взел всички ръце допълнително 90 точки. При без коз те се добавят след умножението на изкараните точки. Ако в играта няма обявени комбинации (точките идват само от стойността на картите и от последно десет), кръгът се нарича чиста игра.
Стойността на картите (дадена в скобите) на всичко коз е: 7(0), 8(0), Q(3), K(4), 10(10), A(11), 9(14), J(20), при чиста игра на всичко коз и без валат, общият брой на точки в „рунда“ е 258, т.е. резултатът, който отборите могат да запишат сборно, е 26. При игра на без коз със стойност на картите 7(0), 8(0), 9(0), J(2) Q(3), K(4), 10(10), A(11), ако няма отбор капо, то общият брой на точки в „рунда“ е 130, след което се удвояват. Резултатът, който опонентите могат да запишат сборно, трябва да прави 26, т.е. чиста не-капо игра отново е 26. Сиреч, при чиста игра и направени ръце и от двата отбора, без коз и всичко коз са равностойни игри. Предимството в играта на всичко коз идва от възможността за обявяване на комбинации. При чиста игра без валат на боя общият брой на точки в „рунда“ е 162, а сборния резултат на двата отбора е 16, защото стойността на картите от коза е като на всичко коз, а на останалите карти е като на без коз.
Резултатът от различните игри се определя както следва:
Всичко коз: Смятат се изкараните точки от отбора, делят се на десет и се закръглят. Понеже общият брой от точки в „рунда“ винаги завършва на 8, ако сбора от изкарани точки на отбор завършва на пет и повече, се закръгля нагоре, ако завършва на едно до три, се закръгля надолу. Ако сборът завършва на четири, отборът с повече точки закръгля надолу, а този с по-малко – нагоре. Например, ако резултатът е 134:124 за разиграващите, записът е 13:13. При всичко коз отборът с по-малко закръгля нагоре от 4, а този с повече закръгля нагоре от 5.
Без коз: Изкараните точки се броят, умножават се по две, делят се на десет и се закръглят. Тъй като произведението на точките не може да завършва на 5 (винаги е четно заради умножението), а сборът им винаги е кратен на десет (дори и при валат, и при контра/реконтра), то ако произведението от точките завършва над 5, резултатът се закръгля нагоре, под 5 – надолу. Например, ако разиграващите имат 73,74,75,76, или 77 т. – записват 15. Ако имат 78,79,80,81 или 82 т. – записват 16. При без коз се закръгля нагоре над 5.
Боя: Отборът брои изкараните в „рунда“ точки, дели на десет и закръгля. Сборът от всички точки в „рунда“ винаги завършва на 2, следователно закръглянето на резултата нагоре започва от 6 за отбора с по-малко точки и от 7 за отбора с повече точки. Например, ако резултатът е 86:76 за разиграващите, записът е 8:8. При игра на боя, отборът с по-малко закръгля нагоре от 6, а този с повече закръгля нагоре от 7.
При игра на контра или реконтра един отбор печели всички точки за „рунда“. Отборът изкарал повече точки печели „предизвикателството“ и удвоения (за контра) или учетворения (за реконтра) резултат от сборно всички точки в „рунда“. Например при чиста игра на контра на всичко коз, отборът с повече точки записва резултат за „рунда“ 52, а другият отбор – 0. При игра на спатия с една терца в играта, отборът победител записва 36, а другият – 0. Ако при игра с контра/реконтра има валат, премията за валат не се удвоява/учетворява, а си остава 9 т.
Особени случаи
Възможен е казус, разиграващите да спечелят всичките осем ръце и въпреки това да имат по-малко точки от защитаващите се. Например, при игра на боя, ако единият играч от защитаващия се отбор има 4 деветки, а партньорът му 4 дами и белот, техните точки са 27, а на разиграващите – 25. В този случай са възможни 2 варианта на запис:
1.Разиграващите записват 25, а защитаващите се – 27. Логиката в този вариант е, че разиграващите са постигнали оптималния брой ръце и няма как да постигнат повече, т.е., договорът е изпълнен на 100%.
2.Защитаващите се записват 43 (27 + 16), а разиграващите – 9. Тук логиката е, че, в крайна сметка, защитаващите се имат повече точки. Не си записват, обаче, премията за валат (9), защото не е постигнат от тях.
Край на играта
Играта приключва след като един от отборите достигне или задмине резултат от 151 т. освен ако предварително не е уговорен друг резултат. Ако и двата отбора едновременно преминат границата от 151 т., победител е отборът с повече точки. При равенство в точките се играе до победа на един от двата отбора. Играта не може да приключи, ако един от двата отбора постигне резултат между 151 и 159 т. след като е направил противника валат. В този случай се играе още един рунд и ако резултатът след него не е равен, победител става отборът с повече точки.
Разновидности и различия в правилата
Бридж-белотът няма разпозната официална организация, която да регулира правилата на играта. Този факт в съчетание с голямата разпространеност на играта в България са допринесли за разновидности в начина на игра.
Гореописаните правила са основата на най-разпространената форма на играта – за четирима играчи по отбори. Но белотът се променя в зависимост от играчите.
Брой играчи
Най-трудно се намира четвърти за белот.
В съответствие с броя играчи, белот може да се играе и само от двама или трима души. В тези си разновидности всеки играч играе индивидуално. Тестето, което се използва и в двете разновидности, е от 24 карти: 9, 10, J (вале), Q (дама), K (поп), A (асо) от четирите бои (спатия/трефа, каро, купа, пика). Това намалява и значително възможните комбинации. В белот за двама играчи, за разлика от този за трима, раздаването на картите също по-различно. При „двойка-белот“ преди анонса се раздават два пъти по три карти и след наддаването още веднъж по три. От тестето от 24 карти остават 6 нераздадени, чиито точки не се смятат в резултата и така точките при различните обяви са по-малко от типичните 16/26 при чиста безвалатна игра. С изключение на горепосочените, правилата сред разновидностите спрямо броя играчи се препокриват.
Вариантите на играта с по-малко играчи, често се използват са научаване на основите на най-разпространената форма на играта, а именно за четирима.
Игра с кертици
Кертикът е наказание в бридж-белота, типично за град Русе и региона. Наказанието отговаря на -10 точки и се налага на играча за неспечелване на обявения от него анонс или при валат (капо). Когато анонсът е без коз, при неспечелване (вътре) или при валат, кертиците са два и се пише -20. При обявена контра, на загубилия играч се отбелязват -20 точки, а при реконтра -40 точки. Ако играч при раздаване няма над 10 точки (при първите 5 карти) има право да развали играта, освен ако съотборникът не е викал боя или друго.
Интересни факти
Общият брой на възможните комбинации от карти в играта е
Заемки в българския език
Някои термини от белота са навлезли в езика:
цакане – когато някой е надигран или прескочен от друг, се казва, че е надцакан. Когато надиграването е по нечестен начин, се използва „прецакан“.
вътрене – когато някой търпи големи загуби, се казва, че е „вътрен“.
терца – особен, ексцентричен или забавен човек („Голяма е терца!“).
Източници
www.bg-verein.de
www.pagat.com
www.ehow.com
Игри с карти
|
{'title': 'Аеробика', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Аеробиката, или аеробни упражнения, наричани още кардио (от англ. cardio, което е съкратено от cardiovascular – сърдечносъдов), е комплекс от физически упражнения, които обикновено се изпълняват на фо
|
на на музика.
Наричат се аеробни, защото са свързани с насищане на кръвта с големи количества кислород поради усилените дишане и кръвообращение, при което в тялото мазнините се окисляват, т.е. „изгарят“.
Тя тренира и увеличава силата, мощността, гъвкавостта и координираността. Аеробиката е много популярна сред жените, които я практикуват на групи или пред телевизора.
През 1960 г. д-р Кенет Х. Купър въвежда тренировка, която да укрепва и засилва сърцето и белите дробове, като така прави първата стъпка в „аеробната“ (кардио) тренировка в САЩ. Заглавието на публикуваната от него книга „Аеробика“ в крайна сметка дава и името на тази силова тренировка, в която се изпълняват ритмични и координирани движения с тялото на бърза музика. Честото и ниско интензивно натоварване на мускулите оформя и тонизира тялото. Ефикасна специално за краката и долната част на тялото, аеробиката подпомага и подсилването на торса, както и отслабването на цялото тяло.
Аеробиката е вид кардио-тренировка, но не е единствената.
Първоначалната цел на аеробиката е да развива сърдечно-съдовата издръжливост, като паралелно тренира и мускулите на тялото. Има добро влияние върху мускулите, ставите, сърдечно-съдовата система, белите дробове, кръвообращението, психиката (удоволствие и изразяване чрез движение)и общото здравословно състояние на човека. Такива занимания позволяват да се постигне добра физическа кондиция и добро познаване на собственото си тяло.
Аеробиката се практикува за да замести (разшири) фитнес-тренировката, да се изгарят калории, да оформи и стегне тялото, да укрепи физическото здраве и да го поддържа.
Има различни видове аеробика:
кръгова аеробика
интервална аеробика
бокс аеробика / тае бо
степ аеробика
водна аеробика
слайд аеробика
Състои се от загрявка, кардио част и разпуксане. Тренировката включва още: упражнения на земя, упражнения за разтягане (стречинг).
Основните патологии, които могат да възникнат, са двигателни:
на мускулите – контузии, хематоми, мускулни травми, скъсвания, наранявания;
на ставите – навяхване на глезени, на колене, на китки, изкълчване на рамене и лакти;
на сухожилията – възпаление на сухожилията (тендинит), скъсвания на сухожилията;
на костите – периостит, счупвания от умора, пълни счупвания;
на гръбнака – болки в тила, в гърба, в кръста, ишиас.
|
{'title': 'Хърватски език', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Хърватският език е официален език в Република Хърватия, един от трите официални езика в Босна и Херцеговина и един от седемте официални езика в Автономна област Войводина (Република Сърбия). На него г
|
оворят около 4,6 милиона души. Състои се от три диалекта, наречени според изговора на въпросително-относителното местоимение što, kaj и ča: щокавски, кайкавски и чакавски. Хърватският стандартен език е базиран на новощокавския йекавски изговор от западен тип с влияние на другите два диалекта, главно в лексиката.
Произход на хърватския език
Сродство на хърватския език
Хърватският език принадлежи към южнославянската езикова група, която е част от по-широката общност на славянските езици, част от индоевропейското езиково семейство.
След разпадане на индоевропейската езикова общност – в периода около 2000 г. пр.н.е. – се създава (според повечето учени) балтославянската езикова общност. По време на нейното съществуване възникват много езикови особености, по които езиците на славянските и балтийските предшественици започват да се различават от езиците на останалите индоевропейски народи. Има и друга теория, според която приликите между балтийските и славянските езици може да се обясни с доминирането на балтите над славяните (или обратно) в праисторически времена. Балтославянската езикова общност се разпада около 1500 – 1300 г. пр.н.е. Тогава се създава обособена праславянска езикова общност. От науката не са точно установени периода и границите на нейното съществуване. В тази общност започват редица езикови промени, характерни за по-нататъшния развой на славянските езици.
Миграцията на славянските племена довежда до създаване на три големи групи славянски диалекта: западнославянски, източнославянски и южнославянски. От тези диалекти се развиват и днешните славянски езици: западнославянски (полски, кашубски, долнолужишки, горнолужишки, чешки, словашки), източнославянски (руски, беларуски, украински, русински) и южнославянски (словенски, хърватски, сръбски, бошняшки и български)
Южнославянски езици
Южнославянските езици възникват от два клона на южнославянския праезик – западен и източен. От западния се развиват словенски, хърватски, сръбски и бошняшки, а от източния – български и по-късно македонска езикова норма.
Източен южнославянски език е мъртвият старославянски или старобългарски. Това е езикът на първата славянска писменост и книжнина. Базиран е на диалект от околностите на Солун и използван от светите братя Кирил и Методий през втората половина на 9 век за основа на славянското богослужение и старославянска книжнина, издигайки го по този начин в книжовен език. Той е все още близо до праславянското езиково състояние и помага за неговата реконструкция. От останалите славянски езици (особено южнославянски) в най-ранните фази на техния самостоятелен развой, се различава все още незначително. През следващите векове в този книжовен език проникват елементи от езиците на народите, в които се запазва славянското богослужение и така възникват редакциите на църковно-славянския език: българска, руска, сръбска, хърватска. С хърватската редакция си служи хърватската глаголическа литургична литература, присъства в по-голяма или по-малка степен в цялата глаголическа книжовна дейност, а до известна степен оказва влияние и на народния език на хърватската литература, писана с латиница през първите столетия на нейното съществуване (14-16 век).
Исторически преглед на хърватския език
Начало
Към края на 9 век със славянското богослужение славяните получават и книжовен език, старославянския, и писменост, глаголицата. Писмеността бързо се разпространява, а в литургичните и нелитургичните (религиозните и светските) текстове доста бързо навлизат, макар и с различна интензивност и обсег на влияние, черти от народния език, на първо място от чакавския диалект. За известен период хърватите използват едновременно два книжовни езика: хърватска редакция на старославянския (църковнославянския) на чакавска основа, за литургични книги, и хибриден (смесен) тип книжовен език: народен език с черти на църковнославянски, като стилистично средство за нелитургични текстове (до началото на 14 век – и за юридически).
В хърватските литературни паметници преобладаването на едната или другата съставка на този език от хибриден тип, се обуславя от различни фактори: старинност, произход, конкретно предназначение на текста, среда, в която и за която е написан, и литературна култура на писателя.
Така, в началото на средновековието съществуват три различни типа хърватски книжовен език:
църковнославянски, хърватска редакция, за литургични цели
хибриден църковнославянско-чакавски
църковнославянско-чакавско-кайкавски, за нелитургични документи и поезия; народен (чакавски) – в художествени произведения, светски текстове, официални документи и подобни.
Най-стари паметници на хърватския народен език, чакавски диалект, са „Истърски развод“ от 1275 и „Винодолски кодекс“, 1288.
Към най-най-значителните паметници, писани с глаголица на хърватската редакция на църковнославянски спадат „Мисалът на княз Новак“ от Лика, 1368, и „Хървоевият мисал“, 1404 г.
От началото на 14 век в юридическите документи на средновековните хърватски глаголаши побеждава употребата на народния език, църковнославянските елементи представляват само изключение тук-там.
Хърватската литература, писана на латиница, се характеризира от самото си начало с народен чакавски език („Ред и закон“ от задарски доминикански монахини от 1345 г. и „Шибенска молитва“ от същото време).
От първите хърватски писмени паметници най-важен е Башчанската плоча, написана около 1100 г., тъй като с нея хърватският език навлиза в областта на писмеността. На книжовния хърватски език се развива богатата хърватска средновековна литература (жития на светци, повести, романи, духовна поезия, църковни мистерии), в по-голямата си част преводна. Заедно с глаголицата, доста рано се появява и западната кирилица, т. нар. „босанчица“ (Босна, Южна Далмация, „Повалски лист“ от 1184/1250) и латиницата (Далмация, Истра, споменатия „Ред и закон“, най-старият хърватски текст, писан изцяло на латиница). Първият текст, написан изцяло на щокавски диалект, е Ватиканският хърватски молитвеник, възникнал към 1400 г. В развитието на хърватската литература, култура и език този период е много важен. Създават се значими творби не само с историческа, но и с трайна културна стойност. Чрез тях хърватският книжовен език запазва непрекъснато наследството си от 11 век до днес, предимно в лексикалното богатство и фразеологията.
Възникване на съвременния хърватски книжовен език и ренесансовата литература
В периода на европейския ренесанс в градските средища като Сплит, Дубровник, Задар, Хвар, литературните произведения се създават на местните диалекти. От 14 век хърватските латинисти добавят своя принос към европейската латинистична литература. Хърватският език се утвърждава като равноправен с европейските езици. Това прави делото на хърватските хуманисти и ренесансови писатели особено важно. Поезия на хърватски език съществува от 14 век. На хърватски е написана поемата „Юдита“ (Венеция, 1501) на патриарха на хърватската поезия Марко Марулич, предшественици на когото са известни и неизвестни дубровнишки петраркисти. Марулич пише на чакавски диалект, като използва от време на време щокавски и кайкавски форми, когато са му необходими като поетично средство.
Навлизането на щокавския диалект в хърватската литература към края на 15 век с творбите на Шишко Менчетич (1457 – 1527), Джоре Държич (1461 – 1501) и поезията в народен стил от сборника на Динко Ранина (Ranjinin zbornik), се счита за начало на днешния хърватски книжовен език.
16 век отбелязва връх в хърватската ренесансова литература, предимно от чакавско-щокавския книжовен кръг (Ханибал Луцич, Петар Хекторович, Петар Зоранич, Мавро Ветранович, Марин Държич, Динко Златарич) с центрове в Задар, Хвар, Корчула и Дубровник. В Северна Хърватия се появява литература на кайкавски диалект (Антун Врамец, „Постила“), както и на чакавско-кайкавски интердиалект (протестантските писатели Стиепан Конзул Истранин и Антун Далматин).
Бароковият славизъм, Просвещението и езиковата стандартизация
17 век и първата половина на 18 век бележат нов период в развитието на хърватската литература и нейния език. Това е период на замиране на литературния и културния живот в далматинските градове под управлението на Венецианската република, период на все по оскъдно материално и културно състояние в районите под властта на турците, период на Реставрацията и католическото обновление, през който просперира йезуитският орден, който за възобновения си религиозно поучителен труд сред народа отново търси възможно по-широко приемлив и разбираем книжовен език. Постепенното оттегляне на турците оставя след себе си нови територии за разширяване на литературната и културната дейност.
Това е и период на поява на първите хърватски граматики, на усилена лексикографска дейност, период на теоретични и практически опити за създаване на единен книжовен език. Въпреки локалните и неопределени общи названия, които все по-често се срещат като име на хърватския език (словински, словиенски, далматински, илирски и др.), постоянно се налага съзнанието във всички хърватски краища, че диалектите в тях принадлежат към един език, и че неговото унифициране става все по-необходимо. При това все по-често се изразява принципът за създаване на единен книжовен език на базата на най-разпространения диалект, като все повече се осъзнава, че това е щокавският диалект.
В самото начало на този развоен период на хърватския книжовен език се появява и неговата първа граматика „Institutionum linguae illyricae libri duo“ от Бартол Кашич от Паг, публикувана в Рим през 1604 г. Това е граматика на езика на дотогавашната хърватска писменост и литература. Основата ѝ е чакавска, но има и щокавски елементи. По-късно нейният автор, по време на своите мисионерски пътувания из хърватските краища под турска власт и в Дубровник, разбира, че щокавският диалект е най-разпространеният от нашите народни говори и че е най-подходящ за основа на книжовния език.
Бартол Кашич е известен и като автор на първия цялостен хърватски превод на Библията и на хърватско-италиански речник, но и двете, остават само в ръкопис (за пръв път преводът на Кашич на Библията е отпечатан едва през 2000 г.). Публикува редица религиозни и религиозно-поучителни творби, от които най-значителна е „Римският ритуал“ (Ritual rimski), Рим (1640), която всекидневно се използва на обширна територия, като по този начин оказва значително влияние върху хърватския книжовен език и за него има онази роля, която у останалите европейски народи изиграват публикуваните преводи на Библията.
През 17 век се развива и литературата на хърватски език в Босна. Неин най-известен представител е Матия Дивкович. Своите творби пише на източнобосненски старощокавски иекавски диалект, за разлика от повечето по-късни босненски писатели, при които все повече преобладава новощокавският икавски диалект. Книжовната дейност в Босна през 17 и първата половина на 18 век се включва в протичащото католическо обновление и почти без изключения е свързано с францисканския орден. Дейността на босненско-херцеговските францисканци по разбуждане на религиозния, културния и книжовния живот в рамките на управляваната от францисканския орден държава Босна Сребърна, която в този момент обхваща предимно всички щокавски хървати, значително допринася за отстраняване на диалектните разлики в писмения език и за унифициране на хърватския книжовен език на обширните територии от Славония до Адриатическо море. В този език преобладава новощокавския икавски диалект, въпреки диалектните особености на отделни писатели.
В Дубровник през 17 век преобладава новощокавския иекавски диалект, а все повече се създават условия за приемане на щокавския диалект и от писателите в Южна Хърватия, говорещи чакавски диалект. Тези писатели и преди това са внасяли щокавски черти в своите творби под влияние на дубровнишката литература и народното творчество на щокавски диалект. Чрез дейността на босненско-херцеговските францисканци щокавският диалект става престижен книжовен език и в южните части на районите, в които се говори чакавски диалект. Един от важните стимули в тази насока е и речника на италианския йезуит Яков Микаля „Богатството на словинския език“ (Blago jezika slovinskoga) от 1649 – 1651. Микаля участва в католическото обновление на хърватските земи и в този речник изказва мисълта, че хърватите трябва да изберат за книжовен език най-хубавия диалект, а той е босненският (т.е. щокавският), който според Микаля по красота може да се сравни с тосканския в Италия.
Връх в развитието на бароковия поетичен израз са творбите на Иван Гундулич, Иван Бунич Вучич и Юний Палмотич – всички писани на особена стилизирана форма на щокавския иекавски диалект. В съседната на Дубровник Херцеговина се говори щокавски диалект, така че през 17 век се оформя и разработва щокавски книжовен език с чакавска основа. Този език, използван в три сфери: езиковедска (Кашич, Микаля), народно-просветна (Дивкович) и литературно-художествена (Гундулич, Палмотич), по главните си характеристики не се различава съществено от съвременния хърватски стандартен език.
През 18 век, след освобождаване от турската власт на голяма част от Хърватия, във всички хърватски краища се появяват писатели-просветители, в съответствие с общите тенденции на рационализма. Целта на тези писатели е да повишат културното равнище във всички области на народния живот, затова насочват творбите си главно към неукия народ. Борят се против предразсъдъците, суеверията, изостаналостта и безпросветността, радеят за истина, разум и общ напредък. В това си дело са мотивирани от съзнанието, че е необходимо да въведат и собствената си национална култура в общността на просветените европейски народи. В стремежа си да доближат творбите си доколкото се може по-широк кръг читатели, в творчеството си използват форми и изразни средства от народното творчество. По този начин творбите им приемат народен облик и печелят голяма популярност сред народа, а в по-широк план, разпространяват влиянието на щокавския диалект, на който са писани. Най-четени и с най-широка популярност са две книги от този период: „Приятен разговор на словинския народ“ (Razgovor ugodni naroda slovinskoga) от Андрия Миошич Качич (1756; разширено издание 1759) и „Сатир или див човек“ (Satir iliti divji čovik) от славонеца Матия Антун Релкович (1762; второ, разширено издание 1779).
Литературното и езиково развитие през този период, през който вече ясно се очертава надмощието на щокавския диалект в ролята на хърватски книжовен език, дава възможност на писателите от този период да приемат в по-малка или по-голяма степен единния книжовен език на новощокавска диалектна основа, предимно от западен, икавски тип (с изключение на иекавския Дубровник). В този език унифициращите белези се налагат над разликите между различните области. Този език вече функционира като стандартен език и завладява все по-широка читателска публика сред мнозинството от хърватския народ. Разширява се използването му за все по-различни цели и в нови и нови области от човешката дейност.
Илирийско движение и филологически школи
Всички хървати биват обединени с общ език и графична система чак през 19 век от Людевит Гай (1809 – 1872). През 1830 г., все още на кайкавския диалект, той издава в Будима брошурата „Кратка основа на хърватско-славянския правопис с философски, народни и стопански основи и източници“ (Kratka osnova horvatsko-slavenskog pravopisanja poleg mudroljubneh, narodneh i prigospodarneh temelov i zrokov). В нея по чешки образец се предлагат букви за всеки отделен звук, като се използват и диакритични знаци за специфичните фонеми: č, ž, š, ľ, ň, ď, ğ. Буквите č, ž, š биват приети, но за другите се налагат двубуквени означения: lj, nj, dj или gj, dž. От полски бива заето ć, а по-късно Джуро Даничич предлага đ. През 1835 г. Гай издава „Новине Хорватске“ (Novine Horvatzke) на кайкавски диалект, с приложение „Даница Хорватска, Славонска и Далматинска“ (Danicza Horvatzka, Slavonzka y Dalmatinzka) на кайкавски и щокавски диалект, като със стария правопис от време на време се използва и новият. В началото на 1836 сменя заглавието с „Илирске народне новине“ (Ilirske narodne novine) и „Даница илирска“ (Danica ilirska) и въвежда новата графична система и щокавския хърватски книжовен език. Въпреки че това за кайкавския Загреб е революционен акт, Гай среща незначителна съпротива, понеже постъпва много тактично, пък и защото и преди това в кайкавските области се е схващало, че трябва да се приеме щокавският книжовен език, който са считали за нещо свое, а не чуждо. Затова Гай всъщност не прекъсва езиковата традиция, а я продължава, на първо място – дубровнишката и славонската. Това е един от хърватските книжовни езици, изграден преди хърватското възраждане, който се разпространява и в кайкавските области. По такъв начин Людевит Гай обединява хърватите с единен книжовен език, създава най-добрата основа за разцвет на хърватската култура във всички области на човешката дейност.
Людевит Гай и дейците на илирийското движение се стремят към още по-голяма цел – обединяване на всички южни славяни с един книжовен език. Затова наричат хърватския език илирийски и приспособяват някои правописни правила за тази цел. Така например, на мястото на някогашния ят пишат ě, стремейки се да обединят иекавските, икавските и екавските диалекти. Сричкотворното r пишат със съпровождаща гласна (perst, parst), в окончанието за родителен падеж множествено число пишат -h, което не се изговаря (ženah). Правописът е морфонологичен (коренов, sladka, žalostno). Изговорът обаче не е различен от съвременния, (prst, žena, slatka, žalosno), единствено ě се чете различно (ije, je, e). Освен това в езика са запазени архаични особености, например в склонението има разлика между дателен, местен и творителен падеж множествено число (дат. ženam, мест. ženah, mjestih, тв. ženami, narodi). Но широката илирийска идея се оказва неосъществима. Всички южнославянски народи тръгват по свой път.
От самото си начало дейността на Людевит Гай дава мощен тласък на развитието на литературата и по този начин хърватският книжовен език, като художествено изразно средство, се разкрива в най-голямото си достижение – значителните творби на Станко Враз, Димитрия Деметер, Антун Немчич и най-вече на Иван Мажуранич и Петар Прерадович.
Лингвистичното оформяне на книжовния език през третата четвърт на 19 век е под знака на тъй наречената Загребска лингвистична школа. Нейни основатели са Людевит Гай и граматиците Виекослав Бабукич и Антун Мажуранич, но най-силната изява на тази школа е когато на чело застават граматикът и книжовникът Адолф Вебер Ткалчевич (1825 – 1889) и лексикографът Богослав Шулек (1816 – 1895). И двамата в общи линии защитават дотогавашния начин на писане, а специално Ткалчевич се застъпва за окончанието –h в родителен падеж множествено число, предлагайки тази форма да се изговаря. Поради това той и неговите последователи биват наречени ахавци. В тяхното дело значителен е и стремежът към езикова чистота (пуризъм). Тя се изразява най-вече в замяна на чуждиците с хърватски думи. Шулек се мъчи да създаде хърватска научна терминология, като с цел противопоставяне на германизацията и за отстраняване надмощието на немския и латинския език съзнателно се стреми термините да бъдат хърватски думи. Ако няма такива, създава нови или ги заема от славянски езици, главно от чешки и руски, като ги приспособява към хърватския. И Ткалчевич, със своите статии и граматики, и Шулек, със своите речници, извършват толкова много, че съвременниците им получават език, годен за практическа употреба – и за учебни, и за административни, и за научни цели, като за тези техни заслуги бъдещите поколения хървати са им много задължени.
Към края на 19 век се появява ново течение в схващанията за книжовния език. Реформата на сръбския фолклорист и лингвист Вук Караджич побеждава в Сърбия и неговият авторитет започва бързо да расте и в Хърватия. Група хърватски лингвисти, наречени хърватски вуковци, се стремят да оформят книжовния език по примера на Вук Караджич. Първо Иван Броз изработва според фонологичния принцип хърватски правопис (Hrvatski pravopis) (Загреб, 1892). Тъй като дотогавашният морфонологичен правопис няма дълга нормативна традиция, нито някакви изявени предимства (а и старата „образцова“ дубровнишка литература е писана с фонологичен хърватски правопис) и тъй като този правопис е приет от самите хървати, след малки начални колебания и известно прекъсване (по време на Независимата държава Хърватия), фонологичният правопис се налага и използва с нормалното усъвършенстване, и до днес.
Опирайки се на делото на Вук Караджич и Джуро Даничич, Томо Маретич (1854 – 1938) написва голямата си „Граматика и стилистика на хърватския или сръбския книжовен език“ (Gramatika i stilistika hrvatskoga ili srpskoga književnoga jezika) (Загреб, 1899, 1931, 1963). Тя внася в хърватския книжовен език множество дребни промени – съществени промени има само при формите на падежите в множествено число. Това отразява до голяма степен развоя на хърватския книжовен език и няма опити за връщане на стари падежни окончания, тъй като по-късно хърватите може и да не приемат архаичните форми. Обаче, в някои езикови норми школата на Маретич сляпо следва сръбските образци и се опитва да наложи на хърватския стандартен език форми, които са чужди на хърватската езикова традиция. Тези опити се провалят с бурното развитие на хърватската литература през 20 век (Тин Уевич, Мирослав Кърлежа), а хърватското езикознание ги надмогва и „официално“, след разпада на Югославия. Иван Броз и Франьо Ивекович съставят „Речник на хърватския език“ (Rječnik hrvatskoga jezika) (Загреб, 1901), също базирайки се на Караджич и Даничич, но той не променя съществено дотогавашното състояние на хърватския език.
С тези начинания значително се намаляват разликите между книжовните хърватски и сръбски език, но не се постига единство между тях.
Югославски период
След създаване на първата Югославия през 1918, властите в Белград чрез сила, със закони, решения и разпоредби, наложени на Хърватия, и издавани само на сръбски език, значително разширяват влиянието на сръбския книжовен език за сметка на хърватския. По този начин в много области, като напр. администрация, законодателство, съдебна система, образование и отбрана рязко се прекъсва хърватската езикова традиция, но дори и с такива насилствени процедури не се постига езиково единство. За да се запазят възможно най-пълно особеностите на хърватския език, д-р Петар Губерина и д-р Круно Кръстич написват книгата „Разликите между хърватския и сръбския книжовен език“ (Razlike između hrvatskoga i srpskoga književnog jezika) (Загреб, 1940). Тази книга дълго има силно влияние за запазване на хърватската езикова самобитност. Опитите за изкореняване на хърватския книжовен език продължават до създаването на Хърватска Бановина през 1939 г. Тогава хърватската терминология се връща до голяма степен, а почти на пълно – след създаването на Независимата хърватска държава. Този период, обаче, трае твърде кратко, само седем години. По време на партизанската война и след идване на комунистите на власт в Хърватия, хърватските наименования, върнати по време на Бановината, в общи линии остават, с изключение на армията, понеже там преобладава сръбската военна терминология. В началото, във втората Югославия се признава правото на всеки народ да си служи със своя език, поради което законно биват признати четири равноправни езика: хърватски, сръбски, словенски и македонски, но по-късно хърватският език повторно бива подложен на асимилация.
Новосадски договор
Комунистическата партия със своите „интернационални“ цели е против много национални символи и въвежда свои, така да се каже, комунистически термини. Така например stranka (партия) се превръща в partija, tajnik (секретар) и ministar в sekretar, glavni tajnik в generalni sekretar, glavni или središnji odbor в centralni komitet, vojska в armija, redarstvo (полиция) и oružništvo (жандармерия) в milicija, gospodin в drug, glazba (музика) в muzika, povijest (история) в historija, skup (събрание), zbor (митинг) в miting, škola (школа) в centar и т.н. Мнозинството от тези думи са чуждици, много по-обичайни за сръбския книжовен език. Чрез тяхното лековато и безкритично приемане, което също е в синхрон с особеностите на сръбския книжовен език, хърватският бива изтласкван и хърватският езиков усет към чуждиците – притъпен. Така вратите биват широко отворени за нахлуване на заемки главно от английски език. Въпреки това, сръбската страна не е доволна от това състояние и се стреми хърватският и сръбският език да се сближат колкото се може повече, като при това хърватският да бъде напълно изтласкан от употреба. За тази цел академичното издателство „Летопис Матице српске“ обявява анкета по езикови и правописни въпроси и до септември 1954 година публикува отговорите на около четирийсет анкетирани. След края на анкетата в Нови Сад се провежда събрание, на което се констатира, че езикът на хървати, сърби и черногорци е един, затова книжовният език, който се развива около двата центъра, Загреб и Белград, е единен, но с два изговора – иекавски и екавски, в наименованието на езика при официално използване е необходимо да се посочват и двете му части (и хърватска, и сръбска), че двата изговора (иекавски и екавски) са равноправни, както и двете писмености (латиница и кирилица), че е необходимо да се съставят справочен речник на хърватскосръбския/сърбохърватския книжовен език, терминологични речници и общ правопис. Въз основа на тези заключения се изработва общ правопис, който през 1960 г. Матица хърватска (Хърватската академия на науките и изкуствата) издава в иекавски вариант на латиница, под заглавие „Правопис на хърватскосръбския книжовен език“ (Pravopis hrvatskosrpskoga književnog jezika), а Матица сръбска (Сръбската академия на науките и изкуствата) – в екавски вариант на кирилица, под заглавие „Правопис на сърбохърватския книжовен език“ (Pravopis srpskohrvatskog književnog jezika).
Декларация за хърватския език и съвременен хърватски стандартен език
Докато общият правопис е приет повече или по-малко с премълчаване, макар че в някои отношения значително се различава от дотогавашния правопис на Иван Броз и Драгутин Боранич, то излизането на речника на Матица хърватска и Матица сръбска (наречен 'Адок' по буквите от 'А' до 'К'), предизвиква в Хърватия буря от недоволство. Недостатъците на Речника, от които най-съществен е унификаторското заличаване на особеностите на хърватската и на сръбската лексика, са очевидни и биват остро критикувани. Последица от това недоволство е „Декларацията за положението и наименованието на хърватския книжовен език“ (Deklaracija o položaju i nazivu hrvatskoga književnog jezika) от 1967 г., която бива подписана от повечето хърватски културни и научни институции, и която политически бива остро осъдена. Матица хърватска се отказва от Новосадския договор и от общия правопис, прекратява работата върху общия речник (който бива завършен само от сръбската страна) и организира съставянето на нов правопис. През 1971 г. излиза „Хърватски правопис“ (Hrvatski pravopis) на Стиепан Бабич, Божидар Финке и Милан Могуш, който бива политически забранен, но се появява във фототипно издание в Лондон, поради което оттогава популярно се нарича 'Лондончанин' (Londonac). Продължава издаването на училищни езикови учебници и помагала, сред които и пет издания на „Прегледа на граматиката на хърватскосръбския език“ от Стиепко Тежак и Стиепан Бабич (Pregled gramatike hrvatskosrpskog jezika), чието шесто издание под измененото заглавие „Прегледа на граматиката на хърватския книжовен език“ (Pregled gramatike hrvatskoga književnog jezika), 1973, е конфискувано.
През 1974 г. са приети поправки на конституцията, според които в Хърватия официално се използва „хърватският книжовен език, стандартна форма на народния език, който се нарича хърватски или сръбски“. Същата година излиза учебник и помагало за преподаватели, написан от Йосип Силич и Драгутин Росандич, под заглавие „Фонетика и фонология на хърватския книжовен език“ (Fonetika i fonologija hrvatskoga književnog jezika), който с модерния си научен подход бележи повратна точка в преподаването на хърватския език и, след силна съпротива на официално и политическо ниво, в утвърждаването на наименованието „хърватски книжовен език“. В тогавашния Институт по езикознание (Institut za jezik) се разработва „Справочна граматика на хърватския книжовен език“ (Priručna gramatika hrvatskoga književnog jezika), която бива осъдена политически, не е одобрена като учебник за училищата и излиза със закъснение чак през 1979 г. За окончателната кодификация на хърватския стандартен език, която включва хърватското литературно и езиково наследство, занемарено още от школата на Томо Маретич, допринася голямата научна граматика на хърватския книжовен език. През 1986 г. в издание на Югославянската Академия на науките и изкуствата (JAZU) и издателство „Глобус“ излизат нейните първи две части: „Словообразуване в хърватския книжовен език. Проект за граматика“ (Tvorba riječi u hrvatskom književnom jeziku. Nacrt za gramatiku) от Стиепан Бабич и „Синтаксис на хърватския книжовен език. Проект за граматика“ (Sintaksa hrvatskoga književnog jezika. Nacrt za gramatiku) от Радослав Катичич. В края на 1988 г. Конституционният съд на Югославия обявява за противоконституционна споменатата конституционна поправка от 1974 г. относно езика, понеже, според неговото мнение, съществуващата формулировка изключва от използване на обществени места езика на сърбите в Хърватия. В началото на 1989 г. Парламентът (Sabor) на Социалистическа република Хърватия започва процедура по изменение на спорния член от конституцията. На това открито се противопоставя първо Институтът по езикознание (Zavod za jezik) към Института по филология и фолклористика (Instituta za filologiju i folkloristiku) в Загреб, като неговият пример бива последван от редица хърватски културни и обществени институции. Хърватският Сабор не приема предложеното изменение на конституционната поправка за езика.
При новите политически обстоятелства, настъпили през 1990 г., когато Република Хърватия тръгва по самостоятелния път на независимостта, ставайки суверенна и международно призната държава, се засилва и езиковедската дейност. През 1990 г. излиза второто издание на „Справочна граматика на хърватския книжовен език“ с променено заглавие „Граматика на хърватския книжовен език“ (Gramatika hrvatskoga književnog jezika), както и третия том на голямата научна граматика, „Исторически преглед, звукове и форми на хърватския език“ (Povijesni pregled, glasovi i oblici hrvatskoga jezika) от авторски колектив.
Със създаването на самостоятелна хърватска държава, хърватският книжовен език преживява своето възраждане. То се чувства във всички сфери на живота, особено в административната област и законодателството.
Хърватски езиков пуризъм
В хърватския език има силна традиция на пуризъм, т.е. стремеж към максимално пречистване на езика от чужди думи, датираща от 19-ти век (виж Богослав Шулек, филолог от 19-ти век). Чуждата терминология по правило не се заема, а се превежда чрез неологизми, образувани от славянски корени: sveučilište („общо училище“) вм. университет, nogomet вм. футбол. Подобно е и при knjižnica (библиотека), zemljopis (география), povijest (история), putovnica (паспорт), jezikoslovlje (лингвистика) и т.н., и т.н.
За тази им черта към хърватите е изказва уважение дори от страна на великосръбски шовинистични интелектуалци, независимо от това, че тези народи два пъти воюват един срещу друг през 20 век.
Източници
Външни препратки
Сърбохърватският език на Ethnologue
|
{'title': 'Списък на селата в България', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D0%B2%20%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Това е списък на селата в България, подредени по азбучен ред. Всеки списък съдържа около 1000 села.
Абланица – Голямо Асеново;
Голямо Белово – Калайджии;
Калейца – Неделкова гращица;
Неделково –
|
Скорците;
Скравена – Яхиново.
Вижте също
Села в България с повече от 2000 жители
Списък на селата по област
Списък на населените места по област
Списък на градовете в България
Списъци на места в България
Села в България
|
{'title': 'Алергия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B3%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Алергията представлява повишена чувствителност на организма, обикновено към безвредни субстанции от околната среда – антигени, след предшестващ контакт с тях. В този случай антигените са известни под
|
името алергени, а свръхчувствителността е в резултат на прекомерната защитна реакция на имунната система. Тази реакция е придобита, предвидима и краткотрайна.
Според медицинските наблюдения и статистики от последните години, хората с по-висок жизнен стандарт и по-активна имунна профилактика страдат по-често от алергични заболявания. Алерголозите са на мнение, че с урбанизацията и навлизането на нови материали в бита се повишава рискът от алергии и се появяват нови алергени.
Етимология
Думата „алергия“ е използвана за пръв път през 1906 г. от виенския педиатър барон Клеманс фон Пирке, като тя произлиза от гръцките думи allos (друг, различен) и ergos (дейност). Термините „алергия“ и „анафилаксия“ са били създадени след странна болест, която засяга до 50% от масово ваксинираните срещу дифтерия деца в края на 19 век, а заболяването наричат просто „серумна болест“. Този австрийски лекар пръв разбира, че понякога човешкият организъм реагира на безвредни вещества, като прах, полени или определени хранителни продукти по необичаен начин, образувайки имунни антитела срещу тях и възприемайки ги за врагове. Сенната хрема е типичен представител на алергията.
България
20% от българите страдат от сенна хрема, а в света над 1 милиард души са нейни жертви.
Причинители на алергия
Най-често причинителите на алергия са:
Акари в домашен прах.
Полени – житни, дървесни, тревисти.
Ужилвания от насекоми – пчела, оса.
Продукти от животински произход – животински косми и слюнка, пух и пера.
Лекарства – пеницилин, сулфонамиди, антибиотици, местни обезболяващи.
Битова химия и козметика.
Храни: краве мляко; белтъка на яйцата; риба; плодове, зеленчуци и ядки; оцветители, консерванти и аромати.
Течение (раздвижване на въздуха) в стая, зала.
Симптоми
Обичайните симптоми често нямат нищо общо с алергията. Кихането, течащият или запушен нос, сърбежи на очите и кожата са най-често срещаните алергични симптоми.
Кихане
Кихането е начин организмът да се освободи от прах и други дразнители, като ги изхвърли с нормалните секрети. При наличие на алергия кихането продължава често с дни без причина, като невинаги се отделя секрет.
Течащ нос
При наличие на алергия секретът е бистър и воднист за разлика от този при настинка, който е гъст и жълтеникав.
Запушен нос
При алергия носът се запушва вследствие набъбването на лигавицата.
Сърбеж на кожата
Алергията може да причини кожни обриви, като например уртикария и екзема. Те са най-често срещаните кожни проблеми.
Сърбеж на очите
При алергия няма външна причина за често търкане на очите и нищо не облекчава сърбежа дълго време. Клепачите са подути и зачервени.
Наследственост
Често алергиите се предават по наследствен път, като вероятността това да стане по майчин път е по-голяма, отколкото по бащин. Препоръчва се на жените, страдащи от алергия, да се имунизират по време на бременността, за да предотварят евентуалната опасност от заболяване при бебето.
Диагностициране
Разпитването на пациента (снемането на анамнеза) е важен етап от поставянето на диагноза, тъй като множество алергени могат да доведат до поява на проблеми.
Кожни тестове
Кожните тестове включват въвеждане на малки количества пречистени алергени с определена концентрация в кожата (в областта на ръката между лакътя и китката). Съществуват три метода:
Скарификационен тест: прави се много фин разрез или повърхностно одраскване на кожата, след което там се капва алергенът.
Тест чрез убождане: при него капка от алергена се поставя на кожата, след което тя се пробожда с цел попадане на алергена вътре.
Интрадермален тест: алергенът се инжектира подкожно.
При всеки от тези тестове след определен период от време (от 20 минути до 1 час) се забелязва реакция на кожата. Ако тя е положителна, се забелязват белег (лека подутина), еритема (зачервяване), както и възможен сърбеж.
Кръвни тестове
При тези тестове се изследва специфичен IgE (имуноглобулин Е) в кръвта.
Общ тест за определяне на серумни IgE антитела в кръвта като тест за алергия
Общият серумен IgE в кръвта е първоначален тест за алергия. Общият IgE е полезен за предвиждане при деца под 3-годишна възраст. Нивото на общия IgE зависи от размерите на засегнатия от алергия орган – сравнително ниско е при алергия на носната кухина, но много високо при обширна кожна алергия.
Тест за определяне на алерген-специфични IgE антитела (RAST) в кръвта
Алтернативен тест на кожното тестване. Тестът за алерген-специфични IgE антитела се прилага, когато пациентът има обширни кожни прояви, при възрастни индивиди и кърмачета, при приемане на антихистаминови препарати, които биха затруднили извършването на кожно-алергично тестване или ако след друг тест се очаква опасна алергична реакция. Тестът за определяне на алерген-специфични IgE антитела може да се прилага преди започване, за мониториране на специфичната имунотерапия или да се проследяване ходът на алергичното заболяване.
Провокационен тест
Принципът на този тест е да се възпроизведат симптомите на алергична реакция чрез поставяне на пациента в контакт с подозирания алерген. Този вид тест се прилага само когато останалите видове тестове дават противоречиви резултати.
Лечение
Най-простото лечение би се състояло в това, човек да избягва алергените. Този метод е практически неосъществим, защото човек не може да избегне много от алергените просто така, като например домашния прах или хранителни продукти. Поради тази причина, лечението на алергията се ограничава до няколко метода. В повечето случаи се лекуват само симптомите.
Имунотерапия
Единственото лечение, при което се третират причините за възникване на алергия, е специфичната хипосенсибилизация, наричано още „алергична ваксина“. В този случай в тялото се вкарват субстанциите, предизвикващи алергия, през равни интервали от време в увеличаваща се дозировка. По този начин се намалява чувствителността на алергия към тези вещества. Ваксината се инжектира под кожата на определени интервали от време. В последно време се предлагат продукти на френски и испански фирми за сублингвално (под езика) приложение, които включват множество алергени. Методът е особено подходящ при малки деца. Периодът на лечение обаче е продължителен (от 3 до 5 години). Ефективността на метода е от 50 – 90% според различни източници.
Лекарствена терапия
Средствата за избор са антихистамини, бета-2 симпатомиметици, кортикостероиди, адреналин и др.
Алтернативна терапия
В нетрадиционната медицина съществуват множество методи, които се считат от някои за ефективни при лечение на алергии, особено хомеопатия, китайска медицина и кинезитерапия.
Източници
Алергология
Имунология
Пулмология
Имунна система
|
{'title': 'Захарен диабет', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BD%20%D0%B4%D0%B8%D0%B0%D0%B1%D0%B5%D1%82', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Захарният диабет (diabetes mellitus; – „преминавам“), често наричан и само диабет, е болест, характеризираща се с повишено ниво на кръвната захар (глюкоза) в организма, което се дължи на отслабената
|
реакция на клетките към инсулина или на недостатъчното му произвеждане в тялото. Инсулинът е хормон, секретиран от панкреаса, който стимулира клетките да абсорбират глюкозата и да я трансформират в необходимата за функционирането им енергия. Когато клетките не абсорбират достатъчно глюкоза, тя се натрупва в кръвта (хипергликемия), което води до усложнения в сърдечно-съдовата, нервната и други системи.
Захарният диабет има множество разновидности, но най-разпространените форми са 3:
Захарен диабет тип 1: дължи се на неспособността на тялото да произвежда инсулин.
Захарен диабет тип 2: дължи се на неспособността на клетките да реагират на инсулин, понякога в съчетание с понижено производство на хормона.
Гестационен диабет: проявяващ се по време на бременност.
Всички форми на диабет могат да бъдат контролирани чрез изкуствено внасяне в тялото на инсулин, а диабет тип 2 – до известна степен и с други медикаменти. В същото време, с изключение на гестационния диабет, който обикновено изчезва след раждането, диабетът е хронично състояние, което обикновено не може да бъде излекувано. При диабет тип 1 са правени опити с трансплантация на панкреас, но с ограничен успех.
Оставен без медицинско третиране, диабетът може да причини множество акутни усложнения, като хипогликемия, диабетна кетоацидоза или хиперосмоларна кома. Тежки дълготрайни усложнения, свързани с диабета, са сърдечно-съдовите болести, бъбречната недостатъчност, диабетната ретинопатия.
Към 2000 г. най-малко 171 милиона души по света (2,8% от цялото население) страдат от захарен диабет. Най-широко разпространен е диабет тип 2 – например в Съединените щати тази форма включва 90 – 95% от случаите на захарен диабет.
Разпространение
Разпространеността на захарния диабет сред човешката популация е средно от 1 до 3% като при децата и юношите е 0,1 до 0,3%. Ако се прибавят и недиагностицираните случаи процентът може да достигне до 6. Към 2002 г. в света от диабет боледуват около 120 милиона души. Според същите изследвания на всеки 10 – 15 години процентът на диабетиците се удвоява. Увеличава се основно и процентът на боледуващите от диабет тип 1. Това е свързано с подобряване качеството на медицинското обслужване и увеличаване на продължителността на живот при заболелите от диабет тип 1.
Наблюдава се расова устойчивост към даден тип диабет. Захарен диабет от тип 2 е най-разпространен сред хора от монголоидната раса. Например във Великобритания сред монголоидите над 40 години 20% страдат от захарен диабет тип 2. На второ място са хората от негроидната раса – сред негроидите над 40 години от този тип диабет страдат 17%. Расата определя и нееднородната честота на усложнения от диабет. Монголоидите развиват в по-висока степен диабетна нефропатия и исхемична болест на сърцето, но е понижен риска от развитие на диабетно стъпало. За негроидите е характерно развитието на тежка и трудно поддаваща се на лечение артериална хипертония.
По данни от 2000 г. най-голям процент на заболели има в Хонконг – 12% от населението. В САЩ процентът на заболели е около 10%, във Венецуела – 4%. Най-ниският процент на заболели от диабет е регистриран в Чили – едва около 1,8%.
Към 2010 г. броят на болните от захарен диабет в България се оценява на около 520 хиляди души или 8,3% от населението над двадесетгодишна възраст, като 200 хиляди от случаите не са диагностицирани.
История на заболяването
Диабетът е едно от първите заболявания, описано в египетски ръкопис от около 1500 г. пр.н.е., като се споменава „отделяне на прекалено голямо количество урина“. Смята се, че първите описани случаи са свързани с диабет тип 1. Приблизително по същото време индийски лекари идентифицират заболяването и го квалифицират като madhumeha или медена урина, като забелязват, че урината привлича мравките.
Терминът „диабет“ или „преминаване през“ е използван за първи път през 230 г. пр.н.е. от гръцкия лекар Аполоний. Заболяването е рядко срещано по времето на Римската империя като Гален коментира, че е станал свидетел само на два случая по време на кариерата си.
Диабет тип 1 и тип 2 са идентифицирани за първи път като отделни заболявания от индийските лекари Шушрута и Чарака през 400 – 500 г., като тип 1 е свързван с младите хора, а тип 2 – с хората с наднормено тегло. В края на 18 век англичанинът Джон Рол добавя термина „захарен“ или „от мед“, за да разграничи заболяването от инсипиден диабет, което се свързва и с често уриниране. До началото на 20 век все още няма разработено ефикасно лечение, докато през 1921 г. и 1922 г. канадците Фредерик Бантинг и Чарлз Бест не откриват инсулина. Това откритие е последвано от разработването на дългодействащия неутрален протамин Хагедорн (NPH) инсулин през 40-те години на 20 век.
Класификация
Тип 1
Диабетът тип 1 се характеризира със загубата на произвеждащите инсулин бета-клетки в лангерхансовите острови на панкреаса, което води до намаляване на отделяното количество инсулин. Той се разделя на два вида – имунно медииран и идиопатичен. Повечето случаи на диабет тип 1 са с имунно медииран характер, като загубата на бета-клетките се дължи на автоимунна атака от T-лимфоцити. Макар че има данни за известна генетична предразположеност, развитието на болестта се предизвиква от външен дразнител.
Не са известни профилактични мерки срещу диабет тип 1, който причинява около 10% от случаите на захарен диабет в Северна Америка и Европа. Повечето заболели са в добро здраве и със здравословно тегло при появата на болестта. Чувствителността към инсулина обикновено е нормална, особено в ранните фази на заболяването. Диабетът тип 1 може да засегне деца и възрастни, но в миналото е наричан детски диабет, тъй като обхваща повечето случаи на захарен диабет в ранна възраст.
Тип 2
Диабетът тип 2 се характеризира с инсулинова резистентност, понякога съчетана с понижено отделяне на инсулин от панкреаса. Предполага се, че неправилното реагиране на тъканите на инсулина е свързано с функционирането на инсулиновите рецептори, но конкретната причина за него е неизвестна. Основните рискови фактори за заболяването са начинът на живот и в някаква степен генетичната предразположеност. Повечето пациенти са с наднормено тегло.
Основната част от случаите на диабет са от тип 2, който най-често се среща при хора над 30-годишна възраст, но е възможно да се установи и при тийнейджъри и дори в ранна детска възраст. В ранните етапи на болестта тя се изразява най-вече в намалена чувствителност към инсулина. На тази фаза хипергликемията може да се предотврати с различни мерки, включително с медикаменти, които подобряват инсулиновата чувствителност или намаляват отделянето на глюкоза от черния дроб. Панкреасът реагира на повишеното ниво на кръвна захар, като отделя повече инсулин, но дори повишените количества не са достатъчни, за да се преодолее инсулиновата резистентност и с времето жлезата губи способността си да произвежда дори нормалното количество.
Диабетът тип 2 е пряко свързан с начина на живот и в много случаи стойностите на кръвната захар, след първоначално третиране с медикаменти и под лекарско наблюдение, могат да бъдат върнати в нормални граници и поддържани само с диета и спорт.
Преддиабетът е състояние, при което нивата на кръвната захар са повишени, но не достатъчно, за да бъде пациентът диагностициран като болен от диабет тип 2. Много болни от диабет тип 2 преди това са прекарали години в състояние на преддиабет.
Гестационен диабет
Гестационният диабет в някои отношения наподобява диабета тип 2, включвайки съчетание от относително неадекватна секреция и чувствителност към инсулина. Наблюдава се при 2 – 5% от всички бременности и обикновено изчезва след раждането, макар че 20 – 50% от засегнатите жени по-късно развиват диабет тип 2. Гестационният диабет подлежи на контрол, но изисква медицинско наблюдение в хода на бременността.
Макар че сам по себе си е преходен, без третиране гестационният диабет може да увреди здравето на плода или на майката. Сред рисковете за плода са повишено тегло при раждане, вродени аномалии на сърдечната и централната нервна система и скелетно-мускулни малформации. В тежки случаи може да се стигне до смърт на плода, най-вече в резултат на влошена плацентна перфузия.
Симптоми
Симптомите на диабета обикновено се появяват едва когато нивата на кръвната захар станат извънредно високи или започнат проявите на усложнения.
Трите класически симптома на диабета са:
Засилено уриниране (полиурия) – при надхвърляне на бъбречния праг за глюкоза (около 10 mmol/l), кръвната захар започва да се отделя с урината, увличайки със себе си значително количество вода и предизвиквайки по-често и обилно уриниране.
Повишена жажда (полидипсия) – за да компенсира повишеното отделяне на вода с урината, организмът извлича вътреклетъчна вода в кръвта, предизвиква обезводняване и централната нервна система реагира с усещане за жажда.
Повишен апетит (полифагия) – този симптом е обикновено по-силно изразен при 2 тип диабет, където високото ниво на инсулин стимулира чувството на глад; от друга страна недостатъчната енергия, която достига до клетките, поради намалената инсулинова чувствителност, кара организма да набави повече калории и повече храна.
Сред по-рядко срещаните симптоми са:
Замъглено зрение – среща се често при повишена концентрация на кръвната захар; в очната леща глюкозата се превръща в сорбитол, който задържа много вода, в резултат на което се получава периодична промяна в обема и формата на очната леща.
Чести инфекции – потиснатият общ имунитет, лошият кръвоток в тъканите и високата концентрация на глюкоза (добра хранителна среда за много бактерии) допринасят за честата изява на някои инфекции, които са характерни за захарния диабет – гъбични инфекции на гениталиите, кожни инфекции (циреи, „гнойни пъпки“), инфекции на пикочните пътища и други.
Трудно зарастващи рани – високите стойности на кръвната захар възпрепятстват нормалното функциониране на левкоцитите, които са основен елемент в почистването на мъртви тъкани в тялото, зарастване на рани и борба с причинителите на инфекции; освен това за по-продължителен период от време захарният диабет води до склерозиране и задебеляване на най-малките и големите кръвоносни съдове и това причинява влошен кръвоток, лошо хранене на тъканите (включително достъп на кислород и защитни елементи на кръвта) и оттам по-бавно и трудно зарастване на рани и по-често възникващи инфекции.
Хиперосмоларен некетонен синдром и хиперосмоларна кома – това състояние се получава вследствие на високата концентрация на глюкоза и силното обезводняване на клетките, а симптомите му много приличат на тези на кетоацидозата; по-често срещано е при диабет тип 2.
Сравнително редки симптоми, по-често срещани при диабет тип 1, са:
Умора – при захарния диабет клетките на тялото са неспособни да усвоят от кръвта достатъчно глюкоза, което се проявява като усещане за умора.
Загуба на тегло – въпреки нормалния или дори по-високия прием на храна, болните от диабет отслабват, поради непълното усвояване на глюкозата и обезводняването.
Кетоацидоза – неспособността за усвояване на глюкозата кара клетките да търсят други източници на енергия. Следователно разграждат мазнини и протеини. От разграждането на мазнините (бета-окисление) се получават тъй наречените „кетотела“; те увеличават киселинността на кръвта, което има сериозни последствия за работата на всички клетки и най-вече тези на нервната система.
Променено умствено-психично състояние – често се наблюдава напрегнатост, необяснима раздразнителност, силна летаргия или объркване, болният изглежда неадекватен, симптомите могат да наподобяват тези на мозъчен инсулт; тези оплаквания могат да са вследствие само на високата концентрация на кръвна захар (хипергликемия), могат да бъдат симптоми на някои от най-сериозните остро настъпващи усложнения на диабета като кетоацидоза (и последваща диабетна кома) или хиперосмоларен хипергликемичен синдром и кома, както и на много ниска концентрация на кръвна захар (хипогликемия).
Причини
Причините за двата основни типа диабет са различни. Диабет тип 2 се дължи главно на начина на живот, както и на известна генетична предразположеност. Диабет тип 1 е преди всичко наследствен, но се активира от инфекции, според някои данни – с вируса Coxsackie B4. Индивидуалната податливост към някои от тези инфекции се дължи на определени генотипи на човешкия левкоцитен антиген (HLA).
Диагностика
Захарният диабет се характеризира с периодична или постоянна хипергликемия и се диагностицира чрез установяване на някой от следните признаци:
ниво на кръвната захар на гладно ≥ 7 mmol/L (126 mg/dL);
нива на кръвната захар ≥ 11,1 mmol/L (200 mg/dL) два часа след орален прием на 75 g глюкоза при тест за глюкозна толерантност;
симптоми на хипергликемия и временни нива на кръвната захар ≥ 11,1 mmol/L (200 mg/dL);
ниво на гликирания хемоглобин (Hb A1C) ≥ 6,5%;
Положителният резултат при отсъствие на явна хипергликемия трябва да бъде потвърден чрез повтаряне на някои от описаните тестове в друг ден. Предпочита се измерването на нивото на кръвна захар на гладно, заради по-лесното измерване и значителната продължителност на продължаващия два часа стандартен тест за глюкозна толерантност, който при това няма прогностични преимущества. Според актуалната дефиниция две измервания на кръвна захар на гладно над 126 mg/dL (7 mmol/L) се смятат за диагноза на захарен диабет.
За хората с нива на кръвната захар на гладно от 100 до 125 mg/dL (5,6 до 6,9 mmol/L) се смята, че имат нарушена гликемия на гладно. Пациентите с нива на кръвната захар при стандартен тест за глюкозна толерантност между 140 mg/dL (7,8 mmol/L) и 200 mg/dL (11,1 mmol/L) имат нарушена глюкозна толерантност. Второто от тези две преддиабетни състояния представлява съществен рисков фактор за развитие на същински захарен диабет, както и на сърдечно-съдови заболявания.
Лечение
Успешно лечение понякога е възможно чрез подходящ двигателен режим, съчетан със строга диета, в която се изключва приемането на бързоусвоими захари и се намаляват до минимум животинските мазнини. Набляга се на бавноусвоимите въглехидрати, каквито има в пълнозърнестите храни (около 60% от дневния калориен баланс), растителни мазнини (10 – 30% от калориите за деня), плодове, зеленчуци, ограничени количества млечни продукти (например 100 g сирене дневно). Винаги чувството за глад трябва да присъства!
Диетата се провежда продължително време. Тя може да доведе до пълно излекуване, ако чувствителността на рецепторите се увеличи с времето, но в следващите 5 години 50% от хората с инсулинова резистентност (или още нарушен глюкозен толеранс) развиват диабет тип 2, а до 20 години – 100%. Препоръчва се лекарски контрол. Използват се и медикаменти за контролиране на състоянието, напр. инсулини, бигваниди и др. От проучванията е известно, че ефект за намаляване на инсулиновата резистентност и увеличаване на инсулиновата чувствителност имат:
женшен (Panax Ginseng), активни съставки – женшенозиди (Ginsenosides);
канела;
семена на сминдух;
куркума, активно вещество – куркумин (Curcumin, E100);
екстракт от черна боровинка;
сладък корен (Glycyrrhiza glabra), активни вещества – аморфрутини (amorfrutins);
кора от корена на бяла черница (Morus alba), активни вещества – Moracin M, Steppogenin-4′-O-β-D-glucosiade, Mullberroside A;
веществата нобилетин, нарингинин и др. от кората на цитрусовите плодове;
ресвератрол;
левцин;
хром;
ванадий и др.
От важно значение е да се приемат антиоксиданти за намаляване на оксидативния стрес на клетките – витамини А, С, Е, коензим Q10, ликопен, алфа липоева киселина и др., минералите цинк и селен, тъй като свободните радикали влияят върху клетката и причиняват инсулинова резистентност, рак и по-бързо стареене на клетките.
Пряка връзка с инсулиновата резистентност има и чернодробната стеатоза (омазняване на черния дроб). Положителен ефект за това състояние се получава от фосфатидилхолин, силимарин (от бял трън), антиоксиданти, N-ацетилцистеин, бетаин, S-аденозилметионин, омега-3 мастни киселини и др.
Един от препаратите срещу инсулинова резистентност – „Sucanon“ (или „Manitolatodimolybdate“) е комбинация от съединение на молибден и екстракт от корен на trichosanthes (trichosanthis kirilowii). Нови цели за създаване на препарати за намаляване на инсулиновата резистентност са открити при изследвания в Joslin Diabetes Center – възстановяване на нивата или увеличаване на ефективността на съществуващия Sirt3, инхибиране на активността на PKC-delta (в черния дроб и други тъкани; влияние и при стеатозата). Изследователите от Университета в Синсинати са открили, че apolipoprotein A-IV (apoA-IV), един естествено получен протеин има способност да намалява нивото на кръвната захар и повишава инсулиновата секреция и е възможна нова цел в създаването на лекарствени препарати.
Спазване на установените режими
Съществуват няколко основни правила, които трябва стриктно да се спазват, за да се постигне качеството на живот на диабетиците. Освен терапевтичния режим, предписан от лекар-ендокринолог, другите важни елементи са хранителен режим с прецизиране на качеството, количеството и съдържанието на въглехидрати и мазнини, както и ежедневен, двигателен режим. За разлика от диабет тип I, при II тип водещият елемент в лечението в началния етап (за кратко) е хранителния режим, т.е ограничаване на храните с високо съдържание на мазнини и въглехидрати, холестерол и готварска сол. Ако диетата не е достатъчна се преминава към лечение с таблетки, които имат за цел да повишат чувствителността на организма към собствения инсулин, да стимулират панкреаса да произвежда повече или да намалят непрекъснатото повишаване на кръвната захар. В някои случаи е удачно да се приемат медикаменти за намаляване нивото на холестерол, понижаване на телесното тегло и/или регулиране на кръвното налягане. Като последен избор (но с най-съхраняващ органите ефект), се прилага инсулиново лечение. Трябва да се отбележи фактът, че инсулинотерапията може да се започне и веднага след откриването на диабет, ако има опасност или съмнение за наличие на усложнения. Инсулинотерапията не е последното възможно средство за лечение, а помощно средство и в същото време най-ефективно.
При спазване на установените режими, качеството и продължителността на живота е почти като при здравите хора (ако не се смята всекидневното през 12 часа инжектиране на определена от лекари доза инсулин с т.нар. „писалки“).
Последствия при неспазване на установения режим от лекарите при диабет тип 2
Диабетните усложнения са когато се налага приемането на медикаменти: за високо кръвно, бъбречни, полиневритни, ерективни дисфункции (които вгорчават сериозно сексуалния живот на мъжете, а в някои случаи ги правят почти импотентни), очни (ускорено развитие на катаракта, глаукома) или други страдания, възникнали във връзка с диабета. Затова веднага след като се проявят някои от посочените симптоми, всеки е длъжен да си направи тест за наднормена кръвна захар и евентуално да промени храненето и начина си на живот. Повече физическа активност, спорт, туризъм, по-малко стрес, балансирано хранене – само така може да се избегне или да се намали максимално дълго опасността от поява и развитие на диабет, дори когато има генетична предразположеност (един от родителите е диабетик). Малко други човешки болести са толкова коварни като диабета, затова стриктно трябва да се следва определеният режим и съветите на лекуващия лекар. В противен случай пораженията за всеки са фатални: високо кръвно, замъглена и намалена видимост, следва възможност и за по-тежък стадий на лошо зрение, лепнене на урината и пак уриниране, „въртележката“ с неутолима жажда, рязък спад в теглото (над 10 kg), обща отпадналост или предимно в краката (тъй като сърцето не успява да компенсира затрудненото кръвообращение), слаба мускулна маса. В по-редки случаи дава и отражение на бъбреци, черен дроб, сърце и други. За кратко време се наблюдава бързо и учестено разрушаване на зъбите, кървене на венците и др. При забелязана и малка промяна, накланяща към изброените симптоми на диабета, се налага незабавно да се потърси помощ от лекар-ендокринолог, който да назначи подходящо лечение.
Животът с диабет тип 2
При установяване на нарушен глюкозен толеранс, което значи кръвна захар между 7 и 11 mmol/L, 2 часа след нахранване се започва диетолечение и регулиране на телесното тегло, което евентуално да ни предпази от по-нататъшно развитие на диабет. Въпреки взетите мерки, все пак около половината от хората с намален глюкозен толеранс развиват заболяването в следващите 5 години. Това зависи както от генетичната предразположеност, така и от предишния начин на живот (когато се отнася за тип 2 диабет), свързан с обездвижване, прехранване, стрес. Откриването на нарушения глюкозен толеранс може да стане с периодични профилактични прегледи, особено наложителни след навършване на 40-годишна възраст. Счита се, че тази първа лека фаза на заболяването е един вид скрит „инкубационен период“. Понякога чувството на „лесна умора“, „парещите устни“ при стресови ситуации и понякога „необичайната жажда“, първосигнално подсказват скритите все още симптоми на заболяването.
След т.нар. изследване „кръвно-захарен профил“ от ендокринолог при по-изразени нива на кръвна захар, но все още „под 12 – 15“, се изписват таблетки. Това лечение, заедно със стриктна диета, намалява захарните нива за определен период от време. Постепенно обаче собственият (ендогенен) инсулин, произвеждан от тялото, намалява все повече и се налага добавянето на други групи лекарства. Средно 7 години след регистрирането на диабета, ендогенният инсулин намалява дотолкова, че става необходимо добавянето на инжекционен инсулин към дотогавашната терапия.
Усложнения
Остри
Острите усложнения са особени състояния, които се развиват в течение на дни и дори часове при наличие на захарен диабет.
Диабетна кетоацидоза – това е тежко състояние, развиващо се вследствие на натрупване в кръвта на междинни продукти от метаболизма на мазнините (кетонови тела).
Хипогликемия – намалява нивото на глюкозата в кръвта.
Хиперосмоларна кома – среща се основно при болните от тип 2 и почти винаги е свързана със силно обезводняване на организма.
Лактацидотична кома – проявява се с натрупване на млечна киселина в кръвта и често се среща при болните над 50 години на фона на развитие на сърдечно-съдова недостатъчност.
Късни усложнения
Това са отделна група усложнения, които се развиват бавно в продължение на месеци, а в повечето случаи и години след проявата на захарен диабет.
Диабетна ретинопатия – поражение на дъното на очната орбита, проявяващо се с микроаневризми, точковидни или петнисти кръвоизливи, твърд ексудат, оток и разрастване на нови съдове. Завършва с кръвоизлив в очното дъно или отлепване на ретината.
Диабетна микро и макроангиопатия – нарушение на проницаемостта на кръвоносните съдове. Повишава се риска от тромбоза и развитие на атеросклероза.
Диабетна полиневропатия – развива се двустранна периферна невропатия, започваща от крайниците. Намалява се чувствителността и се повишава възможността от получаване на травми.
Диабетна нефропатия – поразяват се бъбреците и се развива хронична бъбречна недостатъчност.
Диабетна артропатия – болки в ставите, ограничена подвижност, намалено количество на ставната течност.
Диабетна офталмопатия – ранно развитие на катаракта.
Диабетна енцефалопатия – променя се психичното състояние на пациента, променя се често настроението, повишава се емоционалната лабилност.
Диабетна стъпка – поразяват се долните крайници, като се развиват гнойно-некротични процеси, язви и костно-ставни поражения. Обикновено поразеният крайник се ампутира.
Профилактика
Препоръчва се на хора, за които се счита че опасността за диабет е дори ниска, да се изследват веднага след навършване на 40 години и на всеки 3 години след 45-годишна възраст. Тестването трябва да започне по-рано и по-често, ако в семейството има диабетик, теглото е наднормено и водят заседнал начин на живот. Ежедневното движение и ограничаване приема на лесносмилаеми сладки неща, въглехидрати и замяната им с плодове и зеленчуци в диетата са препоръчителни за избягване на диабет тип 2.
Източници
Използвана литература
|
{'title': 'Остеопороза', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Остеопороза (от гръцки: osteo – „кост“ и poros – „пора“) e прогресиращо метаболитно заболяване на скелета. В резултат от разрушаване на колагеновата матрица костите изтъняват и губят плътността си. На
|
рушава се равновесието между процесите на изграждане и разграждане на костната тъкан в полза на разграждането. Костите стават крехки, което води до по-чести счупвания – особено в областта на китките, гръбнака и тазобедрените кости. С най-драматични последици е счупването в областта на бедрената шийка, тъй като 20% от пациентите загиват до 6 месеца поради принудителната имобилизация (обездвижване) и развитието от това на пневмонии. Голяма част от останалите остават трайни инвалиди с необходимост от чужда помощ и грижи.
Поради голямата си разпространеност (остеопорозата е най-честото костно заболяване в напреднала възраст) и разходи на здравните системи тя е обявена за третото по значимост социално заболяване след сърдечно-съдовите и онкологичните, а в средата на века се очаква да заеме първо място поради увеличената продължителност на живота и застаряването на населението.
Остеопорозата бива първична – генерализирана (обхващаща целия скелет) и локална (при инфекции, продължително обездвижване на част от тялото и др.), и вторична – след продължително лечение с кортикостероиди, при болест на Кушинг. Вторичната се среща значително по-рядко – едва 5% от случаите, но при нея няма възрастови ограничения. Тя може да се появи също така при чревни заболявания, които водят до лоша резорбция на хранителните вещества. Първичната остеопороза е масовата – засяга предимно жените в менопаузата, тъй като организмът им вече не произвежда поддържащите костната маса хормони-естрогени. Една трета от менопаузалните жени са т.нар. бързо губещи костна маса – с повече от 3% годишно и те са най-застрашени от болестта. Повечето от тях са слаби и с крехка скелетна структура. Пълните жени са по-малко застрашени. Болестта се среща и при мъжете, но много по-рядко и в късната им възраст поради липсата при тях на рязко спиране на производството на половия хормон тестостерон и по-плътен скелет.
Остеопорозата се нарича „тиха епидемия“, защото не е съпроводена с болки и може да остане незабелязана в продължение на години. Първите счупвания настъпват обикновено около 60 – 65 годишна възраст в областта на гръбначните прешлени. Един или повече прешлени се сплесква и се появява гърбица, болки в гърба и намаляване на ръста. Развитието на остеопороза и свързания с нея риск от фрактури са възможни дори и при слаби натоварвания. След изгубването на костната тъкан може да се направи твърде малко, но по-рано може да се предотврати.
Фактори
Факторите, които могат да се контролират са: повишена функция на щитовидната жлеза, неправилно хранене, особено в детската възраст, теглото и физическата активност. Отбелязва се, че остеопорозата е по-често срещана при жени с поднормено тегло. Развитие на остеопороза се наблюдава по-рядко и при жени, които имат физическа активност или упражнения през 5 от дните на седмицата. Особено полезни са леката атлетика, тенисът, футболът. За препоръчване са силовите упражнения, които стимулират по-активно мускулите и действат срещу гравитацията.
Факторите, които не могат да се контролират и избягнат, са възрастта, расата и анамнезата на майката. Жените между 60 и 69 години са с двукратно повишен риск, а тези над 70 – четирикратно. Жените от мексикански или азиатски произход са с най-висок риск, а с най-нисък са афроамериканките. Рискът е с 60% намален, ако майката е нямала остеопороза. За да се повиши вниманието към заболяването, учени от окръг Вашингтон и щатите Ню Йорк и Мериленд са изследвали факторите, които могат и не могат да се променят, и влиянието им върху остеопорозата. Особено вредно за скелета е прилагането на диети за отслабване. Бедното на въглехидрати и богато на белтъци хранене води до увеличаване киселинността на кръвта, което потиска клетките, изграждащи костите.
Профилактика
За намаляване на риска от възникване на остеопороза в зряла възраст е необходимо профилактиката да започне отрано. Най-същественото в изграждането на една профилактична програма е тя да включва всички елементи, които имат доказано благоприятен ефект върху костите. Достатъчен прием на храни, богати на калций и витамин D са основополагащи за костната плътност, силиций и витамин C, ключови за изграждане на еластина и колагена в костната структура. Добър източник на витамин C са портокалите, чушките и кивитата, на силиций – пълнозърнестите продукти, трици и минерална вода, а Витамин D е витаминът, осигуряващ доброто усвояване на калция от храната. Той се съдържа в ограничен брой храни – мазни риби, особено сьомга, рибено масло, яйчен жълтък. Някои от храните се обогатяват допълнително с този важен за костната обмяна витамин – мляко, маргарин, десерти на зърнена основа, пудинги. Важно за усвояването на витамин D от организма е излагането на слънце. Други хранителни вещества, необходими за костното здраве, са магнезий, фосфор, калий, цинк. Те се съдържат в повечето храни и се препоръчват като много здравословни. Богати храни на калций са сирене (730 мг в 100 грама продукт), бадеми (240 мг в 100 г), както и сухи смокини, хайвер, яйчен жълтък и др. Средният дневен прием на калций е около 600 – 900 мг при здрави хора на възраст над 40 години.
Освен физически упражнения и адекватно хранене, при жени в менопауза се прилага хормонозаместителна терапия. При всички случаи, когато калциеви препарати се предписват на жени в менопауза, хормонозаместителна терапия е нужна за усвояването на калция от организма.
Лечение
Както за профилактика, така и за лечение като средство на избор се считат медикаменти от групата на бифосфонатите – алендронат (Фосамакс), золендронат (Акласта, Зомета), ризедронат (Актонел), ибандронат (Бонвива). Те повишават костната плътност, но данните от последните проучвания са противоречиви по отношение на пълноценния им ефект и страничните рискове.
Други групи медикаменти, използвани за лечение на остеопороза, с нееднородни резултати са калцитонин (след около 20 години употреба се открива повишен канцерогенен риск при употребата му и оригиналният препарат Миакалцик бива изтеглен от аптечната мрежа в световен мащаб), стронциеви препарати (Осеор) – също с проблеми по отношение на безопасността му, специфичните естроген-рецепторни модулатори (Евиста) – практически изоставени и др. През 2010 г. е регистриран препарат от нова група – деносумаб (търговско име Пролия) – моноклонално антитяло, чиито проучвания (април 2015) показват, че след 9-годишно използване намалява риска от фрактури на гръбначните прешлени с 68%, на бедрото с 20% и на китката с 40%. Той обаче увеличава риска от инфекции в организма от най-разнообразно естество. Поради огромното социално значение на остеопорозата (засяга значителна част от възрастното население), всички световни фармацевтични фирми се стремят да излязат на пазара с медикамент, повлияващ заболяването, но досегашната практика е показва, че резултатите не са еднозначни.
Билки, които се смята, че могат да имат своето положително въздействие при боледуващи от остеопороза, са агримония, борови връхчета, бял равнец, орехови листа и др. Важно е да се отбележи важността на физическите упражнения при болни от остеопороза. Основополагащ елемент от лечението на това заболяване е всекидневното ходене пеша на чист въздух или леката гимнастика – без излишни натоварвания и без никакви тежести.
Източници
Външни препратки
Заболявания на костите и ставите
Ендокринни заболявания
Болести на нарушената обмяна на веществата
|
{'title': 'Рак на гърдата', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%B3%D1%8A%D1%80%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ракът на гърдата е болестно състояние, при което е засегната жлезната ѝ тъкан. Той е най-широко разпространеният рак сред жените и е на второ място като причина за смъртността при тях.
Профилактика
|
Самопреглед на гърдите:
Застанете пред огледалото с ръце, прибрани до тялото и огледайте гърдите си за всякакви промени. След това вдигнете ръце над главата и огледайте отново.
Поставете ръце на ханша и стегнете мускулите на гръдния кош. Внимателно разгледайте формата и външния вид на гърдите си и следете за всяка необичайна промяна.
Застанете под душа или във ваната и насапунисайте ръцете си. Поставете лявата ръка на тила. Пръстите на дясната приберете един до друг и започнете да ги движите с леко притискане по лявата гърда чак до подмишницата. Повторете същото и за дясната гърда.
Нежно притиснете зърната на всяка гърда между палеца и показалеца си, за да проверите за секрет.
Всеки път при сапунисване на гърдите те се масажират и опипват внимателно за новопоявили се бучки, които растат. Ако има нарастваща бучка, трябва веднага да се потърси консултация от специалист – най-добре хирург-мамолог, може и в краен случай гинеколог. Не всяка бучка е рак; диагноза рак може да се постави само от хирург от онкология и единствено след т.нар. „тройна диагностика“ – клиничен преглед от хирурга, мамография от квалифициран рентгенолог и взимане на ТАБ – тънкоиглена аспирационна биопсия. Ако ТАБ е неубедителна, при сериозни подозрения от прегледа и мамографията, се прибягва до ексцизионна биопсия (със скалпел) и изготвяне на хистологични препарати, които могат и е препоръчително да се консултират и от втори патолог. Туморите при хистологичното изследване се оказват най-често доброкачествени – фибром, фиброаденом, филоден тумор, интрадуктална папилома; но има и злокачествени – карцином или сарком (много рядко). Карциномът на гърдата противно на всеобщото схващане е лечимо заболяване, защото гърдата е достъпна за самоизследване и ракът може да се „хване“ в ранен стадий, и да се отстрани радикално преди да е дал метастази на други места по тялото (най-често в белия дроб, костите и мозъка).
Стадии на карцинома на гърдата
1 ст. – туморът е под 2 см и без метастази в лимфните възли,
2 ст. – туморът е под 5 см с подвижни лимфни възли с метастази или над 5 см, но без лимфни метастази,
3 ст. – туморът е сраснал с кожата или с гръдната стена, но без далечни метастази,
4 ст. – всякакъв по-горен стадий на рак с дисеминирани далечни метастази.
Когато е диагностициран рак (разумно е веднага да се консултират готовите препарати и с друг онколог), пациентът трябва да бъде представен от лекуващия му към момента лекар и онколога на онкологичен комитет – в него освен хирурга и онколога-хистолог присъства и онколог (химио- или лъчетерапевт). Онкокомитетът издава протокол, с който пациентът се насочва към съответния ОДОЗ – областен диспансер за онкологични заболявания (виж Онкологични болници и центрове в България) с час и ден на явяване за лъче- или химиотерапия, или допълнително хирургично лечение.
Лечение
При повечето жени с рак на гърдата се налага някакво хирургично лечение на първичния тумор. Целта е, ракът да се отстрани възможно най-пълно. Системното лекарствено лечение включва химиотерапия, таргетна терапия и хормонотерапия. Задължително е предварително хистологично изследване на следните два показателя: (а) туморни хормонални рецептори – естрогенни рецептори (ER) и прогестеронови рецептори (PgR) и (б) рецептори за човешки епидермален растежен фактор, тип 2 (HER2). Ето накратко основните видове хирургични способи използвани за лечение на рака на гърдата.
Туморна резекция
Наричана още „съхраняваща гърдата операция“, туморната резекция отстранява само раковото образувание заедно с част от заобикалящата го здрава тъкан. Обикновено се предхожда или последва от лъче – или химиотерапия. Решението се взема отговорно, ако е подкрепено от предварителна сентинелна биопсия.
Сегментна (парциална) мастектомия
Почти същата, като по-горе описаната операция, при която обаче се премахва по-голям обем засегната тъкан. Също така последвана от лъчетерапия.
Тотална (проста, семпла) мастектомия
При този вид мастектомия се отстранява цялата гърда, без да се премахват подмишничните лимфни възли или мускулната тъкан под гърдата.
Модифицирана радикална мастектомия
Премахва се цялата гърда и някои от лимфните възли и/или мускулна тъкан под нея.
Радикална мастектомия
Този тип хирургично лечение включва премахване на цялата гърда, лимфните възли и мускулите от гръдната стена под гърдата. В днешно време, тази операция (с отстраняване на мускули) има все по-малко значение, тъй-като е доказано, че радикалната мастектомия има същата преживяемост при по-малка травматичност и странични реакции.
Някои странични ефекти на гореизброените методи включват инфектиране или събиране кръв и/или течност на мястото където е извършена манипулацията. Ако са били отстранени и лимфните възли може да има подуване в областта на ръката (лимфедем).
Други видове хирургично лечение
Аксиларна дисекция и сентинелна биопсия
Тези интервенции се правят за установяване дали ракът се е разпространил в лимфните възли намиращи се в подмишницата. Някои възли се изследват под микроскоп и тогава се взема решение за по нататъшната терапия. Тези възли се маркират предоперативно с багрило или с радионуклид, който се инжектира перитуморно. По лимфните пътища дрениращи тумора маркерът се натрупва първо в най-близкия, стражеви (сентинелен) лимфен възел. Операцията започва с отваряне на аксилата. Възелът се открива визуално или със сонда (гайгеров брояч), изважда се и се изследва на „гефрир“, при отворена рана. Ако няма туморни клетки – приключва се с органосъхраняваща операция и химиотерапия. Ако има – се отстранява гърдата до фасция и се отстранява цялата аксиларна мастна тъкан, с последваща химио- и евентуално лъчетерапия.
Реконструктивни операции
Тези операции нямат за цел да лекуват рака. Те се правят за да се възстанови (реконструира) гърдата след като е извършена мастектомия. Може да се реконструира с част от широкия гръбен мускул, или просто да се сложи силиконова протеза.
Химиотерапия
Неоадювантна терапия
Прилага се при следните три случая: (а) преди хирургическо лечение на тумори над 3 см; (б) при местно напреднал рак; (в) при местно напреднал рак, неподходящ за хирургическо лечение. Системната лекарствена терапия задължително се предшества от биопсия и хистологично изследване, и продължава 4 – 6 месеца.
Адювантна терапия
Прилага се след радикално опериран рак. Изборът на режим за системна лекарствена терапия се основава на три рискови категории за прогресия на болестта: (а) нисък риск, (б) междинен риск и (в) висок риск.
Адювантна терапия при хормонално-положителни тумори (ER- и/или PgR-положителни)
При пациенти с нисък риск, които са в менопауза, се провежда петгодишна хормонотерапия с т.нар. ароматазни инхибитори (Анастрозол, Летрозол, Екземестан) или с Тамоксифен.
При пациенти с междинен риск, които са в пременопауза, се провежда двугодишно лекарствено потискане на функцията на яйчниците с аналог на Рилизинг хормон на лутеинизиращ хормон (ЛХРХ) плюс петгодишен прием на ароматазни инхибитори (Анастрозол, Летрозол, Екземестан) или Тамоксифен.
При пациенти с междинен риск и с хистологични данни за разсейки в един до три мишнични (аксиларни) лимфни възли, се провеждат 4 цикъла следоперативна химиотерапия.
След приключване на химиотерапията се започва хормонотерапия: (а) при болни в менопауза се провежда петгодишна хормонотерапия с ароматазни инхибитори; (б) при болни в пременопауза се провежда двугодишно лекарствено потискане на функцията на яйчниците с аналог на Рилизинг хормон на лутеинизиращ хормон (ЛХРХ) плюс петгодишен прием на ароматазни инхибитори (Анастрозол, Летрозол, Екземестан) или Тамоксифен.
При пациенти с висок риск се провеждат от шест до осем цикъла химиотерапия.
При пациенти с HER2-положителни тумори с размер над 1 см лечението с Доцетаксел (Паклитаксел) се комбинира с Трастузумаб.
Адювантна терапия при хормонално-отрицателни тумори (ER- и PgR-отрицателни)
При пациенти с междинен риск се провежда химиотерапия.
При пациенти с висок риск се провеждат от 6 до 8 цикъла химиотерпия. При пациенти с HER2-положителни тумори, чийто размер е над 1 см, лечението с Доцетаксел (Паклитаксел) се комбинира с Трастузумаб.
При пациенти с тройно отрицателен тумор (ER-, PgR- и HER2-отрицателен) се провеждат от 6 до 8 цикъла химиотерпия.
Терапия при рак с далечни разсейки (метастази)
Хормонотерапия при хормонално-положителни тумори (ER- и/или PgR-положителни)
При пациенти, непровеждали адювантна хормонотерапия, се започва приложение на ароматазен инхибитор (Анастрозол, Летрозол, Екземестан) или Тамоксифен.
При пациенти, прилагали адювантна хормонотерапия с Тамоксифен, се започва приложение на ароматазен инхибитор (Анастрозол, Летрозол, Екземестан). Ако прогресията на болестта е след свободен интервал над 12 месеца, се продължава с Тамоксифен.
При пациенти, прилагали ароматазни инхибитори, се започва втора линия хормонотерапия с Фулвестрант.
Вижте също
Онкология
Източници
Онкологични заболявания
|
{'title': 'Рак на простатата', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ракът на простатата е болестно състояние, една от най-разпространените форми на рак сред мъжете. На този вид рак се падат около 9% от смъртните случаи при заболелите от рак мъже. Най-застрашените груп
|
и са мъже над 50-годишна възраст и мъже над 45 години, които имат фамилна обремененост.
Особеното при рака на простатата е, че се развива много бавно. Може да се случи така, че някой да боледува от този рак и да не разбере години наред за съществуването му.
Част от натуралните средства срещу рак на простатата са: сок от нар , куркума (активна съставка - куркумин, Curcumin), прополис , домати (активна съставка - ликопен, Lycopene ), джинджифил, люти чушки (активна съставка - капсаицин, Capsaicin ), риган (активна съставка - карвакрол, Carvacrol), чесън, соя и соеви продукти (активна съставка - генистеин, Genistein), броколи (активна съставка - сулфорафан, Sulforaphane ), омега-3 мастни киселини (рибено масло), билките: зелен чай (Camellia sinensis, активни съставки - Polyphenon E, Epigallocatechin-3-gallate (EGCG), Epigallocatechin (EGC), Epicatechin-3-gallate (ECG), Epicatechin (EC)), дребноцвета върбовка (Epilobium parviflorum), бял трън (Silybum marianum, активни съставки - силимарин, силибинин, silymarin, Silibinin), Scutellaria barbata (активна съставка - скутеларин, Scutellarin), Spider Lily (активна съставка - панкратистатин, Pancratistatin), сладък корен (Glycyrrhiza glabra, активна съставка - ликохалкон - А, licochalcone-A (LA)), Alvaradoa haitiensis Urb. (активна съставка - Alvaradoin E).
Действието на тези активни вещества е различно – някои са антиоксиданти и предпазват клетката, други намаляват нивото на мъжките хормони или предизвикват апоптоза (процес на програмирана клетъчна смърт) и/или автофагия (самоизяждане) на раковите клетки (от определени клетъчни линии).
НЕ трябва да се приемат Омега-6 мастни киселини (съдържат се в растителните мазнини), калций, фолиева киселина; витамини – A, Е, бетакаротини (ако не са в оптимално количество); захар и захарни изделия, мед, месо, млечни продукти, храни богати на холестерол и мазнини.
Разрешена е консумацията на пиле (без кожата), риба, соя, броколи, карфиол, зеле, домати, нар и други зеленчуци. Ястията трябва да се приготвят чрез варене, а някои зеленчуци може и сурови или във вид на пасиран сок. Да се ограничат тестените изделия.
FDA (Food and Drug Administration) са одобрили следните медикаменти (възможно е списъкът да не е пълен):
Abiraterone Acetate, Cabazitaxel, Degarelix, Docetaxel, Jevtana (Cabazitaxel), Leuprolide Acetate, Lupron (Leuprolide Acetate), Lupron Depot (Leuprolide Acetate), Lupron Depot-3 Month (Leuprolide Acetate), Lupron Depot-4 Month (Leuprolide Acetate), Lupron Depot-Ped (Leuprolide Acetate), Prednisone, Provenge (Sipuleucel-T), Sipuleucel-T, Taxotere (Docetaxel), Viadur (Leuprolide Acetate), Zytiga (Abiraterone Acetate).
Все още се проучват кандидат-пролекарствата G-202 (I фаза; активна съставка – аналог на thapsigargin, извлечена от отровното растение Thapsia garganica) и G-115, лекарствата Bezielle (BZL101, активна съставка - Scutellarin), KBU2046 (активна съставка – аналог на Genistein).
Симптоми
В най-ранния стади ракът на простата протича без симптоми. Тогава той е много малък и често мъжете не разбират че страдат от това заболяване. Впоследствие той нараства, в резултат на което простата се увеличава и уретрата се притиска. Така се появява затруднение при уриниране. Най-честите оплаквания, които се появяват и заради които трябва да се посети специалист са следните:
по-често уриниране
по-слаба струя при уриниране
прекъсване на струята
болка или затруднение при уриниране
кръв в урината (хематурия)
Ако ракът е започнал да се разпространява и по костите, тогава се усеща болка най-вече в гърба, кръста, бедрата и ребрата.
Диагностициране
Поставянето на диагноза рак на простата се извършва на няколко етапа.
Първо винаги се започва с беседване със специалист, посредством което той установява дали пациентът е предразположен към развитието на този вид рак, дали има генетични фактори, които действат. Разпитва ви за оплакванията и симптомите. Това се нарича анамнеза.
Чрез ректално туширане се опипва простата, за да се установи какво е нейното отношение спрямо околоните органи, има ли втвърдяване, дали е увеличила размера си, дали има сраствания с околните органи. Простатата се намира в предната част на ректума.
Следват кръвни изследвания или така наречените туморни маркери. При това изследване се измерва нивото на серумния PSA. Това е и едно от най-важните изследвания и позволява ракът да бъде хванат в ранен стадий.
Ако има съмнение за рак се преминава към биопсия. Тогава се изследва структурата на жлезата, за да се установи наличие или отсъствие на ракови клетки.
Стадии на развитие
Когато бъде поставена диагноза рак на простата, едно от най-важните неща е да се определи в кой стадий се намира туморът. Приети са 3 стадия:
Първичен тумор
Тумор с разсейки в регионални лимфни възли
Тумор с далечни метастази
Лечение
Оперативен метод
При този метод се извършва отстраняване на простата по оперативен път (простатектомия). След като пациентът се възстанови и след махането на катетъра, ще е необходимо време да се научи отново да контролира уринирането си. В някои случаи може да се наблюдава и намалена потентност.
Лъчетерапия
Друг метод е лъчетерапията. Този метод се използва само когато ракът е засегнал само простатната жлеза. Може да се прилага външно в областта на половите органи, а може да се поставят и радиоактивни ядра в самите ракови клетки. Процедурата трае около 3-4 седмици с облъчване по няколко минути дневно. След това може да се наблюдава зачервяване, диария, а в някои случаи – импотентност.
Хормонална терапия
Прилага се при пациенти, при които туморът е обхванал и околните тъкани. Много често растежът на рака се свърза в с мъжките хормони и най-вече с тестостерона. Затова се ползват субстанции, които да намалят производството на тестостерон или такива, които действат като женски хормони (естрогени). Производството на тестостверон може да бъде спряно и чрез кастрация – отстраняване на тестисите.
Химиотерапия
Прилага се, когато хормоналната терапия вече не дава резултат. Страничните ефекти от нея са добре познати.
Изследователите са намерили нова форма на лечение на рак на простатата в ранните етапи или след неуспешна лъчетерапия – това е високоинтензивен фокусиран ултразвук (high-intensity focused ultrasound или HIFU), който унищожава раковите клетки чрез топлина, получена от фокусирания ултразвук. Предимства на HIFU срещу старите оперативни методики: Напълно безкръвна и безболезнена процедура за трайно излекуване. Операцията трае до 3 часа и възстановяването е само един ден за разлика от това при традиционната радикална операция, където възстановителният период е три месеца, от които минимум 15 дни в интензивна болнична обстановка.
Запазване в над 95% от случаите на нормална уринарна и еректилна функция за разлика от класическата операция, след която тези функции са нарушени в над 50% от случаите.
Друг вариант е лечението с лазер – зелен или червен. Предимството на червения лазер е, че притежава уникалната способност да изпарява простатната тъкан, като в същото време е най-точен и безопасен в сравнение със зеления лазер, защото прониква само до 1 mm в околните здрави тъкани (при 4-5 mm за зеления лазер) и практически не може да ги увреди.
Източници
Вижте също
Онкология
Онкологични заболявания
|
{'title': 'Рак на дебелото черво', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%B4%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE%20%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ракът на дебелото черво е вид болестно състояние, разновидност на рака. Той е най-честия рак на органите на храносмилателния тракт. Негови жертви са мъже и жени на възраст между 40 и 60 години.
Дебел
|
ото черво се намира на края на храносмилателната система и е с дължина 1,5 – 2 м. Състои се от сляпо черво (caecum), възходящо ободно черво (colon ascendens), напречно ободно черво (colon transversum), низходящо ободно черво (colon descendens), сигмовидно черво (colon sigmoideum) и право черво (rectum).
Патогенеза
Най-вътрешната част на дебелото черво е лигавицата. Тя е преграда между съдържанието му и тъканите изграждащи червото. Ракът на дебелото черво е злокачествен тумор, който възниква в този слой. В повечето случаи се разполага в сигмовидното, сляпото или правото черво.
Ракът на дебелото черво е болест на съвременната цивилизация. Всяка от развитите страни отбелязва все повече случаи.
Причини за възникване
Следните фактори способстват за възникването на рак на дебелото черво:
Начинът на хранене – преобладаването в рациона на месни, мазни и брашнени храни; недостатъчно съдържание на продукти с растителен произход; наличие на малко баласт (несмилаеми частици) в храната.
Задържане на фекална материя в червата (виж сивите области на илюстрацията) поради непълно изхождане и запек.
Заболявания, засягащи дебелото черво, като колит или полипи. Рискът от развитие на рак на дебелото черво започва да се увеличава 7 години след началото на заболяването и всеки следващи 10 години се увеличава с 10%, достигайки след 25 години – 30%;
Наследствена предразположеност.
Развитие
При повишено съдържание на животински мазнини и белтъци, в дебелото черво се образуват някои вещества, които допринасят за образуване на тумори. Те се наричат канцерогенни вещества. При запек, непълно изхождане (когато е в седнало положение, виж дефекация) или волево задържане на позивите за дефекациите, времето на въздействие на канцерогенните вещества върху лигавицата на червата значително се увеличава, което може да изроди нормалните клетки в ракови.
Злокачественият тумор може да се образува заради дълго протичащи възпалителни заболявания на дебелото черво (като колит), а също и да се мутира от полипи (доброкачествени израстъци по лигавицата на червото).
Веднъж възникнали, раковите клетки бързо започват да се множат, туморът постепенно нараства и запълва лумена на червото. В резултат на това настъпва т. нар. непроходимост на червата. Възможни са и други усложнения, като например увличане на туморната маса от усилената перисталтика и възникване на инвагинация и пр. С нарастването си туморната маса разрушава стената на червото и може да причини кръвотечения. На по-ранните етапи, когато заболяването е най-лечимо кървенето е скрито и може да се установи само с лабораторен анализ за скрита кръв в изпражненията.
Прогресията на заболяването е неуловима и оплакванията обикновено настъпват късно.
На късните етапи на заболяването туморната маса се разпространява извън пределите на червото, прораства в стената му, чрез лимфния поток попада в регионалните, а по-късно и в отдалечените лимфни възли, чрез кръвния ток може да достигне отдалечени органи като черен дроб, бели дробове, кости, главен мозък и да образува метастатични огнища.
Опасност
Ако това заболяване не се лекува навреме, от рак на дебелото черво, както и от всеки друг рак, организмът загива.
Симптоми
В ранен етап болните от рак на дебелото черво се чувстват добре. Когато туморът достигне големи размери, могат да се наблюдават следните симптоми според това в коя част на дебелото черво ракът се развива:
При рак на десния колон на дебелото черво
Анемия;
Лесна умора;
Коликообразни болки в корема;
Отслабване на тегло.
При рак на левия колон на дебелото черво
Коликообразни болки в корема (мъчителни, продължителни, тъпи);
Нарушаване в ритъма на дефекация;
Наличие на кръв и слуз при дефекация;
Тежест в корема;
Подуване на корема;
Куркане на червата;
Гадене и повръщане;
Намален апетит;
Отслабване на тегло;
Умора;
Повишена температура.
Диагностика
Всеки тумор се лекува най-добре в начален стадий, когато има малки размери. Затова трябва редовно да се правят профилактични прегледи при лекар гастроентеролог и да се правят изследвания за скрита кръв в изпражненията. След 40-годишна възраст трябва да се правят профилактични прегледи веднъж на три години. Анализи за скрита кръв в изпражненията трябва да се правят ежегодно.
Палпация – изследване, при което чрез опипване се определя формите, размера и етапа на развитие на анормални формации. Изследват се основно слепите, правите и сигмоидните секции на дебелото черво.
Иригоскопия – рентгенова снимка, която се прави след бариева клизма – въвеждане на контрастен разтвор, който реагира на рентгенови лъчи.
Ректороманоскопия – изследване, при което последните 30 cm от дебелото черво се оглеждат със специална камера.
Ректален пръстов тест – спомага за идентифициране на основния тумор и неговите метастази;
Колоноскопия – изследване, подобно на ректороманоскопията, при което се изследва участък с дължина до 1 m. При този метод в ректума на пациента се въвежда специален фиброоптичен апарат и чрез него се оглежда лигавицата на дебелото черво. Може да бъде взета и биопсия.
Фиброколоноскопия – най-добър метод, при който чрез апарат снабден с влакнеста оптика могат да бъдат огледани всички участъци на червото, чак до илеоцекалната клапа.
Туморни маркери – изследва се чрез кръв.
Колонографията (виртуална колоноскопия) – компютърно и магнитно резонансно сканиране. Показва промените в структурите на тъканта. Освен това позволява полипите по дебелото черво и евентуалното наличие на рак да бъдат открити в много ранен стадий.
И при четирите метода по време на манипулацията може да се извърши биопсия – взема се малко парченце подозрителна тъкан, което след това се изследва хистологично.
Процедурите са практически безболезнени. Биопсията се прилага при пациенти с полипи.
Някои болни обаче попадат на преглед при онколог или гастроентеролог, когато туморът има големи размери.
Лечение
Основните методи на лечение в традиционната медицина са оперативно премахване на тумора и на засегнатите части от червото, химиотерапия, лъчетерапия.
Каква операция ще се извърши зависи от размерите и разположението на тумора. При малки размери и подходящо разположение е възможно туморът да се отдели напълно и да се съхранят нормалните функции на дебелото черво. При големи размери и при някои разположения операцията завършва чрез създаване на изкуствено анално отвърстие разположено на предната коремна страна.
В много случаи операцията се извършва в два етапа (операция тип Хартман): отначало се премахва част от червото и временно се създава изкуствено анално отвърстие, а след няколко месеца колостомата се премахва и се възстановява нормалната функция на червото.
Прогнозата на заболяването зависи от размера на тумора, регионалните лимфни метастази, наличието на далечни метастази и своевременното му хирургично лечение. Колкото по-малки са размерите, толкова е по-голяма вероятността за пълно излекуване.
Химиотерапия
Неоадювантна химио-лъчетерапия при рак на право черво
Прилага се при местно напреднал рак и се съчетава с лъчетерапия 50 – 54 Грей: 5-Флуороурацил и Левковорин.
Адювантна химиотерапия
Прилага се след хирургическо лечение на локално напреднал рак. Препоръчва се предварително хистологично изследване на тумора за маркера K-ras (произнася се кей-рас). Използват се: Левковорин, 5-Флуороурацил, Оксалиплатин, Капецитабин.
Първа линия химиотерапия
Прилага се при рак с далечни разсейки. Прилагат се следните препарати: Оксалиплатин, Левковорин, 5-Флуороурацил, Иринотекан, Капецитабин.
Втора линия химиотерапия
Използват се: Панитумумаб, Цетуксимаб, Иринотекан, Митомицин С, 5-Флуороурацил.
Нетрадиционни методи
Все повече хора се обръщат към нетрадиционната медицина поради негативните странични ефекти на традиционните методи – химиотерапията и лъчетерапията разрушават здравите клетки, създават токсична среда в организма и намаляват имунитета. Множество билки имат доказан антираков ефект, други се използват за имунна терапия (засилване на съпротивителните сили на организма). В много от световните клиники за лекуване на рак се прилагат цялостни оздравителни програми, включващи психотерапевтика (работа с положителни утвърждения, формули и т.н.), оздравителна диета без месо и животински мазнини, слънцелечение и т.н.
Профилактика
За профилактика на рака на дебелото черво е необходимо в рациона на човека да има повече плодове и зеленчуци, да не се допуска на запек, съдържанието на червата да се изпразва в клекнало положение и при първия позив.
Какво можем да направим?
Ежегодно да се дават изследвания на изпражнения за скрита кръв. Да се провеждат консултации с гастроентеролог. Веднъж на 3 години фиброколоноскопия с оглеждане на всички сегменти на дебелото черво.
Добре трябва да се помни, че появата на оплаквания е вече признак за напреднал туморен процес, което понижава ефективността от лечението. Оплакванията са свързани с честа дефекация, болки в коремната област, постепенно отслабване и трудно хранене поради липса на апетит. Изпражненията са примесени с кръв и слуз.
Източници
Използвана литература
healthlink.mcw.edu
Welles, William, „The Hidden Crime of the Porcelain Throne“ (unpublished article). Dr. Welles is a practicing Chiropractor, Nutritionist, and Kinesiologist from California.
Jacobs E J, White E., Constipation, laxative use, and colon cancer among middle-aged adults. Epidemiology, 1998 Jul, 9 (4): 385 – 91.
Tagart REB. The Anal Canal and Rectum: Their Varying Relationship and Its Effect on Anal Continence, Diseases of the Colon and Rectum 1966: 9, 449 – 452.
Hornibrook, F.A., The Culture of the Abdomen, (Garden City, N.Y.: Doubleday, Doran & Co., Inc., 1933), pp. 75 – 78
Aaron, H., Our Common Ailment, (New York: Dodge Publishing Co., 1938), p. 39.
Sikirov BA. Management of Hemorrhoids: A New Approach, Israel Journal of Medical Sciences, 1987: 23, 284 – 286.
8. Dimmer, Christine; Martin, Brian; et al. Squatting for the Prevention of Hemorrhoids? , Department of Science and Technology Studies, University of Wollongong, NSW 2522, Australia, published in the Townsend Letter for Doctors & Patients, Issue No. 159, October 1996, pp. 66 – 70.
Sikirov BA, Etiology and pathogenesis of diverticulosis coli: a new approach, Medical Hypotheses, 1988 May; 26(1):17 – 20.
Sikirov BA, Cardio-vascular events at defecation: are they unavoidable?, Medical Hypotheses, 1990 Jul; 32(3):231 – 3.
Bockus, H.L., Gastro-Enterology, (Philadelphia: W.B. Saunders Co., 1944), Vol. 2, p. 138, 144, 469.
Henry, Dr. M.M. and Swash, Dr.M., Coloproctology and the Pelvic Floor, Butterworths London, 1985, p. 145, 147, 301.
Bowles, Wallace, The Importance of Squatting for Defecation, unpublished article, януари 1992.
www.president.harvard.edu/history/
Walker AR, Segal I., Epidemiology of noninfective intestinal diseases in various ethnic groups in South Africa. Israel Journal of Medical Science, 1979 Apr; 15(4):309 – 13. (online at PubMed.)
www.users.bigpond.com/billmastermind/moments53.htm
Montgomery Scott M, Pounder Roy E, Wakefield Andrew J, Infant mortality and the incidence of inflammatory bowel disease, The Lancet Volume 349, Number 9050 DATUM: 1997-02-15.
Pfenninger, John L and Zainea, George G., Common Anorectal Conditions: Part I. Symptoms and Complaints, American Family Physician, 2001; 63:2391 – 8
King, John E.(Editor in Chief), Mayo Clinic on Digestive Health, Mayo Clinic, Rochester, MN, 2000, p.128
Rad, Saeed, „Impact of Ethnic Habits on Defecographic Measurements“, Archives of Iranian Medicine, Vol 5, No. 2, April 2002, p.115 – 117.
Russell JGB. Moulding of the pelvic outlet . J Obstet Gynaec Brit Cwlth 1969; 76:817 – 20
web.uct.ac.za
Historical Perspectives in Surgery, Medscape Surgery 4(1), 2002, „Famous Patients, Famous Operations, 2002 – Part 2: The Case of a Royal Pain in the Abdomen“
www.pajournalcme.com
Вижте също
Онкология
Онкологични заболявания
|
{'title': 'Рак на маточната шийка', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D1%88%D0%B8%D0%B9%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ракът на маточната шийка е болестно състояние, което засяга шийката на матката. В повечето случаи този рак се причинява от вирус, наречен човешки папилома вирус (human papillomavirus, HPV).
Този вид
|
рак може да бъде предотвратен чрез профилактика и лекуван в ранните стадии.
Диагноза
От цитонамазката може да се предположи, макар и с голяма вероятност, наличието на неопластичен процес – т.е. тя е само ориентировъчен метод. Когато от цитонамазката се предполага карцином (резултати от теста PAP-II или PAP-IV), задължително се прави биопсия със сепарирано абразио.
В зависимост от отговора на патолога последващото поведение е различно. При тежкостепенна дисплазия или карцинома ин ситу се прави конизацио – в операционната се изрязва конус от маточната шийка, което е един вид биопсия. Последвалото изследване на конуса от патолога ще реши дали терапията да спре на този етап. При микроинвазивен или инвазивен карцином се прави радикална хистеректомия – отстраняват се матката с аднексите и се прави обширна лимфна дисекция. Отново изследването се извършва от патолог и пак отговорът на патолога определя стадия и по-нататъшното поведение.
Стадии
Стадиите са:
карцином ин ситу
ракът е локализиран само в шийката.
ракът напуска цервикса, но не се ангажира тазовата стена или долната третина на влагалището.
ракът ангажира тазовата стена и долната третина на влагалището,
ракът излиза от таза и засяга лигавиците на дебелото черво или пикочния мехур, в този стадий са налице и далечни метастази.
След констатиране на рак пациентът задължително се представя от лекуващия лекар и патолога на онкологичен комитет с присъствието на онколог и с протокол се определя по-нататъшното лечение.
Профилактика
Ваксинация
Gardazil е ваксина против HPV видове 6, 11, 16 & 18, която е с 98% ефективност. Cervarix е ваксина с 92% ефективност против HPV 16 и 18 за период от четири години.
Заедно HPV видовете 16 и 18 причиняват около 70% от рака на маточната шийка. HPV видове 6 и 11 причиняват около 90% от гениталните брадавици.
Ваксините против HPV са предназначени за момичета и жени между 9 и 26 години, защото ваксината работи, ако е приложена преди инфекцията, т.е. целта е ваксинацията да се извършва преди началото на половия живот. Установено е, че ваксините са ефективни за период от 4 до 6 години. Смята се, че може да се ефективни и за по-дълъг период, въпреки че този период и необходимостта от допълнителна реваксинация са неустановени.
Обсъжда се вероятността за ваксиниране на мъжете за предпазване от генитални брадавици, рак на ануса, както и за прекъсване пренасянето на вируса към жените.
Презервативи
Презервативите осигуряват известна защита против рака на маточната шийка. Данните за ефективността на презервативите са нееднозначни, но те могат да предпазят от генитални брадавици и фактори спомагащи за рака на маточната шийка. Презервативите също осигуряват защита против различните полово преносими болести, в това число HIV и Хламидия, които увеличават вероятността от развитие на рак на маточната шийка.
Презервативите могат да бъдат полезни в предотвратяването на предракови промени в маточната шийка. Контактът със сперма увеличава риска от предракови промени (CIN 3) и употребата на презервативи спомага за намаляване на тези промени и за изчистване на HPV. Някои проучвания сочат, че простагландина в спермата може да подхрани растежа маточните тумори и че засегнатите жени може да имат полза от употребата на презервативи.
Тютюнопушене
Канцерогените в тютюна увеличават риска от много ракови състояния, в това число рака на маточната шийка. Жените пушачи увеличават повече от два пъти, в сравнение с непушачите, вероятността за развиване на рак на маточната шийка.
Хранене
Увеличената консумация на зеленчуци се свързва с 54% по-нисък риск на устойчивостта на HPV.
ПАП тест
Профилактиката се състои в това веднъж на две години или ежегодно осъществяване на профилактичен гинекологичен преглед – ПАП тест – с вземане на цитонамазка – задължително с четчица (ако това условие не е изпълнено профилактиката се компрометира), а не с тампон за микробиологично изследване или с пръста на ръкавицата. Цитонамазката се изследва от патолог и той е който може да постави диагнозата рак.
Източници
Външни препратки
Национална кампания срещу рака на маточната шийка
Рак на шийката на матката в puls.bg
Национално сдружение за профилактика на рака на шийката на матката
Онкологични заболявания
Акушерство и гинекология
|
{'title': 'Рак на кожата', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BA%D0%BE%D0%B6%D0%B0%D1%82%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ракът на кожата (кожен карцином) е злокачествен тумор на кожата. Има три основни разновидности на кожния карцином:
базалноклетъчен (базоцелуларен);
плоскоклетъчен (сквамозен);
карцином от кожните п
|
ридатъци (мастни жлези, потни жлези и космени фоликули).
Съществуват множество други злокачествени образувания на кожата, които обаче не се определят като рак – меланома, различни видове саркоми и някои видове лимфоми.
Според учените около 1/3 от всички видове рак представляват рак на кожата, но една голяма част от тях (около 90% от кожния рак) може да бъдат излекувана при навременно диагностициране.
Учени от университета в Куинсленд провели изследване, което доказва, че хората с по-силно окосмяване, особено по лицето (като брада и мустаци) редуцира неблагоприятното въздействие на слънчевите лъчи върху лицето с до 30% и съответно намалява риска от онкологично заболяване по кожата.
Фактори
Основният фактор за развитие на рак на кожата е продължителното излагане на интензивно слънчево излъчване и произтичащата от това опасна ултравиолетова радиация. Той се проявява по-често при хора със светъл цвят на кожата. Към кожен карцином предразполагат голям брой други фактори – карциногени (например катрани), хронични кожни язви, тежки изгаряния, арсенови съединения, тютюнопушене и др. Хората с ксеродерма много често развиват рак на кожата.
Симптоми
Симптоми на кожния карцином са обезцветявания на кожата, поява на язви и други промени, които не заздравяват, раздразнен или зачервен участък от кожата, които дълго време не изчезва, петно, което променя размерите си, възелче с гладка повърхност, което варира по цвят
Базалноклетъчният карцином често представлява приповдигната, гладка, обезцветена подутина. Понякога в тумора може да проличат и малки кръвоносни съдове. Много често в центъра на образуванието възникват дребни кръвоизливи и съсиреци.
Плоскоклетъчният кожен карцином се проявява като ясно ограничени червени петна по кожата. При по-напредналите форми се появяват твърди подутини, с различна степен на кератинизация. Ако не се открие и лекува навреме може да се развие в голяма туморна маса. Плоскоклетъчният карцином е агресивен и опасен тумор, който дава близки и далечни метастази (разсейки). Близките метастази възникват в лимфните възли, а далечните – в отдалечени вътрешни органи, включително и в мозъка. Те стават непосредствена причина за смъртта.
Базоцелуларният карцином е локално (местно) агресивен и не дава метастази, но ако не се лекува той може да премине в базосквамозен. Последният има биологичните характеристики на плоскоклетъчния карцином.
Лечение
Целта на лечението на рака на кожата е пълното отстраняване на рака чрез хирургически методи, прилагани от пластични хирурзи или дерматолози. Ракът се отстранява като се премахва цялата площ с ракови клетки. Ако площта е по-голяма се правят кожни присадки. Раковите заболявания на кожата могат да се лекуват и чрез:
криотерапия – замразяване
електродисекция – обгаряне на тъкан с електричество или химично вещество
лъчетерапия
локална или системна химиотерапия
Профилактика и превенция
Ако кожният рак бъде диагностициран рано в голяма част от случаите той е обратим. Проучванията показват, че над 50% от хората в глобален план никога не са посещавали специалист, дерматолог, за изясняване произхода и вида на бенките си. Някои от методите за профилактика от рак на кожата вклюват:
Намалено излагане на вредните UV лъчи
Използване на слънцезащитни лосиони и кремове
Профилактични прегледи при дерматолог
Самонаблюдение за появата на нови бенки, петна, зачервявания по кожата
Наблюдение на появилите се бенки по метода „ABCDE“ – асиметрия, граници, цвят, диаметър, еволюция
Източници
Вижте също
Онкология
Онкологични заболявания
|
{'title': 'Холестерол', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%BB', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Холестеролът (наричан някога холестерин) (от старогръцкото холе – „жлъчка“, и стереос – „твърд“; последвано от наставката ол за алкохол) е стерол и липид, съдържащ се в клетъчните мембрани на всички т
|
ъкани на човешкото тяло и транспортиран в кръвната плазма на всички животни. Минимални количества холестерол се съдържат и в мембраните при растенията. Холестеролът е бяло мазно вещество, неразтворимо във вода и разтворимо в повечето органични разтворители. Промишлено холестеролът се получава от говежди гръбначен мозък или от ланолин.
Това вещество е идентифицирано за пръв път в жлъчни камъни през 1769 година от французина Франсоа дьо ла Сал. Тъй като той не публикува труда си, друг французин, Мишел Йожен Шеврьол, му дава името.
Мишел Шеврьол (1786 – 1889) е роден в семейство на хирурзи и става един от най-известните и изтъкнати учени на 19 век. Като професор по химия в Париж, Шеврьол прави задълбочени изследвания на сапуна. В резултат на проучванията му се раждат много научни статии, които водят началото си от 1813 година, а кулминацията им е забележителният му труд върху животинските мазнини „Изследвания върху мазнините с животински произход“, публикуван през 1823 година. В тази публикация за първи път се появява думата холестерол.
Химична структура и наименование
Молекулната маса на холестерола е 386,65. Неговото наименование по номенклатурата на IUPAC e: (3S, 8S, 9S, 10R, 13R, 14S, 17R) – 10, 13 – диметил – 17 – [(2R) – 6 – метилхептан – 2 – ил] – 2, 3, 4, 7, 8, 9, 11, 12, 14, 15, 16, 17 – додекахидро – 1H – циклопентафенантрен – 3 – ол. В основата на въглеродния му скелет стои циклопентанперхидрофенантреновото ядро.
Биологични функции на холестерола
Холестеролът е нормална съставна част на всички клетъчни мембрани в човешкия и животинския организъм.
Той е необходим за синтеза на:
хормоните на кората на надбъбречната жлеза – кортизон, кортикостерон, алдостерон
мъжките полови хормони – тестостерон, андростерон
женските полови хормони – естрон, естриол, естрадиол, прогестерон
витамин D
жлъчните киселини
и още десетки метаболитно активни вещества, жизнено необходими за нормалната обмяна.
Метаболизъм на холестерола в човешкия организъм
Човешкият организъм може да си синтезира до 80% от холестерола, който му е необходим. Нормалната синтеза е около 10 mg холестерол дневно за 1 kg телесна маса. Новосинтезираният холестерол, както и приетият с храната, постъпват в черния дроб. Там холестеролът се свързва със специални транспортни белтъци в липопротеидни комплекси с ниска плътност (Low Density Lipoproteins – Cholesterol, LDL-C, наричан от неспециалистите „лош холестерол“). LDL-C разнасят холестерола до всички клетки и тъкани на човешкото тяло – те много се нуждаят от него.
При някои обменни нарушения холестеролът от LDL-C не може да се усвои от клетките или се освобождава от липопротеидния комплекс твърде рано. Тогава холестеролът се отлага по стените на кръвоносните съдове, където образува печално известните атеросклеротични плаки. В началните стадии тези натрупвания са обратими. В кръвта има специална белтъчна защитна система, която свързва натрупания по стените на кръвоносните съдове холестерол в липопротеиди с висока плътност (High Density Lipoproteins – Cholesterol, HDL-C). HDL-C отнася холестерола обратно в черния дроб. Неспециалистите наричат HDL-C „добър холестерол“, но това название е твърде условно. HDL-C се образува само при излишно високи нива на свободен холестерол в кръвта или по стените на кръвоносните съдове.
Трайното повишаване на нивото на холестерола в кръвта се нарича хиперхолестеролемия. Това е болестно състояние от групата на дислипидемиите. Важно е да се разбира, че здравият организъм може да изхвърли излишните количества холестерол, приет с храната. Холестеролът, сам по себе си, не може да предизвика заболяване. Хиперхолестеролемията не е болест, а признак на някои болести на обмяната на веществата.
Нормални стойности на холестерола
Нормалното съдържание на общ холестерол в човешката кръв е около 3,36 – 7,76 mmol/L (около 1,3 – 3 g/L). Здрав възрастен човек има около 5 литра кръв и 6,5 – 15 грама холестерол в нея. В целия човешки организъм се съдържат около 250 грама холестерол.
Когато съотношението , холестеролът не може да се отложи по стените на кръвоносните съдове.
Хранене и холестерол
Холестеролът се съдържа основно в хранителните продукти от животински произход.
Препоръчителният прием на холестерол с храната е до 300 mg (0,3 g) дневно.
Хидрогенираните мазнини съдържат високи нива наситени и транс-мастни киселини. Наситените мастни киселини увеличават размерите и намаляват плътността на LDL-C, което значително повишава риска от освобождаване на холестерола в кръвоносните съдове. Транс-мастните киселини блокират мембранните клетъчни рецептори за LDL-C, възпрепятстват неговото влизане в клетките и значително повишават риска за отлагане на холестерол по стените на кръвоносните съдове. Доказано е, че транс-мастните киселини значително повишават риска от възникване на сърдечно-съдови заболявания, злокачествени новообразувания и диабет тип II.
Източници
Стероиди
Стероли
|
{'title': 'Пъдпъдък', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%8A%D0%B4%D0%BF%D1%8A%D0%B4%D1%8A%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Европейският пъдпъдък (Coturnix coturnix) е дребна прелетна полска птица от семейство Фазанови. Обикновено европейските пъдпъдъци са смятани за ценен ловен обект. Пъдпъдъкът е единственият прелетен ви
|
д от срещащите се в България кокошоподобни птици.
Физически характеристики
Пъдпъдъкът е най-малкият представител на разред Кокошоподобни. Има слабо изразен полов диморфизъм. Дължината му варира от 18 до 20 cm, размахът на крилата е 32 – 35 cm, а масата – 100 – 150 g. Женските птици не се отличават от мъжките по размери.
Пъдпъдъкът има охрена окраска на оперението, с тъмни и светли петна. Коремната страна е по-светла, обикновено кремава, а гърдите са охрени. Подбрадието и гърлото на мъжкия са черно-кафяви, а на женската – белезникави до бели. Над очите и по средата на темето преминават три жълтеникави ивици, които стигат до тила. Опашката е къса. Младите птици приличат на женските, но са малко по-светли.
В полет пъдпъдъкът може да бъде сгрешен с ливадния дърдавец. Пъдпъдъкът обаче има по-масивно и късо тяло. Краката му са къси и не се подават зад опашката. Излита с характерен звук, лети бързо, праволинейно и с много чести махания. Ливадният дърдавец има по-удължено тяло и по-дълги крака, които в полет винаги се подават зад опашката. Излита почти безшумно, лети по-бавно, с по-редки махания, а полетът му не е праволинеен.
Разпространение
Пъдпъдъкът е разпространен в Европа до 65° северна ширина, Азия, Северна и Южна Америка и остров Мадагаскар. Той е прелетен вид. Зимува в северните области на Субсахарска Африка, Арабския полуостров, Индия, Япония, Южен Китай, полуостров Индокитай и Мианмар. В България долита през април и отлита през септември-октомври.
Пъдпъдъците от най-северните райони прелитат поединично, а тези от по-южните се струпват на големи ята, често наброяващи хиляди птици, след което отлитат на юг. Най-голямо струпване се наблюдава в района на Крим. Преди отлитането гнездилите в България пъдпъдъци започват да се събират на ята в сравнително постоянни райони, а по-късно в България пристигат тези, които са гнездили на север, наричани пасажни пъдпъдъци.
Начин на живот и хранене
Пъдпъдъкът обитава ниви, заети със зърнени и други култури – люцерна, картофи, лен и други, ливади, зеленчукови градини, склонове, обрасли с трева. През горещите летни дни предпочита планинските пасища. и през летните месеци, при продължителни засушавания, съчетани с високи температури, мигрира в райони с по-голяма надморска височина. При подходящи условия може да се срещне до 2000 m над морското равнище.
Пъдпъдъкът е наземна птица и рядко се вдига в полет. При опасност в повечето случаи се притиска към земята, докато тя отмине. Защитната му окраска го прави трудно забележим дори и сред ниските стъбла на стърнищата. Мъжките и женските живеят самостоятелно. Птицата е активна през деня, но се храни най-интензивно в сутрешните часове и късно следобед. През горещата част от деня почива, скрита във високата растителност.
Храната на пъдпъдъка е разнообразна. През гнездовия период и в менюто на младите птици преобладава животинската храна, а през есента основната храна се състои от семената на културни и плевелни растения. Яде семена на треви, плевели, житни растения. Лови и безгръбначни животни, главно от земята – бръмбари, скакалци, дървеници, мравки, паяци, червеи и мекотели.
През пролетта мъжките и женските долитат в България заедно, но през есента първите прелетни ята се състоят от 90% мъжки птици. В следващите ята женските постепенно се увеличават и накрая стават преобладаващи. Тогава в ятата започват да се появяват и младите, вече израснали птици от двата пола. В края на масовия прелет отлитат и по-неподготвените млади птици, които не са успели да натрупат достатъчно маса. Късно излюпените пъдпъдъци остават в България до късна есен. По време на прелета пъдпъдъкът използва благоприятните въздушни течения, а големите водни пространства прелита покрай бреговете или на най-тесните места. Ако времето е благоприятно, пъдпъдъците от Крим могат да прелетят Черно море.
Наесен, преди да отлети, силно затлъстява и тогава тежи до 150 g. Гнезди в тревисти местности. Установен е да гнезди на Витоша над х. „Алеко“ на около 1700 m н.в.Формирането на прелетните ята в България започва още през август.
Размножаване
Пъдпъдъкът има много висок размножителен потенциал. Половата зрялост настъпва на 2-3-месечна възраст. През лятото в България гнездят и млади пъдпъдъци, излюпени през април в Африка. През август младите мъжки, излюпени в България, също се включват в размножаването.
Пъдпъдъкът е полигамна птица и не образува брачни двойки. Няколко дни след долитането и заемането на своя гнездова територия мъжкият започва да токува. Песента му е много характерна, чува се на голямо разстояние, а звукът е използван за българското наименование на птицата. През май и юни женската прави гнездо в трапчинка сред тревата или посевите и я застила със сухи треви и перца. Снася от 8 до 20 светлокафяви крушовидни яйца, изпъстрени с многобройни тъмнокафяви петна и точки. Те са относително дребни, като дължината им достига 29 – 33 mm. Мъти ги между 15 и 20 дни. Лежи упорито върху яйцата и често става жертва на селскостопанските машини при жътва и косене. В България най-голям процент от гнездата са в есенниците и във фуражните култури до първото им окосяване.
Малките се излюпват добре развити и след излюпването на последното яйце майката ги отвежда настрани от него. След 2 – 3 седмици започват да летят и са напълно самостоятелни. Малките се хранят интензивно и растат много бързо. Те се излюпват с маса 5 – 5,5 g, на 15 – 16 дни са вече около 40 g, а на 50 дни достигат 100 – 120 g. На около 2 месеца вече са с размерите и теглото на възрастните птици. Ако по време на мътене яйцата бъдат унищожени, женската снася отново. Поради това до края на август могат да се срещнат едновременно както яйца, така и нелетящи малки пъдпъдъци. Обикновено гнезди веднъж годишно, но понякога женската може да снесе и втори и дори трети път яйца.
Неприятели
Естествените неприятели на пъдпъдъка са порът, невестулката, сивата врана, свраката, дневните грабливи птици и други. По време на прелет заедно с ятата от пъдпъдъци се придвижват цели групи от сокола орко и малкия ястреб.
Други неприятели на пъдпъдъка са механизацията и химизацията в селското стопанство. Върху броя на птиците неблагоприятно се отразява и промяната в структурата на селскостопанските площи, както и масовият улов с мрежи по време на прелетите. Поради намаляване на числеността му, той е забранен за обстрел в Германия, Холандия, Белгия, Дания и Австрия. В България е разрешен за лов от 15 август до 30 ноември, като годишният отстрел понякога надхвърля 350 000 птици.
Източници
Пъдпъдъци
|
{'title': 'Илинденско-Преображенско въстание', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE%20%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Илинденско-Преображенското въстание е въстание в Османската империя, организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). То избухва на 2 август (нов стил) 1903 година в Маке
|
дония и на 19 август (нов стил) 1903 година в Одринско. Въстанието отбелязва връхна точка в националноосвободителната борба на македонските и тракийските българи. По данни на ВМОРО, заради потушаването на въстанието 30 000 души от засегнатите региони на Османската империя бягат в България.
Име на въстанието
Въстанието носи имената на двата църковни празника, на които избухват двата основни бунта. В Битолския вилает то избухва на 20 юли (2 август нов стил) – Илинден, а в Одринския – на 6 август (19 август нов стил), Преображение Господне. В северномакедонската, както и понякога в западната, и в българската историография, то се определя също само като Илинденско.
Предистория
След организираното от Върховния македоно-одрински комитет Горноджумайско въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството на Османската империя засилва репресивните мерки, съсредоточава военни и полицейски части, които извършват масови беззакония. Увеличават се стълкновенията между турските въоръжени сили и чети на комитета.
В тази обстановка през януари 1903 г. част от членовете на ЦК ВМОРО начело с Иван Гарванов свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъстват задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все пак задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава обстановката и смята, че без българска подкрепа може да се стигне до поражение, но след идването си в Македония се среща със завърналия се от заточение Даме Груев. Двамата решават, че след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има и Делчев се подчинява на общото решение. В навечерието на въстанието, обаче той е убит край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.
В ръководните среди на организацията няма единно мнение за методите на революционната борба. Самият Гоце Делчев дълго време настоява борбата да се води чрез партизанска война, реализирана чрез постоянни терористични актове, които да не засягат населените места, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти. Групата около Гьорче Петров настоява за провеждането на т. нар. перманентна революция, за да не се допусне пълно изтощаване на силите на организацията. Те предлагат действията да се разпрострат във времето и пространството, за да се постигне по-голям териториален и времеви обхват. Членът на ЦК Христо Татарчев се изказва за провеждането на масово и внезапно въстание, като се използват всички сили на организацията и на населението, за да може или да се постигне евентуален успех, или, ако акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да проведе реформи в Турция.
В края на април 1903 година серия от атентати в Солун ускорява избухването на въстанието. Взривени са сградата на „Банк Отоман“, френският кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града. Повечето атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Европейските държави още от януари 1903 г. се опитват да проведат известни реформи, но вековните им противоречия не допускат особен резултат.
Подготовка и повод
През май 1903 година Христо Матов изготвя „Общ план на въстанието“, в който се излагат средствата на революционната борба и целите за извоюване. Реорганизират се въстаническите окръзи, приема се тактика за действие на чети, терористи и на мирното население, изясняват се отношенията с малцинствата в Македония, с чужденците и с османските власти, както и други въпроси. На 20 юни 1903 година ЦК на ВМОРО в София изпраща писмо на военния министър Михаил Савов, с което информира него, правителството и княз Фердинанд за приблизителната дата на начало на въстанието и общото състояние на организацията вътре в Македония. В писмото се засяга и въпросът за намеса на българската армия на страната на въстаниците, като се констатира, че това е положително прието от революционерите. Михаил Савов писмено отговаря, че въстанието трябва да бъде отложено за октомври 1903 година или дори за май 1904 година, докогато българската войска да бъде превъоръжена и способна за подобни военни действия, в противен случай не би имала възможност за намеса.
Въпреки че революционерите неколкократно са предупредени от представители на Княжество България, че то не може и няма да се намеси в едно такова въстание, те не се отказват от поетия курс. Анастас Лозанчев свидетелства за това:
На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 20 юли (2 август) Илинден. Началото на бойните действия в Одрински революционен окръг се определя на Конреса на Петрова нива за 6 август (19 август) (Преображение Господне). По-късно Серският окръг решава да се вдигне на 14 септември (27 септември) (Кръстовден).
Бойни действия
Избухване
В определения ден щабът на въстанието в с. Смилево в състав Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев нарежда на въстаническите отряди да започнат бойни действия. Призивът „хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“ мотивира въстаниците към борба.
Боевете в Македония започват на 2 август (нов стил) 1903 г. – Илинден. Масово въстава Битолски революционен окръг (въстанически окръг „Пелистер“) в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско. В град Крушево българските въстаници обявяват Крушевска република и канят гърци и власи на обща борба против Османската империя. Равносметката от въстанието в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии е следната: 19 582 въстаници водят 150 сражения срещу 292 735 турски войници (в пропорция близо 1:15), при обща продължителност на боевете 1146 часа. Загиват или са ранени 747 четници и 3087 турски войници. Революционните окръзи „Кожух“ и „Беласица“ (солунски окръг), „Огражден“ (струмишки окръг) и „Овче поле“ (скопски окръг) действат отделни чети, а населението не въстава по изрично нареждане на организацията.
Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно решенията на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгресът на Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август (нов стил) бойните действия започват, обявена е Странджанската република. Освободени са Василико (днес Царево), Ахтопол и други по-малки селища в Странджата, а турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.
Въстанието започва в Серския революционен окръг на 27 септември (нов стил) 1903 г. – Кръстовден. Сражения се водят почти по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях заедно участват Яне Сандански, кап. Стоянов, полковник Янков. Борбата сближава бившите противници от ВМОРО и ВМОК и те с обединени сили действат срещу турския аскер.
Потушаване
Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350-хилядна войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако Великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.
На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната независимо от своите различни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на силите българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. Главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията.
Жертви
Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350-хилядна турска войска, на 994 загинали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3122 жени и моми са изнасилени от османските чети, а 176 – пленени. 70 835 души са обездомени, а 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5325 войници.
В Битолски окръг, между 2 август и 23 октомври, стават 150 сражения, в които загиват 746 четници, в Солунско – 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско – 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения, 56 убити четници и стотици мирни жители. На 12 септември 1903 година Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за прекратяване на въстаническите действия и саморазпускане на щаба.
Преки последици от въстанието
След въстанието Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на международната дипломацията. Започват контролирани от европейските държави реформи според Мюрцщегската реформена програма. Въпреки реформите, в България всички разбират, че пътят за разрешаване на статута на Македония минава през война с Турция, подготовката за която започва още през 1904 година.
Вътрешната македоно-одринска организация претърпява сериозни поражения: губи значителна част войводи и четници, по места тайните ѝ комитети са разкрити и разбити. Започва преосмисляне на взетите решения за всеобщо въстание. Още преди края на въстанието в Западна Европа са изпратени Борис Сарафов и Михаил Герджиков, за да спечелят благоразположението на обществеността там. Задграничното представителство на ВМОРО издава в средата на 1904 година Мемоар на Вътрешната организация, който цели да осветли причините за избухването на въстанието.
Преговорите между ВМОРО и бившите дейци на ВМОК за създаване на общо Благодетелно дружество пропадат и на 16 декември официално се възстановява дейността на Върховния комитет. На Софийски съвещания от януари 1904 година е приета директивата за бъдеща дейност на ВМОРО, диктувана от Яне Сандански и приближените му, и която цели демократизация в организацията. В същия дух за децентрализация протичат Варненският (14 февруари), Струмишкият и Прилепският окръжен конгрес от 1904 година.
През март 1904 година група дейци около Борис Сарафов формират Временен комитет, който иззема част от функциите на Задграничното представителство, но се саморазпуска в началото на 1905 година. С тези действия фактически започва разцеплението на ВМОРО.
През 1904 година се провеждат преговори на две нива между Османската империя и Княжество България и между Османската империя и ВМОРО. България издейства от Високата порта пълна амнистия на политическите затворници, а ВМОРО участва в изготвянето на проект за реформи в Македония и Одринско.
Анализ
Илинденско-Преображенското въстание избухва преждевременно, преди да бъде завършена всестранната подготовка на населението. Затова масово въстание избухва само в два революционни окръга. През 1903 г. не съществуват реални възможности за победен изход от въоръжена борба. Османската империя все още притежава огромни човешки, военни и икономически ресурси, които не могат да бъдат пречупени от една балканска държава, а още по-малко от населението на една провинция. Международното положение също не позволява благоприятен изход. Великите сили все още не са готови да пристъпят към решаване на сложния Източен въпрос. Русия е заета в Далечния изток, където назрява въоръжен конфликт с Япония. Австро-Унгария, другата държава с решаващ глас в балканските дела, все още не е завършила юридическото присъединяване към империята на окупираните през 1878 г. Босна и Херцеговина, за да допусне ново преразпределение на политическата карта на полуострова. Балканските държави също много внимателно и ревниво следят борбите на българското население за свобода и са решителни противници на реформи без тяхно участие, тъй като това означава застрашаване на интересите им в района, независимо от това колко обосновани са били те. Въпреки поражението, въстанието събужда европейското обществено мнение.
Ето каква равносметка на въстанието дава Христо Силянов, деец на ВМОРО:
Чествания
През Първата световна война, по случай 15-ата годишнина от Илинденско-Преображенското въстание за тяхната храбра и неустрашима служба през време на революционната епоха и за големите им заслуги за постигане на идеала на българския народ – освобождението на Македония и присъединяването и към България – от името на Негово Величество Царя на българите са наградени долупоменатите войводи и четници:
На празника през 1943 година в Битоля, тогава в границите на Царство България, по повод 40-ата годишнина от Илинденското въстание, Анастас Лозанчев заявява:
Отразяване в Западноевропейския и американския печат
Илинденско-Преображенското въстание е отразено в над 8200 статии на Западноевропейския и Американския печат, в които се споменава хиляди пъти, че е вдигнато от българите в Македония и Южна Тракия, описва се героизма на българските въстанници, изгорените български градове и села, изнасилени български жени и девойки, зверски убити деца и български свещенници, като не се споменава за дори един участник с „македонско“ национално самосъзнание.
Литература
Елдъров, Светлозар, Т. Петров. Офицерите от Българската армия на Княжество България в Илинденско-Преображенското въстание 1903 година, ВИС, 1988, кн. 4, стр. 137 – 146.
Кърджилов, Петър. Светлопис за Илинден. Свидетелства за направени фотографии по време на Илинденското въстание, Издател: Титра, София 2009, ISBN 978-954-92253-2-7
Външни препратки
Сборник „Илинден 1903 – 1921. Сборник в памет на големото македонско възстание“, София, 1921 година
Сборник „Илинден 1903 – 1922. Сборник в памет на големото македонско възстание“, София, 1922 година
Сборник „Илинден 1903 – 1924. Сборник в памет на големото македонско възстание“, София, 1924 година
Сборник „Илинден 1903 – 1925. Сборник в памет на големото македонско възстание“, София, 1925 година
Сборник „Илинден 1903 – 1926. Сборник в памет на големото македонско възстание“, София, 1926 година
Сборник „Илинден 1903 – 1927. Сборник в памет на големото македонско възстание“, София, 1927 година
Сборник „Илинден 1903 – 1929. Сборник в памет на големото македонско възстание“, София, 1929 година
Сборник „Илинден 1903 – 1953“, Published by Macedonian Tribune, Indianapolis, Ind., USA, 1953 г.
Лазар Палчев от с. Косинец, Костурско, Егейска Македония – „Спомени за Илинденското възстание; Из революционното минало на Македония“, Published by Macedonian Tribune, Indianapolis, Ind., USA, 1952 г.
„20 юли 1903 година“, статия от Ангел Узунов публикувана във в-к „Илиндень“, год. VI, София, 2.VIII.1926 г.
Илинденското въстание в Костурско – Спомени на Манол Кочов и Наум Масалинков
Божидар Димитров: Скопие краде миналото ни. Агресията срещу българското културно наследство край Вардар продължава, standartnews.com, 30 юли 2006
Родопа през Илинденско-Преображенското въстание – Спомени на Христо Ив. Караманджуков
Илинденско-Преображенско въстание в Тракия на страницата на Съюза на тракийските дружества в България
„Илинден – символ на българската духовна мощ“, публикувано във в-к „Илинденски лист“, София, 2 август 1936 г.
Коста Христов Попето от с. Смоквица, Гевгелийско, Вардарска Македония – „Уверение до г-жа Наста Павлова – народна певица (Спомен от Илинденското въстание)“, София, 1941 година
"Годишнината на Илинденското въстание в Скопйе", брой 404, Скопйе, 1917 година
Бележки
|
{'title': 'Просто число', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%20%D1%87%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Просто число е естествено число, по-голямо от 1, което има точно два естествени делителя – 1 и самото себе си. Например 5 е просто, защото се дели без остатък единствено на 1 и 5, докато 6 не е, защот
|
о се дели без остатък освен на 1 и 6 и на 2 и 3. Естествените числа, по-големи от едно, които не са прости, се наричат съставни. Числата нула и едно не са нито прости, нито съставни. Простите числа са един от основните обекти, които се изучават от теорията на числата.
Първите няколко прости числа са: 2, 3, 5, 7, 11, 13, 17, 19, 23, 29, 31, 37, 41, 43, 47, 53, 59, 61, 67, 71, 73, 79, 83, 89, 97, 101, 103, 107, 109, 113, 127, 131
... Самото изчисление на прости числа не е трудно, като е възможно да се използва съвременното програмиране за създаване на програми за изчисляване на прости числа.
Множеството на простите числа понякога се означава с ℙ или P. Тъй като 2 е единственото четно просто число, терминът
нечетни прости числа се използва за означаване на всички прости числа освен 2.
Представяне на естествените числа като произведение на прости множители
Основната теорема на аритметиката гласи, че всяко цяло число, по-голямо от 1, може да се представи по единствен начин (с точност до реда на множителите) като произведение на прости числа. Например
като всяко друго разлагане на 23244 ще бъде идентично на горното с изключение на реда на множителите. Вижте алгоритъм за разлагане на прости множители за повече подробности относно това, как на практика се разлагат големи естествени числа.
Важността на тази теорема е една от причините, поради които 1 се изключва от множеството на простите числа. Ако приемем 1 за просто, теоремата ще изисква допълнителни уточнения.
Колко са простите числа?
Има безкрайно много прости числа. Най-старото известно доказателство на този факт е дадено от гръцкия математик Евклид в книгата му Елементи. Твърдението на Евклид е "броят на простите числа е по-голям от всяко отнапред зададено [крайно] число", и неговото доказателство по същество е следното:
Да допуснем, че множеството на простите числа е крайно и има m на брой елемента. Да умножим всички m прости числа и към резултата да добавим едно. Тъй като полученото число е по-голямо от всяко просто, то не принадлежи на горното множество. Освен това то не се дели на нито едно от крайния брой прости, защото ако го разделим с частно и остатък на някое от тях, ще получим остатък едно, а едно не се дели на никое просто число. Следователно то трябва или да е просто, или да се дели на някое просто число, което не принадлежи на горното множество. И в двата случая получаваме, че броят на всички прости числа трябва да бъде поне m+1, което е в противоречие с първоначалното допускане. Това означава, че допускането ни не е вярно, тоест има безбройно много прости числа.
Други математици са представяли свои собствени доказателства. Едно от тях (принадлежащо на Ойлер) показва, че сумата от реципрочните на всички прости числа клони към безкрайност. Доказателството на Кумер е особено елегантно, а това на Фурстенберг използва обща топология.
Въпреки че има безбройно много прости, възникват други въпроси относно броя им – например „Колко приблизително са простите числа, по-малки от 100 000“ или „Каква е вероятността произволно стоцифрено число да е просто?“ Отговорът на тези и други въпроси се дава от закона за разпределение на простите числа, (Съвременните компютри позволяват сравнително бързо да се отговори точно на първия въпрос; отговорът е 9592, като най-голямото просто е 99991.)
Намиране на прости числа
Решетото на Ератостен е прост начин, а решетото на Аткин е бърз начин да се намери списъкът на всички прости числа, по-малки от някое отнапред зададено число.
На практика обаче по-често се налага да се провери дали дадено число е просто, отколкото да се намери списък с прости числа. Често дори е достатъчно да се знае отговорът на горния въпрос с достатъчно голяма вероятност. Възможно е бързо да се провери дали дадено голямо число (например до хиляда цифри) е просто, използвайки вероятностни тестове.
Един начин за установяване дали едно число е просто е, като се провери дали се дели на някое от простите числа, по-малки от квадратния му корен. Ако не се дели на нито едно от тях, то е просто. Това е най-елементарният известен тест, но той не е практичен за големи числа, тъй като броят на възможните делители нараства експоненциално, когато броят на цифрите на числото се увеличава.
През 2002 година индийски учени от IIT Kanpur откриват нов детерминистичен алгоритъм, който проверява дали дадено число N е
просто, като времето, необходимо за изчисление, е полиномиална функция на броя на цифрите на N.
Някои свойства на простите числа
Ако p е просто и p дели произведението ab, където a и b са цели, то p дели a или p дели b. Това твърдение е доказано от Евклид и е известно като лема на Евклид. Използва се за някои от доказателствата на единствеността на разлагане на прости множители.
Забележка: В сила е нещо повече. Нека за едно естествено число p>1 и за всеки две цели числа a и b е вярно, че ако p дели произведението ab, то p дели a или p дели b. В някои изложения на елементарната аритметика това свойство се използва за дефиниция на понятието просто число, а фактът, че простите числа имат точно два делителя, се доказва впоследствие.
Ако p е просто и a е произволно цяло число, то ap − a се дели на p (малка теорема на Ферма).
Едно цяло p > 1 е просто тогава и само тогава, когато факториелът (p – 1)! + 1 се дели на p (теорема на Уилсън). Обратно, едно цяло n > 4 е съставно тогава и само тогава, когато (n – 1)! се дели на n.
Ако n е положително цяло число, по-голямо от 1, то винаги има просто число p, за което n < p < 2n (постулат на Бертран).
Сумата от реципрочните на всички прости е разходящ ред. (доказателство). По-точно, ако със S(x) означим сумата от реципрочните на всички прости числа p, за които p ≤ x, то S(x) = Θ(ln ln x) за x → ∞.
За всяко просто число p > 2, съществува естествено число n такова, че p = 4n ± 1.
За всяко просто число p > 3, съществува естествено число n такова, че p = 6n ± 1.
Във всяка аритметична прогресия a, a + q, a + 2q, a + 3q,..., където положителните цели числа a и q ≥ 1 са взаимно прости, има безбройно много прости (теорема на Дирихле за простите числа).
Законът за разпределение на простите числа гласи, че отношението между броя на простите числа, по-малки от x, и х е асимптотично на 1/ln x (тоест при големи x вероятността произволно избрано число, по-малко от x, да е просто е обратно пропорционална на броя на цифрите в x).
Нерешени проблеми
Има много нерешени въпроси, свързани с простите числа. Най-важният от тях е хипотезата на Риман, която в общи линии твърди, че простите числа са разпределени максимално равномерно. Повечето математици считат, че хипотезата е вярна.
Други хипотези:
Хипотеза на Голдбах: Всяко четно число, по-голямо от 2, може да се представи като сума на две прости числа.
Малко по-слабото твърдение – така наречената тернарна хипотеза на Голдбах, твърди, че всяко нечетно число, по-голямо от 7, може да се представи като сума на три нечетни прости. Тази хипотеза е доказана от Виноградов през 1937 година.
Хипотеза за простите близнаци: Има безбройно много прости числа близнаци, тоест двойки от прости числа с разлика 2, като например 5 и 7 или 11 и 13.
Редицата на Фибоначи съдържа безбройно много прости числа.
Има безбройно много прости числа от вида n2 + 1.
Хипотеза на Льожандър: Винаги има просто число между n2 и (n + 1)2 за всяко n.
Хипотеза на Брокар: Винаги има поне четири прости числа между квадратите на последователни прости числа, по-големи от 2.
Най-голямото известно просто число
Най-голямото известно просто число към октомври 2019 г. е 282 589 933 − 1, и се записва с 24 862 048 знака. То е число на Мерсен, както и следващите го единадесет най-големи прости числа.
След появата на компютрите почти всички намерени най-големи прости числа са били мерсенови числа. Това е така, защото съществува изключително бърз алгоритъм за проверка на числа от този тип. Най-голямото известно просто число, което не е мерсеново число, е единадесетото по големина.
Приложения
Изключително големи прости (тоест по-големи от 10100) се използват в някои алгоритми в криптографията. Прости числа също се използват за хеш таблици и генератори на псевдослучайни числа.
Източници
Вижте също
Решето на Ератостен
Lilija Ilieva Prime numbers and the relations between thought and language
|
{'title': 'Числа на Фибоначи', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%A4%D0%B8%D0%B1%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Числата на Фибоначи в математиката образуват редица, която се дефинира рекурсивно по следния начин:
F(0) = 0
F(1) = 1
F(n) = F(n-1) + F(n-2)
Започва се с 0 и 1, а всеки следващ член на редицата се
|
получава като сума на предходните два. Първите числа на Фибоначи са:
0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89, …
Ето някои от основните свойства на числата на Фибоначи:
[F(n),F(m)]=F[(m,n)] т.е. НОД на числата F(n) и F(m) e число на Фибоначи с индекс НОД(m,n)
F(n+k)=F(k-1)*F(n) + F(k)*F(n+1)
F(k)/F(kn) за произволно n
Отношенията са приближени дроби на златното сечение φ и по-специално .
Числата на Фибоначи могат да се бележат и с u(n).
Произход
Италианският математик Леонардо Фибоначи публикува през 1202 г. редица от числа, всяко от които се получава като сума от предходните две, като първите две числа са 0 и 1: 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21,… Той е научил за тази редица от числа по време на пътешествията си в страните от тогавашния Изток и редицата е била наречена на негово име, защото я е популяризирал.
Оказва се, че колкото по-големи са числата от редицата на Фибоначи, толкова отношението на двете последни числа се приближава до 'златното сечение' и при граничен преход (при безкраен брой числа в редицата) става равно на 'златното сечение'.
Често редицата на Фибоначи се свързва и със следната задача: Чифт зайци (мъжки и женски екземпляр) могат да произведат за единица време (напр. един месец) нов чифт зайци, които продължават да се размножават (в класическата задача на Фибоначи на новородения чифт зайци са му необходими два месеца, за да дадат първото си поколение, след което продължават да се размножават всеки месец). Колко е броят на живите чифтове зайци след определено време, ако никой не унищожава зайците? Отговорът се дава от последното число в редицата на Фибоначи. Разбира се, тази задача е чисто илюстративна.
Оказва се обаче, че твърде много закономерности, наблюдавани в природата и в поведението на човека, могат да се опишат, макар и с някаква по-малка или по-голяма грешка, с числа от редицата на Фибоначи, въпреки че в някои случаи това обяснение може да изглежда преднамерено.
Всъщност алгоритъмът за образуване на поредното число от редицата на Фибоначи изразява факта, че следствието (последното число от реда) зависи от предисторията (причините) по конкретния за тази редица начин, а именно: последното число е сума от двете предходни числа. Така този алгоритъм се включва в категорията на т. нар. рекурентни формули. Доколко с алгоритъма на 'златното сечение' могат да се обяснят природни и човешки феномени зависи именно от това, доколко тези феномени са подчиняват на горната проста и същевременно съответстваща добре на 'здравия разум' рекурентна зависимост на следствието от причините, които го пораждат. До Фибоначи основните алгоритми за описване на възпроизвеждащи формули са били аритметичната и геометричната прогресия.
Първите 100 числа на Фибоначи
пореден номер | число на Фибоначи
1 | 1
2 | 1
3 | 2
4 | 3
5 | 5
6 | 8
7 | 13
8 | 21
9 | 34
10 | 55
11 | 89
12 | 144
13 | 233
14 | 377
15 | 610
16 | 987
17 | 1597
18 | 2584
19 | 4181
20 | 6765
21 | 10946
22 | 17711
23 | 28657
24 | 46368
25 | 75025
26 | 121393
27 | 196418
28 | 317811
29 | 514229
30 | 832040
31 | 1346269
32 | 2178309
33 | 3524578
34 | 5702887
35 | 9227465
36 | 14930352
37 | 24157817
38 | 39088169
39 | 63245986
40 | 102334155
41 | 165580141
42 | 267914296
43 | 433494437
44 | 701408733
45 | 1134903170
46 | 1836311903
47 | 2971215073
48 | 4807526976
49 | 7778742049
50 | 12586269025
51 | 20365011074
52 | 32951280099
53 | 53316291173
54 | 86267571272
55 | 139583862445
56 | 225851433717
57 | 365435296162
58 | 591286729879
59 | 956722026041
60 | 1548008755920
61 | 2504730781961
62 | 4052739537881
63 | 6557470319842
64 | 10610209857723
65 | 17167680177565
66 | 27777890035288
67 | 44945570212853
68 | 72723460248141
69 | 117669030460994
70 | 190392490709135
71 | 308061521170129
72 | 498454011879264
73 | 806515533049393
74 | 1304969544928657
75 | 2111485077978050
76 | 3416454622906707
77 | 5527939700884757
78 | 8944394323791464
79 | 14472334024676221
80 | 23416728348467685
81 | 37889062373143906
82 | 61305790721611591
83 | 99194853094755497
84 | 160500643816367088
85 | 259695496911122585
86 | 420196140727489673
87 | 679891637638612258
88 | 1100087778366101931
89 | 1779979416004714189
90 | 2880067194370816120
91 | 4660046610375530309
92 | 7540113804746346429
93 | 12200160415121876738
94 | 19740274219868223167
95 | 31940434634990099805
96 | 51680708854858323072
97 | 83621143489848422977
98 | 135301852344706746049
99 | 218922995834555169026
100 | 354224848179261915075
Външни препратки
Сайт с информация за числото Фи
Категория:Числови редици
Числови редици
Теория на числата
|
{'title': 'Иван Славков', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%20%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BA%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Иван Борисов Славков, наричан Батето, е български спортен деец, директор на Българската телевизия от 1972 до 1982 г.
Биография
Роден е на 11 май 1940 г. в семейството на специалиста по вътрешни боле
|
сти Борис Славков. Завършва специалност „Двигатели с вътрешно горене“ във ВМЕИ, София. Спортува водна топка като студент в отбора на „Септември“, после е състезател в ЦСКА и „Академик“ (София), играе в националния отбор (1959 – 1964).
През 1966 г., едва на 25-годишна възраст, остава вдовец, след като първата му съпруга стюардесата Светла Маринова загива при катастрофата на самолет „Ил-18Б“ на авиокомпания ТАБСО край Братислава, пътувал по линията София-Прага. От 1967 до 1969 г. работи като журналист в икономическия отдел на вестник „Труд“ и в „Работническо дело“. Славков, според Димитър Иванов, е бил „офицер на прикритие“ (майор) към Първо главно управление на ДС
През 1968 година Иван Славков сключва брак с Людмила Живкова – дъщерята на дългогодишния ръководител на тоталитарния комунистически режим Тодор Живков, след което прави бърза кариера и от 1972 до 1982 година е генерален директор на Българската телевизия. През май 1971 година се ражда синът им Тодор Славков, който по-късно е съден за изнасилване и участва в различни бизнес начинания, както и в развлекателни телевизионни предавания.
В края на 1970-те години е ръководител в ПФК „Левски“, София.
След смъртта на Людмила Живкова през 1981 година Тодор Живков рязко прекъсва отношенията си с Иван Славков, към когото и преди това се отнася с неодобрение, заради разпуснатия му начин на живот. Славков напуска Резиденция „Бояна“, където живее дотогава, и се установява със сина си в апартамента си в центъра на града.
От 1982 г. е председател на Българския олимпийски комитет (БОК). През 1987 г. става пожизнен член на Международния олимпийски комитет (МОК). В разни периоди е бил член на комисии на МОК – за радио и телевизия, за нови източници на финансиране, по олимпийска солидарност, апартейд и олимпизъм. Заместник-председател е на Организационния комитет на кандидатурите на София за домакин на зимни олимпийски игри – през 1992 и 1994 г.
В края на 80-те години Държавна сигурност разследва Славков за злоупотреби със средства предназначени за олимпийската кандидатура на София. В началото на 90-те години той е обвинен по този случай, както и за незаконно притежаване на оръжие, но е оправдан в съда.
През 1995 г. е избран за президент на Българския футболен съюз (БФС). Преизбран е на този пост през май 2001 г., през същата година е преизбран и за председател на БОК. Бил е член на комисията на ФИФА по организацията на световните първенства.
През 2001 г. създава партия „Напред, България“ по аналогия с партията на Силвио Берлускони „Форца Италия“, която обаче не успява да премине 4-процентната бариера и да влезе в Народното събрание.
Славков е носител на званието „доктор хонорис кауза“ на Националната спортна академия. Професор е по спортен мениджмънт и социално управление в Киевския университет. Награден е с орден „Стара планина“ първа степен по повод 80-годишнината от създаването на Българския олимпийски комитет за приноса му за развитието на физическата култура и спорта по предложение от спортния министър Васил Иванов - Лучано с указ на президента Георги Първанов от 23 октомври 2003 г. През февруари 2004 г. е преизбран за член на техническата комисия на Асамблеята на националните олимпийски комитети (АЕНОК) в Атина. През април 2004 г. президентът на ФИФА Сеп Блатер упълномощава Славков да представлява ФИФА на Общото събрание (Генералната асамблея) на Асоциацията на летните олимпийски международни федерации.
Олимпийски скандал
Славков получава скандална световна известност, след като скрита камера на телевизия Би Би Си (BBC) го заснема през 2004 г. заедно със сърбина Горан Такач в софийския хотел „Радисън“ по време на преговори с фиктивни лобисти, представящи се за бизнесмени от измислената компания „Ню Лондон Венчърс“, за осигуряване гласове на членове на МОК за кандидатурата на Лондон за Олимпиадата през 2012 г. Записът е излъчен на 4 август, 21 ч. английско време в предаването „Панорама“ на BBC, във филма „Да купиш игрите“.
На 7 август президентът на МОК Жак Рох обявява, че Комисията по етика отнема временно всички права, привилегии и функции на Иван Славков като член на МОК. Отнета му е и акредитацията за Летните олимпийски игри в Атина. На 29 септември е изслушан от Комисията по етика към МОК. На 26 ноември 2004 г. Изпълнителният комитет на МОК препоръчва изключването на Иван Славков, което е одобрено единодушно от всичките му 15 членове. На 24 май 2005 г. Рох призовава Славков да напусне доброволно заеманите от него постове, преди да бъде официално изключен от МОК, но Славков не прави това. На 7 юли 2005 г. на сесията на МОК в Сингапур Славков е изключен от Международния олимпийски комитет с тайно гласуване, като изключването му е подкрепено от 84 от членовете при 12 против и 5 въздържали се.
Това автоматично го отстранява и от поста председател на БОК. Впоследствие на негово място е избрана Стефка Костадинова. През октомври Славков губи и поста на президент на БФС, след като на редовен конгрес на съюза е заменен от Борислав Михайлов. Умира след тежко боледуване в София на 1 май 2011 г.
Семейство
Библиография
Батето. Том 1. София: Труд, 2010, 272 с.
Батето. Том 2. София: Труд, 2010, 272 с.
Източници
Външни препратки
Бисерите на Иван Славков (Батето)
Батето: България ли... няма такава държава, бил съм там, интервю на Илия Вълков, dariknews.bg, 27 май 2010
Членове на МОК
Председатели на БОК
Президенти на Българския футболен съюз
Български ватерполисти
Директори на БНТ
Офицери от Държавна сигурност
Български политици след 1989
Български мемоаристи
Носители на орден „Стара планина“
Доктор хонорис кауза на НСА
Родени в София
Починали в София
|
{'title': 'Джон Мейнард Кейнс', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%BD%20%D0%9C%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%B4%20%D0%9A%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D1%81', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Джон Мейнард Кейнс, първи барон Кейнс, ОБ (, ; 5 юни 1883 – 21 април 1946), е британски икономист, който съществено повлиява върху модерната макроикономика и социалния либерализъм, едновременно като т
|
еория и практика. Неговите идеи оказват сериозно влияние и върху икономическата политика на редица правителства.
Защитава интервенционалната икономическа политика, чрез която дадено правителство с фискални и монетарни мерки би могло да смекчи негативните ефекти на бизнес циклите, икономическите рецесии и депресии. Неговите идеи са основа за школата, известна като кейнсианска икономика (кейнсианство), както и нейните различни разклонения.
През 30-те години на 20 век Кейнс революционизира господстващата дотогава икономическа мисъл, оспорвайки стария постулат на неокласическата икономика, че свободните пазари автоматично ще осигурят пълна работна заетост, ако работниците са гъвкави в своите искания за заплати. Кейнс заявява, че общото ниво на икономическа активност се определя от съвкупното търсене; когато е налице неадекватно търсене, се създават благоприятни условия за продължителен висок ръст на безработицата.
След избухването на Втората световна война идеите на Кейнс са приложени от водещи западни икономики. През 50-те и 60-те успехът на кейнсианската икономика е толкова внушителен, че почти всички капиталистически правителства прилагат нейните политически препоръки и де факто пропагандират социалния либерализъм. През 1999 списание Тайм включва Кейнс в своя списък на стоте най-важни и влиятелни хора на 20 век. Мотивацията е: „Неговата радикална идея, че правителствата трябва да харчат пари, които нямат, може би спаси капитализма.“
Влиянието на Кейнс избледнява през 70-те на 20 век отчасти поради актуалните проблеми, които започват да засягат англо-американските икономики, и отчасти поради критики от страна на Милтън Фридман и други икономисти, които не вярват във възможността на правителствата да регулират бизнес цикъла с фискална политика. Все пак настъпването на глобалната икономическа криза през 2008 година предизвиква възраждане на кейнсианството. То е теоретичен фундамент на икономическите политики на американския президент Барак Обама, на британския премиер от 2007 до 2010 Гордън Браун, както и на други държавни лидери от края на първото десетилетие на 21 век.
Кейнс се смята за основоположник на модерната макроикономика, както и за най-влиятелния икономист на 20 век (от много коментатори като икономиста Джон Сломан).
Биография
Кейнс е роден в Кеймбридж в семейство от средната класа. Баща му Джон Невил Кейнс (1852 – 1949) е икономист и преподавател по хуманитарни науки в Кеймбриджкия университет, а майка му Флорънс Ада Кейнс (по баща Браун) (1861 – 1958) е писателка и се занимава и с обществена дейност. Джон е първото дете в семейството, следват Джефри (Geofferey Keynes) (1887 – 1982), който става хирург, и Маргарет (1890 – 1974), която се омъжва за Арчибалд Хил, лауреат на Нобелова награда за физиология и считан за един от основателите на биофизиката. Дъщерята на Маргарет Поли Хил също става известен икономист.
Според биографа на Кейнс Робърт Скиделски, неговите родители са грижовни, без да прекаляват, и до края на живота си децата им често ги посещават. Кейнс получава значителна подкрепа от баща си, който го подготвя за изпитите и винаги му оказва финансова помощ, дори и през Голямата депресия.
Първоначалното си образование Кейнс получава в училище „Сейнт Фейтс“ в Кеймбридж. Учителите го определят като блестящ, но понякога небрежен и недостатъчно упорит ученик. През тези години той често боледува и на няколко пъти дълго не ходи на училище. След това постъпва със стипендия в престижния Итън Колидж, където проявява заложби в различни области, най-вече в математиката, класическата филология и историята. Въпреки относително скромния си произход, той се сработва лесно със съучениците си, повечето от които произхождат от висшите класи. През 1902 г. постъпва в Кингс Колидж, част от Кеймбриджкия университет, със стипендия по математика.
Кейнс бил доста висок на ръст – около 198 cm. Биографите му съобщават за неговата бисексуалност. Бил е близък приятел с Литън Стрейчи. Кейнс свободно признавал връзките си с мъже. Имал е сериозна връзка и с художника Дънкан Грант в периода от 1908 до 1915 г., а през целия си живот не спира да го подпомага материално. През октомври 1918 г. по време на гастролите на руския балет на Сергей Дягилев в Лондон Кейнс среща руската балерина Лидия Лопухова (известна на английски и като Лопокова) и през 1925 г. тя става негова съпруга. През същата година за първи път посещава СССР по повод честванията на 200-годишнината на Академията на науките, а освен това става балетен меценат и дори съчинява балетни либрето. Посещава СССР и през 1928 и 1936 г. като частно лице.
Кейнс е успешен инвеститор и съумява да натрупа нелошо лично състояние, макар че след краха фондовия пазар от 1929 г. се оказва на ръба на банкрута. След това успява да възстанови богатството си.
Увлича се от колекциониране на книги и съумява да придобие много оригинални трудове на Исак Нютон (Кейнс го нарича последният алхимик () и му посвещава лекцията си „Newton, the Man“ ). Интересува се от литература и драматургия, оказва финансова помощ на Кеймбриджкия театър, което спомага този театър за известно време да стане най-значителният английски театър извън Лондон. По време на войната пак той е един от хората, допринесли за оцеляването на Кралската опера Ковънт Гардън, като използвал влиянието си, за да ѝ бъде осигурено финансиране. Събира значителна лична колекция от произведения на изкуството, съдържаща картини на Пол Сезан, Едгар Дега, Амедео Модиляни, Жорж Брак, Пикасо и Жорж Сьора.
Кейнс е бил неизменен привърженик и член на Либералната партия (една от двете съществуващи до 1920-те във Великобритания политически партии). Когато през 1926 г. Лойд Джордж става неин лидер, Кейнс играе основна роля в определяне на икономическата политика на партията. Скоро след това обаче тя е изместена от Лейбъристите и от втора по значение партия става трета .
Кеймбридж
По време на следването му в Кеймбридж известният икономист Алфред Маршал се опитва да го убеди да стане икономист, но Кейнс по това време се увлича по-скоро от философията, особено от етичната система на Джордж Едуард Мур. Той става член на полутайното дружество Кеймбриджки апостоли, дискусионен клуб, в който се приемат предимно по-добрите студенти от университета. Подобно на други клубни членове, Кейнс запазва връзките си с него и периодично посещава сбирките му до края на живота си. Заедно с други забележителни интелектуалци членува и в кръга Блумсбъри
През 1904 се дипломира като бакалавър по математика, но продължава да посещава университета и през 1906 г. полага изпити за правоспособност като държавен служител. Постъпва като чиновник в Индия офис, но през 1908 се връща в Кеймбридж, където се отдава на научна работа. Работи върху теорията на вероятностите. През 1909 публикува първата си икономическа статия в Economics Journal за ефекта на тогавашния икономически спад върху Индия. През същата година получава университетско преподавателско място по икономика, финансирано от Алфред Маршал. По-късно е избран и за „fellow“ (академична титла, свързана с определен колеж). През 1911 става редактор на Economics Journal, а през 1913 публикува първата си книга Indian Currency and Finance („Индийски пари и финанси“)
През Първата световна война
По време на Първата световна война британското правителство ползва Кейнс като експерт. Макар че не е ангажиран официално със служба, Кейнс заминава за Лондон само няколко дни преди да започнат военните действия през 1914 г. Тогава банкерите настояват за спиране на плащанията в твърда валута, но с помощта на Кейнс Канцлерът на хазната (тогава Лойд Джордж) бива убеден, че ако плащанията бъдат суспендирани преди да стане абсолютно необходимо, това силно ще влоши репутацията на страната.
През януари 1915 г. Кейнс постъпва на официална правителствена служба в британската хазна (Министерство на финансите). Сред задълженията му е и формулирането на условия за отпускане на кредити по време на войната между Великобритания и нейните континентални съюзници, както и придобиването на редки валути. Според икономиста Робърт Лекачмен здравите нерви и майсторството на Кейнс стават легендарни заради отличното изпълнение на тези негови задължения – като например в случая, когато той трябвало да изнамери отнякъде известна сума испански песети, тогава дефицитни. Секретарят на Хазната научил с облекчение, че Кейнс е успял да събере достатъчно от необходимите за правителството песети. Но вместо да му ги предаде, Кейнс решава да извърши с тях валутна операция – продава ги на пазара и смелостта му се оправдава, тъй като след този му ход песетите станали по-малко редки и поевтинели.
За работата си по време на войната Кейнс е удостоен с Орден на банята през 1917 г. и признанието води до поста, който ще окаже силно влияние върху Кейнс и неговата кариера – той е назначен за финансов представител на хазната по време на Версайската мирна конференция през 1919 г. Той получава и белгийски Орден на Леополд.
Версайска мирна конференция
Това назначение оказва влияние върху оформянето на бъдещите му възгледи, но не е успешно за кариерата му. Кейнс бил против налагането на твърде високи репарации на Германия с мотива, че това би наказало невинните германски граждани, би навредило на платежоспособността на Германия и сериозно би ограничило нейната възможност да купува стоки от други страни – и така би засегнало не само германската икономика, но и световната. За голямо съжаление на самия Кейнс консервативните сили в коалицията, която победила на общите избори във Великобритания през 1918, изтласкали представителите на министерството на финансите от официалните разговори. Тяхното място заели т. нар. „Небесни близнаци“ – съдията Лорд Съмнър и банкерът Лорд Кънлиф (прозвището им произлиза от „астрономически“ високите военни репарации, които те наложили на Германия). Така че на Кейнс му се наложило да действа предимно зад кулисите.
Тримата основни играчи във Версай са: от Великобритания – Лойд Джордж, от Франция – Клемансо и от Америка – президентът Уилсън . Всъщност Кейнс имал директен достъп само до Лойд Джордж. Преди изборите от 1918 г. Лойд Джордж изпитвал известна симпатия към възгледите на Кейнс, но по време на предизборната кампания се оказало, че речите му се възприемат добре само ако обещава сериозни наказания на Германия и той постепенно възприел изискването за налагане на високи репарации. На парижката конференция Лойд Джордж все пак успява (въпреки съпротивата на французите) да осигури така необходимите за немските граждани доставки на продоволствие.
Клемансо също настоява за високи репарации, като исканията на французите дори надхвърлят тези на Великобритания. Президентът Уилсън първоначално поддържал една относително по-снизходителна позиция – той се опасявал, че твърде суровите условия могат да подбудят зараждането на екстремизъм и искал на Германия да бъде оставен достатъчно капитал, за да внася стоки от чужбина. Лойд Джордж и Клемансо успяват да притиснат Уилсън да приеме налагането на изключително високи репарации. Към края на конференцията Кейнс предлага план, с който според него ще се помогне не само на Германия, но и на други обеднели централно-европейски сили, но и който като цяло ще бъде добър за цялата световна икономика. Този план се състоял в опрощаването на военните дългове, което да окаже положителен ефект върху международната търговия. Лойд Джордж се съгласява, че това може да е приемливо за британските избиратели, но Америка е против, защото по това време САЩ са основен кредитор и освен това Уилсън вече започва да смята, че по-суровите условия са полезни като предупреждение към бъдещи агресори. Така че въпреки всички усилия на Кейнс, в края на конференцията е сключен Версайският договор, който той не може да приеме както от икономическа, така и от морална гледна точка, и той подава оставка.
Кейнс анализира вредните последици от Версайския договор в своите книги „Икономически последици на мира“ (1919) и A Revision of the Treaty („Ревизия на договора“). . Правилността на предвижданията му се потвърждава, когато през 1923 г. германската икономика е подложена на хиперинфлация и след това идва краят на Ваймарската република и Втората световна война. На практика Германия изплаща само малка част от наложените ѝ репарации. С „Икономически последици на мира“ Кейнс си спечелва международна слава, но също така и етикета на опозиционер. Като следствие той остава встрани от правителствените назначения. Едва след началото на Втората световна война са му предложени място на директор в голяма банка и правителствен пост. Все пак Кейнс продължава да оказва влияние чрез своите контакти, чрез публикуваните си трудове, както и чрез работата си в различни комисии като консултант.
20-те години
Кейнс завършва своя „Трактат върху теория на вероятностите“ още преди войната, но го публикува през 1921 г. Този труд е забележителен принос към философските и математическите основи на теорията на вероятностите и въвежда важния възглед, че вероятностите са само количествени стойности за истинност, намиращи се между стойностите за истина и лъжа (означавани съответно с 1 и 0). В своята книга Кейнс развива тезата за наличие на интервал на вероятностите, както и подхода за вземане на решения чрез оценка на риска и присвояване на тегла на различните вероятности. В допълнение към академичната си работа през 1920-те Кейнс активно работи като журналист, продава книгата си в различни страни по света и работи в Лондон като финансов консултант. През 1924 пише некролога по повод смъртта на своя учител и наставник Алфред Маршал.
Кейнс атакува предприетите от страна на правителствата следвоенни мерки с труда си A Tract on Monetary Reform през 1923 – в който поддържа тезата, че държавите трябва да се стремят да стабилизират цените на вътрешния пазар и да предотвратят дефлацията, дори и на цената на обезценяване на собствената им валута. През по-голямата част от 20-те години Великобритания страда от много голяма безработица и Кейнс препоръчва обезценяване на стерлинга, за да се стимулира експортът на стоки и да се създадат работни места. След 1924 той препоръчва и фискални мерки, например създаването на работни места чрез държавно финансиране на публични проекти.
Той призовава също и за отказване от златния стандарт, тъй като той противоречи на автономията на държавата в областта на вътрешната политика. Но през 1925 г. Министерството на финансите и Банк ъф Ингланд все още са привърженици на златния стандарт, убеждават и Уинстън Чърчил (тогава финансов министър) и това оказва катастрофален ефект върху британската икономика. Кейнс реагира с написването на The Economic Consequences of Mr. Churchill („Икономическите последствия от г-н Чърчил“) и продължава да се бори срещу златния стандарт докато Великобритания окончателно се отказва от него през 1931.
Голямата депресия
През втората половина на 20-те години Кейнс пише „Трактат за парите“ (1930), в който продължава да изследва въпросите, свързани с валутните курсове и златния стандарт. В този му труд за първи път се появява идеята за липсата на автоматичен баланс между бъдещите спестявания и инвестиции, при положение че при пълна заетост те са равни.
През 1925 г. сключва брак с руската балерина Лидия Лопухова , с която са се запознали още през 1918 г. Обаятелна и весела, тя рязко се отличава от приятелите му от Блумсбъри, но двамата се разбират добре. Бракът им е щастлив, но бездетен.
В края на 20-те обаче настъпва Голямата депресия – която обхваща не само американската, но и световната икономика. Европейските страни също са обхванати от икономическа криза, като дори в Европа тя започва по-рано. Ръководителите на правителствата и икономистите започват трескаво да търсят начини за излизане от кризата.
По отношение на Голямата депресия Кейнс се оказва лош пророк – две седмици преди началото ѝ той прави изказване, че световната икономика е поела по пътя на стабилизирането и устойчивия ръст и че няма да има рецесия. От друга страна, Фридрих Хайек и Лудвиг фон Мизес – привърженици на либералната демокрация и на свободния пазар – предсказват кризата един месец преди началото ѝ. Не разбирайки същината на икономическите цикли, Кейнс загубва всичките си спестявания по време на депресията.
Кейнс е назначен за член на Кралската комисия по финанси и промишленост и на Икономическия консултативен съвет. През февруари 1936 г. ученият публикува своя magnum opus – „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“, в която въвежда понятието мултипликатор на натрупването (мултипликатор на Кейнс) и формулира т. нар. основен психологически закон (личното потребление зависи от нивото на доходите, но динамиката му изостава от техния ръст). С издаването на този труд Кейнс се превръща в лидер на икономическата наука на своето време и авторитетът му се утвърждава.
Втората световна война и след нея
През 1940 г. Кейнс става член на Консултативния комитет по военни проблеми към Министерството на финансите, а след това и съветник на министъра. През същата година публикува работата си „Как да финансираме войната?“. Изложеният в нея план включва принудителното депониране на всички средства, оставащи над определено ниво у хората след плащане на данъците, в специални сметки в Пощенската спестовна банка. Този план позволявал решаването на две задачи едновременно: отслабване на инфлацията и намаляване на следвоенния спад.
През 1942 г. Кейнс е удостоен с наследствена перска титла барон и става член на Камарата на лордовете. Известно време е президент на Иконометрическото дружество (1944 – 45). От 1937 до 1944 е директор на Британското дружеството по евгеника и е неин привърженик до смъртта си.
По време на Втората световна война Кейнс се насочва към решаването на въпроса за международните финанси и следвоенното устройство на световната финансова система. Той взема водещо участие в разработката на концепцията на системата Бретън Удс, а през 1945 г. води преговорите за американските заеми на Великобритания. Негова е идеята за създаване на система за регулиране на валутните курсове, която да се съчетава с принципа за тяхната стабилност в дългосрочен план. През март 1946 г. Кейнс участва в учредяването на Международния валутен фонд.
Джон Мейнард Кейнс умира на 21 април 1946 г. на 62-годишна възраст от инфаркт на миокарда. Погребан е в Уестминстърското абатство.
Икономически възгледи
Кейнс е привърженик на балансиращата правителствена намеса в икономическия живот на страната чрез фискални и монетарни мерки и формулира основния ангажимент на държавата за стремеж към обществено благосъстояние. Целта е да се намалят максимално негативните ефекти на свиването и разширяването на икономическата активност. Неговите идеи допълнително се развиват от множество последователи.
Книгата му „Икономическите последици на мира“ предизвиква световна сензация. В нея той защитава тезата, че не трябва да се налагат тежки репарации на изгубилата Първата световна война Германия, защото това би навредило икономически и на страните-победителки и би довело до нова световна война (по-късно така и става). Още през април 1919 г. Джон Кейнс предлага на САЩ да започнат мащабна кредитна програма за съживяване на следвоенната европейска икономика – схема, която през 1947 – 1948 г. приема формата на плана Маршал.
Бележки
Източници
Библиография
Икономически последствия от мира / The Economic Consequences of the Peace, 1919, онлайн версия от Проект Гутенберг
Обща теория на заетостта, лихвата и парите, изд. Принцепс, 2001 / The General Theory of Employment, Interest and Money, написана 1935, публикувана за първи път на английски от Macmillan Cambridge University Press, за Кралското икономическо общество през 1936, линкът е към онлайн версия от marxists.org
Външни препратки
Произведения в Проект Гутенберг
Джон Кейнс, Икономически последствия от мира (1919)
Джон Кейнс, Краят на лесе-фер (1926)
Джон Кейнс, Обща теория на заетостта, лихвата и парите (1936)
Кейнсианската революция
Ричард Поснър, Как станах Кейнсианец, The New Republic, 23 септември 2009
Английски икономисти
Кейнсианска икономика
Учени в Кеймбриджкия университет
ЛГБТ учени
Бисексуални писатели
ЛГБТ писатели от Англия
Английски политици
ЛГБТ политици
Британски благодетели
Фабианско общество
Възпитаници на Кеймбриджкия университет
Починали от инфаркт на миокарда
|
{'title': 'Джоузеф Стиглиц', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%83%D0%B7%D0%B5%D1%84%20%D0%A1%D1%82%D0%B8%D0%B3%D0%BB%D0%B8%D1%86', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Джоузеф Юджийн Стиглиц () е американски икономист, автор и професор в Колумбийския университет. Носител е на нобелова награда от 2001 и на Медал „Джон Бейтс Кларк“ (1979). Бивш старши вицепрезидент и
|
главен икономист на Световната банка. Той е може би най-известният съвременен икономист с леви убеждения и с критични виждания за глобализацията и икономистите на свободния пазар, които нарича „фундаменталисти на свободния пазар“. Неговата работа представлява отговор на тази на Милтън Фридман.
Към юни 2010 година Стиглиц е на второ място по цитираност според класацията на IDEAS/RePEc сред икономистите в света .
Биография
Стиглиц е роден в Гери, щата Индиана, САЩ. От 1960 до 1963 учи в колежа Амхърст, след което продължава обучението си в Масачузетския технологичен институт. От 1965 до 1966 той учи и в Кеймбридж. В следващите години преподава в Масачузетския технологичен институт, Йейл, Принстън (1979-1988) и Станфорд (1988-2001). От 2001 г. преподава в Колумбийския университет.
Освен сериозния си принос в микроикономиката, Стиглиц играе важна роля и в политическата сфера. Той работи в администрацията на Бил Клинтън като председател на Съвета на икономически съветници между 1995 и 1997. В Световната банка той е вицепрезидент и главен икономист в периода 1997–2000. Стиглиц е бил икономически съветник на президента Георги Първанов (2002-2006?), а от 2010 е съветник на гръцкото правителство.
Почетен доктор на Университета за световно и национално стопанство в София (2002).
Библиография
На български
Икономика на държавния сектор, София: Университетско издателство „Стопанство“, 1996 ISBN 954-494-212-2
Свободно падане, София: ИнфоДар, 2010, ISBN 978-954-761-448-2
Цената на неравенството, София: Изток-Запад, 2014, ISBN 978-619-152-339-9
Еврото. Как една обща валута застрашава бъдещето на Европа, София: Изток-Запад, 2016, ISBN 978-619-152-937-7
Източници
Външни препратки
Лична страница на сайта на Колумбийския университет
CV на сайта на Колумбийския университет
Американски икономисти
Икономисти на публичния сектор
Антиглобализъм
Информационна икономика
Кейнсианска икономика
Възпитаници на Кеймбриджкия университет
Масачузетски технологичен институт
Преподаватели в Йейлския университет
Принстънски университет
Преподаватели в Оксфордския университет
Станфордски университет
Колумбийски университет
Световна банка
Носители на Нобелова награда за икономика
Американски нобелови лауреати
Членове на Националната академия на науките на САЩ
Доктор хонорис кауза на Карловия университет
Доктор хонорис кауза на УНСС
Евреи в САЩ
Хора от Индиана
|
{'title': 'Алфред Маршал', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%84%D1%80%D0%B5%D0%B4%20%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%88%D0%B0%D0%BB', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Алфред Маршал () е един от най-влиятелните икономисти, професор по политическа икономия в Кеймбриджкия университет. Идеите на Маршал са повлияни от Адам Смит, Томас Малтус и Джон Стюарт Мил.
През 189
|
0 г. Маршал пише книгата си „Принципи на политическата икономия“, в която представя теорията за търсенето и предлагането, теорията за пределната полезност и производствената теория на ценообразуването. На тези основи Маршъл стъпва, за да изведе принципа на ценовата еластичност на търсенето.
Книгата на Маршал е особено полезна с математическото представяне на принципите в икономиката, заради което се превръща и в основа на модерните учебници по тази дисциплина. Тя е била и основен учебник за много представители от следващото поколение икономисти в Англия, САЩ, Австралия и други страни.
Терминът икономика е въведен от Алфред Маршал като сбит синоним на „икономическа наука“ и като заместващ по-широкия термин политическа икономия. Според някои, неговата цел е да направи политическата икономия позитивна наука за пазарната икономика и да я освободи от идеологически пристрастия, да създаде от нея обща теория на пазарната икономика.
Ученик на Маршал е друг значим икономист – Джон Мейнард Кейнс.
Съчинения
1879 – The Economics of Industry (with Mary Paley Marshall)
1879 – The Pure Theory of Foreign Trade: The Pure Theory of Domestic Values
1890 – Principles of Economics
1919 – Industry and Trade
1923 – Money, Credit and Commerce
Източници
Английски икономисти
Учени в Кеймбриджкия университет
Възпитаници на Кеймбриджкия университет
Родени в Лондон
|
{'title': 'Джон Хикс', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%BD%20%D0%A5%D0%B8%D0%BA%D1%81', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Сър Джон Ричард Хикс () е един от най-бележитите и влиятелни икономисти на 20 век. Хикс е професор в Оксфордския университет през по-голямата част от живота си и получава Нобелова награда през 1972 г.
|
Той развива известните „compensation“ criteria“ („критерии за компенсация“ или „компенсаторни“ критерии) през 1939 г. с цел сравняването на качеството на живот.
Неговият най-важен принос е модел, основан на теориите на Джон Мейнард Кейнс, който обяснява икономиката като баланс на три стоки: пари, потребление и инвестиции.
Избрана библиография
1932, 2nd ed., 1963. The Theory of Wages. London, Macmillan.
1934. „A Reconsideration of the Theory of Value“, with R. G. D. Allen, Economica.
1937. „Mr Keynes and the Classics: A Suggested Interpretation“, Econometrica.
1939. „The Foundations of Welfare Economics“, Economic Journal.
1939, 2nd ed. 1946. Value and Capital. Oxford: Clarendon Press.
1940. „The Valuation of Social Income“, Economica, 7:105–24.
1941. „The Rehabilitation of Consumers' Surplus“, Review of Economic Studies.
1942. The Social Framework: An Introduction to Economics.
1950. A Contribution to the Theory of the Trade Cycle, Oxford: Clarendon Press.
1956. A Revision of Demand Theory, Oxford: Clarendon.
1958. „The Measurement of Real Income“, Oxford Economic Papers.
1959. Essays in World Economics, Oxford: Clarendon Press.
1961. „Measurement of Capital in Relation to the Measurement of Other Economic Aggregates“, in Lutz and Hague, editors, Theory of Capital.
1965. Capital and Growth. Oxford: Clarendon Press.
1969. A Theory of Economic History. Oxford: Clarendon Press.
1970. „Review of Friedman“, Economic Journal.
1973. „The Mainspring of Economic Growth“, Nobel Lectures, Economics 1969–1980, Editor Assar Lindbeck, World Scientific Publishing Co., Singapore, 1992.
1973. Autobiography for Nobel Prize
1974. „Capital Controversies: Ancient and Modern“, American Economic Review.
1975. „What Is Wrong with Monetarism“, Lloyds Bank Review.
1976. Economic Perspectives. Oxford: Clarendon Press.
1979, „The Formation of an Economist.“ Banca Nazionale del Lavoro Quarterly Review, no. 130 (September 1979): 195–204.
1980. „IS-LM: An Explanation“, Journal of Post Keynesian Economics.
1981. Wealth and Welfare: Vol I. of Collected Essays in Economic Theory. Oxford: Basil Blackwell.
1982. Money, Interest and Wages: Vol. II of Collected Essays in Economic Theory. Oxford: Basil Blackwell.
1983. Classics and Moderns: Vol. III of Collected Essays in Economic Theory. Oxford: Basil Blackwell.
1989. A Market Theory of Money. Oxford University Press.
Външни препратки
Английски икономисти
Неокейнсианска икономическа школа
Възпитаници на Оксфордския университет
Преподаватели в Лондонското училище по икономика и политически науки
Манчестърски университет
Преподаватели в Оксфордския университет
Носители на Нобелова награда за икономика
Британски нобелови лауреати
Уорикшър
|
{'title': 'Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%BE%20%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%20%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%20%D0%B8%20%D0%A1%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%20%D0%98%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия (, съкратено Обединеното кралство (United Kingdom или UK), Великобритания (Great Britain) или рядко Британия (Britain), е островна държава в Северо
|
западна Европа.
Държавата се състои от четири историко-географски и етнически области, наричани съставни страни: Англия, Уелс, Шотландия – всички на остров Великобритания, и Северна Ирландия – на остров Ирландия. Понякога държавата е наричана с ограниченото по обхват Англия. В българския и други езици името Великобритания може да се използва както за острова, така и като по-кратка форма за Обединеното кралство. Друга кратка форма е името Британия, което произлиза от едноименната римска провинция Британия.
Обединеното кралство включва и 5100 по-малки острова, които образуват най-големия архипелаг на континента. Някои от големите острови са коронни владения на Обединеното кралство – Ман, Гърнси, Джърси, и на практика са под опеката му. Големите островни групи са Нормандски, Оркнейски, Шетландски и Хебридски острови.
На изток от Великобритания се намира Северно море, като в плитчината Догер банк има големи залежи на нефт и природен газ, както и много риба. Западните брегове се мият от Атлантическия океан. Проливът Ла Манш ( – „ръкав“), наричан от британците „Английски канал“ (), отделя Обединеното кралство от континентална Европа. Дължината на този пролив е 220 km, а ширината му е 32 km в най-тясната му част – пролива Па дьо Кале (от френски Pas de Calais – „стъпка от Кале“, на английски Strait of Dover – „Проливът на Доувър“). Обединеното кралство е типична морска страна. Нито една точка в него не е отдалечена на повече от 120 km от морето или океана. През Лондон преминава Гринуичкият меридиан.
В близкото минало се използват имперски единици: например паричната единица британска лира (паунд стърлинг) се деляла на 20 шилинга, 1 шилинг – на 12 пени, 1 пени – на 4 фартинга, а 1 гвинея била равна на 21 шилинга. До 15 февруари 1971 г. (когато става официалното преминаване към десетична валута, т.нар. „децимализация“) за паричните единици лира (паунд), шилинг, пени се използват съкратените обозначения съответно £, s, d (от латинските имена на паричните единици: £ – libra, s – solidus, d – denarius), като след това е запазен знакът £ и се въвежда p за „новото пени“ (5 p = 1 s = 12 d). Британците използват специфични мерки за течности: 1 галон е 4,5 литра. 1 фунт = 453,592 g, а 1 миля се равнява на 1609 м. Използват се и единиците инч (2,54 cm), фут (12 инча), ярд (равен на 3 фута = 36 инча.
Движението на автомобилите е в лявото платно за движение (съответно воланът и шофьорът са отдясно), т.е. обратно на почти всички страни в Европа, с изключение на Ирландия, Кипър и Малта.
География
Разположение и площ
Обединеното кралство има площ 244 900 km² и заема основната част от Британските острови, архипелаг, разположен на северозапад от континента Европа. То включва остров Великобритания, североизточната част на остров Ирландия и множество по-малки острови, сред които Хебридските, Оркнейските и Шетландските острови.
Обединеното кралство граничи по суша само с Република Ирландия (дължина на границата 490 km), която заема южната част от остров Ирландия. На север страната има излаз към северната част на Атлантическия океан, а на изток – към свързаното с него Северно море. Южно от нея е протокът Ла Манш, който я отделя от континента с ширина 35 km в най-тясната част. На югозапад граничи с Келтско море, а между островите Великобритания и Ирландия се намира Ирландско море.
Релеф и води
Релефът на Югоизточна Англия е равнинен – там се намира обширният Лондонски басейн. Заедно с Централна Англия това са най-плодородните и най-гъсто населените области на страната – от Мидлънд до Фьондлънд край залива Фош. Пейзажът там много прилича на онзи в Северна Франция, Белгия, дори Нидерландия.
Пенинските планини са гръбнакът на Англия. Чевиътските възвишения са ниски, но богати на полезни изкопаеми. Къмъбрлендският масив се намира на северозапад от Пенинските планини и понякога е наричан „Английска Швейцария“.
Шотландия е най-високата част на страната: в Грампиенските планини се намира най-високата точка на Обединеното кралство – връх Бен Невис (1343 m). Грампиенските планини се смятат за продължение на Норвежките планини. Бреговата линия на Шотландия е нарязана от фиорди, като най-внушителни са Фърт ъф Клайд и Фърт ъф Форт.
Реките в страната, макар и къси, са пълноводни, по-големите от тях са плавателни. Най-известната река е Темза. По нея може да се плава с кораб от море до море, защото е свързана с канали. Големите приливи правят реките достъпни и за океански кораби. Приливната вълна на р. Темза е 6 м, на р. Мърси е 8,5 м, при пристанище Кардиф е 10 м, а при Бристол – 12 м. На естуарите на Темза, Северн, Мърси, Клайд, Хъмбър и Тайн са възникнали големи речно-морски пристанища като Лондон, Ливърпул, Хъл, Нюкасъл, Глазгоу. На шотландските реки, които имат голям пад, са построени водни електроцентрали.
Югоизточна Англия е била подлагана на големи морски наводнения през 1926, 1938 и особено през 1953 г.
Най-големите езера са Лох Ней, Лох Ломенд и Лох Нес, като последното е свързано с легендарното чудовище Неси – предполагаем реликт от по-стари геоложки времена.
Климат
Климатът на Обединеното кралство е океански (Cfb по Кьопен) – влажен и мек, с малки температурни изменения. На тази географска ширина той би трябвало да е студен и суров, но морското обкръжение и особено влиянието на топлото течение Гълфстрийм правят зимата мека, влажна, мъглива и почти безснежна. Снегът се задържа главно в Шотландия. През лятото, както и през преходните сезони, падат много дъждове. Характерното за времето през цялата година е, че е много непостоянно.
Зимата е мека, а лятото е прохладно, като в Лондон средната минимална температура през най-студения месец февруари е 2,2 °C, а средната максимална температура през най-топлия месец юли – 22,8 °C. Западната част на страната, под въздействието на западните океански въздушни маси, е по-влажна с годишно количество на валежите до 3000 mm, а източната и особено равнинната югоизточна част на Англия се отличават с по-сух климат и годишно количество на валежите около 600 mm.
Флора и фауна
Преди хиляди години Британските острови са били покрити с гъсти гори, днес те заемат само 8% от площта. В днешно време Великобритания е една от най-бедните на гори страна в Европа. Иглолистни борови гори са запазени в Шотландия, а в останалите части на страната се срещат широколистни гори (бук, ясен, кестен, дъб и др.).
Северният елен се среща в Шотландия и в националния парк „Ексмур“ в Югозападна Англия. По-дребните бозайници са лисици, полевки, земеровки, мишки, катерици и др. Тресавищата, шубраците и крайбрежията са местообитания на много птици.
История
Преди обединението
Преди обединението всяко от съставните кралства има своя собствена история.
Първите заселници на хора в съвременния им вид на територията на Британските острови пристигат на вълни преди около 30 000 години. Към момента на идването на римляните през 43 г. (откогато датират писмените сведения) населението е съставено от келти, като съответните народности са брити на територията на Англия и гали на територията на Ирландия. След завоюването на островите от римляните следват около 400 години в рамките на Римската империя, последвани от англосаксонското нашествие през V-VI век. При нахлуването на германските племена, голяма част от бритите са били избити, а други са били изтласкани в Уелс и Шотландия. Англосаксонският период обхваща периода от края на Римска Британия и създаването на англосаксонските царства до Норманското нашествие през 1066 г. 5 и 6 век са известни като „тъмните векове“, а към края на 8 век по териториите на Британия пристигат викингите, което довежда до извършването на редица промени по тези територии. Галите от северозападната част на остров Британия, които се предполага че са мигрирали от Ирландия през 5 век се обединяват с пиктите и създават кралство Шотландия през 9 век.
През 1066 г. норманските войски на херцог Уилям I Завоевателя нападат Англия и в Битката при Хейстингс побеждават англосаксонския крал Харолд II и установяват контрол над Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия, като въвеждат феодализма по модела на Северна Франция и норманската култура. Започва периодът на Кралство Англия. Норманският елит оказва голямо влияние върху завареното население, но в крайна сметка е асимилиран.
През 12 – 15 век английските крале от Анжуйската династия владеят също така големи части от Франция, но управлението им също е съпроводено с конфликти, от които най-известна е Стогодишната война. Свързаните с тях английски крале от династията Плантагенет завършват покоряването на Уелс и правят неуспешен опит да анексират и Шотландия. Тя обаче остава самостоятелно кралство, макар и в постоянен конфликт с Англия. Поредицата от граждански войни за престола на Англия между представители на родовете Йорк и Ланкастър са известни като Война на розите (1455 – 1485), завършила с възцаряването на династията Тюдор. Кралете от тази династия са сред най-ярките представители на английския абсолютизъм.
По време на управлението на Хенри VIII през 16 век протича английската Реформация, която укрепва абсолютизма и напълва кралската хазна. Вследствие на това във всички островни кралства се въвежда протестантството и възникват религиозни конфликти между католици и протестанти. Уелс е включен изцяло в Кралство Англия през 1535 – 1542 г., а Ирландия е конституирана като кралство Ирландия, в лична уния с английската корона. В Северна Ирландияи земите на независимите галски аристократи са конфискувани и дадени на протестантски заселници от Англия и Шотландия. Елизабетинската епоха продължава 44 години и обхваща период на нарастващо английско влияние по целия свят и на разцвет на английската култура. След нейната смърт през 1603 г. трите кралства Англия, Шотландия и Ирландия се обединяват в лична уния, когато Джеймс VI, крал на Шотландия, наследява короните на Англия и Ирландия и премества двора си от Единбърг в Лондон; въпреки това всяко кралство остава отделна политическа единица със свои собствени институции. В средата на 17 век и трите кралства участват в серия от свързани войни, включително Английската революция, които водят до временна отмяна на монархията и установяване на кратковременна република под водачеството на Оливър Кромуел. Макар че монархията е възстановена, т.нар. Славна революция от 1688 г. води до това, че за разлика от останалите страни в Европа, кралският абсолютизъм никога не се завръща. Приемат се закони, съставящи неписана конституция и се установяват конституционна монархия и парламентарна система. По време на този период се поставят основите на английското надмощие по море и след Великите географски открития се основават първите английски отвъдморски колонии, особено в Северна Америка.
Колониални завоевания
Докато до XV век Великобритания е в периферията на тогавашния познат свят, в епохата на Великите географски открития тя става техен движеща сила за откриването и завладяването на нови територии. Буржоазната революция я превръща в първата капиталистическа и индустриална държава, като тя става първа по мощ в света и има най-голям флот, въпреки близостта си с такива сили като Франция, Германия, Португалия, Холандия и Испания.
Експанзивната фаза на заселването и завладяването на територии започва относително мирно с търговия и дипломация. Британската империя помага за разпространението на британските технологии, търговия, английски език и форми на управление по целия свят. Имперската хегемония има решаващо значение за икономическия ръст на много страни и увеличаване на влиянието на Обединеното кралство в световната политика. В разцвета на империята милиони колонисти напускат Британските острови и заселват САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия.
След обединението
Обединеното Кралство Великобритания се образува чрез обединяването на Кралство Шотландия и Кралство Англия и съществува от 1707 до 1801 г. Договорът за съюз от 1706 (ратифициран с Акт за уния през 1707 г.), постановява единно, обединено кралство, обхващащо целия остров Великобритания и заобикалящите го малки острови. Той не включва Ирландия, която остава извън съюза, но е подчинена на новосъздадената британска корона. Новото кралство се подчинява на един парламент и едно правителство, разположени в Уестминстър. Съставните кралства преди това вече имат един и същ монарх (лична уния) от управлението на Джеймс I който през 1603 г. след смъртта на кралица Елизабет I, става едновременно крал на Шотландия и Англия.
Джорджианска епоха
При царуването на Джордж I Великобритания започва своя преход към кабинетната система на управление, начело с премиер-министър (министър-председател). Към края на царуването на Джордж I, сър Робърт Уолпоул се изявява де факто като първи министър-председател на Великобритания.
На 1 януари 1801 г. кралство Великобритания и кралство Ирландия се обединяват в Обединено кралство Великобритания и Ирландия. По-голямата част от Ирландия напуска съюза през 1922 г. и образува Ирландска свободна държава, водейки през 1927 г. до преименуването в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, което е сегашното име на държавата.
Викторианска епоха
Периодът на управление на кралица Виктория от юни 1837 до смъртта ѝ на 22 януари 1901 година се нарича Викторианска епоха. Това е дълъг период на просперитет за британския народ. Приходите от колониите на Британската империя, заедно с индустриалните подобрения вследствие на Индустриалната революция, позволяват на образованата средна класа да се развие.
Епохата често се характеризира като дълъг период на мир, а също и на икономическо, колониално и индустриално укрепване. Този период за кратко е прекъснат от Кримската война, въпреки че Британия воюва през цялото време на далечни фронтове в колониите.
Населението почти се удвоява от 16,8 милиона през 1851 до 30,5 милиона през 1901. Ирландското население намалява рязко от 8,2 милиона през 1841 до по-малко от 4.5 милиона през 1901 г. По същото време, близо 15 милиона емигранти напускат Обединеното кралство и се заселват предимно в САЩ, Канада и Австралия.
Първа половина на 20 век
В Първата световна война Великобритания участва на страната на Антантата срещу Германия. Във войната загиват близо един милион британци преди Германия да сложи оръжие на 11 ноември 1918 г.
След войната Великобритания прекратява съюза си с Япония под натиск от САЩ. По силата на Вашингтонското морско споразумение Великобритания има право на 5 бойни кораба от най-висок клас.
След войната Великобритания дължи на Съединените американски щати 4 млрд. щатски долара. Същевременно Русия дължи 7 млрд. щатски долара на Великобритания. Крайната сума, която Великобритания трябва да плаща на САЩ е 35 млн. стерлинга годишно за период от 62 години при лихва от 3,5%. САЩ получава 3 пълни годишни плащания от Великобритания, които Великобритания получава от Германия.
След Втората световна война
Наред с Франция, СССР и САЩ, Великобритания е сред основните сили, довели до победа на Антихитлеристката коалиция във Втората световна война. Важна заслуга за това има премиерът Уинстън Чърчил (1940 – 1945). На проведените през 1945 парламентарни избори Консервативната партия залага основно на неговия голям авторитет, за да си осигури победата. Изненадващо за всички обаче победител е Лейбъристката партия, която съставя самостоятелно правителство, начело с Клемент Атли. В правителствената програма се предвижда широка национализация на основните отрасли на английското стопанство – на Националната банка, на въгледобива и т.н. Освен това започват реформи в здравеопазването и социалното осигуряване – безплатна медицинска помощ, безплатни лекарства и др. – т.нар. Welfare State във Великобритания, предоставяйки безплатно здравеопазване чрез Националната служба по здравеопазване (). Реформите в никакъв случай не са в разрез с основите на демократичното управление, защото национализацията засяга само 20 на сто от собствеността в структуроопределящите отрасли, докато 80 на сто остават частна собственост.
През 1947 г. лейбъристкото правителство е принудено да приложи т.нар. политика на „затягане на коланите“, която води до свиване на бюджетната сфера и до откритото недоволство на левите лейбъристи. Тогава се стига и до най-голямата в английската история докерска стачка, в резултат на която са затворени всички национални пристанища. Обявено е извънредно положение и в крайна сметка правителството е принудено да се съгласи с исканията на стачкуващите.
Известно облекчение за икономиката носи финансовата помощ от страна на САЩ по плана „Маршал“ на стойност над 1,5 млрд. щатски долара. Това обаче не се оказва достатъчно, за да се избегнат непрестанните финансови трусове и така през 1949 г. се стига до девалвация на британската лира и до остри критики от страна на консерваторите. Към средата на 1951 г. става ясно, че Лейбъристката партия едва ли ще стигне до втори мандат. За това благоприятства и въведената през 1947 г. купонна система, а и отношенията със САЩ се влошават и те спират финансовата помощ.
В проведените нови парламентарни избори (1951 г.) Чърчил получава възможност не само за реванш за загубата си от 1945 г., но и поставя началото на т.нар. „Ера на консерваторите“, продължила тринадесет години. Първите му действия са повторна приватизация на металургичната промишленост и транспорта, но и продължаване на социалните реформи на лейбъристите.
Преди оттеглянето на Чърчил през 1955 г. по здравословни проблеми са налице три основни промени – Великобритания разработва ядрено оръжие и се превръща в една от трите световни ядрени сили. Това „затопля“ отношенията със САЩ, което води и до принципно споразумение за разполагането на северноамерикански военни части на британска територия. Премахната е и купонната система.
През 1955 г. начело на правителството застава Антъни Идън, чието управление е доминирано от разразилата се през 1956 г. Суецка криза, довела до оставка на Идън. Заелият неговия пост Харолд Макмилън разцепва консерваторите по отношение на участието на страната като учредител на Европейската икономическа общност (ЕИО), но така или иначе френският президент Шарл дьо Гол налага вето и Великобритания остава извън ЕИО до 1973 г.
Между 1960-те и 1990-те
Крал Джордж VI умира през 1952 г. и на трона се възкачва дъщеря му Елизабет II.
Напрежението между протестанти и католици в Северна Ирландия се изостря в края на 1960-те, когато Ирландската републиканска армия започва кампания на въоръжена борба и тероризъм, продължила няколко десетилетия до края на 1990-те.
Лейбъристите се връщат на власт през 1964 г. начело с Харолд Уилсън, който провежда редица социални реформи, сред които легализиране на абортите, отмяна на смъртното наказание и декриминализиране на хомосексуалността. Уилсън е заменен от Едуард Хийт през 1970, а през 1973, Великобритания се присъединява към ЕО при първото му разширение. Заедно с нея членки стават Дания, Ирландия и Норвегия, чиито икономики са тясно свързани с английската. Уилсън се завръща на поста министър-председател през 1974, но реномето на лейбъристите силно страда през зимата на 1978 – 79 (зимата на недоволството), когато навсякъде има стачки, организирани от профсъюзите, срещу опитите за замразяване на заплатите от страна на Джеймс Калахан. През 1979 г. Консервативната партия отново печели изборите, а за първи път начело на правителството на Великобритания (и а в Европа) застава жена – Маргарет Тачър.
Макар предприетите от Тачър икономически реформи да не са много популярни, нейното решение да защити през 1982 г. Фолкландските острови, довело до война, променя отношението към нея и на вълната на патриотизма консерваторите печелят убедителна победа през 1983. През 1984 Тачър успява да извоюва значително намаление на вноската на Великобритания в бюджета на ЕИО. Тачър печели и трети последователен мандат през 1987, но популярността ѝ започва да спада и през 1990 г. министър-председател на нейно място става Джон Мейджър.
След 1990 г.
През 1997 г. министър-председател става Тони Блеър след внушителната изборна победа на така наречените „нови лейбъристи“, по-центристко течение в Лейбъристката партия. Блеър е преизбран още два пъти през 2001 и 2005 г., но през 2007 предава поста на канцлера на хазната Гордън Браун. През 2010 г. Консервативната партия формира коалиционно правителство с либерал-демократите и министър-председател става лидерът на консерваторите Дейвид Камерън. Консерваторите печелят парламентарните избори и през 2015 г., но в предизборната си платформа обещават, че ще проведат референдум за оставане или излизане на обединеното кралство от Европейския съюз.
Обединеното кралство е член на НАТО от 1949 г. и взема участие в студената война и редица военни конфликти. В началото на 21 век е един от най-силните поддръжници на САЩ в обявената от тях „Война срещу тероризма“ и взема участие във войната в Афганистан и войната в Ирак. Обединеното кралство играе главна роля и във военната интервенция в Либия през 2011 г.
На 23 юни 2016 се провежда обещаният референдум за участието на страната в ЕС. Допитванията преди референдума сочат, че 51% от хората желаят Великобритания да остане. Вотът от референдума посочва точно обратното: 51,8% от гласувалите са за напускане на Европейския съюз. Това води до редица сътресения не само в икономиката на Великобритания, но и в целия ЕС. На 1 февруари 2020 година Великобритания напуска Европейския съюз.
Население
Численост и движение
Според преброяването, проведено през 2001 година, населението на Обединеното кралство е 58 789 194 души, 3-то по численост в Европейския съюз и 21-во в света. Според оценки от средата на 2008 година то е нараснало до 61 383 000 души. Средният прираст на населението за периода 2001 – 2008 година е 0,5%, като през 2008 година за пръв път след 1998 година естественият прираст е по-висок от механичния.
Населението е разпределено неравномерно, като най-слабо населена е Шотландия, а най-силно – Англия, особено нейните югоизточни части. С гъстота на населението 383 души/km² в средата на 2003 година Англия е сред най-гъсто населените страни в света. Средната гъстота на населението в Уелс е 142 души/km², в Северна Ирландия – 125 души/km², а в Шотландия – едва 65 души/km².
При преброяването от 2001 година 4,9 милиона от жителите на страната или 8,3% от населението са родени в чужбина. Сред тях най-голям е броят на родените в Република Ирландия (534 хиляди души), Индия (468 хиляди души), Пакистан (321 хиляди души), Германия (266 хиляди души), Съединените щати (158 хиляди души). В същото време около 5,5 милиона британци живеят в чужбина, главно в Австралия, Испания, САЩ и Канада.
Етноси и езици
Най-вече се говори на английски, като другите езици, които се използват, са уелски, келтски („гелик“ – gaelic), ирландски и множество шотландски диалекти. Някои новодошли емигранти от други части на Британската общност говорят други езици, като например урду.
Религиозни групи
англикани (57 %)
протестанти (15 %)
католици (13 %)
Държавно устройство
Обединеното кралство е конституционна монархия – парламентарно кралство. Престолът се наследява от първородния принц или принцеса. От септември 2022 година на трона е крал Чарлз III, син на най-дълго управлявалия британски монарх – кралица Елизабет II, която управлява над седем десетилетия: от 1952 година до смъртта си през 2022 година. Официалният титул на краля е: „Чарлз III, по божия милост крал на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и всички други кралства и територии, глава на британската общност, защитник на вярата.“
Парламентът се състои от 2 камари (палати) – на лордовете и на общините. Главна политическа фигура е министър-председателят.
Британският парламент, който води началото си от средата на 13 век, е сред най-старите в света. Още от 14 век парламентарното управление на страната се осъществява от двукамарна палата. Камарата на лордовете (горната) и Камарата на общините (долната) заседават отделно и са конституирани на напълно различни принципи. Камарата на лордовете се състои от 500 пожизнени, 92 наследствени перове и 26 висши духовници. Камарата на общините има 659 места.
Членовете на долната камара се избират на избори и имат 5-годишен мандат. Когато се говори за парламента като за законодателен орган, се имат предвид както 2-те му камари, така и монархът, защото само тяхното единство образува в правов смисъл парламента. Правителството се отчита само пред Камарата на общините, която осъществява и парламентарния контрол над държавните финанси.
Особеност на британския парламент е, че функционира в уникалните условия на липсата на писана конституция. Някои от правилата от организирането и функционирането му се съдържат в „обичайните“ закони на страната (те са много малко), други – в неписаните норми (актове) на конституцията, конвенционалните съглашения. Реалното функциониране на целия британски парламент се основава на многопартийната система в кралството. Тя определя цялата организация на избирателния процес – от издигането на кандидатите и делението на страната на избирателни окръзи до начина на пресмятане на гласовете на избирателите. На практика доминират две големи партии: Консервативна и Лейбъристка.
Административно деление
Обединеното кралство включва 4 съставни страни (историко-географски области): Англия, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия.
Стопанство
Английската буржоазна революция (1642 – 1649 г.) допринася за ранното развитие на капитализма. Великобритания е родина на капиталистическия строй и дълго време е най-голямата колониална, търговска, морска, финансова, индустриална и военна сила в света.
Днес Великобритания е между седемте най-развити капиталистически страни в света. Докато през 1970 г. е давала 7,1% от промишленото производство на капиталистическия свят, през 1998 г. този дял е спаднал под 6%. През периода 1966 – 1970 промишленото производство на Великобритания нараства едва с 9%. В застой са много от отраслите – стоманолеярната, корабостроителната, текстилната, автомобилната промишленост. Съкратени са 25% от работниците. Безработните са над 3 млн. души (13% от трудоспособното население).
Между старите промишлени отрасли са каменовъглената, корабостроителната промишленост, металургията, машиностроенето и металообработването. Нови отрасли са автомобилната промишленост, самолетостроенето, електрониката, електротехниката. Дълго време въглищата са главен енергетичен и топлинен източник в страната. До 1910 г. Обединеното кралство господства на световния пазар с износ на въглища. Над 60% от електроенергията се произвежда в ТЕЦ, разположени във въгледобивните и потребителските райони. Делът на ВЕЦ е ограничен. Изградени са 30 атомни енергоблока, произвеждащи над 15% от електроенергията на страната. АЕЦ „Уилф“ е сред най-големите в света. През 1996 г. са произведени 330 млрд. кВтч електроенергия.
По време на Втората световна война, когато Обединеното кралство е блокирано от германските подводници и трябва да се самозадоволява с продоволствие, започва да се обръща по-голямо внимание на селското стопанство, макар че Дания и Нидерландия продължават да бъдат „селските ферми на Островното кралство“. Отрасълът, в който е заето 1,6% от трудоспособното население, осигурява 3/4 от потребностите на страната от селскостопанска продукция. Главен подотрасъл е животновъдството, на което се падат 70% от обема на селскостопанското производство. За неговото развитие съществуват много благоприятни условия – естествени пасища и ливади, фуражни култури и пр.
Брутният национален продукт на страната през 2008 г. възлиза на 2674 млн. щатски долара (по 43 785 щатски долара на човек от населението), като така се нарежда на 3-то място в Европейския съюз след Германия и Франция.
Култура
Бележки
Източници
Вижте също
Външни отношения на Обединеното кралство
Комуникации в Обединеното кралство
Транспорт в Обединеното кралство
Въоръжени сили на Обединеното кралство
Външни препратки
Официален сайт на парламента
Даунинг Стрийт 10
Британската монархия
BBC
Обединеното кралство карта
Онлайн карти и въздушни снимки на Обединеното кралство
Подробна информация за различни места в Обединеното кралство
Световен справочник на ЦРУ: Обединено кралство
Обединено кралство
|
{'title': 'Вировско', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Вѝровско е село в Северозападна България. То се намира в община Враца, област Враца.
География
Вировско се намира в източната част на голямата Пещенска котловина, оградена на юг от бърдо Веслец, а н
|
а север – от високия рид Стръница и Борованската могила – последните възвишения от Предбалкана. На запад котловината се ограничава от самотната височина Милин камък (460 м), а на изток – от разклоненията на сливащите се Веслец и Стръница. Борованската могила е висока 424 м, а връхната точка в северозападната част на Стръница – Горелата могила е 425 м. В тектонско отношение Пещенската котловина влиза в обсега на Мраморенско-Каменополската част на Белоградчишкия антиклинорий. Тук основната структура е Мраморенската антиклинала, която може да се проследи на изток от р. Ботуня, северно от Милин камък, през Каменополското възвишение до долината на р. Искър южно от с. Реселец. Веслец, от една страна, и Борованската могила и Стръница, от друга – представляват южното и северното бедро на Мраморенската антиклинала.
Землището на селото обхваща 23 364 дка площ. От тях 13540 дка са ниви, 262 дка – лозя, 1905 дка – ливади и 2812 дка – пасища. Горите заемат 2943 дка. Останалата земя е необработваема – населено място, стопански двор, пътища, язовири, речни корита и други. Билото, Велчов връх, Брега и Припека, Могилата и Байнов брег, Дедова могила и Чуй петел придават вълнообразен характер на землището на селото. По-обширни равнинни места са Ливагето, Парцелите, Селския лъг, Мрътвинъта, Турска поляна и Чешменското равнище чак до Чутората. Там се намират ливадите и нивите на кооперативното стопанство.
Силно пресечената местност на района е богата на подпочвени води, много извори и потоци, които в низините образуват вирове и вирчета. От тях селото е получило името си. През Вѝровско тече рекичката Вѝровчица, която е десен приток на р. Скът.
История
Близо до извора Вълкан се намират останките на тракийско селище и светилище. Тук е намерена голяма оброчна плоча с релефно изображение на източния бог Митра, който е пренесен по нашите земи от римските войници. През 1979 г. археолози от музея във Враца откриват в местността Турска поляна сребърно монетно съкровище от 552 броя римски денари, които имат последни емисии от средата на III в. Тази монетна находка отразява първото готско нашествие в земите на траките през римска власт.
Вѝровско е основано още преди XIV в. с днешното си име. Споменава се в османски регистър за войнуци с дата 1548 г. и 1715 г.
Първото училище е открито през 1850 г., а през 1890 година е завършена църквата „Свети Георги“. Зографията в нея е дело на дебърския майстор Велко Илиев.
При избухването на Балканската война в 1912 година 2 души от Вировско са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Общо 150 души от Вировско участват в Балканската война, 10 от тях загиват. В Първата световна война са мобилизирани 180 човека и загиват 14.
Личности
Родени във Вировско
Георги К. Баджовски (Бажовски) – македоно-одрински опълченец в 15 щипска дружина.
Георги Коцов – 27-годишен, македоно-одрински опълченец в четата на Кочо Хаджиманов, носител на бронзов медал.
Петър Петров (р. 1961 г.) – български футболист
Бележки
Външни препратки
Сайт за Вировско
Села в област Враца
Населени места в община Враца
|
{'title': 'Макроикономика', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Макроикономиката е наука за икономиката на национално ниво като едно цяло — сбора от новосъздадените стоки и услуги, дохода на населението, нивото на безработица сред търсещите работа и принципите, оп
|
ределящи движението на цените. Макроикономиката може да се използва за анализ на действията, които могат да се предприемат, с цел постигане на цели от различна важност, каквито са икономическият растеж, стабилността на цените, премахването на безработицата и постигането на стабилен бюджетен баланс.
С малки изключения, като част от работата на Карл Маркс например, до 30–те години на 20 век типичният икономически анализ се съсредоточава върху фирмата и отделната индустрия. Едва след Голямата депресия от началото на 30–те обаче, и с развитието на сфери на изследване като националния доход и статистиката за продуктивността, макроикономическата наука започва да придобива нови размери и влияние. Особено важни са идеите на Джон Мейнард Кейнс, който използва разбирането си за цялостното търсене в дадена икономика, за да обясни движенията в продуктивността и безработицата. Цяла школа от икономисти впоследствие използва неговите теории.
Едно от големите предизвикателства на модерната икономика е опитът отново да се свържат микро– и макроикономическите модели. Теоретици, като например Робърт Лукас младши, предлагат през 70–те години виждането, че идеите на Кейнс най-малко изглеждат съмнителни, защото не се основават на допускания относно действията на индивида. Вероятно тази критика не отчита достатъчно основополагащите твърдения на Кейнс за „дивия дух“, който се приема, че често определя държанието на индивида.
Бележки
|
{'title': 'Микроикономика', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Микроикономиката, от гръцките „μικρό“ – малък, и „οικονομια“ – икономика, през английското „microeconomics“, е клон на икономическата наука, който изучава как индивидуалните субекти на икономиката, ка
|
то домакинствата и фирмите, взимат конкретни решения, за да разпределят ограничени ресурси , обикновено в пазарите, където стоки и услуги се купуват и продават.
Друго определение: дял на икономиката, който изучава икономическото поведение на единични потребители, предприятия и индустрии и разпределянето на общата продукция и доход помежду им. Пример за микроикономически модел е да се гледа на индивида както като на доставчик на труд и капитал, така и като на единствен потребител на крайния продукт. От друга страна, предприятието се анализира в ролята си на доставчик на краен продукт и потребител на труд и капитал. Тази рамка определя картина на икономиката във вид на завършен цикъл.
Най-използваният модел в микроикономиката, обаче, е този за търсенето и предлагането. Той се основава на допускането, че индивидът винаги търси начин да увеличава личното си щастие, а предприятието – личната си печалба. В общия случай изводът е, че единствено свободния пазар води до най-добрия възможен резултат за всеки член на обществото. Според Адам Смит това се получава благодарение на невидимата ръка (обществото се саморегулира в пазарна среда). Тези допускания и изводи търпят много сериозна критика в икономическата наука, но си остават основополагащи като достатъчно опростени, но ефективни.
Микроикономиката има за цел по-доброто разбиране на пазарите и другите механизми за размяна на стоки и услуги, определянето на цени и разпределението на благата в обществото.
Приложна микроикономика
Приложната микроикономика обхваща различни области на изследване, много от които ползват методи от други изследователски полета, приложната работа в микроикономиката включва малко над основното по ценова теория, търсене и предлагане. Икономика на града изследва предизвикателствата, пред които се изправят градовете, като например тяхното разпростиране и растеж, замърсявания на въздуха и водата, претовареност на трафика, и използва полета от градската география и социология. Икономическата история изследва еволюцията на икономиката и икономическите институции, ползвайки методи и техники от полетата на икономиката, историята, географията, социологията, психологията и политологията. Икономика на труда изследва заплащанията, наемането и динамика на трудовите пазари. Право и икономика прилага микроикономическите принципи до избора и прилагането на конкурентни правни устройства и тяхната съотносима ефективност.
Бележки
Библиография
David Colander, Microeconomics, McGraw-Hill Paperback, 7-о изд.: 2008
Eaton, B. Curtis; Eaton, Diane F.; Douglas W. Allen. Microeconomics. Prentice Hall, 5-о изд.: 2002
Frank, Robert A.; Microeconomics and Behavior. McGraw-Hill/Irwin, 6-о издание: 2006.
Friedman, Milton. Price Theory, Aldine Transaction: 1976
Jehle, Geoffrey A.; Philip J. Reny. Advanced Microeconomic Theory. Addison Wesley Paperback, 2-ро изд.: 2000.
Hagendorf, Klaus, Labour Values and the Theory of the Firm. Part I: The Competitive Firm. Paris: EURODOS, 2009. – Марксистка критика и анализ на труда и фирмите.
Hicks, John R. Value and Capital. Clarendon Press. 1939, 1946 2-ро редактирано изд.
Katz, Michael L.; Harvey S. Rosen. Microeconomics. McGraw-Hill/Irwin, 3-то издание: 1997.
Kreps, David M. A Course in Microeconomic Theory. Princeton University Press: 1990
Mankiw, N. Gregory. Principles of Microeconomics. South-Western Pub, 2-мо издание: 2000.
Mas-Colell, Andreu; Whinston, Michael D.; Jerry R. Green. Microeconomic Theory. Oxford University Press, US: 1995.
McGuigan, James R.; Moyer, R. Charles; Frederick H. Harris. Managerial Economics: Applications, Strategy and Tactics. South-Western Educational Publishing, 9-о издание: 2001.
Nicholson, Walter. Microeconomic Theory: Basic Principles and Extensions. South-Western College Pub, 8-о издание: 2001.
Perloff, Jeffrey M. Microeconomics. Pearson – Addison Wesley, 4-то издание: 2007.
Perloff, Jeffrey M. Microeconomics: Theory and Applications with Calculus. Pearson – Addison Wesley, 2007
Pindyck, Robert S.; Daniel L. Rubinfeld. Microeconomics. Prentice Hall, 7-о издание: 2008.
Ruffin, Roy J.; Paul R. Gregory. Principles of Microeconomics. Addison Wesley, 7-о издание: 2000.
Вижте също
Въведение в икономическия анализ
|
{'title': 'Георги Първанов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%20%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Гео̀рги Седѐфчов Първа̀нов е 3-ти президент на Република България, между 22 януари 2002 (преизбран през 2006 г.) и 22 януари 2012 г., по образование историк. До избирането му за президент Първанов е н
|
ароден представител и председател на Българската социалистическа партия (1996 – 2001). От 2012 до 2014 отново е член на БСП. На 7 март 2014 е изключен от партията, като през същата година създава партията АБВ.
В комунистическа България Георги Първанов работи като научен сътрудник – историк в Института по история на БКП към АОНСУ, както и за други ключови за комунистическата държава ресори. Георги Първанов е бивш сътрудник на Държавна сигурност, където набира информация по македонския въпрос.
Биография
Образование и научна кариера
Георги Първанов е роден на 28 юни 1957 г. в с. Сирищник, община Ковачевци, област Перник в семейството на Марийка Методиева Величкова (20 ноември 1933 – 25 януари 2016) и Седефчо Първанов Величков (13 април 1931 – 6 август 1989). Израства в съседното село Косача. По-късно родителите му се местят в Перник, където през 1975 г. завършва математическата гимназия „Христо Смирненски“.
През 1981 г. се дипломира в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. През 1981 г. постъпва на работа в Института по история на БКП, от 1983 г. преназначен като научен сътрудник. През 1988 г. защитава докторска дисертация по история на тема „Димитър Благоев и българският национален проблем 1879 – 1917“ и от 1989 г. е старши научен сътрудник. През периода 1992 – 1996 г. е директор на Центъра за исторически и политологически изследвания към ВС на БСП.
Автор е на монографии и книги – „От Бузлуджа до театър 'Корона'. Един опит за нов прочит на страници от социалдемократическия период на БСП“ (1995); „Българската социалдемокрация и македонският въпрос в края на XIX век до 1918 г.“ (1997), „Преди и след Десети“ (2001) и десетки научни статии.
Политическа кариера
Георги Първанов е член на БКП от 1981 до 1990 г. Впоследствие членува в новосъздадената БСП до 2001 г.. През декември 1989 е сред учредителите на националистическата организация Общонароден комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ). На 40-ия конгрес на БСП (декември 1991 г.) е избран за член на Изпълнителното бюро на Висшия съвет. На 41-вия конгрес на БСП (3 – 6 юни 1994 г.) е избран за заместник-председател на ВС на БСП. На 42-рия извънреден конгрес на БСП (21 – 23 декември 1996 г.) е избран за председател на ВС на БСП. На 43-тия (1 – 2 май 1998 г.) и на 44-тия конгрес на БСП (6 – 7 май 2000 г.) е преизбран за председател на ВС на БСП. Напуска БСП след избирането му за президент на България през 2001 г. и възстановява членството си през 2012 г. след изтичане на втория му президентски мандат.
На 7 март 2014 Националният съвет на БСП изключва Георги Първанов от БСП заедно с Румен Петков, Евгений Желев, Росица Янакиева, Ивета Станкова–Пенкова и други членове на НС на БСП.
Същата година Първанов учредява нова партия под името: Алтернатива за българско възраждане, широко известна със съкращението АБВ, чийто председател е до 2017 г.
История
АБВ е създадена през януари 2014 година. Лидер на партията е Георги Първанов – бивш президент на България (2002 – 2012) и лидер на Българската социалистическа партия.
Народен представител
Народен представител е в XXXVII народно събрание (1994 – 1997), XXXVIII народно събрание (1997 – 2001) и XXXIX народно събрание (през 2001, след избирането си за президент прекарва своя мандат като народен представител). Председател на парламентарната група за дружба с Гърция и член на парламентарната Комисия по радио и телевизия (1994 – 1997), председател на Парламентарната група на Демократичната левица (1997 – 2001) и на Парламентарната група на „Коалиция за България“ в XXXIX народно събрание.
Президент
Първоначално избиране за президент
При изборите за президент през 2001 г. за фаворит е смятан дотогавашния президент, Петър Стоянов, спечелил убедително предходните избори и с одобрение от над 50% според някои проучвания, а Първанов се очаква да е втори. При един от публичните дебати обаче, Стоянов представя компромат за друг десен кандидат, Богомил Бонев, което впоследствие се оценява като политическа грешка, която се очаква да отнеме гласове и от двамата. Според много наблюдатели именно този компромат става причина за загубата на Стоянов на изборите.
На балотажа на 18 ноември 2001 г. Първанов, който е подкрепян и от ДПС, успява да убеди 54,13% от гласоподавателите и да се наложи над Петър Стоянов. Избран е за президент на Република България в екип с Ангел Марин за вицепрезидент. Първанов и Марин полагат клетва на 19 януари и встъпват в длъжност на 22 януари 2002 г. Обещава да бъде „социален президент“.
През 2007 г. във връзка с разкритието, че Христо Марински (член на комисията Андреев и по-късно съветник на Първанов в ролята му на президент) е бил в резервния щат на КДС, Методи Андреев казва, че заради Марински не са провели процедурата при кандидатирането на Първанов за първия му мандат, защото тогава Марински е поставил под съмнение изпълнението на тогавашния закон..
ИТ
Създава Съвет за информационни технологии като консултативен орган към президентството 2001 г.
Иницииране на Тройната коалиция (2005)
→ Тройна коалиция и Формиране на тройната коалиция.
След като се провалят два проучвателни мандата за създаване на правителство, Първанов връчва на 15 август 2005 г. трети на третата по големина парламентарна група ДПС (съгласно чл. 99, ал. 3 от Конституцията за последния опит той не е обвързан с големината на групата), като посочен от ДПС за министър-председател е Сергей Станишев . Това става след като КБ и НДСВ постигат споразумение за коалиционно управление и са проведени преговори между четири парламентарни партии за кабинет от третия мандат БСП, НДСВ, ДПС и БНС . Все пак коалицията БСП-НДСВ-ДПС, която управлява България след парламентарните избори през 2005 г., широко се приема като инициирана от Първанов и като негова отговорност, заради неговото активно участие в инициирането ѝ; но въпреки че тя първоначално въплъщава идеята за социаллиберален модел, който Първанов лансира още като лидер на БСП , коалицията се концентрира основно върху европейската интеграция и приемането на България в ЕС и се отклонява сериозно от идеята за социаллиберална политика , което обаче не е коригирано с вето върху закони или забележки от страна на президента, за разлика от политиката му по време на първия мандат на НДСВ. Това се смята обичайно и за негова „мълчалива подкрепа“ на коалиционното управление с основно участие на БСП.
Преизбиране за президент (2006)
→ Президентски избори в България (2006)
През лятото на 2006 г. обявява намерението си да се кандидатира за втори президентски мандат. Участва в изборите през октомври 2006 г., като кандидатурата му е издигната от инициативен комитет и е подкрепена от БСП и ДПС.
По време на кандидат-президентската кампания през 2001 г. отказва явяване на предизборен телевизионен дебат, а през 2006 г. се среща на дебат с Неделчо Беронов в Нова телевизия .
В първия етап на президентските избори на 22 октомври двойката Първанов-Марин получава 1 780 119 гласа от 6 450 920 избиратели според основните избирателни списъци . Поради ниската избирателна активност (под 50%) на 29 октомври се провежда балотаж между действащата президентска двойка и следващите в класирането, двойката Сидеров-Шопов. Първанов-Марин печелят втория етап с 2 050 488 гласа от общо 2 757 441 подадени и стават първите български президент и вицепрезидент, преизбрани за втори мандат. Президентът полага втора клетва на 19 януари 2007 г. Официално встъпва в длъжност за втория си мандат на 22 януари 2007 г.
Политика по отношение на православното християнство и БПЦ
Подкрепа за БПЦ, 2001 – 2003 г.
В края на 2002 г. Първанов подписва приетия от Народното събрание „Закон за вероизповеданията“, въпреки протестите на 18 религиозни и неправителствени организации . В закона Българската православна църква (БПЦ), при твърдяно противоречие с Конституцията на Република България, според която източноправославното вероизповедание е традиционна религия в България (чл. 13), е определена като представител на „традиционното вероизповедание“ в страната. Законът трябва да съдейства и за преодоляване на разкола в Българската православна църква, като разрешението е в полза на БПЦ с ръководител патриарх Максим. По този повод, разколниците на Инокентий заплашват с „кръв ще се лее“ .
Прилагането на закона довежда до отказ за регистрация на т. нар. алтернативен синод на Инокентий. Впоследствие, през нощта на 20 срещу 21 юли 2004 г., от храмовете са принудително изведени отлъчени като разколници православни свещеници. По-късно се установяват груби злоупотреби с имуществото на църквата от страна на разколниците, включително откриване на баничарница в криптата на черквата „Света Неделя“.
Като президент Първанов е избран за лауреат на премията на Международния фонд за единството на православните народи, между 2000 – 2001 и през 2002 г. На церемонията, на 21 януари 2003 г. патриархът на Москва и на цяла Русия Алексий II пояснява, че премията се дава за личните заслуги в укрепването на единството и авторитета на Българската православна църква. В отговора си Първанов обрисува премията като израз на високите отношения между църква и държава, каквито могат да бъдат проследени в съвременната динамика . Паричната част от премията е 20 000 щатски долара, според информация в някои печатни медии .
Решение на ЕСПЧ и среща с Московския патриарх
През 2009 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ), със седалище в Страсбург установява накърняване на правото на вероизповедание от българската държава и я отсъжда да плати обезщетение. Заинтересовани страни коментират, че българските институции вероятно няма да разпоредят връщане на имотите от БПЦ.
По време на посещението си в Москва през февруари 2009 г. Първанов моли новоизбрания руски партиарх Кирил I за намеса срещу разкола на Българската православна църква и съдействие във връзка с решението на ЕСПЧ. С тази си постъпка според някои български медии Първанов не зачита българската конституция..
По повод това изказване в. „Капитал“ пише дописка, озаглавена „Първанов открито нападна съда в Страсбург“ .
Религиозно обучение в училищата
Запазвайки тенденцията да подкрепя БПЦ през септември 2010 г. Първанов подкрепя идеята за задължително религиозно обучение в училищата.
Българската Коледа (2003 – 2010)
Георги Първанов е автор на инициативата за благотворителна дейност „Българската Коледа“. Със средствата от кампанията се осигурява лечение на тежко болни деца, организира се модернизация на здравни заведения и др. През 2006 г. са събрани рекордните 2 473 982 лева (в предишните три години бяха събрани общо 4 734 953 лв., с които е подпомогнато лечението на над 80 български деца). Списъкът на 35 деца, които ще бъдат лекувани с парите от 2006 г. и на болничните заведения, които ще получат нова техника, е публикуван във вестник „Дума“ на 3 януари 2007 г.
Други
Също както и всички предишни президенти, правителства и депутати до 2009 г. не е предлагал на Народното събрание насрочване на референдум. Съгласно Закона за допитване до народа (чл. 6 и сл.), междувременно отменен, предложението до Народното събрание за произвеждане на Национален референдум подлежи на гласуване от парламента, при което именно парламентът определя въпроса, на който гласоподавателите трябва да отговорят.
Тъй като няма право да се кандидатира за трети последователен мандат Георги Първанов планира след приключването на мандата му да се завърне в БСП, в позицията си на партиен лидер .
Спорни въпроси
Политика по отношение на НАТО, 1999 – 2006 г.
По време на въздушните бомбени атаки над Югославия през 1999 г. Първанов и парламентарната му група гласуват против резолюцията, позволяваща на НАТО да навлиза в българското въздушно пространство. В сръбската преса се появява писмо до Слободан Милошевич, което обяснява, че БСП е за неучастие на България във войната, а приобщаването към НАТО е „авантюристично решение, което създава трайни предпоставки за застрашаване на националната сигурност на страната“ .
По-късно, през 2006 г., твърди, че не е бил против НАТО, а само против военната операция на НАТО в бивша Югославия .
През 1999 г. БСП се обявява категорично за европейска и евроатлантическа интеграция на България, но през 2000 г. Георги Първанов е на мнение, че трябва да се отчете мнението на Русия за приемането на България в НАТО и с него да се съобразят темповете на интеграцията .
Подкрепа за изборите и помилване на Цветелин Кънчев, 2001 – 2005 г.
На 14 ноември 2001 г., след потвърждаване на окончателната му присъда за побой и изнудване, с което става първият осъден след 1947 г. действащ български народен представител, Цветелин Кънчев – лидер на ромската организация Евророма, дава подкрепата си за Първанов на предстоящите президентски избори . Осъдилата Кънчев съдия Нели Куцкова, кандидат за вицепрезидент (на кандидантпрезидента и президент от периодна 1997 – 2002 г. Петър Стоянов и опонент на Първанов), изпраща отворено писмо до Първанов, в което го укорява за това, че приема политическа подкрепа от престъпник, с въпрос дали ако бъде избран няма да го помилва . Синият вестник Демокрация излиза със статия, озаглавена „Подкрепа за помилване?“
През април 2005 г. остатъкът от присъдата на Цветелин Кънчев е помилван от вицепрезидента Ангел Марин. Според някои, помилването е с цел Кънчев да се кандидатира за депутат, въпреки че по това време той е бил предсрочно условно освободен от съда . Самият Ангел Марин заявява, че мотивът за помилването е доброто поведение на Кънчев в затвора . Някои медии определят помилването му от Ангел Марин като сделка между Кънчев и президента Първанов за гласовете на ромската общност в България на президентските избори през октомври 2006 г.
Назначаване на Никола Филчев за посланик, 2006 г.
На 21 март 2006 г. президентът Георги Първанов подписва указ за изпращането на скандалния бивш главен прокурор Никола Филчев за посланик в Казахстан , като номинацията, както и всички други предложения за посланици, е направена от Министерския съвет – правителство на Сергей Станишев . С това назначение де факто е прекъснато съдебно дело в което към Филчев са отправени обвинения за убийство . Назначението и последващото поведение на Филчев предизвикват серия от скандали – Филчев първоначално се укрива в България и не изпълнява задълженията си; псува журналист по време на телефонно интервю, излъчено от БНР . По-късно при заминаването си за Казахстан, той се връща в София още на следващата седмица и отново е в неизвестност. Първанов и българските власти като цяло не реагират и Филчев остава посланик до „оставката си“, след като от месеци не изпълнява задължението си и е освободен в началото на 2009 г. от поста посланик с указ на Първанов . По-късно Европейският съд по правата на човека осъжда Р. България да заплати обезщетение, че не е независимо проверена версия за поръчка на убийство от Филчев, Филко Славов и Алексей Петров (понастоящем следствен по други дела) и на прокурор от ВКП Николай Колев.
Подкрепа за министър Румен Петков, 2008 г.
След разкрития за връзки с престъпността по най-високите етажи на МВР и много обвинения срещу самия министър на вътрешните работи Румен Петков, Първанов заявява, че в президентството не е постъпила информация по случая и че той бил целенасочено изолиран ; няколко дни по-късно заема позиция, че Петков може да реформира системата и проблемът е в липсата на доверие в МВР сред обществото. Това става само ден преди показното убийство на писателя Георги Стоев (7 април 2008 г.), който в предаване на Би Ти Ви („Сеизмограф“) седмица преди това също обвинява Петков (и други) във връзки с престъпността .
Скандали
Сътрудник на специалните служби 1989 – 1993 (2006)
След дългогодишно мълчание по темата, но под натиска на опозицията, през 2006 г. Първанов съобщава, че съществува папка под псевдоним „Гоце“ за него в архива на Държавна сигурност (ДС), но тя била съставена без неговото знание . Една година по-късно, на 19 юли 2007 г., Комисията по досиетата установява официално неговата принадлежност към ДС в периода 1989 – 1993 г., като става ясно, че Първанов изрично е демонстрирал желание за сътрудничество . Така с Решение №7 от 19 юли 2007 г. и Решение №12 от 1 август 2007 г. на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА (КРДОПБГДСРСБНА) се оповестява агентурната дейност на Георги Седефчов Първанов в качеството му секретен сътрудник с псевдоним „Гоце“ .
Това разобличава Първанов в лъжа, защото по време на предизборната си кампания за втори мандат той изрично декларира, че не е знаел, че работи за тайните служби .
През април 2011 г. документалистът и журналист Христо Христов публикува в сайта desebg.com Държавна сигурност.com – досието на Георги Първанов – Гоце.
Според досието, достъпно и на сайта на президентството , сътрудничеството на Първанов е в качеството му на специалист от Института по история към Българската академия на науките, добре подготвен по македонския въпрос. Задачата му е да помогне при написване на биографична книга за българския македонец Методи Димов чрез издирване на исторически източници; с което се е занимавал от 1989 до 1990 г. През 1990 г. връзката с него е била прекратена, а делото е свалено в архив през 1993 г. Остават основателни съмнения, че досието е непълно, тъй като по номерацията на страниците може да се види, че някои липсват.
Петрол срещу храни, 2004 г.
През 2004 г. доклад на Специалната комисия на Организацията на обединените нации (ООН) относно машинациите със средствата по програмата „Петрол срещу храни“ уличава във взимане на подкупи от режима на Саддам Хюсеин ръководената (през 1998 г.) от Първанов БСП и близки до нея фирми .
Първанов отрича ръководството на БСП да е получавало подобни средства . Казусът остава не разяснен поради факта, че българската прокуратура, начело с главния прокурор Борис Велчев (бивш президентски съветник на Първанов), отказва да инициира разследване по случая по искане на парламентарната група на ДСБ . Прокуратурата постановява, че няма доказателства, които да свързват партията със злоупотребите в „Петрол срещу храни“.
Скандалът около журналиста Иво Инджев, 2006 г.
По време на кандидатпрезидентската кампания през 2006 г. на 8 октомври в предаването „В десетката“ по Би Ти Ви водещият Иво Инджев съобщава, че е получил анонимни електронни писма, в които се твърди, че Георги Първанов притежава мезонет на стойност 100 хил. евро на централен булевард в София, подарен му от наградения от него с орден оръжеен търговец Петър Манджуков. От предизборния щаб на президента обявяват информацията за клевета. Впоследствие Инджев доброволно напуска Би Ти Ви, а по новините е прочетено изявление на управителя на телевизията, в което той изказва съжаление за това, че Инджев си е позволил „грубо нарушаване на журналистическата етика и основни принципи на сериозната журналистика.“ Според Инджев върху Би Ти Ви е оказван натиск, а той самият е уволнен от Първанов . Случаят предизвиква скандал, тъй като напускането на Инджев е определяно като политическо уволнение. Комисията за етика в електронните медии (чийто член е и Инджев), сезирана по случая от Българската медийна коалиция (БМК), излиза с решение, че Иво Инджев е спазил напълно изискванията на Етичния кодекс на българските медии. Според БМК, за да свали от себе си отговорността за свалянето на предаването, президентът трябва да се застъпи пред обществото и пред Би Ти Ви за връщането на Инджев на екран. Първанов обаче отговаря, че не се меси в работите на една частна медия В крайна сметка Манджуков в свое интервю във вестник „Уикенд“ признава, че във въпросната сграда апартамент има Марияна Николаева Добрева – работеща в протокола на президентството – сестра на Кирил Добрев и дъщеря на Николай Добрев. (Петър Манджуков: Някои жени плащат данък на амбициите си за кариера, в. „Уикенд“, 13 юни 2009), публикува го и в блога си. В него Манджуков практически потвърждава, че Иво Инджев е прав и наистина става дума за апартаменти на близки до президента „закупени“ в неговия бизнес център. По-точно той казва:
През 2010 г. Инджев издава книга „Президент на РъБъ“, в която чрез журналистически разследвания до разяснява детайли около мезонета (оказват се два) и други скандали около Първанов.
Лов
На лов по време на траур, 2008 г.
На 5 март 2008, няколко дена след пожара във влака София – Кардам, в регионалния вестник „Струма“ излиза информация, че на 1 март Георги Първанов е бил на специално организирана за него ловна дружина в околностите на Симитли. В отговор на официално запитване, президентството първоначално отрича, но по-късно уточнява, че президентът е бил в Симитли, но не на лов. Депутатът от БСП Стоян Проданов потвърждава, че той самият е бил на хайка за лов в Симитли. На въпроса дали е бил в компанията на президента той отговаря: „Дори и да знам, не ми е работа да давам информация дали президентът е бил“ . Според Правилника за приложение на Закона за лова организирането на хайки за вълци е забранено в периода от 1 февруари до 30 септември .
Обстрелване на животно от Червената книга, 2003 – 2008 г.
Преди официалната си визита в Узбекистан от 24 до 26 ноември 2003 с официална цел „стимулиране на търговско-икономическите отношения между двете държави“ , Първанов посещава на 7 ноември 2008 Нуратинския държавен резерват (Нуратинский заповедник) . Първанов отстрелва архар, вид, класифициран в Червената книга като „почти застрашен“, според информация съобщена от руски сайтове през 2008 . Администрацията на президента нито отрича, нито потвърждава случая:
По-късно (март 2010), на пресконференция свързана с предложението за прекратяване на правомощията му, Георги Първанов заявява, като отговор на зададен въпрос, „не съм убил архар“ . На 1 юни 2010 Фергана.Ру отново повдига темата за отстрелването на архара след направено журналистическо разследване и съобщава, че президентът е пристигнал в Аяркул (в щраусова ферма за ВИП-гости там), където е бил охраняван от няколкостотин полицая и още при пристигането му за разгрявка са пуснати 40 питомни зайци, по които Първанов стреля. За два дни трасето Джизак-Фариш е било затворено. На следващата сутрин Първанов с още 12 българи посетил таджикското село Хает, Фарширски район, с което впечатлил местните, които по-рано не били удостоявани с подобни височайши визити. Според чиновник от Нуратинския държавен резерват това било заповед от високо (министър-председателя Мирзияев) и те не са били в състояние да направят каквото и да било.
Орден „Стара планина“ за Ахмед Доган
Награждава Ахмед Доган с орден „Стара планина“ I степен „за заслуги към етническия мир и демокрацията в България“. По-късно, през 2004 г. удостоява със същия орден и професора по трудово и осигурително право Васил Мръчков. С патетичната си реч против удостояването му, тъй като Мръчков е бил главен прокурор на НРБ по време на „Възродителния процес“, Иван Костов предизвиква политически скандал, Доган се отказва от ордена . Впоследствие Първанов изменя собстения си указ и награждава Мръчков с орден „Кирил и Методий“.
Скандали между Симеон Дянков и Първанов
След поредица от словесни атаки между Президента и финансовия министър Симеон Дянков, в които септември 2009 по повод икономическия доклад на президента за кризата Дянков заявява, че икономическите идеи на експертите на Първанов са „малоумни“ , Първанов (октомври 2009) казва например, че Дянков трябва да си „влезне в нишата“, а Дянков посочва, че приятелите на Първанов от БАН са „феодални старци“, „но това не е наука“. Напрежението между двамата кулминира след предаване на Шоуто на Иван и Андрей, където на въпрос „Млад милиардер ли е Първанов?“, министърът отговаря „не е млад, определено“ (бел. Първанов е на 52 г.). Първанов отговаря (2 март), че „Това са накърняващи авторитета на държавния глава внушения, направени в едно телевизионно предаване на 1 март“, искайки оставката на Дянков, както и споделяйки, че иска извинение от Дянков за казаното на премиера Бойко Борисов. На 5 март Дянков отива, за да изясни „недоразумението“ в президентството, където казва, че приписваните му думи от Иван и Андрей за „милиардер“ по отношение на Първанов не са негови, без обаче да му се извинява, като напускайки президентството казва пред журналисти, че разговорът е бил „конструктивен“. Първанов обаче посреща министъра в присъствието на двама свои съветници, секретарка и вместо да го изслушва държи монолог, който и записва и по-късно дава на медиите за публикуване под формата на стенограма. Това предизвиква скандал, както и искане за прекратяване на правомощията му.
Макар че според някои анализатори скандалът е основно заради АЕЦ „Белене“ (Дянков: „Няма да дам нито стотинка за АЕЦ „Белене“), искането за отстраняване се базира на записването на разговора в Президентството без знанието на министъра и неспазване на Конституцията, поради което председателят на Парламента Цецка Цачева изисква аудиозапис от Първанов. Записът е предоставен на журналистите от главния секретар на Президентството (докато Георги Първанов „се крие от журналистите“ ). Тъй като разпространяването на стенограмата, а по-късно още повече и записът имат изключително негативен ефект върху популярността на президента , а веднага след огласяването на стенограмата дори пред президентството се събира флашмоб група под надслов „Свещ за Гоце“ , президентът свиква пресконференция , на която се обявява за работа между институциите, но отказвайки диалог „под сатъра на импийчмънта“. На същата пресконференция той отрича да е убивал архар, което според някои също принципно е валиден аргумент за отстраняване.
Предизвикана катастрофа
На 24 септември 2010 автомобили от кортежа на Георги Първанов предизвикват пътнотранспортно произшествие в района на Ловеч (без пострадали), информацията е съобщена от БНР и други медии на базата на споделено от свидетели на случилото се. Информацията е първоначално потвърдена от говорителя на полицията в града, но впоследствие е опровергана от началника ѝ. Същия ден ген. Димитров от Национална служба за охрана заявява пред медиите, че кортежът не е причина за катастрофата. Ръководителят на НСО също отрича кортежът на държавния глава да е замесен в катастрофата. Съставеният акт обаче посочва като причина преминаването на кортежа на Президента, което е потвърдено от свидетели в техни интервюта в медиите.
Помилвания, разкрити в края на мандата
Седмица преди края на втория мандат на Първанов като президент, президентската администрация публикува информация, според която за десет години заместникът на президента, Ангел Марин е помилвал общо 533 души. Скоро след това информационна агенция БГНЕС цитира списък от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието, с който твърди че разполага, в който са изброени 433-ма помилвани, предимно осъдени за тежки престъпления, като убийство, кражби, измами и наркотрафик. Имената на помилваните са съобщени само като инициали с мотива, че Законът за защита на личните данни не позволява тяхното огласяване. Според новопостъпилия президент Росен Плевнелиев помилванията се инициират от Министерство на правосъдието и не са еднолични решения на вицепрезидента. Сформирана е комисия, която да направи анализ на приложените критериите при помилванията. Всъщност комисия разглежда молбите, които идват от осъдени или техни роднини, и дава мнение, с което обаче (вице)президентът може да не се съобрази, както е станало например при случая с Цветелин Кънчев.
Преди мандатите на Първанов и Марин, от 1990 г. до 2001 г. от президента са помилвани 2515 души.
Искания за прекратяване на правомощията
2007 – 2008 г.
През лятото на 2007 по инициатива на Нено Димов, депутат от десницата, са представени мотиви за отстраняването на Първанов като президент, свързани с доказаната му принадлежност към структури на Държавна сигурност. Тогава искането няма достатъчна парламентарна подкрепа. През юли 2008 отново се появява подобно искане след доклад на ОЛАФ за източени 32 милиона европейски пари по програмата САПАРД . Докладът бива оспорван от Първанов с твърдение, че е имало два доклада на ОЛАФ, като това по-късно е опровергано от ОЛАФ , въпреки това лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов заявява, че „оставката на Първанов няма да промени нищо“ и че президентът си върши работата „дори много добре“, посочвайки, че вина за краденето на средства има станишевото правителство, което било „най-крадливото“ дотогава и искането за прекратяване на правомощията е изоставено .
2009 г.
През ноември 2009 от ГЕРБ, „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“ поставят въпроса за прекратяване на правомощията на президента, като това е направено във връзка с исканията за оттегляне на двама български посланици в Турция и САЩ . Искането първоначално е направено от Атака на 9 ноември 2009 и е провокирано от отказа на Първанов да оттегли двамата посланици в държави, в които според Атака са налице нарушения в гласуването на предходните парламентарни избори и което според тях представлява нарушение на член 98 от Конституцията на България (което е правната база за искането) . След постъпилото отзоваване на двамата посланици, искането за прекратяване на правомощията е оттеглено от премиера Бойко Борисов .
2010 г.
След разрасналия се скандал между Дянков и Първанов и публикуване на стенограмата от техния разговор в Президентството е поставен от парламентарни партии въпросът за прекратяване на правомощията му. Седмица преди обсъждането на въпроса в парламента ГЕРБ организира публична дискусия на експерти по темата. Искането се подкрепя от ГЕРБ, ДСБ, депутати от РЗС и независими депутати. Подписка е внесена от депутатите , с което се стартира процедура по прекратяване на правомощията, но при гласуването на 31 март 2010 в парламента не достигат гласове (6 гласа) – причината е, че РЗС, които участват преди това в подписката, в последния момент променят решението си, всъщност отсъстват от залата за гласуване . С това процедурата, за която са необходими гласове на 2/3 от депутатите приключва с отхвърляне на искането.
Семейство
Георги Първанов е женен за Зорка Първанова, с която имат двама синове – Владимир (р. 1979) и Ивайло (р. 1988) и петима внуци. От сина си Владимир има двама внуци – Георги (р. 2011) и Виктория (р. 2015). От другия си син Ивайло има трима внуци - Георги (р. 2019) и близнаците Зара и Николай (р. 2021).
Синът му Ивайло Първанов е собственик на петзвездния хотел „Стримон спа“, оценен на стойност 7,5 млн. лв. Това е установено в разследване на журналиста Стоян Георгиев от bTV.
АБВ
През 2010 година Първанов прави изявление, че ще създаде нов граждански проект, наречен АБВ. През 2014 година проектът е стартиран във връзка с наближаващите евроизбори по-късно през същата година, като самостоятелна партия АБВ.
Награди и отличия
Орден „Изключително почетно отличие“ (Ливан)
„Орден за граждански заслуги“ – колие (Испания)
Орден „Св. Цар Борис Кръстител“ I степен, Българската православна църква, 2003
„Орден на слона“ (Дания)
Голям кръст на „Кралския норвежки орден Св. Олаф“ (Норвегия)
„Орден на Серафима“ (Швеция)
Орден „Огърлица на независимостта“ (Катар)
Орден „Гейдар Алиев“ (Азербайджан)
Георги Първанов е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на Прешовския университет (Словакия) (14.11.2003), Бакинския славянски университет (Азербайджан) (29.09.2004), Ереванския държавен университет (Армения) и СВУБИТ (19 януари 2007 г.).
Носител е и на големия златен медал на Масариковия университет в Бърно (Чехия) (2005).
Цитирана литература
Библиография
Георги Първанов, „Първият мандат на Георги Първанов“ , изд. Захари Стоянов, януари 2011, с.550 – сборник с речи, лекции и изявления
Георги Първанов, „Отчетът на президента – събития, факти, идеи“, август 2011
Бележки
Външни препратки
Личен сайт на Георги Първанов (архив от 2011)
Сайт на кампанията на Първанов за президент от 2006
Български политици след 1989
Президенти на България
Членове на БКП
Членове на БСП
Членове на АБВ
Български историци
Възпитаници на Софийския университет
Доктор хонорис кауза
Доктор хонорис кауза на УниБИТ
Носители на Ордена на Свети Олаф
Сътрудници на Държавна сигурност
Родени в област Перник
Русофили
|
{'title': 'Български лев', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%BB%D0%B5%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Левът (съкратено: лв. ISO 4217 код: BGN) е паричната единица на България, емитирана от Българската народна банка. Разделя се на 100 стотинки. Името му произхожда от левъ – остаряла форма на думата „лъ
|
в“, употребявана през 19 век.
Съвременната история на българските парични знаци започва след възстановяването на българската държава през 1878 година. През 1880 г. с приемането на Закона за правото на рязане на монети в Княжество България се създава българската парична единица „лев“, на следващата година са отсечени и първите монети.
От 1997 г. стойността на лева е твърдо свързана с тази на германската марка чрез системата на валутен борд при курс 1000 лева = 1 германска марка. След деноминацията на лева от 5 юли 1999 г. курсът става 1 лев = 1 германска марка, а след премахването на германската марка в края на същата година левът се привързва към еврото при курс 1,95583 лева = 1 евро.
През 2013 г. българският лев е определен от Комисията по естетика на Международната финансова банка в Швейцария за една от петте най-красиви валути в света. Повече от 50 валути биват оценени от експертите, като при класирането са взети предвид естетиката на дизайна, покупателната способност, историческата значимост на хората, чиито портрети се намират на банкнотите, както и продължителността на употребата им. Комисията на Международната финансова банка в Швейцария определя за най-красива валута украинската гривна, следвана от австралийския долар, еврото, българския лев на 4-то място и американския долар на 5-то място.
Етимология
Думата „лев“, произхожда от „левъ“ – остарял вариант на съвременната дума „лъв“.
Лъвът е национален символ на България. От дълбока древност лъвът олицетворява в българската народна митология сила и власт. Съхранен е в народностната символика през всички превратности на историята. В България изображения на лъв се срещат в различни исторически паметници. Най-старите са върху плочи, намерени в гр. Стара Загора. Те са от IX-X век. А в известния “Чаталарски надпис” на кан Омуртаг, също от IX век, се казва: "Кан ювиги Омуртаг... обитавайки стана Плиска, направи аул на Туча... и постави в този аул четири колони, и върху колоните постави два лъва.” Лъв има и в скалното изображение Мадарския конник. Лъвът присъства в символиката на българските царе – например при Иван Шишман. През Възраждането лъвът отново е най-разпространеният български символ. Паисий Хилендарски пише в своята “История славянобългарска”, че българите имали лъв на царския печат – символ на смелостта и непобедимостта на българските воини, които се биели “като лъвове”. Изображенията на лъва върху почти всички знамена на бунтовниците от Априлското въстание са доказателство, че той продължава да се възприема като национален символ. Дори най-обичаният български национален герой Васил Иванов Кунчев остава в историята като Левски /отново от думата „лъв“/. След възстановяването на българската държава през 1878 година лъвът продължава да бъде български национален символ.
История
Утвърждаване на лева
В първите години след Освобождението в обращение на територията на България се намират главно сребърни монети, голяма част от които са физически обезценени. Основната част от тях са сребърни руски рубли, навлезли масово в страната по време на войната, но има и екзотични монети, като тунизийски, ирански или индийски, част от които вече не се използват и в страните, в които са емитирани. Фискалното счетоводство се води във френски франкове, като държавата изкуствено поддържа завишен курс на сребърните монети, за да не обезцени спестяванията. Това довежда до допълнителен прилив на сребърни монети от съседните страни, засилен и от забраната за използване на чужди сребърни монети в Османската империя през 1883 г. До 1887 г. чуждите сребърни монети се използват широко в България, наред с българския лев.
Циркулират 2 и половина стотинки (петак, „пет пари“, най-ниската деноминация, превърнала се в нарицателно), 5 стотинки (рупче), 10 стотинки (гологан), 20 стотинки (грош) и 50 стотинки (сто пари).
При въвеждането на българския лев съществуващите в обращение османски грошове са приравнени към лева в съотношение 1:5 (20 стотинки = 1 грош). Другата османска монета, парата, е приравнена към лева в съотношение 1:200 (един турски грош е бил 40 пари). Една османска лира е била 100 гроша и приравнена към 20 лева.
Приетият през 1880 г. Закон за правото на резание монети в Княжеството предвижда фискалното счетоводство да се води в левове, определя количеството злато, сребро или мед в различните монети и ограничава общото парично предлагане до 15 млн. лева. Левът има стойност, равна на тази на френския франк. Допуска се използването на монети, както на Латинския валутен съюз, така и на други страни, които държавата приема по утвърдени от Министерството на финансите курсове.
Въпреки че законът установява триметален стандарт и че първите отсечени монети са медни, на практика в обращението преобладават сребърните монети. Основната причина за това е по-големият сеньораж, извличан от държавата от сребърните монети поради трайно спадащия курс на среброто спрямо златото в края на 19 век. В същото време емисията на сребърни левове е използвана за премахване от обращение на сребърните руски рубли. В края на 1884 г. парламентът дава възможност да бъдат емитирани сребърни монети за още 10 млн. лева, като за тази цел са претопени голямо количество рубли в монети, събрани от държавата като данъци. През 1885 г. България се доближава до парично предлагане от 7 сребърни лева на глава от населението (смятано от Латинския съюз за емпиричен оптимум), след което новите емисии на сребърни монети са прекратени до 1891 г.
През следващите 2 г. правителството и Българската народна банка (БНБ) успяват окончателно да изтеглят от обращение руските сребърни монети. Това става с известни загуби, тъй като те са обменяни за левове по курс, по-висок от пазарния, за да не обезценят силно частните спестявания. Този процес предизвиква значителна дефлация, компенсирана в известна степен с емитирането на левови банкноти през следващите години.
Опити за въвеждане на златен стандарт
БНБ започва да емитира банкноти през 1885 г. Първата емисия е сравнително малка (213 хил. лева) и е зле приета от хората. Причина за това е както недоверието в новите хартиени пари, така и златното покритие на банкнотите, което създава значително ажио между тях и масово използваните сребърни монети. Основна цел на БНБ през следващите години е да увеличи дела на банкнотната емисия и постепенно да наложи в страната фактически златен стандарт, като количеството на сребърните монети бъде намалено чувствително. Опит за завършване на този процес е направен през 1890 – 1891 г., но банката започва да губи златните си резерви, а и среща съпротивата на Министерството на финансите, което се стреми към запазване на приходите от сеньоража на сребърните монети. То емитира нови 8 млн. сребърни лева, като увеличава ажиото между златото и среброто почти до нивата от преди 1887 г.
След този неуспех БНБ, ръководена по това време от Михаил Тенев, променя политиката си и през 1892 г. получава правото да емитира банкноти, обезпечени със сребро, но правителството блокира тази възможност. Въпреки съпротивата на БНБ, опасяваща се от инфлация и нарастване на ажиото, правителството на Стефан Стамболов емитира сребърни монети за 5 млн. лева през 1892 г. и за нови 12 млн. лева през 1894 г., за да използва пълния сеньораж за покриване на бюджетния дефицит. Тези емисии са последвани от рязко нарастване на ажиото и в опитите си да го забави БНБ намалява златните си резерви от 12 на 2 млн. лева между август и декември 1894 г.
След като през 1895 и 1896 г. износът на страната нараства и е получен значителен външен заем, през 1897 г. е приет нов Закон за монетите в Княжеството. Той предвижда въвеждане на златен стандарт и постепенно извеждане на сребърните монети от обращение. Законът дава възможност на правителството да проведе тези мерки, когато прецени, че е възможно, поради което те така и не са приложени на практика. Следващите 2 г. са тежки за селското стопанство и търговския баланс, ажиото се запазва високо, а златните резерви на БНБ са незначителни, което прави въвеждането на златния стандарт невъзможно.
Със задълбочаването на кризата в края на 1899 г. БНБ прекратява обменяемостта на банкнотите в злато и започва да емитира банкноти със сребърно покритие, с което и формално се утвърждава фактическият сребърен стандарт в страната. През следващите 3 г. са емитирани банкноти за над 16 млн. лева, като основната част от тях е използвана за кредитиране на правителството. Това предизвиква нова инфлационна вълна и нарастване на ажиото между златото и среброто, достигнало в средата на 1902 г. рекордната стойност от 13,25%. В същото време големите емисии за пръв път в българската история довеждат до масова употреба на банкноти в разплащанията в страната.
През 1902 г. правителството получава значителен заем от френската банка „Париба“, с който изплаща голяма част от задълженията си към БНБ. Това, както и подобрената обща конюнктура, довежда до намаление на ажиото до 1,5% в края на годината. Обмяната на златни банкноти срещу злато е възстановена и през следващите години банката емитира все повече златни левови банкноти, които през 1907 г. за пръв път стават повече от сребърните банкноти. През годините до началото на Балканската война в България на практика функционира система на златен стандарт, като ажиото между среброто и златото е ликвидирано и левът поддържа устойчив курс спрямо валутите на Латинския съюз. Относителната стабилност се дължи на благоприятната международна конюнктура и сключването от правителствата на няколко външни заема.
Военната инфлация (1912 – 1919)
Краткият период на стабилност на лева е прекъснат от Балканските и Първата световна война, които предизвикват силна инфлационна вълна. Още в началото на 1912 г. е приета промяна в закона за БНБ, с която за обезпечение на банкнотите се приема не само налично злато, но и вземания от чужди контрагенти. Това създава рискове за системата в случай на дестабилизация на валутата, в която са деноминирани вземанията, но по това време подобна практика е въведена и в много други страни, което поставя основата на златно-девизния стандарт, доминиращ в Европа през следващите десетилетия.
На 23 октомври (10 октомври стар стил) 1912 г. – дни след началото на Балканската война, конвертируемостта на левовите банкноти в злато е отменена. Първоначално това се приема като временна мярка за времето на войната, но последвалите събития позволяват конвертируемостта да бъде възстановена едва в края на 1920-те години. До края на Балканските войни левът се обезценява с 15%, но след техния край е временно стабилизиран. Това става с помощта на външен заем, отпуснат от австрийски банки на БНБ, и със създаването на Камбиален синдикат между БНБ и няколко големи търговски банки, който провежда интервенции на валутния пазар, поддържащи курса на лева.
Влизането на България в Първата световна война коренно променя нещата, тъй като правителството финансира огромните си военни разходи с банкнотна емисия, която нараства десетократно между 1915 и 1919 година. Възползвайки се от промяната в закона от 1912 година, емисията е обезпечена до голяма степен с вземания в германски марки и австрийски крони, които бързо губят стойността си в хода на войната. Ако през 1913 година металното покритие на левовите банкноти е над 40%, през 1920 година то спада до 1,56%. По това време германската марка и австрийската крона са в още по-тежко положение с покритие съответно 1,43% и 0,38%. В края на войната вземанията на БНБ в Германия възлизат на 1 милиард марки, но поради специфичните условия на военните аванси тя не може да разполага свободно с тях и те на практика са блокирани в германски банки и са ликвидирани от хиперинфлацията в Германия в началото на 20-те години.
За периода на войните стойността на българския лев намалява около 14 пъти. С минималните златни резерви на БНБ и обезценката на нейните вземания в чужбина, единственото покритие на лева остават вземания от българската държава, които на практика са неликвидни. През първите години след войната левът е силно нестабилен, като стойността му се променя значително, в зависимост от общата конюнктура и фискалната политика.
След Първата световна война
Първата световна война предизвиква значителна инфлация във всички европейски страни. След края на войната само Великобритания успява, с цената на период на силна дефлация, да възстанови златния стандарт при довоенното съотношение на стойността на лирата и златото. България дори не прави опит за това, а се опитва да стабилизира лева на новото му обезценено ниво, като фиксира курса му към американския долар. Това е успешно постигнато едва през 1929 година, след отпускането на Стабилизационния заем и реформиране на Българската народна банка. Така за кратко в страната е установен златно-девизен стандарт, като стойността на лева е с фиксиран курс към долара, а чрез него – към златото при съотношение 1 лев = 10,86956 mg злато.
Голямата депресия, със силната дефлация и натиска върху бюджетите, променя коренно световната финансова система. През 1931 година Великобритания, а през 1933 година и Съединените щати, се отказват от златния стандарт и девалвират валутите си. България, както много други европейски страни, се опитва да избегне открита девалвация, която би увеличила номиналната тежест на държавния дълг, но още през 1931 година отменя конвертируемостта на лева в злато.
Макар формално левът все още да е обвързан с долара (а след 1933 година – с френския франк), задължението на БНБ да обменя левове в чужди валути със златно покритие е премахнато. Едновременно с това са въведени силни административни ограничения върху движението на капитали и вноса на стоки. През следващите години все по-голяма част от външната търговия се осъществява чрез междудържавни клирингови спогодби.
През май 1935 година покритието на банкнотната емисия спада под определеното със закон ниво от 33,3%, което подтиква ръководството на БНБ да прави различни счетоводни манипулации, за да прикрие реалното състояние на банката. Към края на годината това се оказва недостатъчно и законово установеното минимално покритие на емисията е намалено на 25%.
По време на войната левът претърпява силна инфлация, като за периода 1939 – 1945 година паричното обращение нараства 14 път, а стойността на лева пада 12 пъти. За да запази поне формално покритието на лева, от 1942 година правителството започва да издава съкровищни бонове (с номинал 8 милиарда лева само през първата година), които се приемат за законно платежно средство. Това обаче се оказва недостатъчно и БНБ търси начини за скрито субсидиране на бюджета, а през 1941 година е прието, че за обезпечение на лева може да се ползват и неконвертируеми в злато валути. Банкнотната емисия през следващите години е обезпечена главно с германските задължения по клиринговата спогодба, които представляват депозити на т.нар. „клирингови марки“ в германски банки, с които БНБ и правителството нямат възможност да разполагат на практика.
Активното включване на страната във войната след Деветосептемврийския преврат довежда до неконтролируема инфлация. БНБ е принудена да кредитира без никакво покритие, както разходите на правителството, така и тези на съветските окупационни власти в страната.
След Втората световна война
След продължителен период на висока инфлация, през 1951 година е проведена парична реформа, при която номинално 100 стари лева са заменени с 1 нов лев. Този курс обаче не е приложен за всички пари в обращение. Наличностите по банкови сметки са обменени по курсове, вариращи от 33:1 до 200:1, а цените на потребителските стоки са променени при съотношение 25:1.
През 1962 г. се извършва втора деноминация – този път при съотношение 10 към 1, за фиксиране на обменния курс на 1.17 лева = 1 U. S. долар. ISO 4217 кодът е BGL. След това, левът остава сравнително стабилен в продължение на около две десетилетия – до средата на 1980-те години. Въпреки това, както и валутите на другите комунистически страни, не е свободно конвертируем за западните финансови системи. В периода до 1989 г. левът на теория има златно покритие, като на банкнотите има текст, в който се посочва: „Банкнотата е обезпечена със злато и всички активи на банката“.
След 1989
През 90-те години два периода на драстична инфлация – от зимата на 1990 – 1991 и още по-тежкия – от зимата на 1996 – 1997 г., значително девалвират лева. Това довежда до установяването на валутния борд през 1997 година и фиксирането на курса на лева към германската марка на 1 марка = 1000 лева.
След въвеждането на валутен борд всички български пари в обращение са обезпечени от валутните резерви на Българската народна банка (БНБ).
На 5 юли 1999 година левът отново е деноминиран при съотношение 1000:1, като курсът на новия лев към германската марка е фиксиран на 1 лев = 1 марка. При въвеждането на еврото през 1999 г. курсът не е променен, като стойността на лева е обвързана с тази на еврото при съотношение 1,95583 лева = 1 евро. С договора за влизането си в Европейския съюз България официално има ангажимент за присъединяване към еврозоната.
Монети
Банкноти
Кодове по ISO 4217
Кодът на българската парична единица според международния стандарт ISO 4217 е BGN. Използвани са и други кодове за българския лев:
BGL – за стойности преди деноминацията от 1999 г.
BGK – за стойности преди деноминацията от 1962 г.
BGJ – за стойности преди деноминацията от 1952 г.
Източници
Бележки
Външни препратки
Обменен курс на лева срещу американския долар
Вижте също
Съвременни български монети
Пари на България
Парични единици в Европа
Основани в България през 1881 година
|
{'title': 'Президент на България', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%82%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Президентът на България е държавният глава на Република България. Той се подпомага от вицепрезидент. Избира се пряко от българските граждани за срок от 5 години, с възможност за едно преизбиране.
Кат
|
о институция Президентът на България разполага с редица функции и правомощия, които са регламентирани в Глава четвърта на Конституцията на Република България от 1991 г. За първи президент на републиката е избран Желю Желев.
В Третата българска държава функциите на държавен глава са изпълнявани от монарха (княз и цар), регентството, а по-късно от колективни органи като председател на Временно председателство на Народната република, председател на Президиум на Народното събрание, председател на Държавен съвет на Народна република България. Предшественик на днешната институция президент е председател (президент) на Републиката (1990 – 1992).
Седалището на президента и вицепрезидента е сградата на Президентството на Република България в София.
История на институцията
Историята на президентската институция в България е сравнително кратка и е свързана с преустройството на държавата след падането на комунизма. С новото структуриране на институциите в контекста на този преход на България към демокрация и пазарна икономика, президентската институция в България става факт с приемането на новата конституция на страната на 12 юли 1991 г. Първият президент на Република България е докторът по философия Желю Желев. Той печели президентските избори от 1992 г. с пряк вот, съгласно разпоредбите на новата конституция. Негов вицепрезидент е поетесата Блага Димитрова.
Вторите избори за президент, проведени през 1996 г. са спечелени от Петър Стоянов. Той встъпва в длъжност на 22 януари 1997 г., като негов вицепрезидент е Тодор Кавалджиев. През 2001 г. Петър Стоянов се кандидатира за втори мандат, но губи на втория тур от Георги Първанов. Изборите са проведени през ноември 2001 г. Така за трети президент на България е избран Георги Първанов, а за негов вицепрезидент – Ангел Марин. Те встъпват в длъжност на 22 януари следващата година. Двойката е преизбрана през 2006 г. След изтичането на втория им мандат, на втория тур на изборите през 2011 г. за президент е избран Росен Плевнелиев, а за негов вицепрезидент – Маргарита Попова. Те полагат клетва на 19 януари 2012 г. и встъпват в длъжност на 22 януари 2012 г. . На изборите през 2016 г. за президент е избран генералът от запаса Румен Радев, а за негов вицепрезидент – евродепутатката Илияна Йотова. Те полагат клетва на 19 януари 2017 г. и встъпват официално в длъжност на 22 януари 2017 г. Двойката е преизбрана след спечелен балотаж на президентския вот срещу професор Анастас Герджиков през 2021 г.
Заплатата, която получава българският президент, е равна на две месечни възнаграждения на народните представители.
Избор
Изборът на президента на Република България е описан в член 93 на Конституцията на Република България. Според него президентът се избира пряко от народа за срок от 5 години. Той трябва да е български гражданин по рождение, навършил 40 години и не може да бъде избиран повече от два пъти. Също така президентът и вицепрезидентът не могат да бъдат народни представители, да изпълняват други държавни, обществени и стопански дейности или да участват в ръководството на политически партии.
Функции и правомощия
Функциите и правомощията на президента са уредени в Глава четвърта „Президент на републиката“, от чл. 92 вкл. до чл. 104 вкл., от Конституцията на Република България. Президентът:
дава и възстановява българско гражданство;
назначава и освобождава от длъжност висши държавни служители;
упражнява право на помилване;
опрощава несъбираеми държавни вземания;
упражнява контрол върху законодателната дейност на Народното събрание чрез правото на отлагателно вето (правото да върне на Народното събрание приет закон за ново обсъждане);
е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на България;
назначава ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на Република България при международни организации по предложение на МС.
Избори
Президентът на България има правото да насрочва избори за Народно събрание и органи на местно самоуправление. Той определя дата за произвеждане на национален референдум, след решение на Народното събрание за провеждането му.
Законодателни
Президентът няма пряка законодателна власт. Той обаче има право да се произнася по всеки закон, като го върне за преразглеждане в Народното събрание. Това е по-популярно като „вето“, макар да се различава от класическия вид вето, каквото има например президентът на САЩ. Президентът има право обаче да инициира промени в Конституцията.
Представителни
Президентът представлява държавата в международните отношения. Той има правото да подписва международни договори след съгласуване с Министерския съвет и без да е необходимо да бъде специално упълномощаван.
Арбитражна функция
Служи за осигуряване на нормални отношения между държавните органи при осъществяване на властта.
Отбрана и сигурност
Президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на Република България. Той назначава и освобождава висшия команден състав на въоръжените сили и произвежда висши офицери в по-висок чин по предложение на Министерския съвет. Президентът е председател на Консултативния съвет за национална сигурност и има пълномощия да:
обявява война в случай на въоръжено нападение срещу България, или при необходимост от изпълнение на международни споразумения на страната;
обявява обща или частична мобилизация по искане на Министерския съвет;
обявява военно положение или всякакво друго извънредно положение, когато Народното събрание не заседава и не може да бъде свикано.
Вицепрезидент
Президентът се подпомага от вицепрезидента. Вицепрезидентът не замества президента в случай на отсъствие, а встъпва в длъжността на президент само при предсрочно прекратяване на пълномощията на президента до провеждането на нов избор за президент. Вицепрезидентът няма фиксирани собствени правомощия. Той придобива правомощия по изключение, ако президентът му възложи част от своите по член 98 от българската конституция. Пример за това може да е назначаването и освобождаването на служители от президентството; предоставянето, възстановяването, освобождаването и лишаването от българско гражданство; предоставянето на убежище и помилването на осъдени.
„Вицепрезидент“ по принцип е рядка институция по света. В България позицията е създадена по подобие на американския опит в началото на демократичните промени. Вицепрезидентът може да има важна функция при опазване на демокрацията. Той прави невъзможно обсебването на цялата власт от министър-председателя – например след отстраняване на президента, след покушение и др. В този случай властта би преминала към вицепрезидента, а не към министър-председателя.
Отговорност
Президентът може да бъде подведен под отговорност – чл. 103, когато нарушава Конституцията или измени на националните интереси на страната. Отговорността в тези случаи може да му бъде потърсена само пред Конституционния съд на РБ, като той не може да се самосезира. Обвинението се повдига от Народното събрание и условията за това са уредени в чл. 103 ал. 2 от Конституцията. Правени са три опита за подвеждането под отговорност и отстраняването на президента Първанов по времето на неговия мандат.
Прекратяване на мандат
Според конституцията мандатът на президента се прекъсва при:
изтичане на мандата;
подаване на оставка пред Конституционния съд;
трайна невъзможност да изпълняват правомощията си поради тежко заболяване;
при условията на чл. 103; (Импийчмънт);
смърт.
Списък на президентите
Времева линия
Вижте също
Президентски избори в България
Списък на държавните глави на България
Вицепрезидент на България
Държавно устройство на България
Министър-председател на България
Източници
Външни препратки
Официален сайт на президента на Република България
Закон за избиране на президент и вицепрезидент на републиката
|
Subsets and Splits
No community queries yet
The top public SQL queries from the community will appear here once available.