meta
stringlengths 97
612
| red_pajama_subset
stringclasses 4
values | prompt
stringlengths 1
200
| answer
stringlengths 0
518k
|
|---|---|---|---|
{'title': '1844', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1844', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Събития
На 21 март е сключен едикт за веротърпимост в Светите земи между британското и османското правителства.
27 февруари – Доминиканската република спечели независимост от Хаити
24 май – Самю
|
ъл Морз изпраща първата телеграма
15 юни – Чарлз Гудиър създава патент за вулканизация
1-во българско списание „Любословие“
Родени
Георги Живков, български политик
Ованес Съваджъян, български общественик
1 февруари – Грандвил Стенли Хол, американски психолог
20 февруари – Лудвиг Болцман, австрийски физик
20 февруари – Джошуа Слоукъм, канадски пътешественик
18 март – Николай Римски-Корсаков, руски композитор
25 март – Адолф Енглер, германски ботаник
30 март – Пол Верлен, френски поет
16 април – Анатол Франс, френски писател
13 май – Цанко Дюстабанов, български революционер
28 май – Леонид Соболев, руски генерал и политик
3 юни – Детлев фон Лилиенкрон, немски поет и драматург
12 юни – Джанюариъс Макгахан, американски журналист
29 юни – Петър I, крал на сърби, хървати и словенци
24 юли – Иля Репин, руски художник
6 август – Алфред, британски благородник
30 август – Фридрих Рацел, германски географ
22 октомври – Сара Бернар, френска драматична актриса
22 октомври – Луи Риел, канадски политик и революционер
27 октомври – Клас Понтус Арнолдсон, шведски политик
1 (13) ноември – Никодим Кондаков, руски изкуствовед и византинист
25 ноември – Карл Бенц, германски инженер
6 декември – кап. Петко войвода, български революционер, хайдутин и войвода
Починали
3 юни – Луи XIX, дофин на Франция
27 юни – Джоузеф Смит, американски религиозен водач
27 юли – Джон Далтон, английски химик и физик
10 август – Александра Николаевна,
Вижте също:
календара за тази година
|
{'title': '1845', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1845', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Събития
Меморандумът от 1845 година е първата програма за културно-национална автономия на българите.
Родени
Иван Балтов, български революционер
Йосиф Иванович, румънски композитор
Милан Ради
|
воев, български книжовник
Тодор Куков, български революционер
Христо Ковачев, български революционер
1 януари – Васил Петлешков, български революционер
7 февруари – Фьодор Успенски, руск историк и археолог
15 февруари – Илайхю Рут, американски политик
3 март – Георг Кантор, немски математик
27 март – Вилхелм Рьонтген, немски физик
24 април – Карл Спителер, швейцарски поет
15 май – Иля Мечников, руски биолог
25 май – Марин Поплуканов, български революционер и политик
17 юни – Петър Карапетров, български публицист, книгоиздател, историк на Панагюрище
10 август – Абай Кунанбаев, казахски поет и писател
25 ноември – Еса де Кейрош, португалски писател
20 декември – Франц Тоула, австрийски геолог
31 декември – Никола Пашич, сръбски политик
Починали
Георги Бусилин, български книжовник
17 март – Кирил Пейчинович, български просветител
12 май – Аугуст Вилхелм Шлегел, немски писател (* 1767 г.)
8 юни – Андрю Джаксън, седмият президент на САЩ
11 юни – Карл Юлиус Перлеб, германски ботаник
27 октомври – Жан Пелтие, Френски физик
Вижте също:
календара за тази година
|
{'title': '1846', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1846', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Събития
Класното училище в Копривщица.
Основан е град Блумфонтейн, РЮА
15 януари – Издаден е романът на Фьодор Достоевски „Бедни хора“.
21 януари – Основан е историческият национален ежедневен
|
вестник Дейли Нюз във Великобритания.
17 март – Състои се премиерата на операта Атила от Джузепе Верди в оперния театър „Ла Фениче“ във Венеция.
20 април – Излиза първият брой на първия български информационен и общообразователен вестник Български орел в Лайпциг.
25 април – Започва Мексиканско-американската война.
16 юни – Пий IX става римски папа. Понтификатът му продължава 32 г. и е най-дългият в историята на Римокатолическата църква.
18 юни – За първи път е издигнато Знамето на Калифорния в Сонома.
23 септември – Открита е планетата Нептун.
10 октомври – Открит е Тритон – най-големият естествен спътник на Нептун.
Родени
Вячеслав Плеве, руски политик
Бутрос Гали, египетски политик
Димитър Филов, български офицер
Никола Иванов, български революционер († 1868 г.)
Рудолф Рети, австрийски актьор
Стефан Попов, български актьор и режисьор († 1920 г.)
5 януари – Рудолф Ойкен, германски философ († 1926 г.)
7 януари – Димитър Моллов, български лекар и политик
7 януари – Теодосий Скопски, български духовник и учен
12 януари – Гайтано де Бурбон, австрийски аристократ († 1871 г.)
30 януари – Франсис Брадли, британски философ († 1924 г.)
7 февруари – Владимир Маковски, руски художник († 1920 г.)
26 февруари – Бъфало Бил, американски шоумен
1 март – Киро Тушлеков, български патриот и книжовник
4 април – Лотреамон, френски поет
5 април – Таньо Стоянов, български революционер
19 април – Луис Хорхе Фонтана, аржентински топограф († 1920 г.)
20 април – Георги Икономов, български революционер
5 май – Хенрик Сенкевич, полски писател
8 май – Емил Гале, френски художник († 1904 г.)
18 май – Петер Карл Фаберже, руски бижутер
29 май – Алберт Апони, унгарски политик († 1933 г.)
17 юли – Николай Николаевич Миклухо-Маклай, руски етнограф и антрополог
24 юли – Елън Мария Стоун, американска мисионерка
27 юли – Георги Данчов, български художник († 1908 г.)
9 октомври – Юлиус Маги, швейцарски предприемач и индустриалец
20 октомври – Уилям Макгрегър, шотландски политик († 1919 г.)
21 октомври – Едмондо де Амичис, италиански писател († 1908 г.)
Починали
Георги Мамарчев, български революционер
Иван Апостолов, български революционер
15 февруари – Ото Коцебу, руски мореплавател (* 1788 г.)
17 март – Фридрих Вилхелм Бесел, немски астроном (* 1784 г.)
24 април – Джироламо Крешентини, италиански певец
1 юни – Григорий XVI, римски папа (* 1765 г.)
25 юли – Луи Бонапарт, Крал на Холандия (* 1778 г.)
24 август – Иван Крузенщерн, руски мореплавател (* 1770 г.)
25 август – Джузепе Ачерби, италиански пътешественик (* 1773 г.)
19 ноември – Мария Михайловна, велика руска княгиня (* 1825 г.)
23 декември – Жан Батист Бори дьо Сен Венсан, френски учен
Вижте също:
календара за тази година
|
{'title': '1847', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1847', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Събития
Родени
Димитър Греков – български политик
Емануил Богориди – румънски аристократ
Тодор Кирков – български революционер
5 (17) януари – Николай Жуковски, руски учен, създател на науката
|
аеродинамика
Иржи Прошек, чешки предприемач
Никола Живков, български просветен деец
Петър Иванов, български просветен деец
май – Василий Доростолски и Червенски, български духовник
11 февруари – Томас Едисън, американски изобретател
1 април – Йордан Брадел, български лекар
19 април – Фердинанд Фелнер, австрийски архитект
7 май – Арчибалд Роузбъри, британски политик
23 май – Михаил Греков, революционер и публицист
1 юли – Хайнрих Гелцер, немски историк
13 август – Георги Странски, български политик
20 август – Болеслав Прус, Полски писател
14 септември – Павел Яблочков, руски изобретател
21 октомври – Джузепе Джакоза, италиански писател, драматург и либретист
24 октомври – Атанас Гюдженов, български художник († 1936)
8 ноември – Брам Стокър, ирландски писател
25 декември – Христо Ботев, български поет, революционер и патриот.
Починали
29 януари – Атанасиос Христопулос, гръцки поет и учен
13 септември – Никола Удино, френски маршал
2 октомври – Васил Априлов, български просветен деец и книжовник
3 ноември – Феликс Менделсон Бартолди, Немски композитор, диригент и пианист
17 декември – Мария-Луиза Австрийска, императрица на Франция, херцогиня на Парма и Пиаченца
31 декември – Аделаид Орлеанска, френска принцеса
Вижте също:
календара за тази година
|
{'title': '1848', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1848', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Тази година е от много голямо значение в исторически план поради вълната от революции. Това са поредица от широко разпространените борби за по-либерални правителства, които избухват от Бразилия до Унг
|
ария; макар че повечето от тях не успяват в непосредствените си цели, те променят значително политическата и философската нагласа и оказват значително влияние през останалата част от века.
Събития
24 януари – Започва Калифорнийската златна треска в Сакраменто.
22 февруари – Започва Френска революция (1848) в Париж.
13 март – Канцлерът на Австрия Клеменс фон Метерних напуска поста си след близо 40-годишно управление.
28 ноември – Берн е избран за столица на Швейцария.
Продължаващи събития
Големия глад в Ирландия (1845 – 1849)
Родени
Михаил Радославов, български революционер
Алексей Церетели, руски дипломат
Васил Личев, български революционер
Пиер-Жорж Жанио, френски художник
2 януари – Георги Тишев, български политик
4 януари – Таро Кацура, Министър-председател на Япония
6 януари – Христо Ботев (стар стил – 25 декември 1847 г.)
12 януари – Василий Суриков, руски художник, исторически живописец († 1916 г.)
Педро Монт Монт, чилийски политик и президент на Чили (1906 – 1910)
16 февруари – Октав Мирбо, френски писател
16 февруари – Хуго де Фриз, холандски ботаник
18 февруари – Луис Комфорт Тифани, американски художник и дизайнер
4 март – Карл де Бур, немски историк
15 март – Иван Драсов, революционер, член на Центр. к-т на БРЦК, общественик
20 април – Курд Ласвиц, немски писател († 1910 г.)
24 април – Георги Кирков, български учен
21 май – Търпо Поповски, български свещеник от Македония
23 май – Ото Лилиентал, германски авиатор и изобретател
25 май – Хелмут фон Молтке, германски военачалник
7 юни – Пол Гоген, френски художник
9 юли – Роберто I Бурбон-Пармски, херцог на Парма и Пиаченца
15 юли – Вилфредо Парето, икономист и социолог
2 август – Йозеф Шмаха, чешки актьор, режисьор и педагог
8 ноември – Готлоб Фреге, немски математик и философ
11 ноември – Ханс Делбрюк, немски историк
2 декември – Стефан Любомски, български военен деец
4 декември – Ради Иванов, български революционер и общественик
Починали
Неофит Бозвели, български духовник
27 март – Габриел Биброн, френски зоолог
8 април – Гаетано Доницети, италиански композитор
24 май г. – Анете фон Дросте-Хюлзхоф, немска поетеса (р. 1797 г.)
4 юли – Франсоа Рене дьо Шатобриан, френски писател и политик
21 юли – Христаки Павлович, български просветен деец
26 юли – Анастасиос Палатидис, гръцки лекар и общественик
7 август – Йонс Берцелиус, шведски химик
12 август – Джордж Стивънсън, английски изобретател
13 септември – Мария-Изабела Бурбон-Испанска, кралица на Двете Сицилии
31 октомври – Стивън У. Киърни, Американски военачалник
24 ноември – Уилям Лемб, английски политик, аристократ
24 ноември – Уилям Ламб, английски политик, аристократ
18 декември – Бернард Болцано, чешки математик
19 декември – Емили Бронте, английска писателка
Вижте също:
календара за тази година
|
{'title': '1849', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1849', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Събития
Стефан Богориди дарява свой имот, на който е построена българската църква "Св.Стефан"
Родени
Джеймс Тейлър Кент, американски лекар
Кузман Шапарданов, български просветен деец
Никола Ч
|
ернокожев, български просветни дейци
Христо Телятинов, български духовник и учител
4 януари – Никола Сукнаров, български политик
5 януари – Василий Немирович-Данченко, руски писател
13 януари – Константин Йованович, Български архитект
17 януари – Андон Балтов, български революционер
20 февруари – Иван Евстратиев Гешов, български политик
6 април – Джон Уилям Уотърхаус, британски художник
28 май – Никола Обретенов
13 юли – Херман Хелмер, австрийски архитект
2 август – Мария-Пия Бурбонска, херцогиня на Парма и Пиаченца
9 септември – Никола Войновски, български революционер
14 септември – Иван Павлов, руски физиолог
20 септември – Джордж Бърд Гринел, американски естествоизпитател
23 октомври – Кинмочи Сайонджи, Министър-председател на Япония
24 ноември – Франсис Ходжсън Бърнет, британско-американска писателка
6 декември – Аугуст фон Макензен, германски фелдамаршал
Починали
8 февруари – Франце Прешерн, словенски поет
3 април – Юлиуш Словацки, полски поет
18 април – Хокусай, художник и гравьор
11 май – Ото Николай, пруски композитор
12 юни – Анджелика Каталани, италианска оперна певица
10 юли – Александра Александровна, велика руска княгиня
30 юли – Джейкъб Пъркинс, американски изобретател
31 юли – Шандор Петьофи, унгарски поет и революционер
9 септември – Михаил Павлович, велик княз на Русия
25 септември – Йохан Щраус, австрийски композитор
5 октомври – Агапий Врачански, православен духовник
7 октомври – Едгар Алън По, американски писател
17 октомври – Фредерик Шопен, полски композитор и пианист
12 декември – Марк Брюнел, френски изобретател и предприемач
13 декември – Йохан Центуриус фон Хофмансег, германски биолог
20 декември – Уилям Милър, основател на адвентисткото движение (* 1782)
Вижте също:
календара за тази година
|
{'title': '1910-те', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1910-%D1%82%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
1910-те са десетилетие на 20 век, обхващащо периода от 1 януари 1910 до 31 декември 1919 година.
През това десетилетие стават едни от най-големите трагедии в света. Потъването на Титаник (1912) и зап
|
очването на Балканската война през същата година. Две години по-късно (1914) започва Първата световна война с милиони жертви, а последиците са Версайският договор с множество ограничения за Централните сили. Към края на десетилетието (1917 – 1918) избухва Октомврийската революция, която приключва с убийството на семейство Романови – последната царска династия в Русия. През същата година избухва и световна епидемия, позната като „Испански грип“. През това десетилетие жените започват протести за равенство между половете.
|
{'title': '1920-те', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1920-%D1%82%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
1920-те са третото десетилетие на 20 век, обхващащо периода от 1 януари 1920 до 31 декември 1929 година. В Канада и САЩ годините са наричани „Бурните („ревящите“) двадесети (години)“ (Roaring Twenties
|
), в Европа – като „Златните двадесети“, а във Франция – като „Лудите двадесети“.
Политика и икономика
След края на Първата световна война много държави в Европа са в криза. Русия напуска войната след Октомврийската революция и на 30 декември 1922 е сформирана държава от нов, социалистически тип: СССР. Малко по-късно, на 21 януари 1924 година, умира нейният основател Владимир Илич Ленин. Също през 1922 година Бенито Мусолини става министър-председател на Италия, което бележи началото на идването на фашизма в Европа. След войната през 1919 година е създадено Обществото на народите, което да функционира като правителство на правителствата, като разрешава споровете между отделните държави по открит и законен начин. То играе важна роля в периода между двете войни. Япония разширява влиянието си в Азия. В САЩ започва урбанизация и населението в градовете за първи път надминава това в селата и аграрните райони.
В САЩ е обявен сухият режим, който трае от 1919 до 1933 година и представлява забрана за производство и продажба на алкохол. Това води до разрастването на контрабандата, като особено известен бандит от това време е Ал Капоне.
В България през 1923 година избухва Септемврийското въстание, а през 1925 година е организиран Атентата в църквата „Света Неделя“.
Изкуство и технологии
Чарлз Линдберг става първият човек, прелетял сам през 1927 година Атлантика без прекъсване, от Ню Йорк до Париж. Warner Brothers слагат край на нямото кино и пускат първия озвучен филм, а веднага след това и първият „говорещ“ филм – „Джаз певецът“ през 1927 година. През 1929 година излиза първият цветен говорещ филм. Известни писатели от този период са Ърнест Хемингуей, Франсис Скот Фицджералд, Ерих Мария Ремарк и Джон Стайнбек.
Това са годините на разцвет на джаза и чарлстона, които се считат за провокативни и неприлични за времето си. За първи път в историята женските рокли се скъсяват над глезена и също така жените подстригват косите си късо. През 1920 г. Коко Шанел лансира модата на „придобиването на загар“, което води до нов модел бански костюми.
Източници
|
{'title': '1930-те', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1930-%D1%82%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
1930-те са десетилетие на 20 век, обхващащо периода от 1 януари 1930 до 31 декември 1939 година.
Десетилетието се характеризира с икономическа депресия, настъпила след краха на Уолстрийт, известна ка
|
то Голямата депресия, довела в световен мащаб до безработица и бедност. В резултата на това в редица страни на Европа и Южна Америка се установяват авторитарни режими, най-известен от които е Третият райх в Германия. Някои по-слаби страни като Етиопия, Китай и Полша са нападнати от експанзионистичен сили, като последното нахлуване води до избухването на Втората световна война през 1939 г. През десетилетието процъфтяват нови технологии, особено в областта на междуконтиненталните въздушни полети, развиват се радиото и киното.
|
{'title': '1940-те', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1940-%D1%82%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
1940-те са десетилетие на 20 век, обхващащо периода от 1 януари 1940 до 31 декември 1949 година.
Първата половина от десетилетието е белязана от Втората световна война която слага своя отпечатък върх
|
у страните и хората в Европа, Азия и по света. Последиците от войната се усещат дълго след приключването на военните действия, а изтощената Европа е разделена на две сфери на влияние от страна на Западния свят и Съветския съюз и започва Студената война. В следвоенната ера са създадени нови институции за потушаване на вътрешни и външни конфликти: ООН и системата Бретън Уд които улесняват икономическото възстановяване и водят до подем, продължил до 1970-те. След войната протича деколонизация и се появяват нови държави и правителства като Индия, Пакистан, Израел, Виетнам, които провъзгласяват своята независимост, макар че често това е съпроводено с кръвопролития. През десетилетието са поставени основите на нови технологии (като компютрите, ядрената енергия и реактивните двигатели), често водещи началото си като разработки с военни приложения, които по-късно са адаптирани за граждански цели.
|
{'title': '1950-те', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1950-%D1%82%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
1950-те са десетилетие на 20 век, обхващащо периода от 1 януари 1950 до 31 декември 1959 година.
Към края на десетилетието светът вече се е възстановил от последиците на Втората световна война, а Сту
|
дената война, започнала сравнително скромно в края на 1940-те, прераства в оспорвано състезание между САЩ и Съветския съюз.
Десетилетието е ознаменувано със сблъсъци между комунизма и капитализма, основно в Северното полукълбо. Корейската война (1951 – 1953) е първият горещ конфликт в рамките на Студената война, това е сблъсък между САЩ и техните съюзници от ООН и комунистическите сили Китай и СССР.
В Европа нараства напрежението в Берлин, разделен на окупационни зони, като стотици хиляди германци от Източен Берлин (съветската зона) преминават в Западен Берлин (187 000 през 1950; 165 000 през 1951; 182 000 през 1952 и 331 000 през 1953. През 1953 започва Кубинската революция, завършила през 1959 година с победа на въстаниците начело с Фидел Кастро. В Унгария през есента на 1956 г. избухва Унгарската революция, но е потушена от съветски войски.
Започва космическата надпревара с изстрелването на Спутник-1. Нарастват тестовете на ядрено оръжие (като РДС-37 и американски тестове в Невада (Operation Upshot-Knothole), допринасяйки за установяване на политически консервативен климат. В САЩ възниква и достига апогей маккартизмът с публични заседания на комисии от двете палати на Конгреса и дал начало на дългогодишни антикомунистически настроения. Започва деколонизация в Африка и Азия, която ускорява темповете си пред следващото десетилетие.
В средата на десетилетието изгрява звездата на Елвис Пресли и започва ерата на рокендрола в музиката.
Източници
|
{'title': '1960-те', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1960-%D1%82%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
1960-те са десетилетие на 20 век, изпълнено с едни от най-бурните събития и граждански протести в историята на човечеството. Хронологично погледнато, то покрива периода от началото на 1960 г. до края
|
на 1969, но в политически и културен аспект в зависимост от страната се прилага малко по-свободна интерпретация. Така например в САЩ под „шестдесетте“ (произнасяно „шейсетте“) се разбира периода 1963 – 1971.
По време на 1960-те апартейдът в Африка е в разгара си и довежда до масовите убийства на невинни хора в Шарпвил. Революцията на Фидел Кастро е последвана от провала на операцията в Залива на свинете и от Карибската криза. В САЩ през 1961 година Джон Кенеди става президент, в Берлин е построена Берлинската стена, а движението за граждански права набира скорост. По-късно следват убийствата на Малкълм Екс, Мартин Лутър Кинг, Робърт Кенеди и Джон Кенеди. В Южна Африка Нелсън Мандела е в затвора и излежава доживотна присъда. Гърция отхвърля монархията. В Колумбия с помощта на ЦРУ е заловен и убит един от символите на 20 век – Че Гевара. Съветският съюз изпраща първия човек в Космоса, а американците стъпват на Луната. Пражката пролет е главното събитие на 1968 година, а хипи движението и антивоенните протести заливат площадите и улиците. Голяма част от Африка се деколонизира. Китай експериментира с Културната революция, Израел води Шестдневната война, а Франция едва избягва нова революция. В България започва ерата на Тодор Живков.
Бийтълс и Елвис Пресли определят тенденциите в музиката, а Мерилин Монро и Брижит Бардо стават новите секс символи. Минижупът шокира света и освобождава жената.
Политически и социални събития
Великата пролетарска културна революция е период на засилен терор в комунистически Китай. Началото на кампанията е поставено през 1966 от лидера на Китайската комунистическа партия Мао Дзедун с цел да премахне евентуална политическа опозиция и да утвърди маоизма като водеща държавна идеология. В последвалия хаос мнозина загиват, а милиони са изселени или изпратени в затвора.
Карибската криза е най-острата международна криза съпроводена с военно и политическо напрежение по време на Студената война, която възниква в отношенията между СССР и САЩ. През 1961 година САЩ инсталират ракети в Турция, които имат за целта да застрашат градове в западната част на СССР. Кризата започва на 14 октомври, 1962, когато американското разузнаване изнася данни пред американския президент Джон Кенеди, разкриващи стартови площадки и установки на съветски атомни балистични ракети на Острова на свободата. Кризата завършва тринадесет дни по-късно на 28 октомври 1962, когато съветският лидер Никита Хрушчов обявява, че инсталациите ще бъдат демонтирани.
Шестдневната война е арабско-израелската война, водена от 5 юни до 10 юни 1967 г. Тя се води между Израел и арабските ѝ съседки Египет, Йордания и Сирия. Израел гледа на нея като превантивна военна кампания, целяща преустановяване на натиска на съседните арабски държави върху Израел и предпазване на еврейската държава от унищожаване.
Събитията през май 1968 г. във Франция се отнасят до най-голямата обща политическа стачка, която индустриална страна е изпитвала. Общата стачка, която продължава 2 седмици и включва 11 милиона работници, дава също така начало и на редица студентски протести в много университети в страната. Това едва не води до събарянето на правителството на Шарл дьо Гол.
Пражката пролет е период на политическа либерализация в Чехословакия, която започва на 5 януари 1968 и продължава до 20 август същата година, когато Съветския съюз и съюзниците от Варшавския договор (с изключение на Румъния) окупират страната.
Войната във Виетнам или още наречена Втората Индокитайска война и известна във Виетнам като Американска война, се води от 1957 г. до 1975 г. между САЩ и Южен Виетнам (Република Виетнам) от една страна и Северен Виетнам (Демократична Република Виетнам) и Народния фронт за освобождение на Виетнам (Виет Конг) от друга. известна е като една от най-мръсните войни.
Деколонизацията продължава. Следните страни получават своята независимост по време на шестдесетте.
1960 – Бенин, Камерун, Того, Мадагаскар, Конго, Сомалия, Нигерия, Буркина Фасо, Кот д'Ивоар, Чад, Централноафриканска република, Габон, Мали, Нигер и Мавритания
1962 – Самоа, Бурунди, Руанда, Ямайка, Уганда и Алжир
1963 – Кения
1965 – Гамбия
1966 – Ботсвана, Барбадос, Гвиана и Лесото
1968 – Екваториална Гвинея
Движението за граждански права в САЩ в периода 1955 – 1968 година организира различни форми на протест – ненасилствени мероприятия, гражданско неподчинение, походи, стачки, бойкоти, които имат за цел да спрат расовата дискриминация и сегрегация в обществото.
Хипи движението и антивоенните протести срещу войната във Виетнам получават своята кулминация в края на 1960-те с фестивала Удсток и Лятото на любовта.
Наука и технологии
Космическа надпревара
Космическата надпревара между САЩ и СССР обуславя основните технически постижения. Руснаците изпращат първия човек Юрий Гагарин в Космоса по време на мисията Восток 1 на 12 април 1961 г., през 1966 г. СССР изпраща Луна 10, която става първата междупланетна станция в орбита около Луната. Следват и някои други успешни мисии, но през втората половина на десетилетието ролите се разменят и американците поемат първенството. През 1967 година обаче след смъртта на 3-ма американски космонавти след пожара на Аполо 1, космическата програма като че ли е в застой.
На 20 юли 1969 г. по време на мисията Аполо 11 американците стъпват на Луната. Екипажът се състои от Нийл Армстронг, Майкъл Колинс и Бъз Олдрин.
Американски и съветски станции без човек на борда извършват успешни полети до Венера и Марс по време на 1960-те.
Научни открития и комуникации
1960 – изработени са първите противозачатъчни хапчета
1960 – изработен е първият работещ лазер
1962 – Измислена е първата компютърна игра Spacewar!
1963 – Въведени са първите телефони с копчета вместо с шайба
1964 – Първият успешен миникомпютър 12-битовият PDP-8, е пуснат в продажба
1964 – Езикът за програмиране BASIC е създаден
1967 – направена е първата операция по присаждане на сърце
1967 – PAL и SECAM телевизионните системи започват да излъчват в Европа.
1968 – За първи път са показани компютърната мишка, графичният потребителски интерфейс, видео конференцията, email, и Хипертекст.
1969 – ARPANET, прототипът на Internet, е въведен
1960-те в България
Политическа обстановка
Започва ерата на Тодор Живков (1962 – 1989), който през 1962 година става председател на Министерския съвет, а по-късно председател на Държавния съвет.
Кино
Музика
Изгрява звездата на Лили Иванова, Емил Димитров, група Щурците...
1965 година е началото на Златния орфей
Известни личности в световен мащаб
Фидел Кастро
Ернесто Че Гевара
Никита Сергеевич Хрушчов
Леонид Брежнев
Юрий Гагарин
Валентина Терешкова
Нийл Армстронг
Майкъл Джаксън
Джон Кенеди
Мартин Лутър Кинг
Малкълм Екс
Линдън Джонсън
Джими Хендрикс
Елвис Пресли
Джанис Джоплин
Джим Морисън
Боб Дилан
Пеле
Бийтълс
Външни препратки
България 1967 – видео
Софийско лято 1968
Младежта на 60-те
Източници
|
{'title': '1990-те', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/1990-%D1%82%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
90-те години на 20 век е десетото и последно десетилетие на 20 век, започва на 1 януари 1990 г. и приключва на 31 декември 1999 г.
В първите години на десетилетието световната социалистическа система
|
се разпада и нараства ориентацията в политическо отношение към десницата, включително нараства подкрепата за крайно десни партии в Европа. В Индия се появява националистката хиндуистка Bharatiya Janata Party, а в САЩ, Канада и Обединеното кралство се извършват съкращения в социалните разходи, В САЩ се наблюдава увеличаване на броя на смъртните присъди, което обаче намалява през следващото десетилетие.
Възникват нови етнически конфликти в Африка, на Балканите и в Кавказ, като първите два довеждат до геноцид, съответно в Руанда и Босна. Продължава напрежението между Израел и арабския свят въпреки напредъка, постигнат с договорите от Осло. Конфликтът в Северна Ирландия утихва през 1998 след 30 години насилие с подписването на Белфасткото споразумение.
Комбинация от фактори, сред които продължаващата масова мобилизация на ресурси на капиталовиите пазари поради политиката на неолиберализъм, разведряването след десетилетия Студена война, началото на разцвет на нови медии като Интернет след средата на десетилетието, нарастващият скептицизъм към политиките на правителствата и разпадът на Съветския съюз водят до прегрупиране на икономическата и политическата власт в страните и в света. Китай започва да се откроява като икономическа сила и глобален център на производството на много потребителски стоки. Дот-ком балонът от 1997 – 2000 носи богатство на отделни предприемачи, преди да се спука между 2000 и 2001.
През 1990-те се наблюдава голям напредък в науката и технологиите: изобретен е World Wide Web, направени са първите опити за генна терапия и „бебета по поръчка“ и оттогава се развиват и усъвършенстват.
Деветдесетте години бележат началото на революцията в телекомуникациите, и по-специално превръщането на интернет и мобилния телефон в неразделна част от ежедневието на повечето хора.
В културно отношение се увеличава мултикултурализмът и се развиват алтернативни медии, като процесът продължава и след 2000 г. Възникват течения като гръндж, рейв музика, хип хоп и попфолк и се разпространяват сред младежта по света, подпомогнати от новите за времето си кабелна телевизия и уеб.
Източници
|
{'title': 'Христо Ботев', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%20%D0%91%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Хрѝсто Бо̀тьов Петко̀в, известен като Хрѝсто Бо̀тев, е български революционер, поет и публицист. Смятан е за национален герой и един от най-видните българи на Възрожденския период.
Биография
Детство
|
Роден е на 6 януари 1848 година (25 декември 1847 година стар стил) в Калофер, в семейството на даскал Ботьо Петков (1815 – 1869) и Иванка Ботева (1823 – 1911). Съществуват и други хипотези за родното му място, които днес се отхвърлят от изследователите – че той е „из Карлово“, както пише в едно официално писмо на Найден Геров, или че е роден в село Осен, както споменава самият Ботев в статията си „Примери от турското правосъдие“.
Бащата на Ботев Ботьо Петков е учител, книжовник и обществен деец, който учи в Одеса, съставя и превежда учебници, а майка му е от скромно калоферско семейство. Освен Христо Ботев, двамата имат още осем деца: Ана (1850 – 1867), Петко (1852 – 1872), Стефан (1854 – 1890), Кирил (1856 – 1944), Тота (1859 – 1864), Генко (1861 – 1863), Генко (1863 – 1866) и Боян (1866 – 1885).
Според някои източници Христо Ботев е роден в стая на калоферското училище, в която живеят родителите му. Малко по-късно в Калофер е построено ново училище и семейството наема къща на Генко Филов, в която Ботев прекарва първите няколко години от живота си. Тази къща е унищожена по време на Руско-турската война, но през 1940-те години е възстановена и превърната в Национален музей „Христо Ботев“.
През 1854 година Ботьо Петков не успява да се споразумее с калоферската община за заплащането си и се премества в Карлово. Там семейството живее в къщата на майка му в Табашката махала, а Христо Ботев тръгва на училище, като негов учител е баща му. През 1858 година Ботьо Петков обвинява управата на карловската община, че се опитва да си присвои пари, завещани за училището, след което се връща в Калофер. Общината се опитва неуспешно да го настани в къща на живеещия в Цариград търговец Христо Тъпчилещов, след което семейството се настанява в къща на хаджи Нестор. След връщането им в Калофер Христо Ботев постъпва в местното трикласно училище, където учител е баща му.
В Одеса и връщане в Калофер
Още от 1857 година Ботьо Петков се опитва да изпрати сина си да учи в Русия с помощта на Найден Геров, негов познат от Одеса, който е станал известен просветен деец и руски вицеконсул в Пловдив. Това се осъществява едва през есента на 1863 година, когато Христо Ботев получава стипендия от руското правителство и заминава през Пловдив и Цариград за Одеса, където пристига на 14 ноември.
В Одеса Христо Ботев се свързва с Одеско българско настоятелство, до което има препоръчително писмо от Найден Геров, и неговия член Никола Тошков, заможен търговец, роден в Калофер и познат на баща му. Той постъпва във Втора гимназия като „волнослушател“, тъй като не е достатъчно добре подготвен за редовен ученик, и се настанява в нейния пансион, където по това време живеят още десетина български ученици.
Още с постъпването си в гимназията Ботев трудно се вписва в учебната дейност – той непрекъснато се оплаква от строгата дисциплина, налагането на която включва и физически наказания, но в същото време често отсъства от занятия, участва в сбивания със съученици и се отнася високомерно към повечето си учители. През 1864 година той напуска училищния пансион и започва да живее самостоятелно в различни квартири. Въпреки настоятелните писма на баща му и опитите на Никола Тошков да му повлияе, той занемарява училището и с ексцентричното си поведение отблъсква българската общност в Одеса, като мнозина нейни представители ограничават контактите си с него.
Макар че не посещава често училището, Ботев прекарва дълго време в различни библиотеки, най-вече в Българската библиотека „Юрий Венелин“, която се помещава в дома на Тошков. Чете главно руски автори, като е особено впечатлен от Николай Чернишевски и Иван Тургенев. Запознава се с филолога Виктор Григорович, на когото помага с руски преводи на български народни песни. Според неговия съученик Киро Тулешков, още през лятото на 1864 година Ботев работи върху своето стихотворение „Майце си“, консултирайки се с Григорович, и дори по това време го изпраща на Петко Славейков в Цариград. Достоверността на това сведение не е изяснена, тъй като стихотворението е публикувано от Славейков едва няколко години по-късно.
През септември 1865 година става ясно, че Ботев не може да премине в трети клас на гимназията и е изключен, поради „немарливост“, а стипендията му е прекратена, като получава еднократна сума, с която да се прибере в България. Въпреки това той остава в Одеса, издържайки се като дава частни уроци, и поддържа близки контакти с полската общност в града. Със съдействието на Григорович, вече ръководител на катедрата по славянски филологии, Ботев дори се записва като „волнослушател“ в Историко-филологическия факултет на Императорския новорусийски университет.
През 1866 година Христо Ботев е назначен за учител в Задунаево, българско село в руската част на Южна Бесарабия, където пристига през септември. Той прекарва там няколко месеца, но в началото на следващата година получава известие, че баща му е тежко болен, и решава да се върне у дома. Пътува с кораб, вероятно от Одеса до Бургас, и оттам през Сливен стига до Калофер в началото на април 1867 година.
След пристигането си в Калофер Ботев замества болния си баща, като поема част от часовете му в училището. По това време, на 15 април, във вестник „Гайда“, издаван от Петко Славейков в Цариград, за пръв път е публикувано стихотворение на Христо Ботев – „Майце си“. То е отпечатано без посочен автор и изглежда познатите му не разбират, че стихотворението е негово. При отбелязването на Деня на свети Кирил и Методий на 11 май Ботев държи импровизирана реч, в която критикува умереността на националното движение, насочено по това време главно към създаването на самостоятелна църква. Речта предизвиква опасения от ответни действия на полицията, но до такива не се стига.
По време на престоя си в Калофер Ботев често се среща с Парашкева Шушулова, учителка в местното девическо училище, която се смята за най-вероятния прототип на любимата от стихотворенията „До моето първо либе“, „На прощаване“ и „Ней“. Друга хипотеза е, че това е неговата втора братовчедка Мина Горанова, с която той може би контактува и по-късно в Румъния.
През лятото на 1867 година здравето на Ботьо Петков се подобрява, а и става ясно, че синът му не се справя с учителската работа, и той успява да издейства от Виктор Григорович възстановяването на стипендията на Христо, така че той да довърши образованието. Бащата му дава известна сума и го изпраща отново за Цариград и Одеса, но без да извести семейството си Христо Ботев се отклонява от пътя и през септември пристига в Румъния. Някои от ранните биографи на Ботев твърдят, че преминавайки през Сливен, той се среща с Михаил Чайковски, но за това няма преки доказателства.
Емигрант в Румъния
В края на септември 1867 година Христо Ботев пристига в румънския град Гюргево, където скоро се свързва с българските хъшове – сред тях е Хаджи Димитър и доста участници в организираните през същата година чети на Панайот Хитов и Филип Тотю. Когато става известно, че е починал видният деец на революционното движение Георги Раковски, цялата група заминава за Букурещ, където участва в неговото погребение на 12 октомври. Останал без средства, Ботев се обръща към Георги Атанасович от букурещката българска организация Добродетелна дружина, който му осигурява финансова помощ, за да продължи пътуването си към Одеса.
Ботев заминава за Одеса, но така и не стига дотам, спирайки през декември в Браила. По-късно той се оплаква, че българи в Браила му обещават стипендия, с която да отиде да следва в Прага, но това така и не се осъществява. В Браила започва работа като словослагател при калофереца Димитър Паничков, собственик на печатница, в която се печата и вестник „Дунавска зора“ на живеещия по това време в града Добри Войников. През януари 1868 година в този вестник излиза второто публикувано стихотворение на Ботев – „Към брата си“. По това време той съобщава във вестника за намерението си да издаде книга със свои стихове и проза, но то не се осъществява и не е изяснено какво би включвал този сборник.
В началото на 1868 година в Браила се намират много хъшове, готвещи се да преминат през лятото в България в няколко чети – това наистина се осъществява от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Самият Христо Ботев се записва в четата на Желю войвода, на която е определен за писар, като тогава пише стихотворението „На прощаване“. През пролетта Ботев играе в организираните от Войников театрални постановки, но след като участва в сбиване с група турци в градския парк, през следващите месеци се укрива от полицията в печатницата на Паничков. През юни той изглежда пътува с Желю войвода до Одеса в търсене на пари за въоръжаване на четата, но след връщането им Желю войвода е задържан от румънските власти и четата така и не преминава в България.
През септември 1868 година Ботев отива в Букурещ с любителската театрална трупа на Добри Войников и решава да остане там, за да избегне издирването от полицията в Браила. Намерението му е да си намери работа като учител, но това се оказва невъзможно, поради лошото му познаване на румънския език. Записва се в букурещкото медицинско училище, но през октомври го напуска. Останал без никакви средства, той изпада в отчаяно положение и решава да се върне в България, за да стане учител там, но няма пари за пътуването.
Чрез Найден Геров, Ботев се свързва с букурещкия български търговец Христо Георгиев, който му оказва ограничена помощ, но също смята, че е негоден за друга работа, освен учителската. Според Киро Тулешков през ноември и началото на декември той живее в изоставена вятърна мелница, заедно с Васил Левски. През януари получава разрешение от румънското министерство на просветата да основе българско училище в Букурещ, но не успява да намери средства за този проект.
През февруари 1869 година със съдействието на Христо Георгиев Ботев е назначен за учител по български език в Александрия, но малко по-късно е уволнен, след като влиза в конфликт със заможни българи от града, които обвинява в липса на патриотизъм. Той остава в Александрия до август, когато получава назначение като учител в град Измаил в румънската част на Южна Бесарабия. По това време в Калофер умира баща му, оставяйки многодетното си семейство с ограничени средства.
В Измаил Ботев е учител по български език в румънското държавно училище. Докато живее в Измаил Ботев сътрудничи на няколко български вестника в Букурещ – сатиричния „Тъпан“ и издавания от Любен Каравелов „Свобода“, където през лятото на 1870 година публикува редактирани варианти на „Майце си“ и „Към брата си“, както и новите стихотворения „Елегия“ и посветеното на Каравелов „Делба“. В Измаил Ботев поддържа контакти с нелегални организации на руски политически емигранти. Той страда и от периодични пристъпи на малария.
През пролетта на 1871 година общината на Измаил решава да прекрати преподаването на български език в училището и спира заплатата на Христо Ботев. Според Киро Тулешков това става в навечерието на Деня на свети Кирил и Методий, като Ботев за компенсация на неизплатената му половингодишна заплата открадва пари, събрани за отбелязване на празника. Тази теза се поддържа и от З.Стоянов в . „Хр.Ботийов – опит за биография“. Величко Попов , обаче счита че Ботев е в Галац още през март.
Журналист и издател
След кратък престой в Галац, в края на май 1871 година Христо Ботев се премества в Браила. (според З.Стоянов, от Измаил той отива направо в Браила) Тук, със съдействието на Димитър Паничков, той започва да издава вестник „Дума на българските емигранти“, който трябва да замени закритите малко преди това български емигрантски вестници „Свобода“ и „Дунавска зора“. Вестникът излиза в само пет броя, като основната част от съдържанието им е писана от самия Ботев. В тях излизат някои от основните му публицистични работи: „Наместо програма“, „Примери от турското правосъдие“, „Народът – вчера, днес и утре“, „Смешен плач“, „Петрошан“, „Решен ли е черковният въпрос?“. В „Дума“ за пръв път са публикувани и няколко негови стихотворения – „До моето първо либе“, посветеното на Мария Горанова „Пристанала“ и посветеното на нейния брат Б. Горанов „Борба“.
През лятото на 1871 година Ботев боледува тежко и продължително от тиф, а в края на юли двамата с Паничков са принудени да прекратят издаването на „Дума“ поради липса на средства. През септември издава брошура с остри нападки срещу Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) и лично срещу неговия деловодител Васил Стоянов. Те са повторени месец по-късно на годишното събрание на Дружеството, където Ботев и Добри Войников присъстват като делегати на българската община в Галац.
Сведенията за живота на Христо Ботев в края на 1871 и първата половина на 1872 година са оскъдни. По това време той поддържа активни контакти с руски социалисти, като Николай Мелетин и Соня Рубинщайн, сестра на известния пианист Антон Рубинщайн. В края на 1871 година Ботев и Мелетин се опитват да изнудват за пари заможен браилски българин, но са разкрити от полицията и заминават за Галац. В Галац двамата, заедно с други съучастници, правят няколко обира на различни търговци и дори се опитват да фалшифицират пари.
По това време, през февруари 1872 година, Ботев публикува в „Свобода“ стихотворението „Странник“. През пролетта, по донос на руския консул в Галац, е арестуван Мелетин, а през април и Христо Ботев. В жилището му е открита руска анархистка литература, обвинен е в разпространение на радикални политически идеи и е изпратен в затвора във Фокшани. Той остава там няколко месеца, след което е освободен и през юли или август 1872 година пристига в Букурещ. Според Киро Тулешков освобождаването от затвора става след писмена гаранция от Любен Каравелов и Димитър Ценович, изпратена по настояване на Васил Левски.
В Букурещ Ботев се настанява в стая на тавана на печатницата на Каравелов, в която живее заедно с Киро Тулешков. Той започва работа като коректор на издавания от Каравелов вестник „Свобода“, преименуван малко по-късно на „Независимост“, а през пролетта на 1873 година ръководи издаването на замисления от Каравелов сатиричен вестник „Будилник“. В него излизат някои от известните му фейлетони, като „O, tempora! O, mores!“ и „Това ви чака!“, както и стихотворенията „Защо не съм...?“, „Гергьовден“ и „Патриот“. През този период той превежда руски учебник по аритметика, но вмъква в него политически коментари и книгата е унищожена, след като е отпечатана в Пловдив.
През втората половина на 1873 година Христо Ботев публикува в „Независимост“ някои от най-известните си стихотворения: „Хаджи Димитър“ (на 11 август, по повод петата годишнина от смъртта на Хаджи Димитър), „В механата“, „Моята молитва“ и „Зададе се облак тъмен“. След ноември 1873 година Ботев не публикува нова поезия в продължение на близо две години. По това време по поръчка на Каравелов Ботев превежда книгата „Източният въпрос и България“ на офицера от руските тайни служби Иван Липранди. Към края на годината той изглежда взима при себе си по-малкия си брат Стефан.
През пролетта на 1874 година Ботев получава работа като учител в българското училище в Букурещ. То се помещава в част от жилището на местния български епископ Панарет Рашев и Ботев отива да живее там, напускайки печатницата на Каравелов. Там той се запознава с бъдещата си съпруга Венета Везирева, племенница на епископа. Въпреки многобройните свидетелства за лични конфликти с Каравелов, и след назначаването си за учител Ботев продължава да сътрудничи активно на вестник „Независимост“, където започват да излизат негови статии и фейлетони.
Последни години
Участие в БРЦК
През лятото на 1874 година Христо Ботев се включва активно в работата на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и участва в неговото общо събрание на 20 – 21 август, проведено в печатницата на Каравелов. На събранието той е избран за един от петимата членове на комитета, заедно с Каравелов, Киряк Цанков, Г. Панов и Тодор Пеев, а след това става и негов секретар.
През есента на 1874 година Ботев завършва превода на книгата „За славянския произход на дунавските българи“ на руския историк Дмитрий Иловайски. По-рано през същата година Иловайски се среща с Каравелов и Ботев и ги призовава да спрат с критиките си срещу Русия, тъй като руското правителство планира война срещу Османската империя, която да освободи България. През октомври Любен Каравелов се отказва от издаването на вестник „Независимост“, но оставя на Ботев издаването на нов вестник на БРЦК – така през декември започва да излиза вестник „Знаме“.
Заемайки се с издаването на „Знаме“, Ботев напуска работата си като учител, а мястото му е заето от брат му Стефан. По това време с тях вече живее и брат им Кирил. В началото на 1875 година в Букурещ пристига и майка им Иванка с най-малкия си син Боян, след като синът ѝ Петко, парализиран през голяма част от живота си, умира. Иванка Ботева започва работа в дома на Евлоги Георгиев, който е неин родственик.
През поради множество причини март 1875 година Каравелов и Ботев влизат в публичен конфликт, като Каравелов конфискува за дългове последния брой на „Знаме“. Причините са безбройни - Ботев обвинява Каравелов в страхливост; Панайот Хитов обвинява пред Ботев, Каравелов че взима парите от сърбите; най-накрая властната Наталия Каравелова също изпокарва двамата съмишленици. Двамата си отправят взаимни нападки в печата и в кореспонденцията си, като предизвикват вълнения сред българската емиграция и поставят под съмнение ефективността на БРЦК. През юни Ботев успява да купи своя печатница, използвана по-рано за издаването на вестник „Отечество“, и продължава да издава „Знаме“. През този период на живота си Ботев отваря черна страница в своята биография - поръчва на Бенковски да екзекутира Каравелов и да прибере революционните книжа. Бенковски обаче оценява добре значението на Каравелов на националните борби и намира соломоновско решение. Той успява да го сплаши и да прибера архива на БРЦК без да се стига до убийство.
За закупуването на печатницата Ботев получава финансова помощ от Венета Везирева, за която през юли същата година се жени, като техен кум става лекарят Георги Странски. Това става против волята на нейния вуйчо, епископ Панарет Рашев, а бракът им е граждански, тъй като Венета Везирева преди това е женена за заможен търновски търговец. От първия си брак тя има един син, Димитър, десетгодишен по това време, който отива да живее с майка си и с Христо Ботев.
През лятото на 1875 година Любен Каравелов, който заема все по-умерени позиции, е отстранен от БРЦК с активното съдействие на Ботев, Стефан Стамболов и дошлите от Белград Иван Драсов и Панайот Хитов. На 12 август е проведено общо събрание, което избира нов състав на комитета, като председател става Димитър Ценович, а Ботев е подпредседател. Взето е решение за организиране на въстание в най-кратък срок, за да се използва кризата в Османската империя в резултат на Херцеговското въстание. Ботев е изпратен от комитета в Русия, за да събере пари и оръжие и да организира набирането на доброволци за въстанието сред местните българи.
Ботев посещава Браила, откъдето заминава на 20 август за Кишинев, Одеса и Николаев. Влиза в контакт с Кишиневското българско общество и организира в Кишинев група, която трябва да се включи в бъдещото въстание, като към нея са привлечени е офицери от български произход. Подобни групи са създадени също в Одеса и Николаев, но изглежда по-видните българи се отнасят скептично към мисията на Ботев, тъй като руското правителство е против въстание в България.
Ботев успява да убеди намиращия се в Одеса Филип Тотю да замине за Румъния, където трябва да оглави чета от местни доброволци. Христо Ботев напуска Одеса на 3 септември, а пристига в Румъния на 30 септември. Съществуват предположения, че междувременно посещава Цариград, но за това няма сигурни свидетелства.
След завръщането на Христо Ботев в Букурещ сред българската общност се появяват слухове за присвоени от него обществени средства. На 30 септември той напуска БРЦК и не участва в неговата дейност непосредствено след провала на Старозагорското въстание. Междувременно в Букурещ пристигат неговата майка и най-малкият му брат, а издаването на вестник „Знаме“ е прекратено. По тази причина той отваря в дома си книжарница, а братята му започват да обикалят Румъния и Бесарабия, за да продават преводните му книги, както и единствената му издадена приживе стихосбирка (включваща и четири стихотворения от Стамболов) „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ (единственото неиздавано стихотворение на Ботев, включено в нея е, „Ней“). През октомври той отпечатва и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“.
Ботевата чета
И след напускането на БРЦК Христо Ботев продължава да поддържа частни контакти с някои революционни дейци, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов. Междувременно БРЦК не успява да осъществи плановете си за прехвърляне на чети в България и през есента на 1875 година дейността му замира. Към края на годината в Гюргево е създадена нова група, Гюргевски революционен комитет, включваща Стамболов и Заимов, която се заема с подготовката на бъдещото Априлско въстание, като умишлено изолира от дейността си повечето дейци на БРЦК, включително и Ботев.
В началото на 1876 година Ботев получава виза за пътуване до Белград и Триест и според някои свидетелства през февруари действително посещава Белград, но не е ясно дали се среща с намиращия се там Панайот Хитов. В началото на март получава и руска виза, но не е сигурно, че действително е пътувал до Русия.
Плановете на Гюргевския комитет за въстание предвиждат активна работа във вътрешността на България, която е разделена на четири революционни окръга, и организирането в Румъния на няколко чети, които да преминат границата и да подпомогнат въстаниците. От началото на 1876 година дейци на комитета активно подготвят тези чети, набирайки хора, пари и оръжие. През април става ясно, че Панайот Хитов няма да оглави четата, предвидена за Врачанския окръг. Врачанските апостоли Никола Обретенов и Георги Апостолов се срещат с Ботев и той им предлага сам да оглави четата. Тази среща става ден, след като на 13 април се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета – Иванка.
На 20 април Ботев заминава за Кишинев и Одеса, за да търси доброволци за четата (сред тях е бъдещият подвойвода на Ботевата чета, току-що завършилият военно училище Никола Войновски), като успява да получи и известни парични дарения. Той се връща в Букурещ на 1 май – междувременно въстанието в Копривщица е започнало и апостолите във Врачанско искат четата да замине по-рано от планираната дата 11 май. Взето е решение това да стане на 5 май. Към четата на Ботев се присъединява и друга значителна и добре финансирана и въоръжена група, подготвяна за преминаване в България от Българското човеколюбиво настоятелство, ръководено от Киряк Цанков. В оставащите до заминаването дни Ботев издава и единствения брой на своя последен вестник „Нова България“.
Решението за преминаване на четата в България на 5 май не се осъществява, поради различни логистични затруднения, най-вече в снабдяването с оръжие. Планът за самото преминаване предвижда отвличането на параход, което да предизвика значителен международен отзвук. Участниците в четата са разпръснати в различни дунавски градове, за да не привличат внимание. Въпреки това действията им са известни както на османските, така и на румънските власти, които обаче не се намесват. Самият Ботев пристига от Букурещ в Гюргево на 13 май, а на 16 май се качва заедно с част от четата на австро-унгарския кораб „Радецки“.
„Радецки“ пътува нагоре по течението на Дунав, спирайки на няколко румънски пристанища, където на кораба се качват участници в четата – Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия, Бекет. Според някои сведения, на сутринта на 17 май Ботев получава в Оряхово писмо от главния апостол на Врачански окръг Стоян Заимов, според което прехвърлянето на четата в България след разгрома на въстанието в Панагюрско е безсмислено и тя трябва да продължи към Сърбия, но Ботев отказва да се съобрази с тези указания. По обяд на същия ден той принуждава капитана Дагоберт Енглендер да спре на десния бряг на реката край село Козлодуй, където четниците слизат от кораба.
От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Враца, центъра на революционния окръг, минавайки през селата Бутан и Борован, но никой от тамошните българи не се присъединява към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата влиза в спорадични престрелки с местни черкези, но без съществени последствия. Едва в ранната сутрин на 18 май край село Баница, на около 20 километра от Враца, четата влиза в по-сериозно сражение с голяма група черкези, след което се оттегля на височината Милин камък.
През целия ден на 18 май Ботевата чета се отбранява на Милин камък от около 200 – 300 черкези и друг башибозук. Те се надяват на помощ от Враца, където очакват да започне въстание, но това не става. Вместо това към Милин камък са изпратени части на редовната османска армия и около 30 от четниците са убити или ранени. Останалите използват нощта, за да се оттеглят на юг към Врачанската планина. На 19 май във Враца са въведени значителни османски войски и възможността за въстание в града е пресечена, а Ботевата чета се насочва към вътрешността на Стара планина.
Към полунощ срещу 20 май четата достига местността Вола, където се установява, за да пренощува, но скоро е открита от черкези и башибозук и започва сражение, към което по-късно се присъединява и редовна османска войска с две оръдия. То продължава през целия ден, като четата претърпява тежки загуби и остава почти без муниции.
Ботевата смърт
Вечерта на 20 май (1 юни нов стил) след като сражението е затихнало, куршум пронизва Ботев и той умира на място. Точното място на смъртта и въпросът за убиеца на Ботев са предмет на продължителни спорове, но днес преобладава мнението, че това става в подножието на връх Камарата в Стара планина. Съществуват две основни версии за смъртта му. Първата, която е широко застъпена в популярната историография е, че е застрелян от османски снайперист, а втората, която рядко се коментира сред историците (но напоследък добива популярност сред общественото мнение) и е основана на становища на вещи лица и анализатори е, че е убит при заговор от свои четници. Известно е, че след стъпването на дунавския бряг Ботев има няколко големи скандала с Апостолов и Обретенов - най-вече в смисъл, че са го подвели, за готовността на народа да се вдигне на бунт. Според експертни заключения, съобразени с разстоянието от което е стреляно, светлината по това време на денонощието, релефа на местността и характеристиките на оръжието което е използвано по онова време от редовната армия, излиза че първата версия е малко вероятна. След смъртта на Ботев, тялото му е оставено непогребано, а след откриването му на следващия ден, главата му е отрязана от османците и е изложена на площада във Враца, който днес носи неговото име.
Убеждения и идеология
Като национален революционер Ботев е продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията. Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Интернационалист по убеждения, Ботев защитава правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология, против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните. Познава лично редица руски революционери от неговото време. Приятел е с извесния руски анархист и революционер Русел Судзиловски, когото Ботев кани като лекар в четата.. Чете Хърбърт Спенсър, Чарлз Дарвин, Карл Маркс, Михаил Бакунин, Пиер-Жозеф Прудон и др.
Ботев е енергичен защитник на Парижката комуна през пролетта на 1871 година, въпреки че дейци на националното движение като Петко Славейков я осъждат. Според Велико Попов по това време той пише манифеста „Символ-верую на българската комуна“, но този документ е известен само от препис на самия Попов и съвременни изследователи като Илия Тодоров оспорват авторството на Ботев.
В новини, поместени в редактирания от Ботев вестник „Знаме“, са изразени и остри позиции срещу Руската империя в контекста на проблемите на сънародниците ни в руската част на Бесарабия, където те са подложени на етническо прочистване:
Ботев споделя ясно изразени анархистки идеи:
Произведения
Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то бележи върха не само във възрожденската, но и изобщо в цялостното развитие на българската литература.
Стихотворения
„Майце си“ (1867, текст)
„Към брата си“ (1868, текст)
„На прощаване“ (1868, текст)
„Елегия“ (1870, текст)
„Делба“ (1870, текст)
„До моето първо либе“ (1871, текст)
„Хайдути“ (Баща и син), (1871, текст)
„Пристанала“ (1871, текст)
„Борба“ (1871, текст)
„Странник“ (1872, текст)
„Гергьовден“ (1873, текст)
„Патриот“ (1873, текст)
„Хаджи Димитър“ (1873, текст)
„В механата“ (1873, текст)
„Моята молитва“ (1873, текст)
„Зададе се облак темен“ (1873, текст)
„Защо не съм...?“ (1873, текст)
„Послание“ (На св. Търновски), (1873, текст)
„Ней“ (1875, текст)
„Обесването на Васил Левски“ (1876, текст)
Публицистика
„Символ-верую на българската комуна“ (авторството на Ботев е спорно), (1871, 20 април)
„Смешен плач“(1871)
„Примери от турското правосъдие“
„Наместо програма“(1871)
„Народът. Вчера, днес и утре“(1871)
„Петрушан“
„Решен ли е черковният въпрос?“ (текст)
„Задачата на в. „Знаме“ (текст)
„Източният въпрос лежи на плещите на българския народ“ (текст)
Други
Художествена проза, фейлетони, кратки сатирични форми
Вестник „Дума на българските емигранти“, 1871
Други творби
Вестник „Знаме“ 1874 – 1875
Памет
Неговото име носят:
Ботевград
Най-високият връх на Стара планина
Нос Ботев и връх Ботев на остров Ливингстън, Южните Шетландски острови
Улици и булеварди в почти всички български селища
Улици и булеварди в много румънски селища
Многобройни училища и читалища
Футболни клубове „Ботев“ в Пловдив, Враца, Ихтиман, Гълъбово, Козлодуй, Болярово, Нови пазар, Луковит и др.
Футболни стадиони
Втората програма на Българското национално радио
Астероид 225238 Христо Ботев, открит от български астрономи
Христо Ботев е изобразен на гърба на банкнотата от 5000 лева, емисия 1924 г., която е в обращение от октомври 1924 г. до 1925 г.
На Ботев са посветени много паметници в България – във Враца, Калофер, на и другаде, както и в чужбина. Паметникът на връх Околчица увековечава подвига на Ботевата чета. На километър 65 от магистрала Москва – Киев („Киевское шоссе“ в Русия) стои паметник-мемориал, състоящ от 2 части с цитат на Христо Ботев.
Музеи на Ботев:
Национален музей „Христо Ботев“ в Калофер
Национален музей „Параход Радецки“
Костница на Ботевите четници, с. Скравена
Бележки
Източници
Цитирани източници
Допълнителна литература
Ботев, Христо. Събрани съчинения в три тома. София, 1976, ред. колегия П. Динеков и др., т. 1 – 517 стр., т. 2 – 501 стр., т. 3 – 743 стр.
Ботев, Христо. Избрани творби. „Български писател“, С., 1987. Предговор от Петър Динеков, а подбор, редакция, бележки и приложение от Стефана Таринска. 200 страници.
Бурмов, Александър. Христо Ботев и неговата чета. „Наука и изкуство“, С., 1974, 785 страници.
Волков, Евгений. Христо Ботев. Издание на ФАБ, С., 2009. Връзка тук.
Волковъ, Евгени. Христо Ботевъ. Библиотека „Мисъль и дейность“ №2. Печатница „Бр. Миладинови“, С., 1929.
Димитров, Михаил. Христо Ботев – идеи, личност, творчество. С., 1919. // Второ издание от 1945 г.
Димитров, Михаил. Биография на Христо Ботев. С., 1924.
Кючуков, Никола. Записки на Никола И. Кючуков: (Другар на Хр. Ботев). 1875 – 1876. „Българско знаме“, 1901, 158 страници.
Судзиловски, Николай Константинович. Писма относно Христо Ботев от 1911 г. // Могат да бъдат прочетени в анархисткото издание „Хляб и свобода“ в Мрежата тук или в Уикиизточник тук.
Страшимиров, Димитър. Христо Ботев като поет и журналист. Критичечски опит. Печатница „Съсловие“, Пловдив, 1897. 334 страници. // Заглавие по стария правопис: Христо Ботевъ като поетъ и журналистъ. Критически опитъ.
Таринска, Ст. Христо Ботев. Литературноисторически изследвания. София: Кралица Маб, 2017. ISBN 978-954-533-157-2
Унджиев, Иван, Цвета Унджиева. Христо Ботев – живот и дело. София, 1975, 823 страници.
Topencharov, Vladimir. Khristo Botev. UNESCO, Paris, 1982. ISBN 92-3-101489-7 (на английски) и ISBN 92-3-201489-0 (на френски). Връзка тук.
Езикови изследвания
Унджиева, Цвета, Милена Васева, Венче Попова. Език и стил на Христо Ботев. Библиотека „Родна реч омайна“. „Народна просвета“, С., 1980.
Външни препратки
Поезия, сатира, фейлетони, публицистика, писма в Литературен клуб
Хр. Ботев. Пълно събрание на съчиненията под ред. на М. Димитров. Т. III. Статии по политически и обществени въпроси. Кореспонденция. С., 1940
Hristobotev.com – сайт посветен на Христо Ботев
Творчество на Христо Ботев в Словото
Сатиричната проза на Ботев в Литернет
Литературна критика и изследвания върху творчеството на Ботев в Литернет
Симеон Янев, „За гения и неговите критици“ (По повод 165 години от рождението на Христо Ботев), в. „Дума“, бр. 3, 5 януари 2013 г.
Михаил Неделчев, „Образи, визии, идеи за/на Европа у Ботев“, в. „К“, бр. 4, 26 октомври 2018 г.
„170 години от рождението на Христо Ботев“, БНТ, История.bg, 8 януари 2018
„На прощаване“ – 27-минутен документален филм за Христо Ботев
|
{'title': 'Добри Войников', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%20%D0%92%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Добри Попов Войников е български възрожденски учител, драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец. Той е основоположник на българския театър, пръв български режисьор и автор на теат
|
рални пиеси. Най-известна сред тях е „Криворазбраната цивилизация“ от 1871 г., смятана за най-добрата българска комедия до началото на 20 век.
Биография
Добри Войников е роден на 22 ноември (10 ноември стар стил) 1833 година в Шумен в семейството на поп Васил Войников. Първоначално учи в родния си град при Сава Филаретов, Иван Богоров и Сава Доброплодни. Учи цигулка при унгарския емигрант Михай Шафран. Свири на флейта, китара и малко на пиано. От 1851 г. участва като цигулар в първия български оркестър, който е основан от Михай Шафран. Завършва френския колеж „Сен Беноа“ в Цариград (1856 – 1858). През целия си живот е учител – отначало в Шумен (1858 – 1864), където започва обществено-политическата си дейност като организатор на т.нар. „млади“ в черковната борба и като читалищен деец. Въвежда като учебни предмети „Българска история“ и „Нотно пеене“. Автор е на учебници по българска история, българска граматика и словесност, една христоматия, а през 1859 г. съставя ученически хор, изпълняващ двугласни, тригласни и четиригласни светски и духовни песни. Съставя и ръководи оркестър от 14 – 15 ученици и преподава частни уроци по цигулка, флейта и китара. След напускането на Шафран на Шумен през 1861 г., Войников поема ръководството на оркестъра. Принуден да емигрира в Румъния, учителства в Браила (1864 – 1870) и в Гюргево (1871 – 1873).
През 1860 г. Добри Войников издава „Сборник от разни съчинения“, антология на френската литература, която предизвиква полемики в печата между франкофили и русофили. По-късно публикува „Кратка българска история“ (1861) и „Ръководство за словесност“ (1874), която е сочена за един от най-добрите образци на българската литературна теория от 1870-те години.
През зимата на 1865 г. Войников организира в Браила българска любителска театрална група с оркестър. Пише драми и комедии, както и музика за тях. Директор е на първоначалното българско училище в града, което успява да издигне в класно. В периода 1867 – 1870 г. издава вестник „Дунавска зора“. През 1869 г. става един от учредителите на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките). От 1870 до 1876 г. продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен, където се връща през 1874 г., след като приема руско поданство. По време на Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) става управител на сиропиталище в Търново, където умира от тиф. Гробът му се намира в парк „Дружба“ във Велико Търново до гроба на Кольо Фичето.
Произведения
„Кратка българска история“. Виена, 1861
„Кратка българска граматика с упражнения“. Браила, 1864
„Българска граматика за първоначални ученици“. Виена, 1869
„Песни любавни, хороводни, сватбенски и смешни“ (Браила, 1868)
„Сборник от разни съчинения. Изчерпени из французката литература и преведени с прибавления на няколко български съчинения за пример на младити, что ся занимават с писменост“ (Цариград-Галата, 1860)
„Ръководство за словесност с примери за упражнение в разни видове съчинения на ученици в народните ни мъжки и женски училища“. Виена, 1874
Исторически пиеси
„Райна княгиня“
„Покръщение на Преславски двор“ (1868)
„Велислава, българска княгиня“ (1870)
„Възцаряването на Крума Страшний“ (1871)
Комедии
„Криворазбраната цивилизация“ (1871)
„Чорбаджията“ (1881)
„По неволя доктор“ (1862)
„Поевропейчването на един турчин“
Битова драма
Диманка или вярна пръвнинска любов (ръкопис – 1876)
Пиесите на Войников съставят главния репертоар на българския възрожденски театър. Те утвърждават и някои литературно-художествени традиции, възприети в драматургията на неговите последователи Васил Друмев и Иван Вазов.
За него
Ваня Добрева. Технология на историческата драма (Войников-Друмев-Вазов). София: Гал-Ико, 1997
Ваня Добрева. Българската възрожденска комедия. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2011
Вера Бонева. Градиво за биографията на Добри Войников. // Известия на държавните архиви. Т. 83. С., 2003, с. 131-150.
Вера Бонева. Музей и памет. Домът на Добри Войников в Шумен. // Град и памет. Сборник с доклади от Втора национална научна конференция, проведена в Пазарджик на 5-6 юни 2014 г. Регионален исторически музей – Пазарджик, 2015, 145-155.
Източници
Външни препратки
От и за Добри Войников в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Биографични бележки – Добри Войников, Словото, {2009-03-17}.
Вера Бонева, 15. Още две антифанариотски изяви, Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. {2009-03-17}.
Българското позорище. Документален филм за Добри Войников. https://www.youtube.com/watch?v=ieDXGliaNWw
Писатели през Българското възраждане
Български възрожденци
Български драматурзи
Български театрални режисьори
Български литературни теоретици
Български учители
Български диригенти
Български цигулари
Български флейтисти
Възпитаници на Истанбулския френски колеж „Сен Беноа“
Академици на БАН
Родени в Шумен
Починали във Велико Търново
Починали от тиф
|
{'title': 'Софроний Врачански', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D1%84%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B9%20%D0%92%D1%80%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Софроний Врачански е български духовник, врачански епископ, народен будител и пръв последовател на делото на Паисий Хилендарски. В началото на XIX век той е приеман от руското и румънското правителств
|
о за основен представител на българската общност. Автор е на сборника „Неделник“ – първата печатна книга на новобългарски език. Канонизиран е за светец от Българската православна църква през 1964 година.
Биография
В България
Софроний Врачански е роден през 1739 година в Котел в семейството на заможен търговец на добитък със светското име Стойко Владиславов. Учи в килийно училище в родния си град по старобългарски и гръцки черковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания. През 1762 година е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник в родния си град. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата му с Паисий Хилендарски през 1765 година в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис. Самият Стойко Владиславов пътува до Света гора през 1770 – 1775 година.
През 80-те години синът му Иван (или Цонко), който се занимава с мащабна търговия с добитък, задлъжнява към местния епископ, предизвиквайки конфликт между него и Стойко Владиславов. Позовавайки се на контактите на поп Стойко със знахарки, владиката на два пъти му налага тригодишни забрани за служене. След това е обвинен от местните власти в незаконна продажба на добитък, който е държавна собственост, арестуван е и е измъчван, но е освободен, след като плаща 1500 гроша.
През 1792 година напуска Котел, служи в енорията в Карнобат. Пътува до Цариград, Света гора, Анхиало, Арбанаси и през 1794 година става монах в Къпиновския манастир, а на 17 септември същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, посещава и манастира „Седемте престола“ в Стара планина, който е във Врачанска епархия. След случилите се през 1797 година размирици във Враца с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу напуска града и пътува из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Пазвантоглу. Този период е важен за изясняване на целите му като писател.
Във Влашко
През 1803 година Софроний Врачански заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 година е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след проведената в този период Руско-турската война. На 10 януари 1808 година изпраща от Букурещ пълномощно на българския представител в Петербург Иван Замбин, заминал на дипломатическа мисия там заедно с Атанас Николаев през октомври 1804 г. от страна на българската емиграция във Влашко. Това е първият опит да се привлече вниманието на руското правителство към българския политически въпрос. Софроний Врачански се среща и разговаря с руските военачалници Багратион, Каменски, Кутузов. Така се стига до юни 1811 г., когато била учредена Българската земска войска – първата българска самостойна бойна единица от 400 години насам. Софроний освещава бойното знаме и благославя воините-доброволци.
През последните си години се оттегля в манастир край Букурещ.
Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише в букурещкия си период. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на старобългарски и гръцки източници – единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Отпечатан е в град Ръмнику Вълча през 1806 година. Сборникът има историческо значение – поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името „Софроние“. Пише и друг сборник – „Неделное евангелское толкование“ (1805, Регионален исторически музей, Шумен). „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и „Възвание към българския народ“ превръщат Софроний в най-видния представител на българската литература от началото на 19 век.
Неизвестна е датата на смъртта на Софроний (датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 година). Същата година Димитър Попски пише за него ода. Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 година от Българската православна църква, а паметта му се чества на 11 март.
Семейство
Стойко Владиславов се венчава за Ганка Хаджиатанасова, с която има четири деца: Цонко, Владислав, Мария и Катерина. Цонко се оженил за Гана Хаджи Танасова и е бащата на княз Стефан Богориди (Стойко Цонков Стойков) и Атанас Богориди (Атанас Цонков Стойков). Мария е майка на бъдещия епископ Поликарп Патарски.
Книжовна дейност
Първи Софрониев препис на „История славянобългарска“ (1765 г.) – за църквата в Котел. Съхранява се в НБКМ.
Втори Софрониев препис на „История славянобългарска“ (1781 г.) – правен за лично ползване. Съхранява се в Библиотеката на Румънската академия на науките.
Видински сборници от 1802 г.:
Първи видински сборник: „Поучение и словосказание за празниците господни“ – Има характер на дамаскин. Съдържа 79 слова с християнско-поучителен характер, сред които „Слово за раждането на нашия Господ Иисус Христос“, „Слово за Сретение Господне“, „Слово за краткостта на човешкия живот“ и други. Към тях са прибавени „Посвещение“ и „Послесловие“.
Втори видински сборник: „Разкази и разсъждения“ – компилация от басни и нравоучителни разкази, този сборник е основното съчинение на Софроний с предимно светско съдържание, наред с „Житие и страдания грешнаго Софрония“.
„Кириакодромион сиреч неделник (Софронийе)“ – Първото печатно произведение на новобългарски език и единственото произведение на Софроний отпечатано приживе. За да събере необходимите средства за отпечатването му, Софроний изпраща „Позив“ до заможни българи в Румъния. В него той изтъква необходимостта от печатни книги на съвременен български език. Книгата съдържа „Оглавие“, 94 слова и поучения, послеслов и две наставления за свещениците относно обредите на кръщенето и венчавката. Отпечатана е в 1000 броя през 1806 г.
Книга от 1805 г. за православната, еврейската и мохамеданската религии. Разделена е на три части, по една за всяка религия. За източници Софроний ползва руски и гръцки съчинения от XVII-XVIII в.
Житие и страдания грешнаго Софрония – смята се за първата автобиография на българин. С това съчинение Софроний окончателно скъсва със средновековната книжнина и поставя началото на съвременната българска литература. За пръв път е отпечатано от Георги Раковски в седем поредни броя на вестник „Дунавски лебед“ през 1861 г.
„Гражданское позорище“ – Това е превод от гръцки на книгата „θέατρον πολιτικόν“, която е превод на „Theatrum politicum“ от Амброзий Марлиан, излязла през 1802. До 1963 г. погрешно се смята, че книгата е превод на книгата на протестантския свещеник Вилхлем Стратеман. В извлечението от Втория Видински сборник са включени анекдоти за персийски, гръцки, египетски владетели. На места Софроний използва анекдотите за да внуши на читателя свои мисли: необходимостта от образование, съвет към народа да не дава излишна милостиня на манастирите, упреци към ниския морал и невежеството на духовенството.
Серафим, архиерей български – позив към българския народ от 1810 г. по повод войната на Русия срещу Турция.
Наред с книжовните си способности, превърнали го в един от създателите на съвременния български език и литература, Софроний притежава и художествена дарба. Той се проявява като калиграф и художник при създаване на своите ръкописи. Известното му изображение в епископски одежди се счита за автопортрет.
Източници
Първични
Софроний Врачански, Съчинения в два тома, С., 1989 – 1992.
Св. Софроний епископ Врачански. Катехизически, омилетически и нравоучителни писания. Из ръкописното наследство на светителя. С., 1989.
Вторични
Вутова, Н. Софроний Врачански. 1739 – 1913. Библиографски указател. С., 1989.
Киселков, В. Софроний Врачански. Живот и творчество. С., 1963.
Ничева, К. Езикът на Софрониевия Неделник в историята на българския език. С., 1965.
Радев, Ив. Софроний Врачански. Личност и творчество. С.: Наука и изкуство, 1983.
Софроний Врачански. Сборник изследвания. С.: Академично изд. Проф. М. Дринов, 2004
Аретов, Н. „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и западноевропейският просвещенски роман. – Литературна мисъл, 1979, № 10.
Аретов, Н. Софроний Врачански и диалога му със света. Наблюдения върху „Философския мудрости“ и „Гражданское позорище“. – Литературна мисъл, 1990, № 3.
Аретов, Н. Отношението религиозно – светско и възникването на новобългарската белетристика. (Наблюдения върху творчеството на Софроний Врачански) – Български език и литература, 1998, № 1.
Аретов, Н. Трите вери през погледа на Софроний Врачански и проблемът за религиозната толерантност. – Във: Вечните страсти български. Почит към Тончо Жечев. Изд. център „Боян Пенев“, Корпорация Развитие КДА, С., 2004, с. 22 – 32.
Добрева, В.Автор-герой и техните означения. В:Прочети и наследства. Из възрожденската книжнина. С., 2015.
Аретов, Н. Софроний Врачански. Живот и дело. София: Кралица Маб, 2017. ISBN 978-954-533-158-9
Мутафчиева, В. Книга за Софроний. С.: Военно издателство, 1978.
Външни препратки
„Кириакодромион, сиреч Неделник“ (електронно факсимиле на екземпляр от софийската Народна библиотека)
„Кириакодромион, сиреч Неделник“ (електронно факсимиле на екземпляр от Библиотеката на Конгреса във Вашингтон)
Софрониев препис на „История славянобългарска“ (електронно факсимиле)
Житие и страдания грешного Софрония (пълен текст)
Елена Тачева, Война и модерност през текстовете на Софроний Врачански
Иван Стоянов – Софроний Врачански
Български духовници
Български просветни дейци
Писатели през Българското възраждане
Български светци
Богориди
Родени в Котел
Починали в Букурещ
Български възрожденци
Врачански епископи
Видинска книжовна школа
Български автобиографи
Ранно възраждане
|
{'title': 'Васил Друмев', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%20%D0%94%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Климент (светско име Васил Николов Друмев) е български писател, духовник и политик от Консервативната партия. Той е автор на първата българска повест и първата българска драматична пиеса с оригинален
|
сюжет. След Освобождението е митрополит на Търновската епархия на Българската екзархия и два пъти е министър-председател на България.
Биография
Младежки години
Васил Друмев е роден около 1840 г. в град Шумен, тогава Османска империя, в семейството на дребен занаятчия. Учи в родния си град от 1849 до 1856 година при известните възрожденски учители Сава Доброплодни и Сава Филаретов. Взема участие, като изпълнител на главната роля, в побългарената комедия „Михал Мишкоед“ от Доброплодни, в първото театрално представление в България. Учителят Доброплодни събужда любов към историята, литературата, театъра и тласка учениците си към по-високо образование. През 1856 г. работи като помощник-учител в Шумен.
През 1858 г. Друмев получава стипендия и заминава за Одеса, където учи в Одеската семинария. През лятото на същата година се запознава с надзирателя в пансиона, Георги Раковски, който оказва влияние върху учениците с патриотичните си идеи. В Одеса Друмев пише първите си стихове „Светливо слънце ся роди...“ и „Милно и жално към въсток гледа...“, които излизат в „Цариградски вестник“. През 1860 г. написва повестта „Нещастна фамилия“, първата на български език. Публикува преводи от и през руски език. През 1862 г. участва в създадената от Раковски Първа българска легия в Белград, където се запознава с Васил Левски и Стефан Караджа, но през следващите години променя възгледите си към по-умерено просветителство. Между 1858 – 1862 година е сътрудник на списание „Български книжици“ и „Цариградски вестник“.
След връщането си в Одеса Друмев пише втората си повест, „Ученик и благодетели“ (1864 – 1865). През 1865 г. завършва семинарията и постъпва в Духовната академия в Киев, която завършва през 1869 г. със степен „Кандидат на богословието“. През 1869 година отива в Галац (Румъния), а след това в Браила, където е учител и директор на българското училище до 1873 година. Заедно с Васил Стоянов, Марин Дринов и други, през 1869 г. основава Българското книжовно дружество (БКД; днес Българска академия на науките), като става негов действителен член, деловодител и заместник-председател. Той е редактор на периодическо списание на БКД, където публикува статии, критики, научни материали. Обнародва и „Мати Болгария“ и препечатва от вестник „Дунавски лебед“ публикуваното през 1861 г. „Житие и страдания грешнаго Софрония“, с интересен предговор и бележки. Сътрудничи също на вестниците „Съветник“ и „Дунавска зора“.
Духовна дейност
На 16 юни 1873 г. в село Башкьой, Тулчанско, е постриган в монашество с името Климент и е ръкоположен в йеродяконски чин от митрополит Григорий Доростолски и Червенски. На 24 юни в манастира Чилик митрополит Григорий го ръкополага за йеромонах, а на 18 юли в град Тулча го възвежда и в архимандритско достойнство.
От юли 1873 г. до април 1874 г. е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия.
На 21 април 1874 г. в русенския катедрален храм „Света Троица“ е хиротонисан в епископски сан с титлата Браницки и е назначен за викарий на митрополит Григорий.
През 1878 г., след Освобождението, става ректор на Петропавловската семинария край Лясковец и остава на този пост до 1884 г. През 1884 г. е избран за Търновски митрополит и остава на този пост до смъртта си през 1901 г. Член на Българското книжовно дружество.
Политическа дейност
Като епископ Браницки той се включва активно в политическия живот, като един от водачите на Консервативната партия. Участва в Учредителното събрание и в Първото велико народно събрание. Той оглавява второто правителство на Княжество България от 24 ноември 1879 г. до 26 март 1880 г. През 1884 г. за кратко управлява Софийската епархия, след което става митрополит на Търновската епархия. Екзархийски делегат. През 1885 г. става първият председател на новосъздадения Български червен кръст (БЧК), като заема поста до 1887 г..
През август 1886 г. Климент Търновски е министър-председател в кабинета, съставен след проруския преврат срещу княз Александър I Батенберг. Лишен е от правото да служи като духовно лице, заради проруските си възгледи, през 1893 г. Заточен е в Петропавловския и Гложенския манастир. След падането на правителството на Стефан Стамболов през 1894 г. е освободен и на следващата година участва в делегацията, договорила признаването на княз Фердинанд от Русия. Последно е председател на Българското книжовно дружество.
Митрополит Климент Търновски умира на 23 юли 1901 година в София.
Творчество
Повестта „Нещастна фамилия“ е първата българска оригинална повест. Написана под влияние на поезията на Добри Чинтулов и поемата на Георги Раковски „Горски пътник“. Появата на тази поема се определя от нуждата от белетристично четиво, но наред с народните страдания описва и народната съпротива. В историята на българската литература Васил Друмев оставя името си и като драматург. „Иванку, убиецът на Асеня I“ е първото българско значително оригинално драматично произведение. Вероятно Друмев е бил запознат с творчеството на Уилям Шекспир и драматургията на Александър Пушкин, но въпреки историческия си сюжет, драмата има съвременно звучене. Има и редица слабости – недостатъчна психологическа мотивировка, външни ефекти и риторичност. В архива на Васил Друмев се пазят недовършени драми, повести и разкази, както и спомени из живота на студентите в Русия и други.
Външни препратки
Васил Друмев, по въпроса „за обществото и неговото възпитателно значение“ – www.posledniqt.wordpress.com
Литература
Бележки
Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
Академици на БАН
Председатели на БАН
Български политици (1878 – 1918)
Министри на просветата на България
Народни представители от Консервативната партия
Членове на Консервативната партия
Писатели през Българското възраждане
Викарни епископи на Доростолската и Червенската епархия
Търновски митрополити
Браницки епископи
Дейци на Българския червен кръст
Български легионери в Белград
Лясковчани
Родени в Шумен
Починали в София
|
{'title': 'Райко Жинзифов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE%20%D0%96%D0%B8%D0%BD%D0%B7%D0%B8%D1%84%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов е виден български поет от Българското възраждане.
Биография
Жинзифов е роден през 1839 г. във Велес (тогава в Османската империя, днес в Северна Македония) с името Ксе
|
нофонт Дзиндзифи, което по-късно българизира по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски. Според Кузман Шапкарев баща му Йоан Дзиндзифи е от цинцарски произход, но това твърдение се отрича от Жинзифови. Отначало учи гръцки език в Прилеп, в училището на баща си Иван Жинзифов, родом от Битоля. Едновременно с това успява да изучи и български език при учителя Никола Тонджоров. През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в Кукуш.
През 1858 г. отива в Русия с помощта на Димитър Миладинов и подкрепа на одеското настоятелство се записва в Херсонската гимназия в Одеса (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и през 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Константин Станишев, Васил Попович и др. започва да издава списание „Братски труд“. През 1866 г. се връща в България. Учителства две години в Битоля. Отново заминава за Русия и приема руско поданство.
Близък до кръга на славянофилите, Жинзифов развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници „Дунавска зора“, „Македония“, „Свобода“, „Българска пчела“, „Век“, „Време“, в списанията „Читалище“, „Периодическо списание“, „Български книжици“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет романтик. По това време се разболява от туберкулоза, която е бич за много негови съвременници. Състоянието му се влошава. Умира на рождения си ден през 1877 г.
Творчество
Автор е на стихотворенията:
„Гусляр в собор“, „Охрид“ и „Жалба“, отпечатани в списание „Братски труд“, кн. 4, 1862 г.;
„Новобългарска сбирка“ / Слово за полкът Игорев, превод от староруский язик. Краледворска ръкопис. Превод от чешский язик. Гусляр Тараса Шевченка, превод малоруско наречие. Новобългарска гусла./ Москва, в книгопечатницата на Бахметева, 1863;
„До българската майка“ – в „Дунавска зора“, г. 1868, бр. 21 – 2;
поемата „Кървава кошуля“ е отпечатана в Браила, 1870 г.
Външни препратки
Райко Жинзифов – поеми и стихотворения
Емил Георгиев Райко Жинзифов – поет на възраждащия се народ
Райко Жинзифов (1839 – 1877)
Александар Бонев. Ако баба лаже, трап не лаже
М. Смольянинова, РАЙКО ЖИНЗИФОВ В РОССИИ (1999)
„Гусляр в собор“
„Охрид“
„Жалба“
„Кървава кошуля“
„Прошетба“
Други стихотворения от Райко Жинзифов
От и за Райко Жинзифов в Националния каталог на академичните библиотеки в България НАБИС
„Гулаб“, публикувано в сп. „Български книжици“, Цариград, 1860 г.
Бележки
Български поети и поетеси класици
Писатели през Българското възраждане
Български просветни дейци от Македония
Български писатели от Македония
Македонски власи
Българи в Руската империя
Родени във Велес
Починали в Москва
Българи от арумънски произход
|
{'title': 'Любен Каравелов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%B5%D0%BD%20%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Лю̀бен Сто̀йчев Каравѐлов е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, борец за освобождението на България от османска власт. По-големият брат на влиятелния следосв
|
обожденски политик Петко Каравелов (1843 – 1903).
Допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ, Румъния в началото на 70-те години на XIX век.
Биография
Произход и образование
Любен Каравелов е роден на 7 ноември 1834 или 1835 година (според други източници 1837 година) в град Копривщица в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на XVIII век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско. Майка на Любен Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови. Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария (майка на Рашко Маджаров).За произхода на фамилното име на Каравелови професор Евтимий Сапунджиев обсъжда няколко варианта: а) От „кара“ (по турски: черен) и Вельо – Каравельо. б) От „кравай“ (старо-българска дума, срещана и в албанския език), от която се получава прякорът „Каравела“. в) Заимстваното от турците венецианско наименование на корабите „каравела“. Един от основателите на рода Каравелови имал походка на люшкана от бурното море каравела и от там „Каравелата“.
Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по взаимоучителния метод (1841 – 1846). След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г., Каравелов става ученик на Геров (до 1850 година), където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион. През 1852 г. се премества в училището на Геров в Пловдив, където за първи път се запознава и чете някои съчинения от руска литература.
В периода 1853 – 1856 година Каравелов е изпратен в Одрин от баща си да учи за абаджийски чирак, но се връща по-късно отново в родния си град. През 1854 г. баща му, Стойчо, го взима със себе си, за да му помага в джелеплъка. Любен обикаля из Османската империя и успява да се запознае с неволите и страданията на българите, с българския бит и фолклор. Там той се мести в Цариград (1856), в търговската кантора на Петър Софиянлията, но вместо да се занимава с търговия, той проявява голям интерес към политически въпроси от Кримската война, паралелно с което записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография.
Прави неуспешни опити да постъпи в турското военно училище, след което предприема пътешествие до Бургас, Шипка и Габрово, където записва народни песни, събира материал за бъдещите си фолклорни и етнографски изследвания. През юни 1857 година потегля за Одеса, за да постъпи в кадетски корпус, но не е приет, поради навършени години. Установява се в Москва и проявява желание да бъде записан за студент в Московския университет. Не успял да вземе примерния изпит, Каравелов се записва волен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Лекциите не го задоволяват и той не се явява на нито един изпит.
В Москва и Белград
Особено влияние върху Каравелов оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ (1859) и започват да издават списание „Братски труд“ (1860), в което Каравелов печата първите си стихотворни опити – „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участва в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Александър Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Тарас Шевченко и Марко́ Вовчо́к (украинска писателка), други литературни автори. Пише разкази и повести в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“, които от 1868 година издава в самостоятелен сборник – „Страницы из книги страданий болгарского племени“. Първата си белетристична творба „Войвода“ отпечатва през 1860 година, а година по-късно издава сборник „Памятники народного быта болгар“. Ценно сътрудничество при издаването на сборника му оказва участникът в руското революционно движение Иван Прижов.
Покрай опита за покушение на Александър IІ и предстоящите събития на Балканския полуостров, Каравелов е принуден да напусне Русия. Установява се в Белград през февруари 1867 година, откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници. Там той се жени за Наталия Петрович, с която живее до края на живота си, но двамата нямат деца. На 11 октомври същата година е прогонен от там и потегля за Нови Сад. Скоро той отново получава разрешение да се върне в сръбската столица. На Каравелов му е забранено да се занимава с политика и да критикува живота в княжеството. Самият той, макар и свободен, се чувства като в затвор. Затова напуска Белград и отново отива в Нови Сад. Създава „Български комитет“, с който си поставя за задача да организира българските емигранти в Сърбия с оглед на предстоящата освободителна борба. В Сърбия Каравелов се утвърждава като талантлив публицист, белетрист, литературен критик-основоположник на критическия реализъм в сръбската литература и политик. Там той пише и обнародва белетристичните произведения „Крива ли е съдбата?“, „Сока“ и др. – обзорни статии за сръбската литература.
В Сърбия Каравелов се сближава с либералните кръгове около движението „Омладина“ и през следващите години е активен поддръжник на идеята за Балканска федерация и по-общо за сръбско-българско сътрудничество. При вълната от репресии след убийството на княз Михаил Обренович той бяга на унгарска територия, но въпреки това е арестуван в Нови Сад, заедно с видния сръбски общественик Владимир Йованович. Двамата лежат заедно в затвора в продължение на месеци, като Каравелов е освободен на 4 януари 1869 година поради недоказаност на обвинението.
В Букурещ
В началото на май 1869 година се установява в Букурещ и е ангажиран от „старите“, група заможни български търговци, да редактира техния вестник „Отечество“. Не след дълго той влиза в конфликт с тях, тъй като отхвърля идеята им за поставяне на България под руски протекторат и се застъпва за самостоятелни революционни действия за освобождение на страната. От 7 ноември издава вестник „Свобода“ (1869 – 1873). По-късно негов пръв помощник там става Христо Ботев (1872 – 1873), а вестникът става орган на БРЦК. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873 – 1874). На 28 април 1873, в бр. 32, Каравелов пише статията „Ние сме родени да кърпиме чуждите дрехи“, в която разказва как
Едновременно с издаването на вестник „Независимост“ Каравелов поддържа тесни контакти с революционната българска емиграция, с Васил Левски, с когото през есента или края на 1869 година полагат основите на революционната организация. На учредителното ѝ събрание в края на април и началото на май 1872 година Каравелов е избран за председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Освен работата си около комитета Каравелов поддържа контакти в Букурещ и с дейци на руското революционно движение. След трагичната гибел на Апостола на свободата апатията на част от революционните дейци към делото, несъгласие и недоразумения с ръководните членове на организацията го карат да се оттегли от ръководните органи на движението, да преустанови „Независимост“ и от януари 1875 година да започне да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Въпреки това Каравелов остава революционер и демократ, загрижен за съдбата на поробения български народ, за всички потиснати в света.
Последни години, 1876 – 1879 година
След раздялата си с Ботев, Каравелов подновява изпращането на кореспонденции в руски вестници. Участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявената на 12 април 1877 година война на Османската империя от страна на Русия. Завръща се в България в услуга на руските войски. През февруари посещава Сан Стефано. Среща се с граф Николай Игнатиев и заедно със свитата му посещават град Цариград.
Създава заедно с други революционни дейци в Търново комитет „Единство“, с който си поставят за задача помагането на революционното движение на българите в Македония, останали под османско владичество. Същият комитет е отговорен за подготвянето на Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878 година. Установява се в Русе, но здравословното му състояние се влошава. Умира на 21 януари 1879 година от туберкулоза. Погребан е тържествено от българската общественост, от представители на руската власт и на други славянски народи.
Галерия
Творчество
Българи от старо време
Хаджи Ничо
Богатият сиромах
Маминото детенце
Войвода
Стоян
Песен на Раковски
Свободата не ще екзарх
Хубава си, моя горо...
И в Париж има гъски
Нашият обществен живот
Неутешителен отговор на „Знаеш ли ти кои сме?“
Науката не търпи ораторства
Вижте също
Къща музей на Любен и Петко Каравелови
Бележки
Външни препратки
От и за Любен Каравелов в Своден каталог НАБИС (Национален каталог на академичните библиотеки в България)
Произведения на Любен Каравелов в Литературен клуб
Критика за Любен Каравелов в Литернет
Биографични бележки за Любен Каравелов в Неофициалния информационен сайт на град музей Копривщица, koprivshtitza.com
„180 години от рождението на Любен Каравелов“, БНТ, История.bg, 9 ноември 2015
Иван Вазов, „Каравелова изгубихме!“ (вестник „Българин“, бр. 120 от 2 февруари 1879 г.), Литературен клуб
Венцеслав Начев, „Ковач в ковачницата на историята: Любен Каравелов – една драматична съдба“, Литературен свят, бр. 132, ноември 2020
Вера Бонева. Арнаудовият Каравелов. // Литернет, 2006, 75, 2.
Вера Бонева. "Тая знаменита къща": Домът на Любен и Петко Каравелови в Копривщица. // Идеи и идеали – възход и крушение. Сборник с доклади от международна научна конференция, 23 – 24 април 2019 г. Т. 1. Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе, 2019, 13 – 21. ISBN 978-619-7404-08-1
|
{'title': 'Константин Миладинов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%20%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Константин Христов Миладинов е български поет от Македония, роден около 1830 г. в Струга.
Биография
Син на майстора грънчар Христо Миладинов и брат на Димитър Миладинов и Наум Миладинов. Отначало у
|
чи при брат си Димитър в Струга, Охрид и Кукуш, след това в гръцката гимназия в Янина (1844 – 1847). Известно време (1847 – 1849) учителства в село Търново, Битолско. Следва и завършва гръцка филология в университета в Атина (1849 – 1852). След това е учител в Магарево, Битолско. През 1856 г. заминава за Одеса. Продължава образованието си като волнослушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където се сближава с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Васил Попович, Райко Жинзифов, Константин Станишев, Сава Филаретов и други от учещите там българи. През една от летните ваканции посещава бреговете на р. Волга, която предизвиква у него „едно незабравимо вълнение, защото тогава се вярваше, че старите българи бяха тръгнали от Волга и че бяха взели от нея името си“, както пише Симеон Радев. На връщане от това пътуване той пише на свой приятел:
През 1858 година в Москва е издаден преводът му на съчинението на Иван Фрелов „О православных церковных братствах, противоборствовавших унии в Юго-Западной России в XVI, XVII и XVIII стол“, насочено против униатството. В предговора Миладинов, посочва опасността за българите от унията.
Основава Българската дружина „Братски труд“ (1859) в чийто едноименен орган публикува стихотворения. В Москва обработва събраните в Македония народни песни и др. фолклорен материал. Поддържа връзки и с Раковски. Сътрудничи на списание „Братски труд“, „Български книжици“, вестник „Дунавски лебед“ и други и подготвя сборника с български народни песни, в който влизат събираните заедно с брат му фолклорни материали, както и такива, които Димитър и други българи продължават да му изпращат. Междувременно пише писмо на Георги Раковски за предстоящата книга, в което се казва:
През пролетта на 1861 г. Константин напуска Русия. Кореспондира и на път за родния си край се среща във Виена с хърватския католически епископ Йосип Щросмайер. С неговото поощрение и материална помощ издава Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861 – фолклорен сборник, съдържащ песни от различни краища на българското земище, по който някои чужди слависти са изучавали българския език. Константин тръгва от Виена за Македония, но в Белград научава, че брат му Димитър е арестуван (поради интригите на охридския владика-фанариот). От там той тръгва за Цариград с цел да му помогне. Но самият той е арестуван в началото на август и хвърлен също в цариградската тъмница, където умира почти едновременно с брат си в 1862 година. Има предание, че двамата са били отровени от фанариотите.
Човек с широка култура и възможности за литературна работа в Русия, Константин Миладинов тъгува за родния край, за слънцето на юга и непрекъснато се стреми към родината. Израз на тази носталгия и близост до живота на народа е цялата му поезия, и особено елегията „Тъга за юг“.
Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ – в „Братски труд“, кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ – в „Дунавски лебед“, I, 1860, бр. 20.
Родословно дърво
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Външни препратки
Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861
Царевна Миладинова за татко си Димитър Миладинов и чичо си Константин Миладинов
Константин Миладинов – поезия
Български народни песни
„Гърк и българин“, стихотворение от Константин Миладинов публикувано в сп. „Български Книжици“, книга II, част III, Цариград, декември 1858 г.
- Стружко културно-просветно братство „Братя Миладинови“ – „Братя Миладинови Димитър *1810 и Константин *1830 – за памет на 75 години от мъченишката им смърт (1862 януарий 1937)“, София, 1937 година
Иван Миладинов от Струга, Вардарска Македония – „Братя Миладинови (Биография)“, София, 1932 година
Иван Хаджов от Струга, Вардарска Македония – „Братя Константин и Димитър Миладинови“, София, 1944 година
Кузман Шапкарев от Охрид, Вардарска Македония – „Материали за животоописанието на братя Х. Миладинови, Димитрия и Константина. С прибавлнение нещо и за живота на Нака С. Станишев“, Пловдив, 1884 година
„Български народни песни“, Загреб, 1861 година
"Tѫга за югъ; На чужина", публикувано във в. „Дунавскый лебедъ“, брой 20, Белград, 1861 година
Бележки
Български поети
Български просветни дейци от Македония
Български фолклористи от Македония
Български писатели от Македония
Константин
Възпитаници на Атинския университет
Писатели през Българското възраждане
Починали в Истанбул
Българи, починали в затвор
|
{'title': 'Васил Попович', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%20%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Васил (Василаки) Попович е български писател, академик и политик.
Биография
Васил Попович е роден на 18 октомври 1833 година в град Браила, в семейството на изселници от Ямбол. Между 1841 – 1845 год
|
ина учи във влашко училище, а между 1846 – 1848 година учи в българско училище в родния си град. Между 1848 – 1850 година е писар в английското консулство в Браила и Галац, а в периода 1851 – 1856 година учи в киевската втора гимназия. Вероятно участва в Кримската война (1853 – 1856) като доброволец заедно с брат си Константин (Костаки) Попович. През 1857 година е приет за студент в Киевския университет, но прекъсва и се връща в родния си град. От следващата година е студент в Московския университет, редактира първия брой на списание „Братски труд“, през 1859 година публикува „Откъс от разказите на моята майка. Разходка до лозето“ и „Монолог или мисли на владиката Иларион...“. Завръща се в Браила през 1861 година, същата година заминава за Белград, където подпомага издаването на вестник „Дунавски лебед“ и преподава в централното българско училище до 1864 година. Между 1865 – 1871 година живее, учителства, сътрудничи на периодичния печат, участва в театралните представления на Войниковата трупа в Браила. През 1869 година е избран за дописен член на учредителното събрание на Българското книжовно дружество. Публикува комедията „Наяве и насъне все то или списателски истерики“ (1870) и „Нещо за новата картина на г. Н. Павлович Аспарух“ (1871). Между 1872 – 1874 година е български учител във Велес, където се запознава и жени за Стоянка (Сава) Дудикова, която преподава в същия град между 1870 – 1874 година. След това до освобождението на България преподава в Пловдив.
През 1879 година става учител във Военното училище в София и публикува „Детска гусла“. През 1880 година е избран за народен представител във Второто обикновено народно събрание, а от 1881 година е учител по български език на княз Александър Батенберг. През 1883 година е избран за член на Учебния съвет към Министерството на народното просвещение и публикува „За звуковете. Конспект из етимологията на новобългарския език“ и повестта „Беше“ във вестник „Балкан“. През 1884 година е избран за редовен член на Българското книжовно дружество, а през 1888 година публикува драмата „Примерните родители срещу примерните си деца“. В периода 1889 – 1891 година е училищен инспектор в Самоков, през 1896 година публикува драмата „Пролетариите или трай коньо за зелена трева“. Умира на 17 август 1897 година в София.
Издания
Аретов, Николай. „Васил Попович. Съчинения“, Кралица Маб, София, 2001, ISBN 954-533-042-2.
Аретов, Николай. „Васил Попович. Живот и творчество“, Кралица Маб, София, 2000
Бележки
Външни препратки
От и за Васил Попович в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Български политици (1878 – 1918)
Български писатели класици
Писатели през Българското възраждане
Български драматурзи
Български езиковеди
Български учители
Академици на БАН
Възпитаници на Киевския университет
Родени в Браила
Починали в София
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
{'title': 'Григор Пърличев', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D1%80%20%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Григор Ставрев Пърличев е български възрожденец, учител, писател и преводач от Охрид.
Пърличев е един от най-дейните участници в борбите за въвеждане на български език в училищата и черквите в града
|
през 60-те години на XIX век. Преди да изиграе ключовата си роля като водач на българското движение срещу гърцизма в Охрид, печели ежегодния конкурс за гръцка поезия на Атинския университет с поемата си „Ὁ Ἁρματωλός“ (1860). Автор е на ценна автобиография, една от най-ранните в българската литература, както и на първия превод (частично запазен) на Омировата „Илиада“ на български.
Енциклопедията на Македонската академия на науките и изкуствата го нарича „най-голямото име на македонската литература през XIX век“. В творчеството си самият Пърличев се определя като българин. Негови съвременници от Македония и Охрид го описват като „доблестен български патриот“ с „огнен дар на словото“, чиито речи „текли като огън и лава“.
Биография
Ранни години
Григор Пърличев е роден на 18 януари 1830 или 1831 г. в Охрид като четвърто дете и трети син в семейството на шивача Ставри Пърличев и Мария Гьокова, които (по думите на Пърличев) били „родители доста бедни, но честни“. Баща му умира, когато Пърличев е на шест месеца и грижата за семейството се поема от дядо му. Пърличев е четиригодишен, когато дядо му почва да го учи да чете с помощта на стар гръцки буквар. Продължава обучението си на гръцки в местното училище (по това време в охридските училища не се преподава на български). Преди Пърличев да навърши десет години умират и дядо му, и по-възрастният му брат. Преди смъртта си дядото на Пърличев заръчва на майка му да продължи да праща Григор на училище. Пърличев се отличава като добър ученик по гръцки. Дава частни уроци и прави преписи на гръцки ръкописи, за да изкара пари. Известно време му преподава и Димитър Миладинов, който по време на учителстването си в Охрид е и наемател в къщата на Пърличеви. За кратко работи като шивач, а през 1848 година е учител по гръцки в Тирана.
Студент по медицина в Атина
През август 1849 година заминава за Атина, където по съвет на охридянина Ангел Групчев записва медицина в тамошния университет. Нямайки наклонност към медицината, в Атина Пърличев често пише стихове и ги излага по дъските из университета. На 25 март 1850 г. Пърличев наблюдава церемонията по награждаването на победителя в поетическото състезание на Атинския университет, което разпалва желанието му да твори.
Поради финансови затруднения през май 1850 г. се завръща в Македония. Две години е учител по гръцки и църковен певец в село Белица, Охридско. Премества се в Прилеп, където учителства пет месеца, преди да получи покана от охридските първенци да стане учител в града. В Охрид се задържа шест години. С 5000 гроша спестени пари заминава отново за Атина през август 1859 г. и продължава следването си в медицинския факултет.
Завръщане в Атина и поетически успех
През 1860 г. участва в ежегодния поетичен конкурс в гръцката столица и спечелва първа награда и лавров венец с поемата си „Ο Αρματωλός“ (на български: „Сердарят“ или „Войводата“), посветена на Кузман капитан, народен герой от охридския край. Поемата получава широк отзвук в гръцката преса. Някои сравняват Пърличев със скулптора Фидий и пишат, че „Сердарят“ е „произведение на чудотворно длето и че всеки стих там е чист бисер“. В допълнение към паричната награда от конкурса, Пърличев получава награда (60 лири) и от основателя на новите олимпийски игри, Евангелис Заппа, а крал Отон му отпуска стипендия от 35 драхми месечно, от която Пърличев не се възползва.
Когато става ясно, че Пърличев (който в Атина е известен с името Γρηγόρης Σταυρίδης – Григорис Ставридис – под което е бил записан в университета) е българин и няма да се откаже от народностното си чувство за сметка на елинизма, атинските му приятели – с изключение на Яким Сапунджиев – го изоставят, а един от неуспелите кандидати в поетическото състезание, професор Орфанидес, напада Пърличев в пресата заради народността му – пишейки, че има долен племенен произход – и го обвинява, че е проводник на руските интереси, които работели срещу панелинизма (препратка към подетата от българите борба за църковна независимост). В отговора си, публикуван в гръцките вестници през май и юни 1860 г., Пърличев отхвърля клеветите на Орфанидес, че е орган на руската пропаганда, и пише:
Някои от по-ранните български изследователи на живота на Пърличев като Георги Баласчев и Димитър Матов допускат – въз основа на някои негови обяснителни бележки публикувани с първото издание на „Ο Αρματωλός“ – възможността Пърличев да е имал гръцко самосъзнание в периода до публикуване на поемата. След Втората световна война, когато скопските историци започват да твърдят, че Пърличев е македонец по националност, българските изследователи разглеждат Пърличев като българин по рождение, и смятат гърцизирането му по време на следването му в Атина за временно откъсване от неговите корени. Климент Скопаков, син на един от близките приятели на Пърличев, Миле Скопаче, твърди, че Пърличев има българско самосъзнание още в атинския си период. Според разказа на Пърличев в собствената му автобиография, още при първото си пребиваване в Атина в началото на 50-те години имал съзнание за народността си:
Според белгийския историк Раймонд Детрез, който защитава дисертация на тема свързана с националното чувство на Пърличев и посвещава голям дял от изследванията си на неговия живот и дело, през атинските години на Пърличев народностното му самоопределение е сложен проблем. Той „не може да бъде сведен до простия въпрос – българин или грък.“ Според него, правилната интерпретация би била „не българско или гръцко национално съзнание, а по-скоро и българско, и гръцко, като гръцкото национално съзнание постепенно отстъпва място на българското.“
На следващата година Пърличев отново се подготвя за участие в конкурса с поемата „Скендербей“ („Σκεντέρμπεης“), също написана на гръцки (преведена на български език в проза 1967 г. и 1970 г. в стихове). Конкурсът през 1861 г. обаче е отменен. В началото на 1862 г. Пърличев разбира за смъртта на Братя Миладинови, вероятно отровени от фанариотите в затвора в Цариград и решава да се върне в Охрид „или да гина, или да отмъстя за Миладинови.“ Преди да напусне Атина поверява ръкописа на „Скендербей“ на Яким Сапунджиев, за да го предаде на комисията при следващото провеждане на поетическата надпревара.
Водач на борбата за въвеждане на български в училищата и църквите в Охрид
В Охрид продължава подетата от Димитър Миладинов борба против гръцкото духовенство и за въвеждане на български език в училището и в черквата. От 1862 г. е учител по гръцки в града и един от организаторите на движението за „побългаряване“ (по собствените му думи) на града и околните селища. Първото му слово на български език е „Чувай ся себе си“. Произнесено е на годишните изпити през 1866 г. и отпечатано в цариградския вестник „Время“ (6 – 17 август 1866 г.).
През 1868 година заедно с Димитър Узунов прекарва няколко месеца в Цариград, за да разшири познанията си по български език, славянска литература и култура при учителя Иван Найденов. След завръщането си в Охрид в началото на ноември 1868 г. със съгласието на охридчани заменя гръцкия език с български в училищата и в черквите. По донос на владиката Мелетий Преспански и Охридски на 27 ноември същата година е арестуван и хвърлен в охридската тъмница, по-късно – откаран в дебърския затвор. Към средата на януари 1869 г. е освободен за кратко благодарение на застъпничеството на охридчани, които подкупват местните турски власти, и се завръща в Охрид. На 20 януари отново е задържан, този път в дебърската митрополия, и е окончателно освободен през април същата година след допълнителен подкуп. След завръщането на Пърличев в Охрид, в училищата отново е въведен българският. В автобиографията си, Пърличев описва тези събития така:
Скоро след това се жени за Анастасия Узунова, сестра на Димитър Узунов.
След като на 28 февруари 1870 - та Църковната Борба приключва с успех, на 9 март същата година в Охрид след прочитането на султанския ферман за създаването на Екзахрията произнася реч, в която заявява че:
Първи превод на „Илиада“, „Нравствени песни“ и критики
През 1871 г. получава покана от цариградското списание „Читалище“ да направи първия превод на Омировата „Илиада“ на български. Пърличев приема поканата и в „Читалище“ са публикувани първа песен и част от втора песен. По-късно същата година Нешо Бончев публикува на страниците на най-авторитетното и меродавно по онова време списание, „Периодическо издание на Българското книжовно дружество“, остра критика към „Читалище“ и превода на Пърличев. Пърличев е силно засегнат и изгаря превода си.
През 1872 г. Пърличев обявява чрез вестник „Право“ намерението си да издаде 12 „нравствени песни“, като добавя, че приемът на песните щял да го насърчи „в дело по-велико, по-свещено, което уже преди две лета съм почнал и за скоро ще ся свърши, не тъй безобразно, както е началото му публикувано в 'Читалище', лето 1871, когато бях още в езикът неопитен.“ Любен Каравелов, който имал навика да бичува посредствените писачи със сатирата си, причислява и Пърличев към тях и отговаря (в. „Свобода“ от октомври 1872 г.) на обявеното намерение с подигравка и „лекомислено злоезичие“ (по оценка на Михаил Арнаудов), без да иска да знае за успехите на Пърличев в гръцката поезия и значението на родолюбивия му принос за българското движение в Охрид. Изглежда Пърличев дълго носи спомена за обидата, защото по сведение на неговия съгражданин книжовника Евтим Спространов години по-късно (през 1889 г.) се подписва под един превод на „Химн на Калимата и Хомера“ с „Гр. С. Пърличевъ, убитий българами“ (т.е. Гр. С. Пърличев, убит от българи).
По-късно Пърличев работи и по втори, по-архаичен по език, превод на Омировата поема.
Конфликт с Натанаил
През 1874 г., по случай пристигането на Натанаил, първият български екзархийски митрополит в Охрид, Пърличев написва песента „Бога вишнаго да славим“. Пърличев учителства в охридското класно училище до есента на 1875 г., когато се премества в месокастренското основно училище (извън стария град) заради несъгласия с Натанаил. Там преподава три години, но напуска след нов конфликт с митрополита. В автобиографията си пише: „реших се да отърся прахът от нозете си и да ида в София“. В нея Пърличев не уточнява причините за разногласията с митрополита, а в автобиографичните бележки на Натанаил те дори не са споменати. Михаил Арнаудов предполага, че до конфликта се стига отчасти заради затрудненото положение на Натанаил, който – предвид интригите на гъркоманите, които се стремят да го представят пред турската власт като русофил и бунтар – е трябвало да действа дипломатично под погледа на каймакамина в Охрид, а отчасти и заради властническата природа на Пърличев и вероятната намеса на Натанаил в училищните работи. Разногласията между двете български партии в града допълнително усложняват положението на митрополита. След като напуска Охрид, Пърличев учителства една година в Струга (1878/1879 г.), за да събере пари за пътуването си.
Пребиваване в България и завръщане в Македония като екзархийски учител
След това заминава за София, където, според уверенията на Васил Диамандиев, очаквал да бъде подпомогнат от „мнозина родолюбци“ в творческата си дейност. Тези очаквания не се оправдават и през есента на 1879 година Пърличев е назначен за класен ръководител и учител по гръцки в Априловската гимназия в Габрово. От този период е запазен текстът на едно негово слово държано пред ученици и учители на гимназията (според сина му Кирил, вероятно първото след пристигането му в града). В него Пърличев се обръща към учениците:
На следващата година гръцкият и латинският отпадат от програмата и Пърличев постъпва на работа за няколко месеца като подначалник в Народната библиотека в София. След това е изпратен като екзархийски учител в Битоля (1880 – 1882). През учебната 1882 – 1883 г. преподава в „отечеството [си]“ – Охрид. В Автобиографията си пише, че животът му там бил „неможен“, защото „охридяни възроптаха, дето аз получавам четверократно повече, отколкото те ми плащаха.“ Иван Снегаров предполага, че отношенията между Пърличев и охридяни може да са били изострени и заради породил се през 1881 – 1882 конфликт между зет му, Димитър Узунов, който по това време е бил назначен от Екзархията за учител в Охрид и училищен инспектор за Охрид и Струга, и част от охридяни. На следващата година Пърличев се премества в Солун, където преподава в Солунската българска мъжка гимназия (1883 – 1889). В периода 16 април 1884 – 1 май 1885 пише автобиографията си. След пенсионирането си се прибира в Охрид, където умира на 25 януари 1893.
Григор Пърличев е баща на революционера Кирил Пърличев и прадядо на писателя Кирил Пърличев.
Творчество
„Сердарят“
Пърличев пише стихотворението „Сердарят“ (, на български още „Войводата“ или „Арматолосът“) за ежегодната надпревара за гръцка поезия на Атинския университет през 1860 г. и печели с него голямата награда в състезанието.
Стихотворението ползва мотиви от народната песен за „Кузман капитан“, юнак родом от Охридско, който със своята българска дружина успял да убие разбойническите главатари Осман Мура и Дервиш Муча, които тормозели българското население в местността Река, или Дебърци. В стихотворението Пърличев се ограничава само до финалния епизод от историята на Кузман – неговата трагична смърт.
Пърличев сам прави превод на стихотворението си на български език, но от този превод е запазена само малка част. Цялото стихотворение е преведено за първи път на български в проза през 1895 г. от Георги Баласчев и в стихове от Андрей Германов (1970). Първият превод на северномакедонската писмена норма е от 1944 г. и се основава на по-ранните български преводи.
„Скендербей“
„Скендербей“ () е втората голяма гръцка поема на Пърличев. Главен герой на произведението е албанският национален герой от XV век и християнски владетел на Епир или Албания Георги Кастриота, наричан още Скендербей.
Пърличев пише стихотворението през 1860 или 1861 г. с намерението да участва за втори път в конкурса за гръцка поезия на Атинския университет. Конкурсът за 1861 г. обаче бива отменен, а поемата – не напълно довършена – остава непубликувана в архива на Пърличев. След Освобождението е намерена от наследниците на Пърличев. Издадена е за първи път през 1967 г. заедно с превод в проза на български. Михаил Арнаудов нарича поемата „необикновено ценен писателски завет“.
Превод на „Илиада“
Пърличев е първият български преводач на Омировата „Илиада“. Той се захваща с превода ѝ по покана на цариградското списание „Читалище“. Понеже няма никакви български книги под ръка, Пърличев си помага с руския превод на поемата от Николай Гнедич и други руски стихове, както и с един гръцко-руски речник. Повлиян от родното охридско наречие на Пърличев, новобългарския книжовен език, старобългарския и от Гнедичовия текст, езикът на Пърличевия превод е една своеобразна смес доближаваща се до югозападните български говори. Около 15 години по-късно той пише в автобиографията си: „Бях, както и днес още съм, слаб в българския език“ – имайки предвид общоприетия български. „Несчастие, что нямах български книги; жедно вникнах в руските...“ За българския превод Пърличев избира десетсричните стъпки на народния юнашки епос (оригиналът е хекзаметър). Освен това решава да пропусне определени пасажи, поради убеждението, че на места великата поема е твърде многословна. Той пише на „Читалище“: „Ще съкратя: многаж Хомер спи. Ще преведа само блестящите страници на Илиадата и ще ги съединя така, чтото да съставят нечто си цяло. Не ще напиша ни един стих излишен или студен, тъй щото действието да върви с исполински крачки... Би било безумно да преведа точно, буквално. Тогава целта ми не е сполучена. И тъй, преводът ми ще бъде свободен.“
Реакция на съвременниците
Редакцията на „Читалище“ приема предложението. I песен е отпечатана в кн. 2 от 1 март 1871 г. Марко Балабанов, редактор на списанието, определя превода като „хубав и гладък“, но не публикува писмото, с което Пърличев изразява намерението си да прави свободен превод (това става по-късно, след като Нешо Бончев критикува превода).
Панагюрецът Нешо Бончев, учител по старогръцки в Москва, публикува силно критична рецензия на Пърличевия превод в книга IV на Периодическото списание в Браила. Определяйки превода за жалко „недомислие“, той иронизира високата оценка дадена му от Балабанов и обвинява Пърличев в безвкусие, безкнижие, изопачаване и неразбиране. За да подкрепи твърденията си, Бончев сравнява Пърличевия превод със свой собствен, пълен превод на същия текст, в който се стреми да се придържа плътно към съдържанието и размера на първообраза. Според Михаил Арнаудов, тази студена, унищожителна критика от най-авторитетното списание от онова време идва неочаквано за Пърличев, който имал намерението – ако добие благоволението на публиката – след „Илиада“ да преведе, „с Божия помощ“, и Одисея, и другите „по-изящни“ стихове на древногръцките поети. Вероятно наранен в честолюбието си, той хвърля целия си превод в огъня. Така от него се запазват само двете песни напечатани в „Читалище“.
Христо Ботев изглежда споделя оценката на Бончев, защото осмива Пърличевия превод в едно от четиристишията на стихотворението „Защо не съм ...?“, където пише, че на Пърличев се пада „лобут“ за превода.
По-късни оценки
Според Михаил Арнаудов рецензията на Бончев е била неумерена, твърде надменна и категорична.
През 1894 г. Константин Величков пише: „ако би било нужно да се предупреждават ония, които посвещават на критиката своята деятелност, с какво опасно оръжие разполагат и колко трябва да бъдат внимателни, когато си служат с него, не зная дали би могло да им се посочи пример, по-трогателен от Пърличев... Преводът има недостатъци, но редом с тях той съдържа и качества, и достойнства, и то такива, които правят от него един талантлив опит да се преведе на български великата гръцка епопея.“
Иван Вазов пише през 1919 г., че Пърличев е предал „стегнато и енергично“ началото на „Илиада“, и че поради „яростната критика“ на Нешо Бончев сме се лишили от „един поетически превод, направен от поет, на Хомеровата поема. Защото ония, които имаме вече, са едно печално недоразумение.“
Историкът Георги Баласчев от Охрид отбелязва, че ако се беше запазил преводът на Пърличев, и ако беше изпълнил обещанието си да преведе и други гръцки класици, „то, без всяко съмнение, в негово лице западните български говори щяха да си имат свой представител, а в такъв случай и влиянието на западните говори върху съвременния ни книжовен език щеше да бъде много по-чувствително.“
Известният български литературен критик и дипломат Симеон Радев също намира критиката на Бончев за жестока и несправедлива, и пише:
Втори превод на „Илиада“
През 1870 г., след превода за „Читалище“, Пърличев работи и по втори превод на Омировата поема, за който си служи с по-архаичен език. Към превода пише и увод под наслов „Критик и преводчик“, който представлява разговор между преводач и негов критик.
Автобиография
Пърличев пише автобиографията си в периода 16 април 1884 – 1 май 1885 г., когато е учител в Солунската българска мъжка гимназия. Автобиографията е издадена за първи път през 1894 г., около година след смъртта на Пърличев, в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина.
Автобиографията получава висока оценка от редица български критици, сред които Симеон Радев, Димитър Матов и Михаил Арнаудов. В спомените си Радев я определя като „една от най-вълнуващите книги в българската литература.“ През 1968 г. Арнаудов пише за нея: „Няма други мемоари у нас, в които с толкова бързо темпо, тъй сбито, тъй увлекателно е разказана изненадващата съдба на писателя-апостол, който не знае компромиси в омразата си към гърцизма и който упорито нанася удари срещу силния противник, без страх от грозното му отмъщение. [...] Автобиографията отразява без подправяне този неспокоен дух и тази интересна хроника на живота му.“
В Царство България автобиографията е била любимо учебно пособие на учителите по български език.
Речи и публицистика
Като учителя си Димитър Миладинов, Пърличев се проявява като майстор на живото слово. По време на борбите за заменяне на гръцкия с български в училищата и църквите в Охрид Пърличев държи множество речи, голяма част от които не са запазени. От този период са запазени пет слова, четири от които са публикувани в българския печат от онова време – в цариградските вестници „Время“, „Право“ и „Македония“ – и едно обнародвано след смъртта му от сина му Кирил Пърличев в списание „Македонски преглед“ през 1928 г.:
Чувай се себе си (1866 г., Охрид)
Слово за Русална сряда (1867 г., Охрид)
Слово за 318 никейски свети отци (1867 г., Охрид)
Слово за Св. Климент (ок. 1869 г., Охрид)
Слово по случай обявяването на фермана за Българската екзархия (8 март 1870 г., Охрид)
За значението на Пърличевите слова от този период по-младият му съгражданин Евтим Спространов отбелязва:
От периода след окончателната победа на българското движение в Охрид (към края на 60-те години на XIX век) са известни две слова на Пърличев – едното държано в Априловската гимназия в Габрово, където Пърличев преподава през учебната 1879/1880 г., а другото в Българската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в Солун. И двете са публикувани от Кирил Пърличев в списание „Македонски преглед“ (1928 г.):
Слово пред учениците в Априловската гимназия (1879 г., Габрово)
Слово за Св. св. Кирил и Методий (ок. 1883 г., Солун)
Освен публикуваните слова, в Държавния архив в Скопие се пазят още 23 неиздадени досега слова, държани по различни поводи. Пърличев е автор и на редица дописки, публикувани в българския печат.
„Плач крокодилски“, в. „Македония“, редакционна притурка към бр. 13 от 27 юни 1872 (изпратена от Охрид с дата 8 юни 1872 г.)
Дописка за чуждите пропаганди в Македония обнародвана във в. „Право“ (бр. 40, 1873 г.) (изпратена от Охрид с дата 20 ноември 1873 г.)
„Мечта на един старец“, дописка във в. „Балкан“ (публикувана на 28 април 1883 г., изпратена от Охрид с дата 27 март 1883 г.)
Песен за унищожението на Охридската патриаршия
Песента „1762 лето“, още наричана „Песен за унищожението на Охридската патриаршия“ (а в Македония известна и като „Песна за патрикот“), е изпълнена за първи път в Охрид около 1870 г., скоро след сватбата на Пърличев. Била е широко разпространена в Македония и особено в Охрид в последните десетилетия на XIX век. Пърличев пише в автобиографията си, че песента помогнала много в изкореняването на гърцизма в Охрид и Македония, което се потвърждава от други близки до периода коментатори.
Други
Григор Пърличев е автор и на други патриотични песни („Докога, братя мили българи“, „Чуйте, чеда македонски“), които са имали голяма популярност по негово време и са помогнали в борбата с гърцизма. Известни са и негови необнародвани преводи от френски и гръцки.
Пърличев хребет в Земя Греъм в Антарктика е наименуван на Григор Пърличев.
Родословие
Източници
Външни препратки
„Жалостна песна за Блъгарски народ в Охрит и Струга и за секои блъгарин“, Белград, 1875 година
Автобиография на Пърличев
Симеон Радев за Пърличев
Поемата Войводата (Сердарят) (по изданието Избрани произведения, Бълг. писател, София, 1970)
Емил Георгиев, „Григор Пърличев – лауреат и прокълнат“ (глава от книгата Люлка на старата и новата българска писменост (1980)
Списание „Ек“, 2003, № 6, архивирано от web.archive.org на 29 ноември 2004 г.
Галина Минчева, „Родът на Григор Пърличев е от една партия – Македония“, в. „Сега“, 20 октомври 2001 г.
Бележки
|
{'title': 'Георги Раковски', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%20%D0%A0%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец. Раковски е основоположник на организираната националнореволюцио
|
нна борба за освобождаването на България, революционен демократ, писател и поет, публицист, журналист, историк и етнограф/етнолог.
Биография
Семейство и образование
Роден е като Съби Стойков Попович на 2 април (14 април нов стил) 1821 година в град Котел в семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчева. Дядо му Съби Попович е известен търговец на кожи и поддържа оживени връзки с румънските градове. Чорбаджи Стойко Попович е уважаван терзия, водач на местните еснафи. Той е родом от сливенското село Раково, откъдето идва и приемното фамилното име Рàковски. Майката на Раковски, Руска, е сестра на Георги Мамарчев, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 година в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 година освобождава по време на Руско-турската война (1828 – 1829) Котел и Сливен. Това подтиква Съби да смени малкото си име на Георги, в чест на вуйчо си.
В отрязъка между 1828 – 1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. През 1834 година постъпва в училището в Карлово, където учител му е Райно Попович. Раковски напуска Карлово през 1836 година заради върлуващата по това време чумна епидемия.
В края на 1837 година заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в известното гръцко училище в Куручушме, където се подписва като Савас Стефанидис. Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски, санскрит и други предмети. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост.
Начало на революционната дейност
През лятото на 1841 година Раковски напуска Цариград и заминава за Браила, където се готви за бунт. Там, с помощта на приятели от Котел, Раковски става учител по гръцки и френски език. Още с пристигането си в града Раковски успява да си издейства гръцки паспорт от гръцкия консул в града и се подвизава под името Георги Македон. За участието му в Браилския бунт от февруари 1842 година е осъден на смърт от местните власти, но като гръцки поданик е предаден на гръцките власти за изпълнение на присъдата. Подпомогнат от гръцкия посланик в Цариград Маврокордатос, Раковски успява да избяга и се установява в Марсилия, където прекарва година и половина. Установява връзка с учещите в Атина българи и създава Македонско общество и Славяно-българско ученолюбиво дружество.
След завръщането си в Котел заедно с баща си Раковски участва в борбата на местните еснафи против чорбаджиите. Наклеветени пред османските власти като бунтовници, те са арестувани, осъдени на 7 години затвор и откарани в Цариград за излежаване на присъдата. В затвора Раковски престоява от 1845 до 1848 година.
Излизайки на свобода, той отново продължава своята революционна дейност. През 1851 – 1854 година пише няколко текста, запазени до днес в ръкопис: „Три съня“, „Неповинен българин“ и „Дневник на четата“. След избухването на Кримската война (1853) Раковски заедно с група българи създава в Свищов Тайното общество, което има за задача да събира пари за освобождението и сведения за османските войски, и да ги предава на руското военно командване. Новосъздаденото Тайно общество приема като знаме на бъдещата българска република трибагреника – бяло, зелено и червено. За осъществяването на тази задача Раковски и неговите другари постъпват като преводачи в турската армия. Тяхната дейност обаче е разкрита и той отново е арестуван. При отвеждането му в Цариград обаче успява да избяга. Членовете на Тайното общество продължават да събират средства, като под формата на дарения за читалище внасят 20 процента, а 80% отиват за въоръжение. По онова време Свищов има статут на свободна област въз основа на договора от Систова, сключен на 4 август 1791 година между Австрия и Османската империя, в който град е можело да се разпорежда само валиде ханъм – майката на султана.
През юни 1854 година Раковски организира чета от дванадесет души и броди с нея из Източна Стара планина. Тогава прави опит да се свърже и с руските войски, които по това време са преминали на юг от река Дунав. През есента руската армия се изтегля отвъд Дунава и Раковски разпуска четата си. Известно време се укрива в Котел, където написва преживяното от него в цариградския затвор. По това време написва и първата редакция на поемата си „Горски пътник“.
Раковски в Сръбско
В края на 1855 година Георги Раковски се установява в Букурещ, където завършва втората редакция на поемата „Горски пътник“, но още на следващата година се премества в Нови Сад в Австрийската империя, където издава „Предвестник горскаго пътника“. Тук той започва и редактирането на вестник „Българска дневница". Издава и пробния брой на вестник „Дунавски лебед". През 1857 година Раковски започва печатането на поемата „Горски пътник“. През същата година по настояване на османските власти той е изгонен от Нови Сад и се прехвърля отново във Влашко. Живее известно време в Галац и Яш, където участва в подготовката за създаване на Болградската гимназия, носеща днес неговото име.
На 7 март 1858 година Раковски преминава от Молдова в Руската империя, тъй като османското правителство оказва силен натиск за екстрадирането му върху молдовския княз Никола Богориди, представител на видния котленски род Богориди. След кратък престой в Кишинев, в края на март той пристига в Одеса, където е приет в дома на видния български търговец Никола Тошков. Със съдействието на Николай Палаузов е назначен за надзирател на българските ученици в Одеската семинария, но радикалните му възгледи предизвикват недоволство и по настояване на Стефан Тошкович е уволнен.
Със съдействието на Одеското българско настоятелство Раковски прави неуспешни опити да започне издаването на български вестник в Одеса, а през 1859 година публикува етнографската книга „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч.“, която посвещава на Никола Тошков.
През есента на 1860 година Раковски се премества в столицата на Сръбското Княжество – Белград, където продължава своите исторически изследвания. Тук започва и издаването на вестник „Дунавски лебед", в който засягат теми от политическо, просветно и стопанско естество, но и такива, свързани с църковно-националната борба, единството на българския народ и др.
По това време започва последното значително преселване на българи в Украйна, инициирано от руските дипломатически представителства и засегнало главно Видинско, Белоградчишко и Ломско. Раковски започва енергична кампания срещу обезбългаряването на региона и през 1861 година издава брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, в която остро критикува руската политика. Освен това той води оживена кореспонденция по въпроса с общественици, като Пандели Кисимов и Кръстьо Пишурка, и публикува в своя вестник „Дунавски лебед“ десетки статии срещу преселването, както и кореспонденции за тежките условия, при които са поставени преселниците в Руската империя. В резултат и на кампанията на Раковски бежанската вълна бързо затихва, в Ломско руски агенти са прогонвани от българските села, а във Видин тълпи от селяни обсаждат руското консулство, настоявайки да получат обратно паспортите си.
Докато е в Белград, Раковски пише статия в своя вестник и срещу англичаните и издевателствата им спрямо индийския народ. Вестникът излиза на български и на френски език. Публикациите му получават международен отзвук, а индийците го припознават като свой национален герой. През 1998 г. президентът Петър Стоянов открива българско училище в Делхи, което носи името "Георги Раковски". На цялата територия на Индия, има 12 на брой училища, носещи името на нашия изтъкнат революционер.
През 1861 година Раковски изготвя „План за освобождението на България" и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград". Тези две съчинения бележат нов етап на идейното развитие на Раковски. В тях той за пръв път излиза с идеята за създаване на „ръководен център на борбата", както и организирането на територията на Сръбското Княжество на една армия, която да премине в България и да вдигне на въстание българското население. За ръководство на въстанието Раковски предвижда едно Привременно българско правителство, което е създадено през юни 1862 година в Белград под негово председателство.На него се възлагало управлението на всички дела, отнасящи се до „всеобщото българско въстание". В духа на тези разбирания Раковски се заема и с организирането на революционната армия и такава е създадена през 1862 година в лицето на Първата българска легия в Белград. През юни 1862 година Легията участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. Нейното разтурване (след нормализиране на отношенията между Сърбия и Османската империя) показва слабата страна в плана на Раковски. Поставянето на ръководния център вън от пределите на страната, както и изграждането на революционна армия на чужда територия поставяли националнореволюционното движение в зависимост от политиката и целта на други държави. В същото време напрегнатите отношения между Османската империя и балканските държави давали основание на Раковски да вярва, че е възможно изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ.
Последни години
През пролетта на 1863 година, със съгласието на сръбското правителство, Раковски предприема разговори в тази насока в Атина и Цетина с видни обществени и политически дейци. След неуспеха на мисията си в края на 1863 година Раковски се установява отново в Букурещ, където се надява да намери по-добри условия за осъществяването на своите идеи. Там от март 1864 година започва издаването на вестник „Бъдущност“. След спирането на вестника на 19 юли 1864 година Раковски издава на български и румънски език и единствения брой на вестник „Бранител“ с цел създаване на българско-румънски съюз. Същевременно успява да довърши и през 1865 година да издаде подготвеното още в Одеса списание „Българска старина“.
В края на 1866 година Раковски образува „Върховно народно българско гражданско началство“ в лицето на Тайния централен български комитет (ТЦБК). Според Христо Македонски, обаче, ТЦБК е създаден без знанието и одобрението на Раковски. Ръководството на новата организация се състои от седмина членове: председател, подпредседател и още петима членове. Неговата задача е да координира, организира и да изпраща чети в поробената България, като по такъв начин да бъде сложен край на безразборното прехвърляне на такива чети в българските земи.
През 1866 година Раковски отново посещава Руската империя, прекарва известно време в Кишинев, Каприянския манастир и Одеса и преминава през българските колонии в Южна Бесарабия. Целта му е да събере пари за организиране на въоръжени чети, както и да подготви участието в тях на бесарабски българи. Той не постига голям успех с намирането на пари, заради натиска на руската полиция върху българската общност в Одеса.
На 1 януари 1867 година новата организация издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записани организационният принцип на изграждането на четите и правата и задълженията на самите четници. Раковски твърдо вярва, че със създаването на добре организирани чети ще може да се вдигне народа на борба и ще се постигне освобождението му.През пролетта на 1867 година са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. На 9 октомври същата година Раковски умира в Букурещ от туберкулоза.
Значение
Георги Раковски е първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и е негов ръководител през първите десет години. Като идеен вдъхновител на четническото движение, той не само поставя началото на организираното националнореволюционно движение, но го издига на нов, още по-висок организационен етап. Неговият богат опит и теоретична дейност са използвани от следващото поколение български революционери в лицето на Васил Левски и водачите на Априлското въстание от 1876 година. Следи в духовния живот на българския народ оставя и неговата писателска, журналистическа и публицистична дейност. Целият му живот е посветен на делото за освобождение на България от османско владичество.
Раковски и Левски са две части на една идея – националноосвободителната. Васил Левски е най-успешният и последователен ученик на Раковски, който доразвива идеите му. Раковски проумява, че е нужно народът да се организира в един бунт, в който четите да играят огромна роля – не на кърджалии и хайдуци, а на народни защитници. С тази цел той написва „Горски пътник“, както и „Привременният закон за горските чети“, който трябва да послужи като устав на новото българско правителство. Той е организатор на Първата и вдъхновител на Втората българска легия. Именно в тези две Легии трупа своя боен опит Васил Левски. Тук той става знаменосец на Раковски и се сдобива със своя прякор – Левски – даден му именно от Раковски, за неговото мъжество и решителност. Пак по време на участието си в двете Легии (Първата и Втората) Дяконът вижда, че народът не е подготвен да въстане и трябва убеждение по места. За тази цел Апостолът се свързва най-напред с друг ученик на Раковски – Иван Касабов, но тъй като той поддържа теза за автономия на България, пътищата им се разделят. Постепенно Левски приема идеята на Раковски за „привременното правителство“ и я доразвива, но той отбелязва, че това „привременно правителство“ трябва да стъпи върху едни тайни комитети, които да работят вътре в страната и закълнат хората – а не да се чака помощ отвън. В това е голямото осъзнаване, до което достига Левски, като продължител на делото на Георги Раковски. В последните си мигове през 1867 година Раковски има оживена кореспонденция с Левски по този въпрос. Той се радва, че ученикът му е достигнал до същите изводи, до които е достигнал и самият той „и дори го е задминал“ и иска да го подпомогне, но вече е изтощен от непрестанното киснене по затворите и тичане в опити за бунт и църковни борби. Умората взема своя връх и той се разболява тежко (скоро след това умира). Г. С. Раковски обаче може да е спокоен – делото на живота му е продължено от неговия достоен наследник.
Съчинения
Предвестник Горскаго Пътника (1856, Нови Сад)
Горски пътник (1857, Нови Сад)
Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч. Чяст първа. Одеса, 1859
Неколко речи о Асеню Пьрвому, 1860
Кратко разсъждение върху тъмния и лъжовния начяла, на коих е основана стара повестност европейских народов (1860)
Българский за независимото им священство днес възбуден въпрос и нихната народна църква в Цариград. (1860, Белград)
Глас Едного Българина (1860)
Отговор на богословска гръцка брошура (1860)
Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите, 1861 (Текст). Преиздадена през 1886 от Захари Стоянов с негов предговор. (Текст на изданието от 1886).
в. „Дунавски лебед“, 1860 – 1861
Българский вероизповеден въпрос с фанариотите и голямая мечтайна идея панелинизма, Букурещ, 1864
Българска старина, 1865
Българските хайдути, 1867
Съчинения. Под ред. на М. Арнаудов. София, 1922
Архив на Г. С. Раковски. Т. 1 – 4. София: БАН 1952 – 1969
Съчинения в 4 тома. Ред. кол. В. Трайков, К. Топалов, Св. Гюрова. София: Български писател, 1983 – 1988
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
Георги Раковски – основоположникът на националноосвободителното движение
От и за Георги Раковски в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Произведения на Раковски във Виртуалната библиотека „Словото“
Поемата „Горски пътник“ във Виртуалната библиотека „Словото“
„Раковски като личност и обществен деец. По случай седемдесет години от смъртта му – 8 октомврий 1867 година“, Тома Карайовов от Скопие, публикувано в сп. „Отец Паисий“, год. X, книга 8, София 1937 година
Вера Бонева. „Най-народнийт мъж българин“: Георги Ст. Раковски във възрожденското публично пространство (1868 – 1878). // Библиотека, 2021, кн. 3, 16 – 22.
Надя Данова, „Неистовий Раковски“. Разговор с проф. Надя Данова“, сп. „Култура“, кн. 4 (2977), Април 2021
Български революционери
Хора от Кримската война
Български легии в Белград
Българи, свързани с Белград
Български издатели на вестници
Възпитаници на Великата народна школа
Родени в Котел
Починали в Букурещ
Починали от туберкулоза
Откупвачи на данъци в Османската империя
|
{'title': 'Стефан Стамболов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD%20%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BC%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Стѐфан Нико̀лов Стамболо̀в е бележит български държавник и революционер, както и журналист и поет.
Апостол на Вътрешната революционна организация (1875 – 1876). Участва в подготовката на Старозагорск
|
ото и Априлското въстание. Руски военен кореспондент през Руско-турската война (1877 – 1878). След Освобождението се издига в средите на Либералната партия в Княжество България. След преврата от 1886 г. оглавява Регентството, потушава размириците в страната с цената на дълготраен разрив на отношенията с Русия. През 1887 г. е назначен за министър-председател и се задържа на власт до 1894 г. Основава и ръководи Народнолибералната партия до убийството си.
Критикуван е заради диктаторските му методи. Сред основоположниците е на икономическия и културния подем на България, продължил в десетилетията до Балканските войни.
Биография
Произход и образование
Стефан Стамболов е роден на 30 януари (12 февруари нов стил) 1854 г. в Търново. Потеклото му по майчина и бащина линия е от Трявна. Бащата е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и съмишленик на капитан Дядо Никола. Стефан Стамболов расте в обкръжението на революционери като Христо Иванов – Големия, отец Матей Преображенски – Миткалото, Христо Караминков – Бунито.
Образованието си започва в родния град. Учи в Духовната семинария в Одеса (1870 – 1872), но не я завършва, тъй като е изключен поради връзките му с руски революционери. През 1873 г. за кратко е учител в Търново, след което заминава за Румъния.
Национално-революционни борби
Преди Освобождението
Стамболов е делегат на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет през август 1874 г. През есента на същата година е изпратен от БРЦК в България, за да съживи революционните комитети, разбити след гибелта на Васил Левски. Заедно с Христо Ботев, през август 1875 г., Стамболов свиква ново общо събрание на БРЦК в Букурещ, което взема решение за въстание в България и го изпраща като апостол в Старозагорско. След неуспеха на Старозагорското въстание е принуден да се завърне в Румъния.
През ноември–декември 1875 г. Стамболов председателства Гюргевския комитет, който решава да организира нов опит за общо въстание в България през пролетта на следващата година. Определен е за главен апостол на Търновския революционен окръг. Прехвърля се в окръга в края на януари 1876 г. Първоначално се установява в Горна Оряховица, а впоследствие – в Самоводене, откъдето координира подготовката на въстанието в района между Търново и Русе. Конкретният му принос е в агитацията на населението, подбора на въстанически ръководители, събирането на парични средства и стратегическото планиране на въстанието, но усилията му за въоръжаване на населението остават без особен успех. При вестта за преждевременното избухване на въстанието в Панагюрски окръг проявява колебание и забавя нареждането си за въстание в Търновско. Надеждата, че ще успее да проведе съвещание на революционните комитети, е провалена от турските власти. Благодарение на шпионската си мрежа, между 25 и 28 април полицията залавя лидерите на съзаклятието в Горна Оряховица, с което осуетява въстанието в почти целия окръг с изключение на района на Бяла черква и Мусина. Опитът на Стамболов да вдигне на бунт Самоводене също пропада и през следващите месеци той е принуден да се укрива в селото, преди да премине Дунав през август същата година.
В Румъния Стамболов взема участие в ръководството на Българското централно благотворително общество и е редактор в основания от Ботев вестник „Нова България“.
По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е военен кореспондент на ежедневния вестник „Ново време“ („Но́вое вре́мя“), Петербург. Участва в кампанията за доставка на храна и фураж за действуващата руска армия.
След Освобождението
В края на август 1878 г. Стамболов става един от учредителите на търновския комитет „Единство“, който си поставя за цел да предотврати териториалното разпокъсване на България, решено от Великите сили на Берлинския конгрес. Търновският комитет образува организационна мрежа в цяла Северна България и сътрудничи с комитетите в южната част на страната за набиране на доброволци, оръжие, боеприпаси и храни в подкрепа на въоръжената борба за освобождаване на Македония.
Като деец на Либералната партия и член на парламента Стамболов взема участие в съединистката акция от пролетта на 1880 г. Заедно с други политически представители в София съставя план за обединение на Княжество България и Източна Румелия, който предвижда организирана агитация в Южна България и подготовка на княжеството чрез закон за народното опълчение и държавен заем. През май заминава за Сливен, където съдейства за съставянето на таен централен комитет от румелийски общественици, но по инструкции от софийското правителство сдържа дейността му до приключване на дипломатическите сондажи в Европа. Неблагоприятните резултати от сондажите обричат акцията на неуспех.
В началото на септември 1885 г. Стамболов е председател на Народното събрание и е между първите лидери на Княжество България, които подкрепят Съединението, обявено в Пловдив от източнорумелийски офицери и дейци на Българския таен централен революционен комитет. Той съставя прокламацията, с която на 8 септември княз Александър приема сливането на двете български области и се нагърбва със защитата му. След избухването на Сръбско-българската война се записва за доброволец в армията.
Политическа дейност
Ранна политическа кариера
Още по времето на Учредителното събрание (1879) Стефан Стамболов е сред най-активните привърженици на Либералната партия. Избран е за депутат в Първото (1879), Второто (1880 – 1881) и отново в Четвъртото обикновено народно събрание, което оглавява като председател от 1884 до 1886 г.
Със статиите си във в-к „Целокупна България“ през лятото на 1879 г. Стамболов е един от водачите на агитацията срещу правителството на консерваторите и с основен принос за победата на либералите на парламентарните избори в края на септември. На същите избори е избран за депутат и утвърден от мнозинството в Народното събрание, независимо че по това време е все още далеч от изискуемата минимална възраст от 30 години. Стамболов е един от непримиримите, които принуждават правителството на Тодор Бурмов да подаде оставка, противопоставят се на съставянето на коалиционен кабинет и по този начин предизвикват преждевременното разпускане на събранието от княз Александър Батенберг.
По време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) Стамболов се оттегля в Търново, където набира масова подкрепа и работи за привличане на руските генерали от правителството към каузата за възстановяване на Търновската конституция. При посещението на министър-председателя Леонид Соболев в града през септември 1882 г. организира няколкохиляден митинг в подкрепа на Русия и конституцията. В началото на август 1883 г. Стамболов заминава за София в безуспешен опит да прокара собствен проект за помирение на либерали и консерватори, който предвижда решението за конституцията да бъде взето от Велико народно събрание, излъчено по демократичния избирателен закон от 1880 г., и задържане на Соболев на министър-председателския пост. Предложението не е прието от княз Александър Батенберг, който прекратява пълномощния режим по договореност с партийните водачи Драган Цанков и Григор Начович, отстранявайки от власт руските офицери въпреки предупреждението на дипломатическия представител на Русия в София.
Макар и несъгласен с намеренията на Цанков да прокара консервативни изменения в конституцията чрез избрания през пълномощния режим парламент, в края на 1883 г. Стамболов парира стремежа на „непримиримите“ либерали за разцепване на Либералната партия. След изборите през май 1884 г., посредничи без успех за изглаждане на противоречията между умерения Цанков и водача на „непримиримите“ Петко Каравелов. Отхвърля предложението на Цанков да бъде избран за председател на парламента и подкрепя кандидатурата на Каравелов при окончателния разрив между двете крила на партията. Избран е за подпредседател, а след оставката на Цанков и заемането на министър-председателския пост от Каравелов става председател на Народното събрание. Поддържа законодателните инициативи на каравеловото правителство, включително законите за държавна собственост и експлоатация на железниците и строежа на жп линията Белово–Вакарел със средства от фиска и външни заеми.
Регент (1886 – 1887)
Деветоавгустовският преврат заварва Стамболов в Търново. Като председател на Народното събрание и един от най-авторитетните общественици от това време, името му е включено в състава на правителството, обявено от заговорниците, но той самият им отказва всякакво съдействие и оглавява (15 август 1886) наместничеството, което с помощта на южнобългарските войски връща княз Александър Батенберг в София. Това става против волята на руския император Александър III, който в крайна сметка принуждава Батенберг да се откаже от престола. Не успял да задържи княза, едновременно с абдикирането му на 26 август, Стамболов е назначен в тричленното регентство, което управлява страната почти цяла година в условията на остра външно- и вътрешнополитическа криза.
Като регент Стамболов се опитва да използва абдикацията на Батенберг, за да подобри българо-руските отношения, но въпреки посланието на IV обикновено народно събрание до царя с уверения за преданост към Русия, не спира репресиите на правителството на Васил Радославов над русофилите. Това и усилията на Русия да диктува условията за избирането на Велико народно събрание и новия княз чрез дипломатически натиск и военни демонстрации водят до разрив през ноември същата година и проруски бунтове в страната. В края на юни 1887 г. за княз е избран Фердинанд Сакскобургготски, след като Стамболов принуждава Радославов (привърженик на Батенберг) да подаде оставка от премиерския пост.
Министър-председател
След избора на княза, Стамболов оглавява правителството на създадената от него Народнолиберална партия. Задачите, които си поставя, са: защита на българската независимост, умиротворяване на страната, ускоряване на стопанското развитие, укрепване на международното положение на България и защита на българската кауза в териториите, определени от Санстефанския мирен договор, но останали извън българската държава.
Външна политика
Възкачването на Фердинанд на престола води до вътрешна стабилизация, но международното положение на България остава несигурно заради категоричната позиция на Русия. В началото на 1888 г. руското правителство декларира, че няма да търси силово решение на българския въпрос, но същевременно отказва да признае избора на княза от Великото народно събрание. Останалите Велики сили следват руския пример, за да избегнат пряка конфронтация с Петербург. Тайните преговори, които Стамболов води с руски представители между 1888 и 1891 година за замяната на княза с общоприемлив кандидат, пропадат поради взаимно недоверие.
Участник в подготовката на три безуспешни въстания за национално освобождение и обединение, като министър-председател Стамболов се опитва да защити българските интереси в Македония в рамките на Берлинския договор, контролирайки и направлявайки лично усилията на външните министри Георги Странски (1887 – 1890) и Димитър Греков (1890 – 1894). Като основна заплаха за българските национални интереси в областта Стамболов схваща не османската власт, а претенциите на съседните балкански държави. Затова той отбива постъпките от сърби (август 1889) и гърци (юни 1891) за антиосмански съюз и подялба на Македония и търси разбирателство с Високата порта. Съчетавайки постъпките в подкрепа на Българската екзархия с натиск по редица въпроси от българо-турските отношения, той постига утвърждаване на българските училища и духовенство в областта. През юли 1890 г. султан Абдул Хамид II издава пълномощия (берати) за български владици в Скопската и Охридската епархия, след като българският министър-председател нарежда демонстративно спиране на изплащането на източнорумелийския дълг за Портата. Заканата на Стамболов, че ще прекъсне преговорите за наема на железницата Вакарел–Саранбей, спомага за издаването на берати за Велешко и Неврокопско през април 1894 г. По същото време султанът гарантира правото на българските митрополити и общини да откриват училища и да издават разрешителни за учителите в Македония.
Вътрешна политика
Начело на правителството и на вътрешното министерство Стамболов налага авторитарно управление, основано на насилствено потискане на опозицията, употреба на съда за политически процеси и контрол върху армията.
Важен фактор за този курс е разривът на отношенията с Русия. Чрез елиминиране на политическото русофилство и възстановяване на обществения ред Стамболов се стреми да предотврати чужда интервенция, целяща смяна на политическата власт и конституционни промени в България. Той обаче преследва не само привържениците на такава интервенция. В навечерието на парламентарните избори от септември 1887 г. са подложени на репресии и поддръжниците на бившия министър-председател Петко Каравелов, които не признават княз Фердинанд. Осигурило си мнозинство в Народното събрание, правителството спира всички опозиционни вестници, с временно изключение на поддържащия княза печатен орган на Васил Радославов. Режимът върху печата е либерализиран частично едва през 1892 г. от външнополитически съображения.
Прекъснато по време на предизборната кампания през 1887 г., военното положение в страната е продължено още в края на същата година със Закона за изтребление на разбойничеството, въпреки че въоръжените акции на русофилите стихват след разгрома на четите на Набоков и Боянов.
Репресиите над опозицията ескалират след неуспелия атентат над министър-председателя, жертва на който става финансовият министър Христо Белчев през март 1891 г. Атентатът е последван от масови арести и съдебен процес, завършил с 4 смъртни присъди и затвор за Петко Каравелов, Трайко Китанчев и други политически противници на Стамболов.
На преследване е подложена и църквата, която отказва да признае нежелания от Русия Фердинанд. В края на 1888 г. Стамболов разтуря заседанието на Светия Синод в столицата и въдворява насилствено владиците в епархиите им. Конфликтът се изостря през 1892 – 1893 г. във връзка с конституционните промени, които позволяват на бъдещия престолонаследник да изповядва вяра, различна от източноправославната. Тогава Стамболов заплашва Екзархията със спиране на издръжката, а митрополит Климент Търновски е затворен в Гложенския манастир.
След провала на Деветоавгустовския преврат при управлението на регентите армията е прочистена от русофилски настроени офицери. Подкрепата ѝ за Стамболовото правителство обаче не е сигурна. Опасявайки се от авторитета на един от водачите на контрапреврата – майор Христо Попов, през 1888 г. Стамболов организира съдебен процес срещу него и го отстранява от служба под претекст материални злоупотреби. Недоволството сред офицерите от сдържаната политика по македонския въпрос намира изражение в заговора на Коста Паница, разкрит в началото на 1890 г. За да задържи армията на своя страна, Стамболов разчита на сътрудничеството на военните министри – полковник Сава Муткуров (до 1891) и наследилия го Михаил Савов. Конфликтът със Савов и отстраняването му от министерството в началото на 1894 г. водят до укрепване на авторитета на княз Фердинанд чрез новия министър на войната полковник Рачо Петров.
Стопанска политика
Външнополитическата ориентация към Австро-Унгария и Великобритания позволява на Стамболовото правителство да увеличи драстично разходите за модернизиране на армията, администрацията и пътната инфраструктура чрез заеми от тези две страни. По времето на Стамболов са завършени жп линиите, свързващи София с Виена и Цариград и Ямбол с Бургас, започнат е строеж на железници от столицата за Северна България и за Македония, преустроени и разширени са варненското и бургаското пристанище. Правителството и народното събрание насърчават развитието на минното дело и други отрасли чрез законово регламентирани концесии и на леката промишленост чрез специален закон за снабдяване на армията от местни източници. В резултат и на тези усилия между 1887 и 1894 г. в България изникват 80 нови фабрики.
Последна година на власт
В началото на 1894 г. Стамболов попада в центъра на шумен публичен скандал, след като на 11 март Мария Милкова, съпруга на капитан Тодор Матров и балдъза на военния министър Михаил Савов, обвинява министър-председателя в любовна връзка със самата нея и със съпругата на Савов. Военният министър призовава Стамболов на дуел, в резултат на което е отстранен от правителството. Случаят предизвиква силно недоволство срещу правителствения ръководител в офицерските среди. Раздухан допълнително с публикуването на частна кореспонденция във вестниците, скандалът кара Стамболов да подава на няколко пъти оставката си, която в крайна сметка е приета от княз Фердинанд на 20 май. Според съвременни изследователи, като Георги Марков, в основата на интригата е именно князът. С отстраняването на Стамболов Фердинанд се стреми да засили властта си в страната и да издейства признание от Русия.
След оставката. Убийство
След отстраняването му от правителството княз Фердинанд и новото правителство на Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието на Стамболов и търсят начини за неговото компрометиране. На 24 август 1894 г. той е арестуван за кратко заради критики към княза в интервю за германски вестник, а след освобождаването му е замерван с камъни на улицата от привърженици на правителството. Военният министър Рачо Петров организира разследване, опитващо се да докаже, че Стамболов е организирал атентата срещу самия себе си през 1891 г., при който загива финансовият министър Христо Белчев. След като следствието не открива доказателства за това, то е прекратено в края на годината. Стамболов отказва да напусне родината си, въпреки заплахите за разправа и опита за убийство.
На 3/15 юли 1895 г. Стефан Стамболов е жестоко посечен на улицата от Михаил Ставрев – Хальо и други македонстващи, близки до Наум Тюфекчиев. След 3 дни умира от раните си.
Повод за убийството му е отмъщение за смъртта на Коста Паница – бивш съратник на Стамболов, който със съдействието на Русия прави опит за военен преврат и в резултат е екзекутиран. Стамболов е нападнат 2 дни преди делегацията за помирение с Русия да бъде приета от Николай II.
Творчество
Стамболов е автор на двадесетина стихотворения, които са много популярни сред националреволюционерите. През 1875 г. публикува в съавторство с Христо Ботев стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“, а през 1877 г. – свои „Песни и стихотворения“.
Стефан Стамболов се изявява и като преводач. Сред публикуваните му преводи се откроява брошурата на Джанюариъс Макгахан „Турските зверства в България“. В края на живота си, след като пада от власт, Стамболов публикува популярния роман на Р. Джованьоли „Спартак“, без да посочи името си като преводач. Стамболов е търсил възможност да издаде свой превод на знаменития роман на Н. Чернишевски „Какво да се прави“.
Личен живот
Стефан Стамболов се жени през 1888 г. за Поликсена Станчева. От брака си има 3 сина: Константин, Асен и Стефан, и дъщеря Вера.
Стамболов е също страстен картоиграч на всички видове карти (включително бридж), не се отказва, докато не победи.
В културата
Стамболов, въпреки оспорваните оценки за дейността му, е почетен с редица скулптури и наименувани на него обекти в България.
През 2020 г. излиза криминалният исторически роман „Царят на татарите“ на Маргарит Абаджиев, който проследява работата и пагубните последствия от смъртта на Стамболов върху бъдещето на България. Романът си служи с богата колекция от историкографически документи, сред които са личните дневници на политика.
В книгата „Из българските бурни времена“ на Рихард фон Мах се появяват образи на видни личности от този период, като Симеон Радев, Поликсения Стамболова, княз Фердинанд, княз Борис III, Пейо Яворов, Гоце Делчев и други. Тя хвърля светлина върху политическите, геополитическите и вътрешнодържавните обстоятелства между следосвобожденския период и края на Първата световна война.
Литература
Маргарит Абаджиев, „Царят на татарите“, 2020 г.
А. Биман, „Стамболов“ (фототипно издание), 1896 г.
Н. Генадиев, „Стефан Стамболов – кога и защо се обяви против Русия“ (фототипно издание)
Р. П. Генов, „Българската външна политика при управлението на Стамболов“
Р. Ф. Мах, „Из българските бурни времена“
Duncan M. Perry, Stefan Stambolov and the Emergence of Modern Bulgaria, 1870 – 1895. Duke University Press, 1993, ISBN 0-8223-1313-8.
Симеон Радев, „Строителите на съвременна България“. Том 1, 2
Антон Страшимиров, „Диктаторът. Нови проучвания върху живота и личността на Стефан Стамболов“, София, 1935 г.
Атанаска Цокова, Творчество на Васил Друмев, на сайта на „Словото“
„Стефан Стамболов“, , материал от Словото, използван с разрешение
Бележки
Външни препратки
„Стефан Стамболов – от перото до ятагана“, Димитър Иванов
Сайт, посветен на Стефан Стамболов
Родени през 1854 година
Починали през 1895 година
Регенти на България
Председатели на Народното събрание на България
Министър-председатели на България
Министри на вътрешните работи на България
Министри на външните работи на България
Министри на просветата на България
Академици на БАН
Български поети
Български преводачи
Български журналисти
Руски военни кореспонденти
Българи по време на Руско-турската война (1877 – 1878)
Български революционери
Участници в Априлското въстание
Участници в Старозагорското въстание
Дейци на Гюргевския революционен комитет
Дейци на БРЦК
Дейци на ВРО
Македонски въпрос
Български бриджори
Почетни граждани на Видин
Носители на орден „За храброст“ I степен
Жертви на политически убийства в България
Убити български политици
Родени във Велико Търново
Починали в София
Погребани в Централните софийски гробища
Доброволци в Българската армия в Сръбско-българската война
|
{'title': 'Паисий Хилендарски', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B9%20%D0%A5%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Паисий Хилендарски, често наричан още Отец Паисий, e български народен будител, духовник и светия, автор на „История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобожден
|
ие на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година и паметта му се отбелязва на 19 юни.
Биография
Произход и образование
Информация за живота на Паисий имаме от автобиографичните му бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722 година (казва се, че завършва „История славянобългарска“ 40-годишен) в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. За родното си място самият той пише в „История славянобългарска“: „и пришедъша ва Светьiе гори Афонские у епархiи Самоковскiие въ лъто 1745“ („дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година“).
Има сведения и предания, които насочват и поставят родното място на Паисий в едно или друго населено място – Доспей, Рельово, Белово, Кралев дол, Банско. Въпреки това, версията, че Паисий е от Банско преобладава. В своя статия от април 1912 година, в навечерието на Балканската война, бившият митрополит Теодосий Скопски пръв говори за вероятен произход на Паисий от Банско, по това време все още намиращ се под османска власт. Хипотезата му придобива широка популярност и утвърждава възгледа сред българската общественост за Македония като „люлка на Българското възраждане“. Като водещо се има мнението на Йордан Иванов, че Паисий бил роден в Банско, тъй като вече е известно, че вторият му баща Михаил Хадживълчов бил заможен търговец от Банско, а по-малкият му полу брат Вълчо Хадживълчов продължил бащината дейност и станал също известен ктитор и покровител на църквите в региона и особено на Хилендар и Зограф. Тезата за произхода му от Банско не получава потвърждение в някои стари изследвания по този въпрос.
Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където брат му Лаврентий е игумен и където по-късно самият Паисий става йеромонах и проигумен. По това време Хилендар имал статута на сръбски манастир, но поради местоположението му по-голямата част от монасите в него били българи от Македония. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендарския манастир заради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите. Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в манастир в селището Амбелино (днес „Св. Георги“ – квартал на Асеновград).
Влияния и значимост
„Историята“ на Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения като руските преводи на „Деяния церковная и гражданская“ на венецианския кардинал Цезар Бароний и „Книга историография“ („Царството на славяните“) на дубровнишкия абат Мавро Орбини, привърженик на крайния илиризъм, който Паисий критикува. За написването ѝ е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци. Също Зографската грамота на цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други, които днес са безвъзвратно загубени. Познавал е и съчиненията на патриарх Евтимий Търновски („Житие на св. Иван Рилски“, „Житие на св. Петка Търновска“ и др.), а също и житията на светците Гавриил Лесновски, Иларион Мъгленски, Ангел Битолски и др. Ползвал и известните жития и легенди, свързани с дейността на св. св. Кирил и Методий и техните ученици.
Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие. Високомерието на сръбските и гръцките монаси и пренебрежението им към българите и всичко българско, което водело след себе си и заплахата от пълна асимилиация и изчезване на българския род също било водещ мотив за написването. Важни аргументи са дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическото и културното процъфтяване на средновековната българска държава и видните ѝ владетели. Създаването на „История славянобългарска“ може да се смята за начало на Българското възраждане. Паисий е първият автор, който очертал етническата територия на българската нация, която според него обхващала земите на Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Известни са близо седемдесет преписа на историята. Първият препис е на Софроний Врачански при посещението му в Котел (1765 г.), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик“ след съществено редактиране от Христаки Павлович, което се смята за един от първите учебници по българска история в новооткритите светски български училища.
Наследство
Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на Българското възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име.
С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.
През 2008 г. в Банско е открит мемориален музей, посветен на него.
Вижте също
Родът на Паисий Хилендарски
Литература
Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. Подготвили за печат: Д. Пеев, М. Димитрова, П. Петков. Превод: Д. Пеев. Коментар: Ал. Николов, Д. Пеев. Научен редактор: Иван Добрев. Второ допълнено и преработено издание. Света Гора Атон. Славяно-българска Зографска Света обител, 2013, 448 с. [Първо издание – 2012, 416 с.]; трето поправено издание, 2015 г., 172+448 с. (в съавторство с Д. Пеев, М. Димитрова, А. Николов).
Стефан Попиванов – „Остатъци от паметта на о. Паисий“, публикувано във в. „Новини“, брой 62, Цариград, 3 май 1896 година
Тодоров, Ил. Паисий Хилендарски. Литература за живота и делото му. Анотиран библиографски указател. С., НБКМ, 2003, 172 с.
Златарски, В. Н. Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история. – Периодическо списание на БКД, кн. 59, 1899, 723 – 757.
История славеноболгарская, собрана и нареждена Паисием иеромонахом. Стъкми за печат по първообраза Й. Иванов. София, 1914
Романски, Ст. Нов Софрониев препис на Паисиевата история от 1781 г., съпоставен с преписа от 1765 г. С., 1938.
Снегаров, Ив. Един препис на Паисиевата история в Преображенския манастир. – Македонски преглед, 13, 1942 – 1943, № 2, 85 – 124 (Влад Гладичов).
Велчев, В. Неизвестен последовател на Паисий Хилендарски. – Език и литература, 1956, № 6, 446 – 458 (Влад Гладичов).
Ангелов, Б. Ст. Преписи на Паисиевата история. – Известия на Института за българска литература. Т. 7, 1958, с. 307-.
Ангелов, Б. Ст. Паисий Хилендарски – История словеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. С., 1961.
Стоянов, М. Преписи на Паисиевата „История славяноболгарская“. – В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. С., 1962, 557 – 596.
Харалампиев, Ив. Наблюдения върху морфологичните особености на Гладичовия препис на „История славянобългарска“. – В: Студентски изследвания, кн. II. Велико Търново, 1973, 17 – 28.
Харалампиев, Ив. Още за книжовника Влад Гладичов и за неговия препис на Паисиевата история. – Език и литература, 1978, № 5, 54 – 63.
Тодоров, Ил. Жеравненският препис на „История славеноболгарская“. – Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“. Т. 16 (22), 1981, 19 – 59.
Кенанов, Д., А. Петков. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – Литературна история, 1988, кн. 17, 58 – 66.
Караджова, Даринка. Два нови преписа на Паисиевата „История славянобългарска“. – Български форум, VI, 1997, № 3, 238 – 243.
Паисий Хилендарски. История славяноболгарская 1771. Самоковски препис. Фотот. изд. С., Сдружение „Демократична мрежа“ и сдружение „България 681“, 2004, 281 л.
Кенанов, Д. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – В: Същият. Българистични простори, Пловдив и Велико Търново, ИК „Жанет-45“, „ПИК“, 2007, 198 – 207.
Norbert Randow. Paisij Chilendarski, Slawobulgarische Geschichte (История славянобългарска). Leipzig: Insel-Verlag, 1984.
Вера Бонева. Паисий Хилендарски и Българското възраждане. / Македонски преглед, 2011, кн. 3, 31-50.
Външни препратки
Пълен текст на „История славянобългарска“ (Зографски препис), библиография, биографична справка за Паисий и коментар подготвени от Проф. Йордан Иванов. Издава БАН, София, 1914 г.
Сканирани страници от ръкопис на „История славянобългарска“ (1762)
Сканирани страници от ръкопис-препис на „История славянобългарска“ (1765)
Вера Бонева. Паисий Хилендарски и неговият исторически текст във възрожденската публичност. // https://liternet.bg/publish8/vboneva/paisij.htm
Вижте още
Паметници на Паисий Хилендарски
Бележки
Родени през 1722 година
Починали през 1773 година
Български духовници от Македония
Български просветни дейци от Македония
Български светци
Български писатели
Родени в Банско
Християнски светци от XVIII век
Писатели през Българското възраждане
Български възрожденци
Монаси в Зографския манастир
Монаси в Хилендарския манастир
Починали в Асеновград
|
{'title': 'Добри Чинтулов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%20%D0%A7%D0%B8%D0%BD%D1%82%D1%83%D0%BB%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Добри Петров Чинтулов (1822 – 1886) е български поет, композитор и педагог.
Биография
Добри Чинтулов е роден през 1822 година в град Сливен в семейството на занаятчията Петър Миндов Чинтула. Първит
|
е си шестнадесет години прекарва в родния си град, посещавайки гръцко училище. Баща му е бил много беден, така че през 1838 година Чинтулов сам заминава за Търново, където учи около шест месеца, като в същото време и слугува. Оттам той заминава за Букурещ, където учи (отново на гръцки) при учителите братя Христиди (гърчеещи се българи). Когато разбира от Захари Княжески, минаващ през града на път за Одеса, че руското правителство е отпуснало няколко стипендии за българи, той тръгва натам. В Браила богатият му съгражданин Димитър Диамандиев му помага със средства и препоръка и през 1839 година той пристига в Одеса.
Учи в Одеското околийско училище, подържан от тамошните богати българи. Завършва го през лятото на 1843 година. Получава една от четирите стипендии, отпуснати от императора за обучение на българчета в семинарията, и през септември 1843 година постъпва в Одеската Херсонска духовна семинария. Завършва я през юли 1849 година и следващата година се завръща в България.
От 1850 до 1858 година учителства в Сливен. Едновременно с това участва в борбата за църковна независимост и новобългарска просвета. Основава и читалище в родния си град. Пише и разпространява патриотично-революционни стихове. Някои от тях добиват голяма популярност, което предизвиква ненавистта на туркофилските и гъркоманските среди, които даже извършват покушение над него. Всичко това принуждава Чинтулов да се премести да учителства в Ямбол като главен учител до 1861 година. През 1861 г. Сливенската община повиква Чинтулов пак в Сливен, където той отново става главен учител и учителства непрекъснато до 1871 година, като през тази година е избран за делегат от Сливенска епархия на Първия български църковно-народен събор в Цариград при изработването на екзархийски устав. След завръщането си от Цариград, Чинтулов учителства още около 3 години, като сам напуска поради проблеми със зрението.
Макар и полусляп и болен, той е един от хората, които посрещат руските войски при идването им в Сливен на 5 / 17 януари 1878 г., където изнася пламенна реч на руски.
Неговият брат Захарий Чинтулов е дългогодишен български учител в македонския град Ресен.
Творчество
Поетическото наследство на Чинтулов не е голямо – доказано е авторството му на около 20 стихотворения, сред които Къде си, вярна ти любов народна?, Стани, стани, юнак балкански, Вятър ечи, Балкан стене. Приживе е публикувал само три свои стихотворения – в „Цариградски вестник“ през 1849 година: „Стара майка се прощава със сина си“, „Китка от Балкана“, „Изпроводяк на едного българина из Одеса“.
Останалите са достигнали до нас чрез ръкописни преписи, често променяни и включвани в песнопойки от други хора без съвременниците му да знаят кой е оригиналният им автор. Въздействието на тези песни било огромно за революционизирането на българската младеж и за общия патриотичен и борчески подем на народа.
Чинтулов е участвал в първия български литературен кръг, чиито други представители са Найден Геров, Иван Богоров, Димитър Мутев, Елена Мутева, Ботьо Петков.
Автор е бил и на учебници по реторика, литература, руски език, френски език, математика и нотно пеене, които никога не са обнародвани и също широко са се разпространявали сред съвременниците му, но само във вид на преписи от учители и ученици.
Източници
Външни препратки
От и за Добри Чинтулов в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Критика за Добри Чинтулов в Литернет
Къща музей на Добри Чинтулов в Сливен
Български поети и поетеси класици
Български учители
Писатели през Българското възраждане
Български възрожденци
Родени в Сливен
Починали в Сливен
|
{'title': 'Константин Преславски', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%20%D0%9F%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Константин епископ Преславски (9 век-10 век) е старобългарски писател и църковен деец, представител на Преславската книжовна школа. Той е една от най-значителните фигури в историята на старобългарскат
|
а духовна култура.
Той е непосредствен ученик на славянския първоучител св. Методий. Биографичните данни за него са твърде оскъдни. Знае се, че след смъртта на Методий заедно с други негови ученици бил подложен на преследване, продаден от немските духовници във Венеция, но успял да се прехвърли в Цариград и оттам да дойде в България. След окончателното преместване на архиепископията от Плиска в Преслав, презвитер Константин е поставен за викарен епископ (помощник на архиепископа). Починал е в началото на X в.
Константин Преславски е един от основоположниците на старобългарската химнична поезия. Най-значимото негово произведение е проповеднически сборник „Учителното евангелие“, едно от връхните постижения от Златния век на българската литература, написано през 893–894 г. — неделно тълковно евангелие, състоящо се от 51 беседи, взети от византийски сборник. Учителното Евангелие е снабдено с две предисловия — стихотворна молитва, известна като „Азбучна молитва“ и прозаическа част. Също и „Църковно сказание“, „Историкии“ и др. части. Съчинението съдържа беседи за различни църковни празници. Въпреки компилативния си характер, Учителното евангелие има голяма стойност като първият систематичен проповеднически труд на славянски език. През 894 съставя първия славянски летописен труд — „Историкии“. През 906 г., по нареждане на Симеон, Константин Преславски превежда „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски. Автор е на църковна служба в чест на св. Методий, в която е показана борбата на неговия учител против триезичната догма. На Константин Преславски се приписва и стихотворението „Проглас към Евангелието“, което по съдържание и композиция е близо до „Азбучната молитва“ и в което се отхвърля преклонението пред чуждия език и се ратува за издигане на родната реч като най-значително средство за развитието на българската култура. Някои учени дори твърдят, че именно К.Преславски е бил Черноризец Храбър (и е написал "За буквите"), но засега последната теза не е окончателно възприета в българската историография, а се изказва по-скоро като предположение.
Всички съчинения на Константин Преславски са достигнали до нас единствено в преписи, най-ранните от които са от XII и XIII в.
Неговото име носят Шуменският университет и Националната хуманитарна гимназия във Варна.
Бележки
Литература
Велинова, В. Слово за епископ Константин Преславски. София: Време, 1998 (Библиотека „Старобългарски книжовници“ 4). ESBN 954-4568-12-8
Gallucci, E. Ucitel’noe Evangelie di Costantino di Preslav (IX-X sec.). Tradizione testuale, redazioni, fonti greche. - Europa Orientalis, XX (2001), 49-138
Старобългарското Учително евангелие на Константин Преславски (ред. Уханова, Е.В.). Freiburg im Breisgau, 2012
Външни препратки
Константин Преславски. Проглас към евангелието
Български средновековни книжовници
Преславска книжовна школа
|
{'title': 'Мара Белчева', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%B0%20%D0%91%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Мара Иванова Белчева е българска поетеса.
Биография
Родена е на 8 септември 1868 г. в Севлиево в семейството на Иваница хаджи Ангелов, внучка на Хаджи Ангел Иванов – Севлиевеца.
Завършва гимназия в
|
Търново. В периода 1883–1885 следва във висш девически институт във Виена. Завръща се в България заради смъртта на баща си. Учителства в Русе и София. Още по време на ученическите си години се запознава с поета и политик Христо Белчев, за когото се омъжва през 1886. Остава вдовица на 23 години, след убийството на Белчев (тогава министър на финансите), при атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов (1891).
За кратко е придворна дама в двореца на княз Фердинанд, преподава на децата му български, френски, немски и английски езици. Следва филология във Виена (1896), където изучава световна и европейска литература и чужди езици. От 1903 г житейският ѝ път е свързан с Пенчо Славейков, до края на живота му през 1912 г. В българската литературна история М. Белчева остава известна като спътница на поета. По време на Междусъюзническата война (1913) е учителка и милосърдна сестра. След известно пребиваване в Женева се завръща в България и се посвещава на литературна, редакторска и преводаческа дейност, остава в София до края на живота си.
Белчева е поетеса и преводачка с широки културни интереси, владееща много езици. Превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра“ (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана“ (поставена 1922) и др. Публикува стихове от 1907 г. Неголямото ѝ по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската „женска“ поезия. Духовно обогатена от общуването си със Славейков, Белчева създава интимна лирика на нежните чувства и размисъл. Творбите ѝ са посветени на човешката близост и доверие. Любимият в стиховете ѝ е човекът, достоен за трайна привързаност, почит и всеотдайна обич. Споменът за него озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Изповедното начало, характерно за ранните стихове на поетесата, по-късно се свързва с размисъл върху вечните човешки въпроси. Поетесата изповядва християнските добродетели и се уповава на тях, мисълта за Бога става една от доминантите в творбите ѝ. Висока нравственост, спокойно мечтателно-носталгично любовно чувство, дирене на хармония в съществуването определят облика на творчеството ѝ. Редакторка на „Избрани съчинения“ на Пенчо Славейков (1923).
Умира на 16 март 1937 г. в София.
Домът на Мара Белчева, на улица „Христо Белчев“ 12, в София, е един от най-забележителните паметници на архитектурата в стил сецесион в България.
Памет
Неин силует е изобразен на гърба на банкнотата от 50 лева, емисия 2019 г., и в обращение като законно платежно средство от 1 ноември 2019 г.
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Библиография
На прага стъпки. Стихове. Ал. Паскалевъ, 1918.
Пенчо Славейков. Бегли спомени. Държавна печатница, 1923.
Сонети. 1925.
Избрани песни. Стихове. Печатница „С. М. Стайковъ“, 1931.
Един живот. Поезия, преводи, дневник, спомени, писма. Състав. Мирела Иванова. Ред. Ирен Иванчева. УИ „Св. Климент Охридски“, 1995.
И сенките ни тихо ще се слеят. Стихове и писма (заедно с Пенчо Славейков). Персей, 2010.
Весталка, неразбулена мечта. Стихове. Изида, 2013.
Мара Белчева. Поезия. Т. 1. Съст. Милена Кирова; автор на бележките и коментара към тях – Албена Вачева. София: Кибеа, 2018, 271 стр., ISBN 978-954-474-728-2
Мара Белчева. Проза и преводи. Т. 2. Съст. Милена Кирова; автор на бележките и коментара към тях – Албена Вачева; подбор и коментар на документалната част – Катя Зографова. София: Кибеа, 2018, 351 стр. ISBN 978-954-474-729-9
За нея
Иван Спасов. И слънцето върни. Български поетеси (Литературнокритични очерци). София: Български писател, 1987
Ирен Иванчева. „Спомен от бъдещето за Мара Белчева“. Предг. – В: Мара Белчева. Един живот: Поезия, преводи, дневник, спомени, писма. Състав. Мирела Иванова. Ред. Ирен Иванчева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995.
Благовеста Касабова. „Ръми в душата ми...“: Щрихи към портрета на Мара Белчева. София: Снежана, 1995
Мария Кайкиева. Мара Белчева, 1868 – 1937: Био-библиография. Пазарджик, 1996
Анастасия Първанова. Творчеството е любов. Кн. 1. Евгения Марс, Мара Белчева, Яна Язова. София: Ваню Недков, 1999
Албена Вачева. „Чуй, тихий извор е дълбок!“: Мара Белчева (1868 – 1937)“. – В: „Неканоничната българска литература“. Т. 1. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски", стр. 65 – 79. Същият текст е публикуван в LiterNet.
София Ангелова. „Мара Белчева“. В: Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. и ред. Милена Кирова. София: Алтера, 2009.
Милена Кирова. „Мара Белчева, или изборът да бъдеш Ехо“ , Public Republic, 20 август 2010.
Ирен Иванчева. „Мара Белчева (1868 – 1937). Тя рече: „На свое слънце грее се душата“. – В: Гласове на жени в българската поезия. Аспекти на междутекстовост (от средата на XIX до 40-те години на XX век). София, Просвета, 2015, с. 286 – 349.
Бележки
Външни препратки
От и за Мара Белчева в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Мара Белчева в Литературен свят
Критика за Мара Белчева в Литернет
Андриана Спасова, „Мара Белчева“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН
Български поетеси
Писатели след Освобождението
Български учителки
Български преводачи на немскоезична литература
Български медицински сестри
Всемирно бяло братство
Родени в Севлиево
Починали в София
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
{'title': 'Димитър Бояджиев', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80%20%D0%91%D0%BE%D1%8F%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Димитър Иванов Бояджиев е български поет, един от първите майстори на елегията в българската литература, наред с Димчо Дебелянов.
Биография
Димитър Бояджиев е роден на 18 май 1880 година в Пазарджик
|
, в семейството на Иван Димитров Ивчов (Бояджиев) и Екатерина Ненкова. Баща му е самоук човек, овчар от околните села, който се преселва от село Момина клисура в града. Екатерина Ненкова е умна и любознателна жена, а детството ѝ е преминало в заможно пазарджишко семейство. Димитър Бояджиев е брат на банкера и политик Коста Бояджиев.
Останал сирак на 13 години, Димитър Бояджиев напуска училище, за да поема издръжката на голямото си семейство. Опитва се неуспешно да продължи бащиния си занаят в бояджийската работилница. По-късно става писар в градската община, самообразова се, участва в основаването на дружеството „Младежка дружба“. Изучава руски и френски език. Пише стихове в духа на социалистическите идеи. 1896 година постъпва на работа в адвокатската кантора на Г. Стефанов. В списание „Ново време“ публикува преводи на Семьон Надсон.
Първите му стихотворения са отпечатани в списание „Общо дело“ през 1901 година. Същата година Константин Величков му намира работа в София и поетът се преселва с цялото си семейство в столицата. Димитър Бояджиев постъпва в Отделението по печата при Министерството на външните работи. Едновременно е уредник на сп. „Летописи“ (издавано от Константин Величков), тук са поместени много негови преводи от руски език – творби на Михаил Лермонтов, Иван Тургенев, Максим Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, Фьодор Тютчев и други.
Секретар е на Българското консулство в Марсилия (1907 – 1909). Последните му стихове излизат във вестник „Българан“, списание „Летописи“, списание „Слънчоглед“и др.
Самоубива се заради нещастна любов на 12 юли 1911 г. в София.
Памет
От 2011 г. се провежда конкурс за млади поети на името на Димитър Бояджиев.
Източници
Литература
Външни препратки
Стихотворения на Димитър Бояджиев в Словото
Димитър Бояджиев в Литературен свят
Димитър Бояджиев в Литернет
Биобиблиография на Димитър Бояджиев на сайта на Регионална библиотека „Никола Фурнаджиев“ в Пазарджик, 2009 г.
От и за Димитър Бояджиев в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Писатели след Освобождението
Български поети
Български преводачи
Български преводачи на рускоезична литература
Държавни служители на България
Почетни граждани на Пазарджик
Български самоубийци
Родени в Пазарджик
Починали в София
Поети-самоубийци
|
{'title': 'Иван Вазов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%20%D0%92%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ива̀н Мѝнчов Ва̀зов е български поет, писател и драматург, наричан често „Патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожде
|
нска България. Иван Вазов е академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 г. от Народната партия.
Биография
Детство и юношество
Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, на общественика и политик Борис Вазов, а също на доктор Кирил (Кирко) Вазов. Според Борис Вазов, родът на Вазовите произхожда от Кирко Иванов Арнаудов от нестрамското село Сопот (сега несъществуващо) съседно на Яновени, който се преселва в днешния Сопот в края на 18 век по време на размириците при управлението на Али паша Янински.
Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1866 г. учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник учител. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.
През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Освен това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.
Емиграция в Румъния
Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова – общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 г. Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Там обаче Вазов остава верен на призванието си – научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ бяга в Браила, живее 2 – 3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.
През 1870 г. Вазов се връща в Сопот. По-късно учителства (1872 – 1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия Цариград – Белово (Баронхиршовата железница), усъвършенства френския език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 г. се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.
След началото на Априлското въстание през 1876 г. Вазов заминава за Румъния и става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.
През Руско-турската война от 1877 – 1878 г., на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров, откъдето е командирован до 6 март 1879 г. в Русе.
След Освобождението
В Берковица той е назначен за председател на Окръжния съд (18 март 1879 – септември 1880 г.). Случай от съдебната му практика в града го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“.
От 6 октомври 1880 г. Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и се включва в политическия живот като част от Народната партия. Той е назначен от генерал-губернатора за депутат в Областното събрание, след което на 12 октомври е избран и в Постоянния комитет и става негов секретар. През следващата година е избран само за запасен член на Постоянния комитет, но през януари 1882 година заема мястото в него на избрания за директор на финансите Иван Евстратиев Гешов.
През 1881 – 1885 г., заедно със своя приятел и съратник от този период Константин Величков, Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг. През 1884 – 1885 г. е подпредседател на Областното събрание.
В началото на 1881 г. Иван Вазов е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878 г.). През 1885 г. Вазов и Величков основават списание „Зора“ – първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.
Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове – цикълът от 12 оди „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказът „Иде ли?“ и др.
След провала на проруския преврат през 1886 г. Вазов, който е активен русофил, заминава през Цариград за Одеса. Там той пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.
Софийски период
През 1889 г. Иван Вазов се връща в България и се установява в София. През 1890 г. основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 г. тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане.
След възстановяването на Народната партия Вазов се включва активно в нейната дейност и е избран за народен представител през 1894 и 1896 г. През 1897 – 1899 г. той е министър на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов. След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 г. отново е депутат в V велико народно събрание.
На Балканските войни през 1912 – 1918 г. откликва с 3 стихосбирки – поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, през 1921 г. умира от разрив на сърцето в дома си в София. Действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881 г., почетен член на БАН от 1921 г.
Иван Вазов завещава цялото си имущество на един от своите братя, който се намира в затруднено материално положение. След смъртта му обаче министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото движимо имущество на писателя са национализирани без компенсация. Вещите, намиращи се в трети лица, трябва да бъдат предадени незабавно, като нарушителите са заплашени с отговорност по закона за разбойничеството.
Творчество
През 1870 г. Вазов отпечатва първото си стихотворение – „Борба“. През 1872 г. издава стихотворението „Борът“, което е първото му публично коментирано стихотворение. До 1875 – 1876 г. Вазов пише и любовни стихотворения. През 1876 г. отпечатва първата си стихосбирка – „Пряпорец и Гусла“, но не подписва книгата с истинското си име, а с псевдонима Пейчин. Това става в Букурещ. В нея той включва „Панагюрските въстаници“, по-известно като „Боят настана“. През 1877 г. излиза втората стихосбирка на Вазов – „Тъгите на България“, която вече е подписана от Вазов. Третата стихосбирка на Вазов излиза от печат година по-късно – през 1878 г. и носи заглавието „Избавление“. През 1881 г. Вазов издава стихосбирката „Гусла“.
Иван Вазов е автор не само на първия български научнофантастичен разказ („Последният ден на ХХ век“, 1899), но е написал и първата наша фентъзи поема („В царството на самодивите“, 1884), както и някои фентъзи стихотворения.
Музеи за Вазов
Къща музей „Иван Вазов“ в Сопот, родният дом на патриарха на българската литература – град Сопот, Пловдивска област, част от Стоте национални туристически обекта. Работно време: 08:00 – 12:00 и 13:00 – 17:00 ч. почивен ден понеделник. Родната къща на поета, роден на 9 юли 1850 г., е разрушена при опожаряването на града по време на Руско-турска война (1877-1878). През 1920 г. се взема решение за възстановяването ѝ и през 1935 г. музеят е открит.
Къща музей „Иван Вазов“ в София, домът на Вазов в София, на едноименната улица при пресечката с улица „Георги Раковски“.
Къща музей „Иван Вазов“ в Берковица.
Награди
Носител на „Орден за гражданска чест и заслуги“ (1895).
Увенчан с уникална сребърна Лира с панделка и струни от злато и сребърен венец от Дружество „Славянска Беседа“ (1895).
Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896).
През 1917 г. е номиниран от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов, за Нобелова награда за литература.
Почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (21 октомври 1920).
Носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда (1920), който орден дотогава е присъждан само на членове на династията, висши духовници, военни и политици. Вазов е първото и единствено гражданско лице носител на ордена. Общо седем са носителите на ордена с българско поданство (трима от тях короновани – царете Фердинанд І и Борис ІІІ, и принц Кирил). Според статута на ордена след смъртта на носителя орденът се връща на държавата. Единственото изключение от това правило е за Вазов, след смъртта му орденът е оставен на наследниците му с правителствено решение. Днес се съхранява в Къщата музей „Иван Вазов“ в София.
Награден със златен часовник с рубини от министър Стоян Омарчевски (1920).
Носител на неприсъждано никога повече звание „Народен поет“ с указ на Парламента, подписан от Цар Борис III (1920).
Почетен гражданин на София (1920).
Почетен член на БАН от 1920.
Други
Името на Иван Вазов носи морският нос Вазов на остров Ливингстън, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.
Иван Вазов е изобразен на банкнотата от 200 лева, емисия 1992 г., която е в обращение от 1 ноември 1992 до 31 декември 1999 г.
Името на Иван Вазов носи Народният театър от 1976 г.
На негово име са наречени улици, булеварди, читалища, училища, библиотеки, жилищен квартал в София.
Името му носи най-високо разположената хижа в България, в планината Рила, над местността Седемте рилски езера, където Вазов пише своето произведение „Великата рилска пустиня“.
Библиография
Любомир Андрейчин, Мария Стоева, Е. Пернишка, В. Кювлиева, С. Георгиев, Х. Станева, Език и стил на Иван Вазов. (Изследване). С., Нар. просвета, 1975. 115 с.
Плачков, Ив. „Гусла“. Най-нови лирически и епически стихотворения от Ивана М. Вазова. Критика. 1881
Бележки
Външни препратки
Иван Вазов – романи, повести, разкази, критика, публицистика, Литературен клуб
Иван Вазов – романи, повести, стихотворения и др., свободна библиотека „Словото“
Иван Вазов – стихосбирки и стихотворения в ЛитерНет
Литературна критика и изследвания върху Вазов в ЛитерНет
Архивни материали на Иван Вазов и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Вазов, И., К. Величков. Българска христоматия. I. Проза. Пловдив, 1884 г.
Вазов, И., К. Величков. Българска христоматия. II. Поезия. Пловдив, 1884 г.
сп. „Денница“. Ред. Иван Вазов. Г. I (1890)
сп. „Денница“. Ред. И. Вазов. Г. II (1891)
Vazoff, I. Under the Yoke. A Romance of Bulgarian Liberty. With an Itroduction by E. Goss. A New and Revised Edition. London, 1912 г.
Миларов, И. Иван Вазов. Критическа студия. София, 1896 г.
„Непознатият всепризнат Иван Вазов“, БНТ, История.bg, 22 юни 2015 г.
„Как дочакахме писмо и от Иван Вазов“, Веселина Седларска, 06.01.2016 г. – за мнимо стихотворение от Вазов
Къщи музеи
Официална страница на Къща музей Иван Вазов в град София
Официална уеб страница на Къща музей Иван Вазов в град Сопот
Къща музей в град Берковица
Български министри
Политици от Народната партия (България)
Български възрожденци
Българи по време на Руско-турската война (1877 – 1878)
Академици на БАН
Почетни членове на БАН
Почетни граждани на София
Доктор хонорис кауза на Софийския университет
Почетни граждани на Пловдив
Родени в Сопот
Починали в София
|
{'title': 'Константин Величков', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%20%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Константин Величков Петков е български политик от Народната партия, по-късно от Прогресивнолибералната партия. Освен това е писател и художник, един от инициаторите за създаването на Държавното рисува
|
лно училище в София.
Биография
Произход, образование и първи професионални изяви
Константин Величков е роден в Татар Пазарджик на 1 януари 1855 година в занаятчийско семейство. Баща му Величко Петков-Кюркчията, е един от видните градски първенци, майка му Мариола хаджи Стоянова е касиер на настоятелството на местното ученолюбиво дружество. Образование получава в класното училище в родния си град и във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград (1868 – 1874). След това е учител по български и френски език, история и география в Татар Пазарджик (1874 – 1876), председател е на читалище „Виделина“ в града. Той е член на революционния комитет и участва в подготовката на Априлското въстание през 1876 година. Арестуван и осъден на смърт, той е освободен след намесата на европейската комисия, разследваща насилието при потушаване на въстанието. Известно време е писар в Българската екзархия в Цариград (1876 – 1877).
Руско-турската война (1877 – 1878)
По време на Руско-турската война Константин Величков сътрудничи като преводач на руските войски. След войната се завръща в Татар Пазарджик, където е председател на Окръжния административен съд (1879 – 1880). От 1879 до 1885 година е народен представител в Областното събрание на Източна Румелия от Народната партия. През 1880 – 1881 година следва право в Париж, но не се дипломира. През 1884 – 1885 година е директор на народното просвещение. От 1884 година е действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
Политическа кариера (1885 – 1907)
След Съединението през 1885 година Константин Величков се премества в София. Организаторите на проруския преврат през 1886 година го назначават за министър на народното просвещение, но той отказва да заеме поста. Следващите години, свързани с преследвания на проруски политици, той прекарва в чужбина. От 1887 до 1889 година живее във Флоренция, където учи живопис. След това е учител по френски език и всеобща литература в Българската гимназия в Солун (1890 – 1891) и отново служител на Екзархията в Цариград (1891 – 1894).
Христо Силянов пише за преподаването му в Солун:
След падането на правителството на Стефан Стамболов през 1894 г. Константин Величков се връща в България и става един от водачите на Народната партия. Той е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията във второто правителство на Константин Стоилов (1894). В третия кабинет на Стоилов е министър на народното просвещение (1894 – 1897) и министър на търговията и земеделието (1897 – 1898). През 1898 година напуска правителството и се присъединява към Прогресивнолибералната партия. През 1902 – 1904 година е дипломатически представител в Белград.
Смърт
През 1907 година Константин Величков заминава за Франция и на 16 ноември (3 ноември стар стил) същата година умира в Гренобъл. През 1909 година останките му са пренесени и погребани в София.
Литературна дейност
Обществената дейност на Константин Величков още от младежки години е свързана с културата и литературата. Едва 17-годишен, той превежда заедно с Г. Николов драмата на Виктор Юго „Лукреция Борджия“. В негов превод излиза Пушкиновата драма „Русалка“. Драмата на К. Величков „Невянка и Светослав“ е поставена на сцена през 1872; първото си стихотворение публикува през 1874 в сп. „Читалище“. След завършване на лицея Величков изнася публични сказки в родния си град, урежда театрални представления, в които е и актьор.
Величков е един от радетелите и организаторите на гимнастическите дружества, избран е за член на техния Върховен комитет със седалище в Пловдив (1879). По същото време става и главен редактор на вестник „Народний глас“. В Пловдив Величков развива усилена литературна дейност: пише драми, повести и разкази, статии, стихове и др. По негова инициатива с Иван Вазов съставят двутомна „Българска христоматия“ (1884), която за пръв път запознава читателите с редица от шедьоврите на европейските литератури; голяма част от преводите е дело на Величков. Участва заедно с Вазов в редактирането (1881 – 1884) на сп. „Наука“; след спирането му двамата основават едно от първите чисто литературни издания в България – сп. „Зора“ (1885). Когато Вазов става редактор на сп. „Денница“, Величков му изпраща от Цариград първите осем стихотворения от „Писма от Рим“ и литературно-критичната си студия за Любен Каравелов. Съставя две христоматии за началните и горните класове, които излизат през 1890 в Солун. Подготвя курс по всеобща история на литературата, отпечатан по-късно в Пазарджик.
Особено плодотворен е периодът от лятото на 1891 до средата на 1892. когато се завръща в Цариград. Тук създава повечето от своите „Цариградски сонети“ и стихотворения за деца, довършва „Писма от Рим“, превежда Шекспировата драма „Макбет“ и Дантевата „Божествена комедия“, започва да пише спомените „В тъмница“. Редовно сътрудничи на литературните списания „Мисъл“, „Български преглед“, на сп. „Лъча“, редактирано от брат му Б. Величков. Основава сп. „Ученическа беседа“ (1900 – 1904), издава и редактира сп. „Летописи“ (1899 – 1905).
По инициатива на Константин Величков се открива Държавното рисувално училище в София, учредява се Висш учебен съвет при Министерството на народното просвещение. Величков основава (1896) сп. „Училищен преглед“, създава закон за депозиране на 2 екземпляра от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Величков е един от основателите и почетен председател на Дружеството за поддържане на изкуството; съдейства за организиране на ученически библиотеки, читални и др. Владее френски, италиански и руски език и развива активна преводаческа дейност, воден от благородната идея да се разшири кръгозора на българските читатели. Освен „Божествена комедия“ от Данте Алигиери Величков превежда творби на Софокъл, Теокрит, Хораций, Франческо Петрарка, Торквато Тасо, Джозуе Кардучи, Лоренцо Стекети, Уилям Шекспир, Молиер, Хайнрих Хайне, Александър Пушкин, Николай Некрасов, Николай Язиков и др. Изявява се и като литературен критик с творчески портрети на възрожденските писатели Георги Сава Раковски, Васил Друмев, П. Р. Славейков, Добри Войников, Григор Пърличев, Любен Каравелов и Христо Ботев; пише рецензии за произведения на Вазов, Пейо Яворов, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Цанко Церковски, Трифон Кунев и др.
Величков създава и живописни творби. Негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествени галерии в Пловдив, Пазарджик и частни лица.
Творчеството на Константин Величков е създавано в редките затишия между отговорни политически ангажименти, които е поемал, поради което то не е обемисто; много от книгите му са отпечатани след смъртта на автора. Личност с европейска ерудираност, Величков е по възрожденски неуморен ентусиаст в работата си за издигане на културното равнище на своите съотечественици. Драмите, които пише и превежда, а някои и сам поставя, имат за цел да повдигнат нивото на българския театър. Поезията на Величков и главно „Цариградски сонети“ се отличава с овладян лиризъм в изразяване на преживяванията, с доминиращ носталгичен тон в стиховете, посветени на отечеството; дори интимната му лирика е омекотена от благородната идея за извисяване и усъвършенстване на човешката личност. Този мотив е характерен и за жизнерадостните му стихотворения за деца. Без да има особени постижения в драматургичните си произведения, Величков обогатява художествено поетичен български език благодарение най-вече на преводите си. Стилистиката на „В тьмница“ е синтез от умело преплитане на реалистично изображение на фактите с емоционално въздействащ лиризъм, което я отличава от познатите дотогава мемоарно-епически произведения за Априлското въстание. Величков е автор още и на „Възпоминания и впечатления от Цариград“, „Първата ми среща с Бенковски“, „Игнатиев и Бенковски“ и др. спомени.
Повестите и разказите на Величков също имат свое място в българската литература. Макар и да носят белези на сантиментализъм, те привнасят нови моменти с проблематиката си и дават насоки за развитието на българската белетристика. „Писма от Рим“ е изключителна не само за времето на появата си книга. Тя и днес изумява с богатата културна ерудиция на автора, която определя познавателната ѝ стойност, с вдъхновения тон, издигащ я сред постиженията на българската есеистика. Културните студии и портрети на Величков се характеризират с ерудираност и литературно-естетическа взискателност към авторите, за които пише. В рецензиите си за някои по-млади творци Величков е повече благосклонен, воден от стремежа да поощри новопоявяващите се имена.
Псевдоними: Джовани Белтрафио, Един българин от Южна България, А. Коса, П. Минев, А. И., А. М., В. П., К. В., С., С. К.
Съчинения
Невянка и Светослав, драма, 1874
Винчензо и Анджелина, драма, 1882
Всеобща история на литературата, 1891
Таласъмът, 1893
Детска гусла, 1894
Писма от Рим, 1895
В тъмница, 1899
Цариградски сонети, 1899
В решителния момент, 1901
Добре дошли, 1902
Патриарх Евтимий, 1906
Чужда литература, 1914
Пет имена, 1929
Любен Каравелов, 1938
Майка, 1943
Пълно събрание на съчиненията на Константин Величков, с предговор и под редакцията на Ив. Вазов, в 9 тома, 1911 – 1915
Избрани произведения, в 1 том, 1955
Тъги и радости, избрани произведения за деца и юноши, в 1 том, под редакцията на Георги Веселинов, 1957
Избрани произведения, в 2 тома, под ред. на Ст. Попвасилев и Ив. Сестримски, 1966
Цариградски сонети, В тъмница, Писма от Рим, под ред. на Ив. Сестримски, 1980
Съчинения, в 5 тома, редактор Б. Делчев и др., с предговор от Ил. Тодоров, 1986 – 1987
Живописно творчество
Наред с литературното творчество на Константин Величков следва да се изтъкне и неговото живописно творчество. В периода 1886 – 1889 г. той живее във Флоренция, където се обучава по живопис в частното студиото на проф. Джузепе Чаранфи. В резултат, Величков оставя живописно наследство от портрети, жанрови сцени и пейзажи, които демонстрират социалната му чувствителност. Наред с това, в Италия, както и после в Константинопол, той работи по теми, свързани с ориентализма.
Памет
На Константин Величков е наречено село Величково в Област Пазарджик, откъдето произхожда родът му.
На негово име са наречени:
Булевард в централната част на София;
Станция на Софийското метро;
Математическата гимназия в Пазарджик;
Драматично-кукленият театър в Пазарджик;
45 основно училище „Константин Величков“ в София.
ОУ „Константин Величков“ в село Паталеница
Източници
„150 години от рождението на Константин Величков (1855 – 1907)“. // сп. „Ек“, Г. XII, бр. 4 (69), 26 август 2005 г., стр. 2 – 7
Арнаудова, Р. // Речник по нова българска литература (1978 – 1992). София, Хемус, 1994 г. ISBN 954-428-061-8
Бележки
Външни препратки
От и за Константин Величков в Националния каталог на академичните библиотеки в страната НАБИС
Български политици (1878 – 1918)
Директори на Източна Румелия
Министри на обществените сгради, пътищата и съобщенията на България
Министри на търговията и земеделието на България
Министри на просветата на България
Политици от Народната партия (България)
Съдии от Източна Румелия
Българи по време на Руско-турската война (1877 – 1878)
Български писатели
Български поети
Български мемоаристи
Български преводачи
Български преводачи на рускоезична литература
Български преводачи на френскоезична литература
Български живописци
Възпитаници на Галатасарайския лицей
Български учители
Учители в Солунската българска мъжка гимназия
Академици на БАН
Български масони
Почетни граждани на Пазарджик
Българи, свързани с Белград
Родени в Пазарджик
Личности (Гренобъл)
Погребани в Централните софийски гробища
|
{'title': 'Димчо Дебелянов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D1%87%D0%BE%20%D0%94%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Димчо Велев Дебелянов (роден като Динчо Дебелянов) е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.
Биография и образование
Роден е на 28 март
|
1887 година в Копривщица в семейството на абаджията Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-възрастния брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Св. св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ № 46.
Творчество
Още на млади години той се запознава с творчеството на Александър С. Пушкин и Александър Блок, чете стиховете на Петко Славейков и се запознава с някои от френските символисти. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани, нарочно или в резултат на правописна грешка, с псевдоним, който по-късно ще минава за негово име по рождение Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно - и Пейо Яворов.
След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Из нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години.
Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Шарл Бодлер, Пол Верлен, дори - Уилям Шекспир.
Участие във войните
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик.
В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация, и въпреки предчувствието, че няма да се върне. В 29 януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт с думите: „Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна“. Там поетът престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро). За отличия и заслуги през втория период на войната посмъртно е награден с военен орден „За храброст“, IV степен.
През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните) да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулпторът използва за модел баба Лала Душкова. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.
Произведения
„Аз искам да те помня все така...“ – За пръв път елегията е издадена през 1913 г. във вестник „Смях“ с посвещение „На Зв.“ – Мария Василева, „Звънчето“.
„Помниш ли, помниш ли...“ – За първи път излиза под заглавието „Елегия“ с посвещение на Мара Карловска в сп. „Родно изкуство“, г. І, кн. 2. от 24 ноември 1914 г., стр. 30. Жанрово е елегия, а изказът е във 2 л., ед. ч. Лирическият аз води диалог със самия себе си.
„Да се завърнеш в бащината къща“ – Публикувано по времето около последното завръщане на автора в родния му дом през 1912 г.
"Миг" – Написано преди заминаването за фронта, стихотворението бележи нов етап в творчеството на поета и предшества цикъл творби, създадени на фронта.
"Спи градът" – Елегията е част от стихосбирката "Под тъмни небеса".
Посмъртно признание
Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. На провежданите ежегодно под патронажа на Дирекция на музеите (Копривщица) и Община Копривщица „Дебелянови вечери“ се връчва Национална литературна награда „Димчо Дебелянов“.
Името на Димчо Дебелянов носи морският нос Димчо Дебелянов в Антарктика.
Галерия
Литература за него (основни изследвания)
Цветан Минков. Димчо Дебелянов. Лом: Печ. „Зора“, 1926.
Людмил Стоянов. Димчо Дебелянов: Поет на жизнения подвиг. Спомени и впечатления. София: Право, 1926.
Иван Радославов. Портрети: Теодор Траянов, Трифон Кунев, Димчо Дебелянов. София: Кооп. печ., 1927.
Михаил Витанов. Фон на религиозност у Димчо Дебелянов. София: С. М. Стайков, 1938.
Владимир Русалиев. Бездомник в нощта. Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов. София: Т. Ф. Чипев, печ. Стоп. развитие, 1939.
Тихомир Геров. В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов. София: Български писател, 1957.
Стоян Каролев. Димчо Дебелянов: Литературно-критически очерк. София: Бълг. писател, 1961.
Светозар Цонев. Поезията на Димчо Дебелянов. София, 1965.
Георги Марков. Димчо Дебелянов. С., „Народна просвета“, 1974.
Стоян Илиев. Димчо Дебелянов – между греха и разкаянието. София: Наука и изкуство, 1985.
Илиана Монова. Проблеми на поетиката на Димчо Дебелянов. Изследване. С., Български писател, 1990, 87 с.
Страници за Димчо Дебелянов. Творчеството на писателя в бълг. лит. критика. Състав. Панко Анчев. Варна, Андина, 1992, 207 с.
Донка Правдомирова. Димчо Дебелянов 1887 – 1916. Био-библиография. С., Нар. библ. „Св. св. Кирил и Методий“, 1993, 236 с.
Валентина Радинска. Димчо Дебелянов и Повелителя на вълците. С., П.К. Яворов, 1997, 150 с.
Здравко Дафинов. Чародеецът бохем: Документална хроника за живота и творчеството на Димчо Дебелянов (1887 – 1916). София: Изток-Запад, 2004.
Ирен Александрова. Приписки между изказа и смисъла: По полетата на Дебелянов. София: Сема РШ, 2004.
Виолета Русева. Елегии за безутешни дни: Книга за Дебелянов. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2010.
Димчо Дебелянов: 125 години от рождението на поета. Нови изследвания, архив, спомени. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий“, 2013.
Вижте също
Иванка Дерменджийска-Горинова
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
https://bulgarianhistory.org/
http://direkciamuzei.com/%d0%ba%d1%8a%d1%89%d0%b0-%d0%bc%d1%83%d0%b7%d0%b5%d0%b9-%d0%b4%d0%b8%d0%bc%d1%87%d0%be-%d0%b4%d0%b5%d0%b1%d0%b5%d0%bb%d1%8f%d0%bd%d0%be%d0%b2/
Бележки
Външни препратки
От и за Димчо Дебелянов в Своден каталог НАБИС
Произведения на Димчо Дебелянов в litclub.bg
Произведенията на Димчо Дебелянов в slovo.bg
Биографични бележки за Димчо Дебелянов на сайта koprivshtitza.com
Критика върху Дебелянов в Литернет
Милена Кирова, Из „Българската поема“ (върху „Разблудната царкиня“), в. „Литературен форум“, бр. 20 (504), 21.05.2002 – 27.05.2002 г.
Литературна критика за творчеството на Димчо Дебелянов – библиография, сайт на библиотека „Родина“, Стара Загора
Литература за Дебелянов на сайта на Библиотеката при Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“
|
{'title': 'Иван Йончев', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%20%D0%99%D0%BE%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Иван Петров Йончев е български поет.
Роден в Самоков на 3 април 1884 г. Баща му е предприемач в София, но фалира и семейството му изпада в мизерия. Животът на поета се движи между Самоков и София. Ум
|
ен, схватлив, с наклонности към литературата и музиката, той е любимец на учителите си, но поради липса на средства и крехкото си здраве не успява да завърши Първа софийска мъжка гимназия.
Започва да пише още като ученик – едва 14-годишен, издава пиесата-поема „Слепец“. Дружи с Дебелянов, Николай Райнов, художника Константин Щъркелов, оперния певец Стефан Македонски. Принадлежи към така наречения бохемски кръг в българската литература. През 1904 г. заедно със Стефан Македонски заминава за Загреб да следва певческо изкуство. Играл е на загребска сцена.
Творческото наследство на Йончев е неголямо по обем, но лириката му носи белег на непосредственост и вдъхновение. Основни мотиви са копнежът по несподелената любов, неосъществено щастие и беззаветна привързаност към родна майка, народ и Родина. Балканските войни променят и живота, и поезията му. Тогава пише прочутите си стихотворения, превърнали се в песни. Ранен, Иван П. Йончев се връща в София, където с много мъка успява да издаде една малка книжка „За Родината“ (1915). Там е публикувано и стихотворението „Един завет“, по чийто текст композиторът Георги Шагунов създава музиката за незабравимия марш на Българската армия. С този марш и с още няколко стихотворения, превърнати в песни („И бих желал орел да бъда аз…“, „Какво са, о, татко, в небето звездите“), Иван Йончев остава в българската литература.
Умира от туберкулоза в Бояна на 26 май 1918 г. Изпратен е с военни почести, а Стилиян Чилингиров чете слово над гроба му. По предложение на Иван Вазов улицата, на която е живял в Бояна, носи неговото име. През 1944 г. гробът му е заличен от комунистическата власт.
През 1995 г. от забвение го изважда тънка книжка, озаглавена „Заветът на дедите“ на издателство „Сребърен лъв“. През 1998 г. БНТ излъчва документален филм за поета.
Читалищната библиотека в Самоков притежава богат архив за Иван П. Йончев.
Издадени книги
„Слепец“, Поема, С., печатница „Б. Зилбер“, 1904
„Есенни листа“, С., печатница „Габрово“, 1908
„Родни песни“, кн. I, С., печатница „Ден“, 1914
„За родината“, С., Придворна печатница, 1916
„Цветя“ (стихотворения), С., 1917
„Стоян Хайманата“ (сцени от живота), С., 1903
„Стихотворения“, С., Книгоиздателство на българските писатели, 1917
„Заветът на дедите“, С., ИК „Сребърен лъв“, 1995
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Български поети
Родени в Самоков
Починали в София
Починали от туберкулоза
Български военни дейци от Балканските войни
|
{'title': 'Алеко Константинов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%BE%20%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Алѐко Ива̀ницов Константѝнов (познат с псевдонима Щастливеца) е български писател, адвокат, общественик и основоположник на организираното туристическо движение в България.
Живот и дейност
Алеко Ко
|
нстантинов е роден в град Свищов на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов. По майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Учи при частните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков, в Свищовското училище (1872 – 1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874 – 1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов (1877). След края на войната продължава да учи и като възпитаник на Южнославянския пансион на Тодор Минков завършва гимназия в град Николаев, Руска империя (1881). През 1885 г. завършва право в Новорусийския университет в Одеса.
След завръщането си в България Алеко Константинов работи като съдия (1885 – 1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886 – 1888) и съдия (1890 – 1892) в Софийския апелативен съд. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). След като два пъти бива уволнен по политически причини, работи до края на живота си като адвокат на свободна практика в София.
Алеко Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893).
Алеко Константинов развива активна обществена дейност като училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, член на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България. Началото на организирания туризъм се поставя с изкачването на Черни връх на 27 август 1895.
Алеко Константинов от студентските си години започва да проявява пристрастия към Петко Каравелов – идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от Каравелов сп. „Библиотека „Свети Климент““. Той е член на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата ѝ, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894).
Алеко Константинов е убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев на 23 май (11 май стар стил) 1897 година. Двамата са в Пещера, родното място на Такев, от което е и избран за народен представител. Те участват в тържествата за деня на славянската писменост, като вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за Пазарджик. По пътя спират за известно време в село Радилово. Жителите на Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им с пушката на радиловския кехая Здравко Игнатов, при което убиват Алеко Константинов. По-късно Минков, Салепов и Топалов са осъдени на смърт, като присъдата на Салепов, който е непълнолетен, е заменена с 15 години затвор.
Произведения
Ранни произведения
Първите публикувани творби на Алеко Константинов са стихотворенията „Огледало“ (1880) и „Защо?“ (1881) във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема „Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня“ (1883).
„До Чикаго и назад“
Първата зряла творба на Константинов е „До Чикаго и назад“. В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност – темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество.
Авторът има селективно отношение към фактите, вижда ги от неочаквана страна и ги интерпретира най-често иронично. Отбелязва мимоходом впечатления, рисува образи с няколко щриха, готов винаги да избухне в смях. Сериозен остава единствено пред величието на природата, пред постиженията на техниката, пред тревожните социални явления. Пътеписът отразява онзи момент от българското духовно развитие, когато българинът започва да опознава света, за да намери в него своето място и мястото на родината. „До Чикаго и назад“ е принос в развитието на българския пътепис. Чрез тази творба пътеписният жанр излиза от сферата на географско-етнографското описателно четиво и се превръща в пълноценно художествено явление.
Повод за написването на пътеписа „До Чикаго и назад“ са приятелите на Алеко Константинов, които го подтикват да оформи своите впечатления на „леки“, „хвърчащи бележки“ т.е. едно увлекателно за онова време четиво, провокиращо към размисли. Пътеписът е създаден през 1893 година след пътуването на Алеко в Новия Свят. Като самостоятелно издание излиза през 1894 година. „До Чикаго и назад“ е първият пътепис, който пресъздава пътуване извън границите на България, и в който се заявява отношението на автора към българската и чуждата действителност. Това е произведение, което за първи път донася на автора литературна известност.
Други произведения
Константинов прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в пътеписите „Невероятно наистина, но факт...“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др. Пътеписите му носят белези и на фейлетона, и на репортажа; с остър критицизъм са засегнати битови неуредици, обществени проблеми. Звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на националното достойнство. През 1894 г. Алеко Константинов публикува разказа „Пази, боже, сляпо да прогледа“.
Бай Ганьо
С книгата „Бай Ганьо“ от 1895 г. Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време – пътят на България и целта на нейното развитие, мястото ѝ сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен праматар (амбулантен търговец) на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчиво-иронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение.
Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отблъсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност.
Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да „прави“ политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките на същността му – национална или социална – са противоречиви, понякога полюсни. Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип – изразител на грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика, бездуховността.
В „Бай Ганьо“ е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения ѝ стремеж за догонване на „другите“. Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумения, грешки, изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж – поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи.
Фейлетони
Като ученик в град Николаев, Алеко пише фейлетони – белег за ранна хумористична реакция на действителността (цикъла „Проза в стихове“) (лятото на 1894).
До края на живота си създава над 40 фейлетона, повечето от които са отзвук на конкретни събития („Херострат II“ е написан заради опита на цар Фердинанд да закрие читалище „Славянска беседа“ подобно на Херострат, който в древността подпалил храма на Артемида в Ефес).
Основни теми във фейлетоните му са потъпкването на изборните права на българския народ, поведението на министри, депутати, на монарха, наболели обществени проблеми. Морално извисената личност на твореца уравновесява гнева и смеха, ненавистта и болката, предпазва го от заслепение, от нарушаване на художествена и етична мяра. Смехът е овладян и артистичен, смях, който изобличава, но и забавлява.
Константинов разгръща фейлетона най-често в ироничен план и чрез асоциации, въпроси, обръщения, намеци, коментар въвежда читателя в ироничната „игра“, създава атмосфера на доверие, на свободно бъбрене и събеседване. Хумористичната атмосфера прониква в целия фейлетон – от заглавието до послеписа и подписа. Трансформира се нерядко в остър сарказъм, в чиято основа е гражданската болка и нравствената тревога. Нови за традициите на жанра са фейлетоните „Страст“ и „Честита Нова година“, където обект на ирония е авторът, дистанцирал се от себе си, доказал своята духовна независимост, утвърдил се като личност.
В цикъла „Разни хора, разни идеали“ частният случай е изведен до художествено обобщение, създадени са плътни социалнопсихологически типове с трайна общочовешка стойност. Личностното, гражданското и творческото реализиране на Константинов съвпада с първите стъпки на новоосвободена България, с процеса на изграждане на нейната нова материална и духовна култура. Той живее с непознато дотогава чувство за цивилизация и прогрес, със съзнанието и отговорността на обществен възпитател. Потопен е изцяло в своята съвременност; не търси сравнения, корективи, критерии в миналото. Интересува го националната ситуация и проблематика в европейския и световен контекст. Хумористичното отношение към реалността е част от мирогледно-поведенческата му система.
Творецът притежава неподдаващо се на догми съзнание, вродена способност да приема нещата в тяхната нееднозначност, изменчивост и подвижност, свободно да ги размества, взаимно да ги замества и свързва според художествената логика. Неговият хумор е сплав от безгрижен гръмък смях и мъдро разбиране на човека, от гняв, породен от социални и лични пороци, и стремеж към тяхното хумористично надмогване и сатирично унищожаване. Това е артистичен смях, който не потиска, а преодолява грозното и пошлото и действа като морална сила.
Наред със способността да открива около себе си в комично деформиран вид безброй варианти на социални сблъсъци и човешки метаморфози Алеко Константинов внася в литературата и усещането за артистична радост и забава от творческия акт.
Преводи
Превежда произведения от А. С. Пушкин („Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“, „Цигани“), М. Ю. Лермонтов („Демон“, „Беглец“), Н. А. Некрасов („Руските жени“, „Кой е строил железния мост?“), Молиер („Тартюф“), Фр. Копе („Отче наш“), В. Сарду („Партиите в Монако“) и др. Произведения на Константинов са преведени на около 30 езика. Първите преводи са от края на ХІХ век (естонски, руски, сръбски) и началото на ХХ век (немски, полски, френски, чешки и други езици).
Псевдоними
Щастливеца
Башибозук
Беньо Наков
Евстати Хаджибалкански
Един от клуба на Моралното влияние
Великият Войн
Хъньо
Други
Нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила, както и местността и туристически център Алеко на Витоша са именувани на Алеко Константинов.
През 2017 г. в негова чест е именувано кръстовище в Чикаго.
Къщата музей на Алеко Константинов в Свищов е част от 100-те национални туристически обекта.
Интересен факт свързан с руския император Александър II – при третото си посещение в България по време на Освободителната Руско-турска война, на 14 юли 1877 г., императорът отсяда в родната къща на Алеко Константинов. При пристигането на императора, входът на къщата е украсен с голям венец от живи цветя, държан от четири момичета в национални носии. От балкона на бащината къща на Алеко императорът наблюдава преминаването на руските войски по моста през Дунава. Малкият Алеко присъства на тази сцена, което оставя светъл спомен в душата му и поражда обич към всичко руско. По този повод Пенчо П. Славейков пише в биографичната си книга за Алеко:
Наредбата в дома на Алеко е запазена като по времето, когато в нея е живял Александър II, а от 1979 г. става музей.
През 2003 г. е издаден първият том от Биография на Алеко Константинов в три тома с автор Гавраил Панчев.
Източници
БЪКЛОВА, К. Алеко Константинов В: Речник по нова българска литература (1978 – 1992). София: Хемус, 1994.
ГАМЗА, В. Подготовка болгарских элит в Южнославянском пансионе Тодора Минкова. Bulgarian Historical Review, 2017, Vol. 43, no. 3 – 4, pp. 24 – 52. ISSN 0204 – 8906.
МАРКОВ, Г. Покушения, насилие и политика в България (1878 – 1947). София: Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4.
Бележки
Външни препратки
От и за Алеко Константинов в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Биография на Алеко Константинов от Гавраил Панчев
Произведения и преводи на Алеко Константинов в Литературен клуб
Произведения на Алеко Константинов в Словото
Критика за Алеко Константинов в Литернет
Алеко Константинов в Литературен свят
„Алеко: Щастливеца бедняк“ (с участието на Иван Гранитски, Калин Терзийски, Гавраил Панчев и Десислава Данова), История.bg, БНТ (видео), 13 януари 2014
„160 години от рождението на Щастливеца“ (с участието на Михаил Неделчев и Боян Биолчев), Култура.bg, БНТ (видео), 4 януари 2023
|
{'title': 'Официални празници в България', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D1%84%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8%20%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8%20%D0%B2%20%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Официалните празници в Република България са определени от Кодекса на труда, член 154.
Основни официални празници
Съгласно Кодекс на труда чл. 154, ал. 2 (Нова – ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 1
|
януари 2017 г.): Когато официалните празници по ал. 1, с изключение на Великденските празници, съвпадат със събота и/или неделя, първият или първите два работни дни след тях са неприсъствени.
Еднократни официални празници и почивни дни
Съгласно Кодекс на труда чл. 154, ал. 3 (Доп. – ДВ, бр. 52 от 2004 г., в сила от 01.08.2004 г., изм. – ДВ, бр. 15 от 2010 г., предишна ал. 2, изм. – ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 1 януари 2017 г.) Министерският съвет може да обявява еднократно и други дни за неприсъствени за оказване на обществена почит към важни исторически, политически, културни или други особено значими събития, както и дни за честване на определени професии и за оказване на признателност.
Забележка
От 2017 година е прието официалните празници в България (с изключение на Великденските), които се паднат в събота или неделя, да се почиват в първия работен ден след тях. Ако има празници и събота и неделя, съответно се почива понеделник и вторник.
Външни препратки
Кодекс на труда – постоянно актуализирана онлайн версия
Кодекс на труда (.doc) – Архивирано копие с изменения до 17.07.2015 г. в Microsoft Word формат
Източници
|
{'title': 'Стоян Михайловски', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%20%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Стоян Николов Михайловски е виден български писател и общественик, политик, председател на Върховния македоно-одрински комитет. Автор е на стихотворението „Кирил и Методий“, което се превръща в училищ
|
ен химн, след като Панайот Пипков създава музиката за него.
Биография
Роден е в Елена в 1856 година и е потомък на стар възрожденски високо просветен род – син е на Никола Михайловски и племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново (1865 – 1868), а в 1872 година завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, където е съученик на Константин Величков и Симеон Радев. След това от 1872 до 1874 година е български учител в Дойран, а през 1875 година заминава за Франция, за да следва право в университета в Екс ан Прованс.
След 1878 година Стоян Михайловски работи като адвокат и съдия в Свищов, в новообразуваното Княжество България. Член е на Свищовския съдебен съвет (1878 – 1879), главен редактор (1880) на вестник „Народний глас“ в Пловдив, Източна Румелия и началник на отделение в българското Министерство на външните работи (1880).
Отново заминава за Франция, за да довърши прекъснатото си поради войната образование и в 1883 година завършва право и става главен секретар на Министерството на правосъдието (1883 – 1884).
В 1886 година е избран за депутат в Третото велико народно събрание и участва в избора на нов български княз през април на следната 1887 година.
През същата 1887 година Стоян Михайловски става член на Русенския апелативен съд. Учител е по френски език в Русенската мъжка гимназия (1889 - 1892).
Става извънреден преподавател по френски език в Юридическия (1892 – 1894) и в Историко-филологическия факултет (1897 – 1899) и доцент по всеобща литературна история (1895 – 1899) във Висшето училище в София. От 1892 година е дописен член, а от 1898 година действителен член на Българското книжовно дружество. В 1894 – 1896 година отново е депутат в Осмото народно събрание.
Начело на Върховния комитет
Стоян Михайловски активно участва в дейността на Македоно-одринската организация. На Осмия македоно-одрински конгрес през април 1901 година защитава еволюционистката стратегия, поддържана и от привържениците на ВМОРО, срещу революционерите сарафисти. На 7 април близкият до монарха Фердинанд I Михайловски е избран за председател на Върховния македоно-одрински комитет като балансираща фигура между цончевистите, сарафистите и привържениците на ВМОРО. След конгреса обаче във възгледите му настъпва сериозна преориентация. През юни 1901 година по време на голяма обиколка в страната на митинг във Варна произнася реч, изпълнена с остри нападки срещу Фердинанд и опитите му за намеса в македоно-одринското дело. Михайловски обявява, че Македоно-одринската организация е напът да попадне в ръцете на анархо-терористичната стихия, в която поставя както социалистите, така и сарафистите като Симеон Радев.
На Деветия македоно-одрински конгрес през юли – август 1901 година Михайловски изнася в десет точки вижданията си за положението в Македоно-одринската организация. Консервативният по своите убеждения и характер Михайловски определя като язва и проказа за делото анархистите и терористите, които като стихия се надигали и подкопавали устоите на организацията и на цялото общество. Конгресът отново избира Михайловски за председател, но действителното ръководство е в ръцете на генерал Иван Цончев и функциите на председателя са сведени до чисто представителни. Михайловски обаче се опитва да играе по-голяма от отдредената му роля по време на последвалия голям разкол в организацията, довел до появата на два комитета – цончевистки и опозиционен на сарафистково и вморовското крило. На 23 ноември 1901 година урежда в дома си тайна среща с представители на опозицията в МОО и привържениците на ВМОРО Андрей Ляпчев, Димитър Ризов, Христо Станишев, Тома Карайовов и Евтим Спространов, за да обсъдят подготовката на извънреден конгрес, който да отстрани офицерите от ръководството. Подобни действия на Михайловски карат офицерите да обмислят отстраняване на Михайловски. В писмо до Александър Протогеров от 4 януари 1902 година Цончев пише „тоя човек колкото по-скоро се отстрани от организацията, толкова по-добре“. На 6 февруари Михайловски си подава оставката, но другите членове и най-вече Цончев успяват да го убедят да я оттегли, за да не се внася допълнително напрежение в организацията.
В 1903 година е избран за депутат в Тринадесетото Народно събрание. Заради статията „Потайностите на българския дворец“ във вестник „Ден“ от 1904 година, насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно.
През 1905 година се оттегля от активна обществена и редакторска дейност. Сътрудничи на „Църковен вестник“. В последните години от живота си декларира симпатии към фашизма, описвайки го като „доктрина на разумно и логично градене“, която „укрепява, ободрява, оживотворява“.
Известен с псевдонимите: Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.
Творчество
Литературната си дейност започва през 1872 в сп. „Читалище“ (Цариград). Печата и в „Периодическо списание на БКД“, сп. „Мисъл“ и в. „Ден“. Сътрудничил е и на „Църковен вестник“. Творчеството на Михайловски е жанрово многообразно – пише епиграми, афоризми, басни, пародии, публицистика, философско-моралистични творби, поеми и драми.
Сцени от парламентарния живот в България. 1884
Бог. Библейски стихотворения. 1889
Поема на злото. 1889 /1939, 1943/
Novissima verba. Стихотворения. Т. 1. 1889
Железни струни. Стихотворения. 1890
Currente calamo. Краевековни стихотворения. 1890
Книга без заглавие. Стихотворения. Ч. 1. 1892
Сатири. Нашите писачи и газетари. 1893
Философически и сатирически сонети. 1895
Книга за българския народ. 1897 / 1931, 1938, 1946, 1991/
По прекия друм. Бележки и размишления. 1901
Пробуда и възход. 1902
Книга за оскърбените и онеправданите. 1903
Източни легенди. 1904
Днес чук, утре наковалня. 1905
От развала към провала. Диалогизирани очерки. 1905
Словоборците станаха богоборци. Поема. 1908
Позив към българския народ и българската интелигенция. Ч. 1. 1911
Съчинения. Т. 1. 1918
Избрани творения. 1931 /1938/
Съчинения. Т. 1 – 3. Избр. творения. Книга за българския народ. Поема на злото. 1938 – 39
Събрани басни. 1939
Неиздадени съчинения. Т. 1 – 2. Увод, бел. и уредба от Ив. Богданов. 1940 – 41
Божествен размирник. Под. ред. на Ив. Богданов. 1943
Избрани съчинения. Т. 1. 1947. Т. 5. 1948
Избрани стихотворения. Антология. 1948
Избрани съчинения. В 2 т. 1960
Басни. Епиграми. Сатири. Лирика. 1967
Стихотворения. 1967
Епиграми. 1969
Избрани творби. 1974
Избрани творби. 1987 /1986/
Божествен размирник. Философска поезия и проза. Съст. и предг. Атанас Натев. 1987.
Бележки
Външни препратки
От и за Стоян Михайловски в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Васил Пундев, „Стоян Михайловски“, LiterNet, 22.11.2003 (ориг. "Библиотека „Български писатели“. Под ред. на М. Арнаудов. Т. IV, София: Факел, 1929)
Борислав Гърдев, „Стоян Михайловски оценява Петко Каравелов посмъртно“, електронно списание LiterNet, 18.10.2002, № 10 (35)
Лора Шумкова, „Невидимият град на Михайловски“, електронно списание LiterNet, 01.08.2007, № 8 (93)
Владимир Янев, „За апофтегмите на Стоян Михайловски“, електронно списание LiterNet, 05.07.2007, № 7 (92)
Български поети и поетеси класици
Писатели след Освобождението
Български баснописци
Български поети
Български публицисти
Български общественици
Български политици (1878 – 1918)
Дейци на ВМОК
Български съдии
Български учители
Академици на БАН
Преподаватели в Софийския университет
Преподаватели в Юридическия факултет на Софийския университет
Възпитаници на Галатасарайския лицей
Родени в Елена
Починали в София
Погребани в Централните софийски гробища
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
{'title': 'Велико Търново', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%BE%20%D0%A2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Велѝко Тъ̀рново е град, намиращ се в Северна България, център на едноименната област, както и на Северен централен регион. Градът е столица на Втората българска държава и на Княжество България в перио
|
да 1878 – 1879 г. През Средновековието носи името Търновград, като постепенно става известен с наименованието Търново. На 27 юли 1965 г. пред него е добавено „Велико“ в чест на предишната слава на града. Благодарение на богатото си културно-историческо наследство Велико Търново е важен туристически център.
Градът е 15-и по големина в България с население 71 033 души към 15 септември 2022 г. и е един от четирите града в България с положителен естествен прираст от 2006 до 2014 г. Агломерацията Велико Търново – Горна Оряховица – Лясковец и още няколко по-малки населени места е с население над 130 000 души.
Разположен между Дунавската равнина и Стара планина, върху първите възвишения на Предбалкана, Търново е основен административен, индустриален и образователен център на региона. Тук се намират Националният военен университет „Васил Левски“ – факултет „Общовойскови“, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (вторият по големина университет в България), катедралата Рождество Богородично, крепостите Царевец и Трапезица, множество музеи и културни забележителности: общо 1613 обекта от историческото наследство на България. Във Велико Търново се намират и няколко промишлени зони, които са от значение за икономиката на града.
През 1879 г. в града се провежда Учредителното събрание, поставящо началото на Третата българска държава. Пазител на града е св. Патриарх Евтимий, чийто паметник се издига над сградата на Великотърновския университет. Велико Търново е град-кандидат за Европейска столица на културата 2019. Връх на антарктическия остров Ливингстън е наименуван Търново в чест на старата столица на Република България.
С решение на Народното събрание, от 16 април 2019 г. гр. Велико Търново е обявен за историческа и духовна столица на България.
Произход на името
Най-разпространената теория за произход на първоначалното име Търновград е славянската – от старобългарското тръневъ, тръновъ, тоест „трънлив, трънен“, и градъ – „оградено място, крепост, твърдина“, откъдето след това се развиват по-късните форми на името на града. Според други учени името на града идва от Тринавис,означаващо Три кораба (хълмовете на които е бил разположен: Царевец, Трапезица и Момина крепост).
Символи
Химнът на града е Шишмановата песен, посветена на последния български цар от Второто Българско Царство. Гербът на Търново изобразява фигура с три лъва. За знамето на града е използван лилав цвят, защото при разкопките в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ са открити дрехи на владетели в лилав цвят. Съществуват още ключ и огърлица на Велико Търново. Първият известен герб на града е от 1921-ва дело на Димитър Багрилов.
География
Местоположение
Градът е разположен по поречието на река Янтра. В него се пресичат главни пътища, свързващи Източна със Западна България (Варна – 222 km, София – 219 km) и Централна Европа с Мала Азия (Русе – 107 km, Капитан Андреево – 218 km). През Велико Търново минава европейски транспортен коридор №9. В съседния град Горна Оряховица (9 km) се намира Летище Горна Оряховица и най-голямата железопътна гара в Северна България.
Заедно с околните населени места (Горна Оряховица, Лясковец и др.) градът образува агломерация с население 128 867 души. На изток и североизток градът граничи с Арбанашкото бърдо, на север – с местността Орловец, на запад – с местността Козлуджа, и на юг – с местността Дълга лъка.
Градът е разположен на площ от 20,4 km², а неговото землище на площ от 30,379 km².
Релеф
Релефът на община Велико Търново е разнообразен – равнинно-хълмист и планински.
Велико Търново е разположен на 208 m средна надморска височина по склоновете на красивите проломи и меандри на р. Янтра. Градът е естествено защитен от реката и скалните венци, които го ограждат.
Хълмовете, върху които е разположен град Велико Търново, имат варовиков състав с прослойка от пясък, глина и сив мергел, натрупани като утайка от кредното море, което преди милиони години е заливало нашите земи. Скалният венец около града е обявен за Национален дендрариум „Втора българска държава“ през 1981.
Геология
Велико Търново се намира между геологичните единици Мизийска платформа (Искъско-Янтренско стъпало) и Алпийски ороген. На територията на града, се намират отложения от: Лясковска свита, Еменска варовита свита, Шемшевска свита и Горнооряховска свита.
Пещери
Около Велико Търново съществуват около 50 пещери и скални ниши. Формирани са във варовици от периодите юра и креда. Разположени са предимно около Арбанашкото бърдо и скалния венец в пролома Дервент.
Води
Най-голямата водна артерия в региона е река Янтра с притоците си Росица, Стара река, Джулюнска, Голяма река, Веселина, Видима, Белица, Дряновска, Негованка и др. Водосборният басейн на реката е 7862 km². Притокът на река Белица навлиза на 1 km в града.
Основен питеен източник е хидровъзел „Йовковци“, снабдяващ с питейна вода повече от 25 населени места. На територията на общината има 18 микроязовира. Характерни за региона са карстовите изворни пещери. Подземните минерални води се използват за пиене и балнеолечение. Термоминерални води има при село Вонеща вода.
Почви
Почвеното разнообразие е голямо, като на север преобладават различните видове черноземи, а на юг – сивите горски почви. Черноземите са почви с високо и ефективно плодородие. Върху черноземите се отглеждат житни и фуражни култури, зърнени култури, зеленчуци. Сивите горски почви притежават по-малко хумус от черноземите и канелените горски почви, затова е необходимо да бъдат наторявани с органични и фосфорни торове. Регулярното напояване повишава плодородието им. Разпространени са също и рендзините – хумусно-карбонатни почви. Предпоставка за образуването им е наличието на карбонатни почвообразуващи скали. Те са богати на хумус, сухи и силно дренирани почви.
Хълмове
Велико Търново е разположен върху няколко хълма. Хълмовете Царевец, Трапезица и Момина крепост са били основни центрове на царе и боляри по време на Втората българска държава. В близост до Момина крепост (Къз хисар), се намират и хълмовете Кортеш и Дълбоки трап. Хълмът Света гора е бил духовен и книжовен център, на част от него днес е Ректоратът на Великотърновския университет.
Хълмът Гарга баир се намира северно от Трапезица.
На хълма Орловец са разположени историческият квартал Варуша и кварталите Акация и Картала, най-високата точка е с надморска височина 241 m.
Хълмът Трошана се намира южно от Света гора и западно от язовир Мотела, на него се изгражда Велико Търново хилс.
Местности
Край града има местности, които пазят своите имена дълги години. Сини вир се намира на запад от квартал Чолаковци в долината на река Янтра извън града. Местността Дервент е в пролома на река Янтра, в близост до Преображенския манастир. Хълмовете Големия дувар, Дебелския баир и Малкия дувар в посока Дебелец. Други местности във Велико Търново Саламатя, Канлъкая, Ялията, Куронежа, Гюнлюка и Козлуджа – на запад от града, местност Зелени дол, Чуй петел, Дервеня, Джерабника – на север от връх Картал, на изток – Разсадника, Гутерова поляна.
Екология
В началото на XX век, част от околните хълмове са били обезлесени. За сметка на това, през 60-те години на XX Век, започва залесяване и места, които никога не са били с усилена растителност. Река Янтра е била сериозно замърсяване в период 1980 – 1999. Днес част от обитателите на реката са се завърнали, въпреки частичните замърсявания. Нивото на прахови частици през 2013-а е 2,5 PM.
Защитени местности в града са „Девент“, „Сини вир“, части от „Орловец“ и „Арбанашки възвишения“. Около града е имало няколко нелегални микросметища, но към днешна дата са заличени. През 2018 година е построен завод за преработване на отпадъци край близкото село Шереметя.
Климат
Климатът е умереноконтинентален – с горещо лято (средна юлска температура 21,8 °C и абсолютен максимум 41,1 °C) и студена зима (средна януарска температура -0,6 °C и абсолютен минимум -28,1 °C). Средногодишната температура е 11,5 °C. Относителната влажност на въздуха годишно е в границите 50 – 70 %.
Средногодишните валежи са 680 mm, с летен максимум и зимен минимум.
Ветрове
Поради географското положение на Велико Търново преобладават западните, северозападните и североизточните ветрове, ориентирани главно по речните долини. В града преобладават ветровете от северозапад и югозапад. Ветровете са предимно със скорост от 12 – 15 m/s.
Природни бедствия
През Средновековието и Възраждането са известни няколко пожара, които взимат човешки животи и унищожават десетки сгради.
Земетресението от 1913 година взема над 100 жертви и разрушава 2/3-ти от сградния фонд на града.
И до днес се помнят чудовищните наводнения от 1897-а и 1907 години. Тези бедствия взимат десетки жертви и разрушават десетки къщи и Турския мост. През 2005 година, след три дена обилни валежи, нивото на река Янтра се вдига с осем метра и залива над 20 къщи.
Флора и фауна
Флора
В района на Велико Търново преобладават широколистните гори (88 %) – бук, габър, дъб, череша, топола, липа и др. От иглолистните дървета има ела, шотландски бор и други. В близост до река Янтра и край изворите и блатата виреят зелени водорасли, кремъчни водорасли и други. Срещат се над 25 вида гъби: манатарка, печурка, пачи крак и други.
Фауна
Територията на района има разнообразие на животински видове – 350 вида птици и 35 вида животни. Най-разпространените бозайници са заек, сърна, елен, лалугер, таралеж и други. От птиците най-често срещани са: врана, лястовица, щъркел, кукувица, бухал, фазан, сокол и други. Има над 180 вида насекоми: мравки, скакалци, бръмбари, пчели, оси, гъсеници, паяци и др. Има също и влечуги: костенурки, смокове, гущери, змии и др. От водните представители се срещат: сом, щука, бяла мряна, жаби, костур и други.
История
Праистория и античност
Велико Търново има повече от 6000-летна история, като първите свидетелства за живот са от 4000 г. Следи от първите обитатели около днешния град, могат да бъдат открити по поречието на река Янтра. Следи от тракийскиската култура са останките от тракийски селища в местността Качица, Асенова махала и пролома Дервент. Според археолози, на хълмовете Царевец и Трапезица е съществувало силно укрепено селище, населявано от тракийските племена – кробизи и уздицензи. Открити са останки от полувкопани жилищни землянки, многото фрагменти от глинени съдове, оръдия на труда, оръжия, битови предмети и накити, както и фрагменти от амфори от остров Родос, чернофирнисова керамика от ІV-ІІІ в.пр. Хр.
Ранновизантийски период (IV-VI в.)
На хълма Царевец е съществувало укрепено римско селище. Години по-късно на хълма е съществувало важно укрепено византийско селище. На трите хълма Царевец, Момина крепост и Трапезица, са открити части от отбранителни кули, две порти, средновековни базилики и жилищни сгради. При разкопки от средата на 70-те години на XX век, са намерени монети от времето на императорите Анастасий (491 – 518 г.) и Юстиниан (527 – 565 г.). От този период са известни останките на седем раннохристиянски църкви, една от които е трикорабна базилика, смятана за епископска катедрала. Край града са съществували Янина крепост и крепост Канлъкая.
Раннобългарски период (VII-XI в.)
Към втората половина на VІ в. при нашествията на славяни и прабългари. Византийски град е бил разрушен и върху развалините, се създава раннохристиянския град от славяни и прабългари. За това може да се съди от намерените при археологически разкопки жилища, битови предмети, оръдия на труда и глинени съдове от типа прабългарска керамика. Вероятно градът е бил една от резиденциите на българските владетели, имайки предвид прабългарското и славянското население в региона. Градът е нападан от печенези, узи и кумани. По време на този период в града е имало голям български гарнизон.
Византийско владичество (XI-XII в.)
Градът остава важна крепост и по време за Византийското робство. Вероятно част от сградите от Първото Българско царство – църкви и сгради на военния гарнизон са били разрушени. Сведенията за вдигнатото през 1185-та година възстание, води до това, че в града е имало значително присъствие на боляри, висши духовници и занаятчии.
Столичен период (XII – XIV в.)
Данъчната политика спрямо българските земи, е посрещната с негодувание от българите. Съществуват легенди, че около църквата Свети Димитър Солунски са живеели боляри, свързани с на българската аристокрация от края на Първото бъларско царство. На 26 октомври 1185 г. братята Иван-Асен и Теодор-Петър църквата „Св. Димитър“ края на византийското господство, продължило 167 години, и провъзгласяват Търново за столица на новото българско царство.
Средновековният град се разраства бързо и се развива като най-непревземаемата българска крепост през 12 – 14 век. Превръща се в най-значимия политически, икономически, културен и религиозен център на България. Като столица, по време на Второто българско царство (1187 – 1393), той е разположен на 4 хълма: Царевец, Трапезица, Света гора и Девинград (Момина крепост). Според съвременници през Средновековието Търново е бил новият Йерусалим, Рим и Константинопол, и то взети заедно. В града се свиква Църковен събор и се създава автокефалната Търновска архиепископия, начело с архиепископ Василий.
На мястото на днешната гара „Трапезица“ е съществувал еврейски квартал. Търново се е славел като българския Ерусалим. В Търновград са се съхранявали мощите на тринадесет светци. На хълма Трапезица са се пазели мощите на свети Иван Рилски, свети Михаил Воин, свети Иларион Мъгленски, свети Йоан Поливодски и на света Филотея.
В българската светска и църковна книжнина от XII – XIV в. се срещат различни хвалебствия и названия на града: Царевград Търнов, Великият град Търново, Големият град Търново, Богоспасителният град Търново.
Хълмът Царевец е заобиколен от три страни от река Янтра. По време на Втората българска държава е обитаван от царския двор, болярите и патриарха. Опасан е от крепостна стена, построена върху естествени отвесни скали. Крепостта имала три входа. Главният вход почвал с подвижен мост над пресечената скала и имал три последователни врати, вторият (Малката порта) свързвал Царевец с Асенова махала, а третият – с Момина крепост (Френкхисар). В средата на Царевец се издигал дворецът, който се състоял от тържествена зала, църквата „Св. Петка“, жилищни и стопански сгради, водохранилища и помещения за стражата. Защитен бил с яки каменни стени и бойни кули.
На най-високата част на Царевец се намирала патриаршеската църква „Възнесение Христово“ с четвъртита звънарна до нея и резиденция на патриарха. Откриването на голям брой основи на жилищни и други сгради по целия терен на хълма както в двореца, така и покрай крепостните стени, дава основание да се направи изводът, че Царевец не е бил тясно затворена крепост, а истински средновековен град, гъсто застроен с жилищни и други сгради. Населението на града е било 18 000 – 20 000 души. Търновград създава връзки с градовете Генуа, Брашов, Неапол, Лондон, Париж, Виена, Манчестър и други. В Търновград са се развивали над 50 занаята като златарство, дърводелство, грънчарство и други.
Край града се появяват крепости, които да пазят търговските пътища и набези. Тези крепости са били Раховец – на 8 км северно от столичния град, крепостта в местността „Камъка“ и тази в местността дълга лъка. През 60–70-те г. на XIII в. Търнов преживява няколко атаки и обсадина на татарски племена.
Има легенда, че в местността Трошана през Средновековието започнала да се изгражда новата част на Търновград. Един от търновските царе дарил тази местност на болярина Трошан. Боляринът построил голям и красив чифлик на това стратегическо място. Бил е построен и осветен манастир „Свети Марко“, посветен на митрополит Марко Преславски, който пренесъл мощите на св. Петка от Епиват в Търново.
Търновска школа
Търновската книжовна школа е българска книжовна школа от втората половина на 14-и и 15-и век с изключително важни приноси за средновековната литературата. Тя е част от търновската художествена школа, която характеризира културата на Второто българско царство. Посредством Евтимиевата правописна реформа и книжовна школа с представители Григорий Цамблак и Константин Костенечки се оказва влияние върху руската, сръбската, влашката и молдовската средновековна култура. Това влияние е известно и като второто южнославянско влияние върху тези народи.
Под османска власт Възраждането
През 1598 г. избухва голямото Първо търновско въстание и за цар е коронясан Шишман III. Само след няколко месеца въстанието е потушено, а много от водачите му загиват или намират спасение на север от Дунав. През 1686 г. градът става център и на Второто Търновско въстание, начело с Ростислав Стратимирович, но и това въстание бързо е потушено.
Възраждане
Италианецът Дойно Викенти построява в Търново копринена фабрика през 1861 г. До 1860 г. в града са се намирали руското, австрийското и френското консулства. До Освобождението в Търново е имало около 72 хана. Най-популярните ханове са били: Ханът на Бяла Бона, Търновският хан, Абаджийският хан. Много от хановете се били и с пристроени към тях дюкяни и гостилници. Администрантивно градът е бил разделен на следните райони: Болярската махала, Ич махала, махала „Света Троица“, махала „Свети Константин“, Патрик махала (около църквата „Св. св. Константин и Елена“, където живеели и гърци) и Горна махала или Варош, в града се е влизало от три порти: Дервенската, Горната и Долната. Любен Каравелов открива първата търновска печатница през 1877-ма година.
След Освобождението
След Освобождението и подписания Берлински договор в Търново се свиква Учредителното събрание на 10 февруари 1879 г. от руския комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков, на което се приема действалата до 1947 г. Търновска конституция. Тук се провежда от 17 април до 26 юни 1879 г. и първото Велико народно събрание, което избира за княз Александър Батенберг, както и няколко обикновени народни събрания.
В Търново са проведени 4 от седемте Велики народни събрания: I – 1879, III – 1886/1887, IV – 1893 и V – 1911 г. Тук е открито през 1990 г. и VII велико народно събрание, което после заседава в София.
На 22 септември 1908 г. в Търново княз Фердинанд тържествено обявява независимостта на България и приема титлата „цар“.
През първото десетилетие на XX век, градът е електрифициран и край Янтра се построява микроелектроцентрала.
28 души от Търново са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
До Освобождението на България от османско владичество градът се е простирал в областите между хълмовете Царевец, Трапезица, Момина крепост, Орловец и Света гора. След като населението става около 5000 души, постепенно се образуват нови жилищни зони и вилни зони. Това са жилищният квартал от южната страна на хълма Орловец (на запад от града) и вилните зони, образувани около града. След Освобождението множество постройки от владетелите са били разрушени. Поради историческата си важност и стратегическото си положение в града е имало силно османско присъствие. На хълма Царевец са разрушени около 30 османски къщи. Започва значително преустройство на града. 1901 е важна година в историята на старата столица, поради построяването на първата железопътна линия през града.
През 1904 г. известен американски пътешественик от американското списание „National Geographic“ посещава живописния град и публикува пътепис за него. Две години по-късно търновец закупува първия автомобил с марка „Ford“. През 1920-те години започва електрифицирането на Търново.
В Търново функционира Народен университет в периода 1929 – 1948 година.
В града съществуват няколко градски пазара. Оформят се кварталите Варуша-север и Варуша-юг. Построени са няколко микроелектроцентрали за производство на електроенергия. Край Търново са съществували три градски порти, които са били главните входове към старата столица. Възраждането на българския дух и новото лице на града са основните приоритети на хората след Освобождението. Възстановяват се редица общински сгради и православни храмове. В квартал „Света гора“ се е намирала една от първите болници в града. До началото на новия век тя се е помещавала в няколко ярко боядисани бели къщи, в центъра на квартала. В подножието на река Янтра през лятото е имало плажна алея, а през зимата, когато реката напълно е замръзвала, са се провеждали зимни забавления. През 1939 година в Търново е създадена първата градска автобусна линия. Обслужвана е от 16-местната кола „Ханза Лойд“, като началната спирка е гара Трапезица, минава през кварталите Асенов и Варуша, новоизграждащата се част на града, Марно поле и крайната спирка е в местността Качица.
Велико Търново по време на социализма
Поради близостта на града до други по-малки градове, важното му транспортно значение и добрите традиции от занаятите, Велико Търново става областен център и развит индустриален град. След одържавяването на повечето предприятия в промишлената зона в старата част се изготвя план за разширение на града. През 1960-те години градът изключително бързо се разраства поради урбанизацията. Под града се построяват два тунела по главния път Русе – Стара Загора през 1969 година. Жилищният проблем става сериозен. Започва застрояването на квартал Широк център с монолитни постройки. Много от търновските семейства прибират при себе си наематели от други по-малки населени места. Музикалният фестивал Мелодия на годината се провежда в Драматичния театър „Константин Кисимов“ от 1968 до 1995 г. В края на 60-те и началото на 70-те години на 20 век са завършени жилищни кооперации в кварталите „Акация“ и „Картала“. В квартал Асенов от 1968 до 1971 се провеждат разкопки.
В средата на 1970-те се прави проект и се построяват жилищните квартали „Бузлуджа“ и „Зона Б“ от панелни блокове. Официално през 1974 г. започва строежът на Картала. В града се открива телевизионно студио през 1976 година.
Квартал „Кольо Фичето“ (наричан още „Триъгълника“) е проектиран също в края на 1970-те години, след рязкото покачване на населението на града. Застрояването започва през 1972 г., като жилищният комплекс включва монолитни блокове, дворец на културата и спорта, училище, парк и няколко детски градини. Близкото село Чолаковци става квартал на града и през 1970-те също се изграждат панелни блокове. В местността Дълга лъка през 1960 г. започват да се изграждат предприятия за храни и напитки, радио- и телевизионни приемници, хлебозавод, тролейбусно депо (1980-те), Винпром, предприятие за ламиниран паркет и други. Освен южната промишлена зона (местността Дълга лъка) на запад от града се създават редица предприятия за електротелфери, запаметяващи устройства, печатница, предприятие за електротехнически материали, дърводелски цехови и други (Западна промишлена зона). Между новосъздадените квартали в града се построява и нова инфраструктура. Изграждат се вилни зони и паркове в новите квартали. Допълнително се облагородяват паркове като „Дружба“ и „Марно поле“. Също така се подобряват и местата за отдих на хълма „Света гора“. Край града се изгражда къмпинг „ Болярски стон“ около местността „Качица“. През 1985 г. тържествено е открит аудиовизуалният спектакъл „Звук и светлина“. В местността „Боруна“, до Стамболовия мост, се построява паметникът на Асеневци. До края на 1980-те години сградният фонд е увеличен приблизително три пъти.
Велико Търново след 1989 г.
Политическите промени в страната оказват влияние и във Велико Търново. Десни, центристки и леви политически сили са в основата на общинската власт през 1990-те години. В града отново се чувстват ценностите на християнското семейство и българската култура и дух. През 1991 г. в транспортната система е включен и нов вид транспорт – тролейбусният (несъществуващ към 2019 година, контактната мрежа е свалена). Една от най-мрачните страници в историята на града е събарянето на сградата на училище „Петър Дабков“ (в центъра на града), за да бъде построена банка. През следващите години се откриват няколко нови предприятия в областта на хранителното производство. В края на деветдесетте и началото на XXI век е завършен южният пътен възел, който е един от най-големите в страната и със също толкова интересна история. Построяват се нови хотелски комплекси и търговски обекти. В града е открит филиал на Висше училище по агробизнес и развитие на регионите. Велико Търново става домакин на фестивали, свързани с българската народна музика. След 2000 г. започва реставрацията на църквата „Св. Четиридесет мъченици“. След 2007 г. започва реставрацията на редица исторически обекти в старата част на града и историческия хълм Трапезица. През 2013 г. се изготвя план за създаване на нов градски център в района на „Старото военно училище“ – към момента обектът е частично започнат.
Велико Търново е обявен за „Най-красиво място на света“ от италианския вестник La Republicca през 2016 г. Клаудио Нарди през 2018 година печели Международния архитектурен конкурс „Ново сърце за стария град“ за нов градски център на града.
Население
Численост на населението
Численост на населението според преброяванията през годините:
По времето на столичния период, градът е бил с население от приблизително 25000 души. След завладяването от османците, населението намалява двойно. Петър Бакшев съобщава, че градът през 1640 година е с население от 10000 души. Константин Фотинов дава информация за населението на града през 1843 година в „Общое землеописание“ – 26 000 души.
Велико Търново е един от четирите града в България с положителен естествен прираст през някакъв период от време след 1985 г. Населението му се е увеличило с 4,3 % между 2006 и 2014 г., а през 2015 г. отново е намаляло. В града към 7 септември 2021 г. живеят 58 507 жители според данни от последното преброяване на НСИ.
Според данни от ГРАО към 15 септември 2015 г. във Велико Търново живеят 68 686 души по настоящ адрес.
Етнически състав
Според последните данни от преброяването от 2011 г. физическите лица, обявили своята етническа идентичност, са разпределени по следния начин:
Недекларирани: 6330 (9,2%)
Общо: 68 883
Характеристика на населението
В община Велико Търново гъстотата на населението е 100 души/кв. км. Според възрастовите групи структурата е следната – от 0 до 17 г.(17.6%), от 18 до 64 г. – (69.1 %) и над 64 г – (13.2 %).
Религия
Над 90 % от жителите изповядват източно православие. Около пет процента са мюсюлманите в града. Във Велико Търново има джамия, католическа църква, общност на Евангелската методистка епископална църква и представители на други християнски учения. През Средновековието в Търново е било седалището на Търновска патриаршия, Великотърновска епархия и Великотърновска духовна околия.
Търновски говор
Търновския говор е част Източните говори. В говора присъстват елементи най-вече от Централния балкански говор, елементи от Мизийските говори и Старобългарски говор. Този говор е считан за най-близък до книжовния език. Търновския градски говор е разпространен и в други околни градове (Русе, Варна, Казанлък и др.).
Миграция на населението
След падането на Търновград хиляди жители на града са избити или падат в робство. Част от населението в града мигрира във Влашко, Венеция, Русия и други места. Градът се заселва с българи от други краища на страната и османци от Анадола. Въпреки това будни българи останали в Търново, но поради икономическите промени, мигрирали към по-оживените търговски градове – Свищов и Русе.
След Освобождението на България и в началото на XX век, много търновци мигрират към т.нар. „Нов свят“ и новата българска столица – София.
Квартали в града
През средновековието Търновград е бил разделен на 3 основни „града“ – добре укрепени крепости и допълнителни три квартала: „Нов град“, „Френкхисар“ и „Еврейски квартал“.
Административно деление
Паркове
Чехът Антон Новак през 20-те години на XX век, създава в края на тогаавшните граници на града Първата градска градина, в която е имало над 120 растителни видове.
„Ксилифор“ е един от най-посещаваните паркове в града, намиращ се между Момина крепост, Арбанаси и хълма Дълбоки трап. Тази местност е пресечна точка на няколко малки реки. Изградено е изкуствено езеро, в което има представители на речни обитатели. Името на местността идва от гръцкото „ксило“ – „дърво“ и „форо“ – „нося“, което означава „място за добиване, свличане на дърва“.
„Света гора“ намиращ се в едноименния архитектурен и исторически резерват, намиращ се на хълма Света гора един от най-големите паркове в Централна България. Паркът е богат на широколисти и иглолистни растителни видове. Съществуват няколко нереализирани проекта за неговата реставрация и социализация. Към днешна дата съществуват съоръжения за спорт и отдих.
„Марно поле“ – изграден на центъра и пазара на едноименното селище. В него се намират градския шадраван, каскада от фонтани и южно от тях – Летния театър.
„Дружба“ – намира се на старото търновско гробище, в близост до Православния храм „Света Марина“. Освен място за разходка, там се извършват и поклонения пред десетки личности свързани с България и града.
„Руски гробища“ – парк построен в памет на руските войни погребани там, дали живота си за свободата на народа ни. В парка е издигнал Православен храм „Възнесение Христово“.
„Никола Габровски“ намиращ се в местността „Вилите“. Там се намират Вилата на Никола Габровски и Баварската къща.
„Стадиона“ – намиращ се до стадион „Ивайло“ и до паметника на Олимпийския огън.
„Асеневци“ – изграден в местността „Боруна“.
Изградени са още паркове „Бузлуджа“, „Кольо Фичето“, „Акация“ и „Картала“, в едноименните административни единици.
Местна власт
Кмет
Първият кмет на Търново след Освобождението на България е революционерът Георги Живков. В града се правят значителни промени и модернизация. През следващите години няколко пъти кмет е бил индустриалецът Жоржо Момчев. Първият кмет по време на Царство България – Иван Вителов, организира тържествата, свързани с независимостта на България. Бил е представител на Демократическата партия. След социалистическата революция начело на града застава Никола Радев. Кмет в периода 1988 – 1990 е Иван Димитров.
През 1999 година за кмет на общината е избран кандидатът на Съюза на демократичните сили (СДС) Румен Рашев. През 2003 година той печели втори мандат с малка преднина от 118 гласа като кандидат на местна коалиция, водена от СДС, а през 2007 година е отново преизбран като независим срещу кандидат на Българската социалистическа партия.
През 2011, 2015 и 2019 година за кмет е избиран кандидатът на ГЕРБ Даниел Панов.
Общинско управление
Градът се управлява от кмет и общински съвет. Кметът има трима заместници, съществува обща администрация с пет дирекции и специализирана администрация със седем дирекции: дирекция „Административно обслужване“, дирекция „Правно обслужване и управление на собствеността“, дирекция „Обществени поръчки“, дирекция „Бюджет и финанси“.
Общински съвет
Съставен е от 37 мандата, разпределени на изборите през 2019 година, както следва:
ГЕРБ – 17
БСП за България – 7
Българска демократична общност – 3
Демократична България – обединение – 3
ВМРО – Българско национално движение – 3
Движение за права и свободи – 2
Алтернативата на гражданите – 2
Организации в града
След Освобождението на България в Търново се основава Комитет „Единство“ – организация, подпомагаща българското население от Тракия и Македония. Славянско благотворително дружество e организация, руските войски и оказване на грижи за бежанците, основана в края на XIX век. Първото археологическо дружество е основано в Търново в края на XIX век. През 1902 година се основава Туристическо дружество Трапезица 1902 и се построяна туристическа хижа на хълма Царевец. Активни мероприятия се провеждат от Великотърновски клуб „Традиция“.
Международни отношения
Консулства
В края на XIX век са съществували консулства на Русия, Австро-Унгария и Франция. В града има почетен консул на Индонезия.
Побратимени градове
Велико Търново е побратимен със следните градове:
Медии
Печатни издания
Вестници
Първият вестник в Търново е отпечатан през Възраждането. Първият брой на търновския хумористичен вестник „Драка“ излиза на 8 октомври 1884. В началото на XX в. е издаван вестник „Правда“. През 1900 година излиза първият вестник, посветен на театралното изкуство – „Търновски Театръ“. В града са издавани още вестниците: политико-хумористичния „Скорпион“, „Търновски вести“ (1928), „Янтра“, „Велико Търново“, „Трезво дете“. Във Велико Търново се издават два местни ежедневника – в-к „Борба“ и в-к „Янтра днес“.
Списание
В града е издавано списание „Търновски епархийски вести“. Днес в града се издава списание „Епохи“.
Телевизионни канали
През 1974 година в Търново се открива телевизионно студио. В града излъчват програмите си и местни телевизии – „Евроком Царевец“ и „Видеосат“.
Радиоканали
Във Велико Търново има Общинско радио Велико Търново и радиоканал – Радио Фаворит. Общинско радио Велико Търново е създадено през 1961 година.
Онлайн издания
За случващото се в област Велико Търново информират множество сайтове, сред тях са „Север.бг“ и „Царевец вести“.
Здравеопазване
Първото болнично лечебно заведение в Търново е създадено през 1854 г.
МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“
МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ (Многопрофилна областна болница за активно лечение „Д-р Стефан Черкезов“) е най-голямото лечебно заведение във Велико Търново. През 1973 г. е построен комплексът – База едно на болницата, известен още като „нова болница“.
Диагностично-консултативен център Велико Търново „Д-р Стефан Черкезов“
Специализирана болница за пневмо-физиатрични заболявания „Д-р Фьодор Трейман“
Белогвардейския генерал д-р Фьодор Трейман в началото на 30-те години на XX век дава инициатива за постояване на белодробен диспансер около хълма Света гора. Санаториумът за белодробно болни е открит на 1 септември 1937 г. Специализирана болница за пневмо-физиатрични заболявания „Д-р Фьодор Трейман“ поставя своето начало на 1 юли 1946 година като околийски противотуберкулозен диспансер без легла, с един лекар, една медицинска сестра и един медицински фелдшер.
Първата българска аптека
През 1823-та година д-р Марко Павлов в Търново основава първата българска аптека – „Лекарня“, срещу Стария турски конак в града. 21 години по-късно Янаки Златев и д-р Маргарит основават друга аптека на площад „Баджарлък“.
Първия родилен дом
Търновското благотворително дружество „Милосърдие“, е подпомагало т.нар.„Къща на лехусите“, която се смята за първия родилен дом в Търново и България.
Други здравни заведения
Комплексен онкологичен център
Център за психично здраве
Център за кожно-венерически заболявания
Медицински център за рехабилитация и спортна медицина
Специализирана болница за активно лечение по кардиология
Образование и наука
В града са съществували църковни училища още от Средновековието. Първото църковното училище в църквата „Св. Николай“ е създадено през 1839 година. През 1839 година в града съществува светско взаимно училище с учители Петко Николов и Захари Княжевски. Първото класно училище в града се създава през 1855 година. Гръцко училище е съществувало в града до Освобождението на България. В периода 1942 – 1963 в града е съществувал Медицински техникум.
Висши училища
Във Велико Търново има два университета – Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ (ВТУ) и Национален военен университет „Васил Левски“ (НВУ) – факултет „Общовойскови“, както и Център за дистанционно обучение към Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите.
Съществуват и Американски колеж „Аркус“ по естествени и хуманитарни науки, изкуство и спорт, Професионален колеж по икономика и счетоводство и Медицински колеж към Медицински университет (Варна), филиал на Висше училище по агробизнес и развитие на регионите.
Извън системата на висшето образование функционира и Професионален сержантски колеж, пряко подчинен на началника на НВУ.
Средни училища
В града съществуват 14 средни училища – 4 общообразователни и 10 гимназии:
СУ „Емилиян Станев“
СУ „Вела Благоева“
СУ „Владимир Комаров“
СУ „Георги Стойков Раковски“
Профилирана природо-математическа гимназия „Васил Друмев“
Профилирана езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“
Профилирана хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“
Старопрестолна професионална гимназия по икономика
Професионална гимназия по електроника „Александър Степанович Попов“
Професионална гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Ангел Попов“
Професионална гимназия по туризъм „Д-р Васил Берон“
Професионална гимназия по сградостроителство „Кольо Фичето“
Професионална гимназия по моден дизайн
Частна профилирана гимназия към Американски колеж „Аркус“.
Основните училища в града са пет: ОУ „Бачо Киро“, ОУ „Св. Патриарх Евтимий“, ОУ „Петко Рачов Славейков“, ОУ „Христо Ботев“ и ОУ „Димитър Благоев“.
Във Велико Търново се намира и помощното училище „Св. Теодосий Търновски“.
Научни институти
Във Велико Търново съществува филиал на Националния археологически институт с музей.
Други институции
Във Велико Търново е разположена Териториална дирекция „Държавен архив“ – една от регионалните дирекции на Държавна агенция „Архиви“. Тя е създадена през 1952 г. и днес разполага с читалня, библиотека, фотолаборатория, лаборатория за микрофилмиране, консервация и реставрация на документи. Фондовата наличност на архива разполага с 2576 учрежденски фондове със 168 859 архивни единици; със 136 лични фондове с 12 874 архивни единици; с 559 спомени и 265 частични архиви.
Във Велико Търново се намира отдел на дирекция „Регионален държавен архив“ и централа на „Държавен военноисторически архив“.
Съюз на слепите във Велико Търново
Култура
Архитектура
Във Велико Търново могат да се видят фрагменти и основи, които са част от архитектурата на Втората Българска Държава. Средновековната търновска архитектура очертава архитектурата на България през Средновековието. Характерни за тази архитектура са каменната зидария и керамикопластичната украса. Застрояването на старопрестолния град пред Средновековието се разделя на три етапа. Други елементи характерни за тази архитектура са: гледжосани розетки, четириъгълни масивни пилони, разположени в представителни сгради и болярски жилища, двойни крепостни стени, полукръгли арки, декоративни редове от тухли, декоративни редове от пиластри и ниши. Голямо е многообразието от представителни сгради, болярски жилища, обикновени жилища и църкви. Носят се редица легенди за старинните търновски къщи. От тях са останали само основи на дворове и приземни етажи. Къщите са били с дебели каменни зидове, с мази, използвани и като скривалища, стопански приземия. Описвани са били като дву- или триетажни, първият етаж – изцяло от камъни, вторият етаж най-често изграден от бук, с издадени еркери и други характеристики.
На Царевец са съществували многоъгълни и кръгли отбранителни кули. В старата част на града и Асенова махала могат да се видят църкви и къщи, които са били строени през османското владичество. В цялата стара част са построени къщи от Възрожденската епоха. Характерни за тях са богато украсените елементи. Барокова архитектура може да се види в голяма част от обществените сгради, строени в началото на XX век. В централната и новата част се намират обществени и жилищни сгради, построени в стил барок, сталински барок и модернистична архитектура.
Архитектурни резервати Царевец, Трапезица, Момина крепост
Част от Стоте национални туристически обекта са Регионалният исторически музей и Архитектурно-музейният резерват „Царевец“.
Възстановени са и части от Архитектурния резерват Трапезица. Намерени са и останки на хълма „Френк хисар“ наричан още „Момина крепост“. В кварталите Асенов и Света гора, има редица къщи, които са паметници на културата. Запазени са и малка част обществени сгради: читалища, училища, дюкяни и други. Запазени са и много църкви.
Старо Търново
В старата част на града известни забележителности са улицата на занаятите „Самоводска чаршия“, ханът на Хаджи Николи, улица „Гурко“, църкви и сгради от възрожденски тип, редица паметници, къщата с маймунката и останките от тракийско селище, както и археологическият резерват Никополис ад Иструм край село Никюп.
Улица „Генерал Гурко“
Живописна улица, изпълнена с възрожденски и съвременни къщи (някои от тях богато украсени), скални образувания и няколко чешми.
Улица „Самоводска чаршия“
Самоводската чаршия се развива като стопански център през българското Възраждане. На това място са били разположени Давидовият и хаджи Великовият хан, хановете на Атанас Йоноолу и на хаджи Николи, бакалници, ковачници и други занаятчийски работилници и дюкяни. В комплекса се намира и родната къща на писателя Емилиян Станев.
Сред бившите забележителности са Стамболовият хан (до 1980 г.), църквите „Св. Спас" и „Св. св. Константин и Елена".
Църкви и манастири
Официално действащите църкви и параклиси на територията на града са 10, както и един манастир. Исторически (недействащи, които са паметници на културата) са църквите „Свети Четиридесет мъченици“, „Свети Димитър Солунски“, „Свети Петър и Павел“ и „Свети Георги“.
Светите мощи на Свети Иван Рилски са донесени в Търново през Второто българско царство при царуването на Асен и Петър през 1195 г. Остават в града до 1469 г. През 1206 г. българския цар Калоян тържествено пренесъл светите мощи на свети Михаил Воин в своята столица Търново и ги положил в патриаршеската катедрала „Св. Възнесение“. След падането на Търново под османска власт (1393 г.) следите на тези мощи се губят. Великият търновски патриарх св. Евтимий му съставил житие, което е запазено до наши дни. През 1238 г. цар Иван Асен II донася светите мощи на света Петка Епиватска в Търново. Те са поставени в специално построената църква на хълма Царевец. Остават в града до падането му под турско владичество през 1393 г. Мощите на света Неделя били пренесени в столицата Търново през Второто българско царство от Асеневци през XII – XIII век.
На Трапезица са се пазили мощите на св. Гаврил Лесновски, най-знаменития последовател на св. Иван Рилски. Мощите на св. Сава са били в църквата „Св. 40 мъченици“ и това продължава да привлича сръбски туристи и днес. Мощите на св. Варвара, на Свети Димитър и на св. Иларион Мъгленски са били в църквата „Св. 40 мъченици“. Мощите на свети Йоан Поливодски са били в храм „Св. св. Петър и Павел“. Мощи на св. Филотея Темнишка е имало и в църквата „Успение Богородично“ в Асенова махала. В Търново е имало неръкотворна икона на св. Димитър Солунски, донесена от царете Асен и Петър. За около един век в Търново се намирало и парче от светия кръст, пренесено от Йерусалим, от равноапостолните императори св. св. Константин и Елена. Той се пазел в България до 1280 г.
В наши дни във Велико Търново и околността се съхраняват мощите на редица светци – на свети Мина (в частен параклис срещу РДВР), на Иван Рилски в патриаршеска катедрала „Рождество Пресветая Богородица“ и на свети апостол Андрей Първозвани, както и някои чудотворни икони – на Пресвета Богородица Троеручица в Девически манастир „Успение Богородично“, Чудотворната икона на Света Богородица и Чудотворната икона на свети Николай Чудотворец в манастир „Свети Никола“ – и трите в село Арбанаси.
Великотърновската католическа енория „Блажена Дева Мария на броеницата
Арменска църква „Сурп Аствадзадзин“
Паметници
Паметник „Майка България“
Паметник „Майка България“ e построен в знак на почит към загиналите участници в българските войни за Освобождение. Дружеството за запасни офицери „Бунар Хисар“ поеми инициативата за създаването на паметника през 1926-та година. Построен е през 1935 година.
Паметник на Асеневци
Паметникът на Асеневци е дело на ск. К. Дамянов, р-л И.Славов, арх. Г. Гечев, конструктор К. Цеков. Посветен е на 800 г. от въстанието на Асен и Петър и възстановяването на българската държава – Асен, Петър, Калоян и Иван Асен Втори. Открит е през 1985 година.
Паметник на Васил Левски
Паметника на Васил Левски е построен през 1946 година по инициатива Карл Йозеф Папоушек и дело на скулптура Любомир Далчев.
Паметник на Патриарх Евтимий
Паметника на Патриарх Евтимий е дело на Марко Марков.
Паметник на Стефан Стамболов
Паметник на Тодор Лефтеров
Паметник „Велчова завера“
Паметник на Христо Иванов – Големия
Паметник на Никола Габровски и Димитър Благоев
Паметник на Никола Габровски и съпругата му Мария
Паметник на Никола Пиколо
Паметник на Иван Семерджиев
Мостове
Стамболовият мост
Стамболовият мост над река Янтра във Велико Търново е построен в края на 19 век. Бидейки част от много модерното за времето мостово и железопътно съоръжение в Търново, състоящо се от два тунела, два железопътни и един пешеходен мост – Стамболовият, той е уникален в техническо отношение. Започва да се строи през 1892 г. Участие в изграждането му взема виенската фирма за метални леярски изделия „Рудолф Филип Вагнер“ – същата, построила Орлов и Лъвов мост в София и Желязната църква в Цариград. За строежа му е била използвана изцяло изградена дървена конструкция – скеле, изработено от търновския майстор-строител Стоян Герганов (1865 – 1906 г.). Звената са подавани поотделно. На специални огнища, поставени на дървена конструкция, нитовете са загрявани на място, а звената – занитвани. В строежа са участвали белгийски, италиански, български специалисти и български работници. Първоначалното архитектурно оформление в горната част на строежа, с парапета, е извършено от работещия във Велико Търново в края на 19 век италиански архитект Джовани Мосути. Мостът е първата крупна проява на модерното европейско мостостроене в България, а като свободна висяща безподпорна конструкция – едно от важните постижения на Балканите.
За първи път този мост се споменава в издадения през 1893 г. пътеводител на града, подготвен специално по повод свикването на IV велико народно събрание, заседавало в града от 3 до 17 май 1893 г.
Владишкият мост
Владишкият мост, строен през втората половина на XVII в., е една от забележителностите на града, която се намира на главна туристическа артерия и от него се разкриват живописни гледки към околността му. Реконструиран през 1981 г. Има каменни устои и конструкция, върху която стъпва дървен брод. Името идва от близостта на Търновската митрополия. До 1935 г. е бил единственият мост в Асенова махала, по който е минавало шосето за Арбанаси. От него се хвърля богоявленският кръст в Янтра.
Каменен мост „Цар Борис III“
Каменният мост „Цар Борис III“ се намира в квартал „Асенова махала“ във Велико Търново. Той е дело на инж. Никола Троянски. Строителството на моста започва на 22 юни 1930 г. и завършва през 1935 г.
Турският мост
Турският мост се намира южно под крепостта Царевец и пресича река Янтра към отсрещния хълм Света гора. Той е дълъг 60 m и висок 8 m. Построен е от Али Феруз бей (често мостът се споменава като Али-Феруз-беев мост) – същият турчин, който е съградил и джамията на Хисара (Царевец) през 1435 г. Устоите на моста са от дървени пилоти под дъното на реката.
През 1897 г. мостът е съборен до основи от голямо наводнение. По-късно общината възстановява моста.
Ханове
Търновград през вековете е бил важен занаятчийски и административен център. През града са минавали важни пътища от изток на запад и от север на юг. През Възраждането в града са съществували 42 хана, а до Освобождението са достигали до 72. Един от най-големите ханове в града е този на хаджи Николи, възстановен от американския мецанат Едмънт Бек. Друг шедьовър на Възрожденската архитектура е Стамболовият хан, построен през 40-те години на ХІХ век от бащата на Стефан Стамболов – Никола Стамболов. Други значими ханове са били Дряновският хан (днес там се намира кино „Модерен театър“) построен през 1901 г., Ханът на Бяла Бона, отново на Самоводската чаршия, Търновския хан (наричан преди Турския хан), намиращ се под Царевец, Големият хан, наричан още Арнаутски или Синджир хан, намиращ се близо до Куршум джамия, Абаджийският хан и други.
Кафенета, кръчми и гостилници
Червеното кафене и Табашкото кафене, били сред най-известните из града в края на XIX и началото на XX век. В тях се е предлагало кафе от няколко вида. Кръчмите били едни от основните места, къде се е споделял обществено-политическия живот. Освен различни видове алкохолни напитки, в тях са се играели и разчлични видове игри и част от тях вечер се превръщали в казина. Известни кръчми в Търново били – „При Горнака“, „При Шумелата“ и „При Русевчето“.
Танцувални салони
В края на XIX век и началото на XX век в Търново започват да навлиза западно-европейската култура. В салона на училищата в Асенова махала и махала „Света Троица“, се създават първите т.нар. „танцувални салони“, за изучаване на валс, танго и други танцувални изкуства.
Чешми
Велико Търново се славел като градът с най-много чешми с изворна вода. Къде по спомени, къде документирано, общо чешмите наброявали към 65. Описание и обяснение за произхода на имената на някои от чешмите ни е оставил видният търновски художник, учител и общественик Димитър Багрилов (1866 – 1940 г.) Мармарлийска чешма (Водата идвала от 4 – 5 метра височина на продължение 12 – 15 метра дължина и произвеждала шум и звукове, като че ли мърморела на всеки, навел се да пие от чучура), Йоновка чешма, чешмата в местността „Качица“, „Лошата чешма“ и други. Голяма част от тях днес не съществуват. Останали са няколко по улица „Гурко“, една в Асенова махала, Сухата чешма във Варуша, в местността „Ксилифор“.
Музеи
Регионален исторически музей (РИМ). Създаден е през 1871 г. Днес в него работят научни сътрудници, уредници, екскурзоводи, реставратори и др. специалисти в следните отдели:
Археология, Етнография, Християнско изкуство, Българските земи през XV – XIX в., Нова и най-нова история, Фондове и научен архив, Културно-просветен, Лаборатория за реставрация и консервация, Административно-финансов и стопански, Фотоателие и фотолаборатория, Компютърна обработка на фондовете и издателска дейност, Библиотеки и Недвижими паметници на културата. В града е съществувал Национален музей на архитектурата.
Къща музей на Петко Рачов Славейков
Къща музей на Емилиян Станев
Археологически музей
Регионален исторически музей
Музей „Нова и най-нова история“
Музей „Затвор“
Музей „Сарафкина къща“
Музей „Восъчни фигури“
Търновград – духът на хилядолетна България
Театър, опера, кино и други културни домове
Музикално-драматичен театър „Константин Кисимов“
На 14 юли 1952 г. в Търново се създава професионален окръжен театър. Преди това, в града са съществували няколко любителски театри в Търново. В него се провеждат редица регионални и международни фестивали. В него се е провеждал и националния конкурс „Мелодия на годината“.
Читалище „Надежда 1869“
Читалище „Надежда“ е най-старата културна институция в града. Инициатори за създаването и са 32 граждани, начело с Димитър хаджи Павли Иванов. Културната институция поставя началото на театралното и оперното изкуство. Първата сграда на Читалището е построена през 1855 година. В читалището се съхраняват и първите исторически находки от региона. Музикално дружество „Кавал“ е създадено в началото на века.
Регионална народна библиотека „Петко Р. Славейков“ – Велико Търново
Търновската библиотека е създадена през 1922 година. Културната институция е наследник на Старинните и Възожденски библиотеки. В Библиотеката се съхраняват 21 ръкописа и 1207 старопечатни книги, архивни снимки и филмови ленти, периодики.
Читалище „Искра-1896“
Читалище „П. Р. Славейков – 1920“
Народно читалище „Никола Михайловски – 1921“
Читалище „Съзнания – 1936“
Читалище „Седми юли“
Кино „Полтава“
Кино „Полтава“ е една от емплематичните сгради вече не съществуваща в града. Построена е през 1974-та година по повод 30-годишнина от победата на 9 септември. Съставена е била с две зали – голяма със 760 места и малка с 250. Архитект на сградата е бил Таньо Белев.
Художествени галерии
Галерия „Спектър“
Художествена галерия „Борис Денев“
Изложбена зала „Рафаел Михайлов“
Филми, снимани в града
„Чизмаши“ (Сърбия), сериал, 12-сериен
„Капитан Петко войвода“ (1981)
„Търновската царица“ (1981)
„Демонът на империята“ (1971)
„Крадецът на праскови“ (1964)
„Бъди щастлива Ани“ (1961) (съвместна продукция на България и СССР)
„Българо-унгарска рапсодия“ (1943) (копродукция на България и Унгария)
Творчество, посветено на Велико Търново
За града са написани много пътеписи от Иван Вазов, Найден Геров и др. За Търново има посветени и много стихове. Автори на някои от тях са поети като: Николай Зидаров, Блага Димитрова, Христо Христов, Христо Гоневски и др.
Българските изпълнители Руслан Мъйнов, Марин Тачков и др. са посветили свои песни на града.
Редовни събития
Годишните чествания на празника на Велико Търново, който се отбелязва на 22 март
Международният фолклорен фестивал
Празникът по случай обявяването на независимостта на България;
Старопланинският събор „Балкан фолк“;
Фестивалът „Сцена на вековете“ през месец август, с постановки на открита сцена на Царевец
Международен фестивал на туристическия филм „На източния бряг на Европа“, който е част от престижното международно туристическо изложение „Културен туризъм“, което се провежда всяка година през месец април в изложбени зали „Рафаел Михайлов“
Национален събор на овцевъдите
Парад на военните духови оркестри
Сребърна Янтра – Международен конкурс за млади изпълнители
Международен реанакторски фестивал „Ежедневието на средновековен Търновград“
Международното туристическо изложение „Културен туризъм“
Звук и светлина
Аудиовизуалният спектакъл „Звук и светлина“, който вплита в себе си светлинни, звукови и словесни ефекти, е исторически разказ на най-важните моменти от българската история. За първи път се състои през 1985 г. в чест на 800-тната годишнина от въстанието на Асен и Петър.
В спектакъла по уникален начин са синхронизирани разноцветни светлини, драматична музика, лазерни лъчи, светкавици и звън от камбани, които разказват историята на България. „Звук и светлина“ се излъчва целогодишно, независимо от метеорологичните условия и може да бъде наблюдаван безплатно на официалните празници и на празниците на града от площада пред Царевец. Във всеки друг ден спектакълът може да се излъчи срещу заплащане, ако бъде направена заявка от индивидуални клиенти или организирани групи. Тогава той се наблюдава от специално построена за целта площадка с ограничен достъп.
Звездни гласове над Царевец
„Звездни гласове над Царевец“ е международен фолклорен и етно, поп и джаз конкурс, организиран от областната управа, община Велико Търново, народно читалище „Седми юли“ и фондация „Короната на Търновград“. Идеята на фестивала е да популяризира фолклора и да покаже как той е свързан със съвременната етнопоп и етноджаз музикална култура. Провежда се в средата на месец септември.
Традиционна храна
Традиционната храна, характерна за региона се е изменяла през вековете. Антрополози определят че по времето на Първото и Второто българско царство по земите на днешно Велико Търново, средновековните българи са наблягали основно на пшеница и зърнени култури (просо, ръж, овес, леща, грах, нахут), мляко и млечни продукти, дивеч, вино. Висшите прослойки на обществото са имали по-богат избор на храна, внасяна от Средиземноморието. Владетелите и болярите според някои източници са се хранели често с византийска леща със свинско и бял сос, средиземноморска рибена чорба, маринована скумрия по манастирски, пушена пъстърва в мъх, ечемичен хляб, дивечова яхния, кюфтенца с боровинки и други ястия. Медовината, богатия асортимент от билки, също е бил добре познат. През османското владичество в града навлиза и ориенталската кухня. Турското кафе и чаят навлизат в бита на българина. Консумират се и много турски ястия като мусака, баклава и други. Традиционната българска кухня остава трайно през възраждането до наши дни: баница, тутманик, тиквеник, мекица, лютеница, бобена чорба, рибена чорба, мюлянка и др. Характерен за града е бил белият и ръженият хляб. Градът е бил известен с многобройните си сладкарници, кафеджийници, содо-лимонадопродавалници и други.
Дати, свързани с града
22 март – официален празник на Велико Търново
7 юли – освобождение на Велико Търново
16 април – подписване на Търновската конституция
22 септември – обявяване на Независимостта на България
26 октомври – обявяване въстанието на Асен и Петър, поставило началото на Второто българско царство
Икономика
През Възраждането и първите години след Освобождението на България, в града съществуват десетина средни и малки фабрики. Градът през тези години остава предимно занаятчийски. До 1930 година в града са били открити над 130 фабрики за коприна, бояджийски фабрики, содолимонадени фабрики, фабрика за шевни конци, за хранителни изделия и други. През социалистическия период са открити над 50 предприятия в областта на електрониката, машиностроенето, пластмасови изделия, шивашки изделия и други.
Икономическа характеристика
Велико Търново е част от Северен Централен район. През 2016-а безработицата е рекордно ниска и достига 4,7%. Икономиката на града се характеризира с многоотрасловост и наличие на традиционни производства. Градът има традиции в производството на храни, текстилни продукти и електромеханични устройства. Икономиката е структурирана в следните сектори: „Търговия и ремонтни дейности“ с дял 38,03%, „Преработваща промишленост“ с 33,05% и „Транспорт, съобщения и електро- и газоразпределение“. Стопанисваните земи в областта са 2 997 084 дка, от които 2,6 млн. дка представляват обработваеми площи, а това съставлява 5,5% от обработваемата земя на страната. Брутната добавена стойност (БДС) в секторите аграрен, индустрия и услуги са следните: 146, 520, 1099.
Първичен сектор
Земеделие
Земите в землището на града са богати на почвени ресурси. Край града съществуват горски масиви, които благоприятстват за развитието на флората и фауната. В началото на века в местностите край града – „Качица“, „„Мармарлия“ и „Козлуджа“ е имало овощни градини. За това са благоприятствали както речните басейни – Янтра и Дряновска река, така и изворната вода от местостите и построените за целта чешми. Пчеларството също било развито по тези места и местностите около манастирите. Земите около града, не са толкова благоприятни за обработка на пшеница както съседните селища – Горна Оряховица, Лясковец, Леденик и Беляковец. Животновъдството е било развито до 50-те години на XX век в селата, сега квартали – Марино поле, Чолаковци и архитектурния резерват – Арбанаси. В земите около Южната промишлена зона, заедно със земите северно от Дебелец, се е отглеждал хмел.
Полезни изкопаеми
Основно в града са добивани камъни за строителен материал и варовик.
Вторичен сектор
Енергетика
През 1915 година в Търново се основава дружество „Светлина“, от братя Георгиеви. Създават се хидравлическа централа край близкото село Леденик и дизелова централа. Градът е електрифициран до 1935 година.
Край Велико Търново е построена малка водно електрическа централа – МВЕЦ „Сини Вир“, с мощност от 0,28 MW. В близост до него се намира и МВЕЦ „Леденик“. В града има изградени фотоволтаични мощности над 50kW на обществени и индустриални сгради.
Промишленост
В града се намират три индустриални зони: Северна, Южна и Западна.
Електротехническа, електронна и комуникационна
През 1966 г. в града е създадено едно от най-големите предприятия в страната за радиоапаратура – Битова електроника АД. Освен радиоприемници и различни видове радиокомуникационна техника, през следващото десетилетие започва производството на телевизионни приемници. През 1967 г. е създаден „ЕЛМОТ“ АД за производство на електродвигатели, въжени електротелфери, въжени ограничители, редуктори и мотор-редуктори, кранове, кранови компоненти. През 1969 г. във Велико Търново е създаден Завод за запаметяващи устройства, който през 1998 г. се преобразува в „Карат Електроникс“ АД. През 2014 г. предприятието е придобито от шведски концерн и името му се променя на „АК Пластроник“ АД. „Тремол“ ООД е производител, съсредоточен в областта на електрониката. Произвеждат се различни видове фискални принтери и касови апарати.
Текстилна
В града има фабрики за платове и текстилни изделия. Произвеждат се дрехи от различен асортимент. Като спомен за голямо предприятие е останала бившата фабрика „Мавриков“.
Производство на полиетиленови изделия
Екстрапак ООД е производител на текстилни и полиетиленови рекламни чанти и опаковки, както и нетъкан текстил. Мегапорт е с основна дейност производство на полиетиленови торбички и чували, както и рециклиране на полиетилен.
Хранително-вкусова
Един от най-добре развитите отрасли е хранително-вкусовият. Хлебозаводът в града се намира в местността „Дълга лъка“. Едни от най-големите предприятия за захарни изделия се намират в града. Това са фирма „Престиж 96“, „Кармела 2000“ и „Захарни изделия – Варна“. В населеното място има и изграден месокомбинат и предприятие в областта на млекопреработването. Винпром „Велико Търново“ е специализиран в производството на оцет, високо алкохолни напитки и ликьори. В града се намират и две пивоварни – „Болярка ВТ“ (най-голямата в България пивоварна с български капитал) и „Бритос“.
Други
В града се намират и предприятията Военен завод „Терем“ и „Момина крепост“ АД.
Третичен сектор
Транспорт и инфраструктура
Инфраструктура
Градът е свързан в европейските пътища Е772 и Е85. Строителството на останалите отсечки на автомагистрала „Хемус“ София – Велико Търново – Варна се очакваше да започне през 2014 г. Пътен възел Запад е построен в края на 1970-те години. През него се пресичат пътя София – Варна и път от Военното училище до южната част на новия град и Дебелец. През 2000 година е построен Пътен възел Юг, на който се пресичат пътищата София – Варна и Русе – Стара Загора.
Железопътен транспорт
Първият влак в града пристига през 1901 година и е тържествено посрещнат. Над река Янтра са издигнати два железопътни моста. Във Велико Търново има три гари: Централна, Трапезица и Товарна.
През Велико Търново минава ЖП линията Русе – Стара Загора. Има редовни влакове за Горна Оряховица, Русе, Плевен, София, Варна, Стара Загора, Пловдив, Бургас и Свищов.
Схемата на градския транспорт е добре развита, обслужва се от 12 градски и 17 полуградски линии.
Речен транспорт
През Възраждането на България, река Янтра в някои участъци е била плавателна. В града се съществували три малк речни пристанища доТурския мост и местността Боруна. През 1924-та година, в града се сформира клон на Български морски сговор, с пръв председател подполк. Н.Недев.
Автомобилен транспорт
Градския транспорт в града се обслужва от 12 градски линии и 10 междуградски, които свързват града с околните градове и села.
В града има 2 автогари – автогара Юг (построена през 1960-те години), намираща се на бул. „Христо Ботев“, и автогара Запад (построена 1980-те) на бул. „Никола Габровски“.
Тролейбусен транспорт
Тролейбусните линии са построени в периода 1990 – 1991 година. Същата година са пуснати в експлоатация и първите тролейбуси по двете линии. Поради строежа на пътен възел Качица част от мрежата е демонтирана. Години по-късно се взема решение за преустановяване на дейността на превозните средства.
Търговия
Градът е бил най-важният търговски център по време на Втората Българска държава. През вековете на османската власт постепенно губи позиции като водещ търговски център на страната. В града са се намирали т. нар. „Златарска чаршия“, земеделските пазари „Самоводски“ (по-късно Самоводска чаршия) и „Маринополския“, „Стария пазар“, намиращ се на мястото на бишвите хали, площад „Бъджарлък“. След Освобождението, най-влиятелното търговско дружеству в града е било Търговската къща „Друмев и Ангелов“ – основана през 1893 година, търгуваща с манифактурни, галактерийни, колониални стоки. Т.нар. „Централен пазар“ става център на търговията от началото на 50-те години на XX век. През 1985 г. се построява градския универсален магазин – ГУМ, по-късно търговски център „Европа“. През 1992 г. се открива първият супермаркет. През 2006 година в града се открива първия извънстоличен МОЛ – Сентрал МОЛ Велико Търново.
През Възраждането е имало търновски търговци, които са имали кантори из цяла Европа:Сава Пиколо, Павли х. Николи, х. Винчоолу в Цариград, Атанас х. Павли – в Италия, Константин Паница и Братя Киселови във Виена, Лефтеров – Манчестър. Ежегодно през Възраждането търговските връзки между града и Европа, се поддържали от търговски кервани, съставени от 10-ина търговски коли.
Финанси
През 1892 година в града се появява първия клон на Българска народна банка. Първата търновска банка е основана през 1919 година. Година по-късно в града се появява и Земеделска банка.
Интересни факти
Търновският вестник „Борба“ цитира френско издание от 1877 г., според което река Янтра била плавателна и по нея се движели лодки.
Военни гарнизони
Във Велико Търново са били сформирани 18-и, 20-и, 46-и, 50-и и 70-и пехотни полкове.
Осемнадесети пехотен етърски полк
Спорт и спортни съоръжения
Младежки спортен клуб в Търново е основан през 1921. Първите футболни срещи в града са се изиграли на стадион „Колодрума“ в района на Старото военно училище, игрищата „Академик“ и „Марно поле“. През 1958 година в града е построено най-голямото спотно съоръжение – стадион „Ивайло“.
Футбол
Първият футболен отбор в града се създава през 1919 – та година и носи името младежки спортен клуб – МСК. Две години по-късно, отбора се преименува на СК„Слава“. През следващите години в града се създават и футболните клубове „Феникс“, „Виктория“, „България“.
Футболът е най-популярният спорт в града, като местният ПФК „Етър“, с прозвищата „виолетовите“ и „болярите“, е шампион и носител на купата на България за сезон 1990/1991. Играе на стадион „Ивайло“. През следващите 2 години заема 4-то място в шампионата. През 1995 г. отборът става първият носител на Купата на Лигата, а след още 2 години играе финал. В града се създават и футболните клубове „Ивайло-97“ през 1997 и „Етър-2“ през 1999 година. През 1998 г. Етър изпада в Б група, а през 2000 г. във В група. През 2016 година „Етър ВТ“ влиза отново в елита.
Баскетбол
В гимназиите в града се сформират първите юношески отбори по баскетбол.В града се основа „Баскетболен клуб Етър-49“
Волейбол
В града е основан и Волейболен клуб – Царевец 19.
Хандбал
В града съществува хандбален клуб Етър-64 – осем пъти републикански шампион на България по хандбал.
Отбори по други спортове: стрелба с лък, компаунд и арбалет – клуб „Етър-78“, катерене, планинарство и екстремни спортове – „Царевец“, хокей на лед – „Етро-92“ и шахмат – „Царевец“, ВК Царевец.
Колоездене
В Търново е основано първото колоездачно дружество в България.
Гимнастика
Гимнастически клуб „Юнак“ е първото спортно дружество в града основано през 1896 година. По-късно е прекръстено на Гимнастическо дружество „Великотърновски юнак“.
Известни спортисти
Жана Мамарчева – пързаляне с кънки
Иван Панаьотов – тенис на маса
Димитър Тодоранов – карате
Весела Лечева – спортна стрелба
Личности
В града се живели и са се раждали много духовници и аристократи от времето на Първата Българска държава. В своя столичен период, градът е дом на четири български владетелски династии:Асеневци, Шишмановци, Тертеровци и династията Смилец; стотици аристократични фамилии, видни духовници и ръководители на Българската Патриаршия като Патриарх Евтимий, писатели – Григорий Цамблак. Търновград е пазител на българското и през годините на игото и Възраждането. Градът е дал на страната ни и Европа много духовници, търговци, занаятчии, писатели, политици и обществени дейци – Велчо Атанасов Джамджията, Венета Ботева, Стефан Стамболов, Петко Славейков; учени и учители – Георги Златарски, Евстати Маринов, Харалампи Джамджиев. Градът е свързан и с българските герои Васил Левски и Христо Ботев. Най-големи заслуги за развитието на архитектурата в града има майстор Колю Фичето.
Галерия
Литература
Радев, Иван, „История на Велико Търново XVIII – XIX век“, „Слово“ В. Търново, 2000
Външни препратки
Официален сайт на аудио-визуален спектакъл „Звук и светлина“
Официален сайт на община Велико Търново
Пътеводител на гр. Търново и околността му, 1907
Павлов, Пламен, „Търновски светци и чудотворци“
Бележки
|
{'title': 'Астрономия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Астрономията () е природна наука, изучаваща движението, строежа и развитието на небесните тела. Предмет на изучаване са системите и явленията извън пределите на земната атмосфера – обекти, като Слънце
|
то, планетите, астероидите, кометите, метеоритите, космическото пространство, звездите, галактиките, и явления, като избухването на свръхнови, гама експлозиите, квазарите, пулсарите и реликтовото излъчване. Дял на астрономията е и космологията, изучаваща Вселената като цяло.
Астрономията е една от най-древните естествени науки. Доисторическите култури са оставили след себе си артефакти с астрономическо предназначение, като Стоунхендж. А първите цивилизации на вавилонците, гърците, китайците, индийците и маите са провеждали методични наблюдения на нощното небе. След изобретяването на телескопа, развитието на астрономията се ускорява значително. Исторически астрономията е включвала астрометрия, навигация по звездите, наблюдателна астрономия, създаване на календари, и дори астрология. В наши дни професионалната астрономия често се възприема като синоним на астрофизиката.
През 20 век астрономията е разделена на два основни клона – наблюдателна и теоретична. Наблюдателната астрономия има за цел получаването на данни за небесните тела чрез различни методи на наблюдение, които след това се анализират чрез законите на физиката. Теоретичната астрономия изучава процесите, протичащи във Вселената, които биха могли да обяснят получените от наблюдателната астрономия данни. За целта се разработват математически модели и се извършват компютърни симулации. Тези два клона се допълват взаимно: теоретичната астрономия търси обяснение на наблюдаваните явления, а наблюдателната астрономия се използва за проверка на теоретичните хипотези. Освен това астрономическите наблюдения предоставят важна информация, позволяваща проверка на фундаменталните теории във физиката – например общата теория на относителността.
Астрономията е една от най-древните науки, използващи научния метод още по времето на Древна Гърция. Тя е една от малкото науки, в която непрофесионалистите продължават да играят активна роля, особено при откриването и изучаването на краткотрайни явления. Астрономите любители са допринесли в значителна степен за извършването на важни астрономически открития.
Астрономията не бива да се бърка с астрологията. Макар че двете имат общ произход и боравят със сходни понятия, те са коренно различни.
Етимология
Терминът идва от гръцки език αστρο-νομία и е образуван от древногръцките думи „астрон“ () – „звезда“ и „номос“ () – „закон“ или „култура“ и дословно означава – „закон на звездите“.
История на астрономията
В древността астрономията се е ограничавала с наблюденията и предсказването на движенията на видимите с просто око небесни тела. Библията съдържа информация (според религиозните представи) за положението на Земята във Вселената, както и за това какво представляват планетите и звездите, като тонът е по-скоро поетичен, отколкото фактологичен (виж библейска космология).
Според древни индийски текстове, индийските астрономи са познавали 27 съзвездия, свързани с движението на Слънцето и са разделяли небето на 12 зодиакални участъка.
В Древна Гърция астрономията се развива, като е измислена системата за определяне на видимата величина на даден небесен обект. Аристотел смята, че Земята е центърът на Вселената и че всички небесни тела се въртят около Земята по кръгови траектории.
През Средновековието астрономията е един от основните седем предмета, изучавани в университетите, но наблюдателната астрономия в Европа се намира в застой чак до 16 век, когато работи Тихо Брахе. Междувременно наблюденията процъфтяват в Персия и други части на ислямския свят. Персийският астроном от края на 9 век ал-Фаргани изучава движението на небесните тела. Неговите трудове са преведени на латински през 12 век. В края на 10 век голяма за времето си обсерватория е построена близо до днешен Техеран от астронома ал-Кужанди, който наблюдава астрономически преходи на Слънцето над даден меридиан и изчислява наклона на земната ос спрямо еклиптиката. Също в Персия Омар Хаям реформира календара така, че той да има по-малка грешка от юлианския и доближавайки го по точност до григорианския календар. Аврам Захуто, живял през 15 век, адаптира основните резултати на астрономическата теория за нуждите на португалските мореплавателни експедиции.
В Европа по времето на Ренесанса Николай Коперник предлага хелиоцентричния модел на Слънчевата система. Трудът му бива доразвит от Галилео Галилей и Йохан Кеплер. Галилео пръв използва оптичен телескоп за наблюдение на небесни обекти. Кеплер първи описва точните закони на движение на небесните тела в Слънчевата система по елиптични орбити около Слънцето. Исак Нютон формулира теорията на всемирното привличане, извеждайки теоретично законите на Кеплер, като полага основните на небесната механика. Нютон построява и първия рефлекторен телескоп.
Впоследствие става ясно, че звездите са отдалечени много извън Слънчевата система. С навлизането на спектроскопията бива установено, че те представляват далечни звезди, като цяло сходни със Слънцето, но с разнообразна температура, маса и размери. Едва през 20 век е открито, че Млечният път е обособен като отделна група от звезди, както и че са налични множество други звездни образувания (галактики). Открито е също, че Вселената се разширява, като всички галактики се отдалечават една от друга, подобно на точките на повърхността на балон който бива надуван.
Съвременната астрономия открива множество неизвестни в миналото обекти като квазари, пулсари, блазари и радиогалактики. На базата на множество наблюдения са изградени физически теории, обясняващи някои от тези явления, като например теорията на черните дупки и неутронните звезди. Физическата космология постига значителен напредък през 20 век с теории като тези за Големия взрив, реликтовото излъчване, закона на Хъбъл и нуклеосинтеза на Големия взрив.
Наблюдателна астрономия
Наблюдателната астрономия има за цел получаването на данни за небесните тела чрез различни методи на наблюдение, които след това се анализират чрез законите на физиката.
В наблюдателната астрономия информация за различните небесни тела и явления се получава главно след регистриране и анализ на светлина и други форми на електромагнитно излъчване. Наблюдават се и космическите лъчи, като в близко бъдеще се планира и използването на детектори на гравитационни вълни.
Според частта от електромагнитния спектър, който се използва за наблюдения, съществуват:
Оптична астрономия. В исторически план оптичната астрономия е най-старата форма на астрономия. Отначало изображенията на небесните тела се рисували на ръка. От края на 19 и през почти целия 20 век образите са се запазвали с фотографски методи. Съвременните изображения се снемат с цифрова фотография и най-вече със зарядно-свързани прибори CCD. За наблюденията се използват оптични системи и компоненти (огледала, лещи), с чиято помощ се наблюдава светлината в диапазона от нискочестотни ултравиолетови до високочестотни инфрачервени лъчи. Астрономията на видимата светлина в частност използва диапазона на видимата светлина с дължина на вълната от 400 до 700 nm. Най-често използваните инструменти са телескопът и спектрографът.
Инфрачервена астрономия: използва електромагнитни лъчения в инфрачервения диапазон. Най-често се използва телескоп, но за регистриране се използва детектор, чувствителен към инфрачервени лъчи. Инфрачервените вълни обаче се поглъщат силно от водните пари в атмосферата, което налага инфрачервените телескопи да се строят на високи и сухи места или да бъдат изведени на орбита.
Радиоастрономията използва електромагнитни лъчения в областта на милиметровия обхват и по-нагоре. Приемниците на радиотелескопите имат устройство, подобно на това на радиоапаратите, но със значително повишена чувствителност. Радиоастрономията се отличава от другите методи по това, че радиовълните се проявяват в по-голяма степен като вълни, отколкото като фотони. Затова е относително по-лесно да се измери тяхната амплитуда и фаза, което при по-къси вълни е затруднено. Оптичната и радиоастрономията се извършват успешно от наземни обсерватории, защото земната атмосфера не пречи в значителна степен (с изключение на облаците, които влияят на оптичните наблюдения).
Ултравиолетовата астрономия използва наблюдения в областта на високочестотното ултравиолетово излъчване с дължини на вълните между 100 и 3200 Å (10 до 320 nm). Тъй като те се поглъщат от земната атмосфера, наблюденията се извършват от горните части на атмосферата или от орбита.
Рентгеновата астрономия е изучаването на астрономически обекти с помощта на рентгенови лъчи. Астрономическите обекти излъчват рентгенови лъчи обикновено под формата на синхротронно лъчение, спирачно лъчение при температури на газа 107 (10 милиона) келвина и излъчване на абсолютно черно тяло при температури над 107 K. Тъй като те също се поглъщат от земната атмосфера, наблюденията се извършват от горните части на атмосферата със стратосферни балони или чрез телескопи на орбита или от космоса.
Астрономията с гама лъчи изучава обектите с помощта на най-късите вълни от електромагнитния спектър. Директното им наблюдение е възможно от космически апарати, като например Compton Gamma Ray Observatory или със специални телескопи, наречени „атмосферни телескопи на Черенков“. Всъщност телескопите на Черенков не регистрират директно гама излъчването, а проблясъците от видима светлина, получени при поглъщането на гама лъчите в атмосферата на Земята. Гама излъчването е много краткотрайно явление, но има и постоянни източници, като пулсари, неутронни звезди и бъдещи черни дупки.
Астрономия на частици неутрино и космически лъчи. За регистрирането на неутрино са необходими специални подземни съоръжения. Регистрираните неутрино идват основно от Слънцето, но също и от свръхнови звезди. Космическите лъчи, които са поток от елементарни частици и ядра на химически елементи, при навлизането си в земната атмосфера водят до каскади от други частици, които могат да се наблюдават от обсерваториите.
Астрометрия и небесна механика – един от най-старите раздели на астрономията, а и на науката изобщо, занимава се с измерване на положението на небесните тела. В миналото точното знание за положението на Слънцето, Луната, планетите и звездите е от съществено значение за пътуванията и навигацията и за изработката на календари. През по-далечни исторически времена акуратното измерване на положенията на планетите е довело до разбирането на някои ефекти, дължащи се на гравитационното взаимодействие между небесните тела и извеждането на законите на небесната механика. В по-скорошно време проследяването на движението на т.нар. околоземни обекти (преминаващи близо до земната орбита комети, астероиди и др.) позволява да се предсказват евентуални сблъсъци.
Измерването на звездния паралакс на близките звезди дава необходимата информация за определяне на скалата, която е необходима за оценка на разстоянията във Вселената, а оттам и за оценка на свойствата на по-отдалечените звезди, като се прави аналогия с по-близките. Измерването на радиалната скорост и собствените движения на звездните системи показва кинематиката им в рамките на нашата галактика Млечния път. Данни от астрометрията се използват и за определяне на разпределението на тъмната материя в галактиката. През 90-те години на ХХ век, астрометрията използва техника на измерване на Доплерово отместване за откриване на големи екзопланети около някои от близките звезди.
Астрономически инструменти
Бинокъл
Телескоп
Компютър
Калкулатор
Космическа обсерватория
Телескоп на Максутов
Теоретична астрономия
Теоретичната астрономия изучава процесите, протичащи във Вселената, които биха могли да обяснят получените от наблюдателната астрономия данни. За целта се разработват аналитични и математически модели и се извършват компютърни симулации. Аналитичните модели на даден процес дават по-добър поглед върху протичащите процеси, докато компютърните симулации могат да разкрият съществуването на феномени и ефекти, които иначе биха останали неизвестни.
Темите, над които се работи в теоретичната астрономия, включват: звездна динамика и звездна еволюция; формиране и еволюция на галактиките; големи образувания от материя във Вселената; произход на космическите лъчи; Обща теория на относителността и физическа космология и др. Приложена към астрофизиката, Общата теория на относителността служи като инструмент за оценка на свойствата на големи космически структури, при които гравитацията играе значителна роля в изследваните физически явления и е основата за изучаване на черните дупки и гравитационните вълни.
Някои от най-изучаваните и наложени теории и модели в астрономията са теория на Големия взрив, теориите за космическа инфлация, за наличието на тъмна материя, както и фундаменталните теории във физиката.
Таблицата илюстрира връзката между изследван от астрономията физически процес, експериментален подход, теоретичен модел и получен/очакван резултат:
Специфични подобласти
Съвременната астрономия съдържа специфични подобласти, някои от които са:
Астрономия на Слънцето
Слънцето е най-често наблюдаваната звезда. Тя се намира на разстояние около осем светлинни минути и е типично джудже от главната последователност, спектрален клас G2 V, формирана преди около 4,6 милиарда години. Слънцето не се счита за променлива звезда, но се наблюдават периодични промени в неговата активност, наричани слънчев цикъл. Той е с продължителност от 11 години и се изразява в промяна на броя на слънчевите петна. Това са области с температура, по-ниска от съседните им области и наличието им се обяснява с интензивна магнитна активност.
Планетология
Планетологията изучава състава и структурата на планетите, естествените им спътници, астероидите, кометите от Слънчевата система, както и извън нея. Главна роля в планетологията заемат науките геология, биология, геохимия и астробиология. До 1993 г. планетологията се занимава с планетарните обекти в Слънчевата система. След откритието на екстрасоларни планети областта на изследване значително се разширява. Включва се проучването на екзотични, екстрасоларни обекти, например планетите около неутронни звезди. Слънчевата система е сравнително добре изучена, отначало с телескопи, а след това с космически апарати. Това предоставя добра основа за разбиране на процесите на формиране и еволюция на планетарните системи, макар че новите открития продължават.
Звездна астрономия
Изучаването на звездите и тяхната еволюция играе фундаментална роля за разбирането ни за Вселената. Астрофизиката на звездите използва наблюдателна астрономия и теоретични модели за протичащите във вътрешността им процеси.
Формирането на звездите става в райони с голяма плътност на прах и газове, наричани тъмни мъглявини (). При определени условия облачните фрагменти се свиват под влиянието на гравитацията и образуват протозвезда. При наличието на достатъчно плътно и горещо ядро започва термоядрен синтез и се формира звезда от главна последователност. Почти всички химически елементи, по-тежки от водорода и хелия, са синтезирани във вътрешността на звездите.
Галактическа астрономия: изучава структурата на нашата и други галактики.
Извънгалактическа астрономия: изучава обекти извън Млечния път.
Космологията изучава едромащабната структура, произхода и еволюцията на Вселената.
Други дисциплини, които биха могли да бъдат причислени към астрономията, са
Астробиология: изучава процесите, които биха довели до зараждането и еволюцията на живота във Вселената.
Археоастрономия
Астрохимия
Астросоциобиология
Астрофилософия
Любителска астрономия
Астрономията е една от науките, в която непрофесионалистите продължават да играят активна роля.
Астрономите любители наблюдават множество астрономически обекти и феномени с оборудване, което често построяват сами. Най-честите им обекти са Луната, планетите, звездите, кометите, метеоритните дъждове, но също така и съзвездия, мъглявини и галактики. Любителската астрофотография документира нощното небе. Много от любителите се специализират в наблюдаването на определени обекти.
Любителите работят най-вече във видимия диапазон на спектъра (оптична астрономия), но някои експериментират и с други диапазони, като за целта използват оптични телескопи с инфрачервени филтри. В областта на радиоастрономията за пионер на любителската астрономия се счита Карл Янски от Bell Labs, който конструира специална антена през 1931 г., тъй като компанията му иска да използва този обхват за трансатлантически радиотелефонни услуги. Целта му е да намери начин за намаляване на влиянието на смущенията. Сред тези смущения той регистрира фоново радиоизлъчване, чийто източник се оказва центърът на нашата галактика.
Вижте също
Астрофизика
Астроном
Астрономически символи
Правила за имена на астрономически обекти
Астрономически обект
Небесна навигация
Космически изследвания
Космически науки
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
Ежедневно обновявана база данни на фотографии от космоса
|
{'title': 'Единен граждански номер', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Единният граждански номер (съкратено ЕГН, е-ге-не) представлява 10-цифрен низ от няколко числа, който е уникален за всеки български гражданин или постоянно пребиваващ чужденец. Той служи за администра
|
тивен идентификатор на подлежащите на регистрация физически лица. ЕГН се получава при раждане в лечебно заведение или впоследствие – при издаването на акт за раждане. Еталонодържател на ЕГН е Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН) към Главна дирекция Гражданска регистрация и административно обслужване (ГД ГРАО).
Единният граждански номер е въведен през 1977 г.
Структура
Първите шест цифри съответстват на датата на раждане (ГГММДД). Тъй като за годината на раждане са отделени само две цифри, могат да се кодират единствено годините между 1900 и 1999. Останалите години се представят по следния начин:
за родените преди 1 януари 1900 г. към месеца се прибавя числото 20,
за родените след 31 декември 1999 г. до 31 декември 2099 г. към месеца се прибавя числото 40.
Следващите три цифри (седма, осма и девета) са информация за областта в България и поредността на раждането, като седмата и осмата са случайно генерирани според града, а деветата е нечетна за момиче, и четна за момче.
Десетата цифра е контролна и се изчислява по следния алгоритъм:
Всяка от първите девет цифри се умножава по съответното ѝ тегло (виж таблицата) и резултатите се сумират;
Получената сума се дели на 11 с остатък;
Ако остатъкът от делението е по-малък от 10, тогава той се взема като контролна цифра, иначе за контролна се взема цифрата 0.
(Теглата са съответната степен на двойката по модул 11.)
Пример: 6101057509 – мъж, с дата на раждане 5 януари 1961 г.
Забележка: ЕГН е коректен, но такова лице не съществува.
Изчисляване на контролната цифра в примера:
6*2 + 1*4 + 0*8 + 1*5 + 0*10 + 5*9 + 7*7 + 5*3 + 0*6 = 130;
Делим получената сума на 11 и получаваме дроб: 130/11 = 11,(81);
За да намерим остатъка, умножаваме цялата част от получената дроб по 11 и изваждаме резултата от първоначалната сума: 130 - 11*11 = 9;
Kонтролната цифра е 9.
Месторождение
Поради съществувалата в продължение на много години практика на общинските подразделения на ЕСГРАОН да се раздават листове от един голям формуляр с предварително номерирани редове, то по последните цифри на ЕГН може с допустима точност да се определи и месторождението на съответния български гражданин. Други отдели на ЕСГРАОН направо сумират поредния номер на раждане с последните 3 цифри от ЕКНМ и прибавят единица в зависимост от пола на детето. Споменатата практика се отрича от служителите на ЕСГРАОН, но въпреки това често се използва от правоохранителните органи за бърза проверка на валидността на документи за самоличност.
Вижте също
Лична карта
Български паспорт
Закон за българското гражданство
Гражданство на Европейския съюз
Гражданство
Зелена карта
Карта за постоянно пребиваващ в Канада
Паспорт
Международен паспорт
Шофьорска книжка
Източници
ЕСГРАОН
Закон за гражданската регистрация
Информация, проверка и генератор за единни граждански номера (ЕГН), Проверка за валидност и информация налична в ЕГН
Бележки
Българско право
Идентификация на личността
Идентификатори
|
{'title': 'Алън Тюринг', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%8A%D0%BD%20%D0%A2%D1%8E%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B3', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Алън Матисън Тюринг () е британски математик, логик, криптоаналитик, информатик и философ. Има голям принос в развитието на компютърните науки с формализирането на концепциите за алгоритъм и изчислимо
|
ст. Машината на Тюринг е абстрактен модел на компютър с общо предназначение. Алън Тюринг се смята за баща на теоретичната информатика и теорията на изкуствения интелект.
По време на Втората световна война Тюринг работи за Правителствената школа по кодиране и шифроване в Блечли Парк – британския център за криптоанализ. За известно време оглавява групата, чиято задача е разбиване на шифрите, ползвани от германските военноморски сили. Създава няколко метода за криптоанализ и прави подобрения на използваната за целта изчислителна електромеханична машина „Бомба", което прави възможно дешифрирането на кодовете на „Енигма“.
След войната Алън Тюринг работи в Националната физическа лаборатория, където създава АCE – един от първите програмируеми компютри. През 1948 г. постъпва в Манчестърския университет, където участва в създаването на т.нар. манчестърски компютри. По това време започва да се интересува от математическа биология, пише статии за химичната основа на морфогенезата и предсказва химически реакции, протичащи в колеблив режим като реакцията на Белоусов – Жаботински, наблюдавана за пръв път през 60-те години на XX век.
През 1952 г. Тюринг е съден за хомосексуалност, която по това време все още се смята за престъпление във Великобритания. Избира да бъде подложен на химическа кастрация, вместо да отиде в затвора. Умира през 1954 г. от отравяне с цианид, като според следствието става дума за самоубийство, но някои негови близки смятат, че смъртта му е нещастен случай. През 2009 г. след подета обществена кампания за реабилитацията му министър-председателят Гордън Браун се извинява официално за отношението на държавата към Тюринг, а през 2013 г. кралица Елизабет II го помилва посмъртно.
Ранни години
Алън Тюринг е роден на 23 юни 1912 г. в Лондон. Баща му Джулиъс Матисън Тюринг работи за британската администрация в колониална Индия. Майка му е Сара Стоуни (1881 – 1976 г.), дъщеря на главния инженер на мадраската железница. Двамата искат детето да се роди в Англия и се завръщат в Лондон. След раждането му бащата продължава да работи в индийската администрация и родителите често пътуват между дома си в Гилдфорд и Индия, оставяйки Алън и по-големия му брат Джон при семейни приятели в Хейстингс. Още в съвсем ранна възраст Алън показва признаци за изключителните способности, проявени по-късно. Родителите му купуват къща в Гилдфорд през 1927 г. и Тюринг живее там по време на училищните ваканции.
На шестгодишна възраст Алън Тюринг е записан в училището Сейнт Майкълс, където преподавателите му забелязват неговите заложби. През 1926 г. той отива в Шърборн, известно и скъпо частно училище в Дорсет. Първият му учебен ден се пада по времето на генералната стачка във Великобритания, но той изминава сам с колело 97 километра от Саутхамптън до училището, преспивайки по пътя в хотел.
Влечението на Тюринг към математиката и природните науки не му носи уважението на някои от учителите в Шърборн, чиято представа за образованието е концентрирана по-скоро върху класическите дисциплини. Директорът на училището пише до родителите му: „Надявам се той да не падне между два стола. Ако иска да остане в училище, трябва да се стреми да стане образован. Ако иска да бъде научен работник, само си губи времето в частно училище.“
Въпреки това Тюринг продължава да показва забележителни способности в дисциплините, които харесва, като през 1927 година решава сложни задачи, без дори да е учил математически анализ. През 1928 г., шестнадесетгодишен, той се запознава с работите на Алберт Айнщайн и дори сам достига до въпросите за валидността на законите на Нютон, поставени от Айнщайн, като ги екстраполира от текст, където те не са явно поставени.
В Шърборн Алън Тюринг се сприятелява с малко по-големия си съученик Кристофър Моркъм. В началото на последния им срок в Шърборн Моркъм внезапно умира в резултат на усложнения от туберкулоза по говедата, с която се заразява още като дете от инфектирано краве мляко. Случаят силно разтърсва Тюринг, като разклаща религиозната му вяра и го насочва към атеизма. Той се убеждава, че всички явления имат материален характер, включително работата на човешкия мозък, но продължава да вярва, че душата оцелява след смъртта.
Университетско образование
Завършва математика в Кингс Колидж в Кеймбридж и дисертацията му върху централната гранична теорема прави такова впечатление, че на възраст от 22 години е избран за член на колежа през 1935 г. Защитава докторат по математика в Принстънския университет, където учи от 1936 до 1938 г. под научното ръководство на Алонсо Чърч.
Не само неговата ексцентричност, но и брилянтните му математически способности го отличават от другите. През 1936 г. Тюринг публикува известната си статия „Разрешими числа и приложение към Entscheidungsproblem“ („On Computable Numbers, with an Application to the Entscheidungsproblem“). Той преформулира теоремата на Курт Гьодел от 1931 г., като замества универсалния формален език на Гьодел, основан на аритметиката, с просто абстрактно изчислително устройство (нарича го „машина“), което може да извършва действия с произволни числа. Тази „машина“, която съдържа контролен блок, може да извършва няколко основни действия: четене, писане или изтриване на символи върху някаква среда, която той нарича лента (а днес бихме нарекли компютърна памет) и избутване или пренавиване на лентата. Тюринг доказва, че подобна машина е в състояние да извърши произволни математически изчисления, ако те бъдат представени като алгоритъм и формулира първите алгоритмично нерешими задачи, като отбелязва връзката им с теоремата на Гьодел. Тази машина на Тюринг по-късно е използвана като модел за разработването на първите компютри и продължава да е основен обект на изучаване в теорията на алгоритмите.
Криптоанализ
Връщайки се след доктората си в Англия през 1938 г., той е вербуван от британските военни за секретния проект в Блечли Парк, който цели да разкодира шифъра за радиопредаване на свръхсекретни съобщения на немската армия с шифровъчната машина „Енигма“. Съюзниците успяват да получат плановете ѝ още в началото на войната с помощта на британското разузнаване. За самото разшифроване обаче е необходимо много време и е положен огромен труд. Тюринг помага за усъвършенстването на „Бомбата“ – високоскоростен електромеханичен компютър, разработен в Полша в предвоенните години и доразвит от британците, с който бързо и ефективно се тестват хиляди различни възможности за разбиване на шифъра на Енигма.
„Бомбата“ изпробва последователно варианти на настройките на Енигма (ред и положение на роторите и превключвателите на пулта), за да намери вярната комбинация с помощта на т.нар. „атака въз основа на открит текст“ (). За всяко възможно положение на роторите машината по електрически път извършва поредица от логически дедукции и когато установи противоречие, отхвърля това положение и продължава нататък. По този начин остават доста малко на брой положения за по-нататъшен анализ. След първата машина, заработила на 18 март 1940, са построени още. Към края на 1941 г. обаче се оказва, че хората и машините не могат да смогват да дешифрират със същата скорост, с която германците усъвършенстват шифъра, а усилията им да получат повече ресурси по канален ред са напразни. През октомври, нарушавайки всяка субординация, екипът начело с Тюринг пише директно до Уинстън Чърчил и описва затрудненията си и вероятните ползи от успеха на тяхната работа. Според биографа на Тюринг Андрю Ходжис това писмо има огромен ефект. Резолюцията на министър-председателя е „Да се действа днес. Да им се осигури всичко необходимо начаса и ми докладвайте.“ От този ден нататък работата по проекта потръгва, макар че авторите на писмото не са информирани. Към края на войната работят над 200 „Бомби“.
След като германците сменят системата на кодиране и преминават към роторна шифровъчна машина „Lorenz“, Тюринг предлага за разшифроване да се използват статистически методи и те залягат в принципа на действие на Colossus, един от първите в света компютри с електронни лампи. Самият той не участва директно в проекта, тъй като заминава за САЩ, където работи по проект за шифриране и дешифриране на човешка реч с кодово име Delilah. Тази разработка идва твърде късно, за да намери приложение във войната, макар че Тюринг успява да демонстрира работеща система, която шифрира и дешифрира реч на Чърчил.. През 1946 г. Тюринг е удостоен с „Орден на Британската империя“ за работата си в Блечли Парк.
Първите компютри
След войната групата по разшифроване е разпусната, но събраният опит по провеждане на изчисления с висока производителност намира приложение в разработването на първите компютри.
Тюринг живее в Лондон от 1945 до 1947 г. и работи по проекта на Националната физическа лаборатория за програмируем компютър (със съхранявана в паметта компютърна програма) Automatic Computing Engine (АCE). През 1946 пише статия, в която формулира детайлно концепцията си за такъв компютър. През 1948 г. става преподавател в Математическия факултет на Манчестърския университет, където участва в създаването на Марк I (голям компютър за Манчестърския университет, наследник на Манчестърската дребномащабна експериментална машина, известна като Baby) и се убеждава, че няма голяма разлика между това как човекът и машината обработват информацията. В статията си „Изчислителни машини и разум“ (Computing Machinery and Intelligence), публикувана в списание „Mind“ през 1950 г. предлага известния „Тест на Тюринг за изкуствен интелект“. Тестът е предназначен за проверка дали компютърът претежава разум в човешкия смисъл на думата. Вместо безсмисленият според него въпрос „Може ли машината да мисли?“ Тюринг предлага по-точна формулировка. Съвременната интерпретация на този тест е следната: Тестов субект взаимодейства дистанционно с двама събеседници – компютър и човек, на които задава въпроси; въз основа на отговорите на въпросите, тестовият субект е длъжен да определи с кого разговаря – с машината или с живия човек; задачата на компютърната програма е да въведе субекта в заблуда, карайки го по този начин да направи грешен избор. Тюринг предлага машината да се разглежда като мислеща (изкуствен интелект) тогава, когато тестовият субект не може да идентифицира машината. Тестът на Тюринг се счита за значителен принос към дебата, разгорял се по отношение на изкуствения интелект, който продължава вече повече от половин век.
Друг принос на Тюринг към ранните компютърни програми е разработената през 1948 заедно с Чамперноун (D. G. Champernowne), програма за игра на шах, предназначена за все още несъществуващ компютър. Програмата използва алгоритъм, наречен „Turochamp“ и е завършена през 1950 и през 1952 той се опитва да я стартира на един от компютрите в Манчестър – Ferranti Mark 1 – но се оказва, че изчислителните ресурси на машината са недостатъчни. Тогава Тюринг симулира работата на програмата, като всеки ход отнема около час, а първата игра на компютър срещу човек (колегата на Тюринг – Алик Глени) е добре документирана.
През 1951 г. Тюринг е избран за член на Британското кралско научно дружество.
Тюринг и философията
Тюринг никога не е описвал сам себе си като философ, но неговата статия от 1950 г. „Computing Machinery and Intelligence“ е една от най-често цитираните във философската литература. Тя представлява оригинален подход към проблема разум-тяло (mind-body problem), като го свързва с математическата концепция за „изчислимост“, въведена от него самия в статията от 1936 – 7 г. „On computable numbers, with an application to the Entscheidungsproblem.“ Неговата работа може да се разглежда като основа на компютърните науки и на развитието на изкуствен интелект.
Математическа биология
През последните години от живота си Тюринг започва да се интересува от теоретична и математическа биология и през 1952 г. публикува статията „Химически основи на морфогенезиса“ (). Интересува се от морфогенезата, развитието на форми и модели в биологичните организми. Основният му интерес е да открие значението на числата на Фибоначи за структурата на растенията. Неговото предположение е, че основните явления на морфогенезата биха могли да се обяснят с последователност от химически реакции и дифузия () За моделирането на процесите в такава система се използва система от линейни частни диференциални уравнения и се въвеждат малки случайни пертурбации в стабилността на хомогенното начално състояние, които да доведат до развитието на структурни модели. Макар по това време ролята на ДНК все още да не е разбрана, работата на Тюринг продължава да е от значение и се счита за основен труд в математическата биология. Експериментите показват, че неговата теория може частично да обясни растежа на перата, фоликулите, разклоненията в белите дробове и дори ляво-дясната асиметрия, според която сърцето се намира отляво. В статия от 2012 г. е установено, че премахването на някои гени влияе върху броя на пръстите на опитните животни, в съгласие с теорията на Тюринг. По-късните му работи в тази област са публикувани едва през 1992 в събраните съчинения Collected Works of A. M. Turing.
Присъда за непристойно поведение
През януари 1952 г., на тридесет и девет години Алън Тюринг започва хомосексуална връзка с Арнолд Мъри, 19-годишен безработен, когото среща случайно в Манчестър. Скоро след това в къщата му проникват крадци, свързани с Мъри. Тюринг подава оплакване в полицията, но при това се разкрива хомосексуалният характер на връзката им, която според тогавашните закони представлява престъпление и двамата са обвинени в неприлично поведение и изпратени на съд. Предварителното дело се провежда в края на февруари и по съвет на адвокатите и роднините си Тюринг решава да се признае за виновен. Делото се гледа по същество на 31 март 1952 и той е осъден. За да избегне затвора, той се съгласява да се подложи на едногодишно хормонално лечение чрез инжекции със синтетичен естроген, като се е предполагало, че това ще промени неговата сексуална ориентация.
Присъдата на Тюринг има сериозни последствия: отнет му е достъпът до секретни материали и става невъзможно да продължи консултантската си работа за правителството (Government Communications Headquarters (GCHQ), британския център за правителствена връзка; макар че запазва работата си в университета). Освен това му отказват достъп в САЩ и дори посещението му в европейски страни се счита за рисково във връзка с общественото безпокойство, свързано с разкриването на съветски агенти (точно тогава са разкрити първите двама от Кеймбриджката петорка, Гай Бърджес и Доналд Маклийн, двойни агенти на КГБ. Тюринг никога не е обвиняван в шпионаж, но работата му в Блечли парк е секретна и според закона за държавна тайна (Official Secrets Act) той не може да я обсъжда с никого.
Последни години
Унизен от подобно лечение, което покрай другите неща предизвиква и уголемяване на гърдите му, той слага край на живота си през 1954 г., след като изяжда ябълка, потопена в цианид. Властите обявяват смъртта му за самоубийство. На 10 септември 2009 британският министър-председател Гордън Браун обнародва дълго извинение по повод на отношението към Тюринг, определяйки го като „ужасяващо“. Гордън Браун изказва съжалението си от ужасяващото третиране на Тюринг и на хиляди други англичани, породено от съществуващите тогава в страната хомофобски закони.
Признание
В биографията на Тюринг, публикувана от Кралското дружество скоро след смъртта му, докато военновременната му работа все още е секретна, се казва:
От 1966 г. насам Асоциацията по изчислителна техника ( (ACM)) ежегодно присъжда награда Тюринг за технически и теоретични приноси, свързани с компютрите. Тя се счита за най-високата чест при компютрите, еквивалентна на Нобелова награда.
На 23 юни 1998 г., когато Тюринг би навършил 86 години, е открита официална синя плака на обект на English Heritage на неговото родно място Warrington Crescent в Лондон (по-късно Colonnade Hotel.
В Манчестър неговото име носи част от околовръстния път („Alan Turing Way“) и мост. През 2001 г. е поставена статуя на Тюринг в Саквил парк, която изобразява „бащата на компютърната наука“ седнал на пейка с ябълка в ръка. Надписът „бащата на компютърната наука“ е кодиран с кода на Енигма „IEKYF ROMSI ADXUO KVKZC GUBJ“..
През 1999 г. списание Тайм посочва Тюринг сред 100-те най-важни личности на 20 век
През 2002 в програмата на BBC „100-те най-велики британци“ Тюринг заема 21 място.
2012 година, когато би навършил сто години, е отбелязана с конференции, културни събития и публикации. Причината за този интерес се крие в това, че въпросът за силата и ограниченията на компютърните изчисления днес касаят практически всяка сфера на човешката дейност. Друга причина е новото отношение към човешката сексуалност в демократичните общества. Освен това, днес се оценява по-високо междудисциплинарното значение на работата му. Съчиненията му са издадени (eds. Cooper and van Leeuwen, 2013), придружени със съвременни коментари. Тюринг излиза от забравата и се превръща в една от най-изучаваните личности на съвременната наука.
Вижте също
Игра на кодове
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
Alan Turing: the enigma, уебсайт за Тюринг, поддържан от биографа му Андрю Ходжис
Ръкопис на Алън Тюринг отива на търг
Британски математици
Криптографи
ЛГБТ личности от Англия
ЛГБТ учени
Гей мъже
Математици (логика и теория на множествата)
Философи от 20 век
Членове на Британското кралско научно дружество
Самоубийци
|
{'title': 'Народно творчество', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%BE%20%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Народно творчество или фолклор е събирателно понятие за литературни и музикални произведения с неизвестен или неуточнен (анонимен) автор.
Всъщност е налице съавторство при устното им предаване, като
|
това общо авторство се приписва като цяло „на народа“. През втората половина на XX век в България започва да се използва английската дума фолклор (от folk – народ, lore – мъдрост). Този неологизъм е измислен през 1846 г. от Уилям Томс; с него се заменя предходното понятие на английски popular antiquities, което е прието във фолклористиката в България да се превежда като „популярни старини“, макар да съответства на българския термин „народни обичаи“).
Народното творчество е съвкупността от прояви на устното творчество (като разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни, танци, обреди, а също и гатанки и др.) на определен етнос. Обикновено произведенията се разпространяват устно, но с възникването на идеята за националните ценности започват да се записват, а и издават, като част от националното (литературно) наследство. Изследователите в областта на фолклора се наричат фолклористи, а академичната дисциплина е фолклористика. Фолклористите работят често съвместно с културолози, етнографи, етнолози, социолози, лингвисти и историци поради интердисциплинарния характер на изследванията на народното творчество.
Концепцията за фолклора се развива като част от идеологията на романтичния национализъм от ХIХ век, който първоначално клони към това да впрегне народната култура в услуга на собствените си цели. Чак през ХХ век етнографите започват да записват фолклора. Братята немци Вилхелм и Якоб Грим са сред пионерите в това начинание – събират устно предавани германски приказки и публикуват първа подборка под заглавието „Детски и битови разкази“ (Kinder – und Hausmarch) през 1812 г.
Първи Йохан Готфрид фон Хердер препоръчва записването и запазването на фолклора, за да се документира автентичният дух, традиция и идентичност на германския народ. Фолклористиката като академична дисциплина търпи силно развитие през ХХ и ХХІ век в Европа, Азия, а и в останалите части от света.
Елементи на фолклора
Докато фолклорът може да притежава религиозни или митични елементи, той типично се обвързва по-скоро със светските (секуларни) традиции на всекидневния живот. Фолклорът често обединява практичното и езотеричното в единен разказвателен „пакет“. Затова фолклорът често е бивал смесван с митологията, и обратното, защото се е приемало, че каквато и да е образна история, която не засяга доминиращите убеждения на времето, не е от същия статус като тези доминиращи убеждения – т.е. тук се изключват понятията религия и религиозни вярвания. По този начин римската религия е наречена „мит“ от християните. Така и мит и фолклор стават два термина, които обхващат всички фигуративни разкази, които не кореспондират с доминиращата социокултурна структура на убеждение (идеология или философия).
Фолклорът може да бъде религиозно-митологичен по естеството си, каквито са разказите в уелския Мабиногион или разказите, намерени в исландската скалдическа поезия. Много от разказите в Златната легенда на Яков Ворагински също въплъщават елементи на фолклор в християнски контекст; примери на такава християнска митология са темите, които са оплетени около Св. Джордж или Св. Кристофър. В този случай фолклорът е използван в квазипейоративен смисъл. Разказите за Один Скитникът имат религиозна стойност за норвежците. Той написва историите, защото те не пасват на християнската конфигурация по същество, а са фолклор.
От друга страна, фолклорът може да бъде използван за внимателното описване на фигуративен разказ, който няма теологично или религиозно съдържание, но вместо това спада към безсъзнателните психологически модели, инстинкти или архетипи на ума. Това познание може да съдържа или не компоненти на фантастичното, като магични, етерни същества или олицетворение на неодушевени обекти. Тези народни приказки могат да произлизат или не от религиозната традиция, но въпреки всичко са психологически по природа. „Хензел и Гретел“ е един добър пример за това. Може да се каже, че предназначението на този разказ е не в инструкцията (в аспекта на светското), разглеждаща безопасността в гората, или в друг аспект – например това не е един предупредителен разказ относно опасностите от глад за големите семейства, а по-скоро е една история, която извиква силен емоционален отговор у слушателя (или читателя) поради универсалните теми и мотиви като „лошата майка“, „смъртта“ и „изкупление с бащата“. Тук има място за поука и поучително разсъждение, но също така има послание, което е обърнато към психиката и психичното (морално-етична или житейско-нравствена поука).
Съвременната художествена литература, литературна теория и литературна критика дължат голяма част от своите корени и художествено-композиционни похвати на първообразите им в националния фолклор на страните по света, като универсалните сюжетни линии понякога се приписват на т.нар. мономит. Тези общи практики и мотиви намират своя път и в масовата (популярна) култура чрез неизменното им включване в изкуствата и продуктите на развлекателната и туристическо-търговска индустрии (напр. във филми, радио пиеси, списания, вестници, комикси, електронни компютърни и видео игри, (печатни и интернет) книги и блогове, и много други). Последните от своя страна дават началото на нови сложни тропи и фигури (а и нови нови начини за тяхната категоризация, терминология и тълкуване/интерпретация), които са творение на постмодерната епоха.
Съвременният фолклор на Западната цивилизация (общество и култура), който срещаме днес, е идентифициран от някои учени като смес от градски легенди, теория/и за/на конспирацията/ите, псевдонаука, спекулативна социокултурна критика, експериментални философии и много други.
Вижте също
Фолклор по страни
Американски фолклор
Английски фолклор
Български фолклор
Скандинавски фолклор
Произведения по форми (жанрове/видове)
приказка
басня
песен
Източници
Външни препратки
Радио за български фолклор .
Портал за български фолклор.
Български фолклорни фестивали.
Български фолклор, народни обичаи, легенди, манастири.
Безсонов, П. Болгарские песни из сборников Ю. И. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар (= Временник Императорского Московского Общества истории и древностей российских, Кн. XXI, Ч. II:Материалы). Москва, 1855
Чолаков, В. Български народен сборник. Част I. Болград, 1872
Български народни песни. Chansons populaires bulgares inédites. Publ. et trad. par A. Dozon. Paris, 1875
Показалец на печатаните през ХІХ век български народни песни. Т. I. 1815 – 1860. София, 1916
Показалец на печатаните през ХІХ век български народни песни. Т. II. 1861 – 1878. София, 1918
Литература
Изкуство
|
{'title': 'Пенчо Славейков', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D0%BD%D1%87%D0%BE%20%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Пенчо Петков Славейков е български поет.
Участва в литературния кръг „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков. Брат е на
|
политиците Иван Славейков и Христо Славейков.
Биография
Младежки години
Роден е на 27 април 1866 г. в град Трявна, в семейството на Ирина и Петко Славейкови, които имат още 6 деца – Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. За бащата е трудно да се грижи за него, но той намира пари да изпрати сина си на училище. Учи в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в неговото съзнание. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. – отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.
Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от водачите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с „парфюмирани контета и умствено боси възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г. заспива върху заледената река Марица и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби (Cis moll и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
Начало на литературната дейност
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списание „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. Това затвърждава критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 1880-те и първата половина на 1890-те години („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други). Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга „Момини сълзи“, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането ѝ Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
В началото на 1890-те години се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков – вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите Cis moll, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество – патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична.
През 1892 г. Славейков заминава да следва философия в Лайпциг. Оттам сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“. Много полезно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки приятели за цял живот.
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист Вилхелм Вунд – психология, етика, история на философията; Е. Елстер – история на немската литература, Вюлкер – лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер – за народния епос на южните славяни и др.
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество. Посещава множество театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Хенрих Ибсен, Й. Якобсен. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ Сьорен Киркегор. Чете трудовете на Георг Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първата година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема „Хайне и Русия“ но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
В запазената част от библиотеката на Пенчо Славейков документирано видим е интересът му към „Психология на народите и масите“, в руски превод от 1896 г. Поетът неведнъж противопоставя в творчеството си „ярката личност, избраника на множеството“, защото сам цени правата, самостоятелността и свободата на личността. Има предразположение към някои от идеите на Густав Льобон. От друга страна, отношението му към „тълпата“ и „рязкото противопоставяне личността, индивида на масата, изявено неведнъж в различни форми у него, са били до известна степен стимулирани от идеите на Лебон“.
В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от „Епически песни“, подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. Стихосбирката „Сън за щастие“ е плод на многогодишна творческа работа в тази насока. Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „Знаме“.
В кръга „Мисъл“
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. и през същата година става действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“.
Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата Мара Белчева, вдовица на починал български министър. С нея той свързва живота си през 1903 година, но среща неодобрението на Фердинанд и дворцовите среди. Заедно превеждат „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. Години наред те работят съвместно и върху неговата поема „Кървава песен“.
Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и директор (1909 – 1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908 – 1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът-директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.), като демократ и привърженик на идеята за славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие, Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на „Кървава песен“ (IV-VI песен), подготвя антологията „Немски поети“.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.
Живее в различни селища – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. По-късно заминава за Флоренция, а оттам и за Милано. В Милано отсяда в хотел „Манин“, където дописва някои от последните си творби. През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 10 юни умира. В България, която след по-малко от четири години ще възприеме Грегорианския календар, е все още 28 май. Погребан е в градското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България.
Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
През 2007 година в Брунате е поставен негов паметник, в двора на библиотеката.
В Рим на ул. Boncompagni N79, където е живял Пенчо Славейков, има поставена паметна плоча.
Алфред Йенсен
Алфред Йенсен е шведски писател, литературовед и славист-езиковед, преводач, журналист и кореспондент, автор на многобройни пътеписи от пътувания в Източна Европа, експерт по славянска литература към Нобеловия комитет, интелектуален посредник между Швеция и славянския свят. Пенчо Славейков се сближава с Алфред Йенсен, за което говори кореспонденцията между двамата, намираща се в личния архив на Йенсен в Кралската библиотека в Стокхолм. Йенсен с тревога следи здравословните и други проблеми на Славейков, интригите в българските литературни и академични среди относно представянето на кандидатурата на Пенчо Славейков за Нобеловата литературна награда, напразно очаква от България да пристигне писмено предложение и подкрепа. Тогава, „за първи и вероятно за последен път“, както пише самият Йенсен, Нобеловият комитет решава да му бъде предоставено правото да предложи кандидат от свое име. Така се стига до предложението на Алфред Йенсен от 30 януари 1912 г., съпроводено от обширна мотивировка с анализ на творчеството на Пенчо Славейков.
През същата година Алфред Йенсен издава в Швеция стихосбирките на Славейков – „Коледари“ и „Съдби и поети“, превежда много други стихове, както и поемата „Кървава песен“, за която пише: . Заради преждевременната смърт на Славейков предложението да бъде удостоен с Нобелова награда не е разгледано от Нобеловия комитет.
Почит
Родната къща на Пенчо Славейков в Трявна е превърната в музей.
Банкнотите с номинал 50 лева (емисия 1999 г., 2006 г.) са с лика на Пенчо Славейков. На гърба са изобразени илюстрации и ръкопис от Пенчо Славейков.
Библиография
Момини сълзи, 1888.
Епически песни. Кн. 1. 1896.
Блянове. Епически песни. Кн. 2. 1898.
Епически песни. 1902.
Сън за щастие, 1906. (включва „Докле е младост...“, „Безумний вихър“, „Спря се орача...“, „Вият се облаци...“, „Капчици дъждовни...“, „Над безкрайните полета...“, „Над вършини и долини...“, „Плакала е горчиво...“, „Во стаичката пръска аромат“, „Ни лъх не дъхва...“, „Спи езерото...“, „Морна лятна нощ...“ и др.)
Епически песни. 1882 – 1907, 1907. (включва „Неразделни“, „Сърце на сърцата“, „Ралица“, „Фрина“, „Змейново любе“, „Късмет“, „Луд Гидия“, „Поет“, „Микел Анджело“, „Бойко“, „Харамии – 3“, „По жътва“, „Коледари“, Cis Moll, „Чумави“, „Симфония на безнадежността“ и др.)
На Острова на блажените, 1910. (включва „Сто двадесет души“, „Катунари“, „Над него ден изгрява“, „Баща ми в мен“, „Псалом на поета“, „Самоубиец“ и др.)
Кървава песен. Част 1 – 3, 1911 – 1913.
Немски поети, 1911.
Книга на песните. Редактор д-р К. Кръстев, 1917.
Бележки
Източници
Иван Радев, Пенчо П. Славейков 1866 – 1912. // Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна.
Библиография за него
Славейкова, Светослава. Пенчо Славейков. Биографичен очерк. София, Български писател, 1955.
Янакиева, Миряна. От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“. Пловдив, Контекст, 2011.
Външни препратки
От и за Пенчо Славейков в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Творчество
Произведения на Пенчо Славейков в Литературен клуб
Основни произведения на Пенчо Славейков в Словото
Пенчо Славейков, „Българската поезия“
Пенчо Славейков – библиография
Пенчо Славейков – „Сън за щастие“
За П. Славейков
Радев, Иван. Пенчо Славейков – биография . // Пенчо Славейков – библиография. Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна
Критика за Пенчо Славейков в Литернет
Архиви
Архивни материали на Пенчо Славейков и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Директори на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
Български общественици
Погребани в Централните софийски гробища
Българи в Лайпциг
|
{'title': 'Захарий Стоянов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B9%20%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Захарий Стоянов, роден като Джендо Стоянов Джедев, е български революционер, политик, журналист и писател. Помощник апостол в Априлското въстание (1876) и негов пръв историограф с книгата си „Записки
|
по българските въстания“. Председател на БТЦРК и главен организатор на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Деец на Народнолибералната (стамболовистка) партия.
Биография
Роден е през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Котленско. Рожденото му име е Джендо. Учи в църковното и класното училище в родното си село (1856 – 1862).
Работи като овчар в село Инджекьой (днес Тополи), Варненско и в село Подвис, Карнобатско (1866 – 1870). Отива във Варна да се учи в светското училище, но не го приемат. От там отива в Русе. Докато чиракува за шивач в Русе, се включва в Русенския частен революционен комитет на ВРО (1871 – 1872). Чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873).
Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание (1875). Един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). От самото начало на въстанието става част от Хвърковатата чета на Бенковски. След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. Георги Бенковски е убит, а Стефо Далматинеца и отец Кирил, който е ранен, са заловени. Захарий Стоянов успява да избяга. След няколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, Троянско. След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободения вече град Търново (1877).
След Освобождението от османско владичество е член на окръжния съд в Търново (1880), а след това секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). През този период с публикациите си във вестниците „Независимост“ и „Работник“, на който става и редактор, той придобива известност като представител на радикалното крило в Либералната партия. Негова статия в „Работник“, разглеждаща убийството на император Александър II като възможност за либерализиране на режима в Русия, предизвиква шумен скандал и е използвана от княз Александър като аргумент, за да получи руска подкрепа за преврата от април 1881 година.
При Режима на пълномощията отива в Пловдив, където е служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882 – 1885). Оглавява Българския таен централен революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Установява се в София от 1886 г. Включва се активно в дейността на Народнолибералната партия.
Народен представител в V обикновено народно събрание (1887). Негов подпредседател (1887) и председател (1888 – 1889).
По случай двегодишнината от встъпването на престола на княз Фердинанд I Захарий Стоянов е удостоен с Княжеския орден „Св. Александър“ I степен (1889).
Умира на 2 септември 1889 г. в Отел дьо Суез в Париж. Продължително време се е смятало, че смъртта му е настъпила от разкъсване на червата, вследствие на отравяне.Тази теория днес се смята за отхвърлена и се приема, че е по-вероятно Захари Стоянов да е починал от перфорирана язва, от която се е лекувал безуспешно преди това.
Неговите братя Иван и Васил и братовчед му Стефан Димитров, заедно с Антон Прудкин, организират през 1903 година неуспешен опит за атентат срещу кораби в Цариград като продължение на Солунските атентати и Илинденско-Преображенското въстание.
Женен е за Анастасия Обретенова. От брака си има една дъщеря – Захаринка.
Литературна дейност
За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ във в. „Независимост“ (1880) и статии във в. „Работник“ (1881). Редактира в. „Работник“ (1881), в. „Борба“ (1885), в. „Свобода“ (1887 – 1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“, „Братство“, „Съветник“, „Светлина“, „Южна България“, „Свирка“ и др. Публицистиката на Захарий Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Любен Каравелов, както и на руските революционни демократи Висарион Белински, Николай Чернишевски и Николай Некрасов.
В периода на борбата за Съединението на Княжество България и Източна Румелия се обявява против политиката на руското правителство. Активен член на Народнолибералната партия, застава начело на органа ѝ, в. „Свобода“ (1885).
Публицистиката на Захарий Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони воюва на много фронтове-срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националреволюционерите, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус-гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори солени изрази им придават нерядко памфлетна острота.
В литературно-критичната дейност (особен обект на която е делото на Любен Каравелов) Захарий Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те години на XIX век с нейните основни постулати – реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захарий Стоянов „Искандер бей. Разказ из българския живот“, както и на „Чардафон Велики“, „Заробването на Гаврил паша, 6-и септември 1885 г.“ и др.
Основната творческа дейност на Захарий Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист се движи в тематичната територия на близкото революционно минало-неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на „Записки по българските въстания“, така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867 – 1868“. Основният му замисъл е да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години на XIX век до 1876 г., да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записки по българските въстания“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захарий Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870 – 1876“. Плод е на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло.
Псевдоними: Аз, Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят.
Творби
Искандер бей. Разказ из бълг. живот. 1882
Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му. 1883
Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870 – 1876. Т. 1 – 3. 1884 – 1892. (с предг. от Александър Балабанов 1928, 1939, 1940; с предг. от Л. Стоянов 1948, 1949, 1957; с предг. от П. Пондев 1962; с предг. от В. Андреев 1956, 1967, 1975, 1976, 1977, 1986, 1987, 1988.)
Заробването на Гаврил паша, 6-и септември 1885 г. 1885
Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов. Реч. 1885
Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867 – 1868. Пловдив, 1885
Какво направихме в Търново? Отчет към моите избиратели в Пловдив, Котел и околиите. 1886
Кои са виновниците на 9 август?, 1886
Коронованите нихилиста в България. 1886
Кой? във в. „Независимост“, 1886 г.
Не му беше времето. (Отговор на брошурата „Недоразумението между българското и руското правителства“). 1886
Чардафон Велики. 1887
Христо Ботйов. Опит за биография. 1888
Априлското въстание. Из „Записки по българските въстания“. 1942
Неиздадени съчинения. Увод. ред., бел. от А. Емануилов. 1943
Съчинения. В 3 т. Ред. Ал. Бурмов и др. 1965 – 1966 (1983)
Непознати страници. Материали от личния архив на писателя. Съст., бел. Й. Палежев, 1981
Социализмът в България – чужди и горчиви ягоди
Превратът през 1881 година. Неиздаван ръкопис. София: Български писател, 1995, 268 с.
Други
Името на Захарий Стоянов носи морският нос Захарий Стоянов на остров Робърт, Южни Шетландски острови, Антарктика.
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
Произведения
Произведения на Захарий Стоянов в Българска виртуална библиотека „Словото“
Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867 – 1868. Пловдив, 1885 Онлайн версия на оригинала
Социализмът в България – чужди и горчиви ягоди
Афоресан Захари Стоянов, В. „Независимост“, 1886 г.
За него
Критика за Захари Стоянов в Литернет
Борислав Гърдев, Превращенията на Захарий Стоянов, Електронно списание Point of view, 20 ноември 2006 г.
|
{'title': 'Биология', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Биологията (; – живот и – учение, наука – „наука за живота“) е фундаментална природна наука, изучаваща живота и живите организми, включително тяхното устройство, начин на функциониране, растеж, разп
|
ространение, произход и развитие, таксономия и връзките между тях и неживата природа.
Биологията е обширна област на познанието, включваща множество дисциплини. Сред най-важните дисциплини са петте обединяващи принципа, които могат да бъдат наречени основополагащи аксиоми на съвременната биология: клетъчна биология, еволюционна биология, генетика, биохимия и ембриология.
Подразделенията на биологията се разграничават едно от друго според мащаба, в който се изследват организмите и според методите за изследванено им. Така биохимията изучава елементарната химия на живота, молекулярната биология – сложните взаимодействия на системи биологични молекули, клетъчната биология – клетките, физиологията – химическите и физични функции на тъканите, органите и системите, а екологията – взаимодействието на различните организми с окръжаващата ги среда.
История
Терминът биология (от гръцки: βίος, биос – „живот“ и λογία, логиа – „слово“, „наука“) в съвременния си смисъл е използван независимо един от друг от Карл Фридрих Бурдах (1800), Готфрид Райнхолд Тревиранус (Biologie oder Philosophie der lebenden Natur, 1802) и Жан-Батист Ламарк (Hydrogéologie, 1802).
Въпреки че биологията в съвременния си вид се е развила сравнително скоро, то различни и клонове и обекти са изучавани още от древни времена. Натурфилософията е изучавана още от времето на древните цивилизации в Месопотамия, Египет, Индия и Китай. Все пак произхода на модерната биология като наука за природата и живите организми най-често се свързва с Древна Гърция. Докато за баща на медицината се приема Хипократ (около 460 пр. Хр. – около 370 пр. Хр.), то Аристотел (384 пр. Хр. – 322 пр. Хр.) е този, който има водеща роля за развитието на биологията. Особено важна е неговата „История на животните“, както и други трудове демонстриращи натуралистични идеи. По-късните му емпирични изследвания са свързани с биологичния фундамент на произхода и многообразието на живота. Аристотел пръв прави разделението на познатите тогава животни на пет рода животни с кръв (по-късно наречени гръбначни) и четири рода животни без кръв (безгръбначните). Аристотеловият ученик Теофраст написва цяла серия от студии посветени на ботаниката, които се оценяват като най-значимия труд в тази област през древността и дори Средновековието. Учени от средновековния ислямски свят също допринасят за развитието на биологията, в това число са ал-Джахиз (781 – 869), ал-Динауари (828 – 896), занимавал се с ботаника и ал-Рази (865 – 925) със значителен принос в развитието на анатомията и физиологията.
Биологията претърпява бурно развитие след направените от Антони ван Льовенхук съществени подобрения на микроскопа. Това води до откриването на сперматозоидите, бактериите, инфузориите и позволява да се види истинското многообразие и причудливост на микроживота. Изследванията на Ян Свамердам водят до създаването на базовите техники в микроскопското оцветяване и дисекция.
Подобряването на микроскопията спомага за еволюция на биологичното мислене. В началото на 19 век множество биолози осъзнават централната роля на клетката. През 1838 г. и 1839 г. Матиас Шлайден и Теодор Шван започват да прокарват идеите, че (1) основна структурна и функционална единица на организмите е клетката, (2) отделните клетки имат всички характеристики на живота, макар че отричат идеята, че (3) всички клетки се образуват от деленето на предшестваща клетка (Omnis cellula ex cellula). Благодарение на работата на Роберт Ремарк и Рудолф Вирхов, през 1860-те повечето биолози приемат тези три постулата, от които се развива клетъчната теория.
Междувременно таксономията и класификацията стават предмет на естествената история. Карл Линей публикува основи на таксономията на живия свят през 1735 г. (като модифицирани варианти на труда му се ползват и до днес), а през 1750-те представя бинарната номенклатура, която се използва за научно именуване на видовете. Сериозен принос към идеята за еволюцията има Ламарк. Еволюционната теория базирана на естествения отбор, обаче е дело на британския естествоизпитател Чарлз Дарвин, който комбинира биогеографския подход на Хумболт, неизменчивата геология на Лиел, изследванията на популационния растеж на Томас Малтус и собствените си изследвания върху морфологията. Независимо от Дарвин до подобни изводи и заключения достига и Алфред Ръсел Уолъс, често наричан баща на биогеографията.
Откриването на физическия носител на наследствеността доразвива еволюционните принципи и популационната генетика. През 1940-те и ранните 1950-те експериментите са насочени към ДНК като компонент на хромозомите и носители на гените. Насочването към нови експериментални модели като вируси и бактерии, наред с откриването на двойно-спиралната структура на ДНК през 1953 г. от Джеймс Уотсън и Франсис Крик, поставят началото на ерата на молекулярната биология и молекулярната генетика. След 1950-те до днес биологията търпи бурно развитие в молекулярното си направление. Генетичният код е „разбит“ от Har Gobind Khorana, Роберт Холи и Маршал Ниренбърг след откритието, че ДНК съдържа кодони. Проекта Човешки геном стартира през 1990 г. с целта да бъде картиран целия геном на човека. Проектът завършва през 2003 г., като това е първата стъпка от глобалния устрем, натрупаното познание да бъде използвано за разработване на техники за подобряването качеството и продължителността на човешкия живот.
Цели и задачи
Биологията, изучавайки закономерностите на биологичните явления, разкривайки същността на живота и систематизирайки живите същества, се стреми да постигне следните основни цели:
Подобряване на общото здравословно състояние на човечеството.
Повишаване и подобряване на селскостопанското производство.
Опазване на природата, която е единствената жизнена среда и съхраняване на безценното наследствено богатство, оставено от еволюцията.
За да постигне това, биологията трябва да реши следните основни задачи:
Да разкрие молекулните механизми, които стоят в основата на живота на нашата планета.
Да опише пътищата за възникване и развитие на живите организми.
Да изясни механизмите за адаптация на организмите към заобикалящата ги жива и нежива природа.
Да предложи методи за целенасочено използване на получените знания в полза на човека.
Основи на съвременната биология
Клетъчна теория
Клетъчната теория постулира, че клетката е основната структурна и функционална единица на живота и че, всички живи организми са изградени от една или повече клетки както и техните продукти (например черупки). Всички клетки произлизат от други клетки посредством процес на клетъчно делене. В многоклетъчните организми всяка клетка на организма произхожда от една начална клетка – оплодената яйцеклетка. Клетъчния генетичен материал определящ наследствеността (ДНК) се предава в непроменен вид от клетка в клетка при процеса на делене.
Еволюция
В биологията е прието, че живите организми се изменят и развиват в процеса на еволюция и всички познати жизнени форми на земята имат общ произход. Въведена като научен термин от Жан-Батист Ламарк през 1809 г., еволюцията е доразвита като цялостна теория основана на естествения отбор от Чарлз Дарвин петнадесет години по-късно. Днес с помощта на еволюцията се обяснява огромното многообразие на планетата.
Еволюционната теория постулира, че всички организми на земята, както съвременни така и изчезнали, произлизат от общ предшественик или общ генетичен пул. Според съвременната представа този общ за всички организми прародител е съществувал преди 3,5 милиарда години. Универсалността и всеобхватността (при всички организми) на разпространението на генетичния код, се приема като доказателство за съществуването на общ предшественик на бактерии, археа и еукариоти.
Генетика
Гените са основните носители на наследствеността и определят специфичните характеристики на всеки един организъм. Всички организми от бактерията до човека споделят еднакъв механизъм за реализация на ДНК в протеини. Клетките транскрибират ДНК гена към РНКов вариант на гена, а рибозомите впоследствие транслират РНК в аминокиселинна последователност, протеин. Транслационния код (генетичен код) за презаписване на нуклеотидната последователност в аминокиселинна е силно консервативен и почти не се срещат различия в него.
Хомеостаза
Хомеостазата е свойството на една отворена система, особено на живите организми, да регулира вътрешната си среда така, че да поддържа стабилно, постоянно състояние чрез многобройни корекции на динамичното равновесие, управлявани от взаимосвързани регулаторни механизми.
За да поддържа състоянието на динамично равновесие и ефективно да осъществява определени функции системата трябва да открива и да отговаря на промените. След установяването на смущение (промяна в стойностите на даден параметър) биологичната система обикновено реагира на принципа на негативната обратна връзка. Това означава, стабилизиране на условията (модифицирани под въздействието на променения параметър) чрез засилване или намаляване на активността на даден орган или система. Например при понижени нива на кръвна захар се отделя глюкагон, който предизвиква разграждане на гликогена до глюкоза и възстановяване на изходните нива на кръвна захар.
Енергия
Оцеляването на живите организми зависи от продължителния поток на енергия. Химичните реакции, които са отговорни за структурата и функционирането на организмите са насочени към извличането на енергия от субстрати доставени с храната. Тази енергия от субстратите служи за биохимични реакции поддържащи нормалното функциониране на организмите и като материал за синтеза на нови биомолекули, клетъчни структури и клетки. Растенията и другите фототрофи и хемотрофи внасят енергията от слънцето и високоенергетичните съединения (метан, сероводород и други) в живия свят и са основата на хранителната пирамида. Част от уловената енергия се използва за синтез на биомаса, друга за поддръжка на жизнените функции, растеж и развитие. Голяма част от енергията се губи като топлина или се изхвърля под формата на отпадни продукти на метаболизма. Най-важните процеси за преобразуването на енергията, уловена в химичните субстрати, в полезна за организмите, поддържаща живота енергия, са обединени от метаболизма и клетъчното дишане.
Нива на организация на живата материя
Както всяка функционално активна система, така и биологичните системи са изградени от компоненти организирани в строга йерархична система. Йерархичната система на живата материя е многоетажна, като всяко следващо ниво на организация съдържа по-долните, но не като механичен сбор, а придобива нови качествени характеристики. Основните нива са шест, като могат да бъдат включени и много междинни:
Субклетъчно (атомно-молекулно) ниво
Състои се от атоми свързани в молекули, формиращи от своя страна надмолекулни комплекси (например рибозомата е комплекс от протеини и рибозомни РНКи).
Клетъчно ниво
Клетката е завършен комплекс от молекули – най-малката способна на самостоятелно съществуване структурна и функционална единица на живота, притежаваща петте свойства на живота: самоорганизация, саморегулация, самообновяване, еволюция и размножаване.
Организмово ниво
Организмите са изградени от клетки с общ ембрионален произход и сходни структура и функции обединени в тъкани. Тъканите от своя страна изграждат органите и системите, които обезпечават дадена биологична функция (например храносмилане, дишане, отделяне). При едноклетъчните организми, клетъчното и организмовото ниво съвпадат.
Популационно-видово ниво
Представлява съвкупност от организми с общ произход и близки морфологични, физиологични, биохимични, генетични, екологични, (имунологични, етологични) характеристики, способни да се размножават помежду си, споделящи обща еволюционна съдба.
Биоценозно ниво
Комплекс от организми принадлежащи на различни биологични видове, които влизат в сложни взаимодействия помежду си и с факторите на средата.
Биосфера
Биосферата е глобално свръхниво на организация на биологичната материя, обхващащо всички живи организми на планетата.
Методи на биологията
Описателни методи
Описанието е основен метод за разкриване на същността и структурата на живата природа. То може да бъде непосредствено и опосредствано. При непосредственото наблюдение биологът изучава обектите само с помощта на своите сетива – зрение, обоняние, усет и слух. Така се получава малка по обем информация за изследваните обекти, но те могат да бъдат наблюдавани в своето естествено състояние и среда. При опосредстваното наблюдение изследователят използва различни инструменти (лупи, микроскопи) и спомагателни техники (оцветяване, рентгенография, ехография). По този начин се получава много задълбочена, но едностранчива информация, която не може да се интерпретира самостоятелно. Използването на инструменти и спомагателни техники почти напълно изключва възможността за изследване на обекта в неговото естествено състояние и среда. Затова информацията от опосредстваното наблюдение трябва прецизно да се анализира и може да се тълкува само в съвкупност с безспорно установените до настоящия момент факти.
Експериментални методи
Чрез експерименталните методи биологията разкрива конкретното значение на определен фактор или група от фактори. За целта група от организми, отделен организъм или негова част се поставя в среда със строго контролирани условия, които непрекъснато се наблюдават и остават сравнително постоянни за определен период. Единственият променлив фактор е този, който се изследва. Само по този начин може достоверно да се докаже, че настъпилите промени се дължат на изследвания фактор, а не на някой случаен такъв.
Статистически методи
Чрез наблюдение и експеримент в биологията могат да бъдат изследвани много малък брой опитни образци – единици или десетки, рядко стотици, в изключителни случаи хиляди. А повечето видове, които населяват Земята, наброяват милиони, милиарди, често и много повече екземпляри. Единственият начин да се предскажат структурата и свойствата на всеки отделен организъм, е чрез сложни математически изчисления, основани на данните от изследваните обекти. Чрез статистическите методи се предсказват, с известна степен на достоверност, състава, строежа и функцията на голям брой представители на различни групи от организми.
Класификация на биологичните науки
Общи биологични науки
Изучават от определена гледна точка структури и свойства, които са характерни за голям брой разнообразни организми.
Биофизика – изучава физическите закономерности в живите организми, на ниво атом, молекула и клетка.
Биохимия – изучава химичните закономерности в живите организми на молекулно ниво – структурата и функцията на белтъците, въглехидратите, липидите, нуклеиновите киселини и редица други биомолекули, както и принципите на които се гради клетъчния метаболизъм и регулация. Обектите са предмет на изучаване и от други биологични дисциплини, като например генетика и молекулярна биология, но подходите се различават фундаментално.
Молекулярна биология – изучава на молекулно ниво структурните и функционалните закономерности в живите организми, на които се подчинява реализирането на генетичната информация – репликацията и поправката на генетичния материал, неговата транскрипция и експресия. Част от обекта на науката се покрива с този на биохимията, биофизиката и генетиката, но се различава фундаментално в подхода.
Морфология – изучава строежа на биологичните системи, на ниво клетка (цитоморфология), тъкан (хистоморфология) и организъм (ембриоморфология и анатомия). Част от предмета на морфологията се покрива с този на цитологията, хистологията и ембриологията. Разликата е в обхвата. Изброените три науки, освен структурата, изучават още функцията, произхода, развитието, интегрирането и други. Морфологията се концентрира само върху строежа. Единственото пълно съвпадение е на ниво организъм – с анатомията.
Цитология – изучава състава, строежа и функциите на клетките; нарича се още „клетъчна биология“.
Хистология – изучава състава, строежа и функциите на тъканите.
Ембриология – изучава строежа, функциите и развитието на организмите, до достигането на стадий на самостоятелен живот; нарушенията в нормалното ембрионално развитие се изучават от науката за уродствата – тератологията.
Анатомия – изучава строежа на телата на организмите.
Физиология – изучава функциите на живите организми.
Генетика – изучава наследствеността и изменчивостта на организмите.
Онтология – изучава индивидуалното развитие на организмите, от оплождането до смъртта; нарича се още „онтогения“.
Геронтология – изучава строежа, функциите и стареенето на организмите, от затихването на половите функции до смъртта.
Филогения – изучава еволюционното развитие на организмите.
Таксономия – изучава класификацията на организмите; нарича се още „систематика“.
Палеонтология – изучава организмите, които са живели и изчезнали в отминалите епохи.
Екология – изучава взаимоотношенията на организмите със заобикалящата ги среда и с другите организми.
Биогеография – изучава разпространението на организмите по планетата.
Астробиология – изучава възможностите за възникване и развитие на живот извън планетата Земя. Нарича се още „екзобиология“.
Патология – изучава нарушенията в строежа, функцията, развитието и адаптирането на организмите. Повечето подобни нарушения се считат за болести.
Танатология – изучава причините и механизмите за затихване на живота и за настъпване на смъртта.
Частни (специални) биологични науки
Изучават състава, строежа, функциите, развитието и особеностите на конкретна, обособена група от организми.
Микробиология – изучава микроорганизмите.
Протозоология – изучава първаците.
Микология – изучава гъбите.
Ботаника – изучава растенията.
Малакология – изучава мекотелите.
Ихтиология – изучава рибите.
Амфибиология – изучава земноводните.
Херпетология – изучава влечугите.
Ентомология – изучава насекомите.
Орнитология – изучава птиците.
Териология – изучава бозайниците.
Зоология – изучава животните.
Етология – изучава поведението на животните.
Антропология – изучава човека.
Психология – изучава поведението на човека.
Приложни биологични науки
Изучават структурата и функциите на различните организми, във връзка с тяхното значение за живота на човека.
Агрономия – изучава отглеждането на растения в полза на човека.
Фитопатология – изучава болестите по полезните за човека растения.
Животновъдство – изучава отглеждането на животни в полза на човека.
Ветеринарна медицина – изучава болестите по полезните за човека животни.
Медицина – изучава причините, възникването, развитието, лечението и предотвратяването на болестите при хората.
Бионика – изучава приложението на биологичните принципи на структурна и функционална организация, в техническите системи, създадени от човека.
Биотехнология – изучава използването на живи организми за осъществяване на технологични процеси, като: обеззаразяване на отпадни води, производство на лекарства, пречистване на руда и много други.
Генно инженерство – разработва методи за прехвърляне на наследствена информация (гени) от едни организми в други, с цел приемниците да получат нови, полезни свойства.
Галерия
Бележки
|
{'title': 'Антон Страшимиров', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D1%82%D0%BE%D0%BD%20%D0%A1%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Антон Тодоров Страшимиров е български писател, драматург, публицист и политик.
Биография
Роден 1872 година във Варна в семейството на Тодор Страшимиров, зидар, преселник от разложкото село Баня. Бра
|
т е на Тодор Страшимиров и Димитър Страшимиров. От 13-годишен обикаля Добруджа, слугува в кръчми и кафенета, работи по тютюневи ниви и като словослагател, книговезец, бояджия. Учи V (дн. IX) клас в Разград, след това в Земеделското училище в Садово, което напуска. През 1890 – 1894 г. е начален учител из различни села във Варненско и Бургаско. Развива активна просветна дейност. Редактира вестник „Глас от Изток“ в Бургас. Увлича се от народническия социализъм.
През 1895 година заминава за Берн, Швейцария. Слуша лекции по литература и география, запознава се със западната литература и философия, включително с творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг, Морис Метерлинк.
След завръщането си в България работи като гимназиален учител във Видин (1898 – 1899). Заедно с д-р 3. Димитров, д-р Н. Петков и В. П. Гочев във Видин редактира литературното научнопопулярно списание „Праг“. Работи като учител в Педагогическото училище в Казанлък (1899 – 1900), но е уволнен заради спречкване с кмета и получава забрана да учителства.
Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. В 1900 година е делегат на Казанлъшкото дружество на Седмия македонски конгрес, а през април 1901 година отново от Казанлък е делегат на Осмия македоно-одрински конгрес.
Редактира вестник „Реформи“, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и списание „Звезда“ в Търново – от книжка 5, издава списание „Културно единство“ в Солун. При разкола във Върховния комитет подкрепя крилото на Христо Станишев – Тома Карайовов. Пише в легалния орган на ВМОРО „Дело“.
Поверени са му 3000 лири от откупа, взет от ВМОРО за Мис Стоун.
От 1901 издава списание „Наш живот“. През 1902 година е народен представител на младодемократическото крило в Демократическата партия в XII обикновено народно събрание, което по-късно се превръща в Радикалдемократическата партия.
В 1903 година е избран в XIII обикновено народно събрание.
След убийството през 1907 г. на задграничните представители на ВМОРО в София Иван Гарванов и Борис Сарафов, Страшимиров е арестуван за кратко с обвинение в съучастие. Народен представител и в V ВНС през 1911.
Участва в Балканската война като редник. През Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудничи на вестник „Военни известия“ и списание „Отечество“. След войните редактира списание „Наши дни“, което отразява културния живот в България (1921). Създава и редактира (1922 – 1923) „Българска общодостъпна библиотека“. Помага на млади писатели, например на Христо Ясенов, Марко Марчевски и много други. След Септемврийското въстание (1923) пише знаменития позив „Клаха народа, както и турчин не го е клал“ ... „Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал, нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима.“/. Защитава жертвите на Цанковия терор, основава помощен комитет за подпомагане на сираците. През 1924 година е един от редакторите в списанието „Пламък“, в който главен редактор е Гео Милев, издател Марко Марчевски. След няколко броя официално напуска, защото смята, че острият тон на Гео Милев срещу правителството е опасен и се рискува списанието да бъде спряно, както всъщност е станало. След това печата във вестниците „Звезда“ и „Новини“. През 1926 година под редакцията на Страшимиров излиза вестник „Ведрина“.
След началото на антиеврейската кампания в Германия след идването на нацистите на власт, Антон Страшимиров участва в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с вдовицата на държавника Петко Каравелов – обществената деятелка Екатерина Каравелова, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и други. Тогавашните вестници „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.
След смъртта на съпругата му, здравето на Страшимиров се влошава. Изпратен е за сърдечна операция във Виена, където умира на 7 декември 1937 г. Погребан е в София.
Творчество
Страшимиров печата за пръв път през 1889 година в шуменското списание „Искра“ – стихотворението „Мъчно, тясно ми е – простор ми дайте“ (№3, с псевдоним Мирьо). Първия си разказ „Дулчев“ (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в №21 на списание „Лъча“ в Пазарджик. Сътрудничи на „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“, на вестниците „Развигор“, „Литературен глас“ и други. В ранните разкази на Страшимиров – „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, се долавят влияния на народничеството. Подхващайки познатите теми за радостите и скърбите на селския живот, за недоволството на селяка от кметове, чорбаджии и бирници, Страшимиров не превръща битовото изображение в битоописателство. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В първата си повест „Щастието на един век“ (по-късно със заглавие „Габровка“, „Еснафка“, отпечатана в списание „Български преглед“, 1900) авторът възхвалява добродетелите на българката – пазителка на родовите традиции от предосвобожденската епоха. В основата на повестта „Змей“ са суеверието и предразсъдъците в традиционното българско село. В изображението на семейнобитовите отношения се вграждат елементи на фантастично-митологичното мислене. Повестта „Кръстопът“ е картина на общонародните спонтанни повсеместни бунтове срещу десятъкът|селските бунтове срещу десятъкът. Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, в който мотивът за любовта на двама млади е наситен с остродраматични конфликти. Опитвайки се да разруши старата битова кора, Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Романът „Смутно време“ е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886 година. В следващите си творби с градска тематика – „Среща“, „Висящ мост“ (2-ро издание със заглавие „Без път“), „Бена“, „Пропаст“ Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Романът-хроника „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро“. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923, колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Повествованието започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Хорото около труповете на убитите е символ на кървавия ужас и насилието, но в свързването на сватбата със смъртта прозират елементи от древния народен мироглед. Засегнати са формирани с векове стереотипи в душевността на българина и ценностни критерии, свързани с взаимоотношенията между личност и колектив, традиция и съвременност.
Бунтарството на Страшимиров е изразено и в недовършения роман „Роби“, където действителни лица и епизоди от македонското движение се въвличат в развитието на действието. Творческият интерес на Страшимиров към трагичните сблъсъци и противоречия в човешкия живот, вътрешната напрегнатост и драматизъм на диалога в прозата му обуславят и интереса към драмата. Първата му пиеса „Сватба в Болярово“ (играна през 1900 от драматичната трупа „Сълза и смях“) е сценична разработка на „Есенни дни“. Двигател на драматичното действие във „Вампир“ са първичните тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Опитът на Страшимиров да създаде комедията „Мрак“ е неуспешен. Писателят усеща по-вярно трагичното, отколкото комичното в живота. В комедията „Свекърва“, писана за откриването на Народния театър в София, той владее законите на смешното. Битовата тема за отношенията между снаха и свекърва прераства в конфликт между поколенията, между консерватизма на патриархалния морал и новия „градски“ начин на живот. Комедията „Къща“ осмива байганьовските апетити на банков чиновник. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака-сметка и властта на парите. Със сюжети от борбата за освобождение на Македония са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма – „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Метерлинк, Фридрих Ницше и полският писател Станислав Пшибишевски.
Автор е на народоведски проучвания, събрани в „Нашият народ“, „Книга за българите“ (1918), където подробно разглежда българските етнически и етнографски групи; на много пътеписи, селищни проучвания, очерци, брошури по македонския въпрос, литературни студии и статии. Произведения на Страшимиров са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици.
Псевдоними: Н. Бистренов, Босилко, А. Бъднев, Данила, В. Данилов, Дойрян, Г. Живков, Земен, Истров, Кинема, К. Кънчев, Мирьо, Наблюдател, Постов и други.
Бележки
Източници
Чернокожев, Вихрен. // Речник по нова българска литература (1978 – 1992). София, Хемус, 1994. ISBN 954-428-061-8
Външни препратки
От и за Антон Страшимиров в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
„Истината по положението в Македония“, София, 1908 г. на сайта на Библиотека Струмски
„Македонски войводи (по разкази на живи свидетели)“, София, 1900 година
Страшимиров, Антон. Диктаторът. Нови проучвания върху живота и личността на Стефан Стамболов. София, 1935
Критика за Антон Страшимиров в Литернет
Панайотов, Филип. Разумът няма цветове. // в-к „Култура“, бр. 42, 5 ноември 2004
„Двойна годишнина на Антон Страшимиров“, БНТ, История.bg, 11 декември 2017
Български писатели от Македония
Български романисти
Български драматурзи от Македония
Български журналисти от Македония
Български просветни дейци от Македония
Български политици от Македония
Български политици (1918 – 1945)
Дейци на ВМОК
Дейци на ВМОРО
Български военни дейци от Балканските войни
Дейци на Българската матица
Членове на Българското географско дружество
Родени във Варна
Починали във Виена
По произход от Баня
|
{'title': 'Списък на реките в България', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D1%80%D0%B5%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%B2%20%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
В този списък по азбучен ред са изброени всичките 325 реки в България с дължина над 20 km.
От поместената таблица се вижда, че в България има 32 реки (или 10% от всичките) с дължина над 100 km, като
|
на 6 от тях – Доспат, Канагьол, Луда река, Нишава, Струмешница и Тимок, дължината им на територията на България е под 100 km. От 50 до 99 km в България има 64 реки (или 19% от всичките), но и тук на 2 от тях Ерма и Лебница, дължината им е под 50 km на територията на България. Най-голям е броят на реките между 20 и 49 km – 229 (или 71%) от всичките 325 български реки.
А
Ада (Овчи кладенец) (19 km, 54 km2), ляв приток на Тунджа
Азмак (21 km, 68 km2), ляв приток на Марица
Азмака (25 km, 152 km2), ляв приток на Сазлийка
Айдере (26 km, 94 km2), десен приток на Велека
Айтоска река (32,5 km, 305 km2)), влива се в Бургаското езеро
Аланско дере (22 km, 132 km2), десен приток на Айтоска река
Араплийска река (42 km, 351 km2), ляв приток на Поповска река
Арда (272* km, в България – 241,3 km, 5795* km2, в България – 5201 km2), десен приток на Марица
Арката (37 km, 349 km2), ляв приток на Струма
Арпадере (33 km, 53 km2), ляв приток на Марица
Арчар (59,4 km, 365 km2), десен приток на Дунав
Асеновска река (Куруча) (36 km), ляв приток на Тунджа
Атеренска река (в България – 20 km, 59 km2), десен приток на Арда
Ахелой (40 km, 141 km2), влива се в Черно море
Б
Бакърдере (23 km, 85 km2), ляв приток на Марица
Балабандере (24 km, 70,5 km2), десен приток на Луда Камчия
Баниски Лом (57 km, 591 km2), ляв приток на Черни Лом
Банска река (34 km, 337 km2), десен приток на Марица
Банщица (Глогошка река) (22 km, 93 km2), десен приток на Струма
Барата (Текирдере) (39 km), десен приток на Дунав
Батова река (Батовска река) (39 km, 339 km2), влива се в Черно море
Батулийска река (Ябланица) (40 km, 256 km2), десен приток на Искър
Бебреш (46 km, 492 km2), ляв приток на Малки Искър
Бебровска река (Каменица) (35 km, 187 km2), десен приток на Джулюница
Бедечка (34 km, 143 km2), ляв приток на Сазлийка
Бела Места (19,7 km, 82,6 km2), дясна съставяща на Места
Белевренска река (24 km, 90 km2), десен приток на Факийска река
Бели Вит (36 km, 359 km2), дясна съставяща на Вит
Бели Искър (28 km, 91 km2), дясна съставяща на Искър
Бели Лом (147 km, 1549 km2), дясна съставяща на Русенски Лом
Бели Осъм (28,2 km, 240,4 km2), лява съставяща на Осъм
Белица (57 km, 740 km2), десен приток на Янтра
Белишка река (22,6 km, 134 km2), десен приток на Места
Белишка река (20 km, 74 km2), десен приток на Юговска река
Бисерска река (46 km, 411 km2), десен приток на Марица
Бистрица (Благоевградска Бистрица) (41 km, 234 km2), ляв приток на Струма
Бистрица (Витошка Бистрица) (13 km), ляв приток на Искър, влива се в Панчаревското езеро
Бистрица (Дупнишка Бистрица) (25 km, 133 km2), ляв приток на Джерман
Бистрица (Мусаленска Бистрица, Боровецка Бистрица) (19 km, 57 km2), десен приток на Искър
Бистрица (Пиринска Бистрица) (53 km, 507 km2), ляв приток на Струма
Бистрица (Санданска Бистрица) (33 km, 139 km2), ляв приток на Струма
Бистрица (Соволянска Бистрица) (51 km, 300 km2), десен приток на Струма
Бистрица (Чечка) (48,8 km, 197 km2), ляв приток на Места
Блатница, (54 km, 656 km2), ляв приток на Сазлийка
Блато (30 km, 774 km2), ляв приток на Искър
Блягорница (Благорница) (25 km, 130 km2), десен приток на Бяла река, басейна на Тунджа
Боадере (Боа) (27 km, 107 km2), ляв приток на Тунджа
Боровица (Чамдере) (42 km, 301 km2), ляв приток на Арда, влива се в язовир „Кърджали“)
Ботуня (68,9 km, 732 km2), десен приток на Огоста
Бохот (Бохотя) (32 km, 99 km2), десен приток на Росица
Боялъшка река (Лалковска река) (33 km, 159 km2), десен приток на Араплийска река, от басейна на Тунджа
Боянска река (46 km), ляв приток на Перловска река, от басейна на Искър
Брезнишка река (Туфча) (27 km, 123 km2), десен приток на Места
Брезовска река (53 km, 237 km2), ляв приток на Марица
Брестова река (31 km, 175 km2), десен приток на Голяма Камчия
Буновска река (24 km, 185 km2), десен приток на Тополница
Бързей (Юрукдере) (29 km, 245 km2), десен приток на Харманлийска река
Бързина (37 km, 244 km2), ляв приток на Скът
Бързия (35 km, 241 km2), десен приток на Огоста
Бяла река (69,6 km, 594 km2), ляв приток на Луда река
Бяла река (37 km, 239 km2), ляв приток на Стряма
Бяла река (Белинска река) (29 km, 370 km2), ляв приток на Тунджа
Бяла река (23 km, 90 km2), ляв приток на Хаджийска река
В
Велека (147* km, в България – 123 km, 995* km2), влива се в Черно море
Веселина (Джулюница) (70 km, 882 km2), ляв приток на Стара река, басейна на Янтра
Ветренска река (Поповска река, Борущенска река) (26 km, 123 km2), ляв приток на Тунджа
Видбол (62 km, 330 km2), десен приток на Дунав
Видима (68 km, 554 km2), ляв приток на Росица
Височица (Комщица, Темска река) (71* km, в България 16,7 km), десен приток на Нишава
Вит (189 km, 3225 km2), десен приток на Дунав
Вищерица (24 km, 80 km2), десн приток на Канина, от басейна на Места
Владайска река (37 km, 151 km2), ляв приток на Перловска река
Влахинска река (27 km, 108 km2), ляв приток на Струма
Война (Лудня) (35 km), ляв приток на Царацар
Войнишка река (55,2 km, 276 km2), десен приток на Дунав
Врана (68 km, 938 km2), ляв приток на Голяма Камчия
Върбица (Сютлийка) (98,1 km, 1203 km2), десен приток на Арда (язовир „Студен кладенец“)
Въртешница (Лева река) (38 km, 292 km2), десен приток на Ботуня, от басейна на Огоста
Въча (112 km, 1645 km2), десен приток на Марица
Г
Габерска река (36* km, 191* km2), ляв приток на Нишава
Габровница (20 km), ляв приток на Тунджа, влива се в язовир „Копринка“
Габровница (22 km, 96 km2), десен приток на Искър
Гашня (20 km, 54 km2), ляв приток на Въча
Герила (21 km, 95 km2), десен приток на Голяма Камчия, влива се в язовир „Тича“
Главанска река (28 km, 81 km2), ляв приток на Сазлийка
Главница (41 km, 374 km2), десен приток на Провадийска река
Глазне (25 km, 119 km2), десен приток на река Изток, от басейна на Места
Голям Качамак (86,3* km, 553,4* km2), десен приток на Хърсовска река
Голяма Камчия (199 km), лява съставяща на Камчия
Голяма река (Алмадере) (25 km, 113 km2), десен приток на Луда Камчия
Голяма река (Буюклийска) (38 km, 163 km2), ляв приток на Марица
Голяма река (Биюкдере) (75 km, 864 km2), десен приток на Стара река, басейна на Янтра
Голяма Сушица (25 km), язовир Сушица, влива се в р.Черкезица
Господаревска река (Голяма река) (70,2 km, 422 km2), ляв приток на Средецка река
Гостиля (40 km, 320 km2), ляв приток на Искър
Градевска река (Еловска река) (31 km, 253 km2), ляв приток на Струма
Градешница (13.5 km, 62 km2), ляв приток на Струмешница
Граднишка река (21 km, 23 km2), десен приток на Видима
Гращица (20 km, 64 km2), десен приток на Струма
Гюрля (Голямата река) (28 km, 157 km2), десен приток на Тунджа, влива се в язовир „Копринка“
Д
Давидковска река (36 km, 232 km2), ляв приток на Арда
Даръдере (24,5 km, 92 km2), десен приток на Факийска река
Двойница (Чифтедере) (53 km, 479 km2), влива се в Черно море
Девинска река (Дамлъдере) (57 km, 427 km2), ляв приток на Въча
Девня (27 km, 201 km2), влива се в Белославското езеро
Делейнска река (33 km, 102 km2), ляв приток на река Тополовец, от басейна на Дунав
Джебелска река (Дерменчай) (26 km, 118 km2), ляв приток на Върбица
Джерман (47 km), ляв приток на Струма
Джубрена (Гюбрена) (25 km, 254 km2), десен приток на Джерман
Джулюница (Джулюнишко дере) (85,3* km, 864,3* km2), ляв приток на Янтра (пресъхва)
Добринишка река (21 km, 57 km2), десен приток на Места
Добричка река (70,4 km, 516,3 km2), десен приток на Суха река, басейна на Дунав (пресъхва)
Добротинско дере (93* km, 964* km2), влива се в езерото Сребърна (пресъхва)
Доспат (110* km, в България – 96,2 km, 634* km2), ляв приток на Места
Драгановска река (Вардунска река) (25 km, 133 km2), ляв приток на Голяма Камчия (Тича)
Драговищица (70* km, в България – 24,5 km, 867* km2), десен приток на Струма
Дрипла (20 km, 64 km2), ляв приток на Осъм
Дряновска река (Енчовска река) (59 km, 336 km2), ляв приток на Белица, от басейна на Янтра
Дунав (2860* km, в България – 471 km, 820 000* km2, в България – 50 000 km2), влива се в Черно море
Дундарлия (Дунда) (27 km, 66 km2), десен приток на Сазлийка
Душилница (35 km), ляв приток на Цибрица
Дългоделска Огоста (Дългиделска Огоста) (29 km, 249 km2), десен приток на Огоста
Дяволска река (37 km, 133 km2), влива се в Черно море
Е
Еледжик (25 km, 111 km2), десен приток на Сазлийка
Елешница (Елешнишка река) (26 km, 78 km2), ляв приток на Батулийска река, от басейна на Искър
Елешница (30 km, 179 km2), десен приток на Голяма Камчия (Тича), влива се в язовир „Тича“
Елешница (43 km, 184 km2), десен приток на Камчия
Елешница (Матица) (30 km, 132 km2), десен приток на Лесновска река, от басейна на Искър
Елешница (59 km, 358 km2), десен приток на Струма
Елийска река (32 km, 262 km2), ляв приток на Янтра
Елховска река (20 km, 145 km2), десен приток на Арда
Енинска река (Стара река) (28 km, 101 km2), ляв приток на Тунджа
Ерма (74* km, в България – 25 km), ляв приток на Нишава
Змейца (21 км ) десен приток на Вит
Златарица (21 km, 111 km2), ляв приток на Места
Златаришка река (57 km, 187 km2), десен приток на Веселина, от басейна на Янтра
Златина (23 km, 149 km2), ляв приток на Провадийска река
Златица (25,6 km, 117 km2), десен приток на Огоста, влива се в язовир „Огоста“
Златна Панега (Панега) (50,3 km, 350 km2), десен приток на Искър
И
Ибър (19 km, 46 km2), десен приток на Марица
Изворска река (35 km, 109 km2), влива се в Мандренското езеро
Искрецка река (22 km, 57 km2), ляв приток на Искър
Искър (368 km, 8646 km2), десен приток на Дунав
Изток, десен приток на Места
К
Каварджиклийска река (24 km, 86 km2), десен приток на Стряма
Казълдере (22 km, 63 km2), ляв приток на Голяма река (Биюкдере), влива се в язовир „Ястребино“
Какач (16 km), ляв приток на Искър
Калаващица (33 km, 186 km2), десен приток на Пясъчник, влива се в язовир Пясъчник
Калайджи (22 km, 93 km2), десен приток на Врана, от басейна на Голяма Камчия
Каламица (23 km, 59 km2), ляв приток на Марица
Калник (41 km, 263 km2), десен приток на Вит
Калница (Азмак) (72 km, 577,3 km2), ляв приток на Синаповска река, от басейна на Тунджа
Каменица (Каменка) (49 km, 498 km2), десен приток на Вит
Камчия (46 km, с Голяма Камчия – 245 km, 5358 km2), влива се в Черно море
Канагьол (Казалък) (110* km, 1745* km2), десен приток на Дунав (пресъхва)
Канина (36 km, 234 km2), ляв приток на Места
Карадере (27 km, 124 km2), десен приток на Стара река, басейна на Янтра
Каракютючка река (Каракютлийска река) (23 km, 66,5 km2), десен приток на Средецка река
Карамандере (Долапдере, Янъкдере) (66,1 km, 628,9 km2), ляв приток на Суха река, басейна на Дунав
Карамандере (Коджадере) (20 km, 117 km2), ляв приток на река Бързей, от басейна на Харманлийска река
Катунецка река (Катунешка река) (43 km, 211 km2), десен приток на Каменица (Каменка), от басейна на Вит
Каялийка (Скаличица, Черешка) (39 km, 226 km2), десен приток на Марица
Керизбунар (24 km, 214 km2), ляв приток на Врана, от басейна на Голяма Камчия
Кесебир (31 km, 125 km2), ляв приток на Крумовица
Китенска река (Караагач) (36 km, 182 km2), влива се в Черно море
Команска река (21 km, 71 km2), ляв приток на Осъм
Конска река (36 km, 375 km2), десен приток на Струма
Копривен (26 km, 88 km2), десен приток на Струма
Костелска река (Марянска река) (20 km, 92 km2), десен приток на Златаришка река
Костинбродска река (Беличка река) (32 km, 104 km2), десен приток на река Блато, от басейна на Искър
Котленска река (Котелшница) (25 km, 232 km2), ляв приток на Луда Камчия
Кралевска река (22 km, 66 km2), десен приток на Калайджи, от басейна на Голяма Камчия
Крапец (34 km, 140 km2), ляв приток на Росица, влива се в язовир „Александър Стамболийски“
Крива река, ляв приток на река Блато, от басейна на Искър
Крива река (28 km, 105 km2), десен приток на Марица
Крива река (48 km, 218 km2), ляв приток на Провадийска река
Крумовица (Бургасдере) (58,5 km, 671 km2), десен приток на Арда
Крушевска река (Кошудере) (39 km, 43 km2), десен приток на Поповска река, от басейна на Тунджа
Кумруджа (Коленска река) (47 km, 321 km2), ляв приток на Сазлийка
Кьошдере (21 km, 42 km2), десен приток на Арда
Л
Лазова река (21 km, 54 km2), ляв приток на Радова река, от басейна на Тунджа
Лебница (50* km, 318* km2), десен приток на Струма
Левченска река (Лефчанска река, Левка) (44 km, 144 km2), ляв приток на Марица
Лесидренска река (19 km, 81 km2), ляв приток на Калник, от басейна на Вит
Лесновска река (Стари Искър) (65 km, 1096 km2), десен приток на Искър
Лешница, ляв приток на Тунджа
Логодашка река (22 km, 166 km2), десен приток на Струма
Лознишка река (Лозница, Каралийска река, Валя Маре) (50* km, в България – 14 km), влива се в езерото Мърлянуари (Дунърен) (пресъхва)
Лом (93 km, 1240 km2), десен приток на Дунав
Ломя (38 km, 170 km2), десен приток на Осъм
Лопушница (22 km, 148 km2), десен приток на Росица
Луда Камчия (201 km, 1612 km2), дясна съставяща на Камчия
Луда река (101* km, в България – 22,7 km), десен приток на Марица
Луда Мара (14 km, 49 km2), десен приток на Струмешница
Луда Яна (Панагюрска Луда Яна) (74 km, 685,3 km2), ляв приток на Марица
Луда Яна (10 km), ляв приток на река Голяма Сушица
Луковица (23 km, 90 km2), ляв приток на Чепеларска река
Лява река (20 km, 65 km2), ляв приток на Струма
М
Макоцевска река (43 km, 227 km2), десен приток на Лесновска река, от басейна на Искър
Малка Арда (41 km, 142 km2), ляв приток на Арда
Малки Искър (85,6 km, 1283,6 km2), десен приток на Искър
Малки Лом (57 km, 338 km2), ляв приток на Бели Лом
Мараш (42 km, 232 km2), десен приток на Мочурица, от басейна на Тунджа
Марица (472* km, в България – 321,6 km, 53 000* km2, в България – 34 166 km2), влива се в Бяло море (Егейско море)
Мартенска река (30* km), десен приток на Дунав (пресъхва)
Мартинка (55 km, 395 km2), ляв приток на Марица
Медвенска река (20 km, 61 km2), ляв приток на Луда Камчия
Мелнишка река (30 km, 97 km2), ляв приток на Струма
Меричлерска река (37 km, 117 km2), ляв приток на Марица
Места (246* km, в България – 126 km, 3747* km2, в България – 2767 km2), влива се в Бяло море (Егейско море)
Мечка (43 km, 278 km2), десен приток на Марица
Младежка река (40 km, 232 km2), ляв приток на Велека
Мочурица (86 km, 1278,3 km2), ляв приток на Тунджа
Мугленска река (Тенесдере) (27 km, 90 km2), десен приток на Чаирдере, от басейна на Въча
Мустанова река (28 km, 67 km2), ляв приток на река Еледжик, от басейна на Сазлийка
Мъглижка река (30 km, 91 km2), ляв приток на Тунджа
Мътивир (61 km, 412 km2), десен приток на Тополница, влива се в язовир „Тополница“
Мътница (31 km, 176 km2), десен приток на Места
Мътница (16,3 km, 230,7 km2), десен приток на Чепинска река
Мътнишка река (Мътеница, Мадара) (38 km, 175 km2), десен приток на Провадийска река
Н
Негованка (46,3 km, 172,7 km2), десен приток на Росица
Неделинска река (Узундере) (24 km, 135 km2), ляв приток на Върбица
Нейковско дере (72* km, 430,8* km2), влива се в Дуранкулашкото езеро (пресъхва)
Нечинска бара (Банска бара, Гаговица) (30 km, 222 km2), десен приток на Лом
Нишава (218* km, в България – 40 km, 3950 km2 в България – 1237), десен приток на Южна Морава
Новоселска река (22 km, 118 km2), ляв приток на Омуровска река, от басейна на Марица
Новоселска река (25 km, 80 km2), десен приток на Струма
О
Овчарица (71,5 km, 636,1 km2), ляв приток на Сазлийка
Огоста (144,1 km, 3157 km2), десен приток на Дунав
Огражденско дере (Черкез-дере) (37* km, в България – 15 km), ляв приток на Урлуя (Красенско дере) (пресъхва)
Омуровска река (58 km, 305 km2), ляв приток на Марица
Оролачка река (21 km, 95 km2), ляв приток на Струма
Осеновска река (19 km, 88 km2), десен приток на Градевска река, от басейна на Струма
Осъм (314 km, 2824 km2), десен приток на Дунав
Очушница (26 km, 151 km2), ляв приток на Марица
П
Пакуша (Чираджи, Чиранджи) (33 km, 158 km2), ляв приток на Врана, от басейна на Голяма Камчия
Палакария (39 km, 402 km2), ляв приток на Искър, влива се в язовир „Искър“
Перловска река (Боянска река) (31 km, 257 km2), ляв приток на Искър
Перперек (44 km, 220 km2), ляв приток на Арда, влива се в язовир „Студен кладенец“
Поповска река (71,6 km, 533 km2), ляв приток на Тунджа
Поповски Лом (20 km), ляв приток на Черни Лом
Поройна (26,5 km, 72 km2), ляв приток на Голяма Камчия
Потока (56 km, 423 km2), ляв приток на Марица
Превалска река (Превалска Огоста) (19 km, 94 km2), ляв приток на Огоста
Провадийска река (119 km, 2132 km2), влива се в Белославското езеро
Първенецка река (Тъмръшка река) (37 km, 214 km2), десен приток на Марица
Пясъчник (71,5 km, 663 km2), ляв приток на Марица
Р
Рабровска река (26 km, 137 km2), ляв приток на Тополовец, от басейна на Дунав
Равногорска река (24 km, 83 km2), десен приток на Стара река (Пещерска река)
Радова река (33 km, 240 km2), ляв приток на Тунджа
Райнинско дере (Главиница, Главинишко дере) (54* km), десен приток на Дунав (пресъхва)
Резовска река (112* km, в България – 109 km, 738 km2, в България – 183,4 km2), влива се в Черно море
Ретиже (19 km, 44 km2), десен приток на Места
Рибине (47 km, 269 km2), десен приток на Огоста
Рибник, десен приток на Струма
Рилска река (51 km, 390 km2), ляв приток на Струма
Ропотамо (48,5 km, 249 km2), влива се в Черно море
Росица (164,3 km, 2262 km2), ляв приток на Янтра
Русенски Лом (50 km, с Бели Лом – 197 km, 2947 km2), десен приток на Дунав
Русокастренска река (65,4 km, 525 km2), влива се в Мандренското езеро
С
Сазлийка (Съзлийка, Ракитница, Сюютлийка) (145,4 km, 3293 km2), ляв приток на Марица
Салашка река (Вещицка река) (27 km, 124 km2), десен приток на Арчар
Свеженска река (26 km, 121 km2), ляв приток на Бяла река, от басейна на Стряма
Светля (32 km, 349 km2), десен приток на Струма
Сенковец (Сазлъка, Сенкувча) (101,6* km, 553 km2), десен приток на Дунав (пресъхва)
Синаповска река (Явуздере) (50 km, 871 km2), десен приток на Тунджа
Скомля (42 km, 163 km2), десен приток на Дунав
Скът (134 km, 1074 km2), десен приток на Огоста
Сливнишка река (38 km, 173 km2), десен приток на река Блато, от басейна на Искър
Смолска река (15 km, 68 km2), десен приток на Буновска река, от басейна на Тополница
Соколица (60 km, 343 km2), ляв приток на Сазлийка
Средецка река (69 km, 985,3 km2), влива се в Мандренското езеро
Стакевска река (34 km, 328 km2), ляв приток на Лом
Стара река (Текедере) (32 km, 128 km2), ляв приток на Голяма Камчия
Стара река (Костенецка река) (27 km, 91 km2), десен приток на Марица
Стара река (Пещерска река) (61 km, 350 km2), десен приток на Марица
Стара река (29 km, 96 km2), десен приток на Струма
Стара река (20 km), ляв приток на Стряма
Стара река (Лефеджи, Лефеджа) (91,8 km, 2458,2 km2), десен приток на Янтра
Старата река (44 km, 156 km2), ляв приток на Марица
Стрелчанска Луда Яна (39 km, 173 km2), ляв приток на Луда Яна
Струма (415,2* km, в България – 290 km, 17 300* km2, в България – 10 797 km2), влива се в Бяло море (Егейско море)
Струмешница (114* km, в България – 33 km, 1900* km2), десен приток на Струма
Стряма (Гьопса) (110,1 km, 1394,5 km2), ляв приток на Марица
Студена (45 km, 413 km2), ляв приток на Янтра
Суха река (Ишикли, Ишиклия) (126* km, 2404* km2), десен приток на Дунав (пресъхва)
Суха река (28 km, 62 km2), ляв приток на Осъм
Суходолска река (24 km, 50 km2), ляв приток на Владайска река, от басейна на Искър
Сушица (Мостовска Сушица) (24 km, 62 km2), десен приток на Юговска река, от басейна на Чепеларска река
Сушичка река (20 km, 83 km2), десен приток на Струма
Сърнена река (Караджадере) (39 km, 181 km2), ляв приток на Доспат
Т
Текирска река (33 km, 96 km2), ляв приток на Марица
Тимок (203* km, в България – 15,5 km, 4630* km2), десен приток на Дунав
Тополница (25 km, 133 km2), десен приток на Джубрена от басейна на Джерман
Тополница (155 km, 1789 km2), ляв приток на Марица
Тополовец (Тополовица) (67,6 km, 583 km2), десен приток на Дунав
Топчийска река (88,6* km, 659,8 km2), десен приток на Дунав (пресъхва)
Треклянска река (над 50 km), десен приток на Струма
Тръстенишка река (58* km), десен приток на Дунав (пресъхва)
Тунджа (390* km, в България – 349,5 km, 8429* km2, в България – 7884 km2), ляв приток на Марица
Турийска река (21 km, 83 km2), десен приток на Тунджа
Тученица (35 km), десен приток на Вит
Тъжа (26 km, 116 km2), ляв приток на Тунджа
У
Узунджовска река (21 km, 81 km2), ляв приток на Харманлийска река
Урлуя (Узово дере, Красенско дере, Дере кьой, Деря) (98* km, в България – 20 km), влива се в езерото Ведероаса (пресъхва)
Ф
Факийска река (87,3 km, 641 km2), влива се в Мандренското езеро
Фъндъклийска река (27 km, 79 km2), влива се в Черно море
Х
Хаджийска река (55 km, 356 km2), влива се в Черно море
Хаджиларска река (22 km, 77 km2), ляв приток на Русокастренска река
Харманлийска река (Олудере, Величка) (91,9 km, 956,3 km2), десен приток на Марица
Хасковска река (45 km, 179 km2), ляв приток на Харманлийска река
Хлебаровска река (Долапдере) (23 km, 97 km2), ляв приток на Бели Лом
Хърсовска река (91 km, 997,3 km2), десен приток на Канагьол, от басейна на Дунав (пресъхва)
Ц
Цапаревска река (24 km, 78 km2), десен приток на Струма
Царацар (Демирбаба, Крапинец) (108 km, 1062,2 km2), десен приток на Дунав (пресъхва)
Цибрица (88 km, 934 km2), десен приток на Дунав
Цибър (30 km, 138 km2), ляв приток на Цибрица (пресъхва)
Ч
Чаирдере (21 km, 209 km2), десен приток на Въча
Чаирлък (Текедере) (35 km), ляв приток на Царацар, от басейна на Дунав
Ченгенедере (20 km, 38 km2), ляв приток на Марица
Чепеларска река (Чая, Асеница) (86 km, 1010,2 km2), десен приток на Марица
Чепинска река (Елидере) (83 km, 900 km2), десен приток на Марица
Черкезица (48 km, 269 km2), десен приток на Марица
Черковска река (26 km, 77 km2), десен приток на Блатница, от басейна на Сазлийка
Черна (48 km, 259 km2), ляв приток на Арда
Черна Места (22,6 km, 159,6 km2), лява съставяща на Места
Черни Вит (27 km, 185 km2), лява съставяща на Вит
Черни Искър (23 km, 237 km2), лява съставяща на Искър
Черни Лом (130,3 km, 1276 km2), лява съставяща на Русенски Лом
Черни Осъм (36 km, 218 km2), дясна съставяща на Осъм
Чернялка (27,6 km), десен приток на Вит
Чинардере (31 km, 92 km2), ляв приток на река Мечка, от басейна на Марица
Чопарата (21 km, 65 km2), десен приток на Росица
Чорбаджийска река (Къзълач) (30 km, 217 km2), десен приток на Върбица
Чукарска река (Чакарлийка) (37 km, 129 km2), влива се в Бургаското езеро
Чупренска река (27 km, 120 km2), десен приток на Стакевска река, от басейна на Лом
Ш
Шабленска река (31 km, 95 km2), влива се в Черно море
Шаварна (Бара, Пелишатска река) (30 km, 140 km2), ляв приток на Осъм
Шипочаница (Шипочница) (28 km, 120 km2), десен приток на Искър, влива се в язовир „Искър“
Широколъшка река (29 km, 218 km2), десен приток на Въча
Шугавица (46 km, 213 km2), десен приток на Огоста
Ю
Юговска река (45 km, 332 km2), десен приток на Чепеларска река
Я
Ябланица (25 km, 140 km2), десен приток на Ерма
Явор (Пенкьовска река) (32 km, 186 km2), ляв приток на Треклянска река
Яденица (26 km, 138 km2), десен приток на Марица
Янтра (286 km, 7862 km2), десен приток на Дунав
Вижте също
Списък на реките в България по водосборни басейни
Списък на реките в България по дължина
Източници
Реки в България.
Списъци на места в България
|
{'title': 'Искър', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Искър (в античността ) е река в България, която минава през Софийска област, Враца, Ловеч и Плевен. Тя е десен приток на река Дунав. Дължината ѝ е 368 км, заедно с река Бели Искър, така Искър е най-д
|
ългата изцяло българска река и 3-та сред реките протичащи на територията на България, веднага след реките Дунав и Марица. Дължината само на река Искър, след сливането на двата основни притока, е 340 км.
Географска характеристика
Река Искър извира от Рила планина и се образува от сливането на реките Черни Искър (лява съставяща) и Бели Искър (дясна съставяща), на 500 м северно от село Бели Искър, на 1047 м н.в. Веднага след това навлиза в Самоковската котловина. След като премине през нея и изтече от „язовир Искър“ между планините Плана на запад и Лозенска планина на изток, формира дълбокия и живописен Панчаревски пролом (22 км). След напускането на „язовир Панчарево“ при село Герман реката навлиза в Софийското поле, след което преминава покрай източните квартали Горубляне, Димитър Миленков, Абдовица и Враждебна на София, покрай село Кубратово и след град Нови Искър навлиза във величествения Искърски пролом (около 65 км). След село Лютиброд Искър излиза от Стара планина, продължава в източна посока и долината ѝ се разширява. При град Роман приема отдясно най-големия си приток река Малки Искър, при село Карлуково завива на север, а при село Чомаковци навлиза в Дунавската равнина и течението ѝ се ориентира на североизток. В Дунавската равнина долината на Искър е широка и асиметрична с по-стръмен десен склон. На 2,3 км североизточно от село Байкал се влива като десен приток в река Дунав (на 637-и км), на 25 м н.в.
Водосборен басейн, притоци
Площта на водосборния басейн на Искър е 8646 км2, което представлява 1,06% от водосборния басейн на Дунав, а границите му са следните:
на запад – с водосборните басейни на реките Струма и Нишава;
на северозапад – с водосборния басейн на река Огоста;
на изток – с водосборните басейни на реките Вит и Марица;
на юг – с водосборния басейн на река Места.
Списък на притоците на река Искър. След името на реката е отбелязана нейната дължина в km и площта на водосборния ѝ басейн в km2, а със стрелки → ляв приток ← десен приток:
→ Черни Искър 23 / 237
← Бели Искър 28 / 91
← Бистрица (Мусаленска) (Боровецка Бистрица) 19 / 57
← Боклуджа
← Пиперица
→ Палакария 39 / 402 (влива се в язовир „Искър“)
→ Мангов дол
→ Плански дол
→ Кошев дол
→ Бачов дол (влива се в язовир „Искър“)
← Матинска река (влива се в язовир „Искър“)
← Шипочаница (Шипочница) 28 / 120 (влива се в язовир „Искър“)
← Смардлюв дол (влива се в язовир „Искър“)
→ Вуйна (влива се в язовир „Искър“)
← Ракита
→ Порколица (влива се в „язовир Пасарел“)
→ Планщица
→ Железнишка река (Ведена)
→ Бистрица (Витошка) (влива се в Панчаревското езеро)
→ Янчовска река
→ Перловска река 31 / 106
→ Боянска река
→ Владайска река 37 / 151
→ Суходолска река 24 / 50
← Лесновска река (Стари Искър) 65 / 1096
← Макоцевска река 43 / 227
← Елешница (приток на Лесновска река) (Матица) 30 / 132
→ Банкя (Какач)
→ Блато 30 / 174
← Сливнишка река 38 / 173
← Костинбродска река (Беличка река) 32 /вммнмжчн – / —
← Лозянски дол
→ Кътинска река
→ Свидница
← Сърчарски дол
← Батулийска река (Ябланица) 40 / 256
→ Елешница (приток на Батулийска река) (Бакьовска река) 26 / 78
→ Дълбочица
← Градешница
← Рединска река
→ Искрецка река 22 / 57
→ Бабин дол
→ Варовитица
← Трескавец
→ Зимевишка река
← Ковайски дол
→ Пребойница
← Габровница (приток на Искър) 22 / 96
← Ръжанска река
→ Златица
← Джерневница
← Габровница
← Бебриш
← Малката река
→ Каменица
→ Крапешка бара
→ Върбешка бара
← Брусника
← Лишка река
← Реката
← Малки Искър 86 / 1284
→ Бебреш 46 / 492
← Реката
→ Косматица (Бешовишка бара)
← Златна Панега (Панега) 50,3 / 350
→ Големия дол
→ Габарска река (Барата)
→ Гостиля 40 / 320
Хидроложки показатели
Средногодишен отток при с. Говедарци – 1,5 m3/s;
Средногодишен отток при гр. Нови Искър – 23,30 m3/s (виж таблицата);
Средногодишен отток при с. Ореховица – 54,5 m3/s;
Данните за вътрешногодишното разпределение на речния отток са за периода 1950/1951 – 1982/1983 г.
В най-горния си басейн (района на Рила) реката има преобладаващо снежно подхранване, а в останалите части – дъждовно подхранване. В района на Стара планина и Предбалкана подхранването нараства с карстови подземни води. По този начин сезонният режим претърпява големи изменения в различните участъци от долината на реката. Пълноводието в Рила е от май до юли, а в Дунавската равнина – от март до юни. По цялото течение през месеците от август до октомври се наблюдава маловодие. Голямо влияние върху вътрешногодишния ход на речния отток оказват трите язовира по течението на реката, чрез които той се контролира. При майско-юнския валежен максимум водите се задържат в язовир „Искър“, което оказва влияние върху разпределението на речния отток. Реката е най-пълноводна през пролетта, както повечето реки.
Селища
По течението на реката са разположени 45 населени места, в т.ч. 9 града и 38 села:
Софийска област
Община Самоков – град Самоков, Говедарци, Маджаре, Бели Искър, Драгушиново, Злокучене;
Община Своге – Владо Тричков, Луково, Реброво, Томпсън, град Своге, Церово, Гара Бов, Гара Лакатник, Оплетня, Левище;
Област София – Долни Пасарел, Кокаляне, Панчарево, Герман, град София, Кубратово, град Нови Искър;
Област Враца
Община Мездра – Елисейна, Злидол, Оселна, Зверино, Лютиброд, Ребърково, град Мездра;
Община Роман – Струпец (Област Враца), град Роман, Радовене, Кунино;
Област Ловеч
Община Луковит – Карлуково;
Област Плевен
Община Червен бряг – Реселец, град Червен бряг, Чомаковци, град Койнаре;
Община Искър – град Искър, Долни Луковит, Староселци;
Община Долна Митрополия – Ставерци, Брегаре, Ореховица, Крушовене;
Община Гулянци – Искър, Гиген
Стопанско значение, забележителности
В горното и средното течение на Искър водите на реката се използват предимно за производство на електроенергия и водоснабдяване. Изградени са язовирите „Бели Искър“, „Искър“ (най-голям в България), „Пасарел“ и „Панчарево“, ВЕЦ-овете – „Бели Искър“, „Искър“, „Мала църква“, „Пасарел“, „Кокаляне“ и няколко малки руслови ВЕЦ от Проект „Среден Искър“.
В района на Предбалкана и Дунавската равнина водите на реката се използват предимно за напояване.
Долината на реката, особено двата ѝ пролома (Панчаревски и Искърски), още в древността са се използвали за преодоляване на Стара планина и не случайно по тях са построени шосета и жп линия.
От София до Самоков, през Панчаревския пролом, на протежение от 51,4 км преминава второкласен път № 82 от Държавната пътна мрежа София – Самоков – Костенец.
От София до Мездра, през Искърския пролом, на протежение от 86,9 км преминава второкласен път № 16 от Държавната пътна мрежа София – Своге – Мездра.
Освен горепосочения път № 16, през Искърския пролом е прокарана и важната за България удвоена жп линия София – Горна Оряховица – Варна, която в участъка от Нови Искър до Червен бряг следва долината на реката.
В Панчаревския и Искърския пролом има множество природни забележителности – скални образувания, пещери и др., които предлагат отлични условия за туризъм, алпинизъм, отдих и риболов. В горното течение на реката са разпространени балканска пъстърва и черна мряна.
По бреговете на Искър има и археологически забележителности – крепостта Урвич (на десния бряг, преди с. Кокаляне) и римският град Улпия Ескус (близо до устието на Искър, край село Гиген).
Живописната долина на Искър в Панчаревския и Искърския пролом от векове са предлагали закътани места за изграждане на православни манастири. Сега по поречието на реката има 6 манастира: Долнопасарелски, Кокалянски, Свети Николай Летни, Курилски, Черепишки и Струпецки.
Фотогалерия
Вижте също
Списък на реките в България
Списък на реките в България по водосборни басейни
Списък на реките в България по дължина
Списък на реките в Европа (водосборен басейн на Атлантическия океан)
Топографска карта
Бележки
Източници
Външни препратки
Река Искър на BlueLink.net
Снимки от поречието на река Искър пресичайки Стара Планина
Реки в България
Реки в Софийска област
Реки в област София
Реки в област Враца
Реки в област Ловеч
Реки в област Плевен
Притоци на Дунав
Реки в София
|
{'title': 'Хектар', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B0%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Хектарът (hectare) е единица за измерване на площ, кратна на ар (използвана е SI-представката „hecto“). Символът за означаване на хектар според официално приетата в България международна система едини
|
ци SI е ha. Един хектар е площта на квадрат със страна 100 m.
Представката „hecto“ идва от древногръцката дума εκατόν (сто). „Ар“ има френски произход (идва от лат. area – свободна земна площ). Френският Конвент през 1795 г. постановява площта на квадратно парче земя със страна 10 m да се нарича are.
Единица „хектар“ и нейното международно означение „ha“ са приети от Международния комитет за мерки и теглилки през 1879 г. Понастоящем хектарът е допуснат от Международния комитет за мерки и теглилки за използване наред с единиците от Международната система единици (SI).
Единицата хектар се използва предимно за измерване на земеделски земи. Един хектар е равен на:
10 000 m2
100 ара
10 декара
0,01 km2
Хектарът не е често използвана мярка в България – за българите привичната мярка за земна площ е декар: например за добив се ползва изразът килограми от декар. Големината на поземлените имоти също най-често се измерва в декари.
Бележки
Единици за площ
|
{'title': 'Квадратен метър', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B2%D0%B0%D0%B4%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BD%20%D0%BC%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Квадратен метър е единица за измерване на площ, равна на площта на квадрат със страна 1 метър. Международното означение на единицата е m2, официално прието и в България. В популярни издания се ползват
|
също означенията м2 или кв. м.
В употреба са също други производни на метъра единици:
1 cm2 (квадратен сантиметър) = 0,01 m x 0,01 m = 0,0001 m2 (1 m2 = 10 000 cm2)
1 а (ар) = 10 m x 10 m = 100 m2 (1 da = 10 а, 1 ha = 100 a)
1 km2 (квадратен километър) = 1000 m x 1000 m = 1 000 000 m2
Бележки
Вижте също
Международна система единици
квадратен фут
акър
Метър, квадратен
|
{'title': 'Квадратен километър', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B2%D0%B0%D0%B4%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BD%20%D0%BA%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Квадратният километър (означение km2) е единица за измерване на площ, кратна на основната единица за площ квадратен метър според международната система единици SI. Един квадратен километър представляв
|
а площта, заградена от квадрат със страна 1 километър.
Един квадратен километър е равен на:
1 000 000 m2 (кв. м)
1000 da (декара)
В популярните издания в България често се използват и означенията на кирилица – съответно км2, м2 и дка.
За единици, основани на фут (ft):
1 кв. километър = 0,386 102 кв. мили (статутни)
1 кв. километър = 247,105 381 акра
Източници
Единици за площ
|
{'title': 'Ар', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Арът е единица за измерване на площ, производна на квадратния метър. Един ар е равен на 100 m².
Международният символ за означаване на ар е a. Единицата не е част от международната система единици (S
|
I), но се допуска за употреба съвместно с единиците SI като една от разрешените само в специализирани области – ползва се при измерването на площи на земеделски земи и земя за строителство.
Кратните и дробни на ара единици се образуват чрез представките SI. В България по-широко се използват кратните единици:
хектар (хекто-ар), с означение ha: 1 ha = 100 а = 100x100 m²= 10 000 m²
декар (дека-ар): 1 декар = 10 а = 10 x 100 m² = 1000 m²
В повечето европейски страни за измерване на земеделски площи се използва единицата хектар. Това не е така в много страни от някогашната Османска империя, включително в България, където се предпочита единицата декар, близка до традиционната османска мярка дьонюм (dönüm), равна на 919,3 m². Декарът няма международно означение и на български език се изписва с пълното си наименование или се съкращава като дка. В Гърция и Кипър декарът се нарича στρέμμα (стрема), а в Турция, Ливан, Израел и Йордания се използва старото наименование дьонюм или дунам, но стойността му е приравнена на 1000 m² (10 ара).
Бележки
Вижте също
Акър
Външни препратки
Наредба за единиците за измерване, разрешени за използване в Република България, Държавен вестник, брой 115 от 2002 г.
Единици за площ
|
{'title': 'Петък', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Петък е петият ден от седмицата.Денят след четвъртък и преди събота.
Исус Христос е бил разпнат на кръста в петък (Разпети петък).
В исляма, петък е ден за публични молитви в джамиите.
Еврейският
|
шабат започва в петък след залез слънце и свършва в събота по същото време.
В римската империя „петък“ е посветен на богинята Венера – „Veneris dies“.
В литературата
Петкан (англ. Friday) се казва спътникът на Робинзон Крузо от едноименния роман на Даниел Дефо
Научно-фантастичният роман „Петък“ на Робърт Хайнлайн
В музиката
Песента „Петък“ от албума „Август“ на групата Точка бг
В работата
Петък е ден на майстора
Вижте също
Петко
Обикновена година, започваща в петък
Високосна година, започваща в петък
Черен петък
Кървав петък
Бележки
Дни от седмицата
|
{'title': 'Понеделник', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Понеделник е първият ден от седмицата (ISO 8601). Някъде обаче той се смята за втори ден (САЩ). Поради тази причина на арабски, гръцки и португалски понеделник означава втори ден.
В Римската империя
|
„понеделник“ също се е смятал за втори ден от седмицата и е посветен на луната (богинята Луна, а в гръцката митология Селена). Поради тази причина на някои езици, като английски и италиански, например, понеделник означава ден на луната.
В съвременното общество понеделник се смята за начало на работната седмица.
В Англия понеделникът от великденските празници е известен като денят на черната Анис – вещица, която отвличала деца и агнета.
Етимология
В българския, както и в повечето славянски езици, думата понеделник е образувана като съчетание на предлога „по“ и съществителното „неделя“ със значение „след неделя“.
В литературата
Романът „Понеделник започва в събота“ на Аркадий и Борис Стругацки
Главният герой в романа „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри се казва „Montag“ (немски, Понеделник).
Романът „Закуска за шампиони, или Сбогом, черен понеделник“ на Кърт Вонегът
Бележки
Вижте също
Обикновена година, започваща в понеделник
Високосна година, започваща в понеделник
Дни от седмицата
|
{'title': 'Вторник', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Вторник е вторият ден от седмицата (между понеделник и сряда). Правилният правопис на наименованието в българския книжовен език е с малки букви (т.е. „вторник“, същото се отнася и за останалите дни от
|
седмицата), освен ако не е първа дума в изречението (за разлика от английския език, където имената на дните от седмицата винаги се изписват с начална главна буква).
Етимология
Думата „вторник“ произлиза от числителното редно „втори“ и присъства с днешното си значение още в старобългарския език.
Денят в историята
Празници, празнувани във вторник
В християнската религия Сирни вторник е денят преди Големите (великденски) пости.
Важни събития, случили се или случващи се във вторник
Вторник е обичайният ден за провеждане на избори в САЩ. Федералните избори там са във вторника след първия понеделник на ноември. Датата е установена със закон от 1845 г. за президентски избори, а по-късно – от 1875 г. и за избори за Долната камара на Конгреса (House of Representatives, Камарата на представителите), както и за Сенат от 1914 г.
Черният вторник (Black Tuesday) в САЩ се отнася за 29 октомври 1929 г., когато се срива Нюйоркската фондова борса и започва световната икономическа криза 1929 – 1933 г.
В популярната култура
Този ден от седмицата има и символично значение при много нации. Например вторник се смята за ден без късмет при гърците (във вторник е паднал Константинопол). Същото се отнася и за испаноговорещите, които имат следната поговорка: En martes, ni te cases ni te embarques („Във вторник нито се жени, нито се тръгва на път“).
В исторически план в Римската империя „вторник“ е бил посветен на бога Марс – „Martis dies“.
Вижте също
Обикновена година, започваща във вторник
Високосна година, започваща във вторник
Източници
Дни от седмицата
|
{'title': 'Сряда', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%80%D1%8F%D0%B4%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Сряда е третият ден от седмицата. Произлиза от старобългарската дума .
Ако неделя се приеме за начало на седмицата, сряда се пада в средата (оттук и името; – „среда на седмицата“). Сряда също така е
|
и по средата на работната седмица (понеделник – петък).
В римската империя „сряда“ е посветена на бога Меркурий – „Mercurii dies“.
В българските народни вярвания сряда е осмислян като добър или лош ден в различните региони на България. В Югоизточна България (Странджа – Сакар), както и в Софийско, Габровско и Тетевенско, сряда се приема за един от най-тежките дни през седмицата. Жените не вършат домакинска работа, не мият косите си, а мъжете не се бръснат; спазва се сексуално въздържание, поради вярването, че ако бъде заченато дете през този ден, то ще е с физически или умствени недостатъци или ще стане много лош човек. Задължително се пости.
В българския народен календар са познати следните сряди:
Луда сряда – срядата от Тодоровата неделя, схващана като особено опасен ден. Още: Разполовената сряда, Преговялата сряда.
Светла сряда (Празна сряда) – срядата след Великден. На този ден сред рупците в Странджа се изпълнява обичаят Мара Лишанка, а в Дупнишко – обичаят Ладино хоро.
Русалска сряда – срядата от Русалската неделя, също смятана като тежък ден.
Бележки
Вижте също
Обикновена година, започваща в сряда
Високосна година, започваща в сряда
Дни от седмицата
|
{'title': 'Четвъртък', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D1%82%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%82%D1%8A%D0%BA', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Четвъртък е четвъртият ден от седмицата.
Номерацията на седмиците в годината се определя според четвъртъците:
за първа седмица се приема тази, съдържаща първия четвъртък, и т.н. – ISO 8601.
Английск
|
ото Thursday произхожда от „ден на Тор“, преведено от латински dies Jovis – „ден на Юпитер“. (Юпитер и Тор са богове на гръмотевиците) Първоначално четвъртък е бил наричан Thundersday – „ден на гръмотевиците“).
В литературата
Историята на Пътеводител на галактическия стопаджия от Дъглас Адамс започва през един „ужасен и глупав“ четвъртък. Героят Артър Дент казва: „Днес трябва да е четвъртък. Никога не съм ги разбирал тези четвъртъци.“. Малко след това Земята бива разрушена.
По света
В Обединеното кралство от 1935 г. съществува традиция всички избори да се провеждат в четвъртък.
Бележки
Източници
Вижте също
Дни от седмицата
Обикновена година, започваща в четвъртък
Високосна година, започваща в четвъртък
|
{'title': 'Събота', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%8A%D0%B1%D0%BE%D1%82%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Събота е шестият ден от седмицата в календара по ISO 8601. В някои страни тя е седмият и последен ден.
Произходът на думата събота е свързан с еврейската дума шабата, което се превежда като почивка,
|
празник – ден, в който не се работи, а се посвещава за Божия слава и благодарение. Описва се в Библията още в началото при Сътворението като ден и на Божия почивка, там многократно се повтаря описанието като най-категорично в Декалога – 10 Божии заповеди спазването на съботата е постановено като 4-та Заповед. В Изход 20:8-11 пише:
„Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.“
Има данни, че съботата се е празнувала от древните вавилонци и други стари народи. В писмо до Римския първосвещеник – папата Княз Борис I поставя също така и въпроса за празнуването на съботата като ден на богослужение от българите. В българския език е определена като седми ден, защото четвъртия ден е наименован Сряда – посредата на седмицата, с което неделята е означена като първи ден. Тя се празнува в еврейската религия и в някои християнски църкви (например Църква на адвентистите от седмия ден и Баптисти от седмия ден) като божия почивен ден.
Тази връзка е видна и при различни западни езици: нем. Samstag, фр. le samedi, итал. il sabato, исп. el sábado.
Английската дума Saturday произлиза от dies Saturni – денят, който римляните посвещавали на Сатурн.
В българските вярвания събота се смята за ден на мъртвите – всички помени и задушници се правят в този ден от седмицата. Вярва се, че родените в събота притежават свръхестествени способности – те могат да гадаят, да тълкуват сънища и най-вече само родените в събота (т. нар. съботници) могат да разпознават магьосниците и да виждат свръхестествените същества (самодиви, вампири, таласъми и пр.). Самите вампири, устрели и др. не могат да излизат от гробовете си в събота, защото тогава губят силата си. Смята се обаче, че къртицата излиза на повърхността само на този ден преди изгрев слънце.
Във вярванията на българите, съботните дни от март (известни като бели или мартени съботи) имат особено значение – през тези дни жените спазват ред забрани в домакинската работа, за да не вали градушка през лятото. В българския народен календар са познати и празниците:
Погана събота – последната събота преди Богоявление. Вярва се, че който се роди през този ден ще е много уязвим от болести и демони. Известен е в Рупчос. (вж. Мръсни дни)
Тодорова събота – друго име на празника Тодоровден.
Лазарова събота – друго име на празника Лазаровден.
Интересно
Българските имена Съби и Събина са свързани със събота.
Думата съботник произлиза от събота и означава ден за работа около собствения блок или в квартала един път годишно през април – за почистване на боклуци, засаждане на дръвчета, цветя и др. В България през 20 век бе познат като Ленински съботник.
Бележки
Литература
Романът Понеделник започва в събота на Аркадий и Борис Стругацки
Вижте също
Обикновена година, започваща в събота
Високосна година, започваща в събота
Димитър Георгиев-Даков – „Произход на думата събота като ден от седмицата“
Дни от седмицата
Българска етнография
|
{'title': 'Неделя', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Неделя е седмият ден от седмицата.
На някои места неделя се счита за първия ден от седмицата (САЩ, Великобритания) – традиция, наследена от древните евреи и древните египтяни. Според приетият от Межд
|
ународната организация по стандартизация ISO 8601 неделя е последният ден от седмицата.
Според християнството това е денят от седмицата, в който се почита Възкресението Господне и задължително се почива. На руски език думата за неделя е запазена от старославянското Воскресенье.
Етимология
Глаголът делям, дялам произлиза от старобългарския глагол дѣлати (трудя се, работя, действам). Оттук произлиза и прозвището на българския цар Петър Делян (от прилагателното делян – работлив). Този глагол е близък по звучене с глагола деля, разделям. На български думата „неделя“ произлиза от глагола „не деля“ (старобългарски „нет дела“), т.е. „не правя нищо“, „не работя“, „без работа“, „няма работа“ и още като „денят без работа“.
С оглед на това може да се каже, че българската дума „неделя“ е аналогична на еврейската дума „шаббат“ (; – „прекратяване на деятелността“).
В други славянски езици произходът е аналогичен: полски Niedziela, украински Недiля, беларуски Нядзеля, хърватски nedjelja, сръбски и словенски Nedelja, чешки Neděle.
Други наименования
В римската империя дните от седмицата са били посветени на седемте космически тела, като неделя е била денят на Слънцето – „dies Solis“. Това е останало в английското Sunday, немското Sonntag, шведското söndag, датското и норвежкото søndag, исландското sunnudagur и други.
Гръцката дума за неделя Κυριακή е от Κύριος – Бог.
Бележки
Вижте също
Обикновена година, започваща в неделя
Високосна година, започваща в неделя
Кървавата неделя
Дни от седмицата
|
{'title': 'Теодор Траянов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%20%D0%A2%D1%80%D0%B0%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Теодор Василев Траянов е български поет символист, шахматист и шахматен деятел.
Биография
Младежки години
Теодор Траянов е роден на 30 януари 1882 г. в Пазарджик в семейството на съдия и учителка.
|
Баща му Васил Тодоров Траянов е роден в Скопие, по произход от Кожле, Македония, а майка му Елена Лютова е родена в град Велес. Брат му Асен Траянов (1885 – 1940) е военен инженер и изследовател на Венецуела. Теодор завършва Първа мъжка гимназия в София (1899). Следва във Физико-математическия факултет на Софийския университет (1899 – 1900) и във Висшето техническо училище във Виена (1901 – 1908). Дипломира се, като архитект. Участва, като доброволец в двете балкански войни през 1912 – 1913. Включва се в четата на Христо Чернопеев.
Кариера
Заема различни дипломатически длъжности в Българската легация във Виена (1914 – 1920) и в Българското генерално консулство в Бреслау (Вроцлав, 1922). През 1921 г. временно е освободен от длъжност и пребивава в България. През 1923 г. правителството на Александър Цанков окончателно го отзовава. Траянов се завръща в родината и се отдава на литературна дейност. В периода 1926 – 1933 г. е учител в Първа мъжка гимназия в София. Член-учредител е на Македонския научен институт.
Творчество
За пръв път печата стихове през 1899 г. в сп. „Смях“. Сътрудничи на списанията „Българска сбирка“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Художник“, „Ново общество“, „Съвременник“, „Съвременна мисъл“, „Свобода“, „Художествена култура“, „Факел“, „Звено“, „Народ и армия“, „Везни“, „Парнас“, „Хиперион“, „Модерно изкуство“, на алманаха „Южни цветове“, на вестниците „Ден“, „Оса“, „Злъчка“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Зора“, „Литературни новини“, „Мисъл“, „Заря“, „Литературен глас“, „Литературен свят“, „Мир“, „Литературен живот“ и др. Участва в литературни сборници и антологии – „Българска антология“ (1910), „Поетична година“ (1915), „Най-отбрани песни“ (1917), „Млада България“ (1922), „Одрин“ (1923), „Лорд Байрон“ (1924). Заедно с Иван Радославов и Людмил Стоянов редактира през 1922 – 1931 най-голямото българско символистично списание – „Хиперион“.
Съществено влияние върху идейно-естетическото му съзряване оказва дългогодишното му пребиваване във Виена: запознава се в оригинал с трудове на немски философи като Йохан Готлиб Фихте, Георг Вилхелм Хегел, Едмунд Хусерл, Фридрих Ницше, с писатели романтици и неоромантици; приет е от виенската артистична бохема, свързва се с писатели като Райнер Мария Рилке, Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал, Стефан Георге, Херман Бар и др. Включва се във виенския културен живот – негова драматизация (пантомима) на „Младият крал“ от Оскар Уайлд (музика Д. Караджов) е поставена във Фолксопер (1914).
Траянов е най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия. Творец с високо самосъзнание; символистичната му поетика е по-скоро от рационален, отколкото от интуитивен тип. Заедно с Пейо Яворов Траянов е родоначалник на българския символизъм. Мнозина критици (най-вече от кръга около списание „Хиперион“) смятат стихотворението му „Нов ден“ (сп. „Художник“, 1905) за начало на символистичното направление в България. Иван Радославов провъзгласява Траянов за създател на нова епоха в българската литература.
Цялото творчество на Траянов е подчинено на стройна концепция – постигане на универсалното чрез пълното изживяване на индивидуализма („Regina mortua“, „Химни и балади“) и чрез превъплъщаване на българския дух, отразен в историческата съдба („Български балади“), националния мит („Романтични песни“) и националния гений („Пантеон“). Като отхвърля непосредната изповедност, поетът дири надличностното, космичното, трансценденталното. Стремежът му да проникне в мистично-ирационалните видения на душата – мъртвата царкиня, да проследи подсъзнателния ѝ живот впечатлява повече като идея, отколкото като пластичен израз. Образната система на Траянов не надхвърля символистичната конвенция и носи редица традиционни реалистично-импресионистични черти. Сред българските символисти Траянов се откроява с богоборческия и жизнеутвърждаващ дух на поезията си. Той съчетава българската магика и месианство (символ на източното присъствие в българската съдба и характер) с романтичен титанизъм (символ на освободения европейски човек). Характерни за него са митологичните образи, свързани с варварското прабитие, с богомилството и адамитството.
Въплъщение на житейското и творческото му кредо – победа на духа над материалния живот, е кн. „Пантеон“ – поетична апология на избраниците на духа, одически химн на световни и български прокълнати поети, оригинална по замисъл и артистично превъплъщение антология, която има известно сходство с „На Острова на блажените“ на П. П. Славейков.
Траянов е автор на статии и рецензии за литература, театър и музика, печатани предимно в сп. „Хиперион“.
Превежда драмите „Ричард III“ от Уилям Шекспир, „Фиеско“ от Фридрих Шилер, „Шутът Тантрис“ от Е. Хард, „Принц фон Хомбург“ от Хайнрих фон Клайст, поставяни в Народния театър в София. Адаптира на български език произведения за деца.
Псевдоними: Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр.
Една част от личния му архив се съхранява във фонд 110К в Централен държавен архив. Той се състои от 5 архивни единици от периода 1938 – 1945 г. Друга част се съхранява във фонд 562К в Държавен архив – Пазарджик. Той се състои от 294 архивни единици от периода 1873 – 2012 г.
Шахмат
Траянов започва да се занимава с шахмат като ученик в Първа мъжка гимназия под влиянието на тогавашния директор Кунчо Кутинчев. През 1898 г. в София играе в първото официално шахматно състезание в България с професора по математика Димитър Табаков, като завършват наравно 3:3. Впоследствие развива шахматния си талант във Виена. През 1907 г. печели първото неофициално първенство по шахмат, провело се в кафене „Смолницки“, като побеждава във всички партии. През 1931 г. става председател на новоучредения Българския шахматен съюз. На 13 април 1936 г. играе партия, която завършва наравно с Александър Алехин на сеанса му в София.
Смърт
Христо Троански пише в книгата си „Убийствено червено“ (София, самиздат, 2004 г.):
Съчинения
Regina mortua. Стихотворения. 1909
Химни и балади. Избрани стихотворения. 1902 – 1909. 1912
Български балади. 1921, 1995
Песен на песните. 1923
Романтични песни. София, 1926
Освободеният човек. 1905 – 1911, 1929
Пълно събрание на съчиненията: Т. 1 – 3: Т. 3 София: Ст. Атанасов 1929.
Декламаториум. Най-популярни песни и поеми. 1932
Пешо чорлавият. Истории за непослушни деца. Нагодил на бълг. ез..., 1933
Пантеон, 1934.
Най-хубавите басни за деца. Нагодил на бълг. ез... 1934
Едно, две, три... Стихове от... Пантеон. 1934
Земя и дух. 1921 – 1926. Кн. 1. 1941
Избрани стихотворения. 1966
Избрани творби. 1981
Венчани духовно Дневник и стихотворения: Писма от Теодор Траянов. София УИ „Св. Кл. Охридски“ 2000.
Библиография
Бенароя, Моис. Теодор Траянов и неговият мир. София: сп. Хиперион, 1926.
Кирил Христов, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов в спомените на съвременниците си. София: Бълг. писател 1969.
Балабанова, Вера. Теодор Траянов, София: Изд. на БАН 1980.
Балабанова, Вера. Теодор Траянов: Литературни анкети. София: Наука и изкуство 1980.
Илиев, Стоян. Теодор Траянов – грядущ и непознат. София: Български писател 1983.
Теодор Траянов: Нови изследвания. София: БАН, 1987.
Udolph, Ludger. Teodor Trajanov: Die Entwicklung seiner Lyrik, 1904 bis 1941: Eine philol. Studie. Koln etc.: Bohlau, 1993.
Младенов, Иван. Теодор Траянов в развитието на българския символизъм. София: Акад. изд. Проф. М. Дринов 1997.
Дачев, Мирослав. Слово и образ: Български балади. Теодор Траянов. Сирак Скитник. София: Планета 3, 2003.
Теодор Траянов и неговата епоха. София Изд. център Боян Пенев 2008.
Dakova, Bisera. Der unanthologische Trajanov. Die getilgte Dekadenz: Uber die Verwandlungen der poetischen Sprache. Hamburg: Kovac, 2009.
Външни препратки
От и за Теодор Траянов в Своден каталог НАБИС
Произведения на Теодор Траянов в Българска виртуална библиотека „Словото“
Произведения на Теодор Траянов в „Литературен клуб“
Румен Шивачев, „Мистичният символизъм на Теодор Траянов“, Портал за култура, изкуство и общество, 25 февруари 2019 г.
Бележки
Български поети и поетеси класици
Писатели след Освобождението
Български поети символисти
Български общественици от Македония
Български писатели от Македония
Български дипломати
Български учители
Български шахматисти
Членове на Македонския научен институт
Скопски народен театър
Македоно-одрински опълченци
Български шахматни функционери
Почетни граждани на Пазарджик
Родени в Пазарджик
Починали в София
Хора с архиви в Централния държавен архив
Жертви на комунистическия режим в България
|
{'title': 'Енциклопедия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BD%D1%86%D0%B8%D0%BA%D0%BB%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Енциклопедията е вид справочник, съдържащ обобщение на цялата информация от всички области на знанието или от дадена негова област.
Енциклопедиите включват набор от тематични статии, които обикновено
|
са подредени по азбучен ред на заглавията и са по-дълги и по-подробни от дефинициите в речниците. Най-общо казано, за разлика от речниковите дефиниции, които се концентрират върху лингвистичната информация за съответния термин, енциклопедичните статии наблягат на фактологичната информация за обекта, означаван от термина.
Енциклопедии съществуват от около две хилядолетия, като най-старата запазена е „Естествена история“ (Naturalis Historia) на Плиний Стари (1 век). Съвременните енциклопедии се появяват около 17 век като резултат от развитието на речниците. През следващите столетия се издават множество енциклопедии, като някои включват само един том, а други са многотомни. Някои съвременни енциклопедии са електронни и често са със свободен достъп.
Наименование
Думата „енциклопедия“ се използва за пръв път на койне във формата ἐγκυκλοπαιδεία, която от своя страна произлиза от класически старогръцки – „ἐγκύκλιος παιδεία“. Тази фраза се превежда като „образование в пълен кръг“ или „общо познание“ – „ἐγκύκλιος“ означава „кръгъл“,, а „παιδεία“ – „образование, отглеждане на дете“.
Понятие и дело
Понятието за енциклопедист се свързва с всестранно развитата личност (). То се появява през Ренесанса под въздействието на Великите географски открития и опознаването на преди това непознати за западноевропейската цивилизация територии от земната повърхност и в частност на Новия свят. В този смисъл кръгозорът (т.е. кръгът от знания за заобикалящия го свят) на човека от западната цивилизация се разширява неимоверно, подтиквайки го към изучаване на заобикалящата го действителност. От Америка по това време (XVI-XVII век) са пренесени в Стария свят важни земеделски култури – виж Колумбов обмен.
Налагането на този нов тип култура и познание е продиктувано под въздействието на променилото се християнско европейско общество след Реформацията и особено Контрареформацията. В основата на енциклопедията и енциклопедизма, такива каквито ги различаваме и познаваме и днес, е Обществото на Исус. По-голямата част от първите енциклопедисти и съставители на енциклопедията във Франция по времето на класицизма и Просвещението (Дени Дидро, Волтер и др.) са получили образованието си от йезуитите. Особен тласък на това дело дава основателят на Френската академия на „безсмъртните“ – кардинал Ришельо и наследилия го на поста – кардинал Мазарини.
История на енциклопедизма
Енциклопедията във формата, в която я познаваме днес, се появява в XVIII век. Като образец при съставянето ѝ служи речникът. Речникът съдържа само думи и техните дефиниции, даващи на читателя минимална информация, която често не му позволява да разбере значението и смисъла на термина или как понятието се отнася в широкия спектър от знания. За преодоляване на този недостатък, енциклопедията прониква в дълбочината на всеки предмет, правейки прегледни натрупаните знания за него. Енциклопедията често съдържа много географски карти и илюстрации, както и библиография и статистика.
Енциклопедични произведения са съставяни още в периода на Средното царство на Древен Египет (2000 г. пр.н.е.), но едва след 16 век започва използването на термина енциклопедия.
Сводове на знанието са съставяни и в Древен Китай (XII-X век пр.н.е.). В античността за основоположници на енциклопедизма се сочат Демокрит, Аристотел и особено Варон с неговите „Дисциплини“.
Енциклопедиите са популярни в християнския свят през т.нар. ранно средновековие. В западните части на Римската империя, или на територията на Западната Римска империя, пример в това отношение е творчеството на Исидор Севилски, а на изток във Византия – византийския лексикон „Свидас“.
От същинското средновековие в Западна Европа са известни няколко енциклопедични труда:
Огледало ();
Компендиум () и
Сума (, мн.ч. summae),
Те служат за основни учебни пособия на студентите от „низшия“ общообразователен факултет в университетите. Ценен принос към енциклопедизма има доминиканският монах Винсент от Бове (в средата на XIII век) с неговата Bibliotheca Mundi („Световна библиотека“), или „Великото огледало“ () – в 80 тома и три части. Преди XIII век всичките тези произведения са на латински, като постепенно възникват речниците за редки думи и изрази.
Огромен тласък енциклопедизмът получава по времето на Ренесанса, а след изобретяването на печатната преса от Йохан Гутенберг през XVI-XVII век се появява и налага и терминът „енциклопедия“ в съвременния смисъл на думата.
Известни енциклопедии са френската Енциклопедия или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите, съставена от Дени Дидро и Жан Даламбер през 18 век, английската Енциклопедия Британика, чиито издания продължават и до днес, руският Енциклопедичен речник на Брокхауз и Ефрон, последван от съветската Большая советская энциклопедия, заменена от Голяма руска енциклопедия. Biologia Centrali-Americana е монументала енциклопедия по естествознание от началото на XX век.
Видове енциклопедии
Най-общо енциклопедиите могат да се разделят на:
общи или универсални – Уикипедия, Енциклопедия Британика, Голяма руска енциклопедия и т.н.
предметни или отраслови – за медицина, философия, право и т.н.
регионални – например за държава, култура, историко-географска област и т.н.
тематични – например за риболов, гъби, билки и т.н.
проблемни – например за идеология, етика и т.н.
персонални – например за личност и т.н.
По способ на организацията се различават:
азбучни – статиите и/или темите са подредени по азбучен ред;
йерархически или тематични – информацията е подредена логическо-тематично, разделена по дялове на познанието;
азбучно-тематични.
Според субекта или читателската аудитория за която са предназначени, енциклопедиите биват:
за специалисти;
за широк кръг читатели;
за определена категория читатели, например родилки и т.н.
Енциклопедиите могат да бъдат оригинални и преводни. Когато енциклопедичните статии са кратки по обем и предлагат само тълкуване на понятията, изданията се наричат енциклопедични речници.
Електронните енциклопедии позволяват търсене на информация по различен критерий. С постоянно усъвършенствуващия се интерфейс и мултимедийни услуги, те притежават много по-разширени функционални възможности от печатните издания.
Източници
|
{'title': 'Аркадий Стругацки', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%B9%20%D0%A1%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%86%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Аркадий Натанович Стругацки () е руски съветски писател фантаст
Повечето му произведения са публикувани в съавторство с брат му Борис Стругацки. За съвместната им работа вижте Аркадий и Борис Стругац
|
ки.
Биография
Роден е на 28 август 1925 г. в град Батуми, Аджария, Грузия, СССР. Баща му е редактор в местния вестник „Трудовой Аджаристан“, а майка му – учителка. Същата година семейството се мести в Ленинград (днес Санкт Петербург), Русия.
В началото на Блокадата на Ленинград през януари 1942 г. семейството се разделя: майката с по-малкия брат Борис остават в Ленинград, а той и баща му са евакуирани от обсадения Ленинград по „Пътя на живота“ през езерото Ладога. Той единствен оцелява от вагона на влака, в който пътува. Баща му е погребан в близост до град Вологда. Майка му е евакуирана по-късно.
Средното си образование завършва в село Ташла, Чкаловска (Оренбургска) област. През януари 1943 г. е призован в армията, в Актюбинското артилерийско училище. Оттам през юли същата година е откомандирован във Военния институт за чужди езици в Москва, който завършва през 1949 г. със специалност преводач-референт от японски език. След това работи като преподавател и военен преводач в Далечния изток. Уволнява се от армията през 1955 г. със звание старши лейтенант.
След армията за кратко работи в Ленинград. После се премества в Москва, където работи като преводач и редактор. От 1960 г. е член на Съюза на писателите на СССР, което по онова време означава официално признание като писател. Под псевдонима С. Бережков превежда научна фантастика от английски и японски, както и класическа японска литература.
Умира в Москва, Русия на 12 октомври 1991 г.
Творчество
Първото публикувано произведение на Аркадий Стругацки, в съавторство с Лев Петров, е повестта „Пепелта на Бикини“ (на руски: „Пепел Бикини“) от 1955 г. Тя е написана по повод последствията от изпитанията на американска водородна бомба на едноименния атол Бикини в Тихия океан.
Повечето от останалите му произведения са в съавторство с неговия брат Борис Стругацки. Първото им общо произведение е разказът „Извне“ (Изотвън), публикуван през 1958 г. в списание „Техника молодежи“ и пренаписан по-късно като повест. Братята издават първата си книга „Страната на пурпурните облаци“ (на руски: „Страна багровых туч“) през 1959 година.
Самостоятелни произведения
Самостоятелните си произведения Аркадий Стругацки подписва с псевдонима С. Ярославцев. Това са:
повест-приказка „Экспедиция в преисподнюю“ („Експедиция в преизподнята“), 1973, публ. 1974
роман „Подробности жизни Никиты Воронцова“ („Някои подробности от живота на Никита Воронцов“), 1978, публ. 1984
повест „Дьявол среди людей“ („Дявол сред хората“), 1990 – 1991, публ. 1993
сценарий на филма „Семейные дела Гаюровых“ („Семейни работи на Гаюрови“), 1975, киностудия „Таджикфилм“
Признание
Заедно с брат си са наградени с много награди. Между тях са наградите „Аелита“ и „Велик пръстен“, премията „Жул Верн“, както и британската награда за „Независима мисъл“. Името на братя Стругацки носи малка планета в астероидния пояс на Слънчевата система.
Бележки
Руски писатели
Руски писатели фантасти
Съветски писатели фантасти
Военни преводачи
Руски преводачи
Японисти
Родени в Батуми
Починали в Москва
Носители на награда „Аелита“
|
{'title': 'Борис Стругацки', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81%20%D0%A1%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%86%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Борис Натанович Стругацки () е руски съветски писател фантаст.
Повечето му произведения са публикувани в съавторство с неговия брат Аркадий Стругацки. За съвместната им работа вижте Аркадий и Борис С
|
тругацки.
Живот
Борис Натанович Стругацки е роден на 15 април 1933 г. в Ленинград, днешен Санкт Петербург. Като малък преживява първата тежка зима от Ленинградската блокада. Спомените му оттогава са описани в „Поиск предназначения, или Двадцать седьмая теорема этики“. Поради негово заболяване по време на блокадата първо се евакуират брат му и баща им (който скоро умира от изтощение) и едва по-късно напуска с майка си обсадения Ленинград.
Завършва Ленинградския механо-математически университет през 1955 г. със специалност „Астрономия“. Работи в знаменитата Пулковска обсерватория до 1965 г. Живее в Ленинград. Женен, има син. През 1966 година е приет за член на Съюза на писателите в СССР. Ръководи Ленинградския семинар на младите писатели фантасти. Председател на номинационната комисия на наградата „Странник“. Учредител на наградата „Бронзовая улитка“. От 2002 г. главен редактор на списание за научна фантастика „Полдень. XXI век“.
Своите и съвместните с брат си преводи подписва и с псевдонимите С. Бережков, С. Победин, С. Витин.
Умира от лимфома на 19 ноември 2012 г.
Творчество
Заедно с брат си Аркадий Стругацки пише научно-фантастични разкази, повести, романи, сценарии и пиеси.
Борис Стругацки използва псевдонима С. Витицкий за самостоятелните си произведения, написани след смъртта на брат му.
Самостоятелни произведения
„Поиск предназначения, или Двадцать седьмая теорема этики“ („Търсене на целта, или Двадесет и седмата теорема на етиката“), роман, 1992 – 94, публ. 1995
„Бессильные мира сего“ („Безсилните на този свят“), роман, 2003
Източници
Руски писатели
Руски писатели фантасти
Съветски писатели фантасти
Руски журналисти
Руски астрономи
Починали от рак
|
{'title': 'Кирил Христов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB%20%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Кирил Генчев Христов е български поет, белетрист, драматург и преводач. Той е баща на астрофизика Владимир Христов (1902 – 1979) и на Анна Христова.
Биография
Кирил Генчев Христов е роден на 29 юни
|
1875 г. в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 г. е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети – Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Лоренцо Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897 – 1898 г. живее в Неапол и Лайпциг. Става преподавател по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 г. е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание „Наш живот“. През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I.
През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“.
Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.
През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 г. напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След преврата на 9 юни указът (макар и с царски подпис) бил забравен и неизпълнен.
През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антология, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.
Все още създаденото от него в Германия и Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина няма пълно издание на произведенията му.
Личният му архив се съхранява във фонд № 131К в Централен държавен архив. Той се състои от 1512 архивни единици от периода 1885 – 1954 г.
Литературна дейност
Първи печатни произведения
Появяват се през 1894 г. Печата в сп. „Дело“ №9 1895 г. По-късно се свързва с кръга „Мисъл“, в лицето на д-р Кръстев и П. П. Славейков, което спомага за израстването му като творец. Сътрудничи с всички литературни периодични издания. През 1896 г. излиза първата му стихосбирка „Песни и въздишки“, която има шумен успех. Завършва гимназия в София.
Литературни преводи
Започва пътя си в литературата с преводи от Надсон и Плешчеев. Превежда Едмон Ростан, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др.
Лирика и известност
През 1897 г. Кирил Христов придружава Пенчо Славейков в Лайпциг, същата година излиза втората му стихосбирка „Трепети“. Излиза третата му стихосбирка „Вечни сенки“. През 1901 г. излиза четвърта поетична книга „На кръстопът“. Шумният успех на двете му лирически книги му спечелва покровителството на Иван Вазов и на проф. Иван Шишманов, тогавашен министър на народното просвещение и с техните протекции е назначен за библиотекар, отначало в Университетската, а по-късно в Народната библиотека в София. През 1903 г. излиза стихосбирката „Избрани произведения“, с предговор от Иван Вазов, който го провъзгласява за най-талантливия млад поет. По това време Кирил Христов вече е популярен автор, един от строителите на модерната българска литература, с шумна слава, с признание за класик от литературната критика. Той е първият голям поет след Вазов. Въвежда интимната лирика и една разкрепостена личност, изпълнена с жизненост, чиято природа образува едно цяло с душата. Стихотворението му „Жени и вино! Вино и жени“ (1897) е сред най-популярните и рецитирани творби.
Литературни влияния и кариера в България
През 1906 г. е командирован в Германия, където попада под влиянието на немския модернизъм. На следващата година при университетската криза, причинена от студентска обструкция против княз Фердинанд, е назначен за доцент по българска и италианска литератури в Софийския университет. Командирован е на специализация в Париж, но след връщането на старите професори в университета е принуден да приеме мястото на прогимназиален учител. През тези години излизат „Самодивска китка“ – сборник лирически откъси, написани в духа на народната песен, цикъла „Леонардо да Винчи“, стихосбирките „Химни на зората“, „Слънчогледи“.
Най-интензивният му творчески период е 1912 – 1918 г. – с излизането на стихосбирките „Към Цариград“, „На ножъ“, „Победни песни“; драмите „Боян Магесник“, „Ръченица“, „Охридска девойка“; сборника военни разкази „Огнен път“, сборника статии „Бурни години“. Заради приповдигнатия патриотизъм Кирил Христов, който подписва някои от творбите си Кирил Татаробългарски, е обвинен в шовинизъм и си спечелва много неприятели.
В периода 1919 – 1921 г. излизат томът „Разкази“, първият български еротичен роман „Тъмни зори“, „Празник в пламъци“ (драматични поеми).
Живот извън България
След разпра с проф. Александър Балабанов и изваждането от него на една стара епиграма на К. Христов против македонстващите поетът е принуден да емигрира. През 1923 г. се установява в Лайпциг, по-късно в Йена. През 1929 г. се заселва в Прага, където наред с литературните си занимания чете лекции в Карловия университет. През октомври 1929 г. излиза най-патриотичната му творба „От нация към раса“ („Училищен преглед“, бр. 8, октомври 1929). Назначен е за учител в Първа мъжка гимназия и прекомандирован в чужбина. В периода 1928 – 1930 г. работи върху голямата си епична поема в три части – „Чеда на Балкана“, придружена от авторов коментар „Предисторията на Чеда на Балкана“. През 1936 г. Александър Балабанов изпраща Яна Язова в Прага, която да успокои Кирил Христов, че никой няма да го убива от македонстващите и той спокойно да се завърне в България. През 1937 – 1938 г. излизат стихосбирката „Вълнолом“; драмата „Откривател“ – първата българска научно-фантастична драма за млад български учен, открил тайнствени „сини лъчи".
Завръщане в България
След завръщането си в България излизат драмата „Майстор и дявол“, студията „Какъв е българинът“, сборник стихове и разкази „Простори“, стихосбирките „Игра над бездни“ и „Последни пожари“, голямата му мемоарна книга „Затрупана София“. До последните си дни работи над спомените „Време и съвременници“ – уникален документ за литературните и обществените нрави в България.
Известен е сред съвременниците си като автор на множество епиграми.
Съчинения
„Песни и въздишки“ (1896)
„Трепети“ (1897, стихотворения)
„Вечерни сенки“ (1899, стихотворения)
„На кръстопът“ (1901, стихотворения)
„Избрани стихотворения“ (1903, с предговор от Иван Вазов)
„Самодивска китка“ (1905)
„Стълпотворение (Богоборци)“ (1905, трагедия в стихове)
„Приближени хоризонти“ (1911, стихотворения, преводи от руски, немски, италиански и френски)
„Химни на зората, Тихи песни и легенди за живота и смъртта, Първи сборник стихотворения“ (1911, 1939)
„Слънчогледи, Самодивска китка, Intermezo, Царски сонети, Втори сборник стихотворения“ (1911, 1939)
„Към Цариград. Песни“ (1912)
„На нож! Нови песни и стихотворения“ (1913)
„Боян Магесникът“ (1914, историческа трагедия в стихове)
„Старият воин“ (1914, пиеса)
„Бурни години, 1913 – 1916“ (1916, избрани статии)
„Победни песни, 1913 – 1916“ (1916, 1933, 1940)
„Огнен път. Военни разкази, 1913 – 1917“ (1917)
„Ръченица“ (1917, пиеса)
„Охридска девойка“ (1918, драма)
„Три дни с миноносец Дръзки“ (1918)
„Разкази“ (1919)
„Иван Вазов. Кратък животопис“, 1920
„Тъмни зори“. Роман. 1920 (1991)
„Празник в пламъци“. Драм. поема. 1921
„Антология“. 1922 (2 доп. изд., 1944)
„Мечтатели. Роман на една лятна нощ“. 1925
„Чеда на Балкана. Епическа поема“, 1928
„Откривател“, 1933 – сп. „Българска мисъл“ (в 3 броя)
„Майстор и дявол. Сцени из живота на българите в началото на Х столетие“, 1933
„Вълнолом. Стихотворения“ 1937
„Кротки и буйни луди“. Разкази. 1937
„Гюргя“. Либрето. 1939
„Слънчогледи“. 1939
„Кой проваля българската драма?“ 1939
„Простори“. 1940
„Игра над бездни. Стихотворения“. 1941
„Затрупана София“. Спомени. 1944
„Последни пожари. Стихотворения“ 1944
„Избрани произведения“. С предг. от В. Йосифов. 1953
„Избрани стихотворения“. 1968 (Библиотека за ученика – 4 изд.)
„Българска реч. Избр. стихове“. 1974
„Избрани творби“, 1975; Съчинения. В 5 т., С предговор от Кръстьо Куюмджиев. 1966 – 68
„Стихотворения“. 1980
„Старият бивак“ (Д. Дебелянов, К. Христов и др.). 1981
„Светулка. Стихотворения за деца и юноши“. 1983
„Трепети“. С предговор от Димитър Аврамов. 1987
„Бели дяволи“
„Ад в рая“
„Бездна“
„Каменният блян на Прага“
„Русалка“, поема
„Първа любов“, поема
„Младоженци“, поема
Ордени и медали
През 1938 г. е удостоен с орден „За гражданска заслуга“.
Бележки
Източници
Колева, Ваня. „Самодивска китка“ на Кирил Христов – от народната песен до лирическата миниатюра“, Литературен свят, бр. 7, март 2009. Също: Колева, В. Фолклор, митология и литература. Варна, LiterNet, 2007, с. 75 – 126.
Сивриев, Сава. „Кирил Христов или Пейо Яворов – към историята на един литературен спор“, Литературен свят, бр. 6, февруари 2009. (Ориг. в: Сивриев, С. Литературна археология. София, Български писател, 2006. Също: Сивриев, С. Екзегези. Из историята на българската литература. София, „Карина – Мариана Тодорова“, 2012, с. 214 – 216.
Сивриев, С. „Скиталецът и времето“. // Сивриев, С. Екзегези. Из историята на българската литература. София, „Карина – Мариана Тодорова“, 2012, с. 208 – 213.
Борислав Гърдев, „В търсене на Кирил Христов“ , argumenti.net
Людмила Първанова, „Кирил Христов не подбирал музите“, в. „Стандарт“, 21 март 2004
Външни препратки
Стихотворения на Кирил Христов в Словото
„Биография на Кирил Христов“, Литературен свят (ориг. публ. „Български поети. Антология“, 1922.)
Цветан Минков, „Кирил Христов“, LiterNet, 22 март 2004 (ориг. публ. Библиотека „Български писатели“. Живот – творчество – идеи. Т. VI. Под ред. на М. Арнаудов. София: Факел, 1930.)
Критика за Кирил Христов в Литернет
Български писатели
Български драматурзи
Писатели след Освобождението
Български преводачи
Български военни дейци от Балканските войни
Български военни дейци от Първата световна война
Български военни кореспонденти
Носители на орден „За гражданска заслуга“
Българи в Лайпциг
Родени в Стара Загора
Починали в София
Починали от рак
Преподаватели в Карловия университет
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
{'title': 'Цанко Церковски', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%BE%20%D0%A6%D0%B5%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Цанко Церковски, псевдоним на Цанко Генов Бакалов, е български политик и писател. Той е един от основоположниците на Българския земеделски народен съюз (БЗНС).
Биография
Цанко Церковски е роден през
|
1869 г. в Бяла черква, Търновско. Първоначално учи в родното си село, а след това в гимназията в Търново и в Педагогическото училище в Казанлък. Завършва педагогическо училище в Силистра през 1891, след което е учител в Бей бунар (1892), Полски Тръмбеш (1892 – 1894), Мусина (1894 – 1896) и търновското село Батак (1896 – 1897).
След 1897 г. Цанко Церковски живее в Бяла черква и се занимава със земеделие, журналистическа дейност и с пропагандиране на социализма. През 1898 г. става член на Българската работническа социалдемократическа партия и сътрудничи на нейното списание „Ново време“. На 20 септември 1899 обнародва в „Селски вестник“ „Възвание към българските земеделци“ и става един от инициаторите за създаването на БЗНС и един от неговите първи водачи. Издава списание „Селска пробуда“ (1903 – 1905), редактира вестник „Земеделско знаме“ (от 1902) и списание „Земеделска мисъл“. Той е народен представител в XI (1901) и XIV (1908 – 1911) Обикновено Народно събрание, V велико народно събрание (1911), XV (1911 – 1913), XVII (1914 – 1919), XVIII (1919 – 1920), XIX (1920 – 1923) и XX (1923) Обикновено Народно събрание.
През октомври 1918 г. Цанко Церковски се включва като представител на БЗНС в коалиционното правителство на Александър Малинов, което си поставя за цел да изведе България от Първата световна война. Участва и в правителствата на Теодор Теодоров (1918 – 1919) и Александър Стамболийски (1919 – 1923). След Деветоюнския преврат през 1923 г. е арестуван и изпратен в затвора, където пише романа „Из гънките на сърцето“. Освободен е на 5 януари 1925 г. и се включва в ръководството на БЗНС, но малко по-късно е отстранен от по-умерените кръгове в съюза. В деня на атентата в „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. отново е арестуван, и е освободен на 21 март 1926 г. след оправдателна присъда. Цанко Церковски излиза от затвора с разбито здраве и полусляп и умира на 2 май същата година.
Литературна дейност
За пръв път Цанко Церковски печата през 1891 г. стихотворението „Молепсаний“ в сп. „Ден“ (№7 – 8). Като учител в село Мусина издава (съвместно с Г. Недялков) „Евтина библиотека“, библиотека „Младеж“, „Селски вестник“. Сътрудничи със стихове, разкази, сценични игри, статии, памфлети, реплики, пиеси на списанията „Детска почивка“, „Ден“, „Съвременна младеж“, „Българска сбирка“, „Мисъл“, „Светлина“, „Ново време“, „Звезда“, „Просвета“, „Наш живот“, „Селска пробуда“, на вестниците „Работнишки другар“, „Съвременен преглед“, „Летописи“, „Работнически вестник“, „Общо дело“ и др.
Литературната дейност на Цанко Церковски е тясно свързана с обществената и политическата му дейност. Започнал като поет-социалист, Церковски става известен със стихотворението „Молепсаний“, което му спечелва много приятели и врагове. Извор на творческото му вдъхновение е селската действителност. Социалният патос остава основен и за по-късните му творби, но Церковски споделя и интимни настроения. Голяма част от стиховете и поемите му са написани в духа на народната песен. Стихотворения като „Из полето аз се скитам“, „Вино пия хардалия“, „Девойче, девойче“, „Коня яхам – коня аджемия“, „Що ми не дохождаш“, „Изведи ме, мамо“, „Я ми подай, мамо“, „Попей ми, Радке, попей ми“, „Сивляно, Сивляно“ и др. се пеят като народни песни.
Цанко Церковски е автор и на разкази, на три романа, от които най-сполучлив е „Из гънките на сърцето“, писан в затвора и издаден посмъртно, на пиесите „Луди млади“ и „Под старото небе“. Белетристиката му е свързана с конфликтите в следосвобожденското българско село. Разказите му са сродни по тематика с разказите на Михалаки Георгиев и Тодор Влайков.
Цанко Церковски има и богато творчество за деца – „Детска раздумка“ (1905), „Росни капки“ (1912). Посмъртно излизат и „Златни класове“ (1930), „Полска китка“ (1948), „Кукуригу петленце“ (1956, 1990), „Събуди ме, мамо“ (1970). Автор на текстовете на популярни български детски песни като „Прела баба“ (с композитор Михаил Кочев) и „Зеленчуци който не яде“ (с композитор Михаил Кочев).
Други псевдоними: Белочерковски, Ибришим Ефенди, Калина Малина, Саръджизмели Мемедаа, Селяк, Пран Гого, Хайдут Сидер, Цанко Ц., Цанко, Ц. Ц. и др.
Библиография
„Няколко Цанкови стихотворения из печалните му часове“ (Силистра, 1892)
„Печални часове“ (с. Мусина, 1895)
„Бачо Стоян и два нови гроба“ (с. Мусина, 1896)
„Механджийското милосърдие“ (с. Мусина, 1896)
„Две-три нови народни песни“ (Плевен, 1900)
„Още две-три нови народни песни“ (Търново, 1902)
„Снимки и приумици“ (София, 1901)
„На румане“ – поема из живота на жътварките (София, 1901)
„Ружа“ – стихотворен разказ (Габрово, 1904)
„Полски песни“ (Варна, 1905)
„Разсънки“ – жални песни (София, 1908)
„Тъжби“ – политически песни и припеви (София, 1908)
„Луди млади“ – сценична игра (София, 1908)
„Халосник“ – сценична игра (София, 1908)
„Под старото небе“ – драма (София, 1921)
„Събрани съчинения в три тома“ (1918)
Книги за деца
„Детска раздумка“ (1905)
„Росни капки“ (1912)
Посмъртни издания
„Из гънките на сърцето“ (1926)
„Писма от затвора“ (1932)
Източници
Йорданов, Хр. // Речник по нова българска литература (1978 – 1992). София, Хемус, 1994. ISBN 954-428-061-8.
Външни препратки
От и за Цанко Церковски в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Поезия за деца на Цанко Церковски в Литернет
Творби на Цанко Церковски в Словото
От и за Цанко Церковски в Литературен свят
Елин Пелин, „Цанко Церковски“, 1931 (в. „Литературен глас“, г. III, бр. 116, 23 май 1931, с. 3.)
Български политици (1878 – 1918)
Български политици (1918 – 1945)
Български министри
Министри на просветата на България
Дейци на БЗНС
Български автори на разкази
Български детски писатели
Български драматурзи
Български публицисти
Български романисти
Български поети
Български учители
Български издатели на списания
Родени в Бяла черква
Починали в София
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
{'title': 'Пейо Яворов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D0%B9%D0%BE%20%D0%AF%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Пѐйо То̀тев Крачо̀лов, по-известен като Пѐйо Я̀воров, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите българ
|
ски поети на XX век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо.
Биография
Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Поморие, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.
За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан. Константин Крачолов, първи братовчед на Пейо Яворов, загива като войвода в Ресенско през 1906 година.
Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).
Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.
През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО.
През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.
При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. Награден е с кръст „За храброст“. Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.
Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Тялото на поета е погребано в парцел 46 на Централните софийски гробища.
Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки.Смята се, че отровата и пистолетът, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.
Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей. Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви“.
През 2008 година Министерството на пощите и съобщенията в Република Армения в знак на признателство за застъпничеството на поета и творбата му „Арменци“ посветена на мъчениците на Арменския геноцид, издава пощенска марка с лика на поета.
Творби
Стихосбирки:
„Стихотворения“ 1901 г.
„Стихотворения“ 1904 г. (преработено издание)
„Безсъници“ 1907 г.
„Подир сенките на облаците“ 1910 г. (антология; съдържа творбите от „Стихотворения“ и „Безсъници“ плюс „Прозрения“ и „Царици на нощта“)
„Подир сенките на облаците“ 1924 г. (преработено издание от Яворов преди смъртта му; издадено посмъртно)
„Македония“
„Гоце Делчев“, 1904
„Подир сенките на облаците“
„В полите на Витоша“
„Хайдушки песни“
„Две хубави очи“
„Заточеници“
„Евреи“
„Градушка“
„Ще бъдеш в бяло“
„Сенки“
„Две души“
„Вълшебница“
„Обичам те!“
„Лист отбрулен“
„Арменци“
„Маска“
„Песента на човека“
„На нивата“
„Честит е“
„Калиопа“
„Напред“
„Когато гръм удари, как ехото заглъхва“
„Хайдушки копнения“
„На Лора“
„Проклятие“
„Песен на песента ми“
„Месалина“
Галерия
Издания
Пейо Яворов. Съчинения в седем тома. Т. 1: Стихотворения. С., Захарий Стоянов, 2010; Т. 2. Проза. С., Захарий Стоянов, 2011.
Критика за Яворов
Теменуги. Другият роман на Яворов (сб.), изд. Литературен вестник, София, 1998
Бележки
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Външни препратки
Произведения на Яворов в Литературен клуб
Произведения на Яворов във виртуална библиотека Словото
Любомир Георгиев „П. К. Яворов романизирана монография“, С., 1972, 111 – 138
Милкана Бошнакова, Участието на Пейо К. Яворов в списването на вестник „Право“ и „мистерията“ около пет неизвестни негови статии от 1902/1903 г. „Македонски преглед“, год. XXXVII, 2014, № 2, 27 – 46.
Литературна критика за Яворов в Литернет
Инвентарен опис на фондовете на Пейо Яворов
Архивни материали на Пейо Яворов и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Пейо Яворов със своето семейство в Чирпан, 1889 г. в сайта Изгубената България
„100 години без Яворов“, БНТ, История.bg, 20 октомври 2014
Андрей Протич, „Проблемата Лора Каравелова – Яворова“, публикувано във в. „Литературен глас“, бр. 299 – 306, София, 1936 г.
Псевдоними
|
{'title': 'Христо Ясенов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%20%D0%AF%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Христо Ясенов е български поет и активист на Българската комунистическа партия (БКП).
Автор на стихосбирка. Свързан с военната организация на БКП, след атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г.
|
е арестуван и убит.
Биография
Христо Ясенов е роден през 1889г. в Етрополе като Христо Павлов Туджаров. Получава основно образование в родния си град, след това учи последователно в Копривщенската гимназия и в Търговската гимназия в Свищов. Завършва гимназия във Враца (1907).
Първи етап в творческата биография на Ясенов са ученическите години в Свищов, където започва да се занимава с рисуване. Следва врачанският период, свързан с читалище „Развитие“ и зачестилите стихотворни опити – Ясенов вече печата под различни псевдоними в ученическите списания и със собственото си име в студентски сборник.
През 1907 г. е приет да следва в Държавно рисувално училище в София. В края на 1909 г. приятелят му Б. Хаджибончев го представя на Антон Страшимиров, който, възхитен от стиховете му, го привлича за сътрудник на литературното списание „Наш живот“ (под име „Наблюдател“ през 1910 – 1911). Страшимиров измисля и псевдонима Христо Ясенов, с който младият поет става известен в литературните среди. Срещите с вече изявени писатели и поети (Г. Райчев, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Георги Стаматов, Людмил Стоянов, Константин Константинов и др.) са важен момент в творческата биография на Ясенов до войните (1912 – 1918). През този период той сътрудничи и на списанията „Смях“ и „Звено“.
През 1913 г. Ясенов отказва да стане член на Съюза на българските писатели (избран е посмъртно през 1945). Участва в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата (1913) война. След връщането си в София продължава да учи в Художественото рисувално училище. През 1914 г. постъпва в Школа за запасни офицери в Княжево, след което е старши подофицер в Орхание (дн. Ботевград). Участва и в Първата световна война (1915 – 1918) – като взводен командир в Сърбия и на Южния фронт, произведен е в чин поручик (1917). След Солунското примирие Ясенов избягва от пленнически лагер в село Секулово, където е държан като заложник.
През 1919 г. Христо Ясенов се връща в София и същата година завършва Художественото рисувателно училище. От 1919 г. е учител по рисуване в София. Той става член на БКП и започва да издава с Крум Кюлявков списание „Червен смях“; тогава се запознава с Христо Смирненски. През 1920 г., поради недоволство от качеството на първите броеве на списанието, Ясенов и Кюлявков са отстранени с партийно решение, а за главен редактор е определен Димитър Полянов. В края на 1922 г. Ясенов заболява от туберкулоза и лежи няколко месеца в санаториума в Искрец.
От 1923 г. Ясенов поддържа връзка с Военната организация на БКП. След потушаването на Септемврийското въстание (1923), в което не участва пряко, той е член на редакционната колегия на „Бюлетин на общия помощен комитет за подпомагане на пострадалите от фашизма“, от който излиза само 1 брой, и участва активно в дейността на комитета. От края на 1923 г. е привлечен за сътрудник на военнотехническата комисия към Централния комитет на БКП.
На 20 март 1924 г. Ясенов е интерниран в Горна Джумая (дн. Благоевград). Във в. „Развигор“ се появяват протестни декларации на български интелектуалци срещу задържането на поета (№ 136 от 29 март и № 137 от 5 април) На 30 март 1924 г. литературна задруга „Хиперион“ провежда четения в полза на Ясенов. Протестни материали се появяват и в редактирания от Йосиф Хербст вестник „АБВ“. Калина Малина, Крум Кюлявков, Илия Бешков, Александър Балабанов и др. публикуват свои текстове в защита на Ясенов (в „Развигор“, „Звънар“, „Ек“). На 4 април 1924 Ясенов е освободен. Поетът отговаря с декларацията „На всички адреси“ („Развигор“, № 138, 15 април 1924), в която благодари на всички, които са го подкрепили, и обявява своята гражданска позиция.
След атентата в църквата „Св. Неделя“ в София, на 22 април 1925 г. Ясенов е арестуван. Първоначално е отведен в училище „Фотинов“, по-късно (10 май 1925) е преместен в Дирекция на полицията. Обявен е за безследно изчезнал.
Творчество
Ясенов издава единствената си стихосбирка „Рицарски замък“ през 1921 като №1 на замислената от Гео Милев библиотека „Книги за малцина“. Повечето от стиховете, влезли в 12-те цикъла на стихосбирката са писани през 1909 – 1912 и с малки текстологични различия (предимно в цикъла „Пан“) голяма част от тях са публикувани в периодичния печат до 1919.
Стихосбирката се вписва в символистичната традиция в българската литература, като в някои цикли, като „Пан“, „Ведрина“ е силно неоромантичното влияние. Изследователите на „Рицарски замък“ намират връзка с поезията на Константин Балмонт, Александър Блок, Вячеслав Иванов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов. Подобни на стихосбирката са и някои стихотворения, публикувани през 1911 – 1912 в сп. „Наблюдател“ и „Наш живот“, които Ясенов не включва в стихосбирката си.
С ангажирането на Христо Ясенов с БКП след Първата световна война поетическото му творчество рязко намалява. Той пише няколко стихотворения, публикувани в списанията „Червен смях“ и „Везни“ (1919), стихотворението „Петроград“ (Ботев лист, 1920), хумористично-сатиричните стихове, памфлети и фейлетони, в които главни теми са ситуацията в България след войните, цената на постигнатия мир и политическите борби в Русия след 1917. В публицистичната си дейност той използва множество псевдоними: Еро Розен, Хр. Розин, Хр. Трепетликин, Ваня Петроградски, Трети интернационал, Чрезвичайка, Юденич, Агапия Деникинова и др.
Известни са и двадесетина картини от Христо Ясенов, предимно портрети, сред които и портрет на Антон Страшимиров, но повечето изчезват по времето на комунистическата власт.
Съчинения
„Рицарски замък“. 1921
„Събрани произведения“. 1947
„Събрани произведения“. 1953
„Избрани произведения“. 1960
„Съчинения“. 1965
Димчо Дебелянов. Христо Ясенов. Димитър Бояджиев. „Стихотворения“. 1973
Източници
Външни препратки
Чудомир, „Христо Ясенов“, Моята библиотека (по Чудомир, „Съчинения в три тома“, том 3, 1965)
Георги Чобанов, „Рицарски замък“ от Христо Ясенов – корективът на цялото“, LiterNet, 15 януари 2001
Български поети
Български поети символисти
Български военни дейци от Балканските войни
Български военни дейци от Първата световна война
Български поручици
Български учители
Членове на БКП
Носители на орден „За храброст“ IV степен
Възпитаници на Националната художествена академия
Родени в Етрополе
Жертви на Априлските събития в България (1925)
Безследно изчезнали
|
{'title': 'Мила Родино', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B0%20%D0%A0%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
„Мила Родино“ е национален химн на България от 1964 г.
Основа на музиката и текста е песента „Горда Стара планина“, написана от Цветан Радославов през 1885 г. Той я композира по пътя към бойното поле
|
по време на Сръбско-българската война. Текстът е променян многократно, за последен път – през 1990 г.
Настояща версия на химна
Горда Стара планина,
до ней Дунава синей,
слънце Тракия огрява,
над Пирина пламеней.
Припев:
Мила Родино,
ти си земен рай!
Твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край!
Други варианти на текста
Първоначален текст от Цветан Радославов
Горда Стара планина,
до ней север се синей.
Слънце Витош позлатява,
към Цариград се белей.
Припев:
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край!
Хайде братя българи,
към Балкана да вървим.
Там се готви бой юнашки,
за свобода, правдини.
При приемането на песента като химн на Народна република България през 1964 г. последният куплет е премахнат и са добавени други 2 куплета, част от ръководната роля на БКП (които отпадат след 1990 г.):
Паднаха борци безчет,
за народа наш любим.
Майко, дай ни мъжка сила,
пътя им да продължим!
(Припев...)
Дружно братя българи,
с нас Москва е в мир и бой!
Партия велика води,
нашият победен строй.
(Припев...)
Спорове по „Мила Родино“
Песента неведнъж е била критикувана, както поради произхода на мелодията, така и поради политическите промени в текста.
Когато през 1964 г. е свикана комисия, за да приеме „Мила Родино“ за химн, на решението се противопоставя композиторът акад. Петко Стайнов, който твърди, че мелодията е еврейска, като това не дава основание тя да бъде химн на българите. Петко Стайнов е освободен от комисията и „Мила Родино“ става национален химн. Акад. Добри Христов също споменава, че мелодията е заимствана от еврейската музика, като уточнява, че в българската песенна памет има стотици мелодии, които са заимствани от други народи и са станали неразделна част от българското музикално наследство. Добри Христов е и автор на първоначалния аранжимент на песента за еднороден хор.
Впоследствие текстът е преработен от Димитър Методиев и Георги Джагаров и е направена допълнителна хармонизация от Филип Кутев и Александър Райчев.
След 10 ноември 1989 г. в VII велико народно събрание са направени предложения за национален химн, включително и „Шуми Марица“, но окончателно се налага „Мила Родино“.
Вижте също
Българийо мила
Химн на Негово Величество Царя
Източници
Външни препратки
Мила Родино – mp3 файл в parliament.bg
Химни на България
|
{'title': 'Шуми Марица', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A8%D1%83%D0%BC%D0%B8%20%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%86%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
„Шуми Марица“ е национален химн на България от 1886 до 1944 (официално до 1947) г. Първоначалният текст на песента е написан от Никола Живков, главен учител във Велес, Тулча, Свищов и др. по време на
|
Възраждането. След много варианти остава последната редакция на Иван Вазов от 1912 г.
В средата на 19 век в гр. Шумен оркестърът на унгарския емигрант Михай Шафран популяризира немската песен „Wenn die Soldaten durch die Stadt marschieren“ („Когато войниците маршируват през града“). Мелодията се харесала на котленския учител Атанас П. Гранитски (1820 – 1874), който учителствал в Шумен от 1859 до 1862 г. Той пригодил към нея думите на стихотворение „Слънце-зорница“, писано от самия него още през 1855 – 56 г., и така се появява песента, която се счита за междинно звено между немския марш „Wenn die Soldaten“ и „Шуми Марица“.
Историко-текстови контекст
Текстът и мелодията на химна са типични за военен марш. Въпреки това, те са общоприети за национален химн в контекста на реакцията на българския народ срещу решенията на Берлинския конгрес. Те по никакъв начин не се свързват с монархията или държавното устройство на страната, но въпреки това след деветосептемврийския преврат от 1944 г. са заклеймени като монархофашистки и реакционни от новата народна власт на Отечествения фронт и съответно „Шуми Марица“ е заменен с нов химн.
В текста на химна се споменава „с генерала наш“, което семантично се отнася както до генерал Михаил Черняев, който остро се противопоставя със славянофилите на руската външна политика на Александър Горчаков към Балканите след априлското въстание, така и до генерал Никола Жеков като командващ Българската армия в Първата световна война, който като почетен председател на Съюза на българските национални легиони на 23 юли 1940 г. по покана на Адолф Хитлер приема тържествено пред кметството на Ньой денонсирането на Ньойския договор.
Текст
ШУМИ МАРИЦА
текст Иван Вазов
музика народна
Шуми Марица
окървавена,
плаче вдовица
люто ранена. (x2)
Припев:
Марш, марш,
с генерала наш
в бой да летим,
и враг да победим! (x2)
Български чеда,
цял свят ни гледа.
Хай, към победа
славна да вървим! (x2)
Припев:...
Левът Балкански
в бой великански
с орди душмански
води ни крилат. (x2)
Припев:...
Млади и знойни
във вихрите бойни
ний сме достойни
лаври да берем. (x2)
Припев:...
Ний сме народа
за чест, за свобода,
за мила родина
който знай да мре. (x2)
Припев:...
ЧЕРНЯЕВ МАРШ
юни 1876 г.
текст Никола Живков
музика Никола Живков по немски марш
1. Шуми Марица Окървавена,
Плаче вдовица Люто ранена. –
Припев:
Марш, марш, С генерала наш,
Раз, два, три. Марш, войници!
2. Напред да ходим, Войници мили,
Тимок да бродим. С всички сили. –
Припев:
3. Юнака донски Нам е водител,
С пряпорец левски Вожд победител. –
Припев:
4. Вижте, деспоти, Генерала наш,
Чуйте, запейте Черняева марш –
Припев:
5. Войници храбри След него летят,
Порят въздуха И громко викат –
Припев:
6. С кървав остър меч, Генерал напред
Възглася на сеч! Гръм, огън на вред –
Припев:
7. Тръба низ гора Зазвъни напред!
Хей, ура, ура! Ура на напред!
Припев:
История
През далечната 1839 г. във Вроцлав (Полша) Alexander Cosmar (1805 – 1842) създава фарса „Пиратите“. По-късно този факт ще бъде определен като показателен за славянските влияния в новосъздаващата се българска музика (след Освобождението).
Заимстваната от нея песен в Германия се нарича „Wenn die Soldaten durch die Stadt marschieren“ („Когато войниците маршируват през града“) и е с развлекателен характер, но звучи като марш. За това свидетелства репертоарът от 1912 г. на кабаретната певица Claire Waldoff. В Германия песента се налага като военен химн, ползван и през двете Световни войни.
Преди Освобождението, в гр. Шумен, в средата на XIX в., се подвизавал оркестърът на унгарския емигрант Шафрани. Една от най-популярните песни, които изпълнявал, била немската „Wenn die Soldaten durch die Stadt marschiern“. Мелодията се харесала и на котленския учител Атанас П. Гранитски (1820 – 1874), който учителствал в Шумен от 1859 до 1862 г. Той пригодил към нея думите на стихотворението „Слънце-зорница“, писано от самия него още през 1855 – 56 г., и така се появява песента, която се счита за междинно звено между немския марш „Wenn die Soldaten“ и „Шуми Марица“.
Първоначалният текст на „Шуми Марица“ е написан от Никола Живков. Като участник в Сръбско-турската война през 1876 година, в момент на патриотичен ентусиазъм написва първия текст на песента „Шуми Марица“. Последна редакция върху него е извършена от Иван Вазов (1912 г.).
Така през 1886 г. военният български химн „Шуми Марица“, водил войската ни в героични победи, бива приет за национален химн. Споменатият в текста руски генерал Михаил Черняев е командващият доброволческата бригада, в която участва Никола Живков, създателят на текста-призив за борба срещу поробителите.
„Шуми Марица“ е национален химн на България от 1886 г. до 1944 г. След 1947 г. песента се смята за „фашистка“ и не се изпълнява до 1989 г.
Източници
Gronde Maritza teinte de sang* – „Шуми Марица, оплискана в кърви“
Д. Уста-Генчов. Как да се поправи една грешка, сторена в началото на освобождението ни. // Илюстрация, театър, музика, бр. 10, 8 март 1919, с. 2 – 5.
България 20 век, Алманах, ИК Труд, С 1999 г., стр. 71 – 72
М. Душкова, За марша Шуми Марица
Шуми Марица
Химнът ни, Един завет
Вижте също
Мила Родино
Химн на Негово Величество Царя
Химни на България
Произведения на Иван Вазов
Княжество България
Царство България
Маршове
|
{'title': 'Градове в България', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B5%20%D0%B2%20%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Градовете в България към днешна дата са 257 на брой.
В проектоизменение в Закона за устройството на територията, одобрено от Министерския съвет на 26 март 2009 г., градовете се разпределят в категори
|
и според броя на населението. Те се класифицират в следните групи:
„много големи градове“ – с население над 200 хиляди жители;
„големи градове“ – с население от 100 хил. до 200 хил. жители;
„средни градове“ – с население от 30 хил. до 100 хил. жители;
„малки градове“ – с население от 10 хил. до 30 хил. жители;
„много малки градове“ – с население под 10 хил. жители.
В тази статия градовете са първоначално подредени по настоящ адрес според данни за населението от ЕСГРАОН към 15 юни 2014 г. За областните и средните градове данните са актуализирани към 31 декември 2022 г. с отбелязаното понижение или повишение . Прирастът на населението е изчислен за период от 6 месеца въз основата на официалните статистически данни, публикувани от ЕСГРАОН за 15 декември 2004 и 14 юни 2005 г.
С удебелен шрифт са обозначени областните центрове, а с наклонен – градовете, които не са общински центрове.
Посочена е и годината на обявяването им за градове, като данните са взети от Националния регистър на населените места или указания източник. Годините със знак „–“ са преди новата ера. Там, където не е посочена година, означава, че селището е било град преди 3 март 1878 г. С наклонен шрифт е отбелязана годината на обявяване на селището за т. нар. селище от градски тип.
Бележки
Вижте също
Списък на областните градове в България
Произход на имената на градовете в България
Административно деление на България
Села в България с повече от 2000 жители
Списък на страните
Списък на зависими територии
Списък на селата в България
Списък на реките в България
Списък на планините в България
Външни препратки
Пощенски кодове на селищата в България с техните географски координати
Списъци на места в България
България
Население на България
|
{'title': 'Рени Стоянова', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BD%D0%B8%20%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Рени Стоянова е българска медицинска сестра и писателка, родена на 30 юли 1957 г.
Завършва 2-годишния Институт за медицински сестри в София през 1978, омъжва се през 1979 г. Радва се на щастлив семее
|
н живот и 2 сина, родени съответно през 1980 и 1981 г. Заедно със синовете си става студентка през 1999 г. Те записват инженерни специалности в редовно обучение, а тя – „Английска филология“ задочно.
Медицинска сестра
Стоянова работи като медицинска сестра в продължение на 25 години.
През 2003 г. изпраща сигнал до Министерството на здравеопазването и Министерство на вътрешните работи за сериозни нередности в Хемодиализното отделение на болницата „Св. Марина“ във Варна, където работи – недокументирано провеждане на скъпо струващи диализни процедури на чужденци по време на почивката им в България, вътреболнична инфекция с хепатит, взела размерите на епидемия, опасност от заразяване на чужденците и др. Подложена на заплахи от ръководството на болницата, напуска работа. Бившите ѝ колеги и болни са сплашени да мълчат.
Писателка
Започва да пише „Хроника на едно предизвестено напускане — хемодиализен роман“ в състояние на тежък шок от преживяното унижение и чувство на безсилие. Това е първата ѝ книга на български език (преди това е написала шеговито-любовния епистоларен роман на английски език „My Virtual Badwulf“ през 2000 г.
„Първата ми книга беше предназначена за един-единствен читател – мой бивш преподавател от университета. Втората – за бившите ми колеги и болни. С едната се лекувах от безперспективна любов, с втората церях мъките си от развода с бившата си професия.“ – казва тя. „Явно пиша с лечебна цел, защото още докато пиша, ми олеква. Не смятам, че съм писател. В смисъл, че не мога да обещая, че ще пиша още или че ще се развивам. Гледам на книгите си като на мои деца. Може и да са не са хубави, може дори да са с вродени дефекти, но са си мои и си ги обичам.“
Външни препратки
Въпроси, повдигнати от Рени Стоянова
Библиотека „Българска литература“. Стоянова, Рени
Преводи от Рени Стоянова
Книги от Рени Стоянова
Български медицински сестри
Български писателки
|
{'title': 'Хепатит', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B5%D0%BF%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%82', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Хепатит (на латински: „Hepatitis“; от гръцки: ἧπαρ, хепар – черен дроб и ίτις, – итис – възпаление) е възпаление на черния дроб. Причинителите на хепатит могат да бъдат различни, например вирусен, пар
|
азитен, наркотичен, алкохолен или неспецифичен. Първите клинични проявления на острата фаза на хепатит варират от асимптоматични (без видими белези) до силна умора, пожълтяване на кожата и/или очите, гадене, повръщане, виене на свят или диария.
Хепатит е неспецифичен термин, използван, за да се обозначи възпаление на черния дроб. Той се диагностицира чрез кръвна проба, която показва покачване на чернодробните ензими. Нормалните стойности за чернодробния ензим варират при различните лаборатории. Пациентите, чиито лабораторни изследвания са под наблюдение, показват увеличаване на чернодробните ензими. Този материал предоставя информация за патофизиологията, специфични причини и лечения, налични както с търговски цели, така и от съвременни клинични опити за вирусен хепатит А, хепатит В и хепатит С, както и хепатит причинен от алкохол или наркотици.
Видове
Хепатит A – по-рано наричан инфекциозен хепатит или жълтеница; предава се чрез заразена храна, вода или къпане в басейни.
Хепатит B – серумен хепатит; предава се по кръвен и по полов път.
Хепатит C – по-рано наричан нито-А, нито-В хепатит; предава се по кръвен път.
Хепатит D – делта хепатит; предава се по кръвен път. Коинфекция с хепатит В.
Хепатит E – предава се чрез изпражненията на заразените лица.
Хепатит F –
Хепатит G – предава се по кръвен път.
Хепатит А и В са най-добре познати. При това срещу тях има разработена и ваксина. Хепатит С, обаче, все още създава проблеми. Идентифициран е в края на 80-те години на 20 век. През 1990 г. е разработен лабораторен тест за откриване на специфични антитела в кръвта на заразените. Оттогава се провежда задължително изследване на всички кръвни продукти за сифилис, СПИН, хепатит В и за хепатит С.
Понастоящем се откриват все нови хепатитни вируси. Други вируси като на жълтата треска, вирус на Епщайн – Бар и цитомегаловирусът също могат да причинят възпаление на черния дроб (жълтеница) като вторичен ефект.
Инкубационен период
Зависи от типа на вируса. Заразяване с хепатит А и Е (които се предават по хранително-контактен път) може да се установи в кръвта по лабораторен път средно 4 седмици след инфектирането. За хепатит В, С и D (кръвен и полов път) – инкубационният период е около 6 месеца.
Хепатит A
Хепатит А се предава по чревен път. Острата фаза обикновено продължава от 4 до 6 седмици със или без жълтеница, умора и увеличен черен дроб. През тази фаза лицата със СПИН обикновено се наблюдава значително спадане на броя на Т-клетките, които се възстановяват до 6 – 12 седмици. След инфекцията се изчиства от тялото обикновено след 6 седмици. Обикновено са необходими месеци за възстановяване от остър хепатит.
Лечението за болния обикновено съчетава грижа с почивка, като прекратяването на лекарствата може да стане само след като острата фаза е приключила и тогава може да се възстанови лечебната терапия. Пиенето на големи количества вода, почивка на легло и добро и здравословно хранене са все компоненти, необходими за пълното възстановяване.
През последните години е създадена ваксина, която може да се смята за превантивна терапия за пациенти с хронични терминални инфекции. Ваксината може да спре евентуална инфекция и на лица с отслабнала имунна система. Някои застрахователни компании и медицински заведения предлагат безплатна ваксинация на пациентите.
Хепатит В
Хепатит B е заболяване на черния дроб, причинено от хепатит B вирус (HBV). Преди е наричан „серумен хепатит“. Нарича се още „тихият убиец“ (на англ:silent killer). Протича остро и хронично. За хроничен хепатит В се говори, когато вирусът остане в кръвта след шестия месец от заразяването, а при острото протичане периодът е до 6 месеца. Веднъж станал хроничен, хепатит В е нелечим до края на живота. При около 10% от инфектираните възрастни болестта преминава в хронична. При новородените този процент е 90. При малки деца заболяването хронифицира в 30 – 59% от случаите. Разпространява се предимно по кръвен път – кръвни манипулации, споделени игли при наркозависими, кръвопреливане; по полов път; при раждане от заразена майка на новородено.
Болестта убива над 1 милион души годишно, което прави средно по 2 жертви на минута. По света има над 350 милиона хронично болни, а около 2 милиарда са го преболедували. В България има над 450 000 болни от хроничен хепатит В, което прави над 5% и страната е сред рисковите зони на болестта. Голяма част от болните не знаят, че са болни поради безсимптомното протичане и разбират съвсем случайно. Има ваксина против хепатит В.
Хепатит C
Допреди известен като „не А не В хепатит“. Причинява се от вируса на хепатит С (HCV). Приблизително 85% от инфектираните възрастни развиват хроничен хепатит C. Разпространява се чрез инфектирана кръв, кръвни манипулации, кръвопреливане, споделяне на игли при наркозависими, стоматологични интервенции, татуиране, акупунктура, хемодиализа, в редки случаи и при полов контакт (около 1%). По света има над 170 милиона, а в България над 100 000 хронично болни от хепатит С. Няма ваксина срещу хепатит С.
Хепатит D
Хепатит D още известен като „делта хепатит“ се причинява от вируса на хепатит D (HDV). Този вирус може да коинфектира само пациенти инфектирани с вируса на хепатит В (HBV). Появява се при чести кръвни манипулации, като хемодиализа и хора споделящи игли – наркозависимите. Няма ваксина срещу хепатит D.
Хепатит Е
Хепатит Е се причинява от вируса на хепатит B (HBV). Разпространява се чрез фекално замърсяване на водата. Разпространен е предимно в слабо развитите страни. Хепатит Е протича само остро като хепатит А – тоест не хронифицира. Няма ваксина против хепатит Е.
Хепатит F
Има само няколко случая, докладвани от Франция в резултат от експериментално предаване на примати. Вирусологията, епидемиологията и клиничното значение на хепатит F са неясни. Няма тест и ваксина против него.
Хепатит G
Вирусът на хепатит G (също наричан хепатит GB вирус или HGBV-C) е далечен сродник на вируса на хепатит С. Оказва се, че се предава чрез кръвопреливане (1 или 2 % от донорите в САЩ имат HGV RNA в серума си). Ролята му при остър и хроничен хепатит остава неясна. Последни изследвания предполагат, че може би дори не се реплицира в черния дроб. За момента HGV не представлява важна причина за клинични чернодробни заболявания. Няма обществено достъпен тест и ваксина.
Вижте също
Жълтеница
Външни препратки
Българският форум за борба с хепатита – Форум на болните и преболедувалите хепатит В и хепатит С.
Вирусни инфекции
|
{'title': 'Тед Търнър', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D0%B4%20%D0%A2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D1%8A%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Робърт Едуард Търнър III (), известен като Тед Търнър (Ted Turner), е американски медиен магнат и филантроп. Известен е най-вече с откриването на Си Ен Ен, с проваления си брак с Джейн Фонда и с дарен
|
ието си от 1 милиард долара на ООН.
Биография
Роден е на 19 ноември 1938 година в Синсинати. Медийната му империя започва от рекламния бизнес на баща му. Със закупуването на радиостанция на УКВ от Атланта започва изграждането на „Търнър Броудкастинг Систъм“. Неговият канал Си Ен Е. е революция в телевизионните новини. Той отразява катастрофата на совалката „Чалънджър“ през 1986 година и Войната в Персийския залив през 1991 година.
Интересни събития от живота му са изключването от университета Браун и спечелването на Купата на Америка през 1977 годи а.
Той купува „Атланта Брейвс“ и „Атланта Хоукс“ през 1976 година и създава Игрите на добра воля през 1985 година. Отношенията му с „Атланта Брейвс“ не са много добри до успеха на тима през 1990 година. Търнър е един от най-работещите с отбора си собственици, като най-далеч стига, когато дава почивен ден на мениджъра на отбора, за да върши неговата работа. За това си преживяване Търнър казва: „Да си мениджър не е толкова трудно, просто трябва да се справиш по-добре от другия.“
През 1989 година Търнър създава „Задруга на Търнър за утрешния ден“, с която да награди фантастична книга, предлагаща позитивни решения на глобални проблеми. Победителят, избран измежду 2500 участници от цял свят, е романът на Даниел Куин „Измаел“.
През 1990 година Тед Търнър основава федерация „Търнър“.
На 22 септември 1995 година „Търнър Бродкастинг Систъм“ съобщава плановете си за сливане с „Тайм Уорнър“. Сливането приключва на 10 октомври 1996 година, като Търнър става вицепрезидент, ръководител на отдела на „Тайм Уорнър“ за кабелна телевизия. На 10 януари 2000 година „Тайм Уорнър“ съобщават планове за сливане с AOL като „AOL Тайм Уорнър“. Това сливане приключва на 11 януари 2001 година. На 29 януари 2003 година „AOL Тайм Уорнър“ обявяват, че Тед Търнър ще напусне поста на вицепрезидент.
Библиография
Media Man: Ted Turner's Improbable Empire by Ken Auletta (W. W. Norton, 2004)
Clash of the Titans: How the Unbridled Ambition of Ted Turner and Rupert Murdoch Has Created Global Empires that Control What We Read and Watch Each Day by Richard Hack (New Millennium Press, 2003)
Me and Ted Against the World: The Unauthorized Story of the Founding of CNN by Reese Schonfeld (HarperBusiness, 2001) 0060197463
Ted Turner Speaks: Insights from the World's Greatest Maverick by Janet Lowe (Wiley, 1999)
Riding A White Horse: Ted Turner's Goodwill Games and Other Crusades by Althea Carlson (Episcopal Press, 1998)
Ted Turner: It Ain't As Easy as It Looks: The Amazing Story of CNN by Porter Bibb (Virgin Books, 1996)Портър Биб, Тед Търнър: Не е толкова лесно, колкото изглежда. София: Сиела, 2001, 526 с.
Citizen Turner: The Wild Rise of an American Tycoon by Robert Goldberg and Gerald Jay Goldberg (Harcourt, 1995)
CNN: The Inside Story: How a Band of Mavericks Changed the Face of Television News by Hank Whittemore (Little Brown & Co, 1990)
Lead Follow or Get Out of the Way: The Story of Ted Turner by Christian Williams (Times Books, 1981)
Atlanta Rising: The Invention of an International City 1946 – 1996 by Frederick Allen (Longstreet Press, 1996)
Бележки
Външни препратки
Американски предприемачи
Милиардери от САЩ
Си Ен Ен
Американски благодетели
Ветроходци
Доктор хонорис кауза
Членове на Демократическата партия (САЩ)
Личности (Синсинати)
|
{'title': 'Варна', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ва̀рна е най-големият град в Североизточна България, разположен по бреговете на Черно море и Варненското езеро и е административен център на едноименните община и област. Той е най-големият град в Сев
|
ерна България и по българското Черноморие. Населението на града по сведения на ГРАО към 15 септември 2022 г. се изчислява на 348 668 души, което поставя Варна на трето място в България (след София и Пловдив). На територията му е разположено Адмиралтейството на Българската армия. Варна често е наричана „морска столица“ или „лятна столица на България“ и е важен туристически и просветен център, изходна точка за курортите по Северното Черноморие.
В града се съхранява златно съкровище от халколита, за което до разкопките на Града на птиците край Пазарджик се смята, че е най-старото златно съкровище в света, дало име на т. нар. Култура Варна. След като са направени разкопки в „града на птиците“ край Пазарджик, е установено, че откритото там обработено злато е с 200 – 300 г. по-старо от предметите във Варненския халколитен некропол. Във Варна се провежда Международният балетен конкурс, състоящ се на всеки две години в Летния театър на Варна през летния сезон.
Варна е кандидат за Европейска младежка столица 2016 г. и Европейска столица на културата 2019 г. Побеждава в надпреварата за Европейска младежка столица през 2017 г. Сред международните културни събития, които се провеждат в града, са фестивалите Варненско лято, Любовта е лудост, Златният делфин, Август в изкуствата, Видеохолика и други.
Име
В древността градът носи името Одесос. Така е наричан от Теофан Одесополис, а при други автори се среща и като Улисополис. След VI век в историческите документи името Одесос изчезва. По времето на император Тиберий (14 – 27 г.) за кратко градът се е казвал Тибериополис. В изследванията си археологът Павел Георгиев посочва, че съществува надпис от 557 г., в който след смъртта на своята съпруга Теодора император Юстиниан ѝ посветил град, който нарекъл Теодориада, намиращ се на северния бряг на Варненското езеро. При царуването на императрица Ирина в края на VIII век също за кратко е носил и нейното име — Иринополис.
Предполага се, че сегашното му име идва от старобългарското * варнъ – „черен, вран“. Друга теория свързва името с думата „вар“, означаваща води и минерален извор. Първото споменаване на името Варна е в летописите за настъплението на владетеля Аспарух и войските му, които „...дошли при т.нар. Варна, близо до Одесос...“ и заселването на прабългарите по тези места, но не е ясно дали името се отнася за област, селище или за река. Теофан пише, че през 774 г. император Константин V се отправил по море на поход срещу прабългарите, но когато дошъл до Варна се уплашил и се върнал. Константин Иречек смята, че това име е принадлежало не на стария град Одесос, а на местност в околността, към Провадийската река и Девненското езеро. Константин Порфироген пише, че Варна е река, същото е и мнението на А. Вретос. От друга страна през 765 г. Никифор съобщава, че кавханът на хан Умар бил убит от прислужниците си във Варна. Това убийство не би могло да стане в стария Одесос, тъй като се счита че все още е византийско владение. Може би Варна е някакво селище около Девненското езеро. Според братя Шкорпил тракийско селище с името Варнас е имало по брега на езерото, в района под „Джанавара“, където и днес се откриват множество археологични материали. Димитър Димитров смята, че Варна е било селище в западната част на днешния град, където има некрополи от времето на халколита. Братя Шкорпил търсят тракийския корен на името Варнас. В началото на XX век архимандрит Инокентий в своите изследвания споменава, че името Варна идва от хуно-аварската дума варош, означаваща град. Кръстю Мирски предполага, че името идва от вар, варовик, имайки предвид, че „във Варна и околността ѝ земята и камъните са варовити...“
Между 20 декември 1949 г. и 20 октомври 1956 г. Варна носи името Сталин, на името на Йосиф Сталин.
География
Местоположение
Град Варна е разположен във Варненската низина, на бреговете на Варненския залив и между Варненското езеро и Франгенското плато. Част от града е разположена южно от Варненското езиро и се свързва с централните му части през Аспаруховия мост. Варна заема площ от 238 km². Градът се намира на 441 km от столицата София, на 388 km от Пловдив и на 130 km от Бургас. Най-близкия областен град е Добрич, който се намира на 52 km.
Южно от протока, свързващ залива и езерото, са разположени кварталите Аспарухово и Галата. На северния бряг се намират промишлената зона и пристанищният комплекс. Североизточно от тях са централната градска част с историческия център (т.нар. „Гръцка махала“) и централните плажове.
Около града постепенно се образува агломерация с вилните зони край „Евксиноград“, квартал „Виница“, чак до „Златни пясъци“. Територията в посока град Аксаково също е в процес на застрояване.
В чертите на града са курортните комплекси Св. св. Константин и Елена и Златни пясъци. Градът има пясъчни плажове и топли минерални извори с температура 35° – 50°C.
Aдминистративно деление
Според Закона за териториалното деление на Столичната община и големите градове (Пловдив и Варна) територията на град Варна е разделена на 5 района:
Бивши квартали
кв. Георги Петлешев - сега ж.к. Младост
кв. Михаил Иванов - сега ж.к. Свети Иван Рилски
кв. Погреби - сега част от кв. Христо Ботев / Център
кв. Конфуто - сега част от ж.к. Победа
Климат
Климатът на Варна е с морско и континентално влияние. Средната януарска температура е 1,9 °С, средната юлска – 22,4 °С, средногодишната е 12,2 °С, абсолютната минимална температура е –19 °С, абсолютната максимална е 41 °С. Средните годишни валежи са 540,3 mm.
Най-продължителното слънчево греене във Варна се наблюдава през юли и август, съответно 300,7 и 299,2 часа.
История
През 1972 г., по време на строителни работи, е открит Варненският халколитен некропол, който датира от около 4200 г. пр.н.е. В този некропол е открито смятаното за най-старото златно съкровище в човешката история, както и други предмети от сребро, мед, бронз, кремък и глина. Известно е, че на брега на Варненския залив, където сега се намира старата част на града, се е намирала крепостта Одесос. Тя е основана от гръцки колонисти от йонийския град Милет по времето на мидийския цар Астиаг (около 570 г. пр.н.е.) близо до старо тракийско селище в областта Варна. През следващите векове градът е независима общност (полис), която се превръща в един от основните търговски центрове в Черно море. През 341 г. пр.н.е. Филип II Македонски обсажда Одесос, но не го превзема поради постигнато примирие. Само след около 10 години неговият син Александър Македонски успява да завладее града, който остава македонско владение до смъртта на Лизимах през 281 пр.н.е., след което възстановява независимостта си. Независимо от своите владетели — елини, траки, македонци, а по-късно и римляни — Одесос остава винаги град със самостоятелно управление, с развита култура, търговия и занаяти, както и селище с традиции в сеченето на монети.
През 15 г. сл.н.е. градът влиза в състава на новосъздадената римска провинция Мизия, а през 2 век е обграден с нова крепостна стена от римляните. Един от паметниците на древния Одесос са Римските терми. Те са най-голямата антична обществена сграда, открита в България, и най-голямата като площ баня на Балканския полуостров. Останките се намират в югоизточната част на днешна Варна.
След разделянето на Римската империя през 395 г. градът остава в границите на Източната Римска империя, станала известна още като Византия. Нападенията на готите от север, както и последвалата обществено-икономическа криза, нанасят сериозни удари върху града. По времето на император Юстиниан I градът изживява икономически и културен подем. В началото на 7 век Одесос е разрушен от нашествията на авари и славяни и е изоставен от жителите си, като по времето на император Ираклий градът вече не съществува. Името Варна е упоменато за първи път във византийските хроники от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор през 680 г. във връзка с поемането на контрола на земите отвъд Дунав от аспаруховите българи и тяхната победа при Онгъла над ромеите. Хронистите пишат:
В края на 8 век Варна е вече в пределите на българската държава, когато на власт е хан Кардам. Към 970 г. Варна е превзета от Византия, но през 1190 г. цар Иван Асен I я освобождава. Варна остава трайно в българската държава от пролетта на 1201 г., когато цар Калоян наново си възвръща града. През 13 век – 14 век във Варна има не само български, но и венециански, ромейски, генуезки, дубровнишки и флорентински търговци. През 1369 г. цар Иван Александър отстъпва Варна на добруджанския деспот Добротица в знак на благодарност за помощта, която той му оказва за възвръщането на Видин в пределите на българската държава. От 1372 до 1391 г. Варна е включена в Карвунското княжество на Балик.
През 1389 г. Варна е завладяна от османските турци. На 10 ноември 1444 г. край Варна обединените полско-унгарски кръстоносни войски на крал Владислав III Варненчик и трансилванския войвода Янош Хунияди са разбити от османците, което слага край на антиосманската кръстоносна коалиция. Варна се превръща в типичен ориенталски град по времето на османското владичество в града, но запазва своето стратегическо и търговско значение. През 18 век – 19 век Варна на два пъти е освобождавана за кратко време от руските войски: през 1773 г. и 1828 г.
През 1738 г. населението на Варна, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско.
През май 1854 г. във Варна се провежда съюзническа конференция на Османската империя, Великобритания и Франция, които заедно воюват срещу Русия по време на Кримската война (1853 г. – 1856 г.). По времето на тази война през Варна е прекарана телеграфна линия, а през 1866 г. е завършена жп линията Русе – Варна, която спомага за съживяването на търговията. Във Варна се създават българска община, банка, болница, училище, църква и читалище, които спомагат за възраждането на българския дух. На 12 март 1860 г., десет години преди създаването на Българската екзархия, е отслужена църковна служба за пръв път на български език. На 24 май 1862 г. за първи път във Варна са почетени св. св. Кирил и Методий.
След Кримската война във Варна пристигат кримски татари, които бързо поемат местната търговия. През 1866 г. пристигат и хиляди черкези. Жителите на Варна трябва да ги хранят, да им построят къщи и накрая да снабдят всяко семейство с чифт волове, една араба и житни семена.
След Полското въстание от 1863/64 г. във Варна пристигат бежанци от Полша. На 27 юли 1878 г. руските войски влизат в града по силата на Санстефанския предварителен мирен договор от 3 март 1878 г. и на Берлинския договор от 13 юли 1878 г. След Освобождението Варна става важен административен, икономически и културен център. В града е дислоциран Осми пехотен приморски полк, щабът на Военноморските сили и други военни поделения. През 1892 г. във Варна е основано първото параходно дружество, а през 1894 г. е поставено началото на българския морски флот.
През 1906 г. е тържествено открито новото Варненско пристанище с вълнолом. От 20 декември 1949 г. до 20 октомври 1956 г. градът носи името Сталин, по името на Йосиф Сталин. Варна е домакин на Световната олимпиада по шах през 1962 г., а през 1969 г. – на Световното първенство по художествена гимнастика.
През 2007 и 2008 година Варна печели класацията „Най-добрият град за живеене в България“.
Население
Численост на населението
Численост на населението според преброяванията през годините:
Първите сведения за населението на Варна са от Средновековието, като тогава градът е бил населяван от около 4000 души. Според първото преброяване след Освобождението населението на Варна е 24 555 души (1881 г.). Тогава градът е бил вторият по големина в Княжество България, след Русе. След Съединението Варна губи второто си място и оттогава е третият по население град в България.
Днес във Варна живеят около 5% от населението на страната. Според националното официално преброяване през 2011 г. населението е 334 870 жители, което поставя града на трето място по големина в България, а населението на общината е 343 704 жители – втора община по население в България.
Населението на варненската агломерация е 475 074 души.
Варна е един от малкото български градове с положителен естествен прираст (4192 родени / 3600 починали за 2009 г.).
През 2017 г. е един от 5-те областни центъра, които са увеличили населението си за годината – с 677 души.
Район „Приморски“ със своите над 105 000 жители е третият по население район в България, след „Младост“ и „Люлин“ в Столичната община.
Забележка: В таблицата и на графиката по-горе броят на населението е посочен в хиляди.
Етнически състав
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Религии
Във Варна са представени всички религиозни общности в България.
В града и околността се намират множество храмове както православни, така и на други от разпространените религии в България – арменски православен, мормонски, адвентистки и католически християнски храмове, джамия, будистки център. В града има три общности – българска, арменска и турска – на Евангелската методистка епископална църква.
Паметник на благодарността, изграден през 2013 г., изразява признателността на варненската еврейска общност към българския народ.
Храмове и манастири
Православните храмове са 14, а сред най-известните храмове в града са:
Катедралата „Свето Успение Богородично“, един от неговите символи и четвърта по големина в страната (след храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София, Видинската катедрала „Св. Димитър“ и новопостроения храм в Смолян);
Църквата „Св. Николай“ – на централната пешеходна улица;
Църквата „Св. Параскева Петка“ (или само „Св. Петка“);
Църквата „Св. Атанасий“ в непосредствена близост до Римските терми.
Към епархията принадлежат и 7 православни параклиса в града. В непосредствена близост до Варна са и два манастира: „Св. св. Константин и Елена“ в едноименния курортен комплекс и „Св. Димитър Солунски“ в местността „Евксиноград“. На около 30 km северозападно от Варна се намира действащият манастир „Св. Марина“.
На 15 km североизточно от града се намира националният паметник на културата Аладжа манастир, създаден през 13 век.
Параклис „Свето Благовещение“
Параклис „Свети Мина“ – Владиславово
Параклис „Св. Пророк Илия“ – Боровец
Параклис „Св. св. Константин и Елена“ – Владиславово
Параклис „Св. вмчца Марина“ – Галата, местност „Пчелина“
Параклис „Св. св. Козма и Дамян“ – Галата
Параклис „Св. Архангел Михаил“ – Аерогара Варна
Параклис „Св. Архангел Михаил“ – Гробищен парк „Тополи“
Параклис „Св. Рождение на св. Йоан Кръстител“ – Златни пясъци
Параклис „Св. Рождество Богородично“ – АГ болница
Параклис „Св. вмчк Димитър“ – Градски затвор
Арменската апостолическа православна църква „Свети Саркис“
Християнска евангелска баптистка църква
„Азизие“ джамия
Манастир „Св. св. Константин и Елена“ в курорт „Св. св. Константин и Елена“ до Варна
Политика
Кметове на Варна
От политическите и обществените промени през 1990 г. до 2012 г. Варна е имала трима кметове. Първият от тях, Войно Войнов (СДС), е временно назначен през 1990 г. и управлява града до свикването на първите демократични избори през 1991 г., след падането на комунизма. На тези избори за кмет на Варна е избран Христо Кирчев (СДС), който през 1995 г. е преизбран. На местните избори през 1999 г. за кмет на Варна е избран кандидатът на БСП Кирил Йорданов. На следващите избори през 2003 и 2007 той е преизбран на този пост като независим кандидат, подкрепен от други партии, а на местните избори през 2011 г. – като кандидат на ГЕРБ. Със своите четири мандата той е сред най-дълго управлявалите кметове в България в съвременната история на страната. На 6 март 2013 г., под натиска на протестиращите варненци, Кирил Йорданов подава оставка. На предсрочните избори за кмет (7 юли 2013 г.) кандидатът за кмет от ГЕРБ Иван Портних печели 51,41% от гласовете на варненци. Кандидатът за кмет Христо Бозов печели 48,59% от гласовете. На 15 юли 2013 г. Иван Портних се заклева и стъпва в длъжност като кмет на Варна.
Общински съвет
ОбС, съставен след местните избори през 2003 г. по следния начин: 20,4% – БСП, 12,5% – СДС, 7,4% – НДСВ, 4,7% – Обединен блок на труда, 3,4% – коалиция „Справедливост за Варна“, 3,3% – коалиция „Движение Гергьовден – Демократическа партия“. След местните избори през 2015 г. за председател на Общински съвет – Варна е избран Тодор Балабанов.
Финанси
През 2019 година бюджетът на Варна възлиза на почти половин милиард лева.
Международно сътрудничество
Градът е седалище на генералните консулства на Русия и Полша, както и на почетните консулства на Великобритания, Германия, Малта, Норвегия, Унгария, Финландия, Франция, Чехия и Швеция. Варна е също част от така нареченото движение Конвент на кметовете, с което доброволно се ангажира с повишаването на енергийната ефективност и използването на възобновяеми енергийни източници на територията на града.
Побратимени на Варна градове са:
Икономика
Икономическа характеристика
Безработицата във Варна е на средното за страната равнище. Делът на частния сектор е над 50%. Икономиката на региона е добре представена на национално равнище чрез произведен брутен вътрешен продукт, представляващ 5,4% от националния. Малките и средни предприятия са предимно в областта на услугите.
По-големите производствени предприятия са:
БулЯрд Корабостроителна индустрия ЕАД – производство на плавателни съдове;
Елдоминвест – производство на домакински електроуреди;
Корабостроителен завод и Кораборемонтен завод „Одесос“ – производство и ремонт на плавателни съдове;
Дружба Стил АД – производство на мъжка и дамска конфекция.
ТИМ са важна икономическа групировка от Варна, която владее Химимпорт и множество други предприятия, и е свързана с дейности от организираната престъпност.
На територията на града са разположени няколко мебелни фабрики.
Варна се нарежда на второ място след Бургас като туристическа дестинация в България.
Морска индустрия
Варненска корабостроителница
Морската индустрия е отрасъл, характерен за града. Обединява фирми, свързани с морски дейности. В сектора са заети над 12 000 души, които заработват около 14 – 15% от приходите от продажби на общинската икономика. Това са предприятия от корабостроенето, кораборемонта, морския транспорт, драгирането и поддържането на морски пътища и съоръжения, и свързаните с тях услуги и дейности – „БулЯрд Корабостроителна индустрия“ ЕАД (бивша Варненска корабостроителница), Кораборемонтен завод „Одесос“ АД, „ТЕРЕМ – Флотски арсенал“ АД, „Корабно машиностроене“ АД, „МТГ Делфин“ АД, „Строителен и технически Флот“ АД – Варна. За близо 100-годишното ѝ съществуване в корабостроителницата са построени над 850 кораба, а до края на 2008 г. са завършени поръчки за 12 нови кораба, от които два нови, за насипни товари, тип „Супрамакс“, по лиценз на японската компания IHI-Marine United, за турската компания „Diller shiping and Trading“. Кораборемонтен завод „Одесос“ АД е най-големият и най-добре оборудваният в България, разположен на около 320 дка, със сух док за кораби до 35 000 бруто регистър тона и възможности за ремонт на кораби до 150 000 бруто регистър тона. „Корабно машиностроене“ АД произвежда разнообразно корабно оборудване (люкови закрития, товарни и палубни механизми, компоненти за кормилни устройства), плавателни съоръжения от бетон и метални конструкции с обем над 75 000 тона. „МТГ Делфин“ АД е голямо кораборемонтно и корабостроително предприятие на северния бряг на Варненското езеро, с над 700 души персонал и с възможности за поставяне на док на кораби до 18 000 бруто регистър тона, кейове и производствени халета с модерно краново и друго оборудване. „Строителен и технически флот“ АД – Варна разполага с плаващи кранове, дълбачки, смукачки, шалани и друго оборудване за извършване на драгажна (строителна и поддържаща) дейност, добив на инертни материали.
Общо 73% от фирмите в сектора на информационните и комуникационните технологии от Североизточния район на планиране (над 600 на брой) работят във Варна, основно на българския пазар. Секторът използва технологии от всички поколения, като модернизацията на съобщителната мрежа изостава. Навлизат четвърто поколение (4G) мрежи и системи, въвежда се TCP/IP протокол в мрежите с общ достъп и VoIP-услуги. Търсенето на образовани кадри нараства непрекъснато. Данните за състоянието на бизнес единиците на територията на Варна следват посока към непрекъснат растеж, както по отношение на приходите от продажби, така и по инвестирани средства за придобиване и придобити дългосрочни материални активи. В структурата на икономиката за 2006 г. с най-голям дял са големите фирми, с 90% от общия брой предприятия, общо 17 614. Малките фирми притежават 1651 предприятия. На територията на Варна са 42% от всички големи предприятия, работещи в целия планов район. Големите фирми продават през 2006 г. продукция за 3 767 547 лева. Това са и най-крупните инвеститори в региона. В дългосрочни активи са били вложени 1 394 251 лв. Микрофирмите са на второ място по приходи от продажби, но средните фирми имат по-голям дял в дълготрайни активи.
Машиностроене
Димитър Илчев, известен автомобилен доставчик, през 1936 г. започва производство на автобуси върху основата на автомобили Chevrolet. Производствената дейност се извършва в цех в квартал Аспарухово. Първоначално превозните средства са именувани като омнибуси, трамбуси. Произведените автобуси са обслужвали различни линии във Варненския регион и са се движели по междуградската линия Варна – Бургас (Автобуси Херкулес).
В началото на 90-те години на 20 век британският автомобилен производител Rover построява предприятие за сглобяване на автомобили в морската столица. Заводът е открит през 1995 г. и е в близост до ВАМО – завода за дизелови двигатели. Сложното икономическо състояние, в което изпада производителят, и нестабилността на автомобилния пазар, внасянето на автомобили на по-ниски цени, води до затварянето на предприятието през септември 1995 г. Общо от модела „Rover Maestro“ са произведени 2200 автомобила.
Електронна и електротехническа индустрия
Във Варна през 1966 г. e основан Радиозавод Варна за производство на навигационни системи и радари.През 1987 г. е основан Елдом. Предприятието произвежда домакински електроуреди.
Търговия
Големи търговски центрове
Varna Mall
Grand Mall
Delta Planet Mall
Varna Towers
Други търговски центрове
Market Varna
Fullmax Center
City Center Asparuhovo
Parkmart Center (бивш Пикадили Парк)
Palah Centre
Mom's & Me Center VIVA
Търговски център Явор
Varna 115
Center Primorski
Chayka Center
Бивши търговски центрове
Pfohe Mall
Пазари
Във Варна има общо над 15 пазара, вкл. няколко централни пазара, специализирани за:
плодове и зеленчуци – Кооперативен/Колхозен пазар, пазар „Часовника“ (Син пазар), пазар „Чаталджа“, базар „Левски“;
цветя – пазар за цветя „Чаталджа“ и пазар за цветя „Катедралата“;
риба – рибен пазар „Варна“;
както и други по-малки квартални пазари.
Инфраструктура
Водопроводна и канализационна инфраструктура
„ВиК-Варна“ ООД е дружество с 51% участие на държавата, чрез МРРБ и 49% собственост на общините Аврен, Аксаково, Бяла, Варна, Ветрино, Вълчи дол, Девня, Дългопол, Провадия и Суворово. Дружеството поддържа, експлоатира и стопанисва водоснабдителни и канализационни мрежи и системи, съоръжения и пречиствателни станции на територията на Варненска област. Обслужваният район е с население над 468 220 жители, което живее на територията на 12 общини с общо 158 населени места. Обслужват се над 4300 км водоснабдителна мрежа, 1100 км от която е на територията на града. 830 км е изградената канализационна система. Общият брой на сондажите е 104. Водоснабдителните помпени станции са 130, канализационните помпени станции – 26, а общата инсталираната мощност на дружеството възлиза на 31 654 киловата. В действие са 10 пречиствателни станции за отпадъчни води.
Медии
Присъстват почти всички национални радиостанции в УКВ-обхват, някои от които имат местни емисии новини. От Варна излъчват Радио Варна, основано през 1933 г., и Радио Браво (до 2015 г., когато преминава към бургаската радиоверига „Мая“). Трите национални телевизии имат дългогодишно присъствие в ефира, както и по останалите начини на разпространение. От Варна излъчва с БНТ 2 вторият регионален канал на БНТ 1. Местни телевизии са ТВ Варна и Телевизия Черно море, чиято аудитория обхваща Варна и цяла Източна България, както и Телевизия „Ариел ТВ“, която се разпространява по кабел.
Наред с националните печатни медии, които имат приложения за региона, във Варна се печатат регионални вестници и списания, като Позвънете, Народно дело, Черно море и Морски вестник, както и списание Морски свят.
Здравеопазване
Варна е главен университетски здравен център в Източна България. Обслужва със спешна и токсикологична помощ северното Черноморие, както и Североизточна България. Разполага с квалифицирани кадри от всички сфери на медицината. „Център по изгаряния и отравяния“ се намира във Военноморската болница, която е специализирана и като болница на НАТО. Сред най-големите здравни заведения на Варна са „Св. Марина“ – терапевтичен блок за многопрофилно лечение; „Св. Анна“, популярна като Окръжна болница – с диагностичен блок и спешна помощ, 2 АГ-болници, няколко поликлиники, най-големият онкодиспансер извън столицата, психодиспансер, очна клиника и други здравни звена. В града се строи кардиологична болница.
Транспорт
Автомобилен
През Варна преминава паневропейски транспортен коридор 8. През града преминават Автомагистрала А2 – „Хемус“ и Автомагистрала А5 – „Черно море“, част от Паневропейски транспортен коридор 8 и Европейски път E87. Едно от най-големите транспортни съоръжения е Аспарухов мост.
Железопътен
Железопътна гара Варна обслужва първата жп линия в страната. От гарата тръгват различни влакове:
пътнически: до градовете Шумен, Карнобат, Бургас, Добрич;
бързи: до София, Пловдив, Русе и Плевен;
ускорен бърз до София.
Въздушен
Западно от Варна е разположено Летище Варна – третата по важност българска аерогара. То обслужва над 65 български и чужди авиокомпании, които изпълняват редовни и чартърни полети до над 35 държави. Аерогарата е едно от четирите международни летища в страната с целогодишен режим на работа. През зимата се поддържат 7 редовни линии, 28% от пътниците от/до Варна пътуват по работа. През 2014 г. през аерогарата са преминали близо 1,4 милиона пътници. Летището е свързано с няколко възможности за транспорт до града – автобусна линия; таксиметрови услуги и коли под наем. Автомобили под наем предлагат няколко международни компании и една българска фирма. През пролетта на 2012 г. е открита изцяло обновената писта на летището, а през 2013 г. е открит терминал 2 на летището. Първата частна авиокомпания в България – Ер Виа – е със седалище във Варна.
Морски
Морска гара Варна през 2006 г. е обслужила 31 650 пътници от вътрешно и международно плаване. Общо 23 големи круизни кораба с 9200 пътници са посетили Варна.
Пристанище Варна e разположено на Черноморското крайбрежие при Варна (терминал Варна Изток) и във вътрешността на Белославското езеро, при Девня (Терминал Запад). То е най-голямото българско пристанище и разполага с общо 34 корабни места, с максимално допустимо газене от 11,30 m. През 2011 г. са обработени 9,15 милиона тона товари, като по този показател изпреварва Пристанище Бургас.
Обществен
Автогара Варна обслужва национални и международни редовни линии, както и направления до близките населени места и курорти.
Автобусни, тролейбусни и маршрутни линии
Две фирми стопанисват вътрешните градски линии: „Градски транспорт“ ЕАД (включително и тролейбусните линии) и „ДелтаКар“, а „Автотрейд“ ООД и „Мако“ ООД – маршрутните линии. До 9 май 2017 „Транстриумф“ обслужва част от автобусните линии, но поради проекта за интегриран градски транспорт всички линии преминаха към „Градски транспорт“ ЕАД, освен 409, който е наполовина към община Аксаково. От 23 декември 2017 г. линия 409 се обслужва от „Градски транспорт“ ЕАД, поемайки функциите на „Транстриумф“, а „ДелтаКар“ остава да води линията от община Аксаково. До 2017 във Варна има близо 60 автобусни, 4 тролейбусни линии и 3 маршрутни таксиметрови линии. В града се изпълнява интегриран проект за градския транспорт, по който са доставени 70 нови автобуса (20 автобуса „Solaris Urbino 12“ и още 20 соло „Solaris Urbino 12 CNG“ на метан и 30 съчленени „Solaris Urbino 18“) и 30 нови тролея с марка „Škoda 26Tr Solaris“ по друг проект.
По проекта също така са изградени велоалеи, BRT коридор (от англ. – Bus rapid transit, бърз транзит на автобусите) и нова електронна система за таксуване и информационни табла по спирките. Работи и сайт, чрез който всеки в реално време може да се информира за движението и разписанието на градския транспорт.
Градски автобусни линии
Линия 1 (само в работни дни)
Линия 7
Линия 9
Линия 10
Линия 12
Линия 13
Линия 14
Линия 14А (само в работни дни, между 15 септември и 30 юни)
Линия 17
Линия 17А
Линия 18
Линия 18А
Линия 20
Линия 22
Линия 23
Линия 29
Линия 31
Линия 31А
Линия 32
Линия 36
Линия 37
Линия 39
Линия 40
Линия 41
Линия 46
Линия 48
Линия 55
Линия 60
Линия 118
Линия 118А
Линия 121
Линия 122 (само в работни дни)
Линия 148
Линия 209
Линия 209Б (само през летния сезон между 15 май и 15 октомври)
Линия 409
Градски тролейбусни линии
Линия 82
Линия 83 (без почивните дни)
Линия 86 (без почивните дни)
Линия 88
Таксита
Във Варна има няколко големи таксиметрови фирми: „Триумф такси“, „Омега транс“, „Ласия“, „Варна“, „Алфа“ и „ОК транс“.
Наука и образование
Варна е сред най-важните университетски центрове в страната с осем висши училища, в които се обучават над 30 000 студенти:
Висше военноморско училище „Никола Вапцаров“
Икономически университет
Медицински университет „Проф. Параскев Стоянов“
Технически университет
Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“
Колеж по туризъм
Медицински колеж
Технически колеж
Професионален старшински колеж към ВВМУ „Никола Вапцаров“ Варна
През 1920 г. във Варна е основано първото висше търговско училище в България. Във Варна се намират и Институт по океанология, Център по хидро- и аеродинамика и филиалът на Институт по метеорология и хидрология към Българската академия на науките, Институт по рибни ресурси, Институт по воден транспорт, Институт по корабостроене и по металознание.
Култура
Забавления и сценични изкуства
Варна разполага с Държавна опера Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров", Куклен театър Варна, както и с един частен театър – Театър „Българан“. Най-голямата концертна зала във Варна се намира във Фестивален и конгресен център Варна. Основното културно годишно събитие и забележителност във Варна е Международният балетен конкурс Варна, който е един от най-старите за Източна Европа, провеждащ се от 1964 г.
Държавна опера Варна
Варненската опера е открита на 1 август 1947 г. Намира се на централния площад в града, помещавайки се в сградата на Драматичния театър. Операта организира от 2000 г. всяка година Коледен и Великденски музикален фестивал, а от 2010 г. и „Опера в Летния театър“. Всяка година бива организиран Международният музикален фестивал „Варненско лято“. Варненската опера е гастролирала в Югославия, Чехословакия, Украйна, Италия, Испания, Гърция, Индия, Румъния, Египет, Германия, Швейцария, Австрия. През 1999 г. Варненската опера се обединява с Варненската филхармония и продължава дейността си под названието Оперно-филхармонично дружество „Варна“. От 28 юли 2010 г. Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ и Оперно-филхармонично дружество „Варна“ са обединени в Театрално-музикален продуцентски център „Варна“. След обединението Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ запазва името си, но Оперно-филхармонично дружество „Варна“ се преобразува в Държавна опера – Варна.
Драматичен театър „Стоян Бъчваров“
На 26 март 1912 г. кметът на Варна Иван Церов полага основния камък за театрална сграда на пл. „Независимост“. На 12 март 1921 г. се открива първият театрален сезон с пиесата „Инстинктът“ от Анри Кестмекер. Спектаклите се играят в зала „Съединение“, сега сцена „Филиал“, тогава дървена пристройка към часовниковата кула, изпълнена по общинска поръчка от арх. Сава Димитриевич, където освен театрални представления се изнасят литературно-музикални вечери и концерти. През 1927 г. варненската общественост възобновява идеята за нова театрална сграда и подпомага финансово строежа с дарителска кампания. За по-малко от месец се събират 1 милион лева. Управителното тяло на Народната театрална кооперация отпуска заем от 2 милиона лева. В проекта на арх. Никола Лазаров на определен етап от строителството участва и арх. Дабко Дабков. Цялостно строежът е завършен от градския архитект Желязко Богданов през 1932 г. През 1947 г. новата сграда приютява новосъздадената опера.
Държавен куклен театър Варна
През 1951 г. варненската общественост кани известния кукловод, сценограф и режисьор Георги Сараванов, поставил основите на марионетния театър в Пловдив (1948 г.), да основе куклен театър в града. Той се отзовава, пристига във Варна и създава актьорска трупа от начинаещи артисти, част от които завършили музикално училище.
През август 1952 г. в стария салон на театър „Варненска комуна“ се играе кукленият спектакъл „Патенцето“ от Нина Гернет и Тамара Гуревич — с марионетки, които Сараванов изработва сам. Неговите уникални кукли от първите спектакли са запазени в Музея на куклите към театъра. Интересът и радостта, с които малките зрители посрещат спектакъла, показват необходимостта от куклено изкуство в културния живот на Варна. Веднага след успеха на „Патенцето“ театърът става културен институт към Градския народен съвет. Първата сграда, определена за театър, се намира на бул. „Владислав Варненчик“, зад Пощата в бившите безплатни ученически трапезарии, в склада за зърнени храни. На 12 юли 1985 г., благодарение на усилията на директора Йордан Тодоров, театърът влиза в нова сграда в центъра на града – ценен архитектурен паметник, оригинално приспособен за нуждите на съвременен културен институт.
Театър „Българан“
Театър „Българан“ е първият и единствен професионален частен театър на културната карта във Варна и Североизточна България. Първата презентация на проекта Българан се състои през 2005 г. в сградата на Военноморския клуб във Варна, където днес изцяло със собствена звукова, светлинна и сценична техника е изградена залата на театъра.
На сцената на театъра се представят както собствени, така и гостуващи постановки. Освен като отворена сцена, театър „Българан“ е копродуцент на седем сценични продукции. Към днешна дата има продуцирани четири собствени представления, един театрален сериал и четири представления за деца с професионални режисьорски и актьорски екипи. Театър „Българан“ не само интерпретира съвременни драматургични текстове, но и формира пространство, в което начинаещи театрали да имат възможност да творят и доказват себе си. В представленията на театъра играят над 60 актьори, сред които Стоянка Мутафова, Христо Мутафчиев, Валентин Танев, Камен Донев, Асен Блатечки, Яна Маринова, Пламен Сираков, Герасим Георгиев, Мария Сапунджиева, Йонна Буковска, Красимир Ранков, Стефка Янорова, Мариус Куркински, Мариус Донкин, Елена Петрова и др. Също така, театър „Българан“ работи съвместно с Драматичните театри от Сливен, Габрово, Хасково, Пловдив, Добрич и Пазарджик.
Притежава и собствено звукозаписно студио, което технически обезпечава спектаклите.
Военноморски клуб Варна
Военният клуб във Варна носи името Военноморски клуб (ВМК). Намира се на възлово място в центъра на града до Централна поща и Катедрален храм–паметник „Свето Успение Богородично“, в началото на бул. „Владислав Варненчик“. Отначало се е наричал Дом на офицера, а след 9 септември 1944 г. е наречен Дом на Народната войска. През 1951 г. е преименуван на Дом на Народния флот, затова днес е известен и под старото си име ДНФ. От пролетта на 1992 г. е наречен Военноморски клуб.
Построен е в ренесансов стил от 1897 г. до 1899 г. Първият етаж се е състоял от канцелария на Военното комендантството, офицерска столова, сладкарница, магазин и аптека. На втория етаж е имало библиотека, голям и малък танцувални салони, а на третия етаж и тавана – хотелски стаи. Официално клубът е открит на 31 декември 1899 г. с първия офицерски новогодишен бал. Бързо става един от културно-просветните центрове във Варна и средище на офицерите от гарнизона. От 1980 г. до 1983 година сградата е преустроена и разширена с нова част, построена в стила на старата. Днес Военноморският клуб разполага със заседателна зала, лекционна зала, библиотека.
През 2016 г. сградата е реставрирана чрез строително-монтажни работи по фасадата, дограмата и покрива. Сега Военноморският клуб има киносалон с 350 места, концертна зала със 120 места, заседателна зала, конферентна зала, лекционни зали, изложбена и игрална зали, библиотека, ресторант, дневен бар и хотел с 9 апартамента и 22 стаи. Във военния клуб работи социална кухня, която осигурява топъл обяд на военнопострадали, пенсионирани военнослужещи и ветерани.
Клубът развива активна културно-артистична работа и художествено-творческа самодейност чрез 8 формации – ансамбъл „Фолклорни ритми“, вокално-инструментален състав „Морски полъх“, детско шлагерно студио „Да“, музикално-артистична формация „Палас“, вокална група „Прибой“, танцова формация „Марина“, клуб по спортни танци „Одесос денс 1975“ и театрална формация „Весел миг“. Военноморският клуб е един от най-големите културно-информационни центрове и една от най-забележителните сгради във Варна.
Фестивален и конгресен център
Фестивален и конгресен център – Варна (ФКЦ) е открит през 1986 г. От създаването си той се налага като център на най-престижните местни събития в областта на изкуството и културата. Там, освен артистични прояви и фестивали, се организират и научни срещи, семинари, различни фирми отбелязват своите годишни празници. ФКЦ е съорганизатор на Международния филмов фестивал „Любовта е лудост“, фестивала на българския игрален филм „Златната роза“, фестивала на европейските филмови копродукции, международния музикален фестивал „Варненско лято“, Варненския театрален фестивал, Международния майски хоров конкурс, Международния балетен конкурс – Варна, Европейския музикален фестивал, Коледния и Майския салон на изкуствата, международния детски фестивал на изкуствата „Съзвездие море – слънце, младост, красота“. Сградата на Фестивален и конгресен център се намира в непосредствена близост с входа на Морската градина.
Дворец на културата и спорта, и Летен театър Варна
Дворецът на културата и спорта (ДКС, наричан още Спортна зала) е комплекс за конгресни, културни и спортни прояви. Разполага с 6 зали, възстановителен център, фитнес зала, пресцентър, модерен търговски център. Спортно-възстановителният център разполага със сауни, тангентори. Дворецът има търговски център с възможности за почивка и приятно прекарване на свободното време.
Административно към Двореца на културата и спорта е причислен и Летният театър в Морската градина. В Летния театър се организират национални и международни прояви.
Национално училище по изкуствата „Добри Христов“
Създадено е като музикално училище през 1944 г. и е първият държавен музикален институт във Варна. През 1956 г. училището получава името на бележития музикален педагог, критик, композитор, академик Добри Христов. Възпитаници на училището са изявени диригенти, композитори, певци, концертиращи артисти, музиковеди, оркестранти, преподаватели във висши училища, музикални и балетни педагози, балетни артисти. Сградата на училището „Д. Христов“ е паметник на културата, публична държавна собственост към Министерството на културата. От януари 2004 г. получава статут на Национално училище по изкуствата, което е първото извънстолично национално училище.
Издателства
Издателство Стено
Издателство Зограф
Издателство Славена
Издателство Морски свят
Творчество, посветено на Варна
Българските изпълнители Йорданка Христова, Веселин Маринов, Георги Германов и други са посветили свои песни на града.
Галерии
Градска художествена галерия „Борис Георгиев“
Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ е разположена в сградата на бившата Мъжка гимназия. Тя е построена в края на 19 в. и е издържана в традицията на неоготическата архитектура. Градската художествена галерия е създадена с протокол от 12 януари 1944 г. на Общото събрание на Дружеството на варненските художници. Сред учредителите са Кирил Шиваров, Константин Щъркелов, Александър Дякович. Намира се на сегашното си място от 1988 г., след основно преобразуване на сградата на Мъжката гимназия. От 1999 г., след решение на Общинския съвет, носи името на Борис Георгиев. Градската художествена галерия е съорганизатор и партньор в международни проекти в областта на съвременното изкуство, които осъществяват размяна на изложби, пленери и симпозиуми, творчески специализации и гостувания на групи и отделни художници. Галерията е домакин на Международното биенале на графиката, съорганизатор е и на фестивала на визуалните изкуства „Август в изкуството“. В залата на последния, трети етаж, се организират концерти от програмата на Международния музикален фестивал „Варненско лято“, театрални спектакли, модни ревюта.
Други галерии
Кина
Кино Арена мол Варна
Кино Арена Гранд мол Варна
Кино „Българан“
Фестивален и конгресен център – Варна
Кино Cinema City – Delta Planet Mall
Филми, снимани във Варна
Голямата змия (1967)
Голямата победа (1972)
Като песен (1973)
Фаталната запетая (1979)
Комбина (1982)
Баш майсторът на море (1982)
Мъгливи брегове (България-СССР, сниман 1985 г., премиера 6 март 1986 г.)
Васко да Гама от село Рупча (1986)
Някой пред вратата (1987)
Непобедимите 3 (2013)
Бензин (2017)
Господин Х и морето (сериал, заснет 2018 год, излъчван през 2019 г. по Нова телевизия)
Библиотеки и читалища
Регионална библиотека „Пенчо Славейков“
Народно читалище „Просвета 1927“ кв. Аспарухово
Народно читалище „Христо Ботев 1928“
Народно читалище „Възрождение 1870“
Народно читалище „Варненски будители 1926“
Народно читалище „Отец Паисий 1934“
Народно читалище „Васил Левски 1945“
Народно читалище „Васил Левски 1927“ кв. Галата
Народно читалище „Асен Златаров 1946“, кв. Чайка
Народно читалище „Елин Пелин 1977“
Народно читалище „Цар Борис III“, кв. Победа
Народно читалище „П. Р. Славейков 1928“
Народно читалище „Прогрес 1927“ кв. Виница
Народно читалище „Искра 1924“
Народно читалище „Христо Смирненски 1946“
Народно читалище „Михаил Шолохов 1958“ с. Казашко
Народно читалище „Св. св. Кирил и Методий 1927“ с. Тополи
Народно читалище „Димо Цонков 1927“ с. Звездица
Народно читалище „Искра 1909“ с. Константиново
Народно читалище „Ясна поляна-2014“
Сцени на открито
Сцена „Раковина“
Сцена „Амфитеатър“
Летен театър
Лятно кино (в ОСРК „Младост“)
Редовни събития
Варна е известна и с традиционния хипарски празник в България „Джулай морнинг“, възникнал още по времето на социалистическия режим. Всяко лято на 30 юни срещу 1 юли големи групи хора се събират на варненския вълнолом (през последните години и в други местности по цялото Черноморие), за да посрещнат заедно Слънцето, което изгрява над морето.
Спорт
Градът има многогодишни традиции в спорта. Действащи са няколко футболни стадиона, сред които базите на ПФК Черно море (Варна) и ПФК Спартак (Варна). В процес на пълно преустройство е градският стадион „Юрий Гагарин“, чието име ще бъде променено на „Варна“. След края на новоизграждането му стадионът се очаква да отговаря на всички изисквания на УЕФА и да бъде най-модерният в България. Традиционно националният отбор на България по волейбол играе във Варна. Четири поредни лиги са се състояли в Двореца на културата и спорта. В последните години градът се обособява и като център за плажен волейбол и кандидатства за град домакин на Световните киберигри. Многократно Варна е била домакин на спортни прояви като Световното първенство по водно спасяване през 1970 г., Световното първенство по художествена гимнастика през 1969 г. и през 1987 г., Републиканското първенство по карате „Киокушин“. В града има клубове по бадминтон, тенис, баскетбол, плуване, бейзбол, бокс, културизъм, стрелба, езда, колоездене, картинг, спортно катерене, спортно ориентиране, а от Аспаруховия мост се правят скокове с въже (бънжди).
Спортни клубове
Спортни съоръжения
Дворец на културата и спорта
ОСРК „Младост“ (2 футболни, 1 волейболно, 1 баскетболно игрище; лекоатлетическа писта; зала за тенис на маса и бадминтон (в строеж); ледена пързалка; зала за скуош; голф игрище; скейтборд парк; площадка за ролери; стена за скално катерене; детски кът; лятно кино)
ОСК „Морска градина“ (1 футболно, 1 волейболно игрище; 1 тенис корт)
ОСК „Аспарухов парк“ (2 футболни, 1 волейболно, 1 баскетболно игрище)
ОСК „Чайка“ (1 футболно, 1 баскетболно игрище)
СК „Технически университет“ (1 футболно – стандартни размери, 3 футболни, 1 баскетболно игрище)
Спортни игрища „Гранд спорт арена“
СК „Тринити парк“ (1 футболно, 1 волейболно, 1 баскетболно, 1 хандбално игрище; игрища за бадмингтон и футзал; 1 тенис корт; зала за фехтовка)
СК „Простор“ (тенис кортове; футболни, волейболни, баскетболни и хандбални игрища)
СК „Локомотив“ (футболен стадион + 3 футболни игрища; лекоатлетическа писта; щурмова стълба)
СК „Спартак“ (футболен стадион + 2 футболни игрища)
СК „Студентска“ (открити игрища за футбол, баскетбол, многофункционална спортна площадка (за волейбол и тенис на корт), фитнес, тенис на маса и детска площадка, пътека за бягане и каране на ролери)
СК „Чудните Скали“ (стена за катерене)
Стадион „Варна“ (в строеж)
Стадион „Тича“
Стадион „Владиславово“ (в преизграждане)
Плувен комплекс „Приморски“ (2 открити и един закрит басейн; фитнес и спа център)
Плувен комплекс „Младост“ (дом „Младост“)
Басейн „Делфини“
Гребна база „Аспарухово“
Конна база „Виница“
Забележителности
Градът е част от Стоте национални туристически обекта на БТС с Археологически музей (Варна) и Военноморския музей.
Праисторически и антични
Варненският халколитен некропол – с обработеното около 4400 – 4100 г. пр. Хр. златно съкровище. Находките са експонирани във Варненския археологически музей, самият некропол е занемарен и на практика недостъпен за разглеждане.
Римските терми на Одесос са сред най-запазените архитектурни паметници от античния период в страната и се намират в югоизточната част на днешния град, в близост до пристанището. Термите са изградени към края на 2 век. Според проучванията височината на сводестите конструкции е била над 20 m, а общата площ на съоръжението около 7000 m². Баните са работили до края на 3 век. През 19 век подземията на термите са ползвани като затвор. През 1892 г. стамболовистите затварят и изтезават в термите Петко войвода. В днешни дни през лятото в термите работи летен театър, изнасят се концерти.
Музеи
Варненският Археологически музей заема площ от 2000 m2 и има 32 зали с постоянни изложби: Праистория, Античност, Средновековие, Възрожденска иконопис. Там се намира и едно от най-старите златни съкровища в света, датирано отпреди 4000 години преди Христа, по-старо от което е само откритото в Града на птиците при Пазарджик. Първите археологически материали са били събрани от Карел Шкорпил и Анание Явашов през 1887 г. На 3 юни 1887 г. с наличните находки уреждат музей в Градската библиотека. Четири години по-късно, по нареждане на тогавашното Министерство на народното просвещение (1892 г.), варненските дейци неохотно са принудени да изпратят сбирката в София, за създаване на централен музей (1893 г.). Година по-късно (1894 г.) Карел Шкорпил урежда нова музейна сбирка, която пренася в Девическата гимназия (1895 г.). Дълги години заради нежеланието на министерството да се създават музеи извън София, археологическата сбирка се помещава в приземието на Девическата гимназия. През 1906 г. тържествено в помещение на тавана на гимназията е открит Окръжен музей. През 1993 г. сградата на гимназията е изцяло заета от възстановения Археологически музей.
Военноморски музей
Парк музей „Владислав Варненчик“
Къща музей на Георги Велчев
Музей за историята на Варна
Музей на Възраждането
Етнографски музей
Варненски природонаучен музей
Музей на куклите
Историко-етнографски комплекс „Прабългарско селище Фанагория“
Морска градина и други паркове
Със своите 850 декара Морската градина на Варна е национален паметник на градинското и парковото изкуство. Нейното строителство е по проект на Антон Новак, чешки градинар-декоратор, поканен в града от Карел и Херман Шкорпил. В морската градина има Алея на възрожденците с паметници на бележити българи от Възраждането и националноосвободителните ни борби. На входа на Морската градина се намира паметникът на Антон Новак. Неповторимостта и притегателната сила на Морската градина или Приморския парк се дължат и на съседството на морето, и на плавното преливане на морския ландшафт със зеленината на бреговата зона. Плитководието на Варненския залив и подхранването на брега от едрия пясъчник от срутищата на високия скат обуславят по-нататъшното разширяване на бреговата ивица навътре в морето. Средно на всеки квадратен метър от ската се падат 5 m2, отвоювани в морето. Тази особеност на нарастване на Приморския парк към морето, както и развитието на морските спортове, го правят привлекателно и перспективно място за почивка.
В Морската градина са разположени Варненският аквариум и Делфинариумът.
Крайбрежната алея или така наречената и силно оспорвана от гражданите „Алея първа“ (проект) е зона между Морската градина и плажа. От 2001 г. тя се стопанисва от консорциума „Алея първа“, обединяващ всички концесионери на варненските плажове – „Фамилия“ ООД, „БГГ“ ЕООД, „Камбана“ ЕООД, „ЕТ Дист – Димитър Атанасов“ и „Лазурен бряг 91“ ЕООД. През март 2009 г. терените на Алея първа са преактувани като частна държавна собственост от заместник-областния управител на Варна в нарушение на чл. 6, ал. 1 и ал. 3 от Закона за държавната собственост и са продадени на „Холдинг Варна“ (групировката ТИМ). От 2012 г. холдингът започва 5 големи строежа върху площ от 118 декара на варненския бряг. Проектът се поддържа от държавната власт – всички правителства, в разрез с позицията на гражданското общество, което иска да запази автентичната морска природа на парка.
В близост до Варна на площ от 13 207 декара се намира природният парк Златни пясъци със скалния Аладжа манастир. Той е вторият обявен парк в България след Национален парк Витоша.
Аспарухов парк
Парк „Владислав Варненчик“
Парк „Младост“
Парк-паметник на българо-съветската дружба
Университетска ботаническа градина – Варна
Зоологическа градина
Варненската Зоологическа градина е открита на 30 април 1961 година. Дело е на арх. Б. Маркова и арх. К. Каракашев. Огромна заслуга за построяването на парка има тогавашният кмет Николай Бояджиев.
Зоологическата градина е разположена в Морската градина, близо до Делфинариума и Природо-научния музей. Тя е дом на общо 300 представители от 60 вида птици, хищници, тревопасни, примати и водоплаващи.
През 1998 г. е създадено общинско предприятие „Зоокът“, което стопанисва и менажира Зоопарк Варна.
От 2007 г. е открит и „Спасителен център“, който помага на пострадали животни и след лечението им ги връща обратно в природата.
Програми
„Осинови животно“ – стартира през януари 2013 г. Благодарение на нея много животни намират свой благодетел, който да финансира изхранването, грижата и облагородяване на жизнената им среда, като плаща месечна издръжка за своя избраник.
„Стани дарител“ – чрез тази програма се набавят необходими материали, инструменти и консумативи за парка, дарени от доброволци.
Сектор Птици
Паркът разполага с три езера и една волиера. Тук посетителите могат да видят розов пеликан (изключително рядък вид, включен в Червената книга на България), поен лебед, няколко вида патици и гъски, мандаринка, каролинка, червен ангъч, златен, сребърен и кралски фазан, чернокрил и бял паун, жълтокачулат какаду, качулат кресливец, корела, пъстра розела, малък александър, бъбрив вълнист папагал, бял и черен щъркел (някои от тях са били пациенти на Спасителния център в градината, но въпреки лечението са с трайни увреждания и не могат да бъдат пуснати на свобода), скален орел, белоопашат мишелов, бухал.
Подсектор Гризачи
Тук посетителите могат да видят представители на видовете нутрия и морско свинче.
Сектор Тревопасни
Срещат се представители на следните животински видове: елен, сърна, муфлон, обикновено и шотландско пони, магаре, лама, двугърба камила, дива коза, камерунска коза, прасе-джудже.
Сектор Хищници
Зоологическата градина е дом на следните представители от раздел Хищници: сибирски тигър, лъв, лисица, вълк, кафява мечка, дългоносо мече, шоколадов скункс.
Сектор Примати
Тук са най-атрактивните обитатели на Зоологическата градина – мауймуна гвенон (коткоподобна маймуна).
Други
Със своите 800 декара паркът резиденция Евксиноград е национален паметник на градинското и парковото изкуство. Неговите архитектурни и исторически паметници, както и неговото минало на духовен център, го правят желано място за посещение и почивка. Той е естествено продължение на Морската градина на север и връзка с парка на курорта Константин и Елена.
Астрономическата обсерватория и планетариум „Николай Коперник“ – първият в България астрономически комплекс, открит през 1968 г. Комплексът се състои от астрономическа обсерватория, планетариум и кула с махало на Фуко. Намира се в централната част на Морската градина.
Планетариум на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“.
Железопътната гара във Варна е изградена по проекта на железопътната гара в Бургас. Поради тази причина двете сгради са еднакви в архитектурното отношение.
Фестивален и конгресен център
Личности
Сред известните политици с варненски произход са Илко Ескенази (СДС), Александър Йорданов (СДС), Миглена Тачева (НДСВ), Даниел Вълчев (НДСВ, ДБГ), Николай Василев (НДСВ), Борислав Ралчев (НДСВ), Петър Димитров (БСП), Меглена Плугчиева (БСП).
Варна е роден град на учени и изследователи в различни области. Видни учени, родени в града: Димитър Чернев, Милко Бичев, Илия Вълков, Фриц Цвики.
Градът е родно място на много хора, реализирали се в различни области на културата. Актьорите Катя Динева, Кръстю Лафазанов, Христо Гърбов, Иван Кондов, Стефан Мавродиев са от морската столица. Композиторите Анастас Наумов и Хайгашод Агасян, музикалните изпълнители Николай Докторов, Ваня Щерева, Тодор Костов, Филип Киркоров, Деси Добрева, Гери-Никол, Дара, Нина са родени във Варна. Художниците Георги Велчев, Борис Георгиев, Ванко Урумов, скулпторът Кирил Шиваров, писателите Мирослав Господинчев, Марко Стойчев (по-известен като Марко Мормарев) също са родом от Варна.
Външни препратки
Топографска карта на гр. Варна и региона
Литература
Константин Тотев, Валентин Плетньов: Византийско изкуство. Християнски реликви от Варненско XI-XIV век. Byzantine art: Christian relics from Varna region 11th-14th centuries. Варна, Славена, 2011
Симеон Кулиш: Варненската комуна (29 декември 1919 – 23 май 1921). Социално-икономически и политически аспекти. Битката между „Давид и Голиат“. – Минало, 2011, № 3
Ангел Дюлгеров: Паралелни светове. Варна, Славена, 2011
Борислав Дряновски: Кметовете на Варна. Част 2: 1903 – 1923. Варна, Славена, 2011
Ангел Дюлгеров: Паралелни светове: Литературата на Варна. Десет очерка за съвременни български писатели. Варна, Славена, 2011
Петър Стоянов: Варна между двете световни войни 1919 – 1939. Варна, Стено, 2003
Томова, Красимира и Бозова, Тинка: Кметовете на Варна, Варна: МС, 2010. ISBN 978-954-8493-12-3
Пасков, Емил Величков: Варна – архитектура, архитекти, Варна: МС, 2009. ISBN 978-954-92262-2-5
Бележки
Цитирани източници
Пристанищни градове в България
Пристанищни градове на Черно море
|
{'title': 'Анимационен филм', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D0%BD%20%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BC', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Анимационен филм (наричан още мултипликационен или трикфилм) е филм, чиито кадри представляват снимки на нарисуван фон, върху който се наслагва прозрачна плака с героите, които се задвижват чрез аними
|
ране. Художникът-аниматор рисува основните пози на героя, а фазовчикът рисува фазите на движението. Колористът попълва цветовете. След заснемане на плаките от оператор и прожектиране на лентата върху екран се създава илюзията, че рисунката се движи.
Анимационният филм може да бъде рисуван, куклен, изрезков или компютърен.
Основоположник на анимационното кино в света е американският художник Уолт Дисни, създател на легендарния герой Мики Маус и на първия пълнометражен анимационен филм „Снежанка и седемте джуджета“ през 1937 година. През 1950 година в Европа чешкият режисьор Едуард Хофман (Eduard Hoffman) създава филма „Сътворението на света“ (La Creation du Monde) по оригинални рисунки на френския художник и карикатурист Жан Ефел (Jean Effel). Основоположник на българската анимационна школа е Тодор Динов – 1952 г. На огромна популярност в България се радваше анимационният сериал Ну, погоди!, режисиран от Вячеслав Котьоночкин (СССР).
В наши дни все по-често се използват компютри за оцветяване на героите, наслагване на подвижните герои върху фона и монтаж на филма. Анимационни са и филмите, които се рисуват с компютърна графика.
Според съвременните анимационни сериали обичайната бройка на сериите е 13, като една серия трае средно 20 минути. В една серия може да бъдат събрани два делими епизода (а може и три).
Бележки
|
{'title': 'Химия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Химията е наука, която изучава състава, структурата и свойствата на веществата (химичните елементи и техните съединения), както и превръщането на едни вещества в други в хода на различни химични реакц
|
ии. Като природна наука химията изучава строежа на веществото, съставено от атоми, молекули и йони, и обяснява химичните процеси с помощта на понятията енергия и ентропия.
Дяловете на химията се групират според вида на изучаваните вещества или според начина на изследване. Така неорганичната химия изучава неорганичните вещества, органичната химия – органичните съединения, биохимията – веществата и химичните процеси в живите организми, физикохимията – трансформациите на енергията при химичните процеси, аналитичната химия – състава и структурата на веществата. През последните години се обособяват множество специализирани и интердисциплинарни области, като неврохимията – химичното изучаване на нервната система.
История на химията
Първата химична реакция, овладяна от човека, е горенето. Въпреки това в продължение на хилядолетия огънят е считан за мистична сила, която превръща едно вещество в друго (дървото – в пепел, водата – в пара), като при това се отделят светлина и топлина. Огънят участва в множество дейности на хората от ранните общества – както в бита (например готвене и осветление), така и в производството (грънчарство, топене на метали, изработка на тухли и направа на инструменти).
Древните хора са се опитвали да разберат защо различните вещества имат различни свойства (цвят, плътност, аромат), защо съществуват в различни агрегатни състояния (газообразни, течни и твърди) и защо реагират по различен начин, когато са изложени например на температурни промени. Обща черта на древните теории е опитът да се открият малък брой първични елементи, които съставят всички останали вещества в природата. Вещества като въздуха, водата и почвата, различни форми на енергия, като огъня и светлината, и по-абстрактни понятия като идеите, етера и небето са често срещани в древните цивилизации, например в гръцката, индийската, китайската и тази на маите. Всички те считат въздуха, водата, земята и огъня за основни елементи.
Атомизъм в Древна Гърция
Един от първите научни опити за обяснение на някои химични явления е древногръцкият атомизъм, който възниква едновременно с учението за четирите основни елемента – огън, вода, въздух и земя. За основатели на атомизма се смятат философите Левкип и Демокрит, които заявяват, че атомите са най-малките, неделими частици материя. Приблизително по същото време подобна концепция разработва индийският философ Канада. Тези теории са изцяло умозрителни поради липсата на емпирични данни. Без научни доказателства е лесно да се отрече съществуването на атомите. Аристотел се обявява против съществуването на атомите през 330 г. пр.н.е.
Алхимически период
Алхимическият период (III–XVII век) е времето на търсене на философския камък. Алхимическата теория, основана на античните представи за четирите елемента, се преплита с астрологията и мистиката. Алхимическият период се разделя на три по-малки периода – Александрийска, Арабска и Европейска.
Александрийска алхимия
В Александрия става съединяване на теориите на Платон и Аристотел с практическите знания за веществата, свойствата им и преобразуванията им. Смята се, че самото название „химия“ произхожда от древното название на Египет – „Кем“ или „Хем“. Понякога се счита, че терминът идва от гръцки – χυμος или χυμενσιζ.
Основният предмет на изучаване на алхимията са металите. В преплитането с астрологията се ражда и специфична символика и съответствие: сребро – Луна, живак – Меркурий, мед – Венера, злато – Слънце, желязо – Марс, калай – Юпитер, олово – Сатурн. Покровител на химията в Александрия става египетският бог Тот или неговият гръцки аналог Хермес. От този период са останали и някои писмени доказателства, че египетските алхимици са познавали амалгамата – процеса на позлатяване и извличането на злато и сребро от руди.
Сред най-важните представители на гръцко-египетската алхимия, чието имена за дошли до наши дни, може да се отбележат Болос Демокритос, Зосим Панополит и Олимпиодор Млади. Написаната от Болос книга „Физика и мистицизъм“ (около 200 г. пр.н.е.) се състои от четири части, занимаващи се със злато, сребро, скъпоценни камъни и пурпур. Болос предлага за първи път идеята за преобразуването на металите – превръщането на един метал в друг (особено неблагородни метали в злато), която се превръща в основна задача на алхимичния период. Зосим в своята енциклопедия (3 век) определя химията като изкуството за правене на злато и сребро, описва тетрасомат – поетапен процес на получаване на изкуствено злато, и по-специално обръща внимание на забраната за разкриване на тайните на това изкуство.
От Александрийския период са запазени много херметични текстове, които представляват опит за философско-мистично обяснение на трансформациите на веществата, включително известният „Изумрудена таблица“ на Хермес Трисмегист.
Сред безспорните практическите постижения на гръцко-египетските алхимици трябва да се включат откриването на амалгамирането. Амалгама на златото започва да се прилага при позлатяването. Александрийските учени подобряват метода за извличане на злато и сребро от руди, като за целта широко използват живак, произвеждан от цинобър или каломел. В допълнение към практическата стойност, уникалната способност на живака да образува амалгама допринася за третирането на живака като „специален, първичен“ метал. Алхимиците разработват начин за почистване на златото.
Арабска алхимия
Теоретичната основа на арабската алхимия продължава да бъде учението на Аристотел. Въпреки това, развитието на алхимична практика изисква нова теория, основана върху химичните свойства на веществото. Джабир ибн Хайян (Гебер), смятан за баща на химията от мнозина, в края на 8 век разработва нова теория за произхода на металите, според която металите се образуват на два различни принципа. Златото е смятано за съвършен метал и Джабир смята, че за неговото получаване се изисква специално вещество, което той нарича философски камък (Lapis Philosophorum), или еликсир. Този еликсир е трябвало да притежава и много други свойства – да лекува болести и дори да дава безсмъртие. Живачно-сярната теория е теоретична основа на алхимията за следващите няколко века. В началото на 10 век, друг виден арабски алхимик, Ар-Рази (Разес), усъвършенства тази теория, като добавя към живака и сяра на принципа на твърдостта, или философската сол.
Арабската алхимия, за разлика от Александрийската, е доста рационална, мистичните елементи в нея са повече по традиция. В допълнение към основната теория на алхимията, по време на арабския етап се раждат понятията лабораторна техника и оборудване, методика на експеримента и апаратура. Арабските алхимици безспорно достигат несъмнени практически успехи – те извличат антимон, арсен, и очевидно, фосфор, произвеждат оцетна киселина и разреждат разтвори на минерални киселини. Важно събитие при арабските алхимици е създаването на рационална фармация и аптеки, като е разработена традицията на древната медицина.
Европейска алхимия
Научните разработки на арабските алхимици постепенно проникват в Средновековна Европа през 13 век. Техните съчинения и книги са преведени най-напред на латински, а след това и на други европейски езици. В Европа към символиката на алхимията се прибавят много елементи от митологията и християнската религия. В европейската алхимия има много повече мистика, отколкото в арабската. Както църковните, така и светските власти нееднократно забраняват заниманията с алхимия. Данте Алигиери в своето най-известно произведение, „Божествена комедия“, поставя в осмия кръг на ада всички онези, които се занимават с алхимия. В същото време тя процъфтява в манастирите и кралските дворове.
Сред най-големите имена на европейските алхимици могат да се отбележат Алберт Велики, Роджър Бейкън, Арналдо де Виланова, Реймонд Лулий и Васил Валентин. Р. Бейкън дава определение на алхимията както следва: „Алхимията е наука за това как да се подготви състава, или еликсира, който, когато се добави към неблагородни метали, ги прави перфектни метали“.
Към началото на 14 век европейската алхимия за първи път постига значителни успехи и по този начин е в състояние да се съревновава и победи арабската по отношение на разбиране на свойствата на материята. През 1270 г. италианският алхимик Бонавентура при опитите си да получи универсален разтворител, получава разтвор на амониев хлорид в азотна киселина, който може да разтваря златото, наричано още царя от металите (оттам произлиза и названието на този разтвор – царска вода). Псевдо-Гебер, един от най-значимите средновековни европейски алхимици, които работят в Испания през 14 век и който подписва своите съчинения с името Гебер, прави подробно описание на концентрирани минерални киселини (сярна киселина и азотна киселина). Използването на тези киселини в алхимичната практика води до значително увеличение на знанията на алхимиците за веществата.
В средата на 13 век в Европа започва производството на барут, като първото му описание (дадено не по-късно от 1249 г.) очевидно е направено от Р. Бейкън (често упоменаван от монах Б. Шварц, което дава основание да бъде считан за основател на барутното дело в Германия). Появата на огнестрелното оръжие е силен стимул за по-нататъшното развитие на алхимията и преплитането ѝ със занаятчийската химия.
Раждане на химията като наука
През 1605 г., сър Франсис Бейкън, публикува „Усъвършенстване и напредък на обучението“, в което се съдържа описание на това, което по-късно ще бъде известно като научен метод. През 1615 г. Жан Бегин публикува Tyrocinium Chymicum, ранен учебник по химия, и в него включва първото по рода си химично уравнение.
Смята се, че Робърт Бойл, наричан понякога и от някои бащата на химията, прилага и усъвършенства съвременния научен метод и започва да отделя по този начин химията от алхимията. Той е атомист, но предпочита думата корпускула, или частица, вместо атом. Има различни приноси в химията, като законът на Бойл, опити за изработване на корпускулярна теория и полагане основите на химичната революция. През 1754 г. Джоузеф Блек изолира въглероден диоксид, който той нарича „фиксиран въздух“. Карл Вилхелм Шееле и Джоузеф Пристли независимо един от друг изолират кислород, наречен „огнен въздух“.
Но човекът, който официално е признат за основоположник на съвременната химия, е Антоан Лавоазие, френски учен, формулирал закона за запазване на масата през 1789 година. Независимо от него, в Русия през 18 век Михаил Ломоносов формулира закона за запазване на веществото при химичните реакции и закона за запазване на енергията, като развива оригинални схващания за молекулния строеж и природата на топлината. С това химията придобива строго количествен характер, което позволява да бъдат направени надеждни прогнози. През 1800 г. Алесандро Волта открива химичната батерия и по този начин слага основите на електрохимията. През 1803 г. Джон Далтон открива няколко важни закона, които по-късно носят неговото име. След като Фридрих Вьолер през 19 век успява (макар и случайно) да синтезира органично съединение от неорганични, се откриват огромни нови възможности за развитие в областта на химията.
Периодичната таблица на елементите
В продължение на столетия към списъка на химичните елементи се прибавят нови. За огромно постижение в химията се смята организирането и подреждането на този списък от елементи от руския учен Дмитрий Менделеев. Това спомага да се разбере вътрешната структура на атома. Менделеев не само успява да подреди елементите, но и да предскаже свойствата на тези, които тогава все още не са били открити и местата им в периодичната таблица са били празни – германий, галий и скандий. Той прави това през 1870 година, като галият е открит през 1875 и проявява почти всички свойства, предречени от Менделеев.
След откритията на Ърнест Ръдърфорд и Нилс Бор, отнасящи се до структурата на атома, и особено след откритието на радиоактивността се налага учените драстично да променят някои свои представи за света и природата.
Основни раздели
Химията обикновено се разделя на няколко основни подобласти, както и на няколко основни интердисциплинарни и по-специализирани области:
Аналитична химия – анализ на проби от вещества, с цел да се определи техният химичен състав и структура. Част аналитичната химия е създаване на стандартизирани експериментални методи, които намират приложение във всички останали експериментални области на химията.
Биохимия – изследване на химичните съединения, химичните реакции и химичните взаимодействия, които протичат в живите организми. Биохимията е тясно свързана с органичната химия, както и с молекулярната биология, генетиката, медицинската химия.
Неорганична химия – изследване на свойствата и реакциите на неорганичните вещества. Разграничението между органична и неорганична химия не е твърдо и двете области понякога се застъпват, например при металоорганичната химия.
Органична химия – изследване на органичните вещества. По дефиниция органичните вещества са тези, които имат за основа въглероден скелет.
Теоретична химия – изследване на химията чрез фундаментални теоретични системи, обикновено базирани на математиката и физиката.
Физикохимия – изучаване на фундаменталните физични свойства, в частност на трансформациите на енергията и динамиката, при химичните системи и процеси. Важни подразделения на физикохимията са химическата термодинамика, химическата кинематика, електрохимията, статистическата механика и спектроскопията. Физикохимията е тясно свързана с молекулярната физика, квантовата химия и теоретичната химия.
Ядрена химия – изследване на взаимодействията на съставните елементи на атома и на трансмутацията.
Някои други по-тесни области на химията са агрохимията, астрохимията, атмосферната химия, геохимията, колоидната химия, кристалохимията, магнетохимията, математическата химия, неврохимията, петрохимията, радиационната химия, стереохимията, супрамолекулярната химия, термохимията, фотохимията, химичното инженерство, ятрохимията.
Основни понятия
Елементарна частица
Елементарните частици са основните градивни блокчета на материята, нейните фундаменти, от които са изградени композитните частици като протоните или неутроните. Стандартният модел във Физиката на елементарните частици класифицира, подрежда и обяснява свойствата и взаимодействията им. Единствената ненаблюдавана, но предсказана теоретично частица от Стандартния модел е Хигс бозонът.
Атом
Атомът е считан за основната градивна частица на веществото и се състои от плътна централна част, наречена атомно ядро, която е с положителен електричен заряд, заобиколена от облак електрони с отрицателен електричен заряд. Атомното ядро е изградено от протони и неутрони. Електроните в атома са свързани с ядрото с електромагнитна сила. Атомите могат да съществуват в свободно състояние или да се свързват помежду си чрез химична връзка в молекули.
Молекула
Молекулата е повече или по-малко устойчиво съчетание от определен брой атоми, свързани помежду си чрез химични връзки. Молекулите се считат за неутрални и всичките им валентности са наситени. Молекула, която се състои от огромен брой атоми, се нарича макромолекула.
Йон
Йоните са електрически заредени частици, образувани при отделяне или приемане на електрони от атоми или молекули. Броят на електроните не е равен на броя на протоните и съответно положително заредените йони се наричат катиони, а отрицателно заредените – аниони.
Вещество
Химичното вещество е материал с определена и постоянна химическа структура, с други думи физическа субстанция с обособен и специфичен химичен състав. Такива са химичните елементи и химичните съединения.
Вещество в съвременната физика се нарича вид материя, съставена от фермиони или съдържаща фермиони наред с бозони и има маса в покой. Състои се от частици, най-често електрони, протони и неутрони. Последните две образуват ядрата на атомите. При необикновени обстоятелства, например в неутронните звезди, могат да съществуват необичайни видове вещества. Под вещество в биологията се разбира материя, образуваща тъканите на организмите. От химична гледна точка веществата се делят на чисти и смеси.
Химичен елемент
Химичен елемент се нарича група от атоми с еднакъв брой протони в ядрата си. Атомите на химичните елементи не могат да бъдат разделени или превърнати в други атоми с помощта на химични средства.
Повечето химични елементи могат да образуват няколко прости вещества с различен строеж и различни свойства. Явлението се нарича алотропия, а отделните прости вещества на един елемент могат да преминават от едно в друго чрез химични процеси.
Химична връзка
Химичната връзка представлява връзката, която се осъществява между атомите или между йоните във веществата. Тя се осъществява чрез обща електронна двойка. Основна причина при свързването на атомите е понижаването на енергията им в хода на взаимодействието, защото телата с по-ниска енергия са по-стабилни, по-устойчиви. Създаването на съвременна теория за химичната връзка стана възможно едва след изясняването на строежа на електронната обвивка на атомите на химичните елементи и утвърждаване на представата за електричната природа на силите, обуславящи химичното сродство между атомите и възникването на химична връзка.
Химична реакция
Химичната реакция е явление, при което едни вещества се превръщат в други вещества, най-често различни по състав и строеж от изходните. В нея участват градивните частици на веществата – атоми, молекули или йони. В хода на реакцията частиците се прегрупират. Веществата, които се получават при превръщането, се наричат продукти на реакцията. Реакциите протичат, съпроводени от някакви външни признаци: отделяне на газ, топлина или светлина, образуване на утайка от неразтворимо вещество или промяна на цвета. Условията за протичане на реакцията са увеличаване на контактната повърхност на реагентите или на енергията им чрез нагряване.
Агрегатно състояние
Агрегатното състояние е състояние на веществото, което се характеризира с определени качествени свойства. Изменението на агрегатното състояние се съпровожда със скокообразно изменение на свободната енергия, плътността, ентропията и други основни физически характеристики. Агрегатното състояние е следствие и резултат на фазов преход.
Агрегатните състояния на веществата са пет: твърдо, течно, газообразно, плазма и Бозе-Айнщайнова кондензация. Те зависят от налягането и температурата. При повишаване на температурата веществото се топи и преминава в течно състояние. Често дадено агрегатно състояние се нарича и фаза, затова при преминаване от едно в друго агрегатно състояние казваме, че настъпват фазови превръщания.
Основни химични закони
Закон за запазване на масата
Законът за запазване на масата гласи, че масата на система от вещества е постоянна, независимо от процесите, протичащи в нея. Това е частен закон и важи само за химични взаимодействия. Съвременната наука показва, че е възможно при определени условия в затворена система да възникне масов дефект. Това означава, че независимо от процесите, които протичат масата на веществата преди и след реакцията е еднаква. Този закон е изведен от руския учен Михаил Ломоносов.
Закон за запазване на енергията
Законът за запазване на енергията е основен природен закон, изведен емпирически. Той гласи, че пълната енергия на една затворена система е константа по отношение на времето, т.е. се запазва с времето. Казано по друг начин, енергията може да се преобразува от една форма в друга, но не може да бъде създадена или унищожена.
Законът за запазване на енергията е универсален. Първият закон на термодинамиката изключва възможността за вечен двигател (перпетуум мобиле) от първи род. Днес понятието запазване на енергията се отнася за сумарната енергия на една система във времето. Тази енергия е съставена от всички форми на енергия, притежавани от системата.
Вижте също
Число на Авогадро
Химическа промишленост
Наркотични вещества
Периодична система на елементите
Списък на химическите теми
Източници
Външни препратки
Проект The Periodic Table of Videos – Видео записи за химия на сайта youtube.com
|
{'title': 'Стара Загора', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0%20%D0%97%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Ста̀ра Заго̀ра е град в Южна България, един от основните икономически центрове в страната, както и основен транспортен възел на Южна България. Той е център на едноименните община, област и регионална
|
асоциация на общините РАО Тракия. Градът е шестият по големина в страната с население от 136 183 души по данни на ГРАО към 15.06.2022 г. и образува петата по големина градска агломерация в България с население от 213 444 жители (към септември 2007 г.), както и център на 5-ата по големина област в България с население към 31 декември 2016 г. от 321 377 души. Стабилното икономическо развитие на региона му отрежда второ място по БВП на глава от населението в страната.
В града се намира най-старият в Тракия български театър – Драматичен театър „Гео Милев“, античният Форум на Августа Траяна, а на 14 km от центъра на града е разположен националният балнеологичен курорт Старозагорски минерални бани. През 1925 г. е открита втората след София опера в страната – Южнобългарската опера (днес Държавна опера Стара Загора), а през 1895 г. – първият градски парк от европейски тип в България – Аязмото. В града се намират още и Музеят на религиите и музей „Неолитни жилища“.
География
Градът е разположен в Старозагорското поле – източната част на Горнотракийската низина – между Сърнена Средна гора, Светиилийските възвишения, Манастирските възвишения, Сакар планина и Чирпанските възвишения, край река Бедечка със средна надморска височина 196 m. Намира се на 209 km по асфалтов път и 250 km по релсов път от София.
Квартали
Градът е разделен на отделни квартали около централната му част. Преди Втората световна война в покрайнините на града се оформят квартали от бежанци от тракийските и македонските български земи. Повечето от кварталите са изградени след Втората световна война, след като масово селското население в региона се преселва в града, за да осигури работна ръка за новите промишлени мощности. Няколко квартала са присъединени села.
Според кадастралната карта кварталите на града са: Аязмото, Бедечка-Градински, Васил Левски, Възраждане, Гео Милев, Голеш, Дъбрава, Железник, Зора, Индустрия, Казански, Колю Ганчев, Лозенец, Македонски, Митрополит Методий Кусев, Опълченски, Самара 1, Самара 2, Самара 3, Славейков, Студентски град, Три чучура, Три чучура-север, Три чучура – юг, Атюрен, АПК и Централната градска част на Стара Загора.
Климат
Климатът на градската територия е преходноконтинентален с влияние от Средиземно море. През зимата времето е по-меко и по-топло в сравнение с градовете в Тракийска низина, тъй като Средна гора предпазва от студените северни и североизточни ветрове. В района виреят рядко срещаните в България екзотични дървесни видове магнолия, кедър, смокиня, лавър (дафиново дърво), нар, бадем, райска ябълка, кипарис. Средната годишна температура е 12,9 °C (средна януарска +1 °C и средна юлска +23,9 °C) със средногодишна валежна сума 598 mm. Северозападно от Стара Загора на около 16 km се намират Старозагорски минерални бани, а северно от града на около 15 km има друг минерален извор в село Ягода.
Природа
Флора и фауна
Характерна флора
Територията на община Стара Загора попада в Среднобългарския биогеографски район – подрайон Горнотракийска низина, отличаваща се предимно с равнинен характер, интензивно земеделие и значителна урбанизация. Това предопределя до голяма степен бедно по състав и изобилие биологично разнообразие, съхранено основно по склоновете на Сърнена гора и местата с екотонен ефект в равнината. Характерни горски съобщества са ксеротермните гори от цер, благун и космат дъб. Понастоящем доминират тревни, храстови и агроценози, като съставът им е разнообразен.
Единственото известно за науката находище на защитен от закона за биологичното разнообразие растителен вид е това в местността „Карасиврия“, северно от гр. Стара Загора, на звъниколистен тъжник (Spiraea hipericifolia). Видът е включен и в Червената книга на Р. България.
Характерна фауна
Фауната в района е съставена от европейски, евро-сибирски и холопалеарктични видове. Наред с тях са разпространени и много топлолюбиви средиземноморски, преходносредиземноморски, предноазиатски и степни видове. Степента на срещане на редки видове и ендемизмът са най-силно изразени при безгръбначните. Сравнително добри са дивечовите запасите на заек, сърна, благороден елен и дива свиня. Значителни са възможностите за увеличаване запасите на колхидския фазан и яребицата.
История
Стара Загора е един от най-древните градове в света и през епохите градът е носил много имена, но най-често се споменават 8 от тях: Берое, Августа Траяна, Иринополис, Боруй, Верея, Ески Загра, Железник и Стара Загора.
Неолитна епоха
Най-ранните следи от цивилизация в региона на Стара Загора се отнасят към края на 7-ото хилядолетие пр. Хр. Тогава, почти едновременно, върху днешната територия на Стара Загора и в близките ѝ околности възникват четири праисторически селища, едно от които е било най-голямото в българските земи в продължение на 6 хиляди години. Някои учени считат, че там се е намирал древнотракийският Берое.
През 1968 г. в града са открити Неолитни жилища от средата на 6-то хилядолетие пр.н.е., които са най-запазените и с най-богатия фонд в Европа и са превърнати в музей.
Установена е голяма гъстота на заселванията през неолита и халколита, над 120 праисторически селища и 5 праисторически селищни могили, с множество находки, като една от тях е и най-голямата в Европа. Животът тук започва в края на 7-о хилядолетие пр. Хр. и продължава до 12 век сл. Хр.
Край Стара Загора е открито и ритуално съоръжение на близо 8000 години.
При мащабни проучвания през 1970-те години край Стара Загора е открит и най-големият рудодобивен център в света през V хилядолетие пр. Хр. Тези най-древни в Европа метални рудници са на близо 7600 години. През 2014 археолозите от Регионален исторически музей (Стара Загора) откриват първата фабрика за производство на мед в Европа, на възраст над 7000 години.
Античност
В района на днешна Стара Загора преди около 2500 години е основан Берое. През 46 година Берое е присъединен към Римската империя и става част от провинция Тракия. През 106 г. император Траян дава на града права за самоуправление и го прекръства на Августа Траяна. Градът се превръща във втори по големина икономически, административен и културен център в провинцията. Известният римски историк Амиан Марцелин пише: „Големите градове Филипопол и Августа Траяна, които в древността се наричали Евмолпиада и Берое, красят провинция Тракия“.
Градът има самостоятелно общинско управление, градски съвет и народно събрание и се ползва със специален статут. По специална заповед именно в този град се заселват ветераните от войните, водени от Римската империя. По времето на император Марк Аврелий (161 – 180) в града са построени прави улици, десетки жилищни и обществени сгради, градски стени, ограждащи площ около 50 ha и подсилени с около 40 кули, от които са проучени 11, водоснабдяване, канализация, театрална сграда, храмове, пазари, одеон, терми, форум. Построен е и театрон с мраморни седалки, от който са се наблюдавали зрелищните гладиаторски битки, шествията, тържествата, или събранията, където са се решавали важните за града дела. В града е съществувал гимназион, а спортните събития са се провеждали на стадион. В града се развиват изкуствата и музиката, за което свидетелстват намерените образци на бронзовата и каменната пластика, ювелирното изкуство, грънчарството, стъклени предмети, статуи и надписи за Орфей.
В Августа Траяна се появяват огромни имения с разкошни вили, например добре проучената тракийска вила „Чаталка“, принадлежала на тракийски аристократи.
Августа Траяна сече собствени монети в продължение на едно столетие – от управлението на Марк Аврелий (161 – 180) до Галиен.
През 3 – 4 век Августа Траяна е частично разрушена при нападенията на готите, но в началото на 4 век е наново укрепена.
Късна античност
През периода на късната античност (ІV-VІ в.) градът отново носи името Берое. Времената са свързани с преместването на столицата на империята от Рим в Константинопол, ускореното християнизиране на местното население, готските нашествия в края на IV в. и опустошителните набези на хуните в средата на V в.
През късната античност в Берое започва масово християнизиране на местното население, особено след Медиоланския едикт. Градът е едно от най-активните средища на ранното християнство. Пръв въвежда християнството тук апостол Карп – един от 70-те апостола на Иисус Христос и ученик на апостол Павел. Берое става седалище на епископия, прераснала в архиепископия. Епископът на Берое Демофил взема участие в Църковния събор в Сердика. През 355 г. римският папа Либерий е заточен в Берое, а Демофил заминава за Константинопол, където достига най-висок ранг – патриарх на Византийската империя.
През 6 век градът се споменава като Берое в календар на готите под датата 19 ноември, свързана с известните 40 жени-мъченички. В края на века градът е отново разрушен, но след това възстановен и носи името Верея.
Средновековие
За пръв път областта Загоре (Загора) се споменава в известията на Георги Амартол, повторени от Лъв Граматик, Георгий Кедрин и Симеон Метафраст, където се описва помощта, която българската войска на Тервел оказва на император Юстиниан II при възстановяването му на константинополския трон. По този повод през 705 г. между Византийската империя и България се сключва мирен договор, според който на България се отстъпва областта Загоре. Три години по-късно, според други източници, Юстиниан II се опитал да си възвърне областта, но бил разбит край Анхиало. Според по-късните известия на Теофан Изповедник през 716 г. между новия император Теодосий III Адрамит и Тервел е сключен нов договор, според който към окончателно отстъпената област Загора на българите се отстъпва и още една част от Тракия, на запад от Загора, до „Милеона в Тракия“. През 717 г. Тервел оказва нова помощ на империята с голяма армия и разбива 30-хилядна арабска армия, обсадила Константинопол. След това Берое няколкократно преминава ту към Византия, ту към България.
От Берое на Иринопол
През 784 г. град Берое е във владение на Византийската империя, а византийската императрица Ирина посещава града заедно със сина си Константин VI и голяма свита придворни. Императрицата възстановява града и го нарича Иринопол – градът на Ирина. Летописецът Теофан Изповедник описва посещението на императрицата в Берое: „През тази година, през месец януари, индик седми, споменатият Ставракий се завърнал от земята на склавите и на хиподрума отпразнувал с триумф победата си. А през месец май от същия седми индик императрица Ирина със сина си и много войска излязла в Тракия, носейки със себе си музикални инструменти, и стигнала до Берое. Тя заповядала да застроят този град и го преименувала Иринопол“.
Трайно присъединяване към България
През 812 г. Иринополис отново е български и носи името Берое, след победоносната война на Крум от 812 г. Историческите източници показват, че след мирния договор от 817 г. българската държава предприема широкомащабни действия за защита и укрепване на района южно от Стара планина от Берое до морето и за трайното му присъединяване към България. До 860 г. Берое е български и през този период неговото население вече е преобладаващо българско. За няколко години византийците отнемат областта Загора, но по време на покръстването на княз Борис I в 864 г. областта Загора и град Берое са върнати на България. В хрониките за връщането на областта са посочени и нейните граници – от Сидера (Железни врата, дн. Змейовски проход) до Дебелт. В границите на България градът е център на комитат и запазва ролята си на едно от най-големите административни, стопански и религиозни средища. Императорите са живеели продължително време тук, използвайки Боруй като втора столица. Тук в продължение на два века е била резиденцията на византийските императори от рода на Комнините. Оттук те са организирали походи срещу северните нашественици – печенеги и кумани.
Каменните релефи от Стара Загора от 8 – 9 век са с висока културна и историческа стойност, признати са за шедьовър на изобразителното изкуство и са едни от най-интересните археологически находки в Европа.
До края на X в. градът е в български ръце и придобива изцяло български характер. Българите наричат града Боруй (видоизменена форма на тракийското Берое).
Посетилият града пътешественик ал-Идриси съобщава, че през XI—XII в. по пътя от град Верои до неотъждествения днес град Пацимиск се минава през следващи една след друга посевни площи, непрекъснати обработени полета, големи села, много лозя, овощни градини, покрай многобройни стада овце, едър и дребен добитък. По време на кръстоносните походи, когато войските на Фридрих I Барбароса минават през Балканите, австрийският свещеник Ансберт, който е имал достъп до императорската канцелария, пише за град Верея, че е „голям, богат град“, който кръстоносците превзели, ограбили и опожарили.
Под османска власт
Османските войски нападат Боруй и Пловдив през 1364 г. при първия поход на Лала Шахин, но едва след втория му поход през 1372 г. завладяват Боруй. Най-голямата битка е станала на върха Българско кале, на 5 km западно от града.
Най-ранният османски документ, в който се споменава градът, е от 1430 г. Там той вече се нарича Ески Хисар. Османците, знаейки за старата история на града като център на областта Загоре, заварват в града огромно количество културно и историческо наследство и още в първите години го кръщават с най-различни сходни имена – Загр и Атик (Древна Загра), Загра и Атик хисар (Древният град Загра), Загра, Загра и Ески Хисар, Загралъ Ескиси (Стара Загра), Ески Загора (Древна Загора), Заграси Атик, Загралие Ескиси, Ескиси Загора (Стара Загора). По-късно обаче, през XVII век, се налага една-единствена форма – Ески Загра.
Според Евлия Челеби през XVII век в Стара Загора има 3000 къщи, около 760 пътища и 14 махали. По това време е имало 5 джамии: Алипаша, Текке, Налбей, Ноктаджъ и Хамзабей. Имало е още 1 медресе, 42 училища, 5 хамама (с имена: Аладжа, Паша, Йени, Чифте и Кючук хамам), 1 безистен и 855 дюкяна. Интересно е, че не споменава наличието на българско население в града, въпреки че има данни за надгробни плочи с български имена. Друго доказателство за това е запазен гръцки надпис в църквата „Свети Димитър“, който показва наличието на църква на това място много преди 1743 г., обслужваща християнското население.
През 1738 г. населението на Стара Загора е преобладаващо турско.
През 1788 г. върлува чумна епидемия, а през 1792 г. настъпват глад и суша, мор по добитъка, градушки унищожават цялата реколта. През това време из населените места минават военни контингенти с наказателни цели, които „свалят от голия ризата, а от босия цървулите“. Най-тежки са обаче 1813, 1814 и 1815 години: това са чумавите години, известни с името „Голямото Чумаво“ или „Големия Карън“. Следващата чумна епидемия идва през 1837 г. и се нарича „Малкото Чумаво“.
През 1841 г. в града е основано класно училище, което прилагало програмата и методите на габровската Априловска гимназия. През 1863 г. се открива девическо класно училище. В Стара Загора са учителствали Неофит Рилски, Иван Богоров, Петко Славейков и други. Тук са се учили и завършват с отличен успех Васил Левски и Райна Попгеоргиева. Градът е родно място на редица видни български възрожденски дейци като Захари Княжевски и Александър Екзарх. Две години тук е творил и Николай Павлович, който възнамерявал да открие рисувално училище.
През 1858 г. по предложение на старозагорския възрожденски деец Тодор Шишков местните жители започнали да наричат града си Железник. Това е била остра реакция срещу турското наименование Ески Загра. От този момент нататък името Железник се среща в редица документи, в периодичния печат, в надгробни паметници и строителни надписи. Поради голямата будност и настойчивост на заралии, на 13 април 1871 г. градът получава и днешното си име Стара Загора. Идеята е била на друг изтъкнат старозагорски деец по онова време – хаджи Господин Славов. Това се случва през 1871 г. на проведения в Цариград Народен църковен събор, на който е учредена Загорска епархия. Впоследствие градът приема името Стара Загора и става първият български град, преименуван с българско име още преди Освобождението.
Д-р Иван Богоров в своята книга „Няколко дена разходка по българските места“ (1868) отбелязва, че Ескизаарското поле е едно от най-плодородните в цяла Румелия и че Ески Загра е един от най-населените с българи градове в Румелия.
Борба за национално освобождение
Старозагорско въстание
Избухналото в Босна и Херцеговина въстание през 1875 г. подтиква българските революционери към действия и те вземат решение за обявяване на незабавно въоръжено въстание в България. За център на въстанието се избира Стара Загора, тъй като старозагорският комитет е най-силен. За ръководител на въстанието в града е избран Кольо Ганчев, заможен за времето си човек с положение в обществото и председател на Старозагорския революционен комитет – едно от най-големите действащи звена с членска маса над 100 души.
След неуспеха на въстанието турските власти арестуват около 600 души. Ръководителят на въстанието Кольо Ганчев също е заловен и след категоричния му отказ да склони към предателство, той е измъчван месеци наред, ослепен и накрая обесен публично пред очите на старозагорци. Последните му думи са:„Исках да развея българското знаме върху турския конак и да видя Отечеството си свободно!“
Въпреки поражението, Старозагорското въстание изиграва огромна роля за засилване на общия революционен подем сред българския народ и подпалва искрата за Априлското въстание, а знамето на Старозагорските въстаници е първообраз на днешния български флаг.
Битката при Стара Загора
В началото на юли Предният отряд настъпва на юг от Стара планина и на 10/22 юли авангардът му влиза в Стара Загора. Командирите на Предния отряд и Българското опълчение – ген. Гурко и ген. Столетов са тържествено посрещнати. Кметът на града Петко Славейков ги приветства в църквата „Свети Димитър“ и пред събралите се хиляди граждани и цялото духовенство е отслужен молебен.
В града са разположени 14 руски ескадрона, 12 оръдия и 4 дружини на Българското опълчение начело с генерал-майор Столетов. Генерал Гурко напуска града за участие в боя за Нова Загора. В Стара Загора остават 4 опълченски дружини, 4 планински оръдия, 3 кавалерийски полка, 2 казашки стотни и 8 конни оръдия – общо около 4500 души, които заемат отбранителна линия с дължина 4 км под формата на дъга на около 1,5 км южно от Стара Загора. Тя е разделена на десен фланг (II Опълченска дружина, командир подполковник Куртянов), ляв фланг (V Опълченска дружина, командир подполковник Нишченко), а в центъра са спешените казашки сотни.
Междувременно Централната османска армия на Сюлейман паша продължава да настъпва към Стара Загора и Нова Загора. Решителната битка започва на 31 юли сутринта с турска атака. Около 10 часа главният удар срещу левия фланг е отбит, но към обяд Сюлейман паша разгръща всичките си сили, надвишаващи неколкократно руските и български войски и положението на защитниците става неудържимо, след като всички резерви влизат в боя. Най-жестокият османски удар е поет от героичната Трета опълченска дружина с командир подполковник Павел Калитин. Тя, заедно с Първа опълченска дружина, трябва да прикрива отстъплението на останалите военни части и да даде възможност на населението да напусне града. Изморените опълченци отстъпват по пътя към Казанлък заедно с хората сред писъците на жертвите от горящия град. Последен напуска града полковник Фьодор Де Прерадович. В Стара Загора влизат три османски табура и извършват масово клане на неизтеглилото се българско население.
Битката при гр. Стара Загора се счита за бойното кръщене на Българското опълчение и българската армия.
Пълното унищожение на Стара Загора
Огромното превъзходство на турската армия принуждава ген. Гурко да се оттегли към Шипка, където българските опълченци проявяват нечувана храброст и героизъм. С навлизането в Стара Загора турците започват масова сеч и унищожение – избиват 14 500 българи от града, други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени са отвлечени в Турция. Градът е напълно разграбен, опожарен и унищожен. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България. Тогавашните съвременници смятат, че на това място никога повече няма да съществува град.
Част от Източна Румелия
Възстановяването на Стара Загора започва веднага след Освобождението. За тази цел през 1878 г. в Стара Загора пристига известният архитект от Австро-Унгария Лубор Байер, който проектира модерната правоъгълна шахматна планировка, характерна за днешна Стара Загора. На 5 октомври 1879 година главният управител на Източна Румелия Алеко Богориди полага символичния първи камък за възстановяването на града. В България единственият друг град с такъв устройствен план е Нова Загора, който също е изгорен от турците. С шахматна планировка са едни от най-модерните и големи градове в света.
20 век
След Втората световна война населението на града е 38 325 души (1946). През 1956 г. Стара Загора достига 56 000 души, 1965 г. – 87 000. През 1968 г. Стара Загора вече достига 100 000 души и се нарежда между най-големите български градове – стохилядници. На преброяването през 1975 г. населението на града е 122 000 души. През 1985 г. 157 000 души. През 1992 г. населението достига 162 768.
Население
Численост на населението
Численост на населението според преброяванията през годините:
Непосредствено преди опожаряването през лятото на 1877 г. гр. Стара Загора наброява 25 460 души, с което е най-големият град на територията на днешна България, изпреварвайки с 1400 души гр. Пловдив, който по същото време наброява 24 053 души. Липсата на активна държавна политика попречва на възстановяването на водещата позиция по население на Стара Загора в Тракия отпреди опожаряването. При първото преброяване след освобождението на Източна Румелия през 1884 г. Стара Загора има едва 15 288 души население, като градът от най-голям пропада едва до 7-о място по големина в освободените български земи след Сливен, който е с 20 000 души население.
В следващите няколко години Стара Загора отново изпреварва Сливен, а през 1901 г. и Шумен, който след напускането на голяма част от турците е в застой на населението си чак до 1934 г. От 1901 до 1913 г. Стара Загора със своите 27 000 души заема 5-о място по големина след София, Пловдив, Варна и Русе.
През 1926 г. Стара Загора е изпреварена по население от Бургас – град, който нараства бързо поради стратегическото си място и поради големия брой бежанци, прокудени от турците от Одринска Тракия, заселили се в него след Междусъюзническата война. За кратко Стара Загора е изпреварвана от Плевен (1946 – 1956) и Перник (1956 – 1959).
През 1934 г. населението на Стара Загора се увеличава до 29 825 души. През 1946 г. населението на града е 38 325 души. През 1956 г. Стара Загора достига 56 000 души, 1965 г. – 87 000. През 1968 г. Стара Загора вече достига 100 000 души и се нарежда между най-големите български градове – стохилядници. На преброяването през 1975 г. населението на града е 122 000 души. През 1985 г. 157 000 души. През 1992 г. населението достига 162 768.
От 2001 година в града съществува конгрешанска църковна община, част от Съюза на евангелските съборни църкви.
Етнически състав
Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Икономика и инфраструктура
Икономика
Регион Стара Загора е динамично развиващ се и по редица показатели е на водещи позиции в страната. За 2004 г. регионът има рекордно висок растеж на стойността на произведената продукция от 26%, на продажбите от 23% и на брутния вътрешен продукт от 24,6%.
По информация на областна администрация през 2004 г. и 2005 г. област Стара Загора вече е на второ място по брутен вътрешен продукт (БВП) и запазва трето по индекс на човешко развитие (ИЧР). ИЧР се определя от БВП на човек, ниво на грамотност, очаквана продължителност на живота и др. През 2004 г. преките чужди инвестиции в региона са 838 млн. евро (при 2020 млн. евро общо за България), което представлява над 40% от всички инвестиции в страната. Около 600 млн. евро от инвестициите са в сферата на енергетиката.
Според изследване на неправителствената организация Industry Watch, проведено през второто тримесечие на 2005 г., Стара Загора е на второ място (след София) по средна работна заплата сред 27-те областни центъра в България. Това се отнася както за номиналната, така и за реалната работна заплата, определена на базата на съотношението към покупателната способност. През март 2008 г. Стара Загора вече е с най-високите заплати в страната. Към март 2008 г. безработицата в област Стара Загора е 5,66%, а в града – под 4%, което е едно от най-ниските нива в страната.
Най-големият работодател в Стара Загора е промишлено-енергийният комплекс „Марица Изток“. Заети са около 20 000 души от областта, от които около 10 000 са жители на Стара Загора. Строителството на Мини Марица изток започва по разпореждане на Министерския съвет през 1952 г. с разработването на въглищния басейн и изграждането на рудник Трояново, ТЕЦ Марица Изток 1 и фабриката за въглища. Тя има капацитет 1,8 млн. тона и преработва ежегодно към 3,5 – 4 млн. тона въглища. Впоследствие се изграждат ТЕЦ Марица Изток 2 и ТЕЦ Марица Изток 3. Марица Изток дава 30% от електроенергията на България, а Мини Марица изток са най-големият производител на въглища в България (83%). В промишления комплекс Марица Изток заплатите са едни от най-високите в България. „Марица Изток“ се модернизира, като се подменят остарелите инсталации, увеличава се капацитетът на произведената електроенергия и се изграждат пречиствателни мощности, които да редуцират до минимум вредните емисии, изхвърляни в атмосферата.
Електроразпределение Стара Загора разпространява произведената в Марица Изток електрическа енергия. Дружеството притежава лицензия за разпределение на електрическа енергия от 13.08.2004 г. на Държавната комисия за енергийно регулиране за срок от 35 години на територията на Южна България. В дружеството са заети 1771 души.
Големи фирми, занимаващи се с оборудване на бензиностанции, газостанции и метанстанции са Ефир Стара Загора и Изот сервиз.
В Стара Загора се намира най-голямата пивоварна в България – „3агорка“, част от групата Хайнекен. „Загорка“ АД произвежда бира и държи около 30% от пазара на пиво в страната. Там работят над 800 души.
В Стара Загора е седалището и на производителя на вино „Домейн Менада“, който от 2002 г. е собственост на френската фирма „Belvédère“. Винарната е една от най-проспериращите на българския пазар, както и като износител на вино в чужбина. „Домейн Менада“ и „Оряховица“ са производители на вина от сорта каберне совиньон, както и от сортовете мерло, рубин, шардоне, димят и др. През 2004 г. са направени големи инвестиции за нови мощности във винзавода, както и за нови лозови масиви. Друга винарна е избата в с.Оряховица, на 15 km от Стара Загора.
Други важни предприятия в града са: ДЗУ; Завод за чугунени отливки „Прогрес“; Завод за текстилни влакна; Завод за инструментално и нестандартно оборудване; Завод за технологично оборудване; Завод за метални конструкции; Ковашко-пресов завод „Пресков“; Завод за машини за хранително-вкусовата промишленост „Хранинвест – Хранмашкомплект“; предприятия за мебели „Средна гора“; Завод за трикотаж „Наталия“; Зърнофуражен комбинат; мелница „Загоре“; Завод за макаронени изделия „Загария“; Завод за слънчогледово масло „Бисер олива“; Птицекомбинат „Градус“ и др. През 2006 г. международният консорциум „Линде груп“ инвестира близо 10 милиона евро на територията на „Агробиохим“, като изгради високотехнологична станция за въздушна сепарация, където се добиват кислород, азот и аргон с висока чистота.
Стара Загора е средище на богатата селскостопанска област Загоре, прочута с пшеницата си, с производството си на различни зърнени храни, технически култури, зеленчуци, плодове, грозде. Те служат за прехрана на населението и за суровини за хранително-вкусовата промишленост. Местната старозагорска овца от 1950 г. се използва като подложка при създаването на тракийската тънкорунна овца.
През март 2006 г. в Стара Загора започва изграждането на Бизнес парк Стара Загора върху площ от 260 дка в източната част на града. Изградена е частична инфраструктура, но поради кризата развитието му е преустановено.
Търговия
През 2008 г. в Стара Загора отваря врати първият търговски център тип мол – Park Mall Стара Загора, разположен на 30 000 m² застроена площ, от които 20 000 m² са търговска. В сградата има кино „Арена“ с 6 зали и общо 950 места, триизмерно кино, хипермаркет „Jumbo", както и още обекти. В мола са инвестирани 25 милиона евро и са разкрити над 800 работни места.
През 2010 г. отваря врати най-големият шопинг център в Стара Загора и региона – Galleria Stara Zagora. Той е разположен на 36 400 m² застроена площ, от които 26 000 m² са търговска. В сградата има кино „Cinema City“ със 7 зали и общо 1300 места, триизмерно кино, както и още над 100 обекта. В мола са инвестирани 65 милиона евро и са разкрити над 500 работни места.
Изграден е и Сити център Стара Загора с разгърната застроена площ (търговска, офиси и жилищна) над 18 000 m², разположена на 5 нива и над 10 000 m² паркинг.
В Стара Загора работят и редица хипер- и супермаркети като „Метро“, „Кауфланд“ – 2 магазина, „Била“ – 6 магазина, „Лидъл“ – 2 магазина, „Технополис“, „Техномаркет“ и „Зора“ – 2 магазина и строителните хипермаркети: „Практикер“, „Практис“, „Хоуммакс“ (бивш „Баумакс“) и „Багира“.
Транспорт
Географското положение на града прави връзките с останалата част на страната добре развити. Стара Загора е основен жп възел, през който минават железопътните линии София–Пловдив–Бургас и жп линия 4 Русе–Подкова (проект за продължаване през прохода Маказа до Дедеагач на Егейско море)/Свиленград (продължение до Истанбул и до Дедеагач).
В квартал „Колю Ганчев“ се намира летище Стара Загора, което има дълга писта, подходяща за приемане на големи самолети, но от началото на 1990-те не функционира.
През територията на града преминават трансевропейски коридори номер 8 и 9 от общо пет, пресичащи територията на страната. От 2007 г. на няколко километра южно от града минава автомагистрала „Тракия“. Автобусни връзки свързват Стара Загора с другите големи градове на България. Градският транспорт се осъществява от 34 автобусни и 4 тролейбусни линии.
Регионални институции
В Стара Загора се намира регионалната администрация за голяма част от Тракия на проекта за временна заетост Красива България.
Образование
На 30 октомври 1974 г. се полагат основите на висшето образование в Стара Загора. Днес в западната част на града се намира Тракийският университет. В структурата му се включват Медицински факултет, Ветеринарномедицински факултет, Стопански факултет, Педагогически факултет и Аграрен факултет. Университетът има филиали в Ямбол и Хасково.
Други висши училища са Частен колеж „Телематика“ На територията на града функционират и медицински и педагогически колежи. За нуждите на студентите е построен Студентски град.
Медицински колеж към Тракийския университет
Колеж по охрана и сигурност „Свети Георги Победоносец“
В Стара Загора има и над 40 училища, включително: Търговска гимназия „Княз Симеон Търновски“, Професионална гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Лубор Байер“, Професионална гимназия по електротехника и технологии, Природо-математическа гимназия „Гео Милев“, Гимназия с преподаване на чужди езици „Ромен Ролан“, ПГ по ветеринарна медицина, ПГ по механотехника и транспорт, ПГ по електроника „Джон Атанасов“, СОУ „Максим Горки“ (Стара Загора), СОУ „Иван Вазов“ (Стара Загора), Средно музикално училище и Средно спортно училище, ПГ по облекло и хранене и други.
През 1995 г. отваря врати Българо-германски център за професионално обучение – Стара Загора . От 1 юни 2011 той става част от Държавно предприятие „Българо-германски център за професионално обучение“.
През 2011 г. отвори врати и едно от най-модерните и съвременни частни училища на територията на общината – Частно средно общообразователно училище „Делфините“
Спорт
В Стара Загора има много спортни съоръжения. Основният стадион на града е стадион Берое. Стадионът има футболно игрище с осветление, лекоатлетическа писта и тренировъчни игрища. Модернизиран е и стадиона на ФК Верея (Стара Загора) (Трейс Арена).
На стадиона на 20 август 1988 г. Йорданка Донкова поставя световен рекорд на 100 метра с препятствия, който заедно с рекорда на Стефка Костадинова на висок скок е един от двата световни лекоатлетически рекорда, които България притежава повече от 30 години.
В града има няколко спортни зали – „Общинска спортна зала“ (бивша зала ДЗУ) за баскетбол, нова спортна зала в СОУ „Иван Вазов“ (Стара Загора), зала за бадминтон, много тенис игрища, закрити и открити зали за футбол на малки врати, площадки за фитнес на открито и др.
В парк Аязмото има площадки за игра на открито за бадминтон, фитнес и тенис.
Изградени са около осем километра велоалеи, които свързват всички паркове на Стара Загора.
Медии
На 13 декември 1927 г. започва историята на радиото в Стара Загора, а на 1 февруари 1936 г. стартира редовната програма на „Радио Стара Загора“, втората в България радиостанция след Радио София. Днес в Стара Загора се приемат следните ефирни радиостанции (с честота в MHz): Стара Загора (88.3), Радио 1 (88.8), Bulgaria ON AIR (89.7), FM+ (90.3), NRJ (90.8), БГ Радио (93.6), Веселина (95.8), Сити (96.8), Вероника (97.4), Христо Ботев (98.3), Хоризонт (99.7), Z-Rock (100.1), Радио Фокус (102.6) Радио 1 рок (103.4), Радио Фреш (104.6), N-JOY (106.2), Дарик Радио (106.8).
Местни печатни издания са: Национална бизнес поща, Старозагорски новини, Наблюдател
Местни телевизионни канали са: ТВ Стара Загора, ТВ Стойчев, ТВ Загора.
Информационен сайт infoz.bg
Политика
Кмет
Кмет на Стара Загора (трети мандат) е Живко Тодоров. от партия „ГЕРБ“. На 27 октомври 2019 г., той печели изборите за кмет на община Стара Загора.
Общински съвет
Символи на Стара Загора
Герб на Стара Загора
Знаме на Стара Загора
Побратимени градове
Била Церква, Украйна
Барейро, Португалия
Даунпатрик, Северна Ирландия
Крушевац, Сърбия
Лариса, Гърция
Радом, Полша
Самара, Русия
Шефийлд, Великобритания
Модена, Италия
Градове, с които Стара Загора има партньорски отношения:
Била Церква, Украйна
Дърам, Северна Каролина, САЩ
Дрезден, Германия
Лил, Франция
Модена, Италия
Родосто, Турция
Културни и природни забележителности
Обекти в Стара Загора, които са част от Стоте национални туристически обекта, Български туристически съюз:
Античен форум „Августа Траяна“ – най-старият по нашите земи;
Неолитни жилища, 9:00 – 12:00 и 14:00 – 17:00 ч., почивни дни неделя и понеделник, има печат;
Мемориален комплекс „Бранителите на Стара Загора – 1877 г.“;
Регионален исторически музей – бул. „Руски“ 42, 10:00 – 18:00 ч.; почивен ден понеделник, има печат.
Църкви
„Въведение Богородично“
„Свети Димитър“
„Свети Никола Чудотворец“
„Света Троица“
„Свети Паисий Хилендарски“
„Св. св. Кирил и Методий“
„Свети Теодор Тирон“
Старозагорска митрополия
Джамии
Музей на религиите (Ески джамия)
Театри и опера
Държавна опера – първата българска опера извън София. Новата сграда на Старозагорската опера е най-голямата на Балканския полуостров. Построена през 1974 г., през 1991 г. тя е подпалена от вандали. Към 2010 г. работата по ремонта е приключена.
Драматичен театър „Гео Милев“, един от най-старите в България.
Държавен куклен театър
Музеи
Регионален исторически музей
Музей „Литературна Стара Загора“ – предлага визуална среща с литературното минало на Старозагорския край, който заема централно място в българските литературни традиции.
Форум на Августа Траяна – най-известният античен паметник на културата в Стара Загора, разположен близо до Съдебната палата
Южната порта на Августа Траяна
Късноантична обществена сграда с мозайка (4 – 6 век; експонирана в партерния етаж на паричния салон на Централната пощенска палата
Късноантична подова мозайка от края на 4 век близо до сградата на НТС
Хилендарски метох, в двора на храм „Свети Димитър“ – централно място в експозицията заема темата „Левски в Стара Загора“, която проследява тригодишния престой на Апостола в града (1855 – 1858 г.) и ролята му при изграждането на местните революционни комитети
Музей „Неолитни жилища“ – експозиция на запазени човешки обитания и съдове от периода на ранния неолит (средата на 6 хилядолетие пр.н.е.), експонирани в специална защитна сграда.
Халколитни медни рудници в местността Мечи кладенец (Аирбунар)
Тракийска гробница
Къща музей „Гео Милев“
Къща музей „Градски бит XIX в.“ – експозицията е уредена в Хаджиангеловата къща, строена през 1883 г. от дебърския майстор уста Георги
Балабановата къща, в която е уредена експозицията на старозагорските занаяти от края на XIX век
Мемориален комплекс „Бранителите на Стара Загора 1877 г.“, издигнат в памет на българските опълченци, сражавали се за освобождението на Стара Загора, под командването на подполковник Калитин.
Римските терми при Старозагорските минерални бани
Берекетска могила
Ески джамия – единствената оцеляла сграда след опожаряването на Стара Загора през Руско-турската Освободителна война, завършена през 1409 г.
Галерии
Изложбена зала Байер
Ателие Галерия Палитра – Изящно и приложно изкуство, икони
Галерия 8 – Сборна изложба – живопис пластика и икони
Галерия за изящни и приложни изкуства „Алба Авитохол“ – обща експозиция
Галерия за изящно изкуство Кавръков – Сборна изложба живопис, графика, икони
Галерия за изящно и приложно изкуство „Грема“
Галерия за класическо изкуство
Галерия „Зодиак“ – Живописни платна, графики и пластики от изявени автори
Галерия „Палитра“ – Изящно и приложно изкуство
Художествена галерия Стара Загора
Художествена галерия „Радев“ – сборна изложба живопис – постоянна експозиция
Римска Мозайка – живопис, графика, пластика, фотографии; изящно и бижутерийно изкуство
Галерия „Паре“ – Съвременна живопис и приложно изкуство
Галерия „Рицар“ – Живопис, графика, скулптура и приложно изкуство
Галерия „Хоби“ – Сборна изложба
Библиотеки
Регионална библиотека „Захарий Княжески“
Библиотека „Родина“
Обсерватории
Централна астрономическа лаборатория за космически изследвания към Българска академия на науките – намира се в парк Аязмото, на върха на „Втория баир“
Народна астрономическа обсерватория и планетариум „Юрий Гагарин“
Паркове
Стара Загора разполага с няколко парка, като най-известния от тях е Аязмото с площ от 3500 дка. Преди да бъде превърнат в лесопарк от митрополит Методий Кусев на това място се е издигал гол скалист и безводен баир, но сега мястото е една от гордостите на Стара Загора. Пред входа на парка се издига бронзов барелеф на Старозагорския владика, направил много за съгражданите си, а до върха край малък храм, застроен на мястото на древно езическо светилище, е мраморната му гробница. В Аязмото се намират Старозагорска зоологическа градина и Ботаническа градина. Основен ремонт на инфраструктурата на парка е направен през 2018 – 2019 г.
Център за рехабилитация и размножаване на редки видове е разположен на площ от 6800 m². Създаден е в периода 1990 – 1994 г. и служи за рехабилитация, лечение, размножаване и отглеждане на редки видове. Центърът е член на световния съвет по рехабилитация на диви животни IWRC.
Редовни събития
Годишен фестивал на оперното и балетното изкуство – основан през 1967, в началото като тематични дни, прераснали във фестивал през 1973. Това е първият и най-голям оперен фестивал в България. В Стара Загора гостуват всички опери от страната и много оперни театри от чужбина. Провежда се всяка година в продължение на 2 месеца – от април до юни.
5 октомври – Ден на Стара Загора
Традиционни факелни шествия на 3 март (по случай Националния празник) и 19 юли (годишнина от „Старозагорското клане“), организирани от сдружение „Вярност“ – www.вярност.net
юни – поход „Верея“, към ТД „Сърнена гора“
Празници на липите – всяка година от края на май до средата на юли се провеждат градските празненства, посветени на цъфтежа на липите.
„Pierrot“ – Международен фестивал на куклените театри за възрастни
Състезания по корабомоделизъм – езерото Загорка е домакин години наред на световни, европейски, балкански и национални състезания. Всяко лято се организират Дни на корабомоделизма, организира се специален пресцентър, който отразява състезанията.
Почетни граждани
Почетни граждани на града са Леонид Брежнев, Валентина Терешкова, Алексей Маресиев, генерал Стою Неделчев-Чочоолу, Веселин Ханчев, Иво Папазов и други. Званието се връчва всяка година по решение на Общинския съвет.
Галерия
Вижте също
Сравнителна таблица за населението на градовете в България
История на Стара Загора
Източници
Външни препратки
Официален сайт на община Стара Загора Стар сайт:
|
{'title': 'Стара Загора (област)', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0%20%D0%97%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B0%20%28%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82%29', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Област Стара Загора (също и Старозагорска област) е една от 28-те области в България. Заема площ от 5151,1 km² и е 5-а по територия в страната. Населението ѝ възлиза на 296 507 души към 7 септември 20
|
21 г., като малко повече от 55,6% от всички жители на областта живеят в двата най-големи града – Стара Загора (122 536 души) и Казанлък (42 208 души). Пощенските кодове разпределени за населените места в област Стара Загора започват от 6000 (за град Стара Загора) до п.к. 6299. МПС-кодът ѝ е СТ.
В югоизточната част на областта на ръба на община Раднево има съоръжение за производство на въглища. Между 1934 и 1949 г. областта включва части от днешната област Кърджали.
Населени места по общини
Градовете са с удебелен шрифт
Община Братя Даскалови
Братя Даскалови, Верен, Голям дол, Горно Белево, Горно Ново село, Гранит, Долно Ново село, Колю Мариново, Малко Дряново, Малък дол, Марково, Медово, Мирово, Найденово, Опълченец, Оризово,
Партизанин, Плодовитово, Православ, Славянин,
Съединение, Сърневец, Черна гора
Община Гурково
Брестова, Гурково, Дворище, Димовци, Жълтопоп, Златирът, Конаре, Лява река, Паничерево, Пчелиново
Община Гълъбово
Априлово, Великово, Главан, Гълъбово, Искрица, Медникарово, Мусачево, Мъдрец, Обручище, Помощник, Разделна
Община Казанлък
Бузовград, Голямо Дряново, Горно Изворово, Горно Черковище, Долно Изворово, Дунавци, Енина, Казанлък, Копринка, Крън, Кънчево, Овощник, Розово, Ръжена, Средногорово, Хаджидимитрово, Черганово, Шейново, Шипка, Ясеново
Община Мъглиж
Борущица, Ветрен, Дъбово, Държавен, Зимница, Мъглиж, Радунци, Селце, Сливито, Тулово, Шаново, Юлиево, Яворовец, Ягода
Община Николаево
Едрево, Елхово, Николаево, Нова махала
Община Опан
Бащино, Бял извор, Бяло поле, Васил Левски, Венец, Княжевско, Кравино, Опан, Пъстрен, Средец, Столетово, Тракия, Ястребово
Община Павел баня
Александрово, Асен, Виден, Габарево, Горно Сахране, Долно Сахране, Манолово, Осетеново, Павел баня, Скобелево, Турия, Тъжа, Търничени
Община Раднево
Бели бряг, Боздуганово, Българене, Гледачево, Даскал-Атанасово, Диня, Землен, Знаменосец, Ковач, Ковачево, Коларово, Константиновец, Любеново, Маца, Полски Градец, Раднево, Рисиманово, Свободен, Сърнево, Тихомирово, Тополяне, Трояново, Трънково
Община Стара Загора
Арнаутито, Бенковски, Богомилово, Борилово, Борово, Братя Кунчеви, Бъдеще, Воденичарово, Горно Ботево, Дълбоки, Еленино, Елхово, Загоре, Змейово, Казанка, Калитиново, Калояновец, Кирилово, Козаревец, Колена, Ловец, Лозен, Люляк, Лясково, Маджерито, Малка Верея, Малко Кадиево, Михайлово, Могила, Ново село, Оряховица, Остра могила, Памукчии, Петрово, Плоска могила, Подслон, Преславен, Пряпорец, Пшеничево, Пъстрово, Ракитница, Руманя, Самуилово, Сладък кладенец, Стара Загора, Старозагорски бани, Стрелец, Сулица, Хан Аспарухово, Християново, Хрищени, Яворово
Община Чирпан
Винарово, Воловарово, Гита, Димитриево, Държава, Зетьово, Златна ливада, Изворово, Малко Тръново, Могилово, Осларка, Рупките, Свобода, Спасово, Средно градище, Стоян-Заимово, Целина, Ценово, Чирпан, Яздач
Население
В общо 11-те града живеят приблизително 71,7% (232 131 души) от всички жители в областта (323 685 души). Малко повече от 80% от тях (градското население) живеят в двата най-големи града – Стара Загора (136 807) и Казанлък (49 825). Останалата част от градското население е разпределена в останалите 9 града, от които само Раднево и Чирпан са с население повече от 10 000, но по-малко от 20 000 души. Другите градове в област Стара Загора са с население, наброяващо по-малко от 10 000 души.
Численост на населението
Общински центрове
Прираст на населението
Естествен прираст
Етнически състав
Численост и дял на етническите групи според преброяванията на населението през годините:
Общини
Численост и дял на етническите групи по общини, според преброяването на населението през 2011 г.:
Езици
Численост и дял на населението по роден език, според преброяването на населението през 2001 г.
Вероизповедания
Численост и дял на населението по вероизповедание според преброяванията на населението през годините:
Качество на живота
През октомври 2004 г. на област Стара Загора е присъдено 1-во място за най-добро качество на живота в Европа, заедно с област Цюрих, пред такива области като Андалусия (Испания) и Фландрия (Белгия). Наградата е дадена от „FDI Magazine“, проект на „Financial Times“, за новопостроените жилища, ниските цени и богатото културно-историческо наследство.
Икономика
Топ 10 компании по оборот през 2015 г.
Икономическа инфраструктура
Област Стара Загора е на 3-то място (от 28 области в България) по индекс на човешко развитие (ИЧР) за 2003 г. и икономическа активност (данни от официалния Национален доклад за развитието на човека на UNDP – Програма на ООН за развитие). В сравнение с 2002 г. областта се премества с 1 място напред и се нарежда след областите София-град и Враца, като изпреварва областите Варна и Габрово.
Най-голям дял от БВП на областта има индустриалният сектор, следван от услугите и от селското стопанство. В края на 2004 г. безработицата в областта е 9%, а в град Стара Загора – около 3,5%, което е много под средната стойност за страната (11,9%).
През 2004 г. преките чужди инвестиции в региона са 838 млн. евро (при 2,02 млрд. евро общо за България), което представлява над 40% от всички инвестиции в страната. Около 600 млн. евро от инвестициите са в сферата на енергетиката.
11-те общини от област Стара Загора заемат следните места в класацията (на 262 български общини) по общински ИЧР за 2003 г.: Стара Загора – 7; Гълъбово – 17; Раднево – 27; Казанлък – 40; Чирпан – 105; Опан – 157; Братя Даскалови – 167; Павел баня – 168; Гурково – 215; Мъглиж – 228; Николаево – 244.
Най-големият промишлен комплекс е промишлено-енергийният комплекс „Марица-Изток“.
В Стара Загора се намира и най-голямата пивоварна в България – „3агорка“ АД, която е собственик и на пивоварна в София и произвежда бира с марките „Загорка“, „Ариана“, „Столично пиво“, „Столично тъмно пиво“, „Амстел“, „Хайнекен“ и др. „Загорка“ държи 30% от пазара на пиво в страната. В пивоварната в Стара Загора работят над 800 старозагорци и по този показател „Загорка“ е един от най-големите работодатели в града.
Тук се намира и винарната „Домейн Менада“, която от 2002 г. е собственост на френската фирма „Belvédère Group“, официален вносител на „Sobieski vodka“ за България. Към нея спада и избата в с. Оряховица на 15 km от Стара Загора. Винарната е сред най-проспериращите на българския пазар с марките „Tcherga“, „Traiana“, „Augusta“, „Menada“, „Menada Trinity“ и др., както и като износител на вино в чужбина. „Домейн Менада“ и „Оряховица“ са производители на едни от най-добрите вина от сорта каберне совиньон в страната, като не са за подценяване и вината от сортовете мерло, рубин, шардоне, димят и др. През 2004 г. са направени големи инвестиции за нови мощности във винзавода, както и за нови лозови масиви.
Останалите най-важни предприятия в града са: ДЗУ; Завод за чугунени отливки „Прогрес“; Завод за текстилни влакна; Завод за инструментално и нестандартно оборудване; Завод за технологично оборудване; Завод за метални конструкции; Ковашко-пресов завод „Пресков“; Завод за машини за хранително-вкусовата промишленост „Хранинвест – Хранмашкомплект“; мебелни предприятия „Средна гора“ и „Мебел“; Завод за трикотаж „Наталия“; Завод за пиво „Загорка“; Заводи за млекопреработване „ОМК“; Зърнено-фуражен комбинат; Тютюнев комбинат „Слънце – БТ“; мелница „Загоре“; Завод за макаронени изделия „Загария“; Завод за слънчогледово масло „Бисер олива“, предприятия за производство на летицин, шрот, биоконцентратни смески; Птицекомбинат „Градус“; Предприятие за металорежещи машини, цехове за фармацевтика и др.
Стара Загора е средище на богатата селскостопанска област Загоре, прочута с пшеницата си, с производството си на зърнени храни, технически култури, зеленчуци, овощия, грозде. Местната старозагорска овца от 1950 г. се използва като подложка при създаването на тракийската тънкорунна овца.
Благодарение на добрата икономическа ситуация в Стара Загора, през последните години се построиха множество хипермаркети като „Метро груп“, „Билла“, „Техномаркет Европа“, „Технополис“, „Практис“, „Хипермаркет Багира“, „Практикер“, „Кауфланд“ и други. В града се намират и 2 от най-големите за областта молове – „Парк Мол Стара Загора“ и „Mall Galleria“.
Транспорт
Стара Загора е сред най-важните транспортни възли в Южна България. През града минават ЖП линиите от Русе до Подкова (с проект за продължаване през прохода „Маказа“ до Дедеагач на Егейско море) и от София до Бургас (по което трасе има проект до 2020 г. да се изгради високоскоростна ЖП линия). В района на града има летище с дълга писта, подходяща за приемане на големи самолети. През региона преминават 4 от 5-те трансевропейски коридори, пресичащи територията на страната. От 2007 г. Стара Загора има връзка с магистрала Тракия.
Източници
Външни препратки
Областна администрация Стара Загора
Музикални изпълнители в стил рок или свързаните с него подстилове музика от областта в Български рок архиви
|
{'title': 'Нидерландия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Кралство Нидерландия () или само Нидерландия (Nederland) е държава, конституционна монархия, разположена основно в Северозападна Европа и включваща територии извън Европа (Аруба, Бонер, Кюрасао, Синт
|
Мартен, Синт Еустациус, Саба).
Под името Нидерландия може да се разбира страната – само европейската част на държавата (която граничи на север и запад със Северно море, на юг с Белгия и на изток с Германия), докато с пълното име Кралство Нидерландия се обхваща цялата държава, тоест страната заедно с отвъдморските територии.
Нидерландия е сред най-гъсто населените и с най-ниска надморска височина страни в света. Известна е със своите диги, вятърни мелници, дървени обувки, лалета и осезаема толерантност в обществото. Либералната ѝ политика често се споменава зад граница. Страната е домакин на Международния съд и други международни организации.
Както е записано в конституцията, официалната столица (hoofdstad) на Кралство Нидерландия е Амстердам, а Хага (Den Haag или 's-Gravenhage) е административната столица, където се намират правителството (regeringszetel), дворецът на монарха (residentie), както и повечето чуждестранни посолства. Най-големият град е Амстердам.
Наименование
В много страни и езици по целия свят наименованието „Холандия“ се използва неточно (като единствен термин или взаимозаменяем с „Нидерландия“) за обозначаване на цялата страна, дори на цялата държава (кралството, тоест страната заедно с неевропейските територии).
Използването на наименованието „Холандия“ за страната и държавата е неточно, понеже има ограничен обхват, както в исторически план (вж. Холандия (историческа област) и Кралство Холандия), така и географски в наши дни (вж. провинции Северна Холандия и Южна Холандия, заемащи под 18% от площта с по-малко от 38% от жителите на страната).
Историческата област Холандия е център с голямо политическо и икономическо влияние в Република Съединени провинции (1581 – 1795). След наполеоновата епоха (като марионетно кралство Холандия) тя влиза в състава на новото Обединено кралство Нидерландия, разделена на 2 провинции – Северна Холандия и Южна Холандия.
Мнозинството жители на страната, особено от южните провинции Лимбург и Северен Брабант, са против използването на названието „Холандия“ за цялата страна.
През октомври 2019 г. нидерландското правителство обяви, че повече няма да използва името Холандия, а само официалното име на страната – Нидерландия (Nederlandene, също Nederland). Това означава, че в официални документи и при спортни събития повече няма да се среща названието Holland, широко използвано в страната, както и по света. Решението е свързано с опитите да се обнови имиджът на страната, тъй като думата Холандия често се асоциира с относително свободната употреба на наркотици и с квартала с червените фенери на Амстердам.
История
При управлението на Карл V, император на Свещената римска империя и крал на Испания, районът е част от Седемнадесетте провинции на Нидерландия, които включват и по-голямата част от съвременна Белгия, съвременен Люксембург и малки части от съвременните Франция и Германия. През 1568 г. започва 80-годишната война за независимост срещу испанския крал Филип II, син на император Карл V. През 1579 г. северната част от Седемнадесетте провинции обявява независимост и се обединява в Утрехтската уния, което се смята за начало на днешната държава Нидерландия. Но едва с края на 80-годишната война през 1648 г. тя получава формална независимост от крал Филип IV и под името Република Съединени провинции постепенно става една от главните морски и икономически сили на XVII век. Обединените провинции са чудото на Европа от края на 16 и началото на 17 век. Колониалната им империя се разраства за сметка на испанската и португалската. През тази епоха, наричана Нидерландски златен век нидерландците основават колонии и търговски станции по целия свят. Те контролират устията на Рейн, Маас и Шелда, където се срещат търговските пътища от Балтийско, Северно море и Атлантическия океан. Холандците са първите, които виждат изгодата да се купуват суровини, които след преработване да се продават далеч по-скъпо. Наред с това холандската република се превръща във финансовия център на Европа. Краят на този период настъпва с края на Войната за испанското наследство.
След присъединяването ѝ към Френската империя при Наполеон през 1815 г. е образувано Обединено кралство Нидерландия, включващо и днешните Белгия и Люксембург. Белгийците скоро получават независимост (1830). Люксембург е под нидерландско господство, но се отделя след смъртта на крал Вилхелм III. През XIX век Нидерландия продължава да се индустриализира по-бавно в сравнение със съседите си.
Останала неутрална през Първата световна война, по време на Втората световна война Нидерландия е окупирана от Нацистка Германия през май 1940 г. и е напълно освободена едва през 1945 г. След войната нидерландската икономика отново процъфтява, вече в икономическия съюз Бенелюкс.
През 1951 г. страната става съоснователка на Европейската общност за въглища и стомана (заедно с Белгия, Западна Германия, Италия, Люксембург и Франция), през 1957 г. е съоснователка на Европейската икономическа общност и Евратом, които впоследствие стават съставни части на Европейския съюз в настоящия му вид при подписването на Договора за Европейски съюз в Маастрихт през 1992 г.
Нидерландия е член основател на НАТО от 1949 г.
География
В географско отношение Нидерландия е много ниска и равнинна страна, като около 26% от нейната територия и 21% от населението ѝ са под морското равнище, а само около половината площ на страната е с повече от 1 m надморска височина. Най-високата част Валсерберг (Vaalserberg), където се намира и най-южната точка на страната (321 m). Много ниски области са предпазени от диги и морски стени. Части от Нидерландия, например почти цялата провинция Флеволанд, са пресушени от морето – тези области се наричат полдери.
Страната е разделена на 2 основни части от 3 реки – Рейн, Ваал и Маас. Съществуват известни различия в нидерландския език, който се говори на север и на юг от тези големи реки.
Преобладаващата посока на вятъра в Нидерландия е югозападна, което води до умерено-морски климат с хладни лета и меки зими.
Деление
Нидерландия е разделена на 12 административно-териториални единици, наречени провинции:
Гронинген (Groningen) – на североизток, главен град Гронинген;
Фризия (Friesland) – на север, главен град Леуварден;
Дренте (Drenthe) – на североизток, но южно от Гронинген, град Асен;
Оверейсел (Overijssel) – на изток, южно от Дренте, главен град Зволе;
Флеволанд (Flevoland) – в средата, в морето Ейселмер, главен град Лелистад;
Гелдерланд (Gelderland) – на изток, но южно от Оверейсел, главен град Арнем;
Утрехт (Utrecht) – в средата, главен град Утрехт;
Северна Холандия (Noord-Holland) – на северозапад, главен град Харлем;
Южна Холандия (Zuid-Holland) – на запад, но южно от Северна Холандия, главен град Хага;
Зеландия (Zeeland) – на югозапад, главен град Миделбург;
Северен Брабант (Noord-Brabant) – на юг, главен град 'с-Хертогенбос (Ден Бос);
Лимбург (Limburg) – на югоизток, навлизаща в Белгия, главен град Маастрихт.
Всички провинции са разделени на общини, общо 483 на брой (до 2004 – 489). Виж Община (Нидерландия) и Списък на градовете в Нидерландия по население. Няколко острова в Карибско море са зависими от Нидерландия: Нидерландски Антили, група от пет острова, и Аруба, принадлежала преди към Антилите.
Население
Нидерландия е сред най-гъсто населените страни в света с повече от 400 д/km² (при средно за света 48 д/km², България – 72 д/km²).
Има 2 официални езика – нидерландски и фризийски, и двата от групата на германските езици. Фризийският е регионален език за северната провинция Фризия и е много близък до английския. Освен нидерландски и фризийски, на север се говорят няколко долносаксонски диалекта, които не са официално признати. В граничните райони на юг нидерландският преминава в други разновидности на долнофранконски и германски, които не винаги могат да се класифицират най-добре като нидерландски, най-често западнофламандски и немски.
Основни религии са католицизмът (32% през 2007 г.) и протестантството (15%). Около 63% от нидерландците считат себе си за принадлежащи към някоя църква (вероизповедание). Частта от страната, намираща се на юг от горепосочените 3 реки, е (или е била) основно католическа, а северната част – протестантска (предимно от Нидерландската реформирана църква).
Нидерландците са най-високите хора в света. Средната височина на мъжете е 1,83 m, а на жените – 1,72 m. Средната продължителност на живота е 77 години за мъжете и 82 години за жените през 2005 г.
През 2007 година етническият състав на населението на Нидерландия е следният:
80,6% – нидерландци
2,06% – индонезийци (от бивша колония)
2,89% – германци
2,53% – суринамци (от бивша колония)
2,34% – турци
2,50% – мароканци
7,08% – други етноси
В тази статистика за принадлежащи към чуждестранна етническа група се считат хора, които не са родени в Нидерландия, и такива, на които поне 1 родител не е роден в Нидерландия.
В Нидерландия живеят между 6000 и 10 000 синти и роми.
Политика
Нидерландия е парламентарна демокрация от 1848 г. и конституционна монархия от 1815 г., след като преди това е била република от 1581 до 1806 г. и кралство от 1806 до 1810 г. (от 1810 до 1813 г. тя е част от Франция). Държавен глава е монархът (от 1980 г. е кралица Беатрикс). Монархът днес на практика има само церемониална функция, но конституцията му позволява упражняването на реална власт, ако отговорните министри се подчинят. Формален конфликт между тях и монарха, чийто подпис е необходим под всеки закон или указ, който трябва да влезе в действие, би довел до конституционна криза.
От 19 век нидерландските правителства винаги са коалиционни, тъй като не е имало една политическа партия, достатъчно голяма, за да получи необходимото мнозинство. Формално монархът назначава членовете на правителството. На практика след като излязат резултатите от изборите за парламент, се формира коалиционно правителство (в процес на преговори, който е продължавал до 7 месеца), след което правителството, сформирано по този начин, се назначава официално от кралицата. Глава на правителството е министър-председателят, на нидерландски език министър-президент или премиер, primus inter pares (пръв сред равни), който обикновено също е водач на най-добре представилата се на изборите партия от коалицията. Степента на влияние, което може да окаже монархът на формирането на правителство е тема на продължаващи спекулации.
Парламентът се състои от две камари. 150-те членове на долната камара (Втора камара) се избират на всеки четири години или по-рано, ако Втората камара гласува недоверие на правителството, в преки избори. Членовете на провинциалните парламенти избират на всеки две години една трета от членовете на не толкова важния Сенат (Първа камара), който по този начин изцяло се сменя чрез косвени избори на всеки шест години, и може само да отхвърля закони, без да може да ги предлага или да внася поправки в тях. Първата и Втората камари заедно се наричат Генерални щати.
На 7 февруари 2006 г. Втората камара въведе правото на гражданска инициатива на национално равнище.
Политолозите смятат Нидерландия за класически пример за съобщностна (консоциационна) държава, което традиционно се обяснява с необходимостта от ранното Средновековие на различни социални групи да си помагат в борбата с водата. По-добре аргументираните хипотези включват частичния неуспех на феодализацията и успешната съпротива срещу абсолютизма. Тази система за достигане на съгласие независимо от различията се нарича на нидерландски полдер модел. Също така, Нидерландия продължително е била нация от търговци, доминирана от свободомислеща буржоазия, а за международната търговия е необходима толерантност към културата на другите хора. В самата Нидерландия, независимо от това, че до 19 век калвинизмът e държавна религия, на практика е имало значителна религиозна толерантност към католиците и евреите. Между 1839 и 1940 г. Нидерландия се опитва да бъде неутрална страна в повечето международни отношения и по този начин успява да не бъде намесена в Първата световна война (въпреки че това не успява при Втората световна война). В резултат на това отношението към нидерландците в други страни е приятелско, стигайки дотам, че носителите на нидерландски паспорт често срещат сравнително малко трудности при влизане в други страни на посещение и дори с цел имиграция.
Първите години на 21 век обаче носят политически промени, при които дясното крило в политиката се засилва за сметка на лявото. Това е демонстрирано от бързото издигане (и падане) на Списъка Пим Фортойн. Пим Фортойн, неговият основател, смята предишните правителства за отговорни за предполагаемата неуспяваща интеграция на имигрантите.
Настоящото правителство (от 2012 г.) се води от Марк Руте от консервативно либералната „Народна партия за свобода и демокрация“ (Volkspartij voor Vrijheid en Democratie).
На 1 юни 2005 г. нидерландските избиратели гласуваха в референдум срещу предложената конституция на Европейския съюз с мнозинство от 61,6%, три дни след като французите също бяха гласували против.
Нидерландските политики за използване на наркотици за развлечение, проституция, еднополов брак и евтаназия са сред най-либералните в света.
Икономика
Нидерландия има процъфтяваща и отворена икономика, ролята на държавата в която ограничена с успех от 80-те години на XX век. В областта на промишлеността преобладават хранително-вкусова промишленост и химическата промишленост, нефтопреработването и електротехническата и електронната промишленост. Високо механизиран селскостопански сектор, в който работи само 4% от работната сила, осигурява големи излишъци за хранително-вкусовата промишленост и за износ. Нидерландия е трета в света по стойност на изнесените селскостопански продукти след САЩ и Франция. Проблемът за обществените разходи и стагнацията на нарастването на пазара на работна сила е адресиран в Нидерландия много преди нейните европейски партньорки.
Като основополагащ член на монетарния съюз на еврото Нидерландия заменя своята валута – гулден, като между 1 януари 1999 и 1 януари 2002 г. гулденът официално е „национална субединица“ на еврото. Физическите плащания обаче се извършват само в гулдени, тъй като няма все още няма монети или банкноти за еврото. Заедно с другите страни, приели общата европейска валута, истинските евромонети и евробанкноти влизат в обращение на 1 януари 2002 г.
Култура
В нидерландската история има много велики художници. XVII век, в който Нидерландската република процъфтява, е векът на нидерландските майстори, между които Рембранд ван Райн, Вермеер ван Делфт, Ян Стен и много други. Знаменити нидерландски художници от XIX и XX век са Винсент ван Гог, Пийт Мондриан. Мориц Ешер е известен график.
Нидерландия е страната на философите Еразъм Ротердамски и Бенедикт (Барух) Спиноза. Всички важни дела на Рене Декарт са извършени в Нидерландия.
През Златния век нидерландската литература също процъфтява, с Йоост ван дер Вондел и П. К. Хоофт като най-известни имена. Важни автори от XX век са Хари Мюлиш, Ян Волкерс, Симон Вестдайк, Сеес Нотебоом, Херард ван Реве и Вилем Фредерик Херманс. Дневникът на Ане Франк („Задната къща“) също е написан в Нидерландия.
Копия на нидерландски сгради могат да се намерят в паркове с миниатюри – Dutch Village и Huis Ten Bosch близо до Нагасаки, Япония и Dutch Village в град Холънд, Мичиган, САЩ. Такъв парк се строи в Шенян, Китай.
През 2015 г. държавата е на 4-то място по свобода на пресата в света по класация на организацията „Репортери без граници“ (-2 места спрямо предходната година).
Граници
Бележки
Цитирани източници
Вижте също
Списък на градовете в Нидерландия по население
Нидерландски Златен век в изобразителното изкуство
|
{'title': 'Иван Шишманов', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%20%D0%A8%D0%B8%D1%88%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Иван Димитров Шишманов е български филолог, писател, университетски преподавател и политик от Народнолибералната партия.
Биография
Роден е в Свищов на 22 юни 1862 година във възрожденската фамилия Ш
|
ишманови. Учи в Педагогическото училище във Виена (1876 – 1882), подпомогнат финансово от виенското дружество„Напредък“. Следва философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885 – 86). През 1888 г. защитава докторат по философия в Лайпциг при проф. Вилхелм Вунд.
В 1888 година Шишманов е един от основателите на Висшето училище в София. Професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история. Основател е и редактор (1889 – 1902) на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, редактор в списание „Български преглед“ (1893 – 1900).
От 1903 година Шишманов е министър на народното просвещение, но в началото на 1907 година напуска кабинета поради несъгласие с действията на правителството при Университетската криза. Още като министър на просветата той открива училище за слепи през 1906 година.
Иван Шишманов е български пълномощен министър в Украинската народна република при управлението на Павло Скоропадски през 1918 – 1919 г. Изпратен в Киев от цар Фердинанд I и затова, че Шишманов е бил женен за дъщерята на украинския публицист и революционер Михаил Драгоманов Лидия Шишманова.
Иван Шишманов е основател и пръв председател на българската секция на Паневропейския съюз. Дарява част от библиотеката си на Македонското студентско дружество „Вардар“. Член е на Македонския научен институт.
Умира в Осло на 23 юни 1928 г., на 66-годишна възраст.
Иван Шишманов е женен за Лилия Драгоманова, дъщеря на Михайло Драгоманов. Синът им Димитър Шишманов, писател и политик, е убит от т. нар. Народен съд заради работата му като главен секретар на Министерството на външните работи и по-късно като министър на външните работи.
Трудове
Славянски селища в Крит и на другите гръцки острови. – Български преглед, 1897, кн. 3.
Наченки на руското влияние в българската книжнина. С., 1899.
Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин“. – СбНУНК, XVI—XVII, 1900.
Тарас Шевченко – неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението. С., 1914.
Избрани съчинения в три тома. С., 1965 – 1971
Дневник 1879 – 1927 г. С., 2003.
Литература
Гечева, Кр. Иван Д. Шишманов. Биобиблиография. С., 2003.
Иван Д. Шишманов – ученият и гражданинът. Шишманови четения. Кн. 2. С., 2007.
Иван Д. Шишманов – наука и политика. Шишманови четения. Кн. 3. С., 2008.
Стойчева, Т. Филологът в помощ на министъра: програма на Иван Шишманов за българската култура. – В: Езици и култури в диалог: Традиции, приемственост, новаторство. Конференция, посветена на 120-годишната история на преподаването на класически и нови филологии в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. С., УИ, 2010,
Конева, Р. Европейският и паневропейският културен оптимизъм на Иван Шишманов. Балканистичен форум, кн./1-2-3, 2009, 288 – 307.
Конева, Р. Иван Шишманов и Обединена Европа. С., 2011, ИК Гутенберг, 236 с
Външни препратки
Бележки
Министри на просветата на България
Български политици (1878 – 1918)
Посланици на България в Украйна
Български литературни историци
Български фолклористи
Български културолози
Членове на Македонския научен институт
Преподаватели в Софийския университет
Родени в Свищов
Починали в Осло
Преподаватели в Юридическия факултет на Софийския университет
|
{'title': 'София', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Со̀фия е столицата и най-големият град на България. Тя е на 13-о място по брой жители в Европейския съюз. Според ГРАО населението по настоящ адрес е 1 280 646 души, а по постоянен адрес е 1 386 779 ду
|
ши (към 15 декември 2022 г.). Според резултатите от преброяването през 2011 г. населението на града е 1 291 591, което представлява 17,5% от населението на България. София е разположена в централната част на Западна България, в Софийската котловина и е заобиколена от 5 планини: Витоша и Плана от юг, Софийската планина (част от Стара планина) от север, Люлин от запад, и Лозенската планина (част от Ихтиманска Средна гора) от изток. Това я прави четвъртата по височина столица в Европа. Изградена е върху четирите тераси на река Искър и нейните притоци: Перловска и Владайска (Елешница). В централната градска част, както и в кварталите Овча купел, Княжево, Горна баня и Панчарево, има минерални извори. Климатът на София е умерено континентален.
София е основен административен, индустриален, транспортен, културен и образователен център на страната, като в нея е съсредоточено 1/6 от промишленото производство на България. Тук се намират също така Българската академия на науките, централните сгради на Българска национална телевизия, Българско национално радио, Българска телеграфна агенция, много университети, театри, кина, както и Националната художествена галерия, археологически, исторически, природонаучни и други музеи. На много места в центъра на града са запазени видими археологически паметници от римско време.
София носи името на късноантичната раннохристиянска съборна църква на града „Света София“ (на гръцки Ἁγία Σοφία, , „Света Премъдрост Божия“, едно от имената на младия Исус Христос). Празникът на града обаче е на 17 септември, когато Православната църква отбелязва Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов. Датата е определена за Празник на София с решение на Столичния общински съвет от 25 март 1992 г.
София е обявена за столица на 3 април 1879 г. от Учредителното народно събрание по предложение на проф. Марин Дринов, като стар български град, отдалечен от турската граница и средищно разположен в българското етническо землище.
Девизът на столицата е „Расте, но не старѣе“. Той е изписан през 1911 г. на герба на София, създаден през 1900 г., а през 1928 г. е украсен с лаврови клонки от двете страни. На герба са изобразени символите на столицата: Улпия Сердика (римската императрица Юлия Домна), планината Витоша, църквата „Света София“ и златен балдахин с Аполон лечителя; сред тях в центъра има лъв, а отгоре – крепостна стена с 3 кули.
Етимология
Най-ранното запазено в източниците наименование на днешния град София е Сердонполис (Σερδῶν πόλις), грецизирано название, чийто латински вариант е civitas Serdensium. Смята се, че то означава „град на сердите“. Тези серди (по Дион Касий) вероятно са обитавали областта през I век пр. Хр. по сведения от II век сл. Хр. Мнозина автори обаче си задават въпроси относно сердите: „… Този етноним [серди] е все още фантом.“ (Александър Фол) Въпроси буди и взаимовръзката „Сердика – серди“: „Тогава, кой кого е кръстил? Обитателите града или градът – своите обитатели?“ (Христо Генчев).
Има няколко хипотези за етимологията на името „серди“. Вацлав Томашек го извежда от индоевропейската дума çardh („устойчив“, „упорит“), а Стефан Младенов и Гаврил Кацаров - от същия корен, но във формата çardhas („стадо“), свързвайки я с поминъка в региона. Раду Вулпе извежда името от корена serd („сърце“, „среда“), което се свързва и с по-късното славянско наименование.
Император Траян официално дава на града своето родово име, наричайки го Улпия Сердика (на латински Ulpia Serdica („сердикийска Улпия“), като по-късно то често е съкращавано на Сердика. Нерядко името се пише и произнася Сардикѝ (на гръцки Σαρδική). В гръцкоезичните наративни източници почти винаги се използва формата Сардики, докато в местни каменни надписи, също на гръцки език, преобладава формата Сардики, докато в латинските източници, с малки изключения, които често са преводи от гръцки, се използва Сердика. И двете форми, Сердонполис и Улпия Сердика, се срещат върху монети, сечени в града през римската епоха.
Наименованието Сердика продължава да се използва и след присъединяването на града към България в началото на IX век, например в Хамбарлийския надпис. По-късно то е изместено от славянската форма Средец (), като най-ранното ѝ засвидетелствано използване е в два апокалиптични текста на старобългарски от втората половина на XI век, но се предполага, че може би е възникнало още през VIII-IX век. Средец може да се разглежда като ранносредновековно българско осмисляне на името Сардика/Сердика, като в същото време отразява и значението „среда“ – от централното разположение на града в Софийското поле, както и възможното значение на среден/централен град на околното население.
В гръцкоезични източници след втората половина на X век за града се използва и името Триадица, по-рядко във формата Тралица (този вариант е трансформиран в арабската книга на Мохамед ал-Идриси в Атралиса). Според преобладаващото мнение то е гръцка транскрипция на , като началното „с“ е отпаднало, тъй като е интерпретирано като самостоятелния предлог ’ς. Според друга хипотеза, поддържана от автори като Васил Гюзелев и Веселина Вачкова, името идва от Света Троица (Αγία Τριάδα), свързвана с църквата „Света София“.
В западните хроники на кръстоносните походи от XI-XII век градът е наричан с различни транскрипции на Средец и Триадица/Тралица - Стерниц, Стралиц, Стралициум. В унгарски хроники от XII-XIV век се изпозват имената Сцередуци и Скарбициум.
Името София е регистрирано за пръв път в приписката към Средечкото евангелие от 1329 г., но като наименование на църквата „Света София“, наречена „Средечка митрополия“. Градът е наречен за пръв път „София“ във Витошката грамота около 1385 година (в грамотата се говори също за „средешко кефалийство“). През следващите години „София“ се утвърждава като широко използвано, включително официално, име на града, но като синоними продължават да се използват също „Средец“ и новопоявилата се форма „Сардакия“.
След 1878 г., с решение на градската управа, градът възстановява българското си име Средец, но малко след това, по настояване на Временното руско управление, е върнато името София. През 1879 г. се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който се застъпва за възстановяване на историческото име Средец. Тази идея се поддържа и от Българското книжовно дружество, чието официално издание между 1882 и 1899 година отбелязва Средец като място на издаването си.
География
Местоположение
Историческият център на София е разположен непосредствено на юг от центъра на Софийското поле, една от Задбалканските котловини, разположена между Западна Стара планина (Мургаш, Софийска планина и Три уши) на север и планините Люлин, Витоша, Плана и Лозенска, части на Средногорската планинска система, на юг. Съвременният град заема значителна част от Софийското поле, като е развит в по-голяма степен на югоизток и югозапад от историческия център, достигайки ниските части на Витоша, но най-североизточните му квартали – Сеславци и Кремиковци – са разположени по склоновете на Стара планина.
Землището на град София има площ 492 km², като освен урбанизирана територия обхваща и съседни земеделски и горски терени, включително значителна част от планината Витоша. То граничи със землищата на 3 града (Банкя, Бухово и Нови Искър) и 27 села (Бистрица, Железница, Плана, Бусманци, Владая, Волуяк, Герман, Горни Богров, Долни Богров, Долни Пасарел, Иваняне, Казичене, Клисура, Кокаляне, Кривина, Кубратово, Лозен, Локорско, Мало Бучино, Мировяне, Мрамор, Мърчаево, Негован, Огоя, Панчарево, Чепинци и Яна) от Столична община, 5 села (Големо Бучино, Дивотино, Кладница, Люлин, Чуйпетлово) от община Перник, 2 села (Гурмазово, Пожарево) от община Божурище и 1 село (Ябланица) от община Своге.
Пет планински прохода водят към града – Искърски, Владайски, Драгомански, Петрохански и Витиня. През тях още в древността минават важни пътища, свързващи Адриатика и Средна Европа с Черно и Егейско море, и Близкия изток. Благодарение на стратегическото местоположение на Балканския полуостров, София и в миналото е била голям, оживен град, търговски, административен, културен, а по-късно и туристически център. През столицата протичат няколко реки: Владайската, Перловската, Искър, Лесновска река, Суходолска река, Боянска река, Блато. Край източните квартали тече река Искър, но в този си участък тя не е пълноводна. София е известна от древността с многобройните си минерални извори (15 находища с общ дебит на водите 130 l/s). През последните 60 години са построени и изкуствени езера и язовири.
Столицата се намира на 145 km от Пловдив, на 441 km от Варна, на 360 km от Бургас по Автомагистрала Тракия, на 309 km от Русе, на 232 km от Стара Загора, на 34 km от Перник, на 103 km от Кюстендил, на 101 km от Благоевград, на 58 km от ГКПП Калотина, на 99 km от ГКПП Стрезимировци, на 127 km от ГКПП Гюешево, на 181 km от ГКПП Кулата-Промахон. Разстоянието до северномакедонската столица Скопие е 244 km, до румънската столица Букурещ е 384 km, до сръбската столица Белград е 393 km, до мегаполиса и най-голям турски град Истанбул е 550 km, до столицата на Босна и Херцеговина Сараево е 602 km, до хърватската столица Загреб е 781 км, а до гръцката столица Атина е 791 km.
Климат
София е разположена в умерения климатичен пояс и има влажен континентален климат с топло лято (Dfb в климатичната класификация на Кьопен) – средните месечни температури падат под 0 °C и не надхвърлят 22 °C, като повече от 3 месеца имат средна температура над 10 °C.
Средната годишна температура от 10,6 °C. Зимите в града са студени и снеговити. В най-студените зимни дни температурите могат да паднат до –15 °C или още по-ниско, най-вече през януари. Мъглата е характерно явление в началото на зимния сезон. През зимата в София има средно по 58 дни със снежна покривка.
Летата в София са топли и слънчеви. През лятото столицата остава малко по-хладна в сравнение с останалата част от страната, заради по-голямата си надморска височина. Въпреки това в най-горещите летни дни температурите могат да превишат 35 °C, най-често през юли и август.
Пролетта и есента в София са сравнително кратки и са с променливо и динамично време.
Средните годишни валежи са 581,8 mm, достигайки своя максимум в края на пролетта и началото на лятото, когато не са рядкост гръмотевичните бури.
Екология
Проблем за замърсеността на въздуха на София е нейното разположение в Софийската котловина, която е оградена отвсякъде с планини, намаляващи възможността за самопочистване на атмосферата. Въздухът в столицата се замърсява предимно от фини прахови частици и азотни оксиди. След спирането на работа на металургичния комбинат „Кремиковци“, те се генерират основно от автомобилния транспорт, отоплението с твърди и течни горива, замърсените пътни настилки и някои ТЕЦ-ове. Така столичните квартали Дружба, Надежда и Павлово са с най-замърсен въздух, като за първите два освен автомобилния транспорт, важен фактор за мръсния въздух са големите ТЕЦ-ове там.
София е на тридесет и трета позиция през 2015 г. по замърсяване на въздуха сред 157 града от Европа.
История
Древност и Античност
Най-ранните археологични свидетелства за обитаване на територията на София са от ранния неолит (VI хилядолетие пр. Хр.) – сред тях е Слатинското неолитно селище. Най-ранните данни за заселване на античния център на града – местността около минералните извори на днешната Централна минерална баня – са от бронзовата епоха (II хилядолетие пр. Хр.). Сведенията за това селище са оскъдни, тъй като градът продължава да съществува на това място в продължения на хилядолетия и много от останките са унищожени, но то съществува без прекъсване до наши дни.
Сведения за района на днешна София се появяват в древногръцки писмени източници в средата на V век пр. Хр., като по това време тази част на Балканския полуостров е населена с различни племена от групата на траките. Когато римляните се появяват в региона през II век пр. Хр. източниците наричат местните жители серди, а селището при минералния извор – Сердонполис („Град на сердите“). Почти няма информация за града през тракийския период, но вероятно през IV век пр. Хр., при Филип II, земите на сердите са завладени от Древна Македония, като остават част от същинска Македония и след разпадането на империята на Александър Македонски. С упадъка на царството през III век пр. Хр. то губи владенията си във вътрешността на Балканския полуостров и по време на завладяването му от римляните в средата на II век пр. Хр. Софийското поле вече не е част от него.
Сердите са подчинени от Римската република през 28 година пр. Хр. от проконсула на Македония Марк Лициний Крас, който завладява земите им, прилагайки големи жестокости и принудителни изселвания. През 45 година Сердика е включена в пределите на новосъздадената римска провинция Тракия, като през този период започва и заселването на ветерани от римската армия При управлението на император Марк Аврелий Сердика получава правото да сече собствени монети и около 180 година е укрепена с крепостна стена, която в продължение на столетия очертава ядрото на града.
През Римската епоха активна стопанска дейност се развива далеч извън градските стени, но в днешните граници на София. Пример за това са използваните до съвременната епоха тухларни при днешния квартал „Гоце Делчев“, добивни съоръжения за желязна руда на Витоша и за злато в Горубляне и Дървеница, както и десетките известни извънградски вили – някои от тях включват луксозни жилищни помещения, докато други са изцяло ориентирани към земеделско производство, а някои са оградени и от значителни укрепления. Повечето от изследваните вили възникват между края на II и края на III век и са унищожени при различни нападения между края на III и средата на V век.
Около 271 година Сердика става център на новосъздадената провинция Дакия Аврелиана, а след нейното разделяне през 285 година – на нейната южна част – Вътрешна Дакия. При разделянето на диоцез Мизия на две, тя става столица и на северния диоцез – Дакия. През втората половина на III век град Рим губи мястото си на политически център на Империята и владетелите започват да пътуват между различни градове в провинциите. Един от тези градове е и Сердика, където често пребивават императорите Галерий (вероятно роден и починал в града или околностите му) и особено Константин I. Според Петър Патриций той изразява особени предпочитания към града: „Константин най-напред възнамерява да пренесе управлението в Сардика; и понеже обича този град, често казва: „Сардика е моят Рим“.
Константин предприема мащабни строежи в Сердика, като разрушава дотогавашните жилищни квартали в югоизточната четвърт на пространството между градските стени и изгражда там архитектурен комплекс, наричан от археолозите „Константинов квартал“, включващ и най-старата изцяло запазена сграда в София – ротондата „Свети Георги“. От този период датира и най-старата известна християнска църква в Сердика, открита под днешната базилика „Света София“.
Сердикийският събор от 343 година е свикан в Сердика от западния император Констанс и източния император Констанций II, за да разреши споровете между православни и ариани, събирайки в града над 170 епископи от всички краища на Империята с придружаващите ги делегации. Двата лагера обаче остават непримирими и в крайна сметка арианските епископи напускат Сердика и продължават заседанията си във Филипопол.
Нападенията на визиготите в края на IV век, на хуните в средата на V век и на славяните и аварите от VI век не засягат тежко самия град Сердика, но ликвидират процъфтяващите големи земеделски стопанства около него. Гъстотата на застрояване на Сердика нараства, като жилища се строят и върху части от някогашни улици и площади. При разделянето на Римската империя през 395 година градът остава в нейната източна част. Сердика е сред множеството крепости на Балканите, укрепени при император Юстиниан Велики (527 – 565), при когото вероятно е построена и запазената до днес внушителна базилика „Света София“. Сведенията за Сердика през следващите два века и половина са оскъдни.
Средновековен Средец
През пролетта на 809 година, в навечерието на Великден, българският владетел Крум, завръщайки се от набег в долината на Струма, превзема Сердика и (според недоказаното и будещо въпроси относно числеността, вида въоръжение и стратегическия характер на българската войска на Крум твърдение на Теофан Изповедник) „избива 6 хиляди войници и множество цивилни“. Падането на Средец обаче изглежда става без тежки разрушения, не води и до големи промени в града, само около крепостната стена се появяват множество находки от керамика, която някои изследвачи определят като характерна за славяните на Балканския полуостров, понякога без да се спират върху нейния тракийски и български облик. В самия край на IX или първата половина на X век църквата „Свети Георги“ е изцяло изписана наново. Градът е посещаван от цар Петър I, по чието искане в Средец е погребан непосредствено след смъртта си през 946 година канонизираният отшелник Свети Иван Рилски Чудотворец, наречен Българският небесен покровител.
В края на X век Средец е център на владенията на един от Комитопулите – Арон. След превземането на столицата Преслав в града за известно време се установява и българският патриарх Дамян. През лятото на 986 година Средец е обсаден в продължение на 20 дни лично от император Василий II, а по обратния път към Тракия той претърпява тежкото поражение при Траянови врата. Едва през 1018 година, след смъртта на последния цар на Първото българско царство Иван Владислав, войводите на 35 крепости, включително Средец, доброволно приемат върховенството на ромейския император.
В 1040 година градът попада под контрола на въстаниците на Петър Делян, а за потушаването на бунта тук пристига лично император Михаил IV. След 1048 година византийските власти заселват в Софийското поле значителн брой печенеги, някои от които вероятно се установяват и в града. През 1059 година в Средец пристига император Исак I Комнин с голяма войска, за да спре напредващите към града унгарци, но двете страни постигат споразумение без голям военен сблъсък. В края на 1066 или началото на 1067 година за управител на Средец е назначен бъдещият император Роман IV Диоген.
През 1183 година Средец е превзет и опустошен от съюзените войски на сръбския велик жупан Стефан Неманя и унгарския крал Бела III. През 1189 година през Средец и околностите му преминава северният лъч на Третия кръстоносен поход – войските на император Фридрих I Барбароса, които, неочаквано за тях, като се озовават в планово напуснатия от средечани град, без „пазар, храна и вино“, се принуждават да продължат пътя си през Пловдив за Одрин и Цариград изтощени и крайно разочаровани.
През 1194 година Средец е трайно присъединен към Второто българско царство от Иван Асен I.
Разцвет през XIII – XVII век
В рамките на Второто българско царство Средец има голямо стратегическо значение за българския контрол над Поморавието и Македония. В първите десетилетия след присъединяването му са взети мерки за възстановяване на крепостната стена и значителните разрушения във вътрешността на града. Гъстотата на застрояване в самия град продължава да се увеличава и много улици се превръщат в тесни проходи, появяват се двуетажни сгради. Няколко управители на Средец в средата на XIII век носят титлата севастократор, втора по ранг след царската – севастократор Александър, брат на цар Иван Асен II, неговият син Калоян и накрая зетят на Александър Петър, който след смъртта на Иван Асен II управлява всички западни области на България.
Вероятно при севастократор Калоян останките от античния Константинов квартал са реконструирани в резиденция на управителя на града. Севастократор Калоян е и ктитор на Боянската църква, един от най-забележителните паметници на българското средновековно изкуство, в която е запазен негов портрет в цял ръст, датиран към 1259 година. През XIV век при митрополитската катедрала „Света София“ действа книжовна школа, от чиято дейност е запазено Средецкото евангелие, формира се комплексът от манастири около града, наречан по-късно Софийска света гора, в София има кантори на търговци от Дубровник и се произвежда многоцветна луксозна сграфито керамика, бижутерия и железарски изделия.
През 1382 година османският военачалник Лала Шахин в продължение на 3 месеца обсажда града, като в докладите си до правителството възхвалява природните условия, богатството и стопанската дейност в него, както и политическото му значение, а малко по-късно София е превзета от неговия подчинен Индже Балабан бей. София става център на Софийския паша санджак от 1393 до 1878.
По време на големия поход на Янош Хуняди през есента на 1443 г. османците изоставят София, като евакуират населението и опожаряват града, за да затруднят снабдяването на противника. Унгарците са посрещнати от християните с тържествена служба в катедралата „Света София“, но няколко седмици по-късно те отстъпват към Пирот и християните в София и околностите са подложени на кланета заради съдействието, оказано на унгарската армия.
Според свидетелства на европейски пътешественици, в средата на XV век София запазва предимно българския си характер. От 1460 година в София се намират мощите на Светия крал – Стефан II Милутин, а през 1469 година важно събитие за православната общност става преминаването през града на процесията по пренасянето на мощите на свети Иван Рилски от Търново към Рилския манастир. По това време в София и околните манастири от Софийската света гора се разгръща Софийската книжовна школа.
След присъединяването на София към Османската империя в града продължава да процъфтява колонията от дубровнишки търговци, към които се присъединяват и италианци от Флоренция и Венеция, образувайки католически квартал в района на разрушената западна порта на крепостта. В центъра на града живеят арменци, главно златари и кожухари, а в североизточните квартали – евреи, които развиват мащабна търговия до Нидерландия и Франция. През този период градът започва да произвежда и изнася за Италия луксозни продукти, като вълнения плат чоха и най-вече обработени кожи, разновидност на които в Италия наричат „булгарини“. В София се доставят от Италия стъклени съдове, лекарства, фаянс. По това време градът на няколко пъти е временно седалище на бейлербея на Румелия, пост с особено голямо влияние в Империята, понякога заеман от самия велик везир.
През първите десетилетия на XVI век културната и етническа среда в София рязко се променя – за разлика от предходното столетие, през 30-те години пътешественици вече говорят за мюсюлманско мнозинство в града, а в средата на XVII век за изцяло турско население. В началото на XVI век в джамии са превърнати двете големи антични църкви – „Света София“ в Сиявуш паша джамия и „Свети Георги“ в Гюл джамия, а по археологически данни жителите на голяма част от градския център вече са мюсюлмани. Няма много сведения за начина, по който протича ислямизацията на София, но през този период за мъченици са обявени поредица християни, отказващи да приемат исляма – Георги Софийски Нови (1515), Софроний Софийски (1515), Георги Софийски Най-нови (1530), Николай Софийски Нови (1555), Терапонтий Софийски (1555).
През 1530 година София трайно става столица до 1836 година на Румелийския еялет (до 1590 година се използва терминът бейлербейство), обхващащ централната част на Балканския полуостров от Източна Тракия до Поморавието и Епир. Последвалото столетие е период на икономически подем, като в града процъфтяват множество занаяти и за пръв път от Античността се секат монети, като се използва главно злато и сребро, добивани в мините около Чипровци. От средата на XV век и основно пре XVI век в града се строят внушителни обществени сгради, като Буюк джамия (1451-1494), разположената до конака Челеби джамия (1502), превърнатата днес в църква Коджа дервиш Мехмед паша джамия (1528), действащата и днес Баня баши джамия (1567), строена от най-известния османски архитект Мимар Синан. Известни са имената на още десетина джамии в София, но според автори от този период броят им е около 150.
Упадък през XVII – XIX век
От XVII век София постепенно започва да запада заедно със западането на Османската империя и края на големите походи към Централна Европа, за които градът е важен изходен пункт. Много от обществените сгради са занемарени, античната водопроводна система е в лошо състояние и на много места е заменена от кладенци. В края на столетието градът е напуснат от дубровнишките и италианските търговци, изселват се някои от еврейските търговски фамилии, както и висшите турски чиновници, но същевременно в покрайнините се заселват българи от съседните села. През XVIII век румелийските бейлербейове започват периодично да пребивават в Битоля, която официално става център на Румелийския еялет през 1836 година.
Bъстанието на архиереите в Софийско и Самоковско избухва в 1737 г., при сподавянето му в края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити около 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително самоковският митрополит Симеон Самоковски и Софийски, обесен в София от турците на 21 август 1773 г. – той е деветият софийски светец.
През 1738 г. населението на София, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско.
Започналата в края на XVIII век анархия, свързана с кърджалийството, освобождението на Сърбия и приближаването на границата до София се отразяват зле на София. Към всичко това се прибавя големият пожар от 1816 г., чумата от 1857 г. и две земетресения – съответно през 1818 и 1858 г. Въпреки това София остава един от големите български градове. В града резидират консули на Франция, Италия и Австро-Унгария. Според свидетелства на посетили града през 1862 година американски мисионери, той има 30 хиляди жители, 1/3 от които българи, а самият град „има доста сиромашки вид, но сега българската му част бързо се замогва“. През 1864 г. градът става център на Софийския санджак в новосъздадения Дунавски вилает, а от 1876 г. София е вече административен център на Софийския вилает, който обхваща голяма част от съвременна Западна България – от Копривщица до Ниш и от Горна Джумая до Пирот с Орхание, Враня, Самоков и Прокупле.
Българите в София през ХIХ век имат своя община, 7 църкви и 2 светски училища – взаимно (основано в 1825 г.) и класно, а килийни при църквите и манастирите има още от времето на Софийската книжовна школа. В 1867 г. е основано читалище „Цвят“, българското женско дружество „Майка“ е от 1869 г., в 1874 г. е създадена ученическата дружина „Напредък“. Тук Баба Неделя основава първото девическо училище в българските земи. От 1859 г. започват празненствата в чест на славянските първоучители св. Кирил и Методий.
Конфликтите с гръцкото духовенство в София започват още в 1818 г. На 15 октомври 1872 г. в храма „Св. Стефан“ в Цариград българският екзарх Антим I ръкополага първия екзархийски Софийски митрополит Мелетий.
B 1870 г. Васил Левски основава революционни комитети не само в града, но и в околните села. Видни софийски възрожденци са Димитър Трайкович – член на Софийския революционен комитет, Иван Денкоглу, Сава Филаретов, Йорданка Филаретова, Захари Икономович - Круша, революционерът-книжар Никола Вардев, йеромонах Генадий Скитник (Иван Ихтимански) – член на Софийския революционен комитет и игумен на Драгалевския манастир, където Левски често отсяда и прави заседания на комитета, Никола Стефанов Крушкин – Чолака, съратник на Левски, член на Софийския революционен комитет, обесен от турците, Георги Абаджията – книжар, куриер на Софийския революционен комитет обесен от турците заедно с Чолака, Киро Геошев (Киро Кафеджи), съратник и ятак на Левски, обесен от турците, хаджи Стоян Книжар обесен от турците, Христо Ковачев член на Софийския революционен комитет, заточен в Диарбекир, участниците в Априлското въстание копривщенците Стойчо Рашков и Тодор Малеев, на които е възложено да вземат от Пловдив материали за леене на куршуми и са обесени от турците на Лъвов мост и т.н.
При отстъплението на турските войски в края на 1877 година, по време на Руско-турската война, турският командващ Сюлейман паша планира пълното опожаряване на града подобно на Стара Загора, при което разправата с християнското население става неминуема. Категоричната намеса на консулите Леандър Леге и Вито Позитано, a по непотвърдени данни и застъпничеството на софийския равин Габриел Меркадо Алмоснино спасяват града от опожаряване. Австро-унгарският консул Йозеф Валхард също подкрепя действията в защита на града. Въпреки това руските и чуждите кореспонденти заварват 16 бесилки, на които са екзекутирани българи до последния момент преди навлизането на освободителните войски.
След Освобождението
В самото начало на новата година, на 4 януари 1878 г. (23 декември 1877 г. стар стил), след битката при София, руските части под командването на генерал Йосиф Гурко влизат в града. През февруари 1878 г. населението на града е намаляло почти наполовина спрямо предвоенния период и по данни на общината възлиза на 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.
На 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април (22 март по стар стил) 1879 г. по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България (4 април е обявен за празник на София). В резултат на това броят на жителите нараства по-бързо в сравнение с другите български градове, главно от вътрешната миграция.
Избирането на София за столица спомага за нейното бързо превръщане в голям и важен политически, административен, икономически, научен и културен център на страната. Градоустройствените промени започват с голям размах скоро след това събитие. Центърът на града започва да се измества от площада при Баня баши джамия към площада около съборната катедрала „Св. Крал“ (днешната църква „Света Неделя“), където се срещат под прав ъгъл още от Античността четирите основни пътни артерии на Се(а)рдика-Средец-София. Оформени са широки радиални булеварди, а малките криви сокаци са заменени от успоредни квартални улици, пресичащи се под прав ъгъл. Историческият център на София обхваща територията, заключена в рамките на булевардите Сливница, Васил Левски, Патриарх Евтимий, Христо Ботев – с други думи, територията на града от времето непосредствено след обявяването на София за столица на България през 1879 година. Представителният център на града се оформя около Княжеския дворец (по-късно Царския дворец) и Народното събрание, а районът става средище не само на политическия живот, но и на културни и обществени прояви. През 1907 г. в близост е открита сградата на Народния театър. В началото на XX в. булевард „Цар Освободител“ е застлан с прочутите „жълти павета“, които свързват Двореца с площад „Народно събрание" и паметника на руския цар Александър II (Царя Освободител). По-нататък булевардът стига до започналия да се оформя в края на XIX в. нов квартал на преподаватели, политици, юристи и офицери. В тази посока е и първото по-сериозно разширение на града – до коритото на Перловската река и Орлов мост.
Започва също съсредоточаването на капитали и развитието на промишлеността, изграждането на предприятия на електродобивната, металодобивната, пивоварната и дървопреработвателната промишленост. В повечето случаи това все още са малки фабрики и работилници. Към края на века на река Искър над Панчарево е построена първата водноелектрическа централа, която осигурява електроенергия за града. В 1893 г. е построена железопътната линия София-Перник, а след това и до Пловдив и Варна.
На Велики четвъртък, 16 април 1925 г., в София е извършен атентатът в църквата „Света Неделя“ от дейци на военното крило на БКП. Убити са 170 души и са ранени 500.
През 1938 г. е приет градоустройствен план (Планът „Мусман"), разработен от проф. Адолф Мусман (), който предвижда благоустройството на града при нарастване на населението до 600 000 жители.
По време на Втората световна война, в началото на която България обявява война на Великобритания и Съединените щати, британските и американските въздушни сили извършват жестоки бомбардировки на София. Ударени са най-вече граждански обекти, като Народния театър (тежко засегнат), църквата от ХI век Свети Спас (силно разрушена в 1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30 март 1944 г., изгарят 40 000 тома книги), католическата катедрала Свети Йосиф (напълно унищожена на 30 март 1944 г.), Духовната академия (тежко засегната, изгорен е куполът на храма, вграден в нея), взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е градският център, убити са над 2000 души от софийското население и са разрушени 12 657 сгради. София е евакуирана – болниците, аптеките, държавните и общинските учреждения, училищата, архитектурните бюра, благоустройствените компании и др. са намерили подслон в близки и далечни градове и села през последните две години на войната. Мъжете са мобилизирани на фронта в последвалата война срещу Третия Райх. В столицата те започват да се прибират обратно едва след 9 май 1945 г. – през втората половина на 1945 година.
Комунистически строй
Цялата 1946 година на България, вкл. началото на 1947 година, е посветена на тежките преговори за Парижкия мирен договор. През следващите 4 – 5 години държавата и нейната столица се преустройват по съветски образец и диктат, което практически парализира всяка държавна, общинска и частна инициатива по това време.
През 1945 г. е одобрен нов общ градоустройствен план на столицата, т.нар. план „Нейков“.
След референдум през 1946 г. България е провъзгласена за народна република и се установява отечественофронтовска власт, като значително се променя обликът на столицата. Нейната численост започва да расте с бързи темпове, най-вече поради централизацията и колективизацията. Започва да се обръща по-голямо значение на тежката промишленост и индустриализацията, като продължава градоустройството и жилищното строителство. През 1958 г. е пуснат в експлоатация завод „Кремиковци“. Разширяват се и се обновяват пътната мрежа и градският транспорт. Все пак през 70-те години на XX в. архитектите успяват да се преборят с дотогавашните планове градският център да се разчисти за ново социалистическо строителство, според които следвало да бъдат разрушени старите сгради (вж. Комплекс „Ларго“). Така от разрушение са спасени бившият царски дворец, Военният клуб, БАН и други сгради край Централни хали, Женския пазар, Лъвов мост, по ул. „Пиротска“ и ул. „Екзарх Йосиф“.
По време на комунистическия режим редица от най-емблематичните улици и площади в града са преименувани по идеологически причини, като след 1989 г. повечето от предишните имена са възстановени.
През втората половина на XX век към София са присъединени много от съседните села, които дотогава са самостоятелни – Биримирци и Обрадовци през 1955 г., Княжево през 1958 г., Бояна, Враждебна, Връбница, Горна баня, Драгалевци, Дървеница, Илиянци, Малашевци, Обеля, Орландовци, Симеоново и Слатина през 1961 г., Суходол, Требич и Филиповци през 1971 г., Ботунец, Горубляне, Кремиковци, Сеславци и Челопечене през 1978 г.
Околовръстни или окръжни пътища, булеварди и шосета на София в началните периоди от изграждането на града са били булевардите „Сливница", „Фердинанд" (днес „Васил Левски"), „Патриарх Евтимий", „Христо Ботев", северната част на „Княгиня Мария-Луиза, „Генерал Николай Столетов", „Данаил Николаев" на североизток, „Евлоги и Христо Георгиеви" на изток и югоизток, „Пенчо Славейков" на юг, „Инж. Иван Иванов" и „Константин Величков" на запад, като много от тях са носили и такива наименования (напр. бул. „Окръжен"). Повечето от тези булеварди представляват граници на днешния център на града. В по-късни периоди на XX век роля на околовръстни играят булевардите Вардар, Гоце Делчев, Никола Вапцаров, Пейо Яворов.
Съвременна история
След смяната на социалистическия строй има период на подем в частното строителство. Построени са нови модерни сгради, много от тях с участието на чужди инвеститори.
В началото на 1998 година са открити първите станции на Софийското метро.
През 2015 г. е завършена сградата на Капитал Форт, намираща се на входа на София откъм бул. „Цариградско шосе“, която става най-високата сграда в България, измествайки хотел „Родина“, построен четвърт век по-рано.
Население
Население на София през годините(броят е показан в хиляди)
София днес е най-големият град на територията на България. През 1870 г. има около 19 000 жители, от които след Руско-турската война остават едва 11 684. Според първото официално преброяване на населението от 1880 г. населението на София е 20 501 души. По това време София етнически е разделена както следва: 56% са българи, 30% евреи, 7% турци и 6% цигани. По това време 60% от жителите на града са мъже, а 60% от тях – неженени. През 1880 г. Константин Иречек отбелязва, че в София има 20 махали с около 5 хиляди къщи.
Няколко години след Освобождението градът започва постепенно да нараства с преселници от всички краища на България, но основно от Радомирско, Трънско, Брезнишко, Самоковско, Орханийско и Царибродско. През периода от 1900 до 1946 г. населението на града претърпява най-голямото си увеличение – от около 68 000 души до 435 000 души.
По данни от преброяването през 2001 г. в област София живеят 1 177 577 души, от които 559 229 са мъже (47,5%), а 618 348 са жени (52,5%), или на 1000 мъже се падат 1106 жени. В град София живеят 1 094 410 души, като мъжете са 518 149, а жените 576 261. Най-големият район е Люлин със 120 117 жители, следван от Младост със 110 877 жители, Подуяне със 75 312 жители и Красно село със 72 773 жители. Най-много са софиянците между 18 и 64-годишна възраст (790 180 души), следвани от жителите до 18-годишна възраст (201 202) и тези над 65-годишна възраст (183 049). Средната възраст е 38,3 години.
Гъстотата на населението в края на 2000 г. е 909,1 души/km². По данни на някои печатни издания реалният брой на населението, което пребивава в столицата, е над 2 милиона души. Според изказвания на официални лица, всяка година от провинцията в София трайно се заселват между 25 000 и 45 000 души. Това предизвиква множество проблеми за града – пренаселеност, увеличаване броя на автомобилите, улични задръствания, замърсяване на въздуха, жилищна криза, липса на места за паркиране и други.
Раждаемостта на 1000 души е 7,9, като до 2001 г. тя е в непрекъснат спад. Смъртността е 12,2 на 1000 и продължава да расте. Въз основа на тези данни годишният спад в броя на населението би бил 4,3 промила. Всъщност поради притока на хора от провинцията населението на София се увеличава. Детската смъртност е 11 бебета на 1000 живородени. През 1980 г. тя е била 18,9 на 1000. От 2001 г. раждаемостта в София непрекъснато нараства, достигайки 13 промила. Само за 10 години броят на родените деца се удвоява. Това създава проблем с детските градини, чийто брой е намалял наполовина при дълготрайния спад на раждаемостта след 1989 г.
Според преброяването от 2011 г. населението на София се състои от следните етнически групи: 1 136 000 българи (96%); 18 300 цигани (1,5%); 6500 турци (0,6%). Около 17 000 души са посочили друга етническа група или не са се самоопределили. Не се забелязва разлика в процентите на тези три основни етнически групи в столицата в сравнение с преброяването от 2001 г.; като бройка, единствената основна разлика се намира сред българското население, което се е повишило с 12 000 души. В преброяването от 2001 г. са посочени също и няколко по-малобройни общности в София, включително 3100 руснаци, 1700 арменци, 1200 гърци.
Към 15 март 2016 г. по настоящ адрес в Столична община са регистрирани 1 441 918 души, от които 1 304 772 са жители на град София.
През 2020 г. обаче населението на столицата намалява с 1,53%, или с 20,378 души до 1,308,412 души. Това не се е случвало от 2001 г., когато населението на София намалява за последен път.
Управление
Столичната община се управлява от общински съвет и кмет, избирани на всеки 4 години. В десетилетията след края на тоталитарния комунистически режим с голямо влияние в града се ползва десницата – първоначално Съюза на демократичните сили и отделилите се от него партии, а след това ГЕРБ, – която доминира и в общинското управление, като нейни представители са всички кметове на Столична община – Александър Каракачанов (1990 – 1991), Александър Янчулев (1991 – 1995), Стефан Софиянски (1995 – 2005), Бойко Борисов (2005 – 2009), Йорданка Фандъкова (от 2009 г.).
Всеки район има свой кмет, който се назначава от Столичния общински съвет и решава въпросите, възникващи от ежедневните потребности на населението по местоживеене, административното обслужване на гражданите, благоустрояването, хигиенизирането и др.
Ред на административните правомощия в София
Областният управител на област София (наричана също област София-град), чиято територия съвпада с тази на Столичната община, се назначава пряко от Министерския съвет (а зам. областните управители – от министър-председателя); областният управител има право да връща по законосъобразност решенията на Столичния общински съвет.
Столичният общински съвет (СОС) има правомощия над цялата Столична община, основна част от която е град София; общинските съветници се избират от жителите на общината по време на местни избори; СОС определя бюджетите на Столичната община и на отделните софийски райони.
Кметът на Столична община (вижте Кмет на София) има правомощия над цялата община; той е кмет не само на град София, а и на общо тридесет и осемте населени места в нейните граници; кметът на София се избира от жителите на Столична община по време на местни избори.
Столична община се разделя на 24 района, 22 от които включват части от града. Кметът на даден софийски район има правомощия над територията на своя район, включително над селата и градовете, намиращи се на неговата територия; кметът на даден район се избира от общинските съветници (т. е. от членовете на Столичния общински съвет). Този кмет има правомощията да разпределя бюджета в своя район.
Някои уточнения и забележки
От чисто териториална гледна точка, между община София и област София-град няма разлика; „София-град“ е синоним за територията, покривана от тези две административни единици. „София-област“ (т.е. Софийска област) не е „област София“ (т.е. София-град). София-област често – погрешно и по инерция от административната терминология в страната в сила до 1987 г. – се нарича и „София-окръг“. Същевременно град София е само един от четирите града (и 34 села), намиращи се на територията на София-град. От чисто териториална гледна точка, град София покрива под 20% от общата територия на област София-град.
Три населени места в София-град нямат собствени кметове, а именно: гр. Нови Искър, гр. Банкя и с. Панчарево. Това е, защото те са административни центрове на своите едноименни райони, съответно районният кмет е пряко отговорен кмет и за съответното населено място. Гр. Бухово е единственият град в община София, чийто кмет е подчинен на районен кмет (а именно на кмета на район Кремиковци; административен център на район Кремиковци е софийският кв. Кремиковци)
Няколко квартала в София имат допълнителна администрация – подобна, но без всички правомощия, на селските. Повечето от тези квартали са значително отдалечени от центъра на гр. София (напр. кв. Илиянци); обаче не всички подобно отдалечени квартали имат такава администрация. Такива отдалечени квартали (които много хора погрешно наричат „села“ поради предишния статут на такива), като напр. кв. Челопечене, всъщност нямат кметове, те имат т.нар. главен специалист. Вместо кмет, с. Плана има т.нар. кметски наместник.
Национални институции
В София са съсредоточени всички органи на държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна. В центъра на столицата се намират сградите на Народното събрание, Президентството, Министерския съвет и всички министерства. В града се помещават и всички висши институции на съдебната власт – Върховен касационен съд, Върховен административен съд, Висш съдебен съвет, Главна прокуратура. Тук са и други национални институции (Конституционен съд, Национален статистически институт, Главно управление на пътищата и др.), редица стопански учреждения (Българска стопанска камара и др.), също и органи, чиято главна задача е осъществяването на провежданата в страната реформа (Агенция по приватизацията, Агенция за масова приватизация, Агенция за чуждестранните инвестиции и др.).
В София са седалищата на Българската народна банка, на преобладаващата част от местните и международните банки в страната, централите на много неправителствени организации, фондации и др. Тук се намират Светият синод на Българската православна църква, Главното мюфтийство на мюсюлманите в България, Главният равинат на израилтянското вероизповедание, както и други официално регистрирани вероизповедания. В столичния град са партийните централи на почти всички политически партии в страната, на главните синдикални организации и др.
Във връзка с процеса на интеграция на България към Европейския съюз редица правителствени и неправителствени организации започнаха работа в тази насока в София. След подписването на споразумението за присъединяване тук развиват своята дейност Съветът за асоцииране с ЕС и Делегацията на Европейската комисия в България.
Административно деление
Град София е център на София област, на област София-град и на Столичната община. 16 от 24-те района на Столична община са съставени само от градски части. Други 6 района включват както части от София, така и части от други населени места. Три района на Столична община - Панчарево, Нови Искър и Банкя - не включват части от град София.
Избирателно устройство
София-град е единствената община в България, подразделена на повече от един избирателен район. Те са три, като всеки един от тях включва по осем градски района. Това са София-23 (юг и югоизток), София-24 (център и североизток) и София-25 (запад и северозапад).
Икономика
Между двете световни войни основните придобивки на промишлеността в София са мелници, текстилни, каучукови и цигарени фабрики. Преди бомбардировките от 1944 г. около 37% от промишлеността на страната е концентрирана в столицата. В този период започва и развитието на науката и образованието – строеж на редица висши учебни заведения, научноизследователски институти, болници, комбинати, заводи и фабрики.
Днес София е най-големият промишлен център на България, като преимущество се дава на развитието на тежката промишленост. На територията на София има около 800 големи предприятия. В София са съсредоточени 75% от черната металургия, 50% от полиграфическата, 15% от електротехническата и електронната промишленост, 14% от кожухарската и обувната промишленост на страната. Произвежда се химическа, текстилна и хранително-вкусова продукция. Отраслите строителство, търговия и транспорт, свързващи материалната и социалната инфраструктура на големия град, са силно развити. Частният сектор на територията на Столична община е концентриран предимно в сферите на търговията и услугите. В София оперират Софийската стокова борса и Българската фондова борса.
Като следствие от централизираната планова икономика около 50% от БВП на България се пада на столицата. Тук са съсредоточени централите на финансовите институции. Средната работна заплата в София е най-високата за страната.
Образование и наука
В София са концентрирани голяма част от образователните институции на България. Функционират 239 детски градини, 5 начални, 77 основни и 187 средни училища. Освен това има и 13 специализирани училища за деца с увреждания.
Много средни училища предлагат обучение на чужди езици. 1-ва и 2-ра английска езикова гимназия, Френската, Немската и Испанската гимназия обичайно са сред най-желаните гимназии. 35-о средно училище „Добри Войников“ e най-старото училище с изучаване на езици. Други предпочитани средни училища са Национална търговско-банкова гимназия, Класическата гимназия и СМГ. Американският колеж, основан през 1860 г., е сред най-старите американски образователни институции извън САЩ.
В София се намират 22 от 52 акредитирани висши училища в България, в които се обучават над 100 хиляди студенти. Четири от петте ВУЗ-ове с най-висок рейтинг са в столицата – Софийският университет „Св. Климент Охридски“ (СУ), Медицинският университет, Техническият университет и Нов български университет. СУ е най-старото висше училище в страната. Основан на 1 октомври 1888 г., днес той има 16 факултета и 3 департамента, като в него се обучават над 20 хиляди студенти.
В София е адресът на Българската академия на науките (БАН), както и на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Петте суперкомпютъра на България се намират тук – три от тях се използват от БАН, един от София Тех Парк и един от Физическия факултет към СУ.
Транспорт
Транспортната система на столицата е силно развита поради стратегическото ѝ местоположение. Всички видове транспорт са представени с изключение на водния. Три от десетте Паневропейски коридори (V, VIII и X) пресичат града. От София тръгват четири автомагистрали – „Тракия“, „Хемус“, „Струма“ и „Европа“. Транзитният трафик се пренасочва по „Околовръстния път“, който е част от Републиканската пътна мрежа.
Централна гара София е железопътният възел с най-голямо местно и международно значение. Годишно той обслужва 2 323 844 пътници или 11,8% от общия брой пътници в националната железопътната мрежа (2004) и осъществява връзката с вътрешността на страната по 5 направления. Превозите се осъществяват от Български държавни железници, чиято централа е в столицата. От намиращата се в непосредствена близост Централна автогара София се извършват автобусни превози. Въздушният транспорт е представен от летище София, което има два терминала. Ръстът на пътникопотока достига до 7 107 096 пътници годишно (2019).
В системата на обществения транспорт основният превозвач е общинският Център за градска мобилност. Към 2022 г. тя включва 84 автобусни, 15 трамвайни, 10 тролейбусни и 9 електробусни линии. Откритото през 1998 г. Софийско метро е с четири метродиаметри, които включват общо 47 станции при дължина 52 км.
Притежанието на собствен автомобил нараства главоломно през 1990-те, като броят на регистрираните автомобили са удвоява до над 800 хиляди. В същото време в града се карат най-много коли сред градовете в Европейския съюз – средно по над 660 автомобила на 1000 души.
Религия и храмове
София е център на религиозната търпимост. В рамките на площ от няколко квадратни метра едновременно присъстват храмове на най-големите световни религии – православно християнство (църквата „Света Неделя“), католицизъм (катедралата „Свети Йосиф“), ислям (джамията „Баня Баши“) и юдаизъм (Софийската синагога).
В Софийската епархия действат към 200 православни храма и параклиса и над 40 манастира, съградени от IV век до днес. Най-големият храм в София и цяла България е храм-паметникът „Александър Невски“ – един от символите на София и паметник на културата от национално значение. Ротондата „Свети Георги“ и базиликата „Света София“ са едни от най-старите храмове в града, построени съответно през IV и VI век. Боянската църква съдържа стенописи от XIII век и е включена в Списъка с културно наследство на ЮНЕСКО през 1979 г.
Култура
София е средище на българската култура и тук се намират престижни културни институции като „Гьоте-институт“, „Институт „Сервантес““, Френския институт, Британския съвет и Руския културно-информационен център, които често провеждат мероприятия, за да представят творци от своите страни.
Театри и опера
Народният театър „Иван Вазов“ е най-старият столичен театър, на чиято сцена се поставят предимно класически пиеси. Първото представление и изиграно на 3 януари 1907 г. През 1923 г. пожар изпепелява голяма част от сградата и се налага постепенна реконструкция в следващите години. Бомбардировките от 1944 г. нанасят щети на южното ѝ крило. Последната реконструкция и модернизация датира от 1970-те години. Театър „Сълза и смях“ е също един от най-старите театри, чиято трупа е сформирана през 1892 г. и става инициатор за основаването на Народния театър.
Националната опера и балет, известна и като Софийска опера и балет, става държавна през 1922 г. Основно място в оперния репертоар заемат класически произведения на руски, български и италиански композитори.
Музеи и галерии
В столицата също така се намират и множество галерии и музеи. Много от тях принадлежат към Стоте национални туристически обекта. Националният исторически музей е най-големият музей в България и е сред най-големите в Европа. Националният етнографски музей и Националната художествена галерия се намират в центъра на града, в сградата на бившия царски дворец и в Квадрат 500 – бивша Национална галерия за чуждестранно изкуство. Националният природонаучен музей при БАН е най-богатият природонаучен музей на Балканския полуостров и е основан през 1889 г. Други музеи са Националният военноисторически музей,
Археологическият институт и музей, Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ) и Музеят на социалистическото изкуство.
Кино
Архитектура
Паметници
В София се намират редица паметници от различни епохи. Някои от тях, построени по време на комунистическата власт, са демонтирани или разрушени – такъв е случаят с паметника на Ленин и мавзолея на Георги Димитров. Паметникът „1300 години България" пред Националния дворец на културата се руши сам, докато накрая се премахва напълно през септември 2017 година.
Други, като мавзолея на първия български княз Александър I Батенберг, са затворени за посетители от 1946 до 1991 г., през цялото време на тоталитарния режим, и много хора по това време дори не знаят за неговото съществуване.
Друг исторически паметник, станал един от символите на града, е паметникът на Васил Левски, който се намира в центъра на града, в район с натоварено движение. Той е изработен от бронз, с барелеф на главата на Левски. Открит е на 22 октомври 1895 г., но неговото планиране започва непосредствено след Освобождението, през 1878 г. Конструирането му продължава около 17 години поради липса на средства, занемаряване, нехайство и дори липса на интерес от страна на тогавашното правителство. Това предизвиква вълна на недоволство сред българските интелектуалци. Константин Величков в знак на протест написва стихотворението „Паметникът на Левски в София“. Първоначалните проекти предвиждат голям кръст, но тази идея бива отхвърлена поради несъвместимостта с вярата на Апостола в равенството, братството и други революционни идеи. Друг вариант предвижда бронзова статуя в цял ръст, която обаче също е отхвърлена поради значителното поскъпване на паметника.
Паметникът на Съветската армия се намира в Борисовата градина и успява да оцелее след свалянето на тоталитарния режим, но неговото съществуване е съпроводено с много противоречия. Той е издигнат през 1954 г. в знак на признателност към съветските войски за победата над нацизма и фашизма. Самият Съветски съюз е обявил (1944 г.) война на България. През 1993 г. Столичният общински съвет взима решение за събаряне на паметника. От Кремъл обаче и от руското посолство в България реагират много остро на една такава инициатива и паметникът остава. През 2009 г. е подета нова кампания за неговото събаряне или преместване на ново място, този път във връзка със строежа на метрото.
Руски паметник е построен през 1882 г. Паметникът е издигнат по руска инициатива и с руски средства, възлизащи на 25 000 златни лева. Той се намира в близост до Петте кьошета, площад „Македония“ и най-големият в България център по спешна медицина „Пирогов“.
Паметникът на Незнайния воин е издигнат през 1981 г. по случай 1300-годишнината на българската държава. Монументът се състои от „вечен огън“, пръст от Старозагорското сражение и Шипченската битка – най-важните битки в Руско-турската война от 1877 – 1878 г., статуя на легнал лъв и каменна плоча с надпис.
Друг много известен паметник в центъра на столицата е Паметникът на Цар Освободител, или както популярно е известен сред софиянци Паметникът на Коня – един от най-внушителните паметници в София, издигнат в чест на Освобождението на България през 1878 г., в израз на признателността на българския народ към руския народ в лицето на император Александър II и като символ на българската свобода. Паметникът се намира на столичния булевард „Цар Освободител“ на площад „Народно събрание“ с лице към сградата на българския парламент.
Статуята в центъра на София, на площад „Независимост“, е наречена от своя скулптор Георги Чапкънов „Света София“. Тъй като не съответства на каноните на Българската православна църква, статуята никога не е била благословена или осветена от православен свещеник.
Туризъм
Спорт
Футболът е най-популярният спорт. Шест отбора се състезават в Първа професионална футболна лига през сезон 2022/23 – ЦСКА, „Левски“, „Славия“, „Локомотив“, „Септември“ и ЦСКА 1948. Националният отбор по футбол най-често играе срещите си на стадион „Васил Левски“, най-големият стадион в страната с капацитет 44 хиляди души.
Баскетболът и волейболът имат дългогодишни традиции. „Академик“ (София) е двукратен финалист в Европейската шампионска купа, предшественикът на Евролигата, която женският отбор на „Левски“ печели два пъти, а този на „Славия“ – веднъж. Построената през 2011 г. „Арена Армеец“ често приема мачове на мъжкия национален отбор по волейбол и е една от двете зали домакини на Европейското първенство по волейбол за мъже 2015.
В София са родени сестрите Малееви – Катерина, Мануела и Магдалена, както и настоящата номер 1 тенис ракета на България Виктория Томова. В „Арена Армеец“ се провежда мъжкия турнир по тенис от категория 250 „София Оупън“, печелен веднъж от най-успешния български тенисист за всички времена Григор Димитров.
София е кандидат за Зимните олимпийски игри през 1992, 1994 и 2014 г. През 1985 г. губи от Албервил с два гласа разлика игрите през 1992 г., през 1987 г. отпада във втория кръг на гласуването за игрите през 1994 г., а през 2006 г. отпада в първия кръг на избора на игрите през 2014 г. Тя обаче е домакин на две летни Универсиади – през 1961 и 1977 г., както и на две зимни – през 1983 и 1989 г.
Забележителности
Националният дворец на културата (НДК) се намира в центъра на София. Най-голямата зала е с 5000 места. Открит е през 1981 г., проектиран е от екип на „Главпроект“ (София), с главен проектант арх. Александър Баров. НДК се посещава от около 1 600 000 души годишно.
Софийската минерална баня се намира в центъра на града и е построена в началото на XX в. на мястото на стара турска баня. В продължение на няколко десетилетия тя служи като градска баня с топла минерална вода. Затворена е за реконструкция в края на 80-те години на XX век, на 17 септември 2015 г. отваря врати Музеят за история на София.
Централният военен клуб е една от културните икони на София, в него са се провеждали много събития като концерти, изложби, събрания, театрални постановки, церемонии и други.
Двата най-стари и известни моста в София са Орлов мост и Лъвов мост. Лъвов мост се намира в близост до центъра на града, над Владайската река. Построен е между 1889 и 1891 г. от чешкия архитект Вацлав Прошек, неговия брат и негови братовчеди, като част от мемориал на избитите от турците българи (4-те лъва символизират обесените непосредствено преди освобождението 4-ма софийски книжари). Орлов мост също се намира в центъра на града, над Перловската река и на много натоварено кръстовище. Построен е през 1891 г., малко след строежа на Лъвов мост, в памет на завърналите се заточеници от Диарбекир, които са посрещнати тук, и на тези оставили костите си там и в турските зандани.
Най-големият парк в София е Борисовата градина, известен в близкото минало като Паркът на свободата. В нея се намират няколко малки езера, детски площадки, паметници, националният стадион „Васил Левски“ и най-големият плаж в София. Най-старата градина в София е Градската градина, открита през 1878 г. Други известни паркове в столицата са Южният парк, Западният парк, Северният парк и паркът-музей Врана. В София има 95 вековни дървета, които ще бъдат включени в списък за специална защита. Идеята е на фондация „Пясъчен часовник“. Парк Витоша е обявен за природен парк през 2000 г. На негова територия се намират биосферният резерват Бистришко бранище и резерват Торфено бранище.
На територията на Софийската зоологическата градина живеят общо 1899 представители на 281 животински вида. Тя е построена през 1888 г. от княз Фердинанд на неголяма площ в центъра на днешна София. През 1984 г. е преместена и оттогава се намира в кв. „Витоша“, на 15 минути път от идеалния център. Заема територия от 360 декара. До нея се стига с удобен градски транспорт от всички части на столицата. Това е най-старата и най-голяма зоологическа градина на целия Балкански полуостров. Изключително популярна е в цял свят още от създаването си с развъждането на ценни и редки животни. В нея работят висококвалифицирани учени и специалисти, които се грижат за обитателите на парка. Софийската зоологическа градина е една от най-известните и предпочитани атракции в града – идеално място за отдих и развлечение.
През 1997 г. в Зоопарка е основан Екологичен научноизследователски център. Той има богат принос в опазването на застрашените видове и поддържане на биологичното разнообразие, посредством кооперативни международни програми за размножаване на редки и застрашени животни (сред тях са: дневни и нощни грабливи птици, персийски леопард, амурски тигър, евроазиатски рис, антилопа адакс и други). От няколко години една от мисиите на Зоологическа градина София е да подпомага създаването на природозащитно образование и самосъзнание у гражданите. Занимава се също така с широкоприложна научно-изследователска дейност. Поради икономически и финансови затруднения през 1995 г. Зоологическа градина София създава програма за осиновяване на животни (по примера на английските зоопаркове), която се е запазила и работи и до днес. Целта на програмата е набавяне на средства за подпомагане отглеждането на обитателите. Оттогава всяка година на Лазаровден в Зоопарка се чества Денят на осиновителя – с тържество, много изненади за децата и връчване на специални паспорти на новите осиновители на животни.
Галерия
Вижте също
Герб на София
Софиянци
Софийско метро
Литература
Вачкова, Доц. Веселина Кирилова. „Един път, един храм, един дворец и десет века история“ (с. 368), Предговор Проф. Валерия Фол – Тангра ТанНакРа ИК ООД, 2015 г., София.
Велинова, Зорница. Ивайло Начев. София и балканската модерност. Белград, София, Загреб, Любляна и Сараево (1878 – 1914). Издателство Рива, 2016.
Ганчев Хр. „София – улици и площади. Планово и обемно-пространствено проучване“, НИПК и ЦПИП-КК, София 1983.
Ганчев Хр., Дойчинов Гр. „Формиране на старите градски части на София и подходът към тях“, НИПК и ЦПИП-КК, София 1989.
Ганчев Хр. „Композиция и оптически мащаб на някои архитектурни пространства в централната градска част на София“, Сб. „Проучвания и консервация на паметниците на културата в България“, том II, стр. 77 – 82, ДИ „Техника“, София 1983.
Ганчев Хр. „Списък на охраняемите сгради със стилистичните особености на архитектурата на Арт Ново в центъра на София“, Сп. „Нюзлетър“, № 2’88, стр. 21 – 42, НК за ЮНЕСКО във ФРГ, Бон 1988.
Gantchev Ch. „List of the preserved buildings with stylistik features of the Art Nouveau Architekture in the Sofia Sity Centre“, Newsletter, N 2 ’88, p.21 – 43. Deutsche UNESCO Kommission,
Генчев, Ст.н.с.I ст. д-р арх. Христо Христов. „София, мислена в пространството и отвъд времето“, Второ допълнено издание, 447 стр., Изд. „Фондация ЕХГ“, София 2012.
Guentchev, Arch. Christo. "Neue Sachlichkeit-Staedtischer Kulturraum-Lebenswelt (Der Muesmannplan – S. 55 – 57, de.)” In: Aneignung und Emanzipation – Einleitende Forschungen ueber Deustche Kultur in Bulgarien/В: Усвояване и еманципация – встъпителни изследвания върху немска култура в България (двуезично издание), Verlag „K & M“, Sofia, 1997.
Мутафчиева, Вера. Бомбите (с. 244) – Военно издателство, 1985, София.
Сборник – София, древна и млада (с. 431). Съставители: Велков, Проф. Велизар Иванов, Магдалина Станчева, Борис Чолпанов и Желязка Купенова; Рецензенти Проф. Димитър Ангелов, Проф. Илчо Димитров – Издателство „Народна младеж“, 1980, София.
Вачкова, Веселина. Сердика е моят Рим. (с. 215) – Тангра ТанНакРа ИК ООД, 2012, София.
Юбилейна книга на градъ София (1878 – 1928), (с. 433 с 52 образа в текста и 17 приложения) – Издава Комитетътъ за история на София при Българския археологически институтъ съ средства на Софийската градска община, София, Печатница „Книпеграфъ“, акц. Д-во, 1928.
Sofia – (p. 271 – 281, 367 и др.) – В: Syprien Robert. Les Slaves de Turquie – Serbes, Montenegrins, Bosniaques, Albanes et Bulgares, leures ressources, leurs tendances et leurs progres politiques (p. 414), Les Bulgares, Livre Cinquieme – II (p. 229 – 336) – L. Passard, libraire-editeur, Jules Labitte, Paris, 1844.
Накашева-Сайберт, Лиляна Панчева. Между два свята (Предговор: Николай К. Цанков) – Изд. „Изток-Запад“, София, 2012.
Колев, Пейо. Бомбардирана София, албум – Изд. Изгубената България, София 2017.
Васев, Славчо и Крум Христов. България на мирната конференция – Париж, 1946, Предговор: Проф. Искра Баева – ИК „Синева“, София 2017.
Фол, Александър. История на българските земи в древността – Изд. ТанграТанНакРа, София, 2008.
Външни препратки
Официален сайт на Столична община
Сайт на Столична община за история на София от древността до днес
Карта на София през 1917 г. Картата е включена в германския пътеводител „Richters Reiseführer "Bulgarien“.
Карта на значимите обекти в София през 1907 г., съдържа по-важните обекти от османско време.
Бележки
Цитирани източници
Чилингиров, Асен. Софийската „Света София“ и нейните изследвания. Херон-прес, София, 2013.
|
{'title': 'Чудомир', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Димитър Христов Чорбаджийски (1890 г. – 1967 г.), известен с псевдонима си Чудомир, е български писател хуморист, художник и краевед.
Биография
Той е седмото от осем деца в семейството на Мария Донч
|
ева и хаджи Христо Георгиев Чорбаджийски. През 1901 г. завършва началното си образование в родното си село Турия, а през 1904 г. – прогимназия в Казанлък. Намеренията на бащата са синът да стане офицер или търговец; майката на Чудомир го подкрепя в желанието му да се занимава с рисуване. За този избор и за плановете на бащата разказва самият писател в своята автобиография:
До 16-годишна възраст учи в старозагорската гимназия „Иван Вазов“. През 1913 г. завършва четирите курса на Държавното художествено училище в София (мобилизиран по време на Балканската война), но се дипломира едва през 1919 г. във връзка с мобилизацията в Първата световна война. Учебният процес го сближава с Георги Машев, който го запознава с Димчо Дебелянов и Людмил Стоянов.
През 1921 г. се жени за своята колежка – художничката Мара Нонова. В периода 1920 – 1932 г. работи като гимназиален учител в Казанлък.
През 1932 г. се налага Чудомир да напусне учителското си място (по онова време действа закон, според който единият от семейните учителски двойки е трябвало да напусне държавната работа). Чудомир е поканен да поддържа хумористичната страница на вестник „Зора“. Тази дейност се изразява в изпращането на няколко разказа и карикатури месечно и продължава до 1940 г., когато Чудомир пише писмо до главния редактор на вестника, с което заявява оттеглянето си: „Настъпи период на преоценка на ценностите. Не съм съгласен с политиката на в. „Зора“. Не съм доволен от постигнатото. Изобщо гражданинът Димитър Чорбаджийски не може повече да понася твореца Чудомир.“
През 1929 – 1930 г. отива на специализация в Париж: командирован е „да се запознае с методиката и пропедевтиката“ по рисуване в парижките училища. Престоява известно време и във Виена. През 1937 г. пътува до Рим, Венеция и Римини.
От 1938 г. е член на Върховния читалищен съвет, а през 1966 г. става народен представител в Петото народно събрание от район Павел баня. Става заслужил деятел на изкуството през 1965 г., а на 23 май 1967 г. получава званието народен деятел на културата.
Няколко дни преди смъртта си Чудомир предава на Серафим Северняк свитък с листове – „Драсканици в болницата“, включени в книгите „Избрани разкази“ (1967), „Под шарената черга“ (1981) и др. Там с привичното си чувство за хумор Чудомир отбелязва: „Стари и добри мои приятели и другари, не съм се съмнявал ни за минута, че няма сърдечно да ме изпратите до „вечното ми жилище“, ако не вали дъжд.“. Една друга мисъл от същите записки вероятно може да бъде свързана с неговия избран край: „След като ме оперираха, доста време не можах да се обръсна и ми поникна бяла брада, та като се погледнах в огледалото, бях приятно изненадан, че приличам на Хемингуей. Ех, да имах и пушката му...“.
На 26 декември 1967 г. в София се самоубива като скача през балкона на третия етаж в болницата, в която се лекува. Два дни по-късно казанлъчани и хора, дошли от цяла България, изпращат Чудомир в последния му път. Погребват го по негово желание в градинката пред къщата му.
В едно писмо до Константин Щъркелов Чудомир пише:
Псевдоними
През юношеските си години получава своя прякор Чудомир, който по-късно използва и като псевдоним. По думите на автора той и неговите връстници често попадат на обявления за награда за информация, свързана с обявените за държавно издирване дейци на ВМОРО Яне Сандански и Чудомир Кантарджиев. Между последния и младия Димитър е открита комична прилика, която пръв забелязва неговият съселянин Дянко Фурнаджията и му прикачва прякора Чудомир.
Димитър Чорбаджийски е използвал и други псевдоними: Брей, Два пъти фан, Фанфан, Дели Димо, Ер малък, Ъ, Максим Гладний, Оскар Бум, Пилот, Мария Василева, Сечко-Бечко, Стрелец, Фанко Фтичката, Чанка-Чунга, Шлук и Яу, Яу, Ч., Чуд. и др.
Литературна дейност
Първите му изяви в печата датират от 1907 г., когато негови карикатури и римувани злободневки биват публикувани във всекидневника на Михалаки Георгиев „Балканска трибуна“; после следват първите му фейлетони, разкази, епиграми, публикувани от списанията „Барабан“, „Въртокъщник“, „Остен“, „Жило“, „Червен смях“, както и от вестниците „Слово“, „Зора“, „Искра“ (Казанлък) и др. Чудомир придобива голяма популярност чрез кратките си хумористични разкази – те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания:
Не съм от тях (1935)
Нашенци (1936)
Аламинут (1938)
Кой както я нареди (1940)
Консул на Голо бърдо (1947)
Избрани произведения (1949, много преиздания)
Пестете ни времето! (1969)
Съчинения в 3 тома (1970)
Събрани съчинения в 6 тома (2013)
Юбилеен сборник „Чудомир и нашето съвремие“ (2015)
Произведенията на Чудомир са преведени на румънски, руски, словашки, сръбски, чешки и други езици.
Чудомир като художник
В своя очерк за Чудомир Серафим Северняк споделя, че от лични разговори знае, че Чудомир винаги се е считал първо за художник и после писател. Своето твърдение авторът подкрепя с факта, че, с изключение на ранния вестникарски период в София, когато Чудомир е „пописвал“ стихчета и проза, до 30-те години на XX век, т.е. до навършване на четиридесет години, Чудомир е бил преди всичко художник.
В ранните си години се занимава с рисуването на карикатури за столичните вестници и списания.
След края на Първата световна война, когато Чудомир се установява в Казанлък, той провежда своята първа самостоятелна изложба с рисунки и карикатури (1925 г.). Втората му самостоятелна изложба се състои отново в Казанлък – през 1926 г. Във всекидневника „Зора“, на който е редовен сътрудник, са публикувани множество негови рисунки на политическа и социална тематика.
През 1937 г. Чудомир участва в националната изложба на карикатуристите заедно с Александър Божинов, Александър Добринов, Илия Бешков, Стоян Венев. През същата година гостува на Белградската картинна галерия на карикатуристите.
Най-известните си произведения в изобразителното изкуство той представя през последните години на живота си. Серията картини е наречена „Нашенци“ и включва предимно акварели, рисувани в периода между 1932 г. и 1960 г. Третата му самостоятелна изложба включва произведения именно от този цикъл – тя е представена през 1965 г. в Стара Загора, Казанлък и Габрово, а през 1967 г. – в Пловдив.
За героите на Чудомир Серафим Северняк пише, че те не са никога само точилар или само запасен подофицер, само къщен лъв, или само еснафка, а винаги са и още нещо, което може да се обозначи с понятия като наивност или доброта, озлобление или отчаяние, вятърничев оптимизъм или безнадежност.
Краеведство
През 1924 г. Чудомир започва да сътрудничи на музея при читалище „Искра“ в Казанлък, който е основан от Петър Топузов. В периода 1930 – 1958 г. той е уредник и директор на краеведическия музей „Искра“ и 14 години работи на обществени начала.
Чудомир е един от основателите на казанлъшкия вестник „Казанлъшка искра“.
В къщата на Чудомир и Мара Чорбаджийски се помещава Литературно-художествен музей „Чудомир“, който е общински културен институт с утвърдено влияние и с респектираща културна и издателска дейност.
Галерия
Бележки
Външни препратки
От и за Чудомир в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Разкази на Чудомир в Slovo.bg
Чудомир. Дневник – в Liternet.bg
Биографична хроника, самостоятелни издания и художествени изложби на Чудомир, електронно списание LiterNet, 19.02.2003, № 2 (39).
Николай Аретов, „Чудомир“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН
Никола Георгиев, „Път към Европа ли? Не съм от тях (Разказите на Чудомир някога и сега)“, LiterNet, 10.07.2003 (първа публ. Никола Георгиев, Нова книга за българския народ, С., 1991)
Петър Марчев, „Печени костенурки били музите на Чудомир“, в. „Монитор“, 21 ноември 2008.
Яни Милчаков, „Яни Милчаков – ние ли сме героите на Чудомир“ (видео), БНТ, 30 април 2010
Радка Пенчева, „Емилиян Станев и Чудомир – документални свидетелства за приятелството им“, Литературен свят, бр. 70, февруари 2015
Български писатели класици
Български фейлетонисти
Български краеведи
Български карикатуристи
Български художници
Български музейни уредници
Български учители
Български военни дейци от Балканските войни
Български военни дейци от Първата световна война
Български читалищни дейци
Възпитаници на Националната художествена академия
Народни деятели на изкуството и културата
Казанлъчани
Хора от област Стара Загора
Починали в София
Български самоубийци
Погребани в Централните софийски гробища
|
{'title': 'Турия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%83%D1%80%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Турия е село в Южна България. То се намира в община Павел баня, област Стара Загора. Село Турия се намира в планински район.
История
Селото е много старо. Над реката има римски мост, който е отлично
|
запазен и се ползва и днес (обитателите го наричат Скокът).
Старото село се намирало малко по-нагоре по течението на река Турийска при неин завой в местността „Равнака“ – до днес има периодично появяващ се речен остров в тази местност, наречен Манастирището. Било е опожарено при падането под османска власт. Има легендарни сведения за продължителна съпротива на български бойни части в района на връх Голям Висок, където и до днес има останки от стражева кула. Обитателите на селото са се пръснали в колибарски селища във вътрешността на Средна гора. И до днес отделни местности в горските масиви носят имената на обитавалите ги родове.
Възстановено е на днешното си местоположение в средата на XVIII в. по инициатива на хайдушкия род на Джалъзите, а по време на Руско-турската война е опожарено за втори път от башибозук или при отстъплението на Хулюси паша след първата шипченска битка или при османското настъпление към връх Шипка, а населението се е евакуирало след отстъпващите руски части с покъщнина и едрия добитък през Старопланинските проходи – най-вече по Русалийската пътека – в района на гр. Трявна (историята е останала в родовата памет на турийци с името „Бегът“). След войната три от десетте обитавали селото рода се завръщат в родното пепелище и възстановяват селото, а от останалите седем един се заселва в полуопразненото турско село Окчилар (дн. Александрово), а другите – в изоставеното турско село Лъджакьой – днешен гр. Павел Баня.
Кмет на селото е Иван Константинов Дончев.
Природни забележителности
Защитена местност „Пиростията“, в която има 3 големи изправени камъка и един, лежащ върху тях, под формата на пиростия. В легналия камък дори по време на суша има вода. Поверието е, че който пие от нея, ще се изцери от болести.
Защитена местност "Ярът" създадена през 1973 г. с цел опазване на скални образувания - земни пирамиди.
Вековно дърво Кичест габър – много рядко срещано дърво на 700 години.
Културни и исторически забележителности
На връх Голям Висок (доминиращ панорамно от коритото на р. Тунджа) има останки от среднобългарска стражева кула – има предания, че е била последно убежище на сестрата на местния военачалник от ХІV в. – Борила. Реално има построен от местните жителки (възрастни жени) параклис във връзка с преданието, че на върха живее змей. Параклисът е полуразрушен от попадение на артилерийски учебен снаряд през 70-те години на ХХ век.
Къщата музей на Чудомир. Село Турия е известно като родното село на патриарха на българския хумор, писателя и художника Димитър Чорбаджийски – Чудомир. Чудомир е познат както в България така и далеч зад нейните граници със своите хумористични разкази. В тях той осмива човешките слабости и обществено-политическите недъзи. Днес родната къща на Чудомир е отворена за посещение. Тук са изложени експозиции, запознаващи с жизнения и творческия път на писателя художник и картинна галерия. Документално-художествената експозиция в пристроената сграда съдържа оригинални ръкописи и лични документи, фотоси и факсимилета, предмети и вещи с водещи текстове и оценки на български писатели, художници и изкуствоведи. Картинната галерия ни среща с неповторимите образи, населили Чудомировия свят.
Паметник на загиналите във войните 1912 – 1918 г., и стара 125 мм гаубица.
Паметник на антифашиста Тодор Василев Маринов, загинал през м.януари 1944 г.
Редовни събития
В селото се отбелязват карнавални, великденски и коледни празници; всеки един се празнува с много веселие и вино. Там се провеждат едни от най-колоритните кукерски карнавали, които свършват с масово къпане в ледените води на реката.
Всяка година на църковния празник Сирни заговезни се провеждат кукерски игри. Ритуалът е съпроводен и с къпане в реката за здраве.
На всеки Димитровден в селото се правят курбани за здраве и берекет. Отслужва се празнична литургия в едноименната църква „Свети Димитър“, както и на всеки голям християнски празник.
Личности
Чудомир – писател
Тодор Янчев – футболист на ЦСКА
Цанко Минков – Ботев четник
Румен Рачев – художник
Галерия
Външни препратки
www.facebook.com
Снимки от с. Турия
Села в област Стара Загора
Населени места в община Павел баня
|
{'title': 'Български', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Български може да се отнася до:
България
българи
български език
| |
{'title': 'Писател', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Писател e човек, който се занимава със създаването на писмени произведения, предназначени за обществена, а не лична употреба. Човек, който пише литературни текстове непрофесионално, в името на своя ли
|
чна нужда, за която няма читатели и аудитория, се нарича графоман. За някои писатели това е професия и когато основната част от доходите им идва от писането на литературни произведения, те обикновено са наричани „професионални писатели“. Като синоними могат да се използват автор или литератор, макар значението им да не съвпада напълно със значението на думата. Така например автор има малко по-широк смисъл и се използва за предаване на юридическа отговорност.
Трябва да се отбележи също така, че понятието писател е нееднозначно в различните култури и различните епохи. Възможно е авторите на научни или журналистически статии също да бъдат наречени така, макар да е общоприето писатели да се наричат само авторите на художествена литература. Литературата е изкуство, което използва словото като инструмент, а писателят работи с този инструмент, за да го доведе до професионално и художествено ниво.
Писателите използват писменото слово, за да комуникират идеи. Те създават различни форми на литературно изкуство и творчество като романи, разкази, поезия, пиеси, вестникарски статии, сценарии, пътеписи или есета. Висококвалифицираните писатели са в състояние да използват език, който допринася съществено за обогатяване на културата на едно общество
Видове писатели
Най-общо, според техните основни литературни жанрове, писателите са:
прозаици или белетристи – писатели, пишещи в областта на прозата (белетристиката);
новелисти – писатели, пишещи новели;
поети – писатели, пишещи в областта на поезията;
драматурзи – писатели, пишещи в областта на драматургията.
Особености на писателската професия
Добрите писатели си служат умело с разнообразието и богатството на даден език, изграждат вълнуващи литературни образи и идеи, на които би могло да се припише национално и/или общочовешко значение. Един писател може да твори в различни литературни жанрове, включително (но не и ограничавайки се само до) поезия, проза, специализирана литература, журналистика и научни разработки. Често работата, извършена от писателите, се смята за част от културата на дадено общество, и се разглежда като изкуство, близко по културологичен смисъл до изобразителното изкуство (вж. живопис, скулптура, фотография), музиката, занаятчийството и сценичните изкуства (вж. драма, театър, опера, мюзикъл).
Други дефиниции
Горните дефиниции за писател са безспорни, но на практика нещата не са така ясно определени. Съществували са и съществуват и други, различни дефиниции. По времето на социализма в България, писател е бил този, когото са приели за член на съюза на българските писатели. Като цяло обаче се счита, че писател е този, който е издал книга или публикувал свои произведения в сборници, издания и т.н. Но днес, за разлика от времето на социализма, няма държавен контрол върху печатниците и всеки може да заплати издаването на книгата си или да публикува свой текст в някое от многобройните издания, много от които не държат особено на качеството на литературния текст, или дори в Интернет, където публикуването е напълно свободно. Така че, доста графомани, но в някои случаи и неумели или не особено популярни писатели, имат издадени книги, които подаряват на близки и познати или имат публикувани свои творби тук и там. В този смисъл трудно е да се очертае границата между неумел или все още неизвестен писател, който все пак подхожда творчески и графоманът, който „бълва“ текстове.
Една друга дефиниция е, че писател е този, който е спечелил награда на някой литературен конкурс. Според други, това е спорно, защото от спечелването на такава награда не винаги следва, че някой ще вложи пари, за да предложи награденото произведение като книга или под друга форма на пазара, както и че е възможно да не е спечелил този конкурс честно, или е под въпрос значението на този конкурс. В същото време критериите за
Също някои считат, че щом някой пише някакъв вид и някъде или дори за себе си литература, то той е писател. Ако читателите са малкобройни, но с висок литературен и критически вкус, пишещият е писател на „елитарна литература“, а не е графоман.
Проблемът с дефинирането на понятието „писател“ е по-дълбок и идва в известна степен от нееднозначното дефиниране на понятието литература.
Източници
Професии в изкуствата
|
{'title': 'Гимназия', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B8%D0%BC%D0%BD%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Гимназията е вид средно училище, в което се води обучение на равнище средно образование (предхождащо висшето образование и следващо основното образование).
Видове
Освен общообразователните средни уч
|
илища (често наричани гимназии) има и профилирани гимназии (със засилено изучаване на профилиращи предмети) като:
природо-математически (математически), хуманитарни и др.;
езикови – английска, немска, френска, руска и др.;
по изкуства – музикални, художествени и др.;
професионални – по групи професии.
България
Първото средно училище на територията на днешна България е открито в Габрово през 1874 г. Чрез приетия Закон за народното просвещение (1891) средните училища в България се делят на класически и реални гимназии.
През 1909 г. министър Никола Мушанов внася в Народното събрание проект за нов закон за народното просвещение и средното образование вече трае 5 години. Оформят се 3 вида гимназии: класически, полукласически и реални, като към средното образование се отнасят и педагогическите училища.
През 1921 г. Стоян Омарчевски, министърът на просвещението, внася закон, разделящ средното образование на два курса: долен общообразователен със срок три години (реални училища) и горен двугодишен с насоченост към общо или специално образование. През 1924 г. обаче отново се въвежда цялостният гимназиален курс.
Статистиката за учебното дело в България към 1937 г. показва, че по онова време броят на средните училища е 98, а учещите в тях – 55 690. Преподавателите са 1862, или средно 1 учител на 30 души.
Бележки
Видове средни училища
|
{'title': 'Mydoom', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/Mydoom', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Mydoom, познат още като Novarg, Worm.SCO, Mimail.R и Shimgapi, е компютърен вирус тип червей, който заразява компютри, използващи операционната система Microsoft Windows. За първи път е бил забелязан
|
на 26 януари 2004, като към януари 2004 представлява най-бързо разпространяващия се червей, изпреварвайки дори червея Sobig.
Mydoom се разпространява най-често чрез електронната поща, като писмата имат заглавия от рода на: „Hi“, „Test“, „Error“, „Mail Delivery System“, „Delivery Status Notification“, „Server Report“ или „Mail Transaction Failed“ на различни езици (английски, френски, немски и др.). Червеят съдържа прикачен файл, който ако се изпълни, инсталира вируса, който след това претърсва файловете за електронни адреси и се разпраща на всеки един от тях. За да увеличи шанса си за разпространение, червеят се копира и в споделенатата папка на програмата за обмяна на файлове KaZaA.
Mydoom избягва да се изпраща на адреси на определени университети като Rutgers, MIT, Stanford and UC Berkeley, както и на някои фирми като Microsoft и Symantec. Отначало се твърдеше, че той избягва всички адреси с разширение.edu, но това се оказа погрешно.
Първоначалната версия на червея, Mydoom.A, заразява компютрите по два начина:
отваря т.нар. backdoor (задна врата), позволяваща отдалечен контрол върху заразения компютър (чрез поставяне на файла SHIMGAPI.DLL в папката system32 и неговото извикване като подпроцес на Windows Explorer);
подготвя DoS-атака (атака отказ на услуга) срещу сайта на фирмата SCO Group, която започва на 1 февруари 2004.
Втората версия, наречена Mydoom.B, атакува сайта на Microsoft, както и блокира достъпа към сайтовете на Microsoft и известни антивирусни производители, като по този начин пречи на актуализирането на антивирусните програми.
Първоначалните анализи предполагат, че Mydoom е вариант на червея Mimail – оттук и алтернативното име Mimail.R. Това води до предположението, че същите хора са отговорни и за двата червея. По-късните анализи обаче не са така убедителни, че съществува връзка между вирусите.
Червеят съдържа съобщението: „andy; I'm just doing my job, nothing personal, sorry“ (Анди, аз просто си върша работата, нищо лично, съжалявам), което е предизвикало спекулации, дали авторът на червея не е работил срещу заплащане за създаването му. Други (в частност SCO Group) спекулират, че атаката е била предизвикана:
от защитници на Линукс и движението за отворен код в отговор на действията на SCO Group,
от самата SCO Group с цел спечелването на повече симпатия от обществото или
от спамъри, целящи разпращането на рекламни писма от заразените компютри.
Хроника
26 януари 2004: Вирусът Mydoom е забелязан за пръв път около 15 часа българско време. Първите съобщения са от Русия. За период от няколко часа изключително бързото разпространение на червея предизвиква забавяне с около 10% на движението по интернет и с около 50% на зареждането на страниците. Фирми по сигурността докладват, че по това време всяко десето писмо е заразено.
Въпреки че DoS-атаките на Mydoom са били запланувани за 1 февруари 2004, сайтът на SCO Group е свален само няколко часа след появата на червея. Не е ясно дали именно Mydoom е отговорен за това. Срещу сайта на SCO Group вече имаше няколко DoS-атаки още през 2003, които не бяха свързани с вируси.
27 януари: SCO Group предлага 250 000 щатски долара награда за информация, която би позволила залавянето на създателя на червея. В Щатите ФБР и тайните служби започват разследване на вируса.
28 януари: Открита е втора версия на червея. Първите съобщения, изпратени от Mydoom.B, се появяват около 16 часа българско време и също идват от Русия. Новата версия включва оригиналната DoS-атака срещу SCO Group и още една атака срещу microsoft.com, която трябва да започне на 3 февруари 2004. Mydoom.B също блокира достъпа към сайтове на около 60 антивирусни производителя, както и рекламните прозорци (pop-up) от DoubleClick и други подобни фирми.
Докладва се, че всяко пето писмо в мрежата е заразено с Mydoom.
29 януари: Противно на очакванията, разпространението на Mydoom се забавя поради грешки в кода Mydoom.B. Microsoft също предлага 250 000 долара награда за информация за залавянето на създателя на Mydoom.B.
30 януари: Докладват се писма от червея на френски, изпратени от канадски адреси.
1 февруари: Около един милион компютри, заразени с Mydoom, започват масивна разпределена DoS-атака срещу сайта на SCO Group – най-голямата такава атака дотогава. Сървърите на www.sco.com und www.sco.de са свалени.
2 февруари: SCO Group премества сайта си на www.thescogroup.com.
3 февруари: Запланувана е DoS-атака срещу Microsoft.
12 февруари: Mydoom.A е програмиран да спре разпространението си. Задната врата (backdoor), създадена от Mydoom.A, все пак остава отворена.
1 март: Mydoom.B е програмиран да спре разпространението си; както и при Mydoom.A, задната врата остава отворена.
Външни препратки
Mydoom/Novarg entry at Viruslist.com
Technical analysis and disassembly of Mydoom.A
Description of Mydoom.A
Description of Mydoom.B
Компютърни вируси
|
{'title': 'Трифоновден', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B8%D1%84%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B5%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Трифоновден е неподвижен православен църковен празник в чест на свети Трифон.
Отбелязва се от Българската православна църква на 1 февруари (по Новоюлианския календар). Празникът е включен към цикъл о
|
т 3 последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват, както следва: на 1 февруари – Трифоновден; на 2 февруари – Сретение Господне, на 3 февруари – Свети Симеон.
Народният празник Трифон Зарезан се почита от лозарите, винарите, соколарите, градинарите, бъчварите и кръчмарите. Някои хора го празнуват на 1 февруари (с религиозния празник), а повечето – на 14 февруари.
Житие
Св. Трифон е мъченик, светец-лечител, който през 248 г. сл. Хр., при царуването на император Деций Траян бил посечен с меч. Роден в Малоазийската провинция Фригия, гр. Апамия, той произхожда от област, която се смята за една от прародините на лозата и виното.
Едва на 17 години, той си спечелва голяма слава, като излекува дъщерята на римския император Гордиан III. Наследникът на Гордиан обаче – Деций Траян, се оказва непримирим враг на християнското учение. Той заповядва всички по-тачени светци да бъдат изправени пред съд. Сред тях е и Трифон, който не пожелава да се отрече от вярата си и загива като мъченик.
Свети Трифон се счита за пазач на лозята и празникът е в негова чест.
Именици
Трифон, Трифона, Трифко, Трифо, Трифул, Трифа, Трифка, Труфка, Трифула, Тричко, Тричо, Тричка, Траян, Траяна, Фуне, Фунчо, Радка, Рачо.
Източници
Вижте също
Трифон Зарезан
Св. Трифон
Външни препратки
Житие на св. мъченик Трифон на Pravoslavieto.com
Християнски празници
Християнство в България
|
{'title': 'История', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
История ( – „проучване, познание, придобито чрез изследване“) е наука, занимаваща се с изучаване на миналото, фокусирана върху човека и неговите действия, състояния, мирогледи, социални взаимоотношени
|
я и организации от миналото до наши дни. Резултатът от историческото изследване обикновено е систематичен наратив (разказ), излагащ и анализиращ поредицата от събития, като в някои случаи се опитва да търси и обективните причинно-следствени връзки, които ги определят.
Хората, професионално занимаващи се с изучаването, изследването и записването на история, се наричат историци. Историците използват разнообразни източници, наричани още извори, включително писмени и печатни сведения, интервюта (устна история) и археология. В определен контекст понятието „история“ може да обозначава и времето след появата на писмеността в противовес на събитията, случили се преди това, които са известни като праистория (т.е. предистория).
В по-широк смисъл понятието може да се използва и за теми, които не са предмет на историята в тесен смисъл, а са изучавани от природните науки като геоложка история, история на Вселената, еволюционна история и други. Към историята не се отнасят и историческите традиции на дадена култура, които не са подкрепени с проверими източници като например историческите легенди и митове.
Етимология
Древногръцкото ἱστορία (istoria) означава „изследване“ или „знание от изследване“, от ἵστωρ (hístōr) „познавач“ (от прото-индоевропейското съществително *wid-tor: „някой, който знае“). В този смисъл е използвано например от Аристотел в неговата Περὶ Τὰ Ζῷα Ἱστορίαι (Perì Tà Zôa Ηistoríai „Изследване за животните“).
Все още в този гръцки смисъл Франсис Бейкън използва термина през късния XVI век, когато пише своята „Естествена история“. За него историята е имала значение на „знание за обектите, определени от време и пространство“, такъв тип знание, който е осигурен от паметта (докато науката е била резултат от мисленето, а поезията – от фантазията).
В Европейските езици днес история има едновременно значението на последователност от събития, както и тяхното описване, като второто често бива означавано с историография.
Историография
Историческата наука се базира на историографията, като процес на описание на историческите събития, личности, както на държавната, военната, така и на социалната история, в основните дати хронологии, събития, проблеми, техните разрешения, развитието на страните като държавно управление, държавниците, пълководците, както и други, които влизат в групата на онези, които по-скоро са спънка за историческото развитие на държавите, като Ивайло (войвода), негативни исторически сведения за болярите от епохата на края на Втората Българска държава, Ришельо, като негативна фигура за френската църква, или дори исторически свръхнегативни фигури, каквито може да има в история на Русия, като Разпутин, тъй като дори всички от изброените имат и някои характеристики на исторически позитиви и дори достижения на ума, политиката и политическото достойнство, за разлика от тях, или в тяхна опозиция е фигурата на набожния, но в същото време отвърнал се от правилата на църквата "поп" Разпутин, който се намесва в Руската история, повеждайки руското сектанство от края на Руската царска държава преди Октомврийската революция. Друга негативна фитура в подобен смисъл е Елена от Троя, която участва като негативистична женска фитура в троянската война, която освен че е най-голямата война в Древна Гърция е известна на медицината със сериозните заболявания, епидемични ветрове и други социално-медицински катаклизми, които по някаква причина се появяват в царска русия при появата на Разпутин, който обаче за разлика от гръцката философия и военна наука, които решават проблема по съответния начин, въвежда християнското опрощения за този вид грехове, което обаче за медицината не въвежда съществена промяна, тъй като въпросните сектанти отново се характеризират с "болести", макар че няма исторически данни за "епидемии" и "епидемични ветрове", но исторически е записано, че през този период, както и малко по-късно евреите масово бягат от Русия, заради ужаса на това, което те виждат като отвръщане от Бога, тъй като евреите са силно религиозни, и това е причината толкова много евреи да отиват в Германия по време вече на Втората световна война, където те се оказват в икономическа криза, която обхваща тяхния социален ред.
Историографията като термин има няколко основни значения. Тя може да се отнася до развитието на историята като наука: разказ за развитието на методологията и практиките (например преминаването от кратък биографичен очерк към продължителен тематичен анализ). Освен това историографията може да се отнася за създадените творби: специфичен исторически труд (например „средновековна историография през 60-те години на 20 век“ означава творбите върху средновековна история, написани през този период). Като трето значение може да се означи смисълът на историята – философия на историята (все по-често се използва теория на историята). Като мета-описания на минали събития, третото значение често се позовава или използва предните две, като анализът обикновено се фокусира върху разказите, интерпретациите, мирогледа, употребата на доказателства или методите на представяне на други историци. Историците също спорят дали историята може да се изучава като единичен свързан разказ или като множество отделни и отчасти независими истории.
Методи на историята
Историческият метод се заключава в следването на принципите и правилата на работа с първоизточниците и другите доказателства, открити в хода на изследванията и използвани при написването на исторически труд.
Херодот (484 – 425 г. пр.н.е.) се счита от мнозинството историци за „баща“ на тази наука:
Херодот от Халикарнас събра и записа тези сведения, за да не
потънат миналите събития в забрава, и великите и достойни за удивление
деяния, като на елините, така и на варварите да не останат в неизвестност,
най-вече, понеже са воювали помежду си..
Въпреки това, началото на използването на научните методи в историята се свързва с друг негов съвременник, Тукидид, и книгата му „История на Пелопонеските войни“. За разлика от Херодот и религиозните му колеги, Тукидид разглежда историята като продукт на избор и действия не на боговете, а на хората, у които търси всички причини и следствия..
Собствени традиции и развитие на методите на историческото изследване съществуват в древен и средновековен Китай. Основите на професионалната историография там са заложени от Сима Циен (145 – 90 г. пр.н.е.), автор на „Исторически записки“. Последователите му използват този труд като образец за исторически и биографични съчинения.
Върху християнската и въобще върху западната историография голямо влияние оказва Аврелий Августин. До 19 век историята обикновено се разглежда като резултат от линейно развитие по план, който е определен от Бог. Хегел също следва тази идея, макар да ѝ придава по-светски вид. От философията на Хегел, идеята за линейния исторически прогрес преминава в марксистката философия на историята.
Арабският историк Ибн Халдун през 1377 г. анализира грешките, които често извършват историците. Той подчертава културните различия между съвременност и минало, и затова е нужно внимателно отношение към източниците, разпределяне на принципите, съгласно които може да им се даде оценка и накрая – да се интерпретират събитията и културата на миналото. Ибн Халдун критикува предразсъдъците и лековерието на историците. Неговият метод залага основите за оценката на ролята на държавата, пропагандата, средствата за комуникация и на систематичните предразсъдъци в историографията., във връзка с което Ибн Халдун се счита за „баща на арабската историография“. Голямо значение има разработването от Ибн Халдун на концепцията за политико-демографски цикли, представляваща един от първите опити за научно описание на историческата динамика.
Сред другите историци, оказали влияние за въвеждането на методология в историческите изследвания, могат да се споменат Леополд фон Ранке, Джордж Тревелян, Фернан Бродел, Марк Блок, Люсиен Февър, Роберт Фогел. Против използването на научна методология в история излизат такива автори като например Хю Тревор-Ропер. Те заявяват, че за разбирането на историята е нужно въображение, затова историята трябва да се счита не за наука, а за изкуство. Не по-малко спорният автор Ернст Нолте, следвайки класическата немска философска традиция, разглежда историята като движение на идеи. Марксистката историография, представена на запад (в частност работите на Ерик Хобсбаум и Исак Дойчер), има за цел да потвърди философските идеи на Карл Маркс. Техните опоненти, представляващи антикомунистическата историография, като Ричард Пайпс и Робърт Конкуест, предлагат интерпретация на историята, противоположна на марксистката.
Съществува дори и обширна историография от гледна точка на феминизма. Редица постмодернистични философи изцяло отричат възможността за непредубедена интерпретация на историята и съществуването на научна методология. В последно време все по-голяма сила набира клиодинамиката – математическото моделиране на историческите процеси.
Философия на историята
Философия на историята е дял от философията, който се занимава с възможната значимост на човешката история. Допълнително тя е свързана и с дискусията относно телеологичния завършек на нейното развитие; това ще рече, че размишлява над това дали има цел, директен принцип или завършеност в процесите на човешката история. Философия на историята не бива да се бърка с историографията, която изучава историята като академична дисциплина и поради това се отнася до нейната методология и практика, както и развитието на историята като дисциплина през годините. Философия на историята не бива да се смесва и с история на философията, която е наука за историческото развитието на философските идеи.
Историците водят дебати по въпроса дали историята е наука или своеобразно изкуство. Наскорошни доводи за превръщането на историята в наука са повдигнати от Пьотр Турчин в неговата статия „Възходът на клиодинамиката“. Това разделение е в значителна степен изкуствено, тъй като историята като област на знание обикновено се раглежда в различни аспекти.
Към основните подходи на развитието на философията на историята могат да се отнесат следните:
формационен (Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Владимир Илич Ленин, И. М. Дяконов и др.)
цивилизационен (Николай Данилевски, Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби, Ш. Айзенщат, Б. С. Ерасов, Дмитрий Бондаренко, Игор Следзевски, Сергей Нефьодов, Глеб Алексушин и др.)
Системна теория на света (Андре Гундер Франк, Имануил Валерщайн, Самир Амин, Дж. Ариги, Марат Чешков, Андрей Фурсов, Андрей Коротаев, К. Чейз-Дан, Леонид Гринин и др.)
Школа „Анали“: Марк Блок, Люсиен Февър, Фернан Бродел, Арон Гуревич.
Щафетно-стадиен (Юрий Семьонов) (в действителност, нищо повече от модифициран марксистко-формационен подход).
Закономерности на историческите процеси
В началото на 19 век, основателят на позитивизма Огюст Конт обещава да докаже, че „съществуват закони при развитието на обществата, толкова сигурни, колкото и законите за падането на камъка.“. Но да се установят законите на историята се оказва не толкова лесно. Когато немският историк Карл Лампрехт се опитва да защити мнението на Конт, Едуард Майер, друг немски историк, отвръща, че в течение на многогодишните си научни изследвания, самият той не е могъл да открие нито един исторически закон и не е чул някой друг да е успял. Макс Вебер счита за безсмислени опитите за откриване на исторически закономерности. Философът Карл Ясперс пише: „Историята има дълбок смисъл. Но той е отвъд човешкото разбиране.“ Едуард Кар твърди, че на Запад повече не се говори за „исторически закони“, че самата дума „причина“ е излязла от мода.
Така отричането на причинно-следствената връзка на минали събития поставя под съмнение правото на историята да се счита за наука. Философът Бертран Ръсел казва: „Историята – това още не е наука. Тя може да се направи да изглежда като наука само с помощта на фалшификации и пропуски“. Социологът Емил Дюркхайм смята, че „историята може да се счита наука само в степента, в която обяснява света.“
За разбирането на законите на историята претендира марксизма, който издига теорията на обществено-икономически системи и смята, че развитието на производителните сили води до промяна в производствените отношения, които определят естеството на всяка система. Но този подход не обяснява дълбоките различия между характерите на развитие на социалните отношения при различните народи.
Хърбърт Спенсър и Освалд Шпенглер разглеждат човешкото общество като сходно на биологичните организми, които се раждат, живеят и умират. Арнолд Тойнби извършва колосален труд, описвайки в 12 тома историята на 21 цивилизации (първия том е публикуван през 1934 г.). Той се опита да сравни развитието на тези цивилизации и стига до заключението, че цивилизацията се заражда като „отговор“ на „предизвикателство“ пред дадено общество – от страна на природата или на други общества. „Предизвикателство“ може да бъде пренаселване, инвазия на врагове или друго събитие, поставящо под заплаха съществуването на обществото, а „отговор“ – социална организация или технически нововъведения, които позволяват на обществото да оцелее.
В средата на 20 век, най-популярната теоретична концепция за историческото развитие става теорията за модернизация. По определението на един от основателите ̀, Сирил Блек, модернизацията е процеса на адаптация на традиционното общество към новите условия, породени от Индустриалната революция.
Въпросът за разпространението на различните социални системи до голяма степен се свежда до проблема с разпространението на техническите иновации, културната дифузия. Най-отчетливо идеите на дифузионизма са формулирани в т.нар. теория на културните среди. Нейните автори, Фридрих Ратцел, Лео Фробениус и Фриц Гребнер, смятат, че сходните явления в културите на различните народи могат да се обяснят с произхода на тези явления от един общ център, че най-важните елементи на човешката култура се появяват само веднъж, и то само на едно място. Те дават на народа-първооткривател решаващо предимство пред другите народи.
През 1963 г. Уилям Макнил, един от учениците на Тойнби, публикува монографията „Възходът на Запада“. Той детайлно описва фундаменталните открития от Античността и Средновековието, които са предизвикали радикални промени в обществената структура.
Области на изучаване
Периодизация
Историята често се фокусира върху събития и процеси, случили се през определени части време. Историците именуват тези части (дялове) време, за да се получи „организираност на идеите и класификационни обобщения“, които улесняват и подпомагат изучаването на историята. Имената на периодите могат да се различават на различните географските места; често се различават и датите за начало и край на периодите. Вековете и десетилетията са най-често употребяваните единици време. Повечето периоди се конструират ретроспективно и по този начин изразяват стойностни преценки за миналото. Начинът, по който периодите се отделят, и имената, който им се дават, могат да повлияят на общото възприемане на даден период или неговото изучаване.
Праистория или още предистория, доистория, първобитно общество – в Близкия изток – до ок. 3000 г. пр.н.е. (обединяването на Горен и Долен Египет);
Древност (вкл. Античност);
Древен Рим
Древна Гърция
Средновековие, средни векове – края на 15 век (началото на епохата на Великите географски открития);
Ново време, нова история – от края на 15 век до 1918 г. (края на Първата световна война);
Най-ново време, най-нова съвременна история – от 1918 г. до наши дни.
Съществуват и алтернативни периодизации на световната история. Например, в западната историография краят на Средновековието се свързва с 16 век, след което започва общ период на съвременна история.
Географски места
Определените географски места могат да бъдат основата за исторически изследвания, например континенти, държави или градове. Да се разбере причината за дадени исторически събития, е фундаментална цел на историята. За да се извърши това, историците често се обръщат към географията. Климатични промени, снабдеността с вода и релефът на дадено място имат голямо влияние върху живота на тамошното население. Например за да се разбере защо древните египтяни развиват тъй успешна цивилизация, е задължително изучаването на географията на Египет. Египетската цивилизация се развива на бреговете на река Нил, които биват ежегодно наводнявани, при което се отлага почвен слой. Богатата почва е причината фермерите да успяват да отглеждат достатъчно храна, за да изхранват населението в градовете. Това от своя страна значи, че не всички хора са били задължени да обработват земята, което оставя възможност на другите да се занимават с друга дейност, спомагаща развитието на цивилизацията.
История на света
Световната история представлява изучаването на големите цивилизации за последните приблизително 30 века. Това води до спорни интерпретации, направени от Оскар Шпенглер, Арнолд Тойнби и др. Световната история е изключително важен учебен предмет. Тя навлиза все по-силно в университетите на САЩ, където историята се е концентрирала върху Западните цивилизации и Съединените щати. Световната история добавя голямо количество нов материал за Азия, Африка и Южна Америка.
Дипломатическа история
История на дипломацията или на дипломатическите отношения включва всички дипломатически ноти, личности (известни активни дипломати), техните действия в областта на дипломацията за решаването на дипломатически теми и проблеми. Цялата съвкупност от тези събрани исторически данни се нарича дипломатическа история.
Военна история
Военната история изучава военните действия, войните и конфликтите между отделни групи, национални общества, страни или обединения в историческата наука, като обикновено се концентрира върху самите войни и военните действия, включително битки, военни стратегии и типове оръжия. Военната история е част от историческата наука, но също така и от военната наука, в приложението й, чрез ползването на исторически анализи, които се прилагат контекстуално, както и военни техники. Военната наука изучава великите пълководци в историята, като Наполеон Бонапарт, Александър Хамилтън, Александър Суворов и други. Военните историци се занимават със събитията от военната история.
Социална история
Социалната история изучава как обществата са се развирали, социално и икономически, както и културно, както и при тяхното взаимодействие адаптирали или променяли, развивали в социално-исторически план. Например развитието на българското общество по време на Възраждането и след Освобождението е съществен и видим преход от едно социално общество към друго, учебно националното на Възраждането, и това на развитието на държавността, търговията и занаятите, както и индустрията в след Освобожденска България. Социалната история е дял от историята, която често се смята от мнозина за социална наука, опитваща се да погледне на историческите доказателства от гледната точка на социалните тенденции, но в действителност е много съществен дял от самата историческа наука, която разглежда социалната история както в учебниците, така и в специалните изследвания върху отделни епохи и общества (нации). В социалната история може да се включват или съдържат икономическата история, теория на държавата и правото, доколкото тя е определяща за типа социум и социалните страти, както и анализ на други аспекти на древните, от средните векове и модерните общества на човешката цивилизация, които обозначават в различни етапи и аспекти еволюцията на социалните поведения, технологии, нрави, норми и други. Социалната история е спецалност, която е характерна за историците постмодернисти и френската Сорбона.
История но рода и джендъра
История на рода и джендъра е специалност, която е по-скоро обособена в литературните науки, и дори не в литературната история, а по-скоро литературния феминизъм, където темите за различните джендърни идентичности, през различните епохи, както и във връзка със социалната история, а и с философията (виж Джудит Бътлър ) обособяват областта като изучаваща темите на рода и джендъра.
Исторически дисциплини
Археография – теория и практика на издаването на писмени източници.
Археология – изучаването по веществени източници на историческото минало на човечеството.
Архивистика – изучаването на въпроси по комплектуване на архиви и съхраняването и използването на архивни документи.
Архонтология – изучаването на историята на длъжностите в държавни, международни, политически, религиозни и други обществени структури.
Бонистика – изучаването на историята по печатането и обръщението на книжни парични знаци.
Вексилология – изучаването на флагове, знамена, щандарти, вимпели и други подобни предмети.
Генеалогия – изучаването на родствените взаимовръзки между хората.
Генетична генеалогия – изучаването на родствените взаимовръзки между хората по пътя на използване на методите на генетиката.
Хералдика – изучаването на гербове, както и на традицията и практиките на използването им.
Дипломатика – изучаването на исторически актове (юридически документи).
Документознание – комплексна наука за документите и документно-комуникационната дейност, изучаваща в исторически, съвременен и прогнозен план процесите на създаване, разпространение и използване на документни източници на информация в обществото.
Еортология – изучаването на църковни празници.
Епиграфика – изучаването на надписи върху твърди материали (камъни, керамика, метал и пр.)
Историография – изучаването на историята и методологията на историческото познание, както и изучаването на възгледите и трудавете на различни историци.
Историческа география – наука, съчетаваща история и география.
Историческа демография – наука за демографската история на човечеството.
Историческа метрология – изучаването на употребяваните в миналото мерки – за дължина, площ, обем, тегло – в историческото им развитие.
Източникознание – изучаване на историческите източници.
Историческа методология – изучаването на различни системи от методи, които могат да бъдат използвани в процеса на историческото изследване и спецификата на различни исторически научни школи.
Нумизматика – изучаването на историята на сечене на монети и паричното им обръщения.
Палеография – изучаването на историята на писмени знаци, закономерността при развитието на графичните форми, както и паметници на древни писмености.
Папирология – изучаването на текстовете на папирусите, намиращи се предимно в Египет.
Сфрагистика – изучаване на печати (матрици) и отпечатъците им на различни материали.
Фалеристика – изучаването на наградни знаци и отличия.
Хронология – изучаването на последователността на исторически събития във времето.
Дисциплини, свързани с историята
Антропология – изучаването на човека и неговото взаимодействие със света.
Полова история – история на взаимодействието на мъжкия и женския опит като един от най-важните аспекти на социалната организация.
Социокултурна антропология – наука за културата като съвкупност от материални обекти, идеи, ценности, представи и модели на поведение във всичките ѝ форми на проява и на всички исторически етапи от развитието ѝ.
Културология – наука, изучаваща културата и най-общите закономерности от развитието ѝ.
Краезнание – изучаването на архитектурата, биологията, географията, историята, културата, литературата, медицината, религиозните култове, управлението, селското стопанство, спорта, топонимията, фортификациите, екологията на конкретен регион.
Психоистория – изучаването на психологическата мотивация за постъпките хората в миналото.
Етнология и етнография – изучаването на народите и етносите, техният произход, култура и поведение (определенията на предметите на изучаване на двете дисциплини, както и връзката им със социокултурната антропология са дискусионни).
Сродни дисциплини
Военна история – наука за произхода, състава и действията на въоръжените сили, съставна част от военната наука.
Историческа психология – наука, съчетаваща история и психология.
История на културата – наука за ценностния свят на историческите епохи, народи, индивиди и други носители на историческия процес.
История на науката – история на научните знания, политическите и правните учения, историята на философията и др.
История на държавата и правото – изучава закономерностите в развитието на държавите и юридическото право при различните народи по света в различни исторически периоди.
История на политическите и правните учения – изучава особеностите на възгледите на различни философи в различни исторически периоди по въпросите за същността, произхода и съществуването на държавите и правото.
История на религията – изучава възникването и развитието на религиозните вярвания и сакрални култове, връзките и особеностите на местни и световни религии.
Стопанска история – изучава явления и процеси, свързани с еволюционното развитие и взаимодействието на човешките дейности.
Вижте също
История на България
Марксическа историография
Българска марксическа историография
Стогодишна война
Тридесетгодишна война
Външни препратки
Веселин Методиев, Христо П. Тодоров, История, Университетски речник на Нов български университет
Източници
|
{'title': 'Траки', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Траките (; ) са етно-културна общност (етнос) от индоевропейски племена, населявали в периода от средата на II хил. пр. Хр. до VI в. сл. Хр. областта от Балканския полуостров между северноегейското кр
|
айбрежие (вкл. островите Тасос, Самотраки, Лемнос и Имброс) до Карпатите, от Черноморското крайбрежие до р. Морава и Вардар, и земите в Северозападна Мала Азия. Това са съвременни части от България, Румъния, Молдова, Гърция, Турция, Поморавието и Македония). Има свидетелства за тракийски общности в същинска Гърция, а през римската епоха – дори в Близкия Изток и Египет. Те били етнос от множество отделни племена със сходни език и култура. Някои от тях създали собствени държави.
Една от хипотезите за произхода на траките предполага, че прототраките са дошли от североизток около 1500 г. пр.н.е., смесвайки се със завареното предтракийско население, и по-късно са се обособили в две отделни групи – даки и траки. Според друга хипотеза, изказана от Александър Фол, оформянето на тракийската етно-културна общност не е процес повлиян основно от външни миграции, а е резултат от вътрешни миграции и консолидиране на местно население.
Траките живеят на отделни племена, всяко от които се стреми да запази своята самостоятелност и да образува отделна етносна държава. Първото голямо тракийско държавно обединение е Одриското царство, създадено в началото на V век пр. н.е. от Терес I. През 188 г. пр.н.е. край Кипсела траките разбиват войските на римския консул Манлий Вулзон, които се връщали от Галатия. Тракийските воини наброявали около 10 000 души, а римляните се връщали от битката при Магнезия (190 пр.н.е.), като за тази битка те тръгнали с 30 000 войници. По-късно траките взимат участие във войните на страната на Римската република и Римската империя, като са описвани като войнствено племе.
След като римляните завладяват териториите на траките в средата на 40-те години на I век, през 45 г. е създадена римската провинция Тракия, която граничила на запад с провинция Македония, на север с Дунав, на юг с Бяло море, Дарданелите, Мраморно море и на югоизток с Витиния. Отначало представата за провинция Тракия била много смътна извън нея. Дори македоните били определяни като тракийско племе. Провинция Тракия е анексирана от Римската империя през 46 г.
Многократните нашествия на келти, скити, сармати, алани, готи, хуни, авари, прабългари и славяни в периода IV – VI в., съпровождани и с процеси на елинизация, романизация и славянизация, довеждат до отмирането на езика на траките, говорен до V – VI век, както и до намаляването на числения им състав и вследствие на това и на културното им влияние. Смята се, че към VI век траките са изцяло елинизирани или романизирани, което ги превръща постепенно в ромеи. След създаването на българската държава част от потомците на траките заедно с останалото население, живеещо в нейните територии, основно славяни и прабългари, формират българския етнос.
Етногенетични теории
Днес съществуват различни теории за етногенезиса на траките. През XIX век австрийският учен езиковед Вилхелм Томашек лансира идеята, че тракийският етнос се е формирал в зоната на Карпатите към началото на бронзовата епоха, като по-късно е мигрирал на юг от река Дунав. Томашек застъпва гледището, че траките принадлежат към индоевропейската езикова общност и представляват отделна народност, различна от елините и илирите. Без да се отрича напълно теорията на Томашек, съвременните теории допускат, че тракийската общност се е формирала през бронзовата епоха в резултат на смесването на номадски преселници от север и завареното предтракийско население.
Проблемът за произхода на траките в историческата наука е от основно значение за решаването на редица проблеми свързани с културата и историята на Югоизточна Европа. Научният консенсус е, че траките са индоевропейски етнос на базата на езиковите, религиозни и материални характерситики на културата им.
За появата на траките на Балканите съществуват няколко хипотези. Според някои археолози това е засвидетелствано в преходния период към бронзовата епоха. За този период може да се каже, че на Балканите се наблюдава коренно изменение, свързано с промяна на погребалните обичаи, разрушения, пожари и т.н. Някои учени обясняват това единствено с инвазия, с което се поставя началото на индоевропеизацията. Според друга група учени и археолози не може да се наблюдава такава промяна на целия полуостров. На някои места животът наистина прекъсва, но на други той продължава, а картината се усложнява вследствие на вътрешни размествания и движения. Това се наблюдава най-добре за онези селищни могили на юг от Балкана.
Лингвистичните данни също сочат към индоевропейския характер на траките, макар че точната локация на тракийския клон в дървото на индоевропейските езици остава нерешен въпрос. Съществуват хипотези за филогенетична близост до съседните гръцки, илирийски и фригийски езици в рамките на т.нар. палеобалканско семейство, но то също често се смята за парафилетична група или събирателен термин за географско близки езици, вместо родствено близки. Някои черти на тракийското слово го поставят в генетична близост до тогава по-далечните сатем езици на индоевропейското семейство, което би дало тежест на теорията за североизточния произход на траките - в посока урхаймата на балто-славянските езици. Конкретизирането на тази връзка би осветило произхода на индоевропейския слой в тракийската култура, който се е смесил с предходното неолитно прединдоевропйеско население.
Археологическият материал е недостатъчен, а лингвистиката не е в състояние да осигури целия материал. Липсващите брънки изкушават много изследователи да реконструират историята. Разбира се, има данни за рязка промяна в картината на Балканите в края на медно-каменната епоха. Най-лесното обяснение е в инвазията, което донякъде е подкрепено и от археологически материал. Несъмнено се наблюдава навлизане на чужд елемент, но дали то е в такива мащаби, че да заличи изцяло предходната култура. Въпреки че някои автори определят индоевропейците като войнствено население, съществуват спорове дали вълната на преселение би била толкова мощна, че да окупира целия Балкански полуостров.
За да бъдат решавани днес проблемите с произхода на палеобалканското население, следва да бъдат привлечени и коментирани резултатите от новите ДНК анализи, да бъдат интерпретирани съвкупно обемът и хронологията на археологическите данни и да се доверим на новите начини за изследване на палеоклимата и геологичните данни за наличие на природни катаклизми. Наличен е богат генетичен материал от всички културни епохи, но липсва каквато и да е ДНК работа върху него. Подобно е положението и със статистическите методи, които отдавна са засекли изключителната гъстота и интезитет на културното развитие в Тракия още от края на палеолита. Археологическите данни безапелационно доказват, че в Анатолия и Тракия се е установило небивало средоточие на могилна култура още от края осмото хилядолетие пр. Хр. (устието на река Марица)
Тракийски език
Езикът на траките не е достигнал до наши дни, а опитите той да бъде реконструиран са изключително затруднени, поради оскъдността на писмените паметници. Вероятно са съществували различни диалекти. Известните писмени източници, за които се предполага, че са на тракийски език, датират от VI до IV век пр. н.е. и се състоят от:
около 220 посвещения от светилището на Аполон при Месембрия-Зоне в егейска Тракия, основно от VI век пр. н.е., както и няколко надгробни надписа от града от IV век пр.н.е.;
около 75 графита (надписи върху керамика) от Светилището на Великите богове на Самотраки;
три каменни надписа от Маронея;
надгробен надпис, намерен край Кьолмен, от късния V век пр.н.е.;
няколко надписа върху метални предмети във вътрешна Тракия, основно намерени в гробове:
сребърни съдове от Башова могила
златен пръстен от Арабаджийска могила край Дуванли
златен пръстен, намерен през 1912 г. край Езерово (област Пловдив) – до откриването на посвещенията от Зоне в началото на XXI век това е най-дългият известен предполагаемо тракийски текст
Разчитането и интерпретация на тези текстове са спорни, но фактът, че са изписани в четири различни варианта на гръцката азбука показва, че различни общности в Тракия са усвоили писмеността в различни ситуации.
Останалата информация за тракийския език се състои от лични имена, топоними и отделни думи запазени в надписи на гръцки и латински.
Ограничените сведения за тракийския език силно затрудняват изследването му, но в науката се смята за безспорно, че той е индоевропейски език. Според някои автори той може да се раздели на няколко обособени езика или диалекта – собствено тракийски, дако-мизийски, западнотракийски и витински.
Според някои съвременните историци и траколози и писмените извори на ранно средновековните автори, като например Прокопий Кесарийски, тракийски език е бил говорен до V век.
Тракийски етноними
За първи път името „траки“ се споменава още от Омир във втора песен на „Илиада“, където с това име е обозначено населението на Тракийски Херсонес: „...А Пейрой с Акаманта предвождаха всички траки, мирно живеещи покрай Хелеспонт бързотечен“.Илиада, II, 840 Разбира се тук не става въпрос за цялото тракийско население познато на гърците в по-късна епоха, а вероятно за племето „травси“. Името „траки“ е събирателно на множество племена, които обаче не се различават по своя етнос, а просто носят имена на царско-жречески династични фамилии: Одриси, Гети, Трибали, Едони, Беси. Значението на самото название „траки“ не е много ясно. Според едно тълкуване в йонийски и по-късно в атически език, то има смисъл на „смел, храбър“, което по-късно преминава в противоположно значение – остър, див, груб, суров, необуздан. Писмените извори за траките са много оскъдни и имат гръцки произход. Поради липсата на своя писменост и писмени извори можем да съдим, че траките не са имали нужда от записване, а когато това е било нужно са били използвани гръцки букви. Останки от тракийския език намираме единствено в топоними, хидроними, ороними, теоними, лични имена и малък брой думи, цитирани и преведени от антични писатели. Към сведенията, които получаваме от античните автори, следва да се борави с известно съмнение, като се има предвид, че за гърците траките са чужди и са представени на места в крайно негативна светлина. Въпреки това тези сведения са безценни, тъй като благодарение на тях през I в. пр. Хр. ние познаваме названията на 80 тракийски племена. Разбира се, това са племена от различно време, като Тукидид ни разяснява как се получава етноним – заради военно-политическа изява и т.н.
Тракия и тракийски племена
В Античността географското понятие Тракия обхваща територията от Карпатите на север до Черно море на изток, от р. Вардар на запад до Егейско море и части от северозападна Мала Азия на юг, а етнонимът „траки“ обозначава многобройното население, обитавало тези земи.
От гледна точка на класическа Гърция „Тракия“ включва територията на север от Тесалия, без точно определени граници, като понякога се включвали и древна Македония и малка Скития., а народът, който ги обитава, е наричан транкес, тренкес, тракес . След началото на великата гръцка колонизация обхватът на понятията „Тракия“ и „траки“ се разширява и започват да се разграничават отделните племена, които са организирани по области.
Траките се споменават за първи път от Омир в „Илиада“, където е записано, че траките идват от Хелеспонт, и са се били на страната на троянците. В книга IX на „Одисеята“ се споменава тракийското племе кикони, Одисей минава покрай техните земи на връщане от Троя.
Ксенофан (VI – V век пр.н.е), отбелязвайки, че народите обрисуват своите богове по собственото си подобие, казва: „Синеоки и рижи са божествата за тракийците“.
През V в. Херодот пише:
Ливий (59 пр.н.е. – 17 г.) пише, че по време на Третата македонска война (171 – 168 пр.н.е.) „първоначално траките, подобно на диви зверове, държани дълго в клетка, нададоха такъв рев от десния римски фланг, че в италийската конница хора смели по характер и с дълъг военен опит – настъпи смут“.
Тракийски племена
Оформянето на племенната карта на траките става в периода XII – VI век пр. Хр. На север тя е доста рехава. Херодот казва, че агатирсите имат същите обичаи като траките. Тази племенна група граничи на север със скитите. В централната част се поставят мизите, а на запад от тях трибалите. Мизите са троянски съюзници и майстори в ръкопашния бой (в „Илиада“ Омир поставя мизите в Мала Азия). В по-късната античност мизи и беси става синоним на траки. Мизите се споменават у Херодот при описанието на войските на Ксеркс заедно с тевкрите, като описва как минават Босфора преди Троянската война. Според него мизите и тавкрите изтласкват населението по Стримон, което се нанесло в Мала Азия и е наречено витини. В по-късните митографски версии се среща, че Тино и Витино били синове на Одрис. Според други версии те са осиновени деца на Феней.
Югозападните райони на тракийското землище се наричат Пеония по името на племето пеони. В този район могат да бъдат поставени и едоните, бистоните и бисалтите. Периодът VI–III в. пр. Хр се свързва с държавно-политическите изяви на гетите в района на североизточна България. В писмените извори се говори за гетския владетел Дромихет, който пленява Лизимах след неговия наказателен поход срещу тракийските племена. Сведения за даките се появяват в малко по-късен период, а авторите споменават, че двата народа говорят един и същ език.
По-важните племена в посока от север на юг и от запад на изток според Попов са разпределени както следва:
в областта между Карпатите и Истрос (Дунав) населението е анонимно до към средата на I век пр.н.е., когато в „Галската война“ на Цезар се появява името даки, отначало покриващо западния Карпатски басейн. Оттогава етнонимът се налага като сборен за всички обитатели на областта.
на юг от Дунав: на северозапад най-многобройни са трибалите – сборно име за населението между Истрос, Оский (Искър), долното течение на Морава и Хемус (Стара планина). През I век пр.н.е. в централната част на Дунавската равнина се появяват мизите, чието име е използвано по-късно от римляните за новата им провинция Мизия.
на североизток, от двете страни на Истрос, са гетите, които се налагат като етноним за огромната територия до реките Прут и Днестър.
на юг от Стара планина в днешното Софийско поле са сердите.
в Горнострумската област се разполагат лееите и агрианите, както и дентелетите, известни по времето на римляните. Техни съседи на юг са медите, които заедно със синтите обитават течението на р. Стримон (Струма).
на запад, по течението на Аксиос (Вардар), обитават пеоните.
по долното течение на Струма са познати мигдони, дерони, одоманти, едони, бисалти.
на изток от долна Струма, във вътрешността на южните Родопи обитават диите-махайрофори, известни с отказа си да участват в кампанията на Ксеркс срещу Елада през 5 в. пр.н.е.
в Рило-Родопския масив обитават сатрите, изместени по-късно от жреческия род на бесите, които поддържали светилището на Дионис. Още по-късно, след III век бесите се превръщат в етноним на всички траки.
около устието на Нестос (Места) и още по-източно при бъдещата колония Маронея живеят киконите.
при устието на Хеброс (Марица) са пайтите, изместени от корпилите, а наред с тях се споменават кени, мадуатени, брени и сапеи.
Херодот първи споменава за одрисите около р. Артеск (Арда), които впоследствие увеличават мощта си и образуват царство. Тяхното име става сборно и в него влизат много племенни групи от странджанския район и водосборния район между реките Арда, Тунджа и Марица.
Тините населяват Пропонтида (Мраморно море), крайбрежието на Понта (Черно море), но и Северозападна Мала Азия, където са съседи на витините (или стримони – според Херодот преселници от Струма) и бебриките.
в Тракийски Херсонес се разполагат апсинтите и долонките (те биват погълнати от одрисите)
История на Тракия и траките
Според Димитър Попов историческото развитие на траките се разделя на 6 периода:
между средата на 4-то или началото на 3-то хилядолетие пр.н.е. докъм 2300 – 2200 или 1900 г. пр.н.е. (краят на медно-каменната и ранната бронзова епоха)
от 2300 – 2200 или 1900 г. пр.н.е. докъм 1300 – 1200 г. пр.н.е. (средна и късна бронзова епоха)
от 1300 – 1200 г. пр.н.е. до края на VI век пр.н.е. – начало на желязната епоха
от края на VI век пр.н.е. до края на III век пр.н.е.
от края на III век пр.н.е. до началото на II век – римско нашествие на Балканския полуостров и покоряване на траките
от началото на II век до VI век, когато славяните се настаняват в Карпато-Балканския район
Микенска Тракия
С термина „Микенска Тракия“ се обозначава сходството на социално-икономическите и политическите процеси между ахейска (Микенска) Гърция и древна Тракия или поне някои нейни райони към края на бронзовата епоха. Сред сходствата са укрепителните съоръжения в планинските области, постиженията на металообработването, диференциацията на общностите, предвождани от тракийски царе.
Повечето тракийски герои в митологията са наречени като герои-епоними. Тези разкази са обработени от елинската литература. Има основание да се смята, че в Тракия е съществувал епос, но той е бил изгубен и вероятно частично възприет от елините. Най-ранните споменавания са в „Илиада“. Първите записи на епоса датират от VI в. пр. Хр., докато най-ранните сведения се отнасят към II хил. пр. Хр., поради което някои неща подлежат на съмнение. Легендарните тракийски царе не носят историческа информация, но когато се районират тези сведения, те могат да послужат като извор за ранен политически живот. Тези царе нямат характеристики на реални исторически личности. Смята се, че в Гърция и по егейските острови е имало тракийско и палеотракийско-пеласгийско население преди идването на гърците. Най-известният тракийски цар е Терей, обитавал Давлида. За тази област Тукидид казва, че е населявана от траките. Вероятно версията на този мит е използвана през V в. пр. Хр. с политическа цел. Според нея Терей е бил женен за дъщерята на атинския владетел – Прокна. Терей изнасилил сестра ѝ Филомела, която, опитвайки се да съобщи случилото се, го избродирала. За да му отмъстят, двете сготвили сина му и му го поднесли за вечеря. Във втора песен на „Илиада“ се споменава Акамант, който се сражава срещу Ахил и е убит от героя. След смъртта му траките отбраняват тялото му от ахейците. Друга легенда споменава Финей, който е жрец, певец и прорицател в Салмидесос. Той бил наказан от боговете, защото ослепил двамата си сина по внушение на мащехата им. Винаги щом посегнел към храната си, харпиите се спускали и не му позволявали да се храни. По-късни сведения свързват Финей с Тинос и Витинос, които са доведените му синове, а Пафлагон е неговия роден син. Често срещан елемент в тракийския култ и митология е конят. Подобен мит се разказва за Диомед, който хранел конете си с хора. С този владетел е свързан и осмият подвиг на Херакъл, който оставил Абдер да пази конете, но бил изяден от тях. Високият статус на коня се обяснява от някои учени с индоевропейския произход на траките. Доказателства за почитта към коня откриваме в много погребения. Според някои, конят като жертвено животно замествал човешкото жертвоприношение.
Класическа Тракия
Тракийските племена на Балканския полуостров не били единни, подобно на елинските полиси. По време на класическия период в Древна Гърция те са подложени на нашествия и грабежи от страна на скитите от север, а от югоизток – от Персийската империя. Преди да започне Гръко-Персийските войни, персийският цар Дарий I завладява Тракия през 512 пр.н.е., за да си осигури база за война с гръцките полиси. По време на похода към Гърция през 480 пр.н.е. войските на Ксеркс I минават през Тракия.
През V век пр. н.е., вероятно в началото на Гръко-персийските войни, вече са създадени тракийски държави. Известно става царството на одрисите, което около 428 пр.н.е. се простира от северното крайбрежие на Егейско море, покрай реката Стримон до Евксиний Понт и обхваща териториите до устието на река Иструм. Според Тукидид, Терес I е първият цар на одрисите, който добива власт над няколко тракийски племена. По време на Пелопонеската война одрисите са съюзници на Древна Атина и постигат успехи срещу враговете ѝ. Терес навлиза с внушителна армия в Древна Македония, но до сражения така и не се стига, тъй като явно е целял само демонстрация на сила пред градовете – врагове на Атина. Градове по тракийското крайбрежие се присъединяват към Делоския морски съюз. Известен е и одриският цар Котис I. Неговият син Керсеблепт е приятел на македонския цар Филип II. Когато обаче Керсеблепт се съюзява с Атина, Филип взима в плен един от синовете му и изпраща армията си към Тракия.
Тракия през елинистическата епоха
През 351 пр.н.е. Филип II превзема западната част на Тракия и я прави част от своята империя. 341 пр.н.е. и източната част на Тракия става македонска провинция. Назначени са стратези за ръководене на управлението. През 335 пр.н.е. непокорните траки отново биват подчинени от Александър Велики.
Около 281 пр.н.е. съществува вече елинистично царство на траките. В този момент идва нашествието на келтски племена, които на връщане от плячкосването на Делфийския оракул основават в Тракия свое царство, просъществувало кратко – от 278 до 212 пр.н.е. Македонският цар Филип V е принуден през 197 пр.н.е. да се откаже от завладените територии в Тракия. Като реакция на това Антиох III от елинистичното царство на Селевкидите се опитал да присъедини крайбрежните зони към империята си по време на войната си срещу Рим, но претърпява поражение.
Тракия под римска власт
През 46 н.е. след дълго съпротивление Тракия става провинция на Римската империя. Интересно е, че след това завоевание тракийските аристократи, които не са възпрепятствали централната власт, са запазвали своите богатства, власт и авторитет.
Благодарение на техните бойни умения и безстрашието траките били високо ценени както гладиатори и войници. Известният гладиатор и лидер на робско въстание – Спартак е тракиец, най-вероятно произхождащ от племето меди. Също известни са цели династии императори траки. Първи от тях е Максимин Тракиец през 3ти век. Друг император трак е Константин Велики. След него цяла поредица императори траки са Макриян първи трак, Лъв първи, Юстин първи, Юстиниан, Юстин втори, Тиберий втори и други до 6 век. Още при Константин велики Гетите получават автономия в рамкитена империята.
В края на римската епоха изчезват следите на траките като политически субект. Дотогава траките са подложени на продължителни процеси на романизация и елинизация, а по-късно и на християнизация, като постепенно изгубват своята самобитност. След великото преселение на народите и последвалото нахлуване на славянските племена през V – VI век тракийският етнос окончателно изчезва от историческата сцена. Тогава започва постепенно вторично асимилиране и славянизиране на потомците на траките по нашите земи.
Общество и бит
През първото хилядолетие преди Христа древните траки са един от най-многобройните народи в Европа . Разделени на много племена, те обитават източната част на Балканския полуостров от Карпатите до Егейското крайбрежие, както и някои територии в Северозападна Мала Азия. Сред най-могъщите племенни групи са одрисите – в Югоизточна Тракия, бесите – в Родопската област, гетите – в североизточните райони, трибалите – в днешна Северозападна България и витините – в Мала Азия.
За известен исторически период от време траките са известни и като морски народ. Гръцкият историк Диодор казва, че тракийската таласократия (морско могъщество) над Егейско море е продължава 79 години.
Тракия е селска страна. В плодородните равнини и полета е развито орното земеделие, допълвано с пасищно скотовъдство, а в планинските райони животновъдството играе водеща роля. От земеделските култури зърнените са предпочитани, отглеждани са също и различни плодове и зеленчуци, лен и коноп. Голямо значение има лозарството – любовта на траките към виното е пословична. От ечемик приготвят питие наречено брютон. Отглеждани са различни видове дребен и едър добитък, добре развито е и коневъдството. Важно стопанско значение имат ловът и риболовът. Развити са домашните и някои специализирани занаяти – рударство и металообработване, грънчарство, кожарство, дървообработване и др.
Основната част от населението обитава малки села с прости жилища и стопански сгради, заобиколени с дворове. За защита от вражески нападения на естествено укрепени места са изграждани крепости, в които при нападение траки укриват не само покъщнината, но и добитъка си. Войната е постоянен спътник в техния живот. Войската е съставена предимно от лековъоръжени пехотинци и конници. Те са въоръжени обикновено с лек кожен щит, двойка къси копия за хвърляне, къс меч или нож, лък и колчан стрели.
Мъжът е господар в тракийския дом, той е глава на полигамно семейство – многоженството е познато на траките, според старогръцките автори. Жените са безправни и обречени на тежък труд, не само вкъщи, но и на полето. „Траките... използват жените си, за да им обработват земите, да им пазят и отглеждат добитъка и всякак да им слугуват, като че ли са им роби“, твърди Платон . Обичайно е мъжете да откупуват жените си от техните родители. Докато девойките разполагат с голяма сексуална свобода, омъжените жени са пазени с голяма строгост. Браковете, ражданията и погребенията ставали поводи за празнични ритуали, съпроводени с ядене, пиене и различни забавления. Според гръцките автори, траките са невъздържани в пиенето на вино, и в противоположност на гръцките обичаи пият виното не смесено с вода. Траките устройват пирове, на които имат обичай да разменят дарове с гостите си. Освен с невъздържанието в яденето и пиенето, както жените, така и мъжете в Тракия, са известни с пъстрите си дрехи и носенето на много накити.
Войната се счита от самите траки за „благородна“ дейност. Траките също са смятани за едни от най-войнствените сред европейските племена, поради което през цялата античност Тракия служи за неизчерпаем извор на наемни войници.
Над тракийските селяни е била аристокрацията и разликите между тях са посочвани от античните автори. Тракийската аристокрация включва царете (племенните предводители) и техните семейства, приближените до тях лица, някои от които били натоварени с различни служебни функции, местните аристократи, често само полузависими от царската власт, както и дружинниците, които формирали царската свита, въоръжената охрана и елитната военна сила на владетелите. Знатните живеят в укрепени резиденции сред показен разкош. Начинът им на живот е характеризиран кратко и точно от Херодот: „Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята – за унизително, а да се живее от война и грабеж – за най-добро“. Обичайното развлечение за знатните е ловът, всекидневието им било съпътствано от непрестанни пиршества и угощения. Аристократите се сражават като тежко въоръжени конници и са основната ударна сила на тракийската армия. Въоръжението им включва шлем, ризница, наколенници, щит, меч и две копия. Около царските резиденции през втората половина на първото хилядолетие пр. Хр. започнали да се формират първите градове. Пример за такъв „царски“ град е проученият от археолозите Севтополис в района на горна Тунджа., както и частично разкритият град-резиденция на гетските владетели Хелис, край Исперих.
Древните гърци са делели траките на „варварски“ и „цивилизовани“, като вторите са живеели в днешните области Тракия и Македония и са научили гърците на култа към Музите, Земеделие, строежът на Крепости, Военно дело и създаване на произведения на изкуството.
След завладяването на балканите от Римската империя през I век тракийските племена възприемат много от римската култура и се романизират или елинизират, а впоследствие и християнизират. Някои от римските императори са родени в Тракия и Панония и се смятат, от тях самите и от историците, за траки по произход. След нахлуването и заселването на славяните на полуострова през VI в. започва постепенно вторично асимилиране на потомците на траките. Приема се, че в някои изолирани планински анклави до VI в. се запазва тракийският език.
Археологически изследвания
Най-характерна, а и най-добре позната чрез археологически находки проява на тракийската аристократическа култура са богатите погребения, често в монументални гробници и под величествени надгробни могили. Смята се, че броят на тракийските могили в България е от 10 000 до 60 000. Тракийски могили има на териториите (и извън пределите на днешна България), които траките исторически обитават. Богати могилни погребения са проучени в могилите край село Дуванли, Пловдивско, в Могиланската могила във Враца и на много други места. Една от най-големите и внушителни е тази край с. Мезек – Свиленградско. Със своите великолепни стенописи е прочута Казанлъшката гробница, надписът под купола на която, сочи, че е на тракийския цар Ройгос, син на Севт III. Централната сцена в куполното помещение представя тракийският цар Ройгос, увенчан с венец и седнал пред ниска маса, до него жена му на трон, а от двете му страни – процесия с музиканти, слуги с дарове и коняри с колесница и ездитни коне. По друг начин е украсена гробницата при с.Свещари, Исперихско. Нейното централно помещение е правоъгълно, стените са запълнени с релефни изображения на жени с вдигнати ръце. Над тях на стената срещу входа е нарисувана живописна композиция, в центъра на която богиня увенчава с венец представения на кон тракийски владетел.
За богатството на аристокрацията и за някои религиозни ритуали може да се съди от тракийските съкровища, заровени в земята и днес откривани извън всякакъв археологически контекст. Особено впечатляващо е Панагюрското съкровище, състоящо се от девет златни съда, богато украсени с фигурни композиции. Най-голямото съкровище е Рогозенското, състоящо се от 165 сребърни съда, повечето богато орнаментирани. Малко на брой – само пет, но с великолепна изработка са сребърните съдове от съкровището, открито край село Борово, Русенско. Сребърни украси за конски амуниции с интересни фигурни изображения съдържат съкровищата от Луковит и Летница. През 2001 г. край с. Александрово, Хасковско е открита гробница, ограбена, но впечатляваща с красивите си стенописи. През 2004 г., в гробница в могилата „Светицата“ Казанлъшко, в погребението на тракийски владетел е открита златна маска (по предположение на откривателя, Георги Китов, тя е принадлежала на Терес). Три години по-късно е открито ново погребение в Сливенско, отново със златна маска на цар. Открит е и сребърен ритон за вино, изобразяващ глава на рогато животно, вероятно сърна, с височина около 30 сантиметра. Самият гроб отвътре е бил облицован с дърво, в него се виждат останките на човешки скелет, един бронзов съд и три добре запазени големи глинени амфори.
Археологически разкопки и обекти
Тракийски съкровища
Известни представители
Вижте също
Бележки
Цитирани източници
Литература
Ботева-Боянова, Д., Проблеми на тракийската история и култура, София 2000.
Венедиков, Ив., Т. Герасимов, Тракийското изкуство. София 1973
Кацаров, Г., Битът на старите траки според класическите писатели, сб. БАН, 1, 1913, 1 – 97.
Маразов, Ив. Видимият мит. София 1992.
Маразов, Ив. Мит, ритуал и изкуство у траките. София 1992.
Маразов, Ив. Митология на траките. София 1994.
Михайлов, Г., Траките, София 1972.
Тачева, М., История на българските земи в древността, ч. II, С 1987.
Фол, Ал., История на българските земи в древността, ч. I, София 1997.
Фол, Ал., Слово и дела в Древна Тракия, София 1993.
Фол, Ал., Тракийската култура: казано и премълчано. София 1995.
Фол, Ал., Древната култура на югоизточна Европа. София 1998.
|
{'title': 'Тракийски племена', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%BF%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Списък на известните тракийски племена
абанти: (в областта Фокида, преселили се на остров Евбея)
абретени: (в областта Абретена. Тя се намира в Северна Мизия, недалеч от река Риндак (Rhyndacos))
|
агриани: (Западна Тракия, между Хемус (Стара планина), Родопите и по горното течение на Струма)
аеди
алмопи
аоди
акрокомаи
ализонци
апиарензи
апсинти: (на Егейско море, град Апсинтус
апули
аргеади
аретузи
артакии
асти: (между Странджа и Хемус, град Кипсела
ациги
бантии
бебрици (бебреши):
бени: (край река Хебър (Hebros), на север от сатрите)
беси: (Южни Родопи, град Бесапара (Bessapara), жреци на сатрите, това име после се прехвърля върху цялото племе)
бизалти (бисалти): (край река Струма, до Хелеспонт
бистони: (на Егейско море, между реките Места и Марица
блегури (балагрии)
ботеи (ботиеи): (автохонното население на Беломорска Македония, вероятно от смесен трако-пеонски произход)
брени
бризи (бризеи, брисеи)
бринки
бубеи (буби)
бюснеи
васаниси
витини или битини (bithyni): (край река Стримон, през 8 век пр.н.е. се изселили в Мала Азия и образували областта Витиния
гарески
гондри
граи (graei): в южното подножие на планинската верига Вискяр – Гребен – Црънча
дардани (дердони): (край Дарданелите, както и в Поморавието, дн. Сърбия)
датулепти
датени
дентелети (дантелетаи): (по горното течение на Струма, град Дентелетика)
денгери
дерони (дервони): (Югозападна Тракия)
дерсеи (дерзаи): (северното крайбрежие на Егейско море)
десили
дигери
дизори
дии: (в Родопите)
димензи
диобеси: (планинско племе)
дионисии: (в Югозападна Тракия)
добери:
долиони:
долонки (долонци, делонци): (в Тракийски Херсонес, потомци на витините и тините)
дрози (дрои): (между реките Нестос и Хебър)
едони: (югозападна Тракия и Македония, град Амфиполис
елети
енети (венети): (живеели между племената дардани и трибали, преместили се в Мала Азия, където образували племето на пафлагоните)
ентриби (entriboi)
еорденсии (еорди, еорци)
ехалийци (ехсалийци)
желони (гелони): (заемали земи северно от таврите)
зеели
зерани (зери)
идомененси
ихнеи (ихни, ити)
кабилети: (край град Ямбол – Кабиле)
кавконенси
каелети (коелети): (край река Хебър до Егеите)
кайни (кени, каени): (край Черно море (Pontus Euxinus), град Кипсела
карбилеси (карбилези)
карийци: (нетракийско племе, населявало региона около Шабла в Добруджа, изселили се от областта Кария в Мала Азия)
карини (родственици на карийците от Мала Азия)
каукауни
кебрени
кедони
кикони (cicones): (между реките Места и Хебър, край Хелеспонт (Hellespont)
клари
койлалети: (между реките Стряма и Тунджа, в Средна гора и Родопите)
корели (корали): (Източна Стара планина (Haemus), град Кипсела Cypsella)
корпили (корпиали): (край Пропонтида до Босфора)
крестони: (северното крайбрежие на Егейско море)
круси
ксанти
лаиаи (илеи, лееи, лаеи): (край река Стримон (Strymon)
лети
линкести
мадуатени: (край град Кипсела Cypsella)
мариандини
матукети (матугети): (в Добруджа)
меди (маеди): (югозападна Тракия, река Стримон (Strymon)
медовитини: (край р. Стримон, преселили се оттам в Мала Азия)
майони (маиони)
меландити
мелинофаги
мелти (мелди): (според някои справочници са обитавали земите около днешния Ловеч, като са основали селището „Мелта“-днешен Ловеч)
меони (меонци)
мигдони: областта между античните градове Пела (Pella) (при съвременното с. Постол) и Амфиполис (Amphipolis) (до днешния Кавала на Бяло море), край река Ейхедор (Echedorus – Ехедорус, дн. р. Галик), по дн. Солунско поле, Халкидически полуостров и тамошните планини. Мигдоните основават там град Терма (дн. Солун).
милии
миргети: (на север от Дунавската делта)
мирмидони
морили
морисени: (около бреговете на Черно море)
нипсеи (непси): (край река Камчия (Panisus)
обулензи
одоманти (одогети): (по долното течение и устието на Струма)
одони
одриси: (източни Родопи, край Адрианополис, край реките Арда, Тунджа, Хебър, Ергин, Места)
ойтензи
олимпени: (в Мизия)
олинтийци
ордесензи
орески
отрионеи
пайти (паити): (край Егейско море, съседи на племето бистони)
панеи (панаи)
парореи
пафлагони (пелагони): (в Мала Азия)
пеопли
пиери: (първоначално в Пирейските възвишения (северозападно от Олимп), изселени в Западните Родопи)
пирогери: (между Сърнена Средна гора и Сакар)
пиценси
прианти (приянти, брианти, бриганти)
рондеи
сабии (sabis)
сабоки
саии (сюнти, сати) (saii, synthi): (на Лемнос и Халкидика, Синтония (Sinthonia)
самаи: (източно от реката Хебър)
сапеи (saepai): (между градовете Абдера и Адрианополис)
сарапари: (отвъд Армения, между гураните и мидийците (Западен Иран))
сатри: (южни Родопи, до Егейско море)
селети: (Североизточна Тракия, между Хемус и река Панисос (Panysos)
сикабои
синдонеи
синти (sinthi): (съседи на пеоните)
сири
сиропеони (сириопеони)
ситони
скайбои (скаи)
скаугди
скирмиади: (в Югоизточна Тракия, локализира се в Салмидесос (дн. Странджа), района над Аполония)
скиртони (скитени)
скумбри: (в Рила)
сталети
стримони
тевкри
теризи (тиризи, терици): (Североизточна Тракия, на изток от мизите, около Калиакра)
тетрахорити
тилатеи (тилалети): (северно от Скомброс (Витоша) и на запад достигат до река Оксиос (Искър) т.е. планинския район между днешните София, Перник, Босилеград и Пирот)
тимахи (тимаки): (около р. Тимок)
тини (тюни, thyni): (между град Византион и Странджа)
тинтеи (тинтени)
тирагети: (по долното течение на р. Тира (Днестър))
тисагети: (на изток от Волга и около Днестър)
травси: (в областта между долното течение на Хебър и Източните Родопи)
трали
транипси
траузери: (в Западните Родопи)
трери: (Западна Тракия, край река Ескус (Oescus), край Сердика (Serdica)
трилатаи: (Западна Тракия, река Ескус (Oescus)
триспли
троглодити
уекри
уздицензи (усдицези): (в Хемус, източно от река Искър, южно от мизите и северно от бените)
феакийци: (в Югоизточна Тракия, град Схерия)
фрагонди: (между реките Стримон (Strymon) и Нестос (Nestus)
халети: (по средното течение на река Места)
халиби
хипсалти
Родствени племенни общности
пеласги (пелазги): (автохонното население на Балканите според древните гърци, връзката му е траките е неясна)
мизи (миси): (потомци на племето моези, в Северозападна Тракия, между Хемус и Истър (Дунав), изселили се през 2000 пр.н.е. в Мала Азия и основали там провинция Мизия)
бриги: (в днешна Албания и пл. Пинд, близки или тъждествени с фригите)
фриги (phrygi): (старо тракийско племе от дн. Македония, между 2000 – 1200 пр. Хр. постепенно се преселили в Мала Азия, където образували Фригия (Phrygia)
кабири: (обитавали остров Самотраки, жреческа каста на фригите)
гети: (в Добруджа и по долните поречия на Дунав и Днепър)
даки: (обитаващи земите северно от р. Дунав и източно от р. Тиса)
карпи (карпиани): (в Румъния и Молдова, родствени на даките)
агатирси: (на север от Карпатите и по река Днестър)
скити: (източно от Днепър)
моези (мези, mezi): (Северозападна Тракия, между Хемус и Истър (Дунав))
трибали: (по-рано са живеели край река Велика Морава, по-късно в северозападна Тракия, река Истър
кробизи: (между реките Вит и Осъм)
сигини (syginni): (Северозападна Тракия, северно от Истър)
пеони (пеонци, пайони, paeoni): (Западна Тракия и Илирик, край река Аксиос (Axios)
серди (сарди): (край Сердика (Serdica/Sardika))
Бележки
Вижте също
Траки
|
{'title': 'Февруари', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B5%D0%B2%D1%80%D1%83%D0%B0%D1%80%D0%B8', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Февруари е името на втория месец от годината според
григорианския календар. Той е най-късият месец и има 28 дни през обикновена година и 29 дни през високосна година.
Етимология и история
Името на м
|
есеца произлиза от латински (Februarius). Първоначалното значение е било очистителен (месец), тъй като в Римската империя по това време са се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете.
Февруари е последният месец в римския календар. Той и януари са последните два месеца, добавени към календара, тъй като римляните смятали зимата за безмесечен период. Февруари е включен в римския календар през 153 пр.н.е.
В българските народни говори е разпространено названието Малък Сечко (в по-стар вариант: Малък Сечен), понеже февруари има само 28 дни, за разлика от Голям Сечко (януари), който винаги има 31 дни. Старото славянско название на месеца е . Прабългарите наричали този месец Тутом.
Любопитно
Знаците на зодиака през месец февруари са Водолей (20 януари – 19 февруари) и Риби (20февруари 20 март).
Слънцето обаче преминава през зодиакалните съзвездия: Козирог и Водолей
През обикновените години февруари започва в същия ден от седмицата като март и ноември.
През високосна година февруари започва в същия ден от седмицата като август.
Февруари е единственият месец с по-малко от 30 дни, но има три пъти, когато е използвана датата 30 февруари.
Вижте също
29 февруари и 30 февруари
Исторически годишнини
Календар на православните църковни празници за месец февруари
Източници
Външни препратки
Н. Ников, Българският фолклор и месец февруари „Празниците на българите с легенди и предания“
Месеци
|
{'title': 'Янус', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BD%D1%83%D1%81', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Янус е един от най-древните богове в римския пантеон. Вторият цар на Древен Рим Нума Помпилий (715 – 637 г. пр. Хр.) го въздига в ранг на бог.
Бог Янус няма съответствия в гръцката митология. Съществ
|
увал е преди Сатурн и Юпитер. Името има същия корен като лат. ianua (врата) и janus (отворен вход с арка). Той е бил почитан като дух пазител на всяка врата и на всяко начинание и начало. Смятало се е, че е отварял и затварял всички врати, предимно символично. В молитвите и по време на жертвоприношенията са го призовавали преди всички други божества. Първият месец януари е наречен на негово име, а първият ден на този месец Kalendae Januariae бил негов празник, на който извършвали жертвоприношения и окичвали вратите с лаврови венци.
Янус е пазител и защитник на земеделците, както и на тези, които заминават и на тези, които се завръщат. Вратите на неговия храм в римския форум по време на война са оставали отворени в очакване на завръщането на заминалите на война граждани и са били затваряни в края на военните походи.
Янус е бил почитан в началото на жътва, както и женитба, раждане и други начала. Той е бил посредник между варварщината и цивилизоваността, между селския и градския живот, между младостта и зрeлостта.
Често е изобразяван с две лица (Janus Geminus) или с четири лица (Janus Quadrifrons) – от Средновековието символ на двузначност, двуличие.
Един от хълмовете в Рим, Джаниколо, носи името на Янус.
Считало се е, че Янус е дошъл от Тесалия, Гърция. Той е владял кралство Лациум заедно със своята съпруга. Те са имали много деца, включително Тиберин. Янус и неговата втора съпруга, нимфата Ютурна, са родители на Фонт. Янус имал и трета съпруга – Яна.
Бележки
Древноримска митология
Римски богове
|
{'title': 'Митология', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Митология (, μῦθος – предание, разказ и λόγος – учение) се нарича сборът от митовете (легенди, предания) на дадена общност, както и науката, изучаваща митовете.
Така Древногръцката митология е термин
|
за всички митове и легенди, произлезли от Древна Елада, докато сравнителната митология е наука, сравняваща допирните точки в митологиите на различни култури.
За древните народи разказите за действията на боговете и героите дават отговор на въпроси, свързани с възникването на света, появата на човека и неговата съдба, дават обяснение на някои природни явления и на преходността на нещата от живота. Всички народи създават и легенди от този тип, които често много си приличат.
Френският антрополог Клод Леви Строс третира митовете като езикова форма, използвайки лингвистиката и семиотиката (наука изучаваща знаците и символите), като инструменти. Констатирайки сходност на структурата им в много отдалечени едни от други общества, той прави извод, че те са свъзрзани със самото мислене, като дават конкретизиран израз на все още липсваща абстрактна логичност.
Произход на митовете
Евхемеризъм
Има теория, която твърди, че митовете са изопачени разкази за реални събития. Според тази теория разказвачите многократно усложняват исторически събития и с течение на времето реалните лица в тези истории добиват статут на богове. Например може да се спори дали митът за бога на ветровете Еол не се е развил от разказ за крал, който обучавал народа си да използва платна и да впряга ветровете в своя изгода. Херодот – бащата на историята – и Продик изразяват подобно мнение. Тази теория е наречена евхемеризъм на древногръцкия философ Евхемер (роден ок. 320 г. пр. н. е.), който излага своята теза, че гръцките богове се развиват от легенди за човешки същества.
Алегория
Някои други теории предполагат, че митовете са започнали като алегории. Според една такава теория митовете са се зародили във формата на алегории за природните феномени: Аполон е алегория за огъня, Посейдон представлява водата и т.н. От друга страна алегориите могат да са и за философски и духовни концепции: Атина е алегория за мъдростта, Афродита – за страстта и желанието и пр. Санскритолог Макс Мюлер, живял през XIX век, подкрепя тази алегорична теория за митовете. Той смята, че митовете са се зародили като алегорично описание на природата, но постепенно са започнали да се интерпретират буквално. Например честото поетично описание на моретата като „буйни“ в крайна сметка се е приело буквално, при което морето се е смятало за буен бог.
Персонификация
Някои мислители вярват, че митовете са резултат на персонификацията на неживи обекти и сили. Според тези мислители древните хора почитат природните елементи и феномени като огън и въздух, като постепенно започват да ги описват като богове поради своето преклонение пред природата (пандеизъм). Например според теорията за митологичната мисъл в Древността хората имат такъв вид разсъждение, че персонифицират неживи обекти и природни сили, превръщайки ги в богове. По този начин те съумявали да обяснят и опишат необяснимите по друг начин природни събития и катаклизми като действия на боговете, което от своя страна дава развитие на митологията.
Теория „Мит-ритуал“
Според теорията „Мит-ритуал“ съществуването на всеки мит е свързано с някакъв ритуал. В своята най-крайна форма теорията твърди, че митовете са се зародили, за да се обяснят ритуали. Това твърдение е предложено от Уилям Робъртсън Смит. Според Смит хората започват да изпълняват ритуали поради причина, която не е свързана с мита; впоследствие обаче, след като са забравили първоначалната причина за този ритуал, те се опитват да му дадат някаква цел и по този начин измислят мит, твърдейки, че ритуалът следва събитията и посланията, описани в мита. Антропологистът Джеймс Фрейзър има подобна теория. Фрейзър смята, че примитивният човек започва с вяра в магическите закони. Когато обаче по-късно изгубва вяра в тази магия, той си измисля митове за богове и твърди, че неговите предишни магически ритуали са религиозни ритуали, имащи за цел прославянето или умилостивяването на боговете.
Функции на мита
Румънският митолог Мирча Елиаде смята, че една от основните функции на мита е да установи модели на поведение и че митовете също могат да имат и религиозна насока. Като разказват или пресъздават митовете, членовете на древните общества се откъсват от сегашното и пътуват назад в митологичната епоха, което ги приближава до божественото.
Лаури Хонко изяснява, че в някои случаи обществата изиграват даден мит в опит да пресъздадат условията в митологичната епоха. Например биха пресъздали лекуването, изпълнено от някой бог в началото на времето, за да извършат самото лекуване на даден човек в настоящето. Ролан Барт има подобно мнение, твърдейки, че от своя страна съвременното общество се стреми към религиозно изживяване. Понеже науката не се занимава с дефиниране на човешката нравственост, религиозното преживяване е само по себе си опит да се свържеш с осъзнатата минала моралност, която е в контраст с технологичното настояще.
Джоузеф Камбъл дефинира митовете, давайки им четири основни функции: Митичната функция – изразяване на изумлението от Вселената; Космологичната функция – обясняване на формата и образа на Вселената; Социологичната функция – подкрепяне и утвърждаване на даден социален ред; и Педагогичната функция – как да се живее човешкия живот при всякакви обстоятелства.
Легенди и народни предания
Тясно свързани с митовете са легендите и народните предания. Те са просто различни видове истории. За разлика от митовете, народните предания и приказки могат да се случат по всяко време и на всяко място и не се считат за истинни или свещени. Легендите от друга страна подобно на митовете обикновено се считат за достоверни, но се случват в по-близко време. Също така в легендите обикновено се разказва за хора, докато митовете са пълни с мистични и божествени същества.
В много култури разграничението между мит, легенда и народно творчество е трудно.
Исторически преглед
Исторически погледнато, важните опити в изучаването на митовете принадлежат на Вико, Шелинг, Шилер, Юнг, Фройд, Леви-Брюл, Леви-Строс, Фрай, Съветската школа и школата „Мит и ритуал“.
Предсъвременен период
Критичният поглед върху митовете се заражда още преди времето на Сократ. Евхемер е един от най-важните митолози преди съвремието. Той интерпретира митовете като разкази за действителни исторически събития, загубили своя реализъм след многото преразказвания. Това възприемане на митовете и техния произход стават основна тема за критика в диалога между Сократ и Фаедус (от Платоновите „Диалози“), в който Сократ казва, че подобен подход е плод на човешки ум, който е „изключително любопитен и работоспособен, но не изцяло щастлив...“ Платонистите по принцип имат по-задълбочен и осъзнат подход към материята на митологията. Салустий например дели митовете в пет категории: теологични, физични (занимаващи се с природните закони), анималистични (или занимаващи се с душата), материалистични и смесени. Последната категория са тези митове, които показват взаимоотношението между два или повече от предишните категории и които, както казва самият Салустий, са най-често използвани в ритуалите на посвещаване.
Макар че Платон осъжда поетичния мит, когато обсъжда образованието на младите в „Дъжравата“, основно защото – според него – младите и необразованите често приемат тези митове за богове и герои съвсем буквално, той все пак постоянно говори за митовете от всякакви видове в своите творби.
Докато платонизмът се развива във фазата, често наричана „среден платонизъм“ или неоплатонизъм, мнозина писатели като Плутарх, Порфирий, Прокъл, Олимпиодор Млади и Дамасций пишат за символичната интерпретация на традиционалните и орфическите митове.
Интересът в политеистичната митология се възражда по време на Ренесанса, като ранни творби върху митологията се появяват през XVI в. Такава е например „Theologia mythologica“ (1532).
XIX век
Първите академични теории за мита се появяват през втората половина на XIX в. Тези теории като цяло оформят представата за мита като за провалил се и остарял начин на мислене. Често на митологията се гледа като противостояща на съвременната наука и нейната прагматична мисъл.
Например Е. Б. Тайлър интерпретира мита като опит за литературно обяснение на природните феномени. Ранният човек, който не може да си обясни природните закони, се опитва да ги схване, като дарява неживи обекти с душа – началото на анимизма. Според Тайлър човешката мисъл се развива на няколко етапа, започвайки с митологичните идеи и постепенно достигайки до научния подход. Не всички митолози – дори не всички от XIX в. – се съгласяват с тази теория. Например Люсиен Леви-Брюл твърди, че „примитивната мисъл е състояние на човешкия ум, а не стъпало от историческото му развитие.“
Макс Мюлер нарича мита „болест на езика“. Той твърди, че митовете се зараждат поради липсата на абстрактни съществителни и среден род в древните езици. Антропоморфните фигури на речта, нужни в тези езици, се приемали буквално, което води до идеята, че природните явления са действителни същества или богове.
Антропологът Джеймс Фрейзър вижда митовете като неправилна интерпретация на магически ритуали, които от своя страна са базирани на погрешна представа за природните закони. Според Фрейзър човек започва с неподплатена с доказателства вярва в магическите закони. Когато обаче осъзна, че приложението на тези закони не действа, той се отказва от вярата си в тях и преминава към вяра в божества, който контролират природата, което от своя страна дава начало на религиозните митове. През това време човекът продължава да изпълнява магически ритуали по навик, интерпретирайки ги наново като повтаряне на митологичните събития. Накрая, завършва Фрейзър, човекът осъзнава, че природата следва определени ненарушими закони, но този път той ги открива чрез изследване на истинските им свойства и науката. В тази теория отново науката е тази, която развенчава мита и го прави ненужен. Фрейзър се изразява, че човекът прогресира „от магия през религия към наука“.
Робърт Сегал потвърждава, че като се сравнят митологичната и съвременната научна мисъл, се оказва, че съвременният човек трябва да изостави митологията.
XX век
Множество от теориите на XX в. отричат противопоставянето на мита и науката от XIX в. Като цяло „теориите от двадесети век клонят към тенденцията да гледат на мита като всичко друго, освен остаряла противоположност на науката […] Вследствие на това съвременните хора не смятат за нужно загърбването на мита за сметка на науката.“
Швейцарският психолог Карл Юнг (1873 – 1961) се опитва да разбере психологичните процеси зад митовете. Юнг твърди, че всички хора споделят общи вътрешни и несъзнателни психологични сили, които той нарича архетипи. Юнг смята, че множеството допирни точки между митовете на различни култури доказват съществуването на тези универсални архетипи.
Джоузеф Камбъл смята, че има 2 вида митове: тези, които „се изразяват метафорично относно душевния потенциал на човешките същества“, и тези, които „се занимават със специфични общества.“
Клод Леви-Строс твърди, че митовете отразяват траекторията на мисълта, и ги интерпретира повече като статични ментални структури – най-вече антонимните двойни (например добро/зло, състрадание/безмилостност), отколкото като несъзнателни усещания или подбуди.
В приложението към „Митове, сънища и мистерии“ и в „Митът за вечното завръщане“ Мирча Елиаде изяснява, че притесненията и безпокойствието на съвременния човек се дължат на неговото отхвърляне на митовете и изгубването на чувството за сакралност.
През 1950-те години Роланд Барт публикува серия от есета, концентриращи се върху съвременните митове и процеса на тяхното създаване в своята книга „Митологии“.
Сравнителна митология
Сравнителната митология е систематично сравнение на митовете на различни култури. Тя се стреми да открие водещи тематики и сюжети, които да са общи за митовете на множество народи. В някои случаи сравнителните митолози използват тези универсални прилики между различните митологии, за да подкрепят аргумента, че тези митологии имат общ източник. Този общ източник може да е източник на вдъхновение (например някакъв природен феномен, който да вдъхновява приличащи си митове у различни култури) или обща „протомитология“, който впоследствие да се раздели на две отделни, които ние можем да наблюдаваме и изучаваме днес.
Митологичните интерпретации през XIX в. са често силно сравнителни, като се стремят да открият общ и универсален произход на всички митове. Днешните учени обаче подхождат с по-голямо съмнение към сравнителната митология, избягвайки изцяло общи и универсални изказвания за митологията. Изключение на този съвременен тренд е книгата на Джоузеф Камбъл „Героят с хиляди лица“ (The Hero With a Thousand Faces, 1949), в която се твърди, че всички героични митове следват един и същ общ фундамент. Тази теория за „мономита“ не е сред почитаните днес от основната маса изучаващи митологията на различните народи.
Съвременни митове
Митовете са също така отражение на законите, ценностите и надеждите на едно общество. В определен смисъл митът може да се счита за вид идеология.
В съвременното общество се раждат нов тип митове – филмите, телевизията, рекламите и литературата използват езика на митовете и на свой ред създават нови, съвременни такива. Киното например, е създало голямо количество митични герои като Дракула, Кинг Конг и е превърнало някои актьори като Рудолфо Валентино и Мерилин Монро в митични фигури. телевизията не се опитва да представи реалния живот на тези актьори, а придава значение само на образа, който създават на големия екран и пред камера. Те не са вече личности, а олицетворение на стойностите на обществото, което ги е създало. Те стават модели за подражание, макар понякога с фалшиви ценности.
Предмет също може да се превърне в мит. От значение е стойността му като символ.
Митология на народите
Митологични същества
Източници
Бележки
Библиография
Armstrong, Karen. „A Short History of Myth“. Knopf Canada, 2006
Bascom, William. „The Forms of Folklore: Prose Narratives“. 'Sacred Narrative: Readings in the Theory of Myth. Ed. Alan Dundes. Berkeley: University of California Press, 1984. 5 – 29
Bulfinch, Thomas. Bulfinch's Mythology. Whitefish: Kessinger, 2004
Campbell, Joeseph. „The Power of Myth“. Ney York:Doubleday, 1988
Doty, William. Myth: A Handbook. Westport: Greenwood, 2004
Dundes, Alan. „Binary Opposition in Myth: The Propp/Levi-Strauss Debate in Retrospect“. Western Folklore 56 (Winter, 1997): 39 – 50
Dundes, Alan. Introduction. Sacred Narrative: Readings in the Theory of Myth. Ed. Alan Dundes. Berkeley: University of California Press, 1984. 1 – 3
Dunes, Alan. „Madness in Method Plus a Plea for Projective Inversion in Myth“. Myth and Method. Ed. Laurie Patton and Wendy Doniger. Charlottesville: University of Virginia Press, 1996
Eliade, Mircea. Myth and Reality. Trans. Willard R. Trask. New York: Harper & Row, 1963
Eliade, Mircea. Myths, Dreams and Mysteries. Trans. Philip Mairet. New York: Harper & Row, 1967
„Euhemerism“. The Concise Oxford Dictionary of World Religions. Ed. John Bowker. Oxford University Press, 2000. Oxford Reference Online Oxford University Press. UC – Berkeley Library. 20 март 2009
Fabiani, Paolo „The Philosophy of the Imagination in Vico and Malebranche“. F.U.P. (Florence UP), English edition 2009 PDF
Frankfort, Henri, et al. The Intellectual Adventure of Ancient Man: An Essay on Speculative Thought in the Ancient Near East. Chicago:University of Chicago Press, 1977
Frazer, James. The Golden Bough. New York: Macmillan, 1922
Graf, Fritz. Greek Mythology. Trans. Thomas Marier. Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1993
Honko, Lauri. „The Problem of Defining Myth“. Sacred Narrative: Readings in the Theory of Myth. Ed. Alan Dundes. Berkeley: University of California Press, 1984. 41 – 52
Kirk, G.S. Myth: Its Meaning and Functions in Ancient and Other Cultures. Berkeley: Cambridge University Press, 1973
Kirk, G.S. „On Defining Myths“. Sacred Narrative: Readings in the Theory of Myth. Ed. Alan Dundes. Berkeley: University of California Press, 1984. 53 – 61
Leonard, Scott. „The History of Mythology: Part I“. Scott A. Leonard's Home Page. August 2007.Youngstown State University , 17 ноември 2009
Littleton, Covington. The New Comparative Mythology: An Anthropological Assessment of the Theories of Georges Dumezil. Berkeley: University of California Press, 1973
Meletinsky, Elea. The Poetics of Myth. Trans. Guy Lanoue and Alexandre Sadetsky. New York: Routledge, 2000
„myth.“ Encyclopædia Britannica. 2009. Encyclopædia Britannica Online, 21 март 2009
„myths“. A Dictionary of English Folklore. Jacqueline Simpson and Steve Roud. Oxford University Press, 2000. Oxford Reference Online. Oxford University Press. UC – Berkeley Library. 20 март 2009 Oxfordreference.com
Northup, Lesley. „Myth-Placed Priorities: Religion and the Study of Myth“. Religious Studies Review 32.1(2006): 5 – 10.
O'Flaherty, Wendy. Hindu Myths: A Sourcebook. London: Penguin, 1975
Pettazzoni, Raffaele. „The Truth of Myth“. Sacred Narrative: Readings in the Theory of Myth. Ed. Alan Dundes. Berkeley: University of California Press, 1984. 98 – 109
Segal, Robert. Myth: A Very Short Introduction. Oxford: Oxford UP, 2004
Simpson, Michael. Introduction. Apollodorus. Gods and Heroes of the Greeks. Trans. Michael Simpson. Amherst: University of Massachusetts Press, 1976. 1 – 9
Литература
Stefan Arvidsson, Aryan Idols. Indo-European Mythology as Ideology and Science, University of Chicago Press, 2006. ISBN 0-226-02860-7
Roland Barthes, Mythologies (1957)
Kees W. Bolle, The Freedom of Man in Myth. Vanderbilt University Press, 1968
Richard Buxton. The Complete World of Greek Mythology. London: Thames & Hudson, 2004
E. Csapo, Theories of Mythology (2005)
Edith Hamilton, Mythology (1998)
Graves, Robert. „Introduction.“ New Larousse Encyclopedia of Mythology. Trans. Richard Aldington and Delano Ames. London: Hamlyn, 1968. v-viii
Joseph Campbell:
The Hero with a Thousand Faces. Princeton University Press, 1949
Flight of the Wild Gander: Explorations in the Mythological Dimension: Select Essays 1944 – 1968 New World Library, 3rd ed. (2002), ISBN 978-1-57731-210-9
The Power of Myth. Doubleday, 1988, ISBN 0-385-24773-7
Thou Art That. New World Library, 2001, ISBN 1-57731-202-3
Mircea Eliade:
Cosmos and History: The Myth of the Eternal Return. Princeton University Press, 1954
The Sacred and the Profane: The Nature of Religion. Trans. Willard R. Trask. NY: Harper & Row, 1961
Louis Herbert Gray [ed.], The Mythology of All Races, in 12 vols., 1916
Lucien Lévy-Bruhl:
Mental Functions in Primitive Societies (1910)
Primitive Mentality (1922)
The Soul of the Primitive (1928)
The Supernatural and the Nature of the Primitive Mind (1931)
Primitive Mythology (1935)
The Mystic Experience and Primitive Symbolism (1938)
Charles H. Long, Alpha: The Myths of Creation. George Braziller, 1963
O'Flaherty, Wendy. Hindu Myths: A Sourcebook. London: Penguin, 1975
Barry B. Powell, Classical Myth, 5th edition, Prentice-Hall
Santillana and Von Dechend (1969, 1992). Hamlet's Mill: An Essay Investigating the Origins of Human Knowledge And Its Transmission Through Myth, Harvard University Press. ISBN 0-87923-215-3
Friedrich Wilhelm Joseph von Schelling:
Introduction to the Philosophy of Mythology, 1856
Philosophy of Mythology, 1857
Philosophy of Revelation, 1858
Walker, Steven F. and Segal, Robert A., Jung and the Jungians on Myth: An Introduction, Theorists of Myth, Routledge (1996), ISBN 978-0-8153-2259-7
Zong, In-Sob. Folk Tales from Korea. 3rd ed. Elizabeth: Hollym, 1989
Външни препратки
Скот Леонард, „История на митологията: Част I“
Порфири върху Пещерата на нимфите на Омир, превод Томас Тейлър
Митовете и техните създатели – приказки и суеверия, интерпретирани чрез сравнителна митология от Джон Фиск
Културна антропология
Антропология на религията
Социология на религията
|
{'title': 'Рим', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B8%D0%BC', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Рим (на италиански и латински: Roma, Ро̀ма; на готски: ̼̰͂̿; латинска транскрипция Ruma; ) е столицата на Италия и област Лацио. Разположен е на реките Тибър и Аниене. Бил е столица на Римската импери
|
я, най-могъщата, голяма и най-дълго просъществувалата империя в класическата западна цивилизация. Ватиканът, анклав в Рим, е суверенна държава, седалище на Римската католическа църква и папата.
Рим е най-големият град в Италия и един от най-големите европейски градове с площ от 1287,36 кв. км. Предградията му достигат до Тиренско море. В границите на града населението е 2,8 милиона жители (към 31 декември 2019 г.); почти 4,4 милиона живеят в района на Рим.
С брутния си вътрешен продукт от 97 милиарда евро (през 2005 г.) Рим дава 6,7% от италианския БВП, който е най-големият от всички италиански градове.
Градът съществува от 2800 години, като е бил средище на Древен Рим, по-късно на Папската област, Италианското кралство и Италианската република (съвременна Италия). Рим е известен още като la Città Eterna (от итал. „Вечният град“) и l' Urbe (от латински: „Градът“).
История
Според археологическите данни съвременната територия на Рим е обитавана от хора поне от 12 хилядолетие пр.н.е., но тези палеолитни и неолитни находки са малко и фрагментирани от значително по-плътните по-късни археологически пластове.
Античност
Съгласно базирани на археологическите свидетелства хипотези градът се формира постепенно на основата на скотовъдски селища в горната част на хълма Палатин. В същото време датираща от древността легенда разказва, че градът е основан на 21 април 753 година пр.н.е. от братята Ромул и Рем, отгледани от вълчица синове на весталката Рея Силвия и бога Марс. Друга легенда извежда произхода на основателите на Рим от Еней, герой, избягал от победената Троя след Троянската война.
В Античността, градската територия на Рим включва Седемте хълма по левия бряг на река Тибър. Първоначално по шест от тях има селища на племената латини и сабини, а седмият, Целий, е заселен с етруски. Около 6 век пр.н.е. низината между хълмовете е превърната в общ пазарен площад – форум. На хълма Капитолий са построени крепост и храм на Юпитер, и той става военен и религиозен център на града.
Първоначалното селище се превръща в столица на Римското царство, в края на 6 век пр.н.е. – на Римската република, а през 1 век пр.н.е. – на Римската империя. Успехът на Римската държава се дължи на съчетание от военни завоевания, търговска хегемония и избирателно асимилиране на съседните народи, най-вече на италийци, етруски и гърци. През първите столетия от съществуването на Рим негов основен съперник са етруските, а през 386 година пр.н.е. градът за кратко е завзет от галите.
След тази криза Рим се стабилизира и през 3 век вече е доминираща сила на Апенинския полуостров, след като подчинява сабините, етруските, самнитите и повечето гръцки колонии във Велика Гърция. В последвалите Пунически войни Рим успява да се наложи и над средиземноморската империя на Картаген, като за пръв път установява контрол над отвъдморски владения – Сицилия, Сардиния и Корсика, Испания.
От 2 век пр.н.е. населението на Рим започва бързо да нараства, тъй като в града се заселват много италийски селяни, изтласкани от земите си от разрастващите се едри поземлени владения, използващи робски труд. От началото на 2 век пр.н.е. римляните се намесват в сложните отношения между елинистичните държави в Източното Средиземноморие, а през 146 година пр.н.е. завладяват същинска Гърция.
В периода на своето най-голямо могъщество, между 1 век пр.н.е. и 1 век, Средиземно море се оказва вътрешно за Римската империя, като нейната територия включва цялото му крайбрежие, както и значителна част от Западна Европа. Императорите предприемат мащабни строежи в своята столица и Рим е осеян с внушителни нови сгради, дворци, форуми и базилики. Градът запазва значението си, въпреки стихийни бедствия като големия пожар през 64 година или унищожилата една трета от населението му Антонинова чума през 165 – 180 година, и става първият градски център в историята на човечеството, чието население надхвърля 1 милион души.
През 3 век в Римската империя започват да се забелязват признаци на упадък. В същото време самият град Рим започва да губи политическото си значение, като на изток е създадена новата столица Константинопол, а в самата Италия императорите изместват седалището си в Милано, а след това в Равена. Към 273 година населението на Рим е намаляло до 500 хиляди души. През 410 година, за пръв път от осем века, градът е превзет от чужда армия, тази на вестготи, последвани през 455 година от вандалите.
В края на 5 век Западната Римска империя е унищожена и Италия попада под контрола на остготите, а след това на Източната империя. През този период Рим силно запада, а населението му спада драстично до около 35 хиляди души, превръщайки някога процъфтяващия мегаполис в отделни групи от обитавани сгради, разпръснати сред обширни райони с развалини, дива растителност, лозя и малки градини.
През този период на упадък и безредици нарастваща роля за града започва да играе римският епископ, наричан папа. По традиция смятан за духовен наследник на загиналите мъченически в Рим апостоли Петър и Павел, той се ползва с авторитет в целия християнски свят и е смятан за пръв по ранг сред петимата патриарси. Папите установяват политически контрол в Рим и в средата на 8 век го превръщат в център на своята Папска държава.
Средновековие и Ренесанс
От края на 6 век поне номинално Рим се намира под властта на Източната Римска империя в рамките на нейния Равенски екзархат. През 751 година лангобардите унищожават Екзархата, но Рим не е завладян от тях – през 756 година франкският майордом Пипин Къси предава на папа Стефан II светската власт над Рим и съседните области, с което е поставено началото на Папската държава. Връзките между папския престол и наследниците на Пипин се запазват и през следващите десетилетия, като през 800 година папа Лъв III обявява сина му Карл Велики за наследник на Западната империя.
През 846 година арабите разграбват предградията на Рим, но не успяват да преминат градските стени. През следващите няколко столетия, с нарастването на централизацията и влиянието на Римокатолическата църква, Рим възвръща част от някогашното си политическо значение. Градът е център на поклонничество за християните от Западна Европа, както и в центъра на конфликтите между папата и императорите на Свещената Римска империя за влияние в Италия. Той не губи голямото си религиозно значение и през периода на Авиньонското папство (1309 – 1377), когато седалището на папата е преместено в Авиньон.
Благодарение на финансовите ресурси на Папския престол, през втората половина на 15 век Рим измества Флоренция като основен център на Италианския Ренесанс. Папите се стремят тяхната столица да задмине величието на останалите италиански градове и усилено строят нови екстравагантни църкви, мостове, площади и обществени пространства. Сред тях са новата базилика „Свети Петър“, Сикстинската капела, Понте Систо (първият мост, пресичащ Тибър, построен след края на Античната епоха), площад „Навона“. Папите покровителстват и изкуствата, привличайки в града водещи художници на епохата, като Микеланджело, Перуджино, Рафаело, Гирландайо, Синьорели, Ботичели, Росели.
Разкошът и великолепието на папския двор през тази епоха предизвикват остри критики срещу корупцията, непотизма и симонията в Римската църква, като стават една от причините за Реформацията, но от друга страна превръщат Рим в център на изкуството, поезията, музиката, литературата, образованието и културата. Градът губи предимно религиозния си облик, превръщайки се в истинско ренесансово средище с множество народни празненства, конни надбягвания, пиршества и дворцови интриги. През 15 – 16 век Рим вече може да съперничи на останалите големи европейски столици по своето богатство, великолепие и архитектура.
Ренесансът променя цялостно облика на Рим, като най-голям принос за това имат папа Юлий II и неговите наследници Лъв X и Климент VII, управлявали от 1503 до 1534 година. През тези две десетилетия старата базилика „Свети Петър“, строена още от император Константин I Велики, е разрушена и на нейно място започва строежът на днешната църква, Браманте строи гробницата Темпието и планира мащабно преустройство на Апостолическия дворец, Рафаело създава множество картини, сред които фреските на Вила Фарнезина и Стаите на Рафаело, Микеланджело започва фреските на Сикстинската капела и статуите от надгробния паметник на папа Юлий. Рафаело е и един от първите застъпници на запазването на античните руини в града.
Нова история
Бляскавият период на ренесансово развитие на Рим е прекъснат през 1527 година, когато за пръв път от хилядолетие градът е превзет и разграбен – този път от войските на император Карл V. След започналия през 1545 година Трентски събор Римокатолическата църква поставя началото на Контрареформацията, която си поставя за цел утвърждаването на авторитета на Църквата сред широките кръгове от населението. През втората половина на 16 век в Рим са построени нови паметници, демонстриращи могъществото и величието на Църквата. Тази тенденция продължава и през следващите десетилетия, превръщайки Рим в един от центровете на барока.
През 18 век влиянието на Римокатолическата църква в Европа е подкопано от либералните идеи на Просвещението, а в края на столетието е заплашена и политическата власт на папата в Рим. През февруари 1798 година с решаващото участие на френската армия е обявена Римска република, която просъществува година и половина. След това властта на Папската държава е възстановена, но през 1809 година тя е анексирана от Франция и Рим е обявен за свободен град на Първата империя. Властта на папата е възстановена от Виенския конгрес през 1814 година.
През следващите години светската власт на папите е остро критикувана от зараждащия се италиански национализъм. По време на революцията през 1849 година с активното участие на Джузепе Мацини и Джузепе Гарибалди е обявена нова Римска република, която отново съществува само за кратко.
След провала на революцията италианското национално движение се ориентира към обединение на страната под властта на кралете на Пиемонт. При създаването на Кралство Италия през 1861 година Рим е обявен за негова столица, въпреки че не се намира под негов контрол. Папската държава издържа още няколко години, опирайки се на подкрепата от Франция, но след началото на Френско-пруската война през 1870 година италианските войски превземат града, а през следващата година столицата е окончателно преместена от Флоренция в Рим.
Столица на Италия
Превръщането на Рим в столица на обединена Италия дава тласък на развитието на града. Населението му нараства от 200 хиляди души през 1871 година до 600 хиляди души в навечерието на Първата световна война и градът излиза извън своите традиционни граници – Стената на Аврелиан.
След Първата световна война Рим е в центъра на събитията при Похода към Рим, в резултат на който фашистите вземат властта в страната през 1922 година. В междувоенния период бързото нарастване на населението продължава, което създава значителни социални проблеми, и правителството прави опити да го ограничи, но въпреки това в средата на 30-те жителите на града вече са над 1 милион.
По време на Втората световна война Рим понася по-малко поражения от другите големи европейски градове, но все пак през лятото на 1943 година е бомбардиран от авиацията на Великобритания и Съединените щати, при което загиват около 3 хиляди души. След свалянето на фашисткия диктатор Бенито Мусолини, дошлото на власт правителство на маршал Пиетро Бадолио подписва примирие със съюзниците на 3 септември 1943 г. и го обявява на 8 септември 1943 г., а скоро след това на 13 октомври 1943 г. Италия обявява война на Нацистка Германия. Превръщането на Италия от съюзник в неприятел на Германия води до нейната окупация в северната и централната и част. Но войната започва веднага след новината за примирието. На 8 и 9 септември 1943 г. намиращият се в Рим Моторизиран армейски корпус командван от генерал Джакомо Карбони организира съпротивата на града срещу германците, като в околностите на Витербо е сразена една дружина германски парашутисти с което е отхвърлен опита за германски десант от Остия. Но Крал Виктор Емануил III и маршал Пиетро Бадолио решават да избягат от Рим, като се насочват към Пескара и на италиански бойни кораби от там отиват в Бриндизи като нареждат на моторизирания армейски корпус да ги последва за да ги охранява което той изпълнява и заедно отиват Бриндизи, Градът е обявен за открит град и на два пъти е завземан активни бойни действия. През септември 1943 година градът е окупиран от германски войски, които са изтласкани от Съюзниците на 4 юни 1944 година след Битката при Анцио.
В следвоенните години населението на Рим отново нараства рязко, като градът става една от движещите сили на Италианското икономическо чудо. Ръстът на населението се забавя едва в началото на 70-те години, след което то се стабилизира и леко намалява в резултат на субурбанизацията.
География
Рим е разположен в региона Лацио в Централна Италия, на бреговете на река Тибър. Първоначалното селище възниква на хълмовете срещу брода при Изола Тиберина, единственото естествено място за пресичане на реката в областта. Античното селище е изградено на Седемте хълма: Палатин, Авентин, Квиринал, Капитолий, Виминал, Есквилин и Целий, постепенно обградено с крепостна стена. Съвременният град включва също хълмовете Ватикан, Пинций, Яникул, Монте Сакро и Тестачо. През съвременния град преминава и река Аниене, която се влива в Тибър северно от историческия център.
Макар че центърът на Рим е на около 24 km навътре в сушата, територията на града, обхващаща общо 1285 km², достига до бреговете на Тиренско море, където се намира югозападният район Остия. Надморската височина на централната част на Рим варира от 13 m в основата на Пантеона до 139 m на възвишението Монте Марио.
Климат
Рим има средиземноморски климат с хладни и влажни зими и топли и сухи лета. Средногодишната дневна температура е над 20 °C, а средногодишната нощна температура е около 10 °C. Снеговалежите са редки. Средната влажност на въздуха е 75%. Температурата на водата варира от 13 °C през февруари до 24 °C през август.
Улиците на Рим
Една от забележителните особености на Рим са големите дървета с характерен силует от вида Пиния. С високо разположените си гъсти корони те придават особена красота на улиците му. Друга особеност са масово използваните в тесните улици на града моторолери Веспа, провиращи се между колите или паркирани навсякъде в града.
Население
Към 550 г. пр.н.е. Рим е вторият най-голям град в Италия след Таранто. Има площ от 285 хектара и приблизително население от 35 000 души. Според други източници, населението е малко под 100 000 души през 600 – 500 г. пр.н.е. Когато Републиката е основана през 508 г. пр.н.е., преброяването записва население от 130 000 души. Републиката включва града плюс околностите му. Към 150 г. пр.н.е. населението е вече над 300 000 души.
Размерът на града по времето на император Октавиан Август е въпрос на спекулации, като оценките, основаващи се на разпределението на зърно, вноса на зърно, капацитета на акведуктите, гъстотата на населението, границите на града и предположения за броя жени, деца и роби, предоставят много широки граници. Съществуват цифри от 450 000 до 1,2 милиона души.
След падането на Западната Римска империя, населението на града пада под 50 000 души. Така, продължава да застоява или се смалява до Ренесанса. Когато Кралство Италия анексира Рим през 1870 г., градът вече е населяван от около 200 000 души. То се увеличава до 600 000 души в навечерието на Първата световна война. Населението продължава да расте след Втората световна война, подпомагане от следвоенен икономически подем. Бум на строителството също създава голям брой предградия през 1950-те и 1960-те години.
Към средата на 2010-те години в същинския град живеят 2 754 440 души, докато около 4,2 милиона души живеят в римския метрополис, като гъстотата на населението е около 800 души/km2. Непълнолетните (под 18 години) представляват 17% от населението, а пенсионерите са 20%, като средният процент в Италия е 18,06% непълнолетни и 19,94% пенсионери. Между 2002 и 2007 г. населението на Рим нараства с 6,54%, докато населението на Италия като цяло нараства с 3,56%.
Градският район на Рим се разпростира на по-голяма площ от административните граници на града.
Етнически групи
Около 9,5% от населението на града не са италианци. Около половината от имигрантската популация е съставена от други европейски корени (основно румънци, поляци, украинци и албанци). Останалите са от неевропейски произход, основно филипинци, бенгалци и китайци.
Управление
Местното управление на Рим се осъществява от общината (comune) Столица Рим (Roma Capitale), която е най-голямата по площ и население сред всички 8101 общини в страната. Начело на общината стоят пряко избирани кмет и общински съвет. Нейно седалище по традиция е Сенатският дворец на хълма Капитолий.
Подразделения
От 1972 година общината е разделена на административни райони, първоначално 20 на брой, а по-късно са ограничени 15 – през 1992 година Фиумичино се отделя в самостоятелна община, а през 2013 година още четири района са премахнати с цел икономии. Всеки район (municipio) има известна административна самостоятелност и се управлява от пряко избрани председател и четиричленен съвет. Районите нямат собствени имена, а са номерирани от I до XV.
Районите на Рим имат административен характер и границите им невинаги съвпадат с тези на исторически обособените квартали на града. Така историческият център на града, образуващ Район I, включва 22 исторически квартала, наричани риони, като почти всички те попадат в границите на Стената на Аврелиан. Повечето риони водят началото си от античните 14 региона на Рим от Августовата епоха и продължават своето съществуване и през Средновековието. По-новите квартали, намиращи се днес извън Район I, не се наричат риони, а просто картиере.
Международни отношения
От 1956, Рим е побратимен единствено с Париж, както и Париж е побратимен единствено с Рим – „Само Париж е достоен за Рим, само Рим е достоен за Париж“ гласи част от текста на споразумението (; ).
Приятелство и сътрудничество
Мото и герб
Мотото на града Рим е SPQR и се появява в герба, както и на много от сградите в града, обществените фонтани и покривни капаци на канализацията.
Икономика
Днес Рим има динамична и разнообразна икономика. В града се произвеждат 6,7% от БВП на Италия.
Рим расте с 4,4% всяка година – повече от който и да е друг град в Италия. Туризмът е един от главните отрасли на стопанството за града. Там също така са развити банкерството и въздухоплаването. Римското летище Фиумичино е осмото по големина пътническо летище в Европейския съюз с преминали през него 28 милиона пътници през 2005 г.
Забележителности
Колизеум
Ватикански музеи
Траянова колона
Пантеон
Римски форум
Дворец Дория
Императорски форуми
Циркус Максимус
Баните на Каракала
Фонтан ди Треви
Площад Венеция
Площад Навона
Площад Испания
Капитолий
Стена на Аврелиан
Национален паметник на Виктор Емануил II
Пирамида на Цестий
Вижте също
Константинопол
Третия Рим
Личности, свързани с Рим
Източници
Цитирани източници
Външни препратки
Карта на Рим в Гугъл
Римски музеи официален сайт
Ватикански музей
„Материали по история“ – исторически обекти в Рим (на български език)
Вижте също
Метрополен град Столица Рим
|
{'title': 'Нерон', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%BD', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Нерон Клавдий Цезар Август Германик (), по рождение – Луций Домиций Ахенобарб (лат. Lucius Domitius Ahenobarbus), известен под името Нерон, е римски император между 54 и 68 година, последният от Юлиев
|
о-Клавдиевата династия.
Личността на Нерон най-често е свързвана с тирания и екстравагантност. Той е известен както с редица убийства, включително и тези на майка си и доведения си брат, така също и като императора, който „свири, докато Рим изгаря“. Пак той започва първите масови гонения на християните. Неговото управление се характеризира с прахосничество и популизъм. През 68 г. военен преврат сваля Нерон от престола. Пред заплахата от убийство, той се самоубива на 9 юни 68 г.
Мнението за Нерон се основава на оцелели източници от времето на неговото управление: Тацит, Светоний и Дион Касий, малко от които го представят в благоприятна светлина. Някои източници обаче, включително и посочените по-горе, го описват като император, който е популярен сред простолюдието, особено на изток. Някои съвременни историци поставят под съмнение достоверността на древните източници, при отчитане на тираничните актове на Нерон.
Произход
Бъдещият император Нерон принадлежи по рождение към древния плебейски род на Домициите, който се дели на две семейства – Калвини и Ахенобарби. Прозвището на вторите (в превод от латински червенобради), към които принадлежи и Нерон, се свързва с легендата за срещата на представител на фамилията с Кастор и Полукс, носещи съобщение за римската победа в битката при Регилското езеро. Като доказателство за своята божественост, те докосват косата на Домиций и тя незабавно става от черна – червена и този признак завинаги остава в неговите потомци.
Прадядото на Нерон, Гней Домиций Ахенобарб, се опитва да даде под съд Юлий Цезар, обвинявайки го за злоупотреба. Дядо му, Луций Домиций Ахенобарб е известен военачалник от времето на император Август, удостоен с триумф, консул през 16 пр.н.е., като същата година получава патрициански статус съгласно закона на Сений. Неговият син, бащата на бъдещия император Нерон, Гней Домиций Ахенобарб е консул през 32 г. и през 28 г., по заповед на Тиберий, се жени за 13-годишната внучка на Август, Агрипина Младша.
Детство
Луций Домиций, първото дете на Гней Домиций и Агрипина, се ражда на 15 декември 37 г., в Анциум (съвр. Анцио, Италия), близо до Рим, малко след възкачването на Калигула, родният брат на майката на Нерон, Агрипина. Голяма част от времето си тя прекарва в двора на брат си. Императорът е много близък със своите сестри, особено с по-голямата, Юлия Друзила. Като причина за това отношение на Калигула към сестрите му, част от древните източници посочват техните интимни отношения.
Бракът на Агрипина не се явява пречка за живота, който води, тъй като по това време, малолетният Луций, заедно със своя баща, който е почти 30 години по-възрастен от майка му, живеят във вила между Анциум и Рим. През 38 г. умира любимата сестра на Калигула, Юлия Друзила.
На следващата година, когато Луций е само на 3-годишна възраст, от воднянка умира баща му. Същата година майка му губи благоразположението на брат си – императора, и е изпратена в изгнание. Калигула конфискува наследството на Луций и го изпраща да бъде отгледан от своята леля Домиция Лепида, която е майка на Валерия Месалина, третата съпруга на Клавдий.
От Луций Домиций не се очаква да стане император, тъй като вуйчо му Калигула е станал император на 25 години и има достатъчно време да има наследник. В началото на 41 г. обаче Калигула, жена му Цезония и тяхната малка дъщеря Юлия Друзила са убити. Това довежда на власт Клавдий, чичото на Калигула. Той позволява на Агрипина да се върне от изгнание.
След като през 48 г. Месалина е екзекутирана от Клавдий, през 49 г. той се жени за четвърти път – за Агрипина, майката на Луций. На следващата година тя кара Клавдий да осинови сина ѝ в ущърб на правата на неговия собствен син и официален наследник – Британик. Така Луций приема името Нерон Клавдий Цезар Друз Германик. Тъй като Нерон е по-голям от Британик, това го прави първи по линията на наследяване на властта.
През 53 г. Нерон се жени за своята доведена сестра Клавдия Октавия. На следващата година умира Клавдий и седемнадесетгодишният Луций, приемайки името Нерон Клавдий Цезар Август Германик, е обявен за император на 13 октомври 54 г. По-късно става ясно, че Клавдий е отровен от Агрипина.
Така Нерон става най-младият император до това време Възпитанието му е поверено на преторианския префект Бур и на философа Сенека.
Първи години на управление
Нерон започва своето управление умерено и консервативно, обещавайки на Сената повече власт. В началото той забранява на другите да се отнасят по въпроси, свързани с нормативни актове, за което е похвален от Сената. По това време той е известен с това, че прекарва времето си по таверни и публични домове. Тайните му забавления включвали среднощни обиколки по улиците на Рим в компанията на различни безделници: с тях залавяли безпомощни пияници, които подхвърляли върху плащ или извършвали побои и изнасилвания на случайни минувачи. Когато след един такъв случай самият Нерон пострадал, той спрял да излиза без скрита охрана от преторианци.
Вътрешна политика
През 55 г. Нерон поема по-активна роля като администратор. За периода от 55 до 60 г. той е четири пъти консул. През това време някои древни историци се изказват положително за него, за разлика от по-късното му управление. Аврелий Виктор отбелязва похвалата на Траян за първите пет години от управлението на Нерон.
По времето на Нерон са наложени ограничения върху размерите на глобите. Таксите за адвокатите също са ограничени. След като бирниците са обвинени, че са твърде жестоки към бедните, Нерон прехвърля събирането на данъците към комисионери. Когато започват брожения, че бедните са прекалено много облагани с данъци, Нерон се опитва да премахне всички косвени данъци. Сенатът го обвинява, че това ще доведе страната до банкрут. Като компромис данъците са намалени от 4,5% на 2,5%. Освен това е заповядано тайните държавни данъчни архиви да станат публични. За да се намалят цените на храните, търговските кораби са освободени от данъци. Подражавайки на гърците, Нерон построява няколко гимназиона, театри и нов амфитеатър. Провеждат се и големи гладиаторски борби
Има дискусия в Сената за това дали може патроните да отнемат свободата на освободени от робство граждани. Нерон поддържа освободените и казва, че патроните нямат такова право. През 61 г. след като градският префект на Рим – Педаний Секунд е убит от свой роб, Сенатът се опитва да прокара закон, според който за престъплението на един роб се наказват всички роби в даденото домакинство. Въпреки бунта на народа Нерон решава да подкрепи Сената и организира екзекуциите на 400 роби, засегнати от закона.
Нерон и Агрипина
В първите години на своето управление, като много млад, императорът се намира напълно под влиянието на Агрипина, Сенека и Бур. Стига се дотам, че Агрипина изразява желание да стои редом до императора на официални церемонии и само намесата на Сенека спасява Нерон от този позор.
През 55 г. младият Нерон за първи път се опълчва срещу волята на Агрипина. Сенека и Бур са недоволни от пълното влияние на Агрипина над императора и между бившите съюзници настава разкол. В това време Нерон се сближава с бившата робиня Клавдия Акта. Виждайки, че Нерон е заинтересован от нея, Бур и Сенека всячески се стараят да поддържат тази връзка, разчитайки чрез нея да влияят на Нерон.
Агрипина не е добре настроена срещу любовницата на сина си и публично се кара на Нерон за това, че има връзка с бивша робиня. Започва да плете интриги, канейки се да обяви Британик за законен император. Нейният план обаче не успява. На 12 февруари 55 г. Британик умира – според официалната версия поради епилептичен припадък, но древните автори твърдят, че е отровен от Нерон.
През 58 г. Нерон се сближава с Попея Сабина – благородна, умна и красива представителка на римския нобилитет. По това време тя е омъжена за Отон, приятел на Нерон и бъдещ император. Агрипина вижда в нея опасна съперница в борбата за власт и се опитва с всички сили да върне Нерон към Клавдия Октавия или дори към Клавдия Акта. Нерон успява да достигне до развод между Попея и Отон и незабавно изпраща последния да заеме длъжността наместник в Лузитания. Когато Попея забременява през 62 г., Нерон се развежда с Октавия, обвинявайки я в безплодие и след 12 дни се жени за Попея.
В края на 58 г. тръгват слухове, че Агрипина се опитва да отстрани сина си от власт и иска да я предаде на Гай Рубелий Плавт, син на Юлия Ливия, дъщеря на Ливила и оттам пряк потомък на Тиберий. Разбирайки за това, Нерон решава да убие Агрипина. Той се опитва да я отрови на 3 пъти, но оставя настрани тези си опити, като разбира, че тя взема териак (противоотрова). Праща бивш роб да я заколи и даже се опитва да събори отгоре ѝ стените на стаята, в която спи. Въпреки това тя успява да избегне смъртта. През март 59 г. в Баий (съвр. Бая, Италия) Нерон ѝ предлага да направи разходка с кораб, който трябвало да се разбие по пътя. Агрипина едва ли не единствена успява да се спаси и да доплува до брега. В яда си Нерон заповядва открито да я убият. Агрипина, виждайки войника, разбира участта си и моли да я промуши в корема, давайки да се разбере, че се разкайва, че е родила такъв син. Нерон изгаря тялото ѝ още същата нощ. На Сената изпраща съчинено от Сенека послание, в което се казва, че Агрипина се опитала да го убие и се самоубила. Сенатът поздравява Нерон с избавлението и нарежда да се извършат молебствия. По-късно императорът разрешава на робите си да поставят праха ѝ в скромна гробница в Мизен (днес част от Неапол).
По-късно Нерон неведнъж признава, че образът на майка му го преследва в сънищата му. За да се избави от нейния призрак, той даже извиква персийски магове. Има легенди, че дълго преди Нерон да стане император, халдеи предсказали на Агрипина, че синът ѝ ще стане император, но ще стане и причина за смъртта ѝ. Нейният отговор бил „Нека умра, щом той ще властва“.
По-късно заточва и екзекутира жена си Октавия, а 3 години след това умъртвява с ритник в корема и бременната си нова жена Попея (65).
Външна политика
Във външната политика Нерон предпочита мира и се ограничава да задържи по-рано завоюваните граници. Неговото царуване включва Римо-партската война (58 – 63 г.), въстанието на кралица Боудика в Британия от 60 – 61 г., и началото на първата Римо-еврейска война (66 – 70), въстанието на зилотите.
При управлението на Нерон, римляните продължават да налагат властта си в източна Мизия и постепенно напредват към делтата на р. Дунав. Прокарани са римски пътища в Тракия. Около 63 г. на полуостров Крим е изпратен флот и войска в помощ на съюзното на Рим Боспорско царство срещу сарматите. Според Светоний Нерон е имал желанието да имитира Александър Македонски и е планирал поход на изток и към северното Черноморие, въпреки че липсват доказателства за подготовката за такъв поход. Междувременно южните граници на римски Египет са обезпокоени от нубийската владетелка Кандака, но този война остава само периферен конфликт.
Римо-Партска война
Войната между Рим и Партското царство през 58 – 63 г. се разгаря в Армения – буферна държава между двете империи, стремящи се да утвърдят влиянието си в региона.
Скоро след качването на Нерон на трона, във васалното на Рим партско царство, е свалено римското протеже Радамист и е поставен начело арменският принц Тиридат. Това се възприема като партско нападение над Римската империя. Реакцията на Нерон е адекватна – той веднага изпраща военни части в региона. За проконсул на Азия, Галатия и Кападокия е назначен отличилият се още при Клавдий в Германия военачалник Гней Домиций Корбулон. Партите временно отстъпват контрола над Армения на Рим. Мирът не продължава дълго и през 58 г. отново избухва война. Партите нахлуват в Армения, но Корбулон ги отблъсква още същата година. Тиридат отстъпва и отново Армения попада под контрола на Рим. Тигран, благородник от Кападокия, израснал в Рим, става новият владетел на Армения.
През 62 г. Тигран нахлува в партската провинция Адиабене.<ref>Тацит, Анали XV.1</ref> Партската държава започва да подготвя нападение срещу римската провинция Сирия. Корбулон се опитва да убеди Нерон да продължи войната, но императорът избира да сключи мирно споразумение.
В резултат в Рандея е сключено съглашение – партският претендент Тиридат I става арменски цар, но като васал на императора. Съгласно уговорката през 66 г. Тиридат лично пристига в Рим, където на великолепно организирана тържествена церемония е коронясан от самия Нерон, под акламациите на народа и войската. Новият арменски цар е обявен за приятел на Рим и получава богати дарове. Нерон затваря портите в храма на Янус – знак, че в цялата империя е установен мир.
Нерон отбелязва мирното споразумение с триумф, въпреки че не са завзети нови територии. Мирът, сключен през 63 г., се счита за политическа победа на Нерон, която увеличава авторитета му. Тази война прави Нерон много популярен в източните провинции. Условията за мира с партите се спазват повече от 50 години – докато Траян не нахлува в Армения през 114 г.
Въстанието в Британия
Вторият сериозен военен конфликт, който става по времето на Нерон, е въстанието на владетелката на ицените Боудика в неотдавна присъединените към Римската империя земи на Британия. Нейният съпруг Прасутаг, известен с огромните си богатства, в завещанието си посочва за наследници императора и двете си дъщери, разчитайки, че така царството му ще бъде запазено от насилие. Но става обратното – ветераните от римската армия започват да разграбват царството, дъщерите на царя са обезчестени, жена му унижена, а имуществото на всички видни ицени е отнето. Ицените се вдигат на въстание, като привличат и племето на тринобантите.
Рим губи контрола над голяма част от провинцията. Нерон дори обмисля да изостави Британия, но все пак в провинцията са изпратени войски. Въстанието е потушено от Гай Светоний Павлин, който в периода 58 – 62 е наместник в Британия с ранг пропретор. Жертвите от страна на племената са 80 000 души.
Трябва да се отбележи, че Нерон и съветниците му много грамотно подбират хората на ключови позиции в държавата, преследвайки целта си да я укрепят. Наместници в различни погранични провинции са личности, оказвали в бъдеще значително влияние върху римската история. Така освен Корбулон, Квадрат и Павлин, по времето на Нерон значими роли са отредени на Сервий Сулпиций Галба, Гай Юлий Виндекс, Луций Вергиний Руф, Марк Салвий Отон, Тит Флавий Веспасиан.
Именно Веспасиан е изпратен през 67 г. от Нерон да потуши юдейското въстание, избухнало година по-рано в Юдея. Въстанието е потушено след смъртта на Нерон, през 70 г. Назначението на Веспасиан може да се счита ключово за съдбата на империята, тъй като след самоубийството на Нерон, източните легиони обявяват Веспасиан за император в Сирия и оттам той се отправя на поход към Рим.
Втора половина на управлението
Поведението на Нерон се променя в началото на 60-те години. През 62 г. умира многогодишният наставник на Нерон – преторианският префект Бур и на негово място е назначен Тигелин, който подхранва прищевките и изпълнява всички хрумвания на императора, и е готов на всичко, за да му се хареса. По това време Сенека окончателно загубва влиянието си в управлението и се оттегля. Започва период на деспотия и произвол. Повторно обвинение в злоупотреба е предявено на Сенека и този път му се налага да спре да се занимава с държавни дела. Заточена и убита е бившата жена на Нерон – Октавия. Започват процеси за оскърбяване на величието. В резултат на тези процеси са убити много хора, в т.ч. и стари политически противници на Нерон – Палант, Рубелий Плавт, Феликс Сула. Според Светоний „той убива вече без мяра и разбор на кого е угодно и за какво е угодно“.
Заедно с това Нерон започва постепенно да се отдалечава от управлението на страната. Интересите му се съсредоточават към изкуството и забавленията. Дори самият той се изявява като артист, нещо, което гражданите считат за позор и приемат с присмех и негодувание.
Нерон се отдава на безбройни развратни увлечения и римляните с ужас и презрение го виждат да се явява на сцената, да пее и декламира стихове с драматични жестове и лира в ръка. Заобиколен от разпусната тълпа, той прекарва дни и нощи в разточителни пиршества, пиянство и оргии.
Докато императорът се отнася снизходително към подигравките на простолюдието, то към аристокрацията е изключително жесток и отмъстителен – голяма част от патрициите и конниците започва да подозира като съзаклятници и зложелатели. Сенаторът Пизон скроява заговор срещу Нерон, но конспирацията се разкрива и много от заподозрените са избити или принудени да се самоубият (65 г.). Императорският терор и деспотизъм започва да се усеща особено силно след разкриването на този заговор, включващ лица от най-близкото обкръжение на цезаря. Изчезват цели знатни семейства, които са избити, заточени или поробени.
В 64 г., в Италия се разразява чумна епидемия, а Рим е почти унищожен от невиждан дотогава градски пожар, след който започват първите гонения на християни.
Големият пожар в Рим
В нощта на 18 срещу 19 юли 64 г. започва един от най-страшните пожари в историята на Рим. До сутринта пламъците обхващат голяма част от града, вземайки безбройни човешки жертви. В пожара изгарят напълно 4 от 14-те района на града, а още 7 са значително пострадали.
В редица източници се споменава, че при започването на пожара Нерон се намирал във вила в околностите на Рим, откъдето, в момент на артистично вдъхновение, той възпявал бедствието, съчинявайки и декламирайки епически поеми за гибелта на Троя. Светоний твърди, че според някои слухове инициатор на пожара е самият Нерон, а и че в двора са видени подпалвачи с факли, твърдящи че действат по заповед на цезаря.
Съвременните историци са по-склонни да вярват на описанието на събитията, дадено от Тацит, очевидец на пожара, по чието време е бил дете. Той опровергава слуховете на такова поведение на Нерон. По неговите думи, Нерон незабавно се отправя към Рим и за своя сметка организира спасителни групи за спасяване на града и хората.
Нерон се опитва да ограничи нещастието: отваря за останалите без покрив хора своите дворци, предприема всички необходими мерки за снабдяването на града с храна и спасяването на оцелелите от гладна смърт. Разработва и нов план за строителството на града. В него предвижда минимално разстояние между къщите, минимална ширина на новите улици. Разпорежда да се строят само каменни сгради, а също така новите къщи да се строят така, че главният вход да е откъм улицата, а не към дворове и градини.
За да се възстанови града, са нужни много средства и затова провинциите на империята са обложени с еднократен данък, което позволява в сравнително кратки срокове да се построи столицата наново. В памет на пожара Нерон започва да строи нов дворец – „Златния дворец на Нерон“. Дворецът така и не е довършен, но дори започнатото впечатлявало: комплекс от здания, според различните данни, разположени на площ от 40 до 120 хектара.
Гонения срещу християните
В същото време в Рим започват първите гонения на последователи на новата религия – християнството. Основно поддръжници на християнството по това време са предимно роби или освобожденци (либертини), а също и представители на нисшите слоеве на обществото, които са защитавани от Нерон по време на първите години в неговото управление. Въпреки че поклонението към новия бог не е забранено официално, сектата постепенно буди обществените подозрения, поради тайните събирания и отрицателното отношение на християните към другите религии, включително и възприетото почитане на държавния и императорския култ.
Тъй като след големия пожар в 64 г. Нерон е набеден от мълвата за подпалвач, той спешно се нуждае от виновници, които да поемат вината за бедствието. За отговорни за пожара са посочени християните. След като християните са обвинени в подпалването на града, в Рим тръгва вълна от убийства, погроми и арести. Някои биват хвърлени на диви зверове, други, намазани със смола, са запалени живи, за да служат като факли на едно празненство в Нероновите градини. Така започва първото преследване на християните (64 – 68).
Заговор на Пизон
Сенаторите помнят, че през 54 г., получавайки властта, Нерон им обещава почти такива привилегии, каквито са имали по времето на Републиката. Постепенно обаче императорът ги игнорира и съсредоточава все повече власт в ръцете си.
През 65 г. недоволството им се материализира в заговор, чиято ключова фигура се явява Гай Калпурний Пизон – знаменит политик, оратор, меценат. Помагат му Субрий Флавий и Сулпиций Аспер, трибун и центурион на преторианската гвардия. Според Тацит много от конспираторите искат да възстановят Републиката.
Заговорът е разкрит и много заговорници са избити или принудени да се самоубият. Сред тях са известният интелектуалец Петроний, моралистът стоик Тразея, военачалникът Корбулон, и поетът Лукан. Бившият съветник на Нерон, Сенека, е накаран да се самоубие заради подозрение, че е участвал в заговора.
След разкриването на заговора за Пизон, Нерон става още по-подозрителен и все повече се отдалечава от реалността и управлението на държавата, възлагайки повечето отговорности на своите приближени.
Последни години
През 65 г., на фона на зачестяващите злополучия, Нерон провежда за втори път грандиозния фестивал Квинквиналия Нерония (лат. Quinquennialia Neronia) (първият е през 60 г.). Той се съсредоточава върху своите поетически и спортни постижения, вземайки участие в различни конкурси и състезания. Така Нерон се отправя на пътуване в Гърция и планира да се прояви на Олимпийските игри през 67 г.
През 66 г. в Юдея избухва значимо въстание срещу римската власт, което така и не е потушено до края на Нероновото управление, въпреки че там е изпратен енергичният пълководец Веспасиан. В същото време императорът се наслаждава на пътешествието си в Гърция, където изнася представления като артист под аплодисментите на наета публика, участва в Олимпийските игри и получава с подкуп всички награди, а накрая триумфално се завръща в Рим, начело на пищна процесия, управлявайки десетки коне, впрегнати в колесница. След това той прекарва повечето си време в неспирни оргии, които през 67 – 68 г. достигат невиждан размах и продължават по няколко дни.
В знак на благодарност и благоразположение императорът гарантира на провинция Елада частична независимост и прави големи дарения на градовете. Планира построяването на канал през Коринтския провлак, но този проект не е завършен.
Възстановяването на Рим след пожара, преодоляването на последствията от чумата, разточителните празненства и дарения, строителството на нов дворец, наречен „Златния дом“, и канала в Гърция поставят на изпитание държавната икономика. Финансовите затруднения стават причина правителството да намали сребърното съдържание на издаваните монети. Провинциите са изтощени и това води до началото на въстания в Юдея и Галия. Освен всичко друго, скандалното поведение, разпуснатият произвол и тиранията на Нерон и неговата клика, предизвикват съпротива сред управляващите кръгове на Рим. Говорело се, че смятал да прекръсти изгорелия Рим на „Нерополис“, в своя чест, както и да преименува месец април на „нероней“.
Сваляне от власт
През март 68 г. наместникът на Лугдунска Галия Гай Юлий Виндекс, недоволен от икономическата политика на Нерон и данъците, наложени на провинциите, организира своите легиони срещу императора. Да потуши въстанието е поръчано на наместника на Горна Германия Луций Вергиний Руф. Виндекс разбира, че самостоятелно няма да се справи с войските на Руф и затова призовава на помощ популярния сред войниците наместник на Тараконска Испания, Сервий Сулпиций Галба, предлагайки му да се обяви за император. При тези условия Галба подкрепя въстанието и след като легионите, намиращи се в Испания и Галия, го провъзгласяват за император, тръгва да обедини силите си с тези на Виндекс. Опитът му се оказва неуспешен.
Решен да изчака развоя на събитията, Вергиний Руф не бърза да действа срещу Виндекс. Въпреки това през май 68 г. неговата войска, разположена на лагер при Везонцион (съвр. Безансон, Франция), самоволно напада легионите на Виндекс и лесно ги побеждава. Самият Виндекс се самоубива. Остатъците от легионите на метежниците успяват да избягат и се присъединяват към Галба. Войската на Вергиний Руф иска да провъзгласи своя предводител за император, но Руф продължава да изчаква. В края на краищата той пропуска армията на Галба, тръгваща към Рим, като обявява, че поверява себе си и своите легиони в ръцете на Сената.
В Северна Африка също избухва бунт, начело с губернатора Клодий Мацер, който формира свой легион и се обявява срещу Нерон.
Докато в началото Нерон пренебрегва бунтовете и се отнася с насмешка към узурпаторите, пред нарастващата опасност действията му стават все по-объркани. Той не предприема почти нищо сериозно срещу враговете си, продължава дворцовия живот на развлечения и само от време на време избухва в пристъпи на гняв и паника. Твърди, че ако бъде свален, ще избяга на изток при партите и ще се прехранва като обикновен музикант. Смята, съгласно предсказанията, че отново ще се върне на трона и ще управлява дълго.
Въпреки че Сенатът обявява Галба за враг на народа, популярността му расте. На негова страна застава и вторият префект на преторианците – Нимфидий Сабин, както и голяма част от гвардейците. В това време легионите на Галба продължават своя поход към Рим. Нерон напуска столицата и се отправя към Остия с надеждата, че ще успее да събере флот и армия във верните му източни провинции. Когато преторианците научават, че императорът смята да избяга в Египет, те открито го изоставят и спират да се подчиняват на нарежданията му. Тигелин също подкрепя каузата на Галба. Дните на Нерон са преброени. Под натиска на преторианската гвардия Сенатът тихомълком осъжда Нерон на смърт.
Последни часове
Нерон се връща в Рим в двореца на Палатин и установява, че няма охрана. Вечеря и ляга да спи. Събуждайки се около полунощ, той изпраща до всички, обичайно участващи с него в дворцовите оргии, покани за двореца. Никой не откликва. Нерон тръгва из стаите на двореца, но той е пуст. Започва да търси войник или гладиатор, който да го убие с меч, но в двореца са само робите. Крещейки „Нямам ли приятели, нито врагове?“ той изскача от двореца с мисълта да се хвърли в Тибър, но не му достигат сили.
Връщайки се в двореца, намира там свой бивш роб, който посъветвал да се отправят към извънградска вила на 4 мили от града. В компанията на четири предани слуги Нерон се добира до вилата и нарежда на слугите да изкопаят гроб за него. Скоро идва куриер с вестта, че Сенатът е обявил Нерон за враг на народа и възнамерява да го предаде за публична смърт. Нерон се приготвя за самоубийство, но волята отново не му достига. Суетно възкликва: „Какъв велик артист умира!“ (), след което многократно повтаря фразата и моли един от слугите да го убие с кинжал.
Скоро чуват звук от копита и разбирайки, че идват да го арестуват, Нерон произнася строфата от Илиада „звук на коне вихроноги до моите уши се донася“, и с помощта на своя секретар Епафродит си прерязва гърлото. Когато конниците влизат във вилата, виждат лежащия в кръв император, който е все още жив. Един от конниците се опитва да спре кръвотечението, но е късно. С думите „Ето я – верността“, Нерон умира.
След смъртта на Нерон
Позволение за погребване на тялото на императора получава Икел – бивш роб и клиент на Галба. Никой не иска да се занимава с погребение на бившия император. Разбирайки за това, неговата бивша любовница Акте и неговите дойки Еклога и Александрия, обличат останките му в бели дрехи и ги изгарят. Прахът му поставят в родовата гробницата на Домициите (съвр. Пинций в Рим).
Според Светоний и Дион Касий, римляните приветстват смъртта на Нерон.Светоний, „Животът на цезарите“, Нерон, 57 Тацит твърди, че Сенатът и висшите класи са доволни от смъртта на императора, а нисшите класи обратно – опечалени от този обрат на събитията. В източните провинции оплакват смъртта на императора още дълго време, за което Веспасиан пише в писмата си до Аполоний Тиански.
Името на Нерон е изтрито от няколко монумента, а под много негови изображения са поставени други имена. Няма сведения, че към паметта на Нерон е приложено Damnatio memoriae.
С Нерон завършва Юлиево-Клавдиевата династия. Четирима претенденти за императорското място започват гражданска война, която продължава през цялата следваща година. Двама от тях, Отон и Вителий, в своите речи обещават на римляните продължение на политическия и икономически курс, който е водил Нерон. В самия край на 69 г. войската на командващия източните легиони Веспасиан разбива силите на Вителий при Кремона, след което Веспасиан отива в Рим, където на 1 юли е провъзгласен за император, основавайки нова династия – тази на Флавиите.
Смъртта на Нерон намира отражение в цялата следваща история на Римската държава. Създаден е прецедент – следващ император може да не е потомък на предишен и даже въобще може да не е свързан с него чрез родствени връзки. По време на гражданските войни през 69 г. са появяват няколко лъже-Нерони. Освен това по време на управлението на Галба, виждайки че властта на императора е нестабилна, Нимфидий Сабин решава да си опита късмета и се обявява за син на Калигула. Последният от лъже-Нероните е убит 20 години след смъртта на императора – по време на управлението на Домициан. Въобще фигурата на императора остава популярна и обсъждана в Рим дълги години. Аврелий Августин пише, че легенди за връщането на Нерон се разказвали почти три столетия след смъртта му.
Титли
През 55 г. получава допълнително титлите върховен понтифик (лат. pontifex maximus) и Баща на Отечеството (pater patriae).
От края на 66 г., след короноването на Тиридат I, носи и титлата император''' (imperator).
Заема длъжността консул (през 55, 57, 58, 60, 68 г).
Пълният му титул към момента на смъртта му е:
.
(Император Нерон Клавдий Цезар Август Германик, върховен понтифик, натоварен с властта на народен трибун за 14 път, провъзгласен за император 13 пъти, консул 5 пъти, Баща на Отечеството).
Личността на Нерон
Семейство и любовни връзки
На 21 януари 63 г. на Нерон му се ражда дъщеря – Клавдия Августа. Императорът я боготвори, но четири месеца след раждането си момичето умира. След смъртта си е обожествена и в нейна чест са построени храмове, в които жреците се покланят на божествената Клавдия Августа.
През 65 г. Попея отново забременява, но по време на семейна разпра Нерон удря жена си с крак в корема, което води до спонтанен аборт и нейната смърт. Тялото на Попея е балсамирано и погребано в мавзолей, а тя е обожествена.; Светоний. Нерон 35 През 66 г. Нерон се жени за Стацилия Месалина. Тя става любовница на Нерон след смъртта на Попея, докато е омъжена за Марк Юлий Вестин Атик. Императорът принуждава Вестин Атик да се самоубие и се жени за Стацилия.
Източниците споменават и други многочислени любовници на Нерон от всякакъв пол. Въпреки че много императори от династията са известни с хомосексуалните си връзки, Нерон е първият, който празнува сватби със своите любовници, пресъздавайки театрализирана пародия на римския ритуал. С евнуха Спор той прави сватба, след която се облича като императрица. В сватба с бившия роб Питагор (Светоний го нарича Дорифор) Нерон изпълнявал „ролята“ на жена.
Външен вид
Относно външния му вид, Светоний го описва така: „Бил среден на ръст, с тяло на петна и с лоша миризма, коса светлоруса, лице по-скоро хубаво, отколкото привлекателно, очи сивосини и късогледи, дебел врат, изпъкнал корем, съвсем тънки крака; ...външният вид и облеклото му били съвсем непристойни: косата си носел винаги накъдрена и на етажи, а по време на пътуването в Ахея дори я пуснал на тила; често излизал вън по домашна дреха, с кърпичка около врата, бос и без пояс“.
Творчеството на Нерон
Нерон обича да пее, да съчинява пиеси и стихове. Наслаждава се на участие в съревнования на поетите, а също и на спортни състезания с колесници. Тацит, осъждайки го, отбелязва, че похвалното слово, произнесено от Нерон при погребението на Клавдий, всъщност е съчинено от Сенека. Светоний, Нерон 52 Светоний казва, че в ръкописите на неговите поеми имало немалко поправки. Дълго време Нерон работи над епическа поема за гибелта на Троя.
Запазени са няколко фрагмента от негови произведения.
Неговите музикални опити обикновено ставали по време на пировете на Палатин. Веднъж след уверенията на придворните му в неговия талант, през 64 г., Нерон за първи път излиза публично в Неапол. Светоний твърди, че непосредствено след изпълнението на Нерон силно земетресение сринало театъра, в който пял. Оттогава нататък, той участва практически във всички поетически и музикални конкурси и неизменно „побеждава“. През 65 г. императорът излиза пред цял Рим по време на втория фестивал „Квинквиналия Нерония“.
Оценка на управлението и личността му
Личността на Нерон е нееднозначно оценявана от неговите съвременници. Най-подробно изложение се съдържа в книги XIII—XVI от „Анали“ на Тацит (написани в началото на II век) и в съчиненията на Светоний „Дванадесетте цезари“, където освен в биографията на самия Нерон, той се споменава и в биографиите на Калигула, Клавдий, Галба и Веспасиан.
Съвременниците на Нерон, Сенека и Лукан дават прекрасни отзиви за времето на неговото управление.
Йосиф Флавий (края на I век, автор на „Юдейски древности“ и „Юдейската война“) директно пише за манипулиране на фактите от страна на други историци:
Трудовете, споменати от Йосиф Флавий, не са се запазили, но са използвани от Тацит и Светоний, писали по-късно. От съхранените източници, Светоний пише негативно за цялото управление на императора. От друга страна, преживелият описаните събития като дете, Тацит е по-сдържан в критиката си към императора и сам пише:
От друга страна, много антични автори, писали след смъртта на император, се изказват много ласкаво за управлението му и говорят с предубедено отношение за него.
Дион Хрисостом пише, че римляните са били щастливи по време на Нерон и биха желали, той да управлява вечно.
Плиний Стари, обратното, нарича Нерон „враг на човечеството“.
Описанието на управлението на Нерон от историка от 3 век, Дион Касий (книги 61 – 63 от неговата „Римска история“) в голямата си част са загубени, а тези, които са запазени, са променени от Йоан VIII Ксифилин през 11 век.
Нерон остава в историята като един от най-жестоките и самозабравили се тирани и макар винаги да е бил един от най-известните римски императори, това се дължи на лоша слава.
Все пак римският народ и провинциите дълбоко скърбят за смъртта на Нерон и неговият гроб в Рим дълго бива обсипван с цветя. Факт е, че като администратор той облагодетелства простолюдието, за да го спечели на своя страна. Когато никоя от лошите му страсти не бива засегната, Нерон – интелигентен и образован – управлява добре; той облекчава участта на робите и прокарва повече справедливост в законите за освободените роби и за длъжниците.
Външни препратки
Benario, Herbert W. Nero at De Imperatoribus Romanis.
Nero Claudius Drusus Germanicus
Източници
Тацит, История, I–IV
Тацит, Анали, XIII–XVI
Светоний, Дванадесетте цезари, Животът на Нерон
Литература
Holland, Richard. Nero: The Man Behind the Myth. Stroud: Sutton Publishing, 2000 ISBN 0-7509-2876-X
Warmington, Brian Herbert. Nero: Reality and Legend. London: Chatto & Windus, 1969 ISBN 0-7011-1438-X; New York: W.W Norton & Company, 1970 ISBN 0-393-00542-9; New York: Vintage, 1981 ISBN 0-7011-1454-1
Griffin, Miriam T. Nero: The End of a Dynasty. New Haven, CT; London: Yale University Press, 1985 ISBN 0-300-03285-4; London; New York: Routledge, 1987 ISBN 0-7134-4465-7
Grant, Michael. Nero. New York: Dorset Press, 1989 ISBN 0-88029-311-X
Champlin, Edward. Nero. Harvard: Harvard University Press, 2003 ISBN 0-674-01822-2
Cronin, Vincent. Nero''. London: Stacey International, 2010 ISBN 1-906768-14-5
Бележки
Имперски римски консули
ЛГБТ история преди 19 век
ЛГБТ личности от Италия
ЛГБТ владетели
Римски императори
Юлиево-Клавдиева династия
|
{'title': 'Етруска митология', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%82%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B0%20%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Етруската митология е митологията на етруските, древен народ, населявал днешна централна Италия. Сведенията за нея са ограничени и се базират главно на по-късни източници, тъй като етруските постепенн
|
о са претопени в римската култура, която абсорбира различни етруски поверия, обичаи и божества в своята митология.
Формиране
Въпреки че произходът на етруските все още е спорен, което не позволява с точност да се определи кога и при какви точно обстоятелства се е формирала митологията им, главно на базата на сравнителната митология се смята, че първоизточниците ѝ са от егейско-малоазийския ареал. В подкрепа на това са и някои определени черти във вярванията, присъщи на източните митологии – свещената царска власт, лабрисът, владетелският трон и др. Представите на етруските за създаването и устройството на света в някои отношения са близки до тези в Египет и Месопотамия. По-късно, когато по италийските брегове се заселват гръцки колонисти, боговете на етруските и олимпийските богове започват да се отъждествяват.
Представи за света
Във вертикален план древните етруски представят вселената като триетажен (тристепенен) храм, където най-горната част е небето, средната е земята, а най-долната – подземното царство на мъртвите. Според тях средната и долната част на света се съединяват с входове, които представляват пукнатини по земната повърхност. Поради тази представа във всеки етруски град са правени подобни ями (т. нар. mundus), при които се поднасят жертвите за подземните богове и за душите на умрелите. В хоризонтален план те делят света на четири, ориентиран по четирите посоки, като вярват, че добрите божества и духове обитават изтока, а лошите – запада.
Пантеон
Божествата на етруските са много на брой, но поради оскъдните източници в повечето случаи са познати само с имената си. Освен в богове, етруските вярват и в добри и зли демони, чиито животински черти в запазените им изображения, позволяват да се мисли, че е възможно в началото това да са били свещени животни, изместени на по-късен етап от развитието на митологичната система от антропоморфизацията на боговете.
Списък на етруски божества
Аита
Алпан
Аплу
Артуме
Атунис
Каута
Харонтес
Харун
Кулсу
Еван
Фебруус
Ферония
Фуфлунс
Хорта
Ларан
Ласа
Лосна
Маниа
Мантус
Менрва
Нетунс
Нортия
Селванс
Семиа
Сетланс
Тагес
Тархон
Тална
Тесан
Тиниа
Тухулка
Туран (Етруска митология)
Турмс
Тиренус
Уни
Вант
Вейве
Волтумна
Бележки
Вижте също
Митология
Религия
Езичество
|
{'title': 'Корсика', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%B8%D0%BA%D0%B0', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Корсика (; ) е четвъртият по големина остров в Средиземно море, разположен на запад от Италия, на югоизток от Франция и на север от остров Сардиния. Смятана е за един от осемнадесетте региона на Франц
|
ия, въпреки че строго погледнато Корсика по закон е collectivité territoriale. Като такава тя има по-големи правомощия в сравнение с останалите френски региони, но на практика положението ѝ е сходно с тях.
История
Разположението на Корсика е от голямо стратегическо значение, тъй като е поле на военни операции, които се водят между Италия и Франция от векове. Възможното обединение със Сардиния винаги е било считано за опасно, най-вече от Обединеното кралство, защото това би довело до категоричната власт над средиземноморието от страна на владетеля на тези два острова.
Първите обитатели на Корсика, които са оставили множество долмени, менхири и други мегалитни паметници на острова, могат да се датират от третото хилядолетие пр. н.е. Около 560 г. пр. н. е. гърци от Фокея в Мала Азия основават град Алалия на източния бряг. От началото на 3 век пр. н. е. островът е владение на картагенците, докато чрез множество военни кампании между 259 и 163 г. пр. н.е. римляните не го завладяват напълно. Византийската империя упражнява минимална власт в Корсика от средата на VI век, която е последвана от управление на папството от средата на VIII век нататък. Между 450 и 1050 г. островът е редовно атакуван и частично окупиран от вандали, ломбарди и араби, като през това време градовете на острова са унищожени, жителите им са прогонени във вътрешността, а крайбрежните земеделски земи изоставени.
През 1077 г. управлението на острова е поверено от папството на епископа на Пиза, а през следващите два века в Корсика са построени над 300 църкви под ръководството на Пиза. По това време Корсика се превръща в ябълката на раздора между Пиза и Генуа (до 1284 г.), а по-късно и между Генуа и Арагон (от 1297 г. до 1434 г.). Борбите между местната феодална аристокрация и генуезци допълнително стопяват населението в периода 1434 – 53 г., след което Генуа успява да наложи господство. След кратка френска окупация (1553 – 59) и корсиканско национално въстание, ръководено от Самперо Корсо, през 1567 г. с Генуа отново налага своето управление, продължило до 1729 г. Управлението на Генуа по това време е известно с корумпираното си правораздаване и това насърчава корсиканците да прибягват до частна форма на отмъщение, известна като вендета.
След бунт срещу властта на Генуа през 1729 г. следва период на нестабилност, който завършва със създаването на Корсиканска република от Паскал Паоли през 1755 г. Тъй като генуезкият контрол по това време е ограничен само до няколко крайбрежни града, Паоли организира останалата част от Корсика като независима демократична държава и приема забележително либерална конституция. По време на своето 14-годишно управление (до 1769 г.) Паоли полага големи усилия да организира политическия живот на острова, потиска вендетата, основава университет и печатница и изгражда Корсикански флот. През 1768 г. обаче Генуа продават правата си на Корсика на Франция, а френските войски нахлуват на острова. През 1769 г. Корсика става провинция Франция. С изключение на кратки периоди на окупация от британците (1794 – 96) и италианците и германците (1942 – 43), Корсика остава френска територия след това.
Известни хора, родени в Корсика
Корсика е родното място на Наполеон Бонапарт, чиито родители са били дребни, неособено богати аристократи. На 15 май 1768 г. Генуа продава Корсика на Франция. На 8 – 9 май 1769 г. войската на Република Корсика, командвана от Паскал Паоли и бащата на Наполеон Шарл Бонапарт губи битката при Понте Нову и Франция окупира Корсика. На корсиканските благородници им е била предложена възможността да придобият френски звания, ако докажат, че са благородници. Родителите на Наполеон се възползвали от предоставената възможност и отишли в съд във Франция. Както много други корсикански благородници, те изпратили Наполеон във френско училище. На 30 ноември 1789 г. Корсика е анексирана от Франция с декрет на Учредителното събрание на Франция.
Друга важна фигура е Паскал Паоли (1725 – 1807), корсикански пълководец и патриот, който се борил за корсиканската независимост – първо срещу Генуа, после срещу Франция.
Депутат в Националното събрание на Франция, както и известен политик, юрист и адвокат от първата половина на 20 век, който е родом от Корсика е Винсент дьо Моро-Гиафери (1878 – 1956).
География
Географско положение, граници, големина, брегове
Остров Корсика е разположен в северната част на Средиземно море и има площ от 8681 km². На североизток Корсиканския проток (широк 75 km) го отделя от Тосканския архипелаг на Италия, а на юг протока Бонифачо (ширина 11 km) – от италианския остров Сардиния. Островът има овална форма, удължена от север на юг с дължина 183 km и ширина до 85 km. Западният бряг е скалист, стръмен, силно разчленен от многочислени заливи (Сан Флоран, Порто, Сагон, Аячо, Валинко и др.) и заливчета, а източният е плосък, нисък и слабо разчленен.
Геоложки строеж, релеф
Остров Корсика е изграден основно от гранити на запад и глинести шисти на изток. Голяма част от него е заета от меридионален хребет с височина до 2710 m (Мон Сенто), който интензивно и дълбоко разчленен от речни долини. Най-високите върхове имат алпийски форми на релефа. На изток се простира тясна (до 10 km) приморска низина, на места силно заблатена и носеща названието Алерия.
Климат и води
Климатът на Корсика е средиземноморски. Средна януарска температура 12 – 13°С, средна юлска 24 – 26°С. Годишната сума на валежите варира от 600 mm в равнините до 1000 – 1200 mm в планините. Голяма част от тях падат през зимата, а понякога и във вид на сняг в планините. На острова текат къси и бурни реки (Тавиняно, голо, Гравоне, Тараво), които през лятото силно намаляват или пресъхват.
Растителност, селско стопанство
На височина до 600 – 700 m господстват храстовите формации (макия). Има отделни горски масиви съставени от корков и каменен дъб и някои видове бор. До 1100 – 1200 m са развити кестенови и дъбови гори, до 1900 m – букови, елови и борови гори, а нагоре следват субалпийска и алпийска растителност. В долините и по крайбрежието се развива субтропично земеделие, като основни отрасли са лозарство, овощарство (портокали и др.), зеленчукопроизводство и маслини. По терасираните склонове се отглежда пшеница, ечемик и царевица. Развива се отглеждането да дребен рогат добитък.
Население
Корсика е френски регион с население от 330 354 души (2016 г.) и със столица Аячо (на корсикански Aiacciu).
Областта е разделена на два департамента: Corse-du-Sud (в превод „Южна Корсика“) и Haute-Corse (прев. „Горна Корсика“). Бившият департамент Corse (номер 20) е разделен на два департамента през 1975.
Големите градове на острова се намират в крайбрежната зона. Най-големите са Аячо (корс. Aiacciu, фр. Ajaccio), Бастия (корс./фр. Bastia), Корте (корс. Corti, фр. Corte) и Сартен (корс. Sartè, фр. Sartène).
В Корсика има доста туристически местности, като Бонифасио, Порто Векио, Калви и други.
В североизточния край на острова има голям природен парк, където са защитени хиляди редки животински и растителни видове. Той е създаден през 1972 г. и обхваща Залива на Порто, резервата Скандола („Réserve Naturelle de Scandola“, в списъка на ЮНЕСКО за световното наследство) и някои от най-високите планински върхове.
Политика
На острова има няколко движения, стремящи се към корсиканска независимост или за автономно управление. Общо взето, автономните предложения се съсредоточават върху поддържането на корсиканския език, повече власт за местните управници и допълнително освобождаване от някои данъци (Корсика вече е освободена от някои данъци).
Френските правителства са твърдо против идеята за независимост, нарушаваща конституцията и заплашваща единството на Франция. Във всеки случай, движенията за независимост никога не получават подкрепата на мнозинството при гласуванията на острова, което сочи за вероятната липса на поддръжка от страна на местните жители.
Някои поддръжници на идеята за корсиканска независимост извършват атентати и политически убийства, като така се опитват да накарат френските правителства да признаят тяхната независимост. За някои от тези групи се предполага, че извършват грабежи, като по този начин се приближават до методите на мафията; собствеността на опонентите им може да бъде унищожена. Те опитват и по други начини да сплашат онези, които не се „огъват“ пред тях – например в нощта на 4 срещу 5 септември 2003 г. колата на журналистката Кристин Клер е обстреляна с картечница, след като на 1 септември тя пише статия във „Фигаро“ за сплашването и престъпността спрямо дошлите на острова некорсиканци.
На 6 февруари 1998 г. префектът Клод Ериняк е убит. Главният заподозрян Иван Колона е арестуван чак на 4 юли 2003 г.
Може би поради тази нажежена обстановка на гангстеризъм и заплахи се е появил обичаят „омерта“, или „закон на тишината“, т.е. извършителите на престъпленията рядко биват съобщавани по медиите, заподозряните (включително за убийство) са защитени от правосъдието, а намирането на свидетели е много трудно.
През 2000 г. премиерът на Франция Лионел Жоспен се съгласява да повиши степента на автономия на Корсика, като в замяна насилието трябва да спре. Това решение среща съпротива от страна на някои френски политически среди, които предполагат, че това би довело до поискване на автономия от страна на други области (като Бретан, Прованс, Елзас и т.н.), което застрашава целостта на Франция.
Увеличената автономия на Корсика започва като прецедент, но се вписва в настоящите процеси на децентрализация (прехвърлянето на пълномощия от централно към местно управление) и регионализация (изтъкване на културните особености на регионите в обединена Европа).
На референдум, проведен на 6 юли 2003, мнозинството от корсикански гласоподаватели се обявява срещу проекта на правителството на Жан-Пиер Рафарен и министъра на вътрешните работи Никола Саркози, който би изменил политическите институции на острова и би увеличил степента на автономност.
Източници
|
{'title': 'Число', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%BE', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
Числото представлява абстрактно математическо понятие за означаване на количество, броене и измерване. Като математически обект изразява идеята за брой и ред в зависимост от контекста му на употреба.
|
Символите, с които се изписват числата, се наричат цифри. В разговорния език често двете понятия се използват като синоними, което е неправилно. С цифри се изписват не само числа, а и кодове, означения, телефонни номера, ЕГН, номера на кредитни карти, ISBN на книги и други.
Математическите операции, които могат да се извършват с числата, са събиране, изваждане, умножение, деление и повдигане на степен. Те са обикновено предмет на изучаване от аритметиката.
Означения
В разговорния език, а понякога и в писмения, числата се обозначават със специални части на речта – числителни имена. В писмена форма за означаване на числата обикновено се използват знаци, наричани цифри, които могат да бъдат както специално предназначени за тази цел (например, арабските цифри 0, 1, 2 и т.н.), така и букви, използвани също и за изписване на думи (например, римските цифри I, V, X и т.н.).
Правилата, по които цифрите означават числа, се наричат бройна система. При римските цифри, както подобните системи, основани на гръцката азбука и кирилицата, стойността, означавана от дадена цифра, зависи не само от нейното положение, но и от съседните цифри. За разлика от тези системи, при позиционните числената стойност на отделната цифра се определя само от нейното положение, като в общ вид числата се означават като:
където Q е основата на бройната система, а ak са отделните цифри.
В наши дни най-широко разпространение има позиционната бройна система с основа 10, използваща десетте арабски цифри. При изписването на естествени числа в десетична система най-дясната цифра има тежест 1, а всяка друга цифра има десет пъти по-голяма тежест от разположената вдясно от нея. Отрицателните числа се обозначават с добавяне на знака минус (-) вляво от поредицата цифри.
Други основи, които се използват в особени случаи, като например в изчислителната техника, са 16, 8, 2. При шестнадесетичната система обикновено се използват арабските цифри, като към тях се добавят шест допълнителни цифри, съвпадащи с първите букви на латиницата – A, B, C, D, E и F.
Класификация
Естествени числа
Най-добре познатите числа са естествените, използвани при броене: едно, две, три и така нататък. Традиционно редицата на естествените числа започва с 1, но през 19 век в теорията на множествата, а и в други области на математиката, нула, мощността на празното множество, също започва да се включва в множеството на естествените числа. В наши дни различни източници използват две различни дефиниции на това множество – с или без нула. Множеството на естествените числа се обозначава с N или .
В теорията на множествата, която може да служи за аксиоматична основа на съвременната математика, естествените числа могат да се разглеждат като класове от еквивалентни множества. Например, числото три може да се разглежда като класът от всички множества, които имат точно три елемента. От друга страна, в аритметиката на Пеано числото три се представя като sss0, трети наследник на 0. Възможни са и много други представяния.
Цели числа
Множеството на целите числа включва естествените числа (включително нула) и целите отрицателни числа – целите числа, сборът на които с естествено число е нула (например, за отрицателното число -7 сборът 7 + (-7) = 0). Множеството на целите цисла се обозначава със Z или (, „число“).
Множеството на целите числа образува пръстен с операциите събиране и умножение.
Рационални числа
Рационално число се нарича такова число, което може да бъде изписано като деление на две цели числа. Те могат да бъдат изразени като частно на целочислено делимо и ненулев целочислен делител. Рационалните числа обикновено се представят като обикновени дроби:
където m представлява брой еднакви части, а n – броят такива части, които образуват единица.
Множеството на рационалните числа се означава с Q или . То включва всички цели числа, тъй като всяко цяло число може да бъде записано като дроб със знаменател 1. Q е изброимо множество – на всеки елемент на Q може да се съпостави естествено число. Равномощността на множеството на рационалните числа Q с множеството на естествените числа N е доказана от Георг Кантор (1845 – 1918) с помощта на неговия диагонален метод.
Реални числа
Множеството на реалните числа включва всички рационални числа, както и дробите, които не могат да бъдат представени като частно на цели числа и които се наричат ирационални числа. Всяко реално число съответства на точка от числовата ос. Множеството им си бележи с R или .
Реалните числа обикновено се представят като десетични дроби, като рационалните числа са или крайни (например, 1/2 = 0,5), или безкрайни, но периодични дроби (например, 1/3 = 0,33333... = 0,(3)). От друга страна, ирационалните числа са безкрайни дроби, при които няма периодичност (например, π = 3.14159265358979). По тази причина те не могат да бъдат записани като десетична дроб, освен със закръгление.
В абстрактната алгебра всяко пълно подредено поле е изоморфно с множеството на реалните числа, но реалните числа не представляват алгебрически затворено поле.
Комплексни числа
От своя страна множеството на реалните числа може да се разшири до (или C), множеството на комплексните числа.
Комплексните числа се делят на две множества – алгебрични и трансцендентни числа. Алгебричните числа, за разлика от трансцендентните, са корени на ненулеви полиноми с целочислени коефициенти. Например е алгебрично число, тъй като е корен на полинома . Числа като пи и неперовото число са трансцендентни.
Комплексното число е израз от вида a+bi, където a и b са реални числа, а i е имагинерната единица, за която е вярно че i2 = -1. a и b се наричат реална и имагинерна част на числото. Например числото 3+2i има реална част 3 и имагинерна част 2. Реалните числа могат да се представят като комплексни с имагинерна част 0, например 2 = 2+0i. Комплексните числа могат да се събират, изваждат, умножават и делят също като реалните.
Хиперкомплексни числа
Комплексните числа също могат да бъдат разширени до кватерниони, чието умножение обаче не е комутативно. Кватернионите могат да се разширят до октониони, но при тях се губи и асоциативността.
Изчислими числа
Други множества
Бележки
Външни препратки
Число
Понятие за число и цифра
Какво е това число
Видове числа
Вижте също
|
{'title': 'Списък на езици за програмиране', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%86%D0%B8%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
0 – 9
2.PAK
A
A+
A++ (abstraction plus reference plus synthesis)
A# .NET
A# (Axiom)
A-0 System
ABAP (Advanced Business Application Programming)
ABC (език за програмиране)
ABC ALGOL
Abel
|
ABLE
ABSET
ABSYS
Abundance
ACC
Accent
ACS (Action Code Script)
ActionScript
Abundance
ACC
Ada
ADL (Anti-Defamation League)
Adenine
Afnix
Agda
Agena
Agora
AIS Balise
Aikido
Alef
Alef++
ALF
ALGOL 58
ALGOL 60
ALGOL 68
ALGOL (ALGOrithmic Language)
Alice
Alma-0
Ambi
Amiga E (E)
Amiga E
AMOS
AMPLE
AngelScript
Apex
APL (A Programming Language, Array Processing Language)
AppleScript
Arc
Arduino
ARexx
Argus
ARLA
ARS++ (ARS + Scheme + Extensions)
Asp
AspectJ
Асемблер
Atlas Autocode
ATOLL (Acceptance, Test Or Launch Language)
ATS
AutoHotkey
AutoIt
AutoLISP
Averest
AWK
Axum
Ateji PX
B
B
Bash (Bourne-Again shell)
BASIC (Beginner's All-purpose Symbolic Instruction Code)
BCPL (Basic Combined Programming Language)
Befunge
BETA
BLISS
Brainfuck
BUGSYS
BuildProfessional
C
C
C++
C#
Cg C for Graphics
CHAIN
Clarion
Clipper
CLU
Cold Fusion
COBOL (COmmon Business Oriented Language)
COMAL (COMmon Algoritmic Language)
Concurrent Clean
CORAL66 (Computing Online Realtime Algorithmic Language)
Common Lisp (диалект на Lisp)
CPL (Combined Programming Language)
Curl
D
D
DASL (Datapoint's Advanced Systems Language)
Delphi
Dylan
E
E
Eiffel
Escapade
Erlang
Euphoria
Euclid
F
F#
FORTH
FORTRAN (FORmula TRANslator)
G
Gambas
Go
Godiva (GOal-DIrected jaVA)
Groovy
H
HAL/S (High-order Assembly Language)
Haskell
HyperCard
HTML
I
Icon
IDL (Interactive Data Language)
Inform
INTERCAL (Compiler Language With No Pronounceable Acronym)
IPL (Information Processing Language)
Io
J
J
J#
Java
JavaScript (LiveScript, ECMAScript)
JCL (Job Control Language)
JOVIAL (Jules Own Version of the International Algorithmic Language)
Joy
Jython
K
K
Kid (Kernel language for Id)
KRYPTON
Kylix
L
Lexico
LISP
LOGO
LotusScript
Lua
M
m4
MAD (Michigan Algorithm Decoder)
Malbolge
MATLAB
Miranda
Mercury
Mesa
ML (Meta-Language)
Modula (Modula, Modula-2, Modula-3)
Mary
N
Nial (Nested Interactive Array Language)
Nice
Nosica
O
Oberon
Objective-C (ObjC, Objective C, Obj-C)
Objective-C++
Objective Caml (Ocaml, O'Caml)
Occam
Oz
P
Pascal (Turbo Pascal)
Perl (Practical Extraction and Report Language)
PHP (PHP Hypertext Preprocessor, Personal Home Page Tools)
Pico
Pike
PILOT (Programmed Instruction, Learning or Teaching)
PL-SQL
PL/B (Programming Language for Business, първоначално DATABUS)
PL/C
PL/I (Programming Language One)
Plankalkül (Конрад Цузе, 1945)
Poplog
PostScript (PS)
Prolog
Proteus
Python
Q
Q (eQuational programming language)
QuakeC
Q Basic
R
R
Ratfor (Rational Fortran)
REBOL (Relative Expression Based Object Language)
Refal (REcursive Functions ALgorithmic language)
REXX (Restructured Extended Executor)
RPG (Report Program Generator)
Ruby
S
S2
S-Lang
Sather
Scheme (диалект на LISP)
Sed (Stream EDitor)
Seed7
Self
Sh (Bourne shell)
SGML (Standard Generalized Markup Language)
Simula
Sisal
Smalltalk
SML (Standard ML)
SNOBOL (StriNg Oriented symBOlic Language)
SQL (Structured Query Language)
Squeak
SR (Synchronizing Resources)
SuperCollider
T
TADS (Text Adventure Development System)
Tcl (Tool Command Language)
TPL (Tutorial Programming Language)
tpu
Turing
U
Unlambda
V
VBA (Visual Basic for Applications)
VBScript (Visual Basic Script)
Velo (by Wix)
Verilog
VHDL (VHSIC Hardware Description Language)
Visual Basic (VB)
Visual Objects (VO or CAVO Computer Associates Visual Objects)
W
Whitespace
|
{'title': 'Списък на компютърни съкращения', 'url': 'https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BF%D1%8E%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B8%20%D1%81%D1%8A%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%89%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F', 'language': 'bg', 'timestamp': '20230320'}
|
wikipedia
|
0 – 9
/. – Slashdot
1GL – Програмен език от първо поколение
10B2 – 10 Base-2
10B5 – 10 Base-5
10B-F – 10 Base-F
10B-FB – 10 Base-FB
10B-FL – 10 Base-FL
10B-FP – 10 Base-FP
10B-T – 10 Base-
|
T
100B-FX – 100 Base-FX
100B-T – 100 Base-T
100B-TX – 100 Base-TX
100BVG – 100 Base-VG
2B1Q – 2 Binary 1 Quaternary
2GL – Програмен език от второ поколение
3GL – Програмен език от трето поколение
4B5BLF – 4 Byte 5 Byte Local Fiber
4GL – Програмен език от четвърто поколение
5GL – Програмен език от пето поколение
8B10BLF – 8 Byte 10 Byte Local Fiber
A
AA Anti Aliasing (Против шум от Припокриване – филтри)
AAC Advanced Audio Coding (Усъвършенствано Аудио Кодиране)
ACL Access Control List (списък за контрол на достъпа)
ACPI Advanced Configuration and Power Interface (Усъвършенстван Интерфейс за Конфигуриране и Контрол)
AD Active Directory (Активна Директория)
ADC Apple Display Connector (Връзка към Монитор на фирмата 'Apple', вариант на DVI)
ADSL Asymmetric Digital Subscriber Line(Асиметрична Цифрова Абонатна Линия, вариант на DSL)
AGA Advanced Graphics Architecture (Усъвършенствана Графична Архитектура)
AGP Accelerated Graphics Port (Ускорен Графичен Порт)
AGU Address Generation Unit (Устройство за Генериране на Адреси)
AIT Advanced Intelligent Tape (Усъвършенствана Интелигентна Касета)
AI Artificial Intelligence (Изкуствен Интелект)
AJAX Asynchronous JavaScript and XML (Асинхронен JavaScript и XML)
ALU Arithmetic Logic Unit (Аритметично Логическо Устройство, част от микропроцесора)
ANSIAmerican National Standarts Institute
APIC Advanced Programmable Interrupt Controller (Усъвършенстван Програмируем Контролер на Прекъсванията)
API Application Programmers/Programming Interface (Приложен Програмен Интерфейс)
APM Advanced Power Management (Усъвършенствано Управление на Контрола)
AP Access Point (Точка на Достъп)
ARP Address Resolution Protocol (Протокол с Фиксирано Адресиране)
ASCII American Standard Code for Information Interchange (Код за Обмяна на Информация, съставен по Американския Стандарт)
ASF Apache Software Fondation (Софтуерна Фондация 'Apache')
ASIC Application-Specific Integrated Circuit (Интегрална схема със Специфично Приложение)
ASP Active Server Pages (Активни Страници на Сървър)
ATA Advanced Technology (AT) Attachment (Допълнение към Усъвършенствана Технология)
ATM Asynchronous Transfer Mode; Asynchronous Time Multiplexing (Асинхронен Режим на Предаване; Асинхронно Мултиплексиране по Време)
AVI Audio Video Interleaved (Аудио-Видео Свързаност, мултимедиен формат)
B
B2B Business-to-Business – системна връзка между звена в рамките на една фирма/организация или различни фирми/организации
B2C Business-to-Consumer – системна връзка между фирма/организация и нейните клиенти (или в по-общ смисъл, кореспинденти)
BASIC Beginner's All-purpose Symbolic Instruction Code, съкращението е добавено по-късно, първоначално е било само Basic
BBS Bulletin Board System
BCC Blind Carbon Copy (сляпо копие)
BCD Binary Coded Decimal
BDC Backup Domain Controller
BGP Border Gateway Protocol
BIOS Basic Input Output System (BIOS – Основна входно изходна система)
BPEL Business Process Execution Language
BNC Bayonet Neill-Concelman
BOOTP Bootstrap Protocol
BSOD Blue Screen of Death (Син екран на смъртта само Windows)
C
CAD Computer Aided Design / Компютърно проектиране, проектиране чрез специализиран проектантски софтуер
CAM Computer Aided Manufacturing / Производство, управлявано чрез компютри и софтуер
CARP Common Address Redundancy Protocol
CC/PP Composite Capability/Preference Profiles
CCD Charge-coupled Device / Прибор със зарядна връзка
CC Carbon Copy
CD Compact disk / Компакт диск – обикновен (CD) диск
CD-ROM Compact Disc Read-Only Memory
CD-RW Compact Disc ReWriteable / Презаписваем Компакт диск
CD-R Compact Disc Recordable / Компакт диск за еднократен запис на данни
CDE Common Desktop Environment
CDMA Code Division Multiple Access
CGA Color Graphics Adapter
CGI Common Gateway Interface
CHAP Challenge Handshake Authentication Protocol
CIS Computer Information System
CICS Customer Information Control System
CIDR Classless Inter-Domain Routing
CIFS Common Internet File System
CIM Computer Integrated Manufacturing
CISC Complex Instruction Set Computing
CLI Command Line Interface или Call Level Interface / Интерфейс с команден ред
CMS Content Management System
CMM Capability Maturity Model
CMOS Complementary Metal Oxide Semiconductor
CMYK Cyan, Magenta, Yellow, Black / Цветови модел (най-често за печатни издания)
COBOL Common Business Oriented Language / Кобол – език за програмиране
COM Component Object Model
CORBA Common Object Request Broker Architecture
CPU Central Processing Unit / Централен процесор
CRC Cyclic Redundancy Check / Алгоритъм, проверяващ за грешки при предаване и съхранение на данни използващ контролна сума.
CRT Cathode-Ray Tube / Електронно-лъчева тръба (позната още, като КИНЕСКОП).
CSA Common Scrambling Algorithmus
CSMA/CA Carrier Sense Multiple Access / Collision Avoidance / Метод за откриване на множествен достъп до средата и избягване от претоварване
CSMA/CD Carrier Sense Multiple Access / Collision Detection
CSS Cascading Style Sheets / език за описание на стилове в уебстраници
CSS Content Scrambling System
CUPS Common Unix Printing System
CVS Concurrent Versioning System
D
DAO Data Access Object
DBMS Database Management System
DCE Distributed Computing Environment
DCFDistributed Coordination Function (дистрибутивна координатна функция)
DCL Data Control Language
DCOM Distributed COM
DDC Display Data Channel
DDE Dynamic Data Exchange
DDL Data Definition Language
DDoS Distributed Denial of Service
DDR Double Data Rate
DECT Digital Enhanced Cordless Telecommunications
DHCP Dynamic Host Configuration Protocol
DHTML Динамично HTML, комбинация между HTML и Javascript
DAT Digital Audio Tape
DRM Digital Rights Management
DIMM Dual In-Line Memory Modules
DLL Dynamic Link Library (Динамична свързваща библиотека)
DMA Direct Memory Access
DMCA Digital Millenium Copyright Act
DML Data Manipulation Language
DMZ DeMilitarized Zone
DNS Domain Name System
DOM Document Object Model
DOS Disk Operating System (Дискова Операционна Система)
DoS Denial of Service
DRAM Dynamic RAM (Динамична RAM)
DRL Data Retrieval Language
DSP Digital Signal Processor
DTD Document Type Definition
DTO Data Transfer Object
DTP Desktop-Publishing
DVB Digital Video Broadcasting
DVD Digital Versatile Disc (Дигитален Всестранен Диск)
DVI Digital Video Interface
DWH Data Warehouse/Склад за данни
E
EBCDIC Extended Binary Coded Decimals Interchange Code
ECMA European Computer Manufacturers Association
ECP Extended Capability Port
EDGE Enhanced Data for GSM Evolution – повишаване скоростта на предаване на данни в GSM мобилни мрежи чрез допълнителен метод на модулация
EDID Extended Display Identification Data
EDI Electronic Data Interchange
EEPROM Electrical Eraseable Programmable ROM
EGA Enhanced Graphics Adapter
EIGRP Enhanced IGRP
EISA Extended ISA
EJB Enterprise Java Beans
EMS Expanded Memory Specification
EOF End Of File (Край на файла)
EOL End Of Line (Край на реда или чертата)
EPP Enhanced Parallel Port
EPROM Eraseable Programmable ROM
ESQL Embedded SQL
F
FAT File Allocation Table
FDDI Fiber Distributed Data Interface
FDMA Frequency Division Multiple Access
FIFO First In First Out (Пръв Влязъл Пръв Излязъл)
FPGA Field-Programmable Gate Array
FPU Floating Point Unit
FPU Fuzzy Processing Unit
FTP File Transfer Protocol
G
GBIC GigaBit Interface Converter
GCC; GNU Compiler Collection
GC Garbage Collection/Collector
GNOME GNU Network Object Model Environment
GNU GNU's Not UNIX!
GPL GNU General Public License
GPU Graphic Proccesing Unit
GPRS General Packet Radio Service
GRUB GRand Unified Boot-loader
GSM Global System for Mobile Communications (Глобална Система за Мобилна Комуникация)
GTK GIMP Toolkit
GUID Globally Unique Identifier
GUI Graphical User Interface (Графичен потребителски интерфейс)
H
HDLC High level Data Link Control
HGC Hercules Graphics Card
HMA High Memory Area
HPFS High Performance File System
HSCSD High Speed Circuit Switched Data
HSRP Hot Standby Router Protocol
HT HyperThreading
HTML Hypertext Markup Language
HTPC Home Theater Personal Computer
HTTPS HyperText Transport Protocol + SSL
HTTP HyperText Transport Protocol
I
ICMP Internet Control Message Protocol
IDE Integrated Drive Electronics/Intelligent Drive Electronics
IDL Interface Definition Language
IDMS Integrated Database Management System
IEEE Institute of Electrical and Electronics Engineers
IFS InterFrame Space (междукадрово разстояние)
IGRP Interior Gateway Routing Protocol
IIOP Internet Inter-Orb Protocol
IMAP Internet Message Access Protocol
IMS Information Management System
IP Internet Protocol (Интернет Протокол)
IPC Instructions Per Cycle
IPC InterProcess Communications
IPP Internet Printing Protocol
IPX Internetwork Packet Exchange
IRC Internet Relay Chat
IrDA Infrared Data Association
IRQ Interrupt Request
ISA Industry Standard Architecture
ISDN Integrated Services Digital Network
ISO International Organization for Standardization
ISP Internet Service Provider
IT Information Technology
J
JDBC; Java DataBase Connectivity
JDK Java Development Kit
JFS Journaling File System
JMS Java Message Service
JPEG Joint Photographic Experts Group
JSF Java Server Faces
JSP JavaServer Pages
JVM Java Virtual Machine
K
KDE K Desktop Environment
KVM Keyboard Video Mouse
L
L2TP Layer 2 Tunneling Protocol
LAMP Linux-Apache-MySQL-PHP-Perl
LAN Local Area Network
LCD Liquid Crystal Display
LDAP Leightweight Directory Access Protocol
LED Light Emitting Diode
LFU Least-Frequently Used
LIFO Last In Last Out
LILO LInux LOader
LISP LISt Processor (Обработчик на списъци), език за програмиране
LLC Logical Link Control
LRU Least-Recently Used
LUN Logical Unit Number
M
MAC Media Access Control
MAN Metropolitan Area Network
MBR Master Boot Record
MCA Micro Channel Architecture
MFC Microsoft Foundation Class
MIDS Multi Functional Information Distribution System
MIME Multipurpose Internet Mail Extensions
MMS Multimedia Messaging Service
MMU Memory Management Unit
MMX Multimedia Extension
MOS Metal Oxide Semiconductor
MPEG Moving Picture Experts Group
MPLS Multiprotocol Label Switching
MRAM Magnetic RAM
MSDN Microsoft Software Developer Network
MTA Mail Transfer Agent
MTU Maximum Transfer Unit
MUA Mail User Agent
MVC Model View Controller
N
NAS Network Attached Storage
NAT Network Address Translation
NAV Network Allocation Vector (вектор на мрежовото разпределение)
NDS Novell Directory Services
NFS Network File System (Мрежова Файлова Система)
NGSC Next Generation Secure Computing Base
NIC Network Interface Card
NIC Networked Information Center
NNTP Network News Transport Protocol
NTFS New Technology File System
NVRAM Non Volatile RAM
O
OCR Optical Character Recognition
ODBC Open DataBase Connectivity
ODMG Object Database Management Group
OEM Original Equipment Manufacturer
OLAP Online Analytical Processing
OLE Object Linking and Embedding
OLTP OnLine Transaction Processing
OODBMS Object-Oriented DataBase Management System
OOP Objektorientierte Programmierung
OQL Object Query Language
ORDBMS Object-Relational DataBase Management System
OSPF Open Shortest Path First
OSS; Open Source Software (софтуер с отворен код)
OS Operating System (операционна система)
P
P2P Peer to Peer
PAL Programmable Array Logic
PAP Password Authentication Protocol
PCF Point Coordination Function (точково координатна функция)
PCI Peripheral Component Interconnect
PCMCIA Personal Computer Memory Card International Association
PDA Personal Digital Assistant
PDC Primary Domain Controller
PDF Portable Document Format
PHP Personal home Page
PLA Programmable Logic Array
PNG Portable Network Graphics
POP3 Post Office Protocol Version 3
POSIX Portable Operating System Interface for UniX
PPD; Postscript Printer Description
PPPoE; PPP over Ethernet
PPP Point to Point Protocol
PPTP Point to Point Tunneling Protocol
PROM Programmable ROM
PS PostScript
PSU Power Supply Unit
Q
QoS Qualtity of Service
R
RAD Rapid Application Development
RAID Redundant Array of Inexpensive / Independent Disks
RAM Random Access Memory (Памет с произволен достъп)
RARP Reverse ARP
RAS Remote Access Service
RDBMS Relational DataBase Management System (релационна система за управление на бази от данни
RDF Resource Description Framework
REU RAM Expansion Unit
RFC Request for Comments
RGB Red Green Blue (Червено Зелено Синьо)
RIMM Rambus In-Line Memory Modul
RIP Raster Image Process
RIP Routing Information Protocol
RISC Reduced Instruction Set Computing
RMI Remote Method Invocation
ROM Read Only Memory (Памет само за четене)
RPC Remote Procedure Call
RPM Round Per Minute
S
SACD Super-Audio-CD
SANE Scanner Access Now Easy Standard Apple Numeric Environment
SAN Storage Area Network
SATA Serial ATA
SCAM; SCSI Configuration AutoMatically
SCSI Small Computers System Interface
SDK Software Development Kit
SDSL Symmetric/Single line Digital Subscriber Line, вариант на DSL
SEO Search Engine Optimization
SGML Standard Generalized Markup Language
SIMD Single-Instruction Multiple-Data
SIMM Single In-line Memory Module
SIP Session Initiation Protocol
SIP Sideway Information Passing
SLIP Serial Line Internet Protocol
SLR Scalable Linear Recording
SMB Server Message Block
SMIL Synchronized Multimedia Integration Language
SML Standard Meta Language
SMP Symmetric Multi-Processing
SMS Short Message Service
SMTP Simple Mail Transport Protocol
SNA Systems Network Architecture
SNMP Simple Network Management Protocol
SOA Service-oriented architecture
SOAP Simple Object Access Protocol
SQL Structured Query Language
SRAM Static RAM
SSD Solid state drive
SSH Secure SHell
SSI Server Side Includes
SSL Secure Sockets Layer
SVCD Super Video Compact Disc
SVGA Super Video Graphics Array
SVG Scalable Vector Graphics
T
TIN Triangulation Iregular Network нерегулярна триъгълникова мрежа - непресичаща се триъгълникова мрежа
Tcl Tool Command Language, език за програмиране
TCP/IP Transmission Control Protocol/Internet – Protocol Протокол за контрол на трансмисията/Интернет протокол
TCPA Trusted Computer Platform Architecture
TDMA Time Division Multiple Access
TFTP Trivial FTP
TFT Thin Film Transistor
TPM Trusted Platform Module
TTL Time to live или Transistor-Transistor-Logic
TWAIN Toolkit Without An Interesting Name
U
UART Universal Asynchronous Receiver Transmitter
UDF Universal Disc Format
UDP User Datagram Protocol
UFS UNIX File System (Уникс Файлова Система)
UMB Upper Memory Block
UML Unified Modeling Language
UMTS Universal Mobile Telecommunications System
URI Uniform Resource Identifier
URL Uniform Resource Locator
USB Universal Serial Bus (Универсална Серийна Шина)
USV Unterbrechungsfreie Stromversorgung
UTF UCS Transformation Format
UTP Unshielded Twisted Pair
UXGA Ultra Extended Graphics Array
V
VBA Visual Basic for Applications
VBS Visual Basic Script
VB Visual Basic
VDSL Very High Data Rate DSL, вариант на DSL
VESA Video Electronics Standards Association
VGA Video Graphics Accelerator
VLAN virtual LAN
VLB Vesa Local Bus
VoIP Voice over IP
VPN Virtual Private Network
VPS Virtual Private Server, Виртуален Личен Сървър
VRAM Video RAM (Видео RAM)
W
W3C World Wide Web Consortium
WAIS Wide Area Information Servers
WAMP Windows-Apache-MySQL-PHP-Perl
WAN Wide Area Network
WAP Wireless Application Protocol
WEP Wired Equivalent Privacy
WINE WINE Is Not an Emulator
WINS Windows Internet Name Service
WLAN Wireless Local Area Network
WML Wireless Markup Language
WOL Wake on LAN
WORM Write Once Read Multiple
WSDL Web Service Definition Language
WSH Windows Scripting Host
WWW World Wide Web (световна паяжина)
WYSISLWYG What You See Is Sort-of Like What You Get
WYSIWYG What You See Is What You Get (това, което виждаш, е това, което получаваш)
X
XGA eXtended Graphics Array
XHTML eXtensible Hypertext Markup Language
XML-RPC eXtensible Markup Language Remote Procedure Call
XML eXtensible Markup Language (стандартен език за обработка на данни)
XMS Extended Memory Specification
XSLT XSL Transformations
XSL eXtensible Stylesheet Language
Компютърни съкращения
Компютри
|
Subsets and Splits
No community queries yet
The top public SQL queries from the community will appear here once available.